Скачать fb2
Дан на Хрътките

Дан на Хрътките

Аннотация

    Пълна с убийци, магове, политика, интрига, хумор, напрегнато действие, ярки характери и напълно оригинален подход към магията… една от най-оригиналните и завладяващи фентъзи поредици в последно време.
Интерзоун
    Дайте ми свят, в който всяко море крие рухнала Атлантида, всяка руина нашепва сказание, всеки прекършен меч е мълчаливо свидетелство за незнайни битки. Дайте ми, с други думи, фентъзи творбата на Стивън Ериксън… майстор на изгубени и забравени епохи, ваятел на епично фентъзи.
Salon.com
    Истински епичен по обхват, Ериксън няма равен на себе си, стане ли дума за действие и въображение, и влиза сред ранга на автори като Толкин и Доналдсън в своята визия за митичното, а може би дори ги надвишава.
SF Site

    Стивън Ериксън е археолог и антрополог. Дебютният му роман „Лунните градини“ беляза началната глава на епическата поредица „Малазанска Книга на мъртвите“, призната за една от най-значителните творби в жанра фентъзи за това хилядолетие.


Стивън ЕриксънДан на Хрътките

    Този роман е в памет на моя баща,
    Р. С. Лъндин, 1931–2007.
    Липсваш.

Благодарности




Действащи лица



    Пикър, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул
    Бленд, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул
    Анци, пенсиониран мостовак и съдружник в кръчмата на К’рул
    Малът, пенсиониран мостовак и лечител
    Блупърл, пенсиониран мостовак
    Фишер, бард, редовен посетител в кръчмата на К’рул
    Дюйкър, бивш Имперски историк на Малазанската империя


    Белам Ном, младеж
    Ралик Ном, пробудил се убиец
    Торвалд Ном, братовчед на Ралик
    Тисера, съпруга на Торвалд
    Кол, Член на Градския съвет на Даруджистан
    Истрайсиън Д’Арл, Член на Градския съвет на Даруджистан
    Ханут Орр, Член на Градския съвет на Даруджистан, племенник на покойния Търбан Орр
    Шардан Лим, Член на Градския съвет на Даруджистан
    Мурильо, застаряващ хубавец и дуелист
    Круппе, въздебеличък дребосък
    Мийзи, собственичка на хана „Феникс“
    Ирилта, редовна посетителка в хана „Феникс“
    Скърви, кръчмар в хана „Феникс“
    Сълти, слугиня в хана „Феникс“
    Чалис, жена на Видикас, дъщеря на Истрайсиън Д’Арл
    Горлас Видикас, най-новият член на Градския съвет на Даруджистан, бивш Герой на празненството
    Крут от Талиент, агент на Гилдията на убийците
    Газ, убиец
    Торди, жена на Газ


    Майстор Квел, навигатор и чародей на Търговска гилдия Тригали
    Фейнт, акционер
    Реканто Илк, акционер
    Суитист Сафърънс, акционер
    Глано Тарп, акционер
    Емби Боул, пенсиониран от Нередовните от Мот и отскорошен акционер
    Юла Боул, пенсиониран от Нередовните от Мот и отскорошен акционер
    Прешъс Тимбъл, пенсионирана от Нередовните от Мот и отскорошна акционерка


    Грънтъл, керванен охранник в продължителен отпуск
    Стони Менакис, собственичка на школа по фехтовка
    Харло, дете
    Бедек, „чичо“ на Харло
    Мирла, „леля“ на Харло
    Снел, дете
    Байниск, работник в мините
    Веназ, работник в мините
    Скорч, новонает телохранител
    Леф, новонает телохранител
    Мадрун, новонает пазач на имение
    Лазан Дор, новонает пазач на имение
    Стъдлок (или Стъдиус Лок), кастелан
    Хъмбъл Межър, мистериозно присъствие в криминалния подземен свят в Даруджистан


    Чилбаис, демон
    Барук, Член на Кабала Т’орруд
    Воркан, Майстор на Гилдията на убийците
    Себа Крафар, Майстор на Гилдията на убийците
    Апсал’ара1, една от убитите в Драгнипур
    Кадаспала, един от убитите в Драгнипур
    Дерудан, вещица на Теннес
    К’рул, Древен бог
    Драконъс, един от убитите в Драгнипур


    Корлат, Тайст Андий, соултейкън
    Орфантал, Тайст Андий, соултейкън, брат на Корлат
    Каллор, претендент
    Лейди Енви, зрителка
    Аномандър Рейк, Син на Тъмата, Рицар на Мрака, Владетел на Черен Корал
    Спинок Дурав, Тайст Андий
    Ендест Силан, магьосник Тайст Андий
    Каладън Бруд, Боен главатар
    Гуглата (Качулатия бог), Богът на смъртта
    Дич, един от убитите в Драгнипур
    Сеймар Дев, вещица
    Карса Орлонг, воин Теблор Тоблакай
    Пътника, странник
    Сенкотрон, Богът на Сянка
    Котильон, Въжето, Бог покровител на убийците
    Пророк Сийч, Върховен жрец на Падналия, бивш посредствен артист на име Мънъг
    Силана, Елейнт
    Старата/Старицата, Велик гарван
    Раест, джагътски тиран (оттеглил се)
    Клип, Смъртен меч на Тъмата
    Нимандър Голит, Тайст Андий
    Скинтик, Тайст Андий
    Ненанда, Тайст Андий
    Аранта, Тайст Андий
    Кедевис, Тайст Андий
    Десра, Тайст Андий
    Сордико Куалм, Върховна жрица
    Салинд, Върховна жрица
    Сиърдоминът, жител на Черен Корал
    Градитан, катил
    Монкрат, маг


    Барън, Хрътка на Сянката
    Джиър, Хрътка на Сянката
    Блайнд, Хрътка на Сянката
    Руд, Хрътка на Сянката
    Палид, нова Хрътка на Сянката
    Лок, нова Хрътка на Сянката
    Ходещия по ръба, скитник
    Разхождащите кучета, двама свидетели

Пролог

Размисли на Тайст Андий
    Жената, която бе застанала до него и към която той добродушно отправяше съжденията си, беше току-що пристигнала. Твърде малко бе останало от предишния й живот. Никакво куче не беше имала, а изведнъж се озова тук, залитаща по главната улица на това западнало непознато градче, стиснала каишка, в другия край на която някакво зло побесняло псе дърпаше и налиташе по всеки минувач. Прогнилата каишка най-сетне се беше откъснала и освободен, звярът се беше втурнал напред, за да нападне кучето на този човек.


    Някога той беше жрец на Пейл, тласнат от отчаянието към измяна. Но Аномандър Рейк не го интересуваше отчаянието, нито каквото и да било друго извинение, което можеше да му предложат Дич и приятелите му. Изменниците на Сина на Тъмата целуваха меча Драгнипур и някъде сред този легион от тътрещи се през вечния сумрак имаше лица, които той можеше да разпознае, очи, готови да срещнат неговите. А какво щеше да види в тях?
    Само това, което и той щеше да им върне с погледа си. Отчаянието не беше достатъчно.
    Тези мисли бяха редки, не повече или по-малко нежелани от всички други, надсмиваха му се, зареяни свободно навътре и навън; а когато не бяха наблизо, какво пък, може би се рееха сред чужди небеса, яхнали топли ветрове и затаени като смях. Това, което не можеше да избяга, беше самият Дич и всичко, което виждаше наоколо си. Тази мазна кал и острите й черни камъни, които се врязваха в изгнилите подметки на ботушите му; гибелно влажният въздух, който полепваше на пластове кир по кожата, все едно самият свят е изпаднал в треска и плувнал в пот. Смътните викове — вечно някак странно далечни за ушите на Дич — и много по-близо, стонът и скърцането на огромния механизъм от дърво и бронз, приглушеният хрип на веригите.
    Напред, напред, докато бурята отзад се приближава, облак след трупащ се облак, кипнало сребро, прорязано с усуканите лъчове желязо. Пепел бе започнала да вали върху тях, вече непрестанно, всяка прашинка беше студена като сняг, но това бе лапавица, която не се стапяше, а само кипваше в калта, докато вече сякаш газеха през поле от шлака и сгур.
    Макар и чародей, Дич не беше нито дребен, нито крехък. Нещо грубовато имаше в него, което напомняше на другите за улични разбойници и катили — там някъде, в живота, който бе имал преди. Чертите му бяха груби, ръбати, скотски. Силен мъж беше някога, ала това не бе привилегия, не и тук, не и окован към Бремето. Не и в тъмната душа на Драгнипур.
    Напрежението беше непоносимо, но той го понасяше, и още как. Пътят напред беше безкраен, пищеше от безумие, но той се беше вкопчил в здравия си разум, както удавник би се вкопчил в опърпано въже, и се влачеше напред, стъпка по стъпка. От железните пранги крайниците му плачеха кръв, без надежда за облекчение. Фигури, плувнали в кал, оряха напред от двете му страни, а пред тях, смътни в сумрака — безброй други.
    Носеше ли утеха тази споделена съдба? Самият въпрос предизвикваше истеричен смях, гмуркане в драгоценната забрава на лудостта. Не, със сигурност нямаше такава утеха извън взаимното признаване на безразсъдство, лош късмет и твърдоглава глупост, а такива черти не можеха да подхранят приятелство. Освен това спътниците ти от двете страни имаха навика да се сменят миг след миг, един окаян глупак заместваше друг в зърнистата кипнала гмеж.
    Изпънал веригите, за да тегли Бремето; този кошмарен труд не оставяше никаква енергия, никакво време за разговор. Тъй че Дич пренебрегна ръката, блъснала го по рамото първия път, втория път. Третия път обаче бе толкова силно, че чародеят залитна. Изруга, извърна се и погледна с яд този, който сега крачеше редом с него.
    Някога, преди много време, може би щеше да потръпне, ако видеше такова привидение. Сърцето му щеше да подскочи от ужас.
    Демонът беше огромен, тромав и изгърбен. Царственото му някога потекло не беше никаква привилегия тук, в Драгнипур. Дич видя, че създанието носи падналите, провалилите се, сбира към себе си десетки или повече тела — и веригите, затегнати към тях, също. Мускули се изпъваха, издути и усукани, докато демонът теглеше. Измършавели отпуснати тела висяха като наръчи дърва под двете му мишници. Една, все още в съзнание, макар главата й да се полюшваше, беше яхнала широкия му гръб като маймунче; оцъклените й очи се плъзнаха по лицето на чародея.
    — Глупак такъв — изръмжа Дич. — Хвърли ги в колата!
    — Няма място — изгука демонът с тънък детски гласец.
    Но чародеят все пак се беше възползвал от състраданието му. За самия демон щеше да е по-добре да изостави падналите, но пък тогава, разбира се, всички щяха да усетят допълнителната тежест, жалкото влачене на веригите. Но все пак, ако този паднеше? Ако тази необичайна сила и воля поддадеше?
    — Проклет глупак! — изръмжа Дич. — Защо не убие още няколко дракона, проклет да е!
    — Проваляме се — каза демонът.
    На Дич му се дощя да завие от това. Не беше ли очевидно за всички? Но този треперлив гласец, едновременно объркан и отчаян, го прониза право в сърцето.
    — Зная, приятелю. Скоро ще е.
    — И тогава?
    Дич поклати глава.
    — Не знам.
    — Кой знае?
    Чародеят отново нямаше отговор.
    Демонът настоя:
    — Трябва да намерим някой, който знае. Сега отивам. Но ще се върна. Не ме съжалявай, моля те.
    Внезапен вихър, сив и черен, и ето че до него вече крачеше някакъв подобен на мечка звяр, твърде уморен и обезумял, че да може дори да се хвърли към него — както правеха някои същества.
    — Явно отдавна си тук, приятел.
    Кой знае?
    Интересен въпрос. Знаеше ли наистина някой какво щеше да се случи, щом хаосът ги хванеше? Някой тук, в Драгнипур?
    В първите си мигове след като целуна меча, посред отчаяните си опити да избяга, посред отчаяните си писъци, той беше замервал всички с въпросите си — че то дори към Хрътка се беше обърнал, но тя бе твърде заета да дърпа веригите си, пяна капеше от чудовищната й уста и за малко щеше да го стъпче, а повече изобщо не я видя.
    Но някой беше отвърнал, някой му бе проговорил. За нещо… о, нищо повече не можеше да си спомни освен едно име. Едно-единствено име.
    Драконъс.


    Много неща беше видяла в този безкраен антракт в своята кариера, но нищо не беше по-обезкуражаващо от бягството на двете Хрътки на Сянката. Не беше за човек като Апсал’ара, Богинята на крадците, да петни съществуванието си с изнурителното унижение с тегленето на верига цяла вечност. От пранги трябваше да се бяга, всякакво бреме ловко трябваше да се избягва.
    От мига на дотътрянето си тук си бе поставила задачата да счупи веригите, които я държаха вързана в това ужасно селение, но тази задача беше буквално неосъществима, ако си прокълнат вечно да теглиш проклетия фургон. А тя нямаше желание да гледа повече ужасяващия впряг в самия край на веригите, ожулените буци жива все още плът, влачещи се по разровената кална земя, проблясването на отворено око, жвакането на останал само жили крак, изпъващ се към нея, страховитата армия на падналите, вече предалите си и онези, чиято сила вече поддаваше.
    Не, Апсал’ара вече се беше добрала по-близо до огромния фургон, най-сетне газеше вече до едно от грамадните дървени колелета. След това беше забавила крачка, докато не се намести точно зад колелото. Оттам се измести навътре, шмугна се под скърцащото дъно с несекващия дъжд от кафява вода, кръвта и изпражненията, изтичащи от гниещата, но все още жива плът. Повлече веригата след себе си и се добра до една издатина под впряга, точно над предната ос, завря се там, със свити крака и гръб, опрян в хлъзгавото дърво.
    Огънят беше дарът, откраднатият дар, но никакъв огън не можеше да има в този подгизнал долен свят. След като това го нямаше, тогава имаше… триене. Започнала беше да трие една в друга брънките на веригата.
    Колко години бяха изтекли? Никаква представа нямаше. Не съществуваше никакъв глад, нито жажда. Веригата стържеше. Появи се смътен намек за топлина, закатери се брънка по брънка нагоре и в ръцете й. Омекнало ли беше желязото? Проял ли се беше металът на нови сребристи жлебове? Отдавна беше спряла да проверява. Усилието само по себе си бе достатъчно. От толкова дълго време беше достатъчно.
    До онези проклети Хрътки.
    Това, както и неизбежната истина, че фургонът беше забавил, че в него вече лежаха толкова много, колкото и тътрещите се все още напред, дърпащи отчаяно веригите си. Чуваше окаяните стонове, сипещи се от долницата точно над нея, стоновете на затиснатите под тежестта на безброй други.
    Хрътките с грохот се бяха хвърлили от двете страни на фургона. Бяха скочили в зейналата паст на мрака, в самия център.
    Имало беше някакъв непознат, неокован странник. Беше подразнил Хрътките… Хрътките! Тя помнеше лицето му, о, да, лицето му. Дори и след като бе изчезнал.
    По дирите на всичко това Апсал’ара се бе опитала да догони зверовете, но бе издърпана обратно през неизмеримия студ на онзи портал — студ толкова жесток, че унищожаваше плът, по-студен дори от Омтоуз Феллак. Студът на отричането на отказа.
    Няма по-голямо проклятие от надеждата. Някое по-нищожно същество щеше да заплаче тогава, щеше да се предаде, да се хвърли под някое от колелетата и да остане да се влачи след фургона, нищо повече от поредната купчина натрошени кости и изтерзана плът, стържещо и подскачащо в каменистата кал. Но тя се беше върнала на своето си местенце, отново бе започнала да търка веригите.
    Веднъж бе откраднала луната.
    Беше откраднала огъня.
    Беше стъпвала безшумно из сводестите зали на града в лоното на Лунния къс.
    Тя беше Богинята на крадците.
    А един меч бе откраднал живота й.
    Не. Не.


    Изтегнато на обичайното си място на плоския камък край потока, краставото псе надигна глава. Движението му размърда рояка насекоми и те се разлетяха с бръмчене. Гърбът му бе покрит с белези, някои — толкова дълбоки, че мускулите отдолу се бяха изкривили. Кучето живееше в селото, но не беше от него. Нито пък беше от селската глутница. Не спеше пред входа на ничия колиба; не позволяваше на никого да го доближи. Дори конете на племето не се доближаваха до него.
    Всички бяха съгласни, че има някаква дълбока горчивина в очите му, и още по-дълбока тъга. От бог докоснато, твърдяха старейшините на Урид, а това тяхно твърдение гарантираше, че псето няма да умре от глад, нито ще бъде прогонено. Щяха да го търпят, като всички неща, от бог докоснати.
    Изненадващо пъргаво въпреки осакатения си заден крак, псето заподтичва през селото, по главната улица. Щом стигна до южния край, продължи надолу по склона и зави през обраслите с мъх балвани и купища кокали, очертали сметището на уридите.
    Минаването му бе забелязано от две момичета, все още на година или повече от своите нощи на преход към пълнолетието. Имаше прилика в чертите им, а на тази възраст съвсем си приличаха, времето на рождението им бе само с няколко дни разлика. За нито едно от двете не можеше да се каже, че е разговорливо. Споделяха си безмълвния език, обичаен сред близнаци, макар да не бяха близначки, и за тях този език като че ли бе достатъчен. И тъй, като видяха, че кучето напуска селото, те се спогледаха, насъбраха каквито провизии и оръжие им паднаха подръка и се отправиха по дирята му.
    Заминаването им бе забелязано, но това беше всичко.
    На юг, надолу от огромните родни планини, където кондори кръжаха сред върховете и вълци виеха, щом дойдеше зимният вятър.
    На юг, към земите на омразните деца на натийците, където обитаваха носителите на война и напасти, убийците и поробителите на Теблор. Където натийците се плодяха като леминги, докато някой ден като че ли никакво място нямаше да остане на света за нищо друго и за никой друг освен за тях.
    Като кучето, двете момичета бяха безстрашни и изпълнени с решимост. Макар и да не го знаеха, тези черти бяха наследени от техния баща, когото така и не бяха срещали.
    Кучето не се озърна назад, а когато двете момичета го догониха, остана безразлично. Беше, както казваха старейшините, от бог докоснато.
    А в селото на една майка и на една дъщеря казаха за бягството на децата им. Дъщерята заплака. Майката — не. Вместо това усети топлина в едно място долу по тялото си и се изгуби в спомени.


    — О, крехък град, където странници дохождат…
    Пуста равнина под пусто нощно небе. Самотен огън, тъй слаб, че е почти погълнат от почернелите напукани камъни, които го обкръжават. На един от двата плоски камъка край огнището седеше нисък закръглен мъж с рехава мазна коса. Избеляла червена жилетка върху ленена риза с оцапани, бели някога бухнали ръкави над месестите длани. Закръгленото му лице бе зачервено, отразило примигващите пламъци. От малката брадичка висяха дълги черни косми — недостатъчно за плитка, уви — нов навик, който бе усвоил, да гали и суче космите на брадата си, когато потънеше в дълбок размисъл, или в плитък дори. Всъщност, когато изобщо не мислеше, но искаше да създаде впечатление за човек сериозен и разсъдлив, стига някой да го погледне замислено.
    Сега ги галеше и сучеше, загледан намръщено в огъня.
    Какво бе изпял онзи сивокос бард? Там, на скромната сцена в кръчмата на К’рул по-рано тази нощ, докато той го гледаше, доволен от мястото си в преславния град, който бе спасил неведнъж?
    — О, крехък град, където странници дохождат…
    — Трябва да ти кажа нещо, Круппе.
    Закръгленият мъж се обърна и видя забулена фигура, седнала на другия плосък камък, да протяга тънки бледи ръце към пламъците. Круппе се покашля леко и рече:
    — От дълго време Круппе не се е озовавал чучнат тъй, както го виждаш сега. Следователно отдавна Круппе не е заключавал, че онова, което желаеш да му кажеш, е от такава съдбовна значимост, че никой освен Круппе не е достоен да го чуе.
    Смътен блясък му отвърна от мрака изпод качулката.
    — Аз не съм в тази война.
    Круппе поглади мишите опашки на брадата си и си достави наслаждението да не каже нищо.
    — Това изненадва ли те? — попита Древният бог.
    — Круппе винаги очаква неочакваното, стари ми приятелю. Че то би ли могъл изобщо да очакваш друго? Круппе е изумен. И все пак го спохожда мисъл, гмурка се в мозъка с едно дръпване на тази чаровна брада. К’рул заявява, че не е във войната. Все пак Круппе подозира, че той е все пак нейната печалба.
    — Само ако разбираш това, приятелю — отвърна с въздишка Древният бог. После килна глава. — Не бях забелязал, но изглеждаш тъжен.
    — Тъгата има много вкусове, а Круппе като че ли ги е опитал всичките.
    — Сега за такива неща ли ще говориш? Вярвам, че съм добър слушател.
    — Круппе вижда, че си силно затормозен. Може би сега не е моментът.
    — Това не е важно.
    — Важно е за Круппе.
    К’рул се огледа и видя приближаваща се към тях фигура, сивокоса и мършава.
    Круппе припя:
    — О, крехък град, където странници дохождат… а останалото?
    Новодошлият отвърна с дълбок глас:
    — … и в дупките се свират, та там да обитават.
    И Древният бог въздъхна.
    — Ела при нас, приятелю — рече Круппе. — Седни тук, край този огън: тази сцена рисува историята на нашия вид, както знаеш добре. Нощ, огнище и приказка за запридане. Драги К’рул, прескъпи приятелю на Круппе, виждал ли си някога Круппе да танцува?
    Странникът седна. Изпито лице, изражение на скръб и болка.
    — Не — отвърна К’рул. — Не мисля. Нито с ръце и крака, нито с думи.
    Усмивката на Круппе бе лукава и нещо блесна в очите му.
    — Тогаз, приятели, настанете се удобно за тази нощ. И гледайте.

Първа книга
Клетва към слънцето

Това създание от думи прекосява
бързо, задъхано отбягва
то плисъка на дъжд червен
под ясносиньото небе
стъписано пред всичко зърнато
каква е ползата сега от тази броня,
щом думите тъй лесно се изсипват?

И този бог на обещания се смее
на грешните неща, дошли без време,
отменя всички тези саможертви
във преднамерената злост
присвит като войник отстъпващ
макар да е отказан отстъпът
към стени от трупове.

Ти знаеше, че туй ще дойде
накрая и нямаше преструвки, нито изненада,
че тук намираш тази чаша пълна
със болката на някой друг
съвсем не е тъй зле, както изглежда,
вкусът по-сладък е, отколкото очакваше
в съня на някой глупав щом седиш.

Затуй вземете тази войнственост
където искате, напъденото псе
е нападът на моята душа
към центъра на улицата
върти се зъбите оголило
ръмжи към копията жадни
забили хладно и очистили ръцете ви.

Ловуващите думи
Братос от Черен Корал

1.

О, крехък град!
Където странници дохождат
и в дупките се свират,
та там да обитават.

О, град лазурен!
Приятелите стари тук въздишки сбират
в подножия на кейове
след прилива.

Некоронован град!
Врабци където кацат
по дирята на паяк
високо на первази.

Обречен град!
Нощта се приближава
пробужда се история
да обитава тук.

Крехък век
Фишер кел Тат
    На празненствата, на които бе присъствала тази вечер, облегната на ръката на своя съпруг, нито веднъж не бе видяла истински офицер от Градската стража на Даруджистан, нито един истински войник в прашносиво наметало, с лъснати ботуши и белези от рани по лицето, с дръжка на меча, увита в проста кожа, и очукан, потъмнял от носене ефес. Но беше видяла окачени самохвално на изнежени охранени мишци торкви като онези, които красяха някои войници на малазанската армия — войници от една империя, които неотдавна бяха осигурили за даруджистанските майки смразяващи заплахи към непослушните деца. „Малазанци, чедо! Промъкват се в нощта да крадат глупави деца! Да ви направят роби за тяхната ужасна императрица — да! Тук, в нашия град!“
    Но торквите, които бе видяла тази нощ, не бяха от простия бронз или с грубо ецваното сребро на истинските малазански знаци и отличия за ранг, каквито се появяваха като реликви от някакъв отдавна мъртъв култ по пазарните сергии на града. Не, тези бяха златни, отрупани с драгоценни камъни, синьото на сапфира бе най-обичайният цвят дори при цветното стъкло, синьо като синия пламък, с който беше прочут градът, синьото, възвестяващо някаква величава и храбра служба на самия Даруджистан.
    Даруджистанските жестове за поздрав и уважение се бяха завихрили около тях в достолепното им преминаване през тълпите и с всяка проява на уважение и почит лицето на съпруга й ставаше все по-кораво, ръката му под пръстите й се стягаше все повече, кокалчетата на ръцете му побеляваха над оръжейния му колан, бе затъкнал палците си в плетените халки по последната мода сред дуелистите. О, сега той се наслаждаваше да е сред тях. Всъщност — да е над мнозина от тях. Но за Горлас Видикас това не означаваше, че е длъжен да харесва някого от тях. Колкото повече го ласкаеха, толкова по-дълбоко беше презрението му и това, че щеше да бъде оскърбен без тяхното сервилничене, беше противоречие, подозираше тя, каквото мъж като нейния съпруг едва ли щеше да понесе.
    Благородниците бяха яли и пили, стояли бяха надуто, обикаляли бяха и парадирали, натанцували се бяха до капване, и сега залите за пиршества и светските холове екнеха само от безцелната шетня на слугите. Извън пищните зали на именията обаче простолюдието все още се веселеше по улиците. Маскирани и полуголи танцуваха по уличните калдъръми — с необузданите вихрени стъпки на Дрането на Фандър — все едно че зората никога нямаше да дойде, все едно че самата мъглива луна щеше да си остане неподвижна сред бездната, смаяна свидетелка на лудешкото им веселие. Градските стражи просто стояха отзад и наблюдаваха, придърпали прашносивите наметала около телата си; металните ръкавици стържеха, отпуснати върху палки и дръжки на мечове.


    Тъпо! Точно тази нощ да свършат питките риви! Като ругаеше под нос, Пикър се провираше през гъстото множество на Крайречния пазар, през шумни тълпи и пияни гуляйджии, блъскаше с лакти, когато се наложеше, изпепеляваше с поглед всяка лъстива усмивка, която я забърсваше по пътя, и най-сетне стигна до входа на мръсна задна уличка, затънала в смет до глезените. Някъде южно от парка Бортън. Не точно маршрутът обратно до кръчмата, който би предпочела, но празненството се беше развихрило до пълно безумие.
    С увитите в кърпа питки под лявата мишница, тя спря, за да оправи усуканото си тежко наметало, намръщи се, като видя прясното леке от някакъв разсеян минувач — леке от някакъв тъп джадроубски сладкиш, — опита се да го забърше, от което стана още по-зле, а после, в още по-вкиснато настроение, загази през боклуците.
    Ако Богинята беше дръпнала, Блупърл и Анци несъмнено щяха да са се справили по-добре с намирането на салтоанско вино и вероятно вече се бяха върнали в кръчмата на К’рул. А ето я нея тук, на цели дванадесет преки и два прехода през две стени, с двайсет или трийсет хиляди побъркани глупаци дотам. Щяха ли да я чакат приятелите й? Забрави. Проклетата Бленд с нейните питки риви! И навехнатият й глезен отгоре на това, заради който Пикър бе принудена да се озове тук, в първата нощ на празненствата — стига глезенът наистина да беше навехнат, а тя си имаше някои съмнения, след като Малът просто бе примижал към отока и беше свил рамене.
    Впрочем, човек едва ли можеше да очаква нещо друго от Малът. Съвсем се беше скапал след пенсионирането и шансът слънцето изобщо да изгрее в бъдещето на лечителя бе почти толкова възможен, колкото Гуглата да забрави да донесе сметката. А и не беше сам в нещастието си, нали?
    Но каква полза имаше да подхранва мрачното си настроение с тези добре предъвкани мисли?
    Ами такава, че я караше да се чувства по-добре, това беше.


    Дестер Трин, плътно загърнат в черното наметало и с вдигната качулка, наблюдаваше жената с големия задник, която газеше през сметта в другия край на уличката. Беше я засякъл да излиза през задната врата на кръчмата на К’рул, кулминацията от четири нощи на пост в грижливо избраното и загърнато от мрака местенце, от което можеше да следи тясната вратичка.
    Старшията на клана го беше предупредил, че всичките им обекти са бивши войници, но Дестер Трин не бе забелязал почти нищо, което да намеква, че се поддържат стегнати и в добра форма. Бяха стари, отпуснати, рядко трезвени, а точно тази, е, тя носеше това огромно дебело вълнено наметало, защото вече натежаваше и това явно я притесняваше.
    Да я проследи през тълпите беше сравнително лесно — тя беше с цяла глава по-висока от средния джадроуби, а маршрутът, който бе избрала до оня мизерен пазар в Крайезерния, като че ли съзнателно отбягваше улиците на дару — странен избор, който много скоро щеше да се окаже фатален.
    Дару потеклото на Дестер му позволяваше да вижда добре обекта си, докато си пробиваше целеустремено път през гъстата гмеж празнуващи.
    Тръгна веднага щом целта му стигна другия край на уличката. С бързи крачки на ловец стигна до края й и надникна навън тъкмо в момента, в който жената влезе в прохода на Втора околовръстна стена, с тунела през Трета точно зад нея.
    Войните за наследство в Гилдията, последвали изчезването на Воркан, най-после бяха потушени със съвсем минимално количество пролята кръв. И Дестер беше повече или по-малко доволен от новия Велик майстор, който беше едновременно зъл и умен, докато повечето останали кандидати бяха просто зли. Най-сетне един убиец от Гилдията нямаше нужда да е глупак, за да изпитва известен оптимизъм за бъдещето.
    Този договор беше добър пример. Ясен и прост, но със сигурност щеше да спечели за Дестер и другите от клана му значителен престиж при окончателното му изпълнение.
    Облечените му в ръкавици ръце забърсаха дръжките на окачените под мишниците му ками. Винаги вдъхваха увереност тези две остриета даруджистанска стомана, особено жлебовете им, пълни с гъстата лепкава отрова от морантски тралб.
    Отровата в днешно време бе предпочитаната осигуровка за повечето улични убийци на Гилдията и всъщност за немалко от онези, които щъкаха нощем по Пътя на крадците, тоест по градските покриви. Имало беше един убиец, близък на самата Воркан, който, в една нощ на измяна срещу собствения си клан, бе демонстрирал колко смъртоносно може да е да се биеш без магия. Като бе използвал отрова, убиецът беше доказал превъзходството на такива прости вещества в една-единствена, станала вече легендарна нощ на кръвопролитие.
    Дестер беше чувал, че някои посветени в някои кланове са вдигнали тайни олтари в чест на Ралик Ном, че са създали нещо като култ, чиито поклонници прилагат тайнствени жестове на взаимно признаване в Гилдията. Разбира се, Себа Крафар, новият Велик майстор, в едно от най-първите си изявления бе обявил този култ извън закона и бе последвала един вид чистка, с петима заподозрени водачи на култа, посрещнали утрото с усмихнати гърла.
    При все това оттогава Дестер беше чул достатъчно намеци, за да реши, че култът съвсем не е умрял. Просто се беше спотаил.
    Всъщност никой не знаеше какви отрови бе използвал Ралик Ном, но Дестер беше убеден, че е било морантски тралб, след като и най-малкото количество от тази отрова в кръвоносната система водеше до безсъзнание, а след това — до по-дълбока кома, която пък обикновено водеше до смърт. По-големи количества просто ускоряваха процеса и бяха сигурен път през Портата на Гуглата.
    Жената с големия задник вървеше пред него.
    На четири улици от кръчмата на К’рул — стига да хванеше маршрута, който той бе убеден, че ще хване — трябваше да изкачи дълга тясна уличка; вътрешната фасада на Оръжейната на Трета околовръстна стена се падаше вляво, а отдясно беше високата стена на Банята, дебела и здрава, само с няколко раздалечени малки прозорчета на горните етажи, с което неосветеният проход оставаше тъмен.
    Щеше да я убие там.


    Кацнал на орнамента на върха на ъгловата колона в края на високата стена, Чилбаис се взираше с каменни очи към дивата пустош отвъд. Зад него имаше буренясала градина с плитко езерце, наскоро възстановено, но вече занемарено, и пръснати по земята рухнали колони, обрасли с мъх. Пред него стърчаха криви дървета с оплетени клони, със съсухрени тъмни листа, провиснали като трупчета на насекоми, земята под тях бе разровена и обрасла с гъст лишей и туфи трева; лъкатушеща като змия пътека от разкъртени каменни плочи водеше към тромава, потънала в мрачно униние къща без никаква архитектурна прилика с която и да било друга сграда в целия Даруджистан.
    Светлината едва се процеждаше през цепнатините на грубите капаци и когато все пак успееше да проникне, беше убита и смътна. Вратата не се отваряше никога.
    Сред своите ближни Чилбаис беше гигант. Тежък като борсук, с изваяни мускули под настръхналата козина. Сгънатите му криле бяха доста малки и почти не стигаха, за да го извисят към небето: всеки замах с тези кожени ветрила изтръгваше стон от гърлото на демона.
    Този път щеше да е по-лошо от всякога. Месеци бяха минали, откакто за последен път се беше задвижил: беше се крил от любопитни погледи в сумрака на един надвиснал клон на ясена в градината на имението зад гърба му. Но когато зърна онова движение пред себе си, онова тихо, плавно придвижване от черната къща и по пътеката, и как самата земя изригна след него, за да разтвори зейнали гладни ями, как самите корени се загърчиха, за да уловят в клопката си този беглец, Чилбаис разбра, че бдението му е към края си.
    Сянката се плъзна и се присви до ниската стена на Дома Азат, загледа се като че ли продължително в гърчещите се към нея корени, а след това се надигна и се изля като втечнена нощ над каменната стена — и изчезна.
    Чилбаис изпъшка, разтърси омачканите гънки по мембраната между ребърчатите си пръсти и скочи напред изпод клона, вкопчи се колкото можа във въздуха, след това запляска бясно — пъшканията му се усилиха до изнемога — и най-сетне рухна върху покритата със слама земя.
    Изплю сухи вейки и мъртви листа и заситни назад към стената на имението, чул зад себе си как корените се раздвижват и посягат да го докопат. Задраска с нокти по зида и се изкатери на одевешното си място. Нямаше никакъв реален повод за страх, разбира се. Корените никога не достигаха извън стената на Азата и едно озъртане назад го увери…
    Чилбаис изпищя и скочи отново във въздуха, този път нагоре и извън градината на имението.
    О, защо никой никога не обичаше демони!
    Прелетя над обраслия с бурени фонтан, след това, с биещи с все сила криле, се понесе нагоре и все по-нагоре в нощта.
    Вест за неговия господар, да. Най-необичайна вест. Тъй неочаквана, тъй изпълнена с пламенно отчаяние!
    Плющеше с криле колкото имаше сила, огромен въздебел демон в мрака над синия, синия град.


    Зечан Троу и Гидин Бързия бяха намерили идеално място за засадата. На двайсет крачки надолу по тясната улица два хлътнали входа зееха един срещу друг. Четирима пияни бяха минали залитайки оттук само преди няколко мига и никой от тях не бе видял убийците, застанали неподвижно в мастиления мрак. А сега, след като бяха подминали и пътят бе чист… само една стъпка напред и кръв щеше да потече.
    Двете жертви се приближаваха. И двамата носеха глинени делви и леко залитаха. Като че ли спореха за нещо, но на език, който Зечан не разбираше. Малазански навярно. Бързо озъртане наляво. Четиримата пияни тъкмо излизаха в другия край, гмурваха се в пъстрата гмеж гуляйджии.
    Зечан и Гидин бяха проследили двамата от кръчмата на К’рул, гледаха ги, когато намериха винарката, попазариха се за цената, която жената бе поискала за виното, разбраха се и след това поеха обратно.
    Някъде по пътя трябваше да са дръпнали запушалките на делвите, защото сега спореха шумно, малко по-високият, който стъпваше като патрав и беше синекож — Зечан едва успяваше да го различи от мястото си, — току спираше, за да се подпре на някоя стена, готов сякаш всеки момент да избълва вечерята си.
    Но бързо се изправи и спорът като че ли секна. По-високият се присъедини към другия и ако се съдеше по шляпането на ботушите им в сметта, двамата продължиха един до друг.
    Просто идеално.
    Чисто. Съвсем, съвсем чистичко. Зечан живееше заради нощи като тази.


    Дестер се задвижи бързо, мокасините му заситниха безшумно по калдъръма, втурна се към жената, която крачеше нехайно пред него. Двайсет крачки, осем, четири…
    Тя се обърна рязко, наметалото се завихри.
    Сребриста резка синя стомана блесна в посичаща дъга. Дестер замръзна, опита се да се дръпне от пътя на оръжието — дълъг меч, Беру да е на помощ! — и нещо го стисна за гърлото. Изви се и се сниши наляво, двете ками изхвърчаха навън да я спрат, ако се опита да се приближи.
    Дълъг меч!
    Зной се изсипа по врата му, по гърдите и под ризницата му от сърнешка кожа. Уличката сякаш се разми пред очите му, загърна я мрак. Дестер Трин се олюля, замаха отчаяно с двете ками. Ботуш, а може би облечен в стомана юмрук се стовари в слепоочието му и още нещо изшляпа в каменната настилка. Не можеше вече да стиска камите. Чу ги как издрънчаха на камъните.
    Заслепен и замаян, той се просна върху коравия калдъръм. Студено.
    Някаква странна умора изпълни мислите му, надигна се на вълна, разля се и го отнесе.


    Пикър се наведе над трупа. Червеното петно на върха на меча й лъщеше, привлече погледа й, напомни й, колко странно, за божури след дъжд. Изпъшка уморено. Бърз беше кучият му син, почти толкова бърз, че за малко да избегне удара й. Ако беше успял, сигурно доста щеше да я затрудни. Все пак, освен ако глупакът не беше опитен в мятането на жалките си ками, рано или късно щеше да го посече.
    Да си пробива път през тълпите джадроуби не криеше кой знае какъв риск, освен може би с уличните джебчии. Като хора бяха изключително любезни. Във всеки случай беше много по-лесно да засече някой, който я следи — стига този някой да не беше джадроуби, разбира се.
    Мъртвият в нозете й беше дару. Все едно беше носил фенер на закачулената си глава, както стърчеше над тълпата след нея.
    И все пак… Тя го изгледа намръщено. „Не е обикновен катил. Не и с ками като тези.“
    „Дъх на Хрътката!“
    Прибра меча в ножницата, придърпа отново наметалото около себе си, като се постара да скрие добре оръжието. Ако Градската стража го откриеше, това щеше да й докара килия и зверски голяма глоба. Стисна вързопа с питките под мишница и тръгна.
    Бленд я чакаха големи неприятности.


    Зечан и Гидин изскочиха от нишите в съвършен синхрон, камите се вдигнаха и забиха надолу.
    По-високият малазанец изскимтя, щом двата ножа на Гидин се врязаха дълбоко. Коленете му се огънаха и от устата му плисна бълвоч, докато се смъкваше на земята, делвата се пръсна и виното се разля.
    Двете оръжия на Зечан пробиха през кожена ризница и остриетата заораха между ребрата. По едно във всеки дроб. Убиецът ги издърпа и отстъпи назад, докато рижият падаше пред очите му.
    Нечий къс меч се вряза във врата му.
    Зечан издъхна още преди да рухне на калдъръма.
    Гидин, изгърбен над коленичилия малазанец, погледна нагоре.
    Две ръце го стиснаха за главата. Едната се стегна на устата му и изведнъж дробовете му се напълниха с вода. Давеше се. Ръката стисна, пръстите запушиха ноздрите му. Тъмнината изригна в него и светът си отиде.


    Анци изсумтя и издърпа меча си, после изрита убиеца в лицето, колкото да подсили замръзналата на него физиономия на изненада.
    Блупърл се обърна към него ухилен.
    — Видя ли как направих оня бълвоч да се плисне? Това ако не беше гениално, не знам какво…
    — Млъкни — сряза го Анци. — Тия не търсеха безплатна пиячка, ако не си забелязал.
    Блупърл изгледа намръщено трупа пред себе си — от устата и носа му се изливаше вода — и се почеса по бръснатото теме.
    — М-да. Но все едно, бяха лаици. Гуглата да ме вземе, видяхме дъха им от средата на улицата. Спря, като минаха онези пияници, което ни подсказа, че не дебнат тях. Което значи…
    — Че дебнеха нас. Нали това ги казвам.
    — Я дай да се връщаме — подкани Блупърл, изведнъж притеснен.
    Анци подръпна мустак и кимна.
    — Направи я пак оная илюзия, Блупърл. Нас, на десет крачки напред.
    — Спокойно, сержант…
    — Не съм вече сержант.
    — Тъй ли? Защо още джавкаш заповеди тогава?


    Докато се върне при кръчмата на К’рул, Пикър вече кипеше от яд. Спря и огледа района. Някакъв тип се беше облегнал на стената в сянката срещу вратата на кръчмата. С вдигната качулка, ръцете скрити.
    Закрачи право към него.
    Оня я забеляза от десетина крачки и тя видя как се изправи, издаде напрежението си с помръдване на ръцете, наметалото се размърда. Неколцина гуляйджии се заклатушкаха между двамата и щом подминаха, тя направи последната крачка към мъжа.
    Каквото и да беше очаквал — може би, че ще го нахока, — явно не беше подготвен за жестокия ритник, който стовари между краката му. Докато падаше, тя пристъпи още по-близо и го перна с дясната си ръка по врата, колкото да му даде инерция. Челото му се натресе в калдъръма, изпращя болезнено и той се загърчи в краката й.
    Някакъв минувач спря и ги зяпна.
    — Какво искаш пък ти бе? — изръмжа Пикър.
    Мъжът я погледна стъписано, после сви рамене.
    — Нищо, миличко. Ми, заслужи си го. Да стои така… Виж, би ли се оженила за мен?
    — Разкарай се.
    Непознатият се затътри по пътя си, наскърбен от несподелена любов, а Пикър се огледа да види дали още някой няма да драсне от някое скривалище наоколо. И да се беше случило, беше го пропуснала. По-вероятно невидимите очи, които гледаха всичко това, щяха да са някъде горе по покривите.
    Мъжът в краката й спря да се гърчи.
    Тя се обърна рязко и тръгна към входа на кръчмата.
    — Пик!
    На две крачки от разнебитената врата се обърна и видя Анци и Блупърл — с делви с вино — да бързат към нея. Анци също изглеждаше кипнал от яд. Блупърл се задържа половин крачка и погледна неподвижното тяло от другата страна на улицата; някакво джадроубско хлапе вече пребъркваше джобовете му.
    — Пазаруването взе да става опасно — каза Анци. — Блупърл ни правеше илюзия по повечето път, след като надушихме една засада.
    Пикър хвърли един последен ядосан поглед по улицата, награби двамата под мишниците и ги задърпа към вратата.
    — Вътре, тъпанари.
    „Невероятно! Такава нощ, и да се ядосам толкова, че да отхвърля първото предложение, което получавам от двайсет години!“
    Бленд седеше там, където седеше винаги, щом надушеше неприятност — на масичката в сянката точно до вратата, — и си правеше сливането, само дето беше изпружила крака, та който влезе, да се спъне.
    Пикър срита с яд двата черни ботуша.
    — Оу, глезенът ми!
    Пикър хвърли вързопа с питките в скута й.
    — Уф!
    Анци и Блупърл нахълтаха след нея и бившият сержант изсумтя:
    — Ей го и страшния ни пазач до вратата. „Оу, уф“, вика.
    Но Бленд вече се беше окопитила и развиваше питките.
    — Знаеш ли, Бленд — заговори Пикър, след като се настани до тезгяха. — Бабичките риви, дето ги правят тия, плюят в тигана, преди да плеснат тестото. Благославяне на някакъв древен дух…
    — Не е това — прекъсна я Бленд, докато отново загъваше питките. — Съскането им казва, че тиганът е достатъчно нагорещен.
    — Виж ти — изсумтя Блупърл.
    Пикър се намръщи, после каза:
    — Я да идем в кабинета, всички… Бленд, иди да намериш и Малът.
    — Лош момент — отбеляза Бленд.
    — Какво?
    — Спиндъл е тръгнал на онова поклонничество.
    — Радвам се за него.
    Бленд се надигна мързеливо и попита с пълна уста:
    — Дюйкър?
    Пикър се поколеба.
    — Покани го. Ако иска де.
    Бленд примига бавно.
    — Ще убиваш ли някой тая нощ, Пик?
    Мълчанието беше повече от красноречиво. Пикър огледа подозрително малката тълпа в кръчмата — всичките твърде пияни, за да залитат по улицата в дванайсетата камбана. Редовни клиенти до един. „Така бива.“ Махна с ръка на останалите и тръгна към стълбите.
    В другия край на гостилницата проклетият бард ломотеше някои от най-мъглявите стихове на „Аномандарис“, но никой не го слушаше.


    Тримата се изживяваха като новата порода в Съвета на Даруджистан. Шардан Лим беше най-тънкият и най-високият, със сухо лице и бездушни сини очи. Клюнест нос, тънка уста почти без устни, вечно извита надолу, все едно не може да сдържа презрението си към света. Мускулите на лявата му ръка бяха два пъти по-големи от тези на дясната, нашарени с гордо показвани белези. Срещна очите на Чалис като мъж, който се кани да пита мъжа й дали се кани да я оправи скоро, и тя усети погледа му като хладна собственическа ръка на гърлото си. Миг след това безцветните му очи се плъзнаха настрани и на лицето се изписа полуусмивка, докато се пресягаше към бокала си на лавицата над камината.
    Срещу Шардан Лим, от другата страна на почти изтлелия огън, стоеше Ханут Орр, дългите му пръсти галеха древните каменни чукове, взидани в камината. Любимец на половината благородни жени в града, стига да са женени или поне с отнета девственост, той наистина представляваше онова тъй възбуждащо съчетание от опасен чар и властна арогантност — черти, които съблазняваха иначе интелигентни жени — и беше добре известен с това колко обича да гледа как любовниците му пълзят на колене към него и го молят за трошица внимание.
    Съпругът на Чалис се беше отпуснал в любимия си стол вляво от Ханут Орр, изпружил крака и загледан замислено в бокала си; виното с цвета на синя кръв бавно кръжеше, щом завъртеше ръка в лениви кръгове.
    — Мила ми съпруго — провлече той, — освежи ли ви въздухът на терасата?
    — Вино? — попита Шардан Лим, вдигнал вежди, все едно че да я обслужи е копнежът на живота му.
    Не трябваше ли един съпруг да се оскърби от тази едва прикрита похотливост от страна на тъй наречените му приятели? Горлас изглеждаше безразличен.
    — Не, благодаря, съветник Лим. Дойдох само да пожелая на всички ви лека нощ. Горлас, много ли ще се задържиш?
    Той не вдигна поглед от виното, въпреки че устата му се задвижи, все едно отново вкусва поредната глътка и намира остатъка леко кисел за небцето.
    — Не е нужно да ме чакаш, съпруго.
    Неволният поглед към Шардан й разкри и насмешката му, и ясния намек, че той никога не би се отнесъл с такова пренебрежение към нея.
    И на свой ред, с обзела я внезапна, мрачна извратеност, тя отвърна на погледа му с усмивка.
    Ако можеше без колебание да се твърди, че Горлас Видикас не забеляза безмълвната размяна, то Ханут Орр я видя. Само че насмешката му беше от по-жестокия, презрителен вид.
    Почувствала се омърсена, Чалис се обърна.
    Слугинята заситни зад вкочанения й гръб нагоре по стълбището и към спалнята.
    Щом вратата се затвори, Чалис хвърли пелерината си и нареди:
    — Извади ми бижутата.
    — Господарке?
    Тя се обърна рязко и изгледа ядосано старицата.
    — Желая да видя бижутата си!
    Жената покорно се поклони и побърза да изпълни заповедта.
    — Старите само — подвикна след нея Чалис.
    От времето преди всичко това. Когато все още беше почти дете и ахкаше над подаръците на своите ухажори, все подкупи за любовта й, още лепкави от потните длани. О, колко много възможности имаше тогава!
    Присви очи, застанала пред тоалетката си.
    Какво пък, може би не само тогава. Имаше ли значение? Имаше ли изобщо вече значение?
    Съпругът й вече беше получил каквото искаше. Трима дуелисти, трима корави мъже с твърдите им гласове в съвета. Един от тримата вече, да, всичко, което искаше.
    Добре, а това, което тя искаше?
    „Но… какво точно искам аз?“
    Не знаеше.
    — Господарке.
    Чалис се обърна.
    Подредено върху изтъркания плот на тоалетката, съкровището на девствеността й изглеждаше… евтино. Пошло. Призляваше й от самата гледка на тези дрънкулки.
    — Прибери ги в кутия — каза на слугинята. — Утре ги продаваме.


    Изобщо не трябваше да се задържа в градината. Любвеобилната му домакиня, вдовицата Сефлара, беше изпаднала в пиянски сън на мраморната пейка, едната й ръка все още стискаше бокала, главата й се беше килнала назад със зяпнала уста, от която в душния нощен въздух изригваше силно хъркане. Проваленото начинание беше развеселило Мурильо и сега той стоеше, отпиваше от виното и вдишваше уханията на цветята. Тихо шумолене го предупреди, че е дошъл още някой.
    Обърна се и се озова срещу дъщерята на вдовицата.
    Това също изобщо не биваше да го прави.
    Беше два пъти по-малка от него. Но разликата вече изобщо не изглеждаше неприлична. Беше с три или четири години над ритуала на прехода, тъкмо наближаваше онази възраст при жените, когато е невъзможно да отгатнеш на двайсет ли е, или на трийсет. А от тази гледна точка всякакви подобни преценки бяха породени от самозаблуда и едва ли означаваха нещо.
    Пил беше твърде много, навярно. Достатъчно, за да отслаби решимостта, онази, която имаше нещо общо с признаването на собствената му възраст, на ордата години зад гърба му, за която непрестанно му напомняше смаляващият се брой жадни погледи, хвърляни към него. Вярно, можеше да се нарече опит, да се спреш на онези жени, които разбират достатъчно, за да харесват подобни черти. Но човешкият ум все пърха от това как са нещата към онова, което иска да са, или още по-лошо — каквито са били някога. Нали казват, че всеки мъж е дуелист, плувнал в кръвта на десет хиляди пробождания.
    Всичко това изобщо не мина през ума на Мурильо в момента, в който сплете поглед с Делиш, неомъжената дъщеря на вдовицата Сефлара. Виното, щеше да заключи той по-късно. Зноят и кипежът на празника, уханният аромат на цветята във влажния топъл въздух. Фактът, че тя беше всъщност гола, само по ризка от тънка коприна. Светлокестенявата й коса беше подстригана невероятно късо по последната мода сред девиците. Бяло като сметана лице, пълни устни и толкова нежно носле. Кафявите й очи бяха големи като на просяче, но не стискаше очуканата паничка за милостиня. В друга паничка беше нуждата на просячето.
    Успокоен от хъркането откъм мраморната пейка — и ужасен от собственото си спокойствие, — Мурильо я удостои с изискан поклон.
    — Тъкмо навреме, скъпа — промълви той и се изправи. — Тъкмо обмислях как да помогна на майка ти до спалнята. Някакви предложения?
    Съвършено изваяната главица се поклати леко.
    — Тя спи тук повечето нощи. Точно като сега.
    Гласът беше млад, но нито носов, нито тънък, каквато май беше модата сред девиците напоследък, тъй че не му напомни за огромната пропаст на годините помежду им.
    Ох, като си помислиш, колко много съжаления в тази нощ!
    — Тя изобщо не мислеше, че ще приемеш поканата й — продължи Делиш, навела очи към едното си събуто сандалче, побутваше го леко с деликатното си краче. — Какъвто си желан. Търсен, искам да кажа, особено тази нощ.
    Доста умно, безспорно — това погалване на покрусеното му, почти увехнало его.
    — Но, скъпа, ти защо си тук? Твоят списък от ухажори трябва да е легион и между тях…
    — Между тях няма нито един, който заслужава да го наречеш мъж.
    Разбиха ли се десет хиляди подгизнали от хормони сърца от това презрително твърдение? Подскочиха ли легла в нощта, изритаха ли голи стъпала от потни чаршафи? Почти можеше да го повярва.
    — И това включва Прелик?
    — Извини ме, кой?
    — Пияният безполезен тъпак, дето припадна във фоайето. Препъваше се в меча си цяла вечер. Отвратително.
    „Отвратително. Да, сега разбирам.“
    — Младите са склонни към прекален ентусиазъм — отбеляза Мурильо. — Не се съмнявам, че горкият Прелик е очаквал тази нощ от седмици, ако не от месеци. Естествено, поддал се е на нервна възбуда, породена от близостта му до прелестната ти особа. Съжалявай такива младежи, Делиш; поне това заслужават, най-малко.
    — Не ме интересуват съжаленията, Мурильо.
    Изобщо не биваше да казва името му по този начин. А той изобщо не биваше да я слуша.
    — Делиш, би ли приела един съвет тази нощ? От такъв като мен?
    На лицето й се бе изписало едва сдържано търпение, но тя кимна.
    — Търси кротките. Не онези, които се перчат или показват необоснована арогантност. Кротките, Делиш, склонните към наблюдателност.
    — Не познавам такива.
    — О, има ги. Трябва просто да се поогледаш и ще ги забележиш.
    Беше свалила вече и двата сандала. Отхвърли с презрение думите му, с едно махване на нежната си ръка, с което странно как се озова още стъпка по-близо до него. Вдигна очи, обзета сякаш от свян, но задържа погледа си върху неговите така дълго, че си беше истинска дързост.
    — Не кротки. Не заслужаващи съжаление. Не… деца! Не тази нощ, Мурильо. Не под тази луна.
    И той се озова в прегръдката й, меко тяло, тъй жадно, с нищо друго освен тънката коприна отгоре, и сякаш се плъзна по него, ефирен дух, и той помисли: „Под тази луна?“
    Беше последният й жест на поезия, уви, защото вече късаше дрехите му, пълните й устни бяха влажни, отвориха се и езикът й заигра, докато зъбките й хапеха устните му. И той се усети, че едната му длан е на гръдта й, а другата се плъзга по задничето й, повдига я, а тя разтвори крака и се отпусна върху бедрата му, и той чу как издрънча токата на колана му върху плочите между ботушите му.
    Изобщо не беше тежка, но бе удивително атлетична и го яздеше така несдържано, че той усещаше как гръбнакът му изпуква при всяко страстно проникване. Потъна в обичайния си за такива моменти унес, онзи, който гарантираше впечатляваща издръжливост, и дори отдели миг да се увери, че хъркането зад него продължава. Изведнъж този плътен звук го порази с усещането, че вещае разпад, огъване след годините борба; той чу хора на самия живот — и тъй ще свършим всички дните си — моментно жегване, което, ако му бе позволил да се задържи, щеше напълно да го лиши от мъжество. Междувременно Делиш вече се изчерпваше, стоновете й ставаха все по-хрипливи, по-бързи, тялото й тръпнеше и той се поддаде — нито миг по-рано — на страстта. И простена с нея в последния безпомощен стон.
    Тя го задържа в себе си; той усещаше туптенето на сърцето й. После нежно я свали на земята и се надигна.
    Беше общо взето най-лошият момент да види блесналото пред очите му острие. Последва пареща болка, щом мечът се заби в гърдите му, прониза го и накара пияния глупак, който го държеше, да залитне напред, почти в ръцете на Мурильо.
    Който вече падаше назад; мечът се изтръгна с нещо като изпльокване.
    Делиш изпищя. На лицето на Прелик се бе изписал триумф.
    — Ха! Изнасилвачът умира!
    Нови стъпки откъм къщата, викове. Объркан, Мурильо се изправи, дръпна панталоните нагоре, затегна здраво колана. Бледозелената му риза вече ставаше на пурпурни петна. Кръв течеше по брадичката му, бликаше кипнала на тихи хрипливи тласъци. Някакви ръце го задърпаха, но той ги отблъсна и тръгна залитайки към портата.
    Съжаления, да, докато изпадналите в забрава тълпи по улицата го блъскаха. Мигове на яснота, незнайни периоди на смътна червеникава мъгла, докато стоеше подпрян с ръка на някоя стена и бълваше потоци кръв. О, колко съжаления!
    За щастие не мислеше, че ще го терзаят много дълго.


    Навик ли беше, или пък някакъв странен обрат на семейни черти придаваше на Скорч изражението му на вечна изненада? Нямаше как да се разбере, тъй като всяка дума, която изричаше, се поднасяше с тон на изумено неверие, сякаш Скорч не можеше никога да е сигурен какво точно казват сетивата му за външния свят, а още по-малко сигурен беше за мислите, които трополяха в главата му. Сега гледаше Леф, ококорил очи и зяпнал между нервните облизвания на устните, докато Леф на свой ред го поглеждаше накриво, все едно че изпитва хронична подозрителност за явния идиотизъм на приятеля си.
    — Те няма да чакат вечно, Леф! Изобщо не трябваше да го подписваме т’ва. Викам да се качваме на следващия търговски и да ни няма. До Давран, да речем, или пък по цялото крайбрежие надолу. Ти нямаше ли братовчед в Менгал?
    Леф бавно примига.
    — Да бе, Скорч. Оставили са го сам да си обзаведе килията, толкова е вътре. Искаш да идем там и да се забъркаме и в неговата каша ли? Освен това тогава ние влизаме в списъка.
    Изумление и ужас се изписаха на лицето на Скорч и той извърна поглед и прошепна:
    — Списъкът ни довърши нас. Списъкът…
    — Знаехме, че няма да е лесно — прекъсна го Леф, може би в опит да го успокои. — Такива неща никога не са лесни.
    — Но не стигнахме доникъде!
    — Само една седмица мина, Скорч.
    Дошъл бе моментът за скромно покашляне, попиване с копринената кърпа по мазно чело, замислено подръпване на брадата от миши опашки.
    — Господа! — А, ето, че им грабна вниманието. — Вижте Бойците на полето и вашата Наемническа монета, блеснала както обикновено блестят всички златни примамки… навсякъде. Но тук специално, а ашиците още са в потната шепа на изумения Скорч, тъй дълго стискани и нехвърлени. Безкрайна стана тази игра, с Круппе, кацнал търпеливо на самия ръб на славната победа!
    Леф се намръщи.
    — Нищо не печелиш, Круппе! Губиш, и то лошо, Монета или не! А и каква полза все едно — никакъв наемник не виждам никъде по полето, тъй че кой за какво плаща? Никой!
    Усмихнат, Круппе се отпусна в стола си.
    Тълпата бе шумна тази нощ в хана „Феникс“, след като още и още пияни се връщаха със залитане след веселия си гуляй по прашните и мръсни улици. Круппе, разбира се, изпитваше великодушие към тях, както подобаваше на естествено великодушното му естество.
    Скорч хвърли ашиците, после зяпна гравираните кокалчета, все едно предричаха съдбата му.
    А те правеха точно това.
    Круппе отново се наведе напред.
    — Хо, Старият път се разкрива и виж как тия шестима наемници газят по бойното поле! Избиват наляво и дясно! Едно хвърляне на ашиците и вселената се променя! О, вижте мрачния урок, прескъпи другари на Круппе. Когато Монетата се разкрие, колко време ще е, преди една ръка да посегне за нея?
    Буквално никакво хвърляне в Ответния кръг не можеше да спаси двама нещастни „крале“ и техните също толкова нещастни играчи, Скорч и Леф. Леф изръмжа, помете с ръка игралното поле и фигурите се разпиляха. Междувременно сложи ръка на Монетата и щеше да я пъхне в пояса си, ако Круппе не бе поклатил глава и не бе протегнал месестата си ръка с дланта нагоре.
    Леф изруга под нос и пусна Монетата в шепата му.
    — За плячкаджията — победата — каза Круппе усмихнато. — Уви за горките Скорч и Леф, но тази единствена монета е само малка част от всичките богатства, които вече принадлежат на триумфиращия Круппе. По два консула от всеки, нали?
    — Това е седмичната заплата за седмица, която още не е дошла — рече Леф. — Налага се да сме ти длъжници, приятел.
    — Нечуван прецедент! Круппе обаче разбира как такива обрати могат да сполетят човек ненадейно, което е съвършено логично, след като са обрати. Съответно, предвид необходимостта от седмичен благороден труд, Круппе с радост удължава крайния срок за ижеспоменатото заплащане до една седмица от днес.
    Скорч простена и се отпусна в стола си.
    — Списъкът, Леф. Пак се връщаме на проклетия списък.
    — Мнозина са с просрочени дългове — каза с въздишка Круппе. — И алчни са ония, що търсят компенсиране, дотолкова, че да съставят ужасен списък и при отпадане на имена из него щедро възмездяват готовите да наложат събирането, м-да?
    Двамата го зяпнаха. Изражението на Скорч намекваше, че току-що са му нанесли силен удар в главата и ще му трябва време, докато се съвземе. Леф само изсумтя.
    — М-да, оня списък, Круппе. Поехме работата, след като нямаше какво да правим, след внезапната… кончина на Бок. Сега, изглежда, и нашите имена ще влязат в него!
    — Глупости! Или по-скоро, доуточнява Круппе, не и ако такава заплаха не надвисне в резултат на някоя бъдеща задлъжнялост на пари, притежаеми от Круппе. Списъци от този сорт са всъщност вредни и вероятно контрапродуктивни и Круппе намира самото им съществуване за осъдително. Разумен съвет: малко се отпуснете по този въпрос. Освен, разбира се, ако човек не открие, че срокът наближава твърде бързо, а той няма в кесията си нищо освен мухъл. Друг съвет: постигнете победа на списъка, приемете заслужената отплата, отплатете се незабавно на Круппе и изчистете скромния дълг. Алтернативата, уви, е да действаме чрез съвсем друго решение.
    Леф облиза устни.
    — Що за решение ще да е то?
    — Ами, скромното съдействие на Круппе по въпросния списък, разбира се. Срещу дребен процент.
    — Срещу дял си готов да ни помогнеш да изловим ония, дето са в списъка?
    — Ами, това би било само в интерес за Круппе, предвид този дълг между него и вас двамата.
    — Какъв е процентът?
    — Ами, трийсет и три, разбира се.
    — И го наричаш скромен?
    — Не, нарекох го „дребен“. Мои прескъпи партньори, намерили ли сте когото и да било от хората във въпросния списък?
    Отвърна му окаяно мълчание, макар че Скорч още изглеждаше по-скоро объркан.
    — Ето — заяви Круппе с мощно издуване на гърдите, което застраши двете здрави копчета на жилетката му, — няма никой в Даруджистан, когото Круппе да не може да намери. — Отпусна се, а дръзките копчета блеснаха победоносно.
    Викове и шум при вратата, после Мийзи извика Круппе.
    Сепнат, Круппе се надигна, но не можа да види нищо над главите на всички тези странно високи гости — колко досадно, — затова заобиколи масата и с пъшкане и сумтене закрачи към тезгяха, където Ирилта тъкмо слагаше плувналия в кръв Мурильо на плота, като избута настрана халби и стакани.
    О, боже! Круппе срещна погледа на Мийзи, видя страха и тревогата й.
    — Мийзи, веднага иди при Кол.
    Тя кимна. Беше пребледняла.
    Тълпата пред нея се раздели. Защото, както казват джадроубите, дори пиян се плаши от глупака, а пияни или не, никой не беше достатъчно глупав да се изпречи на пътя на тази жена.


    Мечът на Пикър лежеше на масата със зацапан с изсъхнала кръв връх. Анци беше оставил своя къс меч до него. Две неми свидетелства на дневния ред на това импровизирано съвещание.
    Блупърл седеше в единия край на дългата маса и оправяше главоболието си с халба ейл. Бленд беше до вратата, скръстила ръце и облегната на рамката. Малът седеше в стол вляво от Блупърл, коляното и бедрото му трепереха нервно, а лицето му се беше стегнало в безизразна маска; не искаше да погледне никого в очите. До опърпания гоблен, датиран от времето, когато това място все още било храм, стоеше Дюйкър, някога Имперски историк, сега — грохнал старец.
    Всъщност Пикър бе малко изненадана, че бе приел поканата да дойде. Навярно някаква утайка на любопитство тлееше все още в пепелищата на душата му, макар да изглеждаше повече заинтересуван от избелялата сцена на гоблена с въздушната флотилия от дракони, приближаващи се към храм като този, в който бяха.
    Никой като че ли не изглеждаше готов да заговори. Типично. Задачата винаги падаше в краката й, като ранен гълъб.
    — Убийци от Гилдията са се задействали по договор — заяви тя преднамерено грубо. — Мишени? Поне аз, Анци и Блупърл. По-вероятно всички ние, партньори. — Помълча, изчакваше да чуе възражения. Нищо. — Анци, да сме отхвърляли оферти за това място?
    — Пикър — отвърна фалариецът със същия тон, — никой никога не е правил оферта за това място.
    — Чудесно — отвърна тя. — Тогава някой да е засякъл слух, че стария култ към К’рул се възражда? Някой Върховен жрец някъде из града да иска да си върне храма?
    Блупърл изсумтя.
    — Какво би трябвало да ни каже това? — попита го рязко Пикър и го изгледа ядосано.
    — Нищо — измърмори напанският маг. — Не съм чувал нищо такова, Пик. А ако Гъноуз Паран се върне изобщо от там, закъдето е заминал, би могъл да ни даде сигурен отговор. Все пак не мисля, че има някакъв култ, който да се опитва да се върне тука.
    — А откъде знаеш? — попита троснато Анци. — Да ги надушваш ли можеш, или какво?
    — О, не сега — проплака Блупърл. — Никакви въпроси повече тая нощ. Мокра сдъвка всичко в черепа ми на каша. Мразя Мокра.
    — Призраците са — заяви Малът със странния си хрисим тон и погледна Блупърл. — Нали? Не шепнат нищо от онова, дето го шепнеха, когато се преместихме тук. Само обичайните стонове и молби за кръв. — Погледът му се измести към мечовете на масата. — Кръв, но пролята тук. Материал, донесен отвън, не се брои. За щастие.
    — Тогава гледай да не се порежеш, като се бръснеш, Анци — подхвърли Бленд.
    — Онзи странен боклук долу — рече Пикър и се намръщи на Малът. — Да не искаш да кажеш, че е било за храна на проклетите призраци?
    Лечителят сви рамене.
    — Все не стига, тъй че е без значение.
    — Трябва ни некромант — заяви Блупърл.
    — Отклоняваме се от въпроса — рече Пикър. — Грижата ни сега е проклетият контракт. Трябва да открием кой стои зад него. Откриваме кой е, хвърляме проклетия през прозореца на спалнята му, и толкова. Тъй — продължи тя и ги огледа един по един. — Трябва ни план за атака. Информация за начало. Да чуем някои идеи.
    Ново мълчание.
    Бленд отстъпи от вратата.
    — Някой идва.
    Всички чуха тропот на ботуши по дървените стълби и възмутеното им скърцане.
    Анци прибра меча си, а Блупърл бавно се надигна и Пикър — надуши изведнъж съживилата се магия — вдигна ръка и каза:
    — Изчакай, в името на Гуглата!
    Вратата рязко се отвори.
    Влезе добре облечен мъж, задъхан. Светлосините му очи обходиха лицата им и светнаха, щом се спряха на Малът.
    — Съветник Кол? Какво има? — попита Малът и се надигна.
    — Трябва ми помощта ви — заяви благородникът дару и Пикър долови отчаянието в гласа му. — Висш Денъл. Трябвате ми веднага!
    Преди Малът да успее да отговори, Пикър пристъпи напред.
    — Съветник Кол, сам ли дойдохте тук?
    Мъжът се намръщи, след това махна с ръка зад себе си.
    — Скромен ескорт. Двама стражи. — Едва сега забеляза меча на масата. — Какво става тук?
    — Пикър, ще взема Блупърл — рече Малът.
    — Не е добре да…
    Но лечителят я прекъсна:
    — Трябва ни информация, нали? Кол може да ни помогне. Освен това едва ли са пратили повече от един клан подир нас за начало, а вие сте се погрижили за него. Гилдията ще трябва да се съвземе, да преоцени нещата — имаме поне един ден.
    Пикър погледна съветника — той може и да не беше схванал съвсем какво става, но вече бе получил достатъчно информация, за да се досети, — въздъхна и му каза:
    — Изглежда, някой ни иска мъртви. Може би няма да искате да се забърквате с нас точно сега.
    Но той поклати глава и погледът му отново се спря на Малът.
    — Лечител, моля ви.
    Малът кимна на намръщения Блупърл.
    — Водете, съветник. С вас сме.


    … се натъкна на Оссерик, верния съюзник, с кръв по лицето, пребит до несвяст. И Аномандър падна на колене и въззова Хилядата бога, а те погледнаха отгоре Оссерик и видяха кръвта на лицето му. С милост го пробудиха и той се възправи.
    И Аномандър се възправи, и се взряха лице в лице, Светлината в Мрака и Мракът в Светлината.
    И гняв имаше у Аномандър.
    — Къде е Драконъс? — попита той верния си съюзник. Че когато Аномандър си бе заминал, злият тиран Драконъс, Убиецът на Елейнт, бе пребит до несвяст от ръката на самия Аномандър, и кръв имаше на лицето му. Оссерик, комуто бе възложено да пази Драконъс, падна на колене и въззова Хилядата бога, търсеше милост пред гнева на Аномандър.
    — Надвит бях! — извика в ответ Оссерик. — Изненадан бях от Сестра Спайт! О, Хилядата бога се бяха извърнали и бях пребит до несвяст, и виж кръвта на лицето ми!
    — Някой ден — закле се Аномандър и настана тогава мракът на ужасна буря, а Оссерик простена като слънце зад облак, — този наш съюз ще свърши. Враждата ни ще се възобнови, о, Сине на Светлината, Чедо на Светлината. Ще си оспорваме всеки разтег земя, всеки предел небесен, всеки извор със сладка вода. Ще воюваме хиляда пъти и милост не ще има между нас. Отчаяние ще пратя на твоите ближни, на дъщерите ти. Умовете им ще поразя с Незнаещия мрак. Ще ги разпръсна объркани по селения незнайни и милост не ще има в сърцата им, защото между тях и Хилядата бога вечно ще има облак от мрак.
    Такъв бе гневът на Аномандър, а макар да стоеше сам, Мрак срещу Светлина, сладост се бе затаила в дланта на едната му ръка от измамното докосване на лейди Енви. Светлина срещу Мрак, Мрак срещу Светлина, двама мъже, владени като оръжия от две сестри, чеда на Драконъс. А те стояха невидими от никого и бяха доволни от това, което виждат и което чуват.
    След това бе решено Аномандър отново да се отправи да залови злия тиран. Да унищожи него и прокълнатия му меч, който е мерзост в очите на Хилядата бога и всички, които коленичат пред тях. Оссерик, беше решено, щеше да се отправи, за да залови Спайт и да въздаде справедлива мъст.
    Оссерик чу клетвата, изречена от Аномандър, позна гнева, от който бе породена, и в мълчание се закле да отвърне, щом дойде неговото време. Да се сражава, да влиза в двубои, да оспорва всеки разтег земя, всеки предел небесен и всеки извор със сладка вода. Ала такива неща трябва да лежат на спокойна земя, да са семе, чакащо да заживее.
    Този спор с Драконъс остана пред тях, в края на краищата, а сега и Спайт. Не искаха ли наказание Чедата на Тиам? Кръв имаше на лицата на твърде много Елейнт, и тъй Аномандър, и тъй Оссерик, бяха поели върху себе си този обречен лов.
    Ако Елейнт можеше да знаят всичко, което щеше да произтече от това, то щяха да оттеглят буреносния си дъх и от Аномандър, и от Оссерик. Но тези съдби не бяха знайни тогава и затова Хилядата бога плачеха…
    Висшият алхимик Барук се отпусна в стола си и потърка очи. Подозираше, че оригиналната версия на текста не е тази маниерна бъркотия. Тези старомодни, но натруфени фрази идваха от някакъв промеждутъчен век, когато стилът сред историците се бе стремил да възкреси някакво устно наследство в усилие да подсили достоверността на свидетели на описаните събития.
    Изобщо не беше чувал за Хилядата богове и този пантеон не можеше да се намери в никой друг компендиум, освен в „Мрак и Светлина“ на Дилат. Барук подозираше, че Дилат просто си го е измислила, което повдигаше въпроса: колко още е измислила?
    Наведе се отново, нагласи фитила на лампата и запрелиства трошливите страници, докато друг фрагмент не привлече вниманието му.
    Него ден имаше война между драконите. Първородните, с изключение на един, бяха навели вратове пред сделката на К’рул. Техните чеда, лишени от всичко, което трябваше да наследят, изригваха към небесата от кулите на огромна вихрушка, ала и те не бяха повече обединени, освен да отхвърлят Първородните. Фракции възникваха и червен дъжд се лееше над всички Селения. Челюсти се стягаха на вратове. Нокти разпаряха кореми. Дъхът на хаоса стапяше плът от кости.
    Аномандър, Оссерик и други вече бяха вкусили кръвта на Тиам, а сега идеха още с яростна жажда и много демонски изчадия се родиха от този пурпурен нектар. Докато Портите на Старвалд Демелайн оставаха отворени, непазени и невладени от никого, войната нямаше да свърши, и тъй червеният дъжд се лееше над всички Селения.
    Куралд Лиосан бе първото Селение, което запечата портала между себе си и Старвалд Демелайн, а разказът, който следва, описва клането, извършено от Оссерик, за да прочисти своя свят от всички претенденти и съперници, соултейкън и диви чистокръвни, чак дотам, че да прогони най-първите д’айвърс от земята си.
    Това започва от времето, когато Оссерик се срази с Аномандър за шестнадесети път и двамата имаха кръв на лицата си, преди Килмандарос, онази, що говори с юмруците си, да се заеме със задачата да ги раздели…
    Барук вдигна очи, извъртя се в стола си и погледна гостенката си, която се бе залисала с чистене на перата си на картната маса.
    — Старице, несъстоятелностите в този текст са вбесяващи.
    Великият гарван кривна глава, клюнът зяпна за миг в беззвучен смях, после тя отвърна:
    — И какво? Покажи ми една писана история, която да е смислена, и аз ще ти покажа истинска измислица. Ако искаш само това, потърси другаде! Господарят ми заключи, че от глупостите на Дилат би се получил великолепен подарък за колекцията ти. Ако наистина си разочарован, има много други идиотщини в библиотеката му, онези, които си направи труда да вземе от Лунния къс де. Цели стаи остави натъпкани до тавана с боклука, да ти кажа.
    Барук бавно примига, мъчеше се да скрие ужаса си.
    — Не знаех това.
    Старата не се подведе. Изграчи презрително и рече:
    — На господаря ми му беше най-забавно от това как паднал на колене и въззовал към Стоте бога…
    — Хилядата. Хилядата бога.
    — Все едно. — Наведе глава и крилете й леко се разпериха. — Или дори как се заклел да воюва с Оссерк. Техният съюз се разпадна заради нарастваща взаимна неприязън. Бедствието с Драконъс вероятно нанесе смъртоносния удар. Представи си, да падне заради хитрините на една жена — и дъщеря на Драконъс при това! Не беше ли Оссерк поне малко подозрителен за мотивите й? Ха! Мъжкарите при всички съществуващи видове сте толкова… предсказуеми!
    Барук се усмихна.
    — Доколкото си спомням „Аномандарис“ на Фишер, лейди Енви успява да направи същото с господаря ти, Старице.
    — Нищо, което той да не е усетил веднага — отвърна Великия гарван със странно клопане, накъсало думите. — Моят господар винаги е разбирал необходимостта от някои жертви. — Черните й като оникс пера настръхнаха. — Помисли за изхода в края на краищата!
    Барук отвърна само с гримаса.
    — Гладна съм! — заяви Старата.
    — Не си довърших вечерята — рече Барук. — На онзи поднос…
    — Знам, знам! От какво ми дойде апетитът според теб, а? Седи си там и се възхищавай на търпението ми, Висши алхимико! Дори докато четеш непрестанно!
    — Хайде, яж, и по-бързо — подкани я Барук. — Да не умреш от недохранване.
    — Изобщо не беше толкова небрежен домакин преди — отбеляза Великият гарван, подскочи към блюдото и клъвна резенче месо. — Притеснен си, Висши алхимико.
    — От много неща, да. Ривите твърдят, че Бялото лице Баргаст са изчезнали. Напълно.
    — Така е — отвърна Старата. — Почти моментално след падането на Корал и влизането във власт на Тайст Андий.
    — Старице, ти си Велик гарван. Децата ти яхат ветровете и виждат всичко.
    — Може би.
    — Защо тогава няма да ми кажеш къде са заминали?
    — Ами, Сивите мечове, както знаеш, тръгнаха на юг, към Елингарт — заговори Старицата, докато кръжеше на къси отскоци около блюдото. — И там купиха кораби. — Пауза и кривване на главата. — Могли ли са да видят дирята пред тях? Знаели ли са как да ги последват? Или може би има огромна дупка в световния океан, дупка, която привлича всеки кораб в гибелната си паст?
    — Бялото лице са тръгнали по моретата? Необичайно. А Сивите мечове са ги последвали?
    — Всичко това няма връзка, Висши алхимико.
    — С какво няма връзка?
    — С притеснението ти, разбира се. Хвърляш разни въпроси на бедната си окаяна гостенка, за да се разсееш.
    Месеци бяха изтекли от предишното гостуване на Старата и Барук бе започнал да вярва, с известно съжаление, че сърдечните му отношения със Сина на Тъмата се приближават към своя край, не заради някакъв спор, просто заради хроничната скука на Тайст Андий. Казваха, че вечният сумрак на Черен Корал добре подхождал на обитателите му — Андий, както и хора.
    — Старице, моля, предай на своя господар най-искрените ми благодарности за този подарък. Беше изключително неочакван и щедър. Но бих искал да го попитам, стига да не е прекалено нахално от моя страна, дали обмисля официалната покана на Съвета да открием дипломатически отношения между нашите два града. Делегатите само чакат поканата на твоя господар, а е заделено и удобно място за строителството на посолство — недалече оттук всъщност.
    — Имението, съборено от безславното кацане на демон соултейкън — рече Старата, замълча и клъвна още късче храна. — Уф! Зеленчук! Отвратително!
    — Да, Старице, същото имение. Както казах, недалече оттук.
    — Господарят ми обмисля въпросната покана и ще продължи да я обмисля, подозирам.
    — Колко още?
    — Нямам представа.
    — Има ли си грижи?
    Великият гарван, надвесен над блюдото, кривна глава и изгледа Барук толкова продължително, че на него леко му призля и извърна очи.
    — Тъй… значи имам причина за… притеснение.
    — Господарят пита: кога ще започне?
    Висшият алхимик бегло погледна хлабаво подвързания куп пергамент, дара на Аномандър, и кимна. Но не отговори.
    — Господарят пита: желаеш ли помощ?
    Барук потръпна.
    — Господарят пита — продължи Старата неумолимо: — въпросната помощ по-добре ли ще ти послужи, ако е тайна, вместо официална?
    „Богове подземни.“
    — Господарят пита: трябва ли милата Старица да остане за нощта гостенка на Барук и да изчака отговорите на тези питания?
    Трополене на прозореца. Барук бързо стана и отиде до него.
    — Демон! — изграчи Старата и разпери наполовина огромните си криле.
    — От моите е — отвърна Барук, отвори желязната рамка и отстъпи назад. Чилбаис се пъхна тромаво вътре, запъхтян.
    — Господарю Барук! — писна той. — Навън! Навън! Навън!
    Преди малко на Барук му бе призляло. Сега изведнъж се смрази до мозъка на костите. Бавно затвори прозореца. И се обърна към Великия гарван.
    — Старице. Започнало е.
    Демонът я видя, оголи тънки като игли зъби и изсъска:
    — Гротескно чудовище!
    Старата закълва във въздуха към него:
    — Подут жабок!
    — Хайде, млъкнете и двамата! — сопна се Барук. — Старице, наистина ще трябва да ми останеш на гости тази нощ. Чилбаис, намери си място някъде. Имам още работа за теб и ще те повикам, като дойде време.
    Трътлестият демон се изплези с раздвоения си език на Старата и тръгна към камината. Стъпи на нажежените въглени и изчезна нагоре по комина. Посипаха се черни облаци сажди и блъвнаха от камината.
    Старата се закашля.
    — Много лошо възпитани слуги имаш, Висши алхимико.
    Но Барук не слушаше. Навън.
    Навън!
    Тази единствена дума кънтеше в ума му по-силно от храмова камбана, удавяше всичко друго, макар да долови бързо глъхнещо ехо…
    „… верния съюзник, с кръв по лицето…“

2.

Аномандър лъжа не изрича, нито лъжите търпи.
О, де да можеше таз глухота
да го споходи през дните и нощите
под дъждовете черни на Корал.
Ала не беше съдено да бъде.


И тъй, избираме ний да не чуваме
туй стържене ужасно, шляпането
на колелета дървени, ни тропота по камъка,
подрънкващия укор на веригите, те сякаш
на друг отвъден свят са, дето мрак
изригва от прокълната ковачница въздушна
и слънце се не вдига нивга —
друг някой свят, не нашият —
да, тъй благослови ни, Аномандъре, с това
продажно лицемерие, с лъжа и със утеха,
и роби няма да сме ние, бремето
ще е илюзия, а пък оковите
ще могат да се скършат
само с мисъл
и всички тез ридания
и стонове са само шепот
на спящите сърца — да, само приказка,
приятели; отричащият обожанието
и мечът, който носи, не побират нищо,
дори и спомен даже, и ако има място
в уютна юдол за души изгубени,
които теглят все напред порутения храм,
то̀ то е само в грешното въображение,
несвързано със трезви усложнения —
и не е толкоз кърваво като света окървавен
и с тази си утеха обитаваме
без слух, без взор, безчувствени и в мир
в измисленото свое място, в драгоценен ред…

Монолог
Аномандарис, Кн. IV
Фишер кел Тат
    Драконова кула стърчеше като факел над Черен Корал, щръкнала от северозападния ъгъл на Новия андийски дворец. Беше от масивен черен базалт, покрит с напукан многостенен обсидиан, който блестеше сред вечния сумрак, загърнал града. На плоския покрив бе кацнал дракон с пурпурни люспи и свити криле, клинообразната му глава бе клюмнала на една страна тъй, че все едно се взираше в безумната, тънеща в сенки бъркотия от сгради, улици и улички на града долу.
    Все още имаше граждани в Черен Корал — сред човешките същества, — които вярваха, че страховитият страж е каменното творение на някой майстор художник сред властващите Тайст Андий, и тази представа будеше кисела насмешка у Ендест Силан. Вярно, той разбираше колко упорито може да е подобно невежество. Мисълта за истински, жив дракон, който хвърля гневния си поглед над града и множеството му забързани обитатели, бе наистина ужасяваща и всъщност, ако бяха достатъчно близо, за да видят блесналия глад в многоцветните очи на Силана, отдавна щяха да са избягали от Черен Корал в сляпа паника.
    Тайст Андий, могъщ някога чародей в Лунния къс, а сега нищо повече от едва смогващ да се справи със задълженията си кастелан на Новия андийски дворец, крачеше бавно по Улицата на меча, възвиваща на юг към обезлесения парк, известен с името Сивия хълм. Беше напуснал ужасно осветения Рибен квартал, където пазар Външни води така препълваше всеки булевард и уличка, че тези, които караха двуколките си да натоварят покупки, се принуждаваха да ги оставят на един площад точно на север от Сивия хълм. Несекващите потоци наемни носачи — сбираха се всяко утро на Площада на колите — винаги подсилваха хаоса между сергиите, провираха се, пробягваха, хлъзгаха се като змиорки в човешкото гъмжило. Макар пазар Външни води да си беше спечелил името, защото преобладаващата там риба за продан идваше от моретата отвъд Нощ — вечния мрак, загръщащ града и околностите на протежение почти третина левга, — можеше да се намерят и от белите, с очи като драгоценни камъни същества от Нощна вода на залива Корал.
    Ендест Силан бе уредил поръчката бели змиорки за следващата седмица от нов снабдител, тъй като траулерът на предишния бе повлечен на дъното от нещо, оказало се твърде голямо за мрежата му, и това бе довело до загубата на целия екипаж. Нощна вода не беше просто неосветена ивица море в залива, за жалост. Беше Куралд Галайн, истинска проява на лабиринта, напълно възможно беше да е бездънна и понякога неприятни зверове изникваха във водите на залива Корал. Нещо се беше появило там в дълбините и сега принуждаваше рибарите да прибягват до куки и корди вместо мрежи — метод, възможен само защото змиорките кипяха точно под повърхността, десетки хиляди, тласнати натам от ужаса. Напоследък повечето змиорки бяха уловени на въдица.
    Южно от Сивия хълм уличните фенери се разредяваха — Ендест Силан вече навлизаше в квартала на Андий. Както обикновено, улиците бяха почти празни. Никъде не се виждаха Тайст Андий, насядали по стъпалата на входове или зад сергиите, подпрени на щандовете да хвалят стоките си или просто да зяпат минувачите. Редките минувачи до един се бяха забързали нанякъде, навярно за дома на приятел или роднина, за да се включат в станалите рядкост ритуали на общуване. Или се връщаха по домовете си от подобни досади, разредени като дима от гаснещ огън.
    Ендест въздъхна, докато се изкачваше по улицата, но въздишката беше неравна, хриплива. Вляво от него бяха купчините отломки от стария дворец. Няколко нащърбени стени се издигаха все още тук-там, а работните групи бяха разчистили пътеки през развалините, за да извадят камъни и неизгорели греди. Оглушителното сгромолясване на сградата все още разтърсваше костите на Ендест и той поспря, протегна ръка и се подпря на една стена. Натискът се връщаше, челюстта му изпука, щом стисна зъби, болка прониза черепа му.


    Беше израз на кураж и твърдост това, че мъжът нито веднъж не бе отрекъл, че е бил сиърдомин в Панион Домин. Че всъщност е служил на лудия тиран в същата цитадела, която сега беше в руини няма и на един хвърлей камък от Ожулената кръчма. Това, че държеше на титлата, не бе доказателство за някакво изкривено чувство на маниакална вярност. Мъжът с изразителния поглед разбираше от ирония, а ако някой човек в града се оскърбеше, като го чуе, че се представя така, какво пък, сиърдоминът можеше да се погрижи за себе си, а това бе съхранено качество, от което нямаше причина да се срамува.
    Толкова и почти нищо повече не знаеше Спинок Дурав за мъжа, ако не се броеше впечатляващото му умение в играта, която играеха сега: древна игра на Тайст Андий, наречена Кеф Танар, която се бе разпространила сред населението на Черен Корал и всъщност, както беше чувал — и в други градове, чак до самия Даруджистан.
    Толкова крале и кралици, колкото бяха играчите. Бойно поле, което се разширяваше с всеки кръг и никога не оставаше същото два пъти. Войници, наемници и магове, убийци, шпиони. Спинок Дурав знаеше, че първоначалното вдъхновение за Кеф Танар може да се намери във войните за наследството сред Първите чеда на Майката Тъма и че една от фигурите за крале не току-така има резка сребриста боя на гривата, докато друга е от бяла акация. Имаше кралица на Белия пламък, с коронка от опал; и други, които Спинок можеше да назове, ако си направеше труда, стига някой изобщо да проявеше интерес, но се съмняваше.
    Повечето се придържаха към мнението, че бялата грива е отскорошна превземка, нещо като насмешлив поздрав към отчуждения владетел на Черен Корал. Всички плочки по самото игрално поле бяха оцветени в аспектите на Тъмата, Светлината и Сянката. Плочките на Великия град и Цитаделата се приемаха като съответстващи на Черен Корал, макар Спинок Дурав да знаеше, че вечно разширяващият се Велик град (имаше над петдесет плочки само за Града, а играчът можеше да си направи още, ако пожелае) е всъщност Карканас, Първият град на Тъмата.
    Но все едно. Важна беше самата игра.
    Спинок Дурав, единственият Тайст Андий в цялата Ожулена, седеше с други четирима играчи, плюс цяла тълпа, вече събрала се около тях, за да наблюдава титаничната битка, която продължаваше вече пет камбани. Димът висеше над главите им на валма, скриваше ниските греди на главното помещение на кръчмата и замъгляваше светлината на факлите и свещите. Груби колони крепяха тавана, иззидани от останки от стария дворец и самия Лунен къс, до една наместени непохватно, някои застрашително наклонени и с пукнатини в замазката. Разлят ейл образуваше локви по неравните каменни плочи на пода, където лазеха черногърби саламандри — опитваха се пиянски да се сношават с хорските крака, така че човек трябваше да ги рита непрекъснато.
    Сиърдоминът седеше срещу Спинок. Двама от другите играчи се бяха примирили с ролята на васали, и двамата вече поданици на кралицата с опаловата коронка на сиърдомина. Силите на третия играч бяха притиснати в един ъгъл на игралното поле и сега той размисляше дали да свърже съдбата си със сиърдомина, или със Спинок Дурав.
    Избереше ли първото, Спинок щеше да се окаже в беда, макар и съвсем не довършен. В края на краищата все пак беше играч ветеран, с опит от близо двайсет хиляди години.
    Спинок беше едър за Тайст Андий, широк в раменете и някак странно мечешки на вид. В дългата му невързана коса имаше смътен червеникав оттенък. Очите му бяха раздалечени на широкото, плоско донякъде лице с изпъкнали квадратни скули. Тънката му уста се беше стегнала в усмивка — изражение, което рядко се променяше.
    — Сиърдомин — рече той сега, докато притиснатият в ъгъла играч увърташе, притеснен от съветите на приятелите, струпани зад стола му, — имате изключителен талант за Кеф Танар.
    Онзи само се усмихна.
    В предишния кръг едно хвърляне на ашиците бе отпратило наемническа монета в кралската съкровищница на сиърдомина. Спинок беше очаквал набег по фланга с четирите останали фигури наемници, било за да се окаже натиск на третия крал, ако предпочете да остане независим или да свърже съдбата си със Спинок, или за да ги вреже по-дълбоко в територията на Спинок. Но при шепата все още останали полеви плочки и след като Портата все още не беше избрана, за сиърдомина щеше да е по-благоразумно да се въздържи.
    Всички затаиха дъх, когато третият играч бръкна в кесията да вземе полева плочка. Извади ръката си свита в юмрук и погледна Спинок в очите.
    Нерви и алчност.
    — Три монети, Тайст, и съм твой васал.
    Усмивката на Спинок се втвърди и той поклати глава.
    — Не купувам васали, Гарстен.
    — Тогава ще загубиш.
    — Съмнявам се, че и сиърдоминът ще купи съюза ти.
    — Хайде, ела ми — рече сиърдоминът на Гарстен. — На четири крака и заднешком.
    Очите на Гарстен пробягаха напред-назад, докато преценяваше коя пепелянка ще ухапе по-безболезнено. След малко изръмжа тихо и показа плочката.
    — Порта!
    — Радвам се да те видя, че седиш от дясната ми страна — рече Спинок.
    — Оттеглям се!
    Страхливо, но предсказуемо. Това беше единственият ход, който позволяваше на Гарстен да запази монетите в съкровищницата си. Спинок и сиърдоминът го изчакаха да извади фигурите си от полето.
    А сега беше редът на Спинок. След като Портата бе влязла в играта, той можеше да призове петте дракона, които беше струпал. Те полетяха високо над грижливо построените наземни защити на сиърдомина и ги попиляха със загубата само на един от отчаяната магия на двамата Върховни магове от кулите на Високата цитадела на сиърдомина.
    Атаката унищожи две трети от Вътрешния двор на сиърдомина и буквално изолира кралицата.
    С наземната защита, изпаднала в пълен безпорядък при липса на командване, Спинок настъпи в клин със своите наемници, както и с ескадрон от Елитната конница, като разцепи вражеските сили на две. Двамата васали един след друг се вдигнаха на бунт, като всеки остана на полето достатъчно дълго, за да опустошат още затруднените сили на сиърдомина, преди да отстъпят през Портата. Когато кръгът на играта отново стигна до него, сиърдоминът нямаше никакъв избор, освен да се пресегне и да обърне кралицата си върху игралното поле.
    Спинок Дурав се наведе да събере печалбата си.
    — Ресто! Кана ейл за масата!
    — Винаги си щедър с моите пари — каза с кисела усмивка сиърдоминът.
    — Тайната на щедростта, приятелю.
    — Оценявам жеста.
    — Знам.
    Както бе обичайно, другите трима играчи, след като се бяха оттеглили, не можеха да се възползват от никакъв жест за отпразнуване на победа в играта. Поради това Спинок и сиърдоминът бяха в правото си да си поделят каната с ейл и това изглеждаше най-задоволителният край на такава умело проведена кампания. Тълпата се разпръсваше и слугите се раздвижиха отново.
    — Проблемът с нас, нощните бухали… — заговори сиърдоминът, изгърбен над халбата си. Когато вече изглеждаше, че няма да каже нищо повече, добави: — Ни веднъж не поглеждаш към онова зацапано стъкло ей там, да видиш божурената целувка на зората.
    — Зората? Ах, да, да възвести свършека на нощта — рече Спинок и кимна. — Това е непрекъснат извор на изненада за нас, Тайст Андий: че останаха толкова много хора. Този безкраен мрак е бреме за душите ви, или така поне съм чувал.
    — Ако няма никакъв изход, да, може да изкриви нечий ум до лудост. Но малко езда извън северната порта до Могилата, и яркият ден те зове. Същото е и за рибарите, плаващи до Външни води. Без такива възможности, Спинок, вие, андиите, наистина щяхте да сте сами в Черен Корал. Лунният къс хвърля сянка дълго след смъртта си, така поне пеят поетите. Но ще ти кажа едно. — Сиърдоминът се наведе да допълни халбата си. — За мен този вечен мрак е добре дошъл.
    Спинок знаеше, че мъжът срещу него носи в душата си горест, по-тежка от всякаква сянка и много по-мрачна; и в това той беше навярно повече Тайст Андий, отколкото човек, освен в едно. А то бе единственото, което улесняваше Спинок Дурав да го нарича приятел. Сиърдоминът, въпреки цялата си горест, успяваше някак да сдържа отчаянието си, да се опълчва на обсадата му, която отдавна беше надвила Тайст Андий. Човешка черта, несъмнено. Повече от черта: качество, силно в своята гъвкавост, добродетел, от която, макар да не можеше да я намери у себе си — нито у никой свой сродник Тайст Андий, — Спинок все пак можеше да извлича поддръжка. Понякога се чувстваше като паразит, тъй жизнено се бе оказало това подхранване от чуждата сила, а понякога се боеше, че това е единственото, което го опазва жив.
    Сиърдоминът си имаше свое бреме и Спинок бе решил твърдо приятелят му никога да не разбере в каква потребност се е превърнал за него — тези игри, тези нощи сред вечната Нощ, тази запусната кръчма и каните евтин пенлив ейл.
    — Тази ме изтощи — каза мъжът, като остави празната халба. — Мислех, че съм те хванал — да, знаех, че плочката Порта още не е изиграна. Две плочки да те заобиколя обаче, и всичко щеше да е мое.
    Нямаше какво толкова да се отвърне на това. И двамата разбираха, че рискът бе решил играта. Необичайното бе в нехарактерната за сиърдомина необходимост да се оправдава.
    — Иди да поспиш — каза Спинок.
    Сиърдоминът отвърна с крива усмивка. Поколеба се, сякаш не можеше да реши да отвърне ли нещо, или не, или просто да се вслуша в съвета му и да се дотътри до дома си.
    „Не ми говори за слабост. Моля те.“
    — Придобил съм навика — рече другият, докато следеше с присвити очи някаква дребна свада близо до тезгяха, — да се изкачвам по руините. Да се заглеждам над нощната вода. Да си спомням старите хора-котки и техните семейства… да, те май отново са се завъдили, но разбира се, няма да е същото, изобщо няма да е същото. — Помълча за миг, после хвърли бърз притеснен поглед към Спинок. — Виждам господаря ви.
    Тайст Андий повдигна вежди.
    — Аномандър Рейк?
    Кимване.
    — Първия път беше преди две седмици. А сега… всеки път, някъде към дванайсетата камбана. Стои на стената на новата цитадела. И като мен се взира към морето.
    — Той обича… самотата — каза Спинок.
    — Винаги съм бил подозрителен към подобно твърдение.
    „Да, мога да разбера защо.“
    — Това идва от владеенето, от управлението. Повечето от първоначалния му двор ги няма. Корлат, Орфантал, Сорит, Пра’иран. Изчезнали или мъртви. Това не прави нещата по-леки. Все пак някои остават. Ендест Силан например.
    — Когато го видя застанал така сам… — Сиърдоминът извърна очи. — Изнервя ме.
    — Доколкото разбирам, всички ние успяваме да го постигнем това с вас, хората — отбеляза Спинок. — Все едно сме като призраци в този град.
    — Стражи без нищо, което да пазят.
    Спинок помисли над това, после попита:
    — И Синът на Тъмата ли? Хората дразнят ли се от равнодушното му управление?
    Сиърдоминът отвърна с гримаса.
    — Де да бяха всички владетели толкова равнодушни. Не, „равнодушен“ не е най-точната дума. Него го има, когато е важно. Администрацията и властта — нито едно от двете не може да бъде оспорено, нито има причина за това. Синът на Тъмата е… благодушен.
    Спинок помисли за меча, вързан на гърба на господаря му, и това добави леко тръпчивия привкус на неизбежна ирония към думите на приятеля му. А след това си помисли за мъртвите градове на север. Маурик, Сета, Лест.
    — Не че някое от съседните кралства поглежда към богатата плячка, каквато е Черен Корал. Те или са мъртви, или, както е на юг, в пълно безредие. Тъй че заплаха от война няма. Какво остава за един владетел тогава? Както казваш ти, администрация и власт.
    — Не ме убеждаваш, приятелю — рече сиърдоминът, беше присвил очи. — Синът на Тъмата, това да е титла за бюрократ? Едва ли. Рицарят на Мрака да пази от улични разбойници?
    — Това е проклятието на дългия живот — отвърна Спинок. — По висините се издигаш и пропадаш, непрекъснато. Преди време имаше голяма и скъпа война срещу Панион Домин. Преди нея — още по-гибелна и много по-дълга вражда с Малазанската империя. Още по-преди — Джакуруку. Сиърдомин, Аномандър Рейк е спечелил отдиха си. Мира си.
    — Тогава може би той е този, който негодува. Взира се над суровите води на Канала, а дванадесетата камбана кънти като погребална песен в сумрака.
    — Доста поетично — рече с усмивка Спинок, но нещо студено имаше в сърцето му, сякаш образът, съживен от приятеля му, бе твърде болезнен. Тази мисъл го отрезви. — Не знам дали господарят ми негодува. Никога не съм бил толкова важен. Нищо повече от един воин между хилядите. Не сме говорили от столетия.
    Сиърдоминът го изгледа с неверие.
    — Но това е абсурд!
    — Нима? Погледни ме, сиърдомин. Прекалено своенравен съм. Това е вечното ми проклятие. Никога не съм бил годен да командвам, дори отделение. Изгубих се в Леса на Мот, пет дни се препъвах из тръни и храсти. — Спинок се разсмя и махна с ръка. — Стара и безнадеждна кауза, приятелю.
    — Обикновено се твърди, Спинок, че всички вие, останалите Тайст Андий — оцелелите от всички тези войни — сте по необходимост елитът, най-страховитите от всички.
    — Бил си войник, знаеш по-добре. О, сред редиците на Андий има много герои. Но също толкова много сме просто тези, които извадиха късмет. Така стават нещата. Изгубихме много велики герои в битките срещу малазанците.
    — Безнадеждна кауза, казваш? — Сиърдоминът сви устни. — Но ето, че в Кеф Танар водиш кампаниите майсторски.
    — С войници от резбовано дърво съм непобедим, да. Виж, с живите е съвсем друга работа.
    Мъжът срещу него изсумтя, но като че ли се отказа да рови повече в това.
    Поседяха в дружеско мълчание. Ресто донесе нова кана ейл и Спинок бе доволен, докато ейлът течеше от кана в халба до уста, че никакви приказки за минали дела по далечни бойни полета не се повдигаха повече, за да разкрият полуистините и откровените лъжи, които току-що бе изрекъл.
    А когато дойде моментът, в който зората разгъна божурената си червенина над далечния хоризонт на изток, миг невидим за никого в град Черен Корал, Спинок Дурав кимна, но по-скоро на себе си. Вечен мрак или не, един Тайст Андий знаеше кога идва светлината. Поредната ирония бе това, че само хората в Нощ не усетиха началото на деня, прехода на незримото слънце отсам сумрака, безкрайния му път по небето.
    Преди съвсем да се напият, двамата се разбраха за времето за нова игра. А когато сиърдоминът най-сетне се надигна с олюляване и махна небрежно за довиждане, преди да заплете крака към вратата на кръчмата, Спинок се усети, че му желае безопасно завръщане у дома.
    Най-щедро пожелание, макар и поднесено мълчаливо.
    Аномандър Рейк вече сигурно се беше запътил към тронната зала, където щеше да втвърди духа си, за да се изправи срещу жестоките повели на деня: разпределянето на помощи, отсъждането по жалби на търговци, донесенията за състоянието на продоволствието, изслушването на пратеници от далечни свободни градове, дошли да потърсят търговски съглашения и договори за взаимна защита (да, много бяха).
    О, Рицарят на Мрака се сражаваше с всякакви зверове и демони!


    Мракът отстъпваше. Но пък той винаги отстъпваше. Не можеше да се разбере колко дълго продължаваше това пътуване в Куралд Галайн, нито да се пресметнат огромните изминати разстояния, крачка, след крачка, след крачка. Всичко беше безредно, всичко беше монотонно и неизменно. Нимандър Голит отново и отново сякаш се пробуждаше сепнат, потръпваше и осъзнаваше, че е вървял механично сред другарите си, всички блестяха смътно и сякаш се рееха в някаква безплътна пустош с онзи с името Клип на няколко крачки напред: той крачеше с решимост, каквато никой от тях не можеше да уподоби. В такива моменти Нимандър за пореден път разбираше, че се е изгубил.
    Преоткриването къде е не будеше удовлетворение. Преоткриването кой е самият той бе още по-лошо. Младият Нимандър Голит не беше нищо повече от пристъп на спомени, притъпени от низ запомнени усещания — красива жена, издъхваща в прегръдката му. Друга жена, издъхваща под дланите му, лицето й потъмнява като буреносен облак, който не може да се разпръсне, очите й се изцъклят, а ръцете му продължават да стискат. Ритащо тяло, запокитено във въздуха, излита с трясък през прозорец и изчезва в дъжда.
    Вериги можеха да се въртят цяла вечност, брънки да лъсват, изпълнени с нещо като живот. Изтъркани ботуши можеха да се тътрят напред, един след друг, като остриета на ножици. Обещания можеше да се изричат, съгласия да се налагат като подута длан, натикана в тясна ръкавица. Всички можеха да устоят, облечени в своята увереност. Или да чувстват, че тя ги тегли напред като вятър, който знае накъде отива. Всички можеха да жадуват за топлина в тази прегръдка.
    Ала това бяха празни неща, подскачаха пред очите му като кукли на заплетени конци. Щом се пресегнеше да разплете тези конци, да придаде смисъл на всичко това, те се отдръпваха, вечно недостижими.
    Скинтик, който сякаш бе готов да се отзове с усмивка на всичко, крачеше до него, на половин стъпка напред. Нимандър не можеше да види достатъчно добре лицето на братовчед си, за да разбере как е приел Скинтик тъмнината, разпростряла се вечно пред тях. Но щом тази непроницаема бездна започна да чезне и напред изникнаха някакви борове, братовчед му се извърна с определено крива усмивка и каза:
    — Не беше чак толкова лошо. — Всяка дума прозвуча като лъжа, сякаш се наслаждаваше да се подиграва със себе си.
    Влажен въздух вече се вихреше около тях, хладен в милувката си, а стъпките на Клип се бяха забавили. Когато се обърна, видяха колко е изтощен. Халките се завъртяха веднъж на верижката в ръката му, после се изпънаха рязко.
    — Ще лагеруваме тук — каза той хрипливо.
    Някаква предишна битка беше направила бронята и дрехите на Клип на дрипи, със стари петна от кръв по тъмната кожа. Толкова много рани, че ако бяха нанесени наведнъж, би трябвало да го убият. Малко от това бяха видели в онази нощ на улицата във Втори девичи форт, когато ги бе призовал.
    Нимандър и Скинтик загледаха родствениците си, докато сядаха по меката горска глина, всеки където стоеше, с празни очи и опустошени. „Да, обясненията са ефимерни. Те са мечът и щитът на атаката, а зад тях се крие мотивът. Обясненията целят да намерят слабостта, а от използването на слабостта идва отстъплението и възможността за абсолютно поражение.“ Тъй беше писал Андарист преди много време, в трактат, наречен „Бой и договаряне“.
    Скинтик, чието издължено шутовско лице бе изпито от умора, дръпна Нимандър за ръкава, посочи му с брадичка и тръгна настрани през дърветата. След миг Нимандър го последва.
    Братовчед му спря на трийсетина крачки от импровизирания бивак и седна.
    Нимандър се настани на мократа земя срещу него.
    Слънцето бе започнало да се издига, цедеше светлина през сумрака на леса. С нея дойде и смътният мирис на морето.
    — Вестител на Майката Тъма — рече тихо Скинтик, сякаш отмерваше тежестта на думите. — Смъртен меч. Дръзки титли, Нимандър. Ами, мислех си за по една и за нас двамата — нямах с какво друго да си запълня ума в това безкрайно вървене. Скинтик, Слепия шут на Дома Мрак. Харесва ли ти?
    — Ти не си сляп.
    — Нима?
    — За какво искаше да говорим? — попита Нимандър. — Не за глупави титли, предполагам.
    — Зависи. Този Клип гордо утвърждава своята, в края на краищата.
    — Не му ли вярваш?
    Полуусмивка.
    — Братовчеде, малко неща има, в които наистина вярвам. Освен оксиморонния факт, че уж интелигентни хора като че ли изпитват наслада това да са глупави. За това виня хаотичната гмеж от чувства, които поглъщат разума тъй както водата поглъща сняг.
    — Чувствата са рожба на истински мотивации, все едно дали тези мотивации са съзнателни, или не — отвърна Нимандър.
    — Човекът помни това, което чете. Което го прави определено опасен, да не говорим, че и досаден понякога.
    — Какво ще обсъждаме? — попита Нимандър малко раздразнено. — Може да претендира за каквато си поиска титла — ние нищо не можем да направим по въпроса, нали?
    — Можем да избираме да го следваме ли, или да не го следваме.
    — Дори за това е твърде късно. Последвахме го. В Куралд Галайн, а сега и тук. А и в бъдеще, до самия край на пътуването.
    — За да се изправим пред Аномандър Рейк, да. — Скинтик махна към обкръжаващия ги лес. — Или можем просто да се махнем. Да оставим Клип на драматичното му разчистване на сметки със Сина на Тъмата.
    — Къде ще отидем тогава, Скинтик? Та ние дори не знаем къде сме. Кое селение е това? Какъв свят се простира отвъд тази гора? Братовчеде, нямаме никъде, където да отидем.
    — Никъде и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума. Виждаш ли тази гора около нас? Тя преграда ли е, или десет хиляди пътеки, водещи към загадка и чудо? Каквото и да решиш, самата гора остава непроменена. Не се преобразява, за да угоди на решението ти.
    — И къде е шегата в това, братовчеде?
    — Смях или плач, това са просто състояния на ума.
    — И?
    Скинтик извърна поглед назад, към бивака.
    — Намирам Клип за… забавен.
    — Защо ли това не ме изненадва?
    — Сътворил си е един величав, грандиозен миг, мига, в който накрая застава лице в лице срещу Сина на Тъмата. Чува войнствена музика, тътена на барабани или воя на рогове, понесли се около високата кула, където несъмнено ще се състои съдбовната им среща. Вижда страх в очите на Аномандър Рейк в отговор на собствения си гняв.
    — Тогава е глупак.
    — Ние младите обикновено сме глупаци. Трябва да му го кажем.
    — Какво да му кажем? Че е глупак?
    Усмивката на Скинтик леко се разшири. Той отново срещна погледа на Нимандър.
    — Нещо по-изтънчено, предполагам.
    — Например?
    — Лесът не се променя.
    Нимандър извърна очи и примижа към сивотата на утрото, към нишките мъгла, загърнали глезените на дърветата. „Тя издъхна в прегръдката ми. После Андарист умря, на камъните с изтекла кръв. А Фаед я издърпаха от ръцете ми. И я хвърлиха през прозореца, за да умре долу. Срещнах погледа на убиеца й и видях, че я е убил… заради мен.“
    „Лесът не се променя.“
    — Има неща — заговори тихо Скинтик, — които си струва да се обмислят, Нимандър. Ние сме шестима Тайст Андий, и Клип. Тъй че седем. Където и да сме сега, това не е нашият свят. И все пак, сигурен съм, той е същият свят като онзи, който сме опознали, толкова, че да мислим дори за него като за свой. Светът на Дрифт Авалий, нашият първи остров затвор. Светът на Малазанската империя, адюнкта Тавори и Острова, който беше вторият ни затвор. Същият свят. Може би точно тук е същата земя, където чака Аномандър Рейк — защо трябва Клип да ни води през Куралд Галайн до някакво място далече от Сина на Тъмата? Бихме могли да го намерим на една левга ей натам през тази гора.
    — Защо не през предната му врата?
    Скинтик се усмихна доволно.
    — Всъщност защо не? Все едно, Аномандър Рейк няма да е сам. Ще има други Тайст Андий с него. Общност. Нимандър, спечелили сме си такъв дар, нали?
    При тези думи на Нимандър му се прииска да заплаче. „Аз не съм спечелил нищо. Освен укора. Осъждането. Презрението на всеки от тях. На самия Аномандър Рейк. Заради всичките ми провали общността ще ме съди, и толкова.“ Самосъжалението го притегли още по-далече, но той се отърси от него. Заради тези, които го следваха, заради Скинтик и Десра, Ненанда, Кедевис и Аранта, да, можеше да им даде този сетен дар.
    Дори нямаше да го даде той, а Клип. „Клип, узурпаторът ми.“
    — И тъй, връщаме се към началото — най-сетне отрони той. — Ще вървим след Клип, докато той ни отведе при народа ни.
    — Май си прав — отвърна Скинтик, останал като че ли доволен от затворилия се кръг на разговора, сякаш нещо наистина бе постигнато, макар Нимандър да не можеше да си представи какво.
    Птича песен разбуди небето за светлина, топлина с мирис на горска плесен се вдигна във въздуха с тихия лъх на хумуса. Въздухът ухаеше, невероятно чист. Нимандър потърка лицето си, после видя как бадемовите очи на Скинтик се изместиха над рамото му и се обърна, щом прекършената клонка в сухите листа възвести, че някой иде.
    — Ела при нас, братовчедке — повиши глас Скинтик.
    Аранта се движеше като изгубено дете — боязлива и неуверена. С ококорени очи — както винаги, щом се събудеше за външния свят. Пристъпи плахо напред.
    — Не можах да заспя — промълви. — Ненанда разпитваше Клип за какво ли не, докато Десра не му каза да се махне.
    Скинтик повдигна вежди.
    — Десра? Вече дебне Клип, така ли? Е, единствената ми изненада е, че е чак сега — не че имаше много шанс в Куралд Галайн.
    — Ненанда успя ли да получи обяснение от Клип къде сме? — попита Нимандър. — И колко път още трябва да извървим?
    Тя продължи боязливо към тях. Приглушената утринна светлина й придаваше вид на същество, изваяно от обсидиан и сребро, дългата й черна коса искреше, черната й кожа бе сякаш смътно запрашена, сребристите й очи намекваха за желязо, което тъй и не се издаваше. „Като някоя богиня на надеждата. Но чиято единствена сила се крие в оптимизъм, неподвластен на поражение. Неподвластен на всякаква реалност всъщност.“
    — Излезли сме някъде на юг от там, където е трябвало. Има, обясни Клип, „пластове на съпротива“. — Сви рамене. — Не разбирам какво означава, но това бяха думите му.
    Нимандър за миг се спогледа със Скинтик, след това се усмихна на Аранта.
    — Клип каза ли колко още остава?
    — Повече, отколкото се е надявал. Кажете ми, някой от вас надушва ли морето?
    — Да — отвърна Нимандър. — Не може да е далече. На изток, мисля.
    — Би трябвало да тръгнем натам… навярно ще има села.
    — Съхранила си впечатляващи резерви, Аранта — каза Скинтик.
    — Ако не е далече…
    Скинтик се изправи с кисела усмивка.
    Нимандър го последва.
    Беше съвсем просто да вървят по посока на изгряващото слънце, да прекрачват нападалите дървета и да заобикалят ровините. Единствените пътеки, които прекосяваха, бяха оставени от дивеч — нищо по-голямо от сърна, тъй че клоните висяха ниско над тях — и нито една не водеше към морето. Въздухът стана по-топъл, после изведнъж захладя и пред тях се разнесе звукът на вятъра, запял през клони и листа, а след това — грохотът на вълните. Гола скала изникна под дърветата и ги принуди да се катерят, да лазят нагоре по рязко издигналия се склон.
    Излязоха на върха на обрулена от вятъра скала, обрасла с криви чворести дървета. Морето беше пред тях, блеснало ярко под слънцето. Огромни вълни издуваха повърхността и се разбиваха в скалистия суров бряг далече долу. Брегът на север и юг бе все така суров и негостоприемен, докъдето стигаше поглед. Далече навътре от брега взривове пяна издаваха наличието на рифове и плитчини.
    — Няма да намерим села тук — рече Скинтик. — Съмнявам се да намерим каквото и да било, а виж, да заобиколим по брега ще е направо невъзможно. Освен ако — добави с усмивка — нашият славен водач може да ни натроши скалата на чакъл и да ни направи плаж. Или да призове крилати демони, които да ни пренесат над всичко това. Иначе — предлагам да се върнем в бивака, да се заровим в боровите иглички и да поспим.
    Никой не възрази.


    Непрестанно къкрещият гняв под повърхността на младия воин Ненанда бе постоянен извор на разтуха за Клип. Да, с него можеше да се сработи. Можеше да го оформи. Увереността му в Нимандър, от друга страна, буквално не съществуваше. Той беше натикан в ролята на водач и тя явно не му подхождаше. Прекалено чувствителен, Нимандър бе от онзи тип, който светът и всичките негови жестоки реалности обикновено унищожаваха, и беше донякъде истинско чудо, че все още не е унищожен. Клип беше виждал такива жалки същества и преди; може би наистина бе обща черта сред Тайст Андий. Столетията живот се превръщаха в усилие, в непоносимо бреме. Такива същества бързо изтляваха.
    Не, не заслужаваше да си губи времето с Нимандър. А най-близкият спътник на Нимандър, Скинтик, не беше с нищо по-добър. Клип признаваше, че вижда в Скинтик нещо от самия себе си — киселата насмешка, бързия сарказъм — да, други черти, общи сред Андий. Това, което липсваше у Скинтик обаче, бе злобната сърцевина, която той самият притежаваше в изобилие.
    Има си необходимости. Необходимостите трябва да се разпознаят и в това разпознаване също тъй да се разберат всички задачи, нужни, за да постигнеш точно онова, което е необходимо. Трудният избор е единственият избор, който може да се сметне за добродетелен. Клип беше съвсем на „ти“ с трудните избори и с приемливото бреме на добродетелността. Подготвен бе да носи такова бреме през остатъка от своя, както предполагаше, дълъг, много дълъг живот.
    Ненанда като нищо можеше да се окаже достоен да стои редом до него през всичко, което предстоеше.
    Сред младите жени в това обкръжение само Десра като че ли изглеждаше потенциално полезна. Амбициозна и несъмнено безскрупулна, тя можеше да се окаже ножът в скритата му кания. Освен това вниманието на една привлекателна жена носи своята собствена облага, нали? Кедевис беше прекалено крехка, прекършена отвътре също като Нимандър, и Клип вече виждаше смъртта в сянката й. Аранта все още бе дете зад смаяните си очи и навярно завинаги щеше да си остане дете. Не, от цялата тази група, която бе събрал от Острова, само Ненанда и Десра бяха от някаква полза за него.
    Беше се надявал на нещо по-добро. В края на краищата те бяха оцелелите от Дрифт Авалий. Стояли бяха редом до самия Андарист, кръстосвали бяха мечове с воини Тайст Едур. С демони. Вкусили бяха своя дял от кръв, триумф и скръб. Трябваше вече да са корави ветерани.
    Какво пък, справял се беше и с по-лошо.
    Останал сам, след като Аранта се беше заскитала някъде и сигурно вече се бе изгубила, Ненанда, Десра и Кедевис най-сетне бяха заспали, а Нимандър и Скинтик бяха някъде из горите — за да обсъдят безспорно някакви важни решения за неща, засягащи само тях, — Клип отново отпусна верижката с пръстените, увита около ръката му. Чу се тих звън, щом двата пръстена се събраха и всеки бавно се завъртя, обратно един на друг в доказателство за силата, която таяха в себе си. Миниатюрни портали, които се появяваха и изчезваха, и след това отново се появяваха, побрани в студения метал.
    Сътворяването им бе погълнало повечето сили на Андий, обитаващи подземната твърдина на някогашната Андара. И бе оставило родствениците му, както се оказа, фатално уязвими за ледерийските врагове. Какофонията от души, обитаващи тези пръстени, вече бе единственото, останало от онези хора, жалкото му семейство от саможивци. И бе под негов контрол.
    Понякога, дори когато нещата сякаш не тръгваха по план, се оказваше, че Клип жъне облаги.
    „Доказателство, че съм избран, да.“