Скачать fb2
Последната теорема

Последната теорема

Аннотация

    На трийсет светлинни години разстояние и невидими за човешките очи, големите галактици търсят интелигентен живот във вселената. Мисията им е да унищожат всеки напреднал вид, чиято технология представлява заплаха за господството им. Уловили излъчванията на първия ядрен взрив, разтърсил една малка синя планета, големите галактици изпращат армада, която да елиминира войнствените парвенюта.


Артър Кларк, Фредерик ПолПоследната теорема

Първи предговор

    Нападението над Пърл Харбър тепърва предстоеше и Съединените щати още не бяха влезли във войната, когато британски боен кораб акостира в пристанището на Нантъкет. В товарния му отсек имаше нещо, което по-късно щеше да бъде наречено „най-ценният товар, стигал някога до американския бряг“. На вид не изглеждаше кой знае как — метален цилиндър, висок два сантиметра и половина, с контакти и охлаждащи ребра. Толкова малък, че можеше да се държи в шепа. Малък, но с основателни претенции за решаваща роля в победния край на войната в Европа и Азия. Е, не успя да предотврати атомната бомба като последно средство.
    Този наскоро изобретен уред беше магнетронът.
    Сама по себе си идеята за магнетрона не беше нова. От известно време се знаеше, че под въздействието на мощно магнитно поле електроните обикалят в кръг и генерират радиовълни. Но това откритие си оставаше любопитен лабораторен факт, докато не стана ясно, че генерираните по този начин радиовълни могат да бъдат използвани за военни цели.
    Пак тогава магнетронът беше наречен радар.
    Когато американските учени от Масачузетския технологичен институт получиха това първо устройство, те го подложиха на множество тестове. С изненада установиха, че количеството произведена от магнетрона енергия е толкова голямо, та нито един от лабораторните им уреди не е в състояние да го измери. Малко по-късно, след като бяха задействани гигантските антени, издигнати набързо по крайбрежието на Ламанша, британският радар свърши чудесна работа, засичайки стотиците бойни самолети на Луфтвафе, които се издигаха в небето, за да атакуват Великобритания. Истината е, че радарът имаше съществен принос за победата на Кралските военновъздушни сили в битката за Британия.
    Скоро стана ясно, че радарът може да се използва и за друго. Той не само засичаше вражески самолети във въздуха, но можеше да съставя и електронни карти на земната повърхност по време на полет. Това на практика означава, че дори в пълен мрак или при плътна облачност основните характеристики на релефа под самолета стават видими посредством катоднолъчева тръба, което улесни неимоверно навигацията — и бомбардировките. Веднага щом в Масачузетския технологичен се сдобиха с магнетрона, екипът под ръководството на бъдещия Нобелов лауреат Луис Алварес си зададе следния въпрос: „Не можем ли да използваме радара за успешното приземяване на самолети така, както го използваме, за да ги гърмим?“
    Това беше началото на радиолокаторното управление на подхода и кацането — приземяването на самолети в лошо време с помощта на прецизен радар.
    Експерименталният радиолокатор „Марк 1“ използваше два самостоятелни радара, като единият работеше с дължина на вълната десет сантиметра, локализирайки посоката на самолета по азимута, а другият — първият трисантиметров радар в света — измерваше височината му над земята. Разчитайки данните на двата екрана, операторът от контролната кула можеше да приземи самолета, като инструктира пилота кога и как да променя посоката, а в случай на опасност — да увеличи бързо височината.
    Радиолокаторът беше посрещнат с голям ентусиазъм от Кралските военновъздушни сили, които всекидневно губеха повече самолети над Европа заради лошото време, отколкото заради вражески огън. През 1943-та „Марк 1“ и неговият екип по управление и поддръжка бяха настанени в една военновъздушна база в Сейнт Ивал, Корнуол. Към тях беше прикрепен екип от КВС под командването на младши лейтенант Лавингтън. Помощник на Лавингтън беше наскоро произведеният пилотен офицер Артър Кларк.


    Всъщност Кларк изобщо нямаше работа в Кралските военновъздушни сили. В цивилния живот той беше чиновник във финансовото министерство и като такъв не подлежеше на мобилизация. Той обаче правилно предположи, че това скоро ще се промени, така че един ден се измъкна от службата и се записа доброволец в най-близката наборна комисия на КВС. И съвсем навреме. Няколко седмици по-късно армията го погна — като дезертьор, комуто предстояло назначение в медицинския корпус! И понеже той не понасяше гледката на кръв, особено своя, явно се беше отървал на косъм.
    По това време Артър Кларк вече беше верен фен на космическите полети и член на Британското междупланетно дружество, където се бе записал скоро след създаването му през 1933-та. И сега, когато отговаряше за най-мощния радар в света, радар, който генерира лъчи с широчина едва частица от градуса, една нощ той го насочи към изгряващата луна и го задържа в тази позиция три секунди, затаил дъх с надеждата да отчете радиоехо.
    Уви, такова нямаше. Щяха да минат години, преди някой да получи истинско радиоехо от луната.
    Но макар по онова време никой да не подозираше, възможно е да се е случило нещо друго.
    Артър Кларк

Втори предговор

    В живота ми има две неща, които ми изглеждат съотносими със сюжета на тази книга, така че вероятно е дошъл моментът да ги опиша.
    Първо. Едва прехвърлил трийсетте, вече бях получил тежко математическо облъчване — алгебра, геометрия, тригонометрия, дори диференциално смятане на елементарно ниво — било то в Бруклинската техническа гимназия, тясно свързана с кратък период от младостта ми, когато страдах от погрешното впечатление, че от мен може да излезе инженер-химик, или по време на Втората световна война в Метеорологичната школа към Военновъздушните сили на САЩ, където инструкторите се опитаха да ми втълпят това-онова за математическата основа на метеорологията.
    Уви, никой от споменатите видове математика не ми легна на сърцето. Това се промени рязко и за постоянно благодарение на една статия в „Сайънтифик Американ“ в началото на петдесетте години, в която се разказваше за вид математика, за какъвто не бях чувал преди. Математика, наречена „теория на числата“. Статията разказваше за описването и каталогизирането на числата — тази основна единица на математиката в цялата й разнородност — и по една или друга причина разпали въображението ми.
    Пратих секретарката си до най-близката книжарница със списък на всички книги, цитирани в статията, изчетох ги и се пристрастих. През следващата година и повече прекарвах всяка свободна минутка в безкрайни изчисления, похабявайки тонове хартия. (Говорим за петдесетте години на двадесети век. Тогава компютри нямаше. Дори джобни калкулатори нямаше. Ако исках да разложа на множители число, което смятах за просто, трябваше да го направя така, както са го правили Ферма или Кеплер, а навярно и древният Аристарх, тоест посредством трудоемки и времеемки аритметични изчисления на ръка.)
    Е, така и не открих изгубеното доказателство на Ферма, нито разреших друга от великите математически загадки. Не стигнах много далеч и в единственото начинание, което за известно време ми се струваше обещаващо, а именно откриването на формула за генериране на прости числа. Единственият ми успех — а той си е направо нищожен предвид количеството вложени усилия и време — дойде в лицето на два трика от рода на салонните математически номерца. Единият представлява техника за броене на пръсти. (Че то всеки може да брои на пръсти, ще кажете. Да, но до 1023?) Другият ми успех беше с решението на една видимо нерешима задача.
    Преведено на езика на фокусите, тази задача изглежда така:
    Ако нарисувате редица от монети, без значение колко е дълга, за десет секунди ще ви напиша точния брой пермутации (ези-тура-ези, ези-тура-тура и пр.), които могат да се получат при хвърляне на монетите. И за да стане още по-сложно, мога да го направя дори ако закриете част от монетите в редицата, без значение от кой край, така че да не знам точния им брой.
    Невъзможно, нали? Искате ли да разберете как става? Ще се върна на този въпрос, но не точно сега.


    Второто нещо, което може би има връзка с тази книга, се случи преди двайсетина години, когато за пръв път в живота си се озовах в японската островна империя и прекарах там няколко седмици. Поканен бях от голям японски клуб на любителите на научната фантастика, там беше и Брайън Олдис като представител на Великобритания, Юли Кагарлицки като представител на страната, тогава наричана СССР, Джудит Мерил от Канада и Артър Кларк като представител на Шри Ланка и на по-голямата част от необитаемите райони на Земята. Заедно с група японски писатели и редактори ние обиколихме доста японски градове, изнасяхме лекции, давахме интервюта и когато ни помолеха, се правехме на шутове за разнообразие. (Артър представи нещо като шриланкска версия на хавайската хула. Брайън го накараха да произнесе дълъг списък японски думи, като повечето от тях — понеже домакините ни обичаха да се майтапят — се оказаха крайно нецензурни. Няма да ви кажа какво направих аз.) За награда получихме великолепен уикенд на езерото Бива, където се излежавахме по кимона и пресушихме хотелския бар.
    През повечето време си говорехме кой какво е правил от последната ни среща насам. Мисля, че историята на Джудит Мерил беше най-интересна. Тя пристигнала в Япония по-рано и прекарала два дни в Хирошима, преди да се появим ние. Джуди умее да разказва и ние я слушахме със затаен дъх. Е, всички знаят за разкривения метален скелет на сградата, която японците са запазили като мемориал — само той останал от нея след първата атомна бомба, другото се изпарило; знаем и за стопеното лице на каменния Буда. Да не говорим за сянката на мъжа, отпечатала се завинаги върху каменните стъпала, където седял, когато ослепителният атомен взрив раздрал небесата — видиш ли веднъж снимката, никога няма да я забравиш.
    — Бая силна трябва да е била светлината — каза някой, струва ми, се Брайън.
    — Толкова силна, че вече са я видели от поне дузина близки звезди — обади се Артър.
    — Стига да има кой да я види — подхвърли някой друг, май че бях аз.
    Всички се съгласихме, че не е изключено някой да е гледал… или поне ни беше приятно да си мислим така.


    Колкото до салонните математически трикове, за които споменах…
    Не мисля, че сега му е времето да ви ги обяснявам, но обещавам, че до края на книгата някой ще ви ги обясни.
    Този някой най-вероятно ще бъде един умен млад мъж на име Ранджит Субраманиан, с когото ще се запознаете след няколко страници.
    В края на краищата, тази книга разказва неговата история.
    Фредерик Пол

Трети предговор

Опити в атмосферата
    През пролетта на 1946-а на един девствен (дотогава) атол в Южния Пасифик на име Бикини американските военноморски сили събрали флотилия от деветдесетина съда. Сред тях имало бойни кораби, круизъри, разрушители, подводници и различни помощни съдове, пристигнали от различни места. Някои били пленени немски и японски кораби, бойна плячка от наскоро приключилата Втора световна война; повечето били пострадали от войната и технологично остарели американски съдове.
    Тази флотилия не се готвела за морска битка и не била тръгнала за никъде. Атолът Бикини бил последната й спирка. Корабите пристигнали тук с единствената цел да бъдат поразени с две атомни бомби. Едната щяла да дойде от въздуха, другата — изпод морската повърхност. Това начинание трябвало да даде представа на адмиралите как би пострадала тяхната флота при една бъдеща ядрена война.
    Разбира се, атолът Бикини не бил краят на опитите с ядрени оръжия. Бил едва началото. През следващите десетина-петнайсет години американците взривявали бомба след бомба в атмосферата и усърдно документирали нанесените щети, както и всеки друг показател, който можел да се извлече от опитите. Същото направили Съветите, малко по-късно и британците, след тях французите и китайците. Общо, първите пет ядрени сили (които съвсем не случайно били и петте постоянни членки на Съвета за сигурност към ООН) взривили повече от хиляда и петстотин ядрени оръжия в земната атмосфера. Правили го на места като Маршалските острови в Тихия океан, в Алжир и Френска Полинезия, в пустинните райони на Австралия, в Семипалатинск в Казахстан и Новая Земля в Арктическия океан, в тресавищата на Лоп Нор в Китай и на много други места по целия свят.
    Нямало голямо значение къде се провеждали опитите. Всеки от тях генерирал ярка светлина — „по-ярка от хиляда слънца“, както го описва физикът Ханс Тиринг, — светлина, която навлизала в космоса като полусфера от фотони и се разширявала със скорост от триста хиляди километра в секунда.


    По онова време фотоните от нищожната радарна светлинка, която младият Артър Кларк насочил към луната, се били отдалечили на огромно разстояние от мястото в галактиката, където се намирала Земята в момента на излъчването им.
    Колко далеч са отишли? Ами, минали били трийсетина години от неуспешния експеримент на Кларк. Светлината — както и радиовълните, и електронното лъчение от всякакъв вид — се движи със скорост от 186000 мили (приблизително 300 000 километра) в секунда, тоест със скоростта на светлината. Следователно за всяка календарна година фотоните са се отдалечавали с по една светлинна година и вече са били преминали през системите на няколкостотин звезди. Много от тези звезди имат планети. На няколко от тези планети има условия за живот. Малка част от този живот е интелигентен.
    Човешките същества така и не разбраха в коя звездна система първи са забелязали случващото се на Земята. Дали от Грумбридж 1618? От Алфа Кентавър Б? (Или от А може би?) Или от Лаланде 21185, от Епсилон Еридан, навярно дори от Тау Сети?
    Хората така и не разбраха и толкова по-добре. Иначе само щяха да се тревожат.
    Към която и звездна система да са принадлежали, астрономите сред въпросните интелигентни същества (те не се наричали „астрономи“; терминът за професията им бил нещо като „инвентаризатори на вънкашности“) се заинтригували не на шега от онзи пръв слаб импулс. Той ги притеснил.
    Онези същества изобщо не приличали външно на човеците, но притежавали някои почти човешки „емоции“, сред които било и едно чувство, което много приличало на нашия страх. Микровълновите излъчвания от Земята ги разтревожили. А после дошли далеч по-ярките светлинни изблици — онези от първия ядрен опит в тестовия полигон на Уайт Сандс, от бомбите в Хирошима и Нагасаки, а после и отвсякъде. Та тези ярки светлинки изправили на нокти извънземните небесни наблюдатели. Защото такива светлинки вещаели проблем, който имал потенциала да се превърне в много голям проблем.
    Не че онези първи наблюдатели изпитвали страх заради безобразията, които човеците вършели на далечната си малка планетка. Съдбата на планетата Земя изобщо не ги интересувала. Притеснявало ги друго — че разширяващата се полусфера от радиация няма да отмре, подминавайки тяхната звезда. Напротив, щяла да продължи нататък, все по-надалеч и по-навътре в галактиката. И рано или късно щяла да стигне до други едни същества, които щели здравата да се впрегнат.

1.
На скалата Свами

    И ето, че най-после се срещаме с Ранджит Субраманиан, за чийто дълъг и забележителен живот се разказва в тази книга.
    По това време Ранджит беше на шестнайсет години, първокурсник в общинския университет на Шри Ланка, в град Коломбо, и по-зает със себе си дори от средностатистическия шестнайсетгодишен младеж. Беше краят на семестъра и по настояване на баща си Ранджит беше предприел дългото пътуване напреко на острова от Коломбо до окръг Тринкомалее, където баща му се подвизаваше като главен жрец на хиндуисткия храм „Тиру Конесварам“. Ранджит всъщност много обичаше баща си. Почти винаги се радваше да го види. Този път се радваше по-малко, защото имаше доста ясна представа за какво иска да говори с него преподобният Ганеш Субраманиан.
    Ранджит беше интелигентно момче, даже беше от онези, които са почти толкова умни, за колкото се имат. Беше и симпатичен освен това. Е, не беше много висок, но пък повечето шриланкци не са. Беше тамил по произход и кожата му имаше богатия тъмнокафяв цвят на лъжица какао на прах точно преди да я сипете в чашата с горещо мляко. Но цветът на кожата не се дължеше на тамилския му произход. Шриланкците се отличават с богата цветова палитра, от почти скандинавско бяло до черно, което е толкова черно, че чак лилавее. Най-добрият приятел на Ранджит, Гамини Бандара, беше чист синхалезе от незапомнени поколения, а двете момчета бяха с еднакъв цвят на кожата.
    Бяха приятели от много време — още от страховитата нощ, когато училището на Гамини беше изгоряло до основи, подпалено най-вероятно от двама горнокурсници, скрили се да пушат цигари в едно складово помещение.
    Като всяко друго човешко същество в непосредствената околност, способно да вдигне парче обгоряло дърво и да го хвърли в каросерията на камион, Ранджит беше мобилизиран по спешност в разчистването. Както и всички останали деца от неговото училище. Работата беше мръсна и доста трудна за незаякналите детски мускули, да не говорим за треските, ожулванията и множеството порязвания от изпочупените стъкла, които се валяха навсякъде.
    Това беше неприятната част и от нея имаше в изобилие. Но имаше и добра част. Както когато Ранджит и друго момче на неговата възраст стигнаха до източника на жалостивите звуци, долитащи изпод купчина отломки, и освободиха ужасената, но иначе непокътната стара сиамска котка на училищния директор.
    Когато един учител взе котката, за да я занесе на господаря й, двете момчета се спогледаха ухилено. Ранджит протегна ръка по английски маниер.
    — Аз съм Ранджит Субраманиан — каза той.
    — А аз съм Гамини Бандара — отвърна другото момче и разтърси енергично ръката му. — Добре се справихме, а?
    По този въпрос бяха единодушни. Когато най-сетне обявиха края на работния ден, двамата се наредиха заедно на опашката за рядка попара от общия казан, проснаха спалните си чували един до друг за през нощта и оттогава бяха най-добри приятели. Приятелството несъмнено бе подпомогнато от факта, че училището на Гамини беше пострадало непоправимо от пожара и тамошните ученици бяха прехвърлени в училището на Ранджит. Гамини се оказа идеалният най-добър приятел, не на последно място и поради факта, че единствената всепоглъщаща мания в живота на Ранджит, мания, която не подлежеше на споделяне с друго човешко същество, изобщо не интересуваше Гамини.
    Разбира се, имаше и нещо друго във връзка с Гамини и именно то беше онази част от предстоящия разговор на Ранджит с баща му, която изпълваше момчето с лоши предчувствия.
    Ранджит изкриви лице. Както го бяха инструктирали, той се отправи към една от страничните врати на храма, но не баща му го чакаше там. Чакаше го възрастен монах на име Сураш, който каза на Ранджит — доста надуто, между другото, — че ще трябва да почака още малко. И така Ранджит зачака и чака доста дълго по своя преценка, още повече че нямаше какво друго да прави, освен да слуша врявата откъм бащиния му храм, към който изпитваше смесени чувства.
    Храмът беше дал на баща му цел, положение и успешна кариера, което беше добре. Уви, храмът освен това беше внушил на баща му суетната надежда, че Ранджит ще тръгне по стъпките му. А това нямаше да стане. Дори като малък Ранджит не съумя да вземе присърце сложния хиндуистки пантеон от богове и богини, повечето с животински глави и необичаен брой ръце, чиито каменни изображения красяха стените на храма. Още преди да е навършил шест годинки, Ранджит знаеше имената на всички и можеше да изброи специалните им сили, празници и периоди на пост. Уви, това не беше плод на религиозен плам. Просто бе искал да зарадва баща си, защото го обичаше много.
    Будеше се много рано всяка сутрин — беше малък и още живееше у дома, — а баща му ставаше призори, за да се изкъпе в басейна на храма. Ранджит го гледаше как стои гол до кръста с лице към изгряващото слънце, чуваше дългия, вибриращ напев „Оммммм“. Когато порасна малко, Ранджит на свой ред се научи да казва мантрата, да посочва в определен ред шестте части на тялото си и да предлага вода на статуите в стаята паджа. Но после тръгна на училище. Там не изискваха от него да спазва религиозните ритуали и това им сложи край. Когато стана на десет, вече знаеше, че никога няма да тръгне по стъпките на баща си.
    Не че бащината му професия беше лоша. Вярно, храмът на Ганеш Субраманиан не беше нито толкова древен, нито толкова голям като онзи, който се беше опитал да замести. Макар в пристъп на оптимизъм да му бяха дали същото име като на оригинала — „Тиру Конесварам“, — дори главният му жрец рядко го наричаше другояче освен „новия храм“. Завършили го бяха чак през 1983-та, а като площ не можеше да се мери с оригиналния „Тиру Конесварам“, прочутия „Храм на хилядата колони“, чиято история водеше началото си отпреди близо две хиляди години.
    А когато чакането най-после свърши, при Ранджит дойде не баща му, а старият Сураш. Звучеше извинително, когато каза:
    — Заради поклонниците е. Толкова са много! Повече от стотина, а твоят баща, главният жрец, е решил, че трябва да поздрави лично всеки от тях. Върви, Ранджит. Иди да поседнеш на скалата Свами и да позяпаш морето. След час баща ти сигурно ще е приключил и ще дойде при теб, но точно сега… — Старецът въздъхна, поклати глава и тръгна да помогне на шефа си с тълпата от поклонници. И остави Ранджит да се оправя сам.


    Което не беше лошо, в интерес на истината, защото за Ранджит цял час на скалата Свами си беше празник.
    Час по-рано скалата Свами щеше да е пълна с влюбени двойки и цели семейства, излезли на пикник, на разходка или просто да позяпат морето под свежия повей на бриза откъм Бенгалския залив. Сега обаче, когато слънцето залязваше зад хълмовете на запад, скалата беше почти пуста.
    А Ранджит я предпочиташе така. Той обичаше скалата Свами. Обичал я беше през целия си живот… или не точно, поправи се наум той, защото когато беше съвсем малък, на шест или седем, обичаше не самата скала, а лагуните и плажовете наоколо, където хващаше малки звездни костенурки и ги караше да се надбягват.
    Но това беше тогава. Сега, на шестнайсет, той се смяташе за зрял мъж и имаше по-важни неща, за които да мисли.
    Намери си една празна каменна скамейка и се настани удобно, така че хем залязващото слънце да му топли гърба, хем морският бриз да му разхлажда лицето. Почувства се готов да поразсъждава върху двата въпроса, които занимаваха мислите му.
    Е, първият не се нуждаеше от много мислене. Не можеше да се каже, че Ранджит е разочарован от отсъствието на баща си. Ганеш не беше казал на шестнайсетгодишния си син по какъв въпрос иска да говорят. Ала Ранджит не се съмняваше за какво иде реч и това го потискаше донякъде.
    Идеше реч за въпрос неудобен, а и напълно излишен като повод за дискусия и това беше най-лошото. Изобщо нямаше да се стигне до това, ако не беше забравил да заключи вратата на спалнята си — обаче забрави, портиерът на университетското общежитие нахълта и видя какви ги вършат те двамата онзи следобед. А после несъмнено беше изтропал всичко на Ганеш Субраманиан. Разбира се, по собствените му думи, Ганеш разговаряше с портиера единствено за да е сигурен, че синът му разполага с всичко необходимо. Това, уви, му даваше допълнителния бонус да се осведомява подробно за житието-битието на сина си.
    Ранджит въздъхна. Би предпочел да избегне предстоящия разговор. Но не можеше, затова насочи мислите си към втория въпрос, който го глождеше — важния въпрос, — онзи, който заемаше централно място в мислите му кажи-речи през цялото време.
    Кацнал на скалата Свами на стотина метра над неспокойните води на Бенгалския залив, Ранджит погледна на изток. Не се виждаше друго, освен вода в сумрака — повече от хиляда километра празна вода, ако не броиш няколкото пръснати островчета, чак до бреговете на Тайланд. Тази вечер североизточният мусон беше утихнал и небето се ширеше ясно като сълза. Ярка звезда с лек червеникав оттенък грееше ниско на изток, най-ярката звезда в небосклона. Ранджит се зачуди разсеяно как ли се казва. Баща му щеше да знае, разбира се. Ганеш Субраманиан беше верен и убеден поклонник на астрологията, както се полага на един храмов жрец. Освен това винаги се беше интересувал от различни светски науки. Знаеше кои са планетите в Слънчевата система, знаеше имената на повечето химични елементи, знаеше и как няколко пръта уран могат да осигурят електричество за цял град. Успял беше да предаде част от тази си любов и на сина си. Но Ранджит беше прихванал не толкова любовта му към астрономията, физиката и биологията, колкото към онази вълшебна наука, която свързва всички останали — математиката.
    Ранджит знаеше, че дължи и това на баща си — заради книгата, която той му беше подарил за тринайсетия му рожден ден. „Апология на математика“ от Г. Х. Харди. Именно в тази книга Ранджит за пръв път срещна името на Шриниваса Рамануджан, бедния индийски писар без математическо образование, чудото на математическия свят в тъмните години на Първата световна война. Харди получил писмо от Рамануджан, в което се съдържали стотина от теоремите, които индиецът бил доказал, пак той го завел в Англия и му отворил вратите на световната слава.
    Рамануджан беше вдъхновение за Ранджит — доказателство, че математическият гений може да се пръкне навсякъде, — а книгата беше запалила у него траен интерес към теорията на числата. И по-точно към вълшебните проникновения на гения Пиер дьо Ферма; и още по-точно към вълнуващата гатанка, която Ферма беше оставил на последователите си — доказателството (или доказателството, че доказателство няма) на прочутата Последна теорема на Ферма.
    Това се беше превърнало в мания за Ранджит и пак то беше темата, на която смяташе да посвети следващия час. Жалко, че не носеше калкулатор, но приятелят му го беше разубедил. „Помниш ли моя братовчед Чарита? — беше казал Гамини. — Онзи, дето е капитан в армията? От него знам, че някои от контрольорите във влаковете конфискуват калкулатори и после ги продават за жълти стотинки. Твоя си го купил за двеста долара, а те ще го продадат за два, така че по-добре не го вземай.“ Ранджит се вслуша в думите му.
    Липсата на калкулатора беше неприятна, но нищо повече. Най-хубавото в последната теорема на Ферма беше простотата й. Така де, какво може да е по-просто от равенството a² + b² = c²? Тоест единият катет на правоъгълен триъгълник1, повдигнат на квадрат, плюс квадрата на другия катет дава квадрата на хипотенузата. Най-простият случай е a = 3, b = 4, c = 5, но има и безбройно много други подобни тройки, които удовлетворяват равенството (така наречените Питагорови тройки).
    Ферма обаче подлудил поколения математици с твърдението си, че това равенство може да бъде вярно само за квадрати2, а не за кубове, биквадрати или по-високи степени. Написал, че разполага с удивително доказателство, но то никога не било открито.
    Но така и не публикувал доказателството.
    (Ако темата ви е интересна и решите да прочетете нещо повече по въпроса, ще го намерите в края на тази книга под заглавие „Трети послеслов“.)


    Ранджит се протегна с прозявка и се отърси от мислите си. Взе едно камъче и го хвърли с все сила. Камъчето се изгуби от погледа му дълго преди да цопне във водата долу. Ранджит се усмихна. Добре де, призна пред себе си той, част от онова, което се говореше за него, не беше далеч от истината. Например, не би било съвсем погрешно да се каже, че е вманиачен. Рано беше избрал приоритетите си и се придържаше ревностно към тях, така че можеше с право да мине за фермист. Щом Ферма е твърдял, че има доказателство, то Ранджит Субраманиан, като много математици преди него, приемаше по подразбиране, че въпросното доказателство съществува.
    Това обаче не се отнасяше за смешки като така нареченото доказателство на Уайлс, което Ранджит напразно се беше опитал да обсъди с преподавателя си по математика в университета. Ако въпросното тромаво старо пустословие (датираше от последните години на двайсети век) можеше да мине за доказателство — а Ранджит не би нарекъл така обяснение, неразбираемо за нормалния човешки ум, — то Ранджит не оспорваше техническата му валидност. Както беше казал на Гамини Бандара малко преди тъпият портиер да нахълта неканен в стаята му, въпросното доказателство категорично не беше доказателството, с което Пиер дьо Ферма се беше похвалил ръкописно в полето на своя екземпляр от Диофантовата „Аритметика“.
    Ранджит се ухили пак, малко накриво, защото следващите му думи към Гамини в онзи злополучен ден бяха, че смята самият той да открие доказателството на Ферма. А това беше довело до смеха, закачките и грубите шеги, които на свой ред доведоха до онова, което портиерът завари. Ранджит така беше потънал в спомени, че не чу стъпките на баща си и не усети присъствието му, преди старецът да сложи ръка на рамото му и да попита:
    — Потънал си в мисли, а?


    Ранджит понечи да се надигне, но Ганеш го спря. Седна до него и плъзна изпитателен поглед по лицето, облеклото и тялото му.
    — Много си слаб — подхвърли той.
    — Ти също — отвърна Ранджит с усмивка, но и нащрек. За пръв път виждаше такова изражение върху лицето на баща си — смесица от тревога и тъга, съвсем нетипични за енергичния старец. — Не се притеснявай — добави той. — В университета ме хранят добре.
    Баща му кимна.
    — Да — призна той точността на твърдението, както и факта, че е добре осведомен за хранителния режим на сина си. — Кажи ми какво друго правят за теб там.
    Това вероятно би могло да се приеме като покана за дискусия относно правото на личен живот и правото да не те шпионира прислугата. Ранджит предпочете да отложи тази тема.
    — Ами най-вече — поде той, импровизирайки в движение — с математика се занимавам. Знаеш за последната теорема на Ферма… — А после, когато върху лицето на Ганеш за пръв път се появи искрена усмивка, Ранджит добави: — Естествено, че знаеш. Все пак ти ми подари онази книга на Харди, нали? Както и да е. Има едно така наречено доказателство на Уайлс. Истинско безобразие. Как изгражда доказателството си Уайлс? Позовава се на Кен Рибет, който твърди, че е доказал връзка между Ферма и Танияма-Шимура. Това е предположение, което гласи…
    Ганеш го потупа по рамото.
    — Да, Ранджит — меко го прекъсна той. — Не е нужно да ми обясняваш хипотезата на Танияма-Шимура.
    — Добре. — Младежът се замисли за миг. — Ще се опитам да го опростя максимално. Доказателството на Уайлс почива на две теореми. Първата е, че една конкретна елиптична крива е полустабилна, но не е модуларна. Втората твърди, че всички полустабилни елиптични криви с рационални коефициенти са модуларни. Това води до противоречие и…
    Ганеш въздъхна.
    — Наистина си нагазил дълбоко в това, нали? — отбеляза той. — Но както знаеш, твоята математика далеч не ми е по силите, затова нека говорим за нещо друго. Как си по другите предмети?
    — Ами… — проточи Ранджит леко озадачен. Сигурен беше, че баща му не го е повикал в Тринкомалее, за да си говорят за лекциите в университета. — Да. Другите ми предмети. — Като тема за разговор тази беше далеч по-приемлива от онази за информацията, снесена от портиера. Не беше и прекрасна обаче. Въпреки това Ранджит въздъхна и захапа въдицата. — Не разбирам защо ми е да уча френски — възнегодува той. — За да ида на летището и да продавам сувенири на туристите от Мадагаскар и Квебек?
    Баща му се усмихна.
    — Френският е езикът на културата — посочи той. — Както и на твоя герой, мосю Ферма.
    — Да бе — промърмори Ранджит. Аргументът не беше лош, но не беше и достатъчен, за да го убеди в ползата от френския. — Добре де, а историята? На кого му пука? За какво ми е да знам какво е казал кралят на Канди на португалците? И дали холандците са изхвърлили англичаните от Тринко или обратното?
    Баща му го потупа отново.
    — Може и да си прав, но за да завършиш първата университетска степен, трябва да натрупаш кредити. След това можеш да специализираш колкото си искаш. Няма ли друг курс, освен математиката, който да ти е приятен?
    Ранджит се поободри малко.
    — В момента не, но тази година приключваме с ужасно скучната биология. Догодина ще мога да си избера друг научен курс и смятам да запиша астрономия. — Той вдигна несъзнателно поглед към ярката червеникава звезда на източния хоризонт.
    Баща му не го разочарова.
    — Да, това е Марс — каза той, проследил погледа на сина си. — Нощта е ясна, затова се вижда толкова добре. — Извърна глава към Ранджит. — Като си говорим за Марс, помниш ли кой е Пърси Моулсуърт? На чийто гроб ходехме?
    Ранджит разрови спомените си от детството и нещо наистина изскочи.
    — Ами да. Астрономът. — Ставаше дума за Пърси Моулсуърт, британския армейски капитан, пратен в Тринкомалее в края на деветнайсети век. — Марс му е бил нещо като специалност, нали? — продължи той. Приятно му беше да разговарят на тема, която допадаше на баща му. — Именно той доказал, че… хм.
    — Каналите — подсказа му Ганеш.
    — Точно така, каналите! Доказал, че не са истински канали, построени от високоразвита марсианска цивилизация, а просто пример за номерата, които ни играят собствените ни очи.
    Ганеш кимна окуражително.
    — Бил астроном — велик астроном, — който провел повечето от наблюденията си именно тук, в Тринко, и…
    Ганеш млъкна по средата на изречението. Обърна се и погледна Ранджит в очите. После въздъхна.
    — Усещаш ли какво правя, Ранджит? Отлагам неизбежното. Не те повиках тук, за да си говорим за астрономи. Трябва да обсъдим нещо много по-важно. Отношенията ти с Гамини Бандара.
    Ето, че си дойдоха на думата, въздъхна вътрешно Ранджит.
    Пое си дълбоко дъх и избълва в скоропоговорка:
    — Трябва да ми повярваш, татко! Не е каквото си мислиш! Ние просто се закачаме. Нищо не означава.
    Баща му го изгледа изненадано, което на свой ред изненада Ранджит.
    — Нищо не означава? Естествено, че не означава нищо… онова, което правиш. Да не мислиш, че не знам как младите експериментират с тези неща? — Поклати строго глава, после продължи бързо: — Искам да ме разбереш правилно, Ранджит. Не става въпрос за експериментите в сексуалното ти поведение. Става въпрос за човека, с когото експериментираш. — В гласа прозираше напрежение, сякаш думите не искаха да излязат от устата му. — Не забравяй, сине, ти си тамил. Бандара е синхалезе.
    Ранджит зяпна. Не можеше да повярва, че баща му е изрекъл това. Та нали точно той го учеше, че всички хора са братя? Ганеш Субраманиан беше останал верен на възгледите си, въпреки че етническите вълнения, започнали през осемдесетте години на двайсети век, бяха оставили белези, които щяха да заздравяват с поколения напред. Близки негови роднини бяха станали жертва на разбеснелите се тълпи. Самият той на няколко пъти едва беше избегнал смъртта.
    Но това беше стара история. По времето, когато е започнала, Ранджит не е бил роден — дори покойната му майка не е била родена тогава, — пък и вече от години имаше примирие, което се спазваше от всички. Ранджит вдигна ръка.
    — Татко — каза умолително той, — моля те! Не мога да повярвам, че го казваш. Гамини не е убил никого.
    Ала Ганеш Субраманиан повтори ужасните думи:
    — Гамини е синхалезе.
    — Но, татко! Ами всички неща, на които си ме учил? Ами стихотворението, което ме накара да науча наизуст, онова от Пуранануру. „За нас всички градове са еднакви, всички хора са братя, това съзряхме във виденията на мъдрите.“
    Хващаше се за сламки. Тамилските стихове отпреди две хиляди години явно не бяха в състояние да разчувстват баща му. Той не отговори, само поклати глава, макар по изражението му да личеше, че и той като сина си изпитва душевна болка.
    — Добре — промълви унило Ранджит. — Какво искаш от мен?
    Гласът на баща му тежеше:
    — Да направиш нужното, Ранджит. Не може да поддържаш толкова близки отношения с един синхалезе.
    — Но защо? И защо сега?
    — Нямам избор — каза баща му. — Задълженията ми като главен жрец на храма са на първо място, а този въпрос става повод за недоволство. — Той въздъхна и продължи: — Възпитах те да бъдеш верен, Ранджит. Не съм изненадан, че държиш на приятеля си. Все пак се надявах, че ще намериш начин да останеш верен и на баща си, но може би това е невъзможно. — Поклати глава, стана и сведе поглед към сина си. — Ранджит — заяви той, — длъжен съм да те уведомя, че вече не си добре дошъл в дома ми. Някой от монасите ще ти намери къде да пренощуваш. Ако все пак решиш да прекъснеш отношенията си с Бандара, уведоми ме писмено или по телефона. В противен случай не търси връзка с мен.
    После се обърна и си тръгна, а Ранджит изведнъж се почувства дълбоко нещастен…
    Може би трябва да анализираме по-подробно това негово нещастие. То несъмнено произлизаше от пропастта, отворила се внезапно между него и баща му, когото той много обичаше. Но всичко това и за миг не го наведе на мисълта, че е сгрешил по един или друг начин. В края на краищата, Ранджит беше само на шестнайсет години.

    А на двайсетина светлинни години разстояние, на планета така замърсена и опустошена, че вероятността за какъвто и да било органичен живот би трябвало да е равна на нула, една странна на вид раса, известна като едно-точка-петиците, въпреки всичко оцеляваше.
    Основният въпрос, който в момента занимаваше колективното съзнание на едно-точка-петиците, докато те чакаха с трепет неизбежните заповеди на своите господари големите галактици, беше колко още ще продължи оцеляването им.
    Вярно, едно-точка-петиците още не бяха получили заповед за потегляне. Но знаеха, че и това ще стане. Вече бяха засекли тревожните излъчвания от Земята, донесени от последователните фотонни вълни. Знаеха и кога точно вълните ще достигнат големите галактици.
    И най-вече знаеха как ще реагират големите галактици. А мисълта какво би означавала за тях въпросната реакция ги караше да треперят в телесните си брони.
    Едно-точка-петиците можеха да се надяват само на едно. Че ще са в състояние да изпълнят прилежно заповедите на големите галактици и че когато задачата им приключи, ще има достатъчно оцелели сред тях, за да се запази видът им.

2.
Университетът

    Първите няколко месеца от университетските занятия тази година се оказаха истински празник за Ранджит Субраманиан. Не заради занятията, разбира се. Те бяха пълна скука. Затова пък отнемаха само няколко часа дневно, след което Ранджит и Гамини Бандара разполагаха с останалото време от деня и нощта, разполагаха с цял един вълнуващ град, който да изследват, и един с друг, изследвайки го. Обиколиха го от край до край — от сиропиталището за слонове „Пинеуала“ и зоологическата градина „Дехиуала“ до клуба за крикет и десетина не толкова почтени места. Разбира се, Гамини беше живял в Коломбо през по-голямата част от живота си и отдавна беше изследвал всички тези места и много други. Но да запознае Ранджит с тях беше истинска тръпка. Момчетата дори успяха да разгледат няколко музея и да отидат на едно-две театрални представления, без да се охарчат, защото родителите на Гамини имаха членство или сезонен абонамент за всичко интересно в Коломбо. Или поне за всичко почтено в Коломбо; по-непочтените забележителности на града момчетата откриха за своя сметка. А барове, кръчмета и казина имаше много — градски колорит, благодарение на който Коломбо се славеше като Лас Вегас на Индийския океан. Момчетата опитаха и от тях, естествено, макар хазартът да не им беше по сърце, а нямаха нужда от много алкохол, за да поддържат настроението си. Доброто настроение беше естествено състояние за тях.
    Обикновено се срещаха за обяд в студентската менза след края на сутрешните занятия. За жалост ходеха на различни лекции и упражнения — нещо в голяма степен неизбежно, предвид интереса на Гамини към правото и публичната администрация, вдъхновен от баща му.
    Когато нямаха време да отидат до града, се отдаваха на друго забавление — обикаляха с проучвателна цел студентското градче и сградите на университета. Бързо откриха лесен за отваряне служебен вход към коктейлното фоайе на медицинския факултет. Целта беше обещаваща заради неизменните подноси със закуски и безкрайния запас от безалкохолни напитки. За жалост това изобилие беше недостъпно за момчетата — сега, а и за в бъдеще, изглежда, — защото фоайето почти винаги беше пълно с членове на факултета. При друг подобен набег Гамини откри вентилационните отвори към момичешката съблекалня във физкултурния салон на педагогическия факултет — и пак той се възползваше максимално от тях, което до голяма степен озадачаваше Ранджит. А в един недовършен и очевидно изоставен строеж до сградата „Куинс Роуд“ двамата откриха истинско съкровище. Според надписа на ръждясалата табелка недостроената сграда е трябвало да приютява катедрата по местно право — проект, замислен в някой от периодите, когато правителството предлагаше маслинови клонки не само на тамилите, а и на мюсюлманите, християните и евреите.
    Сградата беше почти завършена, кабинетите на преподавателите бяха готови, макар и необзаведени, а в учебните зали довършителните работи изобщо не бяха започвали. Библиотеката беше в далеч по-прилично състояние. Имаше си книги дори. Според Гамини, който беше учил арабски още от дете по настояване на баща си, библиотечният набор от сунитска литература включвал основно автори като Ханафи, Малики и Ханбали, а шиитските произведения били представени предимно от Джаафари. А в малка ниша между двете отделения от библиотечни рафтове имаше два мълчаливи, но напълно редовни компютърни терминала.
    Цялата тази пустееща сграда просто чакаше момчетата да се възползват от нея. И те го направиха. За нула време откриха скромно обзаведена приемна — бюрото за справки беше от шперплат, а наредените покрай стената столове бяха сгъваеми, като онези, които можеш да видиш в погребалните зали. Но това далеч не беше най-интересното им откритие. На бюрото от шперплат намериха американско списание, от онези, които се занимават с живота на холивудските звезди, до него имаше завиращ електрически чайник и увита с фолио пластмасова чинийка с нечий обяд.
    Явно частното им свърталище не беше толкова частно, колкото си мислеха. Те се ометоха със сподавен смях, преди някой да ги е хванал в крачка.
    Изследването на тази нова територия беше истинска радост за Ранджит. За разлика от университетските занятия. Към края на първата си година в университета той беше научил много неща, които в огромната си част — според него — не си струваха труда. В тази непотребна категория влизаше новопридобитото му умение да спряга повечето правилни френски глаголи и дори някои от най-важните неправилни, като etre, да речем. От другата страна беше положителният и крайно невероятен факт, че беше съумял някак да изкара изпита по френски, без което преминаването му във втори курс би било под въпрос.
    Дори хиперпротивната биология стана почти интересна, когато на преподавателя (също толкова противен по мнение на Ранджит) му свършиха жабите за дисекция и той се прехвърли от теоретичните дискусии на болестни вектори към някои действителни истории от медиите в Коломбо. Историите бяха свързани с бързото разпространение на нова заразна болест, наречена чикунгуня. Името беше дума на суахили със значение „онова, което се превива“ и описваше прегърбената стойка на пациентите, страдащи от нетърпимите ставни болки, съпровождащи болестта. По всичко личеше, че вирусът, причиняващ чикунгуня, не е ново явление, но доскоро действието му било силно ограничено. Сега се беше разбеснял на нова сметка, пренасян от вездесъщите рояци комари Aedes aegipti, които тормозят района от незапомнени времена. Хиляди жители на Сейшелите и други острови в Индийския океан се сдобивали с обрив, треска и инвалидизиращи ставни болки… а, както им напомни преподавателят, Шри Ланка все още имала безброй тресавища и безотточни езерца, които били идеални за размножаването на A.aegipti. Той не потвърди, но и не отрече слуха, че причинителят на болестта може да е бил изкуствено създаден като средство за биологична война (от коя държава и срещу коя никой не се наемаше да каже), а впоследствие изпуснат и стигнал някак до островите в Индийския океан.
    Това беше и най-интересното нещо, което Ранджит откри в пущинака на курса по биология. Войнолюбиви нации? Биологични оръжия? Все неща, за които нямаше търпение да поговори с Гамини, което, уви, беше невъзможно. Гамини имаше занятие по интердисциплинарна наука точно преди обяд и поне още час нямаше да бъде на разположение за интересни разговори.
    Подтикнат от скуката, Ранджит направи онова, което беше избягвал през по-голямата част от семестъра. Имаше открит семинар по екология, нещо за световните водни проблеми. Всички студенти бяха поканени да присъстват, което водеше след себе си логичната последица, че повечето решително не го правеха. А това превръщаше семинара в идеалното местенце, където Ранджит да подремне, без никой да му досажда.
    Само че лекторът започна да говори за Мъртво море.
    Мъртво море беше далеч встрани от интересите на Ранджит, но за лектора беше скрито съкровище. Според него трябвало да се изградят акведукти от Средиземно до Мъртво море на дълбочина четиристотин метра под морското равнище и разликата във височината между началната и крайната точка да се използва за производство на електроенергия.
    Идеята развълнува Ранджит. Беше си математическа задача, но в огромен мащаб, а и щеше да допринесе за добруването на много хора! Нямаше търпение да каже на Гамини за това.


    Но когато най-после се появи в мензата, Гамини не остана впечатлен.
    — Стари работи — информира го той. — Един приятел на баща ми — д-р Ал Заср, той е египтянин — беше на вечеря у нас и ни разказа за това. Само че няма как да стане. Идеята била израелска, а държавите, през които трябвало да мине акведуктът, не си падат по израелски идеи.
    — Ха — изсумтя Ранджит. Лекторът не беше споменал, че идеята е израелска. Или че датира отпреди двайсет години. А щом не се е осъществила за двайсет години, едва ли щеше да се осъществи тепърва.
    Гамини не прояви голям интерес и към чикунгунята, след което дойде неговият ред да образова Ранджит.
    — Твоят проблем — информира го той — се нарича синдром ГСШМ. Знаеш ли какво е това? Не знаеш, но точно от това страдаш. Разпиляваш се, Ранджит. Имаш твърде много интереси и все разнопосочни. Преподавателят ми по психология казва, че е твърде вероятно хора като теб да изглупеят, защото всеки път, когато превключваш от едно нещо на друго, ти един вид сам се прекъсваш и ако го правиш твърде често, това се отразява на фронталния ти кортекс и получаваш РДВ.
    Ранджит се намръщи. Щракаше разсеяно на лаптопа на Гамини. Напоследък се беше запалил по компютрите и искаше да научи всичко за тях.
    — Какво е РДВ? Или ГСШМ синдром, като говорим за това?
    Гамини го изгледа укорително.
    — Ти в кой свят живееш, Ранджи? РДВ е разстройство с дефицит на вниманието, а ГСШМ са инициалите на четиримата учени, провели изследването на синдрома на многостаночника — разпиляването, за което споменах. Единият, май се казваше Графман, другите бяха Стоун, Шуорц и Майер. Имаше сякаш и една жена — Юхон Ян, — но сигурно не е имало място за повече инициали. Така или иначе, струва ми се, че обръщаш твърде голямо внимание на неща, които са извън твоя контрол.
    Гамини имаше право. Въпреки това същата вечер, преди да се прибере в стаята си, Ранджит седна да изгледа новините, просто за да покаже, че не се води по акъла на приятеля си. Новините бяха гадни в голямата си част. Поне двайсетина държави все още твърдяха, че имат пълно право да провеждат каквито там ядрени програми искат да провеждат, и повечето от тях вече ги провеждаха така или иначе. Северна Корея, както обикновено, се изявяваше като класическата войнолюбива държава. Във врящия иракски котел поредното шиитско нахлуване в богатата на петрол кюрдска територия беше на път да провокира поредните размирици в тази изстрадала страна.
    И така нататък.


    По обяд на следващия ден към списъка с лоши новини се добави и една от личен характер.
    Ранджит не усети нищо в началото. Когато зърна Гамини да оглежда скептично дневния „специалитет“, предлаган от университетската менза, изпита обичайната радост, че вижда приятеля си, и нищо друго. Но когато седна на масата, изражението на Гамини го сепна.
    — Всичко наред ли е? — попита той.
    — Дали е наред? Ами да — отвърна бързо Гамини, после въздъхна. — О, добре де — смотолеви той. — В интерес на истината, Ранджи, има нещо, което трябва да ти кажа. Става въпрос за едно обещание, което дадох на баща си преди години.
    Ранджит веднага се изпълни с подозрения. Нищо хубаво не можеше да излезе от такъв вид обещание, особено ако е обявено с този тон на гласа.
    — Какво обещание?
    — Обещах му, че като завърша първи курс тук, ще кандидатствам за преместване в Лондонския колеж по икономика. Баща ми ходи там преди три години и сега е убеден, че в целия свят няма по-добро училище, което да подготвя за държавно управление.
    Негодуванието и изненадата се бореха за надмощие в гласа на Ранджит.
    — Държавно управление? В колеж по икономика?
    — Това не е цялото му име, Ранджит. Официалното му наименование е Лондонски колеж по икономика и политически науки.
    На тази информация Ранджит реагира с вездесъщото си „ха“. А после добави намусено:
    — Значи ще кандидатстваш за това чужбинско училище само за да спазиш обещанието пред баща си?
    Гамини въздъхна.
    — Не точно. В смисъл, че няма да кандидатствам, защото вече кандидатствах. Истината е, че го направих преди години. Баща ми настоя. Каза, че колкото по-скоро ми впишат името, толкова по-големи ще са шансовете ми, и изглежда е бил прав. Работата е там, Ранджит, че са ме приели. Получихме писмото миналата седмица. Заминавам за Лондон веднага след края на учебната година.
    И това беше второто лошо нещо, което сполетя приятелството на Ранджит Субраманиан и Гамини Бандара. В дългосрочен план то се оказа по-лошото от двете.


    За Ранджит нещата продължиха в същия неприятен дух. Поръчката от балсамирани бели мишки на преподавателя по биология най-после беше пристигнала и отвратителните занимания по дисекция се подновиха, а интересните теми като чикунгунята отпаднаха от дневния ред. Дори часовете по математика, които уж трябваше да компенсират останалата скука, започнаха да го разочароват.
    В края на първата си седмица в университета Ранджит вече беше сигурен, че знае цялата алгебра, която би му потрябвала някога. Решаването на великата загадка, завещана от Ферма, не зависеше от конични сечения и събирателни означения. Все пак първите няколко месеца се оказаха поносими — неща като разлагането на полиноми и използването на логаритмични функции бяха сравнително интересни. Но към третия месец стана ясно, че д-р Кристофър Дабаре, преподавателят по математика, не само не планира неща, свързани с теорията на числата, а и самият той не знае много за нея. И което беше по-лошо, нямаше никакво намерение да научи нещо по въпроса, нито да помогне на Ранджит да научи нещо повече.
    Засега Ранджит компенсираше с ресурсите на университетската библиотека, но дори и книгите там си имаха край. Когато и те се изчерпеха, последният му източник на информация щяха да бъдат специализираните периодични издания по теория на числата, сред тях „Журнал по теория на числата“, издаван от държавния университет в Охайо, САЩ, или „Jurnal de Theorie des Numbers de Bordeaux“, като последното най-после би вкарало в употреба малкото френски, който беше успял да научи. Само че университетската библиотека не беше абонирана за нито едно от тези списания, следователно Ранджит нямаше как да се добере до тях. Е, д-р Дабаре би могъл да му помогне — като му позволи да използва личната му парола като член на факултета. Но той не пожела да го направи.
    Краят на учебната година наближаваше и Ранджит имаше спешна нужда от приятел, с когото да сподели разочарованията си. Но такъв нямаше.
    Сякаш не стигаше, че Гамини заминава за Лондон, на девет хиляди километра от Ранджит, ами и през последните няколко седмици преди отпътуването му беше зает с други неща. Семейните задължения на Гамини се оказаха по-важни от тяхното приятелство. Първо беше уикенд в Канди, Великия град, старата столица на острова. Клон от семейството на Гамини беше останал там, в стария фамилен дом, дори след като Великият изкусител, както наричаха кипящата нова столица Коломбо, започнал да привлича интелектуалците, влиятелните бизнесмени и всички амбициозни шаранчета към новото средище на властта. После още един уикенд в Ратнапура, където някакъв братовчед ръководел семейните интереси в богатите каменни кариери; и още един в семейните плантации за канела, управлявани със строга ръка от бабата на Гамини. А дори когато беше в града, Гамини трябваше да ходи на гости тук и там, все на места и при хора, където не би могъл да заведе Ранджит.
    В същото време Ранджит нямаше нищо за правене… освен да ходи на скучните занятия по безинтересни предмети, за които не му пукаше изобщо. А после се появиха по-непосредствени тревоги.


    Случи се в края на час по социология, която му беше противна от самото начало. Преподавателят, когото Ранджит харесваше по-малко и от дисциплината му, се казваше д-р Мендис. Ранджит тъкмо си тръгваше, когато Мендис застана на прага, стиснал тефтера с черна подвързия, в който вписваше оценките.
    — Тъкмо преглеждах оценките от миналата седмица — каза той на Ранджит. — Твоите са незадоволителни.
    Това не беше изненада за младежа.
    — Съжалявам, сър — промърмори разсеяно той, зареял поглед след колегите си, които вече напускаха стаята. — Ще се постарая повече — добави, готов да ги настигне.
    Но д-р Мендис не беше приключил с него.
    — Ако си спомняш — каза той, — в началото на семестъра обясних как се изчислява крайната ви оценка. В нея влизат изпитът в средата на семестъра, тестовете, които ви давам от време на време, присъствието в час и участието в дискусиите, както и крайният изпит, в съотношение двайсет и пет процента, двайсет процента, двайсет и пет процента и трийсет процента. Редно е да те информирам, че макар да си се справил сравнително добре на средносрочния изпит, представянето ти в час и резултатите от тестовете са толкова под приемливия стандарт, че ще трябва да изкараш минимум осемдесет процента на крайния изпит, за да получиш тройка за курса. Откровено казано, смятам, че това не ти е по силите. — Плъзна поглед по оценките в тефтера си, после кимна и го затвори. — Затова ти предлагам да заявиш в администрацията, че ще повториш курса, за да не се явяваш на изпит сега. — Вдигна ръка сякаш да предотврати възраженията на Ранджит, каквито той изобщо не смяташе да повдига. — Давам си сметка, разбира се, че това може да ти създаде проблеми в бъдеще. Но все пак е по-добре, отколкото да те скъсам, нали?
    Така беше, призна с неохота Ранджит — но не на глас, защото не искаше да направи кефа на д-р Мендис. Когато най-после се измъкна от стаята, колегите му се бяха изнесли нанякъде и в коридора беше останало само едно бюргерско момиче, симпатично и няколко години по-голямо от него. Ранджит знаеше, че са заедно в курса по социология, но нищо повече — просто поредната подробност от обзавеждането на учебната зала. Не беше имал много вземане-даване с бюргери през живота си — с това име се обозначаваше малката част от населението на Шри Ланка, произхождащо от старите европейски колонизатори. Още по-малко си беше имал вземане-даване с женската му половина.
    Тази конкретна бюргерка говореше по мобилния си телефон, но когато Ранджит я наближи, затвори апаратчето.
    — Господин Субраманиан? — заговори го тя.
    Ранджит спря, макар да не беше в настроение за празни приказки.
    — Да? — излая той.
    Момичето, изглежда, не се засегна от грубия му тон.
    — Казвам се Мира де Сойза. Чух какво ви каза д-р Мендис. Наистина ли ще повторите курса, както предложи той?
    Тази фуста вече наистина го дразнеше.
    — Не, надявам се — отвърна грубо. — Защо да го правя?
    — Не би и трябвало, уверявам ви. Нужна ви е само малко помощ в подготовката. Може и да не сте забелязали, но аз получавам само шестици. Бих могла да ви помогна, ако искате.
    Това беше последното нещо, което Ранджит очакваше да чуе, и то моментално разбуди подозрителността му.
    — И защо ще правите такова нещо? — попита той.
    Каквато и да беше истината по въпроса — навярно имаше нещо общо с простичкия факт, че той е хубав млад мъж, — нейният отговор гласеше следното:
    — Защото мисля, че д-р Мендис не е справедлив към вас. — Но реакцията му, изглежда, я беше разочаровала, обидила дори. Затова следващото бе казано доста по-остро: — Ако не искате помощ, просто кажете. Но трябва да знаете, че онова, което д-р Мендис нарича социология, е обикновено запаметяване на материала от учебниците, и то само онези части, които се отнасят до Шри Ланка. Бих могла да ви обясня всичко навреме за изпита.
    За момент Ранджит искрено обмисли предложението й.
    — Благодаря — каза той, вече по-меко, — но все ще се оправя някак. — Кимна й, колкото да не изглежда съвсем неблагодарен, после се обърна и си тръгна.
    Ала макар да обърна гръб на момичето, той отнесе със себе си казаното от нея.
    Имаше смисъл в думите й. Кой беше този Мендис, та да му казва, че няма да се справи достатъчно добре на крайния изпит? Да не би само един даскал синхалезе и една бюргерка да познаваха историята на Шри Ланка? Ранджит знаеше едно място, където съхраняваха необходимото за целта знание и където с радост щяха да го споделят с него.


    Взе социологията. Не с „невъзможните“ според д-р Мендис осемдесет процента на крайния изпит, а с деветдесет и един — неговата оценка беше сред петте най-високи в курса. Какво ще каже д-р Мендис сега?
    Ранджит не се съмняваше, че макар да не му говори, баща му никога не би отказал да му помогне. Оказа се прав. Когато се свърза със Сураш по телефона и обясни от какво има нужда, получи отговора, който очакваше.
    — Трябва да се консултирам с главния жрец — отвърна предпазливо старият монах. — Обади се пак след час, моля те.
    Но Ранджит не се съмняваше какъв ще е отговорът, затова натъпка раницата си с чисто бельо, четка за зъби и всичко друго, което можеше да му потрябва в Тринкомалее. Ето какво му каза Сураш, когато Ранджит се обади отново:
    — Да, Ранджит — бяха думите на стария монах. — Тръгвай веднага. Ще ти осигурим всичко, което ти трябва.
    Единственият начин да стигне до Тринкомалее беше на стоп с един камион, който миришеше силно на къри от шофьора и на ароматна канелена кора от товара в каросерията. Пристигна в храма доста след полунощ. Баща му отдавна беше заспал, както можеше да се очаква, а дежурният помощник-жрец не предложи да го събуди. Затова пък откликна на всичко, което Ранджит поиска — килия, в която да се настани, семпла, но засищаща храна три пъти на ден и достъп до архивите на храма.
    Документите не бяха написани на трошлив пергамент или животинска кожа, както се беше опасявал Ранджит — това все пак беше храмът на баща му, а той винаги беше в крак със съвременните технологии. Когато се събуди на сутринта, Ранджит завари на масата до нара си лаптоп, чрез който имаше достъп до цялата история на Шри Ланка, от времето на племенните веди, първите обитатели на острова, до ден-днешен. Имаше много информация, която преподавателят не беше зачекнал, но Ранджит си беше донесъл учебника — не за да учи по него, а да се ориентира кои части от историята на острова може да прескочи. Разполагаше само с пет дни, после трябваше да се връща в университета. Но пет дни, посветени изцяло на един предмет, бяха предостатъчни за умен и мотивиран млад човек като Ранджит Субраманиан. (А и нямаше повод да се „разпилява“. Край със синдрома ГСШМ.) Научи и доста неща, които не бяха в конспекта за крайния изпит. Научи за огромното съкровище от перли, злато и слонова кост, което португалците бяха отнесли от бащиния му храм, преди да го сринат със земята. Научи за петдесетгодишния период, през който тамилите управлявали целия остров, както и че генералът, който победил тамилите и „освободил“ собствения си народ, все още е на почит сред съвременните синхалезе — дори и в семейството на Гамини очевидно, чийто баща, Дхатусена Бандара, беше кръстен на него.
    Когато пикапът на храма го остави пред университета, Ранджит тръгна право към стаята на Гамини. Почука, едва сдържайки усмивката си. Нямаше търпение да му разкаже за всичко това.
    Само че Гамини не беше в стаята си.
    Когато Ранджит събуди нощния портиер, той му обясни с прозявка, че г-н Бандара си е тръгнал преди два дни. Защо, в семейната къща във Форт ли е отишъл? Не, не. Заминал за Лондон, където щял да продължи образованието си.
    Когато се прибра в стаята си, намери писмо от Гамини, но то не съдържаше нищо, което Ранджит вече да не знае. Полетът на Гамини до Лондон бил преместен няколко дни напред. Гамини заминавал. И Ранджит щял да му липсва.
    Това не беше единственото разочарование на Ранджит за последните дни. Нормално беше монасите да не събудят баща му онази първа нощ, когато младежът пристигна толкова късно. Не беше толкова нормално, че баща му не дойде да го види нито веднъж през останалите пет дни, докато Ранджит беше в храма.
    Беше смешно някак, каза си Ранджит и се обърна да загаси нощната лампа. Баща му така и не му прости близостта с Гамини Бандара. А ето че сега Гамини изобщо не беше близо до него, а на цели девет хиляди километра.
    С други думи, Ранджит беше изгубил най-близките си хора. Какво щеше да прави с живота си сега?


    По онова време стана и друго значимо събитие. За него обаче не подозираше нито Ранджит, нито друго човешко същество. То се случи на много светлинни години от Земята, в околностите на една звезда, която земните астрономи познаваха само с числата на асцендента и деклинацията й. Една от гигантските, разширяващи се фотонни полусфери, може би онази от Ениуеток или пък от някоя съветска бомба, най-сетне стигна мястото, където фотонните пулсации предизвикаха важно решение, което вещаеше неприятности за хората от Земята. Пулсациите разтревожиха определени високоразвити разумни същества (или едно такова същество, защото поради естеството им беше трудно да се определи точното название), които (или което, или поне минимална частичка от което) обитаваха вихър от тъмна материя във въпросната част на галактиката.
    Тези разумни същества са познати като големите галактици. След като тревогата беше вдигната, големите галактици конструираха ветрило от вероятностни проекции. Резултатът съвпадаше с някои от най-лошите им предчувствия.
    Тези големи галактици имаха много планове и цели, повечето от които биха били напълно неразбираеми за човешкия ум. Една от основните им грижи беше запазването на основните физични закони, действащи в галактиката. Човеците също правеха нещо подобно, но основната причина да го правят беше, за да разберат принципа на тези закони. А за големите галактици най-важно беше друго — да направят така, че нищо да не наложи промяна в тези закони. Имаха и други интереси, още по-тайнствени.
    Но поне един от принципите им беше съвсем разбираем. Приблизителният превод би звучал долу-горе така: „Защита за безобидните. Карантина за опасните. Унищожение за войнолюбците — след складиране на биологичен материал на сигурно място.“
    В това се състоеше проблемът на големите галактици в конкретния случай. Видовете, които разработват оръжие, рано или късно ще се опитат да го изпробват върху други видове, а това беше недопустимо.
    Следователно и по единодушно съгласие (друг вид съгласие при тях не съществуваше) големите галактици изпратиха директива до една от най-новите си, но и изключително полезна едновременно с това клиентска раса — девет-ръкокраките. Директивата беше в две части. Първата изискваше подготовката на радиосъобщение за Земята на колкото се може повече от няколко хилядите земни диалекти и езици, излъчващи се в електронна форма, които експертите на девет-ръкокраките да уловят и научат. Посланието трябваше да гласи в общи линии следното: „Престанете веднага“. (Девет-ръкокраките бяха много добри в езиците. Това не беше обичайно за клиентските раси на големите галактици. Те не насърчаваха клиентите си към излишно общуване.)
    Втората част на директивата нареждаше на девет-ръкокраките да продължат и дори да увеличат интензивното си наблюдение на Земята.
    Беше малко странно (както навярно би си помислил страничният наблюдател), че големите галактици възлагат такава сериозна отговорност на вид, който така или иначе познават отскоро. Но големите галактици вече бяха ползвали услугите им по други въпроси през няколкото хилядолетия след присъединяването им към списъка на клиентските раси и ги бяха преценили като вид, който демонстрира упорство, любопитство и прецизност в изпълнението на поставените задачи. А това бяха все качества, които големите галактици ценяха. Не им хрумна обаче, че девет-ръкокраките могат да имат и други качества, сред които и чувство за хумор.

3.
Приключение с разбиване на код

    Ранджит имаше близо два месеца лятна ваканция от края на първата си година в университета до началото на втората. За голяма част от преподавателското тяло това заиграване с календара все още беше доста радикален нов експеримент. До неотдавна лятна ваканция не се предвиждаше, на основание, че поради близостта си до екватора Шри Ланка всъщност нямаше сезони. Но няколкото години студентско недоволство доведе до заключението, че младежите в колежанска възраст имат нужда от време на време да се откъснат от реда и дисциплината на университетското градче, и до логичното решение пробно да се въведе практиката на западните университети.
    Ако питаха Ранджит, експериментът не беше особено успешен. Гамини го нямаше да му прави компания, а световните новини си оставаха все така лоши.
    И изглеждаха още по-лоши, защото за известно време бяха изглеждали добри. Имало бе обещание за среща на свръхсилите, която да сложи край на смъртоносните малки войни по света. Звучеше обнадеждаващо и оптимистично, но изборът на място за срещата тръгна зле. Русия предложи Киев в Украйна, но когато се стигна до гласуване, Киев загуби с един срещу два гласа. Китай предложи град Хо Ши Мин във Виетнам, но загуби със същия резултат. Същото се случи и с американското предложение за Ванкувър, Канада. След което представителите на Китай напуснаха демонстративно сградата на ООН, заявявайки, че западните сили нямат реален интерес към световния мир.
    Но американските и руските делегати бяха очаквали това развитие на нещата и имаха предварително разработен план. В общо изявление порицаха неуспеха на Китай да подчини суетата си на световните нужди и обявиха намерението си да загърбят своите често изразявани и непримирими различия и да проведат срещата без присъствието на Китай.
    За място на срещата избраха красивата Венеция на севера — град Стокхолм в Швеция. Усилията им почти успяха. Съгласиха се, че е налице спешна необходимост от прекратяване на военните действия между Израел и Палестина, между мюсюлманските и християнските фракции в бивша Югославия, между Еквадор и Колумбия… накратко, между всички страни, които водеха война, обявена или не, по целия свят. Кандидати за умиротворяване имаше много, а някоя и друга ракета на подходящото място несъмнено би умиротворила всеки от тях. Американците и руснаците се съгласиха, че е техен дълг, като на най-големите побойници в квартала, да се заемат с тази задача.
    Уви, имаше едно нещо, за което не можаха да постигнат съгласие. А именно — срещу коя страна от всяка воюваща двойка да насочат ракетите си.


    Ранджит Субраманиан реши, че повече няма да обръща внимание на тези глупости. Те само му разваляха лятото, а за него то бе изключително ценно, време без програмирани задължения, което можеше да употреби по свое желание, а той имаше съвсем ясна представа какво му се прави. Но когато сгащи д-р Кристофър Дабаре в кабинета му, преподавателят по математика се обиди.
    — Щом не ти позволих да използваш паролата ми през учебната година, откъде ти хрумна, че ще ти позволя да я използваш, докато съм в Кувейт?
    Ранджит примигна глуповато.
    — Кувейт?
    — Там имам договор да водя ежегодни летни курсове за синовете на петролните шейхове срещу заплащане, многократно по-голямо от онова, което получавам срещу опитите си да набия прости математически правила във вашите глави.
    На което Ранджит, след бърз размисъл, отвърна само:
    — О, извинете. Не знаех, че заминавате. Приятно пътуване. — След което излезе от кабинета му и се отправи към най-близкия компютър. Щом проклетият д-р Дабаре не искаше да му даде паролата си доброволно, имаше и други начини. И по-точно налице бяха онези особен вид начини, пораждащи се, когато преподавател гурбетчия замине на няколко хиляди километра, начини, за чието оползотворяване Ранджит вече имаше план.
    Стъпка първа на плана беше лесна. Всеки щатен преподавател имаше биографичен файл в университетската база данни. Ранджит откри файла на Дабаре за секунди. Десет минути по-късно вече си тръгваше, прибрал в джоба си сгънатата разпечатка, която съдържаше всички предварителни данни, които му трябваха — рождената дата на Дабаре, личния му телефонен номер, имейл адреса, номера на паспорта, името на жена му — също и имената на родителите й, — имената на неговите родители и дори името на дядо му по бащина линия, включено във файла, защото на времето бил кмет на малко градче някъде в южната част на острова. Плюс името на териера му — Мили, — и адреса на вилата му на Упувелското крайбрежие. Това не беше всичко. И със сигурност нямаше да е достатъчно. Но определено беше добро като за начало.
    Въпросът беше къде да намери място, където да пусне необходимите програми?
    Със сигурност не можеше да прибегне до терминалите, които използваше за учебните си проекти. Там се въртяха твърде много хора. А когато вкараше необходимите програми и зададеше параметрите на задачата, компютърът без съмнение щеше да обработва данните доста дълго, прехвърляйки всички зададени комбинации и пермутации. А Ранджит не искаше някой случайно озовал се при терминала да се чуди какво толкова прави компютърът.
    Но идеално място всъщност имаше! Онова, което двамата с Гамини бяха открили в недовършената сграда на катедрата по местно право!
    Когато отиде там обаче, го чакаше изненада. Влезе по обичайния за него и Гамини начин — през задния вход — и със задоволство откри, че двата компютъра още са си там и работят, както установи, щом натисна копчето за захранването. Само че през компютърното жужене се чуваше и някаква музика, от онзи лишен от мелодия тазгодишен боклук, който двамата с Гамини единодушно бяха обявили за пълна отврат, а когато надникна в приемната, видя, че приемната си има и секретарка. Възрастна жена и много дебела. Която си правеше чаша чай, за да подслади евтиния жълт вестник от супермаркета.
    Явно имаше и уши на прилеп освен това. Вдигна моментално глава и фиксира дебнещия Ранджит.
    — Ехо? — извика тя. — Има ли някой там?
    Ранджит се уплаши, че ще трябва да търси друго място, където да осъществи плана си. За щастие, както се изясни почти веднага, секретарката явно не смяташе, че охраната на сградата влиза в длъжностната й характеристика. Представи се като госпожа Уаниарачи. (Ранджит съобразително си измисли името Сумил Бандаранага.) Дебеланката отвърна, че щяла да се радва на малко компания, защото понякога й ставало много самотно. Разбира се, господин Бандаранага е изкарал поне един курс по сравнителна религия? Ранджит потвърди енергично и това беше. Госпожа Уаниарачи му махна приятелски и се върна към клюкарския си парцал, а Ранджит остана пълновластен господар на библиотеката.
    Така. Двата компютъра жужаха в готовност и Ранджит бързо създаде програмата и вкара откъслечната информация, която беше събрал. Отби се да каже довиждане на секретарката, която вече навличаше шлифера си в края на работното време.
    — Изключихте всичко, нали? — попита го разсеяно тя.
    — Разбира се — увери я Ранджит. Всъщност не беше, но компютърът щеше да се изключи сам, след като откриеше търсената парола или заключеше, че паролата не може да бъде открита въз основа на вкараните данни. А на сутринта Ранджит щеше да разполага с резултата.


    Който, както можеше да се очаква, беше никакъв.
    Програмата не беше изпълнила поставената й задача поради липса на достатъчно данни. Само че Ранджит вече разполагаше с нови, след като се беше поровил през нощта в боклука, оставен пред къщата на д-р Дабаре. Повечето му находки бяха не само безполезни, но и крайно неприятни за обонянието. Имаше обаче и няколко десетки листове хартия — фискални бонове от различни магазини и доставчици; туристически брошури, реклами на коли под наем и банкови кредити; но най-полезни бяха десетината лични писма. За жалост повечето бяха на немски (д-р Дабаре беше карал някакви следдипломни курсове в Германия) — език, напълно неразбираем за Ранджит, но от писмата на английски и синхалезе той се сдоби с номера на шофьорската книжка на Дабаре, с точния му ръст в сантиметри и с ПИН кода на дебитната му карта. (Би било съвсем справедливо Ранджит да глоби с хиляда рупии преподавателя по математика заради работата, която му беше отворил, нали така? По-скоро не, заключи Ранджит. Подобно нещо би било чиста проба престъпление. Но пък беше забавно да премята идеята в главата си.)
    Естествено, компютърът отдавна беше изчерпал възможните пермутации и се беше изключил. Ранджит вкара новите данни, натисна ентър и си тръгна. Е, да, може би се отклоняваше опасно от света на реалността. Но пък реалността май нямаше какво да предложи на едно тамилско момче, останало без приятел и — временно поне — без баща.
    Но когато се прибра в стаята си да навакса с дълго отлагания сън, там го чакаше нещо, което подобри настроението му за целия ден. Беше писмо с печат от Лондон. Писмо от Гамини.
    „Здрасти, старче,
    Пристигнах тук жив и здрав, макар и капнал от умора. Полетът продължи девет часа, като броим и двойната смяна на самолети, но в Лондон пристигнах само четири часа и половина, след като бях тръгнал, а това означаваше, че минаха още осем часа преди да си легна. Направо се скапах. А, адски ми липсваш, между другото.“
    Гамини беше изписал един куп глупости, преди да стигне до хубавата част, но нищо. Ранджит изчете няколко пъти безценното изречение, преди да продължи с остатъка от писмото. Което беше пълно с новини, но не особено лично. Часовете в колежа били интересни, но една идея по-трудни от очакваното. Храната, естествено, била ужасна, но пък имало изобилие от индийски ресторантчета, които предлагали храна за вкъщи, а в някои от тях дори знаели какво да правят с кърито. Общежитието не било много по-добро от храната, но пък Гамини нямало да остане вечно там. Веднага щом получел разрешение от лондонските адвокати на баща си, щял да подпише договор за наем за един „великолепен мезонет“, по думите на хазаина, само на пет минути път пеша от колежа. Какви неща може да си позволи човек, когато е имал късмета да се роди в семейството на богат баща, помисли си Ранджит, плъзгайки поглед по оскъдната мебелировка на собствената си стая. О, и да, Ранджит, продължаваше нататък писмото, на теб тук много би ти харесало, защото училището е само на десетина минути път от театрите и ресторантите на Лестър Скуеър. Гамини вече успял да гледа нова постановка на „Нощта на грешките“ и два мюзикъла.
    С други думи, на девет хиляди километра от него Гамини Бандара се забавляваше.
    Ранджит въздъхна, отдели миг-два да се порадва за приятеля си — или поне да увери сам себе си, че се радва, — мушна се в самотното си легло и заспа.


    Мина доста време, докато разбие паролата на преподавателя по математика — и по-точно единайсет дни, като по-голямата част от всеки ден беше посветена на допълнителни биографични проучвания и нови начини, по които компютърът да разбърка и сравнява вкараната информация. А после дойде сутринта, когато Ранджит влезе без особени надежди в библиотеката, а на екрана го чакаше дългоочакваното съобщение „Паролата на д-р Дабаре идентифицирана“. Оказа се, че паролата на преподавателя по математика е мотото на университета в Коломбо — „Будхих сарватра бхраяте“ — „Мъдростта грее отвсякъде“ — с рождената дата на жена му, разделена на две и вмъкната между думите:
    Будхих. 4.14. Сарватра. 1984. Бхраяте
    Светът на математическите писания се отвори за Ранджит!

4.
Четиридесет дни информационен порой

    И така, през оставащите шест седмици до началото на учебната година Ранджит за пръв път в живота си едва не се удави в пороя от онази специфична информация, за която копнееше повече от всичко.
    Като начало, налице бяха периодичните издания по теория на числата. Имаше две значими списания на английски език и по едно-две на френски, немски и дори на китайски (но той в самото начало реши да не се занимава с неща, които имат нужда от превод). А книгите… толкова много книги! И сега той имаше достъп до всички тях чрез междубиблиотечния обмен! Сред онези, които изглеждаха интересни, макар и непряко свързани със задачата му, бяха книги като „От Ферма до Минковски“ на Шарло и Ополка и „Основи на теорията на числата“ на Вейл, която според отзивите далеч надхвърляше „основите“ и беше доста сложна дори за Ранджит. Не толкова обещаващи поради очевидното си предназначение за неизкушената публика бяха „Последната теорема“ от Саймън Синг, „Въведение в математиката на Ферма-Уайлс“ от Ив Хелегарт и една книга от Корнел, Силвърман и Стивънс, озаглавена „Модуларни форми и последната теорема на Ферма“. Списъкът беше дълъг, а включваше само книгите! Ами научните статии и разработки, стотици и дори хиляди навярно, разглеждащи тази най-известна математическа загадка и публикувани… ами, навсякъде: в английското „Нейчър“ и американското „Сайънс“, в уважавани математически списания, които се разпространяваха по целия свят, и в годишници на неизвестни университети в Непал, Чили, Люксембург и къде ли още не.
    Ранджит често попадаше на дребни любопитни нещица, които би искал да сподели с баща си, и това го натъжаваше. Оказваше се например, че елементи от теорията на числата се срещат в хиндуистката литература още от седми век и дори по-рано — в работите на Брахмагупта, Варахамихира, Пингала, Бхаскара, Лилавати и прочие. Както и при плодотворния арабски автор абу-и-Фат Омар бин Ибрахим Хаям, познат сред онези, които бяха чували за него — Ранджит Субраманиан не беше един от тях, — като Омар Хаям, автора на дългата колекция от поетични четиристишия „Рубаят“.
    Всичко това не беше от особена полза за Ранджит в неговото упорито преследване на Ферма. Дори известната теорема на Брахмагупта не му правеше впечатление, защото изобщо не му пукаше, че в определен вид четириъгълници определен вид перпендикуляр винаги разполовява срещулежащата страна. Въпреки това, когато за четвърти или пети път попадна на препратка към триъгълника на Паскал и коренуването на Хаям, той седна и написа имейл на баща си, в който разказваше за откритията си. А после дълго седя, поставил курсора върху бутона за изпращане, накрая въздъхна и вместо него натисна бутона за отмяна. Ако Ганеш Субраманиан искаше да поддържа връзка със сина си, редно беше той, а не синът му да направи първата крачка.


    Четири седмици по-късно Ранджит вече беше изчел — изцяло или отчасти — всичките седемнайсет книги и близо сто и осемдесетте статии, които беше включил в библиографията си. Резултатът не оправда очакванията му. Надявал се бе да попадне на недогледано прозрение, което да му отвори очите за всичко останало. Не откри такова. Вместо това стигна до множество задънени улици — които се повтаряха, защото повечето автори вървяха по отъпканите пътеки, които познаваше и самият той. Пет или шест пъти препрочита работите на Виферих за първия случай на теоремата на Ферма и на Софи Жермен за някои нечетни прости числа, теорията на Кумер за идеалите, както и Ойлер, а също, разбира се, и всеки друг математик, нагазил неволно в смъртоносния плаващ пясък на Ферма и останал в капан там, надаващ писъци на болка и страх, като някой праисторически вълк, мастодонт или саблезъб тигър.
    Планът не работеше. По-малко от седмица преди началото на новата учебна година Ранджит си даде сметка, че се опитва да подходи към проблема от твърде много страни едновременно. А това доста приличаше на синдрома ГСШМ, за който Гамини го беше предупредил.
    Затова реши да опрости атаката си. И понеже беше Ранджит Субраманиан, идеята му за опростяване беше да атакува с главата напред омразното и адски дълго доказателство на Уайлс, същото, което едва шепа от водещите математици по целия свят твърдяха, че разбират.
    Стисна зъби и започна.
    Първите стъпки бяха лесни. Но колкото повече напредваше по веригата от размишления на Уайлс, толкова пътят ставаше… е, не точно по-труден, не и за такива като Ранджит Субраманиан, но най-малкото изискваше все по-дълбока концентрация при разчитането на всеки ред. Особено след като Уайлс включи в доказателството уравнения за криви в равнината x-y, елиптични криви и множеството решения на уравнението за модуларност. И когато за пръв път успя да покаже, че е в сила така наречената хипотеза на Танияма-Шимура-Вейл — а именно, че всеки безкраен клас елиптични криви е модуларен. А после, въпреки доказателството на Герхард Фрей и Кенет Рибет, че определена елиптична крива може да не бъде модуларна, Уайлс на свой ред успява да покаже, че същата тази крива непременно трябва да бъде модуларна3
    Аха! Ето го! Неоспоримото противоречие!
    Противоречието беше математическото гърне със злато, което — понякога! — лежеше в края на наглед безкрайна математическа последователност. Математиците охотно посвещават живота си на надеждата, че ще стигнат до подобно противоречие, защото ако логическите изводи от началното ти уравнение доведат до две взаимно противоречиви твърдения, значи началното ти уравнение е било несъмнено погрешно!
    Така се доказваше — в някаква степен, — че Ферма е казал истината. Че повдигането на втора степен е единствено възможното за това уравнение. Че сумата на кои да е две ненулеви цели числа, повдигнати на трета степен, не може да бъде цяло число на трета степен, и така нататък. За всяка друга цяла степен до безкрайност. Но това с нищо не приближаваше Ранджит до собственото му по-разбираемо доказателство на подхвърленото преди толкова много време твърдение на Ферма.
    И — а, да, — Ранджит си нямаше идея, че му вземат мярката.


    Съществата, които му вземаха мярката, бяха друга от клиентските раси на големите галактици. Наричаха се машинно-складираните и Ранджит, естествено, така и не ги видя. Те не планираха да бъдат видени. И обикновено не бяха виждани, макар че при рядка комбинация на звездна светлина, лунна светлина и противосияние някои от тях може и да са били забелязани по случайност от човешки същества. Но информацията за такива „срещи“ обикновено попадаше в категорията на летящите чинии и се омесваше с хилядите фалшификати, грешки и откровени лъжи, което до голяма степен гарантираше, че никой уважаван учен няма да им обърне внимание.
    По онова време машинно-складираните пребиваваха на Земята в очакване на заповеди от страна на големите галактици, чиито нужди и желания бяха закон за тях. Тази активност не беше наредена изрично от големите галактици, но на машинно-складираните беше позволено да действат по собствена инициатива при някои обстоятелства. Машинно-складираните се отличаваха с това, че бяха съсипали родната си планета повече и от едно-точка-петиците, до такава степен, че органичният живот на повърхността й беше станал напълно невъзможен. Едно-точка-петиците се бяха справили с проблема, добавяйки множество протези към крехките си органични тела. Машинно-складираните бяха поели по друг път. Изоставили бяха физическата си планета, всъщност бяха изоставили всичко физическо. Трансформираха се в нещо като компютърни програми, предоставяйки на болнавите си тела привилегията на смъртта, а умовете им заживяваха в киберпространството. (В резултат на това опустошената им планета започна да проявява признаци на възраждане. Например, вече не цялата налична вода беше токсична — макар че все още би била истински ад за всичко органично.)
    А какво стана с машинно-складираните?
    Ами те намериха начин да бъдат полезни. Понякога, когато големите галактици решаваха да преместят определено количество предмети или същества от една звездна система в друга, преместването биваше възлагано на машинно-складираните. И когато доловиха първите микровълни, а после и ядрените пулсации от Земята, те разбраха, че големите галактици със сигурност ще се заинтересуват. Не чакаха заповеди. Веднага се заеха да проучат планетата и всичко на нея и да предадат находките си към кьошето на галактиката, където големите галактици плуват в тъмните си енергийни потоци.
    Разбира се, машинно-складираните нямаха ясна представа какво цели човешката раса със своята съвкупност от действия. За тази цел би трябвало да разбират човешките езици. Но това нямаше как да стане. Големите галактици предпочитаха клиентските им раси да не знаят друг език освен своя, защото ако расите можеха да общуват свободно помежду си, кой знае какво биха си казали?
    Ранджит би бил крайно изумен, ако знаеше, че снимката му е изстреляна в космическото пространство. Точно това се случи обаче. Неговата, както и снимките на почти всички и всичко друго на Земята, защото машинно-складираните — макар и не всемогъщи — бяха изключително старателни.
    И се надяваха, че големите галактици ще оценят или най-малкото ще приемат без възражения това старание.


    Когато радиото събуди Ранджит за първия ден на новия семестър, той скочи от леглото с намерение да го изключи. Първият му час (астрономия — география на Слънчевата система) беше кажи-речи последната му надежда, че университетът ще му предложи нещо интересно през следващите три години. Това само по себе си беше смътно ободряващо. А после, когато излизаше от сградата, портиерът му даде писмо — от Лондон и следователно от Гамини, — благодарение на което Ранджит наистина се почувства що-годе добре.
    Прочете писмото, докато закусваше в мензата. Не му отне много време. Писмото беше по-кратко и от предшественика си и беше почти изцяло посветено на „великолепния мезонет“:
    „Влизаш от улицата и се качваш по стълбите. Те водят директно до дневната (британците й викат «салон»). До нея има миниатюрна кухничка и това е всичко на този етаж. Други стълби водят надолу от салона, към задната част, където има допълнителна стая с изглед към няколкото квадратни метра кал, която трябва да мине за градина. Смятам да нарека тази стая стаята за гости, но не смятам да настанявам там гости с преспиване. (Освен ако ти, мой човек, не решиш да прескочиш за някой уикенд!) От салона има още едни стълби към спалнята и банята на горния етаж. Не е много удобно, ако спиш в стаята за гости и ти се допикае посред нощ. Но нека се върнем към кухнята. Има си всички съвременни удобства, но с кукленски размер — миниатюрен хладилник, миниатюрна печка, миниатюрна мивка и най-миниатюрната пералня със сушилня, която можеш да си представиш. Казах, че е голяма колкото за чифт чорапи, но Мадж възрази, че ще трябва да ги переш един по един.
    Но какъвто и да е мезонетът, мой си е! Нищо, че обзавеждането е като от вехтошарски магазин. Спирам дотук, защото трябва да вървя — с едни приятелчета ще гледаме пиеса на Стопард и искаме преди това да вечеряме някъде.“


    Ранджит разтегли устни в кисела усмивка при мисълта как Гамини пере — за него прането беше нещо, което носиш вкъщи, даваш на прислугата и на следващата сутрин го получаваш чисто, изгладено и сгънато.
    Това не му попречи да се пита кой точно е Мадж.
    Така че влезе в първия си час готов за поредното разочарование…
    Но после, като по чудо, като по магия, това изобщо не се случи!

5.
От Меркурий до Оорт

    Часът по астрономия не се проведе в обикновена учебна стая, а в една от аудиториите — зали с амфитеатрално разположени места, побиращи стотина студенти. Почти всички места бяха заети, дори тези на първия ред, който беше на едно ниво с катедрата, стола и лектора, а той не изглеждаше много по-възрастен от самия Ранджит. Казваше се Йорис Ворхулст. Беше очевидно, че е бюргер, и почти също толкова очевидно, че е получил образованието си в чужбина.
    Местата, където беше учил, впечатлиха Ранджит. Все места, свещени за астрономите. Д-р Ворхулст беше получил магистърската си степен в Хавайския университет в Хило, пак там беше изкарал стаж в обсерваторията на Кек, където се намираше най-големият оптически телескоп в света; доктората си беше защитил в Калтек, като едновременно с това беше работил в лабораторията по свръхзвукова тяга в Пасадена. Там участвал в екипа, ръководил „Фарауей“, космическия апарат, който мина покрай Плутон на път към пояса на Кайпер — или към останалата част от пояса на Кайпер, както би казал Ворхулст, защото беше поддръжник на старото решение на астрономическата гилдия, което лиши Плутон от статута му на планета и го причисли към милионите снежни топки на Кайпер. (Всъщност, както обясни Ворхулст на студентите, „Фарауей“ вече бил стигнал почти до края на Кайперовия пояс и се насочвал към облака на Оорт.)
    След което Ворхулст се зае да обясни всички тези непознати (поне за Ранджит) неща — неща, които Ранджит сметна за пленителни.
    А после, в края на часа, Ворхулст им съобщи добрата новина. Всички те щели да имат привилегията да погледнат през най-добрия телескоп на Шри Ланка, който се намирал в обсерваторията на планина Пидурутхалагала.
    — Огледалото му е цели два метра в диаметър — каза той. А после добави: — Подарък е от правителството на Япония, както и предишният, по-малък телескоп, който новият замени. — Това предизвика аплодисменти от публиката, но те не можеха да се сравняват с бурята от ръкопляскания и викове, когато Ворхулст продължи: — А, между другото, компютърната ми парола е „Фарауей“. Чувствайте се поканени да я използвате свободно за достъп до астрономически материали в нета. — Сред последвалия одобрителен хор най-силно викаше момчето синхалезе на мястото до Ранджит. А когато преподавателят погледна таймера на стената и каза, че през оставащите десет минути до края на часа студентите могат да задават въпроси, Ранджит беше сред първите, които вдигнаха ръка.
    — Да — каза Ворхулст и погледна вграденото в катедрата си електронно табло с местата и имената на студентите. — Ранджит?
    Ранджит стана.
    — Питах се дали сте чували за Пърси Моулсуърт.
    — Моулсуърт? — Ворхулст заслони очи с ръка, за да види по-добре Ранджит. — Вие от Тринкомалее ли сте? — Ранджит кимна. — Да, той е погребан там, нали? Колкото до въпроса ви, да, чувал съм за него. А вие виждали ли сте лунния кратер на негово име? Е, сега ще ви се удаде възможност. „Фарауей“ ще ви даде достъп до страницата на лабораторията по свръхзвукова тяга.
    И Ранджит направи точно това веднага след края на часа. Бързо откри сайта на лабораторията на един от редицата компютри в коридора и изтегли великолепна снимка на лунния кратер, носещ името на Моулсуърт.
    Наистина беше внушителен — с диаметър почти двеста километра. Вътрешността му — почти плоска равнина, беше надупчена от десетина по-малки кратери с метеоритен произход, сред тях и един с великолепен централен връх. Ранджит си спомни как с баща си ходеха на гроба на Моулсуърт в Тринкомалее. Колко хубаво би било, ако можеше да сподели с него новината, че е видял как изглежда лунният кратер на името на астронома. Но това едва ли беше възможно.


    Останалите предмети в програмата на Ранджит не бяха и наполовина толкова интересни, колкото астрономията, но това можеше да се очаква. Записал беше антропология, защото смяташе, че ще може да изкара изпита без много усилия. В това отношение очакванията му се оправдаха, но другият значим факт относно антропологията, както Ранджит скоро откри, беше нейната почти смъртоносна отегчителност. Психология записа, защото му се искаше да научи нещо повече за синдрома ГСШМ. Но още на първата лекция преподавателят му каза, че лично той не вярва в ГСШМ, без значение какво би казал друг преподавател в друг курс. („Защото ако човек наистина оглупяваше, когато се занимава с много неща едновременно, то как всички вие бихте успели да завършите университета?“) Колкото до философията, нея избра по причини, подобни на тези, заради които се беше спрял и на антропологията — изглеждаше му като предмет, който можеш да избуташ без много учене.
    Тук обаче сбърка. Д-р Ди Силва беше заклет привърженик на ежеседмичните тестове. Това би било поносимо все пак, но както Ранджит скоро разбра, Ди Силва беше от онзи вид преподаватели, които държат студентите да наизустяват дати.
    Отначало Ранджит положи усилия да не изостава от материала. Платон не беше съвсем губене на време, реши той, също и Аристотел. Но когато д-р Ди Силва премина към Средновековието, с Пиер Абелар, Тома Аквински и прочие, нещата рязко загрубяха. Ранджит не проявяваше никакъв интерес към разликите между епистемологията и метафизиката, нито дали Бог съществува, или какво точно е „реалността“. Така пламъчето на интереса му потрепна и угасна.
    Но — о, истинско чудо — радостта от изследването на Слънчевата система не угасваше, дори напротив. Особено когато по време на втората лекция д-р Ворхулст подхвана темата за вероятността някой ден човешки крак да стъпи на някоя от планетите, поне на една-две от тях.
    Подкара ги по списък. Меркурий — не; едва ли бихте искали да идете там, защото е твърде горещо и сухо, макар че на единия полюс, изглежда, има малко вода под формата на лед. На Венера било дори по-лошо заради облака от въглероден диоксид, който я обвивал като одеяло и задържал горещината.
    — Същият вид одеяло — каза Ворхулст на класа, — който причинява глобалното затопляне тук, на Земята, и чиито ефекти, надявам се, един ден ще можем да компенсираме. Или поне най-лошата част от тях. — На Венера, добави той, тази „най-лоша част“ била довела до температура на повърхността, при която се топи оловото.
    Следващата по ред беше Земята, „която не е нужно да колонизираме тепърва — пошегува се Ворхулст, — защото някой или нещо, изглежда, вече са го направили, при това доста отдавна“. Не им даде възможност да реагират, а продължи нататък:
    — Така че нека да погледнем към Марс. Искаме ли да отидем на Марс? И дори по-интересния въпрос — има ли живот на Марс? Този спор се води от векове, както знаете. Американският астроном Пърсивал Лоуел — каза той — бил убеден, че на Марс има живот, при това не какъв да е, а високоразвита цивилизация с напреднала технология, способна да изгради мащабната мрежа от канали, които Джовани Скиапарели видял на повърхността на планетата. Но по-добрите телескопи — и с помощта на покойния капитан Пърси Моулсуърт от Тринкомалее — отхвърлили тази идея, доказвайки, че „каналите“ на Скиапарели са само случайни естествени образувания на релефа, които подвели зрението му да ги навърже в прави линии. А после първите три мисии „Маринър“ сложили край на дебата, изпращайки снимки на марсианската повърхност, която била пуста, надупчена от кратери и студена. Но — завърши д-р Ворхулст — по-късни и по-прецизни снимки на Марс показват данни за наличието на течаща вода. Не в момента, разбира се, сега там нищо не тече, но данните говорят за съвсем истинска вода, която е текла по повърхността на Марс много отдавна. Което стана повод отново да се заговори за прословутия „живот на Марс“. Ала — добави той — скоро след това махалото се залюля отново. Така че е логично да си зададем въпроса коя е вярната посока? — Д-р Ворхулст обходи с поглед аудиторията, после се ухили. — Мисля, че единственият начин да разберем, е да пратим хора там, по възможност с богат набор от изкопни машини.
    Замълча. После каза:
    — Сигурно следващият ви въпрос ще е за какво ще копаят? Но преди да отговоря на това, сеща ли се някой от вас за място в Слънчевата система, което пропуснахме да споменем?
    Мълчанието се проточи, докато студентите брояха на пръсти — Меркурий, Венера, Земята, Марс, — а после едно момиче от първия ред се обади:
    — За Луната ли говорите, д-р Ворхулст?
    Той направи справка с таблото си, после кимна на момичето.
    — Точно така, Рошини. Но преди да стигнем до Луната, нека ви покажа няколко снимки от място, на което съм бил лично, а именно — Хаваите.
    Обърна се към стенния екран отзад, където се бе появил нощен пейзаж на тъмен склон, спускащ се към морето. Склонът беше осеян с червени огньове като армейски бивак, а там, където огньовете се срещаха с крайбрежието, ярки фойерверки изстрелваха огнени метеори над повърхността.
    — Това са Хаваите — каза Ворхулст. — Големият остров. Вулканът Килауеа изригва и лавата се стича към морето. При спускането си по склона всеки малък поток се охлажда отгоре и се превръща в нещо като тръба от втвърден камък, по която се стича течната лава. Само че понякога лавата пробива тръбата. Това са изолираните червени огньове, които виждате на снимката. — Ворхулст даде на студентите време да се запитат защо им показва Хаваите, вместо да продължи по темата за Луната. После зададе нова команда. На екрана се появи самият д-р Ворхулст в компанията на красива млада жена в оскъден бански костюм. Двамата стояха при входа на обрасла с растителност пещера в средата на тропическа дъждовна гора.
    — Дамата с мен е Ани Шкода — обясни Ворхулст на класа. — Тя ми беше научен ръководител в Хило — и не си мислете разни глупости, защото месец след като тази снимка беше направена, Ани се омъжи за някой друг. Тук сме снимани точно преди да се спуснем в онова, което американците наричат Турстоновата лавова тръба. Лично аз предпочитам хавайското име — нахуку, защото човекът на име Турстон, с когото е свързано американското название, няма нищо общо с тръбата. Бил е просто вестникарски издател, който подхванал кампанията за създаването на Националния вулканичен парк. Както и да е, преди четири-петстотин години Килауеа — или по-ранният вулкан Мауна Лоа — изригнал. Потекла лава; лавата образувала тръби. И тези тръби се запазили като огромни проходи в скалата. С течение на годините ги покрили кал, пръст и още Бог знае какво, но те и досега са си там. — Замълча и плъзна поглед по редиците от студенти. — Някой иска ли да познае какво общо има това с Луната? — Двайсетина ръце се вдигнаха едновременно. Ворхулст избра момчето до Ранджит.
    — Да, Джуде?
    Момчето скочи нетърпеливо.
    — И на Луната е имало вулкани.
    Преподавателят кимна.
    — Имало е и още как. Било е отдавна, разбира се, защото Луната е много малка и отдавна е изстинала. Но и днес се вижда къде е имало гигантски вулкани, къде базалтови потоци от лава все още покриват площ от стотици квадратни километри, а по лунната повърхност има много възвишения — в равнините или във вътрешността на кратерите, — които най-вероятно са с вулканичен произход. А щом има втвърдени потоци и възвишения, значи е имало лава, а където е имало лава, там е имало и какво?
    — Лавови тръби! — извикаха десетина студенти едновременно. Ранджит беше един от тях.
    — Лавови тръби, точно така — кимна Ворхулст. — На Земята тръби като нахуку рядко са с диаметър повече от два метра, но на Луната е различно. Заради по-слабата гравитация там тръбите достигат размера на Ламанша, канала между Англия и Франция. Стоят си там и чакат някой да дойде, да прокопае тунел до някоя от тях, да я херметизира здраво, да я напълни с въздух… а после да отдава под наем жилищна площ на имигранти от Земята. — Вдигна поглед към таймера над екрана, който беше преминал от зелено през жълто и вече мигаше в червено. — И това е краят на днешната лекция — оповести той.


    Но не съвсем, както се оказа, защото поне половин дузина ръце още бяха вдигнати. Д-р Ворхулст погледна с вдигнати вежди неумолимата червена светлина на таймера, но така или иначе се предаде.
    — Добре — каза той. — Още един въпрос. Какъв е той?
    Неколцина от нетърпеливите студенти свалиха ръцете си и се обърнаха в очакване към едно момче, което Ранджит беше виждал в компанията на Джуде, който седеше до него на банката. Въпросното момче заговори веднага, сякаш тъкмо този шанс беше чакало.
    — Д-р Ворхулст — поде то, — искахме да попитаме какво е мнението ви по един въпрос. Говорите така, сякаш вярвате, че разумният живот се среща често в галактиката. Наистина ли мислите така и защо?
    Ворхулст го изгледа насмешливо.
    — Стига, момчета! Откъде да знам, че някой от вас няма роднина вестникарски репортер? И ако кажа онова, което искате да кажа, представяте ли си каква статия ще се получи? „Университетски звездоброец твърди, че безброй извънземни раси се състезават с човечеството“?
    Момчето не отстъпи.
    — А твърдите ли подобно нещо? — попита то.
    Ворхулст въздъхна.
    — Добре — каза той. — Въпросът заслужава откровен отговор. Не ми е известно научно основание, което да отхвърля съществуването на значителен брой животоподдържащи планети в нашата галактика, нито научна причина поне на част от тези планети да не се е развила напреднала цивилизация. Това е истината. И аз никога не съм я отричал. Разбира се — добави той, — не става дума за съществата със свръхсили от комиксите, които искат да превърнат хората в роби или да ни унищожат. Като… как им бяха имената? Враговете на Супермен, които баща му заловил преди планетата им да избухне и натикал в носещ се из космическото пространство затвор, който прилича на преспапие, само че нещо се объркало и те излезли на свобода?
    Някой извика от задните редове:
    — Генерал Зод ли имате предвид? — И друг глас: — И момичето, Урна. — А после още десетина в хор: — И Нон!
    Професорът отвърна с широка усмивка.
    — Радвам се да видя, че толкова много от вас познават из основи класиката. Едно мога да ви гарантирам. Те не съществуват. Няма страховити космически злодеи, които планират унищожението ни. А сега да се изнасяме оттук, преди някой да е повикал университетската полиция.
    Макар д-р Йорис Ворхулст да не беше чувал за големите галактици или за някоя от техните клиентски раси — ако беше, щеше да даде съвсем различен отговор от горния, — той все пак беше прав в думите си, поне от техническа гледна точка. Никоя извънземна раса не планираше унищожението на земните обитатели. Единствените извънземни раси, които проявяваха интерес по въпроса, вече бяха взели решение да го направят и сега се занимаваха с по-забавни неща.
    Големите галактици поддържаха градинката си чиста от плевели — тоест от враждебни раси, — не защото държаха на мира и добросъседството. Не, те просто се стремяха към съществуване, което да отклонява възможно най-малко вниманието им от техните основни интереси. Някои от тези интереси бяха свързани със създаването на съвършена галактическа околна среда, което се надяваха да постигнат в рамките на следващите десет или двайсет милиарда години. Други наподобяваха онова, което човеците биха нарекли съзерцание на красотата.
    За големите галактици много неща бяха „красиви“, сред тях имаше и такива, които човеците биха описали като аритметика, нуклеоника, космология, теорията на струните, причинно-следствени връзки и много други области на науката. Насладата, която големите галактици изпитваха от фундаменталните аспекти на природата, беше такава, че можеха да инвестират столетия — или хилядолетия, ако решат — в съзерцание на богатите спектрални промени, които се получават, когато единичен атом губи един по един своите орбитиращи електрони. Или пък в проучване на разпределението на прости числа, по-големи от десет на петдесета степен, или на бавното съзряване на звезда от валма газ и облак частици с ниска плътност през началото на ядрено горене до предсмъртния й етап като охлаждащо се бяло джудже или завръщането й към първичното състояние от газ и частици.
    Е, имаха си и други грижи. Една например беше проектът им за увеличаване съотношението на тежките елементи от рода на първичния водород в химичния състав на галактиката. (Имаха основателна причина за тази програма, но тя би била неразбираема за човешките същества на този етап от развитието им.) Останалите им грижи биха били дори по-неразбираеми за раси с цивилизационния статут на човечеството. Така или иначе, големите галактици смятаха, че потискането на потенциално опасни цивилизации си струваше труда.
    По тази причина информацията за планетата Земя изискваше съответните действия. Заповедта им за незабавно прекратяване, излъчена към планетата на човеците с ленивата стъпка на светлината, щеше да стигне до целта си след години. А и не би била достатъчна. Всъщност би била съвсем без значение поради необходимостта от по-спешни мерки. Тези двуноги гръбначни парвенюта не само притежаваха технологията на ядрения синтез в степен, достатъчна за създаването на неприятно оръжие, а разполагаха и със сериозна оръжейна индустрия. Ситуацията беше дори по-дразнеща, отколкото големите галактици бяха предполагали, а те не търпяха нещо да ги дразни.
    Затова решиха да сложат край на този конкретен дразнител.
    Когато големите галактици искаха да предадат инструкция на някоя от клиентските си раси, те можеха да го направят посредством няколко системи за доставка. Чрез обикновени радиовълни например, които бяха ефикасни, но влудяващо бавни. Никой електромагнитен сигнал — бил той светлина, радар или друго от тази категория — не можеше да се движи по-бързо от любимото С на д-р Айнщайн, тоест при абсолютен максимум от някакви си триста хиляди километра в секунда. Големите галактици бяха създали по-бързи машини, които се промъкваха през дупки в относителността, но и те развиваха най-много четири до пет пъти по-висока скорост.
    Самите големите галактици обаче — или всеки отделим фрагмент от тях, — понеже бяха неизразимо нематериални по своята природа, не страдаха от подобни ограничения. По причини, свързани с геометрията на десетизмерното пространство-време, техният способ на пътуване се състоеше от определен брой скокове, от a до b, от b до c, а после от c директно към точката на пристигане. Транзитното време на всеки скок беше равно на нула, без значение дали изминатото разстояние е с диаметъра на протон, или от ядрото на галактиката до най-отдалечения й спирален ръкав.
    Затова те се примириха с неудобството да отделят фрагмент от себе си, който да отнесе инструкцията до едно-точка-петиците, и така едно-точка-петиците получиха заповедта за действие веднага щом големите галактици решиха да я издадат. И понеже едно-точка-петиците предполагаха какво ще е решението, те вече бяха в пълна бойна готовност, когато заповедта пристигна.
    Едно-точка-петиците не виждаха причина да се бавят. Армадата им беше готова за потегляне. И потегли.
    Разбира се, едно-точка-петиците бяха съвсем материални и по тази причина не правеха изключение от правилото за скоростта на светлината. Приблизително щеше да мине времето за едно човешко поколение, преди армадата да стигне целта си и да унищожи нежелания вид. Но така или иначе, корабите им вече бяха на път.

6.
Междувременно на Земята

    Нещата се подреждаха добре за Ранджит Субраманиан — е, ако не се брои фактът, че Гамини все така беше на девет хиляди километра от него, а баща му все така запазваше пълно мълчание, все едно и той е на девет хиляди километра. А и играта в Ирак загрубяваше отново — банда яки християни с автомати охраняваха единия край на мост, за да не минават ислямисти по него; другият край на моста се охраняваше от същото толкова нахъсани и добре въоръжени ислямисти, които не искаха християни да замърсяват техния бряг на реката.
    Случваха се и много други неща, но не те бяха нещата, на които се дължеше временното задоволство на Ранджит.
    Ала имаше и такива неща, все пак. Той не само харесваше часовете по астрономия, но и се справяше доста добре. Най-слабите му резултати от тестовете бяха между осемдесет и пет и деветдесет процента, а доброто впечатление на преподавателя (преценено според похвалите, с които посрещаше въпросите и коментарите на Ранджит) беше още по-ценно. Разбира се, д-р Ворхулст намираше начин да похвали почти всички в класа по един или друг повод. Това не се дължеше само на прекомерната му снизходителност като преподавател, реши Ранджит. По-скоро се дължеше на факта, че курса му посещаваха само студенти като Ранджит, запленени от идеята, че някой ден и по някакъв начин човешки същества ще заминат за някой от непознатите далечни светове. Когато получи третата си пълна шестица на междинните тестове, на Ранджит за пръв път му хрумна мисълта, че може би наистина притежава маята за онзи тип студент, с какъвто баща му би се гордял.
    Затова, като един вид експеримент, направи опит да погледне по-сериозно и на останалите предмети. Прегледа списъка с допълнителна литература, даден им от преподавателя по философия, и си избра една книга — поне заглавието й звучеше интересно. Но когато отнесе в стаята си дебелия том „Левиатан“ на Томас Хобс, интересът му се изпари за нула време. Хобс наистина ли твърдеше, че човешкият мозък е като машина? Ранджит така и не успя да прецени. Не схвана и разликата между meritum congrui и meritum condigni. И макар да беше почти сигурен, че разбира какво има предвид Хобс, когато обявява Християнската държава за най-висшата форма на управление, тази идея не беше по вкуса на човек като него — упорит в своя агностицизъм син на главен жрец на хиндуистки храм. А и нищо в писанията на Хобс нямаше допирни точки с живота и битието на хората, които Ранджит познаваше. Тръгна мрачно към библиотеката да върне книгата, а после се отправи назад към стаята си с идеята да подремне на спокойствие.
    Чакаха го две писма. Едното беше в плик от хубава кремава хартия със златния печат на университета. Най-вероятно беше от счетоводството, което го уведомяваше, че баща му е изпратил поредния чек с наема за общежитието. Но другото беше от Лондон, следователно — от Гамини. Ранджит го отвори веднага.
    Ако се беше надявал писмото от Гамини да внесе слънчев лъч в този незадоволителен ден, значи го чакаше поредното разочарование. Не внесе. Писмото беше кратко и с нищо не показваше, че на Гамини му е мъчно за него. Основната му тема беше постановката на една от по-слабите комедии на Шекспир на някакво място, наречено „Барбикан“. По някаква причина, казваше Гамини, режисьорът облякъл всички артисти в еднакви бели дрехи, така че през повечето време нито той, нито Мадж, можели да разберат кой говори.
    Докато посягаше към писмото от университета, Ранджит си даде сметка, че Гамини споменава за трети или за четвърти път това име — Мадж. Разсъждаваше върху възможните значения на този факт, докато вадеше лист кремава хартия, същата като на плика, а после вероятната изневяра на Гамини остана на заден план. Бланката носеше името на декана по учебната част, а текстът гласеше:
    „Моля, явете се в кабинета на декана в 14,00 часа следващия вторник. Получени бяха сведения, че през изминалата учебна година сте използвали неправомерно компютърната парола на член на преподавателското тяло. Моля, носете със себе си всякакви документи или друг материал, които сметнете за свързани с въпросното обвинение.“
    Отдолу се мъдреше подписът на декана.
    Според табелката с името й, секретарката на декана беше от тамилски произход, което беше добре, но пък на възраст беше като баща му. Изгледа го студено.
    — Очакват ви — информира го тя. — Влезте направо в кабинета на декана.
    Досега Ранджит не бе имал повод да се среща лично с декана по учебната част. Въпреки това го познаваше по физиономия — на университетския сайт бяха качени и снимки на преподавателите и ръководството, — затова беше сигурен, че възрастният мъж, зачетен във вестника зад огромното махагоново бюро, не е той. Така или иначе, мъжът остави вестника и стана, не точно с усмивка на лицето, но и без екзекуторската физиономия, която Ранджит очакваше.
    — Заповядайте, господин Субраманиан — каза той. — Седнете. Аз съм д-р Дензъл Давоодбхой, ръководител на математическия факултет, и понеже математиката очевидно има нещо общо със случая, деканът ме помоли да разговарям с вас от негово име.
    В казаното не се съдържаше въпрос и Ранджит нямаше идея какъв отговор би минал за приемлив. Затова просто продължи да зяпа математика с изражение, което — надяваше се — изразяваше внимание и загриженост, но не и признание за вина.
    Д-р Давоодбхой май изобщо не обърна внимание на изражението му.
    — Първо — започна той, — има два официални въпроса, които трябва да ви задам. Използвахте ли паролата на д-р Дабаре, за да си осигурите достъп до пари, на които нямате право?
    — Не, сър!
    — Или за да промените оценките си по математика? Този път Ранджит се засегна.
    — Не! Не, сър, не бих направил такова нещо!
    Д-р Давоодбхой кимна, сякаш беше очаквал да получи точно тези отговори.
    — Не виждам защо да не ви кажа, че доказателства за някоя от въпросните простъпки не бяха открити. И накрая, как точно се сдобихте с паролата?
    Доколкото Ранджит можеше да прецени, нямаше причина да крие каквото и да било. И с надеждата, че преценката му е правилна, той започна с това как е разбрал, че преподавателят ще е извън страната за доста време, и нататък чак до деня, когато завари решението да го чака на компютърния екран в библиотеката.
    Когато приключи, Давоодбхой го изгледа мълчаливо. После каза:
    — Знаете ли, Субраманиан, възможно е да имате бъдеще в криптографията. Там шансовете ви навярно биха били по-добри, отколкото ако продължите да си губите времето в опити да докажете последната теорема на Ферма.
    Погледна го, все едно очакваше Ранджит да каже нещо. Но Ранджит предпочете да замълчи, затова Давоодбхой добави:
    — Не сте единственият, между другото. Когато бях на вашата възраст, и аз, както кажи-речи всеки талантлив млад математик по света, се запалих по последната теорема. Има нещо вълшебно в нея, нали? После обаче, когато пораснах, се отказах, защото… вие всъщност знаете защо, нали? Защото съществува голяма вероятност Ферма изобщо да не е разработил доказателството, което си приписва.
    Решен, че няма да захапе въдицата, Ранджит поддържаше физиономията си учтива, а устата — затворена.
    — Тоест — продължи Давоодбхой, — погледнете го от тази страна. Знаете, предполагам, че Ферма е посветил голяма част от времето си, кажи-речи до самата си смърт, в опити да докаже, че теоремата му е валидна за трета, четвърта и пета степен. Ами, помислете. Какъв смисъл има в това? Така де, ако вече разполагаш с универсалното доказателство, че правилото е валидно за всички степени, по-големи от две, защо ще си правиш труда да го доказваш за няколко частни случая?
    Ранджит стисна зъби. Беше си задавал същия въпрос — в безсънните нощи и безрадостните дни. При това без да намери задоволителен отговор. Сподели с Давоодбхой единствения не съвсем задоволителен отговор, с който се беше задоволявал досега:
    — Кой знае? Как би могъл някой като мен или вас да отгатне защо велик ум като Ферма е тръгнал в тази или онази посока?
    Математикът го изгледа с изражение, което говореше донякъде за снизходителност, но донякъде и за уважение. Въздъхна и разпери ръце.
    — Нека ви предложа тогава друга теория за това, какво е станало, Субраманиан. Да предположим, че през… кога беше, 1637-а? Че през 1637-а мосю Ферма е завършил работата по доказателството си. А по-късно вечерта, докато четял преди лягане в библиотеката си, не се стърпял и в пристъп на самодоволство надраскал онази прословута бележка в полето на книгата. — Давоодбхой замълча за миг и изгледа Ранджит по начин, който можеше да бъде описан единствено като насмешлив. Когато продължи обаче, тонът му беше съвсем като за пред уважаван колега или като за пред студент, комуто предстои строго мъмрене. — Да предположим също, че след известно време Ферма седнал да прегледа отново доказателството си и открил в него фатална грешка. Не би бил първият подобен случай, нали? Защото същото се било случвало и с други негови „доказателства“, чиято погрешност той признавал на по-късен етап. — За огромно облекчение на Ранджит Давоодбхой явно не очакваше отговор на последното си твърдение, а подкара директно нататък: — И се опитал всячески да поправи доказателството си. За жалост, не успял. И в опит да спаси поне някаква част от недоказаната си хипотеза, стеснил обхвата и се опитал да докаже валидността на твърдението си за по-лесни случаи като p=3, в което успял; после за p=4 и пак успял. Така и не довършил доказателството за p=5, но бил сигурен, че такова съществува4. И бил прав, защото след смъртта му доказателството наистина било намерено, от друг. И през цялото това време Диофантовата „Аритметика“ с бележката в полето стояла на лавицата в библиотеката му. Ако изобщо си е спомнил за написаното, сигурно е решил: е, май трябва да отворя книгата и да зачеркна това грешно предположение. Но пък какъв бил шансът някой да го види? А после починал, намерил се някой да прехвърли една по една книгите му и го видял… но нямал идея, че великият учен е променил мнението си.
    Изражението на Ранджит не се промени.
    — Това — каза той — е една напълно разумна теория. Но аз просто не вярвам, че се е случило така.
    Давоодбхой се засмя.
    — Добре, Субраманиан. Нека не спорим повече. Просто не го правете отново, разбрахме ли се? — Разлисти папката пред себе си, кимна и я затвори. — Сега можете да се върнете в час.
    — Добре, сър. — Младежът взе раницата си, пристъпи от крак на крак, после събра смелост да попита: — Ще ме изключат ли?
    Математикът го погледна изненадано.
    — Да ви изключат? Не, не, нищо подобно. Това е първата ви простъпка все пак. Не изключваме за първа простъпка, освен ако е нещо далеч по-лошо от открадната парола, пък и деканът получи някои доста убедителни писма във ваша подкрепа. — Отвори отново папката с досието на Ранджит и разлисти документите вътре. — Да. Ето ги. Едното е от баща ви. Пише, че като цяло сте добър човек. Само по себе си мнението на баща за единствения му син не би имало голяма тежест, но то се подкрепя от другото писмо. И то е пълно с похвали като писмото на баща ви, но е от човек, който, струва ми се, не ви е толкова близък и освен това неговият глас се чува тук. Писмото е от адвоката на университета, Дхатусена Бандара.
    Тази информация даде на Ранджит нов повод за чудене. Кой да предположи, че бащата на Гамини би си дал толкова труд да спаси приятеля на сина си?

7.
Да стигнеш там

    Учебната година се влачеше към края си. Набираше за кратко скорост в часовете по астрономия, но през останалата част от времето сякаш не помръдваше изобщо.
    За кратко Ранджит си помисли, че може би има още една светлинка — макар и доста по-мижава — в тунела. Спомнил си лекцията за така наречения хидросоларен план на Израел за Мъртво море, той влезе на един от семинарите. Този път обаче лекторът говореше за повишаващите се концентрации на сол в крайбрежните кладенци по целия свят и че част от големите реки вече не се вливали в морето, защото водите им се отклонявали за напояване, за казанчетата на тоалетните в големите градове и за поливане на моравите пред къщите в предградията. Разочарован достатъчно, Ранджит повече не стъпи на занятията.
    За кратко дори се замисли дали да не вземе на сериозно, или поне да се престори, че взема на сериозно обучението си. Така де, на ученето можеше да се погледне като на игра, при това игра, която е лесно да спечелиш. То не приличаше ни най-малко на жаждата за знания, с която се отличаваше ранният му плам по теоремата на Ферма. Сега просто трябваше да отгатне какви въпроси ще постави всеки от преподавателите на поредния тест и да назубри отговорите. Не винаги уцелваше, но не беше и нужно, когато целта ти е да не те скъсат.
    Нищо от току-що казаното, разбира се, не се отнасяше за курса по астрономия.
    Д-р Ворхулст съумяваше да превърне всяка лекция в наслада за ума и душата. Както когато говориха за тераформирането например — промяната на планетни повърхности така, че там да живеят хора. Но ако ще тераформираш чужда планета, първо трябва да стигнеш там, нали?
    На Ранджит веднага му хрумна отговор и той беше „космически кораби“. Беше вдигнал наполовина ръка, когато преподавателят заговори.
    — Сега ще кажете „космически кораби“, нали? — попита д-р Ворхулст, обръщайки се към целия клас и по-конкретно към десетината студенти, които като Ранджит бяха вдигнали ръка. — Добре. Нека помислим върху тази идея. Да предположим, че искаме да тераформираме Марс, но разполагаме само с минимално количество тежки земекопни машини. Един много голям екскаватор, да речем. Един булдозер. Два камиона с открити каросерии среден размер. Достатъчно гориво за, колко, шест-седем месеца минимум. — Замълча, спрял поглед на втория ред, където една ръка махаше нетърпеливо. — Да, Джанака?
    Момчето на име Джанака скочи на крака.
    — Но, д-р Ворхулст, има цял план за преработката на гориво от марсиански ресурси!
    Преподавателят се усмихна широко.
    — Напълно си прав, Джанака. Например, ако под замръзналия почвен слой в полярните области на Марс наистина има голямо количество метан, както мнозина смятат, той наистина може да се използва за гориво, стига да намерим достатъчно кислород, който да поддържа горенето. Само че, за да направим това, ще ни трябва доста повече тежко оборудване, което на свой ред ще изисква доста повече гориво, за да работи, и така, докато не станат готови преработвателните фабрики. — Ворхулст се усмихна приятелски на момчето. — Така че, Джанака — каза той, — ако искаме да започнем някакво тераформиране в обозримо бъдеще, май ще трябва сами да си закараме нужното за тази цел гориво. Нека направим някои изчисления.
    Той се обърна към дъската и започна да пише.
    — Да кажем, седем-осем тона гориво като за начало. Самите земекопни машини — колко, поне още двайсет или трийсет тона? Нека се спрем на най-малкото число — двайсет и седем тона. За да пренесем тези двайсет и седем тона от ниска околоземна орбита, НОО, до Марс, ще трябва да ги натоварим на нещо като космически кораб. Нямам представа колко може да тежи подобно чудо, но да речем — петдесет-шестдесет тона за самия кораб плюс теглото на горивото, необходимо за полета от НОО до Марс. — Отстъпи назад да погледне цифрите на дъската и се намръщи. — Май имаме проблем обаче — обърна се през рамо към класа той. — Преди да тръгне от ниска околоземна орбита, корабът трябва да се озове там, нали? А това, боя се, ще е доста скъпо.
    Замълча и плъзна тъжен поглед по студентите. Чакаше някой от тях да си размърда мозъка и след малко едно от момичетата го направи.
    — Защото трябва да преодолее земната гравитация, нали така, д-р Ворхулст?
    Той удостои студентката с широка усмивка.
    — Точно така, Рошини — потвърди Ворхулст и вдигна поглед към таймера на стената, който току-що беше грейнал в жълто. — С други думи, спънката е още на първата крачка. Има ли нещо, което може да я улесни? За това ще говорим другия час. Но ако някой от вас няма търпение да научи отговора, е, нали затова са създадени интернетските търсачки?
    А после, когато всички започнаха да стават, преподавателят добави:
    — А, още нещо. Всички сте поканени на партито по случай края на семестъра в моята къща. Не е нужно специално облекло и моля ви, не носете подаръци за домакина — присъствието ви е достатъчно. Държа да дойдете обаче. В противен случай ще нараните майчинските ми чувства.
    Едно от нещата, които Ранджит харесваше най-много у преподавателя си по астрономия — освен неочаквани и адски приятни изненади като партита за края на семестъра, — беше нетрадиционният му метод на преподаване. Когато в края на всяка лекция д-р Ворхулст съобщаваше на класа каква е темата на следващата им сбирка, той много добре знаеше, че неговите стотина верни и високо мотивирани космически кадети ще изровят цялата налична информация по темата много преди началото на следващата лекция. (Малцината, които се бяха записали за курса с различна мотивация, тоест с напразната надежда да проспят лекциите и да изкарат шестица без много зор, или се бяха отказали в самото начало, или се увлякоха на свой ред, заразени от ентусиазма на останалите.) Така на всяка следваща лекция, вместо да преподава нов материал, д-р Ворхулст се заиграваше със събраната от студентите информация и всички бяха доволни.
    Този път обаче Ранджит не можа да се гмурне веднага в дебрите на търсачката. Имаше други задължения. Най-напред трябваше да издържи смъртоносно отегчителните сто и десет минути философия. После дойде ред на обяда — ужасен сандвич и кутийка възтопъл сок от неизвестни плодове, които погълна набързо, за да хване автобуса в два часа, с който да стигне до библиотеката.
    Но току пред прага на мензата с няколко приятелчета стоеше съседът му от часовете по астрономия и имаше новини за Ранджит.
    — Чу ли какво обеща д-р Ворхулст за следващия час? Тъкмо разправях на приятелите си. За проекта „Арцутанов“, сещаш се. Ворхулст каза, че не е изключено проектът да бъде осъществен тук! В Шри Ланка! Защото от Световната банка съобщили, че са получили молба за финансиране на проучване за терминал в Шри Ланка!
    Ранджит тъкмо отваряше уста да попита за какво точно става дума, когато едно от другите момчета се обади:
    — Но нали каза, че можело да не одобрят молбата, Джуде?
    Джуде помръкна изведнъж.
    — Е, да — призна той. — Защото властта е у проклетите американци, проклетите руснаци и проклетите китайци… а и парите също. Като нищо ще подложат крак на проекта, защото тръгне ли веднъж лифтът на Арцутанов, всяка незначителна и бедна страна по света може да си създаде собствена космическа програма. Дори ние! И край с монопола им! Не мислите ли?
    Слава Богу, групичката от момчета синхалезе бързаше да обядва, което спести на Ранджит необходимостта да отговори — и да признае, че няма ни най-малка представа за какво говори Джуде. А после най-сетне стигна до библиотеката, гмурна се в търсачката и започна да попива информация като суха гъба. Колкото повече научаваше, толкова повече разбираше ентусиазма на Джуде. Онази трудна първа стъпка от земната повърхност до ниската околоземна орбита? С лифта на Арцутанов това изобщо не би било проблем!
    Вярно, че предварителните проучвания бяха далеч от истинската кабинка, в която да скочиш и да те издърпат с главоломна скорост към ниската околоземна орбита, при това без разход на милиони литри гориво. Но не беше невъзможно. Беше си съвсем възможно всъщност, и рано или късно щеше да се случи. И тогава дори Ранджит Субраманиан навярно би бил сред малцината щастливци, които да обиколят Луната, да попътуват между спътниците на Юпитер и дори да се разхождат по безнадеждно сухите пустини на Марс.
    Според информацията, която Ранджит откри в търсачката, още през далечната 1895-а първият руски мислител в областта на космическите пътешествия, Константин Циолковски, видял Айфеловата кула в Париж и получил прозрение. Според него, имало един сравнително лесен начин да издигнеш летателен апарат в орбита — просто трябвало да се построи наистина висока кула с вграден елеватор, който да издигне апарата до върха й.
    По-късно, през 1960-а, един ленинградски инженер на име Юри Арцутанов прочел книгата на Циолковски и бързо разбрал, че планът му няма как да проработи. Това бил урок, който древните египтяни научили отдавна — а също и майте няколко хиляди години по-късно и на другия край на света. Урокът бил, че височината, на която можеш да издигнеш кула или пирамида, си има ограничения и тези ограничения са наложени от компресията или натиска.
    В една компресионна конструкция — тоест конструкция, която се строи от земята нагоре — всяко ниво трябва да поддържа тежестта на всички нива над себе си. За да се достигне ниска околоземна орбита, биха били необходими нива с височина стотици километри, а никой строителен материал не би могъл да издържи подобна тежест.
    Но Арцутанов стигнал до гениалното заключение, че компресията не е единственият начин да се строи. Имало и друг, не по-лош начин, и той бил напрежението.
    Една основана на напрежение конструкция — например конструкция, прикачена към орбитиращо тяло посредством кабели — била теоретично елегантна, но практически неприложима идея от гледната точка на инженер, който познавал единствено материалите за направа на кабели от средата на двайсети век. Но, утешавал се Арцутанов, като нищо през следващите десетилетия можело да се пръкнат материали, които да издържат на предизвикателството.
    Когато най-после си легна онази нощ, Ранджит се усмихваше — продължи да се усмихва дори насън, защото от доста време насам за пръв път беше открил нещо, за което наистина си струваше да се усмихваш.


    На закуска още се усмихваше и броеше часовете (почти сто и четиридесет) до следващата лекция по астрономия. За Ранджит нямаше и капка съмнение, че часовете по астрономия са най-ярката светлинка в неговата академична година…
    И щом това е така, защо да не смени основната си специалност — да се отпише от математиката и да запише астрономия?
    Спря да дъвче, запленен от мисълта, но така и не стигна до решение. Имаше нещо в главата му, което го спираше да се откаже официално от математиката. С право или не, имаше чувството, че да се отпише от математиката би било почти като да се откаже от теоремата на Ферма.
    От друга страна, беше доста странно — както отбеляза инспекторката по учебната част единствения път, когато Ранджит отиде да се срещне с нея — да си записал основна специалност математика и да не посещаваш нито един математически курс.
    Ранджит знаеше какво трябва да направи по въпроса и разполагаше с цял свободен предобед да го осъществи. Отиде при инспекторката в самото начало на работното й време и до обяд вече беше официално записан в курса по основи на статистиката. Защо точно статистика? Ами Статистиката, в края на краищата, все пак беше нещо като математика. Как щял да навакса материала, щом се записва толкова по-късно от останалите студенти? Без никакъв проблем, увери Ранджит инспекторката; после обясни, че нямало въвеждащ курс по математическа дисциплина, който той да не усвои за нула време. По този начин до обяд Ранджит беше решил поне един от проблемите си, пък бил той и проблем, който не му се беше струвал достатъчно важен, че да си прави труда да го решава. Така или иначе, Ранджит се нахвърли на безвкусния обяд в доста добро настроение.
    А после нещата се сговниха.
    Някакъв глупак беше забравил да намали радиото и сега вместо тихата музика, с която бяха свикнали студентите в мензата, трябваше да слушат новините. На всичкото отгоре, изглежда, никой не знаеше как да изключи радиоточката.
    Разбира се, централните новини бяха неизбежно от вида, който Ранджит не искаше да чува, защото изчерпваха кажи-речи всички новини от света за момента.
    Но понеже радиото така или иначе беше включено, Ранджит изслуша чинно емисията. Както можеше да се очаква, новините бяха лоши — всичките дребни войни процъфтяваха на спокойствие, имаше и заплахи за нови, както винаги. А после дойде ред на местните новини от града. Те не представляваха особен интерес за Ранджит, докато една дума не улови вниманието му. Думата беше „Тринкомалее“.
    Сега вече Ранджит наостри уши. Някакъв мъж от Тринкомалее бил спрян за проверка, защото не отклонил стария си пикап да даде път на полицейска кола с включена сирена. (Всъщност полицаите в колата отивали на обяд.) Когато пикапът отбил встрани, полицаите, естествено, го претърсили. И открили голям брой тостери, блендери и други малки кухненски уреди, чийто произход шофьорът не можел да обясни.
    Ранджит беше замрял с лъжица ориз в ръка, когато говорителят съобщи името на заподозрения. Киртис Канакаратнам.
    С което нещата се сговниха още повече. Не можеше да се сети откъде му е познато името. Звучеше му смътно познато, но откъде? От училище? От храма на баща му? Можеше да го е чувал къде ли не, но колкото и да се мъчеше, Ранджит не успяваше да върже лице към името. В следващата новинарска емисия, доста след обяд и след като Ранджит почти се беше отказал да гадае, по радиото съобщиха, че заподозреният имал съпруга и четири малки деца.
    Това всъщност не е негова работа, каза си Ранджит. С което не успя да убеди сам себе си, защото ако не разбереше кой точно е този Киртис Канакаратнам, как можеше да е сигурен, че не става въпрос за негов приятел или познат?
    Затова Ранджит звънна в полицията. Набра номера на централното управление и го направи от телефон в част от студентското градче, където ходеше рядко. Отговори му женски глас, на жена, която очевидно не беше млада и също толкова очевидно не беше свикнала да дава информация току-така. Затворник на име Киртис Канакаратнам? Да, можело и да има такъв. В предварителните арести в Коломбо държали много затворници, а те невинаги съобщавали истинските си имена. Бихте ли дали повече информация за задържания? Имената на хора от обкръжението му, да речем? А самият вие имате ли роднинска връзка с него? Или пък имате общи бизнес интереси? Или…
    Ранджит затвори телефона и си тръгна. Не му се вярваше взвод на градската полиция да нахлуе в сградата. Но не беше сигурен и в противното, затова не виждаше причина да стои тук и да чака дали пък няма да нахлуят.


    Когато се прибра в стаята си вечерта, там го чакаше второто най-хубаво нещо след Гамини от плът и кръв, а именно електронна поща от Лондон. (Имаше и съобщение, че баща му е звънял по телефона и е поръчал Ранджит да му се обади — което си беше адски добра новина, реши Ранджит, защото баща му явно беше решил да наруши мълчанието… но въпреки това той започна с електронното писмо от Гамини.)
    Приятелят му очевидно си прекарваше страхотно в Лондон. Едва вчера (пишеше той) обиколил студентския кампус на Лондонския университетски колеж, защото Мадж му била казала, че там имало нещо, което искала да види. Е, интересно било, ако си падаш по разглеждането на мъртви — отдавна мъртви всъщност — тела, защото там нямало друго за гледане, освен мумифицирания труп на живелия преди двеста години английски философ утилитарист Джеръми Бентам. Той винаги си бил там, обясняваше Гамини, но обикновено го държали заключен в дървената витрина, нещо като сандък със стъкло отпред, която той наричал „моята автоикона“. По молба на Мадж било направено изключение и един поразен от красотата й младши член на преподавателското тяло отключил витрината. Та този Бентам, обясняваше Гамини, бил изпреварил значително времето си мислител от деветнайсети век, дори бил написал добре аргументирано есе в подкрепа на толерантността към хомосексуалистите. Идеите на Бентам били революционни, добавяше Гамини, но и донякъде предпазливи в същото време. Той така и не публикувал есето си. Прибрал го под ключ и то останало в неизвестност близо век и половина, когато най-после някой го намерил и го публикувал през 1978-а.
    Историята на Джеръми Бентам се стори отегчителна на Ранджит и той започна да се пита защо Гамини й е отделил толкова много място. Дали защото Бентам е бил сред първите изтъкнати автори, осмелили се да пишат с известна симпатия за хомосексуалистите? И ако е така, какъв подтекст влагаше Гамини в пространния си разказ? Категорично не можеше да е свързано с факта, че някой от тях двамата се смята за хомосексуалист, защото нито Ранджит, нито Гамини се смятаха за такива.
    Откри, че му е неудобно да разсъждава на тази тема, и продължи нататък. Но писмото така или иначе беше на привършване. С група състуденти — Гамини не споменаваше онази Мадж да е била с тях, но Ранджит можеше да се хване на бас, че и тя е била в групата — отишли за един ден до Стратфорд на Ейвън. А после, почти като в послепис, идваше голямата новина: „О, да не забравя. Имам да карам едни летни курсове, но татко иска да се прибера за няколко дни през лятото, за да се видя за последно с баба, която по думите му е много болна. Така че ще прекарам известно време в Шри Ланка. Ти къде ще си през лятото? Не знам дали ще ми остане време да прескоча до Тринко… но може би ще уредим нещо за друго място, какво ще кажеш?“
    И това ако не беше страхотна новина! Но преди да се отдаде на тихо ликуване, Ранджит трябваше да се обади на баща си.
    Баща му вдигна телефона още при първото позвъняване. Гласът му определено звучеше бодро, когато каза:
    — А, Ранджит — прозвуча доволно, че и с обич на всичкото отгоре, — защо пазиш тайни от баща си? Не си ми казал, че Гамини Бандара е заминал за Лондон!
    Ранджит завъртя очи, нищо, че нямаше кой да го види. Не му беше съобщил новината, защото не се съмняваше, че портиерът или някой друг от копоите му ще го уведоми своевременно. Единственото изненадващо нещо беше, че новината е стигнала до него с такова закъснение. Ранджит се замисли дали да не спомене, че Гамини ще се прибере, пък било и за кратко през лятото, но реши да не върши работата на портиера и неговите себеподобни. Затова каза предпазливо:
    — Да, сега учи там. В Лондонския колеж по икономика. Баща му смята, че това е най-доброто училище в света.
    — Сигурен съм, че е така — съгласи се баща му, — поне що се отнася до определени науки. Сигурен съм, че Гамини ти липсва, Ранджит, но пък до голяма степен решава един важен за мен проблем. Никой няма да се тревожи заради близостта ти с едно момче синхалезе, когато помежду ви има един-два океана.
    Ранджит не знаеше какво да отговори на това, затова съвсем разумно не каза нищо. Баща му продължи:
    — Работата е там, че ти ми липсваше ужасно, Ранджит. Ще можеш ли да ми простиш, сине?
    Нямаше нужда да обмисля отговора си на този въпрос.
    — Обичам те, татко — отвърна веднага Ранджит, — и няма за какво да ти прощавам. Разбирам защо е трябвало да направиш онова, което направи.
    — В такъв случай — каза баща му, — ще си дойдеш ли в Тринко за лятната ваканция?
    Ранджит го увери, че би се прибрал с най-голямо удоволствие, но едновременно с това започна да се чувства неудобно. Разговорът много се беше разлигавил. С облекчение се сети за един въпрос, на който баща му би могъл да знае отговора.
    — Татко? В Коломбо са арестували някакъв човек от Тринко, Киртис Канакаратнам. Името ми е познато, но не се сещам откъде. Ти знаеш ли кой е?
    Ганеш Субраманиан въздъхна дълбоко — дали защото въпросът притесняваше и него, или защото и той като сина си нямаше нищо против смяната на темата, Ранджит така и не разбра.
    — Да, естествено — каза той. — Киртис. Не го ли помниш, Ранджит? Моят наемател. Онзи с многото дребни дечурлига, жена му е с крехко здраве. Обикновено работеше като шофьор на автобус за хотелите по крайбрежието. Баща му вършеше това-онова за храмовия комплекс преди да почине…
    — Сега се сещам — възкликна Ранджит и наистина се сещаше. Мъжът, за когото говореха, беше нисък и с много тъмна кожа, като самия Ранджит. Живял беше със семейството си в малката къщурка, сбутана в края на имота на Ганеш Субраманиан — всичко на всичко три стайчета за двама възрастни и четири малки деца, без вътрешна канализация и водопровод. Най-ясният спомен на Ранджит беше за майката, която пере търпеливо дрешките на децата си в един огромен тенекиен леген… а децата реват и се мотаят в краката й, усърдно цапайки следваща доставка дрехи и самите себе си.
    След края на разговора с баща си Ранджит се приготви да си ляга. Беше в приповдигнато настроение. Нещата вървяха добре. Беше се сдобрил с баща си. Щеше да се види с Гамини, пък макар и за кратко. А и загадката около самоличността на този Киртис Канакаратнам най-после се беше разрешила и повече нямаше защо да мисли за него, реши той.


    А и статистиката не беше чак толкова скучна, колкото се беше опасявал. Много преди да влезе на първия семинар, Ранджит имаше доста ясна представа за разликата между средна стойност, медиана и мода, знаеше и какво е стандартно отклонение, така че бързо усвои чертаенето на хистограми. Освен това, и за негова искрена изненада, преподавателката явно притежаваше чувство за хумор и когато не обясняваше статистически модели на класа, беше почти — е, само понякога, все пак, — беше почти толкова приятна за слушане като самия Йорис Ворхулст.
    Е, не точно, ревизира мнението си Ранджит. Подобно сравнение би било прекалено. Преподавателката беше готина, но просто не разполагаше със суровината на часовете по астрономия. Нищо не можеше да се сравнява с изходен материал като космическия елеватор и неговите вълшебни възможности.


    А лифтът на Арцутанов дори не беше единственият хит. Какво ще кажете (попита един от студентите в часа по астрономия) за нещо като примката на Лофстрьом? При нея не е необходимо да залагаш огромен сателит в орбита, защото конструкцията просто си лежи на земната повърхност и изстрелва космическите капсули в орбита.
    Тук обаче д-р Ворхулст се опита да дръпне юздите на развихрилите се студенти.
    — Триенето — каза той многозначително. — Не забравяйте триенето. Спомнете си какво се е случило с първите космически апарати при обратното навлизане в атмосферата. Ако използвате примка на Лофстрьом, преди да изстреляте капсулата, ще трябва да я ускорите до скоростта на откъсване от седем мили в секунда, за която говорихме онзи ден, а тогава триенето с въздуха ще я възпламени.
    Замълча и плъзна поглед по студентите с познатото доброжелателно изражение, но и с дяволита искрица в очите, която подсказа на Ранджит, че им е подготвил някаква изненада.
    — Е — каза разговорливо преподавателят, — някой от вас, младши астронавти, измисли ли вече каква ракетна тяга ще има нашият космически кораб?
    Ранджит не беше измислил нищо, освен обичайната смес от гориво плюс окислител. Запази мълчание обаче, защото му беше ясно, че д-р Ворхулст има нещо друго наум, иначе не би повдигнал въпроса.
    До същия извод беше стигнало и момчето до него, но реагира по различен начин. Вдигна ръка и попита:
    — Не говорите за химическа тяга, нали, д-р Ворхулст? Какво тогава? Ядрена, може би?
    — Добра идея — кимна преподавателят, — но не, според мен ядрената тяга не е най-доброто, поне не ядрената тяга, за която говорите вие. О, проекти на ракети, задвижвани от последователно взривяване на ядрени бомби, има колкото искаш. Можем да поговорим и за тях, ако искате, но за прехода от НОО до Марс съществуват две доста по-добри възможности. И двете изискват някакъв вид космически елеватор, който да ги издигне до ниска околоземна орбита, защото и двете не притежават необходимата мощ да изведат дори малък товар от гравитационния кладенец на Земята. Едната е слънчевото платно. Другата е електрическата ракета.


    В рамките на десетина минути д-р Ворхулст изложи сбити и убедителни аргументи срещу използването на ядрени експлозии като ракетна тяга — най-напред стоеше въпросът за масивните щитове, които да предпазят астронавтите от смъртоносното лъчение, пък и кой изобщо би искал да взриви няколкостотин ядрени бомби в космоса? Слънчевите платна имали много плюсове, призна той, но били ужасно бавни и със слаба маневреност. Електрическата тяга, от друга страна, макар също да ускорявала бавно, не изисквала запаси от гориво и не изхвърляла нежелани отпадни продукти. Откъде идва електричеството ли? Едната възможност била ядрена електроцентрала на борда на кораба, но със същия успех можела да се използва и слънчевата енергия. Говорим за слънчевата енергия в открития космос, където няма нощ, нито лошо време, така че слънцето си свети непрекъснато.
    — И какво правим с въпросното електричество? Йонизираме някаква работна течност — газ като ксенона например, — газът се възпламенява, изригва от дюзите на ракетата при много висока скорост и привежда ракетата в движение.
    Спря, колкото да си поеме дъх.
    — Вярно — призна той, — електрическата ракета не може да постигне бързо ускорение. Но може да ускорява неограничен период от време, а колкото по-дълго трае ускорението, толкова по-висока е резултатната скорост. Можете да ускорявате през половината път. А после обръщате ракетите с дюзите напред и започвате да забавяте, докато пристигнете на Марс. Досеща ли се някой какво означава това?
    Ворхулст им даде минутка да съобразят, но никой не се справи.
    — Означава — обясни им накрая той, — че колкото по-далеч отивате, толкова по-висока скорост ще развиете. Електрическата тяга едва ли е подходяща за пътуване до Луната. Разстоянието е малко и времето няма да ви стигне, за да развиете висока скорост. За Марс обаче електрическата тяга е най-подходяща. А до външните планети, да речем Уран или Нептун, пътуването няма да отнеме много повече време, отколкото до Марс! А ако наистина ще ходите някъде далеч, например до облака на Оорт, ускорението постига такава висока скорост, че дори такова едно немислимо разстояние става достъпно!
    После замълча и се ухили.
    — Е — каза той, — не бързайте да залагате всичко на електрическата ракета, защото тя има един сериозен недостатък — електрически ракети просто няма. — Ворхулст повиши глас да надвика стоновете на разочарование. — Няма съмнение относно принципите й на действие. Но никой никога не е строил такава ракета, защото тя не може да излети от земната повърхност. Нужно й е нещо, което да я изведе в ниска околоземна орбита. Нещо като космическия лифт на Арцутанов, а както знаете, такива не се намират.
    Отправи им тъжна усмивка.
    — Е, някой ден и това ще стане — обеща той. — Тогава електрическите ракети ще влязат в серийно производство за нула време и мога да се хвана на бас, че поне двама-трима от вас ще пътуват до разни странни и вълшебни места. Но засега ще си стоим на Земята, защото космическите лифтове и електрическите ракети все още не съществуват.
    Което, като си помислиш, беше вярно, поне за маломерното пространство около Земята, макар че и това скоро щеше да се промени.


    В интерес на истината, малко по-далеч (но не много) сто петдесет и четири от въпросните електрически ракети вече се прицелваха право към Земята, а съществата в тях изобщо не ги смятаха за необичайни.
    Тези същества бяха едно-точка-петиците и те (или предците им) пътуваха между звездите с подобни космически апарати от много поколения насам. И мисиите им неизменно бяха от този вид. Работата беше там, че едно-точка-петиците имаха уникално място сред подчинените разумни видове в галактиката.
    Най-просто казано, те изпълняваха мокрите поръчки на големите галактици.
    На страничния наблюдател едно-точка-петиците биха се сторили странен избор за този вид служба. Без щитовете и протезите си едно-точка-петиците не бяха много по-големи от земната котка. Само че страничният наблюдател едва ли би имал възможност да види едно-точка-петиците в подобно „разсъблечено“ състояние. Незаменимите защитни устройства бяха с половината от телесната маса на едно-точка-петиците (оттам и наименованието им) и всеки елемент от тези устройства им беше жизнено необходим. Някои от тях предпазваха крехките органични същества от радиация — от йонизираните течове на ядрените електроцентрали в корабите и от лъчевата утайка, останала след отдавнашните им ядрени войни. Както и от смъртоносно силните ултравиолетови лъчи на родната им звезда, които проникваха свободно през озоновия слой на планетата им поради простата причина, че по-раншните им дейности я бяха лишили от такъв. Част от химическите им процесори отстраняваха отровите от въздуха, който дишаха, и от храната и водата, които приемаха. Други просто им помагаха да не полудеят от непоносимия шум, пропил всяка частица на техния свят (за тази цел използваха звукопоглъщащи обвивки и честотни занулители). Трети намаляваха интензитета на влудяващите проблясъци и изригвания, съпровождащи родната им индустрия.
    На планетата им имаше няколко изолирани местенца, където едно-точка-петиците можеха да се съблекат, без това да им струва живота. Това бяха залите за размножаване и раждане, също и сградите, където се извършваха медицински и хирургически процедури. Нямаше много такива. Понеже на опустошената им планета имаше толкова много неща, от които да се пазиш, да неутрализираш или предотвратяваш, подобни места бяха не само редки, но и изключително скъпи.
    Предвид всичко казано, човек би се запитал защо един толкова напреднал в технологично отношение вид като едно-точка-петиците не си е построил флотилия от кораби и не се е пренесъл на друга планета, където да започне на чисто.
    Всъщност едно-точка-петиците го били направили… веднъж.
    Само че проектът не се увенчал с успех. О, корабите били проектирани и построени, открита била и подходяща планета за преселението. Само че тогава се намесили големите галактици. След намесата им успехът на мисията се оказал така незначителен, че едно-точка-петиците не си и помислили да го повторят, нищо, че оттогава минали много хиляди години.

8.
Лято

    Като цяло учебната година беше разочароваща, но лятото започна добре за Ранджит Субраманиан. Да вземем оценките му например. Когато ги обявиха, Ранджит не се изненада от джентълменската четворка по философия (оценката му психология не се броеше, защото Ранджит беше отпаднал от курса заради убийствената скука), не беше изненадан и от шестицата си по астрономия, затова пък беше доволен. Виж, шестицата по статистика си беше пълна мистерия. Не му хрумваше друго обяснение, освен че високата оценка се дължи на допълнителната литература, която беше изчел, след като реши, че ще полудее, ако види още една хистограма на плътността. Библиотеката го беше спасила, предоставяйки му сериозни текстове върху неща като стохастичните методи и Бейсов анализ.
    Лошото на края на семестъра безспорно беше и краят на курса по астрономия. Но поне имаше послепис във вид на парти в дома на д-р Ворхулст.
    Въпреки това, докато вървеше от автобусната спирка към адреса, отпечатан на поканата му, Ранджит започна да се колебае. Първо, кварталът беше от хубавите и като такъв — непознат за Ранджит, защото двамата с Гамини го бяха избягвали по време на изследователските си обиколки из града. (Семейството на Гамини също живееше тук.) Второ, домът на Ворхулст се оказа не само по-голям от нормалното за еднофамилна къща, а и заобиколен с абсолютно ненужни веранди с колонади и отлично поддържана градина.
    Ранджит си пое дълбоко дъх, преди да отвори портата и да изкачи няколкото стъпала до верандата. Когато влезе в къщата, първото, което забеляза, беше приятният повей от вентилаторите на тавана. Това беше добре в колумбийската жега. Още по-добре му се отрази гледката на самия Йорис Ворхулст, застанал до жена, чиито внушителни размери си пасваха идеално с разточителната къща. Преподавателят се приближи да го посрещне, намигна му и кимна.
    — Ранджит — каза той и го поведе към жената, — много се радваме, че успя да дойдеш. Позволи ми да те запозная с мевроу Беатрикс Ворхулст, моята майка.
    Понеже нямаше идея как да подходи към ситуация като тази — запознанство с жена, при това доста светлокожа, която се извисяваше поне с три-четири сантиметра над него и тежеше поне с толкова килограма повече, Ранджит преви кръст в лек поклон. На мевроу Ворхулст такива явно не й минаваха. Тя сграбчи ръката му и я задържа.
    — Мили ми Ранджит, много се радвам да се запознаем. Синът ми няма любимци сред студентите си, но ако имаше — моля те, не му казвай, че си го чул от мен, — то ти със сигурност би бил един от тях. Освен това имам удоволствието да познавам баща ти. Прекрасен човек. Работихме заедно в един от комитетите по преговорите, когато имаше такива.
    Ранджит стрелна с поглед д-р Ворхулст с надеждата да получи от него някакви негласни указания какво би трябвало да каже на тази симпатична и напарфюмирана природна стихия. Уви, помощ не получи. Професорът посрещаше нови гости, но мевроу Ворхулст, усетила неудобството на Ранджит, лично му се притече на помощ.
    — Не си губи времето със стара вдовица като мен — посъветва го тя. — Вътре има няколко доста хубавки момичета, има и вкусни неща за похапване. Има дори от ужасните американски спортни напитки, към които Йорис се пристрасти в Калифорния, макар че лично аз не бих ти ги препоръчала. — Потупа за последно ръката му и го пусна. — Настоявам да дойдеш на вечеря у нас веднага щом Йорис се върне от Ню Йорк. А когато се върне, той ще бъде в лошо настроение, знам го. Винаги е така след поредния му неуспешен опит да убеди ООН в ползата от лифт на Арцутанов. Но от друга страна — добави г-жа Ворхулст, попоглеждайки към новите гости, — човек не може да ги вини, нали така? Хората още не са се научили как да мелят брашно заедно.


    Когато влезе в просторния салон, Ранджит наистина отбеляза присъствието на няколко симпатични момичета, но повечето от тях вече изглеждаха обградени от по няколко младежи. Ранджит кимна на трима-четирима състуденти, но за момента интересът му беше насочен най-вече към самата къща. Тя нямаше нищо общо със скромния дом на баща му в Тринкомалее. Подовете бяха от полиран бял цимент, в стените имаше отворени врати към голямата градина с палми и приканящ басейн. Ранджит вече беше обядвал, така че изобилието от храна не му направи впечатление. Американските спортни напитки, споменати от мевроу Ворхулст, той подмина с презрение, но скоро откри запас от добрата стара кока-кола и си взе едно шише. Тъкмо се оглеждаше за отварачка, когато от нищото се материализира прислужник, грабна шишето от ръката му, отвори го и изсипа колата във висока, предварително изстудена чаша, която също се материализира от нищото.
    Ранджит още зяпаше след прислужника, когато женски глас се обади иззад гърба му:
    — За малко да му отнемеш препитанието, между другото. Ако гостите си отварят сами бутилките с кола, прислужникът по безалкохолното ще остане без работа. Е, Ранджит, как я караш?
    Обърна се и позна бюргерската девойка от злополучните лекции по социология в първи курс. Мари… не, Марта… не.
    — Мира де Сойза — подсети го тя. — Ходехме заедно на социология миналата година. Радвам се да те видя пак. Чух, че работиш по теоремата на Ферма. Как върви?
    Ранджит не очакваше да му зададат точно този въпрос, особено хубава млада жена като тази. Даде й уклончив отговор:
    — Доста бавно, за жалост. Не знаех, че се интересуваш от Ферма.
    Тя като че се смути.
    — Е, май е редно да отбележа, че интересът ми се дължи на теб. След като чух, че си откраднал паролата на преподавателя по математика… какво, изненадан ли си? Всичките му студенти разбраха. Мисля, че ако семестърът не беше свършил, щяха да те изберат за отговорник на курса. — Мира му отправи приятелска усмивка. — Така или иначе, зачудих се какво толкова е могло да обсеби човек като теб. Или „обсебване“ е твърде силна дума? — Ранджит, който отдавна се беше примирил с техническото описание на своята неуспешна до този момент мисия, сви рамене. — Добре де — продължи тя, — да речем, че се запитах на какво се дължи силното ти желание да намериш доказателство за твърдението на Ферма. Доказателството на Уайлс със сигурност не е било онова, което Ферма е имал предвид, нали? Ако не заради друго, то защото почти всяка стъпка в доказателството на Уайлс цитира работата на други математици, работили дълго след като Ферма е починал и няма начин Ферма да е знаел, че… о, Ранджит, внимавай с колата си!
    Ранджит примигна стреснато, после видя какво има предвид момичето. Толкова се беше сащисал от обрата в разговора, че неволно беше наклонил опасно чашата. Изправи я и отпи голяма глътка да си прочисти главата.
    — Какво знаеш за доказателството на Уайлс? — попита настоятелно той. Вече не му пукаше дали спазва добрия тон.
    Мира де Сойза явно не се засегна.
    — Не много, всъщност. Само колкото да придобия представа за какво иде реч. Със сигурност не толкова, колкото би разбрал истински математик, естествено. Знаеш ли кой е д-р Уилкинсън? От математическия форум Дрексъл? Според мен неговото обяснение на постигнатото от Уайлс е най-просто и разбираемо.
    Гласните струни на Ранджит бяха временно парализирани поради факта, че самият той, когато за пръв път се опита да проумее доказателството на Уайлс, с огромно облекчение прочете анализа на същия този д-р Уилкинсън.
    Даде си сметка, че все пак е произвел някакъв звук, защото момичето Сойза го гледаше въпросително.
    — Тоест… — поясни той — казваш, че можеш да разбереш обяснението на Уилкинсън, така ли?
    — Разбира се, че мога — каза меко тя. — Обяснява го много добре. Просто прочетох обяснението… е — призна тя, — наложи се да го прочета пет-шест пъти, в интерес на истината. Както и да прегледам част от книгите, на които се позовава. Сигурно съм пропуснала много неща, но мисля, че придобих доста добра обща представа. — Изгледа го мълчаливо, преди да попита: — Знаеш ли какво бих направила на твое място?
    Ранджит беше напълно откровен:
    — Представа си нямам.
    — Ами, изобщо не бих се занимавала с Уайлс. Бих насочила вниманието си към други математици, които са работили през първите трийсет-четирийсет години след смъртта на Ферма. Сещаш се. Говоря за изследвания, които може да са повлияли на Ферма, докато е бил жив, може дори да е работил върху някои от тях. И… а — смени внезапно темата тя, вперила поглед някъде над дясното рамо на Ранджит, — ето го и моят отдавна изгубен Брайън Хариган с моето отдавна забравено шампанско.
    Отдавна изгубеният Брайън Хариган се оказа поредният несъразмерно едър американец, повлякъл със себе си хубаво момиче на двайсетина години. Удостои Ранджит с микроскопичен по своята продължителност поглед, после каза:
    — Извинявай, сладурано — обръщайки се към Мира де Сойза през пространството, заемано от Ранджит Субраманиан, като да беше съвсем празно, — но се заприказвах с… ъ, Девика. Тя, кажи-речи, е израснала в тази къща и обеща да ме разведе. Къщата се отличава с някои страхотни дизайнерски решения — забеляза ли циментовите подове? Така че ако нямаш нищо против…
    — Върви — махна с ръка Мира. — Просто ми дай шампанското, ако не се е стоплило съвсем, и заминавай. — И той отпътува, хванал под ръка момичето, което не беше казало и дума нито на Ранджит, нито на Мира де Сойза.


    Най-хубавото в отпътуването на Брайн Хариган беше, че сега Ранджит се оказваше в пълно владение на тази пълна с изненади, смущаваща и като цяло доста необикновена млада жена. (Макар че за възрастта й можеше да се спори, сигурен беше Ранджит. Беше поне с две или три години по-голяма от него. Може би и с повече.) Не гледаше, на разговора им като на романтично събитие. Младежът имаше съвсем бегла представа за свалките между момче и момиче, а съществуваше и елементът на име Брайън Хариган, който я наричаше „сладурана“. С едно-две подбутвания от негова страна Сойза запълни част от празнините в портрета на Брайън Хариган. Оказа се, че не е американец. Канадец бил. Работел за една от международните хотелски вериги, която проучвала възможностите за изграждането на нов луксозен хотел на един от плажовете на Тринкомалее. Уви, Мира не сподели онази конкретна информация, която човъркаше любопитството на Ранджит. От друга страна, каза си той, не беше негова работа дали момичето спи с онзи тип или не.
    Когато Ранджит настръхна при споменаването на Тринкомалее, Де Сойза се притесни.
    — Ами да. Разбира се. Трябваше да се сетя. Ти си оттам. Има ли много луксозни хотели в Тринкомалее?
    Ранджит призна, че не знае почти нищо за туристическите хотели в Тринко, освен че са много скъпи. Но после Мира го попита за храма на баща му, за който — поредната изненада, — изглежда, знаеше доста. Знаеше, че е бил издигнат на така наречения свещен хълм на Шива, знаеше, че е бил — е, не точно той, а предшественикът му, ограбен от португалците през седемнайсети век — едно от най-богатите места за поклонение в цяла Югоизточна Азия с неизчерпаеми запаси от злато, коприна, скъпоценни камъни и други неща, които монасите успели да натрупат през хилядагодишната история на храма. Знаеше дори за ужасния ден през 1624-та, когато португалският командир Константин де Са де Мензес заповядал на главния жрец да изнесе от храма всичко ценно и да го натовари на португалските кораби в пристанището, в противен случай го заплашил да обърне оръдията на корабите срещу храма. Главният жрец нямал избор. Изпълнил заповедта… след което Де Са заповядал да обърнат оръдията и храмът бил разрушен.
    — Ха — измърмори Ранджит, когато Мира приключи историческия си преглед. — Наистина знаеш доста за храма.
    Тя се смути.
    — Сигурно, макар че моите знания едва ли се покриват с твоите. Като си помислиш, моите предци са били сред плячкаджиите.
    На това Ранджит нямаше друг отговор, освен още едно „ха“. Излезли бяха в градината сред палмите и цъфналия джинджифил и седяха на пейка под група дървета. Недалеч се виждаше големият басейн, където състуденти на Ранджит играеха водна топка, незнайно как сдобили се с бански костюми. Един от слугите на Ворхулст беше успял да допълни с шампанско чашата на Мира и с кола чашата на Ранджит. Докато вървяха насам, младежи бяха подвиквали весело на Мира, един-двама поздравиха и Ранджит. Въпреки това Де Сойза не даваше признаци, че губи интерес към разговора им на четири очи. Ранджит също не губеше интерес. Което, като си помислиш, беше малко странно, защото досега не му се беше случвало да води толкова дълъг разговор с млада жена. Обикновено гледаше да претупа подобно общуване по най-бързия начин.
    Оказа се, че Де Сойза е обиколила почти целия остров с родителите си и обича всяка педя от Шри Лаика. Учуди се искрено, когато Ранджит й каза, че почти не е напускал Тринкомалее, като се изключи настоящият му престой в Коломбо и няколкото екскурзии от училище.
    — Никога не си ходил в Канди, така ли? И не си виждал как резачите се качват по палмите, за да изцедят сока, от който се прави пунш? — Отговорът на всичките й въпроси беше еднакъв. Не беше.
    Долу-горе по това време край тях мина мевроу Ворхулст, тръгнала да обиколи гостите.
    — Вие двамата, изглежда, си прекарвате добре — подхвърли тя и примижа с очи. — Да ви донеса ли нещо?
    — Не, благодаря ти, лельо Беа — каза Мира де Сойза. — Партито е чудесно. — А после, когато мевроу Ворхулст се отдалечи, тя отвърна на мълчаливия въпрос в очите на Ранджит: — Тук всички бюргери се познаваме помежду си, а и леля Беа наистина ми е нещо като роднина. Когато бях малка, прекарвах в дома й почти толкова време, колкото и вкъщи, а Йорис ми беше като по-голям брат, какъвто си нямах. Внимаваше да не се удавя, когато ме водеше на плажа, и ме връщаше вкъщи навреме за следобедния ми сън. — А после забеляза озадаченото изражение на Ранджит. — Какво? — попита тя.
    Той сви рамене в знак на извинение.
    — Нищо, просто се обърках малко. Наричаш я Беа. Мислех, че се казва… как беше… Мевроу.
    Мира бе така любезна да сдържи усмивката си.
    — Мевроу е госпожа на холандски. Всъщност се казва Беатрикс. — След това си погледна часовника и сбърчи притеснено чело. — Виж, ако искаш да идеш при приятелите си, не се съобразявай с мен. Сигурен ли се, че не искаш да поплуваш в басейна? В съблекалните тук има запас от бански с всякакви размери…
    Сигурен беше и още как. Колко дълго си бяха говорили, Ранджит не можеше да прецени. Мира де Сойза като че ли не бързаше да сложи край на раздумката им, но и това стана — малко по-късно — по вина на почти забравения Брайън Хариган. Той им напомни за присъствието си, като първо надникна, а после нахлу в малката им палмова градинка. Изглеждаше раздразнен.
    — Къде ли не те търсих — сопна се на Мира той.
    Тя стана и се усмихна.
    — На мен пък ми се стори, че си имаш компания — подразни го тя.
    — Говориш за момичето, което ме разведе из къщата? Беше много любезна. А къщата е великолепна. Стените са по метър дебели, пясък, натрошени корали и мазилка, така че климатик не им трябва. Не си забравила, че имаме резервация за вечеря, нали?
    Мира се извини, защото наистина беше забравила, каза на Ранджит колко приятно й е било да поговорят и си тръгна.
    Ранджит остана на партито. Само че вече не му беше толкова забавно, колкото преди. Обмисли идеята дали да не се топне в басейна и бързо я отхвърли. Присъедини се за кратко към групата студенти около Йорис Ворхулст, които разговаряха за неща, които вече бяха обсъждали в час; поседя с шепа гости, които гледаха и обсъждаха новините по телевизията под малкия навес до градинския зид. Новините, както можеше да се очаква, не бяха забавни. Онези ужасни севернокорейци бяха пуснали глутница свирепи и навярно болни от бяс кучета близо до границата с Южна Корея. Ухапани нямаше. Три от кучетата попаднали на противопехотна мина и се разхвърчали на парчета. Останалите били застреляни с картечница от пограничната охрана. Изобщо всички бяха на мнение, че нещо трябва да се направи по въпроса със Северна Корея.
    Ранджит с изненада откри, че му е лесно да разговаря с тези непознати — за световното положение, за нуждата от изграждане на космически лифтове, така че и обикновените хора да имат достъп до пътуванията в космоса, за това какви приятни хора са семейство Ворхулст, и за десетина други неща. По някое време гостите започнаха да оредяват и Ранджит прие това като знак, че е време и той да си тръгва.
    Партито му беше харесало, особено първата му част, знаеше и на какво се дължи това — на срещата с Мира де Сойза.
    По обратния път към кампуса Ранджит се хвана, че мисли — не по онзи момчешко-момичешки начин, разбира се — колко интересен човек е тази Мира де Сойза. И че се чуди как най-добре да подходи към убийството на Брайън Хариган.


    Така или иначе, Ранджит беше доволен, че се връща в Тринкомалее за лятото. Ганеш Субраманиан беше предположил, че синът му ще посвети основната част от времето си на подновени атаки срещу загадката на Ферма. Отчасти беше прав. Ранджит не беше забравил за теоремата на Ферма. Често се сещаше за нея, в най-неочаквани моменти, още повече сега, когато Мира де Сойза беше възбудила наново интереса му. Само че всеки път, когато се сетеше за теоремата, Ранджит полагаше усилия да я разкара от мислите си. Беше се провалил и нямаше нищо против да го признае.
    Пък и други неща окупираха вниманието му. От монасите чу, че на плажа обновяват един от по-старите туристически хотели и наемат колежанчета за лека работа срещу добро заплащане. Ранджит отиде да провери как стоят нещата. Работа наистина се предлагаше. Той подписа договор и за пръв път в осемнайсетгодишния си живот разполагаше с пари, които е заработил сам.
    Работата наистина не беше тежка, нито трудна. Официалното й название беше „експедитор“. Задълженията му бяха да си води бележки за съдържанието на всеки пристигащ камион със строителни материали, да съобщава по най-бързия начин на бригадира, ако някой от въпросните камиони се опита да напусне обекта, преди да е стоварил цялата доставка, и накрая, всяка сутрин да преглежда наличните запаси от строителни материали и да прецени каква част от тях е изчезнала през нощта. Частните охранители, наети от предприемача, бяха инструктирани да му съдействат при нужда. А и мотивацията им беше на ниво, защото знаеха, че загубите от кражби ще бъдат удържани от заплатата им.
    Освен това Ранджит си имаше четирима малки, но много активни лични помощници.
    Те не фигурираха във ведомостта на предприемача, но нито те, нито майка им бяха влизали в плановете на Ранджит за лятото. Ранджит се сдоби с тях случайно, когато един ден старият Ганеш Субраманиан му даде две чанти с храна, която според храмовия готвач щяла да се развали, ако скоро не бъде изядена.
    — Занеси чантите на г-жа Канакаратнам — каза той. — Сещаш се, жената на Киртис Канакаратнам. Помниш Киртис, нали? Онзи, когото арестуваха в Коломбо по обвинение в притежание на крадена стока. — Ранджит кимна. — Боя се, че семейството му е доста затруднено напоследък — продължи баща му. — Пуснах ги в старата ми къща за гости. Помниш къде е, нали? Бъди така добър да се отбиеш и да им оставиш храната, моля те.
    Ранджит нямаше нищо против. И къщата намери лесно. Помнеше я добре, защото там живееха един пътен инженер, който изпълняваше дребни поръчки за храма, и синчето му, с което Ранджит обичаше да си играе като малък.
    Къщата си беше, кажи-речи, същата. Малката градина, която съпругата на пътния инженер бе поддържала отпред, сега беше заета отчасти от зеленчуци и отчасти от бурени. Самата сграда имаше нужда от пребоядисване. Беше по-малка, отколкото я помнеше Ранджит, три маломерни стаи, външна тоалетна и водна помпа в едно далечно кьоше на двора.
    В къщата нямаше никого. Ранджит се поколеба — не му се искаше да влиза в отсъствието на наемателите, но и не можеше да остави чантите с храна отвън. Почука на незаключената врата, извика силно за поздрав и влезе.
    Първата стая беше кухня — печка на газ, мивка без кранове, но с канализационна тръба и голяма пластмасова кана за вода, полупразна; маса и столове и кажи-речи, нищо друго. От кухнята се влизаше в по-малка стая, очевидно нечия спалня, ако се съдеше по кушетката с възглавници и купчина нагънати чаршафи в единия ъгъл. Третата стая беше най-голямата, но и най-претъпканата — две бебешки люлки, две легла, три-четири скрина с чекмеджета, два стола… И още нещо.
    Имаше нещо по-различно от времето, когато Ранджит беше идвал тук като малък. А после забеляза, че в единия ъгъл на детската стая има следи от нещо на стената. Приближи се и видя избледнелите до неузнаваемост останки на религиозен плакат с надписи на санскрит.
    Ама, разбира се! Това беше североизточният ъгъл на къщата — ъгълът за пуджа в миналото, свещеното място за молитви и съзерцание, което присъстваше в дома на всеки богобоязлив хиндуист. Какво беше станало с него? Къде беше идолът на Шива — или на друг от боговете — върху малкия му постамент? Къде беше кадилницата с тамян или чинийката за цветя, или другите ритуални предмети? Нищо не беше останало! Минали бяха много години откакто Ранджит се беше простил с илюзията, че е набожен човек, но сега, като гледаше купчината изпрани, но несгънати детски дрехи, струпани в свещения ъгъл за молитви, той изпита чувство на… ами, почти на отвращение. Никое нормално хиндуистко семейство, набожно или не, не биваше да прави така.
    Когато чу гласове откъм двора и отиде да се представи, вече не беше толкова сигурен, че това е нормално хиндуистко семейство. Главата на семейството, съпругата на Киртис Канакаратнам, не беше облечена като нормална-хиндуистка жена. Беше с мъжки работен гащеризон и мъжки ботуши. Теглеше бебешка количка, в която сред някои по-дребни предмети имаше две големи туби с вода и едно малко момиченце. Имаше още три деца — момиче на десетина-единайсет години, което носеше на гърба си друго момиче, най-малкото, и момче, помъкнало брезентова торба на рамо.
    — Здравейте — поздрави ги Ранджит. — Аз съм Ранджит Субраманиан, синът на Ганеш Субраманиан. Баща ми ме прати да ви донеса някои неща. Оставих ги на масата вътре. Вие сигурно сте госпожа Канакаратнам.
    Жената не отрече обвинението. Пусна дръжката на количката и хвърли поглед на спящото дете вътре. После протегна ръка на Ранджит.
    — Аз съм жената на Канакаратнам — потвърди тя. — Благодаря ви. Баща ви е много добър към нас. Да ви предложа чаша вода? Нямаме лед, но сигурно сте жаден, щом сте донесли онези неща чак дотук.
    Така беше. Ранджит изпи с благодарност чашата с вода, която жената му сипа от едната туба. (Трябвало да носят отдалеч питейната си вода, обясни тя. Преди години едно цунами наводнило кладенеца им със солена вода от залива и кладенецът така и не се оправил. Водата ставала за пране и за готвене, но не утолявала жаждата.)
    Госпожа Канакаратнам, забеляза Ранджит, беше на трийсетина години, в добро здраве, не беше грозна, нито нетърпимо глупава, но имаше зъб на света, който се беше обърнал срещу нея. Друго интересно нещо у госпожа Канакаратнам беше, че не обичаше да й казват госпожа Канакаратнам. Обясни, че и на нея, и на мъжа й изобщо не им харесвало дето са заседнали в този тропически заден двор, наречен Шри Ланка. Искали да са някъде, където всеки ден се случва нещо ново — вероятно имаше предвид Америка, реши Ранджит. От следващите й думи се разбра, че предположението му е било вярно. Американското посолство отказало да им издаде визи, затова заминали за друга страна — Полша, но и там не им потръгнало.
    — Така че — заяви тя с известно предизвикателство в гласа, — направихме единственото възможно нещо. Приехме американски имена. Той не ми даваше да му викам Киртис. Прие името Джордж, а аз — Дороти. Накратко — Дот.
    — Хубаво име — каза Ранджит, макар че нямаше мнение по въпроса. Просто искаше да успокои враждебността в гласа й.
    Явно успя, защото жената се разприказва. Обясни, че дали американски имена и на децата си, когато се родили. А те се раждали през година. Първа била Тифани, на единайсет, после единственото момче — Харолд, на девет, накрая Роузи и Бетси, на седем и на пет. После Дот небрежно спомена, че в момента мъжът й бил в затвора — каза го по такъв начин, че Ранджит реши да се въздържи от коментар.
    Децата му допаднаха веднага — бяха готини хлапета, понякога сладки, друг път забавно нахални, но явно взимаха присърце трудната, хлъзгава, но и интересна работа на порастването. Ранджит толкова много ги хареса, че преди да си тръгне от къщата на Канакаратнам, предложи да ги заведе на плажа при първа възможност.
    Следващият му почивен ден беше след четиридесет и осем часа. По-голямата част от тях Ранджит прекара в колебания дали му е по силите да поеме отговорността, която вървеше с отправената покана. Какво щеше да прави например, ако някое от децата поискаше да, ами, сещате се, да иде по нужда?
    Оказа се, че тази отговорност принципно се пада на Тифани. Когато Роузи каза, че й се пишка, Тифани я заведе в плиткия прибой, където сериозното разреждане, предлагано от Бенгалския залив, се погрижи за санитарните изисквания. А когато на Харолд му се доходи по голямата работа, Тифани го заведе в една от преносимите тоалетни на строителните работници, без изобщо да занимава Ранджит с това. Извън паузите за естествени нужди четиримата се плискаха в плитчините, Ранджит — начело като водач на групата, децата — в редичка зад него като патета. Обядваха със сандвичи, които свиха от бюфета за работниците. (Работниците май нямаха нищо против; и те харесаха децата.) В горещите следобедни часове децата дремнаха под палмите край плажа, а когато Тифани им каза да прекратят лудориите, те седнаха и Ранджит им разказа вълшебни истории за Марс, Луната и многобройното котило на Юпитеровите спътници.
    Разбира се, в други части на света събитията далеч не бяха така идилични.
    В израелски училища десетгодишни палестински момичета взривяваха себе си и всички наоколо. В Париж четирима яки северноафриканци демонстрираха отношението си към френската политика, убивайки двама от пазачите на Айфеловата кула и изхвърляйки единайсет туристи от най-горната й платформа. Също толкова лоши неща се случваха във Венеция и Белград, и още по-лоши в Рейкявик… а малкото световни лидери, чиито страни все още не бяха обхванати от пламъци, бяха на път окончателно да изчерпят идеите си за справяне със ситуацията.
    На Ранджит обаче не му пукаше особено…
    Е, не точно. Определено му пукаше за тези неща, когато се замислеше за тях, но гледаше да се замисля колкото се може по-рядко.
    В това той доста напомняше за френетично празнуващите герои от разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“. И неговият свят, като техния, беше сериозно болен. Но в онзи конкретен момент слънцето грееше, а децата изпаднаха във възторг, когато им показа как да хващат морски костенурки и да си правят състезание с тях. Обожаваха историите му. Обичаха да ги слушат почти толкова, колкото той обичаше да ги разказва.


    Може да е странно, но по същото време част или всички (рядко биваше възможно да се каже с дори приблизителна точност) от големите галактици се опитваха да втълпят подобен урок на други живи същества, съвсем, ама съвсем различни.
    Тези други същества не бяха костенурки, разбира се, макар че имаха по костенурски твърди черупки и по костенурски нисък коефициент на интелигентност. Големите галактици се опитваха да ги научат как да използват оръдия на труда.
    Това беше една от многобройните задачи, които големите галактици си бяха поставили сами. По човешки стандарти, това навярно би минало за опит да се повиши стандарта на живите същества в галактиката.
    Идеята беше, че ако твърдочерупковците се научат да използват лост, кука и камък за хвърляне, това може да са първите им стъпки към зараждаща се интелигентност. Ако това се случеше и при минимална намеса от страна на големите галактици, твърдочерупковците биха могли да стигнат и по-далеч. Дори биха могли да извървят пътя до високите технологии, без да открият междувременно такива нежелани етапи като подчинението, експлоатацията и войната.
    Е, този проект щеше да отнеме много, много време. Но пък големите галактици не страдаха от липса на време и смятаха, че опитът си струва. Смятаха, че биха си стрували всичките положени усилия, ако в бъдещата история на вселената има поне един вид, който е успял да стигне до етапа на космическото колонизиране и трансформацията на материя, без по пътя да е усвоил изкуството на убийството. Големите галактици несъмнено бяха интелигентни и могъщи. Но понякога бяха и наивни.

9.
Лениви дни

    Като цяло, Ранджит беше доволен от лятото си. Задълженията му на обекта не бяха тежки, а и изглежда, никой нямаше нищо против, че води четирите си патета на работа. Дот настояваше, че трябва да се занимава с тях само в дните, когато й е крайно наложително да отсъства от къщи. Само че тези дни не бяха малко. Понякога й се налагаше да отсъства, защото си търсеше работа, но в това отношение все нямаше късмет. По-често излизаше, за да продаде поредната дребна семейна собственост, която да осигури за кратко препитанието на децата.
    Ранджит забеляза, че отсъствията й зачестяват. Реши, че Дот вероятно е свикнала да му има доверие за домочадието си. Нямаше нищо против. Дали от искрен интерес или обикновена любезност, но децата изглеждаха очаровани както от историите му, така и от математическите трикове, които им показваше. Явно дългогодишните му занимания с теорията на числата не бяха отишли напразно. Умееше да си играе с числата по начин, за който повечето хора дори не бяха чували.
    Да вземем за пример умножението тип руски селянин. Като за начало Ранджит реши, че единствено Тифани знае да умножава. На другите каза:
    — Няма нужда да се срамувате, ако не знаете как се умножават числа. В миналото е имало много възрастни, особено в места като Русия, които също не са можели да го правят. Затова измислили един номер. Нарекли го „руско умножение“. Ето как става. Първо написваме двете числа едно до друго, ето така. Да речем, че искате да умножите двайсет и едно по трийсет и седем.
    Той извади малко тефтерче от джоба си, което се беше сетил да вземе, написа числата и им показа страницата:
                            21     37
    — После… можете ли да умножавате по две? Хубаво. После удвоявате числото отляво, тоест двайсет и едно, и намалявате наполовина числото отдясно и ги написвате под първите числа. Ето така…
                            21     37
                            42     18
    — Получава се остатък едно, след като разделите числото отдясно, но няма значение. Забравяме за остатъка. Продължавате да удвоявате и да делите на две, отново и отново, докато числото отдясно не се сведе до единица.
                            21     37
                            42     18
                            84      9
                            168     4
                            336     2
                            672     1
    — А после зачерквате всички редове, в които дясното число е четно.
                            21     37
                            84      9
                            672     1
    — Събирате числата в лявата колона.
                            21     37
                            84      9
                            672     1
                            _________
                            777
    Отдолу Ранджит написа триумфално: „21×37=777“ и каза:
    — И ето ви го отговора!
    И зачака реакция. Получи цели четири, различни. Малката Бетси се сети какво трябва да направи и изпляска с ръце, аплодирайки успеха на Ранджит. Роузи изглеждаше доволна, но озадачена, Харолд се мръщеше, а Тифани любезно попита дали Ранджит ще й заеме тефтерчето и химикалката си. Взе да пише нещо, а Ранджит надничаше над рамото й. Ето какво написа Тифани:
    37×2=74
    21:2=10,5
    10,5×74=777
    — Да — обяви тя, — толкова се получава. Кажи две други числа, Ранджит, моля те.
    Ранджит й даде лесна задача, осем по девет, а после още по-лесна, когато и Харолд поиска да опита. Успя и изглежда, нямаше нищо против да направи още елементарни руски умножения, но по-малките момичета май бяха на път да се разбунтуват. Ранджит възпря желанието си да им покаже защо руското умножение е пример за бинарна аритметика и реши да го отложи за друг път. Доволен от първия си успех в преподаването на теория на числата, той каза:
    — Това беше забавно. А сега да хванем още няколко костенурки.


    Гамини Бандара се прибра в Шри Ланка навреме, но когато се обади на Ранджит, имаше неприятни новини. Програмата му била дори по-запълнена, отколкото се опасявал. Нямало как да дойде в Тринкомалее, така че дали Ранджит не би дошъл в Коломбо, за да се видят?
    Ранджит се подразни и не успя да скрие добре раздразнението си.
    — Ами — проточи той, — не знам дали ще успея да се измъкна от работа.
    Но Гамини беше убедителен, а и се оказа, че бригадирът на обекта няма нищо против да пусне Ранджит в неплатен отпуск за колкото дни иска (понеже бригадирът имаше зет, който да поеме работата и да прибира надниците на Ранджит, докато той отсъства). А и Ганеш Субраманиан направи всичко възможно да му съдейства. Отначало Ранджит се притесняваше, че баща му ще се разстрои на нова сметка от появата на Гамини в картинката. Оказа се, че греши. Изглежда, една кратка среща, при това на голямо разстояние от Тринкомалее, не се броеше за проблем. Ганеш улесни сина си максимално.
    — С автобус ли? — каза той и махна пренебрежително с ръка. — Няма нужда да вземаш автобуса. Имам един служебен пикап, който не ползвам. Вземи го, Ранджит. Можеш да го караш цялото лято. Току-виж емблемата на храма върху вратите ти спестила неприятности, като спукани нарочно гуми от разни разбойници и прочие.
    И така Ранджит пристигна в Коломбо с пикапа и с чанта багаж като за няколко дни. Странно, но Гамини го беше уведомил, че ще отседне в хотел, а не в къщата на родителите си. Изборът на хотела не го изненада — двете момчета често бяха навестявали бара му по времето, когато изследваха града, — но не можеше да повярва, че бащата на Гамини му е позволил да прекара дори една нощ извън дома им.
    Когато Ранджит попита за Гамини на рецепцията, служителят посочи към бара. И Гамини наистина беше там — в бара, и не беше сам. Компания му правеха две момичета, а на масата имаше почти празна бутилка вино.
    Тримата станаха да посрещнат Ранджит. Русото момиче се казваше Пру; другото, Маги, имаше коса с цвят на червило, какъвто човешките гени не бяха в състояние да произведат.
    — Запознахме се на самолета — поясни Гамини, след като ги представи един на друг. — Американки са. Казват, че учат в Лондон, в университета по изящни изкуства. Там не те учат на друго, освен как да изглеждаш добре. Ох!
    Възклицанието се дължеше на Маги, червенокосата, която го ощипа по ухото.
    — Не обръщай внимание на този клеветник — каза тя на Ранджит. — С Пру учим в „Камбъруел“. Това е колежът в университета по изкуствата, където се учи здраво. Гамини не би издържал и една седмица там.
    Ранджит протегна ръка. Двете момичета се здрависаха енергично с него.
    — Аз съм Ранджит Субраманиан — представи той.
    Червенокосата Маги се засмя.
    — О, знаем кой си — уведоми го тя. — Гамини ни разказа всичко за теб. Ти си нисък човек с дълго име и си посветил времето си на борба с една-единствена математическа задача. Гамини каза, че ако задачата изобщо може да се реши, то ти ще си човекът, който ще й види сметката.
    Ранджит, който все още страдаше от пристъпи на вина задето е зарязал теоремата, не знаеше как да отвърне на казаното. Погледна за помощ към Гамини, но и неговото изражение вонеше на вина.
    — Слушай, Ранджи — подхвана той с тон, виновен повече и от лицето му. — По-добре да започна с лошата новина. Когато ти писах, се надявах, че ще прекараме поне два дни заедно. — Той поклати глава. — Няма да стане. Баща ми е организирал пълна програма за всеки ден, броено от утре. Семейство, какво да правиш.
    Какво да прави, наистина? Ранджит си спомни дните преди Гамини да замине за Лондон. Беше разочарован и не го скри.
    — Имам една седмица на разположение. И кола.
    Гамини сви рамене и каза с известно раздразнение:
    — Нищо не мога да се направя. Дори и днес искаше да остана за вечеря, но аз му отказах категорично. — Той изгледа Ранджит от главата до петите, после се ухили. — Адски се радвам да те видя, по дяволите! Дай да те прегърна!
    Срещу това Ранджит нямаше възражения, отначало, за да не изложи Гамини пред момичетата, а после, когато усети допира на стройното, горещо тяло на приятеля си, го обля вълна от спомени и искрена обич.
    — Хей, да ти поръчаме нещо за пиене — предложи Гамини. — Пру, погрижи се, моля те.
    Спомнил си закачките за университета по изкуствата, Ранджит реши, че темата става за разговор.
    — Значи искаш да ставаш художничка, така ли? — обърна се той към Маги.
    Тя го изгледа невярващо.
    — Какво, и да гладувам до смърт? Как ли не! Почти сигурно е, че ще преподавам рисуване в някой общински колеж близо до Тернът, Ню Джърси, където живеят нашите. Или там, където работи съпругът ми, когато се сдобия с такъв.
    Русата Пру се включи:
    — Аз пък много бих искала да стана художничка. Но няма да го бъде. Нямам никакъв талант, нито пък искам да се връщам при семейството си в Шейкър Хайтс. Голямата ми мечта е да започна работа в някоя от големите аукционни къщи, „Сотбис“ или друга такава. Парите са добри, работиш с интересни хора, а и ще съм сред изкуство през цялото време, нищо че не е излязло от моите ръце.
    Маги подаде на Ранджит коктейла му от кола и арак, после се засмя.
    — Мечтай си — подхвърли тя.
    Пру протегна крак покрай Гамини и я ритна.
    — Свиня такава. Знам, че няма да стане веднага. Започваш като стажант, а после току-виж ти възложили задачата да следиш номерата на табелките за наддаване в дъното на залата — сещаш се, там, където истинският аукционер рядко поглежда. Ранджит? Не ти ли харесва коктейлът?
    На това Ранджит не знаеше как да отговори. С Гамини все това си поръчваха, когато изследваха заедно Коломбо, но откакто приятелят му замина, не беше пил тази напитка. Вдигна чашата към устните си и вкусът му допадна. На този коктейл, както и на следващия.
    Макар вечерта да се различаваше от очакванията му, не беше и съвсем за изхвърляне. По някое време момичето на име Пру придърпа стола си към неговия. Той веднага забеляза три неща в нея. Беше топла, мека и ухаеше доста приятно. Е, не можеше да се сравнява с Мира де Сойза и дори — макар и по различен начин — с мевроу Беатрикс Ворхулст, но все пак беше приятна.
    Понеже не беше идиот, Ранджит си даваше сметка, че миризмата на жените се дължеше на продукт, който можеш да си купиш във всяка дрогерия. Нямаше значение обаче. Пак си беше приятно, а Пру имаше и други достойнства, сред които охотата й да се притиска в ръката му и забавните неща, които ръсеше от време на време, всъщност доста често. Така или иначе, Ранджит реши, че си прекарва доста добре.
    Но с напредването на вечерта той си даде сметка, че са налице доста въпроси без отговор. И когато двете момичета отидоха да си напудрят нослетата в дамската тоалетна, той реши, че сега е моментът да повдигне някои от тях. Като за начало попита Гамини дали се е виждал често с някое от тях в Лондон. Гамини вдигна изненадано вежди.
    — Не ги бях виждал, докато не се качиха на самолета в Дубай и не се заприказвахме.
    — О, ясно — каза Ранджит, макар да не беше съвсем така. За да стане малко по-ясно, попита: — Ами приятелката ти Мадж?
    Гамини го изгледа продължително и развеселено.
    — Знаеш ли какъв ти е проблемът, Ранджит? Твърде много се тревожиш. Мадж е в Барселона и вероятно се забавлява с някой навитак. Поръчай си още един коктейл.
    Ранджит така и направи. Всъщност и двамата си поръчаха още по едно, същото направиха и момичетата, когато се върнаха на масата. Но приятната атмосфера от по-рано не се върна. Питието на Ранджит стоеше недопито пред него, както и на другите. А после Маги прошепна нещо в ухото на Гамини.
    — О, добре — каза й Гамини, после се обърна към Ранджит. — Е, май е време да вдигам гълъбите. Много ми е приятно, че се видяхме отново, но с баща ми потегляме за къщата на баба утре сутринта. Затова ние ще тръгваме. — Той стана и се усмихна. — Дай прегръдка, а?
    Ранджит го прегърна, после получи прегръдка от Маги.
    — Не е нужно да плащате нищо, между другото — добави Гамини, когато двамата станаха да си ходят. — Всичко се пише на сметката на баща ми. Хайде, сладка.
    И докато двамата с Маги се провираха между масите към вратата, Ранджит разбра какво се е криело зад местоимението в множествено число.
    И ето го него, сам с момичето на име Пру.
    Липсваше му опит, който да му подскаже какво се очаква от него при дадените обстоятелства. Затова пък беше гледал достатъчно американски филми, за да не мълчи като последния кретен.
    — Искаш ли още едно питие? — попита любезно той.
    Тя поклати глава и се ухили. После кимна към почти пълната чаша пред себе си.
    — Още с това не съм се преборила. А и още едно питие би било напълно излишно, не мислиш ли?
    Мислеше, но се беше изчерпал откъм идеи за следващия си ход. Във филмите мъжът обикновено канеше жената на танц, но тук това нямаше как да стане — в бара нямаше дансинг, а и Ранджит не умееше да танцува.
    Пру се притече на помощ.
    — Беше много приятна вечер, Ранджит Субраманиан — каза тя. — Но утре искам да стана рано и да разгледам града. Как мислиш, дали сервитьорът ще се съгласи да ми извика такси?
    Ранджит се изненада.
    — Не си ли отседнала в този хотел?
    — Направихме резервациите си ден преди да тръгнем от Лондон и нямаше много възможности за избор. Но хотелът не е далеч, на пет минути път с кола.
    В този момент Ранджит разбра какво трябва да направи и го направи. Пру нямаше нищо против да се повози в храмовия пикап — нищо че Ранджит не беше съвсем трезвен зад волана, — прояви интерес и към информацията за длъжността на баща му в храма, както и към краткия разказ за дългата и колоритна история на „Тиру Конесварам“. Дотам, че когато стигнаха до хотела й, Пру го покани на чаша кафе, за да поизтрезнеел.
    От туристическата агенция бяха резервирали на момичетата младежки хотел, фоайето беше пълно с млади хора и доста шумно, затова Пру предложи на Ранджит да се качат в стаята й. Поговориха си, седнали близо един до друг, и географската близост си каза думата. В рамките на един час Ранджит изгуби девствеността си или поне девствеността си по отношение на противоположния пол. Много му хареса. На Пру също — толкова, че го направиха още два пъти преди сънят да ги обори.


    Слънцето се беше изкачило високо и напичаше през прозорците, когато някой пъхна ключ в ключалката и ги събуди. Беше Маги. Не изглеждаше изненадана да завари Ранджит и Пру в едно от двете легла в стаята. Гамини? О, той си тръгнал отдавна, скочил от леглото и се облякъл със скоростта на светлината веднага щом от рецепцията се обадили, че баща му е долу и го чака.
    — Нали не си забравила — каза Маги и стрелна с въпросителен поглед приятелката си, — че братовчедът на преподавателя ти по живопис ще ни води на обяд в посолството? Вече е десет и петнайсет.
    Ранджит, който на свой ред навличаше дрехите си със скоростта на светлината, прие това като знак, че е време да се омита. Не беше толкова сигурен как да си вземе довиждане с Пру, а този път тя не му помогна. Е, целуна го шумно за довиждане. Но когато той си предложи несмело услугите да ги разведе из града, ако искат да го разгледат, тя каза, че не вижда как биха могли да го вместят в разписанието си за днешния ден, а и за следващите, в интерес на истината.
    Ранджит схвана намека. Целуна я още веднъж, доста по-хладно, махна за довиждане на Маги и си тръгна.
    Намърда се в пикапа и се зае да обмисли ситуацията. Разполагаше с колата й със собствената си свобода за цяла седмица. Само че нищо не го задържаше в Коломбо, нищо не го примамваше и към друга част на Шри Ланка. Затова сви рамене, запали двигателя и пое по дългия път назад към Тринкомалее.
    Час по-късно вече караше по магистралата и се чудеше какво ще каже баща му, когато го види да се прибира по-рано от предвиденото. Мислите му обаче бяха насочени най-вече към госпожица Пру Някоя си. Защо се беше държала по този начин — всъщност по няколко взаимно противоречиви начина — по време на кратката им, но — поне за Ранджит — крайно съдържателна среща? Беше изминал почти трийсет километра от магистралата, когато стигна до задоволителен отговор.
    Е, „задоволителен“ не беше най-точната дума. Можеше да се закълне, че е открил ключа от палатката, но обяснението никак не му харесваше. Стигнал бе до заключението, че действията на Пру са били продиктувани от краткия й престой в града, а не от желание за сериозна връзка.
    Час, час и нещо Ранджит тъна в нерадостни мисли. Но и те не траяха дълго. Каквито и мисли да са се въртели в главата на Пру, нещата, които тялото й беше правило, докато ги е мислила, бяха повод за изключително приятни спомени и размишления. Ранджит си призна, че това несъмнено е било едно от най-приятните преживявания в живота му. Е, явно нямаше да се повтори с тази конкретна партньорка, но на света имаше и други жени, нали така? Сред тях и такива, които не биха искали да го забършат набързо, преди да са напуснали страната.
    Като например Мира де Сойза?
    Това беше една нова и интригуваща мисъл за Ранджит. Реши да пробва един експеримент с въображението си, а именно да превърти спомените си от нощта с Пру Някоя си, но да замести Пру с Мира.
    Досега Ранджит не беше мислил за Мира по този начин, но откри, че не му е трудно да си я представи в гореспоменатата роля. Беше и доста приятно освен това, поне докато мисълта за канадското хотелиерче, Брайън Хариган, не му развали фантазиите. Мисълта за него не беше от приятните.
    Ранджит се отказа неохотно от експеримента си и продължи да кара, като се опитваше да не мисли за нищо.


    Слънцето почти залязваше, когато най-сетне стигна до Тринкомалее. Замисли се дали да не се прибере в самотната си стая, но реши, че му се говори с някого — е, не за Пру Безименната, разбира се. Просто да поговори. Реши да си пробва късмета в къщата на Канакаратнам и уцели.
    Всички си бяха у дома. Вратата беше затворена, но Ранджит чуваше гласа на Дот Канакаратнам. Когато Тифани му отвори, Ранджит видя, че майка й седи на масата и говори по мобилен телефон. (Ранджит не знаеше, че има такъв.) Когато го видя на прага, тя каза набързо няколко заключителни думи в телефона и затвори капачето му. Нещо в лицето й притесни Ранджит — гняв? Тъга? Не можа да прецени.
    — Прибираш се по-рано, Ранджит — каза тя. — Мислехме, че ще прекараш повече време с приятеля си.
    — И аз така мислех — отвърна той с известно съжаление в гласа, — но не се получи. Въпреки това си прекарах добре. — Нямаше намерение да им обяснява точно колко добре, освен да им разкаже това-онова за Коломбо, но личицата на хлапетата го спряха. — Нещо не е наред ли? — попита след кратка пауза той.
    Дот отговори от името на цялото семейство.
    — Джордж. Мъжът ми. Избягал е.
    След такава новина не вървеше да си говорят за столичните забележителности. Ранджит попита за подробности. По някакви неведоми полицейски причини Джордж Канакаратнам бил прехвърлен от един затвор в друг. По пътя станала катастрофа. Охраната и шофьорът загинали. За разлика от Канакаратнам, който просто си тръгнал.
    — От местната полиция висяха тук цял ден — вметна Харолд, когато майка му замълча колкото да си поеме дъх. — Казаха, че татко може да се е качил на някоя лодка. Имало мост над голяма река надолу по шосето.
    — Но нямало никаква кръв — обяви победоносно Роузи, което озадачи Ранджит. При двама загинали на мястото на катастрофата би трябвало да има доста кръв.
    Тифани изясни ситуацията.
    — Иска да каже, че не е имало кръв в задната част на автобуса. Само в преградата на шофьора. Така че татко най-вероятно не е пострадал.
    Дот изгледа предизвикателно Ранджит.
    — За теб Джордж може да е обикновен затворник, но за тях е техният татко. И те го обичат — уведоми го тя. После каза, вече по-дружелюбно: — Да ти сипя ли чаша чай? Искаме да ни разкажеш всичко за пътуването си.
    Ранджит прие поканата и седна на масата. Но така и не можа да подхване историята си, защото Тифани размаха ръка. Но не вниманието на Ранджит искаше да привлече, както се оказа, а на майка си.
    — Сега ли да му кажем за писмото? — попита момичето.
    Дот изгледа стреснато Ранджит.
    — Ох, извинявай. Толкова неща ни се струпаха, че съвсем забравих. — Разрови купчината писма на масата, извади един плик и го подаде на Ранджит. — Донесе го един от монасите. Престояло цяла седмица в храма, защото никой не им бил казал къде си отседнал.
    — А тази сутрин, когато най-после разбрали, отишли да ти го дадат, но в стаята ти нямало никой — вметна Тифани. — Мама им казала, че могат да оставят писмото тук и че ние ще ти го дадем.
    Дот го погледна смутено.
    — Така беше, да. Полицаите бяха тук и аз нямах търпение да ми се махнат от главата…
    Млъкна, осъзнала, че Ранджит не я слуша. Обратният адрес на плика беше на крайбрежния хотел до строителния обект, на който работеше Ранджит. Същият адрес беше отпечатан и на бланката вътре, а текстът гласеше:
    „Скъпи Ранджит,
    Ще остана тук няколко дни. Дали не бихме могли да се видим на чаша чай или нещо такова?“
    И беше подписано от Мира де Сойза.
    Ранджит не изчака предложения от Дот чай.
    — Ще се видим по-късно — каза той и хукна към вратата.
    Пътят с автомобил до хотела отне двайсетина минути. Младата жена на рецепцията беше крайно любезна, но когато разбра за кого я пита Ранджит, не можа да го зарадва с нищо.
    — О, но те си тръгнаха вчера, госпожица Де Сойза и господин Хариган. Мисля, че поеха обратно към столицата.
    Когато се върна в пикапа, Ранджит призна пред себе си колко дълбоко съжалява, че я е изпуснал… и колко му е противен фактът, че Мира пътува заедно с канадеца. Подкара бавно и унило по обратния път. На отбивката към къщата на Канакаратнам Ранджит забави, но след кратко колебание я подмина. Беше донякъде интересно, че съпругът на Дот е успял да избяга от федерален затвор. А и Ранджит беше чакал с нетърпение да разкаже на децата за пътуването си. Е, за част от него.
    Но не точно сега. Точно сега не искаше да говори с никого за нищо.
    На следващия ден се върна на работа. Зетят на бригадира никак не се зарадва да го види, но пък дечурлигата на Канакаратнам бяха толкова щастливи, когато се отби да ги вземе, че радостта им компенсира всичко останало. А когато дойде времето за приказки, те изслушаха притихнали разказа му как царете на Канди отблъсквали дълги години европейските завоеватели (Ранджит беше прочел подробностите в нета рано сутринта) и май изобщо не се сетиха за своя баща беглец.
    Майка им също не отваряше дума за това, поне през следващите няколко дни, а после, когато Ранджит се отби да вземе децата поредната сутрин, те бяха заети.
    Дот Канакаратнам седеше на масата и прибираше дрехи и домакински вещи в сакове, а четирите деца слагаха на свой ред багажа си в по-малки чанти. Видяла въпроса в очите на младежа, Дот се усмихна широко.
    — Имам страхотна новина, Ранджит! Едни наши стари приятели са ми намерили работа! Тук, в Тринко, но долу при пристанището. Не разбрах каква точно е работата, но казаха, че заплащането било добро, а давали и квартира!
    Погледна го очаквателно.
    — Това е… чудесно — каза той, полагайки усилия да оправдае очакванията й. Зачуди се как е възможно да приеме работа, чието естество не знае, но после си даде сметка, че жената е отчаяна, и не задълба по темата. — Кога тръгвате?
    — Почти сме готови. Искам да те помоля за нещо, Ранджит. Пикапът на баща ти още е на твое разположение, нали? А такситата са толкова скъпи. Ще ни откараш ли до пристанището?

10.
Нов живот за семейство Канакаратнам

    Пикапът наистина беше на негово разположение — ходеше с него на работа по предложение на баща си, — така че можеше да ги закара. Поне след като предупредеше бригадира, че зет му може да изкара още една надница на негово място. Когато се върна в къщата на Дот, всичко беше готово. Двайсетина минути по-късно децата седяха отзад и пищяха от вълнение, а Дот седеше до него, вперила поглед в наближаващото пристанище.
    Ранджит рядко беше идвал тук след примирието. Още имаше следи от анархията във външния свят. В другия край на пристанището се виждаха обтекаемите силуети на две ядрени подводници, навярно индийски, а и какво ли още не! Имаше рибарски съдове, и то не от четириместния вид, който можеше да се види на всеки плаж на острова. Тези бяха от по-дълбоководните, които можеха да навлизат на стотина и повече километра в морето и бяха предназначени за индустриален риболов. Имаше товарни кораби с всякакви форми и размери, едни товареха, други разтоварваха. Но най-силно го изненадаха друг вид кораби — снежнобели, със спасителни лодки, закачени за бордовете и с редици от люкове. Виж ти, туристическите кораби се бяха върнали! Ранджит не устоя на изкушението и спря на удобно място, за да ги покаже на децата. Очакваше да се разшумят от вълнение, но те само си зашепнаха енергично на ухо.
    Дот обаче не искаше да се бавят.
    — Мирувайте — обърна се тя към децата. После каза на Ранджит: — Ще ми се да стигнем колкото се може по-бързо. Виждаш ли магазинчето за сувенири близо до кея с белите кораби? Мисля, че това е мястото.
    Беше по-скоро павилион, доста олющен и без наплив на клиентела. Няколко възрастни туристи с ярки шорти до коленете и хавайски ризи менте разглеждаха мързеливо цветните пощенски картички и пластмасовите слончета. А Дот Канакаратнам искаше да иде там с все децата и багажа.
    — Да, това е мястото — каза тя. — Приятелите ни ще дойдат да ни вземат, така че ти по-добре тръгвай, Ранджит. — После внезапно го прегърна. — Много ще липсваш на децата, Ранджит, а и на мен! — После децата го прегърнаха на свой ред. И когато подкара обратно, Ранджит видя, че всичките плачат.
    Той, разбира се, не заплака. Все пак беше голям мъж. Пък и хората го гледаха.


    Ранджит не бързаше да се върне на работа сега, когато нямаше малки деца, които да го забавляват. Четири-пет крайбрежни ресторантчета и закусвални чакаха да свърши митническата проверка и пътниците от туристическите кораби да слязат на брега. Ранджит паркира до най-малко атрактивното на вид заведение, поръча си чаша чай и се замисли колко бързо бяха спечелили сърцето му хлапетата на Дот.
    Странно беше, помисли си той, че Дот знае за апартамента, който вървял с работата, но няма представа каква е самата работа. За миг дори се запита дали му е казала истината.
    Глупаво беше да се съмнява. Защо би пазила тайни от него, в крайна сметка? Излезе от закусвалнята и хвърли поглед към мястото, където ги беше оставил.
    Нямаше ги.
    Ранджит се сбогува мислено с тях и им пожела късмет, после подкара бавно по крайбрежното шосе. Подмина малък товарен кораб, натоварен с канела за износ, до него имаше сингапурски кораб, който разтоварваше — както лесно можеше да се предположи — автомобили, компютри и домакински уреди, произведени в Китай. По-нататък имаше група туристически кораби, далеч не толкова лъскави при оглед отблизо. Неколцина пътници явно не бяха проявили интерес към разходките до скалата Свами или бащиния му храм и висяха по парапетите на горната палуба. Сред тях имаше и малко момиченце, което махаше радостно…
    Не! Не беше някакво малко момиченце. Беше Бетси Канакаратнам! А Тифани тичаше към нея, явно с намерение да я сгълчи. На няколко метра встрани беше единственото момче в семейството, хванало за ръка нисък мъж с тъмна кожа.
    Възможно ли беше да е Киртис Канакаратнам? Едва ли можеше да е друг. Тифани тъкмо казваше нещо на мъжа, повлякла за ръка сестричката си.
    Мъжът кимна замислено. После се обърна към Ранджит, който се беше подал от прозорчето на пикапа недалеч от кораба. Ухили се широко и му махна.
    Жестът беше повече от ясен — даваше знак на Ранджит да се качи на кораба, като сочеше към малък паркинг недалеч, после към себе си и към мостчето, което свързваше кораба с кея. Ранджит не се поколеба. Зави към паркинга, изключи двигателя, затръшна вратата на пикапа и се затича към мостчето.
    В движение отбеляза, че корабът не е от петдесетхилядитонните чудовища, които обикаляха Карибите и гръцките острови. Този беше доста по-малък, много по-мръсен и боята му се лющеше кажи-речи навсякъде. В края на мостчето едър мъж с черна брада и бяла униформа стоеше до картов четец и малка порта. До него бе застанал предполагаемият Джордж Канакаратнам, който пошушна нещо в ухото на брадатия, после се обърна да посрещне Ранджит.
    — Качвайте се, качвайте се! Толкова се радвам да се запознаем, господин Субраманиан. Децата само за вас говорят! А сега — насам, моля — нека слезем долу при Дот и ще видите каква страхотна каюта има за децата, цялата на тяхно разположение! Плащат ми добре, а изглежда, ще намерят работа и за Дот. Голям късмет извадихме, наистина!
    — Ами, да — съгласи Ранджит, — май наистина ви е излязъл късметът…
    Но Канакаратнам явно нямаше търпение да го слуша, особено двусмислени забележки като тази, която намекваше за успешното му бягство от затвора.
    — Така си е — побърза да каже той. — И добре плащат! Само да слезем по тази стълба…
    Слязоха, минаха по друг коридор, после надолу по друго стълбище, като Киртис (или Джордж) Канакаратнам не прекъсна и за миг скорострелната си рецитация какъв късмет било извадило семейството му и как децата направо били влюбени в Ранджит Субраманиан. Минаха през седем или осем врати, всичките от онзи вид, който се затваря херметически при извънредно положение и повечето с надпис „Вход забранен“. Накрая стигнаха до различна врата, от онези, пред които спираш и чукаш. Така направи и Канакаратнам. Отвори им едър брадат мъж.
    — Сомалиец е — обясни Канакаратнам на Ранджит. — Те всичките изглеждат така.
    Кимна на брадатия и брадатият му кимна на свой ред. А после, със съвсем различен тон, Канакаратнам каза:
    — А сега седнете. Налага се да останете тук ден-два. По-добре не вдигайте врява, нито се опитвайте да излезете, иначе той ще ви убие.
    Посочи сомалиеца. Мъжът явно разбираше достатъчно езика, защото потупа многозначително големия нож, затъкнат в колана на панталона му.
    — Разбрахте ли? — попита Канакаратнам. — Не вдигайте шум и не се опитвайте да излезете. Стойте тук, докато някой не дойде да ви каже, че вече можете да излезете. Ако не създавате неприятности, мога да ви обещая едно интересно пътуване… след като превземем кораба.

11.
Пиратски живот

    Мина малко повече време, отколкото Канакаратнам беше обещал, преди да освободят Ранджит. Достатъчно, за да го нахранят няколко пъти — добре при това, защото кухнята беше все пак кухня на туристически кораб. Най-малко два пъти Ранджит потъва в неспокоен сън на твърдата кушетка до стената. Сомалиецът излиза няколко пъти, но не пропускаше да заключи вратата след себе си. Ранджит доста се замисли, преди да поеме риска и да натисне дръжката, но вратата така или иначе се оказа здраво заключена. Канакаратнам намина няколко пъти, явно в опит да прояви любезност. Охотно му обясни какво става. На втория ден пиратите — точно тази дума употреби Канакаратнам — „пирати“ — щурмували мостика, обезоръжили онази част от екипажа, която не била минала на тяхна страна междувременно, и обявили, че корабът поема по курс към пристанището на Босасо в Сомалия. Преди Ранджит да бъде освободен, пиратите обрали всички ценно от корабния трезор и всичко преносимо от пътническите каюти, а самите пътници уведомили, че скоро ще поемат живи и здрави към дома си, стига семействата или приятелите им да осигурят нужната сума за откупа. („Ще се изненадаш — каза Канакаратнам на Ранджит — какви пари биха дали някои хора, за да върнат у дома любимата си баба.“) Колкото до самия кораб, ако го откарали без проблеми до Сомалия, с малко прясна боя и свестни фалшиви документи, той можел да се превърне в най-значимия им приход.
    Всичко било бизнес, нищо повече. Даже, както обясни Канакаратнам, не било по-различно от което и да било търговско начинание. От началото на двайсет и първи век пиратството се превърнало в доста голям бизнес само по себе си, имало брокерски къщи, които приемали парите по откупите и ги предавали на пиратите, като в замяна гарантирали безопасното предаване на заложниците.
    — Всъщност — заключи доволно Канакаратнам — се оказа истински късмет за мене, че ме хванаха с крадената стока… Съкилийникът ми в Батикалоа трябвало да участва в отвличането, но го прибрали на топло за нещо друго. Разказа ми всичко и когато се измъкнах, знаех къде да отида.
    Но дори и деловото пиратство от време на време си имаше неприятна страна. Едната неприятна страна, както Ранджит можеше да се досети, беше начинът, по който пиратите постъпваха с онези от членовете на екипажа, които им се противопоставеха твърде енергично. (Ранджит попита за това Канакаратнам, но той така и не му отговори. Което само по себе си беше достатъчно красноречив отговор.)
    Когато Канакаратнам му каза, че корабът вече е под техен контрол и той може да излезе, Ранджит разбра, че е имало поне една неприятна случка. Свързана била с капитана, който се оказал човек с чувство за дълг и отказал да предаде ключовете за трезора. Разбира се, проблемът бил решен бързо. Пиратите застреляли капитана й назначили на негово място първия офицер, който проявявал далеч по-голяма охота да сътрудничи. Новоизлюпеният капитан лично извадил ключовете от джоба на покойния си началник и ги връчил на пиратите.

    Ранджит никога не се беше качвал на туристически кораб преди. Въпреки необичайните обстоятелства, този туристически кораб все още предлагаше цял куп абсурдни забавления. На най-горната палуба имаше басейн (който не се използваше при силно морско вълнение, каквото имаше почти през цялото време). Кухнята продължаваше да предлага богато и вкусно меню, нищо че пътниците се хранеха сгъчкани в единия ъгъл на трапезарията под дулата на пушки. Казиното беше затворено, но това едва ли имаше значение, защото пътниците така или иначе се бяха разделили с всичките си кредитни карти и пари в брой. Баровете също бяха затворени, нямаше ги и вечерните представления в кафе-театъра. Но във всяка каюта вървяха филми по телевизията, а времето беше хубаво.
    Твърде хубаво, според Канакаратнам.
    — По-добре да имаше облаци — мърмореше той. — Човек не знае колко очи има горе и дали не ни следят. Сателити — поясни, когато Ранджит го изгледа озадачено. — Разбира се, те не обръщат голямо внимание на старо ръждясало корито като нашето, но никога не се знае. О — добави той, спомнил си дадено обещание, — Тифани те търсеше. Искаше да те пита дали ще й помогнеш с хлапетата на горната палуба.
    — Защо не — съгласи се веднага Ранджит. Нямаше търпение да се види отново с четирите си другарчета. Чувстваше се гадно, разбира се, но правеше всичко по силите си да го скрие. Когато се качи на откритата палуба под яркото тропическо слънце, той не се сдържа и вдигна поглед към небето.
    Разбира се, не би могъл да види очите в небето. Не беше и очаквал да ги види, но това не му пречеше да се пита кой ли може да ги наблюдава в момента.
    И, разбира се, нямаше никаква представа, че част от тези очи са с напълно извънземен произход.

    Оказа се, че сред пътниците има двайсетина деца на възраст от шест-седем до четиринайсет години. Повечето говореха в една или друга степен английски и Тифани помоли Ранджит — разбира се — да им разкаже някоя история, за да забравят гледката на разстреляния капитан, чийто труп беше стоял почти цял ден недалеч от тенис кортовете.
    Трудна задача. Две от десетинагодишните така и не спряха да плачат, а немалко от другите хлапета не можеха да откъснат поглед от въоръжения пират, който патрулираше по палубата. Донякъде Ранджит сам усложни задачата си, защото вместо да им покаже простичкото руско умножение, с което беше забавлявал децата Канакаратнам по-рано, той реши да ги научи как да броят на пръсти двоично.
    Не пожъна успех. Никое от присъстващите деца не беше чувало за двоични числа. Когато Ранджит им обясни, че ако искат да представят числото едно в двоичен запис, могат да напишат старата позната единица, но ако искат да представят две, трябва да напишат 10, за три — 11, и така нататък, веднага разбра, че е ударил на камък.
    Въпреки това продължи храбро урока.
    — Така стигаме до броенето на пръсти — каза им той и вдигна двете си ръце. — Представете си, че всеки пръст представлява едно число… да, Тифани, знам какво ще попиташ. Да, броим палеца за пръст. — (Тифани не беше казала нищо, но въпреки това кимна енергично.) — Всяка цифра трябва да е или 1 или 0, защото двоичното смятане работи само с тях. Когато пръстите са свити — той стисна ръце в юмруци, — всеки пръст е нула. Вижте сега. — Сложи юмруци на масата пред себе си. — В двоичната система тези десет свити пръста представляват числото 0000000000. Което е друг начин да се каже, че всичките десет нули са числото нула, защото без значение колко нули ще напишете, числото пак си е нула. Вижте сега обаче.
    Той изпружи всичките пръсти и на двете си ръце.
    — Сега всичките ми пръсти са единици и двоичното число, което показвам в момента, е 1111111111. Това означава, че ако искате да го представите по нормалния начин, трябва да напишете едно за последната единица в редичката, плюс две за единицата до нея. Плюс четири за следващата — изобщо удвоявате всеки път, чак до петстотин и дванайсет за последната единица на лявата ръка. Значи сме написали… Написа с молив на парче хартия:
      1
      2
      4
      8
     16
     32
     64
    128
    256
    512
    — И ако ги съберем всичките, получаваме:
    ________
    1023
    — Значи сте преброили на пръсти чак до хиляда и двадесет и три!
    Ранджит плъзна поглед по публиката си. Реакцията не оправда очакванията му. Вече четири-пет деца плачеха, а израженията на останалите варираха от объркване до негодувание.
    А после, със закъснение, започнаха въпросите.
    — Имаш предвид, че…
    — Чакай малко, Ранджит, да не би да казваш, че…
    И накрая безценното:
    — О, я да видим дали съм разбрала правилно. Да речем, че броим риби. Значи единицата в края на дясната ръка означава, че имаме една-единствена риба, а следващата единица в редичката сочи, че тук рибите са две, после четири и осем риби, и така чак до цяла купчина — единицата в другия край на редичката — която се състои от петстотин и дванайсет риби. После събираме всичко в едно и получаваме хиляда двайсет и три риби. Така ли е?
    — Да — потвърди доволно Ранджит. Да, беше доволен въпреки факта, че единствените деца, които откликнаха, бяха децата на Дот и Киртис Канакаратнам, а единствената, която наистина разбра обяснението му, беше, разбира се, Тифани.
    Самият Канакаратнам, изглежда, не се притесняваше от неуспеха на Ранджит да разведри децата. Когато седна при него на обяд — менюто включваше два вида супа, три различни салати и поне пет-шест предястия, — той каза одобрително:
    — Днес си записа червена точка, Ранджит. — Не спомена как точно, макар че младежът, който беше зърнал трупа на покойния капитан, имаше доста добра представа за какво говори новоизлюпеният пират.
    Когато се върна при него час по-късно, Канакаратнам беше по-конкретен:
    — Гледай все така да показваш, че ни съдействаш. Някои от приятелите ми задават въпроси. Ето какво. Трябва да съберем информация за всеки от пътниците, за да знаем какъв откуп да поискаме, но повечето от колегите ми не говорят език, който пътниците да разбират. Ти ще ни помогнеш, нали?
    В тона на Канакаратнам се съдържаше въпрос, но предвид ситуацията Ранджит нямаше право на избор. Ясно му беше, че трябва да съдейства на пиратите, ако иска да оцелее, затова през следващите два дни разговаря с пътниците — някои ужасени, други гневни — за банковите им сметки, доходите им, недвижимата им собственост и евентуални богати роднини.
    Не беше разпитал и половината, когато ги застигнаха неприятностите.


    Беше още тъмно, когато промяна в звука на корабните двигатели събуди Ранджит. Приспивният ритъм изчезна, заменен от рязък, силен гърмеж. Още по-стряскащи бяха виковете, които долитаха от коридора пред стаята му. Ранджит надникна и видя членове на първоначалния екипаж да тичат към изходите. Всички мъкнеха по два-три куфара, явно задигнати от пътническите каюти и несъмнено натъпкани с откраднати вещи. Крясъците идваха най-вече от гърлото на един пират, който подкарваше екипажа към изходите. Пиратите бяха ядосани и притеснени. Пленените членове на екипажа изглеждаха уплашени до смърт.
    Ранджит прецени, че ще е добре още веднъж да докаже охотата си за сътрудничество. Хукна в обратната посока към едно от вътрешните стълбища, където други членове на екипажа хвърляха куфари и сакове към неговото ниво. Наведе се да вземе два сака и да ги помъкне заедно с другите носачи, когато чу детски глас да вика името му. Вдигна поглед и видя Дот Канакаратнам и децата й да слизат към него по стълбите. Всички те, дори малката Бетси, носеха плячка, а Тифани преливаше от информация. Час-два по-рано един от пиратите забелязал корабни светлинки откъм кърмата.
    — Но на радара не се виждало нищо — информира го развълнувано Тифани. — Знаеш какво означава това, нали?
    Ранджит не знаеше, но можеше да се досети.
    — Военноморски съд с антирадарно устройство?
    — Именно! Зад нас има разрушител или нещо такова! Няма как да стигнем до Сомалия, така че ще трябва да спрем някъде по-близо — Индия или Пакистан, може би — и да се скрием в джунглата. Горе се мъчат да направят радиовръзка с някоя от местните банди, която да ни помогне.
    — И защо им е на местните бандити да ни помагат, вместо просто да ни отнемат плячката? — попита Ранджит.
    Децата дори не се опитаха да му отговорят, а Дот каза само:
    — Хайде. Помогни ни да свалим тези неща.


    След като всичко ценно беше свалено до изхода на палуба Б, пиратите останаха без работа. Повечето се пръснаха по външните палуби, като оглеждаха притеснено хоризонта за неуловимия от радара преследвач и още по-притеснено се взираха напред за суша, където корабът да пристане.
    Нямаше какво друго да се види, освен вода. И да имаше кораб или суша наблизо, Ранджит не ги видя. По обяд му писна да се оглежда, слезе долу да потърси нещо за ядене, после се прибра в каютата си и се метна на леглото. Заспа веднага…
    А после се събуди от оглушително стържене на метал и яко разлюляване, което едва не го изхвърли от леглото. Очевидно бяха пристигнали.
    След минутка корабът се успокои, макар да остана леко наклонен. Ранджит се огледа за нещо, което да вземе — не намери, — после тръгна към десния изход, като се държеше за перилата. Почти цялата плячка беше свалена на брега и лежеше нахвърляна на сантиметри от вълните на прибоя. Повечето хора също бяха слезли — пирати, пътници и членове на екипажа. Някои от пиратите викаха на моряците и пътниците да дръпнат мокрите куфари по-далеч от вълните. Ранджит се огледа, не видя местни хора на брега и нагази в топлата, дълбока до коленете вода.
    Не че нямаше следи от човешко присъствие. Явно бяха попаднали на някой от изоставените плажове из Индийския океан, използвани до неотдавна за евтино и необезопасено нарязване на стари кораби за скрап. Въздухът вонеше на машинно масло и ръжда. По протежение на прибоя стърчаха фрагменти от корозирали корпуси и изхвърлена корабна мебелировка — столове, легла, маси, — твърде стари и повредени, за да ги прибере някой. Но никъде не се виждаха отчаяните бедняци, занимавали се с нарязването на корпусите и отделянето на ценните части от двигателите и другото оборудване… мъжете, които често бяха умирали на този плаж, натровени от токсичните вещества, чието безопасно неутрализиране би оскъпило значително операцията на всеки по-добре охраняван участък от крайбрежието. А каква част от отровите и канцерогенните вещества бяха останали в пясъка и водата наоколо, Ранджит можеше само да гадае.
    Знаеше само, че единственият начин да се справи с този проблем е като се махне възможно най-бързо от плажа.
    Само че обещаваща перспектива за това не се очертаваше. И да беше уговорено съдействие на местни бандити, Ранджит не виждаше и помен от тях. Е, може и да беше зърнал нещо за миг, някаква сянка, скрита зад храсталаците, но когато се вгледа по-внимателно, тя не беше там.
    Газейки току зад Ранджит, Дот Канакаратнам правеше всичко по силите си да държи четири детски ръце едновременно, без да пуска саковете с плячка. Накрая се предаде и тикна единия сак на Ранджит.
    — Дръж — каза тя. — Вътре са резервните дрехи на Джордж. Дръж сака, докато той не се появи отнякъде. Искам да измъкна децата на сухо.
    Не изчака отговор. Повлякла децата, Дот тръгна по горещия пясък към следата на прилива, спря и се огледа за съпруга си. Ранджит пък внезапно привлече вниманието на един от пиратите, който размахваше пистолета си към група членове на екипажа, но виковете му несъмнено бяха предназначени за Ранджит. Младежът не беше сигурен какво точно иска от него пиратът, но можеше да се обзаложи, че е нещо неприятно. Затова закима енергично с глава в знак на съгласие, а после се обърна и хукна с всички сили, заобикаляйки кърмата на заседналия кораб. Спря чак когато изгуби от поглед пирата…
    Точно тогава за пръв път чу далечното скръбно тръбене.
    Беше страховит звук, не беше мелодия, но определено напомняше музикалния фон от филм на ужасите в момента, когато зомбитата се надигат от своите ковчези. Ранджит явно не беше единственият, който го чу. Нагоре по плажа един проснал се на пясъка пират, изтощен и задъхан от газенето във водата, приседна и се огледа зачудено. Същото направи и друг, както и двама от екипажа на кораба, всичките сядаха или ставаха, въртяха глави в опит да установят откъде идва звукът.
    Тогава Ранджит ги видя — наниз от далечни въздухоплавателни машини, които идваха към тях откъм морето. Хеликоптери. Поне дузина, всичките снабдени със странни устройства като чинии за супа, които се въртяха при всяка промяна в курса на хеликоптерите, неизменно насочени към хората на плажа… после звукът стана по-силен…
    И ставаше все по-силен и по-силен.


    През остатъка от своя много дълъг живот Ранджит Субраманиан така и не успя да забрави онзи ден на плажа. След него имаше и много по-лоши дни, вярно, но онези ужасяващи и унизителни мигове под акустичния преграден огън на хеликоптерите се бяха запечатали неизличимо в паметта му. Ранджит никога не беше попадал в обсега на този вид обезсилващо оръжие, с което разполагаха съвременните бойни машини. Не бе имал представа какво може да причини подобен звук на тялото му. Най-тежкия удар понесе стомахът му — червата му се изпразниха, повръщаше на пристъпи, болката и гаденето бяха непоносими.
    Но атаката не се ограничи с обезсилващи оръжия. Поне двама от пиратите съумяха да потиснат ужаса на собствените си тела и да изстрелят по един залп към хеликоптерите. (За лош късмет на Ранджит един от тях беше Киртис Канакаратнам.) Това се оказа грешка. Всеки хеликоптер имаше по два отворени люка, единият зает от картечар, другият — от също толкова смъртоносен гранатометчик, така че двамата пирати паднаха, преди да са изстреляли втори залп.
    Колкото до другите наблюдатели от небесата…
    На тях инцидентът се стори озадачаващ, дори на онези, наречени девет-ръкокраките.
    О, девет-ръкокраките и преди бяха виждали човешки престрелки. Девет-ръкокраките бяха единствената клиентска раса, която големите галактици насърчаваха в лингвистичните й занимания, и главната й мисия беше да информират своите господари какво си говорят човеците — само че няма как да шпионираш дълго човеците, без да се натъкнеш на насилие под една или друга форма. Девет-ръкокраките бяха сметнали, че поне този път знаят какво се задава. Когато идентифицираха настръхналия от химически оръжия кораб, който дебнеше отдалеч друг кораб, очевидно невъоръжен, те решиха, че най-вероятно ще станат свидетели на поредното кръвопролитие. Дори се запитаха дали си струва да остават тук само за да видят поредния пример на масово убийство.
    Затова се изненадаха, че толкова малко от човеците на брега бяха усмъртени с помощта на далекобойните оръжия от въздушните машини.
    Вида на оръжията разпознаха бързо — устройството за въздушно компресиране и всички останали, — защото ги бяха виждали и преди. В крайна сметка, почти нямаше оръжие, създадено от човешката раса, което да не е било използвано от други раси на други места и в други времена из галактиката. И девет-ръкокраките добре знаеха — от историята на други видове, използвали подобни оръжия в далечното галактическо минало — какви неприятни и унизителни ефекти имат такива оръжия върху незащитеното органично тяло.
    Причината за озадачението на девет-ръкокраките беше следната — защо тези примитиви предпочетоха въздушнокомпресивното оръдие вместо обичайния набор от далекобойни експлозивни снаряди, които са далеч по-смъртоносни за органичното тяло?
    Когато сблъсъкът на повърхността приключи, отговорните лица сред девет-ръкокраките спориха дълги минути, преди да решат дали да докладват за видяното.
    В крайна сметка го направиха. Докладваха го точно и в детайли, оставяйки на големите галактици сами да си направят изводите, а самите те си оставиха известна свобода за маневриране посредством заглавието, което сложиха на рапорта си: „Пример за аномален сблъсък“.

12.
Съд

    Ранджит не видя почти нищо от кръвопролитието, защото вниманието му беше ангажирано изцяло със собствените му унизителни проблеми. Освен че се чувстваше така, сякаш стадо бесни свине са вилнели из храносмилателната му система, благодарение на субзвуковото оръдие — и точно според програмирането му — се беше оцапал грандиозно. Не му се беше случвало от ранна детска възраст и беше забравил колко отвратителна е цялата тази история.
    Успя да съблече омацаните си дрехи, тръгна със залитане към топлата вода и използва най-малко оцапаната част от облеклото си, за да се изтърка. Междувременно измисли план. Отмъкна сака с дрехите на Китрис Канакаратнам, който Дот му беше дала да носи. В сака нямаше обувки, а Ранджит не искаше да облича чуждо бельо, но останалото беше налице — панталони, тениски и дебели вълнени чорапи, които с малко късмет щяха да опазят краката му от острите камъчета на плажа. Облече се и излезе от укритието си, за да види какво става.
    Изглеждаше зле и миришеше още по-зле. Хеликоптерите бяха кацнали в права редица и в момента от търбусите им се изсипваха поне стотина въоръжени войници — пакистанци или индийци, предположи Ранджит, макар че не познаваше добре нито едните, нито другите. Които и да бяха, те бързо и ефикасно разделиха хората на четири групи. В първите две бяха пътниците — в едната мъжете, в другата жените. Двете групи се поизмиха в морето, а неколцина войници им подаваха пешкири и одеяла, с които да се подсушат и увият. Ранджит забеляза, че войниците, които помагаха на женската група, също бяха жени, макар че с униформите и оръжията полът им трудно се различаваше.
    На двайсетина метра надолу по плажа група от трийсетина мъже и жени правеха опит да се почистят, без никой да им помага, нито да ги охранява. Купчина пешкири и одеяла бяха оставени наблизо за самообслужване. По малкото познати физиономии Ранджит ги причисли към категорията на екипажа… но дори да не познаваше никого, пак би стигнал до този извод заради екзалтираното облекчение, което излъчваха лицата им. Спасени в последната минута.
    Имаше още една група. На хората в нея не беше позволено да се почистят, нито да се преоблекат. Лежаха по лице с ръце на тила, пазени от четирима войници с насочени оръжия.
    Нямаше съмнение кои влизат в тази група. Ранджит огледа проснатите на пясъка хора, но дори да имаше сред тях членове на семейство Канакаратнам, не успя да ги познае по гърбовете. Но нито един не беше толкова дребен, че да е дете.
    Един от охраняващите ги войници се загледа в Ранджит, извика му нещо неразбираемо и размаха пушката си.
    Явно самотната му разходка беше събудила подозрителността на войниците.
    — Добре — извика в отговор той, с надеждата, че не се съгласява с нещо неприемливо, и се огледа трескаво за възможности.
    Трудно беше да се каже към коя от групите принадлежи Ранджит. Все пак пътниците очевидно се ползваха с привилегии, затова той махна на войника и тръгна към мъжката група, която си чакаше реда за чисти дрехи. Нареди се на опашката и кимна усмихнат