Скачать fb2
Хеликония. Пролет

Хеликония. Пролет

Аннотация

    Брайън Олдис е един от водещите английски писатели — фантасти и критици. Известен е като лидер на Новата вълна в научнофантастичния жанр в Англия. Един от писателите наложил сексуалната тема в научната фантастика.
    Носител е на наградата Небюла за романа „Слюнчевото дърво“, с „Дългия следобед на Земята“ печели наградата Хюго. Носител е и на наградите Дитмар, Джеймс Блиш, Жул Верн, Джон Кемпбел, титлата Най-добър британски автор и др.

    „ХЕЛИКОНИЯ. Пролет“ е първата книга от епичната трилогия за планетата Хеликония, следват „ХЕЛИКОНИЯ. Лято“ и „ХЕЛИКОНИЯ. Зима“.

    „Животът на планетата Хеликония е драматично ограничен от капризите на природата. Заедно с още три планети тя се движи в орбита около звездата Баталикс; цялата система описва гигантска елипса около Фрейър — огромно слънце, чиято маса е 15 пъти по-голяма от масата на нашето, а светлината му 60 000 по-ярка…
    Климатът е жестоко контрастен, сезоните остават непроменени в течение на векове. Една обиколка на планетарната система се извършва за три хилядолетия — време, през което се раждат и умират цели цивилизации. Само зимата на Голямата Година трае пет столетия…“
Брайън Олдис


Брайън ОлдисХеликония. Пролет

    А защо безброй героични дела са избледнели в паметта и славата им не е увековечена? Убеден съм, че отговорът е — защото този свят е сътворен не толкова отдавна. Произходът му не е скрит в далечната древност.
    Ето защо дори и сега има място да се усъвършенстват изкуства и занаяти — процесът на развитието продължава. Да, така е, истината за природата бе открита неотдавна и аз дори съм първият, предал тези откровения на родния си език…
    Тит Лукреций Кар
    „За природата на нещата“
55 г. пр.н.е.

Пролог
Юли


    Ето как Юли, син на Ейлхо, попадна на едно място, наречено Олдорандо, където наследниците му щяха да благоденстват в по-добрите времена, които предстоеше да дойдат.


    Юли беше седемгодишен, вече зрял мъж, когато изпълзя с баща си изпод кожената палатка и се вторачи в пустата земя, известна още тогава под името Кампанлат. Събуди се от леката дрямка, защото баща му го ръгна с лакът в ребрата и каза с пресипнал глас:
    — Бурята отминава.
    Вече трети ден бурята бушуваше от запад и навяваше сняг и ледени парчета от Преградните планини. Светът около тях бе зареден с бучаща енергия, тя го превръщаше в сиво-бял мрак и ги обгръщаше с могъщ вой, на който нито едно човешко същество не би могло да устои. Издатината, върху която си бяха направили бивака, им осигуряваше слаба защита от най-силния напор на вятъра. Бащата и синът можеха само да лежат под кожата, да дремят и от време на време да дъвчат парче сушена риба, докато бурята вилнее над главите им.
    Когато вятърът утихваше, снегът се изсипваше върху тях като вихрушка от перушина в мрачината на пейзажа. Макар Фрейър да бе високо в небето — тъй като ловците се намираха между тропиците, — лъчите му бяха по-скоро като ледени висулки. Светлината му идваше на талази, сякаш танцуваше златен шал и ресните му докосваха земята, а гънките му се издигаха все нагоре и нагоре и се губеха в оловния зенит на небесата. Те нито им светеха, нито ги сгряваха.
    Бащата и синът инстинктивно станаха, протегнаха се, разтъпкаха се, яростно заувиваха ръце около масивните си, приличащи на каци тела. И двамата мълчаха. Нямаше какво да си кажат. Бурята бе отшумяла. Ала те все пак трябваше да чакат. Знаеха, че скоро йелките ще дойдат. Бдението им нямаше да продължи още дълго.
    Макар че земята беше неравна, липсваха й очертания, тъй като бе покрита с лед и сняг. Зад двамата мъже повърхността също се надигаше и бе наметната с бяло чергило. Само на север, където небето се спускаше като наранена ръка, за да докосне морето, тъмнееше мрачна сивота. Очите и на двамата обаче бяха неподвижно насочени на изток. След време, когато се разтъпкаха и пошляпаха за загрявка, а въздухът наоколо се изпълни с влажната мъгла на дъха им, те отново седнаха под кожата и зачакаха.
    Ейлхо се намести, опрял космат лакът на скалата, мушна палец дълбоко в кухината на лявата си буза, крепейки тежестта на черепа върху скулата си и криейки очи с четирите си пръста, обвити с набръчкани ръкавици.
    Синът му не чакаше толкова търпеливо. Въртеше се вътре в зашитите кожи. Нито баща му, нито той бяха свикнали с подобен вид ловуване. Ловът на мечки в Преградните планини бе начинът им на живот, като и на бащите им преди това. Ала режещият студ, който високият, враждебен кратер на планините издишваше, ги бе отблъснал надолу, към по-мекия климат на равнината. Ето защо Юли бе неспокоен и се боеше.
    Болната му майка и болната му сестра заедно със семейството на майка му чакаха на няколко мили оттук, чичовците му с надежда бяха поели с шейната и копията си от слонова кост към замръзналото море. Юли се чудеше как ли пътуват в бурите, които продължаваха с дни, пък дори и да се гощават, да приготвят риба или парчета тюленово месо в бронзовата тенджерка на майка му. Усети вкуса на месото в устата си, грубата плът, примесена със слюнка, докато преглъща, аромата… При тази мисъл нещо в празния му стомах се размърда.
    — Там! Погледни! — сръга го баща му с лакът.
    Огромен оловносив облак бързо се издигаше в небето, затъмняваше Фрейър и хвърляше сянка върху пейзажа наоколо. Всичко се бе превърнало в бяла пелена без никакви очертания. Под издатината, на която се бяха излегнали, се простираше огромна ледена река, реката Варк, както Юли бе чувал да я наричат. Тя бе скрита под толкова дебел пласт сняг, та никой не можеше да твърди със сигурност, че това е река, освен ако не навлезе в нея. Затънали до колене в снежното течение, те бяха усетили слаб звън под стъпалата си. Ейлхо се бе спрял, бе опрял дръжката на копието в леда, а обратната страна — до ухото си, и се бе заслушал в далечното бълбукане на водата, някъде дълбоко под краката им. Отсрещният бряг на Варк беше слабо нагънат, издатините се прекъсваха тук-там от тъмни петна — там лежаха съборени дървета, полускрити от снега. А отзад се простираше тягостната равнина, много еднообразни мили площ, додето се стигне до кафявата ивица под начумереното небе далеч на изток.
    Юли примигна с очи, вторачи се в ивицата веднъж, после втори път. Разбира се, баща му беше прав. Неговият баща знаеше всичко. Сърцето му трепна от гордост при мисълта, че е Юли, син на Ейлхо. Йелките идваха.
    След минути само погледите им различиха водещите животни, които стъпваха тежко, разгърнати в широк фронт, а пред тях, там, където елегантните им копита риеха снега, се образуваше вълна от снежен прах. Вървяха с наведени глави, а зад тях останалите животни прииждаха и прииждаха безкрай. На Юли му се стори, че ги забелязаха и се насочваха право към тях. Погледна разтревожено Ейлхо, а той му направи знак с пръст, че трябва да внимава.
    — Чакай.
    Юли потрепери в мечата си кожа. Това, което се приближаваше, беше храна, достатъчна, за да задоволи всички племена, над които светят Фрейър и Баталикс и на които Утра се усмихва.
    Когато животните се приближиха още повече, стъпвайки бързо и твърдо, Юли се опита да прецени големината на стадото. Половината пространство пред тях вече се бе изпълнило с движещи се животни, нашарени с бели и тъмни петна, а откъм изток прииждаха още и още. Кой знае какво ги очаква? Какви ли тайни, какви ли ужаси? И все пак нищо не можеше да бъде по-лошо от Преградните планини с изгарящия студ и огромния ален кратер, който Юли бе зърнал през гонещите се от вятъра облаци и който изливаше лавата си надолу по димящите склонове…
    Вече можеха да забележат, че животинската маса не се състоеше единствено от йелки, макар те да съставляваха основната й част. В средата на стадото имаше групи от по-едри екземпляри, изпъкващи като купчини заоблени камъни върху движеща се равнина. Те напомняха йелките — със същия продълговат череп, около който се къдреха защитните им елегантни рога, същата влакнеста грива върху гъстата козина, същата гърбица към задницата. Ала бяха двойно по-високи от останалите. Това бяха гигантски двуйелки, забележителни животни, способни да носят двама души на гърба си — така му бе казал един от чичовците му.
    Различиха и трети вид. Бяха гунадо — Юли виждаше дългите им вратове. Докато йелките равнодушно се движеха напред, гунадото развълнувано подтичваха от фланг на фланг, а дребните им главички подскачаха върху дългите вратове. Най-забележителната им част, двете гигантски уши, се обръщаха насам-натам и се вслушваха за неочаквани тревожни звуци. Те бяха единствените двуноги животни, които Юли бе виждал — чифт огромни, приличащи на бутала крака направляваха туловището, покрито с дълга козина. Гунадото се движеха двойно по-бързо от йелките и двуйелките, преминавайки два пъти по-голямо разстояние, ала независимо от това нито едно не променяше местоположението си по отношение на стадото.
    Глух продължителен тропот придружаваше движението на стадото. От мястото срещу баща си, където бе залегнал, Юли различаваше трите вида животни само защото знаеше какво да търси с поглед. Всички се смесваха ведно на фона на мрачната пъстрота. Черната предна част на облака напредваше по-бързо от стадото и вече изцяло закриваше Баталикс; смелият страж щеше да остане невидим в продължение на дни. Набръчканият килим от живи същества пресичаше равнината, отделните движения бяха незабележими, също както теченията в бурна река.
    Над животните се спускаше мъгла и съвсем ги скриваше от погледа. Мъглата се състоеше от пот, изпарения и дребни крилати хапещи насекоми, способни да съществуват единствено в топлината, излъчваща се от едрокопитното стадо.
    Като дишаше тежко, Юли погледна отново и — стой! — съществата от предните редици вече достигаха брега на потъналата в сняг река. Близо, още по-близо — светът се бе превърнал в едно-единствено породисто животно, което не може да избяга никъде. Юли извърна очаквателно глава към баща си. Макар да забеляза знака на сина си, Ейлхо остана вторачен напред, със стиснати зъби, очите му застинали от студа под тежките клепачи.
    — Не мърдай! — изкомандва той.
    Живото течение се изля покрай брега, понесе се по реката и заподскача върху покрития със сняг лед. Някои възрастни екземпляри, които се движеха с грохот, и подскачащите младоци се спъваха в скритите дънери, пъстрите им крака яростно ритаха във въздуха, преди да бъдат стъпкани от лавината.
    Вече се различаваха отделните животни. Държаха главите си наведени. Очите им бяха широко отворени, обрамчени в бяло. От устите на мнозина се стичаше зелена слюнка. Студът замразяваше парата от обърнатите им нагоре ноздри и лед покриваше муцуните им. Повечето бяха в бедствено състояние, козината им бе изцапана с кал, изпражнения и кръв или пък раздрана на ивици там, където съседните животни ги бяха проболи с рогата си.
    Двуйелките бяха заобиколени от по-младите екземпляри, раменете им бяха огромни, покрити със сива, на места сплъстена на буци козина, стъпваха със страх, който обаче контролираха добре. Очите им се въртяха напрегнато, когато дочуха писъците на потърпевшите и разбраха, че някаква опасност ги дебне напред — там, накъдето неизбежно трябваше да отидат.
    Животните прекосяваха замръзналата река, разривайки снега. Шумът вече стигаше безпрепятствено до ушите на двамата наблюдаващи — не само тропотът на копитата, а и задъханото дишане, непрекъснатият хор от ръмжене, хъркане и давене, звуците, издавани при търкането на рога в рога, силното плющене на ушите им, когато ги тръскаха, за да прогонят нахалните мухи, накацали върху им.
    Три двуйелки пристъпиха едновременно върху замръзналата река. Ледът се счупи със силен отекващ трясък. Огромни, дебели около метър парчета се преобърнаха, когато тежките животни паднаха в реката. Паника обхвана йелките. Онези, които бяха върху леда, се опитаха да се разпръснат във всички посоки. Много се препънаха и се изгубиха под нозете на останалите животни. Трясъкът от разчупването на леда отекна надалеч. Въздухът бе пронизан от сива, враждебна вода, силна и студена — реката продължаваше да тече. Струите се стрелнаха нагоре, разпръснаха се и се разпениха, сякаш се радваха на освобождението си, а животните влязоха вътре с отворена уста и започнаха да потъват. Нищо не можеше да спре прииждащите йелки. Те бяха също такава природна сила като реката. Продължаваха да се стичат, забравяйки падналите си по пътя другари, не забелязваха и широките рани, отворени във Варк, използваха мостовете от лежащи тела, за да се приближат до отсамния бряг.
    Сега вече Юли се повдигна на колене и с блестящи очи грабна копието си. Баща му го хвана за ръката и го дръпна обратно долу.
    — Не виждаш ли фагорите, глупако! — изрече той и изгледа сина си с яростно презрение, като в същото време посочи напред с копието си, за да му покаже опасността.
    Целият разтресен, Юли легна отново, ужасен колкото от гнева на баща си, толкова и от мисълта за фагорите.
    Стадото йелки напираше около скалистото островче и се разделяше, за да заобиколи скривалището на двамата мъже. Облакът от мухи и щипещи насекоми, населяващи движещите се гърбове на животните, обгърна Юли и Ейлхо. Синът се взираше през завесата, която образуваха, като се опитваше да различи фагорите. Отначало не видя нищо.
    Не забелязваше нищо друго, освен живата лавина от козина, водена от неразбираема за човека сила. Тя покриваше замръзналата река, бреговете й, целия сив свят чак до хоризонта, където потъваше под мрачните облаци като одеяло под възглавница. Лавината включваше стотици хиляди животни, а насекомите висяха над тях като безкраен черен дъх.
    Ейлхо дръпна сина си долу и с движение на веждата си му посочи наляво. Полуприкрит от кожата, която им служеше за бивак, Юли се вторачи натам. Две гигантски двуйелки трополяха към удобната им позиция. Масивните, покрити с бяла козина рамене стигаха почти до равнището на издатината, където се бяха разположили. Когато Юли издуха облака насекоми пред очите си, бялата козина се превърна във фагори. Четирима от тях, яздещи по двама върху йелките, силно се притискаха към вълнистите им гърбове.
    Чудеше се как не ги бе видял по-рано. Макар да се сливаха с гигантските животни, те излъчваха онази атмосфера, която отличаваше ездача от пешаците. Приведени върху раменете на двуейлките, те направляваха намусените им муцуни напред, към височините, където стадото щеше да поспре, за да пасе. Очите им блестяха изпод извитите нагоре рога. От време на време някой светкавично пъхаше тънкия си белезникав език в процепите на мощните си ноздри, за да разпъди алчните насекоми.
    Тромавите им глави се въртяха над телата, изцяло покрити с дълга бяла козина. Съществата бяха целите бели, с изключение на розово-зелените им очи. Яздеха тичащите двуйелки така, сякаш бяха част от тях. Груба кожена торба със сопи и оръжия се мяташе зад всекиго от тях.
    Сега, когато Юли вече беше нащрек, знаейки естеството на опасността, забеляза и други фагори. Яздеха само привилегированите. Редовите членове на рода им вървяха пеша, със скоростта на животните. Докато наблюдаваше — тъй напрегнато, че не смееше дори да издуха мушиците от очите си, Юли видя една групичка от четирима фагори да преминава на няколко метра от мястото, където бяха залегнали двамата с баща му. Нямаше да му е трудно да удари водача им с копието между плешките, само ако Ейлхо му бе дал такава заповед.
    Юли погледна с особен интерес рогата, преминаващи покрай него — две по две. В полумрака изглеждаха гладки, но сега видя, че от върха до основата си те бяха остри ножове.
    Юли пожела да притежава един от тях. Рогата на мъртвите фагори се използваха за оръжие в жестоките условия на Преградните планини. Именно заради тях учените мъже в далечните градове, приютили се в кабинетите си далеч от бурите, наричаха фагорите ансипитална раса: порода с два заострени рога.
    Водещият ансипитал напредваше неустрашимо. Поради липса на обикновена коленна става ходът му изглеждаше неестествен. Вървеше механично, както трябва да е извървял мили преди това. Разстоянието не бе пречка за него.
    Продълговатият му череп се издаваше напред в типичната за фагорите поза — главата му бе сгушена дълбоко между раменете. На всяка ръка имаше допълнителни каиши, на които се крепяха насочени навън шипове, с метални върхове. С тях съществото би могло да прободе всяко животно, движещо се твърде близо до него. Иначе не бе въоръжено, ала някои вещи бяха привързани към най-близката йелка — колчан с копия и ловен харпун. Околните животни с нежелание носеха багажа на останалите фагори в групата.
    Зад водача се движеха още двама мъжкари, следвани от женските си — така предположи Юли. Женската бе по-дребна и носеше нещо като чанта, завързана по средата на туловището й. Под дългата й бяла козина се клатушкаха розови бозки. На раменете яздеше малкото й, заловило се неудобно за козината на врата на майка си и опряло глава върху нейната. Очите му бяха затворени. Женската се движеше автоматично, като в сън. Можеше само да се гадае колко дни тя и останалите бяха вървели или какво разстояние бяха изминали.
    Имаше и други фагори, разпръснати около главното стадо. Животните не ги забелязваха, приемаха ги така, както фагорите възприемаха летящите насекоми.
    Трополенето на копитата се прекъсваше от тежко дишане, пъшкане и звуците на напористия вятър. Долетя друг, различен шум. Фагорът, който водеше малката групичка, изпускаше нещо подобно на мучене и ръмжене — груб шум, произвеждан от вибрациите на езика и променящ височината си. Вероятно имаше за цел да ободрява останалите трима, които го следваха. Звукът ужасяваше Юли. С изчезването му изчезнаха и фагорите. Идваха още животни, след тях заприиждаха други фагори, непоколебимо следвайки останалите. Юли и баща му лежаха неподвижно на мястото си, плюеха мухите в очакване на часа, когато щяха да извоюват месото, от което отчаяно се нуждаеха.
    Преди залез вятърът отново се появи, навяващ както и преди ледени парчета откъм Преградните планини право в лицата на мигриращата армия. Фагорите вървяха с наведени глави и притворени очи, а от краищата на устите им се точеше зелена слюнка, която замръзваше върху гърдите им като мас.
    Атмосферата бе оловна. Утра, богът на небесата, бе отдръпнал талазите светлина и бе метнал саван, за да прикрие покоите си. Вероятно бе загубил още една битка.
    Изпод тъмното наметало Фрейър се виждаше само когато достигнеше хоризонта. Покривалото от облаци се гърчеше встрани, за да разкрие как часовият изтлява сред златистото пепелище. Беше малко, но светло слънце, дискът му бе с три пъти по-малък от неговия побратим Баталикс, ала светлината на Фрейър бе все пак по-силна, по-ожесточена.
    То потъна в пазвата на земята и изчезна.
    Настъпи времето на здрачевината, преобладаваща през лятото и есента — като че ли единственото, което разграничаваше двата сезона от още по-безмилостните периоди. Тя разстилаше ивица полусветлина върху нощното небе. Само на Нова година Баталикс и Фрейър изгряваха и залязваха заедно. Ала сега животът им бе самотен, често скрит зад облак дим — резултат от войната, водена от Утра.
    Докато денят се превръщаше в здрачевина, Юли разчиташе предсказанията на времето. Напористи ветрове скоро щяха да заскрежат дъха им. Припомни си стихчето, което припяваха на древен олонецки — езика на магията, на отминалите неща, на червения упадък, езика на катастрофата, на красивите жени, на великаните с богата храна, езика на непостижимото вчера. Римата отекваше в дълбоките пещери на Преградните планини:
Тъжният Утра
заравя Фрейър в могила,
а нас обвива в мъгла.

    Сякаш в отговор на променящата се светлина през йелките премина обща тръпка и те спряха. Настаниха се с пъшкане върху утъпканата земя, подпъхнаха крака под туловищата си. Тази маневра бе невъзможна за огромните двуйелки. Те останаха по местата си и заспаха, закривайки очи с ушите си. Някои фагори се събраха на групички да си правят компания, други просто се простряха на земята там, където стояха, и заспаха, опирайки гърбове в излегналите се отстрани йелки.
    Всичко спеше. Баща и син легнаха на скалистата издатина, придърпаха защитната кожа върху главите си и заспаха с празни стомаси, заровили лица в сгънатите си ръце. Всичко спеше, с изключение на облака хапещи и щипещи насекоми.
    Общо взето, пейзажът без сенки и с постоянно страдание можеше да се стори на всекиго, който го вижда за пръв път, не толкова завършен свят, колкото място, тепърва очакващо сътворението си.
    В този период на здрач в небето се диплеше само слабото северно сияние, увиснало отдавна над сцената на действието. Самотен Вестител долетя откъм морето и заплува във въздуха на няколко метра над полегналата жива маса. Изглеждаше не по-голям от широко крило, с червен отблясък като въглените на затихващ огън. Когато премина над животните, те се извърнаха в съня си и тежко въздъхнаха. Изви към скалата, където лежаха двамата мъже. Юли и баща му въздъхнаха тежко също като йелките, сякаш им се бе присънило странно видение. После то изчезна, самотно се запъти към планините на юг, оставяйки след себе си пътеката от алени искри да избледнее в атмосферата като собственото си ехо.
    След известно време животните се събудиха и се изправиха на крака. Разтърсиха уши, изпохапани до кръв от насекомите, и отново поеха напред. Двуйелките и гунадото, разбягали се наоколо, се събраха, с тях тръгнаха и фагорите. Двамата мъже станаха и ги загледаха как се оттеглят.
    През целия следващ ден движението продължи, виелиците вилнееха и обсипваха животните със сняг. На свечеряване, когато вятърът разгони облаците по небето и всичко наоколо сякаш звънеше от студ, Ейлхо видя края на стадото. В ариергарда животните не бяха тъй сгушени едно до друго, както отпред. Изостаналите от стадото се мъкнеха няколко мили отзад, някои куцаха, други мъчително кашляха. Отстрани и зад тях вървяха същества с дълга козина и влачещи се по земята кореми в очакване на жертвите си.
    Последните фагори минаха покрай скалната издатина. Не вървяха в задните редици или от страхопочитание към кореместите месоядни, или защото ходенето по утъпканата земя, покрита с останки от преминалата жива лавина, ги затрудняваше.
    Сега вече Ейлхо се изправи и направи знак на сина си да стори същото. Двамата с оръжие в ръка се плъзнаха надолу.
    — Добре! — каза Ейлхо.
    Снегът бе осеян с мъртви тела, особено около бреговете на Варк. Дупката, образувана при счупването на леда, бе запълнена от удавени животни. Много от тях, принудени да останат там, където бяха паднали, бяха замръзнали и вече се превръщаха в лед. Очертанията им почти не се различаваха след ожесточената виелица.
    Щастлив, че може да се движи, малкият Юли тичаше, скачаше и викаше на висок глас. Втурвайки се към замръзналата река, заподскача в опасен танц от тяло на тяло, като се смееше и махаше с ръце. Баща му строго му извика.
    Ейлхо посочи към леда. Едва-едва се мержелееха черни плуващи сенки, които почти не се различаваха от дирята мехурчета. Те се стрелкаха в нечистата среда, шмугваха се под замръзналите пластове и нападаха трапезата, сервирана сякаш нарочно за тях.
    Други хищници пристигаха откъм небето. Огромните бели птици долитаха от изток и навъсения север, тежко се спускаха надолу, протягаха пъстри човки и ги напъхваха под леда, за да се докопат до плътта от долната страна. Докато я разкъсваха, те впиха преценяващ поглед в ловеца и сина му.
    Ала Ейлхо не си губеше времето с тях. Махна на Юли да го последва и тръгна натам, където стадото се бе натъкнало на падналите дървета, размахвайки копие и крещейки, за да подплаши хищниците. Мъртвите животни бяха лесно достъпни на това място. Макар и жестоко стъпкани, все беше останало нещичко, непокътнати бяха и главите им. Именно към тях насочи вниманието си Ейлхо. С помощта на ножа си той разтваряше устите им и с рязко движение отрязваше дебелите им езици. Кръв се стичаше по китките му и капеше върху снега.
    Междувременно Юли се бе покатерил върху падналите дървета и събираше трески. Изрина снега от един дънер и си направи защитено от вятъра място, за да стъкми огън. Обви кордата на лъка си около права пръчка и започна да търка. Ронливото дърво задимя. Той лекичко подухна. Появи се тънко пламъче, каквото често бе виждал да проблясва изпод вълшебния дъх на Онеса. Когато огънят се разгоря, Юли постави бронзовата тенджерка върху него и я напълни със сняг, за да се стопи, като добави сол от джоба, скрит дълбоко в кожите му. Когато баща му дойде със седем лигави езика в ръце и ги плъзна в тенджерката, Юли бе вече готов.
    Четири от езиците бяха за Ейлхо, три за сина му. Ядяха и блажено грухтяха от удоволствие. Юли се мъчеше да улови погледа на баща си и му се усмихна доволно, ала Ейлхо дъвчеше, навъсил вежди и забил поглед надолу, в утъпканата земя.
    Имаше още работа за вършене. Преди да са приключили с храненето, Ейлхо се изправи и изрита встрани тлеещите въглени. Хищните птици, които чакаха наблизо, моментално скочиха, ала после отново се заеха с гощавката. Юли изпразни бронзовата тенджерка и я завърза за колана си.
    Бяха почти до мястото, където огромното стадо животни достигаше западните граници на миграцията. Тук, на по-високото, щяха да търсят лишеи под снега и да пасат пухкавия зелен мъх, обвиващ боровите гори наоколо. Някои от животните щяха да дойдат върху ниското плато на паша и да доведат малките си. Именно към това плато, на не повече от миля разстояние, се бяха запътили Ейлхо и неговият син през сивия ден. В далечината забелязаха други ловци, движещи се в същата посока; всяка от групите сякаш нарочно не забелязваше останалите. Юли отбеляза, че никоя не се състоеше само от двама души — наказанието, което фамилията плащаше заради това, че не принадлежат на равнината, а на Преградните планини. За тях всичко бе по-трудно.
    Вървяха превити надве нагоре по склона. Пътят бе осеян със заоблени каменни блокове, където древното море се бе отдръпнало пред нахлуващия неистов студ. Ала те не го знаеха и нехаеха; само настоящето бе от значение за Ейлхо и неговия син.
    Стояха на края на платото, заслонили очи срещу хапещия студ, канейки се продължат по-нататък. По-голямата част от стадото бе изчезнала. Онова, което бе останало след отминалото стадо, бяха рояците хвъркати насекоми и острата миризма. На платото се бяха задържали животните, които се разплождаха.
    Сред набелязаните индивиди имаше не само йелки, а и по-крехките гунадо, както и плътните тела на гигантските двуйелки. Те лежаха неподвижно, върху твърде голям район, мъртви или полумъртви, понякога все още дишащи. Друга група ловци се движеше по-близо до умиращите животни. Ейлхо изръмжа и посочи нанякъде, двамата с Юли се запътиха към боровата горичка, край която лежаха няколко йелки. Юли се изправи до едно животно, за да наблюдава как баща му убива безпомощното същество, което вече си проправяше път към сивия свят на вечността.
    Също като чудовищните си братовчеди двуйелките, както и гунадото, и йелката бе некрогенна, което означава, че даваше живот единствено чрез смъртта си. Животните бяха хермафродити — понякога женски, понякога мъжки. Твърде грубо устроени, за да притежават органите на млекопитаещи, като например яйчници и матка. След чифтосването спермата се развиваше в топлите вътрешности и се превръщаше в малки личинкообразни форми, които започваха да растат и разкъсваха корема на приютилото ги животно.
    Идваше време, когато личинкообразните йелки достигаха някоя главна артерия. Тогава се разпростираха по кръвен път из целия организъм на животното-майка, причиняващи смъртта му за съвсем кратко време. Това се случваше, когато огромните стада достигнеха платото на западната граница на миграцията. Така бе ставало векове наред, които никой не можеше да преброи.
    Докато Ейлхо и Юли стояха над животното, коремът му хлътна като стара торба. То отметна глава и издъхна. Ейлхо мушна копието си по церемониален начин. И двамата коленичиха в снега и разпориха корема му с камите си.
    Личинкообразните йелки бяха вътре — не по-големи от човешки нокът, твърде малки, за да се забележат, ала взети заедно, твърде вкусни за ядене и изключително хранителни. Щяха да подкрепят болната Онеса. Личинките загинаха, изложени на мразовития въздух.
    Оставени сами на себе си, личинкообразните йелки щяха да оцелеят в безопасност, скрити в козината на приютилото ги животно. В тясната си тъмна вселена нямаше да се поколебаят да се разкъсват едно друго — кървавите битки, разразили се в аортата и артериите в коремната кухина, бяха многобройни. Оцелелите растяха в последователни метаморфози и колкото повече порастваха, толкова по-малко оставаха. Накрая две или вероятно три малки бързодвижещи се йелки щяха да се появят от устата или ануса на мъртвото животно и да се срещнат с безмилостния външен свят. Появяването им щеше да стане тъкмо навреме, за да избягнат смъртта вследствие на стъпкване — животните сега се движеха бавно по платото, подготвяйки се за обратна миграция на север към далечния Чалс.
    Дебели каменни стълбове бяха разпръснати из платото сред непрекъснато раждащите се и умиращи животни. Бяха поставени там от по-ранна човешка раса. На всеки стълб бе изсечена проста фигура — колело с вписано по-малко кръгче в средата. От центъра радиално излизаха две вълнообразни линии и достигаха до външния кръг. Нито един на платото, изваяно от морето, бил той ловец или животно, не обръщаше ни най-малко внимание на украсените стълбове.
    Юли бе въодушевен от улова. Откъсна ивици кожа, натъпка ги в торбата, в която бе насъбрал изстърганите личинки-йелки. В това време баща му разрязваше трупа на части. Всичко от мъртвото туловище можеше да бъде използвано. От по-дългите кости щяха да направят шейна, чиито части щяха да закрепят с парчета кожа. Рогата ще служат за плъзгачи, за да ги улеснят при тегленето по пътя за дома. Защото дотогава малката шейна щеше да бъде натоварена догоре с хубави парчета от раменете, гърдите и ребрата на животните, покрити с остатъка от кожата.
    Двамата работеха заедно, пъшкаха от усилието, ръцете им се зачервиха, над главите им се образува облак от топлия им дъх и там се събраха насекоми, които баща и син не забелязваха.
    Внезапно Ейлхо нададе ужасен вик, падна заднешком, опита се да избяга.
    Юли се огледа объркано. Трима огромни бели фагори бяха допълзели от скривалището си край боровете и се надвесиха над тях. Двамата скочиха върху Ейлхо, когато той се изправи, и го повалиха на снега. Третият удари Юли. Момчето с писък се изтърколи встрани.
    Съвсем бяха забравили за опасността да срещнат фагори и бяха пропуснали да вземат предпазни мерки. Докато се търкаляше и подскачаше, за да избегне сопата, Юли забеляза, че останалите ловци бяха наблизо и спокойно работеха върху умиращите животни, както двамата с баща му допреди малко. Толкова бяха решени да свършат работата си, да стъкмят шейните и да потеглят обратно, че продължиха дейността си, като само от време на време поглеждаха към биещите се. Нещата щяха да бъдат различни, ако те бяха роднини на Ейлхо и Юли. Ала тези бяха равнинни хора, улегнали и недружелюбни. Момчето им викна за помощ, но без полза. Най-близко стоящият замери фагорите с окървавена кост. Това беше всичко.
    Юли се затича, въртейки сопата във въздуха, и се подхлъзна. Над него избумтя гласът на фагора. Той инстинктивно падна в защитна поза, на едно коляно. Когато фагорът се нахвърли върху него, Юли хвана камата и я заби в широкия корем на нападателя. Наблюдаваше със застинало изумление как ръката му потъна в сплъстена гъста козина и как внезапно оттам изригнаха гъсти златисти мръсотии и се разпръснаха навсякъде около него. После туловището го удари и Юли продължи да се търкаля — сега вече по желание, за да избегне опасността и да се скрие. Търкулна се задъхано зад могъщите гърди на една мъртва йелка, надникна оттам да види света, който внезапно се бе оказал враждебен.
    Нападателят му се бе строполил. Надигна се, като крепеше златистите парчета в корема си с огромните си рогови лапи и безумно крещеше:
    — Ау-у! Ох! О-о-ох!…
    После падна с главата напред и не помръдна.
    Зад падналото тяло Ейлхо лежеше пребит на земята. Беше се свил, ала двамата фагори тутакси го вдигнаха и единият го метна на раменете си. Огледаха се, вторачиха се в падналия си другар, погледнаха се един друг, изпъшкаха, обърнаха гръб на Юли и се отдалечиха.
    Юли се изправи. Краката му се бяха заплели вътре в кожата и трепереха. Нямаше представа какво да прави. Разсеяно заобиколи трупа на убития от него фагор — как щеше да се хвали пред майка си и чичовците си! — и побягна обратно към мястото на схватката. Вдигна копието си, а после, след известно колебание, взе и копието на баща си. Сетне последва фагорите.
    Те стъпваха тежко и пъшкаха нагоре по хълма с товара си. Скоро усетиха момчето зад тях, заобръщаха се, сякаш се опитваха да го отпратят. Правеха заплашителни жестове. Очевидно мислеха, че не заслужава да замахнат с копието си по него.
    Когато Ейлхо дойде в съзнание, двамата фагори спряха, изправиха го на крака и го накараха да върви между тях, като го окуражаваха с удари. Юли издаде серия звуци с уста, за да разбере баща му, че е наблизо; но колчем възрастния мъж посмееше да хвърли поглед през рамо, получаваше ритник и се превиваше.
    Фагорите бавно се изравниха с друга група, състояща се от двама мъжкари. Единият беше стар и се опираше тежко по нагорнището на висок колкото самия него прът. Непрекъснато се препъваше в разпръснатите остатъци от йелки.
    Най-после останките от мъртва плът изчезнаха и заедно с тях изчезна и острият мирис. Движеха се нагоре по стръмна пътека, която мигриращото стадо не можеше да изкачи. Вятърът утихна, по склона растяха смърчове. Вече се виждаха няколко групички фагори, изкачващи се по хълма, мнозина от които се бяха привели под тежестта на йелкови кожи. А зад тях се мъкнеше малко човешко същество, което със страх в сърцето се опитваше да не изпуска баща си от очи.
    Въздухът се сгъсти, стана тежък, сякаш омагьосан. Забавиха стъпка, клоните на бориките се надвесваха по-ниско и фагорите бяха принудени да се скупчат още повече. Грубата им песен, стържеща изпод роговите им езици, се усили, а тананикането им понякога се издигаше в неприятно кресчендо, после затихна. Юли бе ужасѐн и остана по-назад, като се стрелкаше от дърво до дърво.
    Не разбираше защо Ейлхо не се отърве от неприятелите си и не побегне надолу по хълма; тогава би могъл да хване отново копието си и двамата един до друг щяха да убият рунтавите фагори. Вместо това баща му се оставяше в плен и по-дребната му фигура вече се губеше сред тълпата в мрачевината под смърчовете.
    Тананикането остро се извиси и спря. Отпред блесна мъглява зелена светлина, предсказваща нови изпитания. Юли се промъкна напред, превит одве, до следващото дърво. Мерна се някаква ограда с голяма порта, която леко се открехна. Отвътре просветна слаб огън. Фагорите викнаха и портата се отвори още малко. Скупчиха се в желанието си да влязат по-бързо. Светлината се оказа факла, високо вдигната от един от техните.
    — Татко! Татко! — изпищя Юли. — Бягай! Аз съм тук!
    Никакъв отговор. В мрачината, сгъстена още повече от факлата, беше невъзможно да се види дали вече са вкарали Ейлхо вътре. Един-двама фагори безизразно се извърнаха при виковете на Юли и му шътнаха без никакво въодушевление.
    — Върви да викаш на вятъра! — викна един на олонецки. За слуги им трябваха само зрели хора. Последваха още крясъци и вратата се затвори. Юли изтича плачейки натам, заудря с юмруци по грубото дърво и чу как от вътрешната страна резето издрънча — залостиха вратата. Остана дълго така, с чело опряно в дървената врата, неспособен да приеме онова, което се бе случило.
    Портата бе вградена в каменно укрепление, чиито блокове бяха грубо напасвани, а между тях растеше гъст мъх. Постройката сигурно беше вход към една от подземните пещери, обитавани, както бе чувал Юли, от фагорите. Те бяха мързеливи и отпуснати същества и предпочитаха да им работят човеци.
    Юли се помота около портата и се заизкачва по стръмния склон, докато откри онова, което търсеше. Комин, три пъти по-висок от него и с внушителна обиколка. Можеше да го изкачи с лекота, тъй като се стесняваше към върха, а каменните блокове, от които бе направен, бяха грубо напасвани и това му позволяваше да намери много места да закрепи краката си. Камъните не бяха тъй смразяващо студени, както би могло да се очаква, и по тях нямаше скреж.
    Когато достигна върха, Юли непредпазливо мушна лице в крайчеца на отвора и тутакси се дръпна назад, изтърва се, падна на дясното си рамо и се затъркаля в снега.
    Взрив от горещ въздух, смесица от дим от горящи дърва и дъх на жребец, бе изригнал в лицето му. Коминът представляваше вентилатор за развъдниците на фагорите под земята. Разбра, че не може да проникне по този път. Беше залостен навън, а баща му бе загубен за него.
    Нещастният Юли седна в снега. Краката му бяха покрити с кожи, разпокъсани на места. Беше облечен в панталон и туника от меча кожа, зашита тук-там от майка му за кожата най-близо до тялото му. А за да му е още по-топло, носеше наметало с кожена качулка. По времето, когато се чувстваше достатъчно добре, Онеса бе украсила наметката с бели кожички от заек около раменете — по три кожички около всяко рамо, и бе избродирала деколтето със сини и червени мъниста. Въпреки всичко обаче Юли имаше окаян вид, тъй като наметката бе изцапана с останки от храна и мазни лекета, а украшенията бяха напоени с мръсотия; те силно воняха. Лицето му, светложълто, почти бежово, когато бе чисто, бе набраздено от кафяво-черна мръсотия, а косата му мазно лепнеше около слепоочията и яката му. Носът му беше с плоски ноздри и той ги затърка, устата му беше широка и чувствена и когато се изкриви в плач, откри един счупен преден зъб сред съседните бели зъби. Юли заудря по снега с ръка.
    След малко стана и се заразхожда сред самотните борики, като тътреше бащиното си копие след себе си. Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне обратно по следите си и да се завърне при болната си майка, ако може да открие обратния път през снега.
    Осъзна, че е гладен.
    Объркан и отчаян, той заудря по портата. Като че ли никой не го чуваше. Заваля сняг — бавно, ала упорито. Стоеше с вдигнати над главата си юмруци. Изплю се и плюнката пльосна върху дъските. Това за баща му. Презираше го за слабостта му. Спомни си колко бой бе изял от ръката му. Защо не бе набил и фагорите?
    Най-после се обърна и с отвращение тръгна през снега надолу по хълма. Захвърли копието на баща си в храстите.


    Глад и умора се бореха за надмощие, ала Юли стигна до Варк. Надеждите му мигновено изчезнаха. Не беше останала нито една неразкъсана йелка. Хищници се бяха довлекли отвсякъде и се бяха гощавали с месото им. Бяха останали единствено кожи и купчини оглозгани кости. Завика от ярост и безпомощност.
    Реката бе замръзнала и върху дебелия лед се бе натрупал сняг. Застърга го с крака и погледна. Труповете на удавените животни си лежаха заледени; главата на едно от тях се бе провесила към тъмното течение. Огромни риби глозгаха очите му.
    Като работеше усърдно с копието си, Юли проби дупка в леда, разшири я и зачака с вдигнато копие. Във водата пляскаха перки. Той удари. Риба на сини петна с отворена от удивление уста проблесна на върха на копието, когато го извади — от нея се стичаше вода. На дължина бе колкото двете му педи. Изпече я на слаб огън и тя стана невъобразимо вкусна. Сви се и спа два часа сред дънерите. После закрачи на юг по вечния път на миграцията.
    Фрейър и Баталикс размениха дежурството си в небето, а той все още вървеше — единствената движеща се фигура в пустошта.


    — Майко — викна на жена си старият Хазеле, преди още да е влязъл в колибата. — Майко, погледни какво открих до Тримата смешници.
    А старицата му Лорел, куца по рождение, подскочи към вратата, измъкна носа си навън в хапещия студ и рече:
    — Няма значение какво си открил. Дошли са господа от Пановал по работа.
    — Пановал ли? Чакай да видят какво намерих до Тримата смешници. Имам нужда от помощ, майко. Излез, не е толкова студено, пропиля си живота в тази къща.
    Постройката беше невероятно груба. Просто Хазеле беше струпал речни камъни, някои от които по-високи от човешки ръст, и беше напъхал между тях дъски и дървета. Отгоре бе покрита с кожи, върху които растеше трева. Дупките по стените бяха обрасли с лишеи и бяха запушени с кал за изолация, а на много места от къщата стърчаха стволове на дървета, така че цялата приличаше на умрял таралеж. Към главната постройка бяха прилепени допълнителни помещения в същия импровизиран стил. Бронзови комини се впиваха в намусеното небе и тихо димяха; в някои стаи се сушаха кожи, в други се продаваха. Хазеле бе и трапер, и търговец и бе спечелил достатъчно, така че сега, към края на жизнения си път, можеше да си позволи да има съпруга и шейна, теглена от три кучета.
    Къщата бе кацнала на стръмна скала, която завиваше на изток в продължение на мили. Скалата бе обсипана със заоблени камъни, на места разцепени на части, другаде натрупани един върху друг. Те служеха за убежище на дребни животни и представляваха добър източник на улов за стария трапер, който не беше вече склонен да пътува надалеч, както правеше в годините на своята младост. Бе дал имена на някои от по-големите струпвания и Тримата смешници бе едно от тях. Там бе изкопал солница, откъдето черпеше материал за обработката на кожите.
    По-малки камъни се търкаляха по скалата, всеки заснежен откъм източната страна, като количеството скреж се променяше според вида на камъка, сочейки точно посоката, откъдето свиреше западният вятър на Преградните планини. Някога тук е имало плажна ивица по бреговете на отдавна изчезнало море; тук е бил северният бряг на континента Кампанлат, ала тогава времената са били по-благоприятни.
    На изток от Тримата смешници растеше гъсталак от бодливи храсти. Те се бяха настанили на завет зад камъните и от време на време пускаха по някой зелен лист. Старият Хазеле ценеше тези листа и навсякъде около храстите бе поставил капани, за да не ги ядат малките животинчета. Именно там, оплетено сред острите клонки, лежеше момчето, което бе открил и което сега влачеше с помощта на Лорел към топлината на свещения си дом.
    — Не е дивак — доволно рече жена му. — Погледни как е извезана наметката му — със сини и червени мъниста. Красиви са, нали?
    — Не се заплесвай по тях, а му дай малко супа.
    Лорел така и направи. Тя леко потупваше Юли по гърлото, за да влезе супата надолу, ала пациентът й потрепери, закашля се, седна и шепнешком си поиска още. Докато го хранеше, жената беше свела поглед надолу и с присвита уста гледаше слабото му лице и ушите му, окървавени от безбройните ухапвания на насекоми, кръвта, събрана и засъхнала под яката му. Тя го притисна до себе си, прегърна го под мишницата си и го залюля, припомняйки си древното щастие, което никога повече не би могла да изпита.
    Виновно се огледа за Хазеле, но разбра, че вече е излязъл в нетърпението си да свърши работата с господата от Пановал.
    Жената положи долу тъмнокосата глава на момчето, въздъхна и последва съпруга си. Той си сръбваше с двамата едри търговци, а от наметките им се издигаше пара. Лорел дръпна Хазеле за ръкава.
    — Може би двамата господа биха взели със себе си в Пановал болното момче? Тук не можем да го изхраним. Не ни стига храната. А градът е заможен и богат.
    — Остави ни, майко, преговаряме — отвърна Хазеле с господарски тон.
    Лорел заобиколи къщата изотзад и видя пленника фагор да се грижи за кучетата в снежната им бърлога, влачейки веригите си. Погледна над превития му гръб към чакълестия сив пейзаж, простиращ се самотно надалеч към пустия сив хоризонт. Момчето бе дошло някъде оттам, от пустошта. Вероятно един-два пъти в годината хората, сами или по двойки, берейки душа, се откъсваха от ледената пустиня. Лорел никога нямаше да разбере откъде наистина пристигаха, не можеше да знае, че отвъд пустинята се издигаха планини, още по-студени. Един беглец се бе появил от замръзналото море, което очевидно можеше да бъде прекосено. Тя очерта с ръка свещения кръг пред гърдите си.
    Когато беше по-млада, неясната представа за света я измъчваше. В такива мигове се увиваше в повече кожи, заставаше на зъбера и зарейваше поглед на север. Няколко Вестителя прелитаха над нея, размахали самотно криле, и тя падаше на колене, замаяна от смътните видения за мъже — множество светци, въртящи огромното плоско колело на света към незнайно място, където невинаги валеше сняг и невинаги духаше вятър. Прибираше се в дома си разплакана — мразеше надеждата, донесена от Вестителите.
    Макар старият Хазеле да бе отпратил жена си с господарски той, както винаги бе запомнил думите й. Когато сделката с господата от Пановал беше сключена и малката купчина ценни билки и подправки, вълнена прежда и брашно се появи върху кожите, които мъжете щяха да товарят в шейната си, ловецът повдигна въпроса да върнат болното момче в цивилизования свят. Спомена, че е облечено в хубаво украсена наметка и следователно — само като възможност, господа — може да е някоя важна персона или син на високопоставен човек.
    За негова голяма изненада двамата заявиха, че биха могли да вземат момчето със себе си. Ала трябваше да плати с още една кожа от йелка, с която да го завият и да покрият допълнителните разходи. Хазеле измърмори нещо, а после доволно се предаде. Нямаше да може да си позволи да храни още едно гърло, ако момчето оживееше, а ако умреше — винаги е мразел да подхвърля на кучетата си останки от човешки труп, а местният обичай за мумифициране, както и нереалното погребение също не бяха по вкуса му.
    — Дадено — отвърна той и отиде да вземе най-лошата кожа, която можеше да намери.
    Момчето се бе събудило. Изпи още малко супа от ръката на Лорел и изяде крачето сготвен заек. Когато чу, че мъжете идват, легна по гръб и затвори очи, като мушна ръка в наметката си.
    Те го погледнаха мимоходом и извърнаха глави. Планът им бе да натоварят шейната с придобивките си, да прекарат няколко часа в забавната компания на Хазеле и жена му, да се напият, да си отспят, а после да потеглят обратно по изпълнения с предизвикателства път на юг към Пановал.
    Така и направиха: издаваха кресливи звуци, наливайки се с напитките на Хазеле. Когато заспаха върху купчината кожи, високо захъркаха. А Лорел скришом се грижеше за Юли, хранеше го, миеше лицето му, решеше гъстата му коса, прегръщаше го.
    В ранния здрачен ден, когато Баталикс бе паднал ниско в небето, той си отиде от нея, все още преструвайки се на припаднал, когато двамата господа го вдигнаха и го поставиха в тяхната шейна. Грабнаха камшиците, свъсиха вежди в старанието си да постигнат равновесие между махмурлука и студа, който премрежваше погледа им, и най-после потеглиха.
    Двамината водеха труден живот и ограбваха Хазеле и всички останали трапери, изпречили се на пътя им. Все пак това си имаше граници, защото траперите знаеха, че и те на свой ред ще бъдат ограбени, когато продават кожите. Измамата бе един от начините на оцеляване, както топлото облекло. Планът на двамата беше прост — още щом разкривената къща на Хазеле се скрие от погледа им, да се отърват от нежелания спътник, да изхвърлят трупа му в близката пряспа и да се погрижат единствено красивата наметка заедно с долната туника и панталона му да пристигнат здрави и читави до пазара в Пановал.
    Те подвикнаха на кучетата и спряха шейната. Единият измъкна блестяща кама и се обърна към лежащия. В същия миг фигурата скочи с вик, отхвърли кожата, с която бе завита, и я метна върху главата на мъжа, като едновременно гневно го срита в корема и се затича като стрела на зигзаг, за да избегне евентуалния удар на копията им.
    Когато сметна, че се е отдалечил достатъчно, Юли се обърна, скри се зад един сив камък, за да провери дали го следят. В дрезгавата светлина шейната им вече не се забелязваше. От двамата мъже нямаше и следа. Всичко бе спокойно с изключение на свистенето на западния вятър. Юли бе съвсем сам в мразовитата пустош часове преди изгрева на Фрейър.
    Обзе го ужас. След като фагорите взеха баща му в подземното си леговище, той се бе скитал из пустошта повече дни, отколкото би могъл да преброи, преследван от студ и безсъние, влуден от насекомите. Съвсем бе изгубил пътя и бе близо до смъртта, когато припадна в бодливия храсталак.
    Почивката и малкото храна бързо възвърнаха силите му. Беше позволил да го натоварят на шейната не защото се доверяваше на двамината от Пановал, които отдалеч понамирисваха на мошеници, а защото не можеше да понася старата врана. Тя все се мъчеше да го докосне, а това никак не му се нравеше.
    След краткото премеждие ето го отново тук, в пустошта, с уши, премръзнали от вледеняващия вятър. Още веднъж си помисли за майка си Онеса и за болестта й. Последния път, когато я видя, тя кашляше, а от устата й бликаше кръв. Беше го погледнала по същия ужасен начин, както и Ейлхо. Едва сега Юли разбра какво означаваше този поглед — тя не очакваше да го види отново. Беше безполезно да се опитва да отиде при майка си, ако щеше да завари само трупа й.
    Тогава какво?
    Щом иска да оцелее, съществува само една възможност. Юли се изправи и се затича по следите, оставени от шейната.


    Седем кучета с огромни рога от вида асокини теглеха шейната. Водеше ги кучката Грипси. Кучетата бяха известни като впряга на Грипси. На всеки час почиваха десет минути, през почивката получаваха за храна вмирисана сушена риба. Двамата мъже се редуваха да вървят пешком и да се возят на шейната.
    Скоро Юли разбра защо правят така. Той се придържаше неотстъпно към следите. Дори когато не виждаше шейната поради обилния снеговалеж, острият му нюх долавяше мириса на хора и кучета пред себе си. Понякога се приближаваше, за да види как вървят нещата. Целта му беше да разбере как може сам да управлява кучешки впряг.
    След три дни непрекъснато пътуване, когато асокините трябваше да починат по-дълго време, стигнаха до стана на друг трапер. На това място той си бе построил малък дървен форт, украсен с обикновени и богато разклонени рога на диви животни. Кожени ивици се полюшваха, стегнати от студа. Мъжете останаха вътре, докато Фрейър се изгуби от небето, бледият Баталикс също изчезна, а по-светлият часовой изгря отново. Те или се надвикваха, пияни, заедно с трапера, или спяха. Юли открадна малко сухар от шейната и удобно заспа на завет до нея, увит в една кожа.
    Продължиха пътя си.
    Спряха още два пъти, между спирките пътуваха по няколко дни. Впрягът на Грипси следваше неумолимо южна посока. Вятърът вече не бе толкова студен.
    Най-после стана ясно, че наближават Пановал. Мъглявината, към която тичаха кучетата на Грипси, се превърна в каменни блокове.
    От равнината започваха планини, чиито склонове бяха покрити с дебел сняг. Самата равнина се издигаше нагоре и те трудно преодоляваха възвишенията. Тогава и двамата мъже бяха принудени да вървят до шейната, дори да я бутат. Появиха се каменни кули. Върху някои от тях имаше стража — да разпитва и да пропуска хората в града.
    Попитаха и Юли.
    — Следвам татко и чичо — викна той.
    — Изоставаш. Вестителят ще те отнесе.
    — Знам, знам. Но татко бърза да стигне вкъщи при мама. Аз също.
    Махнаха му да влиза, като се усмихнаха на младостта му.
    Най-после мъжете подвикнаха на кучетата да спрат. Хвърлиха сушена риба на Грипси и останалите от впряга и ги разпрегнаха. Измъкнаха нещо като корито, покриха се с кожи, поляха вътрешностите си с алкохол и заспаха. Още щом дочу хъркането им, Юли пропълзя близо до тях.
    Трябваше да се отърве и от двамата едновременно. Нямаше да може да пребори нито един от тях, затова не биваше да допусне да го усетят. Мислеше да ги промуши с камата си или да разбие главите им с камък, ала и двете възможности криеха опасност.
    Юли се огледа дали някой не го наблюдава. Взе един колан от шейната, допълзя до тях и успя да завърже левия крак на единия за десния крак на другия, така че който и да скочеше пръв, щеше да бъде възпрян. Те продължаваха да хъркат.
    Докато развързваше колана от шейната, забеляза няколко копия. Вероятно са искали да ги продадат, ала не са могли. Не се помая. Измъкна едното от придържащата го каишка и го подхвана преценяващо — разбра, че ще му е трудно да го метне. Ала копието бе извънредно остро.
    Върна се до коритото, побутна единия с крак и той с грухтене се изтъркаля по гръб. Юли вдигна копието, сякаш се прицелваше в риба, и го прободе през наметката в ребрата и сърцето. Жертвата му направи ужасно конвулсивно движение. Изражението му бе нечовешко, очите — широко отворени. Той седна, сграбчи дръжката на копието, клюмна върху него, после бавно се свлече назад с дълга въздишка, завършваща с хъркане. Устата му избълва смесица от повръщане и кръв. Другарят му само помръдна и промърмори нещо в съня си.
    Юли разбра, че бе замахнал толкова яростно, че копието се бе забило в земята. Върна се до шейната за ново и направи с другия мъж същото, каквото и с първия, пак успешно. Шейната беше негова. Впрягът също.
    На слепоочието му пулсираше една вена. Съжаляваше, че жертвите му не бяха фагори. Събра скимтящите асокини и ги изведе от мястото.
    Бледи талази светлина затанцуваха по небето, заобиколено с високи планински хребети. Юли видя ясно една пътека, по-скоро път, който се разширяваше с всяка измината миля. Водеше нагоре до щръкнали към небесата скали. В основата им момчето откри защитена от ветровете висока долина, охранявана от забележителен замък.
    Той бе от камък, а задната му част бе вградена в скалите. Имаше широки стрехи, за да може снегът да се свлича от покрива направо върху пътя. Пред замъка, до спуснатата дървена бариера, която преграждаше пътя, стояха на стража четирима мъже.
    Когато единият, чиито кожи бяха украсени с лъскави бронзови знаци, излезе напред, Юли спря.
    — Кой си ти, момче?
    — С двама приятели съм. Търговци сме, както сами виждате. Те се движат след мен, с другата шейна.
    — Не ги виждам.
    Говореше със странен акцент: не на онзи олонецки, който Юли бе свикнал да слуша в Преградните планини.
    — Идват всеки миг. Не познахте ли впряга на Грипси? — и замахна с камшик по посока на кучетата.
    — Познах ги, разбира се. Добре ги познавам. Тази кучка не носи името си напразно.
    Той пристъпи встрани и махна с яката си десница.
    — Хайде, вдигайте!
    Бариерата се вдигна, камшикът изсвистя, Юли се промъкна и всичко бе наред.
    Когато за пръв път зърна Пановал, дъхът му спря.
    Пред него се извисяваше огромна скала, толкова стръмна, че снежинка не можеше да се задържи върху нея. Върху гладката й стена бе издялан в огромни размери образът на Акха Великия — приклекнал в традиционната си поза, с колене, почти опрели в раменете, обвил ръце около коленете си, събрал обърнати нагоре длани, за да опази в тях свещения пламък на живота. Главата му бе голяма със сплъстена коса. Получовешкото му лице всяваше ужас в сърцето на всеки, който го видеше. Дори бузите му бяха страшни. Ала огромните му бадемови очи бяха ласкави, а в обърнатите му устни и величествените вежди се четеше и тъга, и ярост.
    До левия му крак имаше отвор в скалата, изглеждащ още по-малък поради гигантското изображение. Когато шейната се приближи, стана ясно, че всъщност той е огромен, вероятно три пъти по-висок от човешки ръст. Вътре се виждаха светлини, стражи със странни маниери и странен акцент, със странни мисли в главата.
    Момчето изпъчи млада гръд и закрачи смело напред.
    Ето как Юли пристигна в Пановал.


    Никога нямаше да забрави влизането си в Пановал и сбогуването с поднебесния свят. Като в сън направляваше шейната покрай стражите, покрай рехавата горичка от окаяни дръвчета. Спря, за да обхване с поглед покритото пространство пред него, в което толкова много хора изживяваха дните си. Влажната мъгла се примесваше с тъмнината, за да образува един изрисуван град с форми, ала без очертания. Беше нощ. Малцината скитащи се наоколо бяха увити с дебели дрехи, които пък на свой ред бяха увенчани с ореол мъгла — обгърнала ги целите, плаваща над главите им, движеща се зад тях на слаби вихри като гънките на плащ. Всичко беше от камък, издялан и превърнат в стени, прегради, сергии, къщи, кошари и стълбища — защото огромната тайнствена пещера навлизаше нагоре и навътре в планината и през вековете бе надробена на малки площадки, всяка една отделена от другата със стълбища и подпорни стени.
    Факли примигваха на всяко стъпало. Косият им пламък не осветяваше коридорите, а гъстия влажен въздух, който димът още повече сгъстяваше.
    В течение на дълги векове водата беше създала множество свързващи се пещери в скалата — с различни размери и на различни равнища. Някои бяха обитаеми, човешката ръка бе започнала да ги облагородява. Имаха си имена и бяха снабдени с предмети, необходими за примитивен живот.
    Дивакът спря, тъй като не можеше да продължи в дългия лабиринт без придружител. Странниците, които също като Юли посещаваха Пановал, се озоваваха в една от най-големите пещери, известна на населението като Пазара. Тук бе пренесена основната дейност на обществото, тъй като не бе необходима много светлина, след като очите свикнеха с тъмнината. През деня мястото ехтеше от гласове и от шума на чукове. На Пазара Юли имаше възможност да продаде асокините и стоката от шейната и да купи предметите, необходими за новия му живот. Трябваше да остане тук. Нямаше къде другаде да отиде. Постепенно свикна с мрачината, дима, смъденето в очите и кашлицата на хората; приемаше всичко, защото бе на сигурно място.
    Имаше късмет да попадне на възрастен търговец на име Кайле, който заедно с жена си държеше магазинче на едно от малките площадчета в Пазара. Той се държеше бащински с него. Кайле бе тъжен човек, с увиснали ъгълчета на устните, скрити под сиво-черни мустаци. Защо се сближи с момчето и го защитаваше от мошениците, и самият Юли не можеше да разбере. Пое и трудното задължение да го представи на този нов свят.
    За част от ехтящите шумове в Пазара беше причина един поток — Вак. Той течеше в задната част на пещерата, дълбоко в коритото си. Това бе първият свободно течащ поток, който Юли виждаше, и остана в съзнанието му като едно от чудесата на селището. Пенещите се води го изпълваха с щастие и поради примитивното си светоусещане гледаше на Вак почти като на живо същество.
    Над реката бяха прехвърлени мостове, така че хората можеха да достигнат и до най-крайните части на Пазара, където бе по-стръмно и поради това имаше повече стъпала; те стигаха до широк балкон, на който бе разположена огромна статуя на Акха, изсечена в самата скала. Фигурата му се виждаше идеално чак от отсрещния край на Пазара, раменете му се издигаха над околните сенки. В протегнатите си ръце държеше истински огън, поддържан на равни интервали от свещеник, който се появяваше от една врата в корема на статуята. Хората често идваха пред нозете на своето божество, поднасяха му най-разнообразни подаръци, които свещениците, незабележими в робите си на бели и черни райета, приемаха. Молещите се просваха пред статуята, а един послушник измиташе земята с метла от пера и чак след това хората посмяваха да погледнат с надежда нагоре към черните каменни очи, високо над тях в паяжините от сенки, и да се оттеглят в не толкова свещените части на Пазара.
    Този церемониал беше неразбираем за Юли. Той попита Кайле и бе удостоен с лекция, която го обърка още повече.
    Никой не можеше да обясни тази религия на чужденец. Все пак Юли остана с впечатлението, че древното същество, сътворено от камък, възпира силите, вилнеещи във външния свят, и по-специално Утра, който владее небесата и всички злини, идващи оттам. Акха не се интересуваше кой знае колко от хората — те бяха твърде нищожни за неговото внимание. Той имаше нужда само от редовните им подаръци, за да запази силата си в борбата срещу Утра. Съществуваше огромен религиозен съвет, който следеше за изпълнението на желанията на Акха, за да не надвисне катастрофа над общността.
    Свещеничеството заедно с милицията управляваше Пановал. Тук нямаше един-единствен владетел, освен самия Акха, за когото всички вярваха, че кръстосва планините с небесното си оръжие и търси Утра и неговите съучастници — червеите.
    Това удиви окончателно Юли. Утра бе великият дух, пред който неговите родители, Ейлхо и Онеса, изричаха молитвите си в дни на опасност. Той беше благодетел, носител на светлина. И доколкото момчето си спомняше, те никога не бяха споменавали за Акха.
    Разнообразни коридори, преплитащи се и объркани като законите, издадени от свещеничеството, водеха до други кухини, които се свързваха с Пазара. Някои бяха достъпни, други забранени за общността. Хората не обичаха да говорят за забранените райони. Но Юли скоро забеляза, че злосторниците биваха завличани със завързани на гърба им ръце по тъмни стъпала в лъкатушните сенки. Някои отправяха в Холис, други — в наказателната ферма зад Пазара, наречена Туинк.
    Не след дълго Юли мина по тесен коридор с издялани стъпала към огромна правилна пещера, наречена Рек. Тук също се издигаше могъща статуя на Акха — на верига около врата му висеше животно, предназначено за участие в състезание. В Рек се организираха бойни игри, изложби, спортни състезания и гладиаторски борби. Стените бяха оцветени в пурпурно и кървавочервено със спираловидни орнаменти. През повечето време пещерата бе почти празна и гласовете кухо ехтяха в пространството. После идваха граждани със специални поклони, доказващи тяхната святост, и оплакваха с виещ глас в бездънната тъмнина. Но когато се провеждаха игрите, в тяхна чест всичко се осветяваше, звучеше музика и пещерата преливаше от хора.
    От Пазара се влизаше и в други важни пещери. От източната му страна множество от малки площадки и полуетажи водеха нагоре между виещи се стъпала, прекъсвани от тежки балюстради, към обширна пещера-резиденция, наречена Вак — на името на потока, който минаваше край нея и клокочеше в дълбоката клисура. Арката на входа на резиденцията Вак бе богато гравирана с кръгли фигури, преплетени с пенещи се вълни и звезди, но много от тях бяха разрушени от отдавнашно свличане на покрива.
    Вак бе най-старата пещера след Пазара и беше пълна с убежища, както ги наричаха, датиращи от много векове. За човек от външния свят, прекрачил прага й, разглеждайки или по-скоро предполагайки какво би могъл да види, стръмните и объркани тераси на пещерата се губеха в неизвестността. В неясната светлина Вак бе като сън, в който материалното не можеше да се различи от нереалното, и детето на Преградните планини усети как сърцето му се сви. Нужна беше сила като Акха, за да спаси всеки, който пристъпва в такъв многолюден некропол.
    Ала Юли се приспособи с гъвкавостта, характерна за младите. За него Вак беше разточителен град. Попаднал в гилдията на чираци на неговата възраст, той бродеше из убежищата, струпани на етажи и често преминаващи едно в друго. Килиите бяха една върху друга, във всяка мебелите бяха неподвижни, тъй като бяха изсечени от същия камък, както стените и подовете, и всичко бе подредено в една редица. Сложна беше историята на правилата за движение и уединение в този жив лабиринт, ала всички те бяха неизменно свързани със системата от гилдии на Вак и винаги, когато имаше някакъв спор, той биваше разрешаван от свещеник.
    В едно от тези убежища Туска, вежливата Кайлева жена, му намери собствена стая само на три врати от тяхното жилище. Беше без покрив и стените й бяха вълнообразни; Юли имаше чувството, че живее в каменно цвете.
    Вак се издигаше стръмно и бе слабо осветена от естествена светлина — по-слабо и от Пазара. Въздухът бе пълен със сажди от дима на лоените лампи, които се използваха икономично, защото свещениците събираха такса за всяка. Глинените им основи бяха номерирани. Тайнствената влага, пронизваща Пазара, не беше толкова силна тук.
    Една галерия водеше от Вак направо в Рек. Макар и на по-ниско равнище, тук също имаше порутени сводове, през които се влизаше в пещера с висок покрив, наречена Гройне. Тя се отличаваше с хубавия си чист въздух, въпреки че жителите на Рек смятаха жителите на Гройне за доста диви, главно защото принадлежаха към по-долните гилдии — месари, кожари, събирачи на кварц, глина и вкаменелости.
    В шуплестата скала, свързваща Гройне и Рек, имаше още една голяма пещера, населена с хора и говеда. Това беше Прейн, избягвана от мнозина. Когато Юли пристигна, гилдията на сапьорите я разширяваше. Прейн събираше фекалиите от другите пещери и хранеше свинете и благоденстващите в мрака растения, които вирееха в топлината й. Някои от фермерите отглеждаха като странично занимание птицата прийт, която имаше светещи очи и луминесцентни петна по крилете си. Прийтите бяха кафезни птици; те внасяха малко светлина в убежищата на Вак и Гройне — макар че и за тях свещениците на Акха събираха такса.
    „В Гройне са тъпи, в Прейн са груби“ — казваше местната поговорка. Ала на Юли хората му се видяха безжизнени, освен когато бяха възбудени от състезанията. Не бяха като малцината търговци и трапери, живеещи в Пазара, по терасите на собствената си гилдия, които редовно имаха възможност да бъдат благословени от Акха и ги изпращаха по работа във външния свят — като двамината, с които се бе срещнал, а те представляваха рядко изключение.
    От главните пещери, а и от по-малките излизаха пътеки и тунели и водеха до скала без вход и без изход, някои слизаха долу, други се изкачваха нагоре. Пановал бе пълен с легенди за магически животни, достигнали до днешни времена от първородната тъмнина на скалата или от хората, тайно отвлечени от убежищата им и изведени в планината. Най-добре да стоиш в Пановал, където Акха се грижи за собствеността си със сляпото си око. По-добре Пановал и данъците, отколкото студения блясък навън.
    Тези легенди се пазеха от гилдията на разказвачите, чиито членове стояха на всяка площадка или чакаха по стъпалата и разказваха фантастични приказки. В този свят на неясна светлина думите служеха за пътеводител.
    На Юли не му бе разрешено да проникне в една част на Пановал, която често се споменаваше. Това бе Холис. Дотам можеше да се стигне по галерия и стъпала от Пазара, но мястото беше обградено от милиция. Никой не отиваше доброволно там по виещите се коридори. В Холис живееха милицията, която пазеше закона в Пановал, и свещеничеството, което се грижеше за душите на хората.
    Всички тези институции изглеждаха в очите на Юли тъй величествени, че той не можеше да схване несправедливостта им.
    Трябваше му малко време, за да разбере всъщност колко изкъсо бяха държани хората. Изобщо не се учудваха на системата, в която бяха родени. Ала Юли, свикнал с откритите пространства и твърде ясните закони за оцеляване, бе удивен от това, че всяко тяхно движение се подчиняваше на някакво правило. И в същото време се чувстваха изключително привилегировани.
    С товара си от законно получени кожи Юли смяташе да закупи щанд до магазинчето на Кайле и да завърти търговия. Откри, че съществуват множество подзакони, които забраняват нещо толкова обикновено. Не можеше да търгува, ако не притежава щанд, освен ако няма специално разрешително, а за това Юли трябваше да бъде роден като член на гилдията на амбулантните търговци. Освен това беше необходимо да е преминал период на чиракуване, да е получил известна квалификация — нещо като изпит, което можеше да разреши само свещеничеството. Нуждаеше се и от сертификат в две части, издаден от милицията, заедно със застраховка и препоръки. Нито пък имаше право да търгува, ако обитава убежище. Той и сега не можеше да притежава стаята, която Туска бе наела за него, освен ако не е официално признат от милицията. Нямаше възможност да получи и най-елементарната квалификация: вярата в Акха и доказателство за редовното си служене на божеството.


    — Много е просто. Най-напред, тъй като си дивак, трябва да отидеш при свещеник.
    Това му заяви остролик милиционерски капитан, пред който Юли трябваше да се яви. Срещата се състоя в малка каменна стая, чийто балкон бе на метър-метър и нещо над една от терасите на Пазара, откъдето човек можеше да наблюдава всичко, което става на площада.
    Капитанът носеше дълго наметало в черно и бяло над обичайните кожи, които служеха за облекло. На главата си бе сложил бронзов шлем със свещения символ на Акха — два вписани кръга с две радиални линии. Кожените ботуши стигаха до средата на прасците му. Зад него стоеше фагор. Над белите му рунтави вежди около главата му бе завързана лента в черно и бяло.
    — Гледай в мен! — изръмжа капитанът.
    Но Юли непрекъснато шареше с очи; спираше ги само върху мълчаливия фагор — чудеше се какво прави тук.
    Ансипиталът стоеше с мълчаливо самообладание, навел тромавата си глава. Рогата му бяха скъсени, а режещите им краища бяха изтъпени с пила. Юли забеляза, че има кожен нашийник и кожена яка, полускрити от бялата му коса, символ за подчинение пред властта на човека. Та нали представляваше заплаха за гражданите на Пановал! Много офицери се появяваха на публични места, придружавани от фагори — те бяха ценени за способността им да виждат в тъмнината. Обикновените хора трепереха от страх при вида на тромавите животни, които говореха примитивен олонецки. Юли се чудеше как е възможно тези хора да се свържат със същите животни, които бяха затворили баща му — същества, които всички в открития свят ненавиждаха от самото си раждане.
    Разговорът с капитана бе отчайващ, ала това не бе най-лошото. Юли не би могъл да остане тук, ако не се подчинява на правила, а те нямаха край; не му оставаше нищо друго — както му внушаваше Кайле, — освен да се примири. За да стане гражданин на Пановал, трябваше да мисли и да чувства като пановалец.
    Така че се налагаше да се срещне със свещеник и това стана в коридора на убежищата, където беше и неговата стая. Последваха многобройни продължителни беседи, по време на които бе обучаван в ритуалната история на Пановал („роден от сянката на Великия Акха във вечните снегове…“) и принуден да изучи голяма част от свещените писания наизуст. Трябваше да върши всичко, което Сатаал, свещеникът, го караше да върши, да изпълнява много досадни поръчки, тъй като Сатаал бе мързелив. За Юли не бе голямо утешение, че децата в Пановал преминават подобни курсове и инструктажи в най-ранна възраст.
    Сатаал бе мъж със здраво телосложение, бледолик, с малки уши и тежка ръка. Главата му бе обръсната, брадата — сплетена на плитки като на мнозина от неговия орден. В плитките проблясваха бели кичури. Носеше роба до коленете в черно и бяло. Лицето му беше белязано от прекарана едра шарка. На Юли му трябваше известно време, за да установи, че въпреки белите кичури Сатаал не бе достигнал и средна възраст, нямаше и двайсет години. Ала се движеше с прегърбени рамене, с което искаше да се покаже и по-възрастен, и по-загрижен.
    Когато се обръщаше към Юли, Сатаал винаги говореше вежливо, ала спазвайки дистанция. Поведението му вдъхваше увереност на момчето, сякаш му казваше: „Това е работа, която двамата трябва да свършим, но аз няма да я усложнявам, като се намесвам в личните ти чувства.“ Ето защо Юли си мълчеше, посветил се на задачата да изучи всички надути стихчета, които му бяха необходими.
    — Но какво означават те? — попита той веднъж, съвсем объркан.
    Сатаал бавно се изправи в малката стая, обърна се, така че приведените му рамене се очертаха в черно пред някакъв далечен светилник, а всичко останало се скри в обгръщащата го сянка. На темето му лъсна бледа светлина, когато той тръгна към Юли и поучително заговори:
    — Най-напред ги научи, приятелю, а обясненията после. Когато ги научиш, ще срещнеш по-малко трудности в интерпретирането им. Почувствай всичко със сърцето си, едва ли ще ти е необходим размисъл. Акха никога не изисква разбиране от хората си, единствено подчинение.
    — Каза, че Акха е безразличен към хората в Пановал.
    — Важното, Юли, е, че Пановал не е безразличен към Акха. Хайде сега, още веднъж:
Отровата на Фрейър който лочи,
както риба въдица в поточе,
човек голям когато порасте,
огромни рани ще ни нанесе.

    — Но какво значи това? — попита отново Юли. — Как мога да го науча, като не го разбирам?
    — Повтори го, синко — изрече сурово Сатаал. — „Отровата на Фрейър…“
    Юли се сля с тъмния град. Мрежите на неговите сенки обвиха духа му, така както във външния свят бе виждал мрежите на мъжете да оплитат рибата под леда. Майка му идваше в сънищата му, а от устата й бликаше кръв. После се събуждаше и разбираше, че лежи върху тясната кушетка с поглед, зареян високо нагоре, далеч над рамките на напомнящата каменно цвете стая, към покрива на Вак. Понякога, когато въздухът бе сравнително чист, той виждаше далечни подробности, висящите прилепи, сталактитите, скалата, блестяща от течност, която бе престанала да бъде течност. Тогава желаеше да излети от капана, в който се намираше. Ала нямаше къде да отиде.
    Веднъж в среднощно отчаяние се промъкна в дома на Кайле, за да се утеши. Кайле се ядоса, че го будят, и му каза да си ходи, ала Туска му говореше тъй нежно, сякаш бе неин син. Тя го потупа по рамото и тихо го хвана за ръката.
    След малко тихо заплака и сподели с него, че наистина имала син, хубаво и добро момче на неговата възраст, на име Юзилк. Ала полицията го прибрала по обвинение в престъпление, което никога не бил извършил. Всяка нощ лежала будна и мислела за него — къде ли го крият, в някое от онези ужасни места в Холис, пазен от фагори, и се чудела дали ще го види пак.
    — Милицията и свещениците тук са толкова несправедливи — прошепна й Юли. — Моят народ се задоволява с малко в пустошта, но всички там са равни пред несгодите на студа.
    Туска помълча, после отвърна:
    — В Пановал има хора — както жени, така и мъже, които не наизустяват свещените книги и смятат да отхвърлят управляващите. Но без управляващите ние ще бъдем унищожени от Акха.
    В мрака Юли се вгледа в силуета й.
    — Мислиш ли, че Юзилк е бил отведен… защото е искал да отхвърли властващите?
    Тя отговори тихо, като здраво стискаше ръката му:
    — Не бива да задаваш такива въпроси, ако не искаш да си намериш белята. Юзилк винаги е бил непокорен — да, може би е попаднал сред лоши хора…
    — Спрете да дърдорите! — викна Кайле. — Върни се в постелята си, жено, и ти в твоята, Юли.
    През всичкото време, докато траеха сбирките със Сатаал, Юли мислеше за техния разговор. Привидно се съгласяваше със свещеника.
    — Не си глупак, макар и да си дивак, а това можем да променим — заяви Сатаал. — Скоро ще преминеш към следващото равнище. Защото Акха е бог и на земята, и на подземното царство и ти ще разбереш някои неща за живота на земята и за нашия живот във вените й. Вените й се наричат земни октави, а нито един човек не може да бъде нито щастлив, нито здрав, ако не живее по своите собствени земни октави. Макар и бавно, ти би могъл да получиш просветление. Може би ако докажеш, че си достатъчно добър, самият ти ще станеш свещеник и ще служиш на Акха по по-добър начин.
    Юли държеше устата си затворена. Беше извън силите му да заяви на свещеника, че не желае особеното внимание на Акха: новият живот, който бе започнал в Пановал бе едно просветление.
    Дните спокойно отминаваха един след друг. На Юли му правеше огромно впечатление неизменното търпение на Сатаал и вече не мразеше толкова много инструктажите му. Дори без компанията на свещеника той мислеше за тях. Учението бе ново и изненадващо вълнуващо. Сатаал му бе казал, че някои свещеници, които постят, могат да общуват с мъртвите, дори с личности от историята; Юли никога не бе чувал за подобни неща, но преди да ги нарече глупости, се поколеба.
    Тръгна да броди сам из покрайнините на града и гъстата тъмнина му напомни нещо познато. Вслушваше се в разговорите на хората, които често обменяха мисли за вярата, в ораторите, които разказваха истории по ъглите на улиците и често ги преплитаха с религията.
    Тя бе романтика на тъмнината, както и ужас за хората от Преградните планини, които пъдеха зли духове с тамтамите на племето. Малко по-късно Юли започна да схваща от разговорите за религията ядрото на истината, а не просто безсмислици; трябваше да има някакво обяснение защо хората се раждат и умират. Само диваците нямаха нужда от обяснения.
    Чувстваше се също както когато откриеше животинска следа в снега.
    Веднъж попадна във вонящата част на Прейн, където изсипваха сметта в канавки, засадени с нощни култури. Тук хората бяха груби, както се казваше в поговорката. Един мъж с късо подстригана, свободно развята коса — значи нито свещеник, нито разказвач, изтича и скочи върху количката, с която караха мръсотиите.
    — Приятели — викна той, застанал пред тях. — Ще ме чуете ли за минута? Спрете да работите и чуйте какво ще ви кажа. Не говоря от свое име, а от името на Великия Акха, чийто дух се движи вътре в мен. Трябва да говоря от негово име, макар че така животът ми ще бъде застрашен, защото свещениците изопачават думите му, използвайки ги за своите собствени цели.
    Хората спряха и наостриха уши. Двамина се опитаха да се пошегуват, ала останалите се заслушаха с подчертан интерес, включително и Юли.
    — Приятели, свещениците твърдят, че трябва да се жертваме в името на Акха, защото само тогава той ще ни пази в огромното сърце на своята планина. А аз твърдя, че това е лъжа. Свещениците живеят в охолство и не се интересуват от нашия живот, от страданията на обикновените хора. Чрез моята уста ви говори Акха — трябва да направите нещо повече. Трябва да се почувстваме по-добре. Водим твърде опростен живот — щом си плащаме данъците и се жертваме, за друго нехаем. Само ходим на състезания. Толкова често чувате, че Акха нехае за нас и се интересува единствено от борбата си с Утра. Трябва да го накараме да ни обърне внимание и да бъдем достойни за неговото внимание. Трябва да се променим! Да, да се променим! Свещениците, които живеят толкова лесно, трябва също да се променят…
    Някой извика, че пристига милиция.
    Младежът млъкна, после продължи:
    — Казвам се Нааб. Помнете думите ми. Нам също е отредена роля във Великата борба между Небето и Земята. Ако мога, ще се върна да продължа онова, което имам да ви казвам — да довърша обръщението си към цял Пановал. Промяна, промяна! Докато не стане твърде късно…
    Когато младежът скочи долу, събраната тълпа се раздвижи. Огромен, завързан с въже фагор се втурна напред — войник държеше свободния край на въжето. Той настигна Нааб и го сграбчи за рамото с мощните си рогови ръце. Младежът нададе вик на болка, но бялата рунтава ръка обви шията му и той бе отведен в посока на Пазара и Холис.
    — Не биваше да говори такива неща — измърмори един сив човечец, когато тълпата се разпръсна.
    Юли импулсивно последва човека и го хвана за ръкава.
    — Но Нааб не каза нищо против Акха. Защо милицията го отведе?
    Човекът плахо го огледа.
    — Познавам те. Ти си дивак; иначе нямаше да задаваш такива глупави въпроси.
    Вместо отговор Юли вдигна юмрук.
    — Не съм глупак, затова ти задавам този въпрос.
    — Ако не беше глупав, щеше да си мълчиш. Кой, мислиш, държи властта тук? Свещениците, разбира се. Ако говориш против тях…
    — Но нали това е властта на Акха?
    Сивият човечец се стопи в тъмнината. А наоколо в мрака, в който Юли винаги беше нащрек, се усещаше нечие чудовищно присъствие. Акха?
    Един ден предстоеше голямо състезание в Рек. Именно тогава Юли, вече свикнал с живота в Пановал, беше разтърсен до дъното на душата си и получи просветление. Тримата с Кайле и Туска бързаха за игрите. Лоените лампи горяха в нишите по целия път от Вак до Рек. Множество хора се катереха по стесняващите се каменни коридори, бореха се със стръмните стъпала, подвиквайки си, докато се подреждаха на площадката за състезания.
    Повлечен от човешката тълпа, Юли внезапно зърна Рек пред себе си, вълнообразните му стени с играещи светлини по тях. Отначало видя само част от помещението, ограничено от стените на коридора, по който трябваше да мине простолюдието. Юли се движеше, а отпред, в ограниченото пространство, заедно с него се движеше самият Акха — високо над главите на хората.
    Не слушаше какво му говори Кайле. Върху него бе паднал взорът на Акха; чудовищното присъствие в тъмнината бе излязло наяве.
    В Рек свиреше музика, трепетна и стимулираща. Свиреше за Акха. Божеството стоеше с широки, всяващи ужас вежди, с големите си каменни невиждащи и в същото време всевиждащи очи, осветени отдолу с факли. Краищата на устата му бяха увиснали в презрителна гримаса.
    В пустошта не съществуваше подобно нещо. Юли почувства слабост в коленете. Някъде вътре в него един мощен глас, в който той едва разпозна своя собствен глас, възкликна: „О, Акха! Най-после ти вярвам. Твоя е властта. Прости ми и ми разреши да ти служа.“
    И все пак заедно с този робски глас се появи втори, който говореше едновременно с първия, съвсем земен: „Народът на Пановал сигурно разбира великата истина и ще е полезно да я проумея, следвайки Акха.“
    Юли се удиви на объркаността в душата си, а вътрешната му борба продължи и в помещението, където се виждаше по-голямата част от каменното божество. Нааб беше казал: „На хората е отредена роля в борбата между Небето и Земята.“ Сега вече той усещаше тази борба вътре в себе си.
    Състезанията бяха напрегнати и вълнуващи. Бягането и мятането на копие бяха последвани от борба между хора и фагори, които бяха с отрязани рога. После дойде стрелбата по прилепи и Юли излезе от състоянието си на обърканост, за да се слее с въодушевлението. Той се страхуваше от прилепи. Високо над тълпата покривът на Рек бе претъпкан с косматите същества, клатушкащи се над главите на хората на мъхестите си криле. Стрелци с лъкове се изправиха и стреляха поред със стрели, към които бяха прикачени копринени конци. Когато улучеха прилеп, той пърхаше надолу, белязан със съответния конец.
    Победител стана едно момиче. То носеше светлочервено облекло, стегнато в шията и дълго до земята; дръпна тетивата и попадението й бе по-точно от на който и да е мъж. Косата й беше дълга и тъмна. Казваше се Искадор и публиката бурно я аплодира, но все пак Юли й ръкопляска най-много.
    Последваха гладиаторски борби — мъже срещу мъже, мъже срещу фагори, и арената се изпълни с кръв и смърт. И през всичкото това време, дори когато Искадор опъваше лъка и извиваше тялото си, Юли с огромна радост си мислеше за голямата вяра, която бе открил у себе си. Объркаността ще премине в познание, което щеше да придобие — така предполагаше.
    Припомни си легендите, които бе слушал около бащиното си огнище. По-възрастните разговаряха за двама Стражи в небесата и как веднъж хората обидили Бога на небето, наречен Утра. Ето защо той бе лишил земята от топлина. Сега стражите очакваха часа, когато Утра щеше да се завърне, за да погледне отново с обич земята и да види дали хората се държат по-добре. Ако е доволен, ще стопи вечните ледове.
    Е, Юли трябваше да признае, че неговите хора бяха диваци, както твърдеше Сатаал. Как иначе баща му щеше да се остави да бъде отвлечен от фагорите? И все пак в тези приказки сигурно имаше някаква истина. Тук, в Пановал, разказваха историята по-правдоподобно. Утра бе просто едно дребно божество, ала бе отмъстителен и се рееше свободно в небесата. Акха бе великият земен бог, който управляваше закрилящото ги подземие. Двамата Стражи не пазеха добросъвестно в небесата, те принадлежаха на Утра и можеха да се обърнат срещу човечеството.
    Запаметените цитати вече придобиваха смисъл. От тях се излъчваше светлина и затова Юли си ги повтаряше с удоволствие. Преди цитирането им го измъчваше, а сега го правеше с радост, втренчил поглед в лицето на Акха:
Небето лъже безобразно —
не гледайте натам, човеци,
а срещу гадните намеци
недрата на Акха ни пазят.

    На следващия ден той скромно отиде при Сатаал и му заяви, че вече е приел вярата.
    Свещеникът извърна бледото си лице към него, барабанейки с пръсти по коляното си.
    — Как прие вярата? В наши дни лъжите се множат като мухи.
    — Погледнах лицето на Акха. За пръв път го видях ясно. Душата ми се разтвори.
    — Още един лъжепророк бе арестуван онзи ден.
    Юли се удари в гърдите.
    — Онова, което чувствам вътре в себе си, не е лъжа, отче.
    — Не е толкова лесно — каза свещеникът.
    — О, много е лесно — сега всичко ще бъде много лесно!
    И той падна в краката на отеца, като плачеше от възторг.
    — Нищо не е толкова лесно.
    — Учителю, дължа ти всичко. Помогни ми. Искам да стана свещеник, да бъда като теб.


    През следващите няколко дни той бродеше из коридорите и убежищата и виждаше все нови и нови неща. Не усещаше повече ръката на мрака, обвила сърцето му под земята. Живееше в облагодетелстван район, защитен от всички жестоки сили, превърнали го в дивак. Чак сега забеляза колко гостоприемен е сумракът.
    Видя и колко красив е Пановал, навсякъде, във всички свои кътчета. По време на дългото си пребиваване тук художници украсяваха пещерите. Цели стени бяха покрити с рисунки и гравюри, много от тях илюстрираха живота на Акха и великите битки, които е водил, когато повечето човеци са вярвали в силата му. Върху картините, поизбелели от годините, бяха нарисувани нови. Художниците все още работеха, често опасно увиснали на стигащо до покрива скеле, напомнящо скелета на митично дълговрато животно.
    — Какво става с теб, Юли? Вече не идваш — попита го Кайле.
    — Ще ставам свещеник. Окончателно реших.
    — Никога няма да ти разрешат — нали идваш от външния свят?
    — Моят свещеник разговаря с властите.
    Кайле подръпна меланхоличния си нос, ръката му бавно продължи надолу, подръпна мустака си, като в същото време замислено наблюдаваше Юли. Очите на момчето вече се бяха приспособили към полумрака до такава степен, че забелязваше съвсем ясно всеки нюанс в изражението на лицето на приятеля си. Кайле мълчаливо мина в задната част на магазинчето си и Юли го последва.
    Сграбчвайки отново мустака си, сякаш търсеше безопасност там, Кайле постави другата си ръка върху рамото на Юли.
    — Ти си добро момче. Напомняш ми за Юзилк, но той никога нямаше да се залови с това… Чуй ме: Пановал не е онова, което беше в детството ми, когато тичах бос из пазарите. Не знам какво стана, но няма повече покой. Според мен всички думи за промяна са чисти глупости. Знаят го дори свещениците, а лудите само повтарят — промяна, та промяна. Та ти казвам, остави всичко да върви по пътя си. Разбираш ли ме?
    — Да, разбирам те.
    — Добре тогава. Може би си мислиш, че когато станеш свещеник, ще ти бъде лесно? Може би. Но не ти го препоръчвам засега. Не е толкова… толкова безопасно, колкото беше. Следиш ли мисълта ми? Започват да нервничат. Чувам, че в Холис често екзекутират свещеници-еретици. По-добре е да стоиш тук, около мен, да бъдеш полезен. Разбираш ли? Говоря ти за твое добро.
    Юли заби поглед в утъпканата земя.
    — Не мога да ти обясня как се чувствам, Кайле. Някак обнадежден… Мисля, че нещата трябва да се променят. Самият аз искам да се променя, макар да не знам по какъв начин.
    Кайле въздъхна и сне ръка от рамото на Юли.
    — Добре, момче, ако държиш на своето, добре. Само не казвай, че не съм те предупреждавал…
    Въпреки грубия тон на мъжа Юли бе развълнуван, че проявява загриженост. А Кайле съобщи новината за намеренията на Юли на жена си. Когато вечерта момчето се върна в малката си вълнообразна стая, Туска се появи на прага.
    — Свещениците могат да ходят навсякъде. Ако те посветят, ти ще управляваш тук. Ще влизаш и ще излизаш от Холис.
    — Предполагам.
    — В такъв случай ще можеш да разбереш какво е станало с Юзилк. Опитай се заради мен. Кажи му, че още мисля за него. Ела да ми кажеш, ако научиш нещо за него.
    Тя постави ръка на рамото му. Той й се усмихна.
    — Много си мила, Туска. Нима твоите въстаници, които искат да свалят властниците на Пановал, нямат никакви новини за сина ти?
    Тя се изплаши.
    — Юли, когато станеш свещеник, ще се промениш съвсем. Затова няма да говоря повече, защото се страхувам да не навредя на семейството си.
    Той сведе поглед.
    — Ако някога ви навредя, Акха ще ме накаже.
    Следващия път, когато се показа пред свещеника, там присъстваше и един войник — стоеше зад Сатаал в мрачината с фагорна каишка. Свещеникът попита Юли дали би дал всичко, което притежава, за да последва пътя на Акха. Младежът отговори, че би го направил.
    — Тогава да бъде.
    Свещеникът плесна с ръце и войникът се отдалечи. В този миг Юли осъзна, че е загубил всичките си притежания, колкото и малко да бяха; всичко, с изключение на дрехите на гърба му и ножа, който майка му бе гравирала, щеше да бъде отнето от военните. Без да продума повече, Сатаал се обърна, повика го с пръст и тръгна към Пазара. Юли не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, а сърцето му щеше да се пръсне.
    Когато стигнаха до дървения мост, свързващ бреговете на бездната, в чието дъно Вак подскачаше и се пенеше, Юли се обърна, погледна отвъд търговците и клиентите, чак към далечната арка на входа и улови блясъка на снега.
    Неизвестно по каква причина той си помисли за Искадор, момичето с тъмните развети коси. После с бърза крачка последва своя свещеник.
    Изкачваха се по терасите на боготвореното място, където хората се блъскаха, за да оставят подаръците си в краката на Акха. Отзад имаше разноцветни паравани. Сатаал се промъкна покрай тях и тръгна по стесняващ се коридор нагоре по леко наклонени стъпала. Много бързо наоколо притъмня още повече и те завиха покрай един ъгъл. Издрънча звънец. Юли се стресна, понеже беше напрегнат. Стигнаха до Холис по-бързо, отколкото бе предполагал.
    За пръв път, откакто беше в многолюдния Пановал, наоколо не се виждаше жива душа. Стъпките им кънтяха в тишината. Юли не виждаше нищо; свещеникът пред него бе само едно усещане, тъмна сянка, нищо, тъмнина в тъмнината. Не смееше да спре или да извика — от него сега се изискваше сляпо подчинение и той трябваше да приема всичко като изпитание на желанието му. Акха обичаше тъмнината на преизподнята, той също трябваше да я обича. И все пак липсата на каквото и да било, празнотата, набиваща се в сетивата му само като шепот, го плашеше.
    Вървяха цяла вечност навътре в земята. Така му се стори.
    Внезапно съзря мека светлина — светлинен стълб прониза неподвижното езеро от тъмнина. В основата му се образува светъл кръг, в него се движеха двете свити фигури. Извиси се силуетът на свещеника, около него се вееше дрехата му в черно и бяло. Това подсказа на Юли къде се намира.
    Нямаше стени.
    Беше по-страшно от пълната тъмнина. Беше толкова свикнал с рамките на селището, с наличието на скали, ниши, приятелски гръб, женско рамо, винаги блъскащи се един в друг, че чак го хващаше агорафобия. Той падна на земята, въздъхна шумно и запълзя.
    Свещеникът не се обърна. Достигна там, където падаше светлината, и продължи да върви с твърда крачка, подметките на обувките му отчетливо потракваха и фигурата му почти веднага се скри зад ослепителната светлина.
    Изоставен и отчаян, младежът се изправи и се втурна напред. Когато ослепителната светлина обви и него, той погледна нагоре. Високо над главата си видя дупка, през която нахлуваше обикновената светлина на деня. Там горе бяха нещата, които познаваше от рождението си, нещата, от които се бе отрекъл заради Бога на тъмнината.
    Зърна нащърбена скала. Сега вече разбра, че е в зала, по-голяма и по-висока от всички останали в Пановал. По сигнал — вероятно звънеца, който беше чул — някой бе вдигнал капак високо горе към външния свят. Като предупреждение? Или като съблазън? Или просто бе ефектен номер?
    Може би и трите, помисли си той, тъй като всички бяха толкова по-умни от него. Побърза зад изчезващата фигура на свещеника. След миг по-скоро усети, отколкото видя, че светлината зад него изчезна — капакът се бе затворил. Юли отново се намираше в непроницаема тъмнина.
    Най-после двамата стигнаха отсрещната стена на гигантската зала. Юли чу, че свещеникът забавя крачка. Сатаал безпогрешно стигна до вратата и почука. След малко им отвориха. Във въздуха плаваше лампа, която непрекъснато подсмърчаща възрастна жена носеше над главата си. Тя им разреши да влязат в каменен коридор, преди да залости вратата зад тях.
    Подът бе покрит с килими. Наоколо една срещу друга се намираха врати. Покрай двете стени имаше тясна, достигаща до коляното ивица с гравюри. Юли искаше да ги види по-отблизо, ала не посмя. Иначе стените бяха голи. Подсмърчащата жена почука на една от вратите. Когато отвориха, Сатаал я бутна и махна на Юли да влезе. Младежът се поклони, отмина протегнатата ръка на учителя си и влезе в стаята. Вратата зад него се затвори. Това бе последният път, когато Юли видя Сатаал.
    Стаята бе обзаведена с неподвижни мебели от камък, покрити с шарени черги. Бе осветена от двойна лампа върху желязна поставка. До каменната маса седяха двама мъже. Вдигнаха сериозен поглед от някакви документи. Единият беше капитан от милицията, шлемът с отличителните знаци лежеше на масата до лакътя му. Другият беше слаб сив свещеник с по-скоро дружелюбна физиономия. Той примигваше, сякаш лицето на Юли го заслепяваше.
    — Юли от външния свят? Щом си стигнал толкова далеч, значи си направил една стъпка към свещенослужене на Великия Акха — заяви свещеникът с писклив глас. — Аз съм отец Сифанс и най-напред бих искал да те попитам дали имаш някакви прегрешения, които разколебават духа ти и които би искал да изповядаш?
    Юли бе разстроен, че Сатаал го бе изоставил тъй внезапно, без дори да му прошепне сбогом, макар да разбираше, че трябва да изостави светските неща като любов и приятелство.
    — Нямам какво да изповядам — намусено отвърна той, без да гледа слабия свещеник в очите.
    Свещеникът се прокашля. Капитанът заговори:
    — Младежо, погледни ме. Аз съм капитан Еброн от Северната охрана. Ти влезе в Пановал с шейна, теглена от асокини, известни като впряга на Грипси. Била е открадната от двама известни търговци в града — Атримб и Праст, и двамата от Вак. Телата им са намерени недалеч от тук, прободени с копия, по всичко изглежда убити, докато са спели. Какво ще кажеш за това престъпление?
    Юли се бе вторачил в пода.
    — Не знам нищо.
    — А ние мислим, че знаеш всичко… Ако престъплението бе извършено на територията на Пановал, присъдата щеше да бъде смърт. Какво ще кажеш?
    Юли усети, че започва да трепери. Не това беше очаквал.
    — Нямам какво да кажа.
    — Много добре. Не можеш да станеш свещеник, докато това престъпление лежи на съвестта ти. Трябва да си признаеш. Ще те затворят, докато не признаеш.
    Капитан Еброн плесна с ръце. Влязоха двама войници и сграбчиха Юли. Той се възпротиви за миг, за да изпита силата им. Извиха силно ръцете му и младежът се остави да бъде поведен.
    Да, мислеше си Юли, Холис, пълен със свещеници и войници. Заловиха ме на място. Какъв глупак съм бил, жертва. О, татко, ти ме изостави…
    Той изобщо не можеше да забрави за двамата мъже. Двойното убийство все още тегнеше на душата му, макар че се опитваше да го оправдае, че те първи се опитаха да го убият. Много дълги нощи, докато лежеше буден на леглото си във Вак, вторачен във високия свод, той виждаше отново очите на мъжа, когато се надигна и се опита да измъкне копието от тялото си.
    Килията беше малка, влажна и тъмна.
    Когато се съвзе от шока на самотата, той се огледа загрижено. В затвора му нямаше нищо друго освен зловоние и ниска издатина да му служи за легло. Юли седна на нея и скри лице в ръцете си.


    Бяха му предоставили доста време за размисъл. В непроницаемата тъмнина мислите му заживяха свой собствен живот, сякаш откъслеци от кошмар. Хора, които познаваше, и други, които никога не беше виждал, населяваха пространството около него, заети с някакви тайнствени дела.
    — Мамо! — възкликна той.
    Онеса беше там, същата като преди болестта си — тънка и подвижна, с издълженото си сериозно лице, винаги готово да се усмихне на сина си, макар и сдържано. На раменете си носеше тежък наръч клони. Късороги черни прасенца вървяха пред нея. Небето беше блестящо синьо. И Баталикс, и Фрейър грееха над тях. Онеса и Юли вървяха по една пътека в тъмната смърчова гора и бяха заслепени от светлината отразяваше се в снежните преспи и изпълваше целия свят.
    Пред тях се издигаха развалини. Въпреки че в далечното минало постройката бе солидна, времето я бе разрушило, плесен растеше върху старото дърво. Пред нея имаше широки стъпала, вече порутени. Онеса захвърли дървата на земята и толкова нетърпеливо се затича нагоре по стъпалата, че почти летеше. Вдигна ръце, облечени в ръкавици и дори запя в мразовития въздух звънка мелодия.
    Юли много рядко беше виждал майка си в подобно настроение. Защо ли се държеше така? Защо не беше по-често такава? Юли не смееше да я попита направо, ала копнееше да чуе дума от нея, затова попита:
    — Кой е построил това място, мамо?
    — О, то винаги си е било тук. Старо е като планините…
    — Но кой го е построил, мамо?
    — Не знам. Вероятно семейството на баща ми, много, много отдавна. Те са били заможни хора, имали са много зърно.
    Легендата за заможността на семейството на майка му му бе добре известна, както и подробностите около зърното. Той тръгна по рухналите стъпала и блъсна една врата, която се отвори трудно. Когато си пробиваше път навътре с рамо напред, наоколо се бе разпрострял облак от сняг. Там беше зърното — златно, купища зърно, достатъчно за всички тях за цял живот. То се заизлива към него като река, огромни купчини се стичаха на водопади по стъпалата. А изпод житото се появиха две мъртви тела, които сляпо се бореха да достигнат светлината.
    Той скочи с гръмогласен вик, изправи се на крака и тръгна към вратата на килията. Не можеше да разбере откъде пристигаха тревожните картини, сякаш не бяха част от него.
    Юли си помисли:
    „Сънищата не са за теб, мошенико. Твърде си груб. Сега мислиш за майка си, а кога си показал любовта си към нея? Беше те страх от юмрука на баща ти. Мисля, че наистина мразех баща си. Мисля, че се зарадвах, когато фагорите го отвлякоха, нали?
    Не, не… Просто преживяното ме е направило корав. Ти си безчувствен, мошенико, безчувствен и жесток. Ти уби онези двамата. Какъв ще станеш? По-добре е да си признаеш за убийствата и да видиш какво ще стане. Опитай се и ме обичай, опитай се и ме обичай.
    Знам толкова малко. Това е. Целия свят — искаш да го откриеш. Акха трябва да знае. Очите му виждат всичко. Но аз — ти си толкова малък, мошенико, животът не е нищо повече от странно усещане при отлитането на Вестителя.“
    Той се ободри от собствените си мисли. Най-после викна на охраната да отвори вратата и разбра, че е престоял в карцера само три дни.


    Една година и един ден Юли служи в Холис като послушник. Не му беше разрешено да напуска помещенията, блуждаеше в нощно бдение, без да знае дали Фрейър и Баталикс плуват в небето поотделно или заедно. Желанието да побегне през бялата пустош постепенно го напусна под въздействието на мрачното величие на Холис.
    Беше си признал убийството на двамата мъже. Не последва наказание.
    Слабият сив свещеник с примигващи очи, отец Сифанс, бе отговорен за Юли и за още няколко послушници. Сплете пръсти и му каза:
    — Нещастният инцидент с убийството сега е заключен в миналото. Все пак никога не бива да го забравяш, да не би, забравяйки го, да повярваш, че изобщо не се е случвал. Всичко в живота е взаимосвързано като покрайнините на Пановал. Пример за това е грехът ти и желанието ти да служиш на Акха. Нима си въобразяваш, че светостта кара човек да служи на Акха? В никакъв случай. Грехът е по-силната движеща сила. Приеми тъмнината — чрез греха ти се споразумяваш със собственото си нищожество.
    По едно време думата „грях“ често се появяваше на устните на отец Сифанс. Юли го наблюдаваше с интерес, със задълбочеността, която малките ученици посвещават на учителя си. Начинът, по който се движеха устните му, произнасяйки тази дума, бе нещо, което той после имитираше, съвсем сам, като използваше движенията му, за да повтори всичко, което трябваше да наизусти.
    Докато отецът имаше на разположение собствено жилище, където се оттегляше след наставленията, Юли спеше в обща спалня с останалите момчета, обитаваше тъмнина в сърцето на самата тъмнина. За разлика от отците на тях не им разрешаваха никакви удоволствия: песните, напитките, момичетата, забавленията бяха забранени, храната им беше оскъдна, подбрана от подаръците, които Акха получаваше всеки ден.
    — Не мога да се съсредоточа. Гладен съм — оплака се той веднъж на наставника си.
    — Гладът е вездесъщ. Не можем да очакваме от Акха да ни храни. Той ни защитава от външните враждебни сили, поколение след поколение.
    — Кое е по-важно: оцеляването или индивидът?
    — Индивидът притежава достойнства в собствените си очи, предимство имат поколенията.
    Юли се бе научил да спори по неговия метод, стъпка по стъпка.
    — Но поколенията са съставени от индивиди.
    — Поколенията не са просто сбор от индивиди. Те съдържат стремежи, планове, история, закони и преди всичко приемственост. Те съдържат миналото, както и бъдещето. Акха отказва да работи само с индивиди, затова индивидът трябва да се потисне, ако е необходимо — дори да изчезне.
    Много хитро отчето научи Юли да се съгласява. От една страна, у него трябваше да гори сляпата вяра, от друга — нуждаеше се от разум. През своето дълго пътешествие през годините подземната общност се нуждаеше от всички начини за оцеляване — и от молитва, и от разум. Според свещените писания някога в бъдещето, в самотната си битка Акха можеше и да бъде победен, а светът да премине през период, в който от небесата ще се спусне всепоглъщащ огън. Индивидът трябваше да изчезне, за да избегне ужаса на изгарянето.
    Юли се движеше между подземните стени с тези идеи, който се самооборваха сами. Те преобръщаха света му с главата надолу, ала именно в това се криеше тяхната изключителна привлекателност, тъй като всяко ново революционно виждане подчертаваше предишното му състояние на невежество.
    Сред всички лишения, сред объркаността му се прокрадна нещо приятно, което го успокои. Свещениците намираха пътя си през тъмния лабиринт, като четяха по стените чудотворната мистерия, в която Юли скоро трябваше да бъде посветен. Имаше още един ориентир, измислен, за да достави удоволствие. Музиката. Отначало в святата си невинност Юли си въобрази, че чува звуците на духовете над себе си. Не можеше да разбере откъде идва приятната мелодия, изпълнявана на еднострунен инструмент. Ако не е дух, нима е песента на вятъра в процепа на скалите?
    Удоволствието му бе толкова тайно, че не попита никого за звуците, не попита дори другарите си послушници, докато един ден неочаквано не попадна с отец Сифанс на религиозна служба. Хоровете бяха важни, не по-малко важно бе едногласното пеене, когато гласът се извисяваше високо в празното тъмно пространство. Ала онова, което Юли хареса най-много, беше втъкаването на нечовешки гласове, изтръгнати от инструментите на Пановал.
    В Преградните планини не бе чувал нищо подобно. Единствената музика, известна на тамошните племена, беше протяжното биене на кожените барабани, чукането на животински кости една в друга, пляскането на човешки ръце в съпровод на монотонния припев. Именно извисената сложност на новата музика убеди Юли в реалността на все още събуждащия се в него духовен живот. Особено впечатление му направи една мелодия и го сграбчи за сърцето — наричаше се „Олдорандо“. В нея бе включена партия за един инструмент, който се извисяваше над всички останали, после се гмуркаше сред звуците им и накрая отстъпваше и преливаше в обикновена мелодия, в която диреше собствено укритие.
    За Юли музиката почти се превърна в заместител на светлината. Когато разговаряше с останалите послушници, откри, че те не усещаха такова опиянение. Но пък те — беше започнал да го осъзнава — носеха в душите си много по-голямо обвързване с Акха от него. Повечето от тях обичаха или мразеха Акха от рождение, за тях той бе самата природа, а за Юли не беше.
    Когато се бореше с подобна материя по време на малобройните часове, отредени за сън, Юли се чувстваше виновен, че не е като останалите. Той обичаше музиката на Акха. Тя беше нов език за него. Ала беше музика, сътворена от човеци, а не от…
    Дори когато сподави съмненията си, те се появиха наново. Ами езикът на религията? Не беше ли той също творение на човеците — може би на приятни, безполезни хора като отец Сифанс?
    „Вярата не е покой, а мъчение; единствено Великата война е покой“ — поне този цитат съдържаше истина.
    Междувременно Юли се затвори в себе си и само външно проявяваше приятелски чувства към останалите послушници.
    Срещаха се на инструктаж в ниско, влажно, мъгливо помещение, наречено Клефт. Понякога там цареше непроницаема тъмнина, друг път се осветяваше с фитили, носени от отците. Всяка сбирка завършваше с един и същ ритуал — свещеникът притискаше с ръка челото на послушника, правеше жест към мозъка му — действие, на което по-късно в спалнята послушниците се присмиваха. Пръстите на свещениците бяха груби от четенето по стените — така се придвижваха бързо из лабиринтите на Холис и в най-гъстата тъмнина.
    Всеки послушник седеше на скамейка с много странна форма, направена от глинени тухли и обърната с лице към инструктора. Всяка бе украсена с различни барелефи, за да могат по-лесно да се разпознават в тъмнината… Учителят им седеше отпред и над тях, възседнал глинено седло.
    Когато бяха изминали само няколко седмици от послушанието, отец Сифанс обяви темата „Ерес“. Говореше с тих глас, като от време навреме покашляше. Да вярваш в нещо погрешно е по-лошо, отколкото изобщо да не вярваш. Юли се наведе напред. Двамата седяха в тъмното, ала отецът-настойник в съседната кабина им светна с примигващ пламък, който хвърляше мъглив оранжев ореол около главата на Сифанс и засенчваше лицето му. Черно-бялата дреха на стареца нарушаваше целостта на силуета му, така че той се сливаше с околната тъмнина. Край тях се носеха облаци мъгла, проследяваха всеки, който минаваше наблизо чрез четене по стената. Ниската пещера се изпълни с кашлица и мърморене; някъде непрекъснато капеше вода и отекваше като малки звънчета.
    — Човешките жертви, отче, така ли казахте?
    — Тялото е ценно, духът — излишен. Някой говорил против свещениците, твърдейки, че би трябвало да са по-скромни, за да помагат на Акха… Вече достатъчно напредна в учението, за да присъстваш на екзекуцията му… Ритуал, останал от варварските времена…
    Напрегнатите му очи, две малки оранжеви точици, шареха в тъмнината като сигнал от далечно разстояние.
    Когато времето дойде, Юли тръгна през скръбните галерии, като нервно опипваше стената, за да разчете знаците. Влязоха в голямата зала на Холис, наречена Стейт. Светлината беше забранена. Въздухът бе изпълнен с шепота на събиращите се свещеници. Юли тайничко се улови за края на дрехата на отец Сифанс, за да не се изгуби. После долетя гласът на свещеник, рецитиращ историята на продължителната война между Акха и Утра. Нощта принадлежеше на Акха и свещениците защитаваха стадото си по време на дългата нощна битка. Онези, които се опълчваха срещу охраната, трябваше да умрат.
    — Доведете затворника.
    Много се говореше за затворниците в Холис, ала това бе нещо различно. Можеше да се чуе трополенето на тежките милиционерски ботуши по пода. Раздвижване, после светлина.
    Светлинен сноп се плъзна надолу. Послушниците притаиха дъх. Юли забеляза, че стоят в просторното помещение, през което го бе водил Сатаал преди много, много време. Източникът на светлина бе предишният — високо над множеството глави. Беше ослепителна.
    В основата на стълба от лъчи стоеше човешка фигура, завързана за дървена рамка, с разперени ръце и крака, с главата нагоре и съвсем гола.
    Когато затворникът издаде вик, Юли позна излъчващото страст лице, квадратно и обрамчено от късо подстригана коса. Лицето на младежа, когото беше слушал да говори в Прейн — Нааб.
    Гласът и посланието му бяха също познати на Юли.
    — Свещеници, аз не съм ваш враг, макар да ме третирате като такъв. Аз съм ваш приятел. Поколение след поколение вие тънете в бездействие, редиците ви намаляват, Пановал загива! Ние не сме прости почитатели на Великия Акха. Не! Ние трябва да се борим заедно с него. Ние също трябва да страдаме. Във Великата война между Небето и Земята ние имаме своето място. Трябва да се променим и да се пречистим.
    Зад прикования се виждаха милиционери в бляскави шлемове, които го охраняваха. Пристигнаха и други с димящи факли в ръце. Придружаваха ги техните фагори, водени на кожени каишки. Спряха и се обърнаха навътре. Надигнаха факлите високо над главите си и димът лениво се заиздига нагоре. Надменен кардинал излезе напред. Той се бе превил под черно-бялата си дреха и тежката митра. Удари три пъти златния си жезъл в пода и викна със слаб глас на свещенически олонецки:
    — Свършено е, свършено е, свършено е… О, Велики Акха, Бог наш войнствен, появи се пред нас!
    Звънна звънец.
    Втори стълб блестяща бяла светлина по-скоро направи по-тъмна, отколкото отхвърли заобикалящата нощ. Зад затворника, зад фагорите и войниците се появи Акха, издигащ се високо нагоре. Тълпата нададе приглушен вик на очакване. Сцената беше призрачна. Милицията и масивните бели зверове, Акха, тебеширеноблед в снопа светлина — всичко това на фона на обсидиана. Получовешката глава на божеството бе наклонена напред с отворена уста. Очите му бяха както винаги невиждащи.
    — Вземи този незадоволителен живот, о, Велики Акха, и го използвай за Твоето удовлетворение.
    Участниците леко се придвижиха напред. Един от тях задвижи ръчката от едната страна на рамката, върху която бе закрепен затворникът. Тя заскърца и се раздвижи. Затворникът слабо извика, тялото му се наклони назад. Когато шарнирите се разтвориха, тялото му се изви силно назад, излагайки на показ неговата безпомощност.
    Двама капитани излязоха напред с един фагор помежду им. Изпилените рога на звяра бяха покрити със сребро и достигаха до веждите на войниците. Той стоеше в типичното положение на фагорите с издадени напред глава и гърди, а дългата му бяла козина леко се полюшваше от течението в огромната зала.
    Отново прозвуча музика — барабан, гонгове, струни, и всички те удавиха гласа на Нааб, а над тях се извисиха по-различни трели. После всичко стихна.
    Тялото вече бе превито на две, ръцете и краката му бяха извити някъде назад и не се виждаха, главата му висеше също назад, а вратът и гръдният му кош изпъкваха с бледи отблясъци в снопа от лъчи.
    — Вземи, о, Велики Акха! Вземи онова, което вече е Твое! Изкорми го!
    При писъка на свещеника фагорът пристъпи крачка напред и се наведе. Отвори устата си и захапа с равните си тъпи зъби издадената шия. Захапа. Вдигна глава и преглътна огромен залък плът. Дъвчейки, фагорът се върна на мястото си между двамата войници. По бялата му предница потече червена кръв. Задният стълб светлина изчезна. Акха се стопи в уютната си тъмнина. Мнозина от послушниците припаднаха.
    Когато се блъскаха да излязат от Стейт, Юли попита:
    — Но защо използвате проклетите фагори? Те са врагове на човека. Трябва да бъдат избити.
    — Те са творения на Утра, както показва цветът им. Държим ги, за да ни напомнят за врага — отвърна Сифанс.
    — А какво ще стане с тялото на Нааб?
    — Няма да бъде пропиляно. Всяка негова частица ще бъде използвана. Целият труп може да послужи за гориво — може би за грънчарите, които непрекъснато имат нужда от огън. Не знам със сигурност. Предпочитам да стоя настрана от административните подробности.
    Юли не посмя да продължи разговора си с отец Сифанс, защото усети нежелание в гласа на стария свещеник. А на себе си непрестанно повтаряше: „Какви жестоки зверове. Какви жестоки зверове. Акха не трябва да използва и частица от тях.“ Ала фагорите обитаваха всички части на Холис, вървяха търпеливо с милиционерите, а техните всевиждащи в нощта очи шареха насам-натам изпод рунтавите им вежди.
    Един ден Юли се опита да обясни на своя отец-наставник как фагорите уловиха и убиха баща му в пустошта.
    — Не знаеш със сигурност, че са го убили. Фагорите не винаги са безсмислено жестоки. Понякога Акха подчинява духа им.
    — Сигурен съм, че вече е мъртъв. Нима има някакъв начин да се уверя?
    Той дочу как свещеникът колебливо облизва устни, после се наведе към Юли в тъмнината.
    — Има начин, сине мой.
    — О, да, ако изпратите голяма експедиция на север от Пановал…
    — Не, не… други начини, много по-удобни. Някой ден сам ще разбереш сложния живот в Пановал. Може и да не ги научиш. Защото съществуват съвършено различни ордени — мистичните воини, за които нищо не ти е известно. Може би трябва да спра дотук…
    Юли го подкани да продължи. Гласът на свещеника едва се чуваше, докато съвсем се изгуби в шума на капещата вода наблизо.
    — Да, мистичните воини, отрекли се от удоволствията на плътта, за да получат тайнствена сила…
    — Ето какво проповядваше Нааб, а бе убит заради това.
    — Екзекутиран след съдебен процес. Висшите ордени предпочитат ние, административните ордени, да си останем такива, каквито сме… Но другите… те общуват с мъртвите. Ако си един от тях, ще можеш да разговаряш с баща си и след неговата смърт.
    Юли едва прикри удивлението си в тъмнината.
    — Много човешки и божествени способности могат да се тренират, сине мой. Когато баща ми умря, самият аз изпаднах в дълбока скръб и след много, много дни го видях съвсем ясно, висящ в земята, която принадлежи на Акха, като отделен неин елемент, с ръце на ушите си, сякаш чува звуци, които не му харесват. Смъртта не е край, а продължение на Акха — спомни си учението, сине мой.
    — Все още съм сърдит на баща ми. Вероятно затова срещам затруднения. Накрая той се показа слаб. Искам да съм силен. Къде са тези мистични воини, за които говореше, отче?
    — Усещам, че не вярваш на думите ми. Тогава е безсмислено да ти говоря повече.
    В гласа му имаше премерени нотки раздразнение.
    — Съжалявам, отче. Дивак съм, прав си. И ти мислиш, че свещениците трябва да се променят, както твърдеше Нааб, нали?
    — Нещо такова.
    Той седна и се наведе напред малко напрегнато, примигваше, сякаш имаше още нещо да каже. Юли чу шума от потрепването на клепачите му.
    — Много схизми разделят Холис, Юли, както сам ще разбереш, ако те посветят в ордена. Нещата не са толкова лесни, каквито бяха в детството ми. Понякога ми се струва, че…
    Водата продължаваше да капе и в далечината някой се изкашля.
    — Какво, отче?
    — О!… В главата ти има достатъчно еретични мисли, няма смисъл да насаждам още. Не мога да разбера защо ти говоря така. Край на беседата за днес, момче.
    Постепенно Юли научи нещо за структурите на властта, които обединяваха Пановал, ала не от разговорите си със Сифанс — той обичаше да се изразява двусмислено, — а с останалите послушници. Администрацията беше в ръцете на свещениците, а те работеха заедно с милицията, като взаимно се подкрепяха. Не съществуваше арбитър, нито властен вожд, както беше при племената в пустошта. Зад всеки орден стоеше друг. И така поредицата продължаваше и се губеше в метафизична тъмнина, в бледа йерархия, нито една степен от които нямаше властта да командва останалите.
    Според слуховете някои ордени обитаваха по-отдалечени пещери в планинската верига. Нравите в Холис бяха доста безпътни. Свещениците можеха да служат като войници и обратно. При тях идваха и си отиваха жени. Обърканост цареше във всички молитви и учения. Акха не беше тук, а другаде, където съществуваше повече вяра.
    Някъде по веригата на властта, мислеше си Юли, там трябва да е орденът на воините-мистици, за които му говореше Сифанс, дето могат да общуват с мъртвите и да вършат други удивителни неща. Слуховете, които се чуваха не по-силно от капещата вода по канарата, шепнеха за орден, обитаващ висините над главите на живеещите в Холис, наричайки ги — ако изобщо говореха за тях — Пазителите.
    Според слуховете Пазителите бяха секта, в която човек биваше допускан чрез избор. Те комбинираха двойната роля и на свещеници, и на войници. Пазеха познанието. Знаеха неща, неизвестни дори в Холис, и това познание им даваше сила. Като пазеха миналото, те даваха своя отпечатък на бъдещето.
    — Кои са тези Пазители? Ние виждаме ли ги? — попита Юли.
    Тайнствеността го вълнуваше и още щом чу за тях, в душата му се роди една мечта — да стане част от тайнствената секта.
    Отново разговаряше с отец Сифанс в края на послушничеството. Времето го бе направило по-зрял; повече не скърбеше за родителите си, а в Холис винаги беше зает. Наскоро бе открил у своя отец-наставник огромен вкус към клюката. Очичките му запримигваха по-често, устните му затреперваха и хапките падаха от устата му. Всеки ден, когато двамата работеха в молитвената зала на техния орден, отец Сифанс си позволяваше да сподели съвсем малко.
    — Пазителите се смесват с нас. Не можем да ги разпознаем. Външно те не се различават от нас. Аз също бих могъл да съм Пазител, защото всички знаете…
    На следващия ден след молитва отец Сифанс повика Юли с пръст:
    — Ела, защото срокът ти на послушание е почти към края си и искам да ти покажа нещо. Спомняш ли си за какво разговаряхме вчера?
    — Разбира се.
    Отец Сифанс сви устни, стисна очи, вирна малкия си остър нос към тавана и няколко пъти отсечено кимна с глава. После закрачи ситно-ситно и Юли го последва.
    В тази част на Холис светлините бяха рядкост, а някои места — изцяло забранени за посещение. Двамата уверено се движеха през непрогледната тъмнина. Юли бе протегнал пръстите на дясната си ръка и леко докосваше гравюрите по стената на коридора. Минаваха през Уорбор и Юли разчиташе пътя си по стената.
    Трябваше да вървят направо. Две от птиците със светещи очи пърхаха в плетена от ракита клетка: показваха пътя между главния коридор и стъпалата. Юли и старият му отец-наставник непоколебимо продължаваха нагоре, трак-трак-трак, нагоре по стъпалата, по коридори на друго равнище, по навик отбягваха други, които потъваха в мрака на варовиковата скала.
    Вече бяха в Тангуайлд. Стенните надписи под пръстите на Юли му го подсказаха. В неповторимо преплитащи се клонки по стената подскачаха дребни животинки и Юли си помисли, че трябва да са фрагменти от въображението на някой мъртъв художник — подскачаха, плуваха, катереха се и се търкаляха. Неизвестно защо Юли си ги представяше цветни. Стенните надписи продължаваха с мили във всички посоки — бяха широки не повече от човешка длан. Това бе една от тайните на Холис: никой не можеше да се изгуби в тъмните лабиринти, щом помни разнообразните видове, показващи отделните сектори, и закодираните знаци, сигнализиращи, че следват стъпала или разклонения на коридора.
    Свърнаха в ниска галерия, резониращите звуци им подсказаха, че бе безлюдна. На това място орнаментите по стената представяха странни хора, приклекнали с издадени напред длани сред дървени колиби. Сигурно са някъде навън, помисли си Юли, като се наслаждаваше на стената, изписана под пръстите му.
    Сифанс спря и Юли се блъсна в него. Извини му се, а старецът се облегна на стената.
    — Пази тишина и ме остави да си поема дъх — каза той.
    След миг, сякаш съжаляваше за суровия си тон, продължи:
    — Остарявам. Наближавам двайсет и пет. Но смъртта на индивида е нищо пред нашия господар Акха.
    Юли се безпокоеше за него.
    Отчето затършува по стената. По скалата се стичаше влага и проникваше във всички цепнатини.
    — Ха, да, тук някъде…
    Отецът-наставник отвори малка вратичка и ги обля светлина. Юли трябваше за миг да закрие очите си с ръце. После застана до отец Сифанс и погледна навън.
    Едва потисна вика си на изумление.
    Под тях се простираше малък град, построен на хълм. Тесни улици се виеха нагоре и надолу, навремени свършваха до доста големи къщи. Пресичаха ги други улици, разпръснатите сгради представляваха лабиринт от домове. От едната страна течеше река в дълбоко корито и къщичките опасно бяха надвиснали над него. Хората, дребни като мравки, се движеха по улиците и се блъскаха из стаите без покрив. Шумът от движението им слабо достигаше до мястото, откъдето двамата се взираха надолу.
    — Къде сме?
    Сифанс посочи с ръка.
    — Това е Вак. Забравил си го, нали?
    Старецът гледаше и се забавляваше, носът му бе вирнат, а Юли се бе вторачил с широко отворена уста.
    Колко съм бил прост, мислеше си той. Без да пита като дивак, трябваше да се досети, че е Вак. Виждаше арката, която водеше към Рек — бяла като лед в далечината. Разпозна разкривените убежища по-наблизо и уличката, където се намираха неговата стая и домът на Кайле и Туска. Добре си го спомняше, както и красивата тъмнокоса Искадор, мислеше за тях с копнеж, ала чувствата му бяха притъпени — нямаше смисъл да копнее за вече отминалия свят. Кайле и Туска сигурно вече са го забравили, както ги бе забравил той. Онова, което го изненада, бе колко светъл изглеждаше Вак, защото си го спомняше с дълбоките си сенки и с безцветието си. Разликата му показа, че зрението му се беше изострило след престоя му в Холис.
    — Спомняш ли си, че ме попита кои са Пазителите? — обади се отец Сифанс. — Попита ме дали ги виждаме. Ето го моя отговор.
    И той посочи светът под тях.
    — Хората долу не ни виждат. Дори ако погледнат нагоре, няма да ни забележат. Ние сме по-висши от тях. Както са Пазителите в сравнение с обикновените членове на свещеничеството. Вътре в нашето укрепление има друго тайно укрепление.
    — Отче Сифанс, помогни ми. Това тайно укрепление… дали е дружелюбно към нас? Тайните неща не винаги са дружелюбни.
    Отчето запримига.
    — Въпросът по-скоро трябва да бъде дали тайното укрепление е необходимо, за да оцелеем. А отговорът е: да, каквото и да струва. Може би намираш отговора ми за странен, тъй като идва от мен. Мнението ми винаги се намира някъде по средата, но не и на този въпрос. Екстремните ситуации в нашия живот, срещу които Акха се бори да ни защити, пораждат нови екстремни ситуации. Пазителите съхраняват Истината. Според свещените книги светът ни се е оттеглил от огъня на Утра. Преди много поколения пановалците се осмелили да се опълчат срещу Великия Акха и се преместили да живеят извън свещената закриляща ни планина. Градове като Вак, който е сега пред очите ни, се строели под открито небе. После сме били наказани с огън, изпратен ни от Утра и неговата кохорта. Оцелели малцина и те се завърнали отново тук, в родния дом. И това не е просто свещено писание, Юли. Не обръщай внимание на сквернословното „просто“. Бих казал, че е свещено писание. И то е част от нашата история. Пазителите в своето тайно укрепление пазят тази история, както и много други неща, оцелели от периода, когато сме живели под открито небе. Убеден съм, че ясно виждат онова, което за нас е забулено в тайна.
    — А защо нас в Холис не ни смятат за достойни да познаваме тези неща?
    — Достатъчно е да ги познаваме като свещени книги, като притчи. Що се отнася до мен, аз мисля, че истинското познание се пази от нас: първо, защото властващите винаги са предпочитали да скриват познанието, което е сила, и второ, защото вярват, че въоръжени с подобно познание, ние отново ще се опитаме да се върнем във външния свят под открито небе, когато Великият Акха прогони снеговете.
    Юли си помисли с разтуптяно сърце, че искреността на отец Сифанс го удивява. Ако познанието е сила, къде остава вярата? Струваше му се, че го поставят на изпитание, и усещаше как свещеникът напрегнато очаква отговора му. За по-безопасно той отново се върна към името на Акха.
    — Ако Акха прогони снеговете, нима това няма да бъде подкана да се завърнем в света на Небето? Не е естествено мъже и жени да се раждат и умират в тъмнина.
    Отец Сифанс въздъхна.
    — Така… но нали ти си роден под открито небе?
    — Надявам се и там да умра — добави Юли със страст, която учуди самия него. Страхуваше се, че необмисленият му отговор ще предизвика гнева на неговия отец-наставник, ала вместо това старецът постави ръката си в ръкавица с един пръст на рамото му.
    — Всички ние имаме взаимоизключващи се желания… — Той се бореше със себе си дали да говори, или да замълчи, после спокойно продължи:
    — Хайде да се връщаме. Ти ще водиш. Вече отлично разчиташ пътя по стената.
    Старецът затвори вратичката към Вак. Те се вгледаха един в друг в отново настъпилата нощ. После се върнаха през тъмния ръкав на галерията.


    Посвещаването на Юли в свещенически сан бе голямо събитие. Той пости цели четири дни и се появи пред кардинала в Латорн с ясен ум. Заедно с него имаше още трима младежи, също готови да дадат обет като свещеници, също да пеят два часа в стегнатите си дрехи без музикален акомпанимент литургиите, наизустени за случая.
    Гласовете им слабо се извисиха в огромния, тъмен храм и отекваха като в празна цистерна:
Покрий ни, о, покрий ни, мрак,
завинаги ти скрий тоз грешник!
Да пеем. Започваме нежно
така: Свещенико със сан висок,
безценен за Акха всеок,
по право древно си ти най-благ.

    Между тях и фигурата на седналия кардинал имаше самотна свещ. Старецът остана неподвижен по време на церемонията, вероятно беше заспал. Подухваше лек ветрец и пламъкът трепкаше и се накланяше към кардинала. Отзад стояха тримата свещеници-наставници, предложили младежите за свещенически сан. Юли едва виждаше Сифанс, с вирнат нагоре набръчкан от удоволствие нос, кимащ с глава в такт с песента. Нямаше нито милиция, нито фагори.
    В края на посвещаването схванатата старческа фигура, стегната в черно-белите си одежди и златни вериги, се изправи на крака, вдигна ръце над главата си и извиси глас в молитва за новопосветените:
    — … и ти предавам най-после, о, Древни Акха, за да се придвижим още по-далеч в дълбините на Твоята мисъл, докато открием в самите себе си тайните на необятния океан, без измерения и граници, наричан от света „живот“, и който ние, малцината привилегировани, познаваме като „Всичко отвъд Смъртта и Живота“…
    Засвириха флугели, музиката на вълни изпълни Латорн и сърцето на Юли.
    На следващия ден той получи първата си задача — да отиде сред затворниците на Пановал и да се вслуша в тревогите им.


    Съществуваше установена процедура за новопосветените свещеници. Първо служеха в сектор „Наказание“, после ги прехвърляха в „Сигурност“, преди да им се разреши да излязат и да заработят сред обикновените хора. По време на обучението те трябваше да се откъснат от хората, предложили ги за ръкополагане.
    Сектор „Наказание“ бе изпълнен с шум и дим. Там също си имаше пазачи, изтеглени от милицията, имаха си и фагори. Беше разположен в една извънредно влажна пещера. През повечето време падаше лек дъждец. Ако погледнеше нагоре, човек виждаше капките влага, стичащи се надолу по лъкатушещи вдлъбнатини и по сталактитите над главата му.
    Пазачите носеха ботуши с тежки подметки, които трополяха по камъните. Покритите с бяла козина фагори, които ги придружаваха, не носеха нищо, тъй като можеха да разчитат на естественото си облекло.
    Задължението на брат Юли се състоеше да дежури заедно с един от тримата лейтенанти от охраната — груб набит човек на име Дравог, който вървеше така, сякаш троши бръмбари, а говореше тъй, сякаш ги преглъща. Непрекъснато удряше ботушите с палката си и вдигаше непоносим шум. Всичко, отнасящо се до затворниците — включително самите затворници, му служеше за удряне. Движенията се изпълняваха под ударите на гонга, а всяко закъснение се наказваше с палката. Денят се характеризираше с наличието на ужасен шум. Затворниците бяха мрачно племе. Юли трябваше да узаконява насилието и често да лекува жертвите му.
    Скоро откри, че се гнуси от безумната бруталност на Дравог, а непреодолимата враждебност на затворниците опъваше нервите му. Макар навремето не винаги да го съзнаваше, дните, прекарани с отец Сифанс, бяха щастливи. В новото грубо обкръжение му липсваха непрогледната тъмнина, тишината, тъгата и дори самият Сифанс с предпазливото си дружелюбие. Приятелството не бе измежду качествата, уважавани от Дравог.
    Част от сектор „Наказание“ се наричаше Туинк. Там отряди затворници разрушаваха задната стена, за да открият нови работни пространства. Безкраен труд.
    — Те са роби и трябва да ги биеш, за да не спират да работят — заяви Дравог.
    Забележката накара Юли да осмисли нещо от историята на Пановал — вероятно целият град е бил построен по този начин.
    Камъните от разкопките се изнасяха в груби дървени колички. Необходими бяха усилията на поне двамина, за да се помръднат. Количките се избутваха до развъдниците на Холис, където Вак течеше дълбоко под земята, и там в бездънна шахта се изсипваха изкопаните камъни.
    В Туинк имаше ферма, разработена от затворниците. Отглеждаха ечемик, който растеше на тъмно, за да си правят хляб, и риба в изкуствено езеро, подхранвано от един поток, извиращ от скалите. По-едрата риба ловяха всеки ден. Развалената и болната заравяха в дълги изкопи, където растяха грамадни ядливи лишеи. Острата миризма удряше неприятно в носа всеки, който влизаше в Туинк.
    В другите кухини наоколо имаше още ферми и кварцови мини. Ала Юли беше почти толкова ограничен в движенията си, колкото и затворниците; самият Туинк бе твърде ограничено място. Юли бе изненадан, когато Дравог в разговор с член на охраната спомена, че един от страничните коридори, излизащи от Туинк, води до Пазара! Самото име събуди у него възпоминанието за оживения свят, който бе оставил зад себе си като един различен живот, и с тъга си помисли за Кайле и жена му. „Никога няма да стана истински свещеник“ — въздъхна той.
    Гонговете забиха, пазачите закрещяха, затворниците изправиха превитите си гърбове. Фагорите се щураха насам-натам, като от време на време си разменяха по някое ръмжене. Юли се отвращаваше от присъствието им. Четирима затворници ловяха риба под окото на един от пазачите на Дравог. За да изпълнят задачата си, на мъжете им беше заповядано да влязат до кръста в леденостудената вода. Когато мрежите им се напълниха, разрешиха им да излязат и да извлекат улова на брега.
    Рибата беше светлобежова, почти бяла, с невиждащи сини очи. Безнадеждно се мяташе, докато я влачеха извън естествената й среда.
    В същото време минаваше количка с камъни, тикана от двама затворници. Колелото се удари в камък. Единият затворник се спъна и падна. Когато се изправяше, удари рибаря, който се опитваше да улови здраво мрежата, и той падна във водата с главата надолу.
    Пазачът се развика и го заудря с палката. Фагорът му скочи напред и сграбчи затворника, който се бе спънал, като го отлепи от земята. Дравог и другият пазач изтичаха тъкмо навреме, за да ударят по главата младежа, който се измъкваше от водата.
    Юли дръпна Дравог за ръката.
    — Остави го на мира. Беше случайно. Помогни му да излезе.
    — Не му е разрешено да влиза в езерото по свое желание — яростно му отвърна Дравог, изтласка го встрани с лакът и отново се втурна да бие младежа.
    Затворникът излезе от водата окървавен, кръвта се смесваше с водата и се стичаше от главата му. Втурна се още един пазач, факлата съскаше от влагата, фагорът му го следваше, а очите му червенееха в тъмнината. Пазачът викаше от съжаление, че може да изпусне вълнуващото преживяване. Присъедини се към Дравог и останалите и зарита с ботушите си полуудавения затворник към килията му в съседната пещера.
    Когато оживлението замря и тълпата се разотиде, Юли предпазливо се приближи до килията тъкмо навреме, за да чуе затворника от съседната килия:
    — Добре ли си, Юзилк?
    Юли отиде в канцеларията на Дравог и взе ключовете. Отвори вратата на килията, взе лоена лампа от една ниша в коридора и влезе.
    Затворникът лежеше на пода в локва вода, превит така, че острите му плешки болезнено стърчаха през ризата. От главата и страните му се стичаше кръв.
    Погледна намръщено Юли, после, без да промени изражението си, отново отпусна глава.
    Гледайки напоената с кръв и вода коса, Юли се чувстваше измъчен. Приклекна до младежа, като остави лампата на мръсния под.
    — Разкарай се, попе! — изръмжа мъжът.
    — Ще ти помогна с каквото мога.
    — Не можеш да ми помогнеш. Да те няма!
    Двамата останаха така, без да се движат и говорят, а в локвата водата се смесваше с кръвта.
    — Мисля, че се казваш Юзилк.
    Никакъв отговор. Слабото лице бе клюмнало към пода.
    — Името на баща ти Кайле ли е? И живее във Вак?
    — Остави ме на мира.
    — Аз го познавам… добре го познавам. И майка ти. Тя се грижеше за мен.
    — Чу какво казах…
    Неочаквано затворникът се хвърли върху Юли и го удари, макар доста слабо. Юли се претърколи и скочи като асокин. Щеше да отвърне на удара, но се спря. Със силата на волята си остана на място, после се отдръпна. Без да каже нито дума повече, той взе лампата и излезе от килията.
    — Много е опасен този — каза му Дравог, като си позволи да се ухили хитро — подиграваше се на свещеника, защото забеляза обърканото му изражение. Юли се оттегли в параклиса на братята и започна да се моли в тъмното на неоткликващия Акха.
    В Пазара Юли беше чул история за някакъв червей, небезизвестна на свещенослужителите в Холис.
    Червеят бил изпратен от Утра, злия Бог на небесата. Утра го поставил в лабиринта коридори в свещената планина на Акха. Червеят бил огромен и дълъг, обиколката му била приблизително колкото ширината на коридора. Бил слузест и безшумно се плъзгал в тъмнината. Чувало се само дишането му през увисналите устни. Червеят ядял хора. Докато се чувстват в безопасност, внезапно чуват зловещото дихание, шумоленето на дългите мустаци и после вече са погълнати.
    Също като червея на Утра в ума му започна да дълбае една мисъл. В острите превити рамене на окървавения затворник той съзираше бездната между думи и дела в учението на Акха. Не че думите бяха чак толкова благочестиви — всъщност бяха практични. Не че животът бе толкова лош. Онова, което го тревожеше, бе, че те си противоречаха.
    Спомни си нещо, което му бе казал отец Сифанс: „Не добротата и светостта карат човека да служи на Акха. По-често това прави грехът, такъв като твоя.“ Което означаваше, че много свещенослужители бяха убийци и престъпници — не по-добри от самите затворници. И все пак бяха над затворниците. Защото притежаваха власт.
    С навъсено лице Юли вършеше задълженията си. Вече се усмихваше по-рядко. Като свещеник не се чувстваше щастлив. Нощите прекарваше в молитви, дните — в размисъл, а когато бе възможно, се опитваше да установи контакт с Юзилк.
    А той го отбягваше.
    Най-после службата на Юли в отдел „Наказание“ изтече. Той навлезе в период на медитация, преди да премине в службите за сигурност. Беше забелязал този сектор от милицията, когато работеше в килиите, и в него започна да зрее опасна идея.
    Само след няколко дни в отдел „Сигурност“ червеят на Утра в мозъка му го зачовърка още повече. Задължението му се състоеше в това да гледа как измъчват и разпитват хората и да им даде последна благословия, когато умират. Ставаше все по-мрачен, докато най-сетне началниците му дадоха случаи, с които самият той трябваше да се справи.
    Разпитите бяха прости, тъй като съществуваха само няколко категории престъпления. Хората или лъжеха, крадяха и говореха неразрешени неща. Или пък посещаваха забранени места и подготвяха революция — престъпление, в което Юзилк бе обвинен. Някои дори се опитваха да избягат в света на Утра — под открито небе. Именно сега Юли разбра, че някакъв недъг бе обхванал тъмния свят; всички властващи подозираха, че се подготвя революция. Това бе болест, покълнала в мрака и създала дребнавите закони, ръководещи живота в Пановал. Заедно със свещенослужителите селището наброяваше почти шест хиляди седемстотин и петдесет души, всеки един от които бе насилствено вкаран в някоя гилдия или орден. Във всяко убежище, гилдия, орден, спално помещение гъмжеше от агенти, но на тях също не им вярваха и също биваха шпионирани от други агенти. Мракът пораждаше недоверие и някои от жертвите му минаваха вързани пред очите на Юли.
    Макар и да се мразеше за това, Юли откри, че добре изпълнява задълженията си. Изпитваше достатъчно съчувствие, за да намали съпротивата на жертвите си, и достатъчно разрушителен гняв, за да измъкне истината от тях. Въпреки убежденията си той разви професионален вкус към задълженията си. Едва когато се почувства съвсем сигурен, нареди да доведат Юзилк.


    В края на всеки работен ден имаше служба в пещерата Латорн. Тя бе задължителна за свещенослужителите, а за членовете на милицията — не. Латорн имаше изключителна акустика: хорът и музикантите изпълваха тъмнината с омайваща музика. Наскоро Юли бе започнал да свири. Усъвършенстваше се във флугела — бронзов инструмент, не по-дълъг от дланта му, който отначало ненавиждаше, защото останалите свиреха на огромни пийти, врахи, баранбоими и двуклави. Ала малкият флугел превръщаше дъха му в звуци, които летяха високо като Вестител, издигаха се към тъмния покрив на Латорн и звучаха над всички останали. Духът на Юли се извисяваше заедно с тях в традиционните трели на „Натруфените“, „В Неговия ореол“ и в любимата му, пълна с контрапунктове „Олдорандо“.
    Една вечер след службата Юли излезе от Латорн със свой познат свещеник на име Бервин. Двамата тръгнаха заедно по гробищните коридори на Холис, като разчитаха с пръсти нови фигури по стените, изгравирани от тримата братя Киландар. Съвсем случайно срещнаха отец Сифанс, който вървеше сам и нервно си напяваше под нос някакъв псалм. Сърдечно се поздравиха. Бервин учтиво се извини, така че Юли и Сифанс тръгнаха сами и се разговориха.
    — Нямам добро усещане за работата, която съм свършил през деня, отче. Но съм доволен от службата си.
    Както беше прието, отец Сифанс отвърна нещо неопределено.
    — Чувам прекрасни отзиви за работата ти, брат Юли. Ще трябва да помислиш за издигане. Когато решиш, ще ти помогна.
    — Много си любезен, отче. Спомням си думите ти — и Юли понижи глас — за Пазителите. Организация, в която човек може да пожелае да влезе, така ли каза?
    — Не, казах, че за да станеш Пазител, трябва да те изберат.
    — Как бих могъл да кандидатствам?
    — Когато стане необходимо, Акха ще ти помогне.
    Той подсмърчаше от смях.
    — Сега си един от нас… чудя се… да си чул нещо за един орден, който стои по-високо дори от Пазителите?
    — Не, отче. Знаеш, че не се вслушвам в слухове.
    — А би трябвало. Слуховете са зрението на слепите. Но щом си толкова добродетелен, няма да ти кажа нищо за Ползвателите.
    — Ползвателите ли? Кои са те?
    — Не, не, не се тревожи, няма да ти кажа и дума повече. Защо да си измъчваш главата с тайни организации или приказки за скрити езера, в които няма лед? Разбира се, всичко това може да се окаже лъжа. Легенди като тази за червея на Утра.
    Юли се засмя:
    — Много добре, отче. Възбуди достатъчно интереса ми. Сега можеш да ми кажеш всичко.
    Сифанс издаде странен звук с тънките си устни. Забави крачка и се облегна в една ниша.
    — След като ме насилваш… Много жалко… Сигурно си спомняш как живеят людете във Вак, в стаи една до друга, една над друга, нахвърляни, без ред. Да предположим, че планинската верига, в която се намира Пановал, е като Вак, дори нещо повече като тяло с различни взаимосвързани части: далак, бели дробове, гениталии, сърце. Да предположим, че навсякъде наоколо има пещери, не по-малки от нашите. Не е ли възможно, как мислиш?
    — Не е.
    — Аз пък ти казвам, че е възможно. Това е една хипотеза. Да кажем, че някъде под Туинк съществува водопад, който пада от кухина, разположена над нас. И то на по-ниско ниво от това, което обитаваме ние, малко по-долу. Водата си тече, където си пожелае. Да кажем, че пада в езеро с чиста и топла вода, където не може да се задържи и парченце лед. Да си представим, че в това безопасно и желано място живеят най-облагодетелстваните, най-силните. Ползвателите. Те вземат най-доброто от най-доброто, познанието и властта, за да ги запазят за нас до деня, когато Акха победи.
    — И пазят всичко това от нас…
    — Какво, какво? Не чух добре какво каза, братко. Е, просто ти разказвах една интересна история.
    — Трябва ли човек да бъде избран, за да стане Ползвател?
    Отчето зацъка с език.
    — Че кой би могъл да проникне в това привилегировано място, ако наистина съществува? Не, момчето ми, човек се ражда Ползвател — няколко властващи фамилии с красиви жени за уют и вероятно тайни входове и изходи отвъд покоите на Акха… Не, ще трябва да има… е, ще трябва да стане революция, за да се доближиш до подобно хипотетично място.
    Той заби нос нагоре във въздуха и се изкиска.
    — Отче, нарочно дразниш бедните свещеници, твоите подчинени.
    Старият свещеник осъдително наклони главата си на една страна:
    — Че сте бедни, бедни сте, млади ми приятелю, и най-вероятно ще си останете такива. Но ти не си прост. Ето защо никога няма да станеш истински свещеник. Затова те обичам.
    Те се разделиха. Забележката на свещеника разтревожи Юли. Да, той не бе истински свещеник, Сифанс бе прав. Меломан, нищо повече.
    Юли наплиска лицето си с ледена вода да поохлади мислите си. Цялата йерархия от свещенослужители — ако наистина съществуваше — водеше единствено към властта. Не към Акха. Вярата не обяснява със словесна точност, която да съперничи на изразителността на музиката, как предаността би могла да развълнува каменното изображение. Думите, изразяващи вяра, водят до мъглява неопределеност, наречена святост. Осъзнаването на тази истина го потресе.
    Лежеше в спалното помещение, без да мигне, и виждаше колко дълго са работили, за да изтръгнат от душата на стария Сифанс истинската любов, да го лишат от нея, и как са му оставили само призраците на привързаността. На Сифанс му бе все едно — беше му станало безразлично вероятно преди много, много години, — дали по-нискостоящите вярват или не. Намеците и загадките му изразяваха дълбока незадоволеност от собствения му живот.
    Изпитал внезапен страх, Юли си каза, че би било по-добре да умре като човек в пустошта, отколкото като безгласна буква в мрачната безопасност на Пановал. Дори ако това би му отнело любимия флугел и трелите на „Олдорандо“.
    Страхът го накара да отметне одеялото и да стане. Тъмните ветрове, неуморно населяващи спалното помещение, духаха над главата му. Той потрепери.
    С огромно вълнение, напомнящо онова, което бе изпитал преди години, влизайки в Рек, той прошепна гласно:
    — Не вярвам. В нищо не вярвам.
    Юли вярваше във властта над хората. Виждаше я всеки ден. Но това бе чисто човешко качество. Вероятно бе спрял да вярва в друго, освен в човешкото потисничество, в онзи миг в Стейт, когато хората бяха разрешили на омразния фагор да прекъсне със зъби думите, извиращи от гърлото на младия Нааб. Вероятно думите на Нааб щяха да възтържествуват, а свещениците да се променят, докато животът им има някакъв смисъл. Думи, свещеници — ето това бе реалността. Акха бе едно нищо.
    И в неспокойната тъмнина той прошепна думите:
    — Акха, ти си нищо!
    Не умря, вятърът продължи да роши косите му.
    Той скочи и хукна да бяга. Пръстите му бързо разчитаха надписите по стените. Юли тичаше и тичаше, докато спря изтощен с разранени от камъка пръсти. Обърна се задъхан. Власт — ето какво желаеше той, власт, а не подчинение.
    Вътре в него вече нямаше борба. Върна се при одеялото си. Утре щеше да започне да действа. Край на свещенослуженето.
    Вече задрямвайки, той отново скочи. Беше се върнал на замръзналия склон. Баща му го бе изоставил, заловен от фагорите, и той презрително захвърли бащиното си копие в храстите. Спомни си движението на ръката си, съскането на копието във въздуха и падането му в храсталака, острия като бръснач студен въздух в гърдите.
    Защо ли изведнъж си бе спомнил тази незначителна подробност?
    Тъй като не притежаваше способността да се самоанализира, той заспа, без да си отговори на въпроса.


    Сутринта започна последният ден от разпита на Юзилк — разпитите се извършваха само шест последователни дни, после на жертвата се разрешаваше да си почине. В това отношение правилата бяха строги, а милицията гледаше свещениците с подозрение.
    Юзилк не бе казал нищо съществено, не реагираше нито на побой, нито на ласкателства.
    Стоеше изправен пред Юли, който бе седнал на инквизиторския стол, изсечен от цял скален къс и сложно резбован. Това показваше разликата в общественото положение на двамата мъже. Изглеждаше, че Юли се чувства удобно, а Юзилк бе полумъртъв от глад, с прегърбени рамене и бледо безизразно лице.
    — Знаем, че към теб са се обърнали хора, които застрашават сигурността на Пановал. Искаме само да ни кажеш имената им и после ще те освободим, ще се върнеш във Вак.
    — Не ги познавам. Говореха в тълпата.
    И въпросите, и отговорите бяха станали нещо обикновено.
    Юли стана от стола си и заобиколи затворника, без да издава емоциите си.
    — Слушай, Юзилк. Не изпитвам омраза към теб. Както ти казах, уважавам родителите ти. Днес е последната ни среща. Няма да се видим повече и ти със сигурност ще умреш в това мизерно място, и то без причина.
    — Аз си имам своята причина, попе.
    Юли се учуди. Не очакваше отговор. Понижи глас.
    — Всички ние си имаме причини… Ще поставя живота си в ръцете ти. Не съм способен да бъда свещеник, Юзилк. Роден съм в бялата безбрежност под открито небе далеч на север от Пановал и там искам да се върна. Ще те взема със себе си, ще ти помогна да избягаш. Истина ти говоря.
    Юзилк вдигна поглед към Юли.
    — Измитай се, попе. Тези номера не ми минават.
    — Истина ти говоря. Как да ти го докажа? Да сквернословя срещу Бога, в който съм се клел? Мислиш ли, че бих могъл да изрека с лекота подобни неща? Пановал ме е оформил, ала нещо в истинската ми природа ме кара да се опълча срещу него и неговите институции. Те даряват убежище и сигурност на мнозина, но не и на мен, макар че като свещеник аз съм в благоприятно положение. Не мога да разбера защо не приемеш, че съм такъв, какъвто…
    Юли преглътна края на думите си.
    — Ще постъпя така. Ще взема едно расо. Когато след малко излезем от тази килия, ще ти помогна да се измъкнеш от Холис и ще избягаме заедно.
    — Разкарай се с твоите номера…
    Юли изпадна в ярост. Бе направил всичко възможно да се спре и не удари младежа. Излетя като куршум към стената, на която висяха инструментите за мъчения, и се върна с камшик в ръка. Сграбчи лоената лампа от масата и я навря в лицето на Юзилк… Удари се в гърдите.
    — Защо ще те лъжа, защо ще се предавам сам? Какво знаеш ти всъщност? Нищо, нищо, което е от значение. Ти си едно нищожество, заловено във Вак, и животът ти не струва пукнат грош. Трябва да те измъчват и да те убият, защото това е съдбата ти. Добре, продължавай, наслаждавай се на напускащите те сили, ден след ден — това е цената, която плащаш за гордостта и за собствената си глупост. Прави каквото щеш, умри хиляди пъти. Дойде ми до гуша. Не мога повече. Край. Когато лежиш в тъмнината, мисли си за мен, защото аз ще бъда навън, свободен, под открито небе, където властта на Акха няма да ме достигне.
    Той изкрещя последните думи, без да го е грижа, че могат да го чуят, до крайност разгорещен от бледото наранено лице на Юзилк.
    — Разкарай се, попе.
    Същата ядовита фраза, която използваше от седмица.
    Юли подскочи назад. Замахна с камшика и удари Юзилк през нараненото лице. В удара вложи всичката си сила и ярост. Огненият му поглед долови къде точно попадна удара — под окото, в основата на носа му. Стоеше с вдигнат камшик, гледаше как Юзилк вдигна ръце към лицето си, как коленете му се превиха. Олюля се и рухна на пода, подпрял тялото си на колене и лакти.
    Стиснал камшика в ръка, Юли го прескочи и излезе от килията.
    Объркан, не забелязваше суматохата около себе си. Пазачи и милиционери тичаха насам-натам, което бе напълно необичайно за тях — нормалното движение през вените на Холис бе нарушено.
    Към Юли забързано се приближи един капитан с факла в ръка, който крещеше някакви заповеди.
    — Ти си от свещениците, които разпитват затворници, нали? — попита той.
    — Какво има?
    — Искам всички стаи да бъдат освободени от затворници. Върнете ги в килиите им. Ранените ще настанявате ето тук. Гледай внимателно.
    — Ранените ли? Какви ранени?
    Капитанът с досада изръмжа:
    — Глух ли си, отче? Защо, мислиш, са всички тези крясъци през последния час? Новите разкопки в Туинк са причинили срутване и много добри хора са погребани живи. Там прилича на бойно поле. Хайде, движи се и заведи затворника в килията му. Бързо! За две минути искам коридорът да е чист.
    Той продължи нататък, като викаше и ругаеше. Наслаждаваше се на собственото си вълнение.
    Юли се обърна. Юзилк продължаваше да лежи сгърчен на пода. Свещеникът се наведе, подхвана го под мишниците и го изправи. Затворникът изстена — изглежда не бе напълно в съзнание. Юли прехвърли едната му ръка през рамото си и го накара да се движи. В коридора, където капитанът продължаваше да крещи, другите също преместваха жертвите си, развълнувано се блъскаха и никой не изглеждаше разочарован от внезапната смяна на обстановката.
    Тръгнаха в тъмнината като две сенки. Това бе неговият шанс да изчезне, сега, когато всички наоколо се суетяха. А Юзилк?
    Яростта му се стопяваше и се заменяше с чувство за вина. Осъзнаваше желанието си да покаже на Юзилк, че е бил искрен в предложението си да му помогне.
    Решението беше взето. Вместо да се запъти към килиите, той тръгна към квартирата си. В мозъка му назряваше план. Първо трябваше да съживи Юзилк, да го подготви за бягството. Безполезно беше да го води в спалното помещение на братята-монаси, където биха могли да бъдат разкрити; знаеше по-сигурно място.
    Като четеше по стената, той сви в коридора преди спалните помещения, влачейки Юзилк по извитата стълба, която водеше до подредените като клетки стаи на някои свещеници. Фигурите под пръстите му показваха къде се намира дори когато мракът стана тъй непрогледен, че през него започнаха да пробягват призрачно червени линии като превитите стебла на тръстики. Той почука на вратата на отец Сифанс и влезе.
    Както предполагаше, нямаше никого. По това време на деня Сифанс бе зает другаде. Той издърпа Юзилк вътре.
    Много пъти беше стоял пред тази врата, ала никога не бе влизал. Чувстваше се объркан. Помогна на Юзилк да седне и да се облегне на стената и заопипва да разбере къде са скобите за лампата.
    След известно лутане я откри и удари кварцовото палило на стената. Проблесна искра, появи се пламъче, той вдигна лампата от гнездото й и се заоглежда. Тук се намираха всички земни блага на отец Сифанс, всъщност много малко. В единия ъгъл имаше малък олтар със статуята на Акха, мазна от докосване. Място за миене. Имаше полица с два-три предмета, включително и един музикален инструмент, подът бе покрит с черга. Нищо повече. Нито маса, нито столове. В сянката се криеше алковът и Юли знаеше и без да поглежда, че там бе леглото, където старецът спеше.
    Захвана се с работа. С вода от легена, процеждаща се от скалата, изми лицето на Юзилк и се опита да го посъживи. Младежът пийна и повърна. В един съд на полицата имаше малко клисав овесен хляб. Юли даде на Юзилк и сам похапна.
    Леко разтърси рамото му.
    — Нали ще ми простиш за лошото държание? Ти го предизвика. По сърце съм дивак, не съм свещеник. Сега виждаш, че говоря истината — ще избягаме оттук. При това срутване в Туинк няма да е толкова трудно да се измъкнем.
    Юзилк само изстена.
    — Какво казваш? Не си толкова зле. Ще трябва сам да се движиш.
    — Няма да ме измамиш, попе.
    Юзилк го погледна през цепките на подпухналите си очи.
    Юли приклекна до него. Това движение накара затворника да се отдръпне.
    — Виж какво, вече сме се посветили на едно и също дело. Аз съм се посветил. Опитай се да разбереш. Не искам нищо от теб, Юзилк. Само се опитвам да те измъкна оттук. Сигурно има някакъв начин да изчезнем през северната порта, облечени като монаси. Познавах една стара траперка на име Лорел, живее не много далеч на север оттук, която ще ни разреши да се приютим при нея, докато свикнем със студа.
    — Няма да мръдна оттук, човече.
    Юли потърка чело и каза:
    — Ще се наложи да го направиш. Скрили сме се в стаята на свещеник. Не можем да останем тук. Той не е лошо старче, но със сигурност ще ни обади, ако ни открие.
    — Не е така, Юли. Твоето нелошо старче е гроб за тайните ти.
    Юли скочи, обърна се и застана лице в лице с отец Сифанс, който тихо се бе появил от алкова. Протегна съсухрената си ръка, сякаш да се защити от неочаквано нападение.
    — Отче…
    Отец Сифанс запримигва на бледата светлина.
    — Почивах си. Бях в Туинк, когато покривът се срути — каква бъркотия! За щастие не бях в опасност, но един камък отхвръкна и ме удари по крака. Съветът ми е — през северната врата не може да се избяга. Охраната я затвори и обяви извънредно положение, в случай че достойните граждани намислят нещо не толкова разумно.
    — Ще ни обадиш ли, отче?
    От стари времена, от времето на юношеството си, Юли пазеше едно-единствено свое притежание — костения нож, който майка му бе изработила в добрите си дни. Ръката му се плъзна под расото и докато задаваше въпроса, улови дръжката му.
    Сифанс изсумтя:
    — Също като теб и аз ще сторя нещо не толкова разумно. Ще ти посоча най-добрия път да напуснеш страната ни. Искам и да те посъветвам да не вземаш този човек със себе си. Остави го тук, аз ще се погрижа за него. Скоро ще умре.
    — Не, отче, той е корав. Бързо ще се съвземе, когато идеята за свобода проникне в мозъка му. Много е преживял, нали, Юзилк?
    Затворникът се вторачи в тях над посинялата си буза, която вече бе тъй подпухнала, че едното му око се затваряше.
    — Освен това е твой враг, Юли, и такъв ще си остане. Внимавай с него. Остави го при мен.
    — Моя е грешката, че ми е враг. Ще поправя отношенията ни и когато сме в безопасност, той ще ми прости.
    — Някои не прощават — отвърна му отчето.
    Докато Юли и отец Сифанс се гледаха един друг, Юзилк тромаво се опитваше да се изправи на крака, застана прав и задъхан, подпря чело на стената.
    — Отче, едва ли бих могъл да те попитам такова нещо — започна Юли, — защото доколкото ми е известно, ти си Пазител. Ще дойдеш ли с нас във външния свят?
    Старческите очи бързо запримигваха.
    — Преди да ме посветят, чувствах, че не мога да служа на Акха, и веднъж се опитах да напусна Пановал. Ала ме хванаха, защото винаги съм бил покорен, не съм дивак като теб.
    — Не си забравил произхода ми.
    — О, завиждах на диваците. Все още им завиждам. Но бях победен; желанието ми бе унищожено от порива на природата ми. Заловиха ме и ме третираха — е, няма да описвам как се отнесоха с мен, нека само да кажа, че аз също не съм от онези, които прощават. Това бе много отдавна. Оттогава ме повишиха.
    — Ела с нас.
    — Ще остана тук и ще се погрижа за крака си. Винаги съм намирал извинение, Юли.
    Свещеникът взе един камък от пода и нарисува скица на стената, като обясни на Юли как могат да се измъкнат.
    — Пътуването ще бъде дълго. Трябва да минете под Кузинтските планини. Най-накрая ще се намерите не на север, а в по-милосърдния юг. Бъдете здрави, желая ви успех.
    Той се изплю в дланта си, изтри скицата и захвърли камъка в ъгъла на стаята.
    Тъй като нямаше какво да каже, Юли прегърна стареца, който потъна в обятията му.
    — Тръгваме веднага. Сбогом.
    Юзилк с трудност проговори:
    — Трябва да го убиеш. Още сега. Иначе ще ни издаде още щом излезем оттук.
    — Аз го познавам и му се доверявам.
    — Това е някакъв номер.
    — Стига с твоите проклети номера, Юзилк. Няма да ти разреша да докоснеш отец Сифанс.
    Той изрече тези думи доста ядосано, защото Юзилк тръгна към стария свещеник и Юли протегна ръка да го спре. Юзилк го удари през ръката и за миг двамата се сборичкаха, ала Юли с лекота го бутна настрана.
    — Хайде, Юзилк, щом си способен да се биеш, да тръгваме.
    — Почакай. Виждам, че мога да ти се доверя, попе. Докажи, че говориш истината, като освободиш един мой приятел. Казва се Скоро. Работехме заедно на рибарското езеро. Ще го намериш в килия 65. Доведи и приятеля ми от Вак.
    Юли потърка брадичката си и отвърна:
    — Не си в положение да поставяш условия.
    Всяко закъснение беше опасно за тях. Но ако искаше в бъдеще да се разбират добре с Юзилк, трябваше да направи жеста, за да го предразположи. Според Сифанс ги очакваше опасно пътуване.
    — Става дума за Скоро, нали? Спомням си го. Твой другар от революционната организация, нали?
    — Продължаваш да ме разпитваш ли?
    — Отче, може ли Юзилк да остане при теб, докато отида да доведа този Скоро? А кой е мъжът от Вак?
    По израненото лице на Юзилк пропълзя нещо като усмивка.
    — Не е мъж, жена е. Моята жена, попе. Казва се Искадор, кралица е на стрелбата с лък. Живее в Боу, Долната алея.
    — Искадор… да, да, познавам я, виждал съм я веднъж.
    — Доведи я. Двамата със Скоро са издръжливи. После ще те видим и теб колко издържаш, попе…
    Свещеникът дръпна Юли за ръкава и тихо му прошепна, като почти напъха носа си в ухото му:
    — Извини ме, но промених решението си. Не смея да остана насаме с този надут и глупав човек. Моля те, вземи го със себе си! Имаш думата ми — няма да излизам от стаята си.
    И той се вкопчи в ръката му.
    Юли плесна с ръце.
    — Добре, много добре. Юзилк, тръгваме заедно. Ще ти покажа откъде да откраднеш расо. Сложи си го и върви да доведеш Скоро. Аз ще сляза във Вак и ще доведа момичето ти, Искадор. Ще се срещнем във вътрешния ъгъл на Туинк, откъдето излизат два коридора, за да можем да избягаме при необходимост. Ако двамата със Скоро не дойдете, ще тръгна без вас, тъй като е възможно да ви заловят. Ясно ли е?
    Юзилк изсумтя.
    — Ясно ли е?
    — Да, да тръгваме.
    Тръгнаха. Напуснаха убежището на малката свещеническа стая и потънаха в непрогледната нощ на коридора. С пръсти по стената, Юли водеше. От вълнение бе забравил дори да се сбогува със стария си учител.
    По това време жителите на Пановал бяха практични. Не ги вълнуваха по-велики мисли от това да напълнят коремите си. Ала все пак в историите, разпространявани от разказвачите, се прокрадваха известни промени.
    На главния вход до бараките на охраната, преди посетителят на Пановал да достигне терасите на Пазара, растяха дървета — хилави и малко на брой, ала определено зелени дървета.
    Те бяха ценени за това, че рядко се срещат, и от време на време раждаха набръчкани орехчета, наричани „благодарствени послания“. Нито едно дърво не успяваше да даде реколта всяка година, но винаги някое раждаше по няколко бледи послания, разклащани от вятъра. В по-голямата част от посланията имаше личинки; ала жените и децата на Вак, Гройне и Прейн ги ядяха заедно с плода.
    Понякога личинките загиваха при счупването на ореха. Според историята бедните малки личинки загивали от шок. Вярвали, че вътрешността на ореха представлява целия свят, а набръчканата черупка наоколо небето. После един ден светът им се разтваря и те с ужас виждат, че извън техния съществува друг огромен свят, във всяко отношение по-важен и по-светъл. На личинките им идвало много и те издъхвали от откритието си.
    Юли си мислеше за личинките в орехчетата, когато за пръв път от цяла година напускаше тъмнината на Холис и объркан се завръщаше в ослепителния свят на обикновените хора. Отначало шумът, светлината и блъсканицата на толкова много хора го докараха до шоково състояние.
    Всички предизвикателства и съблазни на този свят се събираха ведно в лицето на Искадор, хубавицата Искадор. Съвсем ясен бе споменът му за нея, сякаш я бе видял вчера. Когато се изправи пред нея, той я намери още по-красива и започна да заеква от вълнение.
    Жилището на баща й имаше няколко подразделения и представляваше част от малка фабрика за лъкове; той бе шефът на гилдията.
    Тя покани свещеника у дома си доста надменно. Той седна на пода, изпи чаша вода и бавно заразказва историята си.
    Външността на Искадор издаваше упоритост и остър ум. Кожата й бе млечно бяла и контрастираше с дългата й черна къдрава коса и кафяви очи. Имаше едро лице с високи скули, с широка и бледа уста, движенията й бяха енергични. Тя скръсти ръце делово, заслушана в думите на Юли.
    — Защо не дойде Юзилк да ми разкаже за тези перипетии?
    — Той отиде да вземе още един приятел. Не може да дойде във Вак. По лицето му има белези и би могъл да привлече вниманието на хората.
    Тъмната коса се спускаше от двете страни на лицето й като крила. Те нетърпеливо изпърхаха назад от движението на главата й, когато Искадор каза:
    — Както и да е. След шест дни имам състезание и искам да го спечеля. Не желая да напускам Пановал, тук съм си щастлива. А Юзилк винаги се е оплаквал. Освен това не съм го виждала много дълго. Сега си имам друг приятел.
    Юли стана и леко се изчерви.
    — Прекрасно, ако наистина се чувстваш така. Само си мълчи и не казвай на никого за моето посещение. Аз тръгвам и ще предам съобщението ти на Юзилк.
    Пред нея се чувстваше неспокоен и това го караше да се държи по-грубо, отколкото би желал.
    — Почакай — тя пристъпи напред с протегната ръка. — Не съм ти споменала, че можеш да си тръгваш, попе. Онова, което ми разказа, е доста вълнуващо. Значи трябва да защитаваш интересите на Юзилк и ме молиш да тръгна с вас.
    — Само две неща, госпожице Искадор. Името ми е Юли, а не „поп“. И защо трябва да защитавам интересите на Юзилк? Та той не ми е приятел и освен това…
    Гласът му затихна. Той я гледаше свирепо, цял почервенял.
    — Освен това какво?
    Във въпроса й се усещаше смях.
    — О, Искадор, толкова си красива! Исках да кажа, че самият аз те обичам, това е.
    Държанието й се промени. Тя вдигна ръка така, че почти скри бледите си устни.
    — Ето две важни „освен това“. Е, Юли, това променя нещата. И ти самият не си лош, както виждам. Как стана свещеник?
    Усетил промяната, той се подвоуми, после смело заяви:
    — Убих двама души.
    Тя дълго време го наблюдаваше изпод гъстите си мигли.
    — Почакай тук, докато събера багажа си и взема един здрав лък — произнесе накрая.


    Срутването на покрива предизвика вълнение и суматоха из целия Пановал. Беше се случило нещо, от което най-много се бояха. Чувствата бяха някак смесени. Ужасът премина в облекчение, когато се разчу, че под скалите са били погребани само затворници, пазачи и няколко фагори. Вероятно са си го заслужили и затова Акха им го е изпратил.
    В задната част на Пазара бариерите бяха вдигнати и милицията бе излязла, за да съблюдава реда. Спасителните отряди, мъже и жени от гилдията на лекарите, както и работници, се щураха насам-натам на мястото на трагедията. Тълпи зяпачи се трупаха и притискаха напред, някои умълчани и напрегнати, други весели, тъй като се бе появила група акробати и музиканти, за да ги забавляват. Юли премина през тълпата с момичето след себе си — по стародавна традиция хората правеха път на свещеника.
    Туинк — мястото на трагедията беше съвсем променено. Не се разрешаваше преминаването на минувачи, бяха запалени ярки факли в помощ на спасителите. Затворниците доливаха масло, за да поддържат светлината.
    Сцената беше мрачна — затворниците копаеха, а зад тях чакаха други, които да ги сменят. Фагорите бяха изпратени да дърпат количките с камъни. Много често се извисяваха викове; тогава закопаваха още по-трескаво и от земята се появяваше тяло, което предаваха на лекарите.
    Степента на разрушенията бе внушителна. Освен всичко друго се бе строполил и половината покрив на централната пещера. По-голямата част от пода бе покрита с купчини канари, а развъдниците за риба и лишеи бяха изчезнали. Източникът на трагедията се бе оказал подземен поток, който сега бликаше на свобода и освен всичко останало бе причинил наводнение.
    Задните коридори бяха почти затрупани. Юли и Искадор трябваше да пропълзят над отломките, за да стигнат до тях. За щастие един голям куп камъни ги скриваше от очите на любопитните. Те се покатериха, без някой да ги спре. В сянката ги очакваха Юзилк и приятелят му Скоро.
    — Черно-бялото ти отива, Юзилк — саркастично подметна Юли, за свещеническите одежди, с които се бяха дегизирали двамата затворници. Подразни го, че Юзилк с нетърпение се бе втурнал да прегърне Искадор. Може би нараненото му лице не й се нравеше, защото тя го държеше на разстояние и го укротяваше, стискайки го за ръцете.
    Дори в новите си дрехи Скоро все още приличаше на затворник. Беше висок и слаб, с отпуснати рамене, характерни за човек, прекарал твърде дълго в твърде тясна килия. Ръцете му бяха големи и покрити с белези. Очите му — поне по време на тази среща — шареха. Здрависвайки се с Юли, той не го гледаше, но после, когато вниманието на свещеника се разсея, затворникът крадешком го погледна няколко пъти. Юли го попита дали е готов за трудното пътешествие и той само кимна с глава, изсумтя и намести торбата с вещите на гърба си.
    Началото не предвещаваше нищо добро и за миг Юли съжали, че бе действал импулсивно. Рискуваше твърде много, за да си позволи да очаква единомислие с хора като Юзилк и Скоро. Най-напред, помисли си той, трябва да наложа авторитета си, в противен случай ще си имаме доста неприятности.
    Очевидно Юзилк таеше същата мисъл.
    Той се разбърза, намествайки торбата си.
    — Закъсня, попе. Помислихме, че си се върнал, че това е още един от номерата ти.
    — Вие двамата готови ли сте за трудно пътешествие? Изглеждате зле.
    — По-добре да тръгваме и да не се мотаем тук в приказки — отвърна Юзилк, изпъчи гърди и тръгна между Искадор и Юли.
    — Аз ще водя, ти ще помагаш — заяви Юли. — Да сме наясно с това, за да се разбираме по-нататък.
    — Какво те кара да мислиш, че ти ще водиш, попе? — попита подигравателно Юзилк и кимна към спътниците си за подкрепа. С полузатвореното си око той изглеждаше хитър и злонамерен. Отново бе станал свадлив пред перспективата на идващата свобода.
    — Ето отговора на въпросите ти — отвърна Юли, сви дясната си ръка в юмрук, замахва с него и го заби в корема на Юзилк.
    Той се преви, започна да пъшка и да ругае.
    — Разкарай се, ти…
    — Изправи се, Юзилк. Да тръгваме, преди да са ни открили.
    Спорът свърши дотук. Те тръгнаха кротко след него. Слабите светлини на Туинк се изгубиха зад гърба им. Пръстите на Юли шареха по стената и разчитаха знаците. Закачливите спирали като мъниста и нанизи от мидени черупки се виеха като мелодия, изпълнена на флугел, и ги водеха надолу в необятната тишина на планината.
    Останалите не познаваха свещеническата му тайна и все още разчитаха на светлината. Замолиха го да върви по-бавно или да им разреши да запалят лампа, ала Юли не направи нито едното, нито другото. Възползва се от възможността да хване Искадор за ръката, което тя с радост му позволи — удоволствието да усеща плътта й до своята беше огромно. Другите двама се задоволиха да се държат за дрехите й.
    След известно време коридорите се разклониха, повърхността на стената загрубя и знаците прекъснаха. Бяха стигнали границата на Пановал и вече наистина бяха сам-сами. Починаха си. Докато другите разговаряха, Юли си припомняше скицата, която отец Сифанс му бе надраскал. Вече съжаляваше, че не прегърна стареца на сбогуване.
    Отче, разбираш ми душата по своя особен начин, така мисля. Знаеш какво неоформено парче пръст съм. Знаеш, че се стремя към доброто, ала не мога да се извися над собствената си примитивна природа. И все пак не ме предаде. Е, и аз не те прободох с ножа, нали? Трябва да продължиш опитите си да се промениш, Юли — най-после все още си свещеник. Наистина ли съм? Е, когато излезем навън, ако изобщо излезем… А тук това чудесно момиче… Не, не, аз не съм свещеник, стари отче, бъди благословен, но никога няма да бъда. Все пак се опитах и ти ми помогна. Сбогом завинаги…
    — Ставайте — викна той и скочи на крака, като помогна на момичето.
    Искадор леко постави ръка на рамото му, преди отново да поемат в тъмнината. Когато Юзилк и Скоро се заоплакваха от умора, тя не продума.
    Най-после легнаха да спят, сгушени един до друг в основата на чакълест склон — момичето лежеше между Юзилк и Юли. Обзеха ги страховете на нощта. В тъмнината си въобразяваха, че чуват дъха на червея на Утра, който пълзи към тях с отворени челюсти и слузести мустаци.
    — Ще спим на запалена лампа — реши Юли.
    Беше студено и той здраво бе прегърнал момичето. Заспа с лице, опряно в кожената й туника.
    Когато се събудиха, яростно се нахвърлиха върху храната, която носеха със себе си. Пътят ставаше все по-труден. Имаше скални срутвания и с часове трябваше да пълзят по корем, носовете им се опираха в краката на предишния, всеки силно викаше на другаря си, за да не се изгубят в непрогледната подземна нощ. По коридора, през който си пробиваха път, подухна мразовит вятър и превърна косите им в ледени шушулки.
    — Да се връщаме — замоли се Скоро, когато най-сетне станаха с превити гърбове и си поеха дъх. — Предпочитам затвора пред това тук.
    Никой не му отговори. Вече не можеха да се върнат. А и се умълчаха пред величавото присъствие на планината.
    Юли безнадеждно се изгуби. Скалното срутване го бе изкарало от равновесие. Не можеше да си спомни картата на стареца и бе почти толкова безпомощен, колкото и останалите. Надигаше се шептящ шум и той тръгна към него. Пред широко отворените му очи се появи преграда с неопределен цвят; усети, че се притиска в здрава скала. Дъхът излизаше от отворената му уста на пресекулки. По взаимно съгласие спряха да си починат.
    Пътят им вървеше все надолу и така с часове. Едва се влачеха — Юли се подпираше с една ръка на стената, а другата бе вдигнал пред лицето си, за да не удари глава в скалата, както вече му се бе случило няколко пъти. Искадор се хвана за дрехата му. Както беше уморен, той усети допира й по-скоро като нещо досадно.
    С блуждаещия си мозък Юли започна да си представя, че цветовете, които се появяват пред очите му, имат връзка с дишането му. Все пак не беше съвсем така, тъй като пред тях се появи нещо като светлина. Той се втурна напред, още по-надолу, стискайки здраво подпухналите си клепачи, после отвори очи. Сякаш бе ослепял — виждаше бледа млечна светлина. Огледа се и му се стори, че като в сън зърва лицето на Искадор — или по-скоро като в кошмар, защото очите й бяха широко отворени, а по средата на призрачното й лице зееше устата и.
    Усетила погледа му, тя дойде на себе си. Спря, улови се за него за опора, а Юзилк и Скоро се блъснаха в тях.
    — Отпред се вижда светлина — каза Юли.
    — Светлина! Отново мога да виждам… — Юзилк сграбчи Юли за рамото. — Ах, ти, проклет злодей, все пак ни изведе! Ние сме в безопасност, ние сме свободни!
    Той се смееше гръмко, втурна се напред с протегнати ръце, сякаш да прегърне източника на светлина. Другите го последваха радостни, стъпваха по грубата земя през светлината, която преди не съществуваше, освен само над някое непознато северно море, където плаваха и се сблъскваха айсберги.
    Пътят стана равен, покривът изчезна. Пред краката им се разстилаха езера. Те нагазиха в тях и пътеката отново се заизкачва нагоре, докато стана тъй стръмна, че намалиха ход, а светлината не се засилваше за разлика от острите шумове наоколо.
    Внезапно стигнаха края на пътя и застанаха на ръба на дълбока цепнатина. Бяха заобиколени от светлина и шум.
    — Очите на Акха — задъхано изрече Скоро и захапа юмрука си.
    Цепнатината преминаваше в гърло, което водеше надолу към утробата на земята. Можеха да го видят — от ръба му бликаше река и падаше надолу в пролома. Точно под мястото, където стояха, водата със сила се удряше в първото си препятствие — един камък — и оттам се разнасяше силното бумтене, което бяха чули. После се спускаше в дълбини, недостижими за погледа им. Дори където не се пенеше, водата беше бяла с размазани зелени и сини петна. Въпреки че именно тя излъчваше слабата светлина, на която се бяха зарадвали, скалите зад нея не бяха по-тъмни, а обвити във вихри от бяло, червено и жълто.
    Много преди да престанат да се взират в тази гледка и в бледите си призрачни фигури, те се намокриха от пръските.
    — Това не е изходът — обади се Искадор. — Сляп коридор е. Юли, а сега накъде?
    Той посочи отсрещния край на скалната тераса, където бяха застанали.
    — Ще минем по този мост.
    Предпазливо се запридвижваха към моста. Почвата бе хлъзгава от водорасли. Мостът изглеждаше посивял от старост. Беше построен от големи камъни, изкопани от близките скали. Арката му се извиваше нагоре и прекъсваше — беше разрушен, представляваше останки от мост. В полумрака на отсрещния бряг на бездната се забелязваше другата му част. Някога са се прехвърляли оттатък, но вече не можеше.
    Те постояха така, загледани във водата, без да се поглеждат един друг. Първа се раздвижи Искадор. Наведе се, остави торбата си на земята и измъкна от нея лък. Завърза конец на стрелата — същата като при състезанията, наблюдавани от Юли много, много отдавна. Момичето безмълвно се настани на ръба на бездната и вдигна лъка. Опъна назад ръката си, присви очи и пусна стрелата да лети.
    Тя проряза светлината, изпълнена с пръски. Достигна най-високата си точка над скалната козирка, изчерпала ускорението си, отскочи от каменната скала над водопада и падна обратно. Заби се до краката на Искадор.
    Юзилк я потупа по рамото.
    — Блестящо. Какво ще правим сега?
    Вместо да отговори, тя завърза дебела корда към края на конеца. Хвана края на конеца, вързан за стрелата, започна да дърпа и предният край на кордата премина над козирката, и се върна обратно в ръката й. После Искадор извади въже, направи му примка, издърпа и него над издадената над главите им скала, спусна другия край на въжето през примката и здраво го стегна.
    — Искаш ли да тръгнеш пръв? — попита тя Юли и му подаде края на въжето. — Нали си ни водач.
    Той се взря в дълбоко поставените й очи, чудейки се на лукавството и на искреността им едновременно. Не само че посочваше на Юзилк, че не е водач, а караше и него, Юли, да докаже, че е такъв. Той разбра думите й, реши, че има право, хвана въжето и изправи гърди да посрещне предизвикателството.
    Прецени, че е страшничко, ала не толкова опасно. Можеше да се полюлее над бездната, после да тръгне по вертикалната скала и да се захване за ръба, откъдето бликаше водата. Доколкото виждаха, имаше достатъчно пространство да се изкачи догоре, без да бъде изтласкан настрани от струята. Друго можеше да измисли едва когато вече се изкачи. Нямаше никакво намерение да проявява страх пред двама затворници, нито пък пред Искадор.
    Юли доста прибързано се хвърли над бездната, част от мисълта му бе още при момичето. Малко непохватно се блъсна в отсрещната скала, левият му крак се плъзна по зелената тиня, натърти си рамото о стената, попадна в пръски и изпусна въжето. В същата секунда започна да пада надолу в бездната.
    Сред бученето на водата се разнесе общият им вик и това бе първото нещо, което направиха заедно.
    Юли се удари в камък и се залови за него с всички фибри на тялото си. Сви колене, размърда пръстите на краката си и се улови за скалата.
    Беше се смъкнал около два метра, ала от падането всяка негова частица бе наранена и костите му се натъртиха от острите издатини на скалата. Имаше място колкото да си постави стъпалото, но и това му беше достатъчно.
    Задъхан, той се преви в неудобно положение, не смееше да помръдне, брадата му бе почти на равнището на ботушите му.
    Потъмнелият му от болки поглед падна върху някакъв син камък пред очите му. Той се съсредоточи, като се чудеше дали му е дошло времето да умре. Камъкът беше гладък. Почувства, че би могъл да се протегне над издатината, където се бе свил, и да го вземе. Внезапно сетивата му подсказаха истината — не се взираше в камъка, а в нещо синьо далеч под себе си. Зави му се свят, не можеше да помръдне. Свикнал с равнината, Юли нямаше имунитет срещу подобно преживяване.
    Затвори очи и се хвана още по-здраво. Чак когато дочу виковете на Юзилк, идващи някъде отдалеч, се насили да ги отвори отново.
    Точно отдолу бе разположен друг свят. През отвор, не по-голям от човешка длан, Юли бе надникнал в огромна кухина. Тя бе осветена. Онова, което бе взел за син камък, всъщност беше езеро, може би дори море, тъй като той можеше да види само част от цялото, чиито размери не се наемаше да уточни. На брега на езерото имаше няколко песъчинки — Юли едва сега разбра, че са сгради. Лежеше като в транс, безсмислено загледан надолу.
    Нещо го докосна. Той не можеше да помръдне. Някой му говореше, стискаше ръцете му. Без каквото и да е желание седна и опря гръб в скалата, обгърнал с две ръце раменете на спасителя си. Лице с белези, счупен нос, одрана буза и едно затворено черно-зелено око плаваха пред очите му.
    — Дръж се здраво, човече. Тръгваме нагоре.
    Едва тогава успя да се улови за Юзилк. Младежът бавно си проправяше път нагоре и най-после спря с огромно усилие на ръба на скалата, откъдето бликаше водата. Тогава Юзилк припадна, просна се на земята, задъхан и стенещ. Юли погледна надолу за Искадор и Скоро, които едва се забелязваха на отсрещния бряг на бездната с обърнати нагоре лица. Вторачи се и още по-надолу в разседа, ала видението бе изчезнало зад водните струи. Крайниците му трепереха, но той бе в състояние да ги контролира и да помогне на останалите да дойдат при тях двамата.
    Мълчаливо се прегърнаха, благодарни един на друг.
    Мълчаливо поеха пътя си сред речните камъни откъм страната, където реката бързаше към ръба на водопада.
    Мълчаливо продължиха. И Юли не им каза нищо за другия свят, който беше видял. Ала отново си помисли за стария отец Сифанс. Не би ли могло това да бъде тайно укрепление на Ползвателите, разкрили се за миг пред него сред пустошта на скалите? Каквото и да беше, той пазеше тайната в себе си, бе онемял.


    Плетениците в планината сякаш нямаха край. Без светлина четиримата стъпваха едва, бояха се от неочаквани цепнатини. Когато прецениха, че би трябвало вече да е нощ, намериха си удобно кътче за спане и се сгушиха един до друг, за да им е по-топло и да не ги е страх в тъмнината.
    Веднъж, след като се бяха изкачвали с часове по естествен коридор, осеян с камъни от отдавна изчезнала река, откриха ниша на височината на раменете си, в която се събраха и четиримата, за да се скрият от студения вятър, дето бе духал в лицата им цял ден.
    Юли тутакси заспа. Събуди се от разтърсването на Искадор. Другите двама бяха седнали и неспокойно си шушукаха.
    — Чуваш ли? — попита го Искадор.
    — Чуваш ли? — попитаха го Юзилк и Скоро.
    Юли се заслуша в диханието на вятъра по коридора, в далечния шум от вода. После наистина чу онова, което ги беше разтревожило — непрекъснат стържещ звук, сякаш нещо се движеше и се търкаше о стените.
    — Червеят на Утра! — възкликна Искадор.
    Той здраво я прегърна.
    — Това е само приказка — зауспокоява я Юли. Ала кръвта му се смрази и той сграбчи камата си.
    — В тази ниша сме в безопасност — обади се Скоро. — Само трябва да пазим тишина.
    Надяваха се да е прав. Нямаше никаква грешка, нещо се приближаваше. Те се свиха на място, вторачили поглед в тунела. Скоро и Юзилк бяха въоръжени с тояги, откраднати от пазачите в сектор „Наказание“, Искадор си извади лъка.
    Шумът се засилваше. Акустиката мамеше, но според тях идваше от същата посока, от която духаше вятърът. Сега в шума се намеси стържещ звук и трополене от камъни, отхвърляни безразборно. Вятърът замря, вероятно нещо го спираше. Ноздрите им доловиха странен мирис.
    Вонеше на разложена риба, на мръсотия, на развалено сирене. В коридора нахлу зеленикава мъгла. Според легендата червеят на Утра бе тих, ала сега напредваше с тътен.
    Ръководен повече от ужас, отколкото от смелост, Юли надникна в нишата.
    И го видя да напредва бързо. Чертите му едва се различаваха иззад зелената луминесцентна светлина, която го предхождаше. Четири очи, от всяка страна по две, мустаци и гигантски зъби. Юли ужасен се отдръпна. То напредваше неумолимо.
    В същия миг и четиримата видяха лицето му в профил. То пълзеше покрай тях, а очите му гледаха диво. Коравите му мустаци се отъркаха в кожите им. После очите им се спряха на покритите с люспи ребра, извиващи се пред тях, целите осветени в синьо, обсипващи ги с прах, давещи ги с отвратителна воня и мръсотия.
    Сгушени един в друг, четиримата се взираха от скривалището си кога ще отмине. В началото на обсипания с камъни коридор имаше по-широка пещера, през която бяха дошли. Конвулсии разтърсиха въздуха, пелената от зелена светлина се развълнува.
    Червеят ги бе усетил. Обръщаше се и приближаваше. Идваше за тях. Искадор преглътна вика си.
    — Камъни, бързо! — изкомандва Юли.
    Биха могли да хвърлят скални отломки. Пресегна се към наклонената стена на нишата. Ръката му докосна нещо странно с козина. Отдръпна се. Удари кварцовото си палило. Проблесна искра и се изгуби. Но времето му бе достатъчно да забележи, че са си правили компания с останките на човек — кости, обвити в кожи. Имаше и някакво оръжие.
    Отново щракна с палилото.
    — Ама това е косматко! — извика Юзилк, използващ затворническия жаргон за фагор.
    Имаше право. Продълговат череп, върху който плътта се бе съсухрила, рога — това бе фагор. До трупа лежеше прът, който завършваше с острие. Акха се бе притекъл на помощ на застрашените от червея на Утра. Юзилк и Юли едновременно се пресегнаха и сграбчиха оръжието.
    — За мен е. Използвал съм подобни неща — ръгна го Юли.
    Внезапно предишният живот премина пред очите му, спомни си как посрещаше връхлитащите йелки.
    Червеят на Утра се връщаше. Отново се чу стържещият звук. Отново ярка зелена светлина. Юли и Юзилк си позволиха да надникнат бързешком от нишата. Ала чудовището стоеше неподвижно. Виждаха мъглата, излъчваща се от лицето му. Беше се обърнало и се взираше към тях, ала не се движеше.
    Изчакваше.
    Случайно обърнаха поглед в противоположна посока. Друг червей идваше оттам, откъдето бе дошъл първият. Два червея… В същия миг във въображението на Юли се появи цяла система пещери, гъмжащи от червеи.
    Четиримата се вкопчиха един в друг от ужас, когато светлината стана по-ярка, а шумът — по-близък. Но чудовищните твари се интересуваха единствено една от друга.
    След вълна зловоние главата на чудовището се плъзна край тях, вторачено и с четирите си очи напред. Юли държеше долната част на новопридобитото си оръжие. Опря копието в стената на нишата и мушна острието над скалата, като стискаше дръжката с двете си ръце.
    То прободе изпъкналото туловище на червея в движение. От дългата разкъсана рана бликна гъста, подобна на желе течност и потече по туловището. Чудовището забави движение, преди косматата му опашка да премине покрай нишата, където се бяха скрили четирите човешки същества.
    Не можаха да разберат дали двата червея са имали намерение да се бият, или да се съвкупляват. Вторият не достигна обекта си. Постепенно спря. Вълни на остра болка се предаваха по тялото му и то се загърчи, а опашката му се замята във всички посоки. После замря.
    Светлината, която излъчваше, бавно се стопи. Настъпи тишина, чуваше се само диханието на вятъра.
    Те не смееха да помръднат. Не смееха да сменят положението си. Първият червей все още чакаше някъде в тъмнината и присъствието му се забелязваше по слабото зеленикаво сияние, което трудно проникваше над трупа на мъртвото чудовище. После всички решиха, че това е била най-лошата част от изпитанията им. Всеки предполагаше мислено, че първият червей знае къде се намират, че мъртвият е част от двойката и първият само чака да се помръднат, за да се нахвърли и да си отмъсти.
    Най-после първият червей наистина се раздвижи. Чуха дращенето на мустаците му в скалата. Той предпазливо се плъзна напред, сякаш очакваше да попадне в капан, и главата му се надвеси над трупа на мъртвия червей. После започна да се храни.
    Четиримата не можеха да издържат повече. Звуците бяха твърде ужасяващи и ги караха да си представят най-страшното. Те прескочиха плисналата се течност, излязоха отново в коридора и се изгубиха в тъмнината.
    Пътешествието им във вътрешността на планината продължаваше. Ала сега вече често спираха и се вслушваха в звуците на тъмнината. А когато искаха да си говорят, правеха го с тих, треперещ глас.
    От време на време намираха вода за пиене. Но храната им свърши. Искадор простреля няколко прилепа, ала не можаха да ги ядат. Скитаха се из каменните лабиринти и силите им отслабваха с всеки изминал час. Времето минаваше и те забравиха сигурността на Пановал: от живота им бе останала единствено безкрайната тъмнина, която трябваше да бъде преодоляна.
    Започнаха да попадат на животински кости. Веднъж използваха палилото и откриха два човешки скелета, проснати в една ниша, единият прегърнал другия. Времето бе отнело нежността, която тази прегръдка някога е излъчвала: бяха останали само кости до кости и ужасяващо ухилени един на друг скелети.
    Достигнаха място, където вятърът бе още по-студен, доловиха някакво движение и откриха две животни с червена козина, убиха ги. Наблизо видяха някакво кутре, което скимтеше и навираше тъпото си носле в тях. Те разкъсаха кутрето и докато месото бе още топло, разкъсаха и двамата му родители, сякаш ги бе обхванал жесток пристъп на ярост, породен от неистовия им глад.
    По стените живееха организми, излъчващи светлина. Откриха следи от човешко присъствие. Навсякъде по останките от колиба и нещо като лодка никнеха лишеи. Наблизо един комин служеше за убежище на ято птици. С непогрешимата си стрела Искадор повали шест от тях и те си сготвиха топло ястие с лишеи и щипка сол за вкус. През тази нощ сънищата им бяха населени с приятни и живи неща, които приписваха на вкусните лишеи. Когато на другата сутрин отново тръгнаха, само след два часа стигнаха до ниска широка кухина, в която се процеждаше зелена светлина.
    В единия ъгъл на пещерата тлееше огън. В грубо скованата кошара имаше три кози, чиито очи блестяха в полумрака. Около купчина кожи седяха три жени — стара вещица с бяла коса и две по-млади. Като зърнаха Юли, Юзилк, Искадор и Скоро, младите жени хукнаха да бягат с неистови писъци.
    Скоро изтича напред и скочи при козите. Взе стоящия наблизо съд и започна да ги дои, без да обръща внимание на виковете на бабата. Млякото беше малко. Но те си го поделиха, хвърлиха ведрото настрана и побързаха да си тръгнат, преди да са дошли мъжете от племето.
    Навлязоха в коридор, който рязко извиваше, ала бе преграден. Зад преградата бе изходът на пещерата, а навън — откритото пространство с планини и долини и ярката светлина на царството на Утра, Бога на небесата.
    Те стояха един до друг, защото наслаждавайки се на красивата гледка, усетиха още по-здраво силата на приятелството. А когато се погледнаха, в очите им имаше радост и надежда — не можаха да се въздържат и възторжените им викове се смесиха с щастливия им смях. Обърнаха се един към друг и се запрегръщаха. Когато очите им свикнаха достатъчно със светлината, заслониха ги с ръце и се взряха в Баталикс, обвит в тънък облак, наслаждаваха се на бледооранжевия му диск.
    Вероятно приближаваше пролетното равноденствие и беше по пладне — причините Юли да мисли така бяха две: Баталикс висеше вертикално над главите им, а Фрейър се носеше под него на изток. Вторият бе няколко пъти по-ярък и разсипваше светлината си над заснежените планини. По-бледият Баталикс винаги е бил по-бързият страж и скоро щеше да залезе, докато Фрейър все още се задържаше в зенита си.
    Каква прекрасна гледка представляваха двойката Стражи! Моделът на движението им по небето през различните сезони отново се завърна в спомените на Юли, сърцето му примря, ноздрите му се разшириха. Той се облегна на грижливо изработеното копие, с което бе убил червея, цялото му същество се изпълни с дневната светлина.
    Но Юзилк възпираше с ръка Скоро и се помайваше пред входа на пещерата, тревожно поглеждайки навън.
    — Не е ли по-добре да останем в тези пещери? — викна на Юли той. — Как ще живеем там, под открито небе?
    Без да отделя поглед от околния пейзаж, Юли усети, че Искадор стои между него и Юзилк. Отговори му, без да се обръща.
    — Спомняш ли си историята, която разказваха във Вак за личинките в орехчетата? Те мислели, че гнилият орех представлява целия свят и когато той се счупил, те загинали от шока. И ти ли си личинка, Юзилк?
    Момъкът нямаше какво да отговори. Но не и Искадор. Тя се приближи до Юли изотзад и мушна ръка в неговата. Той се усмихна, душата му запя, ала продължи жадно да поглъща с очи гледката пред себе си.
    Видя, че планините, под които бяха преминали, щяха да ги предпазват откъм юг. Хилави дървета, не по-високи от човешки ръст, растяха на групички. Стояха изправени, което показваше, че студеният западен вятър на Преградните планини нямаше сила тук. Юли беше запазил старите си умения, които бе научил от Ейлхо преди много години. В планините щяха да открият дивеч и да живеят разумно под небесата, както им бяха предначертали боговете.
    Настроението му се подобри, той се развеселяваше все повече, докато накрая разпери ръце.
    — Ще живеем в това благословено място. Четиримата ще се държим заедно, каквото и да се случи.
    Над снежната обвивка на планинския склон в далечината се виеше дим и се смесваше със сивото небе на отминаващия ден. Той посочи натам:
    — Тук живеят хора. Ще ги накараме да ни приемат. Това ще стане и наше място. Ще ги управляваме и ще ги учим на нещата, които знаем. Отсега нататък ще живеем по свои собствени закони, а не по законите на другите.
    Изпъчи се и пое надолу по склона сред хилавите дръвчета. Искадор го последва първа с горда походка.


    Някои от намеренията на Юли се сбъднаха, други — не.
    След многобройни предизвикателства те бяха приети в малко селище, сгушено в защитена планинска долчинка. Хората живееха бедно и примитивно. Благодарение на всичките познания и смелостта си Юли и неговите приятели наложиха волята си на общността, управляваха я по своите собствени закони.
    Все пак те не можаха да се слеят напълно с населението, защото лицата им бяха по-различни, а олонецкия, който говореха, се различаваше по изговор. Тогава откриха, че заради предимствата му това населено място винаги бе живяло в страх от нашествия от страна на по-голямото селище от другата страна на замръзналото езеро. Наистина неведнъж през годината, която последва, преживяха подобни набези и те донесоха много страдания, загуби и смърт.
    Но Юли и Юзилк проявиха хитрост, създадоха яростна съпротива срещу нашествениците от Дорзин, както се наричаше по-голямото селище. А Искадор научи всички млади жени да изработват лъкове и да си служат с тях. Местните жители успяха да достигнат голямо умение. Следващия път, когато нашествениците нахлуха от юг, мнозина от тях загинаха със стрели в гърдите и след това нападенията от тази посока секнаха.
    Ала безжалостният климат ги мъчеше. Лавини се търкаляха надолу по планината. Бурите нямаха край. Можеха да отглеждат хилави растения и мизерни животни единствено във входовете на пещерите, за да получават месо и мляко. Броят на животните си оставаше един и същ, а те бяха непрекъснато гладни или страдаха от болести, които можеха да бъдат приписани само на злите богове (Юли не разрешаваше да се споменава името на Акха).
    Юли взе красивата Искадор за своя жена, обичаше я и широкото й силно лице му вдъхваше уют. Имаха си дете, момче, което нарекоха Си в памет на стария свещеник от Пановал. То преживя всички болки и опасности на детството и израсна голям и див мъж. Юзилк и Скоро също се ожениха: Юзилк за дребна жена с кафява кожа на име Исик, което странно напомняше неговото собствено. Въпреки ръста си тя тичаше като сърна, беше интелигентна и добра. Скоро взе едно момиче на име Фити, капризна жена, която пееше хубаво и направи живота му ад; двамата имаха момиченце, което почина на една годинка.
    Но Юли и Юзилк не се разбираха. Макар да се бяха обединили пред лицето на общата опасност, понякога Юзилк проявяваше враждебност към Юли и плановете му и когато можеше, му играеше номера. Както бе казал старият свещеник, някои хора не забравят.
    Ала от по-голямото селище Дорзин пристигна делегация; имаха много загуби поради някаква епидемия. Чули за славата на Юли и го помолиха да ги управлява и да замести мъртвия им водач. Юли така и направи, за да бъде далеч от обидата на Юзилк — той, Искадор и детето им заживяха до замръзналото езеро, където дивечът бе в изобилие, и строго прилагаха законите.
    Но дори в Дорзин не съществуваше изкуство, което да разнообрази монотонния им труден живот. Макар че по празници хората танцуваха, те нямаха музикални инструменти с изключение на кречетала и звънци. Нямаха и религия, като изключим постоянния им страх от зли духове и стоическото приемане на неимоверния студ, на болестите и смъртта. Така че най-после Юли стана истински свещеник, опитваше се да внуши на хората чувство за тяхното собствено духовно безсмъртие. Повечето от мъжете отхвърляха думите му, защото макар да го бяха приели, той беше външен човек, а те бяха твърде враждебно настроени, за да учат нови неща. Ала Юли ги научи да обичат небето във всичките му проявления.
    Но в него, в Искадор и в техния син съществуваше непобедима жизненост, в душите им се таеше надеждата, че идват по-добри времена. Той пазеше видението от планините, че вероятно съществува по-приятен живот от този, който се предоставя на хората, по-сигурен, по-малко подчинен на късмета и на природните сили.
    Ала той и красивата му Искадор остаряваха и с всяка изминала година усещаха студа още по-силно.
    Те обичаха това място до езерото и в памет на един друг живот и други надежди и очаквания го нарекоха Олдорандо.


    Това е историята на Юли, сина на Ейлхо и Онеса.
    Историята на потомците им и съдбата, която им бе отредена, е далеч по-дълга. На тях не им бе известно, ала Фрейър се приближаваше към студения свят: в неразбираемите притчи, които навремето Юли бе отхвърлил, имаше истина, защото леденото небе след време щеше да се превърне в огнено. Само петдесет хеликонийски години след раждането на сина им безмилостният свят, познат на Юли и неговата красива Искадор, щеше да посрещне истинската пролет.
    Раждаше се нов свят.

Ембрудок


    И рече Шей Тал:
    — Мислите, че живеем в центъра на Вселената? Аз пък ви казвам, че живеем в центъра на ферма. Положението ни е толкова незначително, че дори не можете да разберете колко.
    Казвам го на всички ви. В миналото е станала катастрофа, в далечното минало. Тя е била толкова всеобхватна, че никой не може да обясни каква точно е била и как е станала. Знаем само, че е донесла мрак и студ.
    Опитайте се да живеете колкото е възможно по-добре. Живейте добре, обичайте се един друг, бъдете добри. Но не се преструвайте, че катастрофата няма нищо общо с вас. Дори да е станала много отдавна, тя е повлияла върху всеки ден от нашия живот. Тя ни състарява, износва, разкъсва, отделя децата ни от нас. Прави ни не само невежи, тя ни кара да обичаме невежеството си. Ние сме опустошени от невежество.
    Предлагам ви да тръгнем на лов за съкровища — ако щете, на проучване, в което може да се включи всеки един от нас. Искам да осъзнаете ниското положение, в което се намираме, и да не преставате да търсите причините за това. Трябва да съберем късчетата познание за случилото се, което ни е ограничило да обитаваме тази студена ферма. Едва тогава ще бъдем в състояние да подобрим съдбата си и да се погрижим катастрофата да не се стовари отново върху нас и нашите деца.
    Това е съкровището, което ви предлагам. Познанието. Истината. Да, вие се страхувате от нея. Ала трябва да я дирите. Трябва да се извисите дотам, че да я обикнете.

I
Смъртта на един дядо

    Небето беше черно, мъжете с факлите се появиха откъм южната порта. Бяха облечени в дебели кожи и вдигаха крака високо, за да преодолеят снега, затрупал улиците. Светият човек пристигаше! Светият човек пристигаше!
    Младият Лейнтал Ей се скри до портика на разрушения храм, а лицето му светеше от вълнение. Наблюдаваше процесията, която преминаваше между двете стари каменни колони, затрупани със сняг откъм изток, откъдето в началото на деня бе дошъл снежният облак. Забеляза, че само главните на пукащите факли, носът на баща му и езиците на шестте кучета от впряга му бяха оцветени в червено. Тежкото оловно небе, където бе погребан стражът Баталикс, изличаваше всички останали цветове.
    Отец Бондорлонганон от далечен Борлиен бе дебел и в огромните кожи, с които се бе увил, изглеждаше още по-дебел. Кожите не бяха такива, каквито носеха в Олдорандо. Беше дошъл тук самичък — придружаващите го мъже бяха местни ловци и Лейнтал Ей ги познаваше всичките. Момчето прикова вниманието си върху лицето на свещеника, тъй като чужденци идваха много рядко. То бе по-дребно и сега не беше толкова закалено при предишното идване на отеца.
    Светият мъж имаше овално лице, гъсто нарязано с хоризонтални линии, между които очи като неговите бяха тъкмо на мястото си. Линиите придаваха на удължената му уста жестокост. Той седна в шейната и се огледа с подозрение. Нищо в държането му не показваше, че се радва на присъствието си в Олдорандо. Погледът му се спря върху развалините на храма. Посещението бе необходимо, защото, както знаеше, Олдорандо бе унищожил свещеничеството си преди няколко поколения. Недоброжелателният му поглед докосна за миг момчето между двата четвъртити стълба.
    Лейнтал Ей отвърна на погледа му. Стори му се, че очите на свещеника бяха жестоки и пресметливи. Пък и не можеше да мисли хубави неща за човек, дошъл да изпълни последния ритуал над умиращия му дядо.
    Долови мириса на кучетата, когато минаха покрай него, усети и катранения дъх на горящи факли. Процесията свърна и се отдалечи от храма, отправяйки се към главната улица. Лейнтал Ей се двоумеше дали да ги последва. Стоеше на стъпалата, свиваше се и наблюдаваше как шейната привлича хората и те излизат от кулите си въпреки студа.
    Процесията спря в мрака в другия край на улицата, под високата кула, където живееше Лейнтал Ей със семейството си. Появиха се слугите и се заеха с кучетата — щяха да бъдат настанени в обора под кулата. В същото време светият отец схванато се изхлузи от високата седалка и се скри на завет.
    Междувременно откъм южната порта към храма се приближаваше ловец. Беше чернобрад мъж на име Аоз Рун, когото момчето обожаваше заради наперения му вид. Зад него тежко стъпваше старият му слуга-фагор Мик с пранги на вроговените глезени.
    — Е, Лейнтал, виждам, че отецът е пристигнал от Борлиен. Няма ли да го посрещнеш?
    — Не.
    — Защо? Нали си го спомняш?
    — Ако не беше дошъл, дядо нямаше да умре.
    Аоз Рун го потупа по рамото.
    — Добро момче си ти, ще ти провърви. Някой ден ти ще властваш над Ембрудок.
    Той използва старото име на Олдорандо, с което това място бе известно, преди хората на Юли да пристигнат — две поколения преди Малкия Юли, който сега лежеше в очакване на свещеническото опело.
    — Не искам да властвам, искам дядо да е жив.
    Аоз Рун поклати глава:
    — Не говори така. Всеки би властвал, ако му дадат възможност. Аз също.
    — От теб става добър властник, Аоз Рун. Когато порасна, ще стана като теб, ще знам всичко и ще убивам всичко.
    Аоз Рун се засмя. Зъбите му блеснаха между устните и Лейнтал Ей си помисли колко е хубав. В него имаше ярост, ала му липсваше лукавството на свещеника. В много отношения Аоз Рун бе герой. Имаше си рождена дъщеря на име Ойре, почти на възрастта на Лейнтал Ей. Носеше дреха от черни кожи, одрани от гигантска планинска мечка, която бе надвил сам — никой друг нямаше подобни одежди.
    — Хайде, майка ти ще те търси — безгрижно подхвърли Аоз Рун. — Качи се на Мик и той ще те отнесе.
    Огромният бял фагор протегна роговите си ръце и почака момчето да се покатери нагоре и да възседне раменете му. Мик служеше в Ембрудок отдавна — фагорите живееха по-дълго от хората.
    — Хайде, момче — изговори той с дебелия си ръмжащ глас.
    Лейнтал Ей се покатери и се улови за рогата му за по-голяма сигурност. И двата остри ръба на рогата на Мик бяха изпилени и гладки, което доказваше принадлежността му към фагорите-слуги.
    Трите фигури поеха нагоре по утъпканата от времето улица към топлината. Тъмнината вече се спускаше и започваше една от безбройните нощи на зимата — зима, която от векове властваше над тропическия континент. Вятърът отвяваше ситния сняг от стрехите и той се носеше право към тях.
    Още щом светият отец и кучетата влязоха в голямата кула, сеирджиите се разотидоха и се заеха с работите си. Мик свали Лейнтал Ей в утъпкания сняг. Момчето весело махна с ръка на Аоз Рун и се стрелна в портата в основата на сградата.
    В мрака го посрещна ужасна смрад. Кучетата се хранеха с риба, уловена в замръзналата река Ворал. Когато момчето влезе, те скочиха, като лаеха свирепо, дърпаха каишите си и показваха острите си зъби. Слугата, придружаващ отчето, им викна, но без резултат. Лейнтал Ей им се озъби в отговор и мушнал ръце под мишниците си, се изкачи по дървените стъпала.
    Отгоре се процеждаше светлина. Над обора се издигаха шест етажа. Той спеше в един ъгъл на първия етаж. Майка му и баща му обитаваха последния. Между тях се бяха подслонили най-различни ловци, които служеха на дядо му. Когато момчето мина покрай тях, те обърнаха широките си гърбове към него — събираха багажа си. Като се качи на своя етаж, Лейнтал Ей забеляза, че малобройните принадлежности на отец Бондорлонганон бяха стоварени там. Отецът имаше намерение да спи при него. Несъмнено щеше да хърка, възрастните хора обикновено хъркат. Момчето стоеше и се взираше в одеялото на свещеника, възхищаваше се на чудатата материя, после се качи горе, където лежеше дядо му.
    Лейнтал Ей спря и провря глава в квадратния отвор в пода на стаята, откъдето се влизаше в нея. Разгледа помещението. Всъщност това беше стаята на баба му, стаята на Лойл Брай още от моминството й, от времето на баща й — Уол Ейн Ден, господар на племето Ден. Господар на Ембрудок. Беше изпълнена със сянката на Лойл Брай. Тя стоеше с гръб към огъня, който гореше в железния мангал близо до отвора, откъдето надничаше внука й. Сянката й страховито се клатеше по стените и заплашително се кривеше по тавана, подкрепян от дебели, ниско поставени греди. Върху стените не се отразяваше нищо от богато украсената роба, която баба му носеше винаги, виждаше се само размазаният й силует, а ръкавите му се мятаха като крила на птица.
    Забеляза още трима души, ала над всички доминираше Лойл Брай и сянката й. На кушетката в ъгъла лежеше Малкия Юли, брадичката му стърчеше над кожите, с които го бяха увили. Беше двайсет и девет годишен, съвсем стар. Старецът нещо мърмореше. Лойланун, майката на Лейнтал Ей, седеше до него, стиснала лактите си с длани, а жълтото й лице имаше съвсем нещастен вид. Още не бе забелязала сина си. Човекът от Борлиен, отец Бондорлонганон, седеше най-близо до Лейнтал Ей и се молеше на глас със затворени очи.
    Именно молитвата накара Лейнтал Ей да спре. Обикновено обичаше да стои в тази стая, изпълнена с тайнствата на баба му. Лойл Брай знаеше толкова приказни неща и до известна степен заместваше на Лейнтал Ей баща му, убит по време на лов за стънджбези.
    Стънджбезите засилваха застоялата миризма на мед в стаята. Едно от чудовищата бе наскоро уловено и го донесоха вкъщи на части. Счупени парчета от бронята, изсечени от гърба му, служеха за поддържане на огъня и така се спасяваха от студа. Дървесният заместител гореше с жълт съскащ пламък.
    Лейнтал Ей погледна западната стена. Там беше порцелановият прозорец на баба му. Слабата светлина отвън се превръщаше в потискащо оранжево сияние, което не можеше да съперничи на светлината на огъня.
    — Тук е доста забавно — каза той най-после.
    Изкачи още едно стъпало и бляскавото око на мангала го освети.
    Без да бърза, отецът свърши молитвата си към Утра и отвори очи. Сякаш уловени в мрежата от бръчки по лицето му, те останаха тесни като цепки, но той добродушно ги прикова върху момчето и без да го поздрави, рече:
    — По-добре е да дойдеш, младежо. Донесъл съм нещо за теб от Борлиен.
    — Какво е то? — момчето мушна ръце зад гърба си.
    — Ела да видиш.
    — Кама ли е?
    — Ела да видиш.
    Свещеникът седеше съвършено неподвижен. Лойл Брай хлипаше, умиращият стенеше, огънят съскаше.
    Лейнтал Ей предпазливо се приближи до свещеника. Не можеше да разбере как хората живеят извън Олдорандо — та той беше център на Вселената, другаде имаше само пустош, пустошта на леда, простираща се безкрай, нарушавана понякога от нашествията на фагорите.
    Отец Бондорлонганон извади малко кученце и го постави в ръката на момчето. То бе малко по-дълго от дланта му. Бе изваяно от рога на кайдо, с много детайли, които го очароваха. Върху гърба на кученцето имаше дебело палто, а миниатюрните му лапички завършваха с обущенца. Той го разглежда известно време и забеляза, че опашката му се движи. А когато я вдигаше и сваляше, челюстите му се разтваряха и затваряха.
    Нямаше друга такава играчка. Лейнтал Ей се затича из стаята от вълнение, като през всичкото време лаеше, майка му скочи да го усмири и го гушна в прегръдките си.
    — Един ден този младеж ще стане Господар на Олдорандо — каза Лойланун на отеца, сякаш искаше да го извини. — Той ще наследи властта.
    — По-добре е да обича познанието и да се учи, за да научи повече — отвърна Лойл Брай почти като страничен човек. — Такива бяха предпочитанията и на моя Юли — и тя се разплака в шепите си.
    Отец Бондорлонганон присви още повече очи и попита за възрастта на Лейнтал Ей.
    — Шест и половина години.
    Само чужденци можеха да задават подобни въпроси.
    — Е, почти си зрял мъж. Още една година и ще станеш ловец, така че трябва да решаваш. Какво искаш повече — власт или знание?
    Момчето се загледа в пода.
    — И двете, господине… или по-лесното.
    Свещеникът се засмя и отпрати с жест момчето, после стана и се заклатушка да изпълни задълженията си. Беше спечелил благоразположението на околните, а сега на работа. Ухото му, от опит привикнало да долавя пристигането на смъртта, усети промяна в дишането на Малкия Юли. Старецът бе на път да напусне този свят и да поеме страшното пътешествие надолу по своята земна октава, към каменния свят на шепнещите. Бондорлонганон накара жените да му помогнат и обърна смъртника на една страна с глава на запад.
    Доволно, че се е отървало от мъченията, момчето се затъркаля по пода, боричкайки се с кучето-играчка, тихичко полайвайки, когато челюстите й се отваряха и затваряха. Дядо му издъхна, докато се водеше една от най-яростните битки между кучета в историята на света.


    На следващия ден Лейнтал Ей искаше да е по-близо до свещеника от Борлиен, в случай че в ръкавите си е скрил още играчки. Ала свещеникът бе зает с посещение на болни, освен това Лойланун държеше здраво сина си.
    Бунтовническият дух на Лейнтал Ей бе обуздан от кавгата между майка му и баба му. Момчето се удиви още повече, тъй като двете жени се обичаха много, когато дядо му беше жив. Трупът на Юли, онзи, който носеше името на човека, слязъл от планината заедно с Искадор, бе натоварен и отнесен върху земната му октава, корав като замръзнало парче кожа, сякаш последното му желание беше да се дърпа отчужден и студен от милувките на жените. Отсъствието му остави черен ъгъл в стаята, където Лойл Брай клечеше по цял ден и тя се обръщаше само за да изсъска нещо на дъщеря си.
    Племето бе здраво, телата им бяха безформени от подкожна тлъстина. Снагата на Лойл Брай, известна навремето с красотата си, бе все още запазена, макар косите й да бяха посивели. Главата й се губеше между костеливите й рамене, когато се приведе над студеното ложе на своя мъж — мъжа, когото страстно обичаше през половината от живота си, тъй като го бе видяла за пръв път като ранен нашественик.
    Лойланун нямаше толкова гореща кръв. Енергията, силата да обича, широкото лице с непрекъснато дирещи очи като тъмни корабни платна — всичко това я бе подминало и бе преминало директно от бабата в малкия Лейнтал Ей. Лойланун бе като сламка, с жълто лице. Понеже съпругът й бе починал твърде млад, походката й бе колеблива. Колебание имаше и в опита й да подражава на царственото поведение и познания на майка си. Беше станала сприхава, тъй като Лойл Брай почти непрестанно плачеше в ъгъла.
    — Мамо, стига, хленченето ти ми действа на нервите.
    — Ти се оказа твърде слаба, за да оплачеш мъжа си както трябва! Ще плача, ще плача, докато си отида, ще плача с кървави сълзи.
    — Много добре ще ти се отрази.
    Предложи хляб на майка си, но тя й отказа с презрителен жест:
    — Правила го е Шей Тал. Няма да го ям.
    — Дай го на мен, мамо — обади се Лейнтал Ей.
    Пред кулата се появи Аоз Рун и им викна, държеше за ръка рождената си дъщеря Ойре. Тя бе с една година по-малка от Лейнтал Ей и когато двамата с Лойланун показаха глави от прозореца, въодушевено им замаха с ръка.
    — Ела да видиш играчката ми, Ойре. Истинско куче-боец, като баща ти.
    Ала майка му го дръпна назад в стаята и се обърна строго към Лойл Брай:
    — Аоз Рун иска да ни придружи до погребението. Мога ли да му разреша?
    Като се полюшваше леко, старицата отвърна, без да се обръща:
    — Не се доверявай на никого. Не се доверявай на Аоз Рун — много е дързък. Той и приятелите му се надяват да наследят властта.
    — Все трябва да се доверим на някого. Сега ти ще управляваш, мамо.
    Лойл Брай горчиво се засмя и Лойланун погледна надолу към сина си, който с щастлива усмивка стискаше кученцето.
    — Тогава ще управлявам аз, докато Лейнтал Ей порасне. Той ще стане Господарят на Ембрудок.
    — Глупава си, ако мислиш, че чичо му Накри ще ти позволи — отвърна й старицата.
    Лойланун не каза нищо повече, изви горчиво уста и премести поглед от гледащия я с очакване син към покрития с кожи под. Знаеше, че жените не управляват. Още преди баща й да почине, властта на майка й над племето отлетя, изтече като водите на реката Ворал и никой не разбра къде. Тя се обърна на пета и без повече да се суети, викна през прозореца:
    — Качвайте се.
    Лейнтал Ей бе тъй удивен от вида на майка си — сякаш тя бе приела, че той никога няма да бъде равен на дядо си, да не говорим за по-предишния притежател на името Юли, — че се дръпна назад, твърде наранен, за да поздрави Ойре, когато тя влезе в стаята заедно с баща си.
    Аоз Рун бе на четиринайсет, хубав наперен млад ловец, който, след като съчувствено се усмихна на Лойланун и погали Лейнтал Ей по косата, отиде да поднесе съболезнованията си на вдовицата. Беше Лето деветнайсето след Обединението. Лейнтал Ей вече притежаваше усет към историята. Тя струеше от стаената миризма във всяко кътче на старата стая — влажна, с лишеи и паяжини. Самата дума „история“ му напомняше за виещи вълци между кулите, за снега по бутовете им, за някой обичан герой, който предава богу дух.
    Не само дядо Юли беше мъртъв. Мъртъв беше и Дресил, братовчедът на Юли, прачичото на Лейнтал Ей, баща на Накри и Клилс. Бяха повикали свещеника и чичо му си отиде втвърден в прахта на историята.
    Момчето си спомняше за Дресил с обич, ала се боеше от чичовците си кавгаджии, синовете на Дресил — Накри и надутия Клилс. Очакваше — независимо от това какво говореше майка му, че по стара традиция Накри и Клилс ще управляват. Поне бяха млади. Лейнтал Ей щеше да стане добър ловец и те щяха да го уважават, а не да го пренебрегват, както сега. Аоз Рун щеше да му помогне.
    Този ден ловците не напуснаха селището. Те очакваха погребението на стария си господар. Светият отец бе изчислил къде точно да бъде гробът — близо до интересно гравиран камък, където почвата бе омекнала достатъчно от горещите извори, така че лесно да се копае.
    Аоз Рун придружи двете жени — съпругата и дъщерята на Малкия Юли, до мястото на погребението. Зад тях вървяха Лейнтал Ей и Ойре, шушукаха си, а слугите им и фагорът Мик ги следваха. Лейнтал Ей раздвижи кученцето си и Ойре се закиска.
    Студът и водата създаваха странна сцена на скръб. Изпарения, гейзери, извори изригваха от земята на север от селцето и се разливаха по голите скали и камънаци. Носени от вятъра, водите на няколко гейзера се разперваха като ветрила на запад и създаваха завеса, която замръзваше, преди да достигне земята, и така се образуваха сложни и странни фигури, които се преплитаха. По-горещите извори заливаха ледените пластове с топла вода и ги задържаха в опасно меко състояние, така че от време на време се откъртваха парчета, които падаха върху скалата и постепенно биваха отмивани.
    Бяха изкопали дупка да приюти стария герой, завоевателя на Ембрудок. Двама души с кожени кофи в ръце изгребваха водата отвътре. Увит в грубо платно без каквато и да е украса, трупът на Малкия Юли потъваше в дупката. Нищо не отиваше с него. Хората от Кампанлат — или онези, които си бяха направили труда да разберат — знаеха какво има долу, в света на шепнещите: нямаше нищо, което човек би взел със себе си, за да му бъде в помощ.
    Около гроба се беше сгушило населението на Олдорандо — сто и седемдесет мъже, жени и деца.
    Към групата се присъединиха кучета и гъски, които шареха нервно, по животински, с очи, докато хората стояха пасивно и от време на време преместваха тежестта на тялото си от единия крак на другия. Беше студено. Баталикс бе високо в небето, ала целият бе обвит в облаци; Фрейър стоеше все още на изток — бе изминал час от изгрева му.
    Хората бяха тъмни на цвят и здраво сложени, с огромни като каци тела и масивни крайници, характерни за всички на планетата по онова време. Възрастните тежаха средно дванайсет стейна по местната скала за тежина, независимо дали бяха жени или мъже, със съвсем малки изключения; по-късно щяха да се появят драстични промени… Бяха се сгушили на две почти равни по брой групи и дъхът им се стелеше на облаци над тях: едната група бе на ловците и техните жени, а другата — на членовете на гилдиите и техните жени. Ловците носеха костюми от еленова кожа с толкова гъста козина отгоре, че дори най-върлата виелица не можеше да раздели косъм от косъм. Работниците в гилдиите имаха по-лека носия от червеникавокафява кожа от сърна, по-подходяща за живот на закрито. Един-двама от ловците се пъчеха с дрехи от фагорски кожи, ала те бяха мръсни, тежки и неудобни.
    Пара се носеше над двете групи и вятърът я отвяваше. Дрехите на хората блестяха от влага. Те стояха неподвижно и гледаха. Някои от жените, припомнили си по нещо от старата религия, подхвърлиха всяка по едно голямо листо от брасимип — единствената зеленина, която можеше да се намери. Листата несигурно се носеха във въздуха и се обръщаха със свистене. Някои се затъркаляха във влажната дупка.
    Бондорлонганон не обръщаше внимание на нищо и си гледаше работата. Като стискаше силно очи, сякаш искаше да ги строши като орехи, той изричаше съответната молитва към езичниците около себе си. Започнаха да зариват дупката с кал.
    Процедурата бе кратка, съобразена с времето и неговото влияние върху хората. Когато дупката се запълни, Лойл Брай нададе ужасен вик. Тя се втурна напред и се хвърли върху гроба на съпруга си. Аоз Рун избърза, подхвана я и я вдигна, докато Накри и брат му гледаха със скръстени ръце и се забавляваха.
    Лойл Брай се откъсна от ръцете на Аоз Рун. Пристъпи, гребна две шепи кал от земята и намаза лицето и косата си, като плачеше неутешимо. Лейнтал Ей и Ойре се засмяха от удоволствие. Колко бе забавно да гледаш как възрастните вършат глупави неща!
    Макар светият отец да продължаваше, все едно нищо не се е случило, лицето му се сви от отвращение. Това нещастно място, Ембрудок, бе известно с езичеството си. Е, техните мъртви щяха да страдат, щяха да потънат вдън земя.
    Високата стара вдовица на Малкия Юли тичаше между чупещите се ледени фигури през мъглата надолу към замръзналата Ворал. Гъските се разбягаха объркани пред нея, а тя тичаше по брега и плачеше, луднала вещица, преживяла двайсет и осем трудни зими. Някои от децата се смееха, докато майките им, засрамени, им шъткаха да млъкнат.
    Полудялата старица подрипваше по леда със стегнати резки движения като кукла на конци. Фигурата й бе тъмносива на фона на сивото, синьото и бялото на заобикалящата ги пустош, свидетелка на всички техни драми. Също като Лойл Брай и останалите балансираха на ръба, откъдето започваше спускането надолу към ентропията. Смехът на децата, тъгата, лудостта, дори отвращението представляваха човешки израз на въставане срещу вечния студ. Никой не го осъзнаваше, ала въставането се трупаше ли, трупаше — то бе в тяхна полза. Също като своя прародител Юли Свещеника, основател на племето, и Малкия Юли се бе появил от мрака и леда. Младият Лейнтал Ей беше предтеча на идващата светлина.
    Скандалното поведение на Лойл Брай направи гощавката, последвала погребението, по-пикантна. Всички празнуваха. Малкия Юли бе щастливец, или поне го смятаха за такъв, защото баща му щеше да го посрещне в света на мъртвите. Бившите му поданици празнуваха не само неговото заминаване, но едно по-земно пътуване — завръщането на светия човек в Борлиен. Свещеникът трябваше да бъде наситен с храна и овесено вино, за да оцелее в студа на път за дома си.
    Накараха робите, пленени борлиенци — факт, на който отец Бондорлонганон не обръщаше внимание, да натоварят шейната и да впрегнат скимтящите кучета. Лейнтал Ей и Ойре тръгнаха към южната порта заедно с веселата тълпа да изпратят госта.
    Когато зърна момчето, лицето на свещеника се изкриви в нещо подобно на усмивка. Неочаквано се наведе и целуна Лейнтал Ей по устата.
    — Желая ти власт и познание, синко!
    Твърде развълнуван да отговори, Лейнтал Ей го поздрави с вдигната ръка, в която държеше кученцето-играчка.
    Тази нощ в кулите се допиваха последните бутилки и отново се разказваха истории за Малкия Юли, как той и племето му пристигнали в Ембрудок. И колко нежелани били тук.


    Когато отец Бондорлонганон се довлече в Борлиен, полупремръзнал от студ, докато бе пресичал огромната равнина, облаците се разсеяха. Над него като мъниста в нощното небе блестяха блудните звезди.
    Сред съзвездията и самотните слънца пълзеше светла точица. Това не беше комета, а наблюдателната станция „Авернус“ от планетата Земя.
    Отдолу станцията се виждаше като малка светла точка, наблюдавана от време на време от пътници и трапери, когато преминаваше над тях. Отблизо представляваше гигантска сфера, а на разстояние от нея плаваха сложни уреди, изпълняващи редица специализирани функции.
    „Авернус“ побираше около пет хиляди мъже, жени и деца, както и андроиди. Всички възрастни бяха специалисти в някаква област, свързана с планетата под тях — Хеликония. Планета, наподобяваща Земята и представляваща особен интерес за земните хора.

II
Минало като сън

    Лейнтал Ей, изгарящ от жега и изтощен от умора, заспа много преди края на тържествата. Историите се носеха над главата му, както ветровете около планетата, яростно студено и по свойски близо.
    Историите засягаха дейността на човека и преди всичко неговия героизъм, как убил това или онова страшно животно, как победил враговете си и по-специално — тъкмо тази нощ, нощта след погребението — как първият Юли пристигнал от тъмнината, за да започне нов живот.
    Юли бе завладял въображението им, защото беше свят човек, ала въпреки всичко се бе отказал от религията си заради собствения си народ. Биеше се и побеждаваше богове, които вече нямаха имена.
    Едно първично качество в характера на Юли, нещо средно между безжалостност и честност, бе събудило отклик у племето. После въображението им бе обогатило легендата, така че дори неговият правнук, Малкия Юли, се питаше в тежки моменти: „Какво ли щеше да направи първият Юли?“
    Първото място, в което слязоха с Искадор от планината и което нарекоха Олдорандо, не благоденстваше. Стараеше се единствено да оцелее. То плашливо съществуваше на брега на замръзналото езеро Дорзин и можеше само да се прекланя пред природните стихии на зимата, без да предполага, че са на път да изтощят силите си. В целия Юлиев живот нямаше и намек за това. Може би тази бе още една от причините, поради което настоящото поколение в каменните кули на Ембрудок обичаше да говори за него: той бе техният предшественик, живял в суровата зима. Той олицетворяваше тяхното собствено оцеляване. Легендите им бяха първата стъпка към осъзнаването на възможността за промяна на климата.
    Заедно с градовете, сгушени вътре в големите планински вериги на Кузинт, този първи Олдорандо, построен от дърво, бе разположен по-близо до екватора, по средата на обширния тропически континент Кампанлат. По времето на първия Юли никой нямаше представа, че това е континент. Светът им бе ограничен в територията за ловуване и селището. Единствен той имаше опит в тундрата и ледовете, простиращи се далеч на север от Кузинт. Единствен Юли имаше опит в подножието на огромната естествена гънка, оформяща западния край на континента, известна като Преградните планини. Там, сред бягащите мъгли, вулканите, издигащи се на повече от четири хиляди метра над морското равнище, добавяха нещо към непреходността на времето, като разстилаха плато от лава над древните сплавени скали на Хеликония.
    Спестено му бе да знае за съществуването на страховитите територии на Нктрик.
    На изток от Кампанлат се издигаше Източната верига. Скрита от очите на Юли и останалите хора зад облаци и бури, почвата тук се бе нагънала в огромни планински вериги. Те достигаха кулминационната си точка във вулканичния щит, през който си пробиваха път ледниците и се спускаха надолу от върхове четиринайсетхилядници. Елементите огън, земя и въздух съществуваха в почти чист вид, уловени в студена яростна прегръдка, която бе твърде силна, за да позволи да се претопят в по-податлива сплав. Ала дори и тук малко по-късно — по времето, когато Малкия Юли почина — се наблюдаваше ансипитален живот върху ледените плоскости, които почти проникваха в стратосферата: той се бе заловил здраво и ликуваше сред яростните бури.
    Бялата пустиня на Източния щит бе известна на фагорите. Те я наричаха Нктрик и вярваха, че представлява трона на Белия магьосник, който ще изхвърли синовете на Фрейър, омразните човеци, от техния свят.
    Нктрик се простираше на почти три и половина хиляди мили от север на юг и отделяше вътрешната част на континента от студените източни морета. Те се разбиваха в скалите на Нктрик, които се издигаха отвесно на хиляда и осемстотин метра над водата. Вълните отскачаха нагоре, превръщаха се в лед, обвиваха скалите с ледени висулки и падаха обратно във въртопа във вид на градушка. Ала разпръснатият човешки род не знаеше нищо за това.
    Поколения наред човеците живееха от лов. Той бе сюжет на повечето истории, които се разказваха. Макар ловците да излизаха заедно и си помагаха, в основата си ловът бе изпитание за смелостта на мъжа, когато той останеше сам-самин срещу дивия звяр и трябваше да се пребори с него. Предстоеше му или да живее, или да умре. Ако оживееше, жените и децата също можеха да просъществуват в безопасност. Ако умреше, много възможно беше цялото племе да загине.
    И така, народът на Юли, малобройна група край замръзналото езеро, живееше, както му бе отредено, придържаше се към начина си на съществуване като всеки животински вид. Хората обичаха да слушат истории от времето на замръзналото езеро. Тогава ловели риба по начин, описан с такива подробности, че ги използваха в риболова във Ворал. Правеха дупки в леда, хвърляха еленови глави и така обираха хранещите се змиорки — също както Юли бе постъпвал навремето.
    Хората на Юли също се биеха с гигантски стънджбези, убиваха елени и диви глигани и се защитаваха от набезите на фагорите. В зависимост от сезона събираха бързозрееща реколта от овес и ръж. Кръвта на врага се изпиваше.
    Жените раждаха малко деца. В Олдорандо те съзряваха на седемгодишна възраст и остаряваха на двайсет. Дори когато се смееха и радваха, отвсякъде бяха сковани от мраз.
    Първият Юли, леденото езеро, фагорите, ужасният студ, миналото — всичко беше като сън. Всички знаеха отделните части на легендите и често ги разказваха. Защото малобройната група хора, приютили се в Ембрудок, бяха ограничени в собственото си съществуване и това ограничение ги правеше съвършено слепи. Когато достигнеха пубертетна възраст, зашиваха всеки един от тях в животински кожи — животните ги обгръщаха отвсякъде. Ала сънищата и миналото им, което бе като сън, ги даряваха с допълнително пространство и всички можеха да го обитават.
    След погребението на Малкия Юли, сгушени в основата на кулата, където живееха Накри и Клилс, те отново се наслаждаваха на разказите за миналото, което бе като сън. За да придадат още повече живот на отминали събития или може би да се отдалечат от настоящето, пиеха рател, който слугите на Накри не преставаха да наливат. Рателът бе най-ценената течност в Ембрудок, след червената кръв, разбира се.
    Погребението на Малкия Юли им даде възможност да разчупят еднообразното си всекидневие и да се пренесат във въображаемото. Така че великата приказка за миналото — за двете племена и тяхното обединяване, дори за обединяването на мъжете и жените, се преразказваше отново и отново. Предаваше се от уста на уста като канчето с рател, един разказвач поемаше последната фраза на предишния и продължаваше, без да прави пауза.


    Там бяха и децата на племето. С блестящи в опушената светлина очи те отпиваха рател от дървените канчета на родителите си. Приказката, в която се бяха заслушали, тъй като я чувстваха като лично своя, наричаха Великата приказка. На всяко празненство, независимо дали бе погребение или рожден ден, или пък в чест на Двойния залез, някой все ще извика в настъпващия мрак:
    — А сега Великата приказка!
    Описваше историята на тяхното минало, но и нещо много повече. Тя бе единственото изкуство, създадено от племето. Нямаха музика, нито живопис, нито литература и почти нищо изящно. Всичко, което бе съществувало, бе разрушено от студа. Ала им оставаше миналото, което бе като сън, и то бе оцеляло, за да бъде предавано от човек на човек.
    Никой не слушаше с такова внимание като Лейнтал Ей, когато успяваше да остане буден. Една от темите на приказката беше обединението на двете племена. Добре го разбираше, тъй като разделението, прикрито с това обединение, в което племето трябваше да вярва като в религия, беше много отдавна част от живота на фамилията. Едва по-късно, когато порасна, откри, че никъде не съществува обединение, а само прикрити противоречия. Ала разказвачите в спарения салон в Лето деветнайсето след Обединението щастливо се наговаряха да разказват Великата приказка като Приказка за обединението и успеха.
    Това беше тяхното изкуство.
    Разказвачите скачаха един след друг и декламираха своята част с различна убедителност. Първите разказваха за Великия Юли и за това как пристигнал от бялата пустош северно от Пановал при леденото езеро Дорзин. Но едно поколение дава предимство на следващото дори при разказване на легендите и скоро стана друг разказвач, за да каже за онези, не толкова могъщите, които последвали Юли. Това бе Рол Сакил, акушерката, до нея седяха мъжът й и красивата й дъщеря Дол. Тя наблегна на по-солените случки от своята част на разказа, които бяха високо оценени от публиката.


    Докато Лейнтал Ей дремеше на топло, Рол Сакил разказваше за Си, сина на Юли и Искадор. Си станал главен ловец на племето и всички се бояли от него, защото очите му забелязвали всичко. Взел си местна жена на име Крета, или според езика на племето й — Кре Та Ден, която родила на Си син Орфик и дъщеря Ифилка. Орфик и Ифилка били буйни и силни в онези дни, когато било необичайно в семейството да оцелеят и двете деца. Ифилка отишла при Саргот, или Сар Гот Ден, който бил най-добрият ловец на милки, двуръката риба под леда на езерото Дорзин. Момичето можело да разбива леда с песента си. Ифилка родила син на Сар Гот, когото нарекли Дресил Ден — много известно име в легендите. Той станал баща на познатите вече братя Накри и Клилс. (Смях.) Дресил бил прачичото на Лейнтал Ей.
    — О, колко те обичам, дете мое! — говорела Ифилка на детето си, като го милвала и му се усмихвала. Но това било времето, когато фагорските племена се скитали в шейни, теглени от кайдо по леда, и нападали човешките селища. Хубавата Ифилка и Сар Гот били убити по време на едно нападение, докато се опитвали да избягат от студените брегове на езерото. После някои укорявали Сар Гот за страхливостта му или пък че не е бил достатъчно бдителен.
    Дресил, малкото сираче, отишло да живее при чичо си Орфик, който имал свой собствен син на име Юли. Макар че растял едър и силен, нарекли го Малкия Юли в памет на величието на своите предци. Дресил и Малкия Юли станали неразделни и такива си останали цял живот въпреки задаващите се изпитания. На младини и двамата били велики бойци и прелъстителни мъже, които съблазнявали жените на Ден и причинявали много беди заради насладите си. По този повод има няколко приказки, които щях да ви разкажа, ако тук не присъстваха някои хора. (Смях.)
    Всички като един признавали, че братовчедите Дресил и Юли си приличат: и двамата имали силни тъмни лица, орлови носове, малки къдрави брадички и блестящи очи. И двамата били стегнати и стройни. И двамата носели еднакви кожи с украсени качулки. Враговете им пророкували, че ще имат една и съща съдба, ала пророчествата не се сбъднали, както доказва и легендата.
    Наистина старите хора, чиито дъщери били застрашени, предсказвали, че проклетата двойка ще свърши зле — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Само че техните дъщери, които лягали и разтваряли крака в тъмнината, обяздени от любовниците си, знаели колко са надарени, колко се различават един от друг. Знаели, че по природа Дресил е страстен, а Юли — нежен като крило на птица и точно толкова деликатен.


    На това място Лейнтал Ей се надигна. Сънено се питаше как старият му дядо, толкова прегърбен, толкова бавен, е бил способен да се занимава с момичета.


    Друг продължи историята.
    Старейшините и старият шаман на племето край езерото се събрали да решат как да накажат Дресил и Юли за тяхното сладострастие. От устата им излизала пяна от яд, тъй като в душата си таели завист. Други говорели благопристойно, защото, вече остарели, можели да си позволят единствено да бъдат благочестиви. (Разказвачът изрече простата мъдрост с нисък старчески глас, за да разсмее слушателите.)
    Единодушно ги укорили. Макар редиците им да били оредели в резултат на болестите и набезите на фагорите и всеки ловец да бил нужен, старейшините решили, че Малкия Юли и Дресил трябва да бъдат изгонени от селището. Разбира се, не позволили на жените да се изкажат в защита на приятелите си.
    Съобщили на Юли и Дресил. Те не виждали какво могат да направят, освен да си тръгнат. Докато събирали оръжието и багажа си, в лагера пристигнал полумъртъв трапер от друго племе, обитаващо източните брегове на езерото. Носел съобщение, че фагорите пак се приближават и този път били много повече. Убивали всеки човек, когото срещнели. Било по време на Двойния залез.
    Ужасени, мъжете от племето спешно събрали жените и покъщнината си и запалили домовете си. Тутакси тръгнали на юг. Юли и Дресил поели с тях. Зад гърба си оставили пожарища, които издигали червени и черни завеси нагоре към небето, докато накрая езерото се изгубило от погледа им. Вървели по течението на река Ворал, пътували ден и нощ, тъй като през онзи период Фрейър светел през нощта. Най-добрите ловци водели и охранявали фланговете на движещата се маса хора, които дирели храна и безопасен път. Поради бедственото положение греховете на Юли и Дресил били опростени.
    Групата се състояла от трийсет мъже, петима от които старейшини, двайсет и шест жени и десет деца под седемгодишна възраст, възрастта на пубертета. Возели и шейните си, теглени от асокини и кучета. Следвали ги многобройни домашни птици и кучета, някой наподобяващи вълци и чакали или кръстоска от двете; те често служели за забавление на децата, които си играели с тях като с малки кутрета. Пътуването продължило няколко дни. Времето било меко, макар че не срещнали много дивеч. Веднъж, когато Фрейър изгрявал, двамина от ловците на име Баруин и Скелин, които били изпратени напред като разузнавачи, се върнали и съобщили, че пред тях има някакъв странен град.
    — Там, където реката се слива със замръзнал поток, във въздуха изригва вода с невъобразим шум. А в небето са забили върхове огромни кули от камък.
    Това било съобщението на Баруин, което всъщност е първото описание на Ембрудок.
    Разказал, че каменните ни кули са построени в редици, украсени с пъстро оцветени черепи, за да отблъскват нежеланите посетители.
    Стояли в плитка камениста долчинка и обсъждали какво да правят. Пристигнали още двамина ловци — влачели със себе си трапер. Уловили го, когато се връщал в Ембрудок. Хвърлили го на земята и го заритали. Той им казал, че в Ембрудок живее миролюбивото племе Ден.
    Като чули, че наблизо има хора с името Ден, петимата старейшини тутакси заявили, че трябва да заобиколят града. Викнали им да млъкнат. По-младите искали веднага да нападнат — тогава биха били приети като равни от племето, техни далечни родственици. Жените се съгласили с радост, защото мислели, че ще им бъде по-приятно да живеят в каменни сгради.
    Вълнението нараствало. Траперът бил пребит до смърт. Всички — мъже, жени и деца — потопили пръсти в кръвта му и пили от нея, за да победят, преди да се спусне нощта.
    Трупът бил хвърлен на кучетата и птиците.
    — Двамата с Дресил ще тръгнем напред, за да проучим разположението на града — обадил се Малкия Юли.
    Той предизвикателно гледал останалите мъже. Те свели очи и не отвърнали нищо.
    — Ние ще ви донесем победата. Но ако успеем, ще управляваме и повече няма да търпим глупостите на тези старци. Ако загубим, хвърлете труповете ни на дивите зверове.


    — А после — подхвана следващият разказвач, за да продължи историята, — като чули смелото изказване на Малкия Юли, кучетата вдигнали глави от гощавката си и заръмжали одобрително.
    Слушателите умислено се усмихнаха, припомнили си тази подробност от миналото, което бе като сън.


    Историята стана по-напрегната. Слушателите по-рядко отпиваха от ратела, заслушани как Дресил и Малкия Юли планирали да завземат града. С тях тръгнали петима отбрани герои, чиито имена още се помнеха: Баруин, Скелин, Малдик, Куруейн и Големия Афардл, убит през същия онзи ден, и то от ръката на жена.
    Другите останали по местата си, за да не ги издаде лаят на кучетата.
    Отвъд ледената река нямало никакъв сняг. Растяла трева. Във въздуха бликала гореща вода и забулвала околностите с пара.
    — Истина е — шушукаха си слушателите. — Все още е така, както казва.
    Една жена водела черни космати прасета нагоре по пътеката. Две дечица играели голи в топлата вода. Нашествениците наблюдавали.
    Видели каменните ни кули — здравите и разрушените, всички, подредени покрай улиците. И старата градска стена, превърнала се в отломки. Чудили се.
    Дресил и Юли заобиколили Ембрудок. Видели кулите с наклонени чак догоре стени, така че стаята на последния етаж винаги да е по-малка от тези под нея. Забелязали, че държим животните си най-долу, за да се топлим — над насипа, за да не бъдат засегнати от Ворал, когато придойде. Видели и животинските черепи, ярко оцветени, обърнати с лице навън, за да плашат нежеланите гости. Винаги сме имали магьосница, нали, приятели? По онова време магьосница била Лойл Брай.
    Е, братовчедите видели и двама възрастни часовои на върха на Голямата кула — точно където сме сега, приятели — и за нула време се промъкнали и очистили брадатите старци. Трябва да ви кажа, че доста кръв се проляла.
    — Цветето — викна някой.
    — О, да, цветето е важно. Спомнете си как хората от езерото пророкували, че братовчедите ще имат една и съща съдба. Когато Дресил се ухилил и казал: „Добре ще управляваме този град, братко“, Юли се загледал в малките цветенца с бледи листенца в краката си — вероятно скантиоми.
    — Хубав климат — казал учудено той, откъснал цветето и го изял.
    Когато за пръв път чули Час-свирача, тъй като тогава още не знаели за известния гейзер, те се изплашили. Съвзели се, разпределили силите си така, че да бъдат готови за часа, когато двата небесни Стража ще залязат и ловците на Ембрудок ще се завърнат по домовете си, носейки със себе си плячката от лова и всякакви неочаквани неща.


    Тук Лейнтал Ей стана. В миналото, което бе като сън, е имало битки, за които сега някой щеше да разказва. Ала новият разказвач заяви:
    — Приятели, всички ние имаме предци, участвали в последните битки, и те вече са в света на мъртвите. Говорим за загиналите преждевременно в тази битка. Достатъчно е да заявим, че храбро са се сражавали.
    Но тъй като бе младеж, той не можа да се удържи и с горящи като въглени очи, без да ще, заразказва вълнуващата част.


    Простодушните и смели ловци били изненадани от стратегията на Юли. От върха на Кулата на билките внезапно лумнал огън и във вечерния въздух избуяли огромните цветя на пламъците. Ловците естествено закрещели тревожно, хвърлили оръжието си и се втурнали да спасяват града.
    Върху им полетели копия и камъни от съседната кула. Въоръжените нашественици се появили от скривалищата си, с крясъци замервали с копията си незащитените тела. Нашите ловци падали в собствената си кръв, ала все пак успели да убият някои от враговете си.
    В града ни имало повече въоръжени мъже, отколкото били преценили братовчедите. Това били храбрите членове на гилдиите. Прииждали от всички страни. Но нападателите се биели отчаяно и се криели във вече завладените къщи. Малките момчета също трябвало да се бият и сред тях са били и някои от вас, вече преминали първа младост.
    Пожарът се прехвърлил върху съседните кули. Искрите хвърчали и съскали над главите на хората, отвявани от вятъра, сякаш щели да подпалят небето. По улиците и канавките продължавала кървавата сеч. Нашите жени взели мечовете от мъртвите, за да защитават живите.
    Всички храбро се биели. Ала битката била спечелена от по-смелите и по-отчаяните — няма да говоря за водачите, които тогава се преселили в света на мъртвите, за да се присъединят към своите предци. Най-накрая защитниците на града захвърлили оръжието си и с викове побягнали в сгъстяващата се тъмнина.
    Кръвта на Дресил кипяла. Отмъстителна ярост свъсила веждите му. Бил видял до него да убиват Големия Афардл, при това в гръб, и то от жена.
    — Това е била моята добра баба! — извика Аоз Рун и предизвика смях и веселие сред всички. — В нашата фамилия никога не е липсвала смелост. Ние сме от рода на Ембрудок, а не от Олдорандо.


    Дресил бил неузнаваем в своята ярост. Лицето му почерняло. Заповядал на своите да претърсят Ембрудок и да убият всеки мъж. Жените трябвало да се съберат точно в тази кула, приятели. Какъв ужасен ден е останал в летописите ни…
    Ала победителите, водени от Юли, укротили насила Дресил и му казали, че повече убийства не са нужни. Убийствата са извор на горчивина. От утре всички трябва да заживеят в мир, племето да стане силно, иначе нямало да останат достатъчно хора за оцеляване.
    Тези мъдри думи не означавали нищо за Дресил. Той се бил, докато Баруин не донесъл студена вода и я плиснал върху му. После Дресил паднал на земята като в несвяст и заспал съня на боец след бой — без сънища и видения.
    Баруин казал на Юли:
    — Поспи заедно с Дресил и останалите. Аз ще пазя, в случай че ни изненадат с контранападение.
    Ала Малкия Юли не можел да заспи. Не казал нищо на Баруин, но бил ранен и главата му се маела. Усетил, че е близо до смъртта, и изпълзял навън, за да умре под небето на Утра, където Фрейър вече се готвел да залезе, тъй като бил в третата си четвъртина. Тръгнал по главната улица, където тревата расте корава сред потоци от кал, и видял как някакво бездомно куче се влачи с пълен корем от трупа на един от приятелите му ловци. Облегнал се на една рушаща се стена, дишал тежко.
    Срещу него бил храмът — така порутен, както и сега. Той се взрял неразбиращо в знаците, издялани върху камъка. Не забравяйте, че в онези дни, преди Лойл Брай да го цивилизова, Юли бил нещо като варварин. Пред входа се гонели плъхове. Юли тръгнал към храма, в ушите му бучало. В ръката си държал меч, който бил отнел от убития си противник — по-добро от всички оръжия, които бил притежавал някога, направено от хубав черен метал, тук, в нашите ковачници. Ритнал вратата, държейки меча си насочен напред.
    Вътре риели с копита вързани дойни свине и кози. В онези дни там се складирали и инструментите, с които работели по полето. Юли се огледал и забелязал капак на пода, чул шушукане.
    Хванал халката на капака и го повдигнал. В тъмнината под нозете му димяла лампа.
    — Кое е там? — попитал мъжки глас и предполагам, че всички знаете на кого е принадлежал.
    Бил Уол Ейн Ден, тогава Господар на Ембрудок, когото всички добре си спомняме. Можете да си го представите — висок и изправен, макар младостта му да била отлетяла, с дълги черни мустаци, ала без брада. Най-напред се забелязвали очите му, които биха могли да стреснат и най-храбрите, и изпитото му красиво лице, което навремето извиквало сълзи в женските очи. Провела се историческата среща между него, стария Господар, и Малкия Юли.
    Пришелецът бавно слязъл по стълбата при него, сякаш го познавал отпреди. Вътре били и някои от майсторите. Те стояли с Господаря Уол Ейн, ала не посмели да промълвят и дума, докато Юли не слязъл долу, много блед, стиснал меч в ръка.
    Господарят Уол Ейн казал:
    — Щом си дивак, работата ти е да убиваш и най-добре е да се заловиш още сега. Заповядвам ти да убиеш първо мен.
    — Какво друго заслужаваш, щом си се скрил в това мазе?
    — Ние сме стари и безсилни в битките. Навремето не беше така.
    Те се загледали втренчено. Никой не помръдвал.
    Юли проговорил с огромно усилие, струвало му се, че гласът му идва някъде отдалеч.
    — Вие, старци, защо оставихте този голям град тъй слабо защитен?
    Господарят Уол Ейн отвърнал с присъщия си авторитетен глас:
    — Не винаги е било така. В миналото ти и другарите ти щяхте да бъдете посрещнати по друг начин, както сте мизерно въоръжени. Преди много векове Ембрудок е била велика земя, простирала се е до планините Кузинт, а на юг почти до морето. Тогава управлявал великият Крал Денис, ала нахлул студът и разрушил всичко, което той бил създал. Сега сме по-малобройни откогато и да било, тъй като миналата година, и то още в първата й четвъртина, бяхме нападнати от белите фагори, които яздеха бързо като стрели върху гигантските си животни. Много от най-добрите ни воини, включително и синът ми, бяха убити, докато защитаваха Ембрудок, и сега потъват към първичния камък.
    Той въздъхнал и добавил:
    — Може би си прочел какво е издялано върху камъка на тази сграда, ако можеш да четеш. Там пише: „Първо фагорите, после човеците.“ Именно заради тази легенда и по някои други причини свещениците ни бяха убити още преди две поколения. Човеците трябва винаги да са първи. Чудя се дали някой ден пророчеството ще се сбъдне.
    Малкия Юли слушал като в транс думите на Господаря. Когато се опитал да отговори, безкръвните му устни останали все тъй безмълвни и той усетил как силата изтича от вътрешността на тялото му.
    Един от старците казал и с жалост, и със спотаен смях:
    — Младежът е ранен.
    Когато Юли пристъпил към тях, те отстъпили назад. Там имало нисък сводест вход, който водел към коридор, мъгляво осветен от процеждащата се през горните решетки светлина. Тъй като вече не бил в състояние да спре, той тръгнал по коридора, като влачел краката си. Нали познавате онова чувство, приятели, когато сте пияни, като сега например?
    В коридора било влажно и топло. Усетил топлината по лицето си. От едната страна имало каменна стълба. Не можел да разбере къде се намира, сетивата му отказвали.
    На стълбата се появила млада жена със свещ в ръка. Била по-хубава от небесата. Лицето й заплувало пред погледа му.


    — Била е баба ми! — извика Лейнтал Ей, целият треперещ от гордост. Той развълнувано слушаше и когато всички се засмяха, силно се смути.


    По онова време дамата нямала никакво намерение да дарява някакъв Лейнтал Ей на света. Взирала се в Малкия Юли с див поглед и му казала нещо, което той не разбрал.
    Опитал се да отговори. От гърлото му не излязъл звук. Коленете му се подгънали. Той се свлякъл на пода. После изгубил съзнание и всички помислили, че е мъртъв.


    На това вълнуващо място разказвачът отстъпи думата на по-възрастен слушател, ловец, който не гледаше чак толкова драматично на нещата.


    В онзи ден Утра реши да спаси живота на Юли. Дресил взе нещата в свои ръце, докато братовчед му се възстановяваше от раните си. Вярвам, че Дресил се засрамил от жаждата си за кръв и вече се опитваше да се държи по-цивилизовано, намирайки се сред цивилизовани хора като нас. Може да си е спомнил добрината на своя баща Сар Гот и нежността на майка си Ифилка, убита от омразните фагори. Той се настани в Кулата на Праст, където по онова време складирахме солта, заживя на върха й и заповядваше на останалите като истински господар, докато Юли лежеше на легло в ниската стая на долния етаж.
    Навремето много хора, включително и аз, мразеха Дресил и се отнасяха с него като с нашественик. Мразехме да ни заповядват. Ала когато разбрахме какво възнамерява, ние започнахме да му помагаме, защото оценихме неоспоримите му качества. По онова време ние от Ембрудок бяхме деморализирани. Дресил ни върна бойния дух и създаде отбраната.


    — Баща ми беше велик човек и аз ще се боря срещу всеки, който го хули — извика Накри, като скочи от мястото си и размаха юмруци така енергично, че брат му трябваше да го задържи, за да не падне по гръб.


    — Никой не говори против Дресил. От върха на кулата си той наблюдаваше околностите на града, хълмовете на север, откъдето бе дошъл, гейзерите и горещите извори, тъй странни за него по онова време. Особено го поразяваше Час-свирачът, нашия величествен гейзер, който при всяко изригване свири като ураганен вятър.
    Спомням си, че ме попита за гигантските цилиндри, както ги наричаше, разпръснати в околностите на града. Никога не бе виждал раджабарали. Изглеждаха му като кули на магьосник с плосък връх, изработени от странно дърво. Не беше глупав, но не разбра, че са дървета.
    Дресил бе човек на действието, не на съзерцанието. Той разпореди къде да се настанят хората от леденото езеро и ги разпрати в различни кули. Прояви такава мъдрост, Накри, която всички ние трябва да следваме. Въпреки че мнозина тогава недоволстваха, Дресил се погрижи неговите хора да заживеят заедно с нашите. Битките бяха забранени и всичко се делеше поравно. Това разпореждане бе причина щастливо да се смесим едни с други.
    Когато разквартируваше семействата, всичко се преброяваше. Той не можеше да пише, ала нашите майстори водеха сметките и му ги представяха. Старото племе наброяваше четирийсет и един мъже, четирийсет и пет жени и единайсет деца под седемгодишна възраст. Това правеше всичко деветдесет и осем души. Шейсет и един от езерото бяха оцелели след битката — ставахме общо сто петдесет и осем души. Населението се бе увеличило. Като момче се радвах, че наоколо отново ще закипи живот. Искам да кажа — след всичката смърт по време на битката.
    Тогава заявих на Дресил:
    — Тук, в Ембрудок ще ти хареса.
    — Вече се нарича Олдорандо, момче — отвърна той. Още си спомням как ме изгледа.


    — Да чуем още нещо за Юли — викна някой, рискувайки да предизвика гнева на Накри и Клилс. Ловецът приседна с пъшкане на пода и един по-млад мъж зае мястото му.


    Малкия Юли бавно се възстановявал от раните си. Можел да върви само на къси разстояния, придружен от братовчед си, и да наблюдава територията, в която се озовали, за да разбере как най-добре би могло да се ловува и да се защитава градът.
    Вечер разговаряли със стария Господар. Той се опитвал да ги запознае с историята на нашите земи, ала те не се интересували много. Говорил им за вековете история, преди да се спусне студът. Казал им, че навремето кулите били построени от печена глина и дърво, както строели първобитните хора през времето, когато климатът бил топъл. После камъкът изместил глината, но кулите запазили същия си вид. А камъкът издържал много векове. Под земята имало много коридори, макар в по-добрите времена да били още повече.
    Разказал им за мъката на Ембрудок, превърнал се в малко селце. Преди тук се издигал пищен град, чиито жители управлявали на хиляди мили наоколо. Хората разправяли, че през онези времена нямало фагори, от които да се страхуват.
    А Юли и братовчед му Дресил се разхождали из стаята на стария Господар, слушали, мръщели се, спорели, ала винаги проявявали уважение към него. Питали го за гейзерите, чиито горещи извори ни дават топлина. Нашият стар Господар им разказал за Час-свирача, извор на непресъхваща вяра за нас.
    Разказал им как Час-свирачът изсвирвал точно на всеки час открай време. Това е нашият часовник, нали така? Нямаме нужда от Стражите в небето.
    Час-свирачът помага на властите да изготвят исторически документи — задължение на майсторите на гилдиите. Двамата братовчеди с удивление узнали как разделяме часа на четирийсет минути, а всяка минута на сто секунди, точно както денят съдържа двайсет и пет часа, а годината — четиристотин и осемдесет дни. Тези познания сме ги засмукали с майчиното мляко. Двамата трябвало да научат още, че годината била Осемнайсетата от Господарския календар — нашият Господар бил управлявал вече осемнайсет години. Край замръзналото езеро не съществували такива постижения на цивилизацията.
    Забележете, че не казвам нищо лошо за двамата братовчеди. Макар да били варвари, те скоро схванали системата на производствените гилдии: седем гилдии, всяка отговаряща за изработката на различни неща, като най-добра била гилдията на металурзите и с гордост трябва да ви кажа, без да се хваля, че и аз принадлежа към нея. Ръководителите им по него време били членове на Господарския съвет, също както е и сега. Макар че според мен в съвета трябва да заседават двама членове на металурзите, тъй като ние сме най-важни и не допускаме грешки.


    Сред шеги и смехове рателът отново пое от ръка на ръка, а една жена, надхвърлила средна възраст, продължи разказа.


    Сега ще ви разкажа една история, много по-интересна от писането и отмерването на времето. Ще попитате какво станало с Малкия Юли, когато се оправил от раните си. Е, ще ви отговоря с няколко думи. Влюбил се, а това бе по-лошо от нанесените му рани, тъй като той, горкият, така и не можа да се съвземе от тази болест.
    Старият ни Господар Уол Ейн постъпи мъдро: той пазеше дъщеря си далеч от бедите — горката галеница Лойл Брай Ден, която сега е потопена в дълбока скръб. Чакаше, докато се увери, че нашествениците не са чак толкова лоши. По него време Лойл Брай беше много красива, с хубава фигура, имаше си всичко, от което се интересуват мъжете, и вървеше като кралица, вие си я спомняте. И ето че един ден нашият господар я представи на Малкия Юли в стаята си.
    Юли вече я бил виждал. В ужасната нощ на битката, когато, както всички чухте, едва не загинал от раните си. Да, това била чернооката красавица с изваяни бели скули и с устни като криле на птица, вече споменати от други. Беше най-красива от всички, тъй като мисля, че жените от замръзналото езеро нищо не струваха. Чертите й бяха изваяни изящно върху кадифената кожа на лицето, а тези устни, тъй фино извити, имаха цвета на бледа канела. Да си кажем правичката, и аз изглеждах долу-горе така като момиче.
    Ето каква беше Лойл Брай, когато Юли я зърна за пръв път. Тя бе най-голямото чудо на града. Трудно момиче, израснало в самота — хората не я обичаха много, но аз я харесвах. Юли беше омагьосан от нея. Винаги търсеше случай да останат насаме — или навън, или още по-добре затворени двамина в нейната стая с порцелановия прозорец в Голямата кула, където живее до ден-днешен. Сякаш го бе хванала треска. В нейно присъствие не можеше да се владее. Когато бе до нея, той се перчеше, надуваше се, ругаеше и се държеше като истински глупак. На много мъже им се случва, ала не трае чак толкова дълго.
    Що се отнася до Лойл Брай, тя седеше като малка кукла, гледаше го и се усмихваше с очи над високите си скули, отпуснала ръце в скута си. Окуражаваше го, разбира се, няма нужда да ви го казвам. Носеше дълга тежка роба, украсена с мъниста, а не кожи като останалите жени. Чух, че носела кожите си под нея. Ала робата й бе наистина необикновена, стигаше почти до земята. Бих искала и аз да имам такава…
    Начинът, по който говореше, представлява смесица от поезия и загадки. При езерото Дорзин Юли никога не бил чувал такова нещо. Беше смаян. Започна още повече да се перчи. Разтягаше приказки за това какъв голям ловец е, когато тя казала — познавате музиката в гласа й:
    — Изживяваме живота си в различни видове тъмнина. Дали да ги пренебрегнем или да ги изучим?
    Той само се опулил, а тя си седяла, красива в изящното си облекло. Върху него блестели мъниста, както вече ви казах, много хубави мъниста. Попитал я дали й е тъмно в стаята. Тя му се присмяла.
    — Къде, мислиш, се намира най-тъмното място във Вселената, Юли?
    А той, горкият глупак, отвърнал:
    — Чувал съм, че далечният Пановал е тъмен. Нашият прадядо, чието име нося, дошъл от Пановал, та той разказваше, че там било тъмно. Градът се намирал под планината, но аз не вярвам. Просто тогава така се е говорело.
    Лойл Брай разглеждала пръстите на ръката си, които лежали като малки розови мъниста в скута на прелестната й одежда.
    — Мисля, че най-тъмното място се намира в умовете на хората.
    Беше загубен. Тя го правеше на истински глупак. Е, нали трябва да мисля, какво говоря за мъртвите… Ала Малкия Юли все пак поомекна…
    Тя го омая с романтичните си приказки. Знаете ли какво казвала обикновено?
    — Помислял ли си някога, че знаем много повече, отколкото можем да изречем с думи?
    А това е истина, нали?
    — Копнея за някого — продължавала тя, — на когото бих могла да кажа всичко, някой, за когото разговорът да е море, в което той свободно плава. Тогава ще вдигна тъмното си платно…
    Всъщност не знам какво точно му е казала.
    А Юли лежал буден, държал се за раната си и кой знае за още какво, мислел за тази жена-магьосница, за красотата й и за тревожещите й думи: „някой, за когото разговорът да е море, в което свободно да плава…“ Дори структурата на изреченията й му се струвала само нейна и ничия друга. Копнеел да навлезе в морето и да заплава заедно с нея независимо от посоката.


    — Я стига с твоите женски глупости! — викна Клилс и скочи на крака. — Тя му направила магия, така каза татко. Той ни разказа и за хубавите неща, които чичо Юли вършел отначало, преди тя да го изуми.
    И той продължи разказа.


    Малкия Юли разучил всеки сантиметър от Олдорандо, докато се възстановявал от раните си. Видял как е разположен: Голямата кула в единия край на главната улица и храмът в другия й край. Между тях се намирали сградата на жените, домовете на ловците от едната страна, а от другата — кулите на гилдиите на производителите. По-нататък били развалините. Всичките ни кули имали централно отопление — каменните тръби отвеждали топлата вода от изворите до тях. Днес не бихме могли да построим и половината на това чудо.
    Когато видял разположението на града, разбрал как да построи отбраната. С помощта на баща ми Юли планирал истински укрепления, за да спаси града от по-нататъшни нападения, особено от фагорите. Чували сте как всеки бил задължен да участва в издигането на вал с ров от външната страна и яка ограда на върха. Идеята била добра, макар да струвала доста пришки по ръцете на хората. Обучили редовни стражи и ги поставили в четирите ъгъла на града, където си стоят и сега. Това били дела, извършени от Юли и моя баща. На стражите дали рогове — да свирят при опасност от нападение. Абсолютно същите рогове се използват и днес.
    И ловуването, и защитата — всичко било наред. Преди сливането на племената хората почти умирали от глад. След като затворили целия град, Дресил, моят баща, накарал ловците да отглеждат истински ловни кучета. Други псета не се допускали тук. Множеството ловни кучета били способни да носят дивеча и да тичат по-бързо от нас. Нямало кой знае какъв успех, но трябва пак да опитаме.
    Какво още? Увеличили състава на гилдиите. Бояджиите включвали и няколко деца измежду пришълците. Направени били нови чинии и канчета за всички от глина, която се намирала наоколо. Изковани били повече мечове. Всички били задължени да работят за общото благо. Никой не гладувал. Баща ми се трудел до пълно изтощение. А вие, пияници, трябваше да си спомните и за Дресил, не само за братовчед му. Беше много по-добър от него. Наистина беше.


    Бедният Клилс се обля в сълзи. Някои закрещяха, други се смееха, трети се сбиха. Аоз Рун, залитащ от изпития рател, грабна Лейнтал Ей и Ойре и ги отнесе да спят на безопасно място.
    Той хвърли премрежен поглед на спокойните им лица, като се опитваше да мисли. Докато разказваха легендата за миналото, което бе като сън, те решиха съдбата на бъдещото управление в Олдорандо.

III
Скок от кулата

    На следващия ден след погребението на Малкия Юли и празненството по този случай всички трябваше да се върнат на работа както обикновено. Отминалата слава и неуспехи бяха временно забравени, може би с изключение на Лейнтал Ей и Лойланун. Лойл Брай непрекъснато им напомняше за миналото, защото когато не плачеше, тя обичаше да си спомня за щастливите дни от младостта си.
    По стените на стаята й все още висяха гоблени, изобразяващи сцени от миналото. Тръбите с топла вода продължаваха да гъргорят под подовете. Порцелановият прозорец продължаваше да блести. Това все още бе място, изпълнено с благовонни масла, пудри и парфюми. Ала Юли го нямаше вече, а Лойл Брай бе изнемощяла от старост. Молци бяха нападнали гоблените. Внукът й растеше.
    Но преди да дойде времето на Лейнтал Ей — в дните, когато взаимната любов между баба му и дядо му процъфтяваше, се случи нещо на пръв поглед съвсем обикновено, но резултатите му оставиха съкрушителна следа върху Лейнтал Ей и върху целия Ембрудок: умря един фагор.
    Когато се съвзе от раните си, Малкия Юли взе Лойл Брай за жена. Голяма церемония отбеляза огромната промяна, настъпила в Ембрудок, тъй като съюзът между двамата млади символично обединяваше двете племена. Постигнато беше съгласие Олдорандо да бъде управляван от триумвират: стария Уол Ейн, Юли и Дресил. Управлението се оказа удачно, защото всички трябваше здраво да се трудят, за да оцелеят.
    Дресил работеше неуморно. Взе за жена слабо момиче с мелодичен глас и ленив поглед, чийто баща ковеше мечове. Казваше се Длай Хойн Ден. Разказвачите изобщо не споменаха, че Дресил скоро се разочарова, нито пък че беше привлечен от нея отчасти защото беше хубава, ала обикновена жена от новото племе, с което искаше да се слее, тъй като за разлика от братовчед си Юли той виждаше в колективизма начин на оцеляване. Никога не работеше само за себе си. До известна степен това се отнасяше и за Длай Хойн.
    Тя роди две момчета — Накри и година по-късно Клилс. Макар да не разполагаше с много време, Дресил даваше мило и драго за синовете си, обливаше ги със сантименталната любов, която поради смъртта на родителите му, Ифилка и Сар Гот, винаги му бе липсвала. Той възпита у децата и техните приятели уважение към легендите, свързани с прапрадядо им Юли, свещеник от Пановал, разгромил богове, чиито имена вече никой не си спомняше. Длай Хойн само ги научи да четат и нищо повече. Под грижите на баща си двете момчета станаха добри ловци. Домът им бе винаги пълен с тревожен шум. За щастие любящият им баща не забелязваше някои черти от характерите им — особено клоунските маниери на Накри.
    Сякаш да опровергае онези, които вярваха в пророкуването, че двамата братовчеди ще имат една и съща съдба, Малкия Юли се вглъби вътрешно толкова, колкото Дресил се бе отдал на общността.
    Под влиянието на Лойл Брай характерът на Юли стана по-мек и той ходеше на лов все по-рядко. Усещаше неприязънта на общността към Лойл Брай, към екзотичните й идеи и се отчужди от хората. Седеше в Голямата кула и оставяше бурите да бушуват навън. Жена му и старият й баща го учеха на много тайнствени неща — и за отминалия, и за подземния свят.
    И стана така, че Малкия Юли наистина навлезе в онова море, където черното платно на Лойл Брай се носеше на свобода, далеч от сушата.


    Като заговорихме за подземния свят, един ден във втората четвъртина на годината, Лойл Брай каза на Малкия Юли, като го гледаше с блестящите си очи:
    — Прекрасни мой, в себе си ти общуваш с родителите си. Понякога ги виждаш така ясно, сякаш още обитават земята. Въображението ти притежава силата да извика забравената светлина, в която са се движели. И все пак тук, в нашата империя, ние имаме начин да общуваме пряко с онези, които отдавна са си отишли от нас. Те все още живеят, потънали в подземния свят към първичния камък, и ние ги достигаме, тъй както рибата се стрелка към дъното, за да се нахрани.
    В отговор той измърмори:
    — Бих искал да разговарям с баща си Орфик, вече съм достатъчно поумнял, за да го сторя. Ще му кажа за теб.
    — Ние също ценим чудесните си родители и техните родители, които са били силни като великани. Нали виждаш каменните кули, които обитаваме? Ние не можем да ги построим, ала нашите родители са могли. Нали виждаш как бликащата вода е отведена по тръби, за да топли кулите ни? Ние не можем да достигнем това умение, а родителите ни са могли. Макар невидими за очите ни, те все още съществуват като шепнещи и наставляващи.
    — Научи ме на тези неща, Лойл Брай.
    — Защото си мой любим и сърцето ми примира от удоволствие, когато се слея с плътта ти, ще те науча да разговаряш направо с баща си и чрез него с цялото племе, съществувало някога.
    — Възможно ли е да разговарям и с прапрадядо си, Юли от Пановал?
    — Любими мой, нашите две племена ще се слеят чрез нашите деца, както стана с децата на Дресил. Ще се научиш да разговаряш с Юли и ще добавиш неговата мъдрост към твоята собствена. Ти си велика личност, любов моя, не обикновен член от племето като нещастните глупаци отвън. Като говориш с, Юли, ще станеш още по-велик.
    Лойл Брай хранеше голяма обич към Малкия Юли, защото имаше нужда от човек, когото да дари с такава любов, ала въпреки това чувстваше, че той ще бъде повлиян от силата й още повече, ако го научи на езотеричното изкуство. Защитена от Юли, тя би могла да остане в разточителното си безделие, както преди нашествието.
    Малкия Юли обичаше безумно своята ленива и интелигентна жена, ала разбираше, че по този начин тя може да го обвърже яко към себе си, и реши да научи от нея всичко, което може, без да бъде измамен. Обаче разликата в темпераментите и в положението им го правеше податлив дори и на измама.
    Лойл Брай повика една учена старица и един учен старец. С тяхна помощ изучи Юли на изкуството да общува с баща си. Той изцяло изостави лова, за да може да размишлява — Баруин и останалите ги снабдяваха с храна. Юли започна да упражнява изпадането му в паук и се опитваше да се свърже с духа на баща си Орфик и чрез него да общува с наставляващите, духовете-предци, потънали през подземния свят към първичния камък, от който е произлязъл светът.
    По онова време Юли рядко напускаше дома си. Подобно поведение недостойно за мъж беше загадка за Олдорандо.


    Като момиче Лойл Брай дълго скиташе из околностите на Ембрудок, както щеше да прави и внукът й Лейнтал Ей. Тя искаше Юли сам да види редицата от камъни, отбелязващи земните октави.
    Лойл Брай нае един сивокос, приличащ на ястреб човек на име Асур Тал Ден, дядо на Шей Тал, която по-късно играе важна роля в нашия разказ, и му нареди да заведе Юли на североизток от Олдорандо. Веднъж бе останала там да наблюдава как денят се превръща в сумрак, а сумракът бързо става на нощ. Усети пулса на света да преминава през тялото й.
    И така, Асур Тал и Юли тръгнаха пеша през един по-мек ден. Бе ранна зима, когато Баталикс изгрява на югоизток и свети самичък по-малко от час, като интервалът от ден на ден намалява, преди да изгрее другият небесен страж. Духаше вятър, ала небето бе ясно като излъскана мед. Макар Асур Тал да бе вече стар и доста прегърбен, той измина разстоянието по-лесно от Юли, който бе загубил навика да върви. Накара младежа да не обръща внимание на вълците в далечината и да научи всичко, свързано с езотеричното изкуство. Показа му каменни колони, подобни на онези, които се намираха край езерото Дорзин. Стълбовете се издигаха самотни в необитаеми места и всеки един бе белязан със знака на колелото с вписаното кръгче по средата и двете вълнообразни линии, свързващи двете окръжности. Старецът обясни значението им с напевен глас.
    Според него това бил символът, на силата, която произлиза от центъра и отива към периферията, както силата се предава от предците на поколенията, или от наставляващите през шепнещите към живите. Стълбовете отбелязвали земните октави. Всеки мъж или жена били родени върху някоя от тях. Силата на земните октави се променяла съобразно със сезоните и определяла дали детето ще е момче или момиче. Те били разпилени навсякъде, докато стигнат до далечното море. Хората живеели най-щастливо, когато били в съгласие със своите земни октави.
    Само ако бъдели погребани върху истинската си земна октава, тогава духът можел да се надява, че ще общува с живите си деца. А пък те, когато дойдело времето за тяхното пътуване към подземния свят, също трябвало да бъдат погребани върху съответната земна октава.
    Старият Асур Тал протегна ръка и като със сатър отсече хълмовете от долините пред себе си.
    — Помни това просто правило и ще можеш да се свържеш с баща си. Изреченото отслабва, както ехото заглъхва в планинските долини, от едно изгубено поколение към друго, през цялото царство на мъртвите, които са повече от живите, както въшките са повече от хората.
    Малкия Юли гледаше голите планини, когато внезапно в душата му се надигна силно отвращение срещу това учение. Досега се интересуваше единствено от живите и се чувстваше свободен.
    — Тази работа с общуването с мъртвите… — проточи тежко той. — Живите не бива да пресичат пътищата си с мъртвите. Нашето място е тук, нашият път е в този свят.
    Старецът се изкикоти, фамилиарно хвана кожения ръкав на Юли и посочи надолу.
    — Може и така да мислиш. За нещастие съществуването ни е определено така, че нашето място е и тук, и долу под земята. Трябва да се научим да използваме шепнещите, тъй както използваме животните — за нашето благо.
    — Мъртвите трябва да останат на своите места.
    — Е, добре… Колкото до това, и ти ще бъдеш мъртъв някой ден. Освен това господарката Лойл Брай желае да научиш тези неща, нали?
    На Юли му се прииска да изкрещи:
    — Мразя мъртвите и не желая нищо от тях!
    Ала преглътна думите си и не каза нищо. И така загуби себе си.


    Въпреки че се научи да изпълнява ритуалите за общуване с баща си, Малкия Юли никога не можа да разговаря с него, още по-малко с първия Юли. Мъртвите не му отговаряха. Лойл Брай обясни това с факта, че вероятно родителите му не са били погребани в своите земни октави. Никой не разбираше напълно тайнствата на подземния свят. Когато се опитваше да разбере нещо повече, той попадаше още по-силно под влиянието на жена си.
    През всичкото това време Дресил работеше за общността, като се съветваше със стария Господар. Той продължаваше да обича Юли, дори караше синовете си да изучат някои от премъдростите, които странната им леля с готовност им наливаше в главите. Ала никога не им разрешаваше да остават дълго при нея, за да не ги омагьоса.


    Две години след като на Дресил се роди Накри, Лойл Брай дари Малкия Юли с дъщеря. Нарекоха я Лойланун. С помощта на акушерка тя се роди в кулата под порцелановия прозорец.
    Юли и Лойл Брай дариха дъщеря си със специален подарък. Дадоха й, а чрез нея на целия Олдорандо, календар.
    Поради разцеплението през вековете Ембрудок нямаше само един календар. От трите предишни най-известен беше така нареченият Господарски календар. Той просто отчиташе годините от възкачването на власт на последния Господар. Другите два бяха отхвърлени като стари, а единия, Ансипиталния, считаха за доста зловещ. Изоставиха го по тази причина и по същата причина бе останал жив завинаги.
    По старите календари рождената година на Лойланун бе съответно 21, 343 и 423. Сега годината на раждането й бе провъзгласена като Година трета след Обединението. Оттук насетне датите щяха да се отбелязват по годините, изминали след обединението на Ембрудок и Олдорандо.
    Населението прие подаръка със същия стоицизъм, с който посрещна новината за скитащите се из околностите ансипитални мародери.
    Веднъж, когато Баталикс изгряваше зад хоризонта, когато облаците бяха гъсти като слуз и мраз бе сковал древните постройки на града, от източната кула проехтяха звуците на стражевите рогове. Хората тутакси се разтичаха с викове. Дресил нареди жените да бъдат заключени в женската кула, където много от тях вече бяха започнали работа. Събра мъжете, въоръжени, на барикадите. Малките му синове застанаха разтреперени до него и се загледаха към изгряващото слънце.
    На фона на светлия от зазоряването хоризонт се появиха рога.
    Фагорите яростно нападнаха. Двама от тях яздеха кайдо, техните специални животни — рогати зверове с гъста и твърда червена козина, която устояваше на всякакъв студ.
    Докато нападаха барикадите, Дресил заповяда на един от хората си да изпуснат малкия бент, който бяха построили преди това при горещ извор. Фагорите изключително мразеха водата. Върху им се изсипа бликналият горещ потоп, стана наводнение, водата ги заля до коленете и причини ужасно объркване сред редиците им. Някои ловци рипнаха да се възползват от предимството.
    Едното кайдо падна в жълтата кал и зарита с копита, докато не бе убито от точно насочено в сърцето копие. Обзет от паника, другият фагор скочи високо с рогатия си кон и се прехвърли отвъд ограждението. Това бе легендарният скок, който твърде малко хора бяха наблюдавали досега. Животното се озова сред воините на Олдорандо.
    Те пребиха кайдото до смърт и плениха ездача му. Много други зверове бяха ранени с камъни. Най-после нападателите отстъпиха, а защитниците бяха дали само една жертва. Всички бяха изтощени до смърт. Някои се хвърляха в горещите извори, за да възстановят силите си.
    — Това е огромна победа на обединените ни действия — заяви Дресил. Той ходеше възбуден, тържествуващо свъсил вежди, като викаше на всички, че сега вече са едно племе и обединението им е скрепено с кръв. Оттук насетне всички трябва да работят за общото благо, за благоденствието на всеки един от племето. Жените се събраха да го слушат и си шушукаха, докато мъжете лежаха на земята, за да се съвземат. Това бе Година шеста.
    Месото на кайдото беше вкусно. Дресил нареди да се проведе тържествена гощавка, която щеше да започне при залеза на двете небесни светила. Кайдото бе сварено в бликащите от земята води, после го опекоха на огньове, които запалиха на площада. Раздадоха овесено вино и рател да отпразнуват победата.
    Дресил произнесе реч, същото стори и старият Господар Уол Ейн. Пяха се песни. Мъжете, отговорни за слугите, доведоха пленения фагор.
    Никой присъстващ на тази вечер от Година шеста нямаше причина за лоши предчувствия. Човеците отново бяха победили легендарните си врагове и всички искаха да отпразнуват случая. Празненствата щяха да включват и погубването на техния пленник.
    Жителите на Олдорандо изобщо не можеха да знаят колко особено положение заемаше пленникът сред себеподобните си, нито пък че смъртта му щеше да отекне през годините, а над главите им и над главите на поколенията щеше да се излее ужасно отмъщение.
    Когато чудовището се изправи сред тях и ги загледа с огромните си алени очи, всички замлъкнаха. Ръцете му бяха завързани зад гърба с кожено въже. Вроговените стъпала неуморно риеха земята. Изглеждаше грамаден в сгъстяващата се тъмнина — вампир от нощни кошмари, създание от ужасни съновидения в полумрака. Бе обвит в рунтава бяла козина, оцапана с кал и кръв. Застанал предизвикателно пред пленилите го хора, издаваше тежка миризма, костеливата му глава с двата дълги ро̀га бе източена напред между раменете му. Дебелият му бял език се пъхаше в ноздрите му — най-напред в едната, после в другата.
    Звярът носеше странен костюм. Широк пояс, изработен от кожа, обгръщаше туловището му; от шпорите на глезените и китките му стърчаха остриета. Елегантно наострените рога бяха обковани в метал. Върху гигантския му череп те приличаха на шлем, а от челото между веждите му стърчеше двузъбец, извиваше се зад ушите и беше сложно стегнат под челюстта, обгръщайки дългокостите му страни.
    Баруин излезе напред:
    — Видяхте ли какво постигнахме с общи усилия? Пленихме водач. Съдейки по украшенията на главата му, този звяр трябва да командва цяло племе. Добре го огледайте вие, младежи, които никога не сте виждали отблизо косматко, тъй като те са наши традиционни врагове и денем, и нощем.
    Мнозина от младите ловци пристъпиха напред и подръпнаха сплъстената му козина. Той остана неподвижен и издаде дълга пръдня, която прозвуча като немощна гръмотевица. Те хукнаха изплашени назад.
    — Тези зверове организират стадата си в племена — обясни Дресил. — Повечето говорят олонецки. Поробват човеци и са достатъчно диви, за да изяждат пленниците си. Като водач той разбира всичко, което говорим. Нали разбираш? — И го халоса по грубите рамене.
    Чудовището го гледаше студено.
    Старият Господар застанал до Дресил, заговори:
    — Мъжките фагори се наричат сталуни, а женските — гилоти или филоки, това знам. И женските, и мъжките участват заедно в нападения и заедно се бият. Те са създания на леда и мрака. Вашият велик прадядо ви е предупредил за тях. Те носят болести и смърт.
    Тогава фагорът заговори на олонецки с хриптящ гъгнещ глас:
    — Вие, безполезни синове на Фрейър, всички ще се разкапете преди последната буря! Този свят, този град принадлежат на нас, ансипиталите.
    Жените се изплашиха. Замятаха камъни по злото същество, което говореше сред тях, и закрещяха:
    — Убийте го! Убийте го!
    Дресил вдигна ръка.
    — Закарайте го до върха на Кулата на билките, приятели! Закарайте го догоре и го хвърлете оттам.
    — Да, да — зареваха те и тутакси по-храбрите ловци се втурнаха, хванаха огромното дърпащо се животно и с всичка сила го заблъскаха към близката сграда. Настана огромно оживление и радост, децата тичаха с викове около възрастните.
    Сред тях бяха и двамата синове на Дресил — Накри и Клилс, и двамата едва проходили. Тъй като бяха много малки, те можеха да се промъкват между краката на млатещите звяра хора и така стигнаха до десния крак на фагора, издигащ се като космат стълб пред очите им.
    — Ти го пипни.
    — Не, ти.
    — Не смееш, страхливецо.
    — И ти си страхливец!
    Те протегнаха топчестите си пръстчета и докоснаха крака едновременно.
    Под руното козина се движеше тежка мускулна маса. Кракът се повдигна и трипръстото ходило тупна в калта.
    Въпреки че чудовищните създания можеха да се оправят с олонецкия език, те далеч не приличаха на човеци. Мисълта в главата им протичаше нелогично. Старите ловци знаеха, че в бъчвообразните им туловища червата се намираха над белите дробове. По механичната им походка личеше как различно бяха свързани крайниците им — там, където трябваше да има лакът и коляно, фагорите прегъваха долните части на ръцете и краката си под най-невъзможни ъгли. Само това бе достатъчно, за да всее ужас в душите на малките момчета.
    За миг те осъществиха допир с непознатото. Дръпнаха ръцете си, като да се бяха опарили — всъщност температурата на ансипиталите бе по-ниска от човешката, — и си размениха ужасени погледи.
    После избухнаха във викове от страх. Длай Хойн взе момченцата в прегръдките си. В това време Дресил и останалите бяха отвели чудовището.
    Въпреки че огромното животно се бореше да се освободи от въжетата, хората го натикаха насила да влезе в кулата. Оживената тълпа от площада чуваше шумовете отвътре, които се местеха нагоре към върха на сградата. Когато първият ловец се появи на покрива, в задимения въздух се издигна радостен възглас. А трупът на кайдото се печеше зад тях и никой не го наглеждаше, ароматът му се смесваше с дима на горящи дърва и се носеше над площада, изпълнен с вдигнати нагоре лица. Втори възглас, по-висок от първия, отбеляза появата на фагора на покрива. Силуетът му се открояваше черен на фона на небето.
    — Хвърли го долу! — крещеше тълпата, обединена в своята омраза.
    Чудовищният водач се бореше с блъскащите го хора. Когато започнаха да го ръгат с ками, той заръмжа. После, сякаш разбрал, че играта свърши, скочи на парапета и остана така, втренчен в блъскащата се тълпа под него.
    В последен изблик на ярост той разкъса въжетата си. Спусна се с прострени напред ръце, направи огромен скок и се отлепи от кулата. Тълпата не успя да се разпръсне навреме. Огромното туловище падна и смаза трима души под себе си — мъж, жена и дете. Детето почина веднага. От устата на останалите се изтръгна вик на ужас и отчаяние.
    Дори тогава огромното животно още не бе мъртво. Изправи се на клатушкащите се крака, за да посрещне насоченото оръжие на ловците. Остриетата го промушиха през гъстата козина и твърдата плът. Чудовището продължаваше да се бори, докато жълтата му пихтиеста кръв потече по утъпканата от хората земя.


    От известно време климатът показваше острите си зъби на човечеството. Мразовитият вятър проникваше през всеки лошо направен шев по дрехите на хората.
    Двете небесни светила Фрейър и Баталикс вървяха по пътя си и изпълняваха задълженията си, а Час-свирачът продължаваше да свисти.
    Половин година небесните стражи бдяха заедно над тях. После часовете на залеза им се раздалечиха, докато постепенно Фрейър завладя небето през деня, а Баталикс — през нощта. По онова време нощта рядко приличаше на нощ, а на деня не достигаше светлина, за да бъде наричан с право ден. След това небесните стражи отново се помиряваха: дните ставаха доста по-светли с две светила, а нощите — катраненочерни.
    През една нощ, когато само студените звезди светеха над Олдорандо, когато студът и мракът бяха невъобразимо жестоки, старият господар Уол Ейн Ден издъхна. Спусна се в подземния свят, за да се превърне и той в шепнещ и да потъне до първичния камък.
    Измина една година, после още една. Израсна ново поколение, остаря още едно. Броят на жителите бавно се увеличаваше под мирното управление на Дресил, а слънцата неизменно изпълняваха функциите си над главите им.
    Въпреки че дискът на Баталикс бе по-голям, Фрейър винаги бе по-светъл и по-топъл. Баталикс бе старо светило, а Фрейър — млад и прелъстителен. Никой не можеше да се закълне, че Фрейър увеличава диска си, ала така разказваха легендите. Човечеството оцеля — в страдание или щастие, поколенията се раждаха и умираха и живееха с надеждата, че Утра ще удържи победа в света над тях и ще подкрепи Фрейър.
    В тези легенди се съдържаше истина, както луковицата съдържа в себе си самото цвете. Така че хората знаеха, без да знаят, че знаят.
    Що се отнася до многобройните, ала ограничени по вид и порода животни и птици, сетивата им бяха по-силно свързани с магнетичните колебания на планетата, отколкото човешките. Те също знаеха, без да знаят, че знаят. Усетът им подсказваше, че вече е в ход неизбежната промяна — надигаше се изпод земята, проникваше в кръвта по вените, във въздуха, в стратосферата и във всичко, което се съдържаше в биосферата.


    Над стратосферата се носеше малък свят, построен от метал, извлечен от богатите пространства сред звездите. От повърхността на Хеликония този свят се забелязваше в нощното небе като обикновена звезда, която бавно се носи в небесата.
    Това беше земната наблюдателна станция „Авернус“.
    Бинарната система на Фрейър и придружителя му Баталикс бе внимателно наблюдавана от „Авернус“. Фамилиите на борда на станцията проявяваха особен интерес към Хеликония и това продължаваше повече от една от нейните бавни големи години около Фрейър, или звездата А, както го наричаха на борда на станцията.
    Хеликония представляваше изключителен интерес за хората от Земята, особено през този период. Планетата се въртеше около Баталикс — звездата Б, както го знаеха на борда на станцията. И слънцето, и неговата планета бяха започнали да ускоряват движението по орбитите си. Те се намираха все още на около шестстотин пъти по-голямо разстояние от Фрейър, отколкото се намираше Земята от Слънцето. Ала седмица след седмица разстоянието се стопяваше.
    Планетата сега беше няколко века след апастрона, най-студената част на своята орбита. В наблюдателната станция се долавяше нов дух на оживление — всеки разбираше какво означава повишаващата се благоприятна температурна разлика.

IV
Благоприятни температурни разлики

    Децата или следват родителите си, или не. Лейнтал Ей израсна със съзнанието, че майка му е тиха жена, отдадена на същото научно усамотение като майка й и баща й. Ала преди животът да я победи, Лойланун не се държеше винаги по този начин.
    Като малка тя отхвърли обучението на Лойл Брай и Малкия Юли. Крещеше им и ги убеждаваше, че ненавижда задушната атмосфера на стаята им, която те пък с течение на годините все по-често отказваха да напускат. След яростна кавга тя избяга и отиде да живее при роднини в друга кула.
    В селището имаше много работа. Лойланун се специализира в меленето на брашно и в щавенето. Веднъж, когато изработваше чифт ловни ботуши, тя се запозна с бъдещия им собственик и се влюби в него. Едва бе навлязла в пубертета. За пръв път усети света и мамещата му красота. Стана жена на ловеца. Можеше да даде живота си за него.
    Навиците в Олдорандо се променяха. Ловецът взе Лойланун със себе си на лов за елени. Навремето Дресил нямаше никога да разреши на жените да тичат заедно с мъжете, ала колкото повече остаряваше, толкова по-слабо откликваха гражданите на неговите заповеди. В тясното дефиле ловците на елени се срещнаха с един стънджбег. Пред очите на Лойланун любимият й бе прегазен и прободен от рога на животното. Издъхна, преди да стигне до дома.
    Лойланун се завърна при родителите си с разбито сърце. Те я приеха, тихо я приласкаха. Когато веднъж си почиваше в ароматните сенки, усети, че в утробата й се движи живот. Бе забременяла. Спомни си радостта от това усещане, когато времето дойде и тя роди момченце. Нарече го Лейнтал Ей, а родителите й приеха и него тихо и съвсем естествено. Беше пролетта на Година 13 след Обединението, или 31 по стария календар на Господарските години.
    — Ще израсне в един по-добър свят — каза Лойл Брай на дъщеря си, като гледаше бебето с блестящи очи. — Според историята ще дойде време, когато раджабаралите ще се отворят и въздухът ще се сгрее от топлината на земята. Ще има храна в изобилие, снегът ще изчезне, хората ще бъдат съвсем открити един към друг. Как копнеех за това време на младини! Лейнтал Ей може да го дочака. Много исках да е момиче — те чувстват и виждат повече от момчетата.
    Детето обичаше да наблюдава порцелановия прозорец на баба си. Беше единствен в Олдорандо, макар Малкия Юли да твърдеше, че навремето имало много, ала се счупили. Година след година дядото и бабата на Лейнтал Ей бяха вдигали очи от старинните си документи, за да гледат как прозорецът става розов, после оранжев и кървавочервен от залеза, когато Фрейър или Баталикс се спускаха в огненото зарево. Цветовете щяха да изчезнат. Нощ щеше да покрие в черно порцелановия прозорец.
    Навремето долиташе Вестител и пърхаше около кулите на Олдорандо — същото видение, което Юли бе видял за пръв път, когато заедно с баща си прекосяваха бялата пустош.
    Вестителят идваше само през нощта. Искри като пера ще запламтят зад порцелановия прозорец, а там ще бъде Вестителят, бавно кръжащ и махащ с единственото си крило. Дали беше крило? Когато хората се втурваха да го видят, силуетът му бе объркващ и неясен.
    Вестителят пораждаше странни мисли у хората. Юли и Лойл Брай ще легнат върху постелките си от кожи и ще почувстват, че мислите в главите им оживяват в един и същ миг. Спомняха си отдавна забравени сцени и картини, които никога не бяха виждали. Лойл Брай често се разплакваше и криеше очи в дланите си. Казваше, че се чувства тъй, сякаш общува с десетина покойници едновременно. След това й се дощяваше да изживее неочакваните сцени още веднъж, ала отлетели, те не се завръщаха — смущаващата им красота се разпръскваше и изчезваше като аромат.
    Вестителят отплава. Никой не знаеше кога ще дойде и кога ще си отиде.
    Обикновено обитаваше горните слоеве на тропосферата. От време на време електрическото налягане го притискаше и го караше да се приближи към повърхността на планетата. Невронните електрически импулси в мозъка на хора и животни го привличаха за кратко, караха го да поспре и да покръжи, сякаш и той бе създание с интелект. После се издигаше и отново изчезваше. Вестителят можеше да плава във всички посоки — напред, нагоре, да се носи заедно с магнитните течения, да циркулира, без да се нуждае от почивка, и това зависеше от местните капризи на гигантските магнитни бури в Хеликонийската система.


    И все пак те не бяха вечни. Защото електрическите образувания, наречени от човеците Вестител, не бяха гъвкави, не можеха да се приспособят към промените и бяха уязвими.
    Температурите в тропическия континент Кампанлат непрекъснато се променяха. В един мек летен ден, докато Лойланун разсеяно си играеше с малкия си син, температурата на повърхността на земята в Олдорандо се повиши с няколко градуса над нулата. Малко по на север, до езерото Дорзин, тя беше десет градуса под нулата. През лятото, когато небесните Стражи си вършеха работата и ден, и нощ, в покритите места почвата не замръзваше и хората отглеждаха житни култури.
    На три хиляди мили от Олдорандо, в Нктрик, дневните температури се движеха в диапазон от минус дванайсет по Целзий до минус сто и петдесет градуса — близо до температурата, при която криптонът се превръща в течност.
    Промяната отначало не се проявяваше и за нея използваха термина латентна промяна. Последиците идваха бързо, тъй като температурните разлики в горните слоеве на атмосферата отговаряха на повишената радиация на Фрейър. Процесът бе постоянен, ала скокообразен. Веднъж дори земната наблюдателна станция „Авернус“ измери дванайсетградусово повишение на температурата на екваториална височина 16,6 мили в течение само на един час.
    При това затопляне циркулацията в стратосферата рязко се засили и планетата бе обхваната от мощни бури. Над Нктрик бяха забелязани потоци, като реактивни струи, носещи се със скорост над двеста седемдесет и пет мили в час.
    Внезапно Вестителите се изгубиха. Съвсем.
    Началото на онова, което за хора и животни трябваше да донесе съживяване, се оказа катастрофално за Полъха. Условията, които ги бяха създали, изчезнаха за година-година и половина. Вихрите, създадени от пиезоелектричен прах и натоварени с електрическа енергия частици, бяха твърде слаби, за да устоят на една по-динамична система. Вестителите изчезнаха, като оставиха след себе си краткотрайни следи от искри в разредения въздух в горните слоеве на атмосферата.
    Юли и Лойл Брай напразно се вглеждаха за Вестител. Лейнтал Ей скоро забрави, че го е виждал.


    Фагори на групи се появяваха под зеленикавото небе, често срещано в тези височини, където небесните Стражи — когато не бяха обвити в облаци — изпращаха лъчите си през множество ледени кристали. Фагорите — и сталуни, и гилоти, бързаха да се подредят, движейки се с нечовешката си походка. Върху раменете на мнозина бяха накацали птици или кръжаха над главите им. Птиците и фагорите бяха бели, теренът беше бял или кафяв, на места изсушен до черно, небето зад тях — сиво-зеленикаво. Съществата се подредиха в една редица срещу ледника Хригт.
    На едно място ледникът бе разделен от скален масив, който като адски замък бе устоял векове на обсадата. Ледът бе рязал стените му, ала той бе оцелял и издигаше неравните си кули към небето. Там, където падаше ледената река, се простираше покрито с фирн плато. На това място бе застанал двурогият вожд, неподвижен като статуя, докато кохортите на похода се събираха.
    Именно частите на кзаните на Храстипрт първи решиха да посеят разруха сред синовете на Фрейър, населяващи далечните равнини. Младият вожд бе Хр-Брал Ипрт. Той щеше да води похода. Далечните синове бяха унищожили неговия дядо, Великия кзан Хр-Трик Храст. Легионите щяха да се отправят напред, за да търсят отмъщение под ръководството на Хр-Брал Ипрт.
    Защото тъкмо под ръководството на Хр-Брал Ипрт племето процъфтя и отново набра сили, след като Фрейър подпали света последния път. Силата на множеството, както и съзнателното решение ги подтикнаха да започнат тази широкомащабна миграция, на която не можеше да се устои.
    В душите им зрееше желание за мъст. То ги бе раздвижило под влияние на благоприятните температурни промени в стратосферата. Топлинната вест трептеше по протежение на петстотинте мили на ледника, който се изсипваше от лишеното от въздух плато на високата планина Нктрик до оголените долини на изток от Олдорандската равнина, като измъкваше ансипитали изпод техните стрехи и дупки.
    Хр-Брал Ипрт чакаше неподвижен. Той също бе дочул топлинната вест през въздушната си октава.
    Предшественикът на главната климатична промяна активизираше други форми на живот в района, от които фагорите отчасти зависеха за получаване на белтъчини. Едно от племената протогностици1, наричано Мади, живееше в осеяната с камъни земя на ледниците. Мършави от вечното недохранване, те също възвръщаха скитническите си навици. Караха пред себе си кози и аранги — четириноги, които се хранеха с лишеи или скални въшки. Мадите търсеха по-ниски пасбища. Ала нямаха намерение да тръгват, преди фагорите да разчистят пътя.
    Младият Хр-Брал Ипрт изръмжа заповедта си за възсядане. Само най-висшите от неговите офицери имаха кайдо. Ръждивочервените ездитни животни бяха възседнати още щом проехтя заповедта, офицерите се настаниха зад гърбиците им.
    Тази заповед прозвуча в края на Година 13 според скромния календар на Лойл Брай. Според ансипиталния календар това бе Въздушният обрат, или Година 353 след малкия апотеоз на Великата година 5 634 000 след катастрофата. Според по-съвременното пресмятане описаните събития ставаха в края на Година 433.
    Тогава Лейнтал Ей бе съвсем малък и овдовялата му майка го дундуркаше на колене.
    Щеше да дойде време, когато щеше да се наложи той да се опълчи срещу огромната мощ на похода, започнат от Хр-Брал Ипрт.
    До кайдото на кзана стоеше креат — млад мъжки фагор, който носеше развяващо се над всички знаме.
    Хр-Брал Ипрт бе висок колкото добре сложен мъж, но тежеше един път и половина повече. Роговите му трипръсти ходила служеха за основа на мощните му крайници, имаше масивни мишци, а гърдите му бяха по-широки от човешките.
    Главата му, подаваща се между яките рамене, бе забележителна. Продълговата, костелива, с рязко изпъкнали надочни кости, които придаваха особен израз на очите му, защитени от огромни примигващи клепачи, покрити с блестящ скреж. Рогата му излизаха зад ушите и се извиваха напред, преди да щръкнат нагоре като завършек на силуета му. Бяха набраздени със сиви жилки като мрамор, а краищата им бяха смъртоносно остри. Тези оръжия се използваха само в бой с фагори, никога срещу други видове живи същества, върховете им нямаше да се опетнят с кръвта на някой син на Фрейър.
    Изпъкващата зурла на Хр-Брал Ипрт беше черна зад извивките на ноздрите му, също като на дядо му. Всяко негово движение придаваше още по-голяма сила на яростната му властност.
    Специално за този поход неговите оръжейници му бяха изковани сложен шлем. Той бе оформен почти като цвете надолу по дългия нос на кзана. Извиваше се около основата на рогата му и се издигаше като още два остри железни рога, които бяха способни да намушкат врага смъртоносно.
    Когато заплашваше някой свой подчинен, кзанът бърчеше горната си устна и показваше два реда тъпи, набраздени по дължина зъби, отстрани с дълги кучешки резци.
    Туловището му бе стегнато в броня — елек от корава кожа на кайдо с три пелерини и колан, разширяващ се около корема му като кожена кесия, в която бяха скрити гениталиите му, клатушкащи се изпод грубата сплъстена козина на таза му.
    Името на неговото кайдо бе Рук-Грл. След като го възседна, младият кзан вдигна ръка. Огромен извит музикален инструмент, изработен от рог на стънджбек, зазвуча под дъха на един човек-роб. Диафонията му екна в околната сивота.
    Следващи скръбния повик, от пещерата на скалния масив се появиха още роби — те носеха телата на бащата и прадядото на Хр-Брал Ипрт.
    Тези изтъкнати създания вече бавно потъваха към финалните вихри на небитието. Забележимото отслабване на жизнените им процеси беше свило размерите им до минимум. Прадядо му почти изцяло се бе превърнал в рогово вещество.
    При появата на телата на родоначалниците през редиците на племето от сталуни и гилоти премина трепет. Те се проснаха върху замръзналата земя, върху близките била и разпръснатите камъни, а силуетите им се сляха със събиращите се по есенното небе облаци. Някои се облегнаха на копията си, а огромните птици продължаваха да кръжат над главите им. Когато бяха неподвижни, приличаха на част от околния пейзаж. Единствено някое мърдащо тук-там ухо показваше, че са живи. Промениха позицията си обърнаха погледи към младия си вожд и към някогашните предводители.
    Телата бяха донесени при кзаните от човеци-роби, които унизително коленичиха пред тях.
    Хр-Брал Ипрт слезе и застана между прародителите и кайдото си. След като се поклони, той смирено зарови лице в ръждивата козина на Рук-Грл. Разумът му напусна туловището. Като в някакъв транс той повика духовете на баща си и прадядо си обратно в настоящия живот.
    Духовете се появиха пред него. Фигурите им бяха дребни, не по-високи от снежни зайци. Произнесоха поздравление. Както никога през истинския си живот, те се затичаха на четирите си крайници.
    — О, свещени предци, смесили се с пръстта — извика младият кзан, произнасяйки думите на тромавия език на своя вид, — най-после тръгвам да отмъстя за онзи, който сега трябваше да стои помежду ви, храбрия ми дядо, Великия кзан Хр-Трик Храст, убит от голокожите синове на Фрейър. Очакват ни години на изпитания. Дайте сила на ръката ми, предпазвайте ни от опасности, дръжте високо рогата ни.
    Прадядо му сякаш се бе настанил дълбоко вътре в Рук-Грл. Роговото видение проговори:
    — Върви, дръж рогата си високо, не забравяй омразата. Пази се от приятелство със синовете на Фрейър.
    Хр-Брал Ипрт не обърна внимание на тези думи — той и без това не изпитваше към традиционните си врагове нищо друго, освен омраза. Обвързаните не винаги са по-мъдри от свободните.
    Вроговеният образ на баща му бе по-голям от този на дядо му, тъй като той бе преминал в отвъдното по-скоро. Фигурата се поклони на сина си и заговори, като създаде серия картини пред очите на сина си.
    Хр-Англ Хрот показа на сина си картина, ала младият кзан я разбра само отчасти. Тя би била неразбираема за човешко същество. И все пак това бе видение, което до голяма степен обуславяше отношението им към живота.
    Прелъстително движещ се орган се издуваше и свиваше. Състоеше се от три части и всяка една напомняше силно стиснат човешки юмрук. Частите бяха взаимозависими и с различен цвят. Единият, сив, представляваше познатия свят, другият, ослепително бял — Баталикс, черният и нашарен — Фрейър. Когато Фрейър се издуваше, другите две части се свиваха; когато Баталикс се уголемяваше, уголемяваше се и познатият свят.
    Този движещ се орган бе обвит в пара. През нея преминаваха жълти нишки — въздушните октави. Те се извиваха, сякаш отлитаха от Фрейър, ала всъщност се увиваха около него. Частта, представляваща Фрейър, пускаше черни пипала, които придърпваха въздушните октави и ги доближаваха към познатия свят. Той бълваше пяна.
    Изображенията бяха познати на младия кзан. Те бяха предизвикани с цел да му влеят сигурност преди тръгването. Кзанът разбра и предупреждението, съдържащо се в тях: че въздушните октави, които походът щеше да следва, стават все по-хаотични и че изключителният усет за направление, който той и неговият вид притежават, ще бъде нарушен. Походът ще напредва бавно и ще продължи много въздушни обрати, или години.
    Той поблагодари на вроговените фигури с дълбок гърлен звук.
    Хр-Англ Хрот му разкри още картини. Те носеха духа на древното. Бяха извадени от дълбокия кладенец на мъдростта, от героичните времена, когато Фрейър е бил още съвсем незначителен. Виждаше се армия от вроговени предци, които правеха изображението още по-внушително.
    Хр-Англ Хрот му показваше какво щеше да се случи, когато въздушните обрати, на брой колкото пръстите на ръцете и краката на фагора, се отклонят, преминавайки през тройния орган. Бавно петнистият черен Фрейър ще се скрие зад Баталикс. И ще се скрива така двайсет пъти последователно. Това бе ужасяващ парадокс: макар частта на Фрейър да расте, той ще се скрие зад свиващия се Баталикс.
    Двайсетте скривания обозначаваха началото на жестокото властване на Фрейър. След двайсетото нататък ансипиталният компонентен народ щеше да падне под владичеството на синовете на Фрейър.
    Това бе предупреждението, ала в него имаше и надежда.
    Бедните невежи синове щяха да се ужасят от изчезването на Фрейър и да си помислят, че им крои нещо лошо. Най-много ще ги деморализира третото скриване. Именно тогава фагорите трябваше да се нахвърлят върху тях, да изпепелят града, където Великият кзан Хр-Трик Храст бе загинал. Това бе времето за отплата. Времето да се пали и убива.
    Помни. Бъди храбър. Вдигни високо рога. Войната започна!
    Хр-Брал Ипрт се държеше така, сякаш за пръв път бе получил урок по мъдрост. Всъщност го беше получавал много пъти. Все един и същ. Той му служеше за размишление. През предишните четвъртини всички от племето, които имаха издъхнали предци, неведнъж бяха получавали същите изображения — идваха от познатия свят, от въздуха, от предците, които дълго време вече не бяха между живите. Те бяха неопровержими.
    Всички решения се вземаха в резултат на предупреждаващите видения, изпращани от кератиновите предци. Онези, които бяха съграждали миналото, бяха повече от живите. Старите герои бяха живели в героично време, когато Фрейър бе още недоразвит.
    Младият кзан излезе от състоянието си. Заобиколилото го войнство се размърда, зашляпа с уши. Птиците над тях бяха застинали. Нестройният зов на рога отново зазвуча и куклоподобните фигури бяха отнесени в пещерата в скалния масив.
    Време беше да тръгват.
    Хр-Брал Ипрт се метна върху високото седло на Рук-Грл. Движението му накара бялата птица Жрк на рамото му да запърха с криле. Тя се завъртя във въздуха, после отново се настани на рамото на Хр-Брал Ипрт. Много от воините също имаха свои птици. Пронизителното им гракане бе като музика за ухото на фагорите. Птиците играеха полезна роля — ядяха кърлежите, които населяваха туловищата на ансипиталите.
    Кърлежът, самият той незначително създание, осъществяваше жизнената връзка в сложната екологична структура на света, както и невидимата връзка между смъртните врагове — фагора и човека.
    Докато младият кзан бе в особеното състояние, позволяващо му да общува със своите предци, над снежните върхове заплуваха сивосинкави облаци. Лъчите се отразяваха в заледената земя и отново се връщаха към небето. Човек би се изгубил в разсеяната, неполяризирана светлина, където нямаше никакви сенки, а живите същества приличаха на призраци. Липсваше хоризонт. Всичко бе като безкрайна седефена пелена.
    Ала това не пречеше на армията ансипитали, които следваха своите въздушни октави. След като церемонията по общуването приключи, слугите докараха четири понита кайдо. Единичните гърбици на животните едва се забелязваха — грубата им кожа бе още на петна. Те бяха оседлани и възседнати от четирите жени на младия кзан — филоки. Всяка носеше орлови пера или белезникави пеперудообразни скални цветя, вплетени в козината на главата си. Този квартет от млади красавици бе подбран от племето да прави компания на Хр-Брал Ипрт през годините на похода.
    От ледниковите върхове на изток духаше мразовит вятър, четирийсет градуса под нулата, и развяваше нежните влакна от украшенията на дамите-ансипитали. Под тях се виждаше дебелата сплъстена фагорска козина, почти непроницаема за студа, освен когато се напоеше с вода.
    Вятърът разгони похлупака облаци. Сякаш се вдигна тъмна завеса — формите на познатия свят се върнаха по местата си. Разкри се цялото войнство, появиха се отвесните стени на Хригт зад него и четирите филоки, отначало призрачно бледи. Сивата пелена избледня. Пред тях се откриха студените клисури, водещи към съдбовното място на дванайсет хиляди метра по-ниско от мястото, откъдето тръгваха.
    Знамето на Храстипрт се развя.
    Младият кзан вдигна ръка и посочи напред.
    Той срита хълбоците на Рук-Грл с роговите си пети. Животното вдигна рога и тръгна през чупливия фирн. Войнството бавно пое с неестествен тромав вървеж. Шистите издаваха стържещ звук, ледът звънтеше. Птиците полетяха нагоре. Походът започна.
    Щяха да стигнат целта си, както предсказваха виденията, изпратени от предците, когато Фрейър се скрие за трети път зад Баталикс. Тогава армията на кзана щеше да нападне синовете на Фрейър, обитаващи прокълнатия град, където благородният дядо на Хр-Брал Ипрт бе убит. Великият стар кзан бе принуден да скочи от върха на кулата и намери смъртта си под нея. Трябваше да отмъстят: градът щеше да бъде сравнен със земята.
    Може би не бе никак странно, че невръстният Лейнтал Ей се разплака в скута на майка си.


    Походът напредваше с всяка изминала година. Жителите на Олдорандо не знаеха нищо за далечното отмъщение. Те се трудеха, за да сътворят собствената си история.
    Дресил не беше вече толкова енергичен водач, колкото преди. Оставаше все повече в града, организираше никому ненужни дейности. Синовете му ловуваха вместо него.
    Предусещането за промяна правеше всички неспокойни. Младежите от гилдиите на производителите искаха да напуснат и да се заловят с лов. Младите ловци от своя страна не бяха онова, което трябваше да бъдат. Дресил пазеше под свое разпореждане ловец, който имаше родна дъщеря от жената на един по-стар мъж. Подобно неморално поведение ставаше нещо обикновено.
    — Когато бях млад, ние се държахме по-прилично — оплака се Дресил на Аоз Рун, забравил похожденията от собствената си младост. — Ще започнем сами да се убиваме, както диваците от Кузинтските планини.
    Дресил не можеше да реши дали да се опита да пречупи Аоз Рун чрез хвалебствия или със сила. Бе по-склонен да стори последното, тъй като Аоз Рун бе започнал да се прославя като хитроумен ловец и това дразнеше сина му Накри, който виждаше враг в негово лице по причини, известни единствено на младите.
    Длай Хойн, нелюбимата съпруга на Дресил, се разболя и умря в края на Година 17 след Обединението. Отец Бондорлонганон дойде и я погреба на нейното място, върху нейната земна октава. Когато жена му си отиде, в живота на Дресил се отвори пропаст и за пръв път той почувства, че я е обичал. Оттогава мъка почерни душата му.
    Въпреки годините си той изучи изкуството за общуване с покойниците и постигна състояние, в което да разговаря с напусналата го Длай Хойн. Срещна нейния шепнещ дух да се носи в долната земя. Тя го укори, че не я е обичал, че е пропилял живота им, за студенината му и за много други неща, донесли скръб в душата й. Той побягна от хулите й, от тракащите й челюсти и оттогава стана мълчалив.
    Понякога говореше на Лейнтал Ей. Момчето бе по-умно от Накри или Клилс, ала Дресил стоеше настрана от братовчед си Малкия Юли. Ако преди го презираше, сега чувстваше завист. Юли имаше жива съпруга, която обичаше и с която бяха щастливи.
    Юли и Лойл Брай продължаваха да си живеят в своята кула и се опитваха да не обръщат внимание на посивелите си коси. Лойланун наблюдаваше как Лейнтал Ей се приобщи напълно към грубите удоволствия на новото поколение.


    Далеч от Кузинтските планини живееше религиозна секта, наречена Ползвателите. Навремето първият Юли ги бе зърнал за кратко. Защитени в гигантска кухина, загрята от вътрешната топлина, те не знаеха за температурните промени в горните слоеве на атмосферата. Ала поддържаха тайни връзки с Пановал. Именно оттам се разпространи идеята, която представляваше толкова важна промяна, колкото и промяната в температурните стойности.
    Макар идеята да бе сектантска, тя криеше красота за суровите мозъци на Ползвателите и сякаш носеше истината, която винаги върви заедно с красотата.
    Ползвателите — жени и мъже, носеха сложно скроени дрехи, като да бяха опаковани от брадата до петите. В профил приличаха на полуотворено цвете, обърнато обратно. Носеха само този чарфрал.
    Чарфралът можеше да се разглежда като емблематичен за мисленето на Ползвателите. Разбиранията им си оставаха все същите поколения наред, а теологията им налагаше много правила. Ползвателите бяха и похотливи и сдържани. Насилственото налагане на религията доведе до парадокси и невротичен хедонизъм2.
    Вярата във Великия Акха не бе несъвместима с организирания разгул поради една основна причина: Великият Акха не обръщаше внимание на самото човечество. Той се бореше против разрушителната светлина на Утра, а това отговаряше на интересите на хората. Ала Акха не се бореше в тяхно име, а за самия себе си. Нямаше значение какво прави човекът. Етиката на евдемонизма3 произтичаше от човешкото безсилие.
    Дълго след смъртта си пророк Наба промени всичко това. Думите му най-накрая проникнаха от Пановал долу до света на Ползвателите. Пророкът обеща, че ако мъжете и жените отхвърлят собствената си похотливост и не лягат безразборно един с друг, така че никой да не знае кой е неговият баща, тогава Великият баща, самият Акха, ще се погрижи за тях. Той ще им разреши да вземат участие като воини във войната срещу Утра. Тя нямаше да продължи дълго. Човечеството — и това бе същността на посланието на Наба — не е безсилно, освен ако само не си избере да бъде такова.
    Човечеството не беше безсилно. За погребаните долу Ползватели посланието беше убедително. То никога не можеше да бъде тъй убедително в Холис — там хората винаги са били убедени, че човечеството може да действа.
    За една година Ползвателите промениха нравите си. Старият непоклатим кодекс бе променен и налагаше сдържаност и добродетел в името на каменния бог. Онези, който не се съобразяваха с новите морални норми, бяха екзекутирани с меч или побягваха още преди главата им да падне.
    В процеса на революцията за Ползвателите не бе достатъчно да се променят. Винаги е било така. Революционерите трябва да вървят напред и да променят другите. Наба, пророкът на Акха, стана вдъхновител на Поход на вярата. Преминавайки стотици мили подземни коридори, Походът на вярата разпространяваше посланието. А първата спирка по пътя бе Пановал.
    Градът прояви безразличие към думите на своя собствен пророк, който бе отдавна екзекутиран и вече забравен. Пановал се обяви против нашествието на фанатичното учение.
    Милицията използва сила и се разразиха битки. Фанатиците бяха готови да се бият. Не искаха нищо друго, освен да загинат за каузата. Ако загинат и противниците, толкова по-добре. Техните шепнещи духове, спускайки се надолу в земните октави, ги подканяха към победа. Те се втурнаха напред. Милицията доста се постара през един дълъг ден, изпълнен с кръвопролития. После се обърна в бяг.
    Ето как Пановал се поклони на посланието за сила и на новия режим. Бяха изработени чарфрали специално за да бъдат публично изгорени. Онези, които не се подчиняваха, избягаха или бяха убити.
    Бегълците си пробиха път навън, в света на Утра, във вечните равнини на север. Излязоха по време, когато снегът се топеше. Никнеше трева. Двамата Стражи пазеха още по-добре небесата и самият Утра сякаш се бе укротил. Те оцеляха.
    Година след година се придвижваха все по на север в търсене на храна и защитено кътче, където да се заселят. Разпръснаха се по течението на река Ласвалт, на изток от големите равнини. Нападнаха мигриращите стада йелки и гунадо. Придвижваха се към провлака Чалс.
    В същото време повишаването на температурите внасяше безпокойство сред народите на ледения континент Сиборнал. Вълни от парцаливи колонизатори се придвижваха на юг, надолу към провлака Чалс в Кампанлат.
    Един ден, когато Фрейър властваше самичък в небето, племето от Пановал, тръгнало от най-северната част на континента, се срещна с бегълците от Сиборнал, които се придвижваха в най-южната му част. Онова, което се случи, се бе повтаряло много пъти и преди — и бе речено, че отново ще стане.
    Утра и Акха щяха да се погрижат за това.
    Ето в какво състояние бе светът, когато Малкия Юли го напусна. В Олдорандо пристигнаха търговци на сол от Кузинтските планини и донесоха новината за лавини и природни аномалии. Когато дойдоха, Юли — вече много стар — побърза да ги види, подхлъзна се по стъпалата и си счупи крака. След седмица ги посети светият човек от Борлиен, а Лейнтал Ей се радваше на кучето си играчка с подвижна челюст.
    Цяла епоха бе отлетяла. Започваше царуването на Накри и Клилс.

V
Двоен залез

    Накри и Клилс се намираха в една от стаите на Кулата на билките — трябваше да сортират еленови кожи. Вместо това двамата гледаха през прозореца и клатеха глави пред онова, което виждаха.
    — Не го вярвам — каза Накри.
    — Нито пък аз — додаде Клилс. — Изобщо не го вярвам.
    Той започна да се смее и спря чак когато брат му го удари по гърба. Двамата наблюдаваха висока възрастна жена да тича по брега на Ворал. Близките кули скриха фигурата й после отново я зърнаха с размахани във въздуха мършави ръце и крака. Спря веднъж, загреба кал, размаза я по лицето и главата си, после пак затича с клатушкаща се походка.
    — Полудяла е — отбеляза Накри и с удоволствие поглади мустаци.
    — Ако питаш мен, още по-лошо. Луда е до мозъка на костите си.
    Зад бягащата фигура вървеше друга — момче на прага на зрелостта. Лейнтал Ей следваше баба си, за да е сигурен, че няма да й се случи нищо лошо. Тя тичаше пред него и плачеше на висок глас. Той я следваше — начумерен, мълчалив, загрижен.
    След като поклатиха глави, Накри и Клилс ги доближиха една до друга.
    — Не разбирам защо Лойл Брай се държи така — рече Клилс. — Спомняш ли си какво ни каза татко?
    — Не.
    — Каза ни, че Лойл Брай само се е преструвала, че обича чичо Юли. Каза, че изобщо не го е обичала.
    — А, спомням си. Че защо ще продължава да се преструва, когато той вече е мъртъв? Няма смисъл.
    — Намислила е нещо хитро. Това е някакъв номер.
    Накри отиде до отвора в пода. Долу работеха жените. Затвори го с ритник и се обърна към по-младия си брат.
    — Каквото и да прави Лойл Брай, няма значение. Никой не разбира защо жените се държат така или иначе. Важното е, че чичо Юли е мъртъв и сега ние с теб ще управляваме Ембрудок.
    Клилс изглеждаше уплашен:
    — А Лойланун? А Лейнтал Ей — какво ще кажеш за него?
    — Още е хлапак.
    — Но не за дълго. Скоро ще стане на седем и ще бъде пълноправен ловец — само след две четвъртини.
    — Има достатъчно време. Сега е нашият шанс. Ние сме силни, поне аз. Хората ще ни приемат. Няма да искат да ги управлява хлапе, а освен това тайно ненавиждат дядо му, който през всичкото време се излежаваше с тази луда жена. Трябва да измислим какво да кажем на хората, какво да им обещаем. Времената се менят.
    — Така е, Накри. Кажи им, че времената се менят.
    — Нуждаем се от подкрепата на майсторите. Ще отида да говоря с тях още сега. Ти по-добре стой настрана, защото по една случайност знам, че съветът те мисли за голям пакостник и глупак. Като спечелим някои водещи ловци като Аоз Рун и останалите, всичко ще се оправи.
    — А Лейнтал Ей?
    Накри удари брат си по гърба.
    — Стига си говорил за него. Ще се отървем от момчето, ако ни създава грижи.
    Тази вечер, когато първият Страж напусна небесния свод, а Фрейър бе на път да покаже едноцветния си диск, Накри свика събрание. Ловците си бяха у дома, повечето от траперите се бяха върнали. Той заповяда да затворят градските порти.
    Когато хората се събраха на площада, Накри се появи под Голямата кула. Върху еленовите си кожи бе метнал стамел — груба вълнена дреха в червено и жълто без ръкави — като знак за достойнство. Той бе среден на ръст с дебели крака. Лицето му бе безизразно, ушите — големи. Издаваше напред долната си челюст по характерен за него начин, което придаваше на чертите му нещо зловещо и отблъскващо.
    Обърна се към хората със сериозен тон, като им припомни за големите качества на триумвирата — Уол Ейн, баща му Дресил и чичо му Юли. Триумвиратът съчетавал в себе си храброст и мъдрост. Сега племето било единно, храбростта и мъдростта били общи качества. Той щял да продължи традицията, но щял да постави ударението на друго място, което да съответства на новото време. Двамата с брат си щели да управляват заедно със съвета и винаги щели да се вслушват в думите на всеки един.
    Припомни им, че нападенията от страна на фагорите продължават да бъдат заплаха за тях и че търговците на сол от Кузинтските планини говорят за религиозни войни в Пановал. Олдорандо трябвало да си остане обединен и да продължи да набира сили. За това били нужни още усилия. Всеки трябвало да работи усърдно. Жените трябвало да се трудят повече от досега.
    Прекъсна го женски глас:
    — Слез от платформата и сам свърши някоя работа!
    Накри изгуби присъствие на духа. Зяпна срещу тълпата под себе си, без да знае какво да отговори.
    От тълпата се обади Лойланун. До нея стоеше Лейнтал Ей, свел поглед към земята. Лойланун бе разтърсена от страх и ярост.
    — Нямаш право да заставаш там, ти и пияният ти брат! — извика тя. — Аз съм творение на Юли, аз съм негова дъщеря. Тук е синът ми, Лейнтал Ей, когото всички познавате и който само след две четвъртини ще стане зрял мъж. Аз самата не притежавам по-малко мъдрост и знания от който и да е мъж, придобила съм ги от родителите си. Запази триумвирата, както очакваше баща ви Дресил, когото всички уважаваха. Настоявам да управлявам заедно с вас — жените също трябва да имат глас. И държа на рода си. После, когато Лейнтал Ей порасне, той ще заеме мястото ми. Ще го науча на всичко.
    Лейнтал Ей почувства, че страните му горят, и се огледа изпод вежди. Ойре съчувствено му направи знак.
    Няколко жени и мъже завикаха, ала Накри бе възстановил самочувствието си. Надвика ги.
    — Никой няма да бъде управляван от жена, докато зависи от мен. Чували ли сте някога нещо подобно? Лойланун, трябва да си се побъркала като майка си, за да си го помислиш. Всички знаем колко бе нещастна, когато убиха мъжа ти, всички съжалявахме, ала онова, което говориш, е пълна глупост.
    Хората се обърнаха и видяха как лицето на Лойланун се изчерви. Но тя отвърна на погледа му без колебание.
    — Времената се променят, Накри. Нужни са не само мускули, а и ум. Честно казано, мнозина от нас не се доверяват нито на теб, нито на тъпия ти брат.
    Мнозина се обадиха в защита на Лойланун, ала един от ловците, Фаралин Фърд, възкликна грубо:
    — Тя няма да управлява мен, та тя е жена! По-скоро ще се примиря с двамата мошеници.
    Забележката бе посрещната с добродушен смях и този ден победата бе на страната на Накри. Докато тълпата се смееше, Лойланун се измъкна и отиде да се наплаче. Лейнтал Ей с нежелание я последва. Съжаляваше майка си, обожаваше я. Вътре в душата си обаче също мислеше, че е абсурдно жена да управлява Олдорандо. Никой не бе чувал подобно нещо, както чичо му Накри бе казал.
    Когато спря в края на тълпата, една жена на име Шей Тал дойде при него и го дръпна за ръкава. Тя бе млада, приятелка на майка му, с хубав тен на лицето и остър като на ястреб поглед. Познаваше я като странна и изпълнена със съчувствие, тъй като от време на време посещаваше баба му и й носеше хляб.
    — Ще дойда с теб да успокоя майка ти, ако нямаш нищо против — рече Шей Тал. — Знам, че те разстрои, но хората често се разстройват, когато чуят някого да говори от сърце. Обичам майка ти, както обичах дядо ти и баба ти.
    — Да, тя е смела. Но това не пречи на хората да се смеят.
    Шей Тал внимателно го погледна.
    — Не им пречи, прав си. Ала мнозина от онези, които се смяха, също я обичат. Те се страхуват. Повечето хора доста се страхуват. Помни това. Ще трябва да се опитаме да променим мисленето им.
    Лейнтал Ей тръгна с нея — изведнъж почувства лекота в душата си и се усмихна в отговор на суровия й поглед.
    Щастието осени Накри и Клилс. Тази нощ от юг задуха бурен вятър, който свистеше край кулите като Час-свирач. На следващия ден рибарите съобщиха, че реката гъмжи от риба. Жените слязоха с кошници и ги напълниха с лъскави рибки. Неочакваното изобилие бе прието като добър знак. Голяма част от рибата бе осолена, ала остана достатъчно за гощавка, по времето на която хората пиха овесено вино и така отпразнуваха новата власт — тази на Накри и Клилс.
    Ала на Клилс му липсваше здрав разум, а на Накри — мъдрост. Още по-лошо — никой от тях не се интересуваше от заобикалящите ги хора. По време на лов те не надминаваха средното равнище. Често се караха помежду си и не можеха да решат как да постъпят. И тъй като осъзнаваха тези свои недъзи, пиеха твърде много и още повече се караха.
    Късметът обаче не ги напусна. Времето продължаваше да се оправя, често попадаха на богат улов на елени, а болестите ги избягваха. Нашествията на фагорите престанаха, макар чудовищата да се мяркаха на няколко мили от Олдорандо.
    Животът в селището бе поел по еднообразния път на благоденствието.


    Управлението на двамата братя не задоволяваше всички. То бе нежелано за някои от ловците, както и за някои жени. Лейнтал Ей също не го искаше.
    Сред ловците имаше група младоци, които се опълчваха срещу опитите на Накри да ги разцепи. Главатар им беше Аоз Рун Ден, достигнал вече зрелостта на истинския мъж. Беше едър, с честно лице и на два крака тичаше толкова бързо, колкото глиганът на четири. Фигурата му бе забележителна — носеше кожа от черна мечка и дрехата му го отличаваше отдалеч.
    Мечката бе убил със собствените си ръце. Горд от подвига си, той я бе донесъл сам-самичък чак от планините и я захвърли в нозете на обожаващите го свои приятели в кулата, която обитаваха. След разпивката с рател той повика майстор Датнил Скар да одере животното.
    В начина, по който Аоз Рун дойде в кулата, също имаше нещо забележително. Родът му произхождаше от един чичо на Уол Ейн, който бе господар на брасимипите. Те бяха производителен район, в който отглеждаха зеленчуци — жизнено важни за местната икономика. Именно от брасимипите идваше храната за свинете, които даваха мляко за направата на ратела. Ала Аоз Рун смяташе фамилията за тиранична, още в ранна възраст въстана против нея и се установи в една отдалечена кула заедно с веселия Илейн Тал, похотливия Фаралин Фърд и верния Тант Ейн. Те пиеха в чест на тъпотата на Накри и неговия брат. Цял град считаше разпивките им за изискани.
    Аоз Рун бе забележителен и в други отношения. Отличаваше се със смелостта си в едно общество, в което смелостта бе нещо обикновено. По време на племенния танц той можеше да се преметне във въздуха, без да докосне земята. Освен това силно вярваше в единството на племето.
    Присъствието на родната му дъщеря Ойре ни най-малко не възпираше обожанието на жените. Бе уловил погледа на Шей Тал, приятелката на Лойланун, и топло отвърна на необикновената й хубост, ала сърцето му не принадлежеше на никого. Виждаше, че някой ден Накри и Клилс ще се сблъскат с трудности и ще им се предадат. Тъй като разбираше — или поне си мислеше, че разбира — кое е добро за племето, той искаше да властва и не можеше да разреши на никоя жена да владее сърцето му.
    С тази цел Аоз Рун се отнасяше към приятелите си доброжелателно, обръщаше внимание на Лейнтал Ей, като го окуражаваше да се движи до него по време на лов, когато момчето официално достигна тази възраст.
    При един лов на елени на югозапад от Олдорандо двамата с Лейнтал Ей бяха разделени от останалите от прииждащата вода. Трябваше да заобиколят и да преминат през трудна местност, осеяна с огромните цилиндри на раджабаралите. Тогава попаднаха на десет търговци, излежаващи се край лагерния огън, в несвяст от пиене. Аоз Рун уби двама, докато спяха, останалите не помръднаха. После двамата с Лейнтал Ей нахлузиха животински черепи на главите си и с викове се втурнаха в лагера. Останалите осем търговци се предадоха от суеверен страх. Много години случката се разнасяше от уста на уста в Олдорандо с огромно удоволствие.
    Осмината търгуваха с оръжие, жито, кожи и с много други необходими неща. Бяха от Борлиен, където хората от край време се смятаха за страхливци. Те прекосяваха земите от южните морета до Кузинтските планини на север. Повечето от тях бяха известни в Олдорандо като лъжци и мошеници. Аоз Рун и Лейнтал Ей ги докараха и ги направиха роби, като разпределиха стоката им между всички. Аоз Рун си избра за свой собствен слуга един младеж на име Калари, малко по-голям от Лейнтал Ей.
    Този епизод донесе още по-голяма слава на ловеца. Скоро той се оказа в положение да съперничи на Накри и Клилс. Ала както винаги се държеше настрана и се ограничаваше да дружи само с хора от собствената си черга.
    Сред гилдиите на производителите назряваха вълнения. Един младеж на име Датка се опитваше да се отцепи от металообработвателите и отказваше да отслужи при тях срока си като чирак. Заведоха го при двамата братя. Той не сведе глава дори пред Накри и Клилс. Датка изчезна от полезрението на хората цели два дни. Една жена съобщи, че лежи окован в рядко използвана килия с изранено лице.
    Като чу това, Аоз отиде при Накри и го помоли да разреши на Датка да дойде при ловците.
    — Ловуването не е лесна работа. Все още има доста дивеч, но поради капризите на времето през последните няколко години пасбищата намаляха. Както знаеш, доста сме притиснати. Така че нека Датка, ако желае, да се присъедини към нас. Защо не? Ако не работи добре, ще го изхвърлим и пак ще помислим. На възраст е колкото Лейнтал Ей и може да влезе в ловната ни дружинка.
    Там, където бе застанал Накри, падаше сянка. Той наблюдаваше слугите, които дояха свинете, даващи рател. Наоколо беше прашно. Таванът бе нисък, ето защо леко се бе привел, сякаш раболепничеше пред излъчващото се от Аоз Рун предизвикателство.
    — Датка трябва да се подчинява на законите — заяви Накри, обиден от ненужното позоваване на името на Лейнтал Ей.
    — Разреши му да ловува и той ще се подчинява на законите. Още преди да зараснат раните по лицето му, ще го накараме да заслужи хляба си.
    — Няма нужния опит — изстреля Накри. — Той е производител. За да станеш нещо, трябва да те обучат.
    Братът се боеше, че момъкът ще издаде тайните на металообработвателите. Гилдиите ревниво пазеха тайната на майсторлъка си и поддържаха властта на управляващите.
    — Ако не работи, нека го накараме да живее трудно като нас, да видим как ще оцелее — настояваше Аоз Рун.
    — Много е мълчалив и начумерен.
    — Мълчанието помага в откритите равнини.
    Най-подир Накри освободи Датка. Както каза Аоз Рун, двамата с Лейнтал Ей влязоха в една ловна дружинка. От него стана добър ловец, той се опияняваше от преследването.
    Макар да бе мълчалив, Лейнтал Ей го прие като брат. Бяха съвършено еднакви на височина, а разликата във възрастта им нямаше и една година. Докато лицето на Лейнтал Ей беше широко и усмихнато, това на Датка бе продълговато, а очите му непрекъснато бяха забити в земята. Тяхната изкусност в лова стана пословична.
    Тъй като бяха почти винаги заедно, старите жени говореха, че един ден ще ги достигне една и съща съдба, както навремето пророкуваха за Дресил и Малкия Юли. Както тогава, така и сега: съдбите им щяха коренно да се различават. На младини те просто си приличаха и Датка се отличи до такава степен, че Накри започна да се гордее с него и понякога правеше намеци за собствената си далновидност, че бил освободил младежа от задължението да служи в друга гилдия. Когато Накри минаваше наблизо, Датка мълчаливо свеждаше поглед към земята и никога не забрави кой го е бил. Някои не забравят.


    Лойл Брай не беше същата след смъртта на мъжа си. Докато преди не се отделяше от ароматизираната си стая, сега, стара и уязвима, тя бе избрала да се скита из зелената пустош в околностите на Олдорандо — пееше си или сама си говореше. Мнозина се бояха от нея, ала никой не смееше да я доближи с изключение на Лейнтал Ей и Шей Тал.
    Един ден я нападна мечка, спасила се от лавините в близките планини. Лойл Брай се влачеше ранена, погнаха я кучета, убиха я и загризаха плътта й. Когато откриха разчленения й труп, жените го посъбраха и с плач го отнесоха в града.
    После погребаха екстравагантната Лойл Брай по традиционния начин. Мнозина от жените скръбно я оплакваха: те уважаваха нереалността на нейната личност, родена в годините на снеговете. Тя бе успяла да остане сред тях и в същото време да води съвършено различен живот. В отнесеността й виждаха някакво вдъхн