Скачать fb2
Сделка за кобри

Сделка за кобри

Аннотация

    Годината е 2474. Моро е вече на 55 и е губернатор на Авентини. Но в Съвета на световете на кобрите настъпват брожения. Фамилията Моро е на власт твърде дълго. Заслугите на Коруин и на легендарния му баща Джон Моро — първата кобра — започват да бледнеят. Идват тревожни времена…


Тимъти ЗанСделка за кобри

1.

    — Губернатор Моро?
    Коруин Джейми Моро с усилие прекъсна мълчаливия словесен спор с официалните глупости от четящото устройство и се обърна към интеркома. Промяната беше приятна — лицето на Тена Мигро бе много по-очарователно от документите на Директорията.
    — Да, Тена?
    — Сър, Джъстин е тук. Да му кажа ли да почака минутка?
    Коруин се намръщи. Да му каже да почака? Със скрит подтекст: „Имаш ли нужда от минутка за подготовка?“ Както винаги Тена бе съобразителна… но Коруин вече бе изживял конфронтацията отпреди няколко дни и ако сега не бе готов, никога нямаше да бъде.
    — Не, да влезе.
    — Разбрано, сър.
    Коруин пое дълбоко дъх, изправи се и изключи четящото устройство. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Джъстин Моро.
    Влезе пъргаво, но за набитото око на Коруин неуловимият кобренски синдром вече беше започнал да се проявява в движенията на брат му. Тънките керамични пластинки, покриващи костите на Джъстин, имплантираните оръжия, серводвигателите, подсилените стави… след двадесет и осем години всичко това бе започнало да се отразява на тялото му, предхождайки артрита и анемията, които щяха да последват след едно-две десетилетия и да сложат преждевременен край на живота му. Коруин трепна от съчувствие и изпита желание да може да направи нещо, да промени неизбежното. Но нищо не можеше да се направи. Също като баща им, Джъстин доброволно беше избрал този път.
    И също като покойния Джони Моро той беше избрал да понася съдбата си и винаги, когато е възможно, да държи болката в себе си и мълчаливо да отклонява всякакво съчувствие. Според Коруин това решение беше нелепо и служеше главно да повиши колективното чувство на семейство Моро за разочарование и безпомощност. Но той разбираше достатъчно добре брат си и знаеше, че семейството трябва да му разреши правото на собствен избор как да продължи по дългия и болезнен път, който му предстоеше да измине.
    — Здравей, Джъстин. — Коруин кимна, пресегна се през бюрото и стисна ръката на брат си. — Изглеждаш добре. Как се чувстваш?
    — Доста добре — отвърна Джъстин. — Всъщност подозирам, че в момента ти повече страдаш от кобренския синдром от мен.
    Коруин се усмихна криво.
    — Виждам, че снощи си чул дебата по информационната мрежа.
    — Чух го — изхъмка Джъстин. — Прийсли и в личния си живот ли е толкова противен, колкото в обществения?
    — Де да беше така. Всъщност щях да съм много по-щастлив, ако той и останалите джекти бяха просто такива противни идиоти, каквито се показват по информационната мрежа… тогава още преди години да сме им намерили цаката. — Коруин въздъхна. — Не, за нещастие Прийсли е колкото твърдоглав, толкова и хитър и сега, когато обедини джектите в истинска политическа сила, вижда себе си като балансьор и в Съвета, и в Директорията. За личност, която се смята за отвъргната от обществото, това е голямо предизвикателство и понякога той прехвърля мярката.
    — Така ли? Мислиш, че се смята за балансьор?
    Коруин вдигна рамене и призна:
    — Не зная. С тази банда огорчени неудачници, опитващи се да предизвикат криза, изглежда, никой от синдикалите и губернаторите не се чувства достатъчно сигурен, за да му се противопостави. Ако Прийсли им предложи сделка, с която да се задължи да кротува… — Той поклати глава. — Възможно е те да се съгласят.
    — Но на нас все още са ни необходими кобри — прекъсна го разгорещено Джъстин. — В действителност повече от всякога. С това бурно развитие Ескуилини и другите нови светове се нуждаят от все повече кобри. Да не говорим за необходимостта да поддържаме тук достатъчно кобри в случай, че някоя група трофти реши да…
    — По-спокойно, братко — прекъсна го Коруин. — Държиш проповед пред отдавна покръстен, забрави ли?
    — Извинявай — изръмжа Джъстин. — Кликата на Прийсли ми лази по нервите. Ще ми се някой по-скоро да разбере, че джектите са политическо буре с барут, на което му трябва само една искра. Това трябваше да се разбере още щом открихме кобренския синдром.
    — Лесно е да се умува постфактум — подхвърли сухо Коруин. — Кажи какво би направил ти.
    — Преди всичко щях да им дам истински нанокомпютри и да ги направя пълноценни кобри — изръмжа Джъстин. — Това разкарване нагоре-надолу с подсилващи костите пластини и серводвигатели, които техните компютри не могат да използват, е само губене на време, енергия и скъпо оборудване.
    Коруин повдигна недоумяващо вежди. Беше чувал и преди подобни аргументи, но никога от устата на Джъстин.
    — Всъщност ти не вярваш в това, което говориш.
    — Защо да не вярвам? Е, вярно, периодът на обучение разкри някои психологически проблеми, които при предварителните изпитания не бяха установени. И какво от това? Повечето дефекти не са толкова сериозни, а и с времето вероятно сами ще се изгладят.
    — А по-тежките случаи? Ще поемеш ли риска да пуснеш сред населението психически неустойчиви кобри?
    — И на това може да се намери решение — отвърна упорито Джъстин. — Могат да се изпратят някъде… на лов за рогати леопарди например, а съвсем несигурните на Селиан. Ако там не решат проблемите си, сигурно ще направят някоя глупост и ще се избият взаимно.
    — А ако не са толкова сговорчиви? — тихо попита Коруин. — Ако вместо това решат, че едно такова преместване е обидно, и потърсят реванш?
    Лицето на Джъстин малко помръкна и загуби част от твърдата си решителност.
    — Да — въздъхна той. — И тогава Чалинор отново ще вземе всичко в свои ръце.
    По гърба на Коруин полазиха тръпки. Преди половин столетие, още преди неговото раждане, Торс Чалинор беше направил опит за измяна… но той помнеше историите за онова време. Помнеше ги така живо, сякаш беше бил съвременник. Джони се беше погрижил за това — инцидентът беше свързан с някои жизненоважни истини и той не искаше те да се забравят.
    — Чалинор или по-лошо — каза мрачно той. — Запомни, че този път няма да са истински кобри, тласнати от идиотска бюрокрация да вземат нещата в собствените си ръце. Този път това ще са лъжливи кобри и при това адски много. — Той пое дълбоко дъх; искаше да прогони спомена от паметта си. — Съгласен съм, Прийсли е досадник, но като джект единственото, към което се стреми, е политическа власт.
    — Може би си прав — въздъхна Джъстин. — Само че това е… няма значение. Докато сме на тази тема… — Той бръкна в джоба на куртката си, извади една магнитна карта и я сложи на бюрото. — Последното ни предложение за отстраняване на останалите празноти в предварителните психологически тестове. Изготвих го, докато идвах към теб. Предварителен проект.
    Коруин взе магнитната карта и се постара да остане спокоен. Беше съвсем в стила на Джъстин и при нормални обстоятелства нямаше нищо, от което някой да се оплаче. Но в момента положението в Съвета и Директорията съвсем не бе нормално. Предварителен проект! Коруин почти чу ироничните подхвърляния на Прийсли и приятелите му.
    — Благодаря — каза той и остави магнитната карта до четящото устройство. — Макар че може би няма да имам време да го прегледам преди останалите членове на Съвета.
    Джъстин сбърчи чело.
    — Ясно. Е, това едва ли ще предизвика сензация. Ние предвиждаме да намалим следоперативното отпадане на кандидатите за кобри от седем на може би четири, четири и половина процента.
    Коруин кимна важно.
    — Точно колкото очаквахме. Има ли някаква възможност за намаляване на този процент?
    Джъстин поклати глава.
    — Психиатрите не са сигурни, че можем да достигнем дори и толкова. Проблемът е, че имплантирането на оборудване в хората понякога… ги променя.
    — Зная. Но все пак е по-добро от нищо, нали?
    Замълчаха. Коруин зарея поглед през прозореца към хоризонта на Капитолия. Онзи хоризонт, който се беше променил толкова много през двадесет и шестте години, откакто той се беше потопил в политическия лабиринт на световете на кобрите. За нещастие други неща се бяха променили повече и от хоризонта. Беше открил, че напоследък прекарва много време в съзерцаване през този прозорец, в опит отново да улови онова вълнение, което някога беше изпитвал от своята професия. Но този стимулант действаше все по-рядко. Имаше нещо, може би предизвикано от обществената ожесточеност на Прийсли, което силно беше намалило интереса му към политиката на кобрите. В много отношения играта му беше опротивяла… и победите, и пораженията се бяха превърнали в безлична сивота… беше превърнала губернаторския пост в битка, вместо в средство за подпомагане на развитието на неговите светове.
    Това връщаше мислите му назад към баща му, който в края на живота си също така беше изпитал огорчение от политиката, и все повече и повече му идеше да зареже всичко и да отиде на Ескуилини или на някой друг от новите светове.
    Но знаеше, че не може да го направи. Докато замислите на джектите застрашаваха основите на сигурността на световете на кобрите, някой трябваше да остане тук и да се бори. Коруин отдавна беше разбрал, че този някой е той.
    Джъстин се размърда на стола си и тихо каза:
    — Имаше и специална причина да ме извикаш, нали?
    Коруин пое дълбоко дъх и се върна към реалността.
    — Да. Преди три дни координаторът Монг Ка ми каза, че Джин е подала молба да постъпи в Академията. Той беше… — Коруин се поколеба: опита се за последен път да намери безболезнен начин да го съобщи.
    — И е отхвърлена? — каза Джъстин.
    — Тя никога не е имала шанс — каза направо Коруин и се насили да погледне брат си право в очите. — Знаеш го още от самото начало. Не трябваше й позволяваш да кандидатства.
    — Искаш да кажеш, че Джин няма основание да се опита да промени тази несправедлива практика, защото тя е политическо решение? — Джъстин бе съвсем спокоен.
    — Виж, Джъстин… за бога, ти си преподавател там. И най-добре знаеш колко силни са традициите. Особено военните.
    — Зная и как са създадени тези традиции в стария човешки Доминион — отвърна Джъстин. — Ние не сме възприели сляпо нищо друго от техните методи. Защо армията да прави изключение?
    Коруин въздъхна. Откакто най-малката дъщеря на Джъстин беше решила да продължи по пътя на своя баща като кобра, различни членове на фамилията Моро под една или друга форма се бяха опитвали да променят тази традиция, но Коруин си даваше ясна сметка, че това няма да е лесно.
    За нещастие повечето от другите членове на Съвета не го разбираха.
    — Военната традиция е винаги много консервативна — каза той. — Ти го знаеш, аз го зная, световете го знаят. Причината е, че на върха нещата се движат от консервативни старци като теб.
    Джъстин остави иронията му без внимание.
    — Но Джин ще бъде добра, може би дори страхотна кобра… и това не е мое субективно мнение. Аз я подложих на стандартните приемни тестове и…
    — Какво си направил?! — прекъсна го слисано Коруин. — Джъстин… по дяволите, ти знаеш много добре, че тези тестове се провеждат изключително от Академията.
    — Спести ми нравоученията, моля те. Работата е там, че с точките, които набра, тя може да се класира сред петте процента най-добри кандидати. Джин е по-добра и интелектуално, и емоционално от деветдесет и пет процента от онези, които приехме.
    — Въпреки това си остава фактът — въздъхна Коруин, — че е жена, а жени никога не са били кобри.
    — Досега.
    — Сър! — прекъсна го гласът на Тена Мигро от интеркома. — Дошъл е един мъж…
    Вратата зад гърба на Джъстин се отвори и някакъв непознат изкрещя още от прага:
    — Унищожете кобрите!
    Губернаторът се стъписа. Това неочаквано нахълтване бе толкова изненадващо, че през първите решаващи секунди той остана на мястото си като парализиран. Неканеният посетител направи няколко бързи крачки из стаята — размахваше ръце и крещеше неразбрано. С периферното си зрение Коруин видя, че Джъстин се е смъкнал от стола си и е взел непознатия на прицел.
    — Спри! — викна кобрата. Беше вдигнал ръце и беше насочил кутретата с имплантираните в тях лазери към непознатия. — Не мърдай!
    Дори да беше чул заповедта му, натрапникът не й обърна никакво внимание.
    — Кобрите са рушители на независимостта и свободата! — изкрещя той и направи още една крачка към Коруин. — Те трябва да бъдат премахнати! — Дясната му ръка описа широка дъга към лицето на Коруин, после той бръкна в джоба си…
    И от протегнатите пръсти на Джъстин право в гърдите на непознатия блъвнаха светлинни игли.
    Човекът изпищя — странен гъргорещ звук. Коленете му се подгънаха и той падна на пода. Коруин с усилие се отърси от обхваналата го парализа и натисна бутона на интеркома.
    — Тена! Извикай охрана и здравни работници, бързо.
    — Вече ги извиках, сър — отговори тя. Гласът й трепереше.
    Джъстин коленичи до непознатия.
    — Жив ли е? — попита Коруин.
    — Да. Засега. Имаш ли някаква представа за какво беше всичко това?
    — Никаква. Да оставим на охраната да го изясни. — Коруин пое дълбоко дъх. — Радвам се, че беше тук. Благодаря ти.
    — Няма за какво. Нека проверим какво оръжие носи… — Джъстин бръкна в джоба на непознатия… и лицето му застина. — По дяволите!
    — Какво има? — възкликна Коруин.
    Джъстин го изгледа и каза:
    — Не е въоръжен.

2.

    Кари Моро се отпусна на шезлонга и измъчено проплака:
    — Ау, Джин. Пак ли?
    Джасмин Моро — „Джин“ за баща си и майка си и всеки друг, когото можеше да убеди да я нарича така — погледна по-младата си братовчедка с израз на търпение, нежност и непоклатима твърдост.
    — Пак — отвърна категорично тя. — Искаш ли да изкараш този изпит, или не?
    Кари въздъхна театрално.
    — Ох, добре. Тиранин. Миск’рхе’ха солф оуп’смийф, пиърс’ий’картох…
    — Произнася се „кхартох“ — прекъсна я Джин. — Звук „кх“, не „к“. И началното „п“ в „пиърс’ий’картох“ е експлозивно. — Тя пак показа.
    — Не чувам никаква разлика — промърмори Кари. — Обзалагам се, че госпожа Халвърсън също няма да я чуе.
    — Може би — съгласи се Джин. — Но ако изобщо имаш намерение някога да използваш този език с трофти, по-добре се научи да го говориш правилно.
    — Не се знае — поклати глава Джин. — Търговците и представителите на трофтите в световете ще говорят англик, разбира се. Но кой казва, че вятърът няма да те отвее нанякъде в Космоса самичка с трофти, които като теб са гледали през пръсти на уроците по чужди езици?
    При този аргумент братовчедката й изсумтя възмутено.
    — Това се отнася за теб, не за мен. Ти ще станеш кобра и ще излетиш в Космоса, не аз. На теб ще ти трябва трофтийски език, и квазамански, и прочие.
    В гърлото на Джин се надигна буца. От всичките й роднини единствено Кари беше истински ентусиазирана от нейните амбиции да стане кобра… и единствено тя смяташе, че Джин непременно трябва да ги реализира. По последното дори бащата на Джин имаше съмнения. Джин си спомняше времето, когато само дългите тайни разговори с Кари поддържаха тези й надежди и мечти…
    В следващия момент се сети, че братовчедка й умишлено сменя темата.
    — Няма значение какво ще ми трябва на мен — озъби се привидно раздразнена Джин. — В момента ти си тази, която трябва да знае материала, защото утре ти ще се явиш на изпит, не аз. Хайде пак… и запомни това „п“. Произнасяш го неправилно и ако го чуе някой трофт, или ще падне от смях, или ще те извика на дуел.
    — Защо? Да не би както го произнасям да означава нещо неприлично? — попита любопитно Кари.
    — Няма значение — отговори Джин. Всъщност грешката беше безобидна, но тя нямаше намерение да го казва на братовчедка си. Джин си спомняше как преди три години самата тя, тогава седемнадесетгодишна, при най-малката грешка беше готова да повтори целия текст, който Кари очевидно считаше за смъртно тъп. — Хайде пак — подкани я тя. — Отначало.
    Кари пое дълбоко дъх и започна:
    — Миск’рхе…
    В стаята прозвуча телефонен звън.
    — Аз ще вдигна — каза Кари с видимо облекчение, скочи от стола и се втурна към апарата. — Ало?… О, здравей, Фей. Джин, сестра ти.
    Джин стана и тръгна към Кари. На екрана на три крачки от телефона неочаквано се появи лицето на Фей.
    — Какво се е случило? — бързо попита Джин.
    — Току-що се обади Тена Мигро от офиса на чичо Коруин — каза мрачно Фей. — Преди няколко минути е станал ужасен инцидент и татко е стрелял по някого.
    Кари зина от изненада.
    — Какво е направил? — попита Джин. — Убил ли го е?
    — Още не се знае. Човекът е откаран в болница. Татко и чичо Коруин също са там сега. Тена каза, че ще ни се обади, когато научи нещо повече.
    Джин облиза неочаквано изсъхналите си устни.
    — В коя болница са?
    Фей поклати глава.
    — Тя изрично настоя да не ходим в болницата. Чичо Коруин й казал, че не иска никой да отива, докато станалото не се изясни.
    Джин изскърца със зъби. Разбираше го, но не беше длъжна да го хареса.
    — Каза ли как е татко? Съобщи ли подробности?
    Фей вдигна притеснено рамене.
    — Бил доста разстроен, но се владеел. Нищо друго не каза.
    Дори през сюрреалистичната вцепененост Джин почувства как в ума й трепва гордост. Разбира се, че баща й ще се владее. Една кобра, оцеляла в две квазамански акции, не може да излезе от равновесие от такова нещо. Освен това тя бе готова да се обзаложи, че каквото и да се е случило, вината е на другия човек.
    — Говори ли вече с Гуина?
    Фей поклати глава.
    — Искам да науча повече подробности преди да говоря с нея. Тя и без това е доста ангажирана, а не искам без нужда да остави всичко и да долети.
    — По-добре я остави сама да реши дали е нужно — посъветва я Джин. — Винаги могат да пренасрочат защитата на дисертацията й, а тя много ще се засегне, ако научи за станалото от информационната мрежа. Като стана дума за мрежата, има ли нещо по нея?
    — Толкова рано? Не би трябвало да има. Във всеки случай исках да знаеш какво се е случило и да проверя дали ще си у дома, когато татко се върне.
    — Да. — Джин кимна. — Веднага се прибирам.
    — Добре. Доскоро. — Изображението на Фей изчезна от екрана.
    Кари шумно си пое дъх и каза:
    — По-добре да извикам мама и тате. Те ще искат да научат за това.
    — Тена вероятно вече им е съобщила — отвърна Джин, втренчила поглед в празния екран на видеофона. Нещо човъркаше мозъка й, някакво предчувствие… Тя се пресегна и набра номера на главната обществена информационна мрежа в Капитолия. Последва командата: Търсене: собствено име: Моро, Джъстин.
    — Какво правиш? — попита Кари. — Фей каза, че още няма нищо.
    Джин стисна зъби.
    — Фей греши. Погледни.


    На ниската сграда без прозорци в дъното на улицата нямаше никаква указателна табелка. Не че такава табелка би променила нещо — една малка табелка до вратата с надпис, че сградата е мемориален център на Кенет Макдоналд, нямаше да говори много на средния гражданин на Капитолия.
    За кобрите от града името означаваше много. Както и самата сграда.
    Вратата беше заключена, но Джин знаеше кода. Докато минаваше покрай залетите в мека светлина заведения в центъра на града, бе забелязала, че са почти празни. Виждаха се сравнително малко кобри, седнали на групи по двама-трима. Откакто Прийсли и неговите джекти бяха започнали да злословят по така наречения от тях „кобренски елитаризъм“, тяхното присъствие намаляваше. Като гледаше празните столове и маси, Джин мислено се върна към детските си години, към къщата, където беше живяла с баща си и с другите кобри — истинските герои от световете на кобрите.
    Сега тези хора избягваха центъра, страхуваха се като се събират да не наливат масло в огъня на Прийсли. „Само това е достатъчно — мислеше ожесточено Джин — да пожелая джектите да се удавят в собствената си слюнка.“
    Баща й беше там, където очакваше да го намери: на долния етаж, самичък, в голямата зала за тренировки, наричана от кобрите „Опасната стая“.
    Джин остана няколко минути над него в галерията за зрители, гледаше и си спомняше. Управляваните от компютри роботи-цели не бяха особено интелигентни, но бяха бързи и многобройни. Като дете Джин винаги беше мислила, че техните маломощни лазери са опасни. Тя и сега си спомняше ужаса, който изпитваше, когато наблюдаваше оттук как баща й се изправя срещу тях. Фактически, както разбра години по-късно, лазерите на роботите бяха опасни само за гордостта на кобрите, но знанието за това не можеше да потисне притока на адреналин, когато гледаше как баща й се бие с тях.
    Всъщност това не беше точно бой. Във всеки момент Джъстин беше изправен срещу четири до седем робота и всички стреляха срещу него с трасиращи лъчи, често обръщайки малко внимание на собствената си безопасност. Укритията в Опасната стая нарочно бяха сведени до минимум и не оставяха на кобрата никаква друга възможност, освен непрекъснато да се движи, ако иска да оцелее.
    И Джъстин непрекъснато се движеше. Великолепно, според пристрастното мнение на Джин. Като използваше всички възможни прикрития той скачаше из стаята с помощта на управляваните от компютър серводвигатели и кутретата на двете му ръце почти непрекъснато бълваха лазерни лъчи. Прозорците на галерията за наблюдатели дрънчаха от изстрелите на звуковите му оръжия, а веднъж бронебойният лазер от петата на левия му крак изстреля блестящо копие към ниската защитна стена, зад която се бе скрил един упорит враг. Джин усети, че скърца със зъби и е стиснала юмруци — беше приклекнала, готова да се хвърли на помощ. „Някой ден — неочаквано й мина през ума — там може да съм аз. Ще бъда аз.“
    Най-после неравностойният бой свърши и Джин с изненада установи, че го е наблюдавала по-малко от пет минути. Пое си дълбоко дъх, издуха капчицата пот от върха на носа си и почука на прозореца.
    Под нея баща й погледна нагоре, видя я и на лицето му се изписа изненада.
    „Мога ли да сляза долу?“ — попита тя с жест.
    „Разбира се — отвърна й по същия начин той. — През главната врата.“
    Джин слезе по стълбите. Когато отвори вратата, той вече беше увил една кърпа на врата си и попиваше потта от лицето си.
    — Здравей, Джин — поздрави я той и я прегърна. Лицето му бе съвсем безизразно, каквото бе винаги, когато се опитваше да прикрие някое силно чувство. — Какво има?
    — Тена ми се обади преди час и ми каза, че си напуснал болницата и си тръгнал за вкъщи — обясни тя. — И понеже не се прибра, реших да дойда да те намеря.
    Той се намръщи.
    — Надявам се, че не си обиколила цяла Капитолия да ме търсиш.
    — Разбира се, че не съм. Къде другаде би могъл да бъдеш?
    — На посещение в моето минало. — Той огледа стаята.
    — На разтоварване от напрежението — поправи го тя. — Хайде, татко… познавам те достатъчно добре.
    Той й се усмихна измъчено. Маската падна от лицето му и разкри скритата зад нея болка.
    — Наистина ме познаваш достатъчно добре, Джасмин — тихо каза той. — Винаги си ме познавала.
    Тя сложи ръка на рамото му.
    — Голяма неприятност, нали?
    Той кимна.
    — Да. Как го понесохте ти и сестрите ти?
    — О, справихме се. Въпросът е как ти го понасяш?
    Той вдигна рамене.
    — Както може да се очаква. По-добре след това. — Той махна с ръка към Опасната стая. — Какво ви каза Тена?
    — Само съкратена версия. Какво точно се случи, татко?
    За минута очите му се задържаха върху нейните, после той огледа стаята.
    — Най-глупавото нещо, което можеш да си представиш — въздъхна той. — От моя страна, искам да кажа. Онзи човек… Барам Монс, в болницата го идентифицираха… нахлу в стаята, започна да крещи и да псува… главно по адрес на кобрите. Опитах се да го зашеметя, но той се движеше, а аз се обърнах прекалено бавно и не можах да насоча точно звуковото оръжие. — Поклати глава. — А после той бръкна в джоба си и реших, че ще извади пистолет. Беше много късно да му попреча физически… затова използвах лазерите.
    През една врата влезе сервизен робот и се зае да изнася една от „мъртвите“ цели.
    — И той не е имал пистолет — осмели се да каже Джин.
    — Точно така — потвърди Джъстин. В гласа му прозвуча тъжна нотка. — Нито пистолет, нито спрей, нито дори джобно ножче. Просто един безвреден, невъоръжен, ексцентричен човек. И аз го застрелях.
    Джин гледаше сервизния робот. После попита:
    — Дали не е било инсценировка?
    С крайчеца на окото си видя, че баща й се намръщи.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Дали Монс не се е опитал да предизвика теб или чичо Коруин да го нападнете? Да ви компрометира? — Тя го погледна. — Не зная дали вече си гледал информационната мрежа, но в момента, в който Монс беше отведен в болница, по нея се изля истински поток от хули. Това не е реакция… тези хора са били готови със своите пасквили и са чакали само сигнал да започнат.
    Джъстин изсъска през стиснати зъби.
    — Трябва да призная, че тази мисъл и на мен ми мина през ума. Но ти още не си чула най-важната част от случая: фактът, че Монс ще остане жив, въпреки че насочих два лазерни изстрела директно в гърдите му. Ще можеш ли да отгатнеш защо?
    Тя се намръщи. Очевидният отговор бе бронежилетка… но от тона на баща й беше ясно, че е нещо по-интересно. Монс очевидно бе имал някаква защита… която два лазерни изстрела не могат да пробият, да преминат през ребрата или през гръдната кост и да достигнат до белите дробове или сърцето.
    Лазерни изстрели, напълно достатъчни да преминат през нормални кости…
    — Същото, което е спасило живота на Уинуърд? — попита тя колебливо.
    Джъстин кимна.
    — Позна.
    По гърба й премина тръпка. Майкъл Уинуърд, застрелян в гърдите с куршум по време на първата квазаманска акция преди двадесет и осем години… оцелял при атаката само защото куршумът бил отклонен от керамична пластина, покрила гръдната кост и гръдния кош.
    — Джект — промърмори тя. — Този гаден Монс е мръсен джект.
    — Провокатор — въздъхна Джъстин. — За нещастие това не променя факта, че той беше невъоръжен, когато стрелях в него.
    — Защо да не го променя? — попита Джин. — Това означава, че всичко е било инсценирано… и още, че зад него стои Прийсли.
    — Стига, момиче — каза Джъстин и сложи ръце върху раменете й. — Онова, което изглежда очевидно за теб или за мен, или за Коруин, не е задължително да е доказуемо.
    — Но…
    — И докато не можем да докажем някаква такава връзка — продължи той предупреждаващо, — ще ти бъда благодарен, ако запазиш тези заключения за себе си. На този етап те ще навредят много повече на нас, отколкото на Прийсли.
    Джин затвори очи — бореше се с неочаквано възникнали страхове.
    — Но защо? Защо е избрал именно теб?
    Джъстин я прегърна. Тя беше няколко сантиметра по-ниска от него — идеалната височина, според нея, да се сгуши в баща си.
    — Прийсли няма нищо против мен лично — въздъхна Джъстин. — Мисля, че няма нищо специално и против Коруин освен това, че той е пречка в избрания от Прийсли път. Не, неговата цел е премахването на кобрите от нашия свят.
    Джин облиза устни и се притисна до баща си. Беше чувала такива слухове, спорове, разсъждения… но да го чуе казано така направо, така спокойно от човек, чиято позиция му даваше възможност да знае истината, я накара да потрепери.
    — Това е лудост — прошепна тя. — Абсолютна глупост. Как очаква той Ескуилини да се развива, без кобрите да проправят път в онази пустош? Ескуилини или другите нови светове? Да не говорим за селианците… какво смята да прави той, да ги хвърли на хищниците да ги изядат живи?
    Джъстин въздъхна.
    — Джин, с годините ще срещнеш изненадващ брой иначе интелигентни хора, които са попаднали в капана на едностранчива цел или гледна точка и никога не могат да се измъкнат от него. Идеален пример за това е Селиан — хората, които още живеят там, се борят с ужасната екология толкова дълго, че не могат да скъсат с навика, за да я напуснат и се заселят другаде. Някои от джектите… не всичките, разбира се, но някои… са също толкова простодушни. Те искаха да са кобри… повечето от тях много искаха… но бяха намерени за неподходящи поради една или друга причина… и това тяхно желание се превърна в омраза. Омраза, която иска отмъщение.
    — Независимо какви са последствията за останалите светове на кобрите?
    Джъстин вдигна рамене.
    — Очевидно. Не зная… може би някои от тях искрено мислят, че необходимостта от съществуването на кобри е отминала, че всичко, което вършат кобрите, може да се извърши по-рационално от обикновени хора с машини или подобрени екзоскелети. И ще призная, че някои от оплакванията на Прийсли може би са напълно основателни… може би ние приписахме на кобрите малко повече елитаризъм, отколкото е добре за самите нас.
    Сервизният робот мина покрай тях и се насочи към друга поразена цел. Джин го проследи с поглед, после нещо в ума й прещрака и за пръв път в живота си тя внезапно разбра какво всъщност представляват едрите тромави машини, които беше гледала през всичките тези години.
    — Господи — прошепна тя. — Това са трофти. Роботите цели се предполага да са трофти.
    — Не ставай глупава — каза Джъстин. Гласът му я накара да го погледне внимателно. Лицето му…
    Лицето му беше безизразно. Като на играч на покер… или на човек, който отрича, че е разгласил някаква известна му тайна.
    — Исках да кажа… — започна стеснително тя.
    — Разбира се, че не са трофти — прекъсна я Джъстин. — Погледни формата, големината, очертанията. Това е просто обобщена цел за тренировки. — Но лицето му като че ли стана малко по-сурово. — Освен това трофтите са наши търговски партньори и политически съюзници — добави Джъстин. — Наши приятели, Джин, не наши врагове. Не е необходимо да се упражняваме в бой срещу тях.
    — Разбира се, че не е — съгласи се тя и се помъчи гласът й да звучи безпристрастно като неговия. Не, разбира се. Роботите не приличаха много на трофти… но формата и разположението на техните уязвими места бяха прекалено еднакви, за да е случайно. — Освен това никой всъщност не желае да му се напомня, че някога те бяха наши врагове, нали? — добави Джин с нотка на огорчение. — Или че кобрите бяха тези, които предотвратиха войната.
    Той притисна раменете й към себе си.
    — Кобрите помнят — каза тихо Джъстин. — А също и трофтите. Всъщност това е от значение… и затова те ще намерят начин да спрат Прийсли и неговата банда ненормалници. — Той си пое дълбоко дъх. — Хайде да се прибираме вкъщи.

3.

    Тамрис Чандлър, генерал-губернаторът на световете на кобрите, беше влязъл в политиката благодарение на успешната си юридическа кариера и на заседания на Съвета и Директорията Коруин неведнъж беше забелязвал, че той, изглежда, харесва случайните възможности да си представя, че е прокурор. Същото правеше и сега… но за пръв път, изглежда, това не му доставяше удоволствие.
    — Надявам се, че разбираш в каква каша се е забъркал брат ти — каза Чандлър от екрана на видеотелефона.
    — Разбирам, сър — отвърна Коруин. Полагаше усилия да се сдържи. — Оспорвам обаче твърдението, че вината е на Джъстин.
    Чандлър отхвърли възражението.
    — Като оставим настрана мотивационния фактор, той е стрелял по невъоръжен човек.
    — Който нахълта в моя кабинет и ме заплаши…
    — Заплашил те е? — прекъсна го Чандлър и повдигна вежди. — Каза ли нещо, което специално се отнася до теб?
    Коруин въздъхна.
    — Не, сър, нищо специално. Но той говореше по адрес на кобрите, а моите пристрастия към тях са добре известни. Това технически може да не е заплаха, но всеки съдебен състав ще се съгласи, че аз имах основание да се страхувам за своята безопасност.
    Чандлър го изгледа свирепо. После изкриви устни и вдигна рамене.
    — Това никога няма да бъде внесено в съда, разбира се… и двамата го знаем. И, между нас казано, мисля, че този твой сценарий вероятно е правилен. Откакто ти влезе в Директорията, Прийсли те е взел на мушка и аз всъщност почти очаквах, че той ще предприеме нещо да създаде неприятности на теб и на кобрите.
    Коруин стисна зъби, за да не отговори саркастично. Засягането на зле прикритото възхищение на Чандлър от Прийсли щеше да му дойде добре, но Коруин се нуждаеше от поддръжката на генерал-губернатора и не можеше да рискува.
    — Значи и двамата сме съгласни, че случаят с Монс е съзнателно инсцениран — каза той вместо това. — Остава въпросът как ще погледне на него Директорията?
    Чандлър отмести очи.
    — Честно казано, Моро, не съм сигурен, че можем да направим нещо по въпроса — каза бавно той. — Ако можеш да докажеш… не да твърдиш, а да докажеш… че Монс се е опитал да предизвика брат ти да открие огън, и ако можеш да докажеш, че Прийсли също е участвал в инцидента, тогава ще имаме нещо, на което да се опрем. Иначе… — Той повдигна рамене. — Той има достатъчно власт, за да можем да предявим към него недоказани обвинения. Ти видя реакцията на хората по информационната мрежа срещу брат ти… ако на този етап предприемем нещо срещу Прийсли, ще ни одерат живи.
    Или с други думи, генерал-губернаторът щеше да реагира на това явно домогване до власт като просто го игнорира и остави Прийсли да разиграва комедията с надежда той самият да не бъде въвлечен в нея.
    — Разбирам — каза Коруин, без да се опитва да прикрие огорчението си. — Означава ли това, че ако на утрешното заседание на Директорията мога да подкрепя с доказателства твърдението си, вие ще ме подкрепите?
    — Разбира се — отвърна моментално Чандлър. — Но имай предвид, че каквото и да се случи, няма да отделим много време на този инцидент. Чакат ни за разглеждане много по-важни дела.
    Коруин пое дълбоко дъх. Това означаваше, че Чандлър ще направи каквото може, за да съкрати до минимум тирадата на Прийсли. „Все пак е по-добро от нищо“ — реши Коруин.
    — Разбрах, сър.
    — Е. Ако няма друго…
    — Не, сър. Лека нощ, сър.
    Екранът изгасна. Коруин се облегна на стола и протегна вдървените си от напрежение и умора мускули. Това беше положението: бе говорил с всички членове на Директорията, които имаше вероятност да привлече на своя страна за този случай. Трябваше ли да потърси подкрепа от Съвета и от по-ниско стоящите синдикали? Той погледна часовника си и с изненада установи, че минава десет. Вече беше прекалено късно да говори с някого. Нищо чудно, че Чандлър беше малко хладен.
    Някакво движение привлече вниманието му и той вдигна глава. Тена Мигро поставяше чаша димящо кахве на бюрото му.
    — Свърши ли за тази вечер? — попита тя.
    — Не зная аз дали съм свършил, но ти трябваше да си свършила отдавна — отговори уморено Коруин. — Още преди два часа ти казах да си тръгваш.
    Тя вдигна рамене.
    — Имах малко работа за довършване. — И седна с обичайната си грациозност на един стол до бюрото.
    — И освен това си мислила, че може да имам нужда от малко морална подкрепа, нали?
    — И това, и може би малко помощ за предотвратяване на неприятни посещения — каза тя. — Но не беше необходимо.
    Коруин вдигна чашата и вдиша финия аромат на кахвето.
    — Името Моро отдавна е важно за Авентини — напомни й той и отпи. — Може би дори вестникарските хищници си спомнят, че семейството ми се ползва с известно уважение.
    — А може би също и малко почивка? — тихо подхвърли Тена.
    Коруин я погледна, погледът му се плъзна по фините й черти и стройната й фигура. Остра болка прониза сърцето му, болка, която напоследък го спохождаше все по-често. „Трябваше да се оженя — помисли си уморено той. — Трябваше да имам семейство.“
    С усилие отърси тази мисъл от ума си. През всичките тези години имаше основателни причини да не създава семейство и никоя от тях не се беше променила. Участието на баща му в политиката на световете на кобрите едва не бе уморило майка му и той се беше заклел никога да не причинява такова нещо на друго човешко същество. Дори ако може да намери жена, която е готова да се примири с такъв начин на живот.
    Отново се насили да отклони ума си от тази често поемана и безплодна насока на мисълта.
    — Семейство Моро никога не е почивало, когато е имало да се върши работа — каза той. — Освен това аз ще почивам, когато ми свърши мандатът. Ти обаче трябва да се прибираш.
    — След малко. — Тена кимна към телефона. — Как вървят разговорите?
    — Почти както се очакваше. Всеки е малко несигурен каква позиция да заеме, най-малкото от гледна точка на практическата политика. Според мен засега всички ще стоят настрана и ще чакат още информация.
    — И предоставят на Прийсли пълна свобода да им набие утре в главите своята версия на инцидента. — Тя тихо изръмжа. — Необичайно подходящо време за него, точно преди пленарното заседание на Директорията.
    Коруин кимна.
    — Да, и аз го забелязах. Както, сигурен съм, са го забелязали и другите губернатори. За нещастие това не се счита за доказателство.
    — Освен ако не можеш да го използваш и да намериш липсващата връзка… — Тя млъкна и се обърна към вратата. — Чука ли някой?
    Коруин се намръщи, пресегна се и включи интеркома към защитната видеокамера във външния коридор.
    — Ако е вестникар… — започна застрашително Тена.
    — Джин е — въздъхна Коруин, изключи камерата и освободи ключалката. Може би последната личност, която искаше да срещне в момента…
    — Джин, отворено е. Влизай.
    — Да изляза ли? — попита Тена, когато той изключи интеркома.
    — Не — каза той. — Но все пак може би ще е по-добре, ако излезеш.
    Тена се усмихна и стана.
    — Разбирам. Ще изчакам, в случай че ти потрябвам. — И като го докосна по рамото, докато минаваше покрай него, тръгна към вратата.
    — Чичо Коруин?
    — Влизай — извика Коруин и махна с ръка на момичето… не, на младата жена, застанала на прага.
    Двете жени размениха кратки поздрави на вратата.
    — Седни — покани Коруин Джин и й посочи току-що освободения от Тена стол. — Как е баща ти?
    — Почти както може да се очаква — каза Джин и седна. — Чичо Джошуа намина преди малко. Заприказваха се за проблемите, които родът ни е имал в миналото.
    Коруин кимна.
    — Да, знам как е. Много ли е потискащо за слушане?
    — Доста. — Джин стисна устни.
    — Не се оставяй да те разстройват. Това е един от методите, които родът Моро традиционно използва. За да си напомняме, че нещата, които вършим, са за добро.
    Джин пое дълбоко дъх.
    — Татко ми каза, че молбата ми за приемане в академията „Кобра“ е отхвърлена.
    — И обясни ли ти защо? — попита той.
    Тя поклати глава.
    — Всъщност не сме го обсъждали… сега на главата му са други неща. Затова дойдох при теб.
    — Да. Е… казано без заобикалки, отхвърлена си, защото си жена.
    Не беше очаквал Джин да се изненада и тя наистина не се изненада.
    — Знаеш, че това е противозаконно — каза тихо Джин. — Аз проучих устава на Академията, официалното заявление за целта на кобрите и дори документите на първоначалния човешки Доминион. Никъде няма нищо, което специално да забранява жените да стават кобри.
    — Разбира се, че няма — въздъхна той. — Няма също и нищо, което да не допуска жени до губернаторски пост, но не може да не си забелязала, че жените губернатори са малко. Въпрос на традиция.
    — Чия традиция? — възрази Джин. — Никое от тези необявени правила не е създадено в световете на кобрите. Наследили сме ги от стария човешки Доминион.
    — Права си — кимна Коруин. — Но промяната на тези традиции изисква време. Не забравяй, че са минали само две поколения, откакто сме се отделили от Доминиона и от неговото влияние.
    — На нас ни беше достатъчно по-малко от едно поколение, за да дадем на кобрите два гласа в Съвета — напомни му тя.
    — Това е друго. Опитът на Торс Чалинър за измяна стана причина за незабавно политическо признаване на физическата сила на кобрите. Твоят случай, за нещастие, не изисква такова спешно решаване.
    Джин дълго го гледа и накрая попита:
    — Значи няма да се бориш в Съвета за моето приемане, така ли?
    Той разпери безпомощно ръце.
    — Въпросът не е до борба, Джин. Военната история с цялата си сила е срещу теб. Жените като правило не са били приемани в специалните военни части. Във всеки случай не и в правителствени военни сили — поправи се той. — Винаги е имало жени въстанички и партизанки, но според мен този аргумент няма да свърши работа нито в Съвета, нито в Академията.
    — Ти обаче имаш голямо влияние. Името Моро…
    — Може все още да има някакво влияние сред авентинския народ — промърмори той, — но не и сред горните ешелони. Всъщност никога не е имало… в много отношения твоят дядо беше много по-популярна личност от мен, но дори и тогава трябваше да се борим, да се бием, да се пазарим за всичко, което постигнахме.
    Джин облиза устни.
    — Чичо Коруин… аз трябва да вляза в Академията. Наистина трябва. Това е последният шанс на татко някой да продължи традицията на кобрите в рода. Сега повече от всякога той се нуждае от някого, на когото да се опре.
    — Джин, виж… аз не зная какво значение има тази традиция за Джъстин. Всеки път, когато се раждаше една от вас… — Той спря. — Работата е там, че природата не винаги се съобразява с нашите желания. Ако той и твоята майка имаха син…
    — Но нямат — прекъсна го Джин с жар, която го изненада. — Нямат син. И мама умря, а аз съм последната надежда на татко. Неговият последен шанс… не разбираш ли?
    — Джин… — Коруин спря и затърси безуспешно какво да каже… и докато се колебаеше, очите му изследваха лицето на младата жена.
    В чертите и в изражението й имаше много от Джъстин. Наистина много. И в поведението й също. „Колко от това — запита се той — се дължи само на гените и колко на факта, че от деветгодишна Джъстин беше нейният единствен родител?“ Мислите за Джъстин завъртяха нов калейдоскоп от образи пред съзнанието му: Джъстин току-що завършил академията „Кобра“, развълнуван от предстоящото пътуване до тогава напълно непознатия свят Квазама; по-възрастният и по-улегнал Джъстин сключва брак с Ейми Парти и разказва на Коруин и Джошуа за своя син, който един ден ще продължи традицията в семейство Моро да има кобра; Джъстин и трите му дъщери петнадесет години по-късно, на погребението на Ейми…
    С усилие той върна мислите си към настоящето. Джин все още стоеше пред него и го следваше спокойно, със самоконтрол, какъвто рядко можеше да се намери сред двадесетгодишните. Едно от главните качества, които се търсеха у всички кандидати за кобри…
    — Виж, Джин — въздъхна той. — Най-вероятно няма да мога да повлияя на решението на Академията. Но… но ще направя каквото мога.
    Върху устните на Джин трепна едва забележима усмивка.
    — Благодаря ти — каза тихо тя. — Не бих те молила, ако не беше заради татко.
    Коруин я погледна в очите.
    — Не, ти и тогава би ме молила — възрази той. — Не се опитвай да заблудиш един стар политик, момиче.
    — Прав си — Джин се изчерви. — Аз искам да бъда кобра, чичо. Искам го повече от всичко на света.
    — Зная — каза тихо той. — А сега по-добре се прибирай у вас. Кажи на баща си… просто го поздрави от мен, а пък аз ще му се обадя по този въпрос.
    — Добре. Лека нощ… и ти благодаря.
    — Има защо.
    Тя излезе, а Коруин въздъхна: „Старият проблем за яйцето и кокошката. — И си помисли: — Кое е възникнало първо: желанието й да бъде кобра или любовта към баща й?“
    А дали наистина имаше значение?
    На прага отново се появи Тена и попита:
    — Всичко наред ли е?
    — О, разбира се — промърмори той. — Току-що обещах да се опитам да разбия каменна стена с глава, това е всичко. И как винаги успявам да се ангажирам с такива неща?
    Тена се усмихна.
    — Сигурно защото много обичаш роднините си.
    Той се опита да я погледне свирепо, просто заради принципа, но му се стори, че за момента за това се изисква твърде голямо усилие.
    — Сигурно — призна той и отвърна на усмивката й. — Хайде, махай се оттук.
    — Ако си сигурен, че…
    — Сигурен съм. Искам да остана няколко минутки самичък.
    — Добре. До утре.
    Той изчака да чуе заключването на външната врата, после с въздишка се наведе над четящото устройство и набра правителствената информационна мрежа и частната си корелационна програма. Някъде, по някакъв начин трябваше да има връзка между Барам Монс и губернатора Харпър Прийсли.
    И той щеше да я намери.

4.

    Заседанието на Директорията започна точно в десет часа на следващата сутрин… и беше толкова лошо, колкото Коруин бе очаквал.
    Прийсли беше в чудесна форма, а тирадата му — още по-впечатляваща, поради своята краткост. По-малко надарени политици можеха да я продължат и с това да досадят на заседателите, но Прийсли с лекота избегна тази клопка. Пред целия Съвет, чийто състав се поддаваше на създаване и манипулиране на емоционално-политически ветрове, по-дългите, макар и празни приказки, често даваха резултат; пред деветчленната Директория тези игри бяха опасни, да не говорим, че понякога направо излизаха глупави. Все пак Коруин се беше надявал, че Прийсли ще се увлече и ще се разприказва.
    Но се беше излъгал.
    — …и затова аз смятам, че този орган има задължението да преразгледа цялата концепция за елитаризъм, която представляват кобрите и академията „Кобра“ — заключи Прийсли. — Не само заради народа на Авентини и на другите светове, но дори и заради самите кобри. Преди да се е случила друга подобна трагедия. Благодаря.
    Прийсли седна. Коруин огледа насядалите около масата и разочарованието, което все повече изпитваше през последните дни, се усили. Бяха изпаднали в типичното и предсказуемо настроение: Ролф Атърбъри от Палатин твърдо на страната на Прийсли, Фернис Вартансън от Селиан — самият той кобра — и почетният губернатор Лизабет Телек също толкова твърдо против него, другите клоняха към едната или към другата страна, но още не желаеха да се ангажират.
    Генерал-губернаторът Чандлър се прокашля.
    — Мистър Моро? Някакви възражения?
    Или с други думи, намерил ли е Моро някаква сигурна връзка между Прийсли и Монс.
    — Не конкретни, сър — каза той и се изправи. — Бих желал обаче да напомня на останалите членове на този Съвет за свидетелските показания, дадени вече от Джъстин и от мен… както и че в миналото моят брат е говорил много пъти тук в качеството си на инструктор в академия „Кобра“. Един пост, ще подчертая аз, който изисква той често да бъде подлаган на физическа и емоционална проверка.
    — Ако позволите една забележка, сър — хитро се намеси Прийсли. — Аз изобщо не съм се карал с кобрата Джъстин Моро. И съм съгласен с губернатора Моро, че той е изтъкнат и напълно надежден член на авентинската общност. Всъщност мен ме безпокои самият факт, че една така добре проверена кобра като Джъстин Моро може да атакува невъоръжен човек.
    Чандлър се намръщи.
    — Мистър Моро?…
    — Нямам повече коментари, сър — отговори Коруин и седна. Със забележката си Прийсли беше използвал открилия се шанс и с малко късмет можеше да спечели всички на своя страна. Силата на неговите аргументи, макар да бяха сериозни, беше все още недостатъчна за резултата, който той и Монс почти сигурно се мъчеха да постигнат. Ако Монс беше успял да провокира програмираните в имплантирания в Джъстин нанокомпютър бойни рефлекси, Прийсли щеше да размахва далеч по-страшно плашило както пред Директорията, така и пред населението като цяло.
    От другата страна на масата Езър Гавин се размърда.
    — Мога ли да запитам, мистър Чандлър, какъв е в момента статутът на кобрата Моро? Предполагам, че е освободен от задълженията си в Академията?
    — Освободен е — отговори Чандлър. — Разследването продължава… главно по мотива на мистър Монс, мога да добавя.
    Коруин погледна Прийсли, но не прочете върху лицето му никаква реакция. Това не бе изненадващо — каквато и да бе връзката му с Монс, тя е добре прикрита.
    — Бих искала да посоча, ако ми разрешите — обади се нетърпеливо Лизабет Телек, — че въпреки цялата тази шумотевица, която създаваме… и тук, и по информационните мрежи — добави тя и погледна към Прийсли, — този Монс не само не е убит, но дори не е и сериозно ранен.
    — Ако нямаше керамична плоча на гърдите, щеше да е мъртъв — подхвърли Атърбъри.
    — Преди всичко, ако не е нахълтал в кабинета, изобщо нищо нямаше да му се случи — отбеляза Телек. — Мистър генерал-губернатор, не можем ли да минем на някой друг важен въпрос? От тази дискусия започва да ми се повдига.
    — Днес наистина имаме за разглеждане и друг въпрос… много по-сериозен — отвърна Чандлър. — По-нататъшното обсъждане на случая Монс ще бъде отложено до завършване на следствието… — Той натисна един бутон до четящото си устройство и в следващия миг вратата на отсрещната страна на стаята се отвори и една облечена в униформа кобра въведе слаб човек с вид на учен. — Мистър Паш Баринсън от Центъра за контрол на Квазама — представи го Чандлър и му посочи стола отляво на губернатора. — Той е тук да ни запознае с една смущаваща характеристика, която може да е, а може и да не е… Е, ще го оставя той сам да ви запознае с нещата. Мистър Баринсън?
    — Благодаря, генерал-губернатор Чандлър — каза Баринсън смутено, постави на масата кутия с магнитни карти, извади една и я сложи в четящото устройство. — Губернатори. Почетни губернатори — започна той и ги огледа. — Трябва да ви призная, че… се чувствам неловко сред вас. Както мистър Чандлър току-що посочи, в наблюденията над Квазама се очертават някои характеристики, които не ни харесват. От друга страна, какво може да означават тези характеристики… и дори дали наистина съществуват… са въпроси, на които ние все още не можем да отговорим.
    „Е, това е ясно“ — помисли си Коруин и погледна през масата към Телек. Тя се бе начумерила — като учен тя не понасяше такива неясни изложения.
    — Съобщете по-ясно онова, което знаете, а изводите оставете на нас — подкани го тя рязко.
    Това накара Чандлър да се намръщи, но Баринсън не се обиди.
    — Разбира се, почетни губернаторе — кимна той. — Първо, тъй като може би не всички тук сте запознати с предисторията — той погледна Прийсли, — бих желал най-напред накратко да ви я опиша.
    — Както повечето от вас знаят, през 2454 година Съветът разположи серия от шест шпионски спътника на висока орбита над Квазама за наблюдение на технологическото и обществено развитие след пускането на рогати леопарди в тяхната екологична система. През двадесетте години оттогава успехът на тази програма беше ограничен. Ние установихме, че селата са се разпространили отвъд региона, наречен „Плодороден полумесец“, което означава, че или параноята на квазаманците малко е намаляла, или че те са се отказали да пазят своята далекосъобщителна система от подслушване. Открихме доказателства за известно подобрение на техните въздушни и наземни транспортни средства, както и различни малки промени, за които през последните години подробно сме докладвали. Досега нищо, което да ни дава основание да мислим, че Квазама представлява непосредствена заплаха за света на кобрите, не се е променило към по-лошо.
    Той се изкашля и натисна един бутон на четящото устройство. На екрана пред Коруин под заглавие „Време на бездействие на спътници“ се появи серия от може би петдесет данни: най-ранните отпреди почти две години и половина, най-новите само от три седмици. Един бърз преглед на данните показваше, че при всяко от посочените бездействия засегнатият спътник е пропуснал запис между три и дванадесет часа.
    — Както виждате — продължи Баринсън, — през последните две години и половина ние не сме получили данни от порядъка на четиристотин часа за различни части на Квазама. До неотдавна не се бяхме замисляли много върху този факт…
    — Защо? — прекъсна го Урбаник Бейлър от новоколонизирания свят Ескуилини. — Нали главното задължение на вашия Център за контрол е да поддържате постоянно наблюдение на планетата? При пропуски от по дванадесет часа наблюдението ви едва ли може да се квалифицира като непрекъснато.
    — Разбирам вашата загриженост — каза успокоително Баринсън, — но ви уверявам, че Ескуилини не е… изобщо не е застрашен. Дори ако квазаманците знаят местоположението на вашия свят — а те не го знаят, просто няма начин да създадат космическа армада, без ние да разберем. Не забравяйте, че малко след като са се преселили на Квазама, те са изгубили всичките си междузвездни кораби… и трябва да започнат буквално от нулата. — Нещо трепна в очите му, твърде бързо, за да може Коруин да го разчете. — Не, никой от нас не е непосредствено застрашен от квазаманците — в това сме сигурни.
    — Не разбирам за какво е тази тревога — измърмори Атърбъри. Предполага се, че и такива самопоправящи се машини като спътниците също се развалят понякога, нали?
    — Да, но но толкова често — намеси се почетният губернатор Дейвид Нгуйен.
    — Всъщност и двамата сте прави — съгласи се Баринсън и облиза устни. — Тъкмо затова и ние не обърнахме сериозно внимание на тези празноти в данните от наблюденията. Преди една седмица обаче един от нашите хора, по-проницателен от другите, се опита да установи над кои места от повърхността на Квазама се случват тези спирания и да построи корелационни вектори между тях. Оказа се… е, можете сами да видите — каза той и натисна други ключове.
    На екрана на четящото устройство на Коруин се появи карта на региона Плодороден полумесец, където практически живееха всички хора на планетата. Върху пейзажа се насложи серия от криви и стрелки.
    — Интересно — промърмори Телек. — При колко от тези прекъсвания е изпусната точно тази част от западния ръкав от Плодороден полумесец?
    — В тридесет и седем от общо петдесет и две — каза Баринсън. — Всички без две от другите…
    — Изпускат част от територията директно на изток от тази част — прекъсна го Прийсли.
    Коруин усети нещо да пълзи по гърба му.
    — Имате ли изображения в по-малък мащаб на същото място? — попита той.
    На мястото на картата се появи леко зърнеста снимка.
    — Това е снимка отпреди три години, преди започването на тези дефекти — каза Баринсън. — За запознатите с квазаманския пейзаж ще посоча, че градът вляво от центъра на снимката е Азрас; онзи на североизток от него, почти над центъра, е Пурма.
    Коруин неволно погледна Телек и видя, че тя го гледа. Пурма — градът, където квазаманците се бяха опитали да убият трима членове от първоначалната шпионска мисия на Телек… един от тях Джъстин.
    — Ето тук… — снимката се промени — същия район преди две седмици.
    Азрас и Пурма практически бяха непроменени. Но в центъра на екрана…
    — Какво е това в средата? — попита Гавин.
    — Прилича на голям парк или лагер, или нещо от този род. — Баринсън пое дълбоко дъх. — И по всичко личи, че не само е обградено от стандартна квазаманска защитна стена, но е напълно покрито.
    Защитено от наблюдения по въздуха…
    — А тези площи от двете му страни? — попита Коруин.
    — Те може да се опустошени от инцидент — каза предпазливо Баринсън. — Но ако не са, според нас това показва, че на изток — по посока на въртене на планетата — очевидно се изпитват ракети с голям обсег на действие.
    Настъпи продължителна тишина.
    — Да не би да искате да ни кажете — най-после наруши тишината Бейлър, — че покритата площ представлява център на квазаманска ракетна база?
    Баринсън мрачно кимна и каза:
    — Има голяма вероятност квазаманците да се опитват да преоткрият звездолета. И да успеят.

5.

    В залата настъпи продължителна тишина. После Атърбъри се размърда.
    — Е — каза той, без да се обръща конкретно към никого — достатъчно по този въпрос.
    — По кой въпрос? — озъби му се Телек.
    — По опита да се пречи на развитието на квазаманците — повиши глас Атърбъри. — Да се наруши тяхното междусоциално сътрудничество като се накарат мохите да напуснат хората и с помощта на рогатите леопарди… с други думи, цялото предложение на Моро претърпя пълен провал.
    — Кой казва, че предложението е претърпяло пълен провал? — подхвърли Коруин, без да си прави труд да прикрие раздразнението си. Той и неговият род бяха полели с кървав пот това предложение… и бяха спасили световете на кобрите от продължителна и скъпа война, която може би щяха да изгубят. — Всичко това са заключения, направени от допускане, основано на съмнителни данни. С тяхната подземна комуникационна система няма начин да научим какво наистина става там.
    — Добре — промърмори Атърбъри. — Нека да чуем тогава каква е твоята идея за тази покрита площ.
    — Може да има стотици обяснения — отвърна Коруин. — Деветдесет процента от които нямат нищо общо с някаква възможност за космическа експанзия.
    — Като новата изпитателна инсталация за ракети въздух-въздух, каквато вече имат, например — каза Телек. — Или такива с по-голям обсег на действие.
    Чандлър се прокашля.
    — Мисля, че и двамата се отклонявате от същината на въпроса — каза той. — Каквото и да правят там долу, остава фактът, че ако доктор Баринсън и неговите колеги са прави относно повредите на спътниците, тогава ние сме изправени пред сериозна заплаха. Прав ли съм, доктор Баринсън, в допускането, че тези спътници не се повреждат лесно?
    — Прав сте, освен ако липсата на наблюдения не се дължи на повреди, а на радиолокационно затъмнение — съгласи се Баринсън. — Съвсем определено. Това е една от причините, поради която толкова трудно открихме схемата на тези бели полета в наблюденията. Всъщност… ако не беше очевидно, че не може да има физически повреди, нямаше да допуснем, че за това са виновни квазаманците.
    — А сигурни ли сте, че наистина са виновни квазаманците? — обади се Вартансън. — Вие още не сте предложили механизъм за този така наречен от вас саботаж, и докато това не стане, аз не виждам как случилото се може да се разглежда като нещо различно от, по общо признание, едно странно съвпадение.
    Баринсън се почеса по бузата.
    — Това е дилемата, пред която сме изправени, губернаторе — призна той. — Както казах, на никой от спътниците няма видима физическа повреда. Изследвахме някои други възможности — заслепяване с мощни лазери от повърхността например — но досега никоя от симулациите не даде подходящ профил за повреда.
    — Ами йонизираща радиация? — настоя Вартансън. — И нямам предвид непременно радиация от Квазама.
    — Слънчеви изригвания? — Баринсън вдигна рамене. — Това, разбира се, също е възможно. Но ако допуснем произволни изригвания или йоносферни премествания, остава открит въпросът защо толкова често е било невъзможно да се наблюдава само една определена площ.
    — На мен ми се струва — каза тихо Нгуйен, — че можем вечно да спорим по въпроса и да не стигнем доникъде. Мистър Моро е прав: липсват ни достатъчно данни за някакви аргументирани заключения. Единственият начин, по който можем да съберем необходимата ни информация, е да отидем на място.
    — С други думи, да изпратим шпиони — каза Атърбъри с нескрито отвращение. — Предишните, които изпратихме…
    — Ни осигуриха тридесет години мир — довърши язвително Телек.
    — Наричаш мир отлагането на война, която все пак трябва да се води.
    — Кой казва, че трябва да се води? — сряза го Телек. — Доколкото знаем, този полигон няма нищо общо с нас… той може да е част от подготовката за една тотална междуособна война, която да върне квазаманците в културата на каменната ера.
    — Надявам се — тихо каза Прийсли, — че не жадуваш така много за този резултат, както може да се заключи от думите ти.
    Телек стисна зъби и изръмжа:
    — Не изпитвам голямо желание да видя как квазаманците се самоизтребват. Но ако трябва да избирам между тях и нас, искам ние да сме тези, които ще оцелеят.
    Чандлър се прокашля.
    — Очевидно каквито и резерви да имаме, мистър Нгуйен е прав. Трябва пак да пратим екип на Квазама и колкото по-скоро го направим, толкова по-рано ще разберем какво става там. — Той натисна един бутон на четящото си устройство и телефотоснимката на четящото устройство на Коруин се смени със списък, съдържащ девет имена. — Като изхождаме от опита от първата акция — продължи Чандлър, — изглежда по-разумно да изпратим нови кобри, вместо да се опитаме да преподготвим онези по границата за действия на Квазама. Аз имах възможност да направя предварителен подбор от списъка на последните приети в Академията. Това са имената, на които се спрях.
    — По какви критерии са подбрани? — попита Гавин.
    — Емоционална устойчивост, способност за социално адаптиране… критерии от този вид — отговори Чандлър. — Това е само предварителен подбор, разбира се.
    Вартансън се изправи и попита:
    — Колко кобри се планира да бъдат изпратени?
    — Според първоначалния план една кобра с опит и четири от новоприетите.
    — Не можете да ги имате — каза хладно Вартансън.
    Всички се обърнаха към него.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Бейлър и се намръщи.
    Вартансън посочи четящото си устройство.
    — Шест от тези новоприети са от Селиан. Ние имаме нужда от тях там.
    Чандлър пое дълбоко дъх.
    — Мистър Вартансън, разбирам загрижеността ви за селианците, но…
    — Останали сме едва три хиляди, мистър Чандлър — отвърна Вартансън ледено. — Две хиляди и петстотин цивилни, петстотин кобри… и всичките се борим за живота си срещу Ада на Блендър. Не можем да си позволим да се лишим дори от една от тези кобри… и няма да го допуснем.
    Настъпи тягостна тишина. Селиан беше свят в пълния смисъл на думата изпаднал в безизходно положение — изоставена планета след години на борба срещу невероятно неблагоприятната екология. По-голямата част от населението, когато преди четвърт век им беше предложен транспорт до новия свят Ескуилини, се бе възползвала от тази възможност, но една малка част беше приела селианската екология като силен и почти разумен враг и бе решила, че да се бяга от този враг е равносилно да се признаеш за победен и опозорен. Коруин беше посетил Селиан веднъж и бе останал с тревожната представа за хората от Ада на Блендър като салджии върху бушуваща река, отнасяни надалеч не само от общността на световете на кобрите, но може би и от човешкия род.
    Всичко това беше направило Вартансън наистина много невъздържан и никой в Директорията не искаше да му противоречи.
    Дори и генерал-губернаторът.
    — Разбирам — каза примирително Чандлър. — Всъщност аз мисля, че ако не намерим друг добър кандидат, три нови кобри плюс една опитна наистина трябва да са достатъчни.
    Коруин пое дълбоко дъх.
    — Може би — предпазливо започна той — тази липса на пета кобра трябва да разглеждаме не като проблем, а като благоприятна възможност. Като шанс да измамим квазаманците.
    Видя, че Телек се е втренчила в него.
    — Имаш предвид нещо като подмяната на братята ти при първата акция? — попита тя. — Добра идея, която тогава може би дори спаси всичко.
    Коруин я благослови наум. Тя не можеше да знае какво се кани да предложи, но с напомнянето колко успешна се беше оказала онази схема, автоматично беше намалила съпротивата на враговете му, съпротива, която почти сигурно щеше да възникне.
    — Нещо подобно — съгласи се той и събра кураж. — Бих искал да предложа да подготвим, само за тази задача, първата жена кобра. И преди някой да направи някакви възражения…
    — Жена кобра? — изръмжа Атърбъри. — Моро, това е най-идиотската идея, която съм чувал.
    — Защо? — възрази Коруин. — Само защото досега не е имало жени кобри?
    — А защо не е имало? — подхвърли Прийсли. — Защото има достатъчно сериозни основания, затова.
    Коруин погледна Чандлър.
    — Мистър Чандлър?
    Лицето на Чандлър изразяваше явно недоволство, но той кимна.
    — Можеш да продължиш.
    — Благодаря. — Коруин огледа насядалите около масата и се спря на Прийсли и Атърбъри, които изглеждаха най-враждебно настроени. — Една причина идеята за жени кобри да изглежда толкова неприемлива е, че старият човешки Доминион е бил със силна патриархална ориентация. Жените просто не са били смятани за достойни да бъдат в елитни военни части. Но аз ще посоча, че по време на трофтийската война сред бойците от съпротивата имаше много жени както на Адирондак, така и на Силвърн.
    — Всички знаем историята — подхвърли навъсено Нгуйен. — Говори по същество.
    — Работата е в това, че малкото, което знаем, обрисува квазаманското общество като дори по-патриархално, отколкото всъщност е бил някога Доминионът — продължи Коруин. — Ако мисълта за жени кобри ви поразява като смешна, помислете как ще им се стори на тях.
    — С други думи — каза бавно Телек, — те вероятно дори няма да помислят, че една жена може да бъде демон-боец.
    — Какво да бъде? — намръщи се Прийсли.
    — Това е квазаманският термин за кобра — каза Чандлър.
    — Подходящо — промърмори Прийсли.
    Вартансън го изгледа студено и каза:
    — Да бъдем демони по граничната линия често е част от нашата работа.
    Прийсли изкриви устни и той отново се обърна към Коруин.
    — Твоето допускане, разбира се, е, че участниците в акцията ще бъдат хванати — каза той. — Не е ли малко песимистично?
    — Не песимистично, а реалистично — отвърна язвително Коруин. — Но допускането, че няма да бъдат хванати, ме довежда до второто важно съображение: на нас са ни нужни хора, които могат достатъчно добре да бъдат внедрени, да се смесят с квазаманците, за да могат да обикалят и търсят интересуващите ни отговори, без веднага да бъдат разкрити като чуждоземци. Правилно ли е? — Той погледна към Чандлър. — Можете ли да ми кажете, мистър Чандлър, колко от кандидатите кобри от вашия списък говорят квазамански?
    — Всичките — отвърна неуверено генерал-губернаторът. — Имай малко доверие в мен, Моро. Курсът по квазамански може би не е особено популярен, но има достатъчно опитни хора, измежду които да се направи подбор.
    — Особено след като повечето млади хора с амбиция да станат кобри се опитват да го научат — посочи Гавин.
    — Разбирам — съгласи се Коруин. — Но колко от тях могат да го говорят без авентински акцент?
    Чандлър сбърчи чело и промърмори:
    — Всеки, който учи чужд език, го говори с акцент.
    — Аз познавам един, който го говори без акцент — каза категорично Коруин. — Моята племенница Джасмин Моро.
    — А, значи такава била работата — каза язвително Атърбъри. Затова било всичко — просто още едно възмутително заграбване на власт от семейство Моро.
    — Защо квалифицираш това като заграбване на власт? — изръмжа Коруин. — Защото изпращам племенницата си може би на сигурна смърт?
    — Достатъчно — отсече Чандлър, без да повиши глас, но нещо в категоричния му тон спря зараждащия се спор. — Изготвил съм предварителен анализ на разходите за предложената квазаманска акция и сега ще направим кратка почивка, за да се запознаете с него. Моро, ела в кабинета ми, ако обичаш.


    — Разбираш какво искаш да направи Директорията, нали? — каза Чандлър и погледна Коруин право в очите. — Да не говорим какво искаш лично аз да направя.
    Коруин се постара да устои на погледа му.
    — Не правя нищо, просто се опитвам да осигуря на тази ваша акция по-голям шанс за успех.
    Чандлър изкриви устни.
    — Значи сега стана „моя“, така ли?
    — А не е ли? — озъби се Коруин. — Вие очевидно сте я замислили лично без помощта и дори без знанието на академичния съвет. Да не говорим за самата Директория.
    Чандлър не промени изражението си.
    — Имаш ли някакво доказателство за това си твърдение?
    — Ако Джъстин знаеше за този списък, а това влиза в неговата работа, щеше да ми каже.
    — Това не е доказателство. Аз накарах всички директори от Академията да се закълнат, че ще го пазят в тайна.
    Коруин не отговори и Чандлър въздъхна.
    — Нека бъдем честни, Моро. Въпреки логиката и социалните цели истинската причина, поради която ти искаш твоята племеничка да стане кобра, е желанието на брат ти.
    — Тя също има такова желание — отвърна Коруин. — И, да, ще призная, една част от мен желае семейната традиция да се запази. Това обаче не противоречи на съображенията, които преди минути изложих пред Директорията.
    — Не, но много обърква политиката — измърмори Чандлър. — Добре тогава… нека да чуя сценария. Кажи ми как ще се разпределят гласовете, когато се върнем в залата и подложим въпроса на гласуване.
    — Телек и аз ще гласуваме „за“ — каза бавно Коруин. — Прийсли и Атърбъри ще гласуват „против“ независимо дали са съгласни с мен, или не. Вартансън и Бейлър… може би „за“. Вартансън също — понеже ако бъдат допуснати жени да стават кобри, това на практика ще удвои общия селиански фонд от кандидати за кобри; Бейлър — понеже квазаманците се само на няколко светлинни години от прага на Ескуилини и той ще е повече загрижен за логиката на случая с Джин, отколкото от историята. С двойния глас на Вартансън ще получим пет гласа.
    — Което означава, че ще имаш нужда само от един глас за квалифицирано мнозинство — каза Чандлър. — Моят например.
    Коруин го погледна право в очите.
    — Вашият глас е единственият, от който наистина винаги съм се нуждаел.
    За момент Чандлър отвърна на погледа му, без да каже нищо.
    — Политиката върви на цикли — каза най-сетне той. — Ако сега генерал-губернаторът има по-голяма власт, отколкото в миналото, но смятам, че дължа някому извинения за това. — Той стисна устни и поклати глава. — Но ти грешиш, ако смяташ, че мога да прокарам това предложение при съществуващата опозиция. Дори само Прийсли е достатъчен, за да го спре.
    Коруин погледна през големия прозорец, който се простираше от пода до тавана. Спомни си лицето на Джин, когато го молеше, видя израза на Джъстин в болницата, когато стана ясно онова, което неволно беше извършил. „Каква цена за властта? — помисли си мрачно той. — И каква полза от този пост, ако не правя онова, което трябва да се направи?“
    — Добре тогава — бавно каза той. — Ако Прийсли се нуждае от мотив, аз ще му го дам. — Той отново се обърна към Чандлър. — Ние ще направим Джин кобра, позовавайки се на аргументите, които изложих за ползата от нея в шпионската акция на Квазама. Но ще използваме случая и като генерален експеримент за включване на жени в цялата програма „Кобра“. Ако тя не успее… ако експериментът се провали… — той пое дълбоко дъх, — ще се оттегля от губернаторския пост.
    Може би за пръв път Коруин видя върху лицето на Чандлър истински шок.
    — Ка… какво ще направиш? — изпелтечи генерал-губернаторът. — Моро, това е… това е лудост.
    — Ще се оттегля от губернаторския пост — повтори спокойно Коруин. — Но аз зная на какво е способна Джин. Тя ще се справи, и то добре.
    — На практика това няма значение, Моро. Както и да завърши акцията, Прийсли ще твърди, че се е провалила, само и само да те отстрани. И ти добре го знаеш.
    — Разбира се, че ще се опита да го направи — кимна Коруин. — Но дали ще успее, или не, зависи от това как ще се справи Джин, нали?
    Чандлър стисна устни, после каза:
    — Знаеш, че това ще изисква одобрението на целия Съвет.
    — Всички имаме там поддръжници и съюзници — каза Коруин. — От вашите, моите и тези на Прийсли мнозина ще го одобрят. Особено ако запазим в тайна квазаманската акция, за да ограничим достъпа до експеримента. По този начин ще избегнем политическите недоволства сред обществото.
    Лицето на Чандлър се изкриви в измъчена усмивка.
    — На стари години ставаш циник.
    Коруин отново погледна през прозореца.
    — Не — каза той и въздъхна. — Само по-добър политик.
    И се зачуди защо в ушите му думите прозвучаха като проклятие.

6.

    Джин беше чувала да казват, че късната пролет в областта Сизра е най-приятният годишен сезон в тази част на Авентини… за патиците. Вероятно понеже през по-голямата част от тези три месеца небето над Сизра беше или плътно забулено от облаци, или от него се изливаха потоци студен дъжд.
    Но този ден бе приятно изключение. Слънцето, току-що издигнало се над гъстата, заобикаляща ги от три страни гора, светеше ярко от блестящо синьото небе, имаше и няколко перести облака за разнообразие. Лекият ветрец подухваше на кратки умерени талази; беше прохладно, но не и неприятно. Ден, какъвто Джин винаги бе обичала.
    И въпреки това се чувстваше абсолютно ужасно. Присвила очи срещу слънчевата светлина, Джин стискаше юмруци в стойка „мирно“, опитваше се да изглежда малко по-висока до тримата млади мъже, застанали от дясната й страна, и се мъчеше да не повърне.
    — Добре, зайци, сега слушайте внимателно — изрева застаналият пред тях мъж и Джин потисна поредния напън на разбунтувалия й се стомах. Гласът на инструктора Мистра Лейн, необикновено богат на ниски тонове, малко помагаше за това. „Толкоз с моя прословут железен стомах“ — помисли си тя иронично, като си спомни предупрежденията на всички за нормалната психическа реакция след хирургическата операция „кобра“. Единственото, на което можеше да се надява, бе реакцията да е толкова краткотрайна, колкото й бяха казвали.
    — Вече знаете — продължи Лейн, — че ние сме избрани за специална акция на Квазама. Затова няма да ви отегчавам с повторение на всичко това. Може би се чудите защо сме тук, а не в някой от главните центрове на Академията. Е?
    Мина цяла секунда преди Джин да разбере, че Лейн им задава въпрос. Трябваха й още няколко секунди, за да разбере, че никой от колегите й курсанти не отговаря.
    — Сър? — каза тя нерешително.
    Нещо трепна по лицето на Лейн, но гласът му прозвуча достатъчно неутрално.
    — Да, курсант Моро?
    — Ние сме тук, сър, защото акцията ще е в гористите области на Квазама.
    Лейн повдигна вежди и хвърли небрежен поглед зад тях.
    — Защото, да… тук има гори, нали? Но доколкото си спомням, гори има и в тренировъчния център в областта Пиндарик. И така, защо не сме там, а сме тук?
    Джин стисна зъби.
    — Не зная, сър.
    Младият мъж до нея се размърда.
    — Сър?
    — Да, курсант Сан?
    — Сър, в тренировъчния център в Пиндарик се набляга върху обучението на новите кобри как да търсят и убиват рогати леопарди — каза Мендър Сан. — Нашата задача не включва толкова лов на рогати леопарди, колкото умение да ги избягваме и да останем живи.
    — Кобрите в Пиндарик не трябва ли да се научат как да остават живи? — запита Лейн.
    Джин гледаше Лейн в очите и не можеше да види дали Сан се е изчервил. Но от тона му реши, че е.
    — Методите на обучение за нападение са съвсем различни от тези за отбрана, сър — каза той. — Нещо повече, те очевидно ще са различни от тези на другите курсанти, още повече че разбрах, че тази акция се предвижда да бъде тайна.
    Лейн дълго гледа Сан.
    — Повече или по-малко е вярно, курсант Сан. По-точно вярно е това, че акцията е тайна. Но кой казва, че обучението за нападение се различава от това за отбрана?
    — Моят дядо, сър. Той е бил координатор в Академията цели двадесет години.
    — Това дава ли ти право да се държиш непочтително към своя инструктор? — сряза го студено Лейн.
    Този път нямаше никакво съмнение, че Сан се е изчервил.
    — Не, сър — отвърна неохотно той.
    — Радвам се да го чуя. — Лейн плъзна поглед по останалите. — Защото нямам намерение да отивам на Квазама, без да взема със себе си абсолютно най-добрите. Ако преценя, че някой от вас не е от най-добрите, мога да го отстраня… и не ме е грижа дали това ще стане през първия ден на вашата подготовка, или когато вече сте готови за имплантиране на нанокомпютри. Разбрахте ли всички?
    Джин преглътна и усети завързания на панделка под брадичката й компютър. Ако се провалеше при обучението… ако я сметнеха за неподходяща или отстраняха по някаква друга причина… тогава нанокомпютърът, който щеше да бъде имплантиран в мозъка й, щеше да е само сянка на нанокомпютъра на истинска кобра, при това щеше да блокира всички новопридобити оръжия и да ограничи силно мощността на наличните сервоусилватели на мускулна сила. Накратко казано, тя щеше да бъде джект.
    — Добре тогава — каза Лейн. — Зная, че всички с нетърпение очаквате да разберете какво могат да вършат вашите болящи ви тела. В момента не е кой знае колко. Тези компютри на вратовете ви ви дават ограничени по възможности серводвигатели и никакви оръжия. След четири дни… при добър успех… ще получите нови панделки, с които ще можете да активирате оптическите и звуковите си усилватели. После, след още четири седмици, ще можете да използвате лазерите на пръстите си, лазери плюс усилватели, звукови оръжия и мълниемети, само бронебоен лазер, бронебоен лазер плюс всичко друго — и накрая вашите предварително програмирани рефлекси. Целта е да получите най-добрия възможен шанс да се научите да използвате новите си тела, без в процеса на обучение да убиете себе си или някой друг.
    — Един въпрос, сър? — плахо се обади най-отдалеченият от Джин курсант.
    — Да, курсант Хариман?
    — Сър, бях останал с впечатление, че нормалният период на обучение е шест до осем седмици, не четири.
    — Не ви ли казаха, че това обучение няма да е нормално? — озъби се Лейн.
    — Да, сър, казаха ни. Но на мен просто ми се струва… малко бързичко, това е всичко. Особено с новите оръжия, които ще бъдат внедрени в тази група.
    Лейн повдигна вежди.
    — Какви нови оръжия, курсант?
    — Ами… бях останал с впечатлението, сър, че Съветът е одобрил използването на генератори на напрежение с малък обсег на действие във веригите на дъгометите.
    — Искаш да кажеш, доколкото разбирам, за така наречените електрошокови оръжия? Добре си информиран, курсант Хариман.
    — Повечето от дебатите за оръжията на кобрите бяха открити за обществеността, сър.
    — Вярно. Както върви обаче, това е без значение. По простата причина, че никой от вас няма да участва в такъв експеримент. Съветът реши, че и така сте доста експериментални… — Лейн погледна Джин — и че няма нужда да ви се дават и неизпитани оръжия.
    — Да, сър — каза Хариман. — Все пак това не обяснява как ще се подготвим за кобри за четири седмици вместо за шест, сър.
    — Вашите способности като курсанти ли поставяш под въпрос, или моята способност като инструктор?
    — Нито едното, нито другото, сър.
    — Добре. Каза ли нещо преди малко, курсант Тодор?
    — Сър? — Гласът на курсанта между Хариман и Сан трепна.
    — Отговори на въпроса ми, курсант. Каза ли нещо на курсант Сан, докато обяснявах защо не са ви монтирали шокови оръжия?
    — Нищо важно, сър.
    — Повтори го.
    — Аз, такова… — Тодор шумно пое дъх. — Просто си мислех, че що се отнася до допълнителните оръжия… хм, че на курсант Моро лесно може да се имплантират две оръдейни кули.
    Изражението на Лейн не се промени, но на Джин й се стори, че хвърли бърз поглед към гърдите й преди да я погледне в очите.
    — Курсант Моро? Някакъв коментар?
    Дойде й наум истински унищожителна критика, но й се стори по-добре да не я прави. Най-малкото не тук и не сега.
    — Не, сър — отвърна тя.
    — Не? Добре, тогава аз имам. — Лейн огледа останалите курсанти… и внезапно лицето му стана още по-сурово. — Съвсем очевидно е, че никой от вас тримата не изгаря от желание в отделението да има жена. Вие всички чухте причините, поради които Съветът смята, че това заслужава да се опита, така че няма да ги повтарям. Но ще ви кажа следното, и то е абсолютната истина: и на мен това не ми харесва. В специалните военни части винаги са служили само мъже, още от старата команда „Алфа“ в човешкия Доминион чак до появата на кобри. Не ми харесва тази традиция да се нарушава. Особено не ми харесва идеята това да е тест, с който трябва да се изясни дали в бъдеще да се приемат жени за кобри. Всъщност дори ще ви кажа, че се надявам курсант Моро да се провали. — Лицето му стана още по-строго. — Но ако тя се провали, причината за това ще бъде лично нейна. Разбрахте ли? По-точно тя няма да се провали, защото вие или аз, или някой друг ще я пришпорва повече, отколкото трябва. Не искам никой да каже, че тестът е бил несправедлив. Ясно ли е?
    Тримата измърмориха нещо неразбрано.
    — Попитах ясно ли е? — озъби се Лейн.
    — Тъй вярно, сър — отговориха тримата в един глас.
    — Добре. — Лейн пое дълбоко дъх. — Добре. Тогава да се захващаме за работа. Виждате ли онова дърво там? — Той посочи вдясно от тях. — То е на около три километра. Имате шест минути да стигнете до него.
    Пръв се затича Сан и поведе. Джасмин беше непосредствено зад него, другите двама курсанти — малко след нея. „Темпо, момиче“ предупреди се тя и се постара да остави серводвигателите на краката и да вършат по-голяма част от работата. Тропотът на краката на другите изпълваше ушите й и почти заглушаваше слабия вой във въздуха…
    Внезапно звукът изщрака в съзнанието и и тя погледна нагоре, очите й зашариха по небето. Да, тъкмо се показваше над върховете на дърветата вдясно — трофтийска въздушна кола, насочена към комплекса, който служеше за техен тренировъчен център. Джин завъртя глава да потърси Лейн, но дори инструкторът да беше изненадан от появяването на колата, не го показа с нищо. „Може би някой от Директорията иска да провери как върви подготовката“ — реши тя и отново се съсредоточи върху тичането.
    С огорчение установи, че докато бе гледала въздушната кола, и Тодор, и Хариман са успели да я задминат. „Няма нищо — напомни си тя и увеличи малко скоростта. — Те са загрижени повече да не останат на опашката, отколкото да поддържат темпото. Това вероятно ще ги провали.“ — Забеляза, че Тодор вече диша по-тежко, отколкото трябва — или превентилира, или не оставя на серводвигателите да поемат колкото трябва от натоварването. И в единия, и в другия случай щеше да закъса преди края.
    Джин неволно стисна зъби. Не искаше да играе тактически игри като тази, най-малко срещу мъже, които на Квазама щяха да са нейни другари. Но в случая нямаше избор. Лейн беше казал съвсем ясно: нейните постижения тук на полигона щяха да определят не само дали тя може бъде пълноценна кобра, но и дали някоя друга жена някога ще има тази възможност.
    Джин никога преди не се беше борила за общи каузи, но независимо дали й харесваше, или не, сега беше попаднала в такава ситуация. Без нищо на своя страна освен собствената си издръжливост и решимост.
    И… може би… наследството на рода Моро. „Поддържай темпо — повтаряше си тя отново и отново в ритъма на крачките си. — Поддържай темпо…“
    Когато достигнаха дървото, тя беше втора. Пред нея беше само Сан.


    Когато четиримата курсанти стигнаха до дървото, легналият на седалката си до прозореца от дясната страна във въздушната кола трофт се размърда и попита:
    — Човекът на второто място жена ли е? — Стържещият му писклив трофтийски глас бе почти заглушен от воя на двигателите.
    Гласът на седящия до Коруин генерал-губернатор прозвуча гърлено, с нескрито неодобрение:
    — Много си наблюдателен. — И хвърли поглед към Коруин.
    — Това е само експеримент — добави кисело Прийсли. — Провеждан от някои елементи в нашето правителство…
    — Тя е най-добрата от четиримата — каза трофтът.
    Прийсли присви очи и попита:
    — Защо мислиш така?
    Мембраните върху горните ръце на трофта затрептяха, после отново се успокоиха.
    — Тя единствена забеляза приближаването ни — обясни той. — Нейното лице показа, че чу звука и ни идентифицира като невраждебни, след което продължи да тича. Този вид бдителност предпочитано качество ли е за един боец кобра?
    — Да — призна Чандлър. — Е. Във всеки случай сега, когато видя новобранците… макар и от въздуха… да отидем в специалния лагер, където е разквартируван екипът. Там ще можеш да разгледаш всички данни за Квазама и да разбереш защо смятаме, че на планетата става нещо, което трябва да изясним.
    Трофтът, изглежда, обмисляше чутото.
    — Сигурно не ми даваш тази информация просто така. Какво искаш срещу нея?
    Чандлър пое дълбоко дъх.
    — Казано накратко — транспорт. Разбира се, ние можем да откараме екипа на Квазама с наш междузвезден кораб, но още нямаме сигурен начин да ги приземим. За тази цел бихме желали да заемем трофтийска военна совалка.
    — Не искаме да кацнем с междузвезден кораб — каза Прийсли. — Не само от опасност от откриване…
    — Не искате кораб със звезден двигател да попадне в ръцете на квазаманците — прекъсна го първият говорител. — Засягаш моята интелигентност, губернатор Прийсли.
    Прийсли млъкна и на лицето му се изписа огорчение. За момент Коруин почти го съжали. В забележката на първия говорител нямаше никаква жлъч, той просто искаше да спести време, но Прийсли отдавна не беше имал работа е този представител на демесне Тлос’кхин’фахи, за да познава поведението му. Преди да заеме поста на свръзка със световете на кобрите, първият говорител беше търговски посредник между демесните и Коруин отдавна беше забелязал, че такива трофти притежават почти свръхестествен контрол над чувствата си, което не бе изненадващо при съществуващите несигурни и често войнствени отношения между стотиците демесни в трофтийската Асамблея. Един търговец, който влиза в словесни престрелки със своите клиенти, когато е извън родното си демесне, не може дълго да се задържи, ако не притежава това качество.
    — Губернатор Прийсли не искаше да те обиди, първи говорителю — каза Чандлър. Изглеждаше доволен от неудобното положение, в което бе изпаднал Прийсли. — Тактическите съображения за наемането на такъв съд за приземяване са, разбира се, очевидни. Финансовите съображения, според мен, също са очевидни.
    — Вие не можете да си позволите да купите такава совалка.
    Чандлър кимна.
    — Точно така. Макар сега финансовото ни положение да е по-добро, отколкото преди тридесет години, когато започна цялата квазаманска каша, нашият бюджет стига само колкото да покрие разходите за издръжка на самата акция — това означава разходи за персонал, основно оборудване и специализирана подготовка. Ще ви припомня, че ние все още изплащаме последния закупен от вас междузвезден кораб. Не можем да си позволим да купим и совалка.
    — Защо трябва демесне Тлос’кхин’фахи да ви заеме този съд? Ние сме далеч от Квазама и ако те излязат от своя свят, ние нямаме какво да губим.
    Това означаваше, че сделката е започнала.
    — Ние не искаме непременно именно демесне Тлос’кхин’фахи да осигури совалка — каза Коруин преди Чандлър да отговори. — Обаче след като сте наш главен търговски партньор, състоянието на нашата икономика представлява определен интерес за вас… и ако ние купим совалка, това ще се отрази неблагоприятно на нашата икономика, което ще рефлектира в някаква степен и върху вас.
    — Демесне Балиу’чка’спми няма ли по-голямо основание да ви осигури совалка?
    Чандлър хвърли поглед към Коруин.
    — Вероятно — съгласи се той. — Проблемът е в това, че… демесне Балиу’чка’спми може да си направи погрешни изводи от едно такова искане.
    — Намеквате за сделката, с която получихте новите светове?
    — Главно — каза строго Чандлър. — Споразумението беше, в края на краищата, ние да неутрализираме квазаманската заплаха за тях. Те могат да заключат, че Квазама не е достатъчно неутрализирана… е, ние в действителност не искаме да отхлупваме капака на тази делва със змии.
    Мембраните на ръцете на трофта отново потрепнаха — очевидно се мъчеше да разбере за какви змии става дума.
    — Поради същите съображения ли ме докарахте тайно тук?
    — Правилно си разбрал — призна Чандлър. — Да, ние не искаме нито дума от казаното да достигне до представители на друго демесне.
    За момент първият говорител остана безмълвен. Въздушната кола започна бавно да завива и Коруин погледна през прозореца. Под тях, разположен в изкуствена просека, се намираше малък дърводобивен комплекс, временно зает за специалния тренировъчен курс на академия „Кобра“.
    — Ще представя въпроса пред владетеля на моето демесне — каза първият говорител, докато въздушната кола се спускаше към малката площадка за кацане близо до главния вход на сградата. — Това, разбира се, ще изисква известно споразумение.
    — Разбира се — съгласи се Чандлър и кимна. В гласа му прозвуча облекчение. — Ние сме готови да разгледаме всяко негово искане.
    — Владетелят на моето демесне ще си спомни, че първоначалният омиротворителен план беше създаден от покойния губернатор Джони Моро — продължи трофтът. — Ако му докладвам, че тази акция се планира също от някой от рода Моро, това ще придаде по-голяма тежест на аргументите ми.
    Чандлър погледна изненадано Коруин и попита:
    — Защо?
    — Във военните работи приемствеността се цени също така високо, както и в бизнеса — отвърна трофтът — „Твърде хладно“ — помисли си Коруин. — Възможно ли е това, генерал-губернатор Чандлър?
    Чандлър пое дълбоко дъх. От израза му ясно се виждаше, че обмисля политическите последствия от връщането на Джъстин в Академията преди общественият резонанс от стрелбата по Монс да се е разсеял…
    — Страхувам се, първи говорителю — каза хапливо Прийсли, — че Моро вече не участват директно в изготвянето на такива военни планове и…
    — За щастие това не е проблем — прекъсна го Коруин. — Момичето, което видя преди няколко минути долу… онова, което каза, че е най-добрият курсант. Тя е Джасмин Моро, дъщеря на кобрата Джъстин Моро и внучка на губернатора Джони Моро.
    Прийсли отвори уста, но Чандлър му махна с ръка да млъкне и попита:
    — Това ще бъде ли достатъчно, първи говорителю?
    Въздушната кола се приземи с леко подскачане.
    — Да, ще бъде — отговори трофтът. — Сега ще имам удоволствието да проуча вашите данни.
    Чандлър тихо въздъхна.
    — Разбира се. Последвай ме.

7.

    — Добре, кобри, тръгвайте — изръмжа Лейн. — И помнете, че това е гора — пазете си краката и главите.
    Джин завъртя копчето на звуковите усилватели с едно деление, зае обичайното си място в ромбовидната формация около Лейн и отиде заедно с другите под дърветата в края на просеката. През последните няколко дни бяха упражнявали операцията много пъти: преминаване през оградена част на гората около лагера, използване на оптически и звукови усилватели за откриване на различни симулатори на животни и движещи се цели, разположени от инструктора наоколо. Откриването на черноглава чапла или цел носеше на новобранеца една точка; поразяването с лазерите в кутретата преди групата да отиде до теоретическото място на атака на животното — две точки.
    Беше просто още едно от глупавите състезания, които Лейн непрекъснато използваше, за да изправя новобранците един срещу друг. „Още една ненужна възможност — помисли си Джин — да си навлека омразата на другите курсанти.“
    Едва ли беше нейна вината, че бе по-добра от тях в тези игри. Не беше нейна и вината, че те не можеха да приемат този факт.
    Това обаче не я утешаваше и от тази мисъл гърлото й се стегна. Не беше очаквала останалите от групата веднага да я приемат — знаеше много добре, че лекциите на чичо й Коруин за военните традиции не са просто тактика за сплашване. Но беше очаквала на единадесетия ден от подготовката тази враждебност да намалее.
    Не беше намаляла. О, те бяха достатъчно учтиви с нея — призивът на Лейн от първия ден да я оставят сама да се провали беше подкрепен с действие и както той, така и другите очевидно полагаха големи усилия да избягват всякакъв вид открито предизвикателство. Но все още правеха тихи подмятания, подсмихваха се скришом, а и по-открито, когато курсантите бяха сами.
    Или по-скоро когато Джин беше сама. Другите трима прекарваха повечето от свободното си време заедно.
    Болеше я. По много начини, повече отколкото от физическите болки от хирургическата намеса. Като малка винаги се беше държала не както трябва — винаги беше била или много тиха, или прекалено агресивна към другите момичета и дори към момчетата. Само със семейството си винаги се беше чувствала на мястото си. Със семейството си и в по-малка степен с кобрите приятели на баща й…
    Тихо цвъртене пред нея я извади от тези й мисли. Тарбина, идентифицира тя птицата и главата й автоматично се заобръща да открие звука. Там?… Ето там! Джин активира системата за откриване и захващане на цели, прицели се в малкия черен куб, поставен в основата на един клон, и стреля с лазера на дясното си кутре.
    Излетя светлинен лъч и кутията внезапно престана да цвърчи.
    — Тарбина ли? — тихо попита Сан от задния връх на ромба.
    — Да — отговори тя през рамо.
    — Защо я уби? — попита Лейн от центъра. — Тарбините не са опасни.
    — Вярно, че не са опасни, сър — отговори тя. Разбираше, че е постъпила правилно и че Лейн иска да обясни решението си на другите. — Но където има тарбини, има голяма вероятност да има и мохи.
    — Съпровождани от рогати леопарди или крисджо — допълни Лейн. — Правилно. И освен това?… Някой да допълни?
    — Тяхното цвъртене може да прикрива нещо по-опасно — рискува да допълни намиращият се пред нея Тодор.
    — Достатъчно — измърмори инструкторът. — Стига приказки. Отваряйте си очите на четири.
    Само след секунда упражнението престана да бъде обичайно. Точно пред тях храстите неочаквано се разтвориха и от тях излезе огромно прилично на котка животно.
    Рогат леопард!
    „Невъзможно е“ — за части от секундата си помисли Джин. Оградата около тази част на гората бе висока пет метра и дори теоретически не бе възможно рогат леопард да я прескочи.
    И изведнъж звярът изръмжа и теорията веднага беше забравена: лазерните лъчи от четири чифта кутрета се събраха в една точка върху главата на рогатия леопард.
    Безполезно, разбира се. Джин мълчаливо се прокле, че се е оставила на рефлексите си и че губят ценно време. Децентрализираната нервна система на рогатия леопард практически беше неуязвима за локалното поражение, което можеха да причинят тези лазери. Единствено успешен беше директният изстрел с бронебоен лазер по левия му хълбок…
    А после до съзнанието й достигна решаващият факт — в момента закачените на вратовете им компютри не им позволяваха да активират бронебойните лазери.
    Лазерните лъчи от кутретата на другите още се плъзгаха безрезултатно по гърба на рогатия леопард и оставяха черни следи в козината му. А блясъкът, който се появи в очите на съществото…
    — Спрете! — извика Джин. — Не виждате ли, че от това повече побеснява?
    — А ти какво предлагаш, по дяволите… — викна Тодор.
    — Опитай със звуковите разрушители! — прекъсна го Сан. В следващия миг над главата на Джин преминаха отразени вълни от три тесни ултразвукови конуса, насочени към рогатия леопард. „Пак загуба на време“ — помисли напрегнато Джин. Звуковите оръжия бяха нарушили равновесието на хищника, но само временно; и също като лазерите от кутретата, тяхното използване, изглежда, го подлудяваше.
    И изведнъж разбра. Лейн бе напълно екипиран както с бронебоен лазер, така и с нанокомпютър, и би трябвало да използва лазера — но не беше стрелял.
    Тест! Разбира се! Всичко си идваше на мястото. Един рогат леопард, хванат и пуснат зад оградата, за да се провери дали курсантите ще се разбягат, или ще продължат да изпълняват задачата си и да защитават Лейн. Несъмнено кобрата вече го бе взел на мушка със системата за търсене и захващане на цели и в мига, в който нещата започнеха да излизат от контрол, щеше да стреля с бронебойния лазер.
    „Майната ти“ — изръмжа тя наум. Много тъп трик — независимо дали бе уловен от системата за захващане на цели, или не, леопардът беше твърде опасен, за да се прави такъв експеримент, особено с неопитни курсанти. Трябваше по някакъв начин да ликвидират тази опасност преди животното да се отърси от последиците от звуковите и лазерните оръжия. И може би да убие всички.
    Трябваше бързо да направят нещо. Сега рогатият леопард леко се полюляваше от една страна на друга, шиповете на предните му крака започнаха да щръкват — знак, че е започнал да се чувства застрашен. Което щеше да го направи още по-свиреп и той щеше да атакува…
    Тя бързо се огледа и очите й се спряха на кипарисите и дебелите лепкави лиани, които се виеха по много от тях… и в ума й се събуди споменът за една кратка глава от семейната хроника.
    — Сан! — извика тя и с помощта на серводвигателите скочи на ниските клони на едно дърво с увити по него лепкави лиани. За миг се стегна, но неочакваното й движение не доведе до атака от страна на рогатия леопард. — Прережи долния край на лианата — викна тя и насочи собствените си лазери към горния край. — И я издърпай. Не докосвай отрязания край!
    Сан изпълни нареждането и три секунди по-късно в ръката й висеше петметрова част от лепкавата лиана. Рогатият леопард все още не беше скочил, но вече бе приклекнал на задните си крака. Готов за скок…
    — Хариман, разцепи лианата по дължина! — извика Сан. — Моро, аз държа този край! Готова ли си?
    Което означаваше, че е разбрал плана й.
    — Готова съм — извика Джин и стисна зъби. — Хариман?
    В отговор избухна лазерен огън, обели дебелата външна кора на лианата и разкри невероятно лепкавата й сърцевина.
    — Давай! — извика Сан. И Джин скочи.
    Целта й беше друг кипарис точно зад мястото, където рогатият леопард се готвеше за скок. Скок към Тодор, който все още упорито се опитваше да се справи с хищника със звуковото си оръжие… и изведнъж Джин с ужас видя, че при преместването си да отреже растението Хариман неволно е застанал директно на огневата линия между Лейн и леопарда. Което означаваше, че ако замисленото от нея не успее, Хариман, а може би и Тодор, ще загинат.
    Тя скочи — клонките на дървото я одраха по лицето и ръцете — и с всичка сила хвърли пълзящото растение към земята.
    Право върху гърба на рогатия леопард.
    Звярът изрева — смразяващ кръвта звук: Джин никога не го беше чувала на живо и едва не се изпусна от клона, при което раздра лявата си ръка.
    Рогатият леопард скочи… но щом краката му се откъснаха от земята, Сан дръпна края на лепкавата лиана със силата на серводвигателите си и в следващия миг хищникът прелетя съвсем ниско над Тодор и падна, спрян от лианата, залепнала здраво за гърба му. Шиповете му заразсичаха въздуха.
    И после се обърна към Сан.
    — Залепи лианата някъде и се махай оттам! — извика Джин.
    Сан не се нуждаеше от подканяне. С едно-единствено движение залепи отрязания край на лепкавата лиана за дървото, от което я беше отрязал, и се покатери на най-близкия кипарис. Спря само за миг, за да промени посоката си, и половин секунда преди скока на рогатия леопард към глезените му се хвърли към дървото на Джин.
    Хвана се за стеблото точно над нея и събори дъжд от клонки и листенца върху главата й.
    — Сега какво? — промърмори той.
    — Лейн най-накрая трябва да стреля в него — каза тя. Но кобрата все още си стоеше и заедно с Тодор и Хариман гледаше как рогатият леопард се мята и се мъчи да се освободи от лепкавия капан. Тодор пристъпи към животното, то спря усилията си и се приготви да скочи и да го разсече с шиповете на предните си лапи.
    — Лейн май няма намерение да го убие, а? — измърмори Сан, когато Тодор бързо отскочи назад. — Може би ще го упоят, за да го използват със следващите курсанти.
    Значи през главата на Сан бяха минали същите мисли като през нейната.
    — Адски тъпа игра, ако питаш мен — изръмжа в отговор тя. — Трябваше да почакат поне когато можем да активираме бронебойните лазери.
    — Може би искат да проявим творчество.
    — Искаш да кажеш, че…
    — Колко мислиш, че ще живее със счупен псевдогръбначен стълб?
    Тя погледна звяра. Той вече беше свалил няколко сантиметра от лепкавата лиана, жертвайки тясна ивица от козината си. Още една-две минути и…
    — Както казваш, открихме слабото му място — каза мрачно тя.
    — Звучи добре. Ти се заеми със задната част, аз точно зад главата. На три! Едно, две, три!
    Джин се отблъсна от дървото, описвайки висока дъга във въздуха. Скокът на Сан беше успореден на нейния… и когато преминаха връхните точки на траекториите и започнаха да падат…
    — Не! — изрева Лейн. Но беше много късно. Стегнала в последния момент колене, за да пренесе колкото се може по-голяма част от удара върху тялото на рогатия леопард, Джин се стовари върху гърба на животното. Част от секундата след нея връхлетя Сан. И двамата чуха и почувстваха две счупвания…
    — Не, по дяволите, не! — извика Лейн и хукна към тях. В гласа му се долавяше странна нотка на примирение. — По дяволите!…
    Изражението му направи излишни всякакви коментари, които може би имаше Джин. Сан обаче не беше толкова сдържан.
    — Проблем ли имате, сър? — попита безцеремонно той. — Не искахте да го убием, нали?
    Лейн го удостои с лазерностуден поглед.
    — Предвиждаше се само да ме защитите от него — отвърна той. — А не… — Лейн пое дълбоко дъх. — За твое сведение, курсант, вие, идиоти такива, счупихте централната предавка на един изключително скъп робот. И сте доволни, нали?
    Сан провеси нос, а очите на Джин се разшириха.
    — Предполагам това обяснява защо не стреляхте в него — каза тя.
    — Всички в помещенията! — изрева Лейн. — Вечерните занимания както обикновено. Дотогава сте свободни. Махайте се от очите ми!


    Почукването на вратата й беше тихо, почти нерешително.
    — Да? — каза Джин и вдигна глава от четящото устройство.
    — Аз съм, Мендър Сан — чу се глас. — Мога ли да вляза?
    — Разбира се — отвърна Джин и натисна бутона за освобождаване на ключалката.
    Той влезе колебливо, почти свенливо, и каза:
    — Исках да видя как е раната ти.
    Тя малко изненадано погледна бинта за бързо оздравяване на лявата си ръка.
    — О, няма проблем. Не е дълбока, просто драскотина.
    — Ясно — кимна той. — Е, тогава… извинявай за безпокойството…
    Джин облиза устни. „Кажи нещо!“ — подкани се тя, но умът й беше странно празен.
    — Всъщност — успя да започне тя, когато Сан се накани да се обърне към вратата — смяташ ли, че Лейн ще ни създава неприятности заради счупения робот?
    — По-добре да не се опитва — отвърна Сан и я погледна в очите. — Щом ще ни подлагат на такива тестове, по-добре да не се оплакват, когато не постъпваме според техните очаквания. — Той се поколеба за миг. — Онова, което измисли, впрочем, беше, хм… доста добър трик. С лианата.
    — Не беше толкова оригинално — призна тя. — Навремето дядо ми направил нещо подобно срещу една обезумяла гантуа. И щом ще си разменяме комплименти, трябва да призная, че ти много бързо схвана замисъла ми.
    — Нямах избор — каза кисело той. — Беше ясно, че моментът съвсем не е подходящ да обясняваш на всеки поотделно.
    — Глупав робот — промърмори тя и тръсна глава. — Почти ме е срам, че не познахме, че е машина. Лейн сигурно щеше да получи удар, ако някой от нас беше отишъл при него да го потупа по гърба.
    Сан се ухили.
    — Според мен и така не беше далече от удара. — Хиленето му се превърна в сериозна, почти смутена усмивка. — Знаеш ли, Моро… Джин… трябва да призная, че в началото не ми харесваше да си в групата. Не поради традиционните причини, които изтърси Лейн, а защото никоя от жените, които познавам, не притежава този… ох, не зная — инстинкт за убиване, предполагам, който трябва да има един боец.
    Джин вдигна рамене и се насили да посрещне погледа му. После каза:
    — Разбирам. Всъщност много от онова, което вършат кобрите днес в по-голяма част от заселените области на световете, е повече патрулно-полицейска работа, отколкото истинска война.
    — Спри — изръмжа Сан пресилено и вдигна ръце. — Нямам нищо против, че ти си с нас, но нямам намерение да влизам в теоретични дискусии за достойнствата на жените, които ги правят подходящи за кобри, благодаря. Не и с окачен на врата уред за наблюдаване на всяко мое действие. — Той си погледна часовника. — Остава само около половин час. По дяволите… имам още да уча.
    — Аз също — Джин облиза устни. — Благодаря, че намина, Мендър. Аз… такова…
    — Манди — каза той и отвори вратата. — Всички ми викат така. Чао засега.
    — Чао, Манди.
    Цяла минута след като той излезе Джин гледаше затворената врата, без да е сигурна дали да вярва, или не на топлината, която започна да грее дълбоко вътре в нея. Възможно ли бе изолацията й от групата наистина да е свършила? Така бързо и лесно? Само защото неволно беше помогнала да дадат на техния взискателен инструктор добър урок?
    После внезапно се засмя. Разбира се, че беше възможно. Ако някоя военна традиция се налагаше над всички други, тя беше чувството „ние срещу другите“, което новобранците изпитваха към всеки… и особено към инструкторите. С помагането на Сан да ликвидират рогатия леопард тя неочаквано беше станала една от „тях“.
    „Или най-малкото — предупреди тя сама себе си — направих първата крачка да стана една от тях.“ Поне засега това беше достатъчно. „Първата бариера — често казваше баща й — винаги се преодолява най-трудно.“
    През ума й мина странна мисъл и Джин се намръщи. Лейн не беше оставил нарочно точно тя да разруши робота, нали? Не, разбира се, че не беше. Това беше абсурдно. Той вече беше казал, че не желае тя да успее.
    И като спомена за успех… Джин се наведе над четящото устройство и направи бърз преглед на уроците по методи за оцеляване. Както бе посочил Сан, всяко тяхно действие се наблюдаваше.

8.

    Часовникът на бюрото иззвъня и Коруин изненадано вдигна глава. Следобедът се бе изнизал съвсем неусетно. Беше пет без десет, а след четиридесет минути щеше да започне тържеството в къщата на Джъстин. Тържеството по случай това, че дъщеря му бе завършила академия „Кобра“.
    За момент Коруин гледаше часовника, без да го вижда. Умът му се върна почти тридесет години назад към подобно честване, организирано от родителите му по случай завършването на Джъстин. Беше напрегната вечер, всички се опитваха да пренебрегнат факта, че новата кобра и неговият брат близнак след няколко дни ще заминат за загадъчния свят Квазама и може би никога няма да се върнат.
    А сега след една седмица щеше да замине Джин. На същия свят. При почти идентични обстоятелства.
    Да се опита да реши същия проблем.
    Коруин си спомняше онова време в неясната мъгла на своята младост, когато мислеше, че ако един проблем се реши правилно първия път, остава решен завинаги. Когато вярваше, че има проблеми, които могат да бъдат решени завинаги.
    Спомените го накараха да се почувства много стар.
    — Коруин?
    Той трепна и се върна към реалния свят.
    — Да, Тена, какво има?
    — Генерал-губернаторът се обажда. Казва, че е важно.
    Коруин хвърли още един поглед към часовника и промърмори:
    — При него винаги е важно. Ох, добре. — Натисна бутона и на мястото на Тена на екрана се появи Чандлър. — Да?
    Лицето на Чандлър изглеждаше така, сякаш е ял лимон.
    — Имам лоши новини за теб, Моро — каза той направо. — На бюрото си имам петиция за задържане на брат ти Джъстин до окончателно изясняване на случая с Монс. Подкрепена е от седемдесет и един члена на Съвета.
    Лицето на Коруин застина. Седемдесет и един члена бяха около шестдесет процента — невероятно много.
    — Това е смешно — каза той. — Цялата работа…
    — Цялата работа — прекъсна го мрачно Чандлър — отне много повече време, отколкото можем да си позволим да загубим с въпрос отпреди месец и половина. В случай че не си забелязал, броженията в обществото не стихнаха — дори се засилиха през последните десетина дни.
    Коруин стисна зъби толкова силно, че почувства болка. Ангажиран с подготовката и подробностите по квазаманската акция, той не бе имал време да следи общественото мнение на авентинците. Но защо Джъстин или Джошуа, или някой друг не му бяха обърнали внимание?…
    Защото не бяха искали да го безпокоят, разбира се. Значи докато той беше ангажиран с акцията, Прийсли си беше оплел мрежата.
    Но може би още не беше късно за съпротива. Една петиция, дори такава от Съвета на световете кобра, не беше юридически задължителна за генерал-губернатора. Ако можеше да спечели Чандлър на своя страна… или поне да го убеди да остане неутрален…
    — Тъй като ми се обаждате по този въпрос — започна внимателно той, — да смятам ли, че имате намерение да се съобразите с тяхното искане?
    Чандлър го стрелна с очи.
    — Това едва ли може да се нарече искане, Моро. Аз мога да го оставя без внимание, ако реша да постъпя така. Въпросът по-скоро се свежда до това дали си заслужава да се хвалиш с такъв вид обществено мнение.
    — С други думи, дали си заслужава да се рискува предизвикването на политически скандал с един губернатор, който и без това си отива — каза тихо Коруин.
    Чандлър поне имаше добрината да се почувства неловко.
    — Не е така — промърмори той. — Каквото и да се случи с твоята племенница на Квазама, то не променя факта, че понастоящем ти си пълноправен губернатор на Авентини.
    — Вярно — съгласи се Коруин. — Да не говорим за възможността Джин да се справи там така добре, че да не трябва да се оттеглям поне засега.
    — Предполагам, че е възможно — сухо каза Чандлър. — Но едва ли е вероятно.
    Коруин вдигна рамене. Въпреки думите на Чандлър, от поведението му беше ясно, че му е неудобно да се отърве от него без основание. Това даде на Коруин психологическа подкрепа… слаба, но най-добрата, която можеше да получи.
    — Предполагам, ще заповядате да поставят Джъстин под домашен арест, нали? — попита той. — Едва ли е необходимо да го приберат в затвор.
    — Решението ми трябва да е достатъчно, за да ги задоволи — строго отвърна Чандлър. — Да предположим някой реши, че Джъстин е потенциална заплаха за обществото и трябва да бъде затворен на по-сигурно място? Какво тогава?
    — Бихте могли да го запитате кое според него е това сигурно място, където можа да се затвори една кобра, която не иска да стои затворена — каза Коруин. — Или да посочите очевидния факт, че Джъстин не е опасен за никой, който не го застрашава. Или ако този някой е от Директорията и има такава информация, бихте могли да му посочите, че споразумението за използване на трофтийската совалка за квазаманската акция може да се провали, ако първият говорител разбере, че сте хвърлили в затвора човек от рода Моро.
    Чандлър вдигна вежди.
    — Трудно ми е да повярвам, че сте такива големи приятели с тлосите.
    — Разбира се, че не сме — каза Коруин. — Но вие знаете, че този ваш безименен някой беше с вас във въздушната кола, когато първият говорител попита дали някой Моро ще помогне в планиране на квазаманската мисия. Припомнете му това и той ще стане малко по-сдържан в искането си за затваряне на Джъстин.
    — Може би. Може би — изсумтя Чандлър. — Добре. Домашен арест с колкото се може по-малка гласност.
    — Благодаря, сър. — Коруин се поколеба. — Мога ли да помоля за още една услуга?… Тази вечер имаме семейно тържество по случай това, че Джин завърши курса. Можете ли да отложите заповедта за домашен арест до сутринта? Така всичко ще мине по-леко.
    — Не мисля, че Джъстин ще се измъкне и ще напусне планетата — каза Чандлър почти грубо. След като беше решил да наруши правилата в един пункт, нарушаването им в още един очевидно не му костваше много усилия. — Значи домашният арест официално ще започне утре сутринта. Разбираш, естествено, че Прийсли ще сметне това за услуга, която му дължиш. Независимо дали ти мислиш така, или не.
    — Аз вече заложих кариерата си срещу приемането на Джин за кобра — каза хладно Коруин. — Ако Прийсли смята, че може да ме притисне още, ще остане жестоко разочарован.
    — Ох — въздъхна Чандлър. — Ако бях на твое място, не бих подценил неговото умение да манипулира информационните мрежи. Тихото оттегляне от губернаторския пост и оттегляне опозорен са две много различни неща. Мисля, че той ще изпита голямо удоволствие от шанса да изложи името Моро на обществено порицание.
    Стомахът на Коруин се стегна. Името Моро! Това беше една величава част от ранната история на световете на кобрите, едно от малкото имена, което фактически всички на Авентини знаеха. Неговата защита беше решаващ фактор в борбата на баща му срещу бунта на Чалинор преди много години и последвалите действия за промяна на авентинската политика. Това беше едно от малкото наследства с истинска стойност, които Коруин щеше да остави на своите племенички и — ако някога имаше такива — на собствените си деца. Мисълта, че Прийсли може да посегне на това с нечистите си ръце…
    — Ако се опита, горчиво ще съжалява — тихо каза Коруин. — Ако искате, го смятайте за заплаха, ако искате — за декларация. Но се погрижете той да го разбере.
    Чандлър кимна.
    — Ще се опитам. Искам само да разбереш за какво става дума. Знам, че трябва да тръгваш. И разбира се, ще разкажеш за това на брат си тази вечер, нали?
    — Ще му разкажа — въздъхна Коруин. — Лека нощ, сър… и благодаря.
    Генерал-губернаторът се усмихна тъжно и изчезна от екрана.
    Коруин се загледа смутено в празния екран. Значи Прийсли не се задоволяваше само да тормози близките му, а искаше кръв? „Е, ако иска да се бием — помисли с огорчение той, — желанието му ще бъде удовлетворено.“ Коруин беше в политиката значително по-дълго от Прийсли. И щеше да намери начин да обърне всичко срещу джекта.
    Да, щеше да намери някакъв начин.
    Коруин въздъхна, зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си и стана. Все пак отиваше на празненство и най-малкото трябваше да се престори на щастлив. Независимо дали се чувстваше щастлив, или не.


    Червените лъчи на залеза се стапяха в здрача на пролетното небе над Капитолия. Джин спря до бордюра и слезе от колата. За момент остана в мрака загледана в къщата, учудена защо домът, в който бе прекарала детството си, сега й изглежда толкова различен. Разбира се, причината не беше в четириседмичното й отсъствие — и преди беше отсъствала, и то за много по-дълго. Не, къщата не се бе променила — тя се беше променила. Домът на нейното детство… но тя вече не беше дете. Беше голям човек.
    Голям човек. И кобра.
    Докато вървеше към къщата, Джин почти автоматично включи оптичните си усилватели и видя в сградата и площта около нея неща, които по-рано не беше виждала. Инфрачервеният усилвател й показваше нещо, което приличаше на топлинна утечка от нейната спалня — нищо чудно, че през зимата тази стая винаги й се беше струвала по-студена от останалите в къщата. Усилвателят за далечно виждане й показа, че смятаната за вечна обшивка на къщата е започнала да се пропуква до улука, а телескопично-светлинното проучване й разкри дупка в дървената обшивка, през която зърна светещите очи на криещо се там животно. Спомени за миналото, мисли за бъдещето — всичко се смеси в реалността на настоящето. Реалността, в която въпреки всичко тя беше постигнала амбицията на своя живот.
    Беше станала кобра.
    Долови спирането на кола зад себе си и се обърна — очакваше да види някой от чичовците си. Беше Мендър Сан.
    — Здравей Джин! — извика той през прозореца. — Само за минутка!
    Тя се върна и пресече улицата, а той паркира до отсрещния бордюр.
    — Какво има? — попита Джин, забелязала със закъснение, че е стиснал устни. — Нещо лошо ли?
    — Не зная. Очите му проучваха лицето й. — Може би са само слухове… виж, днес следобед чух нещо от един приятел на баща ми, който подготвя информация за Директорията. Знаеш ли защо си одобрена за Академията?
    — Зная онова, което ми казаха. Ти какво си чул?
    — Че е било почти сделка — изръмжа той. — Че чичо ти… губернаторът… е поел риск заради теб. Ако акцията успее, той ще остане на поста си. В противен случай трябва да подаде оставка.
    Устата на Джин пресъхна. Тя си спомни за онази ужасна нощ, нощта, когато баща й беше стрелял по Монс, нощта, когато беше молила чичо си да й помогне, да я вкара по някакъв начин в академията „Кобра“.
    — Не — прошепна тя. — Не. Той няма да го направи. Политиката е неговият живот.
    Сан повдигна безпомощно рамене.
    — Не зная дали е вярно, или не, Джин. Само си помислих… е, че може би не го знаеш. И че може би трябва да го знаеш.
    — Защо? За да съм още по-изнервена? — изръмжа тя и неочаквано вцепенението й се превърна в гняв.
    — Не — отвърна тихо Сан. — За да го чуеш от приятел. И да ти кажа, че и останалите са с теб.
    Тя отвори уста, после я затвори — гневът й премина.
    — И какво?
    Той издържа погледа й.
    — Говорих с Раф и Питър преди да дойда. Всички сме на мнение, че ти си много добър член на екипа и не е честно да носиш такова допълнително бреме на гърба си. Съгласихме се също, че онзи, който е предприел този мръсен ход срещу губернатора Моро, е истински негодник и може да се погрижи новината да достигне до теб преди да тръгнем… и да изтръгне още нещо, нали разбираш. И както казах… мислех, че е по-добре да го научиш от приятел.
    Тя се обърна към къщата, та Сан да не види сълзите в очите й. Беше възможно, разбира се… като се замислеше, наистина трябваше да има нещо такова. „Ох, чичо Коруин…“
    — Да — отвърна тя. — Аз… да. Благодаря ти.
    Той неуверено я докосна по ръката и каза:
    — Ще се справим, Джин. Ще изпълним задачата си на Квазама така добре, че те ще са щастливи, ако не им се наложи да направят общоградски паради да канонизират губернатор Коруин.
    Джин примигна да скрие сълзите си и се опита да се усмихне.
    — Прав си — съгласи се тя и му стисна ръката. — Ще ги накараме да съжаляват, че са се захванали с Моро.
    — И още повече да съжаляват, че са се опитали да използват Мендър Сан — добави той с жестока гордост. — Виж, трябва да тръгвам… семейството ми ме очаква. Добре ли си?
    — Разбира се — кимна тя. — Манди… благодаря.
    — Няма защо. Нали сме един екип. — Стори й се, че с неохота изтегли ръката си от нейната.
    — И внимавай да не си навлечеш неприятности. Ще се видим след една седмица на космодрума.
    — Добре. Чао.
    — Чао.
    Тя гледа след него, докато той зави зад ъгъла. После пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна към къщата. Не всичко в тази каша разбираше, но едно й беше пределно ясно: семейството й не искаше тя да знае за сделката на чичо й Коруин. Следователно, що се отнася до нея, тя нямаше да им каже. Никога не беше била добра в преструвките, но беше расла с двете си по-големи сестри и отдавна се беше научила как да изопачава истината и да остава сериозна.
    И дори да се усмихва. Все пак отиваше на празненство и трябваше най-малкото да се опита да си даде вид на развълнувана. Независимо дали наистина е развълнувана, или не.

9.

    Новите кобри имаха една седмица свобода преди да заминат. За Джин седмицата изтече много бързо.
    — И каквото и да правиш, ще слушаш Лейн, нали? — каза Джъстин на дъщеря си, докато вървяха хванати за ръка към дългата рампа, водеща до стълбищната площадка на „Южен кръст“. — Зная, че е малко досаден, но е голям тактик и добър боец. Дръж се за него и ще си добре.
    — Добре, татко — кимна Джин. — Не се тревожи. Всичко ще мине чудесно.
    — Квазама е място, за което човек не бива да е прекалено уверен, Джин — каза тихо той. — Всичко на тази планета е опасно, от крисджо и рогатите леопарди до мохите на квазаманците. Всички са опасни и всички ни мразят. А теб ще мразят най-много.
    Джин го притисна малко по-силно.
    — Не се безпокой, татко, зная какво ме чака.
    — Не, не знаеш. Вече никой не знае. Ти трябва да… е, няма значение. — Той млъкна. Стига я беше поучавал. — Само бъди внимателна и се върни здрава. Чуваш ли?
    — Добър съвет — каза тържествено тя. — Ти също бъди внимателен, а? Аз поне ще бъда в група с кобри и други компетентни хора. Ти ще бъдеш сам срещу Прийсли и неговата банда.
    И при изфабрикуваното от Прийсли обвинение и последвалия домашен арест… Джъстин стисна за момент зъби и отново си спомни за двамата стражи, които вървяха на няколко крачки зад тях.
    — Е, положението не е чак толкова лошо — каза той и дори успя да се усмихне. — Докато Коруин е тук да ме пази, Прийсли няма никакъв шанс да ми направи това, което е намислил.
    По лицето на Джин за миг мина нещо като сянка.
    — Да — каза тя. — Да. Е… ще ме изпратиш ли до рампата?
    Изпрати я. На входа се прегърнаха за последен път и когато ръцете на Джин го притиснаха със силата на кобра, очите на Джъстин се замъглиха от влага. Почти четвърт столетие на надежда и разочарование вече беше приключило. Неговото дете го беше наследило като кобра.
    Прозвуча троен сигнал.
    — По-добре да влизам — каза Джин, притисната до гърдите му. — Ще те видя след няколко седмици, татко. Ще се грижиш за себе си, нали?
    — Разбира се. — Той неохотно я пусна и отстъпи половин крачка назад. Тя му се усмихна, потисна собствените си сълзи, обърна се и помаха за последно на сестрите си и роднините си, които чакаха „Южен кръст“ да излети.
    После Джин влезе, „Южен кръст“ излетя и Джъстин си тръгна. „Тя ще бъде добре — отново и отново си повтаряше той. — Ще бъде добре. Наистина ще бъде. Тя е моя дъщеря… тя ще се справи.“
    За пръв път Джъстин разбра как са се чувствали неговите родители през онзи ден преди много години, когато той и Джошуа бяха заминали за Квазама, и на устните му се изписа горчива усмивка.
    Той не знаеше дали във Вселената има справедливост. Но изглежда, имаше някаква симетрия.

10.

    Пътуването до Квазама продължи две седмици — две седмици, които минаха много бързо. Това беше първият случай, при който новите кобри имаха възможност да общуват помежду си на почти приятелско ниво. Помежду си и с другите двама мъже, които ръководеха акцията.
    Те бяха, според нея, пълна противоположност един на друг. И двамата бяха експерти в Авентинския център за наблюдение на Квазама, но с това общото между тях свършваше. Паш Баринсън беше на средна възраст, слаб и нисък, няколко сантиметра по-нисък дори от Джин, с рядка черна коса и превзети маниери, които бяха толкова неестествени, че граничеха с карикатура. Неговият колега, Комо Рейнъс, беше почти пълна противоположност и по държане, и по външен вид. Висок и закръглен, малко над тридесетте, той имаше червено-руса коса, постоянна усмивка и общителен характер, който му позволи да се сприятели с всички на борда още преди „Южен кръст“ да напусне авентинската атмосфера.
    Бяха невероятна двойка и на Джин й беше необходима почти цяла седмица, за да разбере, че планиралите акцията не са ги избрали случайно. Рейнъс с неговото лесно сприятеляване вероятно щеше да осигурява главния контакт с квазаманците, докато работата на Баринсън щеше да е да стои на заден план и да анализира данните, които Рейнъс и другите щяха да му осигуряват.
    От инструктажите бързо стана ясно, че ръководител на акцията е Баринсън.
    — Ще се спуснем оттук… откъм ненаселения запад… и ще кацнем ето тук — каза Баринсън, наведе се над фотокартата и посочи с пръст един горист участък. — Приземяването ще стане приблизително един час преди зазоряване, местно време. Най-близките селища, граничещи с Плодородния полумесец, са на около петнадесет километра на изток и на югоизток… — той пак посочи, — а мястото, на което, изглежда, се извършват дърводобивни операции на североизток тук на реката, е на почти същото разстояние. Виждате, че мястото е… теоретически поне… добър компромис между разстояние и уединение. Дали на практика ще се окаже така, ще разберем като стигнем.
    — Някакви данни за гората, през която трябва да преминем? — попита Тодор.
    — За нещастие никаква — призна Баринсън. — Повечето данни, които имаме за квазаманските гори, са от район далеч на изток, а инфрачервените сканирания показват, че листната покривка тук е различна по състав от тази на познатия ни район.
    — Разбира се — добави Баринсън, — ако кацането се окаже невъзможно, винаги можем да издигнем совалката на височината на дърветата и да се придвижим по-близко до селищата.
    — Само ако се окаже адски трудно — промърмори Лейн. — Ние се позоваваме само на сведението от трофтите, че квазаманските системи за следене няма да открият нашето приближаване. Колкото повече се разкарваме със совалката, толкова по-голям е рискът да бъдем засечени.
    — Съгласен съм — кимна Баринсън. — Макар че по-непосредствената заплаха ще е квазаманската фауна. Надявам се, че вие, като кобри, ще бъдете на нивото на предизвикателството.
    — Готови сме — отговори Лейн. — Моите мъже… моите хора… си знаят работата.
    Баринсън погледна Джин и бързо се обърна на друга страна.
    — Да. Сигурен съм — каза той така, сякаш почти беше повярвал. — Е, във всеки случай ще бъдем облечени в най-доброто подобие на квазамански дрехи според анализите на телефотоснимките от Центъра. Приземяването е така избрано по време, че да минем през гората на дневна светлина и да достигнем селищата привечер. Това ще ни даде възможност добре да огледаме дрехите си и да извършим първо запознаване със средата преди да стигнем Азрас и основната цивилизация на Плодороден полумесец. Въпроси?
    Джин погледна Сан. Той вдигна едва забележимо рамене, отговаряйки на мислите й: нямаше смисъл да се задават въпроси, на които още нямаше отговор.
    — Добре. — Баринсън огледа насядалите около масата. — До слизането на планетата имаме три дни и през тези три дни искам всички да се постараете да заприличате на квазаманци. Ще носите нашите заместители на квазамански дрехи, ще ядете храна най-близко приближение до квазаманската, която ние ядохме преди тридесет години… и най-важното — ще говорите помежду си само на квазамански. Изискването е абсолютно задължително. Няма да говорите на англик с никого, дори с екипажа на „Южен кръст“. Ако някой от тях ви говори, ще се правите, че не разбирате. Ясно ли е?
    — Не отивате ли прекалено далеч? — попита Хариман и се намръщи.
    — Мнозина квазаманци знаят англик — тихо каза Джин. — Някои дори го говорят доста добре. Ако се усъмнят в нас, може би ще възложат на някой от тези хора да ни следи.
    — Правилно — каза Баринсън. — Старият трик за внедряване на шпионин, който говори местния език. Ще ми се никой от вас да не се хване на въдицата.
    — Разбираме — отвърна на квазамански Сан. — Ние, демоните бойци, няма да се хванем.
    — Надявам се. — Баринсън го погледна право в очите. — Защото ако някой от вас се хване, вероятно ще му излезе през носа.


    Совалката се отдели от „Южен кръст“ и бавно се заспуска към Квазама. Мъглява светлина очертаваше линията на изгрева на луната. Загледана през малкия люк отляво, Джин облиза изсъхналите си устни и се опита да успокои сърцето си. „Стана — каза си тя. — Почти стана.“ Нейната първа задача като кобра — нещо, за което беше мечтала, откакто се помнеше. А сега, когато моментът бе дошъл, тя не чувстваше нищо освен тих ужас.
    „Край на мечтите за героичния демон-боец“ — помисли си тъжно тя.
    — Летяла ли си преди? — попита я тихо Сан от седалката срещу нея.
    — Само с въздушна кола. С космическа совалка ми е пръв път — отговори Джин, благодарна, че въпросът му отклони вниманието й от люка. — И никога над вражеска територия.
    Той се засмя, но нервността в очите му си остана.
    — Ще се справим — увери я той. — Тържествени паради и канонизиране, помниш ли?
    Тя също се засмя.
    — Разбира се. — Пресегна се и хвана ръката му. Беше студена като нейната.
    — Навлизаме в атмосферата — чу се гласът на пилота откъм осветената в червено пилотска кабина. — Ъгъл на подхода… с точност до секунда.
    Джин скръцна със зъби. Разбираше всички основания за извършване на такова безмоторно слизане — светлините от гравитационните двигатели на кораба щяха да се видят съвсем ясно на фона на нощното небе, — но зловещата тишина я правеше още по-нервна. Тя се опита да не си представя как планетата се е втурнала към тях да ги удари…
    — Охо! — промърмори пилотът.
    — Какво има? — попита грубо Баринсън от седалката зад него.
    — Току-що над нас премина радарен лъч.
    Устата на Джин съвсем пресъхна; Сан стисна по-силно ръката й.
    — Но не могат да ни засекат, нали? — попита Баринсън. — Трофтите казаха, че…
    — Всичко е наред — увери го пилотът. — Просто се изненадах, че сканират толкова далеч от Плодородния полумесец.
    — Квазаманците са параноици — промърмори Лейн.
    Предполагаше се, че квазаманците вече няма да са враждебно настроени. Предполагаше се, че със слизането на мохите от раменете им те са станали други. Това беше целият смисъл на изпращането на планетата на авентински рогати леопарди преди тридесет години. Ако това не бе дало желания резултат…
    Тя тръсна глава да се отърси от тези мисли. Скоро щяха да разберат дали е дало, или не желания резултат. Дотогава нямаше никакъв смисъл да се тревожи.
    — Тържествени паради — промърмори Сан, неправилно разчел мислите й. Все пак това помогна и тя му благодари с усмивка.
    Минутите се точеха бавно. Странният далечен вой на въздуха извън корпуса на совалката нарасна, после затихна и всичко освен най-ярките звезди бавно започна да потъва в сгъстяващата се около тях атмосфера. Джин се наведе към люка, охлаби обезопасителните колани и загледа земята под совалката. Хоризонтът беше загубил цялата си кривина. „Пет минути — прецени тя, — най-много десет и ще кацнем.“ Включи хронометъра на нанокомпютъра си, облегна се в седалката, затвори очи, пое дълбоко дъх…
    И дори през затворените си очи видя как дясната страна на пътническата кабина внезапно светна като метеор, чу се оглушителен гръм, нещо я залепи за седалката и всичко потъна в тъмнина.

11.

    Най-напред дойде болката, дори не много силна отначало — по-скоро като неясно и неприятно усещане, че някъде в тъмнината нещо боли. Много боли…
    Почти й беше безразлично. Тъмнината беше тиха и спокойна, щеше да е приятно да остане вечно скрита в нея. Но болката в това небитие непрекъснато я мъчеше и тя откри, че е принудена бавно да излезе от тъмнината. Без желание, с възмущение премина през черно, тъмносиво, светлосиво…
    Болката неочаквано се изостри — в ръцете, в гърдите, в коляното. Тя изохка и накрая се събуди съвсем.
    Беше в странно и съвсем неудобно положение — полуседнала, полулегнала на лявата си страна, предпазните колани болезнено се бяха врязали в гърдите и горната част на бедрата й. Примигна от някаква лепкава влага — кръв! — в очите, огледа тъмната вътрешност на совалката. Нищо не се виждаше. След няколко секунди взиране се сети да включи оптическите си усилватели.
    Гледката я порази.
    Совалката беше в ужасно състояние, буквално взривена. Вдясно имаше дупка с назъбени краища и диаметър един метър. От нея навътре стърчаха ленти от изкривен почернял метал — приличаха на ребра; навсякъде се виждаха отломъци и парчета пластмаса, метал и стъкло. Двойната седалка до дупката я нямаше.
    Двойната седалка, на която бяха седели Лейн и Рейнъс!
    „О, Господи!“ Замаяна от ужас, Джин се втренчи в дупката. Командирите на акцията ги нямаше — бяха изхвърчали от совалката… на тридесет или четиридесет километра над повърхността на планетата.
    Някъде някой изстена.
    — Питър? — изхриптя тя. Тодор и Хариман бяха на седалките точно зад липсващите мъже… — Питър? — отново извика тя. — Рейф?
    Отговор не последва. Джин протегна ръка — изцапана с кръв — и се опита да откопчае обезопасителните колани. Бяха заяли. Тя стисна зъби, включи серводвигателя и се измъкна. Разтреперана се изправи на наклонения под, олюля се и удари лявото си коляно в седалката. Последвалата ужасна болка разсея мъглата от ума й. Тя разтърси глава и се обърна към задната седалка, където трябваше да са Тодор и Хариман.
    И чак тогава видя какво се е случило на Сан.
    Стомахът й неочаквано се сви. Очевидно парче шрапнел беше разкъсало противоударната възглавница и Сан бе останал беззащитен срещу удара при падането на совалката. Все още бе завързан за седалката с обезопасителните колани. Десантният му костюм беше окървавен там, където коланите се бяха врязали в кожата му, главата му бе отпусната върху гърдите под невъзможен ъгъл.
    Беше съвсем ясно, че е мъртъв.
    Джин го гледа една безкрайно дълга минута. „Това не е истина — каза си нервно тя. Ако вярваше достатъчно силно, че не е истина, може би всичко щеше да се оправи… — Не е истина. Това е първата ни акция… нашата първа акция. Това не може да се случи. Не. О, Господи, моля ти се, не!“
    Картината пред очите й се залюля и в оптически усиленото й зрение се появи червена рамка. Вградените в нейното кобренско оборудване сензори я предупреждаваха, че ще изгуби съзнание. „Какво значение има? — помисли с огорчение тя. — Той е мъртъв… както са мъртви Лейн и Рейнъс и кой знае още кой. За какво трябва да съм в съзнание?“
    И сякаш като отговор отново се чу стон.
    Звукът откъсна очите й от разкъсаното тяло на Сан. Тя мина покрай него и се запрепъва по покритата с отломъци пътека. Хариман и Тодор висяха безжизнени на обезопасителните си колани. Тя погледна Хариман само за миг — беше ясно, че е умрял при експлозията, беше обезобразен дори по-ужасно и от Сан. Но Тодор до него беше още жив: гърчеше се като дете, което сънува кошмар.
    Джин свали чантата за първа помощ от стената на кабината, коленичи до него, без да обръща внимание на болката от нараненото си коляно, и се захвана за работа.
    Скоро стана ясно, че както съдържанието на чантата, така и нейните умения за оказване на първа помощ са безнадеждно недостатъчни. Повърхностната обработка беше без полза за масивния вътрешен кръвоизлив, регистриран от сензорите върху гърдите на Тодор; антишоковите таблетки също не можеха да се справят със силната контузия от удара на мозъка на Тодор в керамично подсилените кости на черепа му.
    Но Джин не биваше да се отказва, не можеше да се откаже. Цялата потна, тя ругаеше и се мъчеше да му помогне, опитваше всичко, за което се сещаше.
    — Джин…
    Дрезгавият шепот я стресна толкова силно, че тя изпусна хипоспрея, който пълнеше.
    — Питър? — промълви тя и го погледна в лицето. — Чуваш ли ме?
    — Недей губи… време… — Той се закашля и на устните му се появиха капчици кръв.
    — Не говори — каза Джин и се опита да скрие ужаса, изписал се на лицето й. — Просто се отпусни. Моля те.
    — Няма… полза… — прошепна той. — Махни… махни се… оттук… Някой… нещо идва. Сигурно е…
    — Питър, моля те, не говори — повтори тя. — Другите… Манди и Рейф… Всички са мъртви. Трябва да те спася…
    — Няма… шанс. Боли… много… задачата, Джин… ти трябва… трябва да… — Той отново се закашля, този път по-слабо. — Махни се… махни се… някой… се про… мъква.
    Гласът му заглъхна. За момент тя остана на коляно до него, разкъсвана между противоречиви задължения. Той беше прав, разбира се, и колкото повече умът й се отърсваше от шока, толкова по-ясно тя разбираше колко кратък става фаталният срок, пред който е изправена. Совалката беше свалена от някого… и онзи, който беше направил това, щеше да дойде да види резултатите от работата си.
    Но да побегне сега би означавало да остави Тодор тук. Самичък. Да умре.
    — Не мога да те оставя, Питър — каза тя. Последната, дума се превърна в ридание. — Не мога.
    Не последва никакъв отговор… и още докато го гледаше безпомощно, спазмите в крайниците му престанаха. Тя го гледа още един миг, после посегна и докосна шията му.
    Беше мъртъв.
    Джин внимателно дръпна ръката си и пое дълбок, разтърсван от конвулсии дъх. Очите й се напълниха със сълзи.
    От кутретата на Тодор блеснаха кратки сияния: новата вградена в оборудването саморазрушаваща се система се беше задействала и бе изпратила тока от кондензаторите на бронебойния лазер към нанокомпютъра и системите на серводвигателите, за да разруши електрониката и оръжията, така че квазаманците да не могат да реконструират нищо, ако намерят тялото му и започнат да го проучват.
    Не. Не ако го намерят — когато го намерят. Тя затвори очи и се замисли. Това беше… колко време бе минало от катастрофата? Погледна хронометъра, който бе включила точно преди експлозията.
    Бяха минали почти седемдесет минути.
    Джин скръцна със зъби. Седемдесет минути! Господи, беше по-лошо, отколкото си представяше. Сигурно всеки момент щеше да чуе самолета на квазаманците, дошъл да огледа останките на совалката, а последното нещо, на което беше способна сега, беше да се бие. Тя се хвана за седалката на Тодор, изправи се и тръгна към носа на совалката.
    Пилотската кабина беше още в по-лошо състояние от пътническата — очевидно бе оцеляла от експлозията, но бе поела главния удар при падането. Един поглед й беше достатъчен, за да остави всяка надежда, че може да се обърне към „Южен кръст“ за съвет или помощ — радиото и лазерните комуникационни средства на совалката бяха безнадеждно потрошени.
    Което означаваше, че ако „Южен кръст“ не е открил, че нещо не е наред, тя оставаше съвсем самичка.
    Баринсън и пилотът — тя така и не беше научила името му — бяха мъртви, разбира се, притиснати от сила, надвишаваща защитата на предпазния колан и противоударната възглавница. Тя не ги погледна втори път — трябваше да излезе колкото се може по-бързо от совалката. Зад седалката на Баринсън, изскубнато от мястото си при удара, се намираше онова, което беше останало от „компактния пакет“ на групата, съдържащ аерофотокарти, апаратура за сканиране на малко разстояние, търговски стоки и основния комуникатор. Тя го взе и пак отиде в пътническата кабина, където беше струпана останалата апаратура. Нейният пакет за оцеляване беше напълно запазен, тези на другите също; Джин го взе, за по-сигурно грабна и пакета на Сан. Погледна дупката. Нямаше как да се измъкне през разкривените железа. Отиде до аварийния изход и дръпна дръжката на люка.
    Не се отвори.
    — По дяволите! — изръмжа Джин. Напрежението й премина в ярост. Тя се завъртя на десния си крак, залюля левия и изпрати изгарящ бронебоен лазерен лъч в изкривения метал.
    Изстрелът беше последван от виолетови петна пред очите й и стотици разтопени метални капчици, но нищо повече. „Добре — каза си Джин и примигна през неочаквано появилите се сълзи. — Само без истерия, момиче. Успокой се и се опитай да мислиш рационално.“ Огледа вратата, откри местата, където заяждаше, и стреля в тях с бронебойния лазер. После прехвърли цялото тегло на тялото си върху лявото коляно, трепна от болка и ритна люка точно по средата. Той се открехна няколко сантиметра. Още няколко ритника и пет-шест изстрела и люкът се отвори достатъчно, за да се измъкне навън.
    Бяха планирали да кацнат един час преди зазоряване, но поради непредвиденото забавяне в гората вече беше станало достатъчно светло и тя изключи усилвателите на светлина. Джин вдиша изненадващо ароматния въздух и се огледа.
    Отвън совалката изглеждаше по-зле, отколкото отвътре. Панелите на корпуса бяха изкривени, а носът бе така смачкан, че беше почти неузнаваем. Всички издадени сензори бяха изпочупени, антирадарната покривка също беше паднала, разкъсана така, сякаш бе дъвкана от хиляда рогати леопарди. Причината за това не беше трудно да се открие: на сто метра назад по пътя на приземяване на совалката дърветата бяха изтръгнати и изпочупени от стремителното връхлитане на обречения кораб.
    Джин стисна зъби и бързо погледна нагоре. Синьото небе още беше чисто, но това нямаше да трае дълго… и когато квазаманците дойдеха, тази просека от изскубнати дървета щеше да е указателна стрелка, която не можеха да пропуснат. Джин включи звуковите си усилватели и се заслуша да чуе бръмчене на приближаващи машини.
    Вместо това чу слабо, добре познато мъркане.
    Бавно и внимателно тя остави пакетите на земята и се обърна. На десет метра от нея под един храст наистина имаше рогат леопард.
    И се прокрадваше към нея.
    Джин впи очи в очите на звяра и почувства нещо зловещо, сякаш за първи път се среща с рогат леопард. Физически той изглеждаше точно като онези, срещу които беше тренирала на Авентини… и все пак в очите му имаше нещо различно от онова, което беше виждала. Странна, почти свръхестествена предпазливост — и дори интелигентност? Тя облиза сухите си устни и фокусира системата за захващане на цели в синьо-сребърната птица, кацнала на гърба на рогатия леопард.
    Мохо, несъмнено. Отговаряше напълно на описанията, съответстваше на историите, които беше слушала от баща си и от неговите приятели кобри… и беше ясно, че никой от тях не е преувеличил истината за птицата. Приличаше на ястреб с големи крака, завършващи със зловещо изкривени нокти. А в очите й…
    В очите й светеше същата бдителност, която беше видяла в очите на рогатия леопард.
    Джин отново облиза устни. Пред нея стоеше живо доказателство, че през всичките тези години планът на баща й е бил успешен, наистина е бил успешен, поне до известна степен — и при други обстоятелства тя би отделила време да проучи резултатите. Но точно сега не разполагаше с никакво време. Две бързи завъртания на очите за захващане в системата за стрелба главите на двете същества. Прехвърляне на тежестта върху десния крак, завъртане на левия нагоре…
    Мохото изграчи и се стрелна в небето, рогатият леопард скочи.
    Първият изстрел с бронебойния лазер удари хищника право между очите и изпари почти цялата му глава. Джин вдигна глава към небето и видя, че мохото се спуска към нея.
    Имплантираните в кожата около очите й оптически сензори регистрираха заплахата и компютеризираните рефлекси я отхвърлиха настрани. Скокът обаче закъсня с частица от секундата. И извитите като куки нокти на птицата закачиха лявата й буза и рамото й и оставиха изгарящи черти по кожата й. Джин падна в преплетените шубраци, очите й припряно търсеха нападателя. Ето го… идваше за второ нападение. С надеждата системата за захващане на цели да не е блокирала при това претъркаляне тя натисна спусъците на лазерите в кутретата си.
    Ръцете й се движеха сами — имплантираните серводвигатели ги завъртяха в указаната от нанокомпютъра посока и перушината на птицата пламна, запалена от лазерните лъчи. Мохото изграчи за последен път, а после почернелите му останки минаха покрай главата на Джин и паднаха на земята.
    Тя коленичи задъхана в храстите. Цялата трепереше. Одрасканото по лицето й гореше като огън и се прибавяше към болките от другите рани. Досега беше била твърде заета с други неща, за да обърне внимание на себе си; очевидно беше време да направи равносметка.
    Равносметката не беше окуражителна. Гърбът и вратът я боляха, а гърдите й бяха ожулени от обезопасителните колани, левият й лакът беше чувствителен като наместен изкълчен глезен. Най-зле беше лявото й коляно — тя не знаеше какво точно му се е случило, но я болеше ужасно.
    — Поне нямам счупени кости — каза тя високо. — И това е нещо.
    Звукът на собствения й глас малко повиши духа й.
    — Значи така — продължи тя и се изправи. — Първата стъпка е да се махна оттук и да намеря някое населено място. Така че… — Тя вдигна глава към небето и отново включи звуковите усилватели. Не се чуваха никакви звуци — нито от самолет, нито от хищници. Слънцето беше… там. — Добре, значи това е изток. Ако сме паднали близо до определеното за кацане място, трябва да вървя ей натам.
    А ако совалката бе подминала Плодородния полумесец? Тя отхвърли тази мисъл. Ако се движеше в погрешна посока, първото село щеше да е на почти хиляда километра. Джин вдигна трите пакета, завърза ги колкото можа по-удобно, метна ги на гръб и като пое дълбоко дъх, тръгна през гората.

12.

    В гората се вървеше доста леко. Скоро Джин излезе на нещо като пътека от ниски, подобни на папрат растения, и вървя по нея повече от километър — все едно газеше до колене във вода. После започна да си проправя път с лазерите на кутретата през лабиринт от пълзящи растения с дълги шипове. Физическите препятствия все пак бяха най-малката й грижа и дори когато използваше лазерите и сервоусилвателите, за да си проправи път, тя се опитваше да държи вниманието си максимално насочено към слабите шумове, улавяни от звуковите й усилватели.
    Първата атака дойде всъщност точно където трябваше да се очаква: на мястото, където горските храсталаци внезапно изчезнаха и се появи широк утъпкан път, водещ на североизток. Път на бололинско стадо… а където има бололини, трябваше да има и крисджо.
    Отначало Джин не разбра, че я напада крисджо. Едва след като кратката схватка свърши и тя обърна почернелия от лазерния лъч труп и разгледа отблизо дългите закривени зъби, разпозна животното. Жестоко, хитро и опасно — така и бяха описали крисджото. Тази среща й беше достатъчна да разбере защо първото поколение достигнали до Квазама хора бяха направили всичко възможно да го премахнат. Тя превърза раната от ноктите на хищника на лявата си ръка и продължи по пътя. Крисджо бяха опасни, както ги беше предупредил Лейн, но сега знаеше какво да слуша, за да не бъде изненадана. Реши, че ако гората не стане по-лоша, ще успее да я прекоси без проблеми.
    За нещастие гората стана по-лоша.
    Ивицата утъпкани от бололините храсти стана почти три километра широка и в тази разчистена площ имаше изненадващо голям брой живи същества. Около нея бръмчаха насекоми, привлечени може би от кръвта от раните й. Повечето бяха просто неприятни, но имаше и въоръжени с жило — и не изпитваха никакви угризения да го използват. И точно когато размазваше поредните две, тя откри, че крисджо не са единствените хищни видове на Квазама.
    Този друг вид — далечно подобие на маймуна с изключение на крайниците с шест ноктести пръста — ловуваше на глутници и преди да открие най-добрия начин да се справи с тях, това й струваше друга рана. Нейното всепосочно звуково акустично оръжие, проектирано да обърква електронна апаратура, се оказа много ефективно в разрушаване на маймунската комуникация, а светкавичният блясък на мълниемета ги изплаши и те със скимтене се пръснаха и се закатериха по дърветата.
    За нещастие звукът имаше неочакван страничен ефект — привлече различни видове гущери, които подобно на маймуните предприемаха атаките си на групи. По-дребни и по-малко опасни от големите хищници, те бяха и твърде глупави, за да се плашат от светкавицата на мълниемета. Наложи се да избие всичките, при което получи няколко ухапвания от острите им като игли зъби.
    Струваше й се, че върви вечно.


    Капитан Риверо Коджа погледна картината на екрана и гърлото му се сви, като стиснато от студена ръка. Ивицата поломени дървета в квазаманската гора можеше да означава само едно.
    — По дяволите!
    Един дълъг момент на мостика на „Южен кръст“ се чуваше само тихото тракане на клавиши от сканиращата станция.
    — Какво става? — попита най-накрая Коджа.
    Първият офицер Лукас вдигна безпомощно рамене.
    — Невъзможно е да се каже, сър. Някаква повреда може би, поради която са паднали много далеч от определената траектория.
    — Или някой ги е свалил? — отсече Коджа ядосано.
    — Трофтите твърдяха, че това не може да се случи — напомни му Лукас.
    — Да. Вярно е. — Коджа пое дълбоко дъх и яростта му премина в хладен гняв. Ако „Южен кръст“ беше по-близо в момента на падането на совалката, щяха да видят всичко веднага, вместо да го установят цял час след катастрофата…
    И да бяха, пак нямаше да има никаква разлика. Абсолютно никаква. Дори ако „Южен кръст“ имаше възможност да кацне — каквато нямаше, — щяха да са закъснели прекалено много, за да могат да спасят някого. Катастрофа като тази сигурно бе убила при удара всички на борда.
    Коджа затвори очи. „Поне е станало бързо.“ Утехата не беше голяма.
    — Проклет да съм — промърмори операторът на скенера. — Капитане, вижте това.
    Коджа се обърна към дисплея. Картина от близък план на мястото на катастрофата беше заменила първата.
    — Страхотна гледка! — изръмжа той.
    — Може би — каза операторът и стисна устни. В долния десен ъгъл за момент се появи кръг. — Но какво виждате ето тук?
    Беше животно — това беше очевидно дори за относително нетренираното око на Коджа. Четириного, с тяло на дива котка. Лежеше на земята в просеката, направена от падналата совалка.
    — Рогат леопард? — предположи Коджа.
    — И аз това си помислих — кимна операторът. — Обаче да забелязвате нещо необичайно в главата му?
    Коджа се намръщи. Главата…
    Главата я нямаше.
    — Сигурно е откъсната при катастрофата — каза той и внезапно почувства, че му се повдига. Ако я бе откъснало друго…
    — Може би — пак каза операторът и в гласа му прозвуча странна нотка. — Да опитаме да погледнем малко по-отблизо…
    На дисплея се появи нова, по-ясна снимка — нормалното атмосферно замъгляване бе изчистено от компютъра. Главата на рогатия леопард…
    — О, Господи! — промълви Лукас. — Капитане, не е от катастрофата.
    Коджа кимна. Студената ръка го стисна още по-силно за гърлото. Не беше от падането. От лазер беше. От лазер на кобра.
    Някоя от кобрите бе оцеляла.
    — Направи пълно сканиране — заповяда Коджа на оператора. — Трябва да намерим оцелелия.
    — Вече направих — дотам, докъдето можахме да проникнем…
    — Повтори го — отсече Коджа.
    — Какво ще правим, ако открием кобрата? — тихо попита Лукас. — Долу няма място, на което можем да приземим това чудовище.
    — Дори и да имаше, съмнявам се, че квазаманците ще стоят безучастно и ще ни позволят да кацнем. — Коджа стисна зъби. Той беше попитал Директорията — беше молил Директорията — да заеме втора совалка от трофтите като аварийна поддръжка. Но не — проклетият генерал-губернатор бе решил, че това е скъп и ненужен лукс, и бе упражнил правото си на вето срещу искането. — Някаква възможност да доставим долу храна и медикаменти? Това поне ще даде на кобрата възможност за борба.
    Лукас вече тракаше по компютърната клавиатура.
    — Нека видим какво имаме на борда… е, бихме могли да изпратим с минитоварна капсула малко болкоуспокояващи. Парашут… да, можем да използваме парашут. С тензодатчик за отваряне при приземяване… Хм… Един момент. Можем да поставим обикновен таймер, който да отвори парашута в зададено от нас време. Изглежда осъществимо, капитане.
    — При което остава въпросът къде да го пуснем, така че кобрата да може да го намери. — Коджа погледна скенера на оператора. — Има ли нещо ново?
    Операторът поклати глава.
    — Не, сър. Дървесната покривка е твърде плътна за късовълново или инфрачервено сканирано. За кобрата единствената възможност да стигне до населен район е да тръгне на изток, макар че… ние можем да се опитаме да пуснем помощта напред, там, където шосето пресича източния път. — Той се поколеба. — Разбира се, няма никаква гаранция, че кобрата е тръгнала точно по него — тя би могла да тръгне във всяка посока и дори да се върти в кръг. Възможно е също да е ранена и изобщо да не може да стигне до шосето.
    — Което значи, че вече е мъртва — каза категорично Коджа. — Тя може да умре дори и ако стигне до някое село — квазаманските лидери едва ли пазят в тайна падането на совалката. Нареди един екип да се заеме с тази капсула. В товара включи теснолъчев предавател. Докато се приготвиш, ще сме избрали мястото.
    — Слушам, сър. — Лукас се обърна към пулта, набра интеркома и започна да издава заповеди.
    Коджа въздъхна и отново заразглежда рогатия леопард на дисплея. „И всичко е напразно губене на усилия — помисли си мрачно той. — Защото докато кобрата е самичка на вражеска територия, дните й са преброени. Квазаманците ще я открият; или някое скитащо крисджо, или рогат леопард; или ще й се случи нещо напълно неизвестно.“
    Квазама бе смъртоносен капан… и единствените хора, които имаха някакъв шанс да измъкнат кобрата от него, бяха на Авентини. Осем дни и четиридесет и пет светлинни години.
    Осем дни. Коджа потръпна. Нямаше ли някаква друга възможност? Новите светове може би… Ескуилини и другите развити колонии… или дори близкото демесне Балиу’чка’спми. Но Ескуилини нямаше космически кораб, който можеше да кацне, а без официална акредитация и без товар от търговски стоки опитът за преговори с непознатата трофтийска бюрокрация за заемане на друга совалка можеше да отнеме цели месеци.
    Осем дни! Минимум четиринадесет дни за отиване и връщане дори ако имаше на разположение най-бързия кораб „Капка роса“. Към това трябваше да се прибави необходимото време за съставяне и екипиране на спасителна група. До започване на търсенето можеха да минат и двадесет дни.
    А двадесет дни сам на Квазама беше чисто и просто смъртна присъда.
    Но това не означаваше, че ще се предадат без борба — дори ако борбата се състоеше в това да се надяват на чудо, пак щяха да се борят. Фактът, че една кобра е оцеляла при катастрофата, беше сам по себе си чудо. Може би ангелът, отговорен за този регион, беше великодушен.
    Щяха да намерят кобрата. А през това време…
    Коджа се пресегна към клавиатурата и започна да чертае маршрута на най-краткия път за Авентини и спирките за зареждане. Неговият опит с чудесата показваше, че когато се случат, те са от полза за онези, които са ги подготвили.

13.

    Джин стоеше на пътя и се опитваше да реши какво да предприеме.
    Във всеки случай пътят беше потвърждение, че совалката се е разбила на запад от Плодородния полумесец. Пътищата винаги водят към цивилизация. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне по него. Въпросът беше в коя посока?
    За момент всичко пред очите й се завъртя и се появи червена предупредителна рамка. Тя завъртя глава, остра болка прониза схванатия й врат. През последния половин час беше получила не по-малко от пет такива предупреждения — сигурен знак, че забравя за тях. Умората от борбата с рогатия леопард, болката от раните, може би отрова от ухапванията на насекомите и одраскванията от храстите… нямаше значение коя беше причината. Сега от значение беше единствено да намери някое безопасно местенце и да си почине преди да е паднала от умора.
    И така… в коя посока?
    Пътят бе доста широк и павиран с някакъв вид черна скала… едва ли беше голяма магистрала. Водеше почти на североизток, поне от мястото, на което се намираше, и вероятно беше един от пътищата, свързващи малките горски села на запад и северозапад с големия град Азрас на Плодородния полумесец. Картите в нейния пакет показваха, че тези села са на около десет до петнадесет километра. Нищо път за една кобра в добро състояние, но в случая състоянието й никак не беше добро.
    Червената рамка пак се появи пред очите й. Тя прехапа долната си устна и пак успя да я прогони.
    Мислите за картите й напомниха нещо. Нещо важно… Тя се съсредоточи и се опита да накара ума си да се размърда, за да я подсети. Пакетите… да. Пакетите с авентински карти и с храна за аварийна ситуация, и с квазамански дрехи…
    Квазамански дрехи.
    Джин включи звуковите усилватели. Чуваше се само бръмчене на насекоми и цвърчене на птици. Тя се отби от пътя, отиде до дърветата и остави пакетите на земята под един храст, който изглеждаше наполовина от листа и наполовина от шипове. Отвори своя пакет и извади квазаманските дрехи.
    Преобличането беше истинско мъчение. Кървящите рани по ръцете й, ожулванията по лицето, натъртванията от падането на совалката сякаш имаха своя собствена характерна болка при всяко движение. Но с болката умът й малко се проясни и когато свърши с преобличането, Джин накъса авентинското си облекло и скри трите пакета в храстите. Минута по-късно тичаше по шосето на север.
    Не чу приближаването на колата. Гласовете, които я извикаха, сякаш идваха отдалеч като ехо в мъглата, която пълнеше както очите, така и ушите й.
    — Какво ти е?
    Джин спря и се опита да се обърне, но успя да се завърти само наполовина, защото две ръце неочаквано я хванаха за раменете.
    — Боже, господарю Самън! Виж й лицето!…
    — Отнеси я в колата — чу се втори глас, по-спокоен от първия. — Енде, помогни му.
    Със зашеметяваща бързина Джин беше вдигната за ръцете и краката и отнесена в някакъв червен сандък с форма на…


    Сензорът за въздух на китката на дясната ръка на Доло Самън иззвъня два пъти. Той го вдигна до лицето си и избърса прахта от големите си очила със специални лещи и защита срещу падащи предмети. Показанието потвърждаваше онова, което чувстваше с дробовете си и което сигналът вече му беше казал: въздухът в тази част на мината беше замърсен. Доло вдигна другата си ръка и погледна часовника. Официално работата трябваше да продължи още петнадесет минути. Ако сега пуснеше вентилацията, обмяната на въздуха щеше да продължи около три минути…
    Не си заслужаваше.
    — Майстор! — извика той в микрофона на маската си. — Говори Доло Самън. Обявявам край на смяната. Изведи хората към изходната шахта.
    — Слушам, господарю Самън — чу се в отговор гласът на майстора, съпроводен със статични смущения от рудата с метални жилки. Доло напрегна слух, но гласът на майстора с нищо не показа дали е доволен, или изненадан от такава необичайна снизходителност.
    — Всички работници да тръгват към централната шахта.
    Доло изключи микрофона и също тръгна към шахтата. Подпорите, които наполовина покриваха грубите стени на тунела, хвърляха мрачни сенки от светлината на лампата на главата му. Дядо му беше очаквал мината да изчерпи запасите си още през негово време и затова не бе обръщал внимание на безопасността и на бащата на Доло бяха необходими почти десет години да отстрани последствията от това. „Ще изчезне ли всичко това преди мината да стане моя?“ — питаше се Доло, докато лъчът от фенерчето му осветяваше блестящата скала между подпорите. Малка част от него се надяваше, но мисълта да бъде отговорен за живота на всички тези хора, които се трудеха тук долу, винаги го правеше малко неспокоен. Той беше видял как дядо му бе пренебрегнал тази отговорност, беше свидетел как това бреме се беше стоварило върху баща му. Да поеме същото бреме върху собствените си рамене…
    Но ако мината изчезнеше, щеше да се свърши с богатството и престижа на Самънови… и вероятно тяхната роля в селото. Без мината основна промишленост в селото щеше да остане само дървообработването, а беше сигурно, че родът Самън няма да бъде включен в него.
    Колкото до опасностите в мината, извън стената на Милика рискът от крисджо, рогати леопарди и всички останали квазамански кръвожадни животни беше не по-малък. Доло сви устни — спомни си старата поговорка: „На Квазама няма безопасни места, а само възможност за избор между опасни“.
    След няколко минути той стигна централната шахта и видя нарастващата опашка от мъже — чакаха реда си да се качат на трите подемника. Доло мина покрай тях, отиде до кабината, в която в момента се качваха миньори, и махна на вече влезлите да излязат. Те заизлизаха — вдигаха пръсти до челата си в знак на уважение, когато минаваха покрай него. Доло влезе в кабината, затвори вратата и натисна копчето за нагоре.
    Изкачването беше продължително, макар й не толкова, колкото винаги му се струваше слизането. Докато подемникът с поклащане се издигаше, той свали слушалките, очилата и маската и внимателно потърка носа си. Сега имаше нужда от горещ душ, последван от добра храна. Не. Храненето на трето място — след душа баща му вероятно щеше да го извика да докладва за обиколката си в мината. Това беше добре — щеше да има време да подреди наблюденията и заключенията си, докато сваля мърсотията и студа от тялото си.
    Подемникът излезе на повърхността и той примигна от ярката светлина. Доло суеверно избърса внезапно появилите се в очите му сълзи, когато работниците на подемника отвориха вратите и се отдръпнаха с обичайния знак на уважение. После излезе от кабината и кимна на ръководителя на мината, който също вдигна пръсти до челото си.
    — Вярвам, господарю Самън — каза ръководителят на мината, — че си останал доволен.
    — Твоята работа ми изглежда задоволителна — каза Доло. Стараеше се гласът му да остане безизразен. Всъщност той беше установил, че работата долу върви отлично, но нямаше намерение да го казва. Първо, имаше опасност да създаде прекалено високо самочувствие на ръководителя на мината с ненужна похвала, и второ — баща му винаги го беше предупреждавал срещу изказване на прибързани преценки. — Ще докладвам на баща си какво съм видял.
    Ръководителят се поклони. Доло мина покрай него под навеса на подемника, покрай склада и сградите за предварителна обработка и стигна до колата си.
    — Господарю Самън — поздрави го Уейлър и вдигна пръсти до челото си. Доло се качи на колата, Уейлър я изкара от площадката пред мината и се насочи към Милика.
    — Какво ново? — попита Доло.
    — Обществени или частни новини?
    — Частни, разбира се — отвърна Доло. — Макар че можеш да прескочиш интимните клюки.
    В огледалото на колата видя как очите на Уейлър за момент се присвиха дяволито.
    — Ах, как се променят времената — каза той с престорена тъга. — Спомням си времето, когато новините от интимния живот на някои бяха първото нещо, което искаше да научиш…
    — Казвай новините, Уейлър! Новините! — прекъсна го Доло със също толкова престорено силно раздразнение. Двамата с Уейлър се познаваха от деца и макар отношенията между шофьора и наследника на фамилия Самън да бяха строго определени, в усамотението на колата на Доло те бяха значително по-свободни. — За отминалата златна ера можеш да си спомняш по-късно.
    Уейлър се изкикоти.
    — Фактически денят беше много спокоен. Камионите на семейство Ийтра цял ден прекарваха трупи — някой трябва да е намерил богата гора. Може би поради това кметът отново се опитва да уговори баща ти да помогне в усилията му за възстановяване на върха на стената.
    — Губене на пари и усилия — озъби се Доло и погледна назад. Зад сградите се виждаше част от селската стена; изобразяващите гора рисунки върху долната й част контрастираха силно на здравата метална мрежа, опъната отгоре. — Рогатите леопарди не могат да минат над тази преграда.
    Уейлър вдигна рамене.
    — Главната задача на кметовете е да вдигат шум. През тези дни за какво друго може да се вдига шум?
    Доло се усмихна напрегнато.
    — Освен нашия проблем с Ийтра, искаш да кажеш?
    — Какво може да каже по него, което вече не е казано?
    — Не е много — съгласи се Доло. Имаше време, когато той искаше това съперничество между неговия род и рода Ийтра да не съществува. Но това беше факт от живота и независимо дали го харесваш, или не, той си оставаше. — Нещо друго?
    — Брат ти Перто докара от Азрас пратка с резервни части за колата — каза Уейлър и в гласа му неочаквано прозвуча тъжна нотка. — Заедно с един пътник — една ранена жена, която намерили на шосето.
    Доло се изправи на седалката.
    — Жена? Каква жена?
    — Никой не я познава.
    — Някакви документи за самоличност?
    — Никакви. — Уейлър се поколеба. — Може би ги е загубила по време на… нещастието, което е претърпяла.
    Доло се намръщи.
    — Какво нещастие?
    Уейлър пое дълбоко дъх.
    — Според шофьора била изподрана от крисджо… както и от балекра, и хапана от една или повече моноти.
    Доло почувства как стомахът му се стегна.
    — Боже Господи — промърмори той. — Още ли е жива?
    — Беше, когато я докараха — отговори Уейлър. — Макар че кой може да каже докога?
    — Само Господ — въздъхна Доло.

14.

    След няколко минути пристигнаха до къщата. Уейлър вкара майсторски колата през кованата врата и спря до широкия гараж зад двете плодни дръвчета в единия ъгъл на големия централен вътрешен двор. Доло слезе и тръгна към женската част на къщата. От онова, което бе научил, го присвиваше стомахът — но откри, че най-големите му страхове са били напразни.
    — Това ли е най-лошото? — попита той и огледа намръщено жената на леглото. Беше заобиколена от три други жени и доктор и макар да бе завита с одеяло, дръпнато чак до брадичката, беше ясно, че не е ужасно осакатена жертва, каквато беше очаквал да види. На бузата й се виждаха дълбоки драскотини, други, още по-дълбоки имаше на ръката, с която се занимаваше лекарят. Но освен това…
    Майка му го погледна и тихо каза:
    — Моля те, отдръпни се. Прахта по дрехите ти…
    — Разбирам — кимна Доло. Очите му отново потърсиха видимите рани, след това се спряха върху лицето на жената. „Приблизително на моята възраст — прецени той, — с нежна кожа на човек, който не е прекарал много време на слънце и на вятър.“ Очите му се плъзнаха по лявото й рамо, покрай раните, по пръстите.
    Не видя венчален пръстен.
    Той се намръщи и отново я погледна в лицето. Нямаше грешка — беше горе-долу на неговата възраст. И все още неомъжена?
    — Сигурно идва много отдалеч — каза тихо Иврия Самън. — Виж чертите й.
    Доло погледна майка си, после отново загадъчната жена. Да. Сега, когато се вгледа, го забеляза. Имаше нещо странно в това лице, нещо чуждестранно, нещо, каквото не беше виждал досега.
    — Може да е от някой от градовете на север — каза той. — Или някъде от Източния ръкав.
    — Може — изсумтя докторът. — И определено няма изграден имунитет към ухапвания от моноте.
    — В това ли е проблемът? — попита Доло.
    Докторът кимна.
    — На предмишниците и ръцете… тук и тук. — Той посочи. — Изглежда, е трябвало да се брани с голи ръце.
    — След като е свършила куршумите? — предположи Доло. В края на краищата сигурно не се бе защитавала с голи ръце от крисджо.
    — Може би — каза докторът. — Макар че когато са я намерили, не е имала пистолет. Нито кобур.
    Доло захапа вътрешната страна на бузата си и огледа стаята. В ъгъла имаше струпани на куп дрехи. Той отиде до тях. Дрехите на ранената жена, разбира се… кървавите петна определено показваха това дори без странното усещане за дрехи, донесени някъде отдалеч. Докторът беше прав — нямаше кобур; нито следи върху колана от мястото, където би трябвало да е стоял.
    — Може да е имала другари — предположи Доло. В това определено имаше повече здрав разум, отколкото сама жена да броди из гората. — Търсени ли са други в района, където е намерена?
    — Не и когато са я намерили, но вярвам, че Перто се е върнал да потърси — каза майка му.
    Доло отиде до интеркома и набра частната семейна линия.
    — Говори Доло Самън — каза той на прислужника, който се обади. — Перто върна ли се от гората?
    — Един момент, господарю Самън… — каза прислужникът. — Не отговаря.
    Доло кимна. Перто сигурно бе далеч и нямаше достъп до фиброоптичната комуникационна мрежа, която беше единствената надеждна връзка с Милика.
    — Остави му бележка щом се върне да ми се обади — нареди той.
    — Да, господарю Самън.
    Доло изключи интеркома и се обърна за последен поглед към жената. Откъде можеше да е дошла? И защо бе тук? Засега нямаше отговор, но за момента важното беше, че семейство Самън контролира положението. Независимо дали намирането на тази загадъчна жена бе чиста случайност или щастлива възможност, дадена им от Бога, или част от някакъв странен заговор от техните съперници, родът Самън сега беше в положение да използва нейното присъствие за своя изгода.
    Което му напомни, че трябва да се изкъпе преди срещата с баща си.


    — Влез — чу се познатият стържещ глас зад резбованата врата. Доло се стегна, отвори вратата и влезе.
    Още си спомняше времето, не много отдавна, когато беше абсолютно ужасѐн от своя баща. Ужасѐн не толкова от силата и ръста на Круин Самън, не дори от студения му глас и пронизващите черни очи, а от факта, че Круин Самън е основен двигател във всички намерения и цели на фамилията Самън. Той беше онази сила, която ръководеше тази огромна къща, мината и почти една трета от селото. Неговото влияние се простираше отвъд Милика чак до съседните села и лагерите на дървосекачите и дори до град Азрас, чието население нормално се отнасяше към селяни като тях с почти открито презрение. Круин Самън беше сила — и дори след като страхът от тази сила малко намаля, Доло не можа да забрави емоциите, които тя предизвикваше в него.
    Едва много по-късно разбра, че това вероятно е урок, който баща му бе искал да му предаде специално.
    — А, Доло! — Баща му небрежно кимна от възглавниците, на които седеше като на трон. — Надявам се, че проверката е минала добре.
    — Да, татко — отвърна Доло, допря пръсти до челото си и пристъпи към ниската работна масичка на баща си. — Необходимостта от допълнително укрепване забавя пробиването на новия тунел, но не толкова, колкото се страхувахме.
    — А работата добре ли върви?
    — Така изглежда, поне доколкото се простират моите познания.
    — Правилно ли се работи? — натърти Круин.
    Доло се бореше да скрие емоциите от лицето и гласа си. Това определение беше безсмислено, но пък ако имаше нещо, което баща му мразеше, това беше увъртането.
    — Да, татко. Укрепването се извършва правилно.
    — Добре — кимна Круин, взе една писалка от масата и си отбеляза в бележника. — А работниците?
    — Доволни са. Поне пред мен.
    — Ръководителят на мината?
    Доло си спомни лицето на ръководителя и каза:
    — Впечатлен е от чувство за собствената си значимост. И изгаря от желание и другите да го разберат.
    — Типично за него — леко се усмихна Круин. — Но е способен и съзнателен и трябва да се примирим с този му недостатък. — Той остави писалката на масата, облегна се на възглавниците и втренчи поглед в сина си. — А сега ми кажи: какво е твоето впечатление за нашата гостенка?
    — Нашата… Ох, искаш да кажеш онази жена? — Доло се намръщи. — В нея има неща, които не разбирам. Едното е, че е на възраст за женене, а още не е омъжена…
    — Или е вдовица — вметна Круин.
    — Да, вярно, може и да е вдовица. И не е от този район — дрехите й са направени от плат, който не познавам, а докторът каза, че нямала имунитет срещу ухапвания от моноте.
    — А какво ще кажеш за нейното така странно влизане в Милика? Намерена сама на пътя след някакъв неясна злополука?
    Доло вдигна рамене.
    — И по-рано съм чувал за изгубени на пътя хора, татко. И за оцелели при нападения на крисджо.
    Самън се усмихна.
    — Много добре… ти предугади следващия ми въпрос. Но чул ли си някога някой да е бил в непосредствена близост до крисджо, да е изподран от него и да е останал жив?
    — И такива случаи има — отвърна Доло, а малка част от мозъка му се чудеше защо е толкова упорит — нали нямаше никакви основания в този спор да застава на страната на загадъчната жена. — Ако тя е имала един или повече въоръжени другари при тази атака, може някой в последния момент да е застрелял животното.
    Круин кимна, стиснал устни.
    — Да, има такава възможност. За нещастие тя води веднага до друг въпрос: тези възможни нейни защитници, изглежда, са изчезнали като духове във въздуха. Защо?
    Доло се замисли. Болезнено разбираше, че баща му вече е мислил по този въпрос и навярно го изпитва, за да види дали ще получи правдоподобни отговори.
    — Има само три възможности — каза най-после той. — Да са мъртви, да са тежко ранени или да се крият.
    — Съгласен съм — отвърна Круин. — Ако са мъртви или тежко ранени, Перто ще ги намери — изпратих го да претърси пътя. Ако се крият… възниква въпросът защо?
    — Защото са изплашени или са участници в заговор — бързо отговори Доло. — Ако са изплашени, ще се покажат веднага щом разберат, че жената не е пострадала. Ако са участници в заговор… — той се поколеба, — тогава жената е тук или защото е трябвало да проникне в къщата ни и да ни шпионира, или за да отвлече вниманието ни от задачата на другарите си.
    Круин пое дълбоко дъх и се вгледа някъде над главата на Доло.
    — Да. За нещастие и аз мисля така. Имаш ли представа кой може да крои заговор срещу нас?
    — Трябва ли да отиваме по-далеч от Ийтра? — изръмжа Доло.
    — Това е очевидно — вдигна рамене Круин. — И все пак за мен Ийтра е по-хитър. И по-интелигентен… и с новата доставка на дървен материал ще е достатъчно зает, за да се ангажира с нещо друго. Защо в същото време ще организира заговор, с който да ни дискредитира?
    — Може би очаква точно така да си мислим — подсказа Доло.
    — Може би. Все пак добре е да помним, че на Квазама има други, които могат да имат полза от създаване на интриги в селата по Западния ръкав.
    Доло кимна замислено. Да. И на първо място сред тях стояха враговете на кмета на Азрас Капарис. Невероятната дружба на Капарис със Самънови… и достъпът до продукцията на мината, който тази дружба му даваше от дълго време, бяха като трън в очите на враговете на Капарис. Може би някой от тях се опитваше да намали силата на Самънови, да ги замени с някой по-послушен.
    Особено с тази странна тайна работа в Мангъс източно от Азрас, която напоследък поглъщаше голяма част от продукцията на мината. Азрас и другите градове от Източния ръкав създаваха достатъчно неприятности на Милика и свързаните с нея села. Мангъс и неговите отвратителни търговски агенти бяха толкова лоши, колкото всички градове, взети заедно. Ако някой в Азрас мислеше, че потребностите от минерали на Мангъс ще продължат да нарастват… и смяташе, че някой друг освен Самънови ще извлече полза от тези потребности…
    — Какво да правим тогава, татко? — попита той. — Да пратим тази жена да се възстановява в къщата на кмета?
    — Не — каза след кратко мълчание Круин. — Ако нашите врагове мислят, че ние я смятаме за безопасна, това ни дава известно предимство. Ще я задържим тук, поне засега. Ако Перто не успее да намери никакви нейни другари… е, дотогава може би ще успеем директно да я разпитаме как е оцеляла.
    „И ако тази история е явно фалшива…“
    — Разбирам. Да поставя ли специална охрана на стаята й?
    — Не, не бива да е толкова открито. Докато е болна и е затворена в женската част на къщата, обичайната охрана е напълно достатъчна. Разбира се, трябва да ги предупредиш да се подготвят за възможни проблеми с нея.
    — Да, татко. А след като се възстанови?
    Круин се усмихна.
    — Е, като добър домакин и с чувство за дълг ти ще трябва да бъдеш неин придружител.
    „И да науча за какво е дошла.“
    — Да, татко — Доло кимна. Стойката на баща му показваше, че разговорът е свършил и Доло стана и се поклони. — Ще намина при охраната, после ще изчакам завръщането на Перто.
    — Довиждане, синко — каза Круин. — Постъпи така, че да се гордея с теб.
    — Обещавам. — „Докато дишам“ — добави наум Доло.
    Той отвори тежката врата и тихо излезе от стаята.

15.

    Първото, което Джин усети, когато дойде в съзнание, беше, че нещо космато я гъделичка по долната страна на брадичката. Второто, че, изглежда, нищо не я боли.
    Тя отвори малко очи, погледна светлината, която струеше някъде отдясно, и се опита да се ориентира. Ако паметта не я лъжеше — в което не беше много сигурна, — тя бе излязла от гората на пътя към пладне. Възможно ли беше да е още следобедът на същия ден? Не, чувстваше се много отпочинала, за да е същият ден. Освен това… Тя се опита внимателно да извърти глава. Вратът й беше вдървен, но не я болеше както преди. Значи бе минал поне един ден, а може би и повече.
    И през цялото време е била в безсъзнание? В естествено безсъзнание? Или е била дрогирана?
    Дрогирана и разпитана?
    Отдясно се чу изскърцване. Джин полека обърна глава натам. На тежък на вид стол до прозореца седеше момиче, може би седем– или осемгодишно, с отворена книга в скута.
    — Здравей — каза с пресипнал глас Джин.
    Момичето трепна и вдигна глава.
    — Здравей — отвърна то, затвори книгата и я остави на пода до стола. — Не видях, че си се събудила. Как си?
    Джин с мъка отвори пресъхналата си уста.
    — Доста добре — отговори тя. Този път думите й прозвучаха малко по-добре. — Но съм гладна. Колко дълго съм спала?
    — О, доста дълго… Почти пет дни. Макар че част от това време се мяташе и бълнуваше…
    — Пет дни? — Джин се изненада… после се замисли за останалата част от казаното от момичето. — Бълнувала ли съм? — попита предпазливо тя. — И съм се мятала? — Надяваше се, да не е изтърсила нещо не на място. — Да не съм ударила някого?
    — О, не, макар стринка да каза, че си много силна.
    Джин се намръщи.
    — Да, и други са ми го казвали. — После си отдъхна, че с нейната сила на кобра не е наранила никого… нито се е издала. — Някой… извинявай, как се казваш?
    — Ох… прощавай. — Момичето наведе глава, вдигна дясната си ръка и докосна челото си със събраните си пръсти. — Аз съм Джизела, втората дъщеря на Намик Самън, по-малкия брат на Круин Самън.
    Джин направи същия жест, наблюдавайки внимателно лицето на Джизела.
    — Аз съм Джасмин — представи се тя. — Третата дъщеря на Джъстин Алвентин.
    — За мен е чест — каза Джизела, стана и заобиколи леглото. — Извини ме, но стринка Иврия заръча да й съобщя, ако се събудиш.
    Момичето отиде до вратата при нещо, което приличаше на интеркомен апарат, и докато установяваше връзка и съобщаваше новината, Джин бързо огледа раните си.
    Беше учудващо. Раните на ръката и бузата й вече бяха покрити с розова коричка, дълбоките ожулвания на гърдите от предпазния колан бяха напълно изчезнали. Лявото й коляно и лакътят още бяха чувствителни, но дори и те бяха в по-добро състояние, отколкото беше очаквала, като имаше предвид състоянието им след катастрофата. Или раните бяха по-повърхностни, отколкото си бе мислила, или…
    Да. По този въпрос нямаше съмнение. Квазаманската медицина бе така развита, както и на световете на кобрите. Може би дори по-развита.
    Джизела свърши разговора и отиде до един гардероб от другата страна на вратата.
    — Скоро ще дойдат — каза тя, извади една бледосиня дреха и я подаде на Джин за одобрение. — Стринка Иврия каза, че сигурно искаш да се облечеш преди да дойдат.
    — Да, бих искала. — Джин кимна, отметна косматата завивка и провеси крака от леглото.
    Бързо откри, че дрехата е съвсем различна от считаното за най-добро квазаманско облекло, което й бяха дали при заминаване от Авентини, но кройката беше подобна. Все пак Джин не рискува — престори се, че й е трудно с лявото рамо, и помоли Джизела да я закопчае и пристегне. За щастие нямаше големи изненади. „Което означава, че отсега нататък ще трябва да мога сама да се обличам — помисли си Джин, докато оправяше подгъва на късата роба. — Най-малкото докато не ми предложат друг модел.“ — Тя се опита да се отпусне и се заслуша да чуе идването на другите.
    Не се наложи да чака дълго. След няколко минути подсиленият й слух дочу звуци от приближаване на трима души. Джин пое дълбоко дъх, обърна се… и в следващия миг вратата се отвори и се появиха две жени и един мъж.
    Първата жена беше най-важна в групата — това личеше както от богатото й облекло, така и от почти царската й осанка. Джин интуитивно разбра, че тази жена е уважавана от всички в къщата и ще изисква същото и от една непозната. Втората жена беше пълна противоположност: млада и семпло облечена, с вид на човек, чиято роля е да изпълнява задълженията си незабележимо. „Прислужница — помисли си Джин. — Или робиня. А мъжът…“
    Очите му бяха пленителни. Буквално. На Джин й беше потребна цяла секунда да откъсне поглед от тези тъмни магнити и да го огледа по-подробно. Беше млад — на нейна възраст, може би една или две години по-млад — но със същия величествен вид като по-възрастната жена. И със същите черти. „Роднини?“ — зачуди се тя. Напълно възможно.
    По-възрастната жена спря на метър от Джин и наведе глава в лек поклон.
    — От името на семейство Самън — каза тя доста хладно — те приветствам с добре дошла.
    В израза й имаше нещо очаквателно… Джин импулсивно повтори научения от Джизела жест на уважение, като допря събраните си пръсти до челото си. Изглежда, свърши работа.
    — Благодаря — каза тя на по-възрастната жена. — Вашето гостоприемство е за мен чест. — Словесната реакция не беше според обичая — това бързо пролича по лицата на другите. Но те изглеждаха изненадани, а не разгневени и Джин мислено кръстоса пръсти измислената от нея история да прикрие достатъчно убедително пропуските й. — Аз съм Джасмин, дъщеря на Джъстин Алвентин.
    — Аз съм Иврия Самън — представи се по-възрастната жена. — Съпруга на Круин Самън и майка на неговите наследници. — Тя посочи младежа, който стоеше до нея. — Това е първият син и наследник на Круин Самън.
    — Вашата гостоприемство е за мен чест — повтори Джин и отново докосна челото си с пръсти.
    Доло кимна в отговор.
    — Твоите обичаи и маниери показват, че не си от тази част на Квазама — продължи Иврия, втренчила в нея немигащи очи. — Къде е твоят дом, Джасмин Алвентин?
    — Живяла съм на много различни места — отговори Джин. Стараеше се да говори спокойно. Това беше най-деликатната част, — ако бяха много настойчиви, лъжата й щеше да бъде разкрита. Следователно най-добрият й шанс беше да посочи половин дузина градове от западната част на Кръста, където по-голямата гъстота на населението щеше да направи издирването поне малко по-трудно. — Сегашният ми дом се намира в град Солас.
    За момент си помисли, че е направила грешка — че през годините от първото посещение на Квазама от баща й в Солас може да се е случило нещо неизвестно. Суровият израз, който се появи за миг върху лицето на Иврия…
    — Градски жител — отбеляза намусено Доло.
    — Градски жител или не, сега тя е наша гостенка — отвърна Иврия и Джин отново започна да диша. Каквото и да имаха против градовете, поне не беше нещо, което веднага да я уличаваше като чуждоземка. — Кажи ми, Джасмин Алвентин, какво те накара да дойдеш в Милика?
    — В Милика ли се намирам? — попита Джин. — Милика? Не знаех къде съм… катастрофата с колата ни… — Тя неволно потрепери, когато пред очите й неканен се появи образът на разбитата совалка.
    — Къде стана това? — попита Иврия. — Къде точно на пътя от Шага?
    Джин махна безпомощно с ръка.
    — Всъщност не зная къде бяхме. Моите другари… брат ми Мендър и двама приятели… ловяха насекоми за изследванията си.
    — Били сте на излет в гората? — попита невярващо Доло.
    — Не — отговори Джин. — Мендър изследва насекомите, опитва се да изучи техните тайни и да ги използва. Колата ни е специална — може да се движи между дърветата и под горските храсти. Всъщност аз наистина бяха на излет с тях… исках да видя какво правят. — В гласа й се промъкна нотка на учудване. — Сигурна съм, че Мендър знае къде точно се случи инцидентът. Защо не питате него?
    Иврия и Доло се спогледаха.
    — Брат ти и приятелите ти не са тук, Джасмин Алвентин — каза Доло. — Когато брат ми те е намерил на пътя, ти си била сама.
    Джин го изгледа и зяпна с надеждата, че изглежда смаяна.
    — Не… но те бяха там. С мен. Ние… ние вървяхме през гората и… Мендър уби едно крисджо, което ме нападна… те трябва да са тук!
    — Съжалявам — тихо каза Иврия. — Те с теб ли бяха, когато стигна до пътя?
    — Разбира се, че с мен! — отговори нервно Джин. — И бяха с мен и когато ме качиха в камиона. Твоят брат ли ни е намерил, Доло? Той не ги ли е видял?
    Брадата на Доло трепна.
    — Джасмин Алвентин… когато Перто те е намерил, ти си била ухапана от моноте. Това предизвиква халюцинации. Брат ми не би изоставил другарите ти, ако са били някъде наблизо, повярвай ми. А и след като са те докарали тук, той е взел няколко души и се е върнал да претърсят по-основно както пътя, така и гората, по целия път до Шага.
    „Достатъчно основно да намери пакетите, които скрих?“ — Стомахът на Джин се сви, после веднага се отпусна. Не, разбира се, че пакетите си бяха все още скрити. Ако някой ги беше намерил, тя щеше да се събуди в затвора със сериозна охрана… ако изобщо се събудеше.
    — О, Мендър! — прошепна тя. — Но тогава… къде е той?
    — Може би е още жив — успокои я Доло с неискрен оптимизъм. — Можем да изпратим още хора да го търсят.
    Джин бавно поклати глава.
    — Не. Пет дни… Сигурно вече е загинал…
    Доло пое дълбоко дъх.
    — Все пак ще изпратя още хора да търсят — каза тихо той. — Виж… ти беше много болна и мисля, че не си се възстановила напълно. Защо не вземеш една топла вана и не хапнеш нещо, а после да си починеш още няколко часа?
    Джин затвори очи за миг, после каза:
    — Да. Благодаря. Аз… извинете. Просто всичко е толкова ужасно…
    — За нас е чест и удоволствие да ти окажем гостоприемство — каза Иврия. — Има ли някой, на когото би желала да изпратим съобщение?
    Джин поклати глава.
    — Не. Семейството ми… умря. Остана единствено брат ми.
    — Ние скърбим заедно с теб — каза тихо Иврия, после направи знак на младата квазаманка и тя излезе напред. — Това е Ася. Тя ще ти бъде прислужничка, докато си под нашия покрив. Разпореждай се с нея както искаш.
    — Благодаря. — Джин кимна. Мисълта за лична прислужничка я дразнеше — особено прислужничка, чиито маниери повече подхождаха на робиня — но отказът очевидно щеше да е подозрителен.
    — Когато пожелаеш да се присъединиш към нас, кажи на Ася и тя ще ме намери — добави Доло. — Аз имам честта да те развеждам и придружавам, докато си в Милика.
    — За мен това е голяма чест — отвърна Джин, опитвайки се да не обръща внимание на предупредителните аларми, които зазвъняха в мозъка й. Най-напред прислужничка, после синът на домакина неин разводач. Обикновено гостоприемство… или първите признаци на подозрение?
    За през следващите два дни това едва ли беше проблем. Докато лакътят и коляното й напълно се възстановят, тя нямаше друг избор, освен да остане в Милика, а ако Самънови имаха намерение да я изследват под микроскоп, все щеше да може да го понесе.
    — С нетърпение очаквам да разгледам вашата къща и селището ви — каза тя.
    И за втори път състраданието, изглежда, изчезна от очите на Доло.
    — Да — каза той сдържано. — Сигурен съм.

16.

    Джин свикна изненадващо лесно с помощта на прислужничката.
    Изключение беше банята. Тя не се беше къпала в компанията на друг от десетгодишна и сега й беше едновременно и странно, и малко смущаващо до нея да стои човек, готов да й подаде дрехите, сапуна и хавлията. Самата гореща вода беше чудно хубава, банята бе по-луксозна от всички, които бе виждала, камо ли пък ползвала, но независимо от всичко тя съкрати къпането до минималното разумно време.
    След като мина къпането обаче положението значително се подобри. Ася й поръча богата вечеря и я настани до прозореца, от който се откриваше великолепна гледка към вътрешния двор. „Нещо като суетене на цялото семейство около болен — помисли си Джин, когато Ася я сложи да седне и започна да сервира. — Плюс по-малка сестра, която можеш да командваш както си искаш.“ — Последната роля си спомняше твърде добре.
    Храната не беше с толкова странен вкус, колкото се страхуваше, че ще бъде, и Джин се изненада, че изяде всичко, което й поднесе Ася. Травмата от падането и другите й рани, комбинирани с пет дни пост, бяха изострили апетита й повече, отколкото подозираше.
    И очевидно беше и уморена. Едва успя да завърши храненето, когато усети сънят отново да затваря клепките й. Джин остави Ася да раздига, върна се в спалнята и се съблече. „Дали не са ми сложили дрога в храната?“ — мина й през ума.
    Но даже и така да беше, нищо не можеше да направи. Докато беше в Милика и в къщата на Самънови, тя беше в тяхна власт. Най-добре да се прави колкото се може на по-наивна и по-малко да хитрува… и да се постарае да възстанови силите си.


    Когато се събуди, стаята беше тъмна — само слаба светлина се процеждаше през тежките пердета на прозореца.
    — Ася — прошепна тя и включи усилвателите си на светлина. Не последва никакъв отговор. Джин бързо огледа стаята и установи, че е сама. Включи звуковите усилватели и улови звуци от леко дишане зад вратата, водеща към мястото, където се намираше банята. Спомни си, че беше забелязала там легло. Стана, отиде тихо до вратата и погледна.
    Ася беше там, сгушена под едно одеяло, и спеше. За един дълъг момент Джин остана загледана в нея, обмисляше какво трябва да направи… и неочаквано се сети, че никой от Самънови, които беше видяла досега, не беше придружаван от мохо. Нито беше облечен с дрехи, пригодени за носене на мохо.
    Тя се намръщи. Беше ли успял планът? Бяха ли успели да отделят квазаманците от техните птици телохранители? „Ако е така, това обяснява тяхната реакция, когато им казах, че съм от Солас — помисли си тя. — Може би е започнала голямата вражда между селата и градовете.“
    За нещастие беше напълно възможно поради някаква причина Иврия и Доло да са оставили мохите си преди да дойдат при нея. Тя трябваше да разбере със сигурност това… и колкото по-скоро, толкова по-добре.
    Джин погледна към вратата, през която следобед бяха влезли нейните посетители. Съмняваше се, че предложеното от Доло гостоприемство включва среднощни разходки, но, от друга страна, никой не беше казал, че е затворничка тук. Джин отиде до гардероба, извади дрехите си и тихо се облече. После, наострила всичките си сетива, отвори вратата и излезе.
    Беше приблизително по средата на дълъг коридор. Мъжделивата индиректна светлина бе достатъчно силна, за да вижда без помощта на оптични усилватели. В двата края имаше сводове, които водеха към други помещения. Всичко беше изискано, с изящни линии и навсякъде със златни и пурпурни филиграни.
    Всичко това тя видя с периферното си зрение. Вниманието й беше насочено главно към единия край на коридора, където стояха двама униформени мъже.
    На рамото на всеки блестеше сребърносиньо мохо.
    За секунда Джин се поколеба, но беше много късно да се връща. Охраната я беше видяла и ако засега бе събудило в тях само слабо любопитство, връщането й в стаята можеше да възбуди интерес. В другата посока… Тя погледна назад и видя в другия край на коридора още двама души. Джин скръцна със зъби, обърна се и тръгна по коридора. Вървеше колкото се може по-спокойно.
    Пазачите я гледаха как върви към тях. Когато ги доближи, единият пристъпи напред.
    — Привет, Джасмин Алвентин — каза той и докосна с пръсти челото си. — Ние сме на твоите услуги. Къде искаш да отидеш по това време на нощта?
    — Събудих се — отвърна Джин — и тъй като не можах отново да заспя, реших да се поразходя.
    Изразът на пазача с нищо не показа дали това обяснение му е прозвучало убедително.
    — Почти всички вече спят — каза той, погледна към дъното на коридора и бързо даде знак с ръце. Джин също погледна натам и видя, че коридорът извива, вероятно следвайки периметъра на вътрешния двор, който се виждаше от прозореца. В дъното имаше други двама пазачи и единият вече правеше знаци на някого по-нататък. Тези пазачи също бяха с мохи.
    — Ще проверя дали някой от семейство Самън, който може да те приеме, е буден — каза пазачът.
    — Всъщност не е необходимо… — започна Джин.
    Беше много късно. Пазачът в дъното вече жестикулираше в отговор.
    — Свети в личния кабинет на Круин Самън — каза пазачът до нея. — Охраната там ще те придружи.
    — Това наистина не е необходимо — възрази Джин. Сърцето й се беше свило. Ако това беше същият Круин Самън, когото вече беше идентифицирала като най-стария представител на фамилията… — Не искам да го безпокоя ненужно.
    — Круин Самън иска да бъде информиран, ако желаеш развлечение — тихо каза пазачът и Джин преглътна по-нататъшните си възражения. Охраната очевидно беше инструктирана как да се държи с нея… и освен това отказът на този етап можеше да се изтълкува неправилно.
    — Благодаря — каза тя. И като си наложи да върви спокойно, тръгна по дългия коридор към мъжете с мохите, които я чакаха…


    Круин Самън се облегна на възглавниците, на лицето му бе изписана смесица от раздразнение и дълбок размисъл.
    — Докъде провери?
    — Целия път до Шага и след това до Табрис — отговори Доло. — Не намерихме абсолютно нищо. Нито кола, нито трупове, нито следи на кола в гората.
    Круин въздъхна и кимна.
    — Така. И какво е заключението ти?
    За секунда Доло се поколеба, после с нежелание отвърна:
    — Тя лъже. Измислила е катастрофата, дори може би сама си е нанесла тези рани, за да проникне в нашата къща.
    — Не намирам основания да споря с теб — каза Круин, — но ако е така, ми се струва, че положените усилия не се оправдават. Има много по-лесни начини, с които би могла да постигне същото.
    Доло стисна устни. Това беше аргументът, който не преставаше да го измъчва.
    — Зная, татко. Но може ли някой да каже каква сложна схема са измислили нашите врагове? Може би искат да ни ангажират в опити да разгадаем нейните тайни и да изпуснем от внимание главния им удар.
    — Вярно. Съгласен съм. Какво ще ме посъветваш — да се обадя ли на кмета Капарис да се свърже с властите в Солас?
    — Тъй като изглежда достатъчно ясно, че тя е внедрена в нашата къща — каза Доло, — не мисля, че това ще ни помогне много. Такава проверка само ще потвърди, че тя лъже за своя дом, а междувременно тя може да предупреди своите приятели, че е заподозряна.
    — Прав си. — Круин замълча, после въздъхна и поклати глава. — Чувствам, че възрастта си казва думата, синко. Преди години с удоволствие щях да приема предизвикателството на една такава битка на интелекти. Сега виждам единствено опасността, която представлява тази жена за моето семейство и моя дом.
    Доло облиза устни. Рядко в живота си бе получавал такъв свободен достъп до душата на баща си и това беше едновременно смущаващо и малко изнервящо.
    — Дълг на главата на нашето семейство е да се грижи за благосъстоянието на този дом — каза той сдържано.
    Круин се усмихна.
    — В такъв случай това се отнася до твоето собствено бъдеще. Мисълта за такава голяма отговорност плаши ли те?
    Лекият шум, прозвучал от долния край на бюрото на Круин, спаси Доло от необходимостта да отговаря на такъв неудобен въпрос.
    — Влез — каза Круин Самън във вградения микрофон. Вратата се отвори и Доло се обърна. Влязоха двама пазачи от женското крило на къщата. И между тях…
    — Джасмин Алвентин — каза тихо Круин, сякаш присъствието й не го изненада. — До късно си будна.
    — Прощавайте, ако съм нарушила границите на вашето гостоприемство — каза жената и направи знак на уважение по нейния странен начин. — Събудих се и си помислих, че мога да се поразходя.
    — Страхувам се, че в Милика няма много нощни развлечения — каза Круин. — За разлика, предполагам, от онези, с които си свикнала в големите градове. Да наредя ли да ти донесат храна и напитки?
    — Не, благодаря. — Тя поклати глава. Доло не видя никакви следи на смущение върху лицето й.
    — Много ми е неудобно, че ви прекъснах работата… не бих искала да ви безпокоя повече.
    Доло най-после успя да отвори уста.
    — Може би ще искаш да се разходиш във вътрешния двор — предложи той. — Ние с баща ми вече си свършихме работата и за мен ще бъде чест да те придружа.
    Видя как в очите й трепна изненада.
    — Защо… за мен е чест — отвърна тя. — Но само ако наистина това не ти пречи.
    — Ни най-малко — отвърна Доло и стана. Беше очаквал тя да посочи някакво извинение, за да откаже предложението му… ако беше дошла с някаква тайна поръчка и не искаше някой от семейство Самън да я наблюдава. Но сега, след като бе направил предложението, той не можеше да се откаже. — Разходката ще е кратка обаче — добави той.
    — Чудесно — съгласи се тя. — Не ми се спи много, но пък все още не съм се възстановила напълно.
    Доло се обърна към баща си.
    — С твое разрешение…
    — Разбира се — кимна Круин. — Не стойте много. Искам сутринта да отидеш в мината заедно с първите копачи.
    — Да, татко. — Доло се поклони, после се обърна към пазачите. — Можете да се върнете на постовете си — каза им той. — Хайде — добави Доло към Джасмин и посочи вратата. — Ще ти покажа вътрешния ни двор. И докато се разхождаме, можеш да ми разкажеш по какво се различава нашият дом от твоя.

17.

    „Чудесно — сърдито си помисли Джин, когато излязоха от кабинета на Круин и се отправиха по коридора към украсеното стълбище. — Наистина чудесно. Разходка на лунна светлина със сина на местния първенец и разговор за един дом, в който никога не си била. Страхотен начин да започнеш една акция, момиче.“
    Когато първоначалната паника премина, Джин разбра, че положението не е чак толкова лошо. Тя беше проучвала стотици сателитни снимки на квазамански градове. И което бе по-важно, беше разглеждала всички направени от непосредствена близост през допълнителните „очи“ на чичо й Джошуа видеофилми, когато той и баща й са били в Солас преди тридесет години. Каквито и промени да бяха настъпили оттогава, тя най-малкото не трябваше да изсмуква историята от пръстите си.
    Макар че може би щеше да е по-безопасно изобщо да избегне разговора за Солас… и може би по време на разговора да научи нещо.
    Докато вървяха, тя погледна назад към отдалечаващите се пазачи и се престори, че леко потрепери.
    — Нещо не е в ред ли? — попита Доло.
    — О, не — увери го тя и пое дълбоко дъх. — Просто… мохите. Малко ме е страх от тях.
    Доло се обърна.
    — Мохи наистина има — каза язвително той. — Или може би предпочиташ да не защитаваме нашия дом по най-добрия възможен начин?
    — Не, не исках да кажа това — поклати глава Джин. — Аз разбирам нуждата ви от тях, разположени сте толкова навътре в гората и така нататък. Просто не съм свикнала да виждам тези опасни птици толкова близко до мен.
    Доло изсумтя.
    — А стадата бололини, които вие позволявате да препускат през Солас, не се ли смятат за опасни?
    — По-интелигентните от нас стоят колкото се може по-далеч от тях — отвърна тя.
    — Което прави кмета Капарис и неговите хора два пъти по-глупави, така ли?
    Кой, по дяволите, бе кметът Капарис? Някой, когото се очакваше тя да познава?
    — Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.
    — Имам предвид, че той има мохо и участва с хората си в стрелба по бололини, когато те влязат в града — отвърна Доло. — Или Азрас не се смята за град, тъй като се намира на края на Източния ръкав заедно с нас, провинциалистите?
    Ясно. Азрас беше име, което тя знаеше: град в Плодородния полумесец, на югоизток оттук и на около петдесет километра югозападно от загадъчния покрит комплекс, който беше дошла да проучи.
    И с тази макар и оскъдна полезна информация щеше да е разумно да прояви малко по-голяма сдържаност.
    — Прощавай — каза тя. — Не исках да прозвучи надменно или като предразсъдък.
    — Няма нищо — промърмори смутено Доло. Стигнаха до края на стълбището и той я поведе към голяма двойна врата. — Аз също не трябваше да реагирам така остро. Но ми е дошло до гуша от градовете и техните възражения по въпроса за мохите. Може би в Солас те създават повече проблеми и представляват по-голяма опасност, но там вас не ви застрашават нито рогати леопарди, нито крисджо.
    — Разбира се — промърмори Джин. През последните тридесет години, най-малкото в някои градове, присъствието на мохите се беше превърнало от практически повсеместно в практически несъществуващо. До каква степен тази тенденция бе засегнала селата? — Главно когато излизате ли ги вземате? — попита тя.
    Забеляза, че вратата към двора не се охранява както коридорите на горния етаж. Доло отвори и я погледна малко странно.
    — Хората сами избират как и кога да носят собствените си мохи — каза той. — Някои само навън, други навсякъде. В Солас всички ли имат такова отношение към птиците?
    Джин беше благодарна, че мракът на двора скри изчервяването й.
    — Извинявай… не исках да бъда досадна. Просто съм любопитна. Както казах, нямам голям опит с тях.
    За момент Доло не каза нищо. Джин се възползва от мълчанието да хвърли поглед наоколо. Дворът, достатъчно впечатляващ, гледан от прозореца, беше още по-впечатляващ от ниско. В оскъдната светлина от глобусите на надвисналия втори етаж се виждаха плодни дръвчета, храсти и малки скулптури. Вдясно се чуваше ромон на вода от малък фонтан, лекият ветрец носеше аромат на цветя.
    — Красиво е — промърмори тя почти несъзнателно.
    — Моят прадядо я е засадил, когато е построил къщата — каза Доло и в гласа му прозвуча нескрита гордост. — Дядо ми и баща ми малко са я променили, но в нея все още има много от древна Квазама. Във вашата къща има ли подобно нещо?
    — Нашата къща има общ вътрешен двор с няколко други — каза Джин, спомняйки си видеофилмите, които беше проучвала. — Не е голям като този обаче. И, разбира се, не е толкова красив.
    Думите още не бяха излезли от устата й, когато тишината на нощта бе нарушена от пронизителен рев.
    Джин трепна, мислите й се върнаха към Авентини и горите, където нейната група се беше борила срещу рогати леопарди…
    — Няма нищо — чу тя до ухото си гласа на Доло и неочаквано разбра, че той се е преместил по-близко до нея. — Просто скитащ рогат леопард се опитва да се прехвърли през стената.
    — Просто? — попита Джин нервно. Мисълта за рогат леопард, който тича свободно наоколо… — Не трябва ли да се направи нещо?
    — Всичко е наред, Джасмин Алвентин — повтори Доло. — Мрежата на стената е достатъчно висока, за да го държи отвън. Той или ще се откаже, или ще заплете лапи и бодили в мрежата и тогава нощната стража ще го убие.
    Ревът отново прозвуча, този път по-яростен.
    — Не трябва ли поне да отидем и да се уверим, че нещата са под контрол? — настоя тя. — Виждала съм какво… могат да направят… рогатите леопарди, когато са раздразнени.
    — Е, добре. От звука разбирам, че е в нашата част на селото. Ти можеш да почакаш тук. След няколко минути се връщам. — Той я остави и се отправи към дълга стопанска постройка разположена в един ъгъл на двора.
    — Чакай — извика Джин след него. — Искам да дойда с теб.
    Той хвърли през рамо недоумяващ поглед и изръмжа:
    — Не ставай смешна — И изчезна през една странична врата в стопанската постройка. Минаха няколко секунди. После с тихо бръмчене на предната страна на постройката се отвори голяма врата, от която излезе ниска кола. Движеше се съвсем тихо, което говореше за много модерен електродвигател. Втора врата, богато украсена с филиграни, се отвори към улицата.
    Секунда по-късно Джин остана самичка.
    „Е, това вече е прекалено — помисли си тя, докато вратата се затваряше. — Какво си мисли, че съм някакво безполезно и безпомощно девойче?“
    „Разбира се, че си мисли така — припомни си тя и се намръщи. — Тяхното общество е силно патерналистично, забрави ли? Така че отпусни се, момиче, и се опитай да се успокоиш.“
    Лесно е да се даде съвет, трудно е да се изпълни. Самата идея да бъде третирана, макар и временно, като човек втора категория я измъчваше. Но ако трябваше да остане неразкрита, тя нямаше друг избор, освен да приеме това положение.
    Или най-малкото да не бъде хваната, че излиза извън него…
    Ревът ставаше по-силен. Идваше от запад. Тя включи оптическите си усилватели и огледа вътрешния двор и прозорците и вратите на къщата към него. Не видя никого. Джин изтича към западния край на двора и отново го огледа, този път включвайки и инфрачервените сензори. Същият резултат: беше самичка и никой не я наблюдаваше. Тя погледна триетажната сграда извисяваща се над нея, прецени височината и скочи.
    Малко беше прибързала с преценката си и секунда по-късно гледаше към покрива от въздуха. За щастие при строежа на къщата прадядото на Доло беше имал голяма слабост към орнаментите в каменната зидария и когато движението по инерция стигна връхната си точка и тя започна да пада, не й беше трудно да намери къде да се задържи. Като внимаваше да не вдига шум, Джин се заизкачва към билото на леко полегатия покрив. От него можеше да вижда голяма част от селото. Там, може би на километър на запад, беше защитната стена.
    Стената изглеждаше точно като онези, които бе виждала на снимките на квазаманските села на север и на изток. Главната част, изградена от твърда глина, беше висока три метра и достатъчно здрава и дебела да издържи атаките на бололини, вътрешната страна бе боядисана така, че да се слива с гората зад нея. За разлика обаче от другите, които беше виждала, тази имаше едно подобрение: на два метра над стената се издигаше метална мрежа.
    По средата на тази мрежа, заплел четирите си крака, висеше рогатият леопард, който беше чула да реве.
    Джин прехапа устна. Под животното имаше няколко души, въоръжени с големи пистолети. Тя се напрегна, но въпреки че оптическите й усилватели бяха включени на максимално увеличение, не можа да види дали Доло е между тях. „Вероятно не — каза си тя. — Не би могъл толкова бързо да отиде там.“
    В този момент до стената спря кола и от нея слезе Доло.
    Той каза нещо на мъжете и двама от тях сложиха стълба, качиха се на стената и застанаха от двете страни на рогатия леопард. Под тях Доло и другите вдигнаха пистолетите си — стискаха ги с две ръце като опитни стрелци. Очевидно искаха да убият хищника и да вземат трупа преди той да падне на земята отвън.
    „Идиоти“ — помисли си Джин и сърцето й забумка в ушите. Ако разсеяни куршуми или рикошети не удареха мъжете горе, имаше голяма вероятност рогатият леопард да ги нарани в предсмъртните си конвулсии. С тяхната децентрализирана нервна система рогатите леопарди трудно се убиваха и умираха много бавно.
    В усиленото й зрение огънчетата от пистолетите бяха като слънчеви отблясъци по вълнуваща се вода. Тя прехапа устна… и когато звукът от скорострелните пистолети достигна до нея, всичко беше свършило. Още преди трупът на рогатия леопард да провисне на мрежата, мъжете бързо започнаха да освобождават заплетените му в мрежата предни крака. Още двама — Джин дори не ги беше видяла на стената — хванаха горния край на мрежата, прехвърлиха се от страната на рогатия леопард и в следващата секунда хванаха задните му крака. После четиримата вдигнаха трупа през мрежата и го пуснаха на земята.
    Когато двамата мъже се прекатериха отново през мрежата, Джин облекчено си пое дъх. Разбира се, тези хора знаеха какво правят — в края на краищата те имаха опита на цяло едно поколение, за да знаят как да се справят с рогатите леопарди, пратени им от световете на кобрите. Не трябваше да се безпокои за квазаманците.
    Което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху собствената си безопасност.
    Доло вече се връщаше с колата. Джин внимателно отиде до края на покрива. Със серводвигателите на краката и покритите с тънки керамични пластинки кости, които щяха да поемат удара, най-бързият начин да слезе беше просто да скочи във вътрешния двор. Но имаше опасност шумът да е силен и някой да го чуе, а след стрелбата, на която бе станала свидетел, тя не изпиташе желание да рискува. Тя облиза устни, изви сервоусилените си пръсти като куки и започна да се спуска по каменната фасада.
    Беше преминала почти един етаж, когато звуковите усилватели уловиха бръмченето от отварянето на външната врата. Джин стисна зъби и скочи на земята. Когато Доло пристигна и я потърси, тя вече седеше на една ниска пейка под някакво дърво и го чакаше.
    — Добре ли си? — попита тя.
    — О, разбира се — кимна той. — Един рогат леопард се беше заплел в мрежата на стената. Нямаше никакви проблеми.
    — Добре — каза Джин и се изправи. — Е, тогава…
    И внезапно спря, защото дворът се завъртя пред очите й.
    — Какво ти е? — извика разтревожено Доло и я хвана за ръката.
    — Зави ми се свят — отвърна Джин и тежко преглътна. Макар че серводвигателите бяха поели по-голяма част от усилието, скачането на покрива и слизането после й се бяха отразили по-силно, отколкото си даваше сметка. — Май не съм се възстановила толкова добре, колкото си мислех.
    — Да извикам ли носилка?
    — Не, не, добре съм — увери го тя. — Много ти благодаря, че ме доведе тук… Надявам се, че не съм отнела много от времето ти.
    — За мен беше удоволствие, Джасмин Алвентин. Хайде, да тръгваме…
    Доло настоя да я придружи чак до нейния апартамент въпреки уверенията й, че наистина се чувства добре. А когато стигнаха до вратата, искаше да събуди Ася. Наложи се Джин да използва цялото си красноречие, за да го убеди, че ще може да стигне от вратата до леглото без помощ.
    Дълго след като стъпките му заглъхнаха в коридора тя гледаше тавана над леглото си, слушаше ударите на сърцето си и мислеше за скорострелните пистолети. След известно време сред комфорта и лукса на Самъновата къща започна да се успокоява… но една мисъл продължаваше да гложди ума й. „Цялата Квазама е един голям богат вражески лагер“ — непрекъснато им беше повтарял Лейн.
    Сега за първи път тя наистина го повярва.

18.

    Събуди се от приятния аромат на топла храна, отвори очи и видя на масичката до прозореца солидна закуска.
    — Ася? — извика Джин, стана от леглото и отиде до масичката.
    — Да, господарке? — обади се Ася, появи се от другата стая и докосна челото си с пръсти. — Какво ще заповядате?
    — Компания ли очакваме за закуска? — попита я Джин и посочи огромния куп храна.
    — Храната е изпратена по нареждане на господаря Доло Самън — отговори Ася. — Може би той смята, че се нуждаете от усилено хранене. Позволете да ви напомня, че храната ви вчера беше също толкова.
    — Храната ми вчера беше подир пет дни гладуване — изръмжа Джин. — Как се предполага да изям всичко това?
    — Съжалявам, ако ви е неприятно — каза Ася и тръгна към интеркома. — Ако искате, ще се обадя да я отнесат и да донесат по-малка порция.
    — Няма нужда — въздъхна Джин. От най-ранна възраст беше възпитавана да не разхищава храна и мисълта, че сега ще направи точно това, предизвика в нея чувство за вина, от което стомахът й се сви. Но нищо не можеше да направи. Тя седна, пое дълбоко дъх и започна да се храни.
    Успя да се справи със значителна част от храната преди накрая да помоли да я отнесат. Междувременно забеляза нещо, което беше пропуснала предния ден: всеки вид храна, независимо дали бе поднесена топла или студена, запазваше началната си температура по време на цялото хранене. Изящен трик. Крайното й заключение беше, че във всяка чиния има вградени миниатюрни топлинни помпи или микровълнови системи, което ни най-малко не намали възхищението й.
    Възхитително или не, това беше трезво предупреждение за нещо, което тя проявяваше опасна склонност да забравя; че въпреки всичките си колоритни навици и културни различия квазаманското общество определено не е примитивно.
    — Какво ще правите сега, господарке? — попита Ася, когато Джин накрая се отмести от масичката.
    — Бих желала да ми избереш дрехи — каза й Джин, все още несигурна как да подбере тоалета си от гардероба, с който разполагаше. — После, ако е възможно, ще се разходя из Милика.
    — Разбира се, че е възможно, господарке. Господарят Доло Самън предположи, че ще имате такова желание, и ми нареди да му съобщя, когато сте готова да излезете.
    Джин преглътна. Заетият наследник отново нарушаваше програмата си, за да придружи една обикновена жертва на автомобилно произшествие…
    — За мен ще е чест — каза тя през стиснати зъби.


    Оказа се, че Доло е зает с някаква непредвидена семейна работа. Джин се опита да предложи Ася да я придружи, но човекът на другия край на интеркома учтиво я осведоми, че трябва да изчака Доло.
    Чакането продължи почти цял час. Джин се раздразни от закъснението, но ако искаше да запази приетата си самоличност, трябваше да се примири. Накрая Доло се появи и двамата поеха към оживените улици на Милика.
    Оказа се, че обиколката си бе струвала чакането. Джин отдавна знаеше, че градовете и селата на Авентини и другите светове на кобра се изграждат стихийно, без да се отделя голямо внимание на градоустройството, освен на абсолютно необходимите неща. Милика обаче очевидно бе детайлно планирана още от самото начало и беше поразителна противоположност на стихийното строителство в Авентини. Още по-впечатляващ беше фактът, че онзи, който бе извършил планирането, фактически бе вложил в работата си много разум.
    Селото представляваше гигантски кръг с диаметър около два и половина километра с пет главни пътища, простиращи се като спици на колело между една вътрешна транспортна окръжност и един по-голям външен околовръстен път. В площта, заградена от малкия кръгов път, имаше добре поддържан обществен парк, наричан Вътрешен зелен пояс. Доло й каза, че около селото, между големия околовръстен път и стената, има по-голяма паркова площ, наричана Външен зелен пояс.
    — Зелените пояси са предназначени за обществени събирания и отмора на петте семейства основатели на Милика — обясни Доло, докато минаваха през тълпите пешеходци по малкия кръгов път и пресякоха Вътрешния зелен пояс. — Подобно на твоя дом в града, повечето млади хора и работниците живеят в къщи с малки общи вътрешни дворове и Зелените пояси им осигуряват по-голямо открито пространство, отколкото биха имали иначе.
    — Добра идея — кимна Джин. — Децата сигурно са особено доволни.
    Доло се усмихна.
    — Наистина са доволни. За тях са построени специални игрища… там и там. Във външния зелен пояс има и други. — Той махна с ръка към жилищните райони извън парка. — Първоначално всичките пет основни клиновидни секции са били собственост на по едно семейство. С годините, за нещастие, три от семействата основатели се разделили или смесили; онези три — добави той и показа посоките. — Само Самънови и Ийтра са останали еднолични господари на своите секции.
    Джин долови някаква горчивина в гласа му…
    — Звучи така, сякаш предпочиташ единственото такова семейство да е твоето — каза тя, без да се замисля.
    — И ти ли така предпочиташ? — попита Доло.
    Джин го погледна, стресната от въпроса, но откри на лицето му маска на безразличие.
    — Начинът на живот, избран от твоето село, не е моя работа — отвърна тя внимателно. В каква ли местна политика се беше набъркала? — Ако зависеше от мен, аз бих избрала мир и хармония между всички хора.
    Той я погледна за момент мълчаливо, после обърна глава.
    — Мирът не винаги е възможен — каза строго Доло. — Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе другите.
    Джин облиза устни. „Не го казвай, момиче!“
    — Това ли е целта на Самънови? — тихо попита Джин.
    Доло я погледна остро.
    — Ако вярваш в такова нещо… — Той млъкна. Изглеждаше ядосан на себе си. — Не, нашата цел не е такава — каза той. — Между нас има далеч повече малки конфликти… а и отдавна ми омръзна да прахосвам енергия за такива глупости. Нашият истински враг е ей там, Джасмин Алвентин: не в градовете или отвъд зелените пояси на селото. — Той посочи небето.
    „Истинският враг: ние. Аз.“ Джин преглътна.
    — Да — промърмори тя. — Тук няма истински врагове.
    — Хайде — каза Доло и тръгна обратно през малкия кръгов път. — Ще те заведа до големия пазар в нашата секция на селото. След това може би ще пожелаеш да видиш Външния зелен пояс и нашето езеро.
    Пазарът беше разположен по продължение на едната страна на клиновидната секция на Самънови. Местоположението му очевидно беше избрано с оглед да обслужва както тяхната секция, така и онази оттатък пътя. И освен това беше най-познатото нещо, което Джин видя в Милика, почти точно фотокопие на пазарите, посетени от чичо й преди тридесет години. Лабиринт от малки павилиони, в които се предлагаше всичко — от храна и домашни любимци до строителни услуги и малки електронни прибори. Пазарът беше оживен и шумен. Джин никога не беше могла да разбере как някой може да продава в такава лудница, без да полудее; сега, когато го видя на живо, го разбираше още по-малко.
    Докато си проправяха път през тълпата, тя следеше за мохи.
    И наистина ги видя — сребърносини ловни птици, търпеливо стоящи на специалните еполети за кацане върху раменете на собствениците си — беше ги виждала на филмите от Квазама. Преди тридесет години на практика всеки възрастен беше бил съпровождан от птица. Сега, по една бърза оценка, хората с мохо на рамото бяха не повече от двадесет и пет процента. „Значи в градовете мохите силно са намалели — реши тя, като си спомни разговора с Доло от предната нощ, — докато в селата те са все още основна сила. Това ли е «въпросът за мохите», за който спомена Доло?“
    И беше ли този въпрос една от основните причини за враждебността между селото и града, за която непрекъснато слушаше? Щом живеещите в градовете квазамански лидери най-сетне бяха разбрали, че мохите са опасни, щеше ли да има резултат, ако отвън се упражняваше малко натиск, за да се освободи от тях цялата планета?
    Само че селата нямаше да се съгласят. Каквито и да бяха породените от мохите неблагоприятни дългосрочни последствия, не можеше да се отрече фактът, че те бяха невероятно добри телохранители… и хората в горите на Квазама определено се нуждаеха от тяхната защита. Джин лично се беше убедила в това.
    Следователно предложението на Моро да развъдят на Квазама рогати леопарди наистина бе разрушило съюза, от който световете на кобрите толкова се бяха изплашили… с риск да направят този свят още по-опасен за неговите жители.
    „Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе всички други“ — беше казал Доло. Бяха ли виновни световете на кобрите за това заключение? От тази мисъл стомахът й се сви.
    Някой до нея я викаше: „Джасмин Алвентин“… „Уф… това съм аз“ — внезапно се сети тя.
    — Извинявай, Доло Самън… какво каза? — попита тя и се изчерви от смущение и гняв от допуснатия гаф.
    — Попитах дали има нещо, което би желала да си купиш — повтори Доло. — Все пак в катастрофата си изгубила всичко.
    „Отново ли проверка?“ — зачуди се Джин. Нямаше представа какво може да носи една обикновена квазаманска жена, тръгнала в гората на лов за насекоми. „Не, вероятно просто е учтив — успокои се тя. — Не ставай параноичка, момиче… но и не ставай сантиментална.“
    — Не, благодаря — отвърна тя. — Нямах нищо истински ценно с изключение на дрехите. Ако мога, когато си тръгна, да взема част от облеклото, което твоето семейство ми позволи да нося, ще ви бъда много задължена.
    Доло кимна.
    — Добре, но ако нещо ти дойде наум, не се колебай да ми съобщиш. Понеже спомена, мислила ли си кога би желала да си тръгнеш?
    Джин вдигна рамене.
    — Не искам да злоупотребявам с гостоприемството на семейството ти повече, отколкото е необходимо — каза тя. — Бих могла да си тръгна още днес, ако ви затруднявам.
    Той едва забележимо присви очи.
    — Ако това е желанието ти, то може да се уреди, разбира се — отвърна Доло. — Ти, разбира се, не ни затрудняваш. И освен това бих те посъветвал да останеш, докато напълно се възстановиш от преживяното.
    — Вярно е, че още не съм се възстановила напълно — призна Джин. — Не бих искала да припадна по пътя между Азрас и Солас… а да се надявам на такава грижа и помощ навън ще бъде прекалено много.
    — Виждам, че добре си усвоила изкуството на ласкател — изсумтя той. Въпреки това казаното, изглежда, му беше приятно.
    — Не на ласкател… а изкуството да казвам истината — възрази тихо тя. „С изключение на голямата лъжа, която ви поднасям за себе си.“ От тази мисъл бузите й пламнаха и бързо потърси друга тема. Зад пазара, на северозапад, имаше сграда със странна форма.
    — Какво е това там? — попита тя.
    — Там са минните подемници — отговори Доло. — Е, сградата не е много привлекателна, но баща ми реши, че тя ще трябва много често да се мести и не е оправдано да се украсява.
    — О, вярно… снощи баща ти спомена за някаква мина — кимна Джин. — Каква е тази мина?
    Доло я погледна много странно.
    — Не знаеш ли?
    По челото на Джин изби пот.
    — Не. А трябва ли?
    — Мислех си, че когато някой планува пътуване, трябва да научи поне нещо за района, който ще посети — каза той малко сърдито.
    — Брат ми Мендър се занимаваше с това — импровизира тя. — Той винаги… се грижеше за всичко. — Неканено пред очите й се появи лицето на Мендър Сан. Лице, което никога нямаше да види пак.
    — Ти много си обичала брат си, нали? — попита той с малко по-мек тон.
    — Да — прошепна тя и очите й се замъглиха от сълзи. — Много обичах Мендър.
    Тълпата на пазара шумеше около тях като прибой.
    — Миналото не може да се върне — каза най-после Доло и стисна ръката й. — Ела да ти покажа езерото.
    При размерите на Милика Джин си представяше, че „езерото“ ще е колкото средно голям патешки гьол, разположен между пътя и къщите, затова се смая от огромната водна повърхност — езерото бе дълго почти километър и по-голямата му част бе във владенията на Самънови.
    — Колко е голямо! — промълви тя.
    Доло се засмя доволно.
    — Вярно е — съгласи се той. — Минава под външния кръгов път и продължава до Външния зелен пояс. Това езеро е източникът на всичката използвана в Милика вода, да не говорим за условията за почивка.
    — Откъде идва водата? — попита Джин. — Не видях никъде нито реки, нито потоци.
    — Захранва се от подземен извор. Или може би от подземна река, евентуално приток на река Сомиларей, която тече на север оттук. Никой не знае точно.
    Джин кимна.
    — Важен ли е, ако мога да попитам, един близко разположен източник на вода за работата на вашата мина?
    И макар че гледаше към езерото, почувства очите му върху себе си.
    — Не особено — отвърна Доло. — Самата мина не използува вода, а рафинирането се извършва каталитично. Защо питаш?
    Джин се поколеба, но вече беше много късно да се върне.
    — Ами ти спомена за хора, които искали да ви съсипят — предпазливо каза тя. — А виждам, че с мината и с вашата част от Милика вие контролирате водоснабдяването на селото. Твоето семейство наистина има голяма власт… а такава власт често става причина други да му завиждат…
    Изброи десет удара на сърцето си преди Доло да заговори.
    — Защо се интересуваш от нашето семейство? — попита той. — Или всъщност от Милика?
    Основателен въпрос. Тя вече беше научила всичко, което й беше нужно да знае за Квазама и селската култура и, във всеки случай, имаше намерение след ден-два да се заеме с проучване на градовете. Политическите караници на едно забутано в гората село трябваше да стоят на дъното на списъка на приоритетите й. И все пак…
    — Не зная — призна честно тя. — Може би от благодарност за помощта; може би защото започвам да изпитвам симпатии към твоето семейство. Каквато и да е причината, аз ви харесвам и ако има някакъв начин да ви помогна, съм готова да го сторя.
    Джин не беше сигурна точно каква реакция очаква — благодарност, изненада, дори подозрение. Но подигравателният смях на Доло съвсем я смая.
    — Да ни помогнеш? — каза презрително той. — Страхотно! Една жена без семейство?… И каква помощ ни предлагаш?
    Джин почувства, че се изчервява. „Брой до десет, момиче — заповяда си тя и стисна зъби. — Започваш да се отклоняваш от приетия образ.“
    — Извинявай — каза смирено тя. — Не исках да кажа това. Просто си мислех… е, макар че моето семейство е умряло, аз наистина имам приятели.
    — Градски приятели? — попита пренебрежително той.
    — Е… да.
    — Хм — изсумтя Доло, после въздъхна. — Нека да забравим за това, Джасмин Алвентин. Оценявам жеста ти, но и двамата добре знаем, че е само жест.
    — Аз… съгласна съм да го забравим.
    — Добре. Хайде ела да те заведа във Външния зелен пояс.
    Скърцайки със зъби, тя наведе очи, както подобава на послушна квазаманска жена, и последва Доло по моста.

19.

    Вътрешният двор беше тъмен. Доло беше свършил късната си вечеря, съдовете и приборите бяха изнесени. И с тишината и самотата дойдоха мислите за Джасмин Алвентин.
    Той не искаше да мисли за нея. Всъщност през последните няколко часа с големи усилия се потопяваше в работата, за да избегне мислите за нея. Давайки си вид, че е загрижен за още неукрепналото й здраве, той беше завършил разходката из Милика рано следобед и беше отишъл направо в мината да наблюдава работата по укрепването. След това се беше прибрал вкъщи и бе прекарал два часа над документите, които мината, изглежда, бълваше в обем не по-малък от отпадъците. Сега, след като беше отложил вечерята си, за да не трябва да я вижда на общата семейна трапеза, той се беше надявал, че пълният му стомах ще се съюзи с умората от деня и ще може да заспи.
    Не се получи. Въпреки че се бе отпуснал върху възглавниците, натежал от храната и уморен, умът му препускаше като побеснял бололин. С, разбира се, само един въпрос на преден план.
    Джасмин Алвентин.
    Като момче любимата му история беше за Гордиевия възел; като млад мъж едно от главните му удоволствия бе да решава проблеми, които, подобно на Възела, бяха довели други хора до отчаяние. Джасмин Алвентин беше точно такъв проблем, Гордиев възел под формата на гостенка.
    За нещастие този възел отказваше да се разплете.
    Той въздъхна и се изправи. Беше отлагал това почти цял ден, надявайки се в своята гордост, че може да се отърве от този фантом без изкуствена помощ. Но не можа… и ако съществуваше дори и най-малка възможност Джасмин Алвентин да представлява заплаха за семейство Самънови, той беше длъжен да направи необходимото, за да го защити.
    Личният му сейф с дрога беше вграден в стената като част от тоалетното обзавеждане на банята — един подсилен шкаф с достатъчно надеждна ключалка, която да обезсърчи и най-упоритите деца. Той имаше достъп до този свят на възрастните едва от една година и всеки път, когато отваряше шкафа, се чувстваше малко нервен. Бяха му казвали, че с времето ще свикне.
    Доло дълго гледа в съдържанието на шкафа — чудеше се кое ще е най-добро за случая. Четирите червени етикета — различни видове стимуланти на ума — изкушаващо привличаха погледа му, но той се отказа от тях. Общото правило беше, че колкото е по-силна една дрога, толкова по-силна е реакцията след нея, а той нямаше особено желание да прекара нощ с кошмари или да се събуди с виене на свят. Затова избра слаб самохипнотизатор, който щеше да му помогне да систематизира фактите в рационална последователност. С малко късмет неговият собствен ум щеше да може да се ориентира сам. Ако ли не… е, в резерв имаше стимулантите.
    Доло се върна на възглавниците, изпразни капсулата в кадилницата и я запали. От нея се издигна пушек — отначало тъничка ароматна струйка, след това все по-гъст и миришещ на масло. Той вдиша дълбоко и се опита отново да развърже Гордиевия възел, който беше Джасмин Алвентин.
    Джасмин Алвентин. Загадъчната млада жена, оцеляла при „катастрофа“, която никой не беше видял и никой не можеше да потвърди. И подозрителното й по време пристигане в Милика, съвпадащо с оживената активност на дърводобивния бизнес на семейство Ийтра и новите поръчки за метали от Мангъс. С език на делови посредник, получил образование в града, но с маниери, повече подхождащи на несретник, низвергнат от доброто общество. А историите, които разказваше с нейния литературен език…
    Въпреки изкуственото спокойствие от хипнозата, създадена от обгърналия го пушек, Доло даде израз на обзелите го чувства. „Искам да дойда с теб“ — беше казала тя… сякаш е нещо съвсем обикновено в тъмнината на нощта жена да се справи с рогат леопард. — „Нека да ти помогна…“ — абсолютно смешни претенции от самотна жена без семейство и без собствеността. Тя сякаш живееше в някакъв различен свят. Свят със свои правила.
    И все пак тя не можеше да бъде отхвърлена с кретенско лекомислие. Колкото пъти се беше опитвал да го направи, Джин винаги беше вършила или казвала нещо, което показваше, че съвсем не е глупава. В ума му нахлуха половин дузина примери, най-очевидният от които беше чистосърдечно изказаното разбиране за ролята на езерото на територията на Самънови. Още по-смущаващо беше, че тя имаше определен талант да отклонява въпросите, на които не искаше да отговори… а такъв талант сам по себе си говореше за интелигентност.
    Каква беше тя? Невинна жертва, за каквато се представяше? Или агент, изпратен от някого да им създава проблеми? Фактите почти визуално се подреждаха пред очите на Доло в стройна последователност… без да предвещават нещо добро. Възелът оставаше здраво завързан и единственото ново заключение, до което можа да достигне, беше, че напълно против своята воля и здрав разум той беше започнал да я харесва.
    Смешно! Той се изкикоти и неочаквано нарушеният ритъм на дишане предизвика кратък пристъп на кашлица. Беше смешно… абсолютно смешно. Без положение в обществото тя беше в най-добрия случай дори под собствения си социален статут, а в най-лошия може би хладнокръвно искаше да разруши всичко, на което той държеше.
    И все пак, дори когато преглеждаше в ума си списъка на всички пунктове срещу нея, той беше принуден да признае, че в нея има нещо, на което не може да устои.
    — Какво точно ми трябва — тихо измърмори той. Нещо друго около Джасмин Алвентин, което да се разплете. Какво може да е то? Не нейното лице или тяло — те бяха доста приятни, но той беше виждал и много по-хубави без тази заплаха за неговото емоционално равновесие. Сигурно не беше нейното възпитание — та тя дори не можеше да направи знак на уважение както трябва.
    — Добър вечер, Доло.
    Стреснат, Доло се обърна и през дима видя баща си да се движи тихо между параваните.
    — О… татко — възкликна той и понечи да стане.
    Круин го спря с жест.
    — Нямаше те на обичайното ти място на трапезата — каза той, придърпа една възглавница до сина си и седна. — Дойдох да видя дали нямаш някакъв проблем. — Той подуши въздуха. — Хипнотизиращо? Мислех, че след този напрегнат ден би било по-подходящо сънотворно.
    Доло погледна разбиращо баща си. Последните остатъци от хипнотичния ефект се изпаряваха от ума му. Беше се надявал да се отърве от фикс-идеята за Джасмин Алвентин преди някой да забележи.
    — Бях много… претоварен днес — предпазливо каза той. — Нямах желание да вечерям заедно с всички.
    — Утре може да се чувстваш по-зле — предупреди го Круин и посочи последните струйки пушек, извиващи се в създадената от сядането му вихрушка. — Дори тези слаби дроги обикновено имат неприятни странични ефекти. — Той премести очи от пушека към лицето на Доло. — Джасмин Алвентин пита за теб.
    По лицето на Доло трепна гримаса, която не успя да скрие.
    — Вярвам, че възстановяването й протича добре.
    — Така изглежда. Тя е много необикновена жена, не мислиш ли?
    Доло въздъхна тихо, признавайки поражението си.
    — Не зная какво да мисля за нея, татко — каза той. — Единственото, което зная, е, че съм… застрашен да изгубя своята обективност, когато съм с нея. — Той посочи кадилницата. — Опитвах се да туря мислите си в ред.
    — И успя ли?
    — Не съм… сигурен.
    Круин дълго мълча.
    — Знаеш ли защо живееш в тази къща, синко? Сред този лукс и престиж?
    „Започва се — помисли си Доло и стомахът му се стегна. — Строго напомняне откъде идва семейното богатство… и задължението ми да го защитавам.“
    — Защото ти, твоят баща и неговият баща преди него сте се трудили с пот на челото в мината — каза той.
    За негова изненада баща му поклати глава.
    — Не. Мината направи нещата по-лесни, разбира се, но не в това е нашата сила. А в това… — той посочи очите си — и това… — Круин докосна челото си. — Материалното богатство е много добро, но никой човек не може да задържи това богатство, ако не се научи как да разпознава враговете си… и да усеща момента, когато някои от верните нему му изменят. Разбра ли ме?
    Доло преглътна.
    — Мисля, че да.
    — Добре. Сега ми кажи каква форма приема тази липса на обективност.
    Доло махна безпомощно с ръце.
    — Не зная. Тя е просто толкова… различна. По някакъв начин. В нея има сякаш някакъв вид духовна сила, нещо, което не съм виждал в никоя жена.
    Круин кимна замислено.
    — Почти сякаш е мъж, а не жена.
    — Да. Тоест… — Доло спря, когато през ума му мина ужасна мисъл. — Нали не искаш да кажеш…
    — Не… не, разбира се, че не — побърза да го успокои Круин. — Забрави ли, че когато я докараха тук, я прегледа доктор? Не, тя си е жена. Но може би не е от обичайната квазаманска общност.
    Доло се замисли над казаното. Какво обяснение можеше да намери за наблюдаваните в нея странности?
    — Но аз мислех, че всички в Квазама живеят в Голямата дъга. И освен това тя твърди, че е от Солас.
    — Е, строго погледнато, ние не живеем в Голямата дъга — вдигна рамене Круин. — Вярно, че сме съвсем малко извън нея, но е така. Кой може да каже, че други не живеят дори по-далеч? Колкото до града, в който претендира, че живее, възможно е да се е страхувала да посочи истинския си дом. По причини, за които не мога да се досетя — добави той, когато Доло отвори уста.
    — Интересна теория — призна Доло. — Не съм сигурен, че ще издържи на бръснача на Окам.
    — Може би малко допълнителна информация ще я спаси от този бръснач — каза Круин. — Мислих за катастрофата, която Джасмин Алвентин твърди, че е преживяла, и ми дойде наум, че ако се е случила близко до Табрис, някой там може или да е чул, или да е намерил някой от нейните другари.
    — Джасмин не би могла да дойде чак оттам — възрази Доло. — Освен това ние проверихме целия път.
    — Зная — кимна Круин. — И вярвам на твоите заключения. Но в случай като този мисля, че идеята за малко допълнителна информация не е за пренебрегване, затова тази сутрин изпратих там съобщение. Някои наистина чули шум като от голяма и силна катастрофа… но не близко до пътя или до селото. Била е най-малко на няколко километра. Навътре в гората.
    Устата му пресъхна. Няколко километра на север от Табрис означаваше, че инцидентът е станал на пет до десет километра от мястото, където я беше намерил Перто. Предположението, че е могла да измине това разстояние от Табрис, цели двадесет километра горски път, беше съвсем абсурдно, но…
    — Не е възможно да е оцеляла по такъв път — каза спокойно той. — Без значение с колко другари е тръгнала, тя просто не е могла да го измине.
    — Страхувам се, че и аз съм на това мнение — кимна неохотно Круин. — Особено при засилената активност на животинския свят след миграцията на бололините отпреди няколко дни. Но дори ако допуснем, че по някакво чудо Бог я е спасил, ние сме изправени пред още една невъзможност: на първо място да се вкара кола толкова навътре в гората.
    Доло облиза устни. Това, за нещастие, беше очевидно.
    — Значи не е било автомобилна катастрофа. Бил е самолет.
    — Така започва да изглежда — съгласи се строго Круин.
    Което означаваше, че тя чисто и просто ги беше излъгала. Нямаше друго обяснение. Гняв и срам се надигнаха в стомаха на Доло, бореха се за надмощие. Самънови й бяха спасили живота, бяха я приели, а тя се беше отблагодарила за тяхното гостоприемство с лъжа… беше го направила на глупак.
    — Има много причини, поради които може да лъже за инцидента — каза тихо баща му. — Не всички имат нещо общо с теб или нашето семейство. Затова въпросът ми към теб, моя син, е следният: по твоя преценка тя наш враг ли е, или не е?
    — Моята преценка по този въпрос не изглежда да има голяма стойност — възрази Доло огорчено.
    — Да не искаш да кажеш, че поставяш под въпрос моето желание да чуя мнението ти? — неочаквано хладно попита Круин. — Ти си длъжен да отговориш на въпроса ми, Доло Самън.
    Доло с мъка преглътна.
    — Прощавай, татко… не исках да прозвучи като дързост. Аз просто…
    — Не си търси извинение, Доло Самън. Поставих ясно въпроса и искам ясен отговор.
    — Да, татко. — Доло пое дълбоко дъх, опитвайки се отчаяно да подреди мислите си. Факти, емоции, впечатления… — Не — каза най-после той. — Не, не вярвам да е дошла с намерение да ни навреди. Не зная защо мисля така, но не вярвам.
    — Точно както казах — отвърна Круин и хладното му държане малко поомекна. — Семейство Самън е оцеляло, защото притежава способност да чете намеренията на другите. Още от детска възраст съм се старал да възпитам това качество в теб. Бъдещето ще покаже дали съм успял. — С грациозно движение той се изправи. — Тази вечер на трапезата Джасмин Алвентин съобщи, че според нея вече се е възстановила и може да се върне в своя дом. Заминава утре сутринта.
    Доло го погледна.
    — Утре сутринта? Тогава защо беше цялата тази тревога дали може да й се вярва, или не?
    — Тревогата е — каза хладно Круин — дали е разумно да я пуснем извън нашия контрол.
    Доло стисна зъби.
    — Да, разбира се. Извинявай, татко.
    Круин леко се усмихна.
    — Аз й казах, че ще й осигурим превоз чак до Азрас. Ако искаш, можеш да я придружиш дотам.
    — Благодаря ти, татко — отвърна сериозно Доло. — Това ще ми даде възможност да обсъдя и бъдещите доставки с някои от нашите клиенти там.
    — Разбира се — кимна Круин. Доло помисли, че видя одобрение на лицето на баща си. — Тогава ще те оставя да спиш. Лека нощ, синко.
    — Лека нощ, татко.
    „Всичко е свършено — помисли си Доло, когато отново остана сам. — Утре тя си отива и край. Ще се върне в загадъчното село, от което е дошла, и вече никога няма да я видя.“ — От тази мисъл почувства някаква болка, може би дори малко гняв. Но трябваше да признае, че главната реакция беше облекчение.
    Гордиевият възел най-после се беше разплел. Следващият най-добър ход беше да го махне от очите си.

20.

    „Един час — мислеше си Доло, докато двамата с Джасмин пътуваха по виещия се горски път към Азрас. — Още един час ще бъдем заедно и след това никога няма да я видя.“
    Той обаче грешеше. Пътуваха заедно значително по-малко от един час.
    — Това е лудост — промълви той, когато стражът затвори тежката северна врата на село Шага и колата спря. — Тук няма нищо, което можеш да желаеш.
    — Откъде знаеш? — попита Джин, суетейки се за момент преди да може да отвори вратата. — Благодаря ти за возенето, Доло Самън…
    — Ще ме чуеш ли за минутка? — изръмжа той, слезе и я погледна над купето на колата. — Ти не познаваш тази част на Квазама, Джасмин Алвентин… сама го призна. Уверявам те, че Шага не е по-близко до твоя дом от Милика.
    — Разбира се, че е… с десет километра — отвърна тя.
    Отдавна никой не беше говорил на Доло така и за момент той сякаш онемя. Джасмин се възползва от паузата да измъкне от задната седалка малката пътна чанта, която й бе дала майката на Доло.
    — Добре, чудесно — най-после успя да каже Доло, когато тя затвори вратата и преметна чантата през рамо. — Значи сега си с десет километра по-близко до Азрас. И какво печелиш от това? Особено след като тук вероятно никой няма да предложи да те закара до Азрас? Престани с тази глупост. Връщай се в колата.
    Тя го погледна над покрива на колата… и отново това не беше поглед, който беше свикнал да получава от жена.
    — Виж, Доло Самън — каза тихо Джин. — Има нещо, което искам да свърша… самичка… и трябва да го свърша тук. Моля те не ме питай повече. Просто ми повярвай, когато ти казвам, че колкото по-малко работа имаш с мен, толкова по-добре.
    — Добре тогава — отсече той. — Щом така искаш. Довиждане. — Почувствал, че лицето му гори, той се качи в колата, включи на скорост и продължи към центъра на селото.
    Но не отиде далече. За разлика от Милика, Шага беше строена хаотично, улиците на селото бяха криви и Доло не беше минал повече от сто метра, когато образът на жената в огледалото за задно виждане изчезна зад завоя. След по-малко от две минути той се върна на мястото, където я беше оставил.
    Нямаше причина, поради която да е решила да остане в Шага. Това можеше да означава единствено, че онова, което цели, е замислено отдавна. Тя или беше решила да се върне в Милика по неизвестни нему причини… и също толкова неизвестни цели… или щеше да се срещне с някого тук. И двете предположения му даваха достатъчно основание да я проследи.
    Но каквато и да беше целта й, тя, изглежда, не включваше центъра на селото. Той подкара предпазливо към северната порта и видя Джасмин да се отдалечава бързо, успоредно на стената. Доло намали малко, за да е достатъчно далеч зад нея. В тази част на Шага имаше малко сгради и това означаваше, че може да я следи от приемливо разстояние, но и че тя по-лесно може да го види.
    Джин обаче очевидно не допускаше, че някой може да я наблюдава. Нито веднъж не погледна през рамо… И продължи да върви. Доло забеляза, че се насочва към стената.
    Смяташе да се изкачи на стената и да излезе отвън? Беше смешно. Щеше да изчезне от Шага може би без никой да я види, но къде можеше да отиде? „Навън на горския път, ето къде — помисли си мрачно той — сред рогати леопарди и крисджо. На десет километра от най-близкото безопасно място.“
    И все пак тя очевидно се беше насочила към стената. Доло прехапа устна и се запита дали първоначалната му оценка все пак не е права. Може би тя просто беше глуповата и лекомислена.
    Джин стигна до стената, спря и се огледа. Навярно търсеше стълба. Доло се напрегна. Дали щеше да го види в колата?…
    В следващия миг Джин беше на върха на стената.
    Доло ахна от изненада. Боже Господи! Никакво катерене, никакво засилване и скачане… просто присви колене и се метна.
    Горният край на стената беше най-малко с метър по-висок от нея.
    Тя се хвана с една ръка за мрежата против рогати леопарди и със същата лекота подскочи нагоре, отклони тялото си в дъга, прелетя от другата страна и изчезна.
    Доло гледаше втрещено стената.
    А Джасмин се отдалечаваше!
    Доло трепна, излезе от вцепенението и обърна колата към портата.
    Когато излезе на пътя, тя вече не се виждаше, но гората ги обграждаше от двете страни, така че имаше само едно място, където можеше да е отишла. И тъй като вече беше отхвърлила предложението му да я закара до Азрас… Опитвайки се едновременно да следи двете страни на пътя, Доло подкара обратно към Милика.
    Няколко болезнени минути се чудеше дали не е сбъркал в предположението си. С не повече от три минути преднина дори и при нарочно избраната от него малка скорост просто нямаше начин да е отишла толкова далеч. Той вече се чудеше дали да не обърне, когато я зърна на завоя отпред.
    Трябваха му няколко минути експериментиране, за да намери скоростта, с която да може да я следи, без да се приближава прекалено много. Оказа се, че е толкова добра на бягане, колкото и на висок скок.
    „Не я изпускай от очи — каза си мрачно той, стиснал зъби от напрежение поради непривичното каране. — С това темпо не може да продължи дълго. Само не я изпускай от очи.“


    Джин обаче продължи със същото темпо, и то значително по-дълго, отколкото той допускаше за възможно. Чак когато минаха половината път обратно към Милика, тя намали малко, а после тръгна към дърветата от западната страна на пътя.
    Доло бързо отби от пътя и спря. Джасмин не се обърна, само свали чантата от рамото си, пусна я зад един храст и продължи да върви…
    Навътре в гората!
    „Не — помисли си той. — Тя не отива в гората. Тя само прави малко отклонение, за да скрие следите си. Или…“
    Докато част от мозъка му се опиташе да намери по-безопасни алтернативи, той бръкна под седалката, взе скорострелния пистолет и тихо излезе от колата. Имаше само едно нещо, което може би си заслужаваше тя да рискува и да се изложи на опасността от рогатите леопарди и крисджо.
    Нейният катастрофирал кораб. Космическият кораб, чието съществуване тя беше положила толкова усилия да скрие… и който вероятно си заслужаваше да види.
    Освен това — Доло беше достатъчно честен да признае — неговата гордост не му позволяваше сега да я изпусне. Той пое дълбоко дъх, стисна пистолета и влезе под зеления балдахин на гората.


    Доло беше ходил много пъти в суровата квазаманска гора, но никога при такива условия. И разбра колко различно е сега. Преди той винаги беше част от дружина селски ловци, които със своите оръжия и опит го предпазваха от опасности. Сега беше самичък. Нещо повече, опитваше се да следва друго лице, без да бъде открит — задача, която изискваше много по-голяма концентрация, отколкото му харесваше.
    И никой от близките му не знаеше, че е тук. Нито дори че ще отсъства няколко часа.
    Ако загинеше, щеше ли някой да намери тялото му?
    Няколко минути той се бори с нарастващия страх… а после неочаквано му се стори, че не е толкова важно дали той лично ще открие с какво се занимава Джасмин Алвентин. „Това е лудост — каза си той и избърса потта от челото си с разтреперана ръка. — Тя иска да вземе нещо от кораба си?… чудесно. Може да го има.“ — Каквото и да беше, то вече не си заслужаваше да рискува живота си… особено след като можеше да докара цяла група въоръжени мъже там, където бе оставила чантата си. Той провери за последен път дали тя не гледа назад и се обърна…
    Ръмженето прозвуча отляво и сърцето му прескочи един удар. Рогат леопард, готов за скок.
    Едно беше да видиш рогат леопард, хванат в мрежата на стената; съвсем друго — да го срещнеш свободен в гората. Доло дори не разбра, че беше вдигнал пистолета, докато той не подскочи в ръката му и в гората не проехтя изстрел. През ехото на изстрела той чу как ръмженето се превърна в рев… видя предните лапи с остри нокти да се приближават към него като две ракети…
    С блясък като изпратена от Бог гръмотевица рогатият леопард бе обгърнат от светкавица и огън.
    Звярът се блъсна в него, от ноздрите му излизаше воня на обгорено месо и козина. Доло залитна назад, задави се, опита се да отблъсне от раменете и гърдите си мъртвото тяло…
    — Доло… наведи се!
    Предупреждението не помогна. Вцепенените от ужас мускули на Доло не можаха да реагират преди в лицето му да избухне сребърносиня светлина.
    Към вонята се прибави и болка.
    Болка, каквато никога по-рано не беше изпитвал — нажежени игли го пробождаха и се въртяха, разкъсваха месата му. Той се чу като отдалеч, че пищи; усети, че усилията му да отблъсне звяра от себе си само правят болката още по-силна. Едното му око беше затворено от нещо, което го удари; с другото видя Джасмин да тича към него — лицето й бе като на ангел-отмъстител. Ръцете й се протегнаха… „Не — опита се да изкрещи той, — не го сваляй от мен…“
    И тогава от ръцете й сякаш блесна светлина… и забитите в лицето му нокти неочаквано спряха да се движат.
    — Доло! — извика Джасмин и внимателно смъкна звяра от него. — О, Господи… добре ли си?
    — Аз… да, мисля, че съм добре — успя да каже той, борейки се да възстанови достойнството си пред тази жена. — Какво стана?
    — Опита се да застреляш един рогат леопард — каза тя строго, докато сваляше ръцете му от изподраните му бузи, за да прегледа раните му. — Успехът не беше пълен.
    Той погледна безжизнения труп на звяра.
    Главата му беше откъсната! Изгорена!
    — Слава на Бога! — въздъхна Доло. — Тази светкавица беше… — И млъкна, по гърба му пропълзя странно усещане. Вторият нападател… видя къде го беше захвърлила Джасмин. Мохото на рогатия леопард, разбира се. Също обгорено.
    Той бавно погледна Джасмин Алвентин. Джасмин Алвентин, некултурната жена, която се беше появила отникъде… и която беше минала самичка през гората… и чиито ръце бълваха смъртоносен огън.
    Накрая всичко стана ясно.
    — Боже Господи! — изстена той.
    И за свой вечен срам изгуби съзнание.

21.

    Доло беше в безсъзнание само десетина минути. Все пак това време беше достатъчно на Джин да превърже раните му, да превлече труповете на рогатия леопард и на мохото надалеч преди да са привлекли лешоядите и да нарече себе си с всички синоними на идиот, които знаеше.
    Най-лошата част беше признанието, че нейните критици от Съвета бяха прави. Напълно. Тя просто не притежаваше онова, което беше необходимо, за да бъде кобра — емоционална устойчивост, способност да държи вниманието си съсредоточено върху задачата. Не притежаваше дори елементарна интелигентност.
    Джин погледна Доло и стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Това бе краят… задачата бе провалена. Само час след като той се върнеше в дома си, половината планета щеше да я подгони. Не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в гората и да чака с напразната надежда, че по някакъв начин ще успее да се свърже със следващата изпратена от световете кобра група. Независимо колко дълго трябваше да чака.
    Не че имаше някакво значение. В този момент за всички засегнати най-добре щеше да е тя да умре тук.
    Доло изстена и притисна ръце до гърдите си. След минута щеше да дойде в съзнание и за момент Джин се запита дали ще е безопасно да го остави тук самичък. Във всеки случай пътят беше на не повече от двадесет минути, а раните му нямаше да го забавят толкова много. Пък и той имаше пистолет.
    Джин въздъхна и бързо се огледа. В края на краищата нямаше голям смисъл да убива рогат леопард и мохо, за да спаси един човек, а после да го остави самичък в гората, за да попадне на друга опасност.
    Когато отново погледна към него, очите му бяха отворени. Гледаше я.
    Няколко секунди никой от двамата не проговори. После Доло пое тежко дъх.
    — Ти си демон-боец — изграчи той. В гласа му нямаше въпрос.
    Нито нещо, което да изисква словесен отговор. Джин просто кимна и зачака. Доло вдигна ръце до бузата си и внимателно опипа носната кърпа, с която Джин го беше превързала.
    — Колко… лошо съм ранен?
    Очевидно се мъчеше да се държи естествено.
    — Не много лошо — увери го тя. — Някои от раните са дълбоки, но мисля, че няма засегнат главен мускул или нерв. Сигурно обаче адски болят.
    На устните му се появи лека усмивка.
    — Позна — призна той. — Предполагам, че нямаш със себе си никакви болкоуспокояващи.
    Тя поклати глава.
    — Тук не, но наблизо. Ако чувстваш, че можеш да вървиш, ще отидем да ги вземем.
    — Къде са?… В разбития космически апарат?
    Джин се намръщи. Значи в края на краищата бяха намерили совалката.
    — Ти си добър актьор — каза тя злобно. — Бях готова да се закълна, че никой от вас не знае за катастрофата. Не, болкоуспокояващото е в моята чанта, скрита близко до пътя. Освен ако вашите хора вече не са я отмъкнали, разбира се.
    Тя го хвана за ръката да му помогне да се изправи, но той я спря.
    — Защо? — попита Доло.
    — Какво защо? — изръмжа тя.
    — Защо спаси живота ми?
    — Глупав въпрос. Хайде… Трябва да си взема пакетите преди останалата част от вашата войска да започне да се вре под храстите да ме търси. Дължиш ми малък аванс.
    Тя отново понечи да го вдигне. Той пак я спря.
    — Ти не се нуждаеш от аванс — каза Доло с леко треперещ глас. — Никой не знае за теб. Сам те проследих.
    Джин го погледна изпитателно. Истина ли бе? Или някаква проверка?
    Или номер да я задържи тук, докато я обградят?
    „Всъщност няма значение — каза си уморено тя. — Щом Доло е жив, дните ми са преброени.“
    — Е… — каза най-после Джин. — Все пак се налага да отидем и да вземем болкоуспокояващите. Хайде.
    Беше очаквала, че ще се наложи да го подпира, и се изненада, че той тръгна без нейна помощ. Или шокът на нервната му система не бе толкова голям, колкото предполагаше тя, или глупавото мъжко високомерие, с което толкова пъти вече се бе сблъсквала на Квазама, имаше и своята добра страна. Върнаха се на пътя за малко повече от петнадесет минути… и там наистина не ги чакаше никаква войска.
    — Така — каза Доло с претенциозна небрежност, след като тя обработи раните му с дезинфекциращ-обезболяващ спрей и смени носната кърпичка с подходящ бинт за бързо зарастване на рани. — Предполагам, че следващият въпрос е къде отиваме.
    — Не виждам голям смисъл от такъв въпрос — изръмжа Джин. — Ти се връщаш в Милика и съобщаваш за мен, а аз трябва да бягам.
    Той мълчаливо се вгледа в нея… и, много странно, зад безизразната маска тя видя, че в него се води истинска война на емоции.
    — Виждам, че не знаеш много за Квазама, демон-боецо — каза той след малко.
    Минаха секунди преди тя да разбере, че той очаква отговор.
    — Не, всъщност не — призна Джин. — Не повече от онова, което научих през последните два дни. Това е една от причините, поради която дойдохме — да научим повече.
    Той облиза устни.
    — Тук ние държим много на честта, демон-боецо. На честа и на плащане на задълженията.
    Тя току-що беше спасила живота му… Джин бавно разбра, че опасността още не е преминала.
    — Разбирам твоята дилема — кимна тя. — Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че не съм тук да воювам срещу Квазама?
    — Може би… ако мога да ти повярвам. — Той пое дълбоко дъх. — Твоят космически кораб наистина ли се е разбил?
    Джин потрепери като си спомни за случилото се.
    — Да.
    — Тогава защо се върна тук?
    Вече нямаше начин да увърта. Трябваше да признае публично какъв емоционален идиот е.
    — Трябваше бързо да напусна мястото на катастрофата — каза тя. Думите сякаш разкъсваха вътрешностите й. — Мислех, че то веднага ще бъде открито и ще започнат да търсят хората от кораба… — Тя млъкна и замига от гняв поради сълзите, които се появиха в очите й. — Във всеки случай напуснах мястото… но ми се струваше, че ако го бяхте намерили, властите щяха претърсят всички съседни села да търсят чужденци. Щяха ли да го направят?
    Доло мълчаливо кимна.
    — Е, не разбираш ли? — неочаквано троснато попита тя. — Вие не го намерихте… а аз избягах и оставих приятелите си тук. Аз не мога просто… Аз трябва да…
    — Разбирам — тихо каза Доло и се изправи. — Хайде. Да отидем и да ги погребем.


    Трябваха им само няколко минути да изкарат колата от пътя и да я скрият сред дърветата. После се отправиха към гората.
    — Колко далеч ще трябва да отидем, демон-боецо? — попита Доло и погледна зеления свод над главата си.
    — Пет-шест километра, струва ми се — отвърна Джасмин. — Трябва да можем да го изминем много по-бързо, отколкото го изминах аз първия път. Благодарение на медицинските умения на вашите хора.
    — Тези умения са дошли от живота ни във враждебен свят — каза назидателно той. — Разбира се, напоследък той е значително по-враждебен… примерно през последните двадесет или тридесет години.
    Тя не отговори.
    — Чу ли ме, демон-боецо? — попита той. — Казах, че…
    — Престани да ме наричаш така — озъби се тя. — Знаеш името ми.
    — Зная името ти? — иронизира я той. — Искаш да кажеш, че зная истинското ти име?
    Тя въздъхна.
    — Не, всъщност не го знаеш. Истинското ми име е Джасмин Моро от свят Авентини. Можеш също да ме наричаш Джин.
    — Джин! — възкликна стреснато той. В главата му нахлуха всички страшни истории от детинството, свързани със зли духове… — Дадено ти, когато си станала демон-боец, предполагам?
    Тя го погледна и се намръщи.
    — Не. Защо?… О, разбирам. Хм. Знаеш ли, това никога не ми е идвало наум. Не, името няма нищо общо със значението на „джин“ от фолклора… само произношението е същото. Това име ми даде баща ми, когато бях много малка.
    — Хм. Е, тогава, Джин Моро, аз все пак очаквам отговор на въпроса си…
    — Спри!
    За момент той си помисли, че е отишъл твърде далеч и след всичко това тя е решила да го убие. Джин легна на една страна, повдигна левия си крак изпод полата…
    Блесна ослепяваща светкавица и от обгорените листа падна мъртво крисджо.
    — Добре ли си? — попита тя, изправи се и се огледа.
    Доло си възвърна дар слово.
    — Да. Това е… невероятно оръжие — успя да каже той, мигайки от виолетовия образ от светкавицата.
    — Понякога върши работа. Да тръгваме… и щом извикам, веднага лягай на земята, разбра ли? Ако и днес тук има толкова животни, както първия път, ще си имаме доста работа.
    — Не трябва да има — поклати глава той. — Ти дойде веднага след като беше минало стадо бололини, а те винаги провокират голяма активност сред животните.
    Той остана доволен, като видя, че тази информация е съвсем нова за нея.
    — Е, това е добре. В такъв случай за два часа ще стигнем до совалката.
    — Чудесно — кимна той. — И може би, за да ни мине по-бързо времето, ти ще ми обясниш защо вашият свят ни обяви война.
    — Ние не сме ви обявили война — намръщи се Джин. — На нас ни казаха, че Квазама представлява потенциална заплаха за нас. Ние дойдохме да проверим дали е вярно.
    — Каква заплаха? — присмя се той. — От свят, който няма дори примитивни космически кораби? Как можем да представляваме заплаха за вас, отдалечени на светлинни години… особено на свят, защитаван от демони-бойци?
    — Ти не помниш това време, Доло, но през по-голяма част от съществуването на Квазама всички вие сте живели в пълно отсъствие на съперничество и вътрешни борби.
    — Зная — изръмжа той. — Ние не сме невежи диваци, които нямат история.
    Тя се изчерви.
    — Зная. Извинявай. Все пак на нас ни се стори странно, че едно човешко общество може да бъде толкова… е, толкова задружно. Опитахме се да намерим причината…
    — Завидяхте ни — отсече Доло. — Така ли е? Завидяхте ни за обществото, което сме създали, и ни изпратихте тези рогати чудовища да ни избият и да ни премахнат…
    — Знаеш ли, че мохите могат да контролират постъпките на своите собственици?
    Той спря по средата на изречението.
    — Какво?
    Тя въздъхна.
    — Те влияят върху мислите им. Карат ги да вземат решения, които са от полза първо на мохите и чак след това на техните собственици.
    Доло отвори уста, после отново я затвори.
    — Това е абсурд — каза най-после той. — Те са телохранители, това е всичко.
    — Наистина ли? Баща ти има ли мохо? Не съм го виждала.
    — Не…
    — А какво ще кажеш за семейство Ийтра? Или за някой от големите лидери на Милика или Азрас?
    — В градове като Азрас едва ли изобщо има мохи — отговори машинално той, умът му трескаво работеше. — Не! Това е лъжа. Лъжа, пусната от авентинските владетели, за да оправдаят стореното от тях зло на Квазама.
    И все пак… той беше принуден да признае, че винаги бе чувствал нещо различно у малкото притежатели на мохи, които познаваше. В тях имаше някакво спокойствие, може би.
    — Няма никакъв смисъл в това — каза най-после той.
    — Разбира се, че има — отвърна Джин. — На свобода мохите се чифтосват с крисджо за ловуване… ловуване, а за мохите и за достъп до носители на техните зародиши.
    — Да, зная естествения възпроизводствен цикъл — бързо каза Доло, смутен от обсъждането на такива въпроси с жена. — Затова градовете са построени така, че стадата бололини да минават през тях и мохите да покрият тарбините, които яздят на гърбовете на бололините.
    — Правилно — кимна тя. — Вие можете да оградите градовете със стени подобно на селата и изобщо да не пускате бололините да влизат в тях. Това ще спести много скръб… само че тогава мохите не могат да имат наблизо бололини, затова сте ги изградили по този начин. И понеже мохите не искат да рискуват собствения си живот с поемане на повече задължения като телохранители, отколкото могат да си позволят, те са направили да си сътрудничите във всичко в живота.
    — И по този начин ние не воюваме и нямаме конфликти между селото и града — озъби се Доло. От хладнокръвното отмъщение на авентинците стомахът му се сви. — Затова вие сте решили да се намесите… и с изчезването на крисджо почти навсякъде от Голямата дъга да насочите мохите другаде. Затова им дадохте рогатите леопарди.
    — Доло…
    — Не виждаш ли каква стана Квазама оттогава? — прекъсна я грубо той. — Добре, чудесно… може би сте се надявали да промените малко нашия живот, за да приемем други същества. Тази цена не е ли много висока за мира?
    — За висока ли я смяташ? — тихо възрази тя.
    Очевидният отговор дойде на устните му… и остана неизказан. Ако казаното от нея беше вярно, наистина ли си заслужаваше цената?
    — Не зная — отвърна най-после той.
    — Аз също — прошепна тя.

22.

    Ходенето продължи по-малко от два часа… и за Джин то беше коренно различно от мъчението преди една седмица.
    Не можеше да се каже доколко разликата се дължеше на намаляване на последствията от бололините, за които беше споменал Доло, и доколко на възстановяването й от раните. Разбира се, сега нямаше и толкова схватки — само един друг хищник освен крисджото си опита щастието с тях в сравнение с няколкото единични и групови атаки, които беше отбивала предния път. От друга страна, с възстановената бдителност и концентрация й беше съвсем лесно да открива потенциалната заплаха достатъчно рано, за да не може нищо да я изненада.
    Но в края на краищата истинската причина нямаше значение. Тя беше превела себе си и един нетрениран цивилен безопасно през най-критичната област на Квазама… и това възстанови засегнатото й самолюбие.
    — Стигнахме — каза тя и посочи смачканата совалка, когато разчистиха сплетената папрат и излязоха на мястото на катастрофата.
    Доло промърмори нещо и погледна най-напред совалката, после дългата ивица опустошена гора.
    — Не ти вярвах. — Той млъкна и поклати глава. — И ти си оцеляла при тази катастрофа?
    — Извадих късмет — тихо каза тя.
    — Бог е бил с теб — поправи я той и пое дълбоко дъх. — Прощавай, че се съмнявах в твоята история. Твоите другари…
    Джин скръцна със заби.
    — Вътре са. Ела.
    Люкът си беше както го бе оставила, заял, отворен няколко сантиметра, и тя трябваше да запъне крак в корпуса, за да го отвори. „Това означава — помисли си мрачно тя, — че големите хищници не са ги ръфали. Дано да са ми благодарни за тази малка услуга.“ Тя пое последна глътка чист въздух, събра сили и воля и влезе.
    Миризмата беше почти толкова отвратителна, колкото се страхуваше, че ще бъде. Телата изглеждаха може би малко по-зле.
    — Вратата не е спряла насекомите — каза Доло зад нея. Гласът му прозвуча съвсем малко по-напрегнато; беше ясно, че диша през устата. — Има ли лопата на борда?
    — Би трябвало да има поне една. Нека да проверим тук.
    Почти веднага я намериха, заедно с принадлежности за авариен подслон. Беше здрава, но малка, очевидно предназначена за малка изкопна работа. Джин обаче нямаше намерение да копае много дълбоко, а допълнителната сила на нейните кобренски сервомотори компенсира неудобството от късата дръжка. След половин час близко до мястото на катастрофата бяха готови пет гроба.
    Доло я чакаше до совалката. Докато тя беше копала, той бе импровизирал носилка от тръби и възглавници от седалки и беше разрязал пет използвани противоудари надувни торби за погребални чували. „Докато бяха живи, те не им помогнаха кой знае колко — помисли си мрачно тя, докато пъхаха телата в тях. — Сега могат с успех да се използват за друга цел.“
    Няколко минути по-късно тя и Доло стояха един до друг пред гробовете.
    — Аз… всъщност не зная погребалната служба — призна Джин отчасти пред Доло, отчасти пред телата в гробовете. — Но ако целта е да помним и да скърбим за мъртвите… ще кажа няколко думи.
    След това не си спомняше какво точно беше казала или колко дълго беше говорила. Спомняше си само, че когато свърши, бузите й горяха. Мълчаливо сбогуване с всеки поред… Джин вече вдигаше лопатата, когато Доло я докосна по ръката.
    — Те са били твои приятели, не мои — тихо каза той. — Но ако ми разрешиш…
    Джин кимна и Доло пристъпи напред.
    — В името на състрадателния и милостив Бог…
    Говори само няколко минути. И въпреки това за тези няколко минути Джин дълбоко се развълнува. Макар думите да изразяваха нормална човешка реакция, в молитвата на Доло имаше нещо, което я порази като силно лично. Каквито и да бяха неговите чувства към Джин и към световете кобра изобщо, той не изпитваше никаква омраза към мъртвите й другари.
    — …Ние принадлежим на Бога и към Него се връщаме. Нека душите ви намерят мир.
    Молитвата свърши и за момент двамата останаха мълчаливи.
    — Благодаря — тихо каза Джин.
    — Мъртвите не са врагове на никого — отвърна той. — Сега само Бог може да одобри или осъди тяхната постъпка. — Той пое дълбоко дъх и колебливо погледна Джин. — Един от тях… ти нарече Мендър?
    — Мендър Сан, да — кимна тя. — Един от моите най-добри другари… демон-боец.
    — Наистина ли беше твой брат, както го нарече в историята, разказана пред моето семейство?
    Джин облиза устни.
    — Във всичко освен по кръв той беше мой брат. Може би единственият, когото някога ще имам.
    — Разбирам. — Доло погледна гробовете, после слънцето. — Най-добре да тръгваме. Отсъствието ми ще бъде открито и ако започнат да търсят колата, вероятно ще намерят и твоите пакети.
    Джин кимна и вдигна лопатата.
    Заравянето на гробовете й отне няколко минути и когато свърши, тя върна лопатата в совалката.
    — Няма смисъл да стои отвън и да ръждясва — обясни тя.
    — Правилно.
    Нещо в гласа му я накара да се обърне и да го погледне.
    — Има ли нещо?
    Той гледаше намръщен дупката от взрива в совалката.
    — Сигурна ли си, че не е вътрешен взрив?
    — Абсолютно — кимна тя. — Защо?
    — Когато по-напред ти се изненада, че совалката не е била открита, аз заключих, че по някакъв начин причината за това е в самата совалка. Но това… — Той махна с ръка към съборените дървета. — Това не би могло да се скрие от самолетно разузнаване.
    — Съгласна съм. Това е твоят свят… имаш ли някаква представа защо още никой не се е появил?
    Той бавно поклати глава.
    — Този район е доста настрана от редовните въздушни пътища, с което може да се обясни защо мястото не е открито случайно. Но аз не разбирам защо нашата отбрана не е издирила резултата от сполучливия си удар.
    Джин пое дълбоко дъх. Дълго си беше задавала същия въпрос… и беше стигнала само до един приемлив отговор.
    — Освен ако се дължи не на вашата отбрана.
    Доло се намръщи.
    — Кой друг би могъл да бъде?
    — Не зная. Но тук стават някои странни неща, Доло. Точно затова дойдохме, за да ги изясним.
    — И да промените онова, което не ви харесва? — подхвърли язвително той.
    Лицето й пламна.
    — Не зная. Надявам се да не е така.
    Той я гледа няколко секунди.
    — Аз мисля — каза най-после Доло, — че останалата част от този разговор трябва да довършим в присъствието на баща ми.
    Устата на Джин пресъхна.
    — Почакай минутка, Доло…
    — Сега можеш да избираш между три възможности, Джасмин Моро. — Лицето на Доло отново се беше превърнало в безизразна маска, гласът му бе суров, почти студен. — Да дойдеш с мен и да приемеш решението на моето семейство какво да правим с теб. Или да откажеш да признаеш истинската си самоличност и цел на пристигане пред моя баща и веднага да си тръгнеш, в който случай до полунощ цяла Квазама ще бъде на крак да те търси.
    — При условие че ще можеш да се върнеш самичък през гората — тихо каза Джин.
    — При това условие, да. — На лицето на Доло трепна един мускул, но иначе то остана непроменено. — Което, разбира се, е последната ти възможност: да оставиш гората да ме убие. Или ти лично да го сториш.
    Джин въздъхна с чувство на поражение.
    — Ако баща ти реши да ме предаде на властите, аз няма да остана пасивна — предупреди го тя. — А ако бъда принудена да се бия, много хора ще бъдат ранени или убити. При това положение все още ли искаш да ме върнеш във вашата къща?
    — Да — без колебание отвърна той.
    И тогава Джин разбра, че изборът наистина е ясен. Тя можеше или да го приеме, или да го отхвърли.
    — Добре — въздъхна тя. — Да тръгваме.

23.

    — Моят син знаеше още от началото, че си различна — каза Круин Самън, втренчил немигащ поглед в Джин, докато премяташе в ръка блокче храна за критична ситуация от отворения й на масата пакет. — Виждам, че е сбъркал само в мащаба.
    Джин се насили да посрещне погледа на по-възрастния Самън. Вече нямаше смисъл да продължава да се прави на покорна квазаманска жена. Единственият й шанс беше да ги убеди, че е равна на тях, човек, с когото може да се сключи сделка.
    Да ги убеди да сключат такава сделка, разбира се, беше нещо съвсем различно.
    — Съжалявам, но беше необходимо да ви излъжа — каза тя. — Трябва да разберете, че тогава бях безпомощна и се страхувах за живота си.
    — Един демон-боец безпомощен? — изсмя се Круин. — В историята за вашите нападения на Квазама не се споменават такива случаи.
    — Обясних нашата версия на всичко онова…
    — Да, вашата версия — пресече я грубо Круин. — Вие чувате от тези… чувате от тези…
    — Трофти — подсказа тихо Доло от мястото си зад възглавниците на баща си.
    — Благодаря. Вие чувате от тези чудовища, трофтите, които ни посетиха и говореха за мир, ще подчертая аз… вие чувате от тях, че ние сме опасни, и без дори да помислите за възможността, че те може да грешат, се готвите да ни обявите война. И недей да твърдиш, че това е грешка на други… Ако моят син не е познал името ти, аз го познах.
    — Името й? — намръщи се Доло.
    Джин облиза устни.
    — Името на моя баща е Джъстин Моро — каза спокойно тя. — Името на брат му е Джошуа.
    Доло пребледня и прошепна:
    — Демонът-боец и неговата сянка.
    Значи историите за баща й и чичо й като призраци не бяха забравени. Тя се намръщи.
    — Трябва да разберете, Круин Самън, че според нас мохите бяха заплаха не само за нашите хора, но и за вашите. Когато взехме решение, обсъждахме въпроса и за вашето благосъстояние.
    — Добрината ви очевидно е останала невъзнаградена — изръмжа саркастично Круин. — Може би шахни ще оценят по достойнство вашите действия.
    — Алтернативата беше обща война — тихо каза Джин. — И не се присмивайте… имаше такива, които смятаха, че това е наложително. Мнозина сред нас бяха ужасени от онова, което една планета под контрол на мохите би могла да направи, когато хората й преодолеят ограниченията на своя свят и овладеят междузвездните полети. Не пише ли в хрониките ви, че вашите хора заплашват някой ден да овладеят Космоса и да ни унищожат?
    — Това ли е оправданието за вашия опустошителен изпреварващ удар? — попита Круин. — Заплаха, отправена при самоотбрана?
    — Нищо не оправдавам — каза Джин. — Само се опитвам да обясня, че не сме действали, подтиквани от омраза или враждебност към вас.
    — Ние може би бихме предпочели по-разгорещена реакция пред такова хладнокръвно действие — отвърна Круин. — Да изпратите хищни животни да се бият с нас вместо сами да си свършите работата…
    — Но нима не разбирате? — отвърна Джин. — Това беше единственият начин да прогоним мохите от вас, без да причиняваме трайни вреди върху вашата сигурност и благосъстояние.
    — Без да причинявате трайни вреди? — прекъсна я Доло. — За какво мислиш е тази допълнителна мрежа над стената?
    Круин го прекъсна с махване с ръка.
    — Обясни.
    Джин пое дълбоко дъх.
    — Достатъчно е повечето рогати леопарди да са съпроводени от мохи и техни атаки на хора ще престанат.
    — Защо? — изръмжа Круин. — От добри спомени на мохите за нас?
    — Не — поклати глава Джин. — Защото вие можете да убивате рогатите леопарди.
    Круин се намръщи.
    — Това няма смисъл. Ние не можем да избием достатъчно от тях, за да променим положението.
    — Не е необходимо — каза замислен Доло. — Ако Джасмин Моро е права, за мохите ще е достатъчна самата възможност да ги избием.
    Круин повдигна въпросително вежди.
    — Обясни, Доло Самън.
    Доло погледна Джин.
    — Мохите са достатъчно интелигентни и разбират силата на нашите оръжия, прав ли съм? — Джин кимна. — В такъв случай мохите имат голям интерес стълкновенията между нас и техните рогати леопарди да са колкото се може по-малко.
    — А какво ще кажеш за инцидента в гората тази сутрин? — присмя се Круин. — Леопардът е имал мохо и въпреки това те е нападнал.
    Доло поклати глава.
    — Мислих и върху това, татко. Той не ме нападна, докато аз не стрелях.
    — Предположение — поклати глава Круин и се намръщи.
    — Спомнете си историята на вашия свят — напомни му Джин. — Вашите хора си ни разказвали, че крисджо някога също били относително безопасни за квазаманските хора. Едва след като мохите започнали да ги напускат и да идват при вас, те станали така опасни.
    Круин премести поглед към чуждоземните неща, подредени върху масата.
    — Ти каза, че шахни са знаели за влиянието на мохите върху нас. Защо тогава са рискували своята вътрешна хармония и са очистили градовете от своите мохи?
    Джин поклати глава.
    — Не зная. Може би мохите са напуснали градовете по-бързо след възникването на алтернативата да тръгнат с рогатите леопарди.
    — Или може би градовете са разбрали, че главният конфликт ще бъде не с техните собствени жители, а с онези от селата — промърмори Доло.
    — Може би. — Круин погледна строго Джин. — Но независимо от причината или мотивацията онова, което е важно, е, че хората от Авентини са се намесили в нашето общество. И с това са ни създали трудности и са ни докарали смърт.
    Джин го погледна право в очите. Не искаше да я третират като подсъдима.
    — Онова, което има значение — тихо го поправи тя, — е, че вие бяхте роби. Нима предпочитате да ви бяхме оставили да сте роби, вместо свободни хора?
    — Винаги е възможно действията на някого да се облекат в благородни мотиви — каза Круин и на лицето му се появи горчива усмивка. — Кажи ми, Джасмин Моро: ако вие бяхте на наше място и ние ви бяхме направили онова, което вие направихте на нас, бихте ли ни благодарили?
    Джин прехапа устна. Много лесно беше да излъже… и също толкова безсмислено.
    — На историческия етап, на който се намирате… не. Мога само да се надявам бъдещите поколения да разберат, че стореното от нас наистина е било необходимо да се направи. И да приемат, че мотивите ни са били благородни, дори ако не могат искрено да ни благодарят.
    Круин въздъхна и се загледа в нещата на масата. Джин погледна Доло, после се обърна към прозореца. Следобедните сенки бяха започнали да се удължават. Скоро щеше да стане време за вечеря.
    Идеална възможност да я дрогират или отровят, ако решат, че е прекалено опасна, за да сключат сделка с нея…
    — Какво искаш от нас? — попита строго Круин и прекъсна мислите й.
    Джин го погледна. Въпросът беше неизбежен и тя много беше мислила каква част от истината да им разкаже. Всеки път, когато мислеше над този проблем, стигаше до едно и също заключение: трябваше да каже истината. Независимо колко й вярваха сега — тя не се заблуждаваше, че е много — това доверие щеше напълно да се изпари, ако я хванеха в друга лъжа. А без тяхното доверие нямаше никакъв шанс да изпълни задачата си. И дори да остане жива.
    — Преди всичко — каза тя — искам да ви кажа, че през последните тридесет години ние ви следим посредством шпионски спътници, които кръжат по орбита около вашия свят.
    Тя се приготви да последва взрив на възмущение, но Круин само кимна.
    — Това не е тайна. Всички в Квазама са ги виждали — неясни точици, движещи се по нощното небе. Говори се, че любима тема на шахни, когато се срещнат, била как можем да ги унищожим.
    — Не мога да ги виня — призна Джин. — Е, във всеки случай, изглежда, някой е намерил начин.
    Круин вдигна вежди.
    — Интересно. И ти си дошла тук да му попречиш?
    Джин поклати глава.
    — Всъщност не. Нашата група дойде само да събере информация за това. Не е толкова просто, колкото изглежда: нашите спътници не са разрушени, просто временно излизат от строя… и ние не можем да разберем защо.
    Тя описа колкото се може по ясно празнотите в направените от спътниците записи.
    — Накрая открихме, че това става по определена схема. Повечето от тези липсващи записи са за покрития комплекс североизточно от Азрас.
    — Имаш предвид Мангъс? — попита Доло.
    — Така ли се нарича? — Джин се намръщи. Думата й напомняше на нещо познато… — Мангъс нечие име ли е?
    Доло поклати глава.
    — Това е старинен корен на думата мангуста. Не зная защо го наричат така.
    Устата на Джин пресъхна. Мангуста! Животно от легендарната стара Земя… прочута с това, че убива кобри. „Е, аз мога да ви кажа — помисли си мрачно тя — защо са го нарекли така.“
    — Имате ли представа какво точно правят там?
    Круин я погледна сурово. Но изненадващо не попита за онова, което видя в очите й.
    — Изследвания и производство на електронна апаратура — каза той. — Съвсем очевидно, ако се съди по количествата чисти метали, които купуват от нас.
    — Купуваните количества изглеждат ли необикновено големи за този вид производство? — попита Джин.
    — Какви количества могат да се считат за необикновено големи? — попита Круин. — Преди да направя някакво сравнение, трябва да зная обема на тяхната продукция.
    — Е, какво точно произвеждат? Имате ли някакви образци тук?
    Круин поклати глава.
    — Техните стоки отиват главно в градовете.
    „Или поне те казват така на селата“ — помисли си Джин.
    — А някакъв начин да се провери какъв е действителният обем на производството им?
    Круин и Доло се спогледаха.
    — Може би можем да получим приблизителни цифри за Азрас — каза Круин. — За другите градове… едва ли. Може би ще помогне, ако знаем какво точно търсиш.
    Джин пое дълбоко дъх.
    — Групата за анализи на Авентини, изглежда, смята, че Мангъс е площадка за ракетни изпитания.
    Лицето на Круин внезапно стана сурово.
    — Изпитания на ракети? Какъв вид ракети?
    Джин разпери ръце.
    — Това е едно от нещата, които трябва да разбера. Но аз се сещам само за две приложения на ракети — като транспортни средства за космически пътувания… и като оръжия.
    Един дълъг момент Круин мълчаливо я гледаше.
    — И ако е първото, ще докладваш, че ние отново представляваме заплаха за вас? — каза строго той. — И демоните-бойци отново ще дойдат тук и като предупреждение ще разрушат Мангъс? Докато ако градовете само планират шантаж или открита война срещу селата, вие ще се усмихвате и ще ни оставите да се избиваме?
    Джин издържа погледа му, без да мигне.
    — Ако искахме да ви унищожим, можехме да го направим по сто различни начина. Това не е заплаха, това е просто реалност. Вие сте дошли от човешкия Доминион… и сигурно си спомняте за ужасните оръжия, които може да създаде един технологически развит свят.
    — Така е — призна намръщено Круин. — Това е била една от причините, поради която нашите предци са го напуснали.
    — Добре тогава. Ние няма да се опитаме да ви унищожим… независимо дали вярвате, или не, това е самата истина. Истина е също, че ние нямаме никакъв интерес да водим с вас ненужна война. Преди всичко ние нямаме за губене нито време, нито пари, нито животи. Ако Квазама разработва ракети за космически полети… е, ние ще трябва да приемем тази реалност. Ако обаче, това е задължително условие, можем да сме достатъчно сигурни, че цялата планета няма да са надигне масово и да ни нападне.
    — Кои ще са онези глупаци на Квазама, които да предприемат подобно самоубийствено нападение? — засмя се Доло. — И кои ще са толкова глупави, за да ги последват?
    Джин поклати глава.
    — Не зная. Това е едно от другите неща, които трябва да открия.
    — А ако Мангъс строи ракети за вътрешна междуособна война? — каза Круин. — След като вашите хора възстановят способността ни да се унищожаваме, ще ни обърнат ли гръб?
    Джин стисна зъби. Отново нямаше смисъл да лъже.
    — Възможно е. Аз се надявам да не стане така, но това се решава от нашите лидери. Имайте предвид обаче, че тъй като моите другари са мъртви, аз съм тази, която изпълнява задачата. Ако в моя доклад пише, че вие не представлявате заплаха за нас и че ние ще имаме по-голяма полза да установим политически и търговски отношения с вашата култура, отколкото да оставим тази култура да се самоунищожи… — Тя вдигна рамене. — Кой може да каже какво ще направят те? А с моя чичо в Директорията поне има вероятност гласът ми да бъде чут.
    — Онзи, който едва не се прости с живота си на Квазама? — остро попита Круин.
    Тя поклати глава.
    — Не, друг мой чичо. Коруин Моро, губернаторът на Авентини.
    Круин се намръщи.
    — Твоето семейство има такъв статут и власт във вашия свят?
    По гърба на Джин преминаха тръпки. Баща й под домашен арест; политическата власт на чичо й Коруин несигурно балансирана върху нейните рамене…
    — Поне за момента — въздъхна тя. — Има сили, които се опитват да го променят.
    — И решението зависи от доклада, който ти ще занесеш? — попита Круин.
    — По-скоро от това как ще изпълня задачата си. — Джин поклати глава. — Но това няма значение. Аз ви казах защо съм тук и доколкото можах, отговорих на всичките ви въпроси. Трябва да зная… сега… дали ще ми позволите да изпълня задачата си.
    Круин стисна устни.
    — Сигурен съм, че разбираш колко опасно е за семейството ни запазването в тайна на твоята самоличност. Ако по някакъв начин те разкрият, последствията за нас ще са катастрофални. Какво ни предлагаш срещу този риск?
    — Вие какво искате? — попита Джин, като се постара гласът й да прозвучи спокойно. „Постигнах го — помисли си тя, без да е достатъчно сигурна, за да го повярва. — Той всъщност ми предлага сделка.“
    Само дано поискаше нещо, което тя да може да изпълни.
    — Както разбираш — каза Круин, — вашият план да разцепите нашето общество на враждуващи фракции успя изключително добре. Каквото и да се окаже, че е Мангъс, вие също знаете, че съществува конфликт като цяло между градовете и селата. Освен от въпроса с мохите напрежението се подхранва и от факта, че тежката индустрия е съсредоточена в градовете, докато контролът на ресурсите е главно в ръцете на хората от селата.
    Джин кимна. Ситуацията беше класическа, вероятно повтаряна стотици пъти още от първите дни на човешката история. Ех, да знаеше как старите култури на Земята са се справяли с нея!
    — Надявам се, не искате да се опитам да оправя тази ситуация…
    — Позволи ми да съм малко по-интелигентен — пресече я хладно Круин. — Това е наш свят… наша политика, наша култура, наш народ… и всеки съвет, който един чуждоземец като теб може да ни даде, ще бъде без полза.
    Джин преглътна.
    — Извинете ме. Моля, продължете.
    Круин я погледна строго.
    — Ние вече се подготвяме да дадем отпор на опитите ви да господствате над нас… селските лидери в тази част на Квазама периодически се събират да обсъждат положението и да съгласуват действията си. Но има някои, които разглеждат вълненията като благоприятна възможност за заграбване на власт… а ако в близко бъдеще има вълнения, аз искам семейство Самън да ги посрещне без такава опасност зад гърба си.
    Джин се намръщи.
    — Вълненията като тези, създавани от семейство Ийтра отвъд Вътрешния зелен пояс?
    — Виждам, че Доло ти е разказал за тях — изръмжа Круин. — Тогава значи разбираш, че ние трябва да се справим с тяхната фикс-идея да ни съсипят. Моментът сега изглежда подходящ.
    — Да не искате да убия един-двама от тях? — тихо попита Джин. — Защото трябва направо да ви кажа, че не мога да го направя.
    — Ти си боец, нали? — намеси се Доло.
    — Убиването във война е съвсем различно — възрази тя.
    — Не те моля да убиеш никого — поклати глава Круин. — Моля те просто да намериш начин да намалиш влиянието на Ийтра в това село. Това е сделката, която ти предлагам, Джасмин Моро: унищожаване на властта на Ийтра срещу убежище в нашето семейство.
    Джин облиза устни. Трябваше да е възможно, разбира се, макар че в момента тя нямаше ни най-малка представа как ще успее да изпълни такава трудна задача. „Но какво ще стане тогава? — зачуди се тя. — Какво означава в тази култура загубата на такъв вид власт?… Загуба на домове може би, дори изгонване на семейството от селото? Може би това до води до смърт на цялото семейство или самоубийство, или убийство?“
    Моралните последствия бяха достатъчно лоши… но възможните политически последствия бяха още по-лоши. Това щеше да е явен прецедент за намеса на един свят на кобра във вътрешните работи на Квазама с всички последици в перспектива за двете страни. Директорията може би щеше да приветства идеята за полезно сътрудничество с квазаманците, но от квазаманска страна поведението на Круин в сделката намирисваше на предателство. Можеше ли тя да си позволи да се замеси в такова нещо?
    А имаше ли избор?
    — Аз правя контрапредложение — каза най-после тя. — Няма директно да унищожа властта на семейство Ийтра, но ще повиша вашия престиж и репутация и те няма да посмеят да ви се противопоставят.
    Круин я гледаше, преценяваше я.
    — И как смяташ да го направиш? — попита той.
    — Не зная — призна Джин. — Но ще намеря начин.
    Цяла минута в стаята беше тихо. После Круин пое дълбоко дъх и кимна.
    — Сделката е сключена. Ти, Джасмин Моро, си под закрилата на моето семейство. Нашият дом е и твой дом; ние ще те защитаваме с цената на живота си.
    Джин преглътна.
    — Благодаря, Круин Самън. Няма да предам вашето гостоприемство нито ще наруша нашата сделка.
    Круин кимна и стана. Доло го последва.
    — Утре представители от Мангъс пристигат в Милика да получат доставка от нашите метали. Можеш да започнеш разузнаването си.
    — И ще го направя — отвърна Джин.
    — А сега… — Круин се наведе над бюрото си и натисна един звънец — е време за вечеря. Хайде да отидем при другите.
    Джин запази маската на спокойствие. Дрога или отрова в храната…
    — Да — каза тя. — Да отидем.

24.

    Настойчиво бръмчене на телефона до леглото разбуди Коруин. „Сигурно пак някаква неприятност — беше първата му мисъл, след като с усилие фокусира поглед върху часовника. Все пак не беше посред нощ — беше само малко след шест, почти време за ставане. — Може би е Тена с промяна на някоя ранна среща или нещо от този род“ — реши той и вдигна слушалката.
    — Ало?
    Но лицето, което се появи на екрана на видеотелефона, не беше на Тена. Беше на генерал-губернатора Чандлър. Толкова мрачно не го бе виждал досега.
    — Най-добре веднага отивай на космодрума — каза той без никакви предисловия. — „Южен кръст“ пристига след петнадесет минути и ти сигурно ще искаш да научиш онова, което имат да ни съобщят.
    — „Южен кръст“? — намръщи се Коруин и в стомаха му започна да се събира буца. — Какво се е объркало?
    — Всичко — изръмжа Чандлър. — Тръгвай.
    Коруин скръцна със зъби.
    — Да, сър.
    Екранът на видеотелефона изгасна.
    — По дяволите! — промърмори Коруин, стана и започна да се облича. Имаше само една възможна причина за преждевременното завръщане на „Южен кръст“ — квазаманската акция е претърпяла неуспех.
    Какво бе станало? Катастрофа? Бедствено положение, изискващо бързи действия… а дългогодишният опит показваше, че комитетите и комисиите не са от най-бързите.
    „Повечето работи са свършени — спомни си Коруин старата поговорка — от комитети от по един човек.“
    Той стисна зъби, вдигна телефона и набра един номер.


    След двадесет минути Коруин пристигна на космодрума и видя, че Чандлър е ангажирал една от конферентните зали. Двама други членове на Директорията — Телек и Прийсли — бяха пристигнали преди него… и един поглед към лицата им му показа, че положението е по-лошо, отколкото бе предполагал.
    Беше прав.
    Докладът на капитан Коджа беше кратък отчасти защото нямаше много за казване, отчасти защото увеличената телефотоснимка на дисплея на стената зад него разказваше всичко.
    — Решихме да не чакаме да видим дали кобрата е намерила капсулата за оцеляване — заключи капитанът, — защото допуснахме, че ще можем да помогнем повече като се върнем и лично докладваме за положението. — Той погледна Чандлър. — Това всъщност е всичко, което имам да съобщя, сър. Имате ли някакви въпроси?
    Чандлър попита нещо и той му отговори, но Коруин не чу нищо от отговора. Между него и залата сякаш беше паднала ужасна мъгла. Между него и останалата част от Вселената. Пред очите му, пред компютърната увеличена снимка на гибелта на совалката като призрак се въртеше последният образ на Джин, застанала на входа на „Южен кръст“ — и как му маха… „Аз я изпратих там. — Тази мисъл се въртеше в ума му като хладен ураган. — Аз ги притиснах да я приемат за кобра. И след това я изпратих на Квазама… и всичко това само за да попреча на политическите си врагове…“
    В името на политиката.
    Някой го питаше нещо. Той се обърна към гласа. Чандлър го гледаше.
    — Да?
    — Попитах дали имаш някакви коментари или предложения — повтори равнодушно генерал-губернаторът.
    За момент Коруин се втренчи в него. Чандлър отвърна на погледа му спокойно, без да мига. Държавнически поглед, какъвто Коруин беше виждал толкова често в него… и винаги бе мразил. С този поглед Чандлър искаше да покаже, че стои над политиката или отхвърля цялата отговорност за нещо, в което е участвал. „Значи така ще е и сега — помисли си Коруин. — Няма да приеме по-голяма отговорност, отколкото е абсолютно задължен. Е, сега ще разберем.“
    Но преди това трябваше да зададе един въпрос. Той погледна Коджа, облиза устни и попита:
    — Капитане, има ли… Има ли някакви сведения… коя от кобрите може да е оцеляла?
    — Съжалявам, губернаторе, но няма — отвърна Коджа съчувстващо. — Сто пъти прегледахме данните. Няма начин да се установи.
    Коруин кимна. Чувстваше как другите го гледат.
    — И все пак може би Джин е останала жива, нали?
    Коджа вдигна рамене.
    — Може да е тя, да. Може да са всички кобри, доколкото можем да кажем.
    „Без напразни надежди“ — предупреди се Коруин. Но напомнянето не беше сериозно и той го знаеше. Без надеждата умът му можеше да се обърне навътре, далеч от вълната на вина, застрашаваща да го залее. Но с надеждата… същата вълна може да бъде обърната навън. Обърната навън да търси отмъщение за случилото се с племенницата му. Жива или мъртва, той й дължеше това.
    — За момента — каза той и погледна Чандлър — можем да прескочим взаимните обвинения защо „Южен кръст“ не е носил никаква техника за такова бедствие. Сега наш първи приоритет е да съберем спасителен екип и колкото се може по-бързо да го изпратим на Квазама. Какво сте предприели в тази насока?
    — Вече говорих с координатора Монг Ка — каза Чандлър. — Директорите на Академията ще ни изготвят списък.
    — Който що бъде готов кога? — попита Коруин.
    Прийсли се размърда на стола си и попита:
    — Искаш да го имаш бързо или искаш да бъде добър?
    — Искаме го и бързо, и добър — отговори Телек преди Коруин да успее да отвори уста.
    — Вижте, губернаторе… — започна Прийсли.
    — Мистър Чандлър — прекъсна го Телек, — предполагам, че съм включена в този военен съвет заради моя непосредствен опит в отношенията с квазаманците. Тогава любезно ви моля да обърнете внимание на този ми опит, когато ви казвам, че Моро е прав. Ако искате вашата кобра да се върне жива, трябва да държим сметка буквално за минутите. Квазаманците са и бързи, и умни и след като направят своя ход, не оставят големи възможности за маневриране.
    — Разбирам — каза Чандлър, видимо наложил си да бъде търпелив. — Но както посочва губернатор Прийсли, за да се свърши добре задачата, се изисква известно време.
    — Това зависи колко далеч в сложните бюрократични канали настоявате да тласнем целия процес — каза Коруин.
    — Каналите съществуват с определена цел — озъби се Прийсли. — Академията има компютри и списъци, които трябва да прегледаме, за да намерим най-добрите за тази задача хора. Освен ако не предпочиташ сам да събереш някаква паплач от кобри.
    — Няма да се наложи да го правя — отвърна спокойно Коруин. — Вече е направено.
    Всички обърнаха очи към него.
    — Какво означава това? — попита предпазливо Чандлър.
    — Това означава, че преди да напусна дома си извиках Джъстин и му казах, че нещо се е объркало.
    — Какво си направил? — изръмжа Прийсли. — Моро…
    — Млъкни! — сряза го Чандлър. — И?…
    — И му казах да организира спасителен екип — отвърна спокойно Коруин. — За около час трябва да подготви списък.
    В стаята настъпи продължителна, напрегната тишина.
    — Много си превишил правата си — каза най-после Чандлър. — За това мога да те сваля от поста.
    — Известно ми е — кимна Коруин. — Има и още нещо: Джъстин ще ръководи екипа.
    — Джъстин Моро е под домашен арест — напомни Прийсли. — Позволявам си да ти припомня, в случай че си го забравил, че той е обвинен в нападение над невъоръжен човек.
    — В такъв случай това обвинение трябва веднага да се снеме.
    — Как не! — озъби се Прийсли. — Да не би да очакваш, че ще променим мнението си?
    — Джъстин е бил на Квазама — отвърна Коруин и погледна Чандлър. — Той е видял Квазама отблизо и в бойна, и в мирна обстановка. Няма друг в световете на кобрите с такъв опит.
    — Има четиридесет и осем кобри, които са участвали във втората акция на Квазама — каза Чандлър. Лицето му беше непроницаема маска, но зад нея Коруин почувства гняв… и може би нарастващо примирение. — Някой от тях може да ръководи акцията.
    — Само че никой от тях няма опита на Джъстин в отношенията с квазаманското общество — изтъкна Телек и поклати глава. — Коруин е прав, мистър Чандлър. Най-добрият избор за ръководител на групата може да бъде само някой от нашата първа шпионска акция. И има само една друга достатъчно млада личност, която може да бъде обсъждана.
    — Добре, тогава да вземем него — съгласи се Прийсли.
    Телек го изгледа ледено.
    — Веднага щом кажеш. Става дума за Джошуа Моро.
    Отново настъпи тишина.
    — Не трябва да те пусна да се измъкнеш без наказание за това, което си направил — каза много тихо Чандлър на Коруин. — Мога да пренебрегна неправомерните препоръки на брат ти и вместо тях да приема тези на директорите на Академията. И мистър Прийсли е прав — можем да изберем друг за ръководител на мисията.
    — И тогава ще можете да чуете какво ще кажат хората на Авентини — също толкова тихо му отвърна Коруин, — когато научат, че техните лидери са си губили времето да се карат за такива дреболии. И след това избират не най-добрия.
    — Това е шантаж! — озъби се Прийсли.
    Коруин го погледна право в очите и каза:
    — Това е политика. — После се изправи и се обърна към Чандлър. — Ако сме свършили, сър, аз отивам в кабинета си… Джъстин ще ми се обади, когато е готов. Сигурен съм, че той ще иска лично да организира екипа, когато членовете му пристигнат в Капитолия. Да смятам ли, че до обяд ще подпишете заповедта за неговото освобождаване?
    Чандлър скръцна със зъби.
    — Може да се уреди. Предполагам, че искаш пълно оправдаване.
    — Пълно оправдаване или официално оттегляне на обвиненията. Каквото решите, че по-добре ще свърши работа.
    Той тръгна към вратата, но Чандлър го спря.
    — Ти разбираш, естествено — каза строго генерал-губернаторът, — че оттук нататък поемаш цялата отговорност за спасителната акция. Ако тя се провали… по някаква причина… вината за неуспеха ще понесеш лично ти.
    — Разбирам — отвърна през стиснати зъби Коруин. — Разбирам също, че ако акцията успее, мистър Прийсли и неговите приятели ще направят всичко възможно да получа колкото се може по-малко доверие.
    — Ти разбираш много добре политиката — промърмори Телек. — Почти те съжалявам.
    Коруин я погледна.
    — За нещастие разбирам и от семейна лоялност. И зная кое от двете е по-важно.
    И кимна на Чандлър и излезе.


    Коруин много пъти беше виждал организационните умения на Джъстин, но въпреки това се изненада от бързината, с която брат му събра спасителния екип в Капитолия. До осем вечерта, само петнадесет часа след като „Южен кръст“ беше влязъл в авентинската система, „Капка роса“ беше натоварен и готов да отлети.
    — Сигурен ли си, че си взел всичко необходимо? — попита Коруин. Двамата с Джъстин стояха до „Капка роса“ и наблюдаваха как последният багаж изчезва в товарния люк.
    — Ще проверим на място — отвърна Джъстин с ледено спокойствие.
    Коруин го погледна. За човек, който току-що бе изгубил дъщеря — мъртва или пленена, — Джъстин беше прекалено спокоен и това много изнервяше Коруин. Каквото и да чувстваше брат му, не беше здравословно да го държи в себе си. По някакъв начин трябваше да излее мъката си… а ако Джъстин пестеше гнева си, за да го излее върху Квазама, това наистина щеше да е кърваво отмъщение.
    — Искаш да кажеш нещо ли? — попита Джъстин, без да откъсва очи от товарния люк.
    Просто се чудя за твоите хора — импровизира Коруин. — Прекалено бързо ги подбра… сигурен ли си, че си събрал най-добрите?
    — Ти видя биографиите им — отговори Джъстин. — Четирима ветерани от последната квазаманска акция, осем млади, но опитни кобри с впечатляващи успехи в лова на рогати леопарди.
    — Но без никаква военна подготовка — посочи Коруин.
    — За това имаме цели шест дни.
    — Да, но…
    — Още не съм ти благодарил, задето накара Чандлър да снеме от мен онези измислени обвинения — прекъсна го Джъстин.
    — Няма проблем — вдигна рамене Коруин. — Всъщност те просто нямаха избор.
    — Оценявам и постъпката ти да си туриш главата в торбата заради мен. Ако трябваше да седя и да чакам две седмици… щеше да ми е доста трудно. По този начин поне ще правя нещо.
    — Да, но… Виж, ако Джин е… ако не е успяла, искам да кажа… отмъщението няма да помогне.
    — Зависи какво й се е случило, нали? Ако е загинала при катастрофата… е, за това ще държа отчасти отговорни трофтите. Те твърдяха, че тяхната совалка е невидима за квазаманските детектори. Но ако е пленена… — Лицето му стана сурово. — Даването на един урок на квазаманците няма да я върне, не. Но може да предотврати смъртта на нечие друго дете от техни ръце.
    — Не забравяй, че имаш още две дъщери — тихо му напомни Коруин. — Погрижи се да се върнеш.
    Джъстин тържествено кимна и се подсмихна.
    — Не се безпокой, Коруин. Квазаманците дори няма да разберат какво ги е ударило. — Товарният люк на „Капка роса“ се затвори с приглушен звук. — Е, това е… време е за тръгване. Ти дръж фронта тук.
    Джъстин прегърна Коруин набързо, почти хладно и миг по-късно се качи по рампата към главния люк на „Капка роса.“
    „Те дори няма да разберат какво ги е ударило“ — мина като ехо през ума на Коруин… Той потрепери от лъжата на тези думи. Джъстин щеше да се постарае квазаманците да разберат какво ги е ударило. Какво и защо ги е ударило.
    Дали не беше изпратил брат си да умре на Квазама? Както беше направил с племенницата си.

25.

    Джин винаги бе избягвала да прави бърза преценка на хората, но в случая с Радиг Нардин беше силно изкушена да направи изключение.
    — Властен тип, нали? — промърмори тя на Доло. Двамата стояха на известно разстояние от мястото, където Нардин шумно надзираваше товаренето на метала.
    — Да — съгласи се напрегнато Доло. Джин забеляза, че цялото му внимание и погледът му са насочени към Нардин.
    Напрежението около тях беше толкова голямо, че изглежда, можеше да хвърли сянка. Стомахът на Джин се сви. Каквото и да ставаше тук, нещата, изглежда, се развиваха бързо. Тя се дръпна на крачка от Доло, за да има простор за маневриране в случай на нужда. Двамата шофьори и помощници на Нардин бяха… ето там. Наблизо нямаше прикритие, в случай че Нардин реши да се бие…
    — Спри! — извика Доло.
    Нардин се обърна почти мързеливо към тях — тъкмо бе вдигнал ръка, готов да удари един от изпотените работници на Самън. Погледът му се плъзна оценяващо по дрехите на Доло, после се върна върху лицето му.
    — Нима търпиш неподчинение от страна на работниците си, господарю Самън? — викна той.
    — Когато има неподчинение — отвърна спокойно Доло, — работникът ще бъде наказан. И аз съм този, който налага наказанията.
    За момент двамата млади мъже впериха очи един в друг. После Нардин въздъхна, отпусна ръка, обърна гръб на Доло и се отмести от мястото на товарене.
    „Случаен спор? — зачуди се Джин. — Или Нардин се държи така, за да дразни хората.“
    — Успокои ли се? — тихо попита тя Доло.
    — Да — отвърна той и си пое дъх. — Някои хора просто не знаят как да използват властта си толкова млади.
    Джин го погледна. Дали той забелязваше иронията в думите си? Та той бе само деветнадесетгодишен.
    — Радиг Нардин високо място ли заема в йерархията на Мангъс? — попита тя.
    — Баща му, Оболо Нардин, е владетел.
    — Значи Мангъс е семеен бизнес като вашия?
    — Разбира се. — Доло явно беше изненадан, че му задава такъв въпрос.
    Последните няколко контейнера бяха натоварени на камиона.
    — Колко често идват от Мангъс за тези доставки? — попита тя.
    Доло се замисли.
    — Приблизително на всеки три седмици. Защо?
    Джин кимна към камиона.
    — Пътуването в контейнер е може би най-лесният начин да вляза в Мангъс.
    Доло замислено смръщи чело.
    — Само ако имаш достатъчно време да излезеш преди да заключат всички контейнери в някой склад.
    — Заключват ли ги?
    — Не зная… никога не съм бил там. Мангъс винаги изпраща свой човек да приеме доставките.
    — Това нормално ли е?
    — За Мангъс е нормално. Макар че ако си права за онова, което правят там, наистина има смисъл да не пускат селяни да влизат.
    — Само селяни ли? Хората от града могат ли да влизат?
    — Редовно — кимна Доло. — На всеки две-три седмици Мангъс вкарва работни групи за по една седмица. За прости монтажни операции, предполагам.
    — Не разбирам — намръщи се Джин. — Искаш да кажеш, че взимат цялата работна сила отвън?
    — Не, не цялата работна сила. Те имат постоянни работници, повечето от тях вероятно членове на рода Нардин. Предполагам, че монтажните операции възникват периодично и те предпочитат през останалото време да не поддържат постоянно работници.
    — Това ми изглежда неефективно. Ами ако някои от тези работници междувременно си намерят друга работа и не са свободни, когато потрябват?
    — Не зная. Но както казах, това са прости монтажни операции. Обучението на нови работници не е трудно.
    Джин кимна.
    — Познаваш ли лично някой, който е бил в някоя от тези работни групи?
    Доло поклати глава.
    — Нали ти казах, че това са само хора от града? Ние знаем за това само благодарение на връзката на баща ми с кмета на Азрас Капарис.
    — Вярно… ти ми спомена за него. Той ли ви информира за онова, което става в Азрас и в другите градове?
    — Донякъде. Срещу съответна цена, разбира се.
    Несъмнено тази цена бе преференциалният достъп до семейната мина на Самънови.
    — Останалите политически лидери на Азрас имат ли дял в тази сделка?
    — Някои. — Доло вдигна малко неловко рамене. — Както всички други, и кметът Капарис има врагове.
    — Хм. — Джин отново погледна високомерния Нардин и в ума й се появи един образ. Питър Тодор от времето на тяхната подготовка като кобри, видимо и нетърпеливо очакващ момента, когато Джин най-после ще се предаде и ще напусне групата. Моментът, когато той ще може да злорадства над нейното поражение. — Има ли някаква причина — внимателно попита тя, — поради която враговете на кмета Капарис да негодуват срещу Милика?
    Доло се намръщи.
    — Защо например?
    Тя се овладя.
    — Възможно ли е да им вземате повече за стоката, отколкото те смятат за справедливо?
    Доло я погледна сурово.
    — Ние не продава