Скачать fb2
Героят на времето

Героят на времето

Аннотация

    Убийството на лорд Владетеля слага край на Последната империя. Изглежда правилно — но дали е така? Защото сега, когато мъглите се завръщат и са много по-пагубни, когато зачестяват саждопадите и трусовете стават все по-мощни, Вин и Елънд започват да се съмняват. Преди много-много време на Гибелта — едно от древните същества, създали този свят — било обещано правото да го разруши. Сега, когато Вин е подмамена да я освободи при Кладенеца на Възнесението, Гибелта очевидно смята да осъществи замисъла си.

    Заключителната част на трилогията изпълнява всички обещания, дадени в първите две книги. Разкриват се безброй тайни, обясняват се събития, заложени още в първите глави на серията, а изненадите и неочакваните обрати засипват читателя като фойерверк. Всичко това води до финал, който няма равен на себе си по дързост и оригиналност, финал, който ще ви накара да се почувствате, сякаш се пробуждате от невероятен сън.


Брандън СандърсънГероят на времето

    На Джордан Сандърсън,
    който може да обясни на всеки интересуващ се
    какво е да имаш брат, прекарващ по-голяма част
    от времето си в мечти

    (Благодаря ти, че си винаги с мен.)

Благодарности

    Както и преди, Айзък Стюарт (Nethermore.com) свърши основната работа по картата, символите на отделните глави и кръга с аломантични метали. Не бих могъл да пропусна и чудесната работа на Крисчън Макграт: от трите корици тази на последната книга ми е любима. Благодарности на Лори Йодър, задето беше ненадминат, и на Дот Лин за рекламната й дейност от страна на „Тор“. Денис Уонг и Стейси Хааг-Хил за помощта, която оказаха на моя редактор, и също както винаги — на великолепните Ирен Гало и Сет Лърнър за съветите им по оформлението.
    Пилотните читатели на тази книга включват: Перис Елиот, Емили Сандърсън, Криста Олсън, Итан Скарстед, Ерик Дж. Елърс, Ерик Джеймс Стоун — Най-снобаря, Джилена О’Брайън, К. Лий Плейър, Брайс Къндик Мор, Джанси Патерсън, Хийтър Кърби, Сали Тейлър, Брадли Рийнър, Стив Даймънд, генерал Мика Демоа, Захари Дж. Кевеней — Духа, Алън Лейтън, Джанет Лейтън, Кейлин Зобел, Нати Хатфийлд, Матю Чамбърс, Кристина Кюглър, Дейниъл А. Уелс, Невидимия Питър Алстром, Мариане Пийси, Никол Уестънскоул, Натан Уд, Джон Дейвид Пейн, Том Грегъри, Ребека Дорф, Мишел Кроули, Емили Нелсън, Наталия Джъд, Челис Фокс, Натан Креншоу, Мадисън Ванденберг, Рейчъл Дън и Бел Олесуун.

Пролог



    Овладя мислите си. Миризмата в помещението престана да е сладникаво примамлива и вместо това се изпълни със смрадта на кръв и смърт. Радостта му се превърна в ужас. Пленникът беше териски Пазител — човек, отдал целия си живот за доброто на другите. Убийството му щеше да е не само престъпление, но и голяма трагедия. Марш се помъчи да си възвърне самоконтрола, да вдигне ръка и да изтръгне стоманения клин от гърба си — с което щеше да сложи край на съществуването си.
    Но то беше толкова силно. То искаше още. Още сила. По някакъв начин то владееше напълно Марш — и имаше нужда той и останалите инквизитори да са негови ръце. То беше свободно — Марш все още долавяше радостта му от този факт, — но нещо му пречеше да упражни пълната си власт върху света. Някакво противодействие. Сила, която се простираше над земята като щит.
    То все още не бе напълно завършено. Нуждаеше се от нещо повече. От нещо друго… нещо скрито. И Марш щеше да открие това нещо и да го отнесе на своя господар. На господаря, когото Вин бе освободила. На съществото, което доскоро бе затворено в Кладенеца на Възнесението.
    То наричаше себе си Гибел.
    Марш се усмихна на плача на пленника, после пристъпи напред и вдигна острия клин. Нагласи върха му върху потрепващите гърди на мъжа. Клинът трябваше да пробие тялото на пленника напълно — като мине през сърцето — и да се забие в гърдите на завързания отдолу инквизитор. Хемалургията беше кърваво изкуство.
    Тъкмо затова бе и толкова приятно. Марш взе чука и започна да нанася равномерни удари.

Част първа
Заветът на Оцелелия

1.

    Фатрен не каза нищо. Не обичаше да споделя измъчващите го съмнения; от него се очакваше да е по-силният. Когато господарите напуснаха града — неголямо селище, възникнало неотдавна в близост до една северна плантация, — тъкмо Фатрен бе този, който убеди скаа да продължат да се занимават със земеделие. И пак той настоя да прогонят със сила върлуващите банди. Във време, когато повечето околни селища бяха изгубили мъжете си, наети в една или друга армия, Ветитан все още разполагаше с достатъчно работна ръка. Налагаше се да заделят известна част от продукцията за подкупи, но Фатрен бе успял да опази хората си невредими.
    Фатрен чуваше зад гърба си шепота на войниците. Името Елънд Венчър не им бе непознато. Това беше човекът, възкачил се на власт преди две години, след смъртта на лорд Владетеля. Идващите от север новини за това събитие бяха оскъдни и несигурни, но в повечето се споменаваше Венчър. Той бе победил всички свои съперници за трона и дори бе убил собствения си баща. Беше скрил от другите, че е Мъглороден, и освен това се бе оженил за жената, причинила смъртта на лорд Владетеля. Фатрен се съмняваше, че толкова важен човек — по-скоро легенда, отколкото действителна личност — би дошъл чак в тяхното градче в Южната област, при това без придружители. Дори мините наблизо вече не струваха нищо. Непознатият вероятно лъжеше.
    — Времето ни е малко — почна той високо. — Мога да ви науча само на някои неща, но и те ще помогнат. Колосите са на височина от пет до дванайсет стъпки. Но дори дребните са по-силни от човек. Бъдете готови за това. За щастие тези същества се бият поотделно, без да координират действията си. Ако другарят на някой колос е изложен на опасност, няма да получи подкрепа. Атакуват директно, без лукавство, и се опитват да надделеят с груба сила. Не им позволявайте! Старайте се да се скупчвате около противника си — по двама срещу по-дребните, по трима-четирима срещу големите. Няма да можем да създадем широк фронт, но важното е да оцелеем колкото се може по-дълго. Не се тревожете, че противникът може да заобиколи по фланговете и да проникне в града — ще скрием населението в другия край, а щом някои от колосите почнат да плячкосват, другарите им срещу нас ще станат по-малко. Точно това ни трябва! Не ги преследвайте навътре в града. Вашите семейства ще са на сигурно място. Ако се биете с особено голям екземпляр, удряйте го в краката и го повалете, преди да го убиете. Ако е дребен, гледайте оръжията ви да не се закачат за диплите на кожата. Имайте предвид едно — колосите не са глупави, те са само недоразвити. Напълно предсказуеми. Тръгват право към вас и атакуват директно. Това, което трябва да запомните на всяка цена, е, че те могат да бъдат побеждавани. И ще го направим днес. Не позволявайте да надделее страхът! Бийте се организирано, запазете хладнокръвие и ви обещавам, че ще оцелеете!

2.

    Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.
    Киселата миризма се усили. Да не би да я разбъркваха? ТенСуун се раздвижи забързано, обви се около черепа, започна да го изпълва. Беше запазил малко разтворена плът в една торбичка в тялото си. Извади я, полепи я върху черепа и се зае да създава кожа. Той остави очите неоформени, работейки върху белите дробове, формирайки език, пренебрегвайки устни за момента. Работеше с усещането за наближаваща гибел, тъй като киселият мирис непрестанно се усилваше. А после…
    То го удари. Разкъса мускулите от едната страна на тялото му, проникна във вътрешността и почна да я разяжда. Изглежда, Второто поколение се бе отказало от идеята си да измъкне тайната от него. Но преди да го убият, трябваше да върнат способността му да говори. Така повеляваше Първият договор — оттам и черепът. И същевременно вероятно тъмничарите бяха получили заповед да го довършат, преди да успее да каже нещо в своя защита. Те следваха буквата на закона и същевременно смятаха да игнорират съдържанието му.

3.

    Мисля, че в известен смисъл притежаването на такава огромна сила е непосилна тежест. За разбирането на подобна сила са нужни хилядолетия. Ала опознаеш ли я, преустройството на света няма да е никак трудно. И въпреки това си давам сметка за опасностите, които се крият в моето невежество. Като дете, което внезапно са дарили с огромни възможности, аз бих могъл да натисна прекалено силно и да превърна света в строшена играчка, която никога не ще мога да поправя.
    Армията на Елънд успя да се възползва добре от предимството си. Елънд удари пръв и посече най-близкия колос с подсилени от пютриум мускули. Чудовището беше от дребните екземпляри. Като всички останали от своя вид то имаше приблизително човекоподобна форма, но синкавата му кожа се спускаше на едри гънки и на места висеше от крайниците му. В кървясалите му червеникави очи за миг, докато умираше, блесна изненада. Елънд измъкна меча от гърдите му и извика:
    Войниците — ужасени, но изпълнени с твърда решимост — го заобиколиха в плътна маса и повалиха първата редица колоси. „Лагерът“ не беше нищо повече от изпотъпкана от чудовищата поляна, с изкопани в земята огнища. Елънд забеляза, че хората му действат с нарастваща увереност, и ги окуражи, като Притегли чувствата им с аломантия и подсили храбростта им. Чувстваше се по способен с този вид аломантия — все още не беше способен да подскача насам-натам с метали като Вин. Но с чувствата се оправяше добре.
    Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.
    Колосът замахна пръв. Обсегът му бе огромен и Елънд бе принуден да отскочи назад — благодарение на пютриума се справи с невероятна бързина. Колосите бяха въоръжени с огромни мечове — толкова дебели и тежки, че приличаха на боздугани. Елънд не би могъл да отбие такъв удар дори с разпален пютриум: В добавка към това мечът — и колосът зад него — тежаха толкова много, че Елънд не би успял да избие оръжието дори с аломантичен Тласък. При Тласкането на стомана се изискваше баланс между тегло и сила. Ако Тласнеше някой по-тежък от себе си, самият Елънд щеше да бъде отхвърлен назад.


    Вин се спусна от небето сред въртележка от конски подкови, приземи се в самия център на армията и без да се забави нито миг, Тласна чифт конски подкови към извръщащия се към нея колос. Едната го удари в челото и го отметна назад, другата прелетя над главата му и уцели втори колос. Вин се завъртя, хвърли още две подкови и уцели един доста едър екземпляр и дребосъка зад него.
    Разпали желязо, Придърпа подковата и я надяна на китката на едрия. Силата я Дръпна рязко към него, но и го събори. Огромният меч на чудовището тупна на земята в мига, когато Вин се приземи върху него. Тя се Тласна от падналия меч и се преметна във въздуха тъкмо когато друг колос замахваше към нея.
    Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.
    Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.
    С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.
    Вин нямаше нищо против заблудата им.
    Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.
    Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.
    Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.
    Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.
    Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.
    Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.
    Тази мисъл й даваше сила.
    Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.
    Но не беше необходимо да изтребва цялата им армия.
    Достатъчно бе да ги изплаши.
    Защото, въпреки някогашните й предположения, колосите изпитваха страх. Виждаше го как се надига в чудовищата около нея, прикрит под гнева и свирепата ярост. Един колос я нападна и тя отскочи встрани с пютриумна бързина. Отби пътьом оръжието му, завъртя се и видя, че към нея се приближава друго чудовище.
    „Идеално“. Беше огромен — може би най-едрият екземпляр, когото бе виждала. Сигурно минаваше тринайсет стъпки. Съвсем скоро сърцето му щеше да откаже да работи, кожата му щеше да се нацепи и да увисне на парцали.
    Колосът изрева и ревът отекна над притихналото бойно поле. Вин се усмихна, разпали дуралуминий и горящият в нея пютриум избухна в мощен прилив на сила. Използван заедно с друг метал, дуралуминият подсилваше действието му невероятно, макар и за съвсем кратко.
    Вин разпали стомана и Тласна във всички посоки. Подсиленият от дуралуминий Тласък се понесе като вълна през мечовете на чудовищата и те изхвърчаха от ръцете им, а много от самите колоси изпопадаха. Подхранваният от дуралуминий пютриум запази тялото й да не бъде смазано от мощния Тласък.
    Стоманата и пютриумът изгоряха за секунди. Вин извади малка стъкленица и гаврътна разтвора в нея, за да възстанови запасите си от метали. Разпали отново пютриум и изхвърча над масата от съборени тела към едрия екземпляр, когото бе забелязала по-рано. Един по-дребен колос се опита да я спре, но тя го улови за китката и с рязко движение я счупи. Грабна меча му и с един замах повали три други колоса.
    Като използва инерцията на удара, Вин заби острието на меча в земята. Както предполагаше, едрият колос я нападна след секунда — размахваше оръжието си и продължаваше да реве оглушително. Вин бе забола меча си тъкмо навреме. Защото дори с пютриум не би успяла да парира могъщия удар на гиганта. Но сега мечът й бе забоден здраво. Металът затрепери от свирепия удар и пръстите й изтръпнаха от мощните трептения, но тя успя да го задържи.
    А после скочи. Не Тласна — не се налагаше, — а стъпи върху кръстачката на меча и скочи нагоре. За миг видя как на лицето на колоса се изписва изумление, когато я видя да излита на тринайсет стъпки над земята, с отметнат назад за удар крак и развята пелерина.
    Вин го изрита в слепоочието. Черепът му изпука. Колосът бе нечовешки здрав, но не и срещу подсилен от пютриум удар. Очите му се изцъклиха и той рухна назад. Вин се Тласна леко от меча, за да се задържи още малко във въздуха, та да я видят хубаво, после се приземи върху гърдите на поваления гигант.
    Колосите наоколо застинаха. Дори изпълнени с ярост, те не можеха да не се изненадат от лекотата, с която бе повалила толкова могъщо създание. Може би умовете им бяха твърде бавни, за да осъзнаят това, на което бяха станали свидетели. Или пък освен страха притежаваха и известна доза предпазливост. Вин не ги познаваше достатъчно, за да знае точния отговор. Знаеше обаче, че след онова, което бе направила, би трябвало най-сетне да изпитат уважение към нея.
    Ала не и когато бяха контролирани от външна сила. Вин погледна към малката отчаяна армия на Елънд. Хората му все още се държаха. Това вероятно също озадачаваше чудовищата — как е възможно една толкова малка сила да издържа срещу тях. Те не виждаха отчаянието по лицата на хората, нито смаляващия им се брой — виждаха само, че групата устоява и се бие.
    Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.
    Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.
    Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.
    Докато се сражаваше, поглеждаше към групата на Елънд. Скоро с облекчение забеляза, че там също част от колосите са преминали на страната на хората. Елънд крачеше сред тях и вече не се биеше, съсредоточен върху усилието да си осигурява нови съюзници. Вин все още не беше сигурна дали одобрява постъпката му с внезапната поява в града. Радваше се, че беше пристигнала навреме.
    Взе си поука от действията му и също престана да се сражава и вместо това бързо почна да попълва малката си армия от колоси с нови сили. Скоро вече командваше стотина чудовища.
    „Няма да продължи дълго“ — помисли си. Така и беше — не след дълго зърна в небето точица, която летеше към нея. Точката се увеличи и се превърна във фигура с черно расо, която се носеше над армията, като се Тласкаше от мечовете на колосите. Висок мъж с татуирано лице и гола глава. Въпреки саждопада Вин успя да види стоманените клинове, забити през очите му. Непознатият извъртя невиждащия си взор към Вин и за миг тя почувства надигаща се паника. В паметта й се пробудиха отдавна забравени спомени. Тъмна дъждовна нощ, забулена в сенки. Кули и островърхи покриви. Рязка болка в хълбока. Дълга нощ, прекарана в килия в двореца на лорд Владетеля.
    Келсайър, Оцелелия от Хатсин — как издъхва на улицата.
    Разпали електрум. Металът създаде около нея облак от изображения, сенки на възможни действия, които би могла да извърши. Електрумът бе аломантичният двойник на златото. Елънд го наричаше „бедняшки атиум“. Нямаше особена полза в битката, освен че я правеше неподатлива на атиум, в случай че инквизиторът имаше такъв.
    Вин стисна зъби и се хвърли напред, забелязала, че малката й армия се топи. Скочи, Тласна се леко от един захвърлен меч и остави на инерцията да я отнесе към инквизитора. Той вдигна секира и замахна, но в последния миг Вин се Придърпа встрани, изтръгна с Теглене меча от ръката на един изненадан колос, улови го във въздуха и го Тласна към инквизитора.
    Новодошлият Оттласна оръжието дори без да го поглежда. Келсайър бе успял да победи инквизитор, но с невероятни усилия, и самият той бе издъхнал малко след това, повален от лорд Владетеля.
    „Стига с тези спомени! — рече си ядосано Вин. — Съсредоточи се върху настоящето“.
    Понесе се сред сипещата се пепел, Тласкана от меча. Приземи се, подхлъзна се в локва колоска кръв и се хвърли към инквизитора. Съвсем преднамерено го бе подмамила да се покаже, като бе убила и взела колосите му под контрол. Сега оставаше само да се разправи с него.
    Извади стъклен кинжал — инквизиторът с лекота би Оттласнал меча на колоса — и разпали пютриум. Тялото й се изпълни с бързина, сила и издръжливост. За съжаление инквизиторът също ползваше пютриум, което означаваше, че в това отношение силите им са равни.
    С изключение на една подробност. Слабост, която притежаваха всички инквизитори. Вин отскочи от цепещата въздуха секира, като се придърпа към един меч, за да се отстрани по-бързо, после се Тласна от същото оръжие, хвърли се напред и замахна към шията на инквизитора. Той отби удара й с ръка. Но с другата си ръка Вин го улови за расото.
    След това разпали желязо, Притегли зад себе си и измъкна едновременно десетина меча. Внезапното Дърпане я запокити назад. Стоманените тласъци и Железните придърпвания бяха груби действия, отличаващи се по-скоро със сила, отколкото с точност. С разпален пютриум Вин увисна на расото; инквизиторът, изглежда, се държеше, като Дърпаше оръжията на колосите пред него.
    Расото поддаде, разпра се и гърбът на Инквизитора се оголи. Вин очакваше да види между плешките му края на стоманен клин — като забитите в очите му. Но прътът беше скрит от метален щит, който прикриваше целия гръб на инквизитора, спускаше се покрай ребрата му и се стягаше отпред. Наподобяваше черупката на костенурка.
    Инквизиторът се обърна, злобно ухилен, и Вин изруга. Гръбният клин беше слабото място на инквизиторите. Изваждането му щеше да убие съществото и несъмнено тъкмо това бе причината да носи броня — каквато, подозираше Вин, му е било забранено да използва във времето на лорд Владетеля, който бе държал служителите му да имат слаби места, за да може по-лесно да ги контролира.
    Вин нямаше време за колебание, тъй като в същия миг върху нея се нахвърли поредният синкав колос. Вин скочи, преметна се над размахания му меч и се Тласна от него, за да набере височина.
    Инквизиторът я последва във вихъра сажди над бойното поле. Вин беше в безизходица. Единственият друг начин, който знаеше за убийството на инквизитор, бе да го обезглави — но как, след като той също бе подсилен от пютриум?
    Тя се приземи на един склон извън бойното поле. След миг инквизиторът стъпи на покритата със сажди земя само на няколко крачки от нея. С две секири в ръце. Вин избягна първия удар, но втората секира я закачи по ръката, преди да успее да отбие удара с кинжала.
    Топла кръв рукна надолу към пръстите й. Кръв с цвета на залязващо слънце. Вин изръмжа, втренчила поглед в нечовешкия си противник. Усмивката на инквизитора малко я плашеше. Вин се хвърли напред и замахна отново.
    Нещо блесна във въздуха.
    Синкави линии, които се местеха бързо — аломантичен знак, че се приближават малки късчета метал.
    Металният дъжд удари изненадващо инквизитора отзад; монетите се забиха на десетки места в тялото му.
    Съществото изкрещя от болка и се обърна рязко, разхвърчаха се капки кръв. На няколко крачки от него Елънд също се приземи на хълма. Яркобялата му униформа бе изцапана с кръв и сажди, но лицето му бе чисто, а очите му сияеха. В едната си ръка държеше бастунче, с другата се подпря на земята, за да омекоти приземяването си след мощния Стоманен тласък.
    Да, той беше Мъглороден, също като Вин. А сега инквизиторът бе ранен. Към склона се стичаха колоси, катереха се тромаво нагоре, но Елънд и Вин все още имаха малко време. Тя се хвърли напред, Елънд също. Инквизиторът се опитваше да следи едновременно и двамата. Усмивката му бе помръкнала. Той се приготви да отскочи, но Елънд хвърли една монета във въздуха и тя се завъртя сред сипещите се сажди. Инквизиторът се усмихна: очевидно предполагаше, че Елънд ще го Тласне. Знаеше, че тежестта му ще се предаде през монетата върху тялото на Елънд. Двама аломанти с почти еднакво тегло, Тласкащи един срещу друг. Щяха да бъдат отхвърлени назад — и тогава инквизиторът щеше да нападне Вин, а Елънд да се озове сред колосите.
    Само че инквизиторът не бе взел предвид аломантичната сила на Елънд. А и как би могъл? Елънд дори не се олюля, а инквизиторът отлетя назад, понесен от внезапния мощен Тласък.
    „Той е толкова силен!“ — помисли Вин, докато гледаше как изненаданият инквизитор пада. Елънд не беше обикновен аломант — може би все още не умееше да се контролира добре, но когато разпалваше метали и Тласкаше, ефектът бе невероятен.
    Вин атакува инквизитора, който все още изглеждаше замаян, но той успя да улови ранената й ръка, преди да го промуши, и стисна силно. Вин извика от болка, преметна се през него и полетя към земята.
    Блъсна се с рамо, претърколи се и скочи на крака. Светът се завъртя, но тя успя да види, че Елънд стоварва бастунчето си върху инквизитора. Съществото блокира удара с вдигната ръка, дървото се строши, а той се приведе рязко и удари Елънд с лакът в гърдите. Императорът изпъшка и залитна.
    Вин се Тласна от колосите, които бяха само на няколко крачки зад нея, и полетя право към инквизитора. Беше изпуснала кинжала, но противникът й също бе изпуснал двете секири. Видя го, че скача към тях, но не му остави време да ги вземе — подкоси го и се опита да го повали по гръб. За нещастие той бе много по-едър — и много по-силен. Преметна я през себе си и тя падна тежко на земята.
    Колосите вече бяха почти до тях. Елънд успя да вдигне едната секира и нападна инквизитора. Той обаче внезапно се задвижи с невероятна бързина. Очертанията на тялото му сякаш се размазаха и секирата разцепи празния въздух. Елънд се обърна и с изненада установи, че инквизиторът се изправя срещу него вече с оръжие в ръка. Държеше не секира, а метален прът, като забитите в тялото му клинове, но по-дълъг и тънък. Съществото вдигна пръта; движеше се с нечовешка бързина — по-бързо дори от аломант.
    „Това не е пютриум — помисли Вин. — Дори не е дуралуминий“. Надигна се, без да сваля поглед от инквизитора. Скоростта му видимо намаляваше, но той все още бе в състояние да нападне Елънд, без той да успее да му противодейства. Вин бе твърде далеч, за да му помогне.
    Но не и колосите. Те бяха само на няколко крачки от противника на Елънд. Завладяна от отчаяние, Вин разпали месинг и се опита да преодолее емоционалната бариера на колоса най-близо до инквизитора. Чудовището за секунда застина, после замахна и заби меча си право в лицето на инквизитора миг преди той да завърши неочакваната си атака.
    Не успя да му отсече главата. Само я смаза до неузнаваемост. Но, изглежда, и това бе достатъчно, защото инквизиторът рухна безжизнено.
    По армията колоси сякаш премина вълна.
    — Елънд! — викна Вин. — Сега!
    Императорът обърна гръб на поваления инквизитор. Лицето му беше намръщено и съсредоточено. Някога Вин бе видяла как лорд Владетеля въздейства емоционално върху цял площад хора. Той беше по-силен от нея, по-силен дори от Келсайър.
    Не виждаше дали Елънд разпалва дуралуминий и месинг, но усещаше, че го прави. Усети Силата му, когато излъчи мощна вълна на успокоение върху цялата армия. Изведнъж битката приключи. В далечината Вин забеляза последните останки от градския гарнизон, заобиколени от купчина трупове. Саждопадът се усили. Напоследък почти не спираше.
    Колосите свалиха оръжия. Елънд беше победител.

4.

    „Цанзийската религия сама си противоречи — заключи той и го отбеляза в полето. — Тя твърди, че всички същества са част от «божественото цяло», и загатва, че тялото е произведение на изкуството, създадено от духа, решил да живее на този свят. Но в друг постулат се заявява, че лошите същества се наказват с тела, които не могат да функционират правилно“. Отблъскваща доктрина според Сейзед. Създанията, родени с душевни и физически недъзи, заслужаваха състрадание, може би дори съжаление, но не и презрение. Освен това кои от идеалите на тази доктрина бяха верни? Че духът избира и създава тялото си по своя воля, или че е наказан чрез тялото си заради недостатъците си? И какво тогава става с наследствеността и кръвното родство? С характера?
    Всичко зависеше от това, което ставаше в съседната стая. Дали кралят щеше да подпише споразумението? Бриз и Сейзед можеха само да чакат. Сейзед гореше от желание отново да се зарови в записките си. Сега, след като бе приключил с цанзийската религия и бе взел решение относно нейната значимост, искаше да продължи нататък. За около една година бе прегледал две трети от познатите му религии. Оставаха по-малко от стотина, макар че числото щеше да клони към двеста, ако трябваше да брои и отделните секти и течения.
    Сега Сейзед се бе озовал на поста главен посланик на Елънд Венчър. Елънд беше приятел и човек, когото Сейзед уважаваше. Според него дори Оцелелия не притежаваше толкова силен характер, колкото новият император. Елънд Венчър не се бе опитвал да постави под властта си народа на Терис дори след като бе приел бежанци от тази страна. Сейзед не беше сигурен дали сънародниците му са свободни, или не, но те дължаха много на Елънд. И Сейзед бе готов да му служи с радост.
    — Ами, това е неразделна част от всяка политика. Сейзед, племенникът на този човек водеше армия колоси, за да разруши Лутадел! Така че кралят дори има късмет, че Елънд не дойде да унищожи страната му в знак на отмъщение! Разполагаме с по-голяма армия, повече ресурси и по-добри аломанти. Тези хора ще живеят много по-добре, след като Лекал подпише договора. Какво ти става, драги? Само преди два дни обсъждахме всички тези въпроси и ти беше съгласен.
    Струваше му се, че извършва предателство. Като Пазител — териски ферохимик — той умееше да съхранява информация в късчета мед и по-късно да я извлича. По времето на Последната империя другарите на Сейзед се бяха подлагали на неописуеми страдания, за да събират и съхраняват информация — не само за религии. Трупаха всичко, което можеха да открият за епохата преди лорд Владетеля. Запомняха го, предаваха го на други и се осланяха на ферохимията, за да бъдат пределно точни.
    Имаше чувството, че вече не са толкова важни. Всъщност често вече нищо нямаше предишното значение. Опитваше се да не обръща внимание на подобни мисли, но те владееха ума му. Струваше му се, че е изчерпан, безполезен. Доколкото му бе известно, той бе последният жив ферохимик. Нито един друг Пазител не бе успял да се добере до Лутадел. Като всички териски стюарди, Сейзед бе кастриран като малък. Наследствената дарба на ферохимиците, изглежда, щеше да отмре с него. Дългогодишната програма за изтребление на терисците, провеждана от лорд Владетеля и неговите верни служители, най-сетне щеше да бъде осъществена.

5.

    За щастие все още разполагаха с електрум. Факт, за който трябваше да са благодарни на лорд Владетеля. Атиумът на бедняка. Когато гореше атиум, аломантът ставаше практически неуязвим — само друг аломант, разпалил същия метал, можеше да се бие с него. Освен, разбира се, ако нямаше електрум. Електрумът не осигуряваше същата неуязвимост като атиума, който позволяваше на аломанта да надзърта в близкото бъдеще, но го правеше неподатлив на ефектите му.
    Елънд освободи от контрол едно средно на ръст чудовище и Вин го пое. Той все още не разбираше как точно го правят. Поставеше ли някой колос под свое командване, можеше да го контролира без никакви усилия — независимо дали спи, или е буден, дали гори метали, или не. Имаше много неща, свързани с аломантията, които не разбираше. Владееше тази сила едва от година, а същевременно трябваше да управлява цяла империя, да осигурява прехрана на народа си, да води войни. Не му оставаше много време да я практикува.
    Елънд кимна и Фатрен изостана, за да върви на крачка зад него и Вин. Доста бързо се бе примирил с новото си положение, навярно защото все още не вярваше, че е останал жив. Може би след време щеше да се разбунтува срещу владичеството на Елънд, но засега не можеше да направи нищо. Хората му щяха да предпочетат да са част от една империя, в която има закони и ред, а примерът с покоряването на армията на колосите щеше да е достатъчен, за да ги държи в подчинение. Фатрен никога вече нямаше да управлява този град.
    Не за първи път Елънд беше впечатлен от предвидливостта на Министерството. Как биха могли да знаят, че някой ден градът ще падне в ръцете на тълпа скаа? Но въпреки това тази врата беше не само скрита — тя бе направена така, че да може да се отваря само чрез аломантия. Елънд продължаваше да Тегли едновременно в две посоки. Имаше усещането, че тялото му сякаш се разкъсва между два коня. За щастие гореше пютриум, който го пазеше от последствията. До него Вин пъшкаше от напрежение. Лека-полека част от стената пред тях се приплъзна напред. Никакви други средства не биха могли да отместят тази плоча — нито физическа сила, нито уменията на каменоделци. Но за всеки аломант това бе въпрос на броени минути.
    — Лорд Фатрен — заговори той. — Искам да помислиш внимателно, преди да продължиш спора. Какво ще стане, ако аз ви напусна? С толкова много храна, с такива богатства тук долу? Можеш ли да повярваш, че хората ти няма да нахлуят, няма да се опитат да продадат част от плячката на други градове? И какво ще последва, когато тайната за хранителните ви запаси излезе на бял свят? Ще посрещнете ли с отворени обятия хилядите бежанци, които ще се отправят насам? Кой ще ги пази, кой ще охранява този склад от набезите на бандитите?
    — Все още държа на това, което казах преди малко, лорд Фатрен. Твоите хора се биха добре — впечатлен съм от тях. Днес те оцеляха само благодарение на теб — на твоята предвидливост, на обучението, което си им дал. Допреди няколко часа бяха сигурни, че колосите ще ги изтребят до крак. Сега не само са в безопасност, но и са охранявани от по-голяма и силна армия. Не се съпротивлявай. Бихте се добре, но е време да потърсите съюзници. Няма да те лъжа — възнамерявам да се възползвам от находката в тази пещера, независимо дали си съгласен, или не. Но в замяна на това ще ти осигуря защитата на моята армия, ще ти оставя достатъчно храна и правото да ме заместваш при управлението на моите поданици тук. Трябва да работим заедно, лорд Фатрен. Това е единственият начин да оцелеем през следващите няколко години.


    Вин се ядосваше, когато го измъчваха подобни угризения. В известен смисъл настоящите му проблеми бяха много по-сериозни от съмненията, с които трябваше да се бори преди. Смяташе, че се е провалил, въпреки всичко, което бе постигнал.
    И същевременно не си позволяваше да се поддаде на отчаянието. Продължаваше напред, вървеше, без да се оглежда. Изглежда, бе станал по-твърд, отколкото бе в началото, когато се запознаха. И в това нямаше нищо лошо. Старият Елънд бе младеж, към когото другите често се отнасяха пренебрежително — идеалист без никакви водачески качества. Ала Вин бе длъжна да признае, че в предишния Елънд имаше и неща, които сега й липсваха. Идеализмът например. Елънд продължаваше да е оптимист и книжник, но тези качества сякаш бяха изтикани на заден план от неотложните проблеми.
    Тя го гледаше как крачи покрай рафтовете. Беше възмъжал, а упоритите занимания с аломантия и фехтовка през изтеклата година бяха направили тялото му мускулесто и пъргаво, така че дори се наложи да му прекрояват униформите. Тази, която носеше сега, бе покрита с петна от различни битки.
    — Невероятно местенце, а? — подхвърли той.
    Вин огледа просторното подземие.
    — Има нещо такова.
    — Той е знаел, Вин — продължи Елънд. — Лорд Владетеля. Подозирал е, че ще дойде този ден — денят, в който мъглите ще се върнат и храната ще бъде оскъдна. Тъкмо затова е подготвил тези складове.
    От предишните складове знаеха, че храната в консервите е напълно запазена и годна за ядене. Натрупаните тук запаси стигаха за изхранването на цял град за една година. За съжаление Вин и Елънд трябваше да се погрижат за повече от един град.
    — Представи си само какви усилия им е коствало — разсъждаваше на глас Елънд. — Трябвало е да подменя консервите всяка година, векове наред, при това без никой да научи.
    Вин повдигна рамене.
    — Не е трудно да пазиш нещо в тайна, когато си богоравен император и имаш фанатични жреци.
    — Да, но мащабите на цялата операция… — Елънд млъкна и я погледна. — Знаеш ли какво означава това?
    — Какво?
    — Лорд Владетеля се е досещал, че може да бъде победен. От Дълбината, от съществото, което освободихме. Подозирал е, че накрая то ще го срази.
    Вин изсумтя.
    — Едва ли означава точно това, Елънд.
    — Тогава защо е трябвало да го прави? Сигурно е мислел, че има смисъл да се борим.
    — Елънд, хората не се предават лесно. Дори умиращо животно се съпротивлява докрай, прави всичко за да остане живо.
    — Но трябва да признаеш, че тези пещери са добър знак.
    — Добър знак? — Вин го погледна учудено. — Елънд, зная, че си непоправим оптимист, но трябва да престанеш да виждаш „добри знаци“ навсякъде. Не можеш да отречеш, че слънцето потъмнява. Става по-червеникаво. Тук, на юг, е дори по-лошо.
    — Всъщност — възрази той, — лично аз не смятам, че слънцето се е променило. Изглежда така заради саждите и пушеците.
    — Които също са сериозен проблем. Напоследък саждопадите са почти неспирни. Хората се движат трудно дори по улиците. Саждите засенчват светлината и спомагат да се сгъстява мракът. Дори мъглите да не унищожат посевите за следващата година, ще го направят саждите. Преди две зими — когато се бихме с колосите при Лутадел — за пръв път видях сняг в Централната област. А последната зима беше още по-зле. Това не са неща, с които можем да се бием. Колкото и голяма да е армията ни!
    — Вин, какво очакваш да направя? Колосите се събират в пограничните райони. Ако не създадем солидна защита, хората ни няма да доживеят дори до гладуването.
    Вин поклати глава.
    — Армиите са краткотрайно решение. Това също. — Тя кимна към рафтовете с припаси. — Какво правим тук?
    — Оцеляваме. Келсайър казваше…
    — Елънд, Келсайър е мъртъв! — прекъсна го ядосано Вин. — Само аз ли си давам сметка за това? Наричахме го Оцелелия, но той бе единственият, който не оцеля! Той позволи да го превърнат в мъченик. Това е равносилно на самоубийство, Елънд! Ще ми възразиш ли?
    Гледаше го втренчено и дишаше тежко. Той се обърна към нея, изненадан от избухването й.
    „Какво правя? — помисли Вин. — Нали преди малко си мислех колко се възхищавам на оптимизма му. Защо се нахвърлих върху него?“
    И двамата бяха прекалено уморени и изнервени.
    — Вин, не зная отговорите на тези въпроси — каза Елънд. — Не разбирам дори как можем да се бием срещу нещо като мъглите. Разбирам от армии. Или поне се уча бързо.
    — Извинявай — въздъхна Вин. — Не исках да се караме. Но всичко е толкова трудно…
    — Важното е, че напредваме — успокои я той. — Вин, обещавам ти, ще открием начин. Ще се справим.
    — Наистина ли вярваш в това? — попита тя и го погледна в очите.
    — Да.
    И тя му повярва. Както винаги, надеждата в него не угасваше. Това бе едно от нещата, заради които го обичаше.
    Тръгнаха към дъното на пещерата. Имаше повече от една причина да са тук. Храната и припасите несъмнено бяха важни. Но имаше още нещо.
    В дъното на кухината, върху стената, бе поставена голяма метална плоча. Вин прочете на глас изписаните върху нея думи:
    — „Това е последният метал, за който ще ви разкажа — отекна гласът й. — Все още не мога да преценя какво е предназначението му. По някакъв начин той помага да се надзърне в миналото. Показва какъв е бил човек и какъв е можел да стане при други обстоятелства. Почти като златото, но с известна разлика.“„По това време мъглите вероятно вече са се върнали. Омразно, противно явление. Ненавиждам ги. Не излизам сред тях. Те искат да ни унищожат всички. Ако възникнат проблеми, хубаво е да се знае, че колосите и кандрите могат да бъдат контролирани когато няколко човека Тласкат емоциите им едновременно. Аз заложих в тях тази слабост. Строго пазете тази тайна“.
    Отдолу имаше описание на аломантична сплав, която Вин познаваше добре. Това беше сплав на атиум, наричана малатиум — Единайсетият метал на Келсайър. Излизаше, че лорд Владетеля е знаел за него. Просто е бил заблуден за предназначението му, както и всички останали.
    Плочата бе изписана от самия лорд Владетел. Или по негово нареждане. Във всеки от предишните складове също имаше записана върху плочи информация. В Ортьо например научиха за електрума. В пещерата далече на изток се разказваше за алуминия — метал, който също вече познаваха.
    — Нищо ново — рече разочаровано Елънд. — Вече знаем за малатиума и как се контролират колосите. Макар че досега не ми беше хрумвало да използвам едновременно няколко Усмирителни Тласъка. Това може да се окаже полезно. — Преди това смятаха да използват дуралуминий за подсилване на Тласъците, с които контролираха колосите.
    — Няма значение — каза Вин и посочи другата страна на плочата. — Имаме това.
    Втората половина съдържаше карта, инкрустирана върху стоманата, досущ като картите в предишните три кухини. Тя изобразяваше Последната империя, разделена на области. Лутадел беше квадрат в центъра. С X бе отбелязано това, заради което бяха дошли — последната пещера на запад.
    Трябваше да са общо пет. Първата откриха под Лутадел, близо до Кладенеца на Възнесението. В нея научиха за втората, на изток. Третата беше в Ортьо — Вин бе успяла да я отвори, но все още не бяха изнесли храната оттам. В Ортьо получиха сведения за тази на юг.
    Всяка карта бе обозначена с петица и едно по-ниско число. Лутадел бе номер едно. Тази бе номер четири.
    — Това е — рече Вин, прокарвайки пръст по издълбаните рисунки. — В Западната област, както ти предполагаше. Някъде близо до Чардис?
    — Град Фадрекс — кимна Елънд.
    — Там не е ли домът на Сет?
    — Именно. — Познанията му по география бяха по-добри от нейните.
    — Това е значи. Там ще го намерим.
    Елънд я погледна в очите и тя знаеше, че я е разбрал. Скривалищата ставаха все по-големи и по-добре заредени. Всяко от тях бе специализирано в някоя област — в първото освен храна и припаси имаше оръжие, във второто — голямо количество дървен материал. Нямаха търпение да разберат какво ще намерят в последното. Може би дори онова.
    Атиумните запаси на лорд Владетеля.
    Най-безценното съкровище в Последната империя. След години търсене все още не го бяха, открили. Някои вече твърдяха, че не съществува. Вин бе сигурна, че грешат. През хилядолетието на своето управление лорд Владетеля бе отделял за свободна търговия съвсем оскъдни количества от този метал. Никой не знаеше какво е правил с останалото.
    — Само не се вълнувай — предупреди я Елънд. — Нямаме никакви доказателства, че атиумът е складиран в последната пещера.
    — Трябва да е там — възрази Вин. — Логично е. Къде другаде ще го държи лорд Владетеля?
    — Ако знаех отговора, досега да сме го открили.
    Вин поклати глава.
    — Държал го е на сигурно място — но някъде, където да може да бъде намерен. Всички тези карти и знаци са за неговите последователи, ако той загине. Не е искал врагът, който плени първата пещера, да го открие незабавно.
    Ето как чрез поредица напътствия бяха стигнали до последната пещера. Най-важната. Трябваше да е така. Изглеждаше напълно логично. Но не и за Елънд. Той се почеса замислено по брадата.
    — Дори и да го открием, не виждам с какво може да ни помогне. За какво са ни всички тези пари?
    — Въпросът не е само в парите. А в силата. Това е оръжие, което можем да използваме.
    — За да се бием с мъглите?
    Вин помълча, после каза:
    — Може би не. С колосите и другите армии. Атиумът ще подсигури твоята империя. Той е част от всичко това, Елънд. Ценен е единствено заради аломантията — а аломантията не е съществувала преди Възнесението.
    — Още един въпрос без отговор — рече Елънд. — Защо това късче метал, което погълнах, ме направи Мъглороден? Откъде се взе? Кой го е поставил в Кладенеца на Възнесението и с каква цел? Защо беше единствено и какво може да е станало с другите?
    — Може би ще открием отговорите на тези въпроси във Фадрекс.
    Елънд кимна. За него атиумът не бе чак толкова важен. Вин не беше на същото мнение. Не можеше да обясни защо — просто го знаеше. Ако не друго, поне отчаянието й се разсея, след като видя картата. Трябваше да отидат във Фадрекс.
    Там щяха да намерят отговорите.
    — Превземането на Фадрекс няма да е никак лесно — отбеляза Елънд. — Враговете на Сет са се окопали здраво там. Чух, че в града се разпореждал един принудител от Министерството.
    — Атиумът си заслужава усилията.
    — Ако е там — рече Елънд.
    Тя го изгледа навъсено.
    Той вдигна ръка.
    — Вин, просто се опитвам да следвам съветите ти — да бъда реалист. Съгласен съм, че Фадрекс си заслужава усилието. Дори да не открием там атиум, ще намерим още припаси. Нуждаем се от всичко, което ни е оставил лорд Владетеля.
    Вин кимна. Самата тя отдавна вече нямаше и зрънце атиум. Беше изгорила последния преди година и половина и оттогава се мъчеше да свикне с относителната си беззащитност. Електрумът донякъде разсейваше страховете й, но не напълно.
    Откъм входа на пещерата долетяха гласове.
    — Ще ида да говоря с тях — рече Елънд. — Трябва да организираме нещата тук колкото се може по-бързо.
    — Каза ли им, че ще трябва да се преселят в Лутадел?
    Елънд поклати глава.
    — Няма да им хареса никак. Свикнали са с независимостта си, както всъщност следва да се очаква.
    — Неизбежно е, Елънд. Този град е далеч извън нашия отбранителен периметър. Пък и едва ли разполагат с повече от няколко часа дневна светлина, заради мъглите. Посевите им вече са обречени.
    Елънд въздъхна.
    — Дойдох, завладях града и им отнех богатствата, а сега ще ги накарам да изоставят домовете си. И ще отида да направя същото и във Фадрекс.
    — Елънд…
    Той вдигна ръка.
    — Зная, Вин. Трябва да се направи. — Обърна се и тръгна към входа. Докато вървеше, изправи рамене и на лицето му се изписа решителност.
    Вин препрочете думите на лорд Владетеля. На друга подобна плоча Сейзед се бе натъкнал на писанията на Куаан, отдавна умрял терисец, който бе променил света с твърдението си, че е открил Героя на времето. Куаан бе оставил послание, за да признае грешката си — предупреждение, че съществува сила, която променя историята и религиите на човечеството. Беше разкрил, че същата тази сила е въздействала върху териската религия, за да подмами „Героя“ да тръгне на север и да я освободи.
    Точно това, което бе направила Вин. Тя сама се бе убедила, че е Героят, и бе освободила съществото — беше смятала, че жертва собствения си интерес заради доброто на света.
    Прокара пръсти по плочата.
    „Не бива само да воюваме! — помисли си разгневено, обръщайки се неволно към лорд Владетеля. — Щом си знаел толкова много, защо си ни оставил само това? Няколко карти и складове с припаси. Кратки напътствия как и за какво да се използват металите. Какъв смисъл от пълен с храна склад, когато трябва да изхраним цяла империя?!“
    Сепна се. Пръстите й — по-чувствителни от разпаления калай, бяха докоснали нещо, което не бе видяла преди малко. Дребен надпис в долния край. Тя коленичи и се взря в него.
    „Внимавай какво говориш — бе изписано там. — То може да те чува навсякъде. Може да прочете написаното от теб. Само мислите ти са в безопасност“.
    Вин потрепери.
    „Само мислите ти са в безопасност“.
    Какво ли бе узнал лорд Владетеля в миговете си на прозрение? Какви ли неща бе запазил в себе си, без да ги изписва, от страх да не разкрие познанията си, докато е чакал силата да се появи отново? Дали е възнамерявал да използва тази сила, за да унищожи съществото, което Вин бе освободила?
    „Ако ме убиете, ще се обречете…“ Последните думи на лорд Владетеля, произнесени миг преди Вин да забие копието в сърцето му. Той беше знаел. Дори тогава — преди мъглите да започнат да се спускат през деня, преди тя да започне да чува странните вибрации, отвели я при Кладенеца на Възнесението.
    „Внимавай какво говориш… само мислите ти са в безопасност… Трябва да разбера какво значи това. Да намеря връзка между нещата, които научихме, да открия начин да победя — или да надхитря — съществото, което освободих. И не бива да говоря за това с никого, инак то ще узнае плановете ми“.

6.

    И други инквизитори се присъединиха към него в центъра на лагера, с развявани от вятъра раса. Никой не проговори. Какъв разговор можеше да има, когато Гибелта ги контролираше всичките? Побратимите на Марш носеха познатите забити през очите стоманени шипове. Но той виждаше и изпъкналите краища на новите клинове — подаваха се от гърдите и гърбовете им. Самият Марш бе забил немалко от тях, убивайки в процеса пленени и отвлечени терисци.
    Марш също имаше няколко нови клина — едни забити между ребрата, други стърчащи от гърдите. Бяха красиви. Не разбираше защо, но го караха да се вълнува. Поставянето им бе свързано със смъртта на човешки същества, но имаше и нещо повече. По някакъв необясним начин той се досещаше, че инквизиторите не са били съвършени — лорд Владетеля им бе отнел някои способности, за да ги принуди да зависят от него. За да е сигурен, че няма да го заплашват с нищо. А сега най-сетне им бе върнато това, което той бе взел.

7.

8.

    И така, те започнаха да излизат и денем. Понякога прииждаха на огромни люшкащи се вълни, появяваха се от нищото и изчезваха също толкова неочаквано. По-често обаче изникваха насред въздуха като хиляди привидения, които се извиваха и бързо нарастваха. Мъгливи пипала, като гигантски лиани, се протягаха към небето. Всеки ден мъглите се задържаха малко повече сутрин и излизаха малко по-рано вечер. Скоро — вероятно още преди края на годината — щяха да завладеят напълно страната. Но проблемът бе не само в това, а и в неоспоримия факт, че мъглите убиваха.
    — Мразя ви — прошепна тя, докато мъглите продължаваха безпощадната си сеч. Беше като да гледаш как някой твой близък избира сред тълпата невинни жертви и им прерязва гърлата. При това бе напълно безпомощна. Помощниците на Елънд бяха опитали всичко — като се почне от качулки, да излизат чак след като се установят мъглите, да вкарват хората на закрито веднага след като почнеха да се тресат, но нищо не помагаше. По някаква причина животните бяха неподатливи на въздействието на мъглите, но всеки човек можеше да стане жертва. Достатъчно бе да излезе навън и рискуваше да умре — нищо не можеше да го предпази.
    Но това сякаш бе много отдавна. Той изникна от мъглата, облечен с неизменната си бяла униформа. Лицето му изглеждаше сурово, но това бе заради преживяното. Докато я приближаваше, тя усети аломантичното му докосване върху хората около тях — опитваше се с Усмиряване да облекчи болката им, но избягваше да Тласка с пълна сила. Бяха обсъждали този въпрос и Елънд й призна, че не смята за правилно да отнема напълно мъката на хората от загубата на близките им.


    Вин не обичаше да се чувства незащитена и на открито. През цялото си детство се бе крила по ъглите, а по-късно, когато стана убийца, предпочиташе да действа нощем. Така че сега, когато се придвижваше заедно с пет хиляди изтощени жители на изоставеното градче по едни от най-оживените пътища на Южната област, й беше страшно трудно.
    Вървеше малко встрани от основната група — никога не яздеше — и се опитваше да не мисли за смъртоносната коситба от предната вечер. За съжаление Елънд яздеше заедно с Фатрен и другите градски първенци, с които имаше да обсъжда множество важни въпроси. Така че не й оставаше друго, освен да е сама.
    Ако не се броеше нейният колос.
    Огромното чудовище стъпваше тежко зад нея. Държеше го близо до себе си най-вече за да й осигури свободно пространство — гражданите избягваха огромните създания, а макар да търсеше някаква утеха, Вин се съмняваше, че ще я намери в изплашените, обезверени погледи на тези хорица. Не и сега.
    Никой не разбираше колосите, най-малко Вин. Беше открила начин да ги контролира чрез един скрит аломантичен „механизъм“. Но през хилядата години на своето управление лорд Владетеля бе държал своите колоси далеч от хората, за да не може никой да научи повече за чудовищната им природа.
    Дори в този момент Вин усещаше как колосът се съпротивлява, опитва се да се освободи от контрола й. Не обичаше да го командват — при първа възможност би я нападнал. Но за щастие не можеше — тя го контролираше постоянно, независимо дали е будна, или спи, дали гори метали, или не. Той беше неин — освен ако някой не й го отнемеше.
    Въпреки невидимата връзка Вин не разбираше тези странни създания. Обърна се и видя, че колосът я гледа с кървясалите си очи. Кожата на лицето му бе изпъната, носът му бе съвсем сплескан. Имаше кървава цепнатина в края на едното око и друга, спускаща се надолу към устата, под която се показваха червеникави мускули и големи зъби.
    — Не ме гледай — избоботи с типичния за колосите завален глас чудовището. Фъфлеше най-вече заради силно изпънатите устни.
    — Какво? — попита Вин.
    — Ти не ме мислиш за човек — продължи колосът. Говореше бавно, сякаш обмисля всяка дума.
    — Ти не си човек — рече тя. — Ти си нещо друго.
    — Аз ще бъда човек — заяви колосът. — Ние ще ви избием. Ще вземем градовете ви. После ще станем хора.
    Вин потрепери. Беше чувала същото и от други колоси. Имаше нещо смразяващо в спокойния, дори безчувствен начин, по който колосите обясняваха как ще избият цялото човечество.
    „Те са създания на лорд Владетеля — помисли тя. — Нормално е да са извратени. Също като него“.
    — Как се казваш? — попита тя.
    Едрото му туловище се поклащаше на всяка крачка.
    — Човек — отвърна след известно време.
    — Зная, че искаш да станеш човек. Как се казваш? Как е името ти?
    — Това ми е името. Човек. Наричай ме Човек.
    Вин се намръщи. „Това прозвуча почти… разумно“. Досега не бе имала възможност да разговаря с колос. Смяташе ги за ограничени същества — почти животни, само дето бяха създадени от човек.
    — Е, добре, Човек — рече тя. — Колко си голям?
    Той мълча толкова дълго, че Вин реши, че е забравил въпроса. Накрая отговори с въпрос:
    — Не виждаш ли?
    — Нямам предвид това. Питам от колко време живееш.
    Човек все едно не я чу.
    — Всички ли растете еднакво бързо? — продължи Вин.
    Той не отговори. Вин поклати глава. Може би въпросът й бе твърде абстрактен за него?
    — Аз съм по-голям от други — избоботи неочаквано Човек. — По-малък от някои, но не много. Това означава, че живея от много време.
    „Още една проява на разум“ — помисли тя и вдигна учудено вежди. Логиката на Човек изглеждаше безупречна.
    — Мразя те — заяви той неочаквано. — Искам да те убия. Но не мога.
    — Така е — потвърди Вин. — Няма да ти позволя.
    — Ти си голяма отвътре. Много-много голяма.
    — Да — съгласи се Вин. — Човек, къде са вашите жени?
    — Жени? — попита колосът след известно време.
    — Като мен — обясни Вин.
    — Ние не сме като теб — рече той. — Ние сме големи само отвън.
    — Не — възрази Вин. — Не говоря за размерите. Аз… — Как да му обясни какво е пол? Не се сещаше за друг начин, освен да се съблече. Затова реши да смени тактиката. — Има ли колоси бебета?
    — Бебета?
    — Съвсем малки.
    Колосът вдигна ръка към маршируващата армия чудовища.
    — Ето малки. — Пръстът му посочи някои от най-дребните колоси.
    — По-малки — каза Вин.
    — Няма по-малки.
    Възпроизводството на колосите си оставаше загадка, която никой не бе успял да разкрие. От близо година Вин бе в допир с тях, а така и не знаеше откъде се вземат малките. Всеки път, когато колоската армия намаляваше, Елънд и Вин отмъкваха нови групи от инквизиторите.
    Беше нелепо да се предполага, че колосите не се размножават. Вин беше виждала колоски лагери, които не се контролират от аломанти — тогава чудовищата се избиваха помежду си. С такова темпо би трябвало да изчезнат като вид само за няколко години. А бяха просъществували десет века.
    Това предполагаше бърз преход от детство към младежка възраст, или поне така смятаха Сейзед и Елънд. Досега не бяха имали възможност да подкрепят теориите си и тя знаеше, че Елънд се дразни от този факт — особено след като задълженията му на император не му оставяха свободно време за научни занимания.
    — Щом няма по-малки — попита тя, — тогава откъде се вземат колосите?
    — От нас — отвърна след неизменната пауза Човек.
    — От вас? — Вин го изгледа озадачено. — Това не ми говори много.
    Човек мълчеше. Изглежда, бе изгубил охота за разговори.
    „От нас — помисли Вин. — Да не растат един от друг?“ Беше чувала, че има животни, които, ако бъдат разрязани по правилен начин, продължават да съществуват като два нови екземпляра. Но едва ли това можеше да се приложи и при колосите — беше виждала бойно поле, осеяно с трупове и ранени, и нито веднъж от тях не се надигна нов колос. Но освен това не бе срещала и женски колоси. Повечето колоси носеха примитивни препаски и доколкото можеше да се определи, всички бяха мъжки.
    Мислите й бяха прекъснати от ново събитие — колоната отпред внезапно бе спряла. Завладяна от любопитство, Вин извади една монета, хвърли я и излетя нататък, като остави Човек зад себе си.
    Мъглите се бяха вдигнали преди часове и макар че наближаваше залез, небето все още бе светло. Веднага щом се издигна над равнината, Вин забеляза канала, който пресичаше полето в неестествено права линия. Елънд казваше, че несекващите саждопади скоро ще затлачат каналната система. Без работници, които редовно да почистват каналите, те щяха да се запълнят с наноси и да престанат да са плавателни.
    Вин достигна най-високата точка на полета си и се заспуска към големия лагер на брега. Хиляди огньове вдигаха димни колони към следобедното небе, около шатрите сновяха хора. Близо петдесет хиляди войници лагеруваха тук, използвайки канала за снабдителна връзка с Лутадел.
    Вин пусна втора монета и се извиси пак. Почти веднага забеляза малката група конници, които се бяха отделили от челото на колоната. Тя се приземи — като хвърли нова монета и се Тласна от нея, за да забави снижаването си — при тях.
    Елънд тъкмо бе дръпнал юздите и гледаше усмихнато лагера. Напоследък рядко му се случваше да се засмее и Вин го погледна зарадвано. Очакваха ги неколцина мъже — съгледвачите отдавна бяха забелязали приближаващата се колона.
    — Лорд Елънд! — провикна се един от мъжете. — Връщате се по-рано!
    — Предположих, че ще сте готов, генерале — отвърна Елънд и слезе от коня.
    — Разбира се, нали ме познавате — отвърна Демоа и се приближи. Носеше лека кожена броня, през лицето му минаваше разкривен белег и половината от скалпа липсваше — на мястото, където го бе остъргало острието на колос. Демоа се поклони на Елънд, който в отговор го потупа приятелски по рамото.
    Усмивката на Вин постепенно угасна. „Сякаш бе вчера, когато Демоа бе съвсем млад офицер и го заварихме изплашен в тунелите“. Демоа не бе много по-голям от нея, макар суровото му лице да създаваше друго впечатление.
    — Укрепихме лагера, милорд — докладва той, докато Фатрен и останалите слизаха от конете. — Не че има срещу кого. Поне хората ни се упражняваха в подготовка за отбрана.
    И действително, лагерът бе обграден от насип със заострени колове — значително постижение за армия с подобни размери.
    — Справил си се отлично, Демоа — отвърна Елънд и кимна към Фатрен и хората му. — Нашата мисия също завърши успешно.
    — Виждам, милорд — отговори усмихнато Демоа. — Водите доста голяма група колоси. Надявам се, че инквизиторът, който ги е командвал, се е разделил с мъка с тях.
    — Не мога да твърдя, че знам как се е чувствал — рече Елънд. — Защото беше мъртъв, когато ги поехме. Открихме още един склад.
    — Слава на Оцелелия! — провикна се Демоа.
    Вин се намръщи. Демоа носеше на верижка на шията си малко сребърно копие — придобиващия все по-голяма популярност символ на Църквата на Оцелелия. Струваше й се странно, че за почетен символ е избрано оръжието, с което бе убит нейният идол.
    Всъщност съществуваше и друга възможност. Може би това бе оръжието, с което тя бе победила лорд Владетеля. Все още не бе посмяла да разпита Демоа по въпроса. Църквата набираше сили вече от три години, ала Вин изпитваше известни смущения във връзка със собствената си роля в учението й.
    — Слава на Оцелелия — повтори Елънд. — Как върви нашият план?
    — Почистването на южната дъга на канала ли? Чудесно — докато ви чакахме, нямахме почти никакви други занимания. Вече можем да докараме ладиите дотук.
    — Много добре. Сформирай две работни групи по петстотин човека. Прати едната с ладиите до Ветитан да натоварят припасите, които оставихме в пещерата. Да ги откарат право в Лутадел.
    — Да, милорд.
    — Втората да откара бежанците в Лутадел — продължи Елънд и кимна към Фатрен. — Това е лорд Фатрен. Той командва тези хора. Войниците ти да изпълняват заповедите му, стига да са целесъобразни. Представи го на лорд Пенрод.
    Съвсем доскоро Фатрен вероятно би възразил, че го предават от ръка на ръка. Но Елънд бе успял да го промени и сега той само попита:
    — Вие няма ли да дойдете с нас, милорд?
    Елънд поклати глава.
    — Чака ме друга работа, а твоите хора трябва да отидат в Лутадел, където ще се заемат със земеделие. Но ако някои от тях искат да постъпят в армията ми, са добре дошли. Винаги ми трябват обучени войници, а ти си подготвил своите добре, въпреки ограничените възможности.
    — Милорд, защо просто не им заповядате? Простете, но нали точно това правихте досега?
    — И да имаше принуда, тя беше заради собствената ви безопасност, Фатрен — отвърна Елънд. — Понякога дори давещият се може да се съпротивлява, на този, който го спасява, и трябва да бъде принуден. Но в моята армия нещата не стоят по този начин. Не можеш да разчиташ в битката на хора, които не желаят да воюват, и не бих приел в армията си такива. Ти самият трябва да отидеш в Лутадел — хората ти се нуждаят от теб, — но ще те помоля да позволиш на войниците, които пожелаят да встъпят в армията ми, да го направят.
    Фатрен кимна.
    — Добре. И… благодаря ви, милорд.
    — Няма защо. — Обърна се към Демоа. — Генерале, Сейзед и Бриз върнаха ли се?
    — Би трябвало да се появят по някое време тази вечер, милорд. Един от хората им е избързал напред и ни предупреди.
    — Добре. Предполагам, че шатрата ми е готова?
    — Да, милорд.
    Вин едва сега забеляза колко изморен вид има Елънд.
    — Милорд? — обърна се към него Демоа и в гласа му се долови вълнение. — Намерихте ли другото? Местоположението на последното скривалище?
    Елънд кимна.
    — Да. В град Фадрекс.
    — Родният град на Сет? — Демоа се разсмя. — Той ще се радва да го чуе. Все се оплаква, че не сме направили нищо, за да освободим града му.
    Елънд също се засмя.
    — Имам странното чувство, че направим ли го, Сет ще реши, че повече няма нужда от нас.
    — Той ще остане, милорд — рече Демоа. — След като лейди Вин така го изплаши миналата година…
    Демоа погледна Вин и се усмихна малко насила, но тя прочете друго в очите му. Уважение, дори малко страх. Той не се шегуваше с нея по начина, по който го правеше с Елънд. Вин все още не можеше да повярва, че Елънд се е присъединил към тази глупава религия. Подбудите на императора бяха политически — с приобщаване към вярата на скаа Елънд бе изковал връзка с обикновените хора. Но въпреки това мисълта за принадлежността му към Църквата не й даваше покой.
    Но след година брак тя се бе научила, че има въпроси, които трябва да се подминават без коментар. Можеше да обича Елънд дори когато смяташе, че той не постъпва правилно.
    — Демоа, свикай съвещание тази вечер — нареди Елънд. — Имаме много неща за обсъждане. И ми докладвай, когато пристигне Сейзед.
    — Милорд, какво да предам на лорд Хамънд и останалите за темата на съвещанието?
    Елънд се замисли, загледан в пепелявото небе.
    — Завладяването на света, Демоа. Или поне на това, което е останало от него.

9.

    Помещението беше голямо, овално, с метални стени. Платформата представляваше масивен стоманен диск, разположен върху скалния под. Не беше висока — вероятно не повече от една стъпка — и с диаметър десет. ТенСуун почувства как през новооформените му крайници прониква студ и за пореден път си припомни, че е съвсем гол. Не му бяха завързали ръцете — щеше да е прекалено обидно дори за него. Кандра спазваха буквите на Договора — дори тези от Трето поколение. Не можеше да избяга, нито би нападнал някой от своите. Не беше паднал чак дотам.
    ТенСуун вдигна глава. Беше КанПаар, разбира се. Доста висок за кандра — по-точно, предпочиташе да използва високо Истинско тяло. Като на всички Втори, скелетът му бе изработен от най-чист кристал. Неговият имаше тъмночервеникав оттенък. Тяло, непрактично в много отношения. Костите му не биха издържали големи натоварвания. Но за един чиновник, прекарал живота си в Родината, по-важен бе външният вид и най-вече зашеметяващата им красота.
    Вратата зад ТенСуун се отвори и той чу тихи гласове и стъпки. Обърна се, макар да знаеше какво ще види. Кандри с различни размери и на различна възраст. На най-младите не беше позволено да присъстват на толкова важно събитие, но възрастните — повечето от Девето поколение — имаха право да влязат. Това беше негова победа, може би единствената за целия процес. Ако го осъдеха на безкрайно затворничество, нека поне другите да знаят истината. И по-важното, нека присъстват на процеса и да чуят това, което иска да им каже. Не би могъл да убеди Второто поколение, а никой не знаеше какво си мислят Първите в своите ниши. Но младите кандра… може би те щяха да се вслушат в думите му. И да направят нещо, когато той си отиде.
    Гледаше ги как пристъпват и се подреждат на каменните банки. Бяха стотици. Старшите поколения — Първите, Вторите, Третите — бяха малобройни, тъй като мнозина от тях бяха убити в ранните дни, когато хората се бояха от тях. Но последните поколения бяха много повече — в Десетото поколение имаше над сто кандри. Палатата на Завета бе конструирана така, че да побере цялото население, а ето че сега банките се изпълниха само от тези, които не бяха на работа или не изпълняваха Договори.
    Не би трябвало да може да я познае. Имаше ново Истинско тяло — доста ексцентрично, със скелет от дърво. Костите й бяха тънки и фини, дори прекалено — неестествено крехки; дървеният й череп бе с издължена брадичка, от темето й, подобно на коса, стърчаха парчета усукано платно. Младите поколения отдавна бяха въстанали срещу наложените от Вторите принципи. Навремето ТенСуун вероятно би се съгласил с тях — дори сега той си оставаше в известна степен традиционалист. Но точно днес това бунтовническо тяло го накара да се усмихне.
    „Изглежда съвсем спокоен — осъзна ТенСуун. — Дори сякаш се забавлява. И защо не? След като от векове проповядва, че Третото поколение е свърталище на негодници. През цялото това време се опитваха да оправдават всички свои грешки с нас — като например, че ни дали прекалено голяма свобода и ни позволили да мислим, че сме равни на тях по качества. Ако докаже че аз — «най-уравновесеният» сред Третите — представлявам заплаха, КанПаар ще спечели борбата, която води през целия си живот“.

10.

    — Саждите — отвърна Бриз. — Погледни ги само. Покриват всичко, боядисват пейзажа в черно. Невероятно е колко зловещ е сега светът. По времето на лорд Владетеля всичко беше кафяво, а растенията, които живееха на открито, изглеждаха сякаш всеки момент ще повехнат. Тогава го намирах за ужасно депресиращо. Но пепел, която се сипе непрестанно, която затрупва земята… — Усмирителят поклати глава и се усмихна. — Не бих повярвал, че след лорд Владетеля светът може да изглежда по-зле. Но погледни само какъв ужас! Та ние унищожихме света! Това едва ли може да се сметне за голямо постижение, нали? Не виждам с какво можем да се гордеем.
    — Вин разправя, че били предизвикани от някакви зли сили. Нали така? Е, ще ти призная, че ако аз бях такава сила, способна да унищожи света, със сигурност не бих използвал могъществото си само за да покрия земята в черно. Това е истинско доказателство за липсата на какъвто и да било вкус. Червено. Виж, това вече е интересен цвят. Помисли си какви възможности разкрива — ако саждите са червени, реките ще изглеждат така, сякаш в тях тече кръв. Черното е монотонно, но червеното никога няма да ти позволи да мислиш за нещо друго. Ще си казваш: „Брей, този хълм е червен. Злата сила, която се опитва да ми види сметката, наистина има стил“.
    Сейзед нямаше какво да отговори на това. Бриз беше прав. Докато бе преглеждал религиите от списъка, Сейзед се беше замислял дали просто не са приписали „зло съзнание“ на „силата“, която Вин твърдеше, че усеща. Информацията, с която разполагаха, бе съвсем оскъдна. Сейзед не вярваше Вин да си е измислила всичко това. Но след като сам бе забелязал несъответствия в религиите, какво пречеше да приемат, че светът приближава своя край просто защото така му е отредено?
    Но разсъжденията на Бриз го бяха накарали да се замисли. Ларста също се прекланяха пред красотата и изкуството и твърдяха, че са с „божествен характер“. Е, ако божественото по някакъв начин бе свързано с изкуството, в такъв случай бог по никакъв начин не можеше да бъде обвиняван за това, което ставаше сега със света. Саждите, унинието, потискащият пейзаж — това беше повече от „невдъхновяващо“, както го бе определил Бриз. Беше съвсем безвкусно. Скучно. Монотонно.
    „Не трябваше да го скастрям“ — помисли си. Знаеше, че Усмирителят всъщност се опитва по някакъв начин да му помогне. Бриз се бе променил от времето, когато се срещнаха за първи път. В началото наистина бе надутият егоистичен манипулатор, за какъвто се представяше и сега. Сейзед подозираше, че Бриз се е присъединил към групата на Келсайър не от желание да помага на скаа, а заради предизвикателството на неговия грандиозен план — както и заради обещаното богато възнаграждение, разбира се.


    Наплиска лицето си със студена вода от походната мивка, избърса се с чиста кърпа, после извади бръснач и огледало, за да си обръсне главата както подобава.
    — Защо го правиш? — стресна го неочакван глас.
    Допреди миг бе сам в шатрата. Но сега някой стоеше зад него. Сейзед се усмихна.
    — Лейди Вин.
    Тя скръсти ръце и повдигна вежди. Както винаги бе влязла съвършено безшумно и това не преставаше да го изумява. Носеше обичайната си риза и панталони, почти мъжко облекло, само дето през тази година бе пуснала черната си коса до раменете. Навремето обичаше да се спотайва в ъглите, да остава незабележима и избягваше да гледа хората в очите. Но това също се бе променило. И сега не изпъкваше особено, заради дребничката си фигура, но винаги се втренчваше в очите на другия.
    И това променяше всичко.
    — Лейди Вин, генерал Демоа ми каза, че си почивате.
    — Демоа трябваше да ме събуди още щом пристигна.
    Сейзед се усмихна и я покани с жест да седне.
    — Бръсни си се — каза тя. — Не ми пречиш.
    — Както желаете — рече той.
    Вин въздъхна и се отпусна на стола.
    — Сейзед, ти така и не отговори на моя въпрос. Защо продължаваш да носиш стюардската униформа? Защо си бръснеш главата като териски слуга? И защо се притесняваш да се бръснеш пред мен? Вече не си слуга.
    Той въздъхна и се отпусна на стола срещу нея.
    — Не съм сигурен какво съм точно, лейди Вин.
    Чергилото на шатрата зашляпа от внезапния полъх на вятъра. Вин се намръщи.
    — Ти си Сейзед.
    — Главен посланик на император Венчър.
    — Не — възрази Вин. — Това ти е работата, не си ти.
    — И какво съм аз тогава?
    — Сейзед — повтори тя. — Териски Пазител.
    — Пазител, който вече не носи металоемите си?
    Вин погледна към ъгъла, към сандъка, в който ги държеше. Те съхраняваха религии, истории, разкази и легенди за отдавна умрели хора. Всичко бе подредено, каталогизирано, в очакване да бъде предадено на хората.
    — Лейди Вин, страхувам се, че се превърнах в голям егоист.
    — Това е глупаво — възрази Вин. — През целия си живот си служил на другите. Съмнявам се в теб да има и капчица егоизъм.
    — Благодаря — отвърна той. — Но ще си позволя да не се съглася. Лейди Вин, ние не сме хора, които да не знаят какво е мъка. И вие като мен сте преживели не малко трудности в Последната империя. Всеки от нас е губил скъпи на сърцето му хора. Но изглежда, че аз няма да мога да преживея своята загуба. Чувствам се като дете. Да, Тиндуил е мъртва. За съжаление не можах да прекарам много време с нея, преди да я изгубя. Не мога да си обясня защо се чувствам така. Но ще ви призная, че няма сутрин, в която да се събудя без усещането за безвъзвратна загуба. Когато поставям металоемите на ръката си, си спомням само времето, прекарано с нея. Животът ми е лишен от каквато и да било надежда. Би трябвало да продължавам напред, но не мога. Сигурно защото съм твърде слаб.
    — Това не е вярно, Сейзед.
    — Отново ще изразя несъгласие с вас.
    — Така ли? — попита Вин. — Щом си тъй лишен от воля, как намираш сили да ми се противиш?
    Сейзед стисна устни, после се засмя.
    — Кога станахте толкова добра в логиката?
    — Не забравяй, че живея с Елънд — отвърна тя с въздишка. — Правило първо: не се жени за книжник, ако не можеш да търпиш безкрайните спорове.
    „Аз почти го направих“. Мисълта се яви неканена в главата му и стопи усмивката му. Вин вероятно го забеляза, защото едва забележимо се присви.
    — Извинявай. — И отмести поглед.
    — Няма нищо, лейди Вин — успокои я Сейзед. — Само дето се чувствам толкова… слаб. Не мога да бъда този, който искам. Аз вероятно съм последният от Пазителите. Измина година, откакто инквизиторите нападнаха моята родина и избиха всички ферохимици — дори децата. Няма никакви сведения за други оцелели. Със сигурност е имало и такива, които са били извън града по онова време, но или са ги намерили инквизиторите, или им се е случило нещо друго. Напоследък животът стана толкова тежък…
    Вин седеше, отпуснала ръце в скута си. Изглеждаше толкова бледа и измъчена на мъждивата светлина, че Сейзед се разтревожи.
    — Лейди Вин…
    — Прощавай — сепна се тя. — Но нали разбираш, Сейзед, винаги ти си бил този, който ми е давал съвет. А сега аз трябва да измисля как да ти помогна.
    — Не виждам с какво можете да ми помогнете.
    Известно време седяха мълчаливо.
    — Открихме още запаси — каза Вин. — В предпоследното скривалище. Направих копие на надписа, точно както ме научи.
    — Благодаря ви.
    — Няма ли да го погледнеш?
    Сейзед помисли малко, после поклати глава.
    — Не зная.
    — Не мога да се справя сама с това, Сейзед — прошепна Вин. — Не мога да се боря без помощ. Трябваш ми.
    Отново се възцари тишина.
    — Аз… правя каквото мога, лейди Вин — тихо каза Сейзед. — Доколкото ми е по силите. Трябва сам да открия отговорите, преди да ги предоставя на другите. Но да, разбира се, че ще прочета копието на надписа.
    Тя кимна и се надигна.
    — Довечера Елънд свиква съвещание. Иска и ти да си там. — Тръгна да излиза, но спря до него и го лъхна ухание на парфюм. — Знаеш ли, имаше един момент, след като взех силата от Кладенеца на Възнесението, когато си мислех, че Елънд ще умре.
    — Но той не умря — отвърна Сейзед.
    — Няма значение. Аз знаех, че умира — нали държах в себе си силата, Сейзед. Сила, каквато не можеш да си представиш. Каквато никога не би могъл да си представиш. Сила да разрушавам светове и да ги изграждам наново. Сила да виждам и да разбирам. И когато го погледнах, видях, че умира. И осъзнах, че разполагам със сила, която може да го спаси.
    Сейзед я гледаше невярващо.
    — Ала не го направих — продължи Вин. — Оставих го да му изтече кръвта и освободих силата. Обрекох го на смърт.
    — Но как? Как сте могли да направите такова нещо?
    — Защото надзърнах в очите му — отвърна Вин — и разбрах, че иска да направя точно това. Научих го от теб, Сейзед. Ти ме научи да го обичам толкова силно, че да му позволя да умре.
    И излезе от шатрата.
    След няколко минути Сейзед взе бръснача и се върна при мивката, за да продължи с бръсненето. На масичката до мивката видя нещо. Малко измачкано листче.
    Избеляла рисунка на странно растение. Рисунката, някога принадлежала на Мейр. Келсайър я бе получил от нея и я бе оставил на Вин.
    А тя я беше оставила на него. Защо?

11.

    — КанПаар, излизал ли си навън напоследък? — попита ТенСуун. — Напускал ли си въобще Родината през последното столетие? Разбираш ли какво се случва? Нашият Отец е мъртъв! По земята цари хаос. Още докато се връщах преди година в Родината, забелязах промени в мъглите. Те вече не се държат както преди. Не можем да продължаваме постарому. Второто поколение може би не го осъзнава, но Гибелта се завръща! Скоро животът ще замре. Идва времето, за което говореха Светоносците — иде времето за Развръзката!
    — Аз й казах — прекъсна го за пореден път ТенСуун. — Издадох й нашата Тайна. И тя ме използва. Както старите аломанти. Пое контрол над тялото ми, използва Пролуката и ме накара да се бия със Зейн! Това направих. Предадох всички. Скоро всички те ще знаят как да ни контролират. И знаете ли защо го направих? Не е ли целта на този процес именно да научите мотивите ми? — И продължи да говори, въпреки че КанПаар се опитваше да го прекъсне. — Направих го, защото тя има право да знае Тайната ни. Тя е нашата Майка! Тя наследи всичко, което притежаваше лорд Владетеля. Без нея ние сме нищо. Не можем да създаваме нови Благодати, нито нови кандра! Сега тя е нашият арбитър! Трябва да отидем при нея. Ако това наистина е краят на света, Развръзката ще дойде скоро. И тя…

12.

    — Сега е различно — възрази Вин. Беше се облякла по типичния за нея начин. В контраст с това Елънд носеше снежнобяла униформа с позлатени копчета, дървени, за да не могат да бъдат използвани от някой аломант. Дрехите му бяха ушити от специален плат, от който саждите се чистеха по-лесно. Понякога се чудеше има ли смисъл да полага такива усилия, за да си придава царствен вид. Но си даваше сметка, че не става въпрос за суета. В земя, където доминираше черното, облеченият в бяло император беше символ.


    — И тъй — заговори Елънд, застанал пред окачената на стената карта на империята. — Засякохме появата и изчезването на мъглите за известен период и Ноорден направи анализ на данните. Ето примерната схема.
    Вин седеше и не помръдваше. Близо до сенките. Близо до изхода. Беше станала по-уверена, но това не я бе направило по-безгрижна. Обичаше да държи под око всички присъстващи — дори когато им вярваше.
    Както бе в този случай. С изключение на Сет. Този твърдоглавец седеше и до него както винаги се бе настанил мълчаливият му син. Сет — крал Сет, тъй като той бе един от монарсите, заклели се във вярност към Елънд — имаше буйна брада, застинала в крива усмивка уста и два крака, на които не можеше да разчита. Което не му бе попречило да се опита да завладее Лутадел преди малко повече от година.
    — Проклятие! — изруга той. — Нима очаквате от нас да се оправим с това нещо?
    Елънд почука картата с пръст. Тя всъщност не беше точно карта, а примитивна схема на империята, наподобяваща тази, която бяха открили в подземията, само че осъвременена. На нея бяха изрисувани няколко големи кръга.
    — Най-външният кръг е мястото, където мъглите вече не се отдръпват денем. — Премести пръст върху следващия кръг. — Този кръг преминава през селищата, които посетихме наскоро. Вътре в него дневната светлина продължава около четири часа.
    — А последният? — попита Бриз. Седеше до Алриане, колкото се може по-далече от Сет. Крал Сет имаше навика да хвърля разни неща по Бриз — обиди и дори ножове.
    Елънд погледна към картата.
    — Ако предположим, че мъглите ще се приближават към Лутадел със същата скорост, кръгът съответства на районите, които това лято можем да засеем и засадим.
    Възцари се тишина.
    „Надеждата е за глупаците“ прошепна гласът на Рийн в главата на Вин и тя въздъхна. Брат й я бе учил как да оцелява на улицата: да не вярва на никого и да бъде мнителна до вманиаченост. В живота й трябваше да се появи Келсайър, за да разбере, че на света има такива понятия като доверие и дружба. Но въпреки това от време на време чуваше призрачния глас на своя отдавна изчезнал брат. Спомен за времето, когато бе живяла в постоянна несигурност.
    — Кръгът е доста малък, Ел — рече Хам. Мускулестият мъжага се бе разположил между Сет и Демоа. От другата страна се бе настанил мълчаливият Сейзед.
    Бяха сравнително малка група — само деветима, ако се броеше и Гнеорндин, синът на Сет. Участваха всички членове от някогашната група на Келсайър. Липсваше само Дух, който бе на разузнаване на север. Погледите на присъстващите бяха втренчени в картата. Последният кръг наистина бе доста малък — по-малък дори от Централната област, чиято столица бе Лутадел. Ако можеше да се вярва на тази карта, през идната зима деветдесет процента от империята нямаше да могат да разчитат на прехрана от земята.
    — Дори този малък кръг догодина ще се смали още — добави Елънд.
    Вин следеше лицата на присъстващите — на повечето се четеше ужас. „Съвсем като това, което се казва в дневника на Аленди — помисли тя. — Армиите не могат да преборят Дълбината. Тя унищожава градове и предизвиква бавна, ужасяваща смърт. Те са безпомощни“.
    Дълбината. Така се наричаха мъглите в някои архиви, които бяха открили. Може би силата, с която се бореха, се криеше зад мъглите. Нямаше начин да разберат дали е така, защото Дълбината беше способна да променя писмените сведения.
    — И тъй — рече Елънд и скръсти ръце. — Искам да чуя мнения. Навремето Келсайър ви е събрал, защото можете да постигате невъзможното. А нашите шансове да оцелеем са почти невъзможни.
    — Мен не ме е наемал — изръмжа Сет. — Бях вкаран насила в тази игра на обречени.
    — Е, нали не очакваш да ти се извиня? — Елънд го изгледа твърдо. — Хайде, да чуя какво мислите.
    — Ами добре, драги — обади се Бриз. — Изглежда, е дошло време да се насочим към Кладенеца на Възнесението. Силата в него вероятно би могла да се справи с мъглите.
    — Или да освободи онова, което се крие в тях — изсумтя Сет.
    — Това няма значение — рече Вин и всички се обърнаха към нея. — Защото в Кладенеца няма никаква сила. Изчезна. Ако изобщо се върне, ще е след хиляда години, поне така мисля.
    — Защо не засадим растения, които се нуждаят от съвсем малко светлина? — предложи Хам. Както винаги беше облечен със захабен панталон и елек. Той беше Главорез и можеше да гори пютриум — което го правеше устойчив на горещина и студ. Дори зиме се разхождаше безгрижно само по елек, с голи гърди и ръце.
    Всъщност вече не така безгрижно. Хам не се бе променил за една нощ като Сейзед. Но и той бе изгубил част от обичайната си жизнерадост. Напоследък честичко присядаше с вглъбен вид, сякаш обмисляше много внимателно всяко свое действие — и явно никак не харесваше отговорите, до които стигаше.
    — Нима има такива растения? — попита Алриане и го изгледа учудено.
    — Имам предвид гъби — обясни Хам.
    — Съмнявам се, че можем да изхраним цялата империя с гъби — възрази Елънд. — Макар че идеята е добра.
    — Трябва да има и други растения — рече Хам. — Дори когато мъглите се спускат, пак се процежда по малко светлина. На някои растения и това може да им е достатъчно.
    — Но едва ли ще можем да ги ядем, драги — посочи Бриз.
    — Но пък животните ще могат — отвърна Хам.
    Елънд кимна замислено.
    — Нямаме много време да се занимаваме с градинарство — рече Сет. — Трябваше да мислим за това още преди години.
    — Допреди месеци не знаехме, че ще се озовем в подобна ситуация — отвърна Хам.
    — Така е — съгласи се Елънд. — Лорд Владетеля е имал хиляда години, за да се подготви. Затова са и тези подземия с припаси — а все още не знаем какво има в последното.
    — Елънд, не бих разчитал на лорд Владетеля — възрази Бриз. — Когато е подготвял тези скривалища, вероятно е предполагал, че когато някой ги отвори, той вече ще е мъртъв. Не е знаел дали въобще някой ще ги използва.
    — Този идиот — Усмирителят — има право — обади се Сет. — Ако аз бях лорд Владетеля, щях да натъпча складовете с отровна храна и конска пикня вместо вода. Щом съм мъртъв, какво ме интересува как са другите?
    — За щастие, Сет — каза хладно Елънд, — лорд Владетеля се оказа по-добронамерен, отколкото можехме да предполагаме.
    — Нещо, което не бих си и помислил — отбеляза Хам.
    — Той е бил император — заяви Елънд. — Може да не ни се нрави управлението му, но мисля, че понякога го разбирам. Не е таял омраза — дори не е бил зъл. Правел е каквото му е по силите. И се е съпротивлявал на същата тази сила, с която се борим сега.
    — Същата тази сила? — попита Сет. — За мъглите ли говориш?
    — Не — отвърна Елънд. — За онова, което беше пленено в Кладенеца на Възнесението.
    „Нарича се Гибелта — помисли си Вин. — И ще унищожи всичко“.
    — Затова реших, че трябва да отворим и последното скривалище — продължи Елънд. — Лорд Владетеля вече е преживял всичко това — той е знаел как да се подготви. Може би там ще открием растения, които могат да виреят без слънчева светлина. Съдържанието на досегашните складове се повтаряше — но във всеки имаше и по нещо различно. Във Ветитан открихме големи запаси от първите осем аломантични метала. В последния склад може би ще се натъкнем точно на това, което ни е нужно, за да оцелеем.
    — Решено значи! — Сет се ухили доволно. — Да потегляме за Фадрекс!
    — Основната сила ще поеме за Западната област веднага щом вдигнем лагера — каза Елънд.
    — Ха! — викна Сет. — Пенрод и Джанарл ще се пръснат от яд!
    Пенрод и Джанарл бяха другите двама крале под властта на Елънд. Пенрод управляваше Лутадел — причината, поради която сега не бе с тях, — а Джанарл отговаряше за Северната област, кралство, включващо и наследствените земи на Къща Венчър.
    Но най-големият северен град все още бе в ръцете на противника — отнет от предишния му управник Страф Венчър, бащата на Елънд, докато той обсаждаше Лутадел. Досега Елънд не бе намерил възможност да отдели войски, които да превземат Ортьо от бунтовниците, и Джанарл управляваше в изгнание, като държеше под свой контрол няколко по-малки града.
    До този момент Джанарл и Пенрод непрестанно намираха доводи, с които да възпрепятстват завръщането на Сет в неговата родина.
    — Тези копелдаци хич няма да са доволни, като чуят за това — повтори Сет.
    Елънд го погледна укорително.
    — Всичко ли, което кажеш, трябва да съдържа обиди и хули?
    Сет сви рамене.
    — Какъв смисъл да говориш, ако не можеш да кажеш нещо интересно?
    — Ругатните не са интересни.
    — Само защото ти смяташ така — ухили се нагло Сет. — Всъщност, императоре, не би трябвало да се оплакваш. Ако наистина смяташ, че приказките ми са просташки, значи си живял твърде дълго в Лутадел. Там, откъдето идвам, хората се червят, когато трябва да използват разни изискани и натруфени думички, защото…
    Прекъсна го силен трус. Вин скочи още докато другите се озъртаха изплашено, отметна чергилото и надзърна в мъглите. Междувременно трусът утихна. Изглежда, не бе предизвикал особено безпокойство в лагера. Няколко патрула вече тръгваха да проверят за поражения — такава бе заповедта на Елънд, — но повечето войници си бяха останали в палатките.
    Вин се прибра в шатрата.
    — Да, напоследък доста зачестиха — тъкмо казваше Хам.
    „Можем да се сражаваме с армии и да завземаме градове, но как ще се справим с мъглите и земетръсите? — помисли Вин. — Ами ако целият свят започне да се руши?“
    — Та както казвах — продължи Елънд с твърд глас, все едно не е станало нищо, — следващата ни цел е Фадрекс. Не бива да пропускаме нито едно скривалище и това, което се съдържа в него.
    „Като атиум например“ — прошепна в главата й Рийн.
    — Атиум — произнесе тя неволно.
    Сет рязко се обърна към нея.
    — Смяташ ли, че е там?
    — Според някои теории — каза Елънд, втренчил поглед във Вин. — Но нямаме никакви доказателства.
    — Там е. Ще го намерим — заяви тя. „Трябва да го намерим. Не зная защо, но трябва“.
    — Надявам се да не е там — рече Сет. — Прекосих с армията си половината империя, за да търся проклетия ви атиум, а сега да се окаже, че е под собствения ми град…
    — Ел, струва ми се, че пропускаме нещо важно — обади се Хам. — Нали говорим за завладяването на Фадрекс?
    Възцари се тишина. Армиите на Елънд се използваха предимно за отбранителни действия или да атакуват малки гарнизони на колоси и да прогонват въоръжени разбойници. Бяха присъединили няколко големи града чрез принуда, но никога досега не бяха превземали град със сила.
    Елънд се обърна и погледна картата. Застаналата отстрани Вин можеше да види очите му — очи на човек, преживял две години в почти несекваща война.
    — Главната ни цел ще е да превземем града по дипломатически път — рече той.
    — Дипломация? — обади се Сет. — Фадрекс е мой по право. Онзи проклет принудител ми го отмъкна! Няма да оскверниш съвестта си, ако го нападнеш, Елънд.
    — Сет, говорим за хора. За твоите войници. Ако нападнем града, много от тях ще загинат.
    — Войната е точно затова — да умират хора — подхвърли небрежно Сет. — Дори да се чувстваш зле от този факт, това не умива кръвта от ръцете ти, нали? Тези войници се обърнаха срещу мен — значи заслужават това, което ще получат.
    — Не е толкова просто — възрази Хам. — Те не са имали възможност да се възпротивят на узурпатора. Защо тогава да загиват напразно?
    — При това за друг узурпатор — добави Елънд.
    — Именно — кимна Хам. — Според докладите градът е много добре защитен. Ще е костелив орех, Ел.
    Елънд помисли малко, после погледна Сет, който изглеждаше все така самодоволен. Двамата, изглежда, споделяха нещо — някакво неизказано разбирателство. На теория Елънд бе господарят и вероятно бе чел много повече за военното дело. Но пък Сет имаше шесто чувство, когато ставаше дума за стратегия и тактика, и бе заместил Клъбс като главен военен стратег на империята.
    — Обсада — каза Сет.
    Елънд кимна.
    — Ако крал Йомен откаже предложението ни, единственият начин да завземем града, без да избиваме защитниците му, е да го подложим на обсада.
    — Имаме ли време за това? — попита Хам и се намръщи.
    — Ако изключим Ортьо — заговори Елънд, — Фадрекс и прилежащият му район са единствените области във вътрешността, които разполагат с достатъчно големи сили, за да представляват заплаха. Което, плюс скривалището под града, е достатъчна причина да се отправим нататък.
    — Във всеки случай времето е на наша страна — отбеляза Сет и се почеса по брадата. — Хам, град като Фадрекс не се атакува просто така. Той има укрепления и е един от малкото градове освен Лутадел, който може да отблъсне цяла армия. Но тъй като е извън Централната област, вероятно вече изпитва остър недостиг на храна.
    — Докато ние разполагаме със запасите от четирите скривалища — добави Елънд. — Ако блокираме пътищата и затворим канала, те ще са принудени да ни предадат града. Дори и да намерят скривалището — в което се съмнявам, — пак можем да издържим повече от тях.
    — Според мен… — почна Хам.
    — Освен това — продължи Елънд, — ако нещата се влошат, разполагаме с двайсет хиляди колоса, които можем да използваме.
    Хам повдигна вежди, но премълча. Намекът беше ясен. „Нима ще използваш колоси срещу хората?“
    — Има още един проблем — заговори тихо Сейзед. — Нещо, което все още не сме обсъждали.
    Всички се извърнаха към него, сякаш бяха забравили, че е тук.
    — Мъглите — продължи Сейзед. — Фадрекс е далеч навътре в мъгливия периметър, император Венчър. Ще подложите ли армията си на изпитание, при което ще изгубите петнайсет процента от хората, преди да я поведете към града?
    Елънд не отговори. Досега се бе старал да държи войниците си далече от мъглите. Вин смяташе за несправедливо, че карат селяните да търпят това сурово изпитание, а пазят войниците от него. Армията се придвижваше предимно из райони, където мъглите не оставаха денем, а нощем войниците спяха в шатрите. Мъглите рядко навлизаха в сгради, дори в помещения с платнени стени. Нямаше смисъл да рискуват да излагат войниците на опасност — поне досега.
    — Да — отвърна твърдо Елънд. — Не можем вечно да пазим войниците от мъглите. Принудих жителите на Ветитан да се имунизират. Ще трябва да повторя същото с армията.
    Вин често си мечтаеше да се върне в онези дни, когато не се налагаше да взема подобни решения — и нещо повече, когато не трябваше и Елънд да ги взема.
    — Тръгваме към Фадрекс — заяви Елънд и посочи картата с широк жест. — Щом сме решили да преживеем всичко това — говоря за цялото население на Новата империя, ще трябва да съберем хората в Централната област. Това е единственото място, където може да се отглежда храна лятно време, а ще ни е нужна всичката работна ръка, за да почистим полетата от сажди и да ги обработим. Това означава, че жителите на Фадрекс също ще преминат под наша защита. Но преди това трябва да се справим с размирниците в Ортьо. В този град не само има големи запаси зърно — което ще ни е необходимо за предстоящата сеитба, — но и управниците му набраха сила и разполагат с мощна армия. Ортьо не е много далече от Лутадел, както открихме, когато ни нападна баща ми. Не бих искал това да ни се случи отново.
    — Ел, не разполагаме с достатъчни сили, за да нападнем на два фронта — обади се Хам.
    — Зная. Ако можех, бих избегнал похода срещу Ортьо. Това е бившето седалище на баща ми, а хората едва ли са го обичали. Демоа, какви сведения имаме за града?
    — Докато ваше величество отсъстваше, получихме изписана на стомана дописка от Дух — докладва Демоа. — Според него фракцията, която управлява в града, е съставена от бунтовници скаа.
    — Това звучи обещаващо — каза Бриз. — Хора от нашата черга.
    — Те обаче са… доста сурови към благородниците, господарю Бриз — допълни Демоа. — А това включва и тези, чиито родители са били благородници.
    — Според мен това вече е прекалено — отбеляза Хам.
    — Много хора смятаха, че действията на Келсайър също са прекалени — отвърна Бриз. — Сигурен съм, че ще можем да налеем разум в главите на тези хора.
    — Добре е, че си сигурен — рече Елънд. — Защото разчитам на теб и Сейзед да ни спечелите града без употреба на сила. Има само пет скривалища и не можем да си позволим да изгубим никое от тях. Не се знае какво ще открием във Фадрекс и не бих се учудил, ако се наложи да се върнем в някое от предишните скривалища и да потърсим там нещо, което сме пропуснали. — Изгледа последователно Бриз и Сейзед. — Не бива просто да превземем Ортьо и да им вземем храната. Ако бунтът се разпространи, може да обхване цялата империя. Трябва да спечелим тези хора на наша страна.
    Всички кимнаха, включително и Вин. От личен опит знаеха колко може да е опасна дори малка, но изпълнена с твърда решимост група.
    — Обсадата на Фадрекс ще отнеме известно време — продължи Елънд. — Искам преди да е настъпило лятото да си проправите път до скривалището на север и да потушите размириците. Пратете семената в Централната област за сеитбата.
    — Не се тревожи — успокои го Бриз. — Виждал съм и други градове, управлявани от скаа. Докато стигнем там, може да рухнат и сами. Навярно дори ще се радват на възможността да се присъединят към Новата империя!
    — Бъдете внимателни — предупреди го Елънд. — Докладът на Дух не е подробен, но е ясно, че в града има голямо напрежение. Ще ти дам няколкостотин войници за охрана. — Присви очи към картата. — Пет скривалища в пет града. И по някакъв начин Ортьо е част от всичко това. Не можем да го пропускаме в плановете си.
    — Ваше величество — рече Сейзед. — Необходимо ли е да участвам в това пътуване?
    Елънд се намръщи.
    — По-важна работа ли имаш, Сейзед?
    — Работя над едно изследване — отвърна Пазителят.
    — Винаги съм уважавал желанията ти. Ако смяташ, че твоите изследвания са по-важни…
    — Въпросът е от личен характер, ваше величество.
    — Не можеш ли да ги продължиш, докато помагаш на Бриз в Ортьо? — попита Елънд. — Ти си терисец, хората ви се доверяват повече, отколкото на всеки друг. Бриз например не може да се похвали с особено добра репутация.
    — За което непрестанно полагам усилия — ухили се Бриз.
    — Сейзед, повярвай ми, наистина искам да си част от нашата група — продължи Елънд. — Не мога да си представя по-добър посланик от Светейшия свидетел.
    — Добре тогава — въздъхна Сейзед. — Ще направя каквото ми е по силите.
    — Чудесно. — Елънд се обърна към останалите. — Остана само още нещо, за което бих искал да ви помоля.
    — И какво е то? — попита Сет.
    Елънд не бързаше да отговори. Гледаше умислено някъде над главите им.
    — Искам да ми разкажете за Оцелелия — рече накрая.
    — Той беше господар на мъглите — заяви веднага Демоа.
    — Нямам предвид риториката — каза Елънд. — Някой да ми разкаже за човека — за Келсайър. Нали знаете, че никога не сме се срещали. Видях го само веднъж, но това бе малко преди да умре.
    — Какъв е смисълът? — обади се Сет. — Всички сме ги чували тия измислици. Ако слушаш скаа, той си е направо бог.
    — Просто ми отговорете на въпроса — повтори Елънд.
    Известно време в шатрата цареше тишина. Накрая заговори Хам.
    — Кел беше… велик. Не беше обикновен човек, бе нещо повече — много повече. Всичко, с което се захващаше, беше с размах — мечтите му, това, за което обичаше да говори, дори начинът, по който разсъждаваше…
    — И не беше фалшив — добави Бриз. — Познавам, когато един човек се преструва. Тъкмо затова се хванах на работа при Кел. Сред всичките лицемери и позьори той бе съвсем истински. Всички искат да са най-добри. Келсайър наистина беше най-добрият.
    — Той беше човек — тихо каза Вин. — Обикновен човек. Но всеки път успяваше. Караше ни да сме такива, каквито той иска от нас.
    — За да може да ни използва — вметна Бриз.
    — Да, но след като приключи, ти си оставаш по-добър — обади се Хам.
    Елънд кимаше бавно.
    — Ще ми се да го познавах. В началото на кариерата ми често ме сравняваха с него. Когато научих за Келсайър, той вече беше легенда. Щеше да е несправедливо да се опитвам да бъда като него, но въпреки това се стараех. Но след като го познавате толкова добре, нека ви попитам нещо. Какво според вас щеше да каже, ако ни види тук сега?
    — Щеше да се гордее — заяви Хам, без изобщо да се замисля. — Искам да кажа, след като победихме лорд Владетеля и създадохме правителство на скаа.
    — А какво щеше да посъветва нашата група?
    В шатрата отново се възцари мълчание. Наруши го този, от когото Вин най-малко го очакваше.
    — Щеше да ни посъветва повече да се смеем — прошепна Сейзед.
    Бриз се засмя.
    — Да! Той беше абсолютно побъркан, ако питате мен. Колкото по-тежко ставаше положението, толкова повече се шегуваше. Помня колко весел беше след деня, в който понесохме най-тежкия удар, когато изгубихме почти цялата армия заради онзи глупак Йеден. Кел влезе с енергична походка и ни засипа с шегички.
    — Изглежда ми малко безчувствено — отбеляза Алриане.
    Хам поклати глава.
    — Не. Той бе твърд човек. Обичаше да повтаря, че смехът е едно от малкото неща, които лорд Владетеля не може да му отнеме. Той планира и организира свалянето на хилядагодишната империя — и го направи донякъде за да отмъсти за смъртта на жена си. Но през цялото време усмивката не слизаше от лицето му. Всяка негова шега бе плесница в лицето на съдбата.
    — Имаме нужда от това, което е притежавал — каза Елънд и погледите на всички се втренчиха в него. — Не можем да продължаваме така. Караме се помежду си, мрънкаме, оплакваме се от саждопадите, приехме, че сме обречени.
    Бриз се усмихна.
    — Не зная дали забеляза и земетресението преди няколко минути, драги. Изглежда, светът наближава своя край. Доста потискащо събитие, няма начин да не го признаеш.
    Елънд поклати глава.
    — Можем да се справим. Но единственият начин е ако хората ни не се предадат. Те се нуждаят от водачи, които се смеят — такива, които смятат, че тази битка може да бъде спечелена. Та ето какво искам от вас. Не ме интересува дали сте песимисти, или оптимисти — и дали дълбоко в себе си сте убедени, че няма да изкараме и до края на месеца. Искам да се усмихвате. Правете го напук на всичко, което става. Дори краят да е близо, искам членовете на тази група да го посрещнат усмихнати. Както ни е учил Оцелелия.
    Те бавно кимнаха — дори Сейзед, въпреки че лицето му остана загрижено.
    — Вие сте побъркани — въздъхна Сет. — Чудя се как въобще се забърках с типове като вас.
    Бриз се разсмя.
    — Не лъжи, Сет. Знаеш много добре защо се присъедини към нас. Заплашихме те, че в противен случай ще те убием!
    Елънд гледаше Вин. Тя му кимна. Беше одобрила речта му. Не беше сигурна дали думите му ще променят нещо — едва ли някога щеше да се върне безгрижното време, когато всяка вечер се събираха да се посмеят на масата на Клъбс. Но може би ако не забравяха усмивката на Келсайър, нямаше да забравят и защо продължават да се борят.
    — Е, добре — рече Елънд. — Да започваме. Бриз, Сейзед, Алриане — вижте какви припаси ще ви трябват за път. Хам, прати вест до Лутадел и нареди на Пенрод да накара учените да започнат култивирането на растения, които могат да издържат без много светлина. Демоа, съобщи на войниците. Утре поемаме на път.

13.

Част втора
Плат и стъкло

14.

    Крачеше бавно по притихналата улица. Дори след прословутите твърдения на Келсайър, че скаа не бива да се страхуват от мъглите, хората не смееха да излизат нощем. Защото нощно време се спускаха мъглите. Вездесъщи и загадъчни, тъмни и всеобхватни, мъглите бяха една от неизменните величини на Последната империя. Спускаха се всяка нощ. По-плътни от обикновена мъгла, те се кълбяха в неясни форми, сякаш отделните им части бяха живи създания. Изглеждаха почти палави. И загадъчни.
    Но после започна да се променя и това го изплаши. Спомни си опасенията на членовете на групата за това как Вин прекалява с металите. Тя почти не спеше, използваше пютриума, за да е постоянно будна и бодра. Дух не знаеше как действа пютриумът — той не беше Мъглороден и можеше да гори само калай, — но си даде сметка, че употребата дори само на този метал може да му осигури предимство. Някакво предимство, каквото и да е. Защото идваше време, в което и най-малкото предимство щеше да е от полза.
    Не забеляза никакво движение в двете посоки и продължи напред, на север. Понякога му се струваше странно да се промъква по тези празни и същевременно ярко озарени улици. Но си даваше сметка, че за другите те си остават тъмни и че звездите са скрити от плътните мъгли. Калаят помагаше на аломантите да виждат в мъглата, а очите на Дух бяха станали още по-чувствителни поради постоянната му употреба. Той вървеше през мъглите почти без да ги забелязва.
    Нито един град не можеше да се мери по мащаби с Лутадел, но Ортьо полагаше забележителни усилия. Като наследствена територия на рода Венчър навремето той бе играл много по-важна роля и бе по-добре поддържан, отколкото през последните години. Упадъкът бе започнал още преди смъртта на лорд Владетеля. Най-очевидният признак бе пътят, по който вървеше Дух. Някога градът бил кръстосан от мрежа от канали, които се използвали като плавателни улици. Но с годините каналите бяха пресъхнали и се бяха превърнали в лабиринт от прашни корита, които се разкалваха при всеки дъжд. Вместо да се помъчат да ги напълнят с вода, хората просто бяха започнали да се придвижват по дъната им.
    Ускори крачка. Ортьо бавно умираше, разлагаше се и мнозина обвиняваха за това неговия настоящ управник, наричан от всички Гражданина. В нощта, когато бе убит лорд Владетеля, нощта на вдигнатото от Келсайър въстание, Елънд бе произнесъл реч пред жителите на Лутадел. Беше говорил за омразата, размириците и опасностите, свързани с тях. Беше предупредил, че ако хората изградят своето ново управление върху ненавист и кръвопролития, то ще им отвърне със страх, недоверие и хаос.
    Избра една дървена стълбичка и се закатери по нея. Макар че носеше кожени ръкавици, усещаше през тях неравностите по дървените пречки. Стълбичката излизаше на тесен тротоар, следващ стената на канала. Малко по-нататък се отбиваше уличка, водеща към няколко скупчени една до друга къщурки. Неговата цел бе последната къща от улицата, но той не се отправи натам. Вместо това зачака търпеливо, озърташе се за знаци, които знаеше, че ще види. И наистина, почти веднага забеляза леко движение в един прозорец на странична къща. Ушите му доловиха стъпки зад стените на друга. Улицата пред него бе под наблюдение.
    Веднага долови трептения в стаята от другата страна — там имаше някой. Продължи нататък и чу шепот зад стената на следващото помещение. Едва третата стая бе празна. Нито трептения, нито звук. Не усещаше дори приглушените удари на сърце — долавяше ги понякога, когато въздухът бе съвсем неподвижен. Пое си дълбоко дъх, отвори безшумно прозореца и се шмугна вътре. Озова се в спално помещение, празно, както предполагаше. Досега не бе влизал в къщата оттук. Спусна завесите и безшумно пристъпи по пода. Въпреки пълния мрак виждаше съвсем ясно.
    Моментът очевидно не бе подходящ. Това, че Белдре бе сама в градината, подсказваше, че съвещанието ще започне всеки момент. Гражданина се стараеше да държи сестра си до себе си, но я изпращаше навън, когато имаше опасност да научи важни държавни тайни. За късмет на Дух прозорците на стаята за съвещания бяха обърнати към него. Нито един обикновен човек — нито дори Калаено око или Мъглороден — не би могъл да чуе това, което се говореше вътре. Но това не важеше за Дух, който отдавна бе надхвърлил определението обикновен.
    Разговорът постепенно се прехвърли към ежедневни проблеми. Обсъждаха нови закони, с които да забранят определено облекло, фаворизирано от благородниците, после решиха да отпуснат допълнителни средства на комисията за генеалогични проучвания. Бяха твърдо решени да изкоренят всички благороднически родове от града. Дух си водеше бележки, от които по-късно да състави доклад. Но очите му неволно се стрелкаха към седналата на пейката млада жена.

15.

    Вин погледна към слънцето, което сияеше, обгърнато в кехлибарена мараня. Дощя й се сега тук да е ТенСуун, за да сподели с него тревогите си. Кандрата й липсваше — не бе предполагала, че ще е така. Неговата прямота, простичкият възглед за света някак й пасваха. Все още не знаеше какво се е случило с него, след като замина при своите. Беше се опитала да открие друга кандра, която да му отнесе послание от нея, но тези същества напоследък не се срещаха често.
    Но това беше отдавна и тя така и не бе успяла да повтори опита си. Беше се опитвала многократно и безуспешно и напоследък все по-често си мислеше, че вероятно греши. Още повече че в последно време мъглите се държаха враждебно. Опитваше се да си внуши, че в тях няма нищо свръхестествено, но знаеше, че не е вярно. Как иначе би обяснила мъгливия призрак, който се бе опитал да убие Елънд — и след това го бе спасил, като й бе показал как да го превърне в аломант? Той беше съвсем реален, макар да не го бе виждала оттогава.

16.

    Наричат ги саванти1. Мъже и жени, които могат да горят метали толкова дълго, че постоянният прилив на аломантична сила променя телата им.
    В повечето случаи и при по-голямата част от металите промените са незначителни. Така например горящите бронз неусетно се превръщат в бронзови саванти. От продължителната употреба на този метал се разширява обхватът им. Много по-опасно е да бъдеш пютриумен савант, тъй като това е свързано с огромни телесни натоварвания. Тези саванти по правило загиват, преди процесът да бъде завършен, и по мое мнение крайният резултат не си заслужава усилията.
    Но калаените саванти… те са нещо специално. Надарени със сетива отвъд способностите на всеки аломант, те започват да робуват на това, което докосват, чуват, виждат, подушват или вкусват. Ала свръхнормалните възможности на сетивата им им осигуряват невероятно предимство.
    Би могло да се спори дали аломантичният савант, подобно на инквизитора, променен от хемалургичен клин, все още принадлежи към човешкия род.
    Дух се събуди в мрак.
    Напоследък това му се случваше все по-рядко. Усещаше кърпата, пристягаща очите и ушите му. Тя се впиваше в свръхчувствителната му кожа, но така беше по-добре, отколкото без нея. Звездната светлина в очите му бе също толкова ярка, колкото и слънчевата, а стъпките в коридора отекваха като гръмотевичен тътен. Дори зад плътната превръзка и със затъкнатия в ушите восък, дори със спуснати завеси, понякога бе почти невъзможно да заспи.
    Предпазните мерки бяха нож с две остриета. Караха го да се чувства уязвим, незащитен. Но от друга страна недостигът на сън бе също толкова опасен. Може би начинът, по който експлоатираше тялото си, като гореше постоянно калай, накрая щеше да го погуби. Ала колкото по-дълго живееше сред гражданите на Ортьо, толкова повече се изпълваше с увереността, че имат нужда от него. А толкова силно се нуждаеше от това. Не знаеше дали е взел правилно решение, но поне бе някакво решение. Смяташе да продължава в същата посока, тъй като надеждата бе по-важна от всичко друго.
    Изстена мъчително, надигна се, свали превръзката и извади восъка от ушите си. В стаята цареше мрак, но дори бледата светлина, която се процеждаше през пердетата, бе достатъчна, за да вижда съвсем ясно.
    Калаят тлееше с приятна топлина в стомаха му. Резервът почти бе изчерпан, изгорял през изминалата нощ. Тялото му използваше метала също така инстинктивно, както дишаше или премигваше. Беше чувал, че Главорезите горят пютриум, за да лекуват телата си, дори когато са в безсъзнание от раните. Тялото знаеше от какво се нуждае.
    Бръкна в малкото ведро до леглото и извади шепа калаен прах. Беше донесъл голямо количество от Лутадел и попълваше запасите си при всяка възможност. За щастие калаят бе относително евтин. Дух изсипа калая в чашата на шкафчето и отиде до вратата. Стаята бе малка и тясна, но поне не я делеше с друг. Истински лукс според представите на скаа.
    Зажумя и отвори вратата. Блъсна го ярка слънчева светлина. Стиснал зъби, за да не застене от болка, той се наведе и напипа каната с прясна вода — напълнена от кладенеца от един слуга, — след това се дръпна вътре и бързо затвори вратата.
    Премигна мъчително и се върна при чашата. Изсипа калая в гърлото си и го погълна с вода. Щеше да му стигне за цял ден. За всеки случай загреба още една шепа и я изсипа в кесията на пояса си.
    След броени минути бе облечен и готов. Поседя още малко на леглото със затворени очи, готвейки се за предстоящия ден. Ако можеше да се вярва на съгледвачите на Гражданина, още няколко помощници на Елънд се бяха отправили към Ортьо. Вероятно имаха заповеди да открият и подсигурят скривалището и да потушат бунта. Дух трябваше да събере колкото се може повече сведения, преди да са дошли.
    Прегледа плановете си още веднъж. Усещаше постоянните сътресения от тропота на хората в съседните стаи — като че се намираше в гигантски оживен кошер. Отвън долитаха гласове: ехтяха, сякаш притежателите им се деряха с цяло гърло. В далечината зазвъняха камбани. Беше още рано, малко преди пладне, но мъглите вероятно се бяха разсеяли — Ортьо имаше около шест-седем часа лишена от мъгли дневна светлина и земеделските култури все още вирееха в полята.
    Обикновено Дух проспиваше целия ден. Но днес имаше важни задачи. Отвори очи, пресегна се към шкафчето и взе очилата. Бяха изработени по негова поръчка, със стъкла, които не коригираха зрението. Постави ги и завърза кърпата върху тях. Дори с подсилени сетива не можеше да вижда през клепачите си. Но благодарение на стъклата можеше да отваря очи и да гледа през кърпата. Отиде до прозореца и вдигна завесите.
    Окъпа го гореща — почти пареща — слънчева светлина. Кърпата се впиваше болезнено в кожата му. Но можеше да вижда. Платът филтрираше достатъчно светлина, за да му позволява да се ориентира спокойно. Все едно се движеше сред мъглите.
    Дух кимна доволно, взе фехтоваческото бастунче и излезе.


    — Зная, че си спокоен човек — рече Дюрн, без да спира да почуква по земята с пръчките, които държеше. — Но дори ти трябва да признаеш, че така се живее по-добре, отколкото при господарите.
    Дух седеше в една ниша на каменната стена на канала, килнал леко глава. Пазарният ров бе най-широкият от всички пресъхнали канали в Ортьо. Навремето бил толкова широк, че три ладии акостирали една до друга и пак оставало достатъчно място за речно плаване. Сега това бе централният градски булевард, място, където търговци излагаха стоката си, свърталище на просяци.
    Просяци като Дух и Дюрн.
    Просяците бяха насядали от двете страни на канала, в сенките на издигащите се нагоре като градски стени високи постройки. Малцина минувачи обръщаха внимание на парцаливите мъже. Никой не забелязваше, че един от просяците наблюдава внимателно тълпата, въпреки черната превръзка на очите си, а онзи до него говори твърде образовано, за да е израсъл в канала.
    Дух не отговори на въпроса на Дюрн. До съвсем скоро говорът му, странният и неразбираем уличен жаргон, често привличаше вниманието на хората, или напротив, отблъскваше ги заради невъзможността да го разберат. Дори сега той не умееше добре да подрежда мислите си и да се изказва гладко като Келсайър. Тъкмо по тази причина се стараеше да говори колкото се може по-рядко и да е лаконичен. Смяташе, че така възможността да си навлече неприятности е много по-малка. Странно, но откакто премина към тази тактика, хората сякаш го забелязваха повече.
    Дюрн продължаваше да потропва с пръчките по втвърдената кал на дъното на канала, сякаш беше някакъв уличен музикант. Звукът обаче бе твърде слаб, приглушен от пръстта и навярно го чуваше само Дух.
    Ритъмът на Дюрн беше съвършен. Всеки менестрел би му завидял.
    — Ето, погледни например пазара — продължаваше Дюрн. — По времето на лорд Владетеля малцина скаа дръзваха да се занимават открито с търговия. А сега промяната е толкова приятна. Скаа, които управляват други скаа. Ние сме щастливи!
    Дух извърна очи към пазара. Струваше му се, че ако хората наистина са щастливи, на лицата им ще трептят усмивки, вместо да свеждат непрестанно глави. Щяха да пазаруват спокойно и да разговарят помежду си, вместо да притичват изплашено между сергиите, както правеха някога. Освен това ако градът бе щастливата утопия, за която се представяше, едва ли щеше да има войници, които да следят зорко тълпата. Дух поклати глава. Всички носеха почти еднакви дрехи — начинът на обличане се диктуваше от Гражданина. Дори просията бе стриктно регулирана. От време на време към Дух се приближаваха цивилни служители, проверяваха колко е спечелил и заделяха солидна такса за Гражданина.
    — Погледни — говореше Дюрн, — да виждаш да пребиват или убиват някого на улицата? Несъмнено това си заслужава някои ограничения.
    — Убийствата сега стават на тъмните улички — отвърна тихо Дух. — При лорд Владетеля поне убиваха открито.
    Дюрн се намръщи и бавно се облегна назад, без да спира потропването. Ритъмът бе доста сложен. Дух усещаше вибрациите по земята и ги намираше за доста успокояващи. Имаха ли представа минувачите покрай какъв талант минават? От Дюрн би могъл да излезе прочут музикант. За нещастие по времето на лорд Владетеля скаа не свиреха музика. А при Гражданина… най-добре беше да не привличаш внимание към себе си.
    — Ето — заяви неочаквано Дюрн. — Както казах.
    Дух вдигна глава. В шумната тълпа, сред пъстрите цветове и неприятната миризма на отпадъци, човешки тела и стоки забеляза група затворници, охранявани от войници с кафяви униформи. Цветовете, шумът и миризмата се стоварваха върху сетивата му като неудържим порой, готов да го помете. Навремето тъкмо Дух бе обяснил на Вин, че когато гориш калай, въпросът е не какво усещаш, а какво успяваш да игнорираш. И се бе научил да се съсредоточава върху онези дразнители, които наистина го интересуваха, и да отхвърля всичко останало.
    Минувачите се отдръпваха, за да направят път на войниците и затворниците, и ги наблюдаваха навъсено.
    — Все още ли държиш да ги последваш? — попита Дюрн.
    Дух се изправи.
    Дюрн кимна, стана и го улови за лакътя. Знаеше, че Дух може да вижда — беше достатъчно наблюдателен, за да не се съмнява в това. Но и двамата се придържаха към ролите си. Просяците често се преструваха на недъгави, за да предизвикат съжалението на минувачите и да изкопчат по-голяма милостиня. Самият Дюрн пристъпваше с чудесно отиграно накуцване и бе изтръгнал няколко кичура от косата си, а отдолу се показваше бледа болнава кожа. В разрез с опърпания му вид Дух долавяше от него полъх на сапун и на доста добро вино. Дюрн беше господар на крадците, малцина в града можеха да се мерят с него. Но бе достатъчно хитър, за да играе умело образа на дрипав бедняк.
    Двамата не бяха единствените, които тръгнаха след войниците и затворниците. Облечени в одобрените от Гражданина сиви дрехи скаа също забързаха след тях — тъмна маса под сипещите се сажди. Войниците изведоха затворниците от канала по една рампа и ги подкараха към по-спокоен квартал, където няколко канала бяха запълнени догоре с пръст и дори павирани.
    Скоро от двете страни на улицата се появиха обезлюдени парцели. Изгорели останки на богаташки къщи. За Дух миризмата на дим бе почти задушаваща и той задиша през устата.
    Не се наложи да вървят дълго, преди да стигнат крайната цел. Там ги очакваше самият Гражданин. Не яздеше кон — бяха пратили всички животни да работят във фермите. Но пък беше облечен в червено.
    — Какви са тези дрехи? — прошепна Дух, докато Дюрн го водеше през тълпата. Гражданина и сподвижниците му стояха на стълбите на една от най-големите къщи, а скаа се бяха скупчили пред тях. Дюрн отведе Дух отпред при група яки мъжаги, които явно го познаваха, защото ги пропуснаха без никакви възражения.
    — Защо питаш? — отвърна с въпрос Дюрн. — Гражданина както винаги носи панталони и работническа риза на скаа.
    — Но са червени — прошепна Дух. — Този цвят не се одобрява.
    — От днес вече се. Могат да го носят всички правителствени служители. По такъв начин ще се отличават в тълпата и хората лесно ще ги разпознават. Поне такова е официалното обяснение.
    Дух се намръщи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му.
    Тя беше тук.
    Напълно естествено, разбира се, една сестра да придружава брат си навсякъде. Гражданина се безпокоеше за нея и държеше да е близо до него. Лицето й бе тъжно, както винаги, обрамчено с къдрите на кестенявата й коса.
    — Каква тъжна група имаме днес — подхвърли Дюрн и в първия миг Дух си помисли, че говори за Белдре. Но Дюрн кимаше към групичката на затворниците. Бяха облечени в сиво, като всички граждани на площада, лицата им бяха омацани със сажди, раменете — отпуснати. Гражданина пристъпи напред и си пое дъх.
    — Една от първите прокламации на това правителство — заяви той — бе за солидарност. Ние сме скаа. В продължение на десет века бяхме потискани от „благородниците“, избрани от лорд Владетеля. Ето защо решихме, че Ортьо ще се превърне в място, където цари свобода. Място, за каквото мечтаеше Оцелелия.
    — Преброи ли ги? — попита шепнешком Дюрн.
    — Десет — рече Дух, загледан в затворниците. — Толкова, колкото казаха. Няма да спечелиш, Дюрн.
    — Гледай.
    — Тези хора — рече Гражданина, голото му теме лъщеше на слънцето — не обърнаха внимание на нашето предупреждение. Те знаеха, както знаете всички вие, че всеки благородник, който остане в нашия град, ще се раздели с живота си! Такава е нашата воля! Но както всички от тяхната каста, те са твърде арогантни, за да се вслушват в предупреждения. Те се смятат за същества, по-висши от нас. Винаги са мислели така. И това си личи. — Той направи кратка пауза, сетне продължи: — И по тази причина ще направим това, което трябва да направим.
    Махна на войниците и те изблъскаха затворниците на стълбите, отвориха вратата на къщата и отвътре лъхна на масло за горене. Войниците натикаха затворниците в къщата, затвориха и залостиха вратите и отстъпиха назад. Запалиха факли и ги хвърлиха към къщата. Не беше нужно човек да притежава свръхестествена сетивност, за да долови топлината на пламъците, и тълпата се люшна назад — изплашена и отвратена, но същевременно сякаш хипнотизирана от случващото се.
    Прозорците бяха заковани с дъски. Дух виждаше пръсти, които се опитваха да се пъхнат през цепнатините, чуваше писъците на хората вътре. По затворената врата отекваха удари, виковете се усилваха.
    Дух изгаряше от желание да направи нещо. Но дори с разпален калай не би могъл да се опълчи на всички тези войници. Елънд и Вин го бяха пратили да събира информация, не да се намесва в събитията. Ала кой знае защо един глас му нашепваше, че е страхливец.
    — Това не биваше да става — прошепна той.
    — Те бяха благородници — възрази Дюрн.
    — Не, не бяха. Може би родителите им са били, но тези хора бяха скаа. Обикновени хора, Дюрн.
    — Но в жилите им течеше благородническа кръв.
    — Както и на всички нас, ако погледнем достатъчно далече назад.
    Дюрн поклати глава.
    — Така трябва да бъде. Още Оцелелия…
    — Не споменавай името му, когато коментираме това варварство — прекъсна го ядно Дух.
    Дюрн замълча. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пожара.
    — Зная, че не е лесно да се разбере, а и Гражданина вероятно е твърде краен в действията си — каза след малко Дюрн. — Но аз… веднъж го чух да говори. Имам предвид Оцелелия. Той ни учеше тъкмо на това. Смърт на благородниците, власт за скаа. Ако го беше чул и ти, щеше да разбереш. Понякога трябва да разрушиш една нещо, за да построиш друго, по-добро.
    Дух затвори очи. Горещината от пожара сякаш изгаряше кожата му. Беше чувал неведнъж Келсайър да говори пред тълпи скаа. И наистина бе казвал думите, които сега повтаряше Дюрн. Но тогава Оцелелия бе глас на надеждата, на промяната. Повторени сега и по този начин, думите му сякаш проповядваха омраза и разрушение. Дух усети, че му призлява.
    — Пак ще ти кажа, Дюрн. Не ти плащам, за да ме засипваш с пропаганда, заучена от вашия Гражданин. Кажи ми защо съм тук, иначе няма да видиш и един боксинг от мене.
    Просякът се обърна и погледна кърпата на Дух, сякаш виждаше очите му през нея.
    — Преброй черепите — каза тихо, обърна се и безшумно потъна в тълпата.
    Дух не го последва. Миризмата на пушек и изгорели човешки тела бе твърде силна за него. Той разбута тълпата и забърза назад, към чистия въздух. Препъна се в едно стъпало и си пое рязко и шумно дъх. Имаше чувството, че сипещите се върху него сажди идват от пожара отзад, късчета от мъртъвците, понесени от вятъра.
    Чу гласове. Обърна се и забеляза, че Гражданина и хората му са се отдалечили от пожара. Куелион говореше на тълпата, подканяше всички да са бдителни. Дух слуша известно време, после тълпата започна да се разотива и той тръгна назад, към пазара.
    „Първо идва наказанието, после и благосклонността“. Често, особено след екзекуции, Гражданина се разхождаше сред хората на пазара, здрависваше се с тях, окуражаваше ги.
    Дух се спусна по една странична уличка, излезе от богаташкия квартал и доближи канала. Избра едно място, където рухнала стена оформяше мост към дъното, и се спусна долу. Повдигна качулката на наметалото си и тръгна по оживената улица със сръчността на човек, израсъл в градски условия. Въпреки че мина по заобиколен път, стигна Пазарния ров преди Гражданина и неговата свита. Спря и загледа как мъжът в червено се спуска по рампата, следван от стотици свои почитатели.
    „Искаш да си като него, нали? — помисли Дух. — Келсайър умря, за да дари тези хора с надежда, а ти искаш да откраднеш наследството му“.
    Този човек не беше Келсайър. Нямаше право дори да произнася името на Оцелелия.
    Гражданина крачеше с царствена осанка. Потупваше хората по раменете, здрависваше се с тях и се усмихваше доброжелателно. „Оцелелия би се гордял с вас“ — чу го Дух да казва високо. „Саждите, които се сипят, са знак от него — те олицетворяват падането на империята, това е пепелта на тиранията. От тази пепел ние ще съградим една нова нация! Страна, управлявана от скаа!“
    Дух придърпа качулката напред и запристъпва с протегнати напред ръце, сякаш беше слепец. Беше прибрал фехтоваческото бастунче в парцаливия вързоп на гърба си. Имаше богат опит в прокрадването в тълпа. Докато Вин обикновено се опитваше да се скрие, да остане незабележима, Дух постигаше същото, без да полага усилия. Напротив, понякога правеше точно обратното. Мечтаеше да е като Келсайър — за когото бе слушал разкази още преди да се запознае с него. Най-великият скаа крадец на своето време — човекът, който бе имал дързостта да ограби самия лорд Владетел.
    Но колкото и да се опитваше, Дух не бе успял да се отличи. Оставаше си хлапето с изцапано със сажди лице и неразбираем уличен жаргон. Едва когато се запозна с Келсайър, реши да изостави жаргона и да се помъчи да говори правилно. По това време бе започнал да се убеждава, че думите също таят в себе си сила.
    Придвижи се ловко към предната част на тълпата, без да сваля поглед от Гражданина. Бутаха го и го сръчкваха, но никой не му обръщаше внимание. Попаднал в тълпа слепец е нещо, което лесно се пренебрегва — и така Дух можеше да постигне замисленото. Скоро се озова най-отпред, само на една ръка разстояние от Гражданина.
    От мъжа в червено полъхваше миризмата на дим.
    — Разбирам, добра жено — говореше той на една възрастна женица, уловил я за ръце. — Но твоят внук трябваше да отиде на работа в полето. Без такива като него всички ние скоро ще започнем да гладуваме! Народ, управляван от скаа, трябва да бъде и изхранван от скаа!
    — Но… не може ли да се прибере поне за малко? — попита женицата.
    — Когато му дойде времето, добра жено — обеща Гражданина. — Когато му дойде времето. — Алената му униформа бе единственото ярко петно на улицата и Дух усети, че погледът му неволно е прикован в нея. Откъсна с мъка очи и продължи да си пробива път, тъй като не Гражданина бе неговата цел.
    Белдре, както винаги, стоеше до брат си. Гледаше, без да се намесва. Гражданина бе толкова динамичен, че сестра му неизменно оставаше в сянка. Дух се остави на един войник да го изтика встрани и по този начин се озова точно до девойката. Тялото й ухаеше леко на парфюм.
    „Мислех, че е забранено“.
    Какво би направил Келсайър? Вероятно би нападнал, би убил Гражданина. А може би щеше да постъпи по друг начин? Във всеки случай не би допуснал да се случат такива ужасни неща.
    Дали пък не би опитал да се сближи с някой от доверените хора на Гражданина?
    Сърцето на Дух се разтупка. Тълпата отново се раздвижи и той се остави да го тласне към Белдре. Стражите не му обърнаха внимание — те охраняваха зорко Гражданина.
    — Брат ти… — прошепна Дух в ухото й. — Одобряваш ли убийствата, които нарежда?
    Тя се извърна към него и той видя, че очите й са зелени. Дух стоеше сред тълпата, която го блъскаше, и чакаше отговор. Но множеството постепенно я отнасяше настрани от него. Той отново се запромушва към нея, като си проправяше път с лакти.
    — Мислиш ли, че е по-различно от това, което правеше лорд Владетеля? — попита отново. — Веднъж го видях да изкарва случайни хора за екзекуция на площада в Лутадел.
    Този път тя втренчи поглед в него. Той я наблюдаваше иззад превръзката. Тълпата постепенно я избутваше.
    Устните й помръднаха. Само някой с изострени от калай сетива можеше да види достатъчно добре, за да прочете думите по устните й.
    — Кой си ти?
    Той почти се притисна в нея. Гражданина очевидно се готвеше да държи реч пред събралата се огромна тълпа. Хората се трупаха около платформата в средата на пазара и ставаше все по-трудно да се придвижваш между тях.
    Дух усети, че тълпата го дърпа настрани. Протегна ръка между двама души и улови Белдре за китката, мъчеше се да удържа напора на околните. Тя трепна, но не извика. Тълпата ги заобиколи и тя втренчи поглед в превръзката на очите му.
    — Кой си ти? — попита отново Белдре. Макар че беше достатъчно близо, за да й чуе гласа, от устните й не излезе никакъв звук. Тя само оформи думите. Зад гърба й, на платформата, брат й вече бе започнал речта си.
    — Аз съм човекът, който ще убие брат ти — отвърна тихо Дух.
    Очакваше някаква реакция — вик, опит да се освободи. Обвинения. Ако го направеше, осъзна той, това най-вероятно щеше да е краят му.
    Но тя мълчеше. Върху двамата се сипеха сажди.
    — И други биха казали същото — произнесе беззвучно.
    — Аз не съм като тях.
    — И кой си ти? — попита тя за трети път.
    — Приятел на бога. Човек, който може да вижда шепота и да усеща писъците.
    — И който смята, че знае какво е по-добро за тези хора по-добре от избрания от тях водач? Винаги има недоволни, които се хвалят, че ще се справят по-добре.
    Той продължаваше да я държи за ръката. Стискаше я здраво и я теглеше към себе си. Тълпата обкръжи платформата и двамата останаха в периферията, като изхвърлени на брега черупки.
    — Аз познавах Оцелелия, Белдре — прошепна той ядосано. — Той ми даде името, наричаше ме свой приятел. Това, което направихте с този град, би го ужасило — и не смятам да позволя на брат ти да продължава да опорочава заветите на Келсайър. Ако искаш, предупреди го. Кажи на Куелион, че съм дошъл да го спра.
    Гражданина бе привършил с речта и бавно оглеждаше множеството. Погледът му се спря на Дух и Белдре, застанали малко встрани от останалите, и той извика:
    — Ей, ти там! Какво правиш със сестра ми?
    Дух пусна ръката на момичето и понечи да побегне. Но едно от големите неудобства на пресъхналите канали си оставаха техните стръмни скосени стени. Имаше само няколко достъпа до пазара и те се охраняваха от войници на Куелион. Чули вика на Гражданина, неколцина войници напуснаха постовете и се втурнаха към тълпата.
    „Чудесно“ — помисли си огорчено Дух и се насочи към най-близката група войници. Ако успееше да мине през тях и да се изкатери по рампата, може би щеше да им се изплъзне в тесните улички.
    Мечове застъргаха в ножниците. Зад гърба му долетяха изплашени викове. Той изви ръка към парцаливия вързоп на гърба си и измъкна фехтоваческото бастунче.
    Миг по-късно вече беше сред тях.
    Дух не беше истински войник. Беше се упражнявал с Хам — Клъбс настояваше племенникът му да може да се защитава. Но истинските воини в групата винаги бяха Мъглородните, Вин и Келсайър, с Хам като Пютриумен юмрук.
    Все пак Дух бе прекарал немалко време в обучение и бе открил нещо интересно. Той притежаваше предимство, с което Вин и Келсайър не можеха да се похвалят — богата гама от сензорни възприятия, на които тялото му се уповаваше инстинктивно. Можеше да долови леки движения във въздуха, вибрации по земята, да почувства дори туптенето на сърцето на някой, който го приближава.
    Макар да не беше Мъглороден, Дух бе много опасен. Усети топъл полъх и мигновено разбра, че към него свисти сабя. Наведе рязко глава. Долови стъпки по земята и предугади, че някой ще го нападне отстрани. Незабавно отскочи. Беше почти сякаш гори атиум.
    От челото му се стичаше пот. Дух се завъртя рязко, стовари бастунчето върху главата на трети войник и той падна. За да се подсигури, Дух нанесе втори удар в слепоочието му.
    Чу нечие сумтене наблизо — съвсем тихо, но издайническо, замахна бързо и стовари бастунчето върху ръката на един войник. Изхрущяха строшени кости, войникът нададе болезнен вик и изпусна оръжието си. Дух го удари по главата, завъртя се и вдигна бастунчето, за да отрази нов удар. Стомана срещна дърво и този път металът победи — оръжието на Дух се счупи. Все пак успя да забави меча достатъчно, за да може Дух да се отдръпне и да вземе оръжието на поваления войник. Беше различно от мечовете, с които се бе упражнявал — мъжете от Ортьо предпочитаха дългите тънки остриета. Но пък сега на пътя му стоеше само един войник — ако успееше да го повали, можеше и да се измъкне.
    Противникът на Дух, изглежда, си даваше сметка, че има известно предимство. Ако Дух побегнеше, щеше да изложи гърба си за атака. Ако се забавеше, щеше да бъде обкръжен. Така че войникът се отдръпна и зае отбранителна позиция, за да печели време.
    Дух, естествено, атакува, без да се замисли — надяваше се, че свръхизострените му сетива ще компенсират недостатъчния опит. Войникът вдигна оръжието си, за да парира удара му…
    Мечът на Дух спря във въздуха.
    Дух напрегна всичките си сили, за да довърши удара, но мечът не помръдваше — сякаш се бе забил в невидимо, но твърдо дърво. Сякаш…
    Някой Тласкаше срещу него. Аломантия. Дух изплашено се огледа и веднага откри източника на силата. Човекът, който Тласкаше, би трябвало да е точно срещу него.
    И беше. Куелион, наричан още Гражданина, стоеше до сестра си. Беше я прегърнал през раменете, но Дух виждаше изписаното на лицето му усилие. Очевидно използваше теглото й за опора, докато Тласкаше меча на Дух. Беше се намесил в битката незабелязано, както го бе направил преди години в една пещера Келсайър.
    Дух пусна меча и се хвърли на земята — беше доловил лекия полъх на оръжието на противника си. И наистина, острието профуча на косъм над него. Неговият меч издрънча на земята и звукът бе като камбанен тътен в ушите му.
    Нямаше време дори да си поеме дъх, трябваше да отскочи, преди войникът да е нанесъл втори удар. За щастие не носеше по себе си метал, който Куелион би могъл да Тласка или Придърпва.
    Единствената възможност беше да бяга. Не можеше да се бие, не и когато се бе намесил аломант. Обърна се и видя, че войникът до него се готви за нова атака. Шмугна се под вдигнатата му ръка, с надеждата, че неочакваният ход ще го обърка.
    Нещо го улови за крака.
    Дух се извърна. В първия миг си помисли, че Куелион по някакъв начин го Тегли. После видя, че поваленият войник го е стиснал за глезена.
    „Ударих го два пъти по главата! — помисли Дух ядосано. — Би трябвало да е в безсъзнание!“
    Мъжът го стискаше и дърпаше назад с нечовешка сила. Човек с подобна мощ можеше да е само Главорез — горящ пютриум Мъглив като Хам.
    Дух бе загазил здравата.
    Изрита с всичка сила, успя да се освободи и залитна. Спря. Щом противникът му гореше пютриум, щеше да тича бързо — много по-бързо и по-надалече от него.
    „Двама аломанти — помисли Дух. — Някой не е тъй пречистен от благородническа кръв, както твърди“.
    Дух изкрещя отчаяно, хвърли се към Главореза, вкопчи се в него и успя да го извърти като щит срещу връхлитащия меч на другия войник.
    Куелион обичаше да говори за дълг и жертвоготовност. Изглежда, тази философия се простираше и върху войниците му, защото мъжът с меча го заби в гърба на своя другар, прониза го през сърцето и го насочи право към гърдите на Дух. Удар по силите само на човек с мощта на Главорез.
    „Трима аломанти“, — въздъхна мислено Дух, докато мъжът се опитваше да издърпа забития в две тела меч. Тежестта на убития прекърши острието.
    „Как въобще оцелях толкова дълго? Сигурно защото са внимавали да не разкриват способностите си“. Странно, но не усещаше болка. Изострените му сетива би трябвало да превръщат болката от удара в нещо…
    И тя изведнъж се стовари върху него. Пред очите му се спусна черна пелена.

17.

    Умението да създава микроби, които се хранят със сажди, и издържащи на климатичните промени растения говори, че Рашек е ставал все по-добър в прилагането на придобитата сила. Тя изгаря за броени минути — но за едно божество минутите могат да се проточат като часове. През това време Рашек е започнал като невежо дете, което тласнало планетата твърде близо до слънцето, израсъл е до зрял мъж, който е в състояние да създава саждиви кратери, за да охлажда атмосферата, за да прерасне в истински творец, усъвършенстващ растения и създаващ същества със специално предназначение.
    Елънд не се измъчваше от взетото решение да прекара войниците през мъглите — поне за момента. Беше научил нещо много важно за себе си — че е честен. Може би прекалено честен. Когато изпитваше неувереност, му личеше. Войниците щяха да доловят колебанието му. Затова се стараеше да прикрива безпокойството и тревогите си, освен когато бе сред най-близки хора. Вин бе най-близката му и върху нея падаше най-голямата тежест. Но така поне намираше сили да се държи уверено, когато го очакваха от него.
    Но мъжете стояха, изпънати в стойка мирно, и Елънд беше горд от поведението им. Беше им дал възможност да избират и които от тях пожелаят, да се върнат в Лутадел. Все още имаше нужда от войници в града и той не желаеше да кара хората си насила да остават в мъглите. Почти никой не се отказа. Напротив, повечето войници сами се строиха в дълги редици, облечени с униформи, брони и със смазани блестящи оръжия. Елънд предполагаше, че са го направили, за да се почувстват, сякаш влизат в бой — и донякъде бе точно така.
    — Мъглите ще повалят някои от вас. Но повечето ще оцелеят, а и от падналите мнозина ще се възстановят! И след това няма да се плашат от мъглите. Не можем да застанем пред стените на Фадрекс, без да сме се изпитали в мъглите! Ако не го направим, рискуваме да ни нападнат призори, докато още сме в шатрите. Тогава противникът ще ни принуди да излезем в мъглите и ще Трябва да се сражаваме, докато всеки шести от нас се гърчи в агония! — Подкара бавно коня пред строя. Демоа го последва. — Не зная защо мъглите убиват. Но вярвам на Оцелелия! Той се провъзгласи за Господар на мъглите. Ако някои от нас умрат, такава е била волята му. Бъдете силни!

18.

    Погледна към папката с документи. Отвори я и прелисти страниците, без да забавя крачка. Стотици религии и нито една, способна да му даде отговора, който търсеше. Може би ги познаваше прекалено добре. Останалите членове на групата не обожествяваха Келсайър най-вече защото бяха живели заедно с него. Знаеха всички негови недостатъци и слабости. Познаваха го като човек, а не като бог. Вероятно същото бе със Сейзед и религиите. Беше ги изучил достатъчно добре, за да вижда несъответствията в тях.


    Най-сетне навлязоха в Централната област, в земи, където хората полагаха отчаяни усилия да оцелеят. Бриз и Алриане се возеха в каретата, но Сейзед нямаше нищо против да върви, макар това да затрудняваше изследванията ма религиите.
    Не знаеше какво ще стане с нивите. Напоследък често вървяха покрай ниви — Елънд бе накарал жителите на граничните области да се преместят към Централната и да трупат храна за следващата зима. Дори тези скаа, които бяха привикнали с градския живот, бяха изведени да работят на полето. Сейзед не знаеше дали хората си дават сметка за тежестта на положението, или са доволни, че някой ги води.
    От двете страни на пътя имаше купчини пепел. Всеки ден скаа работници излизаха да изринат натрупалите се през нощта сажди. Неблагодарна задача, чийто край не се виждаше. Тежка, като тази да се пренася вода за поливане на разчистените и засети ниви.
    Важното бе, че засега растенията покълваха. Войниците на Сейзед маршируваха покрай ниви, покрити с кафеникави листа. Гледка, която би трябвало да пробужда надежди, но по-скоро предизвикваше в душата му отчаяние. Растенията изглеждаха толкова жалки и крехки до огромните купчини сажди. Дори да оставеха мъглите настрана, как смяташе Елънд да се справи с тези тежки условия? Не разбираше ли, че един ден саждите ще са твърде много, за да бъдат изринати? Приведени в полето скаа — това бе гледка, която напомняше за времето на лорд Владетеля. Какво всъщност се бе променило за тях?
    — Погледнете ги само — рече един глас. Сейзед се обърна и видя, че до него крачи капитан Горадел. Гологлав, със сурово лице, той бе винаги в добро разположение на духа.
    — Виждам ги — рече Сейзед.
    — Въпреки саждите и мъглата, като ги гледам, се изпълвам с надежда.
    — Наистина? — Сейзед го изгледа учудено.
    — Ами да — отвърна Горадел. — Аз съм от семейство на земеделци, господарю терисец. Живеехме в Лутадел, но работехме на нивите.
    — Но сте били войник — посочи Сейзед. — Нали вие сте пуснали лейди Вин в нощта, когато бе убит лорд Владетеля?
    — Всъщност пуснах лорд Елънд, за да спаси лейди Вин, макар че тя, изглежда, не се нуждаеше особено от помощта ни. Както и да е, прав сте. Бях войник в двореца на лорд Владетеля — родителите ми се отрекоха от мен, когато постъпих на служба. Не можех да си представя, че цял живот ще превивам гръб на полето.
    — Това е изтощителна работа.
    — Не само — отвърна Горадел. — Не ме измъчваше работата, а… безнадеждността. Не можех да понасям мисълта, че ще се бъхтя цял ден заради благоденствието на някой друг. Ето защо реших да стана войник. Но сега, като гледам тези хора, надеждата отново се пробужда в мен.
    И кимна към нивите. Някои от работниците вдигаха глави и махаха, щом видеха знамето на императора.
    — Тези хора — продължи Горадел — работят, защото го искат.
    — Работят, защото не искат да гладуват.
    — Така е — потвърди Горадел. — Тук сте прав. Но никой не ги принуждава, нито ги смила от бой. Те се трудят, за да не умрат от глад семействата им. Това е разликата. Личи си по израженията им.
    Сейзед смръщи замислено вежди, но не отговори.
    — Както и да е, господарю терисец — продължи Горадел. — Дойдох да ви предложа да се отбием за припаси в Лутадел.
    — Да. Това ще е добре. Но аз ще трябва да ви напусна за няколко дни. Лорд Бриз ще поеме командването. Ще се срещнем на северния път.
    Горадел само кимна. Не го попита защо ще напусне групата, нито къде отива.


    След няколко дни Сейзед — сам — доближи Хатсинските ями. Районът не се отличаваше особено от околностите, след като всичко бе покрито с пепел. Сейзед изкачи склона и погледна в долината, където се намираха Ямите — мястото, където бе убита жената на Келсайър. Мястото, където се бе появил Оцелелия.
    Сега това бе домът на терисците.
    Бяха останали малцина. Броят им открай време не бе многочислен, а настъпването на мъглите бе допринесло за смаляването им. И повечето мъже бяха евнуси, като Сейзед.
    Заслиза по склона. Мястото беше удобно за заселване. През годините на управление на лорд Владетеля тук бяха работили стотици роби, пазени от стотици и повече войници. Това приключи след като Келсайър се върна в Ямите и разруши зародишите на атиума. Но пътищата и постройките бяха останали. Имаше достатъчно прясна вода и заслони. Терисците бяха направили известни подобрения, имаше нови постройки, превърнали някогашния лагер на ужасите в уютно селце.
    Сейзед видя група свои сънародници да почистват храсталаците от сажди. Храсталаците бяха преобладаващата растителност в Централната област, добре приспособени към саждопадите и със занижени нужди от вода в сравнение със земеделските култури. Това означаваше, че терисците полагат по-малко усилия от другите, за да оцелеят. Те бяха потомствени пастири още от времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Яки късокраки овци вървяха кротко по склоновете и дъвчеха жилавите клони на шубраците.
    „В какъв странен свят живеем — помисли си Сейзед. — Терисците се справят по-добре от другите“.
    Бързо забелязаха приближаването му. Деца изтичаха при родителите си, от колибите се подадоха глави. Около Сейзед се събраха овце, сякаш се надяваха да им подхвърли някаква храна.
    Двама възрастни мъже забързаха насреща му, пристъпваха несигурно върху кривите си крака. И те като Сейзед носеха стюардски униформи. Също като неговата и техните бяха почистени от сажди, за да се вижда добре клиновидният знак на гърдите. Герб, който показваше на коя Къща са служели.
    — Господарю Сейзед! — провикна се радостно единият.
    — Ваше величество! — добави другият.
    — Умолявам ви. — Сейзед вдигна ръце. — Не ме наричайте така.
    Двамата стари стюарди се спогледаха.
    — Моля ви, господарю Пазител. Позволете да ви предложим топла храна.

19.

20.


    Сама по себе си клетката бе оскърбление. Кандра не бяха като хората — дори да не беше затворен, ТенСуун не би се опитал да избяга. Щеше да се примири с участта си.
    Но въпреки това го бяха затворили. Нямаше представа откъде са взели клетката — тя не беше от предметите, необходими за кандра. Вероятно я бяха открили Вторите и я бяха поставили в една от големите кухини на Родината. Беше изработена от железни плочи и яки стоманени решетки, покрити с мрежа, за да му попречи да издължи тялото си и да пропълзи между пречките. Още една обида.
    ТенСуун седеше гол на студения железен под. Беше ли постигнал нещо повече от собственото си осъждане? Дали думите му, произнесени в Палатата на Завета, имаха въобще някаква стойност?
    Зад клетката стените на пещерата сияеха със светлината на култивиран мъх и кандра изпълняваха ежедневните си дейности. Някои спираха да го погледнат. Тъкмо това бе целта на забавянето между процеса и произнасянето на присъдата. Второто поколение не се нуждаеше от седмици, за да измисли как да постъпи с него. Но ТенСуун ги бе принудил да му позволят да говори открито и Вторите щяха да се погрижат да получи съответстващо наказание. Бяха го изложили на показ, както хората излагат стоките си на пазар. В цялата история на кандра никой друг не бе изтърпявал подобно унижение. Името му щеше да е синоним за срам векове наред.
    „Но ние няма да просъществуваме векове — помисли си гневно той. — Тъкмо това им казах в речта си“.
    Изглежда обаче не се бе справил добре. Как да обясни на сънародниците си какво чувства? Как да ги убеди, че е време за драстична промяна на традициите, време да преосмислят начина си на живот?
    „Какво ли е станало горе? Дали Вин е отишла в Кладенеца на Възнесението?“ Ами Гибелта, Съхранението? Боговете на кандра отново воюваха, а тези, които го знаеха, се преструваха, че не се е случило нищо.
    Извън клетката му кандра продължаваха да живеят както преди. Едни обучаваха членовете на новото поколение — от време на време мярваше Единайсетици, като малки топки със сияещи кости. Трансформацията от мъглив дух в кандра не бе лесна. След като получеше Благодатта, мъгливият дух губеше повечето си инстинкти и придобиваше интелект, за да се научи да оформя мускулите и тялото си. Процесът отнемаше дълги години.
    Други възрастни кандра приготвяха храна — варяха смес от водорасли и гъби в каменни шахти, но не като тази, в която ТенСуун щеше да прекара вечността. Въпреки някогашната си омраза към човечеството ТенСуун винаги се бе наслаждавал на тяхната храна, особено на месото — то бе истинско изкушение и тъкмо то го караше с радост да заминава за изпълнение на поредния Договор.
    Но сега почти нямаше какво да пие, камо ли да яде. Въздъхна и огледа голямата кухина извън решетките. Пещерите на Родината бяха просторни, твърде големи, за да бъдат запълнени от кандра. Но тъкмо това се харесваше на повечето негови сънародници. След години прекарани в служба на някой господар, в изпълнение на прищевките му, това бе възможност да се откъснат от света, да се порадват на усамотение.
    „Усамотение — помисли огорчено ТенСуун. — Скоро ще имам предостатъчно усамотение“. Мисълта, че го очаква вечен затвор, потисна гнева му към онези, които идваха да го зяпат. И без това те щяха да са последните живи същества, които вижда. Познаваше повечето от тях. Четвъртите и Петите идваха да плюят на земята пред него, за да покажат предаността си към Вторите. Шестите и Седмите — които съставляваха основната част от изпълнителите на Договори — се приближаваха, за да изразят съжаление за един пропаднал другар. Осмите и Деветите идваха от любопитство, учудени, че една толкова възрастна кандра може да бъде низвергната.
    А после видя познато лице и се извърна засрамен, защото се приближаваше МеЛаан и в големите й очи се четеше болка.
    — ТенСуун? — прошепна тя.
    — Върви си, МеЛаан — отвърна тихо той, извърнат с гръб към нея, с което се озова лице в лице с друга група кандри.
    — ТенСуун… — повтори тя.
    — МеЛаан, не бива да ме виждаш така.
    — А те не би трябвало да постъпват по този начин с теб — отвърна тя и той долови в гласа й гняв. — Ти си почти толкова възрастен, колкото са те, и много по-мъдър.
    — Те са от Второто поколение — посочи ТенСуун. — Избраници на Първите. Те са наши водачи.
    — Не е нужно да ни водят.
    — МеЛаан! — каза той и най-сетне се обърна. Повечето зяпачи стояха на известно разстояние, сякаш престъплението на ТенСуун беше заразно. МеЛаан бе приклекнала до клетката и тънките дървени кости на Истинското й тяло я караха да изглежда невероятно слаба.
    — Защо не протестираш срещу тях? — попита тя тихо.
    — Ти за какви ни мислиш? За хора, с техните въстания и недоволство? Ние сме кандра. Ние принадлежим към Съхранението. Ние следваме установения ред.
    — Все още ли се прекланяш пред тях? — изсъска тя гневно и притисна лице в решетките. — След това, което каза — за случващото се горе?
    — Горе? — попита смутено ТенСуун.
    — Ти беше прав, ТенСуун — рече тя. — Саждите покриват земята с черна мантия. Мъглите се спускат денем и убиват хората и посевите. Назрява нова война между човеците. Гибелта се завърна.
    ТенСуун затвори очи и прошепна:
    — Те ще направят нещо. Първото поколение.
    — Те са стари — възрази МеЛаан. — Стари, разсеяни, неспособни.
    ТенСуун отвори очи.
    — Толкова си се променила.
    Тя се усмихна.
    — Не биваше да позволяват на Третите да отглеждат децата от новото поколение. Има много от нас, по-младите, които искат да се бият. Вторите не могат да управляват вечно. Какво да направим, ТенСуун? Как да ти помогнем?
    „О, дете мое — помисли той. — Да не мислиш, че те не знаят за вас?“
    Второто поколение не бяха глупаци. Може да бяха лениви, но бяха опитни и изобретателни — ТенСуун си даваше ясна сметка за това, защото ги познаваше твърде добре. Те знаеха как да накарат кандра да се вслушват в думите им и със сигурност слухтяха за разговори около неговата клетка. Една кандра от Петото или Шестото поколение, дарена с Благодатта на Съзнанието, можеше да е далеч и пак да чува какво се говори край клетката.
    ТенСуун беше кандра. Беше се върнал, за да изтърпи наказанието си, защото го смяташе за редно. Въпрос по-скоро на чест, отколкото на Договора. Просто това бе част от него.
    И все пак в думите на МеЛаан имаше истина…
    „Гибелта се завърна…“
    — Как можеш просто да седиш тук? — попита тя. — ТенСуун, ти си по-силен от тях.
    ТенСуун поклати глава.
    — МеЛаан, аз наруших Договора.
    — В името на по-голямо добро.
    „Поне нея съм убедил“.
    — Така ли е, ТенСуун? — попита тя съвсем тихо.
    — Какво?
    — ОреСюр. Той притежаваше Благодатта на Силата. Сигурно си я наследил от него, когато го уби. Какво направи с нея? Мога ли да ти я донеса? Да я взема и да ти я предам, за да можеш да се биеш?
    — МеЛаан, няма да се бия със сънародниците си. Аз съм кандра.
    — Някой трябва да ни поведе! — изсъска тя.
    И това също беше вярно. Но според ТенСуун не беше правилно. Или, по-точно, беше правилно за Второто и Първото поколение. За този, който ги бе създал. Който бе мъртъв. Само дето друг бе заел мястото му.
    МеЛаан мълчеше, коленичила до клетката му. Може би го чакаше да я подкрепи, да се преобрази във водача, когото търсеше. Но той също мълчеше.
    — Значи си се върнал, за Да умреш — заключи тя.
    — Не. За да разкажа какво открих. Да обясня какво чувствам.
    — И после какво? Дойде тук, донесе страшни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?
    — МеЛаан, това не е честно. Дойдох, защото така повелява дългът ми на кандра.
    — Тогава се бори!
    Той поклати глава.
    — Значи е истина — въздъхна тя. — Другите от моето поколение… те казват, че си се пречупил през последните години, когато си бил при твоя нов господар.
    — Не ме е пречупил — заяви ТенСуун.
    — Така ли? И защо тогава се върна в Родината с тялото, което използваше?
    — Кучешкият скелет ли? Не ми го даде Зейн, а Вин.
    — Тогава значи тя те е пречупила.
    ТенСуун въздъхна уморено. Как да й обясни? От една страна, имаше някаква странна ирония във факта че МеЛаан — която преднамерено носеше Истинско тяло, за да се отличава от човешките — намираше неговото кучешко тяло за проява на безвкусица. Но, от друга, можеше да я разбере. Беше му отнело доста време да осъзнае предимството на кучешкото тяло.
    Замисли се.
    Не. Не беше дошъл тук, за да вдига въстание. Беше се върнал, за да обясни, да служи на интересите на своя народ. И щеше да го направи, като приеме наказанието, както би постъпила една истинска кандра.
    Но все пак…
    Съществуваше една възможност. Почти нищожна. Не беше сигурен дали иска да избяга, но ако наистина успееше…
    — Скелетът, за който говориш — каза той неочаквано дори за себе си. — Знаеш ли къде е?
    МеЛаан се намръщи.
    — Не. Защо ти трябва?
    ТенСуун поклати глава.
    — Не ми трябва. — Произнасяше думите внимателно. — Той е отвратителен! Трябваше да го нося близо година, в унизителната роля на куче. Бих се отървал от него, но не разполагах с труп, който да погълна, и затова се върнах тук в подобно тяло.
    — ТенСуун, струва ми се, че избягваш темата.
    — Няма никаква тема, МеЛаан — рече той и й обърна гръб. Независимо дали планът му щеше да проработи, или не, не би искал Вторите да заподозрат нещо и да я накажат. — Не смятам да въставам срещу своя народ. Моля те, ако наистина искаш да ми помогнеш, остави ме на мира.
    Чу я да се надига. Чу гласа й.
    — Ти беше един от най-великите сред нас.
    ТенСуун въздъхна. „Не, МеЛаан, никога не съм бил велик. До съвсем скоро бях най-посредственият от моето поколение, консерватор, известен с омразата си към хората. А сега станах най-прочутият престъпник на своя народ, но и това е почти случайно.
    Това не е величие. По-скоро е глупост“.

21.

    Дори тези заключения не й действаха успокоително. Какъв смисъл от всичко това? Навремето обсъждаше подобни проблеми с ТенСуун, Сейзед и Елънд. Това не беше задача по нейните сили, липсваше й солидната подготовка на книжник. Но Сейзед бе твърде погълнат от собствените си проучвания, ТенСуун се бе завърнал при своя народ, а Елънд бе затрупан с прекалено много проблеми, за да се занимава с нещо друго освен с армията и политиката. Вин трябваше да се справи сама. А все още намираше четенето за досадно занимание.
    — Точно затова харесвам аломантията. Или поне теорията за нея. Скаа говорят за нея с изплашен шепот, наричат я магия, но всъщност тя е съвсем рационална. Знаеш какви са последствията от аломантичния Тласък, също както знаеш какво ще стане, когато пуснеш камък във водата. За всеки Тласък има и Дърпане. Без изключения. Проста и неоспорима логика — не като действията на хората, които са изпълнени с противоречия, безпорядък и скрити замисли. Аломантията е природна сила.
    Онова, което бе почувствала в Кладенеца на Възнесението, бе склонно към разрушение, точно както го описваше и Аленди в дневника си. Но то не беше създание, не приличаше на човек. Беше сила — мислеща сила, но въпреки това сила. А силите се подчиняват на правила. Аломантията, времето, дори притеглянето на земята. Светът се гради върху определени принципи. В него царува логиката. На всяко Тласкане отговаря Дърпане. Всяка сила има противосила.
    — Вероятно това е било извинението на всички тирани открай време. Сигурен съм. Да, аз продължавам напред. Но тъкмо заради тези неща не исках да ставам император. Заради това оставих на Пенрод трона по време на обсадата. Не исках да съм предводител, който прави подобни неща. Исках да защитавам, не да обсаждам и да убивам! Ала има ли друг начин? Всичко, което правя, изглежда неизбежно. Като да повеждам хората си към мъглите. И като този поход срещу Фадрекс. Трябва да се доберем до онзи склад — това е единствената възможност да разберем какво се изисква да направим! Всичко изглежда напълно логично. Безскрупулна, жестока логика.

22.

    Лорд Владетеля е бил един от тези древни аломанти, чиято сила не се е притъпила с годините и унаследяването. Ето защо той бе много по-могъщ от съвременните Мъглородни, макар че несъмнено към това се добавяше и способността му да смесва ферохимия с аломантия. И все пак за мен беше интересно да науча, че една от неговите „божествени“ сили — неговата първична аломантична мощ — е нещо, което са притежавали до един първите деветима аломанти.

23.

    Никой нямаше представа с какво се е занимавал Келсайър в годините между бягството си от Хатсинските ями и завръщането си в Лутадел. Когато го питаха, той отговаряше уклончиво, че е пътувал „на Запад“. Някъде там, по време на скитанията си, чул разкази, непознати за никой от Пазителите. Повечето членове на неговата група не знаеха как да тълкуват тези разкази. Може би това бе първата причина, накарала дори най-старите му другари да подложат на съмнение водачеството му.
    В източните земи, близо до една пустиня от пясък и чакъл, малко момче тупна на пода в колиба на скаа. Това се случи много години преди Рухването, когато лорд Владетеля все още бе жив. Не че момчето знаеше за тези неща. Бе мръсно парцаливо хлапе — като повечето деца в Последната империя. Твърде малко, за да бъде пратено да работи в мините, то прекарваше дните си далече от грижите на майка си, по прашните улици, с останалите мръсни дрипави деца.

24.

    Краят сигурно наближаваше. Ако наистина беше така, Вин трябваше да узнае истината за кандра. За техния произход, за вярванията им. Може би дори щеше да успее да се възползва от Завета. Но колкото повече разкриеше пред Вин, толкова по-голямо щеше да е предателството към собствения му народ. Ако знаеха за тревогите му, хората вероятно биха сметнали за нелепо да се колебае точно сега. Но пък до този момент греховете му бяха по-скоро резултат от импулсивни действия — едва по-късно си бе дал сметка какво е направил. Друго щеше да е, ако си пробие път към свободата със сила. Ако го направи преднамерено, по собствена воля.

25.



    „Те не се страхуват от мъглите“ — помисли Елънд, загледан към скалите пред Фадрекс. Над Портите пламтяха огньове и озаряваха нощта. По принцип такива огньове бяха безсмислени — само заслепяваха пазачите и разкриваха страха им от мъглите. Но тези бяха различни. Приличаха по-скоро на предупреждение — дръзка декларация за самоувереност. Сияеха ярко и огнените им езици се извиваха нависоко.
    Елънд се обърна и влезе в осветената шатра, където го очакваше малка групичка. Хам, Сет и Вин. Демоа отсъстваше — все още се възстановяваше от мъгливата треска.
    „Съвсем оредяхме — помисли Елънд. — Дух и Бриз са на север, Пенрод остана в Лутадел, Фелт е при складовете на изток…“
    — И така — почна той, — личи, че са готови за отбрана.
    — Това потвърждават и докладите на съгледвачите, Ел — каза Хам. — По наши сведения защитниците наброяват двайсет и пет хиляди души.
    — Очаквах да са повече — отбеляза Елънд.
    — Тоя копелдак Йомен е трябвало да задържи контрола и върху останалата част от кралството ми — изръмжа Сет. — Ако изтегли всички войници в столицата, другите градове ще го отхвърлят.
    — Какво? — попита изненадано Вин. — Мислиш, че ще се разбунтуват и ще преминат обратно на твоя страна?
    — А, не. — Сет поклати глава. — Ще се разбунтуват и ще си направят кралства. Така стават нещата. Сега, когато лорд Владетеля го няма, всеки дребен лорд или жалък принудител с жажда за власт си мисли, че може да управлява кралство. Аз опитах — и вие също.
    — Ние успяхме — посочи Хам.
    — И лорд Йомен също — отбеляза Елънд и скръсти ръце. — Държи кралството, откакто Сет дойде пред Лутадел.
    — Той и без това щеше да ме свали — призна Сет. — Накара всички благородници да се обърнат срещу мен още преди да нападна Лутадел. Казах, че го оставям да ме замества, но и двамата знаехме каква е истината. Той е хитрец — достатъчно е умен, за да знае как да задържи града срещу по-голяма сила и да издържи на обсада, докато ни свършат провизиите.
    — За съжаление Сет е прав — рече Хам. — Според някои сведения армията на Йомен наброява осемдесет хиляди души. Ще е пълен глупак, ако не е разположил части някъде наблизо, готови да ударят лагера ни. Трябва да внимаваме за внезапни нападения.
    — Удвоете постовете и утроете съгледваческите патрули — нареди Елънд. — Особено в ранните часове на деня, когато мъглите закриват видимостта, а слънцето е още слабо.
    Хам кимна.
    — Освен това — продължи замислено Елънд — наредете на хората да остават в шатрите, докато има мъгли, но да са готови за атака. Ако Йомен смята, че се боим да излезем сред мъглите, може да ги примамим да организират „изненадваща“ атака.
    — Хитро — съгласи се Хам.
    — Само че това няма да ни помогне да преодолеем скалите и да влезем в града — въздъхна Елънд. — Сет, какво ще кажеш?
    — Задръжте канала — каза Сет. — Поставете часови на високите места, за да не допуснете Йомен да продължи да се снабдява по тайни пътища. А след това продължаваме нататък.
    — Какво? — попита Хам изненадано.
    — Да нападнем другите градове? — попита Елънд. — Да обсадим Фадрекс с част от армията и да превземем останалата част от територията на кралството?
    — Повечето от околните градове дори не са укрепени — обясни Сет. — Ще се предадат без бой.
    — Добро предложение — рече Елънд. — Но няма да го направим.
    — Защо? — попита Сет.
    — Защото, Сет, не става въпрос само да завладеем кралството ти — поясни Елънд. — Основната причина да дойдем тук са складовете. Искам тях, а не да плячкосвам околностите.
    — И какво си мислиш, че ще откриете в тия складове? — изсумтя Сет. — Някакъв вълшебен начин да спрете саждите? Дори атиумът не може да го постигне.
    — Там има нещо — замислено каза Елънд. — И това е единствената ни надежда.
    Сет поклати глава.
    — Елънд, вече почти цяла година търчиш подир една гатанка, която ти е оставил лорд Владетеля. Не ти ли е хрумвало, че този човек е бил садист? Няма никаква тайна. Никакъв магичен начин да се спасим. Ако искаме да оцелеем през следващите няколко години, трябва да се справим сами — а това означава да си върнем Западната област. Платата тук са от най-високите в цялата империя — а височината означава и близост до слънцето. Щом ще отглеждате растения, които виреят въпреки мъглите, трябва да го направите тук.
    Това бяха добри аргументи. „Но аз не мога да се откажа — помисли Елънд. — Не и сега“. Бе прегледал докладите за снабдяването на Лутадел и виждаше накъде вървят нещата. Саждите убиваха посевите със същата бързина, с която и мъглите. Новите територии нямаше да спасят хората му — трябваше им нещо друго. Нещо, което, надяваше се, им е оставил лорд Владетеля.
    „Лорд Владетеля не е мразел народа си и не би искал всички да измрат. Оставил е храна, вода, припаси. И ако е знаел някакви тайни, скрил ги е в подземията. Там ще намерим това, което търсим.
    Трябва да го намерим“.
    — Скривалището остава нашата главна цел — заяви Елънд. С крайчеца на окото си забеляза, че Вин се усмихва.
    — Хубаво де — въздъхна Сет. — Значи знаеш какво трябва да се прави. Тази обсада ще ни забави доста.
    — Да, знам. Хам, прати инженерите, когато се спуснат мъглите. Да потърсят начин войската ни да влезе във Фадрекс. Съгледвачите да проверят дали няма потоци, които да влизат в града — Сет също би могъл да ни помогне с това. А когато прехвърлим шпиони зад стените, да проверят какви са хранителните запаси и ако могат, да ги саботират.
    — Добро е като за начало — каза Сет. — Разбира се, има и по-лесен начин да се посее хаос в града и да ги накараме да се предадат.
    — Предпочитам да не убиваме крал Йомен. — Елънд се намръщи.
    — Защо не? — отвърна с въпрос Сет. — Разполагаме с двама Мъглородни. Няма да е никак трудно да лишим Фадрекс от водачите му.
    — Ние не действаме по този начин — намръщено каза Хам.
    — Брей, тъй ли? — Сет го изгледа. — Това май не спря Вин да пробие дупка в отбраната ми и да ме нападне — преди да станем съюзници имам предвид.
    — Тогава беше различно — изсумтя Хам.
    — Не — прекъсна го Елънд. — Не беше. Сет, причината, поради която ще пощадим живота на Йомен, е, че първо искам да опитам с дипломатически подход.
    — Дипломация? — Сет повдигна вежди. — Че ние току-що докарахме четирийсетхилядна армия пред града му. На това ако му казваш дипломация.
    — Вярно е — кимна Елънд. — Но все още не сме нападнали. Ще се опитаме да преговаряме, преди да извадим оръжията. По-добре ще е ако принудим лорд Йомен да сключи с нас съюз.
    — Но ако сключим съюз с него — почна Сет и се приведе напред в стола си, — няма да си върна града.
    — Зная — рече Елънд.
    Сет се намръщи.
    — Сет, струва ми се, че се забравяш — продължи Елънд. — Престани с това множествено число. С теб не сме ставали съюзници. Ти коленичи пред мен и даде клетва за вярност и в замяна на това аз ти пощадих живота. Ще бъдеш възнаграден за службата си и вероятно ще получиш кралство, което да управляваш като мой васал. Но не ти ще избереш това кралство, нито момента, когато ще го получиш от мен.
    Сет замръзна, положил ръце върху парализираните си крака. Мина доста време, преди да се усмихне.
    — Проклет да си, момче. Доста си се променил от времето, когато се запознахме.
    — Напоследък стана модерно да ми го казват — отвърна Елънд. — Вин? Смяташ ли, че ще можеш да проникнеш в града?
    Тя повдигна вежди.
    — Надявам се, че въпросът ти беше риторичен.
    — По-скоро проява на вежливост — отвърна Елънд. — Искам да проучиш обстановката. Не знаем почти нищо за тази област — съсредоточихме твърде много усилия върху Ортьо и Юга.
    Вин сви рамене.
    — Мога да поразпитам вътре. Но не разбирам какво очакваш да открия.
    — Сет — каза Елънд. — Трябват ми имена. Информатори, може би благородници, които все още са ти верни.
    — Благородници? — отвърна учудено Сет. — Които да са ми верни?
    Елънд завъртя очи.
    — Какво ще кажеш за някой, когото да подкупим в замяна на известна информация?
    — Готово — рече Сет. — Ще ви напиша имена и адреси. Стига все още да са в града. И стига, разбира се, да са живи. В наши дни не може да се разчита много на това.
    — Добре, дай имената и адресите. Няма да предприемаме никакви действия, преди да съберем нужната информация. Хам, погрижи се войниците да се окопаят добре — използвайте и полевите укрепления, за които знаят от Демоа. Сет, разположи постове и предупреди нашите Калаени очи да са постоянно нащрек. Вин ще проникне в града и ще се опита да открие скривалището и да влезе в него, както направи в Ортьо. Ако знаем какво има вътре, ще можем по-добре да преценим дали да нападаме града, или не.
    Членовете на групата закимаха, осъзнали, че това е краят на съвещанието. Елънд ги последва навън и се загледа към далечните огньове по скалистите хълмове.
    Тиха като дъх Вин застана до него и проследи погледа му. После погледна настрани, към групата войници, които отнасяха Сет със стола му. Очите й блеснаха от неудоволствие.
    — Зная — тихо каза Елънд, сетил се какво си мисли — че позволява на Сет да му влияе.
    — Ти не отрече, че можем да опитаме и чрез убийство — тихо каза тя.
    — Надявам се да не се стига дотам.
    — А ако се стигне?
    — Тогава ще вземем решение, което да е в полза на империята.
    Вин потъна в мълчание, загледана в огньовете.
    — Мога да дойда с теб — подхвърли Елънд.
    Тя се усмихна и го целуна.
    — Съжалявам. Но си твърде шумен.
    — Стига де. Не съм чак толкова непохватен.
    — Напротив. И освен това миришеш.
    — Така ли? — Той се засмя. — И на какво мириша?
    — На император. Всяко Калаено око ще те подуши веднага.
    Елънд повдигна вежди.
    — Разбирам. Че ти не миришеш ли също на император?
    — Разбира се, че понамирисвам — рече Вин и смръщи носле. — Но зная как да се отърва от това. Както и да е, Елънд, не те бива за мой партньор. Съжалявам.
    Елънд се усмихна. „Милата пряма Вин“.
    Приближи се един войник и подаде на Елънд списъка с благородници и информатори, съставен от Сет. Елънд го подаде на Вин и каза:
    — Забавлявай се тогава.
    Тя пусна една монета между двамата, целуна го отново и излетя в нощта.

26.

    Може би тъкмо този хаос бе причината Гражданина да избягва Грапата. Или пък очакваше мига, когато ще нареди да разрушат кварталчето, за да може да контролира по-добре тази част от своето кралство. Във всеки случай неговото строго управление, добавено към глада, който неизменно предизвиква тиранията, пораждаше любопитен нощен живот. Лорд Владетеля бе наредил нощем войници да патрулират по улиците. Гражданина обаче проповядваше, че мъглите са Келсайър — и следователно не можеше да забранява на хората да излизат сред тях. Ортьо бе първото място в живота на Дух, където човек можеше да излезе нощем и да открие отворена кръчма. И сега той се шмугна в една плътно загърнат в наметалото. Нямаше тезгях, само групичка мръсни посетители, които клечаха около разпаленото огнище. Други седяха на столчета в ъглите. Дух седна на пръстения под и се облегна на стената.
    Имаше чувството, че досегашният му живот е бил като прашинка, тласкана от прищевките на вятъра. Отиваше там, където го пращаха, и вършеше каквото му наредят. Дори като аломант той все още си оставаше никой. Другите обираха славата. Келсайър бе организирал една невъзможна революция. Вин бе убила самия лорд Владетел. Клъбс бе повел армията на въстаниците и бе станал пълководец при Елънд. Сейзед беше Пазител и носеше в себе си познания, събирани с векове. Бриз, като могъщ Усмирител, въздействаше на огромни хорски групи, а Хам бе прочут воин. Само Дух се занимаваше със слухтене и сякаш не вършеше нищо сериозно.
    Във въздуха се носеше миризма на вино, човешки тела и мухъл. Въпреки дрехите Дух усещаше всяка грапавина на пода, долавяше движението на хората и чуваше ясно шумоленето на дрехите им. И освен това в него постоянно гореше пютриум. Той го разпали толкова ярко, колкото и калая. Бутилката изпука в ръката му — неволно я бе стиснал твърде силно — и той побърза да разтвори пръсти. Тя литна надолу, но Дух я улови с другата си ръка, преди да се е счупила на пода.

27.

    Не носеше мъглопелерина. Беше й странно да лети сред мъглите без привичната дреха, но пък така се придвижваше по-тихо. Някога пелерината караше стражите и крадците да се дърпат от пътя й. Но както епохата на приятелски настроени мъгли, така и това време бе отминало. Ето защо сега обличаше черни панталони и риза, плътно прилепнали по тялото й, за да намалят шума. Както винаги нямаше в себе си никакви метални предмети — освен монетите в кесията и запасната стъкленица на пояса. Извади една монета — обвита в късче плат — и я хвърли зад себе си. Тласъкът запокити монетата към скалите долу, а платът погълна звънтенето от падането. Използваше Тласъци, за да забави падането си, и така леко подскачаше във въздуха.
    Приземи се внимателно на една скална тераса и Притегли монетата в ръката си. Заслиза по скалата, като пристъпваше безшумно в дебелия слой сажди. Малко по-нататък групичка войници седяха в мрака и разговаряха тихо, загледани към лагера на Елънд, който бе само неясно сияние от огньове в мъглата. Разговаряха за пролетния студ и колко по-студена е тази година от предишните. Макар че беше боса, Вин почти не усещаше студа. Благодарение на пютриума.
    Прозорците, естествено, сияеха в пъстри цветове. Вин приклекна на ръба на покрива и погледна към озарената от ярките цветове кълбяща се мъгла. За един кратък миг се върна във времето, когато ходеше на балове в подобни цитадели, като участничка в плана на Келсайър за свалянето на Последната империя. В онези дни бе неуверено срамежливо девойче, изплашено от новия свят на красиви празненства, срещу който всъщност се бореше. Свят, който в края на краищата си бе отишъл безвъзвратно. И тя бе помогнала да бъде разрушен.
    Но въпреки това през онези месеци се чувстваше доволна. Повече отколкото през целия си живот. Обичаше Елънд и бе щастлива, че животът й поднесе възможността да го нарича свой съпруг, но имаше някаква неуловима невинност в дните, когато бе съжителствала с останалите членове на групата. В танците, по време на които често седеше на една маса с Елънд, макар че той се преструваше, че не я забелязва. В нощите, прекарани в усъвършенстване на аломантията. Във вечерите в работилницата на Клъбс, когато всички заедно се смееха. Тогава пред тях се изправяше предизвикателство, несравнимо с каквото и да било — свалянето на цяла една империя, — но затова пък не бяха натоварени с бремето на отговорността за съдбините на света.
    Тласна се от металното скеле на един комин и отново полетя в нощта. Бляскавите балове в Лутадел я бяха променили, бяха оставили в душата й следи, които така и не бе успяла да заличи. Имаше някаква частица в нея, която продължаваше да жадува за онези времена. Не можеше да разбере как това желание се погажда с всичко останало в живота й. Дали Валет Реноа — момичето, за което се представяше на тези балове — наистина бе част от нея, или беше само измислица, създадена да заеме своето място в плана на Келсайър?
    Вин се рееше над града и оглеждаше укрепленията и разположението на войските. Хам и Демоа вероятно щяха да вкарат свои шпиони зад стените, но с радост биха получили всякаква предварителна информация от Вин. Тя не пропусна да отбележи и какви са условията на живот в града. Елънд се надяваше, че населението изпитва несгоди — фактор, който би подобрил шансовете му за победа при една продължителна обсада, принуждавайки лорд Йомен да капитулира.
    Не знаеше какво да очаква — в края на краищата Сет бе отсъствал близо две години. Но й бе посочил обитателя на тази къща като най-вероятния информатор. Терасата от задната страна бе озарена от светлина — точно както бе написал Сет. Вин зачака търпеливо в мрака, като се озърташе подозрително — макар и враждебно настроена, мъглата поне й осигуряваше известно прикритие. Не вярваше на Сет — безпокоеше се, че все още й е сърдит за нападението срещу него в Лутадел. Пусна лекичко монета и се извиси във въздуха.
    — Стабилност, мило дете. Доста време светът бе обхванат от хаос и нито скаа, нито благородниците осъзнаваха своето място в него. Обществото се рушеше, а хората гладуваха. Сет не направи почти нищо, за да спре този процес — непрестанно воюваше, за да съхрани това, което бе спечелил. А сетне мястото му зае Йомен. Хората виждаха в него олицетворение на истинската власт. Преди Рухването ни управляваше Министерството на лорд Владетеля и народът бе готов да приеме един принудител за свой водач. Йомен незабавно пое контрол над плантациите и осигури храна на хората, отвори отново Фадрексите мини и върна на благородниците усещането за ред.
    — Ще ви кажа защо мен ме е грижа, уважаеми. Защото пепелта покрива всичко и скоро ще затрупа хубавичкия ви град. Мъглите убиват. Земетресения раздират земята, а саждивите кратери са по-активни от всякога. Назряват промени. Все някога Йомен ще трябва да ги забележи. Вие мразите промените. Аз също ги мразя. Но нещата не могат да останат такива, каквито са били — и това е добре, защото когато престане да се променя, светът е обречен да умре. — И се обърна да си тръгне.
    Няколко бързи скока я отведоха до площада. Тя се приземи на един покрив и огледа района. Тук улиците бяха засипани с пепел, а до стените се гушеха бродяги. Просяци без дом и работа. Някога Вин също бе живяла така, бе спала на улицата, беше се задъхвала от сажди и се бе молила да не завали. Присви очи и скоро забеляза един човек, който не спеше, а седеше неподвижно под сипещите се сажди. Ушите й доловиха слаб звук. Мъжът си тананикаше, както се твърдеше в дадените й инструкции.
    Според написаното от Сет Отделът по снабдяване се бе намирал в най-голямата от всички постройки на Стоманеното министерство в града. Фадрекс бе изпълнявал функцията на транспортен възел между Лутадел и няколко важни града на запад. Разположен близо до канала и добре укрепен срещу бандитски нападения, той бе идеално място за регионален щаб на Отдела по снабдяване. От друга страна, не бе достатъчно ключов, за да привлече вниманието на Ортодоксалния и Инквизиторския отдел — традиционно най-силните ведомства в Министерството.
    Това означаваше, че като главен принудител на Отдела по снабдяване Йомен е бил и най-важният управник в областта. От думите на Бавнобързеца Вин бе заключила, че Йомен е типичен министерски чиновник — сух, скучен, но достатъчно ефикасен. Беше съвсем естествено да избере сградата на Отдела за свой дворец. Така бе предположил Сет и сега Вин потвърди догадката му. Въпреки късния час в сградата кипеше живот и входовете й се охраняваха от войници. Йомен вероятно се бе спрял на тази сграда, за да припомня на всички откъде произлиза авторитетът му.
    За нещастие тъкмо тук вероятно бе разположено и скривалището на лорд Владетеля. Вин въздъхна и откъсна поглед от сияещата сграда. Нямаше търпение да се промъкне вътре и да потърси вход към подземието. Но дори Келсайър не би се опитал да влезе в сграда, за която не знае нищо. В Ортьо бе съвсем различно — там сградата се оказа изоставена. Тя реши да обсъди събраната информация с Елънд, да изчака няколко дни и чак тогава да се опита да се промъкне вътре.
    Успя да го зърне само за миг в кълбящите се мъгли. Незабавно разпали бронз и бе възнаградена с познатото, макар и слабо туптене — идваше някъде отзад. Прикрити аломантични вибрации. Обикновено когато някой аломант гореше мед — както този зад нея сега, — подсилените от бронз сетива на друг не можеха да го усетят. Но по причина, която Вин така и не успяваше да си обясни, тя можеше да прониква през тази завеса. Същото го умееше и лорд Владетеля, както и неговите инквизитори.

28.

    — Не зная защо, но се съмнявам. — Елънд замълча за миг, прехапал устна. — Снощи казах, че първо ще опитам по дипломатически път, но знаем, че Йомен ще отхвърли предложението ми. Затова доведох армията — можех да пратя само теб, както направих в Ортьо. Но в този случай промъкването няма да ни свърши работа, трябва да влезем в града, ако искаме да получим припасите в скривалището. Този град ни трябва, Вин. Щях да дойда тук, дори под Фадрекс да нямаше скривалище, защото Йомен е твърде голяма заплаха за моята империя. А и не бива да пренебрегваме възможността лорд Владетеля да е оставил в скривалището важна информация. В този склад има зърно, но Йомен сто на сто не може да го засее заради недостига на слънчева светлина. Така че вероятно ще го даде за храна на хората — истинско прахосничество, след като можем да го засеем в Централната област. С две думи, градът трябва да е наш, нямаме друг избор. Въпросът е какво да предприема, ако Йомен откаже да преговаря. Да пратя армията да нападне околните селища? Да отровя хранителните запаси и водата? Ако си права и той е намерил скривалището, ще разполага с предостатъчно храна, за да издържи на обсадата ни. Но ако я унищожим, хората му ще гладуват… — Елънд поклати глава. — Помниш ли когато екзекутирах Джастис?

29.

    Като на повечето градове в Последната империя, на Ортьо не бе разрешено да вдигне градски стени. В младежките години на Сейзед, преди да се разбунтува, фактът, че градовете не можеха да се укрепяват със защитни съоръжения, бе скрито доказателство за уязвимостта на лорд Владетеля. В края на краищата, щом се страхуваше от въстания в градовете, лорд Владетеля вероятно знаеше нещо, което не бе известно на другите: че може да бъде победен.


    — Не сте желани тук.
    Куелион, Гражданина, имаше късо подстригана коса, сипаничава кожа и военна стойка. Сейзед се зачуди откъде този човек — преди Рухването очевидно фермер — е придобил управнически умения.
    — Много добре разбирам, че не желаете да виждате чужди войници в града — отвърна кротко Сейзед. — Но трябва да ви уверя, че не идваме тук със завоевателски намерения. Двеста души едва ли могат да се нарекат армия.
    Куелион стоеше до бюрото си с ръце зад гърба. Носеше типични за скаа панталони и риза, наскоро боядисани в яркочервено. Неговата „зала за аудиенции“ бе всъщност заседателна зала в благороднически дом. Стените бяха белосани, а свещниците — свалени и отнесени. Без мебели и украса стаята приличаше на кутийка.
    Сейзед, Бриз и Алриане седяха на прости дървени столове — единственото удобство, което им бе предложил Гражданина. Горадел стоеше до едната стена заедно с десетима от хората си. До другата се бяха подредили двайсетината помощници на Куелион — Сейзед предполагаше, че са членове на правителството. И те носеха червени дрехи като Куелион, макар и не в толкова ярък цвят.
    — Не става дума за войниците, терисецо — отвърна Куелион. — А за човека, който ви изпраща.
    — Император Венчър е добър и разумен монарх — отвърна Сейзед.
    — Елънд Венчър — презрително заяви Куелион — е лъжец и тиран.
    — Това не е вярно.
    — Така ли? — попита Куелион. — А как получи трона? Като победи във война Страф Венчър и Ашуедър Сет, нали?
    — Войната беше…
    — Войната често е извинение за тирана, терисецо — прекъсна го Куелион. — От докладите зная, че неговата Мъглородна е накарала кралете да коленичат и да му се закълнат във вярност под заплахата да бъдат убити от колосите. Това прилича ли ви на действия на „добър и разумен“ монарх?
    Сейзед не отговори.
    — Знаеш ли как постъпваме с благородниците в нашия град, терисецо?
    — Убивате ги, доколкото знам — отвърна тихо Сейзед.
    — Както ни е наредил Оцелелия — заяви Куелион. — Твърдиш, че си бил негов съратник, преди Рухването. Но сега служиш на един от благородниците, срещу които той се бореше. Това не ти ли се струва непоследователно, терисецо?
    — Лорд Келсайър постигна своята цел със смъртта на лорд Владетеля — отвърна Сейзед. — А след като успя, мирът…
    — Мир? — прекъсна го отново Куелион. — Кажи ми, терисецо. Чувал ли си Оцелелия да говори за мир?
    Сейзед се поколеба, после призна:
    — Не.
    Куелион се засмя.
    — Поне си откровен. Единствената причина, поради която разговарям с теб, е, че Венчър е бил достатъчно хитър да прати терисец. Ако ми беше изпратил благородник, щях да го убия веднага и да му върна опърлената му глава вместо отговор.
    Възцари се мълчание. Куелион бавно изгледа спътниците на Сейзед и после се обърна към хората си:
    — Усещате ли? — попита ги. — Чувствате ли се вече засрамени? Надзърнете в душите си — не виждате ли там симпатия към тези слуги на един лъжец? — Впери поглед в Бриз. — Предупреждавах ви за аломантията, този черен инструмент на аристокрацията. Сега вече можете да го почувствате сами. Този човек, който седи до почитаемия терисец, е известен с името Бриз. Той е един от най-опасните хора на света. Усмирител със забележителни умения. — Пристъпи към Бриз. — Кажи ми, Усмирителю. Колцина приятели си си докарал с тази твоя магия? Колцина врагове си принудил да сложат край на живота си? Това хубавичко момиче до теб — използваш ли уменията си, за да го вкараш в леглото си?
    — Ще призная, че ме спипа, драги — отвърна Бриз. — Но вместо да те поздравявам, задето усети докосването ми, може би трябва да се запиташ защо те подтикнах да кажеш това, което току-що каза?
    Куелион се подвоуми — макар че Бриз очевидно блъфираше.
    Сейзед въздъхна. Точно сега не биваше да предизвикват нежелателни реакции — но Бриз винаги действаше по този начин. Сега Гражданина щеше да се чуди дали не е под постоянното му въздействие.
    — Господарю Куелион — заговори Сейзед, — живеем в опасни времена. Не се съмнявам, че сте го забелязали.
    — Ние можем да се грижим сами за себе си — заяви Куелион.
    — Не говоря за армии и бандити, Гражданино. Говоря за мъглите и саждопадите. Не сте ли забелязали, че мъглите се задържат все повече дневно време? Че правят странни неща с поданиците ви, че причиняват смъртта на някои от тези, които излизат сред тях?
    Куелион не възрази, нито го обвини, че говори глупости. Това бе достатъчно потвърждение за Сейзед. И в този град хората умираха.
    — Саждите вече валят непрестанно, Гражданино — продължи той. — Мъглите убиват, а колосите се скитат на свобода. Подходящо време за военни съюзи. В Централната област можем да отглеждаме растения, тъй като разполагаме с повече слънчева светлина. Император Венчър е открил метод за контрол над колосите. Каквото и да ни чака идната година, по-разумно е да си приятел на император Венчър.
    Куелион поклати намусено глава и отново се обърна към помощниците си.
    — Виждате ли — точно както ви казах. Първо заявява, че е дошъл с мир, после иде ред на заплахите. Венчър контролирал колосите. Венчър държал хранителните запаси. След малко ще каже, че Венчър командва и мъглите! — Извърна се към Сейзед. — Не сме свикнали да ни заплашват, терисецо. Ние не се безпокоим за бъдещето си.
    Сейзед повдигна вежди.
    — И защо така?
    — Защото следваме Оцелелия — рече Куелион.
    Сейзед се надигна.
    — Бих искал да остана в града и при възможност да се срещна отново с вас.
    — Няма да има нова среща.
    — Моля ви. — Сейзед се поклони. — Бих искал да остана. Имате думата ми, че моите хора няма да ви създават проблеми. Ще получа ли разрешение? — И склони почтително глава.
    Куелион промърмори нещо под нос, после махна с ръка.
    — Добре. Понеже ако ти забраня, пак ще се промъкнеш в града. Остани, щом искаш, терисецо — но спазвай законите ни и не се бъркай, където не ти е работа.
    Сейзед се поклони още по-дълбоко и излезе заедно с хората си.


    — И тъй — рече Бриз, докато се настаняваше в каретата, — революционери убийци, всички носят еднакви сиви дрехи, улиците са пресъхнали канали и всяка десета къща е изгорена до основи. Елънд направо не можеше да ни избере по-хубаво местенце за посещение — припомнете ми да му го кажа, когато се върнем.
    Сейзед се усмихна, макар че не му беше до смях.
    — Не се тревожи, старче — продължи Бриз, когато потеглиха. — Нещо ми подсказва, че този Куелион не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда. Следващия път ще го убедим.
    — Не съм сигурен, лорд Бриз. Този град е… различен е от другите градове. Водачите не изглеждат отчаяни, а хората са по-покорни. Няма да ни е леко тук, сигурен съм.
    Алриане сръчка Бриз.
    — Бриз, виж там!
    Бриз примижа срещу светлината, а Сейзед се приведе напред и погледна през прозорчето. Десетина души се бяха скупчили около огън в един двор.
    — Прилича ми на…
    — Гоблени — обади се крачещият до прозорчето войник. — И мебели. Според Гражданина луксозните вещи са знак за принадлежност към благородничеството. Кладата сигурно е запалена във ваша чест. Куелион сто на сто се е запасил с достатъчно подобни вещи, за да ги изгаря с показна цел при необходимост.
    Сейзед се намръщи. Войникът бе прекалено добре осведомен. Огледа го с нескрито подозрение. Също като останалите войници и той бе вдигнал качулката си срещу саждопада. А под качулката — плътна превръзка през очите. Сляп ли беше? Сляп войник?! Но тогава как…
    — Дух, момчето ми! — възкликна Бриз. — Знаех си, че все ще изникнеш отнякъде. Но защо носиш превръзка?
    Дух не отговори на въпроса. Вместо това се обърна и погледна към разпалената клада. В позата му се усещаше… напрежение.
    „Превръзката сигурно е достатъчно тънка, за да вижда през нея“ — помисли си Сейзед. Това бе единственото обяснение. Но пък платът изглеждаше дебел…
    Дух се обърна към Сейзед и каза:
    — Ще ви трябва база за операциите в града. Избрахте ли вече?
    — Смятаме да отседнем в някой хан — каза Бриз.
    — В този град няма ханове — обясни Дух. — Според Куелион хората трябва да си помагат и да приемат чужденците в къщите си.
    — Тъй ли? — Бриз се намръщи. — Тогава май ще трябва да излезем на лагер извън града.
    — Не — каза Дух. — Елате с мен.


    — Сградата на Стоманеното министерство? — попита Сейзед, докато слизаше от каретата, и се намръщи.
    — Куелион не е посегнал на нито едно от министерските учреждения — каза Дух, който вече бе слязъл и стоеше на широките стъпала пред вратата. — Претърсени са, но не са плячкосани. Мисля, че го е страх от инквизиторите.
    — Напълно здравословен и рационален страх, момчето ми — каза Бриз, който не бързаше да слиза от каретата. Алриане също.
    — Бриз, инквизиторите няма да ни безпокоят повече — увери го Дух. — Твърде са заети в опитите си да убият Вин. Хайде, елате.
    Сейзед го последва по стъпалата. Зад тях Бриз въздъхна с нескрита досада и нареди на Горадел да му донесат чадър.
    Сградата беше импозантна като всички седалища на Министерството. По време на управлението на лорд Владетеля тези сгради трябваше да олицетворяват имперската мощ във всички градове на Последната империя. Хората, които работеха в тях, бяха всъщност чиновници и писари, но тъкмо те съставляваха истинската сила на Последната империя. Те осъществяваха контрола над средствата за производство и управлението на работната ръка.
    Като повечето сгради в Ортьо, и тази бе дървена, а не от камък. Без да дочака Сейзед, Бриз и Алриане, Дух почна да кърти дъските, с които бе закована вратата, и подхвърли през рамо:
    — Сейзед, не знаеш колко се радвам, че си тук.
    Сейзед хвана една дъска и я дръпна с всичка сила, но изглежда, бе попаднал на най-здраво закованата, защото докато дъските в ръцете на Дух се къртеха лесно, неговата не поддаваше.
    — И защо се радвате че съм тук, лорд Дух? — изпъшка Сейзед.
    — Не съм никакъв лорд, Сейз — изсумтя Дух. — Нито съм искал Елънд да ми дава тази титла.
    — Той каза, че така сте щели да правите впечатление на жените — подкачи го Сейзед.
    — Да бе — засмя се Дух и откърти поредната дъска. — То каква ли друга полза от титлите? Както и да е, наричай ме само Дух. Харесва ми това име.
    — Добре.
    Дух се пресегна и с едно леко дръпване откърти дъската, с която се бореше Сейзед. Терисецът го погледна изумено. Вярно, че Дух вече ставаше мъж, но чак пък такава сила…
    — Радвам се, че си тук, защото трябва да обсъдя с теб някои неща — каза Дух. — Въпроси, с които другите не са наясно.
    Сейзед се намръщи.
    — Какви по-точно?
    Дух се усмихна, бутна вратата с рамо и тя отскочи навътре. Пред тях се ширна голямо тъмно помещение.
    — Въпроси за богове и хора, Сейзед. Ела.
    И изчезна в тъмнината. Сейзед изчака малко, после подвикна:
    — Дух? Не вижда