Скачать fb2
Игрите на Вор

Игрите на Вор

Аннотация

    Випускникът на военната академия младши-лейтенант Майлс Воркосиган иска да служи на междузвезден кораб. Но въпреки аристократичния си произход и връзките с командването, той е разпределен в отдалечена военна база. Оттук започват и невероятните му приключения. Той е мутант — почти джудже, но с извънредно висок интелект.
    На най-младия член на влиятелната фамилия Вор предстои тежка служба, в която трябва да докаже себе си.


Лоис Макмастър БюджолдИгрите на Вор

ПЪРВА ГЛАВА

    — Корабна служба! — извика ликуващо младши лейтенантът, който беше четирима души преди Майлс. Щом зърна заповедта, лицето му се озари от радост. Пластмасовата бланка на телеграмата потрепваше в ръцете му.
    — Ще бъда младши оръжеен офицер на имперския кръстосвач „Комодор Ворхалас“. Трябва да докладвам веднага в космодрума на космическата база „Танъри“ за орбитално прекачване.
    След остро смушкване отзад той подскочи, съвсем не по устав, и освободи пътя на следващия в строя. Въздухът между устните му свистеше от възторг.
    — Младши лейтенант Плоус — застаряващият сержант зад бюрото държеше следващия плик между палеца и показалеца си. Във високомерния му глас се долавяше досада. Колко ли дълго е заемал този пост в Имперската военна академия — зачуди се Майлс. Колко ли стотици, хиляди млади офицери са минали пред ироничния му поглед в този изключителен момент от своята кариера. Дали всички започват да си приличат след няколко години — същите светлозелени униформи, същите правоъгълни петлици от лъскава пластмаса за новоспечелените лъскави чинове, които красяха високите яки, същите гладни очи — страховитите випускници на най-елитното училище в Империята — Академията на имперските служби. Всичките с видения за славна военна съдба. „Ние не просто маршируваме към бъдещето, ние го щурмуваме.“ Плоус направи крачка встрани, докосна с палец ключалката на плика и го отвори.
    — Е? — попита Иван Ворпатрил, който стоеше точно пред Майлс в строя. — Не ни дръж в напрежение.
    — Езикова школа — отговори Плоус, без да вдига поглед от плика.
    Плоус вече говореше и четирите местни езика на Бариар.
    — Като курсант или инструктор? — поинтересува се Майлс.
    — Курсант.
    — Аха, галактически езици значи. В разузнаването ще те очакват с нетърпение след завършването. Със сигурност няма да си на планетата.
    — Не е задължително — отвърна Плоус. — Може просто да ме затворят някъде, в някоя бетонна кутия, да програмирам компютри за превод, докато ми изтекат очите.
    Но в погледа му проблесна надежда.
    — Младши лейтенант Лобачик.
    През живота си Майлс беше срещал толкова болезнена добросъвестност само в още един човек, така че не се изненада, когато Лобачик едва не се задави, като отвори плика си.
    — ИмпСи. Курсът на сигурността за повишаване на квалификацията. Охрана и антитероризъм.
    — А, школата за дворцова стража. — Иван надничаше любопитно над рамото на Лобачик.
    — Това е голяма чест — отбеляза Майлс, — обикновено Илиян подбира курсанти с двайсетгодишен стаж и окичени с медали.
    — Може пък император Грегор да е помолил Илиян за някой на възраст по-близка до своята — предположи Иван. — за разведряване на обстановката. Онези изкопаеми със съсухрените лица, с които Илиян обикновено го обгражда, щяха да ме докарат до депресивна истерия. Не се издавай, че имаш чувство за хумор, Лобачик. Мисля, че това автоматически води до дисквалификация.
    „Ако е така, няма опасност Лобачик да загуби мястото“ — помисли си Майлс.
    Лобачик погледна нервно Майлс и Иван.
    — Наистина ли ще видя императора?
    — Вероятно отсега ще го гледаш да закусва всеки божи ден — отговори му Иван. — Горкият глупак!
    Лобачик ли имаше предвид или Грегор? Без съмнение Грегор.
    — Вие от рода Вор го познавате. Какво представлява?
    Майлс се намеси, преди пламъчетата в очите на Иван да се материализират в някаква груба шега:
    — Много е прям. Ще се разбирате чудесно.
    Лобачик се отдалечи поуспокоен, препрочитайки заповедта.
    — Младши лейтенант Ворпатрил — чу се напевният глас на сержанта. — Младши лейтенант Воркосиган.
    Високият Иван взе пакета си, Майлс също прибра своя и се отместиха заедно с двамата си приятели. Иван отвори своя плик.
    — О, Имперския щаб във Ворбар Султана. Искам да знаеш, че ще бъда адютант на комодор Джолиф — „Операции“. — Той се поклони и върна заповедта. — Всъщност започвам от утре.
    — О-хо — младши лейтенантът, който беше получил назначение на космически кораб, все още леко подскачаше от възторг, — внимавай само генерал Ламитц да не те помоли да седнеш в скута му. Чувам че…
    Иван направи неприличен жест и леко го перна.
    — Завист, чиста завист. Излизам в цивилизацията и заживявам като цивилен — работа от седем до пет, самостоятелен апартамент в града… А, трябва да отбележа — едва ли ще видиш някакви момичета на тая твоя служба. — гласът на Иван беше спокоен и жизнерадостен. Само очите му не успяваха да скрият разочарованието му. Иван също искаше корабна служба. Те всички искаха.
    Майлс също искаше корабна служба. Евентуално — командване. „Като баща ми, неговия баща, и неговия… Желание, молитва, мечта…“ Той се поколеба, преди да отвори плика. Искаше да се овладее, да потисне страха и удължи последните мигове на голямата надежда. Той натисна предпазливо ключалката и акуратно отвори плика. Само една заповед и шепа пътни пропуски. Предпазливостта му трая само миг. Толкова му трябваше, за да възприеме краткия параграф пред очите си. Замръзна на място и започна да чете заповедта отначало. Не можеше да повярва.
    — Е, братовчед, какво пише? — Иван надзърна над рамото му.
    — Иван — попита Майлс сподавено, — аз ли имам пристъп на амнезия, или наистина никога не сме имали курс по метеорология в учебния план?
    — Петизмерна математика — да. Ксеноботаника — да. — Иван разсеяно се почесваше. — Геология и оценка на терени — спомням си. Ами… в първи курс имахме авиационна метеорология.
    — Да, но…
    — Е, какво? — попита Плоус. Беше готов да изкаже своите поздрави или съчувствие, според случая.
    — Назначен съм за главен МТО-офицер в база „Лазковски“. Къде по дяволите е база „Лазковски“? Никога не съм чувал за нея!
    Внезапно сержантът зад бюрото вдигна очи и се усмихна злобно.
    — Аз съм чувал, сър — предложи услугите си той, — намира се нагоре, близо до арктическия кръг, на едно място, наречено остров Кирил. Зимна тренировъчна база на пехотата. Мърлявите кашици й викат „Лагера на вечния скреж“.
    — Пехота! — каза Майлс.
    Иван повдигна вежди и смръщен сведе глава към Майлс.
    — Пехота? Ти? Това не ми изглежда справедливо.
    — Не. Не е — едва продума Майлс. Заля го студена вълна при мисълта за физическите му недъзи. Годините на мистериозни медицински мъчения почти бяха успели да поправят жестоките деформации, от които Майлс едва не умря при раждането си. Изгърбен като жаба през ранното си детство, сега той стоеше почти прав. Ронливите, сякаш тебеширени кости, сега бяха почти здрави. Съсухрен, като дете на джудже, сега се изправяше почти на четири фута и девет инча. Лекарят му все още твърдеше, че последните шест инча височина са били грешка. След това Майлс чупи краката си достатъчно пъти, за да се съгласи с него, но вече беше твърде късно. Но не бе уродлив. Не… вече едва ли имаше някакво значение. Ако само му разрешаха да използва своите умения в служба на императора, той щеше да ги накара да забравят неговата слабост.
    В службите имаше сигурно хиляди места, на които странната външност и деликатната му структура нямаше да имат ни най-малко значение. Като адютант или преводач в разузнаването. Или дори оръжеен офицер на кораб — да наглежда компютрите си. Но в пехотата? Някой не играеше по правилата. Или е била допусната грешка. Нямаше да е първата. Той се поколеба. Юмрукът му се свиваше около заповедта и я мачкаше. Отправи се към вратата.
    — Къде отиваш? — попита Иван.
    — Да видя майор Сесил.
    Иван издиша през свитите си устни.
    — О! Късмет.
    Сержантът не скри ли една малка усмивчица, навеждайки глава, за да разлисти следващия куп пакети?
    — Младши лейтенант Дрот — извика той. Редицата се придвижи с един човек напред.
* * *
    Когато Майлс влезе в кабинета на майор Сесил и поздрави, майорът се консултираше с видеомонитора си, приседнал на бюрото на писаря.
    Майор Сесил вдигна очи към Майлс, след което погледна часовника си.
    — А, по-малко от десет минути. Печеля баса. — Майорът отвърна на поздрава на Майлс. Писарят извади с мрачна усмивка снопче банкноти от джоба си, отдели банкнота от една марка и мълчаливо я подаде на своя началник. Съдейки по лицето му, майорът беше развеселен. Той кимна към вратата. Писарят откъсна бланката от пластмаса, която току-що беше изскочила от машината му, и напусна стаята.
    Майор Сесил беше на около петдесет, слаб, уравновесен и наблюдателен. Много наблюдателен. Въпреки че не беше титуляр на отдел „Кадри“ — административен пост, който принадлежеше на офицер от по-висок ранг, Майлс отдавна беше забелязал, че Сесил е прикрепен към него. Всяко назначение за всеки випусник на академията най-накрая минаваше през ръцете на Сесил. Майлс винаги го беше смятал за човек, в когото ученият и учителят вземаха връх над офицера. Притежаваше аналитичен ум и беше ревностно предан на службата. Майлс винаги му беше вярвал. Досега.
    — Сър — той протегна разочаровано заповедта си, — какво е това?
    Очите на майора все още блестяха весело. Той прибра банкнотата в джоба си.
    — Искате да ви я прочета ли, Воркосиган?
    — Сър, аз… — Майлс спря, но езикът му продължи сам. — Имам няколко въпроса относно моето назначение.
    — МТО-офицер, база „Лазковски“ — издекламира майор Сесил.
    — Значи… Значи не е грешка? Получил съм точния плик?
    — Ако на заповедта в него е написано това, което ви казах, да.
    — Вие… давате ли си сметка, че единственият курс но метеорология, който съм имал, е авиационният? В първи курс.
    — Да. — Лицето на майора беше безизразно. Майлс спря. Това, че Сесил изпрати писаря навън, беше явен сигнал, че разговорът ще е откровен.
    — Това някакво наказание ли е? — „Какво съм ти направил?“
    — Защо, младши лейтенант — гласът на Сесил беше равен, — това е напълно нормално назначение. Вие нещо необикновено ли очаквахте? Работата ми е да попълвам молбите за кадри с подходящи кандидатури. Всяка молба трябва да бъде попълнена от някого.
    — Тази би могла да бъде попълнена и от випусник на кой да е техникум. — Майлс направи усилие да не заръмжи и отпусна свитите си пръсти. — И то по-добре. Мястото не изисква кадет от академията.
    — Това е вярно — съгласи се майорът.
    — Тогава защо? — избухна Майлс. Гласът му се извиси по-високо, отколкото беше искал. Сесил въздъхна и се изправи.
    — Защото забелязах, Воркосиган, докато те наблюдавах, а ти знаеш много добре, че беше най-внимателно наблюдаваният кадет, който някога е минавал през тези зали, с изключение на самия император Грегор — Майлс кимна леко, — че освен блясъка, който ти демонстрира в някои области, се проявиха и някои хронични слабости. Няма да говоря за твоите физически проблеми, за които всички освен мен смятаха, че ще са причина да напуснеш академията, преди да изтече първата ти година тук.
    Майлс повдигна рамене.
    — От болката боли, сър. Не я търся.
    — Много добре. Но твоят най-коварен, хроничен проблем е в областта на… как да кажа… подчинението. Прекалено много спориш.
    — Не, не споря — възмутено започна Майлс, след това затвори устата си. Сесил се усмихна за миг.
    — Спориш, и то доста. Плюс дразнещия ти навик да третираш старшите си офицери като твои, а… — Сесил спря, отново търсейки най-подходящата дума.
    — Равни? — попита Майлс.
    — Говеда — поправи го Сесил, — които да вървят по твоята свирка. Ти си par excelence манипулатор, Воркосиган. Изучавам те от три години. Енергията ти в група е забележителна. Дали ти беше отговорен за това или не, но някак си все твоите идеи се реализираха.
    — Толкова ли съм бил непочтителен, сър? — Майлс усети стомаха си да изстива.
    — Напротив, като се има предвид произхода и средата ти, истинско чудо е, че успяваш да скриеш тази, ъ… малка, арогантна жилка толкова добре. Но, Воркосиган — накрая Сесил отново стана напълно сериозен, — Имперската академия не е цялата Имперска служба. Тук другарите ти те ценят високо, защото при нас на пиедестал е умът. Беше избиран пръв в стратегическите екипи поради същата причина, поради която беше избиран последен във физическите състезания. Тези млади жребци искаха да печелят. През цялото време. Каквото и да им струваше.
    — Не мога да бъда обикновен и да оцелея, сър!
    Сесил наведе глава.
    — Съгласен съм. И все пак някога трябва да се научиш да командваш и обикновени хора. И да бъдеш командван от тях! Това не е наказание, Воркосиган, и не е моята представа за шега. От моя избор може да зависи не само живота на нашите новоизлюпени офицерчета, но и живота на невинните хора, на които ги натрапвам. Ако допусна сериозна грешка в преценката си за някого, аз рискувам не само него, но и хората около него. Така. След около шест месеца Имперската орбитална корабостроителница ще завърши „Принц Серж“. Също и попълването на екипажа.
    Дъхът на Майлс спря.
    — Разбра ме — кимна Сесил. — Най-новото, най-бързото, най-смъртоносното нещо, което Негово Величество Императора някога е извеждал в космоса. И с най-дълъг обсег. Ще остава в открития космос за по-дълги периоди от всичко, което сме имали досега. Следователно непрекъснатите периоди, по време на които членовете на екипажа неизменно ще си лазят по нервите, ще са по-дълги откогато и да било преди. Впрочем, при попълването на екипажа на този кораб висшето командване обръща определено внимание на психопрофилите. Изглежда са решили, че е време да се разнообразят. Сега слушай — Сесил се наведе напред. Неволно, Майлс също се наведе. — Ако можеш да си опазиш носа чист само за шест месеца на изолирана глуха служба, или казано направо, ако докажеш, че можеш да се справиш с Лагера на вечния скреж, ще приема, че можеш да се справиш с всичко, с което може да те сблъска службата. И ще подкрепя молбата ти за прехвърляне на „Принца“. Но ако се оплескаш, нищо няма да може да се направи за теб. Потъвай или плувай, младши лейтенант.
    „Лети“, помисли си Майлс. „Искам да летя.“
    — Сър… кой точно кръг на ада е това място?
    — Не искам да ви насаждам предубеждения, младши лейтенант Воркосиган — отговори Сесил загрижено.
    „И аз ви обичам, сър.“
    — Но пехота… Физическите ми ограничения… няма да ми попречат да си нося службата, ако се имат предвид, но не мога да се преструвам, че тях ги няма. — „Бих могъл и да скоча от някоя стена, веднага да се пребия и да спестя времето на всички.“
    „По дяволите, защо ме оставиха три години да заемам от пространството на най-скъпата класна стая на Бариар, ако са смятали направо да ме убият.“
    — МТО-офицер е техническа специалност, младши лейтенант — успокои го майорът, — никой не ще се опитва да те размаже под тежестта на пълно бойно снаряжение. Съмнявам се, че в службите има офицер, който би се наел да обясни смъртта ти на адмирала. — Гласът му леко охладня: — Постът на баща ти е твоето единствено достойнство, мутант!
    Сесил нямаше предубеждения. Просто проверяваше. Винаги проверяваше. Майлс сви глава между раменете си.
    — Може и да съм. За мутантите, които идват след мен.
    — Това ти си го измисли, нали?
    — Преди години, сър.
    — Хм. — Сесил се изправи зад бюрото, приближи се и протегна ръка. — В такъв случай на добър час и късмет, лорд Воркосиган.
    — Благодаря ви, сър! — Майлс пое ръката му.
    После размеси снопчето пътни пропуски, опитвайки се да ги подреди.
    — Коя е първата ти спирка? — попита Сееил.
    Пак проверка. Трябва да е някакъв проклет рефлекс.
    — Архива на академията — неочаквано и за себе си отвърна Майлс.
    — О!
    — За копие от метеорологическия справочник на Службата. И допълнителни материали.
    — Много добре. Между другото, вашият предшественик на поста ще остане няколко седмици, докато се ориентирате.
    — Изключително радостен съм да го чуя, сър — искрено каза Майлс.
    — Не се опитваме да го направим невъзможно, младши лейтенант.
    „Само много трудно.“
    — Радостен съм да чуя и това, сър — на излизане Майлс се опита да вложи в поздрава си повече подчинение. И почти успя.
* * *
    Последния етап от пътя до остров Кирил Майлс пропътува едва-едва на товарна совалка, придружен от отегчен дублиращ пилот и осемдесет тона провизии. По-голямата част от самотното си пътешествие той прекара в неистово зубрене на метеорология. Накрая, когато совалката спря на база „Лазковски“, той се оказа доста по-напред в материала, отколкото беше очаквал, защото в резултат на големите закъснения разписанието на полета се беше объркало.
    Вратите на товарния док се отвориха и пропуснаха слабата светлина на слънцето, което сякаш се криеше зад чертата на хоризонта. Летният бриз, който подухваше, беше около пет градуса над нулата.
    Първите войници, които Майлс видя, бяха облечени в черни гащеризони мъже под ръководството на изглеждащия смъртно уморен ефрейтор, който посрещна совалката. С тях имаше и товарачни машини. Като че ли на никой от тях не беше специално възложено да посрещне новия МТО офицер. Майлс наметна шубата си и се приближи към тях.
    Двама от облечените в черно, които го бяха наблюдавали, когато той скочи от рампата, си размениха забележки на бариарски гръцки — малцинствен диалект, произхождащ от Земята, напълно изроден през вековете на Ерата на изолация.
    Майлс беше твърде уморен от пътя, а и израженията на лицата им му бяха до болка познати, затова взе най-лесното решение — да не им обръща внимание, като се преструва, че не разбира езика. И без това Плоус му беше натяквал достатъчно често, че неговият гръцки е отвратителен.
    — Я, моля ти се! Виж това. Дете ли е?
    — Знаех, че ни изпращат разни дечковци, но това е нещо ново.
    — Ей, ама това не е дете. Това е някакво шибано джудже. Със тоя акушерката сто на сто си е изтървала хонорара. Гледай го, бе! Тоя е мутант.
    Майлс направи усилие да не погледне към коментиращите. Все по-уверени в своята анонимност, те престанаха да шептят и заговориха на висок глас:
    — И какво прави в униформа, а?
    — Може да е новият ни талисман.
    Старите генетични страхове, втълпявани неуловимо през годините, бяха заседнали дълбоко в него. Дори и сега те бяха толкова силни — възможността да бъдеш пребит до смърт от хора, които дори не са съвсем сигурни защо толкова те мразят, а просто са се увлекли от възбудата на тълпата… Майлс много добре знаеше, че рангът на баща му винаги го е предпазвал, но такива грозни неща можеха да се случат на по-особените, които имаха по-малко късмет в социалното си положение. Само преди две години в секцията на стария град във Ворбар Султана се беше случил ужасен инцидент — един сакат бедняк беше кастриран със счупена винена бутилка от тайфа пияници. Това, че случаят не бе подминат, а стана скандал, беше прието за напредък. Едно детеубийство в самия район, където Воркосиган живееха, стана причина за още по-безпощадни мерки. Да, рангът — обществен или военен — имаше своите предимства. И Майлс смяташе да си ги осигури, преди да му бъде изпята песента. Той подръпна шубата си назад, така че да се виждат офицерските петлици на яката му.
    — Здравейте, ефрейтор. Имам нареждане да се представя на лейтенант Ан, МТО-офицера на базата. Къде мога да го намеря?
    Майлс изчака полагащия му се поздрав, който дойде бавно. Ефрейторът все още се пулеше към него. Най-накрая му стана ясно, че Майлс наистина е офицер.
    Накрая той отдаде чест.
    — Извинете! Какво казахте, сър?
    Майлс учтиво отвърна на поздрава и повтори въпроса си на висок глас.
    — Ъ-ъ, лейтенант Ан, да. Той обикновено се скатава — искам да кажа обикновено е в кабинета си. В главната административна сграда. — Ефрейторът вдигна ръка назад и посочи към двуетажна сграда, някогашна фабрика, която стърчеше на километър от тях, зад редица вкопани в земята складове, на края на асфалтирания плац. — Няма начин да я объркате, това е най-високата сграда в базата.
    Също така, отбеляза си Майлс, набиваща се в очи с разнообразието от свързочно оборудване, което стърчеше на покрива й. Много добре.
    Така. Сега дали да връчи мешката си на тези главорези и да се моли Богу тя да го последва до последното му местоназначение, или да прекъсне работата им и да реквизира една от транспортните машини. За миг си представи как стърчи като украшение на предницата на товарачката и се тътрузи към съдбата си заедно с половин тон бельо — тип дълго, зимно, в опаковки но двайсет и четири в кашон, модел №6774932. Реши, че е по-добре да преметне багажа си чрез рамо и да върви.
    — Благодаря ви, ефрейтор. — Той се отправи в указаната посока с ясното съзнание за накуцването си и за скобите на краката си, които, скрити под крачолите на панталоните му, поемаха своя дял от допълнителната тежест. Разстоянието се оказа по-дълго, отколкото изглеждаше, но той внимаваше да не спира и да не се препъва, докато не се скрие от погледите им зад сградата на първия склад.
    Базата изглеждаше почти безлюдна. Преобладаващата част от състава й бяха новобранците от пехотата, които пристигаха и си тръгваха на две смени през зимата. Сега тук беше само постоянният личен състав и Майлс можеше да се обзаложи, че повечето от тях си взимат отпуските през краткия летен отдих. В административната сграда Майлс спря, хриптейки.
    Не срещна друг човек.
    Според написана на ръка бележка, лепната напряко на стъклото на видеомонитора, дисплеят на справочника и картата на базата бяха повредени. Майлс преброди първия и единствен коридор вдясно в търсене на някого. Който и да е. Повечето от стаите бяха затворени, но вратите стояха отключени, а осветлението загасено. В един от кабинетите, с табелка „Главно счетоводство“, имаше мъж, облечен в черни работни дрехи, с червени лейтенантски петлици на яката. Той седеше, напълно погълнат пред екран, изобразяващ дълги колони данни и тихичко псуваше.
    — Метеорологическия кабинет? Къде е? — извика от вратата Майлс.
    — Втория — отвърна му лейтенантът, без да се обръща, като се приведе още по-напред и продължаваше да псува. Майлс излезе на пръсти, без повече да го безпокои.
    Най-накрая го откри на втория етаж. Затворена врата с табелка с избелели букви. Той се спря, остави мешката си и ската шубата си върху нея. След това провери външния си вид. Четиринайсетте часа път бяха поомачкали първоначалната му свежест. Все пак беше успял да опази зелената бойна униформа от лекета, кал и други неподходящи за случая декорации. Сгъна кепето си и внимателно го нагласи на мястото му на колана. Беше пресякъл половин планета и преминал през половин човешки живот, за да достигне до този момент. Зад него лежаха три години обучение и тренировки до степен на трескава готовност. И все пак през годините в академията винаги се беше усещал лекият привкус на преструвката „Сега-само-се-обучаваме“. Най-после той беше изправен лице в лице с истинското — неговия първи истински командир. Първото впечатление може да бъде фатално, особено в неговия случай. Той си пое дъх и почука.
    Сякаш от дъното на гроб се чу приглушен глас. Думите бяха неразбираеми. Покана? Майлс отвори вратата и прекрачи прага.
    Зърна компютърни интерфейси и видеодисплеи, които проблясваха със сиянието си покрай едната стена. В лицето го удари топлина, която го накара да се олюлее. Въздухът в стаята беше с телесна температура. С изключение на дисплеите, вътре беше тъмно.
    При някакво движение отляво Майлс се обърна и отдаде чест.
    — Младши лейтенант Майлс Воркосиган. Явявам се по служба, сър — представи се отсечено и вдигна очи. Нямаше никой.
    Движението беше дошло отдолу. Облегнал гръб в конзолата на компютъра, на пода, само по шорти, седеше брадясал мъж на около четирийсет години. Той се ухили на Майлс, вдигна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност, и смутолеви:
    — Салю, малкия. Обишъм тъ. — След това бавно се строполи.
    Майлс се втренчи в мъжа и застина.
    Мъжът започна да хърка.
* * *
    Майлс намали отоплението, свали куртката си и хвърли едно одеяло върху лейтенант Ан (защото това беше той). После отдели половин час за размисъл и подробно огледа новото си владение. Без съмнение щеше да има нужда от инструктаж. Както изглеждаше, освен от сателитните изображения на реалното време, автоматизираните данни постъпваха и от дванайсет микроклиматични измервателни съоръжения, разположени около острова. Ако някога са съществували ръководства за експлоатация, те не бяха тук, нямаше ги дори в компютрите. След известно време на почтително колебание, което Майлс използва, за да изследва задълбочено помръдващата и хъркаща фигура на пода, той прерови картотеката в конзолата на компютъра и бюрото на Ан.
    Откри няколко факта относно Ан, които му помогнаха да види зрелището пред себе си в по-разбираема перспектива. Както се оказа, Ан имаше двайсетгодишен стаж и му оставаха седмици до уволнението. От последното му повишение беше изминало много, много дълго време. Дори повече от момента на последното му преместване: той беше единственият МТО-офицер на остров Кирил през последните петнайсет години.
    „Глупакът му нещастен виси на този остров откакто съм бил на шест годинки“, пресметна Майлс и вътрешно потръпна. След толкова време е трудно да се каже дали проблемът на Ан с алкохола е причина или следствие. Е, ако до следващия ден изтрезнееше достатъчно, за да покаже на Майлс как да продължи — много добре. Ако ли не, Майлс би могъл да измисли половин дузина начини, като се започне от жестоки и се стигне до необичайни, за да го изправи на крака, независимо дали той иска да е в съзнание, или не. Ако можеше да го накара да изплюе поне някаква техническа ориентация, Ан можеше да се завърне в своята кома, докато дойдат и го изтъркалят на някое превозно средство, напускащо острова.
    След като реши съдбата на Ан, Майлс облече куртката си, остави багажа си зад бюрото и излезе да се поогледа наоколо. Някъде по веригата на йерархията трябваше да има някое трезво, нормално и в съзнание човешко същество, което наистина да си върши работата или това място дори не би могло да функционира на такова равнище. Или пък го управляват ефрейтори, кой знае? В такъв случай, предположи Майлс, би трябвало да се открие и постави под контрол най-действеният ефрейтор, който можеше да се намери тук.
    Във фоайето на първия етаж някаква човешка фигура се приближи към Майлс. Силуетът й се очерта на светлината на входната врата. Движейки се в прецизен двоен такт на джогинг темпо, фигурата се превърна във висок, як мъж по шорти, тениска и маратонки. Явно току-що влизаше след някое пет километрово кросче за поддържане на формата, приключило вероятно с неколкостотин лицеви опори за десерт. Стоманеносива коса, очи, твърди като метал: можеше да е само мрачният фелдфебел, строевак, при това страдащ от лошо храносмилане. Той спря внезапно и се втренчи в Майлс. Изненадата му се сведе само до по-здраво стиснатите устни на смръщеното му лице.
    Майлс застана с леко разтворени крака, отметна глава назад и отвърна на погледа със същата сила. Изглежда, мъжът беше забравил напълно за петлиците на яката на Майлс. Вбесен, Майлс излая:
    — Всички пазачи ли са в отпуск, или все пак някой управлява този шибан зоопарк!
    Сякаш желязото в очите на мъжа бе ударило в кремък. В тях блеснаха искри, които запалиха малката предупредителна лампичка в мозъка на Майлс. Трябваше да си прехапе езика, но вече беше късно. „Здрасти, сър!“, изкрещя истеричният наблюдател от дъното на съзнанието му и придружи коментара си с подскок, превъртане и поклон: „Аз съм най-новият ви експонат.“ Майлс безмилостно потисна гласа. В лицето, което се мержелееше над него, не се долавяше и следа от хумор.
    Командващият базата изгледа кръвнишки Майлс. Издяланите му сякаш ноздри се разтвориха и той студено изръмжа:
    — Аз го управлявам, младши лейтенант.
* * *
    Гъста мъгла се стелеше от морето, което тътнеше в далечината. Когато най-накрая Майлс откри новата си квартира, офицерските помещения и всичко наоколо беше потънало в сивота и студ и очертанията им се губеха в мръсната пяна на мъглата. Майлс реши, че това е предзнаменование.
    О, Господи, щеше да бъде дълга зима.

ВТОРА ГЛАВА

    Когато на следващата сутрин Майлс влезе в кабинета на Ан, той беше твърде изненадан да намери лейтенанта буден, трезвен и облечен в униформа. Не че човекът изглеждаше съвсем добре: бледен и дишащ на хрипове, той се беше свил пред един монитор и с присвити очи се взираше в цветната метереологична карта. Изображението просветваше и трептеше замайващо от импулсите на дистанционното управление, което Ан стискаше в треперещата си влажна длан.
    — Добро утро, сър — Майлс милостиво снижи гласа си и затвори вратата, без да я затръшва.
    — А? — Ан вдигна очи и без да се замисля, отвърна на поздрава. — Какво по дяволите прави… а, младши лейтенант?
    — Аз съм вашият заместник, сър. Никой ли не ви предупреди, че пристигам?
    — А, да! — Ан веднага се оживи. — Чудесно, влезте. — Майлс, който беше вече влязъл, леко се усмихна. — Смятах да ви посрещна на дока — продължи Ан. — Подранили сте. Но явно сте намерили пътя без проблеми.
    — Пристигнах вчера, сър.
    — О, трябваше да ми се представите.
    — Представих ви се, сър.
    — О! — Ан погледна притеснено към Майлс. — Представили сте се?
    — Обещахте, че тази сутрин ще ми осигурите пълно техническо въведение в службата, сър — добави Майлс.
    — О — премигна Ан, — чудесно. — Разтревоженото му лице се изостри. — Ами, ъ-ъ… — Ан се огледа наоколо. Реакцията си към физиката на Майлс лейтенантът ограничи до един прикрит поглед и вероятно реши, че са приключили със светските задължения по запознаването още предишния ден, защото веднага се впусна в описание на оборудването, което опасваше стената. Започна отляво надясно.
    Това беше запознаване в буквалния смисъл на думата. Всички компютри носеха женски имена. С изключение на склонността си да говори за своите машини като за живи хора, Ан изглеждаше достатъчно последователен и излагаше в подробности своята работа. От време на време се отклоняваше от темата, отплесваше се, след което настъпваше тишина. С уместни въпроси Майлс внимателно го връщаше към метеорологията и си водеше бележки. След объркана обиколка из стаята, която напомняше Брауново движение, Ан най-после откри дисковете с техническите ръководства, прикрепени на долната страна на съответните елементи от оборудването. Той направи прясно кафе в неразрешена от устава кафеварка, наречена Джорджет, инсталирана дискретно в ъгловия шкаф. После заведе Майлс на покрива, за да му покаже центъра за събиране на данни, който беше разположен там. Ан прегледа различните измервателни уреди, колектори и проби доста небрежно. Изглежда, главоболието му се влошаваше заедно с усилията му тази сутрин. Той се облегна тежко на антикорозионната ограда, която заобикаляше автоматизираната станция и се загледа в далечния хоризонт. Майлс го следваше добросъвестно, макар че Ан сякаш медитираше по няколко минути на всяка от четирите точки на компаса. А може би този интроспективен поглед просто означаваше, че той се кани да повърне?
    Утрото беше светло и ясно. Слънцето бе високо в небосклона — то беше високо от два след полунощ, напомни си Майлс. Току-що бяха оставили зад себе си най-късите нощи от годината за тази географска ширина. От този необичайно висок за околността наблюдателен пункт Майлс с интерес се загледа в база „Лазковски“ и равния пейзаж зад нея.
    Остров Кирил представляваше яйцевиден блок, широк около седемдесет километра, сто и шейсет километра дълъг, на повече от петстотин километра от каквато и да е земя. „Вълнисто и кафяво“ даваха представа за по-голямата част както от острова, така и от базата. Повечето от близките сгради, включително и офицерските помещения, където беше настанен Майлс, бяха вкопани в земята и покрити с местен торф. Никой не се беше главоболил със земеделско терасиране на почвата. На острова се беше запазила естествената бариарска екология, белязана от прекомерно използване и злоупотреби. Казармите за новобранците от пехотата, сега празни и тихи, бяха покрити с дълги и дебели вълма торф. Коловози, пълни с кална вода, изкачваха неравния терен и се спускаха към опустели стрелбища, полигони с препятствия и надупчени сякаш от шарка сектори за тренировки с бойни муниции.
    Недалеч на юг се надигаше оловното море, което осуетяваше и най-смелите опити на слънцето да заблести. Далече на север верига от мъртви вулканични планини маркираше със сива линия границите на тундрата.
    Майлс беше изкарал къс офицерски курс по зимни маневри в Черните склонове — планинска местност, дълбоко във вътрешността на втория континент на Бариар: много сняг и убийствен терен, но въздухът беше сух и свеж и действаше стимулиращо. Дори днес, в късното лято, влагата на морето сякаш се промъкваше под широката му шуба и гризеше костите му на всички счупени места. Майлс се сгуши в дебелата яка и се опита да прогони мокрия студ, но напразно.
    При това движение Ан, все още наведен над оградата, погледна през рамо към Майлс.
    — Кажете, младши лейтенант, имате ли някаква връзка с Воркосиган? Почудих се, когато оня ден видях името на заповедта.
    — Баща ми е — кратко отговори Майлс.
    — Милостиви Боже! — Ан премигна и се изправи, след това притеснено се отпусна отново на лактите си. — Милостиви Боже! — впечатлен повтори той и прехапа устни. За миг в помътнелите му очи светна неподправено любопитство.
    — Какъв е той в действителност?
    Какъв невъзможен въпрос, помисли си Майлс с раздразнение. Адмирал граф Арал Воркосиган — колосът в историята на Бариар през този половин век, завоевателят на Комар, герой от ужасното отстъпление от Ескобар; шестнайсет години лорд-регент на Бариар по време на изпълненото с грижи непълнолетие на император Грегор; доверен премиер-министър на императора през последните четири години; разрушител на домогванията към властта на Вордариан, инженер на чудната победа в третата война със Сетаганда, човекът, който непоколебимо сложи край на смъртоносните междуособици на Бариар през последните две десетилетия. „Тат, Воркосиган, виждал съм го да се смее с чиста наслада, застанал на дока на Бариар Сърлии и да крещи назидателно, когато плавах за първи път и обърнах планера, а след това сам го изправих по курса. Виждал съм го да плаче, докато му потече носа, по-мъртво пиян, отколкото беше ти вчера, Ан, в нощта, когато получихме съобщението, че майор Дювалие е бил екзекутиран за шпионаж. Виждал съм го така вбесен, че се страхувахме за сърцето му, когато пристигаха доклади, описващи глупостите, довели до бунтовете на Солстис. Виждал съм го да се лута из къщи по бельо, да се прозява и да подканя майка ми, още сънена, да му помогне да си намери два еднакви чорапа. Той не е като всички, Ан. Той е необикновен.“
    Тишината стана неловка.
    — Той обича Бариар — най-накрая проговори Майлс. — Трудно е да го разбере човек.
    „А, да, и единственото му дете е уродлив мутант. Това също.“
    — И аз така смятам. — Ан изпусна дъха си и сякаш въздъхна съчувствено, а може би му се беше повдигнало.
    Майлс реши, че би могъл да приеме съчувствието на Ан. В него като че ли не се долавяше проклетото снизходително състрадание, нито пък, интересно, обичайното отвращение. „Защото съм неговата смяна тук, реши Майлс, дори да бях с две глави, той пак щеше да е извън себе си от радост да ме види.“
    — Вървиш по стъпките на баща си, а? — с равен глас попита Ан. И след като се огледа, със съмнение добави: — Тук?
    — Аз съм Вор — с нетърпящ възражение глас каза Майлс. — Аз служа. Или поне се опитвам. Където и да ме изпратят. Такава беше сделката.
    Объркан, Ан вдигна рамене. Майлс не можеше да прецени дали го е объркал той, или прищевките на службите, които го бяха изпратили на остров Кирил.
    — Добре — изсумтя Ан и се надигна от парапета. — Днес няма признаци за уа-уа.
    — Няма признаци за какво?
    Ан се прозя и натрака колонка цифри на отчетното си табло, които представляваха почасови прогнози за времето през деня и които, доколкото разбра Майлс, лейтенантът изсмука от редкия въздух.
    — Уа-уа. Никой ли не ти каза за уа-уа?
    — Не…
    — Трябвало е. Преди всичко. Дяволски опасно нещо е уа-уа.
    Майлс започна да се чуди дали Ан не се опитва да му извърти номер. Грубите шеги можеха да бъдат достатъчно тънка форма на мъчение, за да проникнат дори през защитата, която рангът му осигуряваше. Чистата омраза на боя причиняваше само физическа болка.
    Ан отново се наведе над парапета и посочи с ръка.
    — Когато то излезе, увисваш на въжетата, за да не те издуха. Ако изпуснеш хвата си, не разтваряй широко ръце и не се опитвай да се спреш. Виждал съм много момчета да си чупят китките по този начин. Свиваш се на кълбо и се търкаляш.
    — Какво по дяволите е уа-уа, сър?
    — Силен вятър. Внезапен. Виждал съм го от мъртво затишие и десет градуса температура да стига до сто и шейсет километра и двайсет под нулата само за седем минути. Може да продължи от десет минути до два дни. Когато условията са налице, почти винаги духа от северозапад. Външните станции на брега ни предупреждават с около двайсет минути по-рано. Надуваме сирена. Това означава, че никога не бива да се оставяш да бъдеш хванат без термална екипировка или на по-малко от петнайсет минути от някой бункер. Ей там — Ан махна с ръка — из тренировъчните полигони на новобранците бункерите са разпръснати навсякъде. — Изглеждаше напълно сериозен, дори настойчив. — Чуеш ли сирената, бягай с всички сили към някое прикритие. С твоите размери, ако някога те вдигне и отвее в морето, никога няма да успеят да те открият.
    — Добре. — Майлс безмълвно реши при първа възможност да провери тези мними факти в метеорологичните архиви на базата. Той проточи врат, за да погледне в отчетното табло на Ан. — Откъде взехте числата, които току-що въведохте?
    Ан изненадан зяпна таблото.
    — Ами, това са точните цифри.
    — Не питах за тяхната точност — търпеливо обясни Майлс. — Искам да знам как точно постъпвате с тях, за да мога да го направя утре, докато все още сте тук, за да ме поправите, ако се наложи.
    Ан махна раздразнително.
    — Ами…
    — Нали не си ги измисляте? — подозрително го попита Майлс.
    — Не! Не съм мислил за това, но… начина, по който мирише денят, предполагам — той си пое дълбоко въздух, сякаш за да покаже.
    Майлс сбърчи нос и експериментира с едно помирисване. Студ, морска сол, крайбрежна тиня. Средната температура, барометричното налягане и влажността в дадения момент, нито пък прогнозите за осемнайсет часа напред не можеха да бъдат открити в обонятелната информация, която притискаше неговите ноздри. Той заби палеца си в редицата метеорологично оборудване.
    — Това тук има ли някакъв вид мирисометър, който да дублира това, което правите? Каквото и да е то.
    Ан изглеждаше истински объркан, като че ли неговата вътрешна система, каквато и да бе тя, се беше разстроила от факта, че внезапно я е осъзнал.
    — Съжалявам, младши лейтенант Воркосиган. Разбира се, имаме стандартните компютърни проекции, но да ви призная истината, не съм ги използвал от години. Не са достатъчно точни.
    Зяпнал в Ан, Майлс стигна до ужасяващ проблясък. Ан не лъжеше, не се шегуваше и не си измисляше. Петнайсетте години опит, вече подсъзнателен, изпълняваше тези неуловими функции. Запас от опит, който нямаше да може да използва, нито да придобие. „Не че бих искал“, призна пред себе си той.
    По-късно същия ден, под предлог, че се ориентира в системите, Майлс провери в метеорологичните архиви на базата всички поразяващи твърдения на Ан. Лейтенантът не се беше пошегувал за уа-уа. По-лошо, не се беше пошегувал и за компютърните проекции. Автоматизираните системи даваха местни прогнози с точност от 85%, които падаха до 73% при прогнозите за една седмица напред. Ан и магическият му нос поддържаха точност от 96%, падаща до 94% при седмичните предвиждания. „Когато Ан напусне, този остров ще преживее 11 до 21% спад в точността на синоптичните прогнози. Те ще забележат това.“
    Без съмнение, МТО-офицер в Лагера на вечния скреж беше по-отговорен пост, отколкото Майлс си представяше в началото. Тук времето можеше да бъде смъртоносно.
    „И този човек ще ме остави сам на този остров, заедно с шест хиляди въоръжени мъже и ми казва да ходя и да душа за уа-уа?“
* * *
    На петия ден, когато Майлс току-що беше решил, че първото му впечатление е било прекалено сурово, Ан го потвърди. Около час Майлс почака лейтенантът и неговият нос да се появят в метеорологичния кабинет, за да започнат всекидневните си задължения. Накрая той извади рутинните показания от невписващите се в нормите за точност компютърни системи, въведе ги някак и започна хайката.
    Най-накрая го откри. Ан беше все още в леглото си, в своята квартира в офицерската сграда. Хъркаше, пропит от вонята на отлежала… плодова ракия? Тръпки побиха Майлс. Разтърсването, ръчкането и крясъците в ухото на Ан не успяха да го вдигнат. Стенейки, той само се заравяше още по-дълбоко в своето спално бельо. Майлс със съжаление изостави картините на насилие, които се въртяха в главата му, и се приготви да продължи сам. И бездруго съвсем скоро щеше да е сам.
    С накуцване той се отправи към моторния пул. Вчера Ан го беше завел на редовната обиколка за поддръжка на петте най-близко разположени до базата външни премателни станции. Шестте по-отдалечени бяха запланувани за днес. Рутинните пътувания около остров Кирил се извършваха с всъдеходи, наричани скатери, управлението на които се беше оказало почти толкова забавно, колкото и на антигравитационните шейни. Скатерите представляваха наземни машини с капковидна форма, боядисани в цветовете на дъгата. При движението си те разкъсваха тундрата, но бяха гарантирани срещу отнасяне от уа-уа. На Майлс му беше дадено да разбере, че на персонала на базата му е дошло до гуша да прибира загубени антигравитационни шейни от студеното море.
    Моторният пул представляваше още един вкопан в земята бункер — като повечето от останалите на база „Лазковски“, само че по-голям. Майлс измъкна ефрейтора, как му беше името, Олни, който им беше разписал предишния ден. Техникът, който му помагаше и сега изкарваше скатера от подземния гараж към входа, също му се стори слабо познат. Висок, черен работен гащеризон, тъмна коса — това описание съвпадаше с външния вид на осемдесет процента от мъжете в базата — но когато заговори, силният му акцент подсети Майлс. Беше единият от коментаторите с приглушените гласове, които Майлс беше дочул на дока при пристигането си в базата. Майлс си наложи да не реагира.
    Преди да се подпише, Майлс внимателно провери описа на инвентара на превозното средство, както го беше научил Ан. Изискванията към всички скатери включваха носенето на пълна термална екипировка по всяко време. Ефрейтор Олни наблюдаваше Майлс с леко пренебрежение, докато той се пипкаше наоколо за да открие всичко. „Добре, бавен съм, с раздразнение си помисли Майлс, нов и зелен. Това е единственият начин да стана по-малко нов и зелен. Стъпка по стъпка.“ Той с мъка се контролираше. Досегашният му болезнен опит го беше научил, че за него това е най-опасното душевно състояние. „Концентрирай се върху задачата, не върху проклетата публика. Винаги си имал публика. Вероятно винаги ще имаш.“
    Майлс разгърна картата върху купето на скатера и посочи плана на маршрута си на ефрейтора. Според Ан такъв брифинг също беше част от сигурността. Олни изсумтя в потвърждение. Досадата в многострадалното му изражение беше точно премерена — осезаема, но точно на границата, извън която Майлс щеше да бъде принуден да забележи.
    Облеченият в черно техник, Патас, който гледаше над ръбестото рамо на Майлс, присви устни и проговори:
    — О, младши лейтенант, сър — отново интонацията беше на ръба на иронията, — отивате към Девета станция, нали?
    — Да.
    — Може би ще поискате да се осигурите, като паркирате скатера, ъ-ъ, на завет — в тази котловинка, точно под станцията. — Дебелият пръст докосна картата в участък, означен със синьо. — Ще я видите. Така двигателят ще запали със сигурност.
    — Енергоносителите на тези двигатели са изчислени за космоса — каза Майлс. — Как е възможно да не запалят?
    Очите на Олни припламнаха, след това изведнъж станаха напълно безразлични.
    — Да, но в случай на внезапно появяване на уа-уа, не бихте искали вятърът да отвее скатера ви.
    „Първо ще отвее мен.“
    — Мислех, че скатерите са достатъчно тежки.
    — Е, не да ги отвее, но се е случвало да ги обръща — промърмори Патас.
    — О! Добре, благодаря.
    Ефрейтор Олни се поокашля. Майлс изкара скатера. Патас жизнерадостно му помаха.
    Брадичката на Майлс трепна — стар нервен тик. Той дълбоко си пое дъх. Косата му беше настръхнала. Изчака да се успокои. След това обърна скатера и пое през откритата местност, отдалечавайки се от базата. Той увеличи оборотите на двигателя. Машината с плющене си запробива път през кафявата, приличаща на папрат растителност. Не се чувстваше във форма. Така ли щеше да бъде всеки път, когато заеме нов пост? Най-вероятно, горчиво разсъди той и още малко увеличи мощността. Беше наясно, че това ще е част от играта още когато беше поискал да се включи в нея.
    Днес времето беше почти топло. Бледото иначе слънце — почти ярко. А когато стигна Станция 6 на източния бряг на острова, Майлс почти беше в настроение. За него беше истинско удоволствие да е сам. Просто за разнообразие. Само той и работата му. Никакви зрители. Може да не бърза и да разбере същността. Работеше внимателно, като проверяваше енергийните източници, разтоварващите устройства, оглеждаше за признаци на корозия, повреди или разхлабени връзки в оборудването. И ако се случеше да изпусне инструмент, нямаше кой да прави забележки за спазматичните мутанти. Когато напрежението започна да се разсейва, той започна да греши по-рядко, а тикът изчезна. Майлс приключи, протегна се и блажено пое огромна порция от влажния въздух. Необичайният лукс на самотата го опияняваше. Той дори отдели няколко минути за разходка из плажа. Обърна внимание и на сложните плетеници от морски организми, изхвърлени на брега.
    Едно от разтоварващите устройства на Станция 8 беше повредено, един влагоизмервателен уред — разбит. Докато го сменяше, разбра, че разписанието на маршрута му е било прекалено оптимистично. Когато напусна Станция 8, слънцето клонеше надолу към зеления здрач. Станция 9 беше разположена в област близо до северния бряг, където тундрата се смесваше с оголени скали. Докато стигне до нея, почти се беше стъмнило.
    На светлината на вграденото в писалката си фенерче Майлс още веднъж провери картата. Станция 10 беше разположена високо във вулканичните скали между глетчерите. Най-добре е да не се опитва да я търси в тъмното. Ще изчака през кратките четири часа до разсъмване. Докладва по предавателя за промяната в плановете си. Базата остана на сто и шейсет километра на юг. Гласът на дежурния не прозвуча особено заинтересовано. — „Добре.“
    Щастлив, че няма зрители, Майлс с радост се възползва от възможността да изпробва всички тези чудати принадлежности, натъпкани в задната част на скатера. Далеч по-добре е да се упражни сега, когато условията са добри, отколкото по-късно но средата на някоя виелица. Когато разпъна малката двуместна палатка, тя му се стори почти като палат за неговото кратко и самотно царуване. Палатката беше за зимни условия — предвидена да бъде изолирана с утъпкан сняг. Той я разположи на завет зад скатера, паркиран в препоръчаната му долчинка на неколкостотин метра от синоптичната станция, която беше кацнала на едно скалисто възвишение.
    Майлс се замисли за относителната тежест на палатката в сравнение със скатера. Ан му беше показал запис на типичен уа-уа, който не напускаше съзнанието му. Гледката на походния клозет, който, полегнал настрани, се носеше из въздуха със сто километра в час, беше особено внушителна. Ан не знаеше дали вътре е имало някой, когато са правили записа. Майлс взе допълнителна предпазна мярка, като прикрепи палатката към скатера с къса верига. Доволен, той пропълзя вътре.
    Екипировката беше първокласна. Той окачи една нагревателна лампа на тавана на палатката, включи я и седна с кръстосани крака, наслаждавайки се на топлината й. Провизиите бяха от добро качество. От концентрата, който намери в припасите, Майлс си направи приемливо количество плодов сок. Взе и една самоподгряваща се консерва. В различните отделения на подноса имаше яхния, зеленчуци и ориз. След като се нахрани и прибра остатъците, той се разположи удобно на възглавницата, подбра информационен диск и като зареди визьора си, се приготви да прекара в четене късата нощ.
    Беше доста напрегнат през последните няколко седмици. През последните няколко години. Дискът — бетиански роман на добрите обноски, който му беше препоръчан от графинята, нямаше нищо общо с Бариар, военните маневри, мутациите, политиката или метеорологията. Дори не забеляза кога е задрямал.
* * *
    Събуди се внезапно, като премигваше в гъстия мрак. Единствено слабата светлина на нагревателната лампа хвърляше лека позлата наоколо. Чувстваше, че сънят му е продължил дълго, но въпреки това прозрачните повърхности на палатката бяха катранено черни. Паниката го сграбчи за гърлото. По дяволите, нямаше значение, ако се е успал. Тук нямаше опасност да закъснее за изпит. Той погледна проблясващия екран на ръчния си часовник. Трябваше да е съвсем светло. Гъвкавите стени на палатката бяха поддали навътре. Подът беше нагънат, а от оригиналния обем не бе останала и една трета. Майлс бутна с пръст тънката студена пластмаса. Тя поддаде бавно, като меко масло, и остана така. Какво по дяволите…?!
    В главата му сякаш блъскаха чукове, гърлото му се беше свило, а въздухът беше задушен и влажен. Беше точно като… като кислороден глад и насищане с въглероден двуокис по време на критическа ситуация в космоса. Шеметът на неговата дезориентация сякаш наклони пода. С негодувание Майлс разбра, че подът наистина беше наклонен. Силно изтеглен надолу от едната страна той беше заклещил крака му и Майлс го разтърси, за да го освободи. Като се бореше с паниката, причинена от въглеродния двуокис, той се отпусна по гръб и се опита да диша по-бавно. Едновременно с това се опитваше да мисли по-бързо.
    „Погребан съм. Потънал съм в някакви движещи се пясъци. Или движеща се тиня.“ Двете проклети копелета на моторния пул ли му бяха скроили това? Беше се хванал. Беше увиснал на въдицата.
    Бавна тиня може би. Скатерът не беше затънал забележимо, докато опъваше палатката. В противен случай щеше да усети капана. Разбира се, беше тъмно. Ами ако се беше настанил за по-дълго? Заспал…
    Спокойно, повтаряше си той неистово. Повърхността на тундрата, изобилният въздух може да са на някакви си десет сантиметра над главата ти. Или десет метра… спокойно! Той опипа из палатката за нещо, което да използва като сонда. Имаше една дълга телескопична тръба, завършваща с щик, която се използваше за вземане на проби от леда на глетчерите. В снаряжението на скатера. До свързочната апаратура. Майлс отмери около два и половина метра надолу от ъгъла на пода, на запад от мястото, където се намираше. Надолу го влечеше скатерът. Самата палатка можеше чудесно да си плава по замаскираните блатни езера на тундрата. Дали ще се вдигне, ако успее да откачи веригата? Не достатъчно бързо. Усещаше гръдния си кош като натъпкан с памук. Трябваше скоро да си пробие път до въздуха или щеше да се задуши. Играчка-плачка. Дали когато най-накрая го откриеха, родителите му щяха да са тук? Дали щяха да видят как отварят този гроб, как тежкият ховър измъква скатера и палатката от тресавището… замръзналото му тяло със зейнало гърло. Тази отвратителна пародия на амниоти… спокойно.
    Той се изправи и се изтласка нагоре срещу натежалия таван. Краката му потънаха в пода като в тесто, но беше в състояние да освободи едно от вътрешните ребра на палатката, изкривено от голямото натоварване. Едва не припадна от усилието в задушния въздух. Откри горния край на входа на палатката и отвори само с няколко сантиметра ципа. Само колкото да промуши пръта. Страхуваше се, че черната кал може да протече през отвора и веднага да го удави, но тя само избълбука и се плъзна по стената, откъдето започнаха да падат тинести капки — пльок, пльок… Сравнението беше явно и отблъскващо. „Господи, и досега съм си мислил, че до гуша съм затъвал в лайна.“
    Той бутна реброто нагоре. То се съпротивляваше и се плъзгаше в потните му длани. Десет сантиметра. Двайсет. Метър, метър и трийсет, прътът като че ли щеше да се окаже къс. Той поспря, стисна още по-здраво и бутна отново. Съпротивлението не намаляваше ли? Беше ли пробил до повърхността? Той раздвижи пръта напред-назад, но всмукващата тиня все още го покриваше.
    Може би разстояние по-малко от собствения му ръст делеше върха на палатката от повърхността. Повърхността, където можеше да си поеме дъх. Вдишване, издишване. Или смърт. Колко време ще му трябва, за да прокопае пътя си с ръце? Колко бързо се затваряше една дупка в тази кал? Започна да му причернява пред очите, но не заради отслабващата светлина. Той изключи нагревателната лампа и я напъха в предния джоб на куртката си. Ужасът от неестествения мрак го разтърси. Или причината бе въглеродния двуокис. Сега или никога.
    Без да се колебае повече, той се наведе, разхлаби връзките на ботите си и катарамата на колана, след това пипнешком свали ципа на палатката. Започнала копае като куче. Калта се трупаше на големи буци в малкото останало пространство на палатката. Той се промъкна през отвора, подпря се и като си пое последен дъх, бутна нагоре.
    Гърдите му пулсираха, а пред очите му играеха червени петна, когато главата му се показа на повърхността. Въздух! Изплю черна мръсотия и парченца папрат и премигна, опитвайки се да почисти очите и носа си. С мъка извади едната си ръка, после и другата и се опита да се изтегли до хоризонтално положение, като жаба. Студът осуети намерението му. Чувстваше как тинята се стяга около краката му, вцепеняваща като прегръдката на вещица. Стъпил на покрива на палатката, Майлс се вдигаше колкото можеше на пръсти. Издигна се с един сантиметър и тя потъна. Последната му опорна точка. Сега трябва да се тегли. Ръцете му сграбчиха папрата. Поддаде. Повече. Повече. Напредваше по малко. Студеният въздух браздеше благодарното му гърло. Вещицата стегна своята хватка. Той изви краката си и за последен път се опита да се измъкне. Без успех. Добре. Сега! Тегли!
    Краката му се измъкнаха от ботите и панталоните. С мляскащ звук бедрата му се освободиха и той се претърколи настрани. Лежеше с широко разперени ръце, за да си осигури максимална опора върху коварната повърхност, с лице обърнато към сивото, въртящо се небе. Униформената му куртка и наполеонките му бяха пропити с тиня и бе загубил единия термален чорап, както и ботите си и панталона. Валеше суграшица.
* * *
    Откриха го няколко часа по-късно, свит около догарящата термална лампа в едно празно отделение, предназначено за оборудването в автоматизираната синоптична станция. Очите му бяха хлътнали в нашареното с черно лице, пръстите на краката и ушите му бяха бели. Вкочанясалите му морави пръсти потракваха две жици една в друга в постоянен хипнотичен ритъм — кодът за спешни случаи на Службите, за да бъде прочетен в пропукванията на статичното електричество в уреда за измерване на барометричното налягане в метеорологичния кабинет в базата. Ако, разбира се, някой забележи внезапно дефектиралите показания от тази станция или схемата в белия шум.
    Няколко минути, след като го извадиха от малката кутийка, пръстите му продължаваха спазматично да потрепват в същия ритъм. Когато се опитаха да изправят тялото му, ледът по гърба на куртката му се напука. Дълго време не можаха да изкопчат и една дума от него — само зъзнещо съскане. Единствено очите му бяха изгарящи.

ТРЕТА ГЛАВА

    В лазарета на базата, докато лежеше отпуснато във водата на топлинния резервоар, Майлс обмисляше разпъването на кръст на двамата саботьори от моторния пул в няколко варианта. Например, с главата надолу. Или провесени ниско над морето от антигравитационна шейна. А още по-добре, завързани за колове, проснати по гръб сред някое тресавище по време на виелица… Тялото му се стопли и фелдшерът го извади от резервоара, за да изсъхне. Прегледаха го отново, а после изяде предписаната му храна. Главата му се поизбистри.
    Не беше опит за убийство и следователно не беше длъжен да прехвърля случая на Саймън Илиян — страховития шеф на ИмпСи и дясна ръка на баща му. Представата как зловещите офицери от ИмпСи отвеждат надалече, много надалече онези двама шегаджии, беше прекрасна, но непрактична. Все едно да трепеш мишки с мазерно оръдие. Пък и надали ИмпСи би могла да им измисли по-лошо място от това тук.
    Естествено, бяха очаквали, че скатерът му ще затъне, докато обслужва станцията, а за него ще остане неудобството да се обади в базата за тежко оборудване, което да го изтегли. Неудобно да, но не фатално. Не биха могли, никой не би могъл да предвиди вдъхновението на Майлс, породило идеята за предпазното осигуряване с веригата, което в крайна сметка едва не го уби. В най-добрия случай, макар че и той беше достатъчно неприятен, въпросът беше в компетенциите на Сигурността на службите — военното контраразузнаване, или за нормално наказание.
    Той провеси крака от единственото заето легло в празния лазарет и отмести настрана останалата в подноса му храна. Фелдшерът се помота из стаята и погледна останките от храната.
    — Добре ли се чувствате сега, сър?
    — Чудесно — мрачно му отвърна Майлс.
    — Не сте си довършили обяда.
    — Често го правя. Винаги ми слагат прекалено много.
    — Да, предполагам сте доста ъ-ъ… — „Бацилът“ въведе нещо в картона на Майлс и се надвеси над него, за да прегледа ушите му. След това се наведе и провери пръстите на краката му, като ги разтриваше с опитните си пръсти. — Тялото ви май ще си остане цяло-целеничко. Късметлия!
    — Много измръзвания ли лекувате?
    „Или аз съм единственият идиот?“ — фактите подсказваха този извод.
    — О, веднъж да пристигнат новобранците и тук става навалица. Измръзвания, пневмонии, счупвания, контузии, мозъчни сътресения… през зимата става доста оживено. Дебили! Нещастни новобранци! И няколко нещастни инструктори, които новобранците са завлекли със себе си. — Фелдшерът се изправи и записа още нещо в картона на Майлс. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпиша, сър.
    — Страхувате се? — въпросително повдигна вежди Майлс.
    Фелдшерът се изпъна в несъзнателната поза на човек, който се чувства виновен, че предава лоши новини.
    — Наредено е да се представите на командващия базата веднага щом ви изпиша, сър.
    Майлс прехвърли през ума си възможността за един бърз рецидив. Не. По-добре да свършва с черната работа.
    — Кажете, фелдшер. Някой друг потапял ли е някога скатер?
    — О, разбира се. Новобранците губят по четири-пет на сезон. Плюс по-малките затъвания. На инженерите наистина им писва. Комендантът им обеща следващия път да ги… хм! — Фелдшерът млъкна.
    Чудесно, помисли си Майлс. Направо велико. Падаше му се. Наистина си го заслужаваше.
* * *
    Майлс се втурна към жилището си, за да се преоблече. Предположи, че болничният халат едва ли е подходящо облекло за срещата. Оказа се, че има малко затруднение. Всекидневното му черно облекло беше прекалено развлечено, а зелената парадна униформа беше прекалено официална, за да се носи по време на служба където и да е извън Имперския щаб във Ворбар Султана. Панталонът и ботите от зелената бойна униформа все още бяха на дъното на тресавището. Беше взел само по един комплект от всяка униформа. Резервните още не бяха пристигнали.
    Едва ли можеше да заеме от някой съсед. Униформите му се шиеха лично за него, на приблизително четири пъти по-висока от имперската цена. Част от разликата в цената идваше от усилията униформите да бъдат скроени така, че шивашките тънкости донякъде да скриват особеностите на неговото тяло, като заедно с това бъдат неотличими от фабрично скроените. Той изруга под носа си и се намъкна в парадната униформа, допълнена от огледално лъснати ботуши до колената. Ботушите поне премахваха нуждата от скобите на краката.
    „Генерал Станис Метцов“ гласеше табелката на вратата: „Командващ базата“. Майлс усърдно отбягваше командващия след злополучната им среща. В компанията на Ан нямаше проблеми, въпреки оредялото население на остров Кирил през този месец. Ан отбягваше всички. Сега на Майлс му се искаше да беше проявявал по-голяма инициатива в отношенията с колегите си в офицерската столова. Изолацията бе грешка. За пет дни, дори и в най-произволните разговори, все някой щеше да спомене за лакомата тиня-убиец на остров Кирил.
    В преддверието един ефрейтор стана от компютърната конзола и преведе Майлс през вътрешните помещения. Трябва да намери обратния път до добрата страна на Метцов, ако се допуснеше, че генералът има добра страна. Майлс имаше нужда от съюзници. Генерал Метцов сериозно погледна над бюрото си, когато Майлс отдаде чест и застина в очакване.
    Днес генералът беше облечен войнствено — в черно бойно облекло. На стъпалото от йерархията, което заемаше Метцов, този стилистичен избор обикновено показваше преднамерена идентификация с Мъжа-войн. За неговия ранг можеше да се съди само по спретнатите изгладени дрехи. Украшенията скромно бяха сведени само до три. И трите — високи отличия за бойни заслуги. Престорена скромност. Подчертани от заобикалящите ги листа, те се набиваха в очите. Мислено Майлс се възхити, дори завидя на ефекта. Метцов се вписваше в ролята си на боен командир с абсолютна и неподправена естественост.
    „С униформата не познах“, ядоса се Майлс, когато очите на Метцов огледаха от горе до долу мекия блясък на парадното му облекло. „А шансовете ми бяха петдесет на петдесет.“ Сигурно изглеждаше като някакъв щабен укор на рода Вор, ако съдеше по вдигнатите вежди на Метцов. Майлс реши да форсира встъплението и прекрати инспекцията на Метцов.
    — Да,сър?
    Метцов се облегна в стола си и сви устни.
    — Виждам, че сте си намерили някакви гащи, младши лейтенант Воркосиган. Ах, също и… ботуши за езда. Знаете ли, на този остров няма коне.
    „Нито пък в Имперския щаб, с раздразнение си помисли Майлс. Проклети ботуши. Да не съм ги измислил аз.“ Веднъж баща му беше изказал предположението, че на щабните офицери ботушите сигурно им трябват, за да яздят на конче дървени пръчки, високомерни като вещици на метли. Застанал мирно, с вдигната брадичка, без да може да намери подходящ отговор на ироничната забележка на генерала, Майлс запази величествено мълчание.
    — Сър.
    Стиснал ръцете си, Метцов се наведе напред и изостави мрачния хумор. Погледът му отново стана твърд.
    — Загубихте ценна, напълно екипирана машина, като я оставихте паркирана в област, ясно обозначена като Инверсионна зона. Вече не преподават ли топография в Имперската академия или в Новите служби сега всичко е дипломация: „Как да пием чай с дамите?“
    Майлс си представи картата. Виждаше я ясно.
    — Сините области бяха обозначени с И.З. Тези инициали не бяха формулирани в легендата или където и да е другаде.
    — В такъв случай, предполагам, не сте успели да прочетете и ръководството си.
    Беше заровен в ръководства от момента на пристигането си. Ръководства за работата в синоптичния кабинет, технически спецификации на оборудването…
    — Кое, сър?
    — Устава на база „Лазковски“.
    Майлс правеше неистови опити да си спомни дали е виждал такъв диск.
    — Мисля… мисля, че лейтенант Ан може би ми е дал едно копие… оная вечер. — Всъщност Ан беше стоварил цял кашон с дискове на леглото му. Беше му обяснил, че е започнал предварителни приготовления по опаковането на багажа си и завещава на Майлс библиотеката си. Майлс беше прочел два метеорологични диска, преди да си легне същата вечер. Без съмнение Ан се беше заврял в килийката си за малка предварителна почерпка. Следващата сутрин Майлс беше изкарал скатера…
    — И още не сте го прочели?
    — Не, сър.
    — Защо не?
    „Беше ми скроено“, виеше съзнанието на Майлс. Можеше да почувства присъствието и големия интерес на писаря, който не беше освободен. Той стоеше като свидетел на цялата сцена до вратата зад него. Публичността още повече угнетяваше Майлс. Само ако беше прочел проклетото ръководство. Дали онези две копелета от моторния пул изобщо щяха да са в състояние да му погодят това? Дали, нали… Този път щеше да претърпи поражение.
    — Нямам извинение, сър.
    — Е, младши лейтенант. В Глава трета от Устава на база „Лазковски“ ще намерите пълно описание на всички зони, заедно с правилата за избягването им. Можете да ги погледнете, когато успеете да се освободите за малко от пиенето на чай.
    — Да, сър. — Лицето на Майлс беше замръзнало в стъклена маска. Генералът имаше право да го одере с вибрационен нож, ако предпочиташе — но насаме. Авторитетът, който униформата даваше на Майлс, едва балансираше деформациите, превръщащи го в мишена на дълбоките генетически предразсъдъци, чиито корени се криеха в историята на Бариар. Едно публично унижение, подкопаващо този авторитет пред хора, които той също трябваше да командва, по своята същност твърде много се приближаваше до акт на саботаж. Несъзнателен или преднамерен?
    Генералът още загряваше.
    — Може в Имперския щаб Службите все още да осигуряват магазия за излишните лордове от класата Вор, но тук навън, в истинския свят, където се води борба, не са ни притрябвали търтеи. Проправял съм си пътя нагоре в битки. Виждал съм как във Вордарианското претендентство падат жертви, преди ти още да си бил роден…
    „Аз самият станах жертва във Вордарианското претендентство, преди още да бъда роден“, помисли си Майлс. Все по-трудно обуздаваше раздразнението си. Солтоксинът, който едва не беше убил майка му по време на нейната бременност, и който беше направил от него това, което е, си беше чисто военна отрова.
    — …участвах в потушаването на бунта на Комар. Вие, дечурлигите, дето изникнахте през последните десет години и повече, нямате и понятие от сражение. Тези дълги периоди на непрекъснат мир отслабват Службите. Ако продължат още дълго, когато настъпи криза, няма да има останал един човек с истински опит. — От вътрешното напрежение очите на Майлс леко се разфокусираха. „Сигурно Негово Имперско Величество трябва да осигури по една война на всеки пет години — като удобство за кариерата на своите офицери.“ Умът му леко се поколеба над понятието „истински опит“. Дали Майлс не беше попаднал на първата следа. Защо този величествен наглед офицер беше изхвърлен на брега на остров Кирил?
    Метцов се самонавиваше все повече.
    — В една истинска бойна ситуация екипировката на войника е от жизнено важно значение. Тя може да бъде разковничето на победата или причина за погром. Човек, който губи своята екипировка, губи своята ефективност като войник. По време на технологичната война един разоръжен мъж е като жена. Той е безполезен. А ти си се самообезоръжил.
    Майлс кисело се почуди дали в такъв случай генералът ще се съгласи, че по време на технологична война една въоръжена жена може със същия резултат да е мъж… Не. По всяка вероятност, не. Не и бариарец от неговото поколение.
    Метцов понижи глас и от военната философия се спусна към непосредствените въпроси от практическо естество. Майлс почувства облекчение.
    — Обичайното наказание за човек, потопил скатер, е да го изкопае сам. На ръка. Разбирам, че това няма да е възможно, тъй като дълбочината, на която си потопил своя, е нов рекорд за лагера. Въпреки това ще докладваш в 14:00 на лейтенант Бон. Ще му помагаш, както той намери за добре.
    Е, безспорно това беше честно. Майлс се молеше срещата да е към края си. Свободен сте. Но генералът мълчеше. Гледаше косо и замислено.
    — За повредите, които сте нанесъл на синоптичната станция — бавно започна Метцов, след това седна и продължи по-решително. Очите му, Майлс почти можеше да се закълне, светеха слабо с червен блясък, а горната му устна спазматично подръпваше нагоре устата му, която сега изглеждаше тънка като шев. — Една седмица ще надзиравате трудовия наряд. По четири часа дневно. Това е в допълнение към другите ви задължения. Докладвай в „Поддръжката“ на сержант Нюв, 05:00 — всеки ден.
    Чу се как ефрейторът, който все още стоеше зад Майлс, сподавено си пое дъх. Майлс не можа да го изтълкува. Смях? Ужас?
    Но… Не беше справедливо! И можеше да изгуби важна част от скъпоценното време, което му оставаше, за да усвоява техническите умения от Ан…
    — Повредата, която направих в станцията, не беше глупав инцидент, както със скатера, сър. Тя беше необходима за моето оцеляване.
    Генерал Метцов го фиксира с леденостуден поглед.
    — Нека да са шест часа на ден, младши лейтенант Воркосиган.
    Майлс не се стърпя. През стиснатите му зъби думите излизаха сякаш теглени с клещи.
    — Бихте ли предпочели срещата, която щяхте да имате точно в този момент, ако си бях позволил да замръзна, сър?
    Спусна се тишина. Мъртва тишина, която се издуваше като убито на пътя животно под лятното слънце.
    — Свободен сте, младши лейтенант — просъска генерал Метцов накрая. Очите му представляваха два искрящи прореза.
    Майлс отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. Беше скован като някакъв древен шомпул. Или дъска. Или труп. Кръвта пулсираше в ушите му. Тикът подръпваше брадичката му нагоре. Мина покрай ефрейтора, който стоеше мирно и приличаше на добра имитация на восъчна фигура. През вратата. През външната врата. Най-после сам в ниския коридор на административната сграда.
    Майлс се наруга тихичко. После повтори на висок глас. Наистина, трябваше да се опита да култивира в себе си по-нормално отношение към старшите офицери. Проклетото му възпитание беше в дъното на проблема. Сигурен беше в това. Прекалено много години се беше препъвал в стада от генерали, адмирали и членове на старшия личен състав в дома на Воркосиган. На обяд, на вечеря. През цялото време. Прекалено дълго време се беше приучавал да бъде незабележим, притихнал като мишка и заслушан в изключително глупавите им спорове и дебати на стотици теми. Виждаше ги по начина, по който самите те вероятно се виждаха един друг. Когато един нормален младши лейтенант гледаше своя командир, той трябваше да вижда богоподобно същество, а не един… бъдещ подчинен. Във всеки случай се предполагаше, че новите младши лейтенанти са непълноценен човешки вид. И все пак… Какво цели този Метцов? Беше срещал и други от този тип, с различни политически окраски. Повечето от тях бяха приятни хора и ефикасни воини, докато стояха настрана от политиката. Като партия, военните консерватори бяха западнали още от времето на разпадането на дяволската офицерска клика, отговорна за опустошителната инвазия на Ескобар преди повече от две десетилетия. Но опасността от революция на крайно десните, събирането на някакъв въображаем „Съвет“, който да спаси императора от собственото му правителство, си оставаше съвсем реална за баща му. Майлс знаеше това. Дали от Метцов не се излъчваше някакъв неуловим политически мирис, който беше накарал косъмчетата на врата на Майлс да настръхнат? Сигурно не. Един истински ловък политик щеше да се стреми да използва Майлс, а не да го ругае. „Или просто ти е кофти, че те заби на някакъв унизителен боклукчийски наряд?“ Нямаше нужда човек да е политически краен, за да му достави определено садистично удоволствие да натрие носа на някого от социалната класа на Вор. Дали пък в миналото и самият Метцов не е бил изигран от някой арогантен лорд Вор. Политически, социално, генетически… възможностите бяха безкрайни. Майлс разтърси глава, за да прогони неприятния спомен за критиката и с куцукане се запъти да се преоблече в черните си дрехи и да намери инженерната част на базата. За момента не можеше да си помогне с нищо. Беше затънал по-дълбоко и от скатера. Просто, доколкото е възможно, трябваше да отбягва Метцов през следващите шест месеца. Всичко, което Ан можеше да свърши толкова добре, можеше да го свърши и Майлс.
* * *
    Лейтенант Бон се приготви да спусне сонда за скатера. Лейтенантът от инженерната част беше слаб мъж на двайсет и осем, може би трийсет години. Сипаничавата кожа на изпитото му, сякаш изсечено лице беше зачервена от климата. Очите му бяха пресметливи, а ръцете му изглеждаха като ръце на майстор. Язвителният израз на лицето му, който Майлс долови, вероятно го съпътстваше постоянно и не беше предназначен само за него. Майлс и Бон прешляпаха през калта до горния край на тресавището, докато двамата техници от инженерната част, облечени в черни импрегнирани работни комбинезони, бяха кацнали на тежкия си ховър, паркиран на сигурно място в близост до откритите скали. Слънцето беше бледо, а непрестанният вятър — студен и влажен.
    — Опитайте някъде там, сър — предложи Майлс. Докато сочеше, се опитваше да пресметне ъглите и разстоянията на мястото, което беше виждал само веднъж, и то в полумрак. — Мисля, че ще трябва да слезете най-малко на два метра.
    Лейтенант Бон го удостои с безрадостен поглед, вдигна вертикално дългата метална сонда и я бутна надолу в тресавището. Тя се спря почти веднага. Майлс се намръщи озадачено. Скатерът със сигурност не би могъл да изплува към повърхността…
    Бон, който не изглеждаше особено развълнуван, се облегна на металния прът с цялата си тежест и го изви. Сондата започна да се спуска надолу.
    — На какво се натъкнахте? — попита Майлс.
    — Лед — изсумтя Бон, — сега е към три сантиметра. Стоим върху пласт лед. Под тази кал е точно като замръзнало езеро. Само че е замръзнала тиня. — Майлс опита повърхността с крак. Мокро, но твърдо. Когато си устрои лагера тук, беше същото.
    — Дебелината на леда се променя с времето — добави Бон. — През зимата върху това тресавище можеш да приземиш и товарна совалка. Настъпи ли лятото, ледът изтънява. При подходяща температура на привидно твърдия лед му стигат няколко часа, за да се превърне във вода и после пак да замръзне.
    — Струва… струва ми се, че разбрах това.
    — Наклони! — лаконично нареди Бон. Майлс обгърна пръта и му помогна. Чувстваше хрущенето, когато сондата с пристъргване премина през ледения пласт. Ако температурата беше паднала още малко през нощта, когато затъна, и калта беше замръзнала отново, щеше ли да е в състояние да пробие ледения покров? Той потрепера вътрешно и вдигна наполовина ципа на шубата, която носеше над черното си облекло.
    — Студено ли е? — попита Бон.
    — Мисля си.
    — Добре. Създайте си този навик. — Бон докосна едно копче и сонара на пръта на сондата засвири с честота, от която им изтръпнаха зъбите. На монитора се изобрази ясна капковидна форма, дълга няколко метра. — Ето го. — Лейтенантът погледна числата на монитора. — Наистина е там долу, нали? Бих ви оставил да го откопаете с чаена лъжичка, младши лейтенант, но предполагам, че зимата ще настъпи, преди да сте свършили. — Той въздъхна и се втренчи в Майлс, като че ли си представяше сцената. Майлс също можеше да си я представи.
    — Да, сър — внимателно отговори той.
    Изтеглиха сондата. Под облечените им в ръкавици ръце се плъзна студена тиня.
    Бон маркира мястото и махна на своите техници.
    — Тук, момчета. — Те помахаха в отговор, вдигнаха ховъра във въздуха и го обърнаха. Бон и Майлс се изкатериха по скалите по посока на станцията, доста настрана от пътя му.
    Ховърът се придвижи с вой по въздуха и зае позиция над тресавището. Високомощният, изчислен за космоса сноп въздух, нагнетяван от витлата му, се стовари надолу. Тиня, части от растения и лед изригнаха с грохот във всички посоки. За две минути под въздушния сноп се оформи тинест кратер, на чието дъно проблясваше голяма перла. Стените на кратера незабавно започнаха да се свличат навътре, но операторът на ховъра стесни обхвата на въздушния сноп и включи витлата на реверсивен режим на работа. Скатерът се вдигна и с шумно измляскване се освободи от леглото си. Гледката на провисналата на веригата палатка беше отблъскваща. Ховърът деликатно остави товара си на скалистия терен и се приземи до него.
    Бон и Майлс се събраха, за да разгледат пропитите с кал останки.
    — Нали не сте били в тази палатка, младши лейтенант? — попита Бон, побутвайки палатката с върха на обувката си.
    — Да, сър. Бях вътре. Чаках да се съмне. Аз… заспах.
    — Но сте излезли преди да потъне.
    — Ами, не. Когато се събудих, вече беше потънала под повърхността.
    — Колко? — Бон повдигна извитите си вежди. Майлс вдигна ръката си на нивото на брадичката си. Бон изглеждаше поразен.
    — Как се измъкнахте от вакуума?
    — Трудно. И с повече адреналин, струва ме се. Измъкнах се от ботите и панталона. Което ме подсеща… Може ли за минутка да потърся обувките си, сър?
    Бон махна с ръка и Майлс с уморена походка се върна върху тресавището, като обикаляше около пръстена от мръсотии, които въздушният сноп беше избълвал на повърхността, и се държеше на дистанция от кратера, който сега се пълнеше с вода. Откри едната обувка, цялата покрита с кал, но не успя да намери другата. Дали да не я запази, в случай че някой ден му ампутират единия крак? Сигурно няма да е същият. Той въздъхна и се изкатери обратно при Бон.
    Бон свъси вежди при вида на руината, която се поклащаше от ръката на Майлс.
    — Можели сте да загинете — каза той с разбиране.
    — Три пъти… Задушен в палатката, заклещен в тинята или замръзнал, докато очаквах спасението си.
    Бон го погледна проницателно.
    — Наистина. — Той се отдалечи от смачканата палатка разсеяно, сякаш търсеше по-добър изглед. Майлс го последва. Когато бяха на разстояние, от което техниците не можеха да ги чуват, Бон спря и плъзна поглед по тресавището.
    — Чух от неофициален източник, че някакъв техник от моторния пул, на име Патас, се е хвалил пред един от колегите си, че той ви е скроил това — доверително отбеляза той. — И че вие сте прекалено глупав, за да можете дори да се досетите, че е номер. Това самохвалство можеше да се окаже не особено умно от негова страна, ако бяхте загинал.
    — Ако бях загинал, нямаше да има значение дали се е похвалил или не — сви рамене Майлс. — Категорично мога да гарантирам, че това, което разследването на Службите не разкри, нямаше да убегне на разследването на Имперска сигурност.
    — Знаели ли сте, че ви е било скроено? — Очите на Бон изучаваха хоризонта.
    — Да.
    — Изненадан съм, че в такъв случай не сте поискали намесата на Имперска сигурност.
    — О? Помислете, сър.
    Погледът на Бон се върна върху Майлс, сякаш правеше опис на отвратителните му деформации.
    — Не си ми ясен, Воркосиган. Защо те допуснаха в Службите?
    — Вие как мислите?
    — Привилегия на Вор.
    — Познахте от първия път.
    — Тогава защо си тук? Привилегированите Вор ги изпращат в щаба.
    — Ворбар Султана е прекрасен по това време на годината — любезно се съгласи Майлс. Как ли му се наслаждава точно в този момент братовчед му Иван? — Но аз искам корабна служба.
    — И не можеш да си я уредиш? — скептично подхвърли Бон.
    — Беше ми казано да я заслужа. Затова съм тук. За да докажа, че мога да се справя в Службите. Или… не. Да извикам една глутница от ИмпСи, преди да е изтекла и една седмица от пристигането ми, която да обърне базата и всичко в нея наопаки в търсене на заговори за убийства там, където според мен такива не съществуват. Това нямаше да ме приближи към моята цел. Без значение колко забавно можеше да е. — Дори Майлс да беше настоявал за официално разследване, което с бързината на спринт да докаже правотата му, тълпата можеше да го нарани много повече от двамата му мъчители. Не. Нямаше отмъщение, което да си струва „Принц Серж“.
    — Моторният пул е под командването на инженерната част. Ако Имперска сигурност бяха попаднали на него, щяха да попаднат и на мен — проблеснаха кафявите очи на Бон.
    — Вие можете да попадате на когото си искате, сър. Но ако имате неофициални източници за получаване на информация, това означава, че трябва да имате и неофициални пътища за изпращането й. И в края на краищата имате само моята дума за това, което се случи. — Майлс вдигна безполезната обувка и я запрати обратно в тресавището.
    Бон замислено проследи дъгата, която обувката изписа, и цопването й в кафявата вода.
    — Думата на един лорд Вор?
    — Това нищо не значи в тези времена на дегенерати — Майлс оголи зъби в горчива усмивка. — Питайте когото искате.
    — Хм — поклати глава Бон и се отправи обратно към ховъра.
* * *
    На следващата сутрин Майлс се представи в бараката на поддръжката за втората половина от работата по връщането на скатера — почистване на екипировката от калта. Днес слънцето, което грееше от часове, беше ярко, но Майлс знаеше, че е само пет часа. След около час работа той беше започнал да загрява. Чувстваше се по-добре и беше влязъл в ритъм.
    В шест и тридесет лейтенант Бон, „Каменното лице“, пристигна и му доведе двама помощници.
    — Я! Ефрейтор Олни. Техник Патас. Срещаме се отново — язвително се усмихна Майлс.
    Двамата се спогледаха разтревожено. Майлс остана съвършено спокоен. След това не позволи на никого, най-вече на себе си, да спре дори за миг. Разговорът се ограничаваше до кратки, предпазливи технически термини. По-голямата част от екипировката беше възстановена до състояние, по-добро от онова, в което я беше получил Майлс. Той сериозно пожела приятен ден на двамата си помощници, които едва не трепереха от чувството си на несигурност. Е добре, ако досега не бяха проумели положението си, значи са безнадеждни. Майлс горчиво се питаше как може да има толкова голям късмет в установяването на добри отношения с умни мъже като Бон. Сесил беше прав, ако не можеше да се научи да командва и глупаци, никога нямаше да успее като офицер в Службите. Във всеки случай не и в Лагера на вечния скреж.
* * *
    На следващата сутрин — третата от седемте на служебното му наказание, Майлс се представи на сержант Нюв. В отговор сержантът представи на Майлс един скатер, натъпкан с оборудване, диск със съответните ръководства за работа с него и график за поддръжката на канализацията и дренажната мрежа на база „Лазковски“. Без съмнение, очакваше го още едно полезно и познавателно преживяване. Майлс се запита дали генерал Метцов беше избрал тази работа лично. Почти беше убеден в това.
    Положението си имаше и добра страна — двамата му помощници отново бяха с него. Явно досега Олни и Патас също не се бяха сблъсквали със спецификата на тази строителна работа, така че не притежаваха никакво превъзходство в знанията си, което да им позволи да подлагат крак на Майлс. И те трябваше първо да прочетат ръководствата. Майлс зазубри процедурните и оперативните ръководства с охота, граничеща с мания, докато помощниците му се вкиснаха. Все пак хитроумните приспособления за почистване на канализацията притежаваха несъмнен чар. Тръбите за промиване с високо налягане можеха да предизвикват някои изненадващи ефекти. Имаше химически компоненти, които притежаваха някои чисто военни свойства, като например да разтварят мигновено всичко, включително и човешка плът. През следващите три дни Майлс научи за инфраструктурата на база „Лазковски“ повече, отколкото някога си беше представял. Дори беше изчислил точката, от която цялата система можеше да бъде разрушена с един умело поставен заряд.
    На шестия ден Майлс и екипът му бяха изпратени да почистят една задръстена тръба от подземната канализация, разположена навън, в тренировъчните полигони на новобранците. Мястото се забелязваше лесно. От едната страна повдигнатото платно на пътя беше покрито от сребристия плащ на водата, а от другата тя слабо се процеждаше и се стичаше към дъното па дълбок ров.
    Майлс извади дълъг телескопичен прът от скатера и го спусна под тъмната повърхност на водата. Сякаш нямаше какво да задръства преливащия край на канала. Каквото и да е, трябва да е заседнало по-навътре. Кеф. Той върна пръта на Патас, прехвърли се от другата страна на пътя и разгледа рова. Забеляза, че каналът беше малко повече от половин метър в диаметър.
    — Дайте ми фенер — обърна се той към Олни. Майлс свали шубата си, хвърли я в скатера и се спусна в рова. Насочи фенера в отвора. Очевидно каналът завиваше леко. Не можеше да види абсолютно нищо. Той сравни относителната ширина на раменете на Олни, Патас и на своите собствени и въздъхна.
    Дали можеше да съществува нещо по-различно от корабната служба? От всичко, което му се беше случвало досега, спелеологичните изследвания в планините Дендарии се доближаваха най-много до това. Земя и вода срещу огън и въздух. Сякаш си създаваше дяволски резерв „ин“. Необходимият за новото възцаряване на равновесието „ян“ трябваше да е изумителен. Той стисна прожектора по-здраво, застана на ръце и колене и запълзя по канала.
    Колената му подгизнаха от ледената вода. Ефектът беше вцепеняващ. В едната му ръкавица също протече вода. Чувстваше я като острие на нож, забито в китката му.
    Мислите на Майлс се върнаха за миг върху Олни и Патас. През последните дни между тях се беше установило безпристрастно, в умерена степен резултатно сътрудничество, което се основаваше — Майлс не хранеше никакви илюзии — на страха от Бога, който им внушаваше лейтенант Ан — добрият ангел на Майлс. Как успяваше да постигне този тих авторитет все пак? На първо място беше добър в работата си, но какво друго?
    Майлс се промъкна през извивката на канала, освети запушването с прожектора си и рязко се отдръпна, като придружи движението с ругатни. Той изчака за момент, за да възстанови контрола върху дишането си, изследва по-отблизо блокадата и заднешком се отправи към изхода. Изправи се на дъното на рова и със скърцане намести гръбначните си прешлени. Над него ефрейтор Олни подаде глава над мантинелата на пътя.
    — Какво има там, младши лейтенант?
    Все още задъхан, Майлс вдигна глава към ефрейтора и му се ухили.
    — Чифт боти.
    — И това е всичко?
    — Собственикът им още ги носи.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

    По предавателя на скатера Майлс се обади на военния лекар на базата и го извика по спешност. Предупреди го да си осигури медицински транспорт, съдебно-медицинска екипировка и чувал за трупа. След това Майлс и екипът му преградиха горния край на канала с пластмасова табела, която заеха насила от празните тренировъчни полигони зад тях. Майлс вече беше толкова мокър и премръзнал, че не му направи никакво впечатление, когато пропълзя обратно в канала, за да завърже с въже анонимните глезени.
    Когато излезе, военният лекар и неговият санитар бяха пристигнали.
    Военният лекар — едър, оплешивяващ мъж, се взря със съмнение в канализационната тръба.
    — Какво можете да видите вътре, младши лейтенант? Какво се случи?
    — От тази страна не мога да видя нищо освен крака, сър — докладва Майлс. — Заклещил се е вътре, ама здраво. Предполагам, че отгоре му са се натрупали твърди отпадъци. Ще трябва да видим какво ще се излее заедно с него.
    — Какво по дяволите търси той вътре? — лекарят се почесваше по луничавото теме. Майлс разпери ръце.
    — Прилича ми на ексцентричен начин да свършиш със себе си. Бавно и рисковано. Не е лесно да се удавиш по такъв начин.
    Лекарят се съгласи с повдигане на веждите си. Наложи се двамата с Майлс да ударят по една ръка на въжето, което Олни, Патас и санитарят дърпаха, преди вкочаненото тяло, заклещено в канала, да започне да се измъква с пристъргване.
    — Запънал се е — със сумтене отбеляза фелдшерът.
    Най-накрая тялото изскочи, последвано от струя мръсна вода. Патас и Олни гледаха от разстояние. Майлс не се отделяше от доктора. Трупът, облечен в подгизнало черно работно облекло, беше посинял и приличаше на восъчна фигура. Петлиците и съдържанието на джобовете му го идентифицираха като редник от тиловата служба. По тялото му нямаше видими рани, с изключение на натъртените рамена и издрасканите му ръце.
    Докторът бързо изреждаше предварителните наблюдения в диктофона си. Няма счупени кости, няма пришки от невроразрушител. Предварителна хипотеза — смърт от удавяне или хипотермия, или и двете, през последните дванайсет часа. Той изключи диктофона и добави през рамо:
    — Ще мога да кажа със сигурност, когато го положим в лазарета.
    — Често ли се случват такива неща тук? — меко запита Майлс. Докторът му хвърли кисел поглед.
    — Разфасовам по няколко идиота всяка година. Вие какво очаквате да се получи, като съберете пет хиляди деца на възраст между осемнайсет и двайсет на един остров и им кажете да си играят на война? Признавам, че този тук е изнамерил напълно нов метод. Предполагам, никога не сте виждали такова нещо.
    — Значи смятате, че го е направил сам? — Наистина трябваше да е доста трудно да убиеш човек и после да го натъпчеш там вътре.
    Докторът отиде до канала, клекна и се взря вътре.
    — Така изглежда. А, младши лейтенант, бихте ли хвърлили още един поглед вътре, просто за всеки случай?
    — Разбира се. сър — Майлс се надяваше това да е последната му разходка. Никога не беше предполагал, че почистването на канализацията можеше да се окаже толкова… вълнуващо. Той се плъзна под пътя по целия участък до пробитата табела, като проверяваше всеки сантиметър, но намери единствено изтърваното от мъртвеца фенерче. Така. Очевидно редникът беше влязъл в тръбата нарочно. С цел. Каква цел? За какво му е на човек да пълзи в някакъв канал посред нощ, и то в силна дъждовна буря? Майлс се измъкна навън и предаде фенерчето на лекаря.
    Майлс помогна на санитаря и военния лекар да поставят тялото в чувала и да го натоварят, след това накара Олни и Патас да махнат преграждащата табела и да я върнат на предишното й място. От долния край на канала с рев се стече кафява вода, която размъти рова. Докторът се спря с Майлс и се облегна на мантинелата на пътя, загледан в малкото езеро, чието ниво спадаше.
    — Мислехте, че на дъното може да има още някой? — неспокойно запита Майлс.
    — Този беше единственият записан като липсващ на сутрешния развод — отговори докторът, — така че вероятно не. — Въпреки това той не изглеждаше като човек, който е готов да се обзаложи.
    Единственото, което се появи, когато нивото на водата падна, беше подгизналата шуба на редника. Явно преди да влезе в канала, е била преметната на мантинелата, откъдето е била бутната или издухана от вятъра във водата. Лекарят я взе със себе си.
    Военният лекар и фелдшерът потеглиха.
    — Доста спокойно го приемате — отбеляза Патас. На години той не беше много по-голям от Майлс.
    — Никога ли не ти се е налагало да държиш в ръцете си труп?
    — Не. А на вас?
    — Да.
    — Къде?
    Майлс се поколеба. Събитията отпреди три години преминаха като на кинолента през съзнанието му. Кратките месеци, през които беше притиснат в отчаяна битка далече от дома, когато случайно се беше натъкнал на космически наемнически сили, не бяха тайна, за която можеше да се спомене или дори да се намекне на това място. Във всеки случай редовните военни части презираха наемниците — живи или мъртви. Но кампанията на Тау Верд със сигурност го беше научила на разликата между „тренировки“ и „реалност“, между война и военни игри, и че смъртта си имаше по-изтънчени начини да се разпространява от директното докосване.
    — Преди — унило отвърна Майлс — два пъти.
    — Е — Патас вдигна рамене и се обърна, — поне не се страхувате да си изцапате ръцете. Сър.
    Майлс сви вежди. „Не. Не е това, от което се страхувам.“
    Майлс отметна канала на отчетното си табло — „почистен“, върна скатера, екипировката и поомекналите Патас и Олни обратно на сержант Нюв в „Поддръжката“ и се отправи към офицерските помещения. Никога през целия си живот не беше желал по-силно един горещ душ.
* * *
    Калните му обувки шляпаха по коридора към квартирата му, когато друг офицер подаде глава от една врата.
    — Ъ-ъ, младши лейтенант Воркосиган?
    — Да?
    — Търсиха ви по видеофона преди известно време. Декодирах съобщението.
    — Търсили са ме? — Майлс спря. — Откъде?
    — Ворбар Султана.
    Майлс усети ледена топка в стомаха си. Нещо лошо вкъщи?
    — Благодаря. — Той смени посоката и тръгна към другия край на коридора към кабината с видеоконзолата, която беше обща за офицерите на етажа.
    Отпусна се унило на седалката и перфорира съобщението. Номерът не му беше познат. Той го въведе заедно с номера на сметката си и зачака. Апаратът звънна няколко пъти и видеомониторът оживя със съскане. Красивото лице на братовчед му Иван се материализира на екрана и му се ухили.
    — А, Майлс. Ето те и теб.
    — Иван! Къде си, по дяволите?
    — О, аз съм си вкъщи. И това не значи при мама. Помислих си, че може да поискаш да видиш новия ми апартамент.
    Майлс имаше смътното, дезориентирано усещане, че някак си се е намесил във връзката с някаква паралелна вселена или срещуположна астрална плоскост. Да, Ворбар Султана. Самият той беше живял в столицата в някое свое предишно въплъщение. Преди цяла вечност.
    Иван вдигна обектива на видеотелефона и замайващо го завъртя насам-натам.
    — Напълно обзаведен е. Пренаех го от един капитан от „Операции“, когото прехвърлиха на Комар. Истинска сделка. Едва вчера се нанесох. Виждаш ли балкона?
    Майлс виждаше балкона, окъпан от слънчевата светлина на късния следобед с цвят на топъл мед. Очертанията на Ворбар Султана се издигаха на небесния фон като приказен град, който плува в лятната омара. По парапета се виеха алени цветя, толкова червени под огрялото ги слънце, че още малко и очите щяха да го заболят. На Майлс му се прииска или да олигави ризата си, или да избухне в сълзи.
    — Хубави цветя — той преглътна с мъка.
    — Аха, гаджето ми ги донесе.
    — Гаджето? — А да, едно време човешките същества се бяха появили в два различни пола. Единият миришеше по-хубаво от другия. Много по-хубаво. — Кое гадже?
    — Татя.
    — Виждал ли съм я? — Майлс се опита да си спомни.
    — Не. Тя е нова.
    Иван престана да размахва обектива и отново се появи на екрана. Раздразнените сетива на Майлс малко се поуспокоиха.
    — Е, как е времето там горе? — Иван се взря по-отблнзо в него. — Мокър ли си? Какво правеше?
    — Почис… дълбочинни измервания.
    — Какво? — Иван сбърчи чело.
    — Няма значение. — Майлс кихна. — Виж, радвам се да видя едно познато лице и така нататък — впрочем така си и беше — болезнена, странна радост, — но тук съм по средата на работния си ден.
    — Аз се освободих от смяна преди два часа — вметна Иван, — след малко ще водя Татя на вечеря. Тъкмо ме хвана. Така, само бързо ми кажи как е животът в пехотата?
    — О, супер. База „Лазковски“ е истинският, реалният свят. — Майлс не даде определение на истинско. — Не е… магазия за излишъците от лордове от семейство Вор като Имперския щаб.
    — Върша си работата — каза Иван. Гласът му прозвуча малко обидено. — Всъщност моята работа би ти харесала. Обработваме информация. Невероятно е. Всичко, до което „Операции“ има достъп в един ден. Сякаш си на върха на света. Точно като за теб.
    — Странно, аз пък си мислех, че база „Лазковски“ ще е точно като за теб, Иван. Я си помисли, дали не са ни разменили заповедите?
    Иван се почука по носа и се изкикоти.
    — Не бих казал. — После добави загрижено: — Ъ-ъ, пази се, а? Наистина не изглеждаш толкова добре.
    — Прекарах необичайна сутрин. Ако се разкараш, бих могъл да отида да взема един душ.
    — О, добре. Е, пази се.
    — Приятна вечеря!
    — Хубаво. Чао.
    Гласове от друга вселена. При това Ворбар Султана беше само на два часа с доорбитален полет. На теория. Странно, но мисълта, че планетата не се е свила до оловносивите хоризонти на остров Кирил, утеши Майлс.
* * *
    През останалата част от деня Майлс срещна известни трудности при опитите си да се концентрира върху времето. За щастие началникът му като че ли не забеляза. След потъването на скатера Ан проявяваше склонност да поддържа гузна, изнервяща тишина около Майлс, с изключение на случаите, когато последният го сръчкваше за някаква специфична информация. След смяната си Майлс се отправи право към лазарета.
    Военният лекар още работеше или поне седеше на бюрото си, когато Майлс подаде глава на вратата.
    — Добър вечер, сър.
    Докторът вдигна поглед.
    — Да, младши лейтенант. Какво има?
    Без особено основание Майлс прие въпроса за достатъчна покана и се вмъкна вътре.
    — Чудех се какво ли сте открили за онзи човек, дето го извадихме от канала тази сутрин.
    — Нямаше чак толкова за откриване — докторът сви рамене. — Документите му за самоличност са проверени. Умрял от удавяне. Всички физически и метаболични показания — стрес, хипотермия, хематомите — съвпадат с предположението ми, че се е заклещил вътре около половин час преди да настъпи смъртта. Завел съм го като смърт при нещастен случай.
    — Да, но защо?
    — Защо? — Докторът повдигна вежди. — Сам се е заврял там, ще трябва да питаш него.
    — Не искате ли да разберете?
    — За какво ми е?
    — Ами… за да знаете, предполагам. За да сте сигурен, че сте прав.
    Докторът го изгледа сухо.
    — Не поставям под съмнение медицинските ви изводи, сър — бързо добави Майлс. — Но просто беше така дяволски странно. Не сте ли любопитен?
    — Вече не — отговори лекарят. — Доволен съм, че не е самоубийство или някакъв мръсен номер, така че каквито и да са детайлите, в крайна сметка излиза, че е умрял от глупост, не е ли така?
    — Предполагам, сър. — Майлс се позачуди дали това щеше да е последната епитафия на доктора за него, ако беше потънал със скатера.
    След това, застанал на влажния вятър пред лазарета, Майлс се поколеба. В края на краищата трупът не беше негова частна собственост. Тук не ти е детската площадка — каквото си намериш, за тебе си остава. Беше предал случая на съответните власти. Сега беше извън неговата компетентност. И все пак…
    Оставаха още няколко часа, докато се стъмни. И без това трудно заспиваше при тези почти безкрайни дни. Върна се в квартирата си, облече анцуга, обу маратонките си и излезе да потича.
* * *
    Пътят се извиваше самотен сред пустите тренировъчни полигони. Слънцето се влачеше рачешката към хоризонта. Майлс намали темпото от джогинг до вървешком, а после до по-бавен ход. Под панталоните скобите протриваха краката му. Много скоро тези дни щеше да реши, че на крехките чупливи кости им е дошло времето да бъдат заменени със синтетични. При това изборът на хирургията можеше да е почти законен лост за неговото измъкване от остров Кирил, ако нещата станеха прекалено отчайващи, преди да изтекат неговите шест месеца. При все това подобно измъкване изглеждаше като измама.
    Огледа се наоколо и се опита да си представи как би изглеждала околността в тъмното и при силен дъжд. Ако той беше на мястото на редника и се бъхтеше по пътя в полунощ, какво би забелязал? Какво би могло да привлече вниманието му към рова? Преди всичко, защо по дяволите беше дошъл тук навън посред нощ? Този път не водеше за никъде, а представляваше учебно препятствие и тренировъчен прицел.
    Ето го и рова… не. Неговият ров беше следващият, малко по-нататък. Четири канала пронизваха правата отсечка на повдигнатия път по протежение на половин километровата права отсечка. Майлс откри рова, облегна се на мантинелата и се вгледа в канализационните води, които сега лениво се точеха през канала. Нямаше нищо привлекателно в гледката, това беше сигурно. Защо, защо, защо…?
    Майлс се спусна по високата страна на пътя, като изследваше повърхността му, мантинелата и подгизналата кафява папрат под него. Стигна до извивката и се обърна, за да изследва и противоположната страна. Постепенно се върна до първия ров, в подножието на правата отсечка, без да е открил нищо, което би могло да го привлече или да представлява какъвто и да е интерес.
    Майлс седна на мантинелата и размисли. Добре, време беше да опита по пътя на логиката. Какво е било това всепоглъщащо и смазващо чувство, накарало редника да се напъха в тръбата, въпреки явната опасност? Ярост? Какво е преследвал? Страх? Какво би могло да го е преследвало? Заблуда? Майлс я познаваше добре. Ами ако човекът беше избрал канала по погрешка… ?
    Майлс се плъзна надолу по склона на първия ров. Човекът или си е пробивал път методично през всички канали — и ако е било така, дали е започнал откъм базата, или откъм тренировъчните полигони? — или в тъмнината и дъжда е пропуснал желаната цел и се е вмъкнал не в канала, в който е трябвало. Ако се наложеше, Майлс щеше да пропълзи през всичките, но предпочиташе да улучи от първия път. Дори и ако никой не го гледа. Този канал беше малко по-широк от втория, който се беше оказал фатален. Майлс извади фенерчето си от колана, гмурна се вътре и започна да го проучва сантиметър но сантиметър.
    — Аха — доволно въздъхна той на половината разстояние под пътя. На горната страна на канала той откри своята награда, залепена там с лепенка, която беше започнала да се отпуска — увит в найлон пакет. Колко интересно. Той се плъзна назад и седна в отвора на канала. Внимаваше да застане така, че да не се вижда от пътя над него. Нехаеше за влагата.
    Постави пакета в скута си и го изследва, тръпнещ от приятно очакване, като че ли беше подарък за рожден ден. Дали не бяха наркотици, контрабанда, секретни документи, мръсни пари? Лично Майлс се надяваше да са секретни документи, макар че му беше трудно да си представи, че нещо на остров Кирил може да бъде засекретено, с изключение може би на отчетите за работата на базата. И наркотици нямаше да е зле, но една шпионска група щеше да е просто чудесно. Щеше да стане герой на „Сигурността“ — фантазията му се развихри и той вече кроеше следващия си ход в своето скрито разследване. Проследяване по неуловимите улики на дирята на мъртвия до някой водач на групата — кой знае колко високо? Драматични арести, а може би и похвала от самият Илиян. Лично… Съдържанието на пакета беше на бучки, но лекичко пропукваше — пластмасови бланки?
    Сърцето му се блъскаше в гърдите. Отвори пакета и се отпусна зашеметен от разочарование. С болка си пое дъх и от гърдите му се изтръгна полусмях, полустон.
    Сладкиши. Две дузини лизети от мъничките, покрити с глазура и пълнени със захаросани плодове, които по традиция се приготвяха на Еньовден. Стари сладкиши, отпреди месец и половина. Каква кауза само, за която да умреш…
    За въображението на Майлс, подхранено от познаването на казармения живот, не беше трудно да скицира останалото. Редникът беше получил този пакет от някоя любима — майка, сестра, и беше потърсил начин да го опази от изгладнелите си другарчета, които щяха да изгълтат цялото му съдържание за секунди. Вероятно човекът, болен от мъка по дома, си го е разпределял залък по залък в някакъв продължителен мазохистичен ритуал, в който удоволствието и болката са се смесвали с всяка хапка. Или пък просто може да си го е пазил за някой специален случай. След това са дошли двата дни с необичайно силни валежи и човекът е започнал да се притеснява за, ъ-ъ… прекомерното овлажняване на своето тайно съкровище. Излязъл е навън, за да спаси склада с провизиите си, пропуснал е първия ров в тъмното, влязъл е във втория с отчаяна решителност, породена от покачването на водата, разбрал е грешката си твърде късно…
    Тъжно. Малко гадно. Но не и полезно. Майлс въздъхна, прибра лизетите обратно в пакета и забърза обратно към базата. Носеше пакета под мишница, за да го предаде на военния лекар.
    Единствения коментар, който докторът направи, когато Майлс му обясни откритията си, беше:
    — Да. Смърт от глупост. Ясно. — Той разсеяно захапа една лизета и изсумтя.
* * *
    На следващия ден нарядът на Майлс в поддръжката изтече, без да е открил в каналите нещо, което да представлява по-голям интерес от удавника. Навярно така и трябваше да бъде. След още един ден ефрейторът от кабинета на Ан се върна от годишния си отпуск. Майлс откри, че ефрейторът, който работеше в метеорологичния кабинет от две години, беше готов резервоар за информацията, която Майлс беше поглъщал през последните две седмици. Въпреки че не притежаваше носа на Ан.
    Всъщност Ан напусна Лагера на вечния скреж трезвен и се изкачи по транспортната рампа без чужда помощ. Майлс отиде на дока, за да го изпрати, без да е сигурен дали е доволен, или съжалява, че метеорологът си тръгва. Ан обаче изглеждаше щастлив. Мрачното му лице сияеше.
    — И така, накъде, след като свалите униформата? — попита Майлс.
    — На екватора.
    — А? Къде на екватора?
    — Където и да е на екватора — с плам отвърна Ан.
    Майлс се надяваше Ан да избере място, където да има достатъчно твърда земя под краката си.
    На рампата Ан погледна Майлс и се поколеба.
    — Внимавай със Метцов — посъветва го той накрая.
    Предупреждението изглеждаше закъсняло, без да се брои влудяващата му неяснота. Майлс го погледна нетърпеливо изпод повдигнатите си вежди.
    — Съмнявам се името ми да фигурира често в светската му програма.
    Ан се размърда притеснено.
    — Не това имам предвид.
    — Какво имате предвид?
    — Ами… Не знам. Веднъж видях…
    — Какво?
    — Нищо — Ан поклати глава. — Беше много отдавна. В разгара на бунта на Комар ставаха какви ли не дивотии. Но ще е по-добре да не му се пречкаш.
    — И преди съм си имал работа със стари педанти.
    — О, той не е точно педант. Но в него има нещо… Може да бъде опасен по странен начин. Нали никога не си го заплашвал наистина, а?
    — Аз? Да заплашвам Метцов? — лицето на Майлс се сви объркано. Може би неговият нюх го беше подвел и Ан не беше толкова трезвен. — Хайде сега, не може да е чак толкова лош или никога не биха му поверили обучението на новобранци.
    — Той не командва новобранците. С тях пристига техен собствен команден състав, инструкторите докладват на своите собствени командири. Метцов отговаря само за постоянния физически състав на базата. Ти си напорист малък глупак, Воркосиган. Само недей… никога не го предизвиквай или ще съжаляваш. И това е всичко, което ще ти кажа. — Ан млъкна и се заизкачва по рампата.
    „Вече съжалявам“ — искаше да извика след него Майлс. Е, едноседмичното му наказание вече беше изтекло. Сигурно Метцов си мислеше, че трудовият наряд ще унижи Майлс, но всъщност той се беше оказал доста интересен. Потапянето на скатера, е, това вече беше унизително. Това си го беше направил сам. Майлс помаха за последен път на Ан, когато той изчезна в транспортната совалка, и сви рамене. Тръгна обратно през плаца към вече познатата административна сграда.
    След като ефрейторът на Майлс напусна метеорологичния кабинет за обяд, на Майлс му трябваха цели две минути, за да се поддаде на изкушението да начеше крастата, с която Ан беше заразил съзнанието му. Извика официалното досие на Метцов на компютъра. Краткото изброяване на данните, назначенията и повишенията на командващия базата не съдържаше кой знае каква информация, въпреки че по-доброто познаване на историята даваше възможност да се чете и между редовете.
    Метцов беше постъпил в Службите преди трийсет и пет години. Не беше изненадващо, че най-бързото му изкачване по стълбичката на йерархията съвпадаше със завладяването на планетата Комар преди около двайсет и пет години. Богатата на космически проходи, свързващи черни с бели дупки в космоса, планетата Комар беше единствената врата на Бариар за връзка с маршрутите през по-големите галактически преходи. Комар беше доказал своето огромно стратегическо значение за Бариар в началото на века, когато управляващата я олигархия беше приела подкуп от Сетаганда и беше пропуснала нашествието на космическия й флот през проходите си, в резултат на което сетагандците успяха да осъществят десант на Бариар. Отблъскването на Сетаганда беше погълнало времето и усилията на цяло едно поколение на Бариар. В резултат на кървавия урок Бариар беше променил възгледите си по времето на бащата на Майлс. Като неизбежен страничен ефект от осигуряването на вратата на Комар Бариар се беше променил от затънтена cul-de-sac1 планета до малка, но важна галактическа сила и все още се бореше с последствията.
    Метцов някак си беше успял да се включи на печелившата страна по време на Вордарианското претендентство — един чисто бариарски опит отпреди две десетилетия да се изтръгне властта от петгодишния тогава император Грегор и неговия регент. Изборът на другата страна в този граждански сблъсък бе една от възможните причини, довели един явно компетентен офицер до положението да си отбелязва изминалите години с чертички в леда на остров Кирил. Но мъртвият застой в кариерата на Метцов сякаш беше настъпил по време на бунта на Комар, преди шестнайсет години. В досието му нямаше нищо, което дори да намеква за причините, нищо освен една препратка към друго досие. Майлс разпозна кода на Имперска сигурност. Тук удари на камък.
    Или може би не. Майлс сви замислено устни и набра друг код на компютъра си.
    — Операции. Кабинетът на Комодор Джолиф — с официален тон занарежда Иван, докато лицето му се материализираше на видеоекрана. — О, здрасти Майлс. Какво има?
    — Правя малко разследване. Помислих си, че можеш да ми помогнеш.
    — Трябваше да се досетя, че не би се обадил в щаба само за да си побъбрим. Така че какво искаш?
    — Мм… сега сам ли си в кабинета?
    — Да. Старецът се е забил в една комисия. Товарен кораб с бариарска регистрация е конфискуван в центъра Хийгън, на станция Вервейн, по подозрение в шпионаж.
    — Не можем ли да се доберем до него? Да заплашим с организиране на спасителна акция?
    — Не и през Пол. Никакви военни съдове не могат да преминават през техните космически проходи. Точка.
    — Мислех, че сме нещо като приятели с Пол.
    — Да. Нещо като приятели. Но верванийците са заплашили със скъсване на дипломатическите си отношения с Пол, така че полианците са извънредно предпазливи. Странното е, че въпросният товарен кораб няма нищо общо с агентурната ни мрежа. Прилича на напълно изфабрикувано обвинение.
    Политика на космическите проходи. Тактиката на спорните кораби. В курсовете в Имперската академия го бяха обучавали да се изправя точно пред такива предизвикателства. Освен това на тези кораби и космически станции сигурно беше топло. Майлс въздъхна със завист.
    Иван присви очи.
    — Защо питаш дали съм сам?
    — Искам да ми извикаш едно досие. Древна история, не е свързано с текущи събития — успокои го Майлс и избърбори кода за свръзка.
    — А! — Иван беше започнал да го набира, после спря. — Ти да не си луд? Това е досие на Имперска сигурност. Не мога!
    — Разбира се, че можеш. Ти си точно там, нали?
    — Вече не — Иван самодоволно поклати глава. — Цялата информационна система на ИмпСи беше суперзасекретена. Извън нея данни могат да се изнасят само по закодиран филтриращ кабел, който трябва специално да се свърже. За което ще трябва да се подпиша. За което ще трябва да обясня защо ми е необходим и да представя пълномощно. Упълномощен ли си за достъп до такава информация? Не? Ха, така си и помислих.
    Майлс се смръщи разочарован.
    — Сигурно можеш да го извикаш на вътрешната система.
    — На вътрешната — да. Това, което не мога да направя, е да свържа вътрешната система към каквато и да е система отвън за прехвърляне на данни. Така че нямаш късмет.
    — Имаш ли в кабинета компютър, свързан към вътрешната система?
    — Разбира се.
    — Така — нетърпеливо продължи Майлс, — извикай досието, обърни бюрото си и остави двата монитора да си поговорят. Това можеш да направиш, нали?
    Иван се почеса по главата.
    — Ще стане ли?
    — Опитай! — Майлс барабанеше с пръсти, докато Иван влачеше бюрото си и си играеше с фокуса. Сигналът беше с понижена яснота, но се четеше.
    — Ето на. Така си и мислех. Би ли го разлистил?
    Интересно. Изключително интересно. Досието представляваше сбор от секретни доклади от разследване на ИмпСи по повод смъртта на затворник под командването на Метцов. Бунтовник комарианец, който беше убил пазача си и сам бил убит при опит за бягство. Когато ИмпСи бяха изискали тялото на комарианеца за аутопсия, Метцов им предал пепелта, останала след кремацията, с извинението, че ако му било казано преди няколко часа, че тялото е необходимо и т.н., и т.н. Офицерът, водещ разследването, намекваше за незаконни изтезания, може би като отмъщение за убития пазач, но не е бил в състояние да натрупа достатъчно доказателства, за да разшири пълномощията си спрямо бариарските свидетели, между които и някой си младши лейтенант от технически войски Ан. Водещият разследването офицер беше депозирал официален протест срещу решението на своя началник делото да бъде закрито, и всичко сякаш свършваше дотук. Ако имаше още нещо, което може да се прибави към историята, то съществуваше единствено в забележителната глава на Саймън Илиян. Майлс нямаше никакво намерение да се опитва да си осигури достъп до тази секретна картотека. И все пак кариерата на Метцов беше спряла. Замръзнала, в буквалния смисъл на думата.
    — Майлс — Иван го прекъсна за четвърти път, — наистина не мисля, че трябва да правиш това. Това тук е от онези с гриф: „Прережи си гърлото, преди да го прочетеш.“
    — Ако не е трябвало да го правя тогава, защо съм в състояние да го направя? Кабелът все още ти трябва за бързо прехвърляне на данните. Кой истински шпионин ще е толкова тъп да стои в Имперския щаб и да разлиства секретни материали на ръка в очакване да го заловят и разстрелят?
    — Това вече е много! — Иван изтри досието с такъв напорист удар на ръката си, че почти смаза клавиша. Образът на екрана бързо затрептя, докато Иван влачеше бюрото обратно и беше последван от стържене, когато той неистово затърка с ботуша си следите по килима.
    — Не съм направил нищо, чуваш ли?
    — Нямах предвид теб. Ние не сме шпиони — Майлс притихна мрачен. — И все пак… Предполагам, че някой трябва да каже на Илиян за малкия пропуск в плановете на Сигурността.
    — Не и аз!
    — Защо да не си ти? Представи го като брилянтно теоретическо предположение. Може да заслужиш и похвала. Разбира се, не им казвай, че всъщност сме го направили. Или може би, че само сме изпробвали твоята теория,а?
    — Ти — строго каза Иван — си отрова за кариерата. Никога повече не затъмнявай екрана на видеофона ми. Освен вкъщи, разбира се.
    Майлс се ухили и позволи на братовчед си да изчезне. Известно време остана в кабинета, наблюдавайки сменящите се разноцветни видеоизображения на метеорологични карти и мислейки за командира на базата и за всички инциденти, които можеха да се случат с непокорните затворници.
    Е, всичко е било много отдавна. По всяка вероятност след още пет години и самият Метцов щеше да се пенсионира, със статута си на военен с четирийсетгодишен стаж и пенсия, с която да се влее в множеството на досадните старци. Поне за Майлс проблемът изискваше не толкова решение, колкото търпение. Щеше да го надживее. Основната му цел на база „Лазковски“ беше да напусне база „Лазковски“. Тихо като дим. След време Метцов щеше да бъде забравен.
* * *
    През следващите седмици Майлс потъна в сравнително поносимата рутина. С едно изключение. Пристигнаха новобранците. Всичките пет хиляди. В сравнение с тях положението на Майлс се извиси до това на почти човек. Дните станаха по-къси. База „Лазковски“ страдаше от първия истински сняг за сезона, плюс един уа-уа, продължил половин ден. Майлс успя да предскаже точно и двете.
    За късмет Майлс дори беше изместен напълно от положението си на най-известния идиот на острова (нежелана слава, която си беше извоювал като потопи скатера). Това се отдаде на група новобранци, които една нощ успяха да подпалят спалните си помещения, докато си палели пръдните. Направеното от Майлс на офицерското събрание по противопожарна охрана стратегическо предложение да се преборят с проблема посредством организирането на ответен удар в тиловото снабдяване на врага с гориво, с други думи да отстрани боба от менюто, беше пометено с един леден, гневен поглед от генерал Метцов. Все пак по-късно във фоайето един честен капитан от артилерията спря Майлс, за да му благодари, че е опитал.
    Толкова за обаянието на Имперските служби. Майлс се посвети на дълги самотни занимания в метеорологичния кабинет, където изучаваше теорията на хаоса и стените. Бяха изминали три месеца. Оставаха още три. Ставаше все по-тъмно.

ПЕТА ГЛАВА

    Замаян от съня, Майлс скочи от леглото и наполовина се облече, преди да проумее, че наелектризиращият клаксон не е предупреждението за уа-уа. Той се спря с обувката си в ръка. Не беше и пожар или вражеско нападение. В такъв случай не беше негова работа — каквото и да е. Ритмичното пищене престана. Вярно беше. Мълчанието е злато.
    Той погледна проблясващия дигитален часовник. Цифрите претендираха, че е средата на вечерта. Беше спал само около два часа, след като се стовари в леглото си изтощен след дълго пътуване в снежна буря нагоре по острова, за да поправи повреда, причинена от вятъра в Станция 11. Предавателят до леглото му не премигваше с червената си светлина, за да го извести за някакви извънредни задължения, които трябва да изпълни. Можеше отново да си легне.
    Тишината беше загадъчна.
    Той обу и втората бота и подаде глава от вратата. Още двама офицери бяха направили същото и си разменяха мисли за причините за тревогата. Лейтенант Бон се появи откъм квартирата си и премина през коридора. Шубата му се развяваше зад него. Лицето му изглеждаше напрегнато, полуразтревожено, полураздразнено.
    Майлс грабна шубата си и се спусна след него.
    — Трябва ли ви помощ, лейтенант?
    Бон сведе поглед към Майлс и сви устни.
    — Може и да ми потрябва.
    Майлс се пристрои до него, тайничко удовлетворен от безусловното мнение на Бон, че всъщност може и да бъде полезен.
    — Какво става?
    — Някакъв инцидент в бункера за складиране на токсични вещества. Ако е този, за който си мисля, може да се окажем пред истински проблем.
    Те напуснаха офицерските помещения през двойната изолационна врата. Студът сякаш беше изкристализирал в нощта. Хубавият сняг скърцаше под обувките на Майлс и се носеше над земята, навяван от слабия източен вятър. Над тях най-ярките звезди не се даваха на светлините на базата. Двамата се вмъкнаха в скатера на Бон. От устите им излизаше пара, която се разсея, когато сводестият люк на машината се затвори над тях. Бон потегли с голямо ускорение на запад от базата.
    На няколко километра след последните тренировъчни полигони се издигаха като гърбици могили, покрити с торф. В края на един бункер се бяха скупчили превозни средства — два скатера, между тях и този на командващия, противопожарните части на базата и медицински транспорт. Помежду им се движеха светлини от фенерчета. Бон спря и вдигна люка. Майлс го последва бързо. Натрупаният лед хрускаше под обувките му.
    Военният лекар даваше нареждания на двама фелдшери, които товареха увита в одеяло фигура, както и един войник, облечен в черни работни дрехи, който трепереше и кашляше.
    — Унищожете всичко, което носите, още щом стигнете вратата. Всичко — извика той след тях, — одеяла, постелки, шини, всичко. Отивате под обеззаразяващите душове веднага. После ще се притеснявате за счупения му крак. Успокоителното ще му помогне да го понесе, ако ли не, не му обръщайте внимание и продължавайте да търкате. Тръгвам веднага след вас. — Докторът се обърна и потръпна ужасен.
    Бон се насочи към вратата на бункера.
    — Не отваряй това! — в един глас извикаха лекарят и началникът на пожарната. — Вътре няма никой — прибави докторът, — всички са евакуирани.
    — Какво точно се случи? — Бон потърка с ръкавицата си заскреженото прозорче, вградено във вратата и се опита да надзърне вътре.
    — Двама души местеха припасите, за да направят място за новата пратка, която пристига утре — командирът на пожарната, лейтенант на име Яски, застана до него, — обърнали са товарачката си и единият е останал затиснат, със счупен крак.
    — Това е изисквало голяма… изобретателност — каза Бон. Очевидно в ума си прехвърляше механиката на товарачните машини.
    — Трябва да са се забавлявали — нетърпеливо се намеси докторът. — Но това не е най-лошото. Със себе си са повлекли и няколко варела фетин. И най-малко два от тях са се отворили при удара. Вътре всичко е покрито с фетин. Запечатахме бункера по най-добрия начин. Почистването — лекарят издиша — е ваш проблем. Аз изчезвам. — Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълзи от собствената си кожа и да я захвърли заедно с дрехите си. Махна с ръка и забърза към скатера си, за да последва фелдшерите и своите пациенти в медицинското обеззаразяване.
    — Фетин! — възкликна уплашено Майлс. Бон бързо се беше отдръпнал от вратата. Фетинът беше мутагенна отрова, изобретена и замислена като всяващо страх оръжие, но никога, поне доколкото Майлс знаеше, не беше използвана в бойни условия.
    — Мислех, че е излязъл от употреба. Свален от менюто. — В академичния му курс по химически и биологически оръжия, фетинът едва се споменаваше.
    — Излязъл е — мрачно потвърди Бон, — не са го произвеждали от двайсет години. Доколкото зная, това е последният резерв на Бариар. По дяволите, тези варели не би трябвало да се отварят, дори да ги пуснеш от совалка.
    — В такъв случай, тези варели са най-малко на двайсет години — посочи командирът на пожарната.
    — Корозия?
    — Тогава — Бон проточи врат — какво ще стане с останалите?
    — Именно — кимна Яски.
    — Фетинът не се ли разрушаваше при топлина? — попита Майлс нервно, като се увери, че вятърът духа по посока на бункера. — Химическо разграждане до безвредни компоненти. Така поне съм чувал.
    — Е, не точно безвредни — каза лейтенант Яски, — но поне не ти разнищват цялата ДНК в топките.
    — Има ли някакви експлозиви на склад тук, лейтенант Бон? — попита Майлс.
    — Не. Само фетинът.
    — Ако хвърлите две плазмени мини през вратата, фетинът ще се разгради ли напълно, преди покривът да се стопи?
    — Само това остава, да се стопи покрива. Или пода. Ако това нещо някога попадне в лагера… Но ако нагласим мините на бавен режим на изпускане на топлина и хвърлим и няколко килограма неутрален пластин заедно с тях, бункерът може да се запечата от само себе си. — Устните на Бон започнаха да помръдват, докато той пресмяташе наум… — Да, ще стане. Всъщност, това може да се окаже най-сигурният начин да се оправим с този боклук. Особено ако и останалите варели започнат да се разпадат.
    — Зависи в коя посока духа вятърът — вметна лейтенант Яски и като се обърна, се взря в базата, а след това и в Майлс.
    — Очакваме слаб вятър от изток и понижаване на температурата до около седем часа утре сутринта — отговори на погледа му Майлс. — След това ще промени посоката си до северна и ще задуха по-силно. Потенциални условия за уа-уа ще са налице около осемнайсет часа утре вечер.
    — В такъв случай, ако ще го правим по този начин, по-добре ще е да го направим тази нощ — каза Яски.
    — Добре — решително го подкрепи Бон. — Ще събера моите хора. Ти събери своите. Ще взема плановете на бункера, ще изчисля силата на зарядите и скоростта на топлинното изпускане. Ще се срещнем с вас и с шефа на техническото снабдяване в административната сграда след час.
    Бон остави сержанта на командващия пожарната на пост, за да държи всички колкото се може надалече от бункера. Незавидно задължение, но не и непоносимо при настоящите условия. Освен това беше му разрешено да се оттегли в скатера си към полунощ, когато температурата се понижи. Майлс се върна в административната сграда заедно с Бон, за да провери още веднъж посоката на ветровете в метеорологичния кабинет.
* * *
    Майлс обработи последните данни, постъпили в компютрите, за да може да представи на Бон възможно най-точната информация за посоката на ветровете през следващия ден на Бариар. Но преди да вземе разпечатката, той видя Бон и Яски през прозореца. Те бързо се отдалечиха от административната сграда и изчезнаха в мрака. Може би щяха да се срещнат с началника на техническата служба на друго място? Майлс помисли дали да не ги догони, но в новото предвиждане нямаше съществени различия. Наистина ли трябваше да ходи, за да ги гледа как ще обгорят отровното бунище? Би могло да е интересно и поучително, но, от друга страна, сега от него там нямаше нужда. Като единствено дете на родителите си — като баща може би на някой бъдещ граф Воркосиган — можеше да се спори дали изобщо имаше право да се излага на такъв отвратителен мутагенен риск единствено от любопитство. Във всеки случай нямаше признаци, че за базата съществува непосредствена опасност, докато посоката на вятъра не се промени. Или се опитваше да скрие страха си зад логиката? Беше чувал, че предпазливостта е добродетел.
    Вече напълно буден и прекалено объркан, за да може дори да си представи, че съзнанието му ще отстъпи пред съня, той се повъртя из метеорологичния кабинет, а след това се захвана с всички рутинни дела, които сутринта беше оставил настрана заради веселбата около поправката. След един час упорство не беше останало нищо, което дори отдалече да напомня работа. Когато се улови, че с натрапчива упоритост бърше прах от оборудването и полиците, Майлс реши, че е време да си ляга. Без значение дали ще заспи или не. Една движеща се светлина в прозореца привлече погледа му — един скатер спря пред сградата отвън.
    Аха, Бон и Яски се връщат. Вече? Твърде бързо. Или още не са тръгнали? Майлс откъсна пластмасовата бланка с новата прогноза и се спусна по стълбите към кабинета на инженерната част, който беше в дъното на коридора.
    Кабинетът на Бон беше тъмен. Но от кабинета на командващия базата в коридора се процеждаше светлина. Светлина и гневни гласове, които ту се повишаваха, ту стихваха. Майлс стисна бланката и се приближи.
    Вратата към вътрешния кабинет беше отворена. Метцов седеше на бюрото си. Стиснатият юмрук на едната му ръка почиваше върху проблясващата лъскава повърхност. Бон и Яски стояха напрегнати пред него. Майлс предпазливо прошумоля с пластмасовата бланка, за да обяви присъствието си.
    Яски завъртя глава и втренченият му поглед улови Майлс.
    — Изпратете Воркосиган. Той и без друго вече си е мутант, нали?
    Майлс отдаде чест, без да се обръща специално към някого и веднага отговори:
    — Моля за извинение, сър. Не. Не съм. Последният ми сблъсък с бойна отрова причини патологични, а не генетични вреди. Бъдещите ми деца ще бъдат толкова здрави, колкото и вашите. Ъ-ъ… да ме изпратите къде, сър?
    Метцов изгледа сърдито Майлс, но остави без коментар обезпокоителното предложение на Яски. Майлс безмълвно подаде бланката на Бон, който я погледна, направи гримаса и свирепо я напъха в джоба на панталона си.
    — Разбира се, възнамерявам да се разпоредя да носят защитни облекла — раздразнено продължи Метцов, като се обърна към Бон. — Не съм луд.
    — Разбрах това, сър. Но хората отказват да влязат в бункера дори и със защитна екипировка — докладва Бон с равен и твърд глас. — Не мога да ги обвинявам. По моя преценка стандартните предпазни мерки не съответстват на изискванията за защита от фетин. В резултат на молекулярната си маса това вещество има невероятно висока стойност на проникване. Преминава директно през защитените повърхности.
    — Не можете да ги обвинявате? — повтори Метцов удивен. — Лейтенант, вие сте издали заповед. Или поне е трябвало да издадете заповед.
    — Направих го, сър. Но…
    — Но… Допуснали сте да усетят собствената ви нерешителност. Собствената ви слабост. По дяволите! Когато издавате заповед, трябва да заповядвате, а не да шикалкавите.
    — За какво ни е да запазваме фетина? — жално се обади Яски.
    — Приключихме с този въпрос. Това е наше задължение — изсумтя Метцов. — Получили сме заповед. Не можеш да искаш от някого да ти се подчинява, ако ти самият не го правиш.
    Какво е това? Претекст?
    — Със сигурност в Изследователския отдел все още имат рецептата — вмъкна Майлс. Чувстваше, че започва да улавя обезпокоителната тенденция на този спор. — Могат да забъркат още, ако наистина искат. Пресен.
    — Млъквай, Воркосиган — отчаяно изръмжа Бон от ъгълчето на устата си.
    — Ако още веднъж си отворите устата тази вечер, младши лейтенант, за да ни демонстрирате чувството си за хумор, ще натоваря вас с тази задача.
    Устните на Майлс се опънаха върху стиснатите му зъби в непроницаема изцъклена усмивка. Подчинение. „Принц Серж“, напомни си той. Метцов може да си се налива с фетин колкото си иска. Нямаше да се трогне от това.
    Метцов отново се обърна към Бон.
    — Никога ли не сте чували за чудесната стара практика на бойното поле да се застрелва този, който не се подчинява на заповедите на командира си, лейтенант?
    — Аз… Не мисля, че мога да отправя такава заплаха, сър — сковано отговори Бон.
    „А освен това, помисли си Майлс, не сме на бойното поле. Нали?“
    — Техници! — с отвращение каза Метцов. — Не ви казах да отправяте заплахи. Казах ви да стреляте. Дайте им един пример и останалите ще си намерят местата в строя.
    Майлс реши, че и качеството на хумора, който Метцов демонстрираше, също не го интересува особено. Или генералът говореше буквално?
    — Сър, фетинът е силен мутаген — упорито повтори Бон. — Изобщо не съм убеден, че останалите ще се подчинят, независимо колко силна е заплахата. Това е доста безразсъдна тема. Аз… Аз самият не съм склонен да проявявам безразсъдство по такъв въпрос.
    — Виждам — Метцов го изгледа студено. Свирепият му поглед се прехвърли на Яски, който се изпъна още повече. Нямаше накъде да отстъпи. Майлс се опита да стане невидим.
    — Ако вие техниците ще продължавате да се правите на армейски офицери, то имате нужда от един урок как да привикнете на подчинение хората си — реши Метцов. — Двамата вървете и съберете личния си състав пред административната сграда след двайсет минути. Ще направим един старомоден строеви преглед на дисциплината.
    — Вие не… Не мислите сериозно да застреляте някого, нали? — лейтенант Яски беше разтревожен. Метцов се усмихна кисело.
    — Съмнявам се, че ще ми се наложи. — Той се обърна към Майлс. — Каква е в момента температурата навън, метеоролог?
    — Петнайсет под нулата, сър. — Майлс внимаваше да си отваря устата само когато го питат.
    — А вятърът?
    — Източен. Девет километра в час, сър.
    — Много добре — в очите на Метцов пробляснаха вълчи пламъчета. — Свободни сте, господа. Да видим дали този път ще можете да изпълните заповедта.
* * *
    Генерал Метцов стоеше до голия пилон пред административната сграда и втренчено наблюдаваше полуосветения път. Беше увит в шубата си като във вързоп. На ръцете си носеше дебели ръкавици. „Какво търси?“ — чудеше се Майлс. Наближаваше полунощ. Яски и Бон подравняваха хората си за преглед — петнайсет мъже, облечени в термални гащеризони и увити в шубите си.
    Майлс потрепери. Не беше само от студа. Набразденото от белези лице на Метцов изглеждаше ядосано. И уморено. И старо. И страховито. Малко напомняше на Майлс за дядо му, когато имаше лош ден. Въпреки че Метцов всъщност беше по-млад от бащата на Майлс. Изкривяване на закономерността на поколенията: когато Майлс се е родил, баща му е бил на средна възраст; старият генерал — граф Пьотр — понякога изглеждаше като беглец от друга епоха. Сега в действително старомодните дисциплинарни прегледи бяха включени и подплатени с олово гумени противохимически чорапи. Колко ли далече назад в историята на Бариар се ровеше съзнанието на Метцов?
    При някакво движение откъм пътя Метцов обърна глава и замаза яростта си с усмивка. С ужасяващо сърдечен глас той довери на Майлс:
    — Знаете ли, младши лейтенант, във внимателно поддържаното съперничество между различните служби на старата Земя е имало една тайна. В случай на бунт, когато те не са били в състояние да се самоконтролират повече, винаги е можело да накараш армията да стреля срещу флота или обратното. Един скрит недостатък на комбинираните служби, каквито са нашите.
    — Бунт! — Изумлението на Майлс го накара да забрави решението си да говори само когато го питат. — Мислех, че става въпрос за излагане на действие на бойно отровно вещество.
    — Ставаше. За съжаление, благодарение на неумелата намеса на Бон, вече става въпрос за принципи. — Един мускул подскочи в челюстта на Метцов. — Все някога това трябваше да се случи в Новите Служби. Меките Служби.
    Типични приказки на ветераните от Старите Служби. Приказки на стари хора, които си пробутват празни приказки за това, колко корави са били всички в доброто старо време.
    — Принципи ли, сър? Какви принципи? Това е само боклук — задави се Майлс.
    — Това е масов отказ от подчинение на пряка заповед, младши лейтенант. Бунт, по което и да е определение на военното право. За щастие, случки като тези се решават лесно. Ако човек реагира бързо и действа докато са още малки и разпокъсани.
    Движението по пътя се материализира във взвод новобранци, облечени в бялата си камуфлажна зимна екипировка, които маршируваха под командването на сержант от базата. Майлс позна сержанта. Един от приближените хора на Метцов. Стар ветеран, който служеше под командването на Метцов още от бунта на Комар, и който през всичките тези години се беше местил заедно със своя господар.
    Новобранците, забеляза Майлс, бяха въоръжени със смъртоносни невроразрушители, които представляваха ръчни оръжия, предназначени изключително за поразяване на живи цели. През цялото време, което новобранците прекарваха в изучаване на подобни устройства, възможността някой от тях да държи в ръцете си заредено с пълен заряд смъртоносно оръжие беше рядка. Дори и за по-напредналите в обучението си, каквито бяха тези. Майлс можеше да види нервната им възбуда чак оттук.
    Сержантът строи войниците в боен ред за кръстосан огън около скованите техници и излая някаква заповед. Те свалиха оръжията си и ги насочиха. Сребристите отвори на дулата проблясваха на светлината, която разпръскваше наоколо административната сграда. Конвулсивна тръпка премина през хората на Бон. Лицето на Бон беше мъртвешки бледо, а очите му искряха като черен кехлибар.
    — Събличайте се! — през зъби нареди Метцов. Объркване, отказ да повярват на ушите си; само един-двама от техниците схванаха какво се иска от тях и започнаха да се разсъбличат. Останалите ги последваха със закъснение, оглеждайки се несигурно наоколо.
    — Когато отново сте готови да се подчинявате на заповедите — Метцов продължи с висок строевашки глас, който стигаше до всеки, — можете да се облечете и да отидете да работите. Зависи от вас. — Той се оттегли назад, кимна на сержанта и застана свободно, в перфектен строеви стоеж. — Това ще ги поохлади — промърмори той тихо, но достатъчно, за да го долови и Майлс. Метцов изглеждаше като човек, който е напълно сигурен, че няма да остане навън повече от пет минути. Като човек, който вече си мисли за топлата квартира и едно горещо питие.
    Майлс забеляза, че Олни и Патас също са сред техниците, заедно с повечето от гръцки говорещите кадри, които по-рано го бяха тормозили. Останалите ги беше виждал наоколо. С някои от тях беше говорил по време на частното си разследване около миналото на удавника. Други едва познаваше. Петнайсет голи мъже трепереха вече силно. Сухият сняг шумолеше около глезените им. Петнайсет объркани лица започваха да приличат на маски, застинали в ужас. Очите им току се местеха към невропарализаторите, насочени в тях. „Отстъпете!“ — тихо ги подканяше Майлс. — „Не си струва!“ Няколко чифта очи примигнаха към него, след което останаха непоколебимо стиснати.
    Майлс тихо изруга анонимния умник експерт, който беше създал фетина като оръжие за сплашване. Не заради химическите му познания, а заради дълбокото му вникване в бариарската психика. Фетинът със сигурност никога не е бил използван. Можеше и никога да не бъде. Ако някоя клика се опиташе да го вкара в употреба, тя трябваше да се изправи преди всичко срещу себе си и да се разкъса в морални конвулсии.
    Яски, който беше застанал зад хората си, изглеждаше напълно ужасен. Лицето на Бон беше черно като обсидиан и застинало така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Той започна да сваля ръкавиците и шубата си.
    „Не, не, не! — крещеше Майлс наум. — Ако се присъединиш към тях, те никога няма да отстъпят. Ще знаят, че правото е на тяхна страна.“ Груба грешка. Груба… Бон струпа останалата част от дрехите си накуп и пристъпи напред. Влезе в строя, обърна се и впи поглед в очите на Метцов.
    — Така — просъска генералът и присви очи в нов пристъп на бяс. — Призна си вината. Замръзни тогава.
    Как можаха нещата да се влошат до такава степен? И толкова бързо? Сега беше подходящия момент да се сети за някаква работа в метеорологичния кабинет и да се разкара оттук. По дяволите! Само ако тези треперещи копелета отстъпеха… Щеше да преживее нощта без черни точки в досието. Не беше длъжен да стои. Нямаше работа тук…
    Погледът на Метцов се прехвърли върху Майлс.
    — Воркосиган, можете или да вземете оръжие и да бъдете полезен, или се смятайте за освободен.
    Можеше да си тръгне! Можеше ли? Майлс остана неподвижен и сержантът се приближи и пъхна един невропарализатор в ръцете му. Майлс го вдигна. Все още се бореше с неспособността си да изстиска някаква мисъл от главата си. Умът му внезапно се беше превърнал в каша. Все пак му беше останал толкова, че да провери дали предпазителят е вдигнат, преди да насочи оръжието към замръзващите мъже. Държеше го, без да се прицелва в някого.
    „Това няма да е бунт! Това ще е клане!“
    Един от въоръжените новобранци нервно се изкикоти. Какво ли им беше казано, че вършат? Какво вярваха, че вършат? Осемнайсет-деветнайсет годишни. Можеха ли изобщо да различат една углавна заповед? И ако можеха, знаеха ли как да реагират?
    А Майлс можеше ли?
    Ситуацията беше двусмислена, в това беше проблемът. Не пасваше напълно с разпоредбите. Майлс знаеше за углавните заповеди. Всеки випусник на академията знаеше за тях. В средата на всяка година баща му идваше лично и изнасяше еднодневен семинар на тази тема пред курсантите от горните курсове. С Имперски декрет той беше превърнал семинара в задължителен. Още като регент. Какво точно представлява углавната заповед и как да не й се подчиним. Семинарът се онагледяваше със запечатани на лента доказателства от различни, вече анализирани исторически случаи и с лоши примери, включително и гибелната Солстиска Сеч, която адмиралът беше командвал лично. По време на тази част на един или двама кадети неизменно им се налагаше да излязат, за да повърнат.
    Останалите инструктори мразеха Деня на Воркосиган. След него в продължение на седмици преподаването им биваше подривано по изтънчен начин. Една от причините, поради която адмирал Воркосиган не провеждаше семинара си по-късно през годината, беше, че няколко седмици след него почти винаги трябваше да се връща, за да уговаря някой обезверен кадет да не се отказва точно накрая на своето обучение. Доколкото на Майлс му беше известно, тази лекция на живо се изнасяше само пред кадетите от академията, въпреки че баща му се канеше да я запечата на холографска лента и да я направи част от основното обучение навсякъде в Службите. Част от семинара беше откровение дори и за Майлс.
    Но това… Ако техниците бяха цивилни лица, Метцов със сигурност щеше да греши. Ако това се беше случило по време на война, докато са под ударите на вражески сили, Метцов можеше да е в правото си. Нещо повече, за него щеше да е дълг. Случаят беше някъде по средата. Войниците не се подчиняваха, но мирно. Не се виждаше никакъв враг. Не съществуваше и безусловната ситуация на психологическа заплаха за живота на базата (с изключение на техния живот), въпреки че ако посоката на вятъра се променеше, това също можеше да претърпи промяна. „Не съм готов за това. Не още. Не толкова скоро.“ Кое беше вярното решение?
    „Кариерата ми…“ В гърдите му се надигна клаустрофобична вълна на паника, като на човек, който си е заклещил главата в тръба и не може да я измъкне. Невропарализаторът трепереше съвсем леко в ръката му. Над параболичния рефлектор виждаше Бон, който стоеше ням, вече твърде премръзнал, дори за да спори. В групата на голите мъже започнаха да побеляват уши, пръсти и крака. Един от мъжете се сви в тръпнещо кълбо, но не направи никакво движение, за да оцелее. Дали непреклонността на Метцов вече не се беше посмекчила?
    В момент на лудост през съзнанието на Майлс премина видението как сваля с палец предпазителя и застрелва Метцов. А после какво? Да изпозастреля и новобранците? Не би било във възможностите му да се справи с всички, преди те да го застрелят.
    „Може би съм единственият войник под трийсет тук, който някога е убивал враг. В битка или не.“ Новобранците можеше да открият огън от невежество или от чисто любопитство. Не знаеха достатъчно, за да не го направят. „Това, което направим през следващия половин час, ще се повтаря отново и отново в главите ни, докато не престанем да дишаме.“
    Можеше да опита да не прави нищо. Просто да следва заповедите. Докъде можеше да затъне, ако просто следваше заповедите? Всеки командир, с когото някога се е съгласявал… Не! Трябваше да следва заповедите, но по-добре. „Дали ако просто се подчиняваш сляпо, твоята корабна служба ще ти хареса, младши лейтенант Воркосиган? Ти и твоята глутница замръзнали духове. Поне никога няма да си сам…“
    Все още с оръжието в ръка Майлс се промъкна назад, извън погледа на Метцов и новобранците. В очите му засмъдяха сълзи и замъглиха погледа му. От студа е, без съмнение.
    Той седна на земята. Свали ръкавиците и ботите си. Остави шубата си да падне на земята и съблече ризата си. Постави панталона си и термалното бельо върху купа и внимателно положи невропарализатора върху тях. Пристъпи напред. Усещаше скобите на краката си като ледени висулки, които се забиват в прасците му.
    „Мразя мирния протест. Наистина, наистина го мразя.“
    — Какво по дяволите си мислиш, че правиш, младши лейтенант — изръмжа Метцов, когато Майлс изкуцука покрай него.
    — Ще разтуря това тук, сър — с твърд глас отвърна Майлс. Дори и сега някои от треперещите техници се отдръпнаха от него като че ли деформациите му можеха да са заразни. Все пак Патас не се отдръпна. Нито пък Бон.
    — Бон опита този блъф. Сега съжалява. Няма да стане и при теб, Воркосиган — гласът на Метцов също трепереше, обаче не от студа.
    „Трябваше да кажете «младши лейтенант»“. Какво има в едно име? Майлс видя как този път новобранците се слисаха. През строя им сякаш премина вълна. Не, при Бон не се беше получило. Майлс сигурно беше единственият човек тук, при когото подобна индивидуална намеса можеше да даде резултат. Зависи колко далече беше отишъл Метцов до момента.
    Сега Майлс заговори както заради Метцов, така и заради новобранците:
    — Възможно е, макар и да е малко вероятно, военното контраразузнаване да не разследва смъртта на лейтенант Бон и хората му. Може да фалшифицирате архива, да заявите, че е някакъв инцидент. Аз обаче ви гарантирам, че Имперска сигурност ще разследва моята смърт.
    На лицето на Метцов се изписа особена усмивка.
    — Представи си, че не останат свидетели, които да се оплачат?
    Сержантът на Метцов изглеждаше толкова непреклонен, колкото и господарят му. Майлс си помисли за Ан. Пияния Ан. Тихия Ан. Какво е видял Ан преди много време, когато на Комар е вилнеела лудостта? От кой вид оцеляващи свидетели е бил? Вероятно от виновните?
    — С-с-с-съжалявам, сър, но аз виждам поне десет свидетели зад тези невропарализатори. — Сребристите параболи от този нов ъгъл изглеждаха огромни, като сервизни чинии. Смяната на гледната точка действаше невероятно проясняващо. Вече нямаше никакви двусмислия. — Или предлагате да екзекутирате наказателния си взвод, а след това да се застреляте? — продължи Майлс. — Имперска сигурност ще изцеди душата на всички наоколо. Не можете да ме накарате да млъкна. Жив или мъртъв ще свидетелствам. От моята уста, или от вашата, или пък от техните — ще свидетелствам.
    По тялото на Майлс пробягаха тръпки. Удивително какъв беше ефектът от този просто нищожен повей на вятъра при тази температура. Той се опита да не допусне гласът му да затрепери, за да не би студът да бъде взет за страх.
    — Бих казал, че това е малка утеха, ако… хм… си позволите да замръзнете, младши лейтенант. — Тежкият сарказъм на Метцов стържеше по нервите на Майлс. Човекът все още си въобразяваше, че печели.
    Луд.
    Майлс вече чувстваше особена топлина в голите си ходила. Миглите му бяха покрити с лед. Настигаше останалите — вече премръзнали до смърт — бързо, без съмнение в резултат на по-малкото си тегло. Тялото му се покриваше с пурпурно-синкави петна.
    Покритата със сняг база беше толкова тиха. Почти можеше да долови шумоленето на отделните снежинки, които се носеха по заледения горен слой на снега. Почти можеше да чуе треперенето на костите на всеки един от мъжете около себе си и да различи плиткото уплашено дишане на новобранците. Времето се точеше, сякаш нямаше край.
    Би могъл да заплаши Метцов. Да разчупи самодоволството му с тъмни намеци за Комар. „Истината ще излезе наяве…“ Би могъл да се позове на ранга и поста на баща си. Би могъл… По дяволите! Метцов трябваше да разбере, че е отишъл твърде надалеч, независимо колко беше обезумял. Неговият блъф с прегледа на дисциплината се беше провалил и сега Метцов се придържаше към него, защитавайки авторитета си безсърдечно, и както изглежда, до смърт. „Може да бъде опасен по особен начин, ако истински го заплашиш…“ През садизма му беше трудно да се види скрития отдолу страх. Но той трябваше да е там отдолу… Подтикването не беше успяло. Метцов беше буквално окаменял от упорство. А дали нямаше да успее да го подлъже…?
    — Но само помислете, сър — Майлс започна със запъване, но думите му прозвучаха убедително. — Какви ще са вашите предимства, ако спрете дотук. Сега имате явни доказателства за метежнически, ъ-ъ… заговор. Можете да ни арестувате и да ни хвърлите в затвора. Това е по-добро отмъщение, тъй като не губите нищо. Аз губя кариерата си, ще бъда позорно уволнен и вероятно хвърлен в затвора — смятате ли, че не бих предпочел да умра? Военното контраразузнаване ще се погрижи за останалото вместо вас. Получавате всичко.
    Беше налапал стръвта. Майлс го виждаше в червеникавия блясък, който избледня от присвитите му очи, в лекото привеждане на досега неумолимо изправената глава. Не биваше отново да подтиква Метцов към собственото му безумие. Трябваше да установи границата и да не я пристъпва. „Да чака…“
    Метцов приближи. Тялото му се извисяваше в полумрака, увенчано от ореола на собствения му дъх.
    Гласът му се сниши, така че да го чуе единствено Майлс.
    — Мекушав отговор, типичен за Воркосиган. Баща ти прояви мекушавост с комарианската измет. За нея заплатихме с живот. Военен съд за малкото момченце на адмирала, това може да затрие и по-големи светци от содомит като теб, а?
    Майлс преглътна замръзналата си слюнка. „Тези, които не познават своята история, мярна се в главата му, са обречени непрестанно да се месят в нея.“
    Уви, по всичко изглеждаше, че така е и с онези, които я познаваха.
    — Запечатайте проклетия разлив на фетин — прошепна дрезгаво той — и ще разберете.
    — Всички сте арестувани — внезапно изрева Метцов и раменете му се прегърбиха, — обличайте се.
    Останалите изглеждаха замаяни от облекчение. След един последен изпълнен с несигурност поглед към невроразрушителите те се спуснаха към дрехите си и започнаха да ги надяват с отчайващо несръчни премръзнали ръце. Но Майлс беше видял края още преди шейсет секунди в очите на Метцов. Това му напомни за една от дефинициите на баща му. „Оръжието е устройство, което служи за промяна на вражеското съзнание.“ Съзнанието беше първото и последното бойно поле. Това между двете беше просто врява.
    Когато Майлс се появи гол на централната сцена и прикова вниманието върху себе си, лейтенант Яски се възползва от възможността да се измъкне тихо в административната сграда, от където проведе няколко отчаяни телефонни разговора. В резултат на това командващият новобранците, военният лекар и първият заместник на Метцов пристигнаха, решени да убедят, а може би и да успокоят или обуздаят Метцов. Но дотогава Майлс, Бон и техниците бяха вече облечени и маршируваха, препъвайки се, към затворническия бункер под зорките очи на невроразрушителите.
    — Трябва ли д-да т-ти благодаря за това? — обърна се Бон към Майлс. Зъбите му тракаха. Краката и ръцете им се полюшваха като парализирани чуканчета. Той се облегна на Майлс, а Майлс увисна на него и двамата продължиха заедно, препъвайки се.
    Като на умряло Майлс изграчи през вкочанените си устни:
    — Получихме това, което искахме, а? Ще запечата фетина на място, преди вятърът да промени посоката си на сутринта. Никой няма да умре. На никой няма да му се пресекат яйцата. Спечелихме. Така мисля.
    — Никога не съм си представял — изхриптя Бон, — че ще срещна някой по-луд от Метцов.
    — Не съм направил нищо, което и ти да не си направил — възрази Майлс. — С изключение на това, че при мен се получи. Донякъде. Във всеки случай на сутринта всичко ще изглежда другояче.
    — Да. По-зле — навъсено предрече Бон.
* * *
    Майлс рязко се сепна от неудобната си дрямка на койката в килията си, когато вратата се отвори със съскане. Водеха Бон обратно.
    — Колко е часът там навън, лейтенант? — Майлс потърка небръснатото си лице.
    — Зазорява се. — Лицето на Бон изглеждаше така бледо, наболо и престъпно, както се чувстваше и Майлс. Той се отпусна на койката си и изсумтя от болка.
    — Какво става?
    — Навсякъде е пълно с хора на ВКР. Пуснали са един капитан от континента. Изглежда той е шефът. Току-що е пристигнал. Струва ми се, че Метцов го наговаря. Засега само снемат показания.
    — Те ли ще се погрижат за фетина?
    — Аха — Бон се изкикоти ехидно. — Изведоха ме само, за да го проверя и да се разпиша. Бункерът е заприличал на малка спретната фурна.
    — Младши лейтенант Воркосиган, търсят ви — обади се пазачът, който беше довел Бон. — Елате с мен.
    Майлс се изправи на крака. Костите му пропукаха.
    — Ще се видим по-късно, лейтенант. — Той се отправи с накуцване към вратата на килията.
    — Добре. Ако навън мернеш някой със закуска, защо не използваш политическото си влияние, за да го изпратиш насам, а?
    Майлс се усмихна безрадостно.
    — Ще опитам.
    Той последва пазача по късия коридор на затвора. Затворът на база „Лазковски“ трудно можеше да бъде определен като особено сигурен. Той се различаваше от жилищните бункери единствено по това, че вратите се заключваха само от външната страна и нямаше прозорци. Обикновено времето бе по-добър страж от каквито и да е защитни прегради, да не говорим за петстотин километровия ров леденостудена вода, който заобикаляше острова.
    Кабинетът на службата за сигурност на базата тази сутрин беше оживен. Двама непознати с мрачни физиономии чакаха до вратата: лейтенант и огромен сержант с отличителния знак на Имперска Сигурност на лъскавите си униформи. Имперска Сигурност, не военното контраразузнаване. Личната Сигурност на Майлс, тази, която беше охранявала неговото семейство през целия политически живот на баща му. Майлс ги погледна със задоволство.
    Отговорникът на базата по сигурността изглеждаше притеснен. Конзолата на бюрото му беше включена и премигваше.
    — Младши лейтенант Воркосиган, сър. Необходим ми е отпечатък от дланта ви върху това тук.
    — Добре. Какво е това?
    — Пътните заповеди, сър.
    — Какво? О… — Майлс вдигна облечените си в найлонови ръкавици ръце. Поколеба се за секунда. — Коя?
    — Предполагам, че дясната ще свърши работа, сър.
    Майлс изпита известно затруднение, докато свали ръкавицата от дясната си ръка. Лявата му ръка не му се подчиняваше. Ръката му лъщеше от медицинския гел, който уж лекуваше премръзвания. Тя беше подута, на червени нетна и изглеждаше осакатена, но лекарството май действаше. Вече всичките му пръсти се свиваха. Трябваше да притисне дланта си към картата си за самоличност три пъти, преди компютърът да го разпознае.
    — Сега вашата, сър — отговорникът кимна на лейтенанта от Имперска сигурност. Служителят на ИмпСи постави ръката си на картата и компютърът потвърди самоличността му. Той вдигна ръката си и се взря със съмнение в лъщящото лепнещо вещество, напразно се огледа наоколо за някаква кърпа и тайничко я избърса в панталона си точно зад кобура на стънера си. Отговорникът нервно мацна картата с ръкава на униформата си и докосна своя интерком.
    — Радвам се да ви видя, момчета — обърна се Майлс към офицера от ИмпСи. — Де да бяхте тук и снощи.
    — Аз съм само куриер, младши лейтенант. — Лейтенантът не се усмихна в отговор. — Нямам право да обсъждам вашия случай.
    Генерал Метцов влетя през вратата откъм вътрешния кабинет със снопче пластмасови бланки в ръка и един капитан от ВКР до себе си. Капитанът предпазливо кимна на своя колега от ИмпСи.
    — Добро утро, младши лейтенант Воркосиган. — Генералът беше почти засмян. Погледът му не се промени, когато попадна на Имперска сигурност. По дяволите, ИмпСи би трябвало да карат този полуубиец да трепери в бойните си ботуши. — Изглежда в този случай има някаква подробност, която дори и аз не съм разбрал. Когато един лорд Вор се замесва във военен метеж, автоматически следва обвинение в държавна измяна.
    — Какво? — Майлс преглътна, за да усмири гласа си, който внезапно беше изтънял. — Лейтенант, не съм арестуван от Имперска сигурност, нали?
    — Задържан сте, докато продължава разследването — официално заяви лейтенантът.
    — Докога?
    — За неопределено време.
    Лейтенантът се отправи към вратата. Сержантът го последва. По необходимост Майлс също тръгна след тях.
    — Къде? — отчаяно питаше той.
    — В Щаба на Имперска сигурност.
    „Ворбар Султана!“
    — Трябва да си взема нещата…
    — Квартирата ви вече беше освободена.
    — Ще се връщам ли пак тук?
    — Не знам, младши лейтенант.
    Когато скатерът ги остави на совалковия док, късната зора прорязваше Лагера на вечния скреж със сиви и жълти шарки. Доорбиталната куриерска совалка на Имперска сигурност лежеше на заледения цимент като хищна птица, случайно озовала се в гълъбарник. Гладка, черна и смъртоносна, тя сякаш разкъсваше звуковата бариера просто като си стоеше там. Пилотът очакваше със запалени двигатели.
    Майлс се затътри непохватно по рампата след сержант Овъркил. Студените белезници се впиваха в китките му. Ледените кристали танцуваха, носени от североизточния вятър. От особеното сухо пощипване в синусите си Майлс разбра, че тази сутрин температурата ще се стабилизира. Мили Боже! Беше крайно време да се маха от този остров.
    Майлс за последен път дълбоко си пое дъх. Вратата на совалката с просъскване се затвори зад тях. Вътрешността й сякаш беше тапицирана с дебел пласт тишина, през който дори и воят на двигателите едва проникваше.
    Поне беше топло.

ШЕСТА ГЛАВА

    Есента във Ворбар Султана беше чудесен сезон и днешният ден го доказваше. Синевата на въздуха беше разкошна, температурата приятна. Дори и индустриалният пушек не миришеше неприятно. Есенните цветя още не бяха повяхнали, но листата на внесените от Земята дървета бяха променили цвета си. Преди да го натикат в един от задните входове на огромната сграда — Щаба на Имперска сигурност, Майлс зърна едно от тях. След това вратата хлопна зад него. Той се опита да запази образа на това дърво за в случай, че никога повече не го види.
    Лейтенантът извади пропуски, които ускориха преминаването на Майлс и сержанта покрай часовите на входа и ги отведоха в лабиринт от коридори, през който се добраха до два асансьора. Влязоха в този, която водеше нагоре. Така. Значи не го водеха направо в някоя от килиите на свръхохранявания затворнически корпус под сградата. Той се досети какво може да означава това и загледа асансьора, който водеше надолу, с копнеж.
    Бяха въведени в един от кабинетите на по-горните нива. Минаха покрай капитан от ИмпСи и влязоха във вътрешното помещение на кабинета. Слаб мъж с приятен външен вид, в цивилно облекло, седеше пред огромната компютърна конзола на бюрото си и разглеждаше някакво изображение. Кестенявата му коса започваше да посребрява по слепоочията му. Той вдигна очи към ескорта на Майлс.
    — Благодаря ви, лейтенант. Сержант, можете да си вървите.
    Овъролт откачи Майлс от китката си.
    — Ъ-ъ… дали ще сте в безопасност, сър? — попита лейтенантът.
    — Надявам се — сухо отвърна мъжът.
    „Да, ами аз!“ — безмълвно проплака Майлс. Двамата войници напуснаха и оставиха Майлс сам, мръсен, небръснат, все още облечен в черния си гащеризон, който леко вонеше. Беше го надянал едва… Кога… Снощи? Лицето му носеше следите от суровия климат, ръцете му бяха подути, а краката му все още бяха увити в найлона на медицинските превръзки… Пръстите на краката му се свиваха и шляпаха в медицинския гел. Беше без ботуши. По време на двучасовия полет със совалката беше дремал на пресекулки в изнемогата си и сега съвсем не изглеждаше освежен. Гърлото му беше пресъхнало, чувстваше синусите си натъпкани с памук, а гърдите го боляха при всяко вдишване.
    Почти всички на Бариар се страхуваха от името на този човек, въпреки че малцина бяха виждали лицето му. Този ефект беше внимателно създаден от самия Илиян, който го изгради отчасти, но само отчасти, върху наследството на неговия страховит предшественик — легендарния шеф на Сигурността Негри. Илиян и неговият отдел бяха осигурявали безопасността на бащата на Майлс през двайсетте години на неговата политическа кариера и бяха сгрешили само веднъж — през нощта на гибелното нападение със солтоксин. Майлс не знаеше да съществува някой, от когото Илиян да се страхува, с изключение на майка му. Веднъж Майлс беше попитал баща си дали това е от чувството за вина заради солтоксина, но граф Воркосиган беше отговорил с не. Било просто траен ефект от ярките първи впечатления. Майлс беше наричал Илиян „чичо Саймън“ през целия си живот, преди да влезе в Службите. След това го наричаше „сър“.
    Сега, като гледаше лицето на Илиян, Майлс си помисли, че най-после като че ли му се удава да улови разликата между „ядосан“ и „бесен от яд“.
    Илиян приключи с инспекцията си, поклати глава и изпъшка:
    — Чудесно. Просто чудесно.
    Майлс си прочисти гърлото.
    — Аз наистина… наистина ли съм арестуван, сър?
    — Това е, което трябва да реши тази среща — въздъхна Илиян и се облегна в стола си. — На крак съм от два след полунощ заради тази лудория. Слуховете са плъзнали навсякъде из Службите. Видеофонната мрежа едва смогва да ги разпространи. Фактите изглежда се видоизменят на всеки четирийсет минути, като бактерии. Надали би могъл да си избереш по-малко публичен начин за собственото си саморазрушение, а? Какво… Да речем опит за покушение над императора с джобно ножче и по време на парада по случай рождения му ден или пък, да кажем, да изнасилиш овца на Големия площад през пиковите часове?
    Сарказмът се стопи и отстъпи място на истинска болка.
    — Той хранеше такива надежди за теб. Как можеш да го предаваш по този начин?
    Нямаше нужда да пита кой е „той“. „Воркосиган.“
    — Аз не… не мисля, че съм го предал, сър. Не знам.
    На компютърната конзола на Илиян премигна светлинка. Той изпусна дъха си и като погледна остро към Майлс, натисна едно копче. Втората врата към кабинета, скрита в стената вдясно от бюрото му, се плъзна безшумно и двама мъже в парадни униформи бързо пристъпиха.
    Министър-председателят адмирал граф Арал Воркосиган носеше униформата си така естествено, както животното носи своята кожа. Беше не по-висок от среден на ръст, набит, с посивяла коса и широка челюст. Тялото му беше покрито с белези. Приличаше на гангстер и при все това имаше най-проницателните очи, които Майлс беше виждал някога. Придружаваше го адютантът му, висок рус лейтенант на име Жол. Майлс се беше запознал с Жол по време на последния си домашен отпуск. Това беше идеалният офицер. Смел и блестящ. Беше служил в космоса, награден за проявена смелост и бързи реакции при някакъв ужасен инцидент на борда, преминал през Главния щаб по време на възстановяването си от получените наранявания и бързо издигнат като личен военен секретар от министър-председателя, който имаше набито око за изгряващи таланти. При великолепието му челюстта ти увисваше до ботушите. При този външен вид трябваше да снима рекламни клипове за донаборници. Майлс въздишаше от безнадеждна ревност всеки път, когато го мернеше.
    — Благодаря, Жол — измърмори на адютанта си граф Воркосиган, щом очите му намериха Майлс. — Ще се видим в кабинета.
    — Да, сър. — Освободен по този начин, Жол пристъпи обратно през вратата. На излизане хвърли разтревожен поглед през рамо към Майлс и началника си. Вратата отново изсъска и се плъзна на мястото си.
    Илиян все още не освобождаваше копчето на бюрото си.
    — Официално ли си тук? — попита той граф Воркосиган.
    — Не.
    Илиян изключи нещо — устройство за запис, досети се Майлс.
    — Много добре — тонът му беше наситен съмнение.
    Майлс поздрави баща си по устава. Баща му пренебрегна този поздрав и го прегърна сериозно, без да каже и дума, после седна на единствения свободен стол в стаята и кръстоса ръце и крака.
    — Продължавай, Саймън.
    Илиян, когото бяха прекъснали по средата на нещо, което по преценка на Майлс той беше замислил като истинска класическа поема, прехапа устната си разочаровано.
    — Слуховете настрана — обърна се той към Майлс, — какво наистина се случи снощи на онзи проклет остров?
    По възможно най-безпристрастния и сбит начин, на който беше способен, Майлс описа събитията от предишната нощ, като започна с разлива на фетин и завърши със своя арест (задържане), кое точно — щеше да бъде решено от Имперска сигурност. По време на цялата рецитация баща му не каза нищо, само разсеяно въртеше химикалката си в ръка, почукваше се по коляното и пак го завърташе. Отново и отново.
    Когато Майлс свърши, настъпи тишина. Химикалката докарваше Майлс до умопомрачение. Искаше му се баща му да беше оставил настрана шибаното нещо или да го беше изпуснал, или каквото и да е.
    Баща му мушна химикалката обратно в горния джоб на куртката си, слава Богу! Облегна се назад, събра върховете на пръстите си и се намръщи.
    — Дай да си изясним това. Казваш, че Метцов е прескочил йерархията в командването и е упражнил насилие над новобранци, като ги е заставил да изпълняват ролята на негов наказателен взвод?
    — Над десет от тях. Не знам дали са били доброволци или не. Не бях там за тази част.
    — Новобранци — лицето на граф Воркосиган беше мрачно. — Момчета.
    — Дрънкаше нещо за това, че било като армията срещу флота на старата Земя.
    — Хм? — почуди се Илиян.
    — Не мисля, че Метцов беше твърде устойчив, когато беше заточен на остров Кирил след неприятностите си в бунта на Комар. Петнайсет години размисъл не са му помогнали да се стабилизира.
    Майлс се поколеба.
    — Дали… генерал Метцов изобщо ще бъде разпитан за своите действия, сър? Или пак ще се изплъзне, както след бунта на Комар?
    — Генерал Метцов, според собствените ти думи, е увлякъл взвод осемнайсет годишни момчета в нещо, което е било на косъм от масово убийство по особено жесток начин.
    Майлс кимна при спомена за това. Острата болка от разнообразните агонии все още прорязваше тялото му.
    — За този грях няма дупка достатъчно дълбока, за да го скрие от моя гняв. Ще бъдат взети мерки — граф Воркосиган беше ужасяващо мрачен.
    — Ами Майлс и метежниците? — попита Илиян.
    — Страхувам се, че ще трябва по необходимост да ги третираме като отделен случай.
    — Или два отделни случая — подсказа Илиян.
    — Хм. И така, Майлс, разкажи ми за мъжете от другата страна на дулата.
    — Техници, сър. Повечето от тях. Много гърци.
    Илиян трепна.
    — Боже Господи! Този човек изобщо ли няма политически усет?
    — Аз поне не съм забелязал. Помислих си, че това ще е проблем. — Майлс беше мислил за това по-късно, докато лежеше буден на койката в килията си, след като медицинската група си беше тръгнала. Другите политически отклонения бяха минали през главата му. Повече от половината от бавно замръзващите техници бяха от гръцки говорещото малцинство. Без съмнение щяха да обвинят генерала, че като е възложил почистването на гърчолята, е извършил расистки саботаж. Езиковият сепаратизъм щеше да се превърне в улични вълнения и клане. Още смърт — хаос, който щеше да отеква в бъдещето като последиците от клането на Солстис?
    — Хрумна… хрумна ми, че ако умра заедно с тях, поне щеше да е кристално ясно, че не е било някакъв заговор на правителството ви или на олигархията Вор. Така че ако оживеех, щях да спечеля, ако ли не — също щях да спечеля. Или поне да служа. Един вид стратегия.
    Най-великият стратег на Бариар за века разтри слепоочията си като че ли го боляха.
    — Е… един вид, да.
    — Какво ще стане сега, сър? — Майлс преглътна. — Ще бъда ли обвинен в държавна измяна?
    — Втори път само за четири години? — отвърна Илиян. — Не, по дяволите. Няма още веднъж да се подложа на това. Просто ще изчезнеш, докато случаят се позабрави. Къде, все ще не съм решил. Остров Кирил отпада.
    — Радвам се да го чуя — Майлс присви очи. — А останалите?
    — Новобранците? — попита Илиян.
    — Техниците. Моите… съратници в метежа.
    Илиян потрепера при произнасянето на думата.
    — Ще бъде изключително несправедливо, ако се изплъзна по линията на някаква привилегия на Вор и ги оставя да операт пешкира сами — добави Майлс.
    — Един публичен скандал около процеса ти ще разруши центристката коалиция на баща ти. Моралните ти скрупули може и да са достойни за възхищение, Майлс, но не съм сигурен, че мога да си ги позволя.
    Майлс се втренчи твърдо в министър-председателя граф Воркосиган.
    — Сър?
    Граф Воркосиган остана замислен, прехапал долната си устна.
    — Да, бих могъл да отменя обвиненията към тях с Имперски указ, въпреки че това ще повлече след себе си други последствия. — Той се приведе съсредоточено напред. Очите му проникваха в Майлс.
    — Никога повече не би могъл да служиш. Слуховете ще се разнесат навсякъде дори и без процес. След това няма да има командир, който да те вземе под свое командване. Никой няма да ти вярва, че си истински офицер, а не артефакт, предпазван от специална привилегия. Не мога да поискам от никого да те командва при условие, че постоянно трябва да се озърта през рамо.
    Майлс въздъхна дълбоко.
    — В известен смисъл те бяха мои подчинени. Направи го. Отмени обвиненията.
    — В такъв случай ще подадете ли оставка? — настоя Илиян. Не изглеждаше добре.
    Майлс се почувства зле. Усети как започва да му се повдига. Стана му студено.
    — Да — гласът му беше изтънял. Илиян внезапно изостави замисления си поглед н вдигна очи към компютърната си конзола.
    — Майлс, откъде знаеш за съмнителната дейност на генерал Метцов по време на бунта на Комар? Този случай беше засекретен.
    — Ах, Иван не ви ли каза за малката пролука в картотеките на ИмпСи, сър?
    — Какво?
    „Проклетият Иван!“
    — Може ли да седна, сър? — отпаднало попита Майлс. Главата му се пръскаше, а стаята се люлееше под краката му. Без да изчака разрешение, той седна с кръстосани крака на килима, премигвайки на парцали. Разтревожен, баща му понечи да му помогне, но се сдържа. — Направих някои проверки около миналото на Метцов заради нещо, което ми каза лейтенант Ан. Между другото, горещо ви препоръчвам, когато се заемете с Метцов, първо да подложите Ан на кръстосан разпит. Знае повече, отколкото казва. Предполагам, че ще го намерите някъде на екватора.
    — Картотеките ми. Майлс!
    — О, да. Ами… Излиза, че ако обърнеш една от секретните конзоли с лице към някоя от конзолите за свръзка навън, можеш да прочетеш секретните досиета от кое да е място, включено във видеомрежата. Разбира се, трябва да имаш някого в Главния щаб, който да може и иска да нагласи екраните и да извика материала вместо теб. Не можеш и да презаписваш. Но, ъ-ъ… мислех, че би трябвало да го знаете, сър.
    — Перфектна сигурност — гласът на граф Воркосиган беше сподавен. Майлс с изненада разбра, че беше такъв заради потиснатия кикот.
    Илиян изглеждаше така, сякаш току-що е захапал лимон.
    — Как — започна той, после спря и свирепо изгледа графа, — как го измисли?
    — Беше очевидно.
    — Херметическа секретност, нали така каза? — измърмори граф Воркосиган и направи неуспешен опит да потисне напиращия смях. — Най-скъпата измисляна досега. Осигурена срещу най-хитрите вируси и най-сложните подслушвателни устройства. А двама младши лейтенанти си ровят из нея, както си искат?
    Илиян се озъби на предизвикателството.
    — Не съм обещал, че ще е защитена от идиоти!
    — Ех, човешкият фактор — въздъхна граф Воркосиган и изтри очите си. — Ще поправим дефекта, Майлс. Благодаря ти!
    — Ти си едно проклето разцентровано оръдие, момче, което стреля във всички посоки — изръмжа Илиян и проточи врат, за да погледне към мястото, където седеше Майлс, отпуснат като ненужен куп парцали. — Това плюс предишната ти лудория с онези проклети наемници… — домашният арест не е достатъчен. Няма да мога да заспя, докато не се убедя, че си затворен в килия и ръцете ти са вързани зад гърба.
    Майлс, който си мислеше, че в момента е напълно способен на убийство за един приличен сън, успя само да свие рамене. Може би ще успее да убеди Илиян по-скоро да го остави в тази приятна тиха килия.
    Граф Воркосиган се беше умълчал. В умислените му очи започваше да се разгаря особен плам. Илиян също забеляза изражението му и спря.
    — Саймън — обърна се към него графа, — няма съмнение, че ИмпСи ще трябва да продължи да наблюдава Майлс. — За негово добро, както и за мое.
    — И за доброто на императора — строго допълни Илиян. — Също и за доброто на Бариар. И на невинните зрители.
    — Но какъв по-добър, по-непосредствен и ефикасен начин за наблюдението му може да има за Сигурността от това той да е назначен в Имперска сигурност?
    — Какво? — извикаха в един глас Илиян и Майлс и двамата с еднакво ужасен тон. — Не говориш сериозно — продължи Илиян.
    — Сигурността никога не е била измежду първите десет в избора ми.
    — Не става въпрос за избор, Майлс. Това е дарба. Доколкото си спомням, по едно време майор Сесил ми спомена за нея, но ти не я включи в избора си.
    Не беше включвал и арктически метеоролог в своя избор, припомни си Майлс.
    — Първият път го каза добре — каза Илиян, — сега няма командир в Службите, който да го иска. Аз не правя изключение.
    — Честно казано, няма такъв, на когото бих могъл да се осланям за това. С изключение на теб. Винаги — за миг граф Воркосиган се усмихна особено — съм се осланял на теб, Саймън.
    Илиян изглеждаше леко зашеметен, като гениален тактик, когото са надхитрили.
    — Удачно е в няколко отношения — продължи граф Воркосиган със същия мек и убедителен глас, — можем да пуснем слух, че е неофициално вътрешно изгнание. Позорно понижение. Това ще спечели на моя страна политическите ми противници, които иначе биха се опитали да извлекат полза от тази бъркотия. Освен това ще смекчи впечатлението, че сме склонни да опрощаваме провинение във военен метеж. Нещо, което никоя военна служба не може да си позволи.
    — Истинско заточение — каза Майлс, — дори и да е неофициално и вътрешно.
    — О, да — меко се съгласи граф Воркосиган, — но ъ-ъ… не и истински позор.
    — Може ли да му се вярва? — със съмнение попита Илиян.
    — Явно — усмивката на графа проблясна като острие на нож. — Сигурността може да използва неговите дарби. Сигурността има нужда от тях повече от който и да е друг отдел.
    — Да вижда очевидното?
    — И по-малко очевидното. Животът на императора може да бъде поверен на много офицери. На доста по-малко може да бъде поверена неговата чест.
    Илиян неохотно направи неопределен жест на примирение. Този път граф Воркосиган благоразумно не се опита да измъкне по-голям ентусиазъм от шефа на Сигурността, а се обърна към Майлс и каза:
    — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от лечебница.
    — Имам нужда от легло.
    — Какво ще кажеш за легло в лечебницата?
    Майлс се покашля и премигна, за да проясни премрежения си поглед.
    — Да, ще свърши работа.
    — Ела, ще ти намерим едно.
    Той се изправи, подпря се на ръката на баща си и тръгна, олюлявайки се, навън. Краката му шляпаха в найлоновите превръзки.
    — Е, младши лейтенант Воркосиган, ако се абстрахираме от всичко това, как беше остров Кирил? — поинтересува се графът. — Както отбеляза майка ти, не се обаждаше често вкъщи.
    — Бях зает, тате. Климатът беше жесток, теренът убийствен, една трета от населението на острова, включително и прекият ми началник — мъртво пияни през по-голямата част от времето. На повече от петстотин километра във всички посоки нямаше жена, а командващият базата бе психопат със садистични наклонности. Ако се абстрахираме от всичко това, беше прекрасно.
    — Като те слушам, като че ли островът не се е променил ни най-малко през последните двайсет и пет години.
    — Ти си бил там! — погледна го Майлс. — И въпреки това позволи да бъда изпратен и аз?
    — Командвах база „Лазковски“ пет месеца. Докато чаках назначението си като капитан на „Генерал Воркрафт“. Период на, така да се каже, политически еклипс4 в кариерата ми.
    „Така да се каже!“
    — Как ти се стори?
    — Не си спомням много. Бях пиян през по-голямата част от времето. Всеки си намира свой собствен начин да се справи с Лагера на вечния скреж. Мога да кажа, че ти се справи доста по-добре от мен.
    — Намирам начина, по който сте го преживели, за… окуражителен, сър.
    — Точно заради това го споменах. Не е нещо, с което може да се похвали човек.
    Майлс вдигна очи към баща си.
    — Правилно… правилно ли постъпих, сър? Снощи?
    — Да — простичко отговори графът. — Правилно. Може би не по най-добрият начин. Правилният избор никога не е само един. След три дни може да се сетиш и за по-умна тактика, но тогава е трябвало да реагираш бързо. Опитвам се да не поставям на обсъждане решенията на бойните командири.
    За пръв път, откакто беше напуснал остров Кирил, Майлс спокойно си пое дъх с наболяващите го гърди.
* * *
    Майлс реши, че баща му ще го отведе до големия комплекс на известната имперска военна болница, на няколко километра път през града, но те откриха лечебница по-близко — три етажа по-надолу в сградата на Главния щаб на ИмпСи. Лечебницата беше малка, но напълно оборудвана, с два кабинета, самостоятелни стаи, килии за затворниците и свидетелите под охрана, които постъпваха на лечение, хирургия и затворена врата със смразяващата табелка: „химическа лаборатория за разпити“. Илиян сигурно се беше обадил предварително, защото фелдшерът се въртеше загрижен в очакване. Не след дълго пристигна малко задъхан и един военен лекар от Сигурността. Преди да се обърне към Майлс, той оправи униформата си и уставно отдаде чест на граф Воркосиган.
    Майлс си помисли, че лекарят е свикнал повече да изнервя хората, отколкото да бъде изнервян от тях и сега смяната на ролите го караше да се чувства неудобно. Дали около баща му не се носеше някаква аура на древна сила след всичките тези години? Властта, историята? Някаква божествена сила, която караше могъщите да припълзяват като сплашени псета? Майлс можеше да усети излъчващата се топлина съвършено ясно и все пак като че ли не му действаше по същия начин.
    Аклиматизация, може би. Бившият лорд регент беше човекът, който имаше навика да се оттегля за двучасова почивка на обяд и да изчезва в резиденцията си, независимо дали всичко е спокойно, или са насред криза на ръба на войната. Съдържанието, с което бяха изпълнени тези часове, беше познато единствено на Майлс: големият мъж в зелена униформа изгълтваше сандвича си за пет минутки, а след това прекарваше следващия час и половина на пода със сина си, който не можеше да ходи. Как играеше с него, как му говореше, как му четеше на глас. Понякога, когато Майлс се затваряше в истеричното си упорство, съпротивлявайки се на някоя нова болезнена физическа терапия и хвърляше майка си и дори сержант Ботари в ужас, баща му беше единственият, който запазваше достатъчно твърдост, за да настоява за агонията на онези десет допълнителни опъвания на краката, за учтивото подчиняване на хипоспрея, за още една операция, за ледените кристали, които обгаряха вените му. „Ти си Вор. Не трябва да плашиш васалите си с тази демонстрация на страх, лорд Майлс.“ Острата миризма на лечебницата, напрегнатият лекар отприщиха потока на спомените. „Нищо чудно, помисли си Майлс, че Метцов не беше успял да го уплаши достатъчно.“ Когато граф Воркосиган си тръгна, лечебницата напълно опустя.
    Изглежда, през тази седмица в щаба на ИмпСи цареше затишие. С изключение на единици от персонала, които слизаха, за да си изпросят нещо за глава, простуда или махмурлук от отстъпчивия фелдшер, в лечебницата беше глухо. Една вечер двама техници трополиха около три часа из лабораторията по някаква спешна работа, след което бързо се измъкнаха навън. Докторът пресече зараждащата се пневмония на Майлс точно преди тя да се развие. Майлс размишляваше и очакваше края на шестдневната терапия с антибиотици. Кроеше планове за домашния си отпуск във Ворбар Султана, който му предстоеше със сигурност, когато лекарите го изпишат.
    — Защо не мога да се прибера у дома? — оплакваше се Майлс при следващото посещение на майка си. — Никой не ми казва нищо. Ако не съм арестуван, защо да не мога да си взема домашен отпуск? Ако съм арестуван, защо вратите не са заключени? Чувствам се сякаш съм захвърлен на бунище за бракувани вещи.
    — То си е така, малкия ми — графиня Воркосиган изсумтя по начин, който съвсем не подхождаше на една дама. Чистият й бетаниански акцент погали слуха на Майлс, независимо от язвителния тон. Тя отметна глава. Днес носеше червеникавата си коса плътно прибрана зад лицето и спусната свободно по гърба. Косата й блестеше върху есенното й, кафяво на цвят, изпъстрено със сребриста бродерия сако и широката й пола на жена от класата Вор. Удивителните й сиви очи, излъчващи особена светлина, караха лицето й да изглежда толкова живо, че беше трудно да се забележи, че не е красива. Беше свидетелка на двайсет и една години от възкръсването на великия си мъж и въпреки това и сега изглеждаше толкова безразлична към бариарската йерархия, колкото винаги е била. „Въпреки че, помисли си Майлс, не изглеждаше толкова равнодушна към бариарските рани.“
    „Защо никога не мисля за амбицията си да командвам кораб така, както майка ми преди мен?“ Капитан Корделия Нейсмит от бетанианския Институт за астрономически изследвания бе работила в опасната област по разширяването на космическите преходи. Правили са го чрез извършване на скокове на сляпо, правили са го от човечност, от любов към чистото познание или заради икономическия възход на Бета колониите. „Какво я е движило?“ Беше командвала изследователски съд с шейсет членен екипаж — далече от дома и от възможната помощ.
    Сега тя се движеше в Бариарското общество така гладко, че само най-близките й хора, които я наблюдаваха от непосредствена близост, разбираха колко му е чужда. Не се страхуваше от никого, дори от ужасяващия Илиян. Беше извън контрола на всички, дори и на самия адмирал. Небрежното безстрашие беше това, реши Майлс, което правеше майка му толкова объркваща. Да вървиш по стъпките й беше все едно да вървиш бос по живи въглени.
    — Какво става навън? — попита Майлс. — Тук е почти толкова забавно, колкото и в строг тъмничен затвор. Дали пък в крайна сметка не са решили, че наистина съм метежник?
    — Не мисля. Уволняват останалите — твоят лейтенант Бон и другите. Не съвсем позорно, но без пенсия и онзи статут на Имперски Васал, който изглежда означава толкова много за мъжете на Бариар…
    — Мисли за него като за особен вид запас — посъветва я Майлс. — Ами Метцов и новобранците?
    — Уволняват ги по същия начин. Струва ми се, че Метцов повече изгуби.
    — Само се отървават от него — намръщи се Майлс.
    Графиня Воркосиган сви рамене.
    — Убедиха Арал, че щом няма смъртни случаи, военният съд няма да издаде по-тежка присъда. Решиха да не предявяват обвинение към новобранците.
    — Хм. Радвам се. Поне така ми се струва. Ами, ъ-ъ… аз?
    — Официално оставаш задържан от Имперска сигурност. За неопределено време.
    — Предполага се бунището за бракувани вещи да е неопределено място — ръката му улови чаршафа и го стисна. Кокалчетата на пръстите му все още бяха подути. — Колко дълго?
    — Колкото е необходимо, за да се постигне предвиденият психологически ефект.
    — Какъв по-точно? Да ме побъркат? Още три дни трябва да са достатъчни.
    Тя сви устни.
    — Достатъчно, за да бъдат убедени бариарските милитаристи, че получаваш наказанието, което си заслужил със своето ъ-ъ… престъпление?! Докато си затворен в тази зловеща сграда, те могат да бъдат поощрявани да понасят присъствието ти, каквото и да си мислят, че става тук. Ако ти бъде разрешено да обикаляш из града и да вдигаш купони, ще бъде много трудно да се поддържа илюзията, че си обесен с главата надолу в някоя изба.
    — Всичко изглежда толкова… нереално — той се отпусна на възглавницата си. — Исках само да служа. — Голямата уста на Корделия за миг се опъна в кратка усмивка, която бързо изчезна.
    — Готов ли си да размислиш още веднъж за някаква друга работа, любов моя?
    — Да бъдеш Вор е повече от обикновена работа.
    — Да, нарича се патология. Маниакална илюзия. Галактиката е голяма, Майлс. Има и други начини да служиш. По-голям… избор.
    — Тогава защо стоиш тук? — изстреля той в отговор.
    — Ах — тя се засмя на докачливостта му, — по-трудно е да се устои на нуждите на някои хора, отколкото на оръжията.
    — Като говориш за татко, той ще дойде ли пак?
    — Хм. Не. Трябва да ти кажа… той ще се дистанцира за известно време. За да не дава вид, че одобрява бунта ти, докато всъщност те измъква от потопа. Решил е публично да ти бъде ядосан.
    — А ядосан ли ми е?
    — Разбира се, че не. И все пак… В схемата на социалнополитическата си платформа беше започнал да чертае някои дългосрочни планове за теб. Основаваха се на солидната военна кариера, която трябваше да изградиш. Измислил е как дори и вродените ти увреждания да служат на Бариар.
    — Да. Знам.
    — Е, не се притеснявай. Без съмнение ще измисли някакъв начин да се възползва и от тази бъркотия.
    — Искам да правя нещо. — Майлс въздъхна кисело. — Искам си дрехите!
    Майка му сви устни и поклати глава.
* * *
    Същата вечер се опита да се обади на Иван.
    — Къде си? — подозрително попита той.
    — Захвърлен на едно бунище за бракувани вещи.
    — Е, не искам и аз да се окажа там — каза Иван грубо и стовари юмрука си върху бутона за прекъсване. Връзката се разпадна.

СЕДМА ГЛАВА

    На следващата сутрин Майлс беше разквартируван на ново място. Водачът му го придружи само един етаж надолу, с което разби надеждите на Майлс да види отново небето. Офицерът отключи вратата на един от апартаментите, които обикновено се използваха от охранявани свидетели и „определени личности — персона нон грата в политиката, които официално не съществуваха“ — помисли си Майлс. Възможно ли бе животът на бунището за бракувани вещи да има като следствие ефекта на хамелиона и да го е направил прозрачен?
    — Колко дълго ще остана тук? — попита Майлс.
    — Не зная, младши лейтенант — отвърна му мъжът и го остави.
    Мешката му, натъпкана с дрехите му и една набързо опакована кутия стояха на пода. Това бяха всичките му земни блага от остров Кирил, пропити от миризмата на плесен, студен дъх и арктическа влага. Майлс ги прерови — изглежда всичко си беше тук, включително и метеорологичната му библиотека. Той обиколи новото си жилище. Беше едностаен апартамент, обзаведен с опърпани мебели в стил отпреди двайсет години — няколко удобни стола, легло, просто кухненско обзавеждане, празни шкафчета, полици и стенни гардероби. Нямаше никакви дрехи, предмети или останки, които да му дадат някаква представа за самоличността на някой от предишните обитатели.
    Трябваше да има микрофони. Всяка от блестящите повърхности можеше да крие видеокамери, а подслушвателните устройства сигурно дори не бяха в стаята. Но откъде ли се включваха? Или може би Илиян дори не си правеше труда да ги пусне? Щеше да е още по-обидно.
    Във външния коридор имаше пазач и монитори, но като че ли нямаше съседи. Откри, че може да напуска коридора и да се разхожда из няколкото зони от сградата, които не бяха свръхсекретни, но пазачите на външните врати, явно инструктирани, го връщаха любезно, но твърдо. Представи си как опитва да избяга, като се спуска с въже от покрива на сградата. Сигурно щеше да бъде застрелян и да провали кариерата на някой беден часови.
    Един офицер от Сигурността го намери да се мотае безцелно, придружи го обратно до апартамента му и му даде шепа купони за кафетерията на сградата, като намекна дебело, че ще му бъдат признателни, ако между храненията си стои в апартамента. След като офицерът си тръгна, Майлс с болка преброи купоните. Опитваше се да установи колко дълъг се очаква да бъде престоят му. Бяха точно сто. Побиха го тръпки.
    Разопакова торбата и кутията, прекара всичко, което беше за пране, през звуковата пералня, за да отстрани и последните аромати от Лагера на вечния скреж. Окачи униформите си в гардероба, лъсна ботушите си, подреди нещата си спретнато на няколко полици, взе си душ и се преоблече в чиста парадна униформа.
    Измина един час. Колко още оставаха?
    Опита се да почете, но не успяваше да се концентрира и остана така — седнал в най-удобния стол, със затворени очи, представяйки си, че тази херметически затворена камера, която нямаше дори прозорци, е каюта на борда на космически кораб. Отвъд.


    Две вечери по-късно Майлс седеше в същия стол и смилаше тежката вечеря от кафетерията. На вратата се позвъни.
    Майлс се сепна и провлачи крака, за да отвори. Едва ли беше наказателният взвод, въпреки че човек никога не знае.
    При вида на офицерите с твърди лица и парадни униформи със знака на Имперска сигурност, които стояха в очакване, Майлс почти промени предположението си за наказателния взвод.
    — Извинете ме, младши лейтенант Воркосиган — измърмори формално единият от тях и се шмугна покрай Майлс. Вътре пусна сканера си и започна да проверява помещенията. Майлс премига, след това видя кой стои в коридора зад тях, и изпусна едно разбиращо: „Аха“. Още при първия поглед на мъжа със сканера, Майлс вдигна послушно ръце и се обърна, за да бъде претърсен.
    — Чисто е, сър — доложи мъжът със сканера. Майлс беше сигурен, че е така. Тези момчета никога не претупваха работата си, дори и в сърцето на самата ИмпСи.
    — Благодаря. Оставете ни, ако обичате. Можете да почакате тук навън — проговори третият мъж. Офицерите от ИмпСи кимнаха и застанаха мирно от двете страни на вратата на Майлс.
    Тъй като и двамата носеха парадни офицерски униформи, Майлс отдаде чест на третия мъж, който отвърна на поздрава му, въпреки че по униформата на посетителя му не се забелязваха нито отличителни знаци за ранг, нито за войскова принадлежност. Беше слаб, среден на ръст, с тъмна коса и наситени лешникови очи. На сериозното младо лице, на което липсваха характерните весели бръчици, се изви мимолетна усмивка.
    — Сир — официално се обърна към него Майлс.
    Император Грегор Ворбара отметна глава, а Майлс заключи вратата пред дуета от ИмиСи. Високият млад мъж се отпусна леко.
    — Здрасти, Майлс.
    — Здрасти… ъ-ъ… — Майлс протегна ръка към фотьойлите. — Добре дошъл в скромното ми жилище. Микрофоните работят ли?
    — Помолих да ги изключат, но не бих се изненадал, ако Илиян пристъпи заповедта ми за мое собствено добро. — Грегор направи гримаса и последва Майлс. От пластмасовата торбичка, която носеше в лявата си ръка, се разнесе приглушен звън. Той се тръшна в по-големия стол — този, който Майлс току-що беше освободил — и се облегна назад. Провеси единия си крак от страничната облегалка и въздъхна уморено, сякаш не му достигаше въздух. Протегна торбичката.
    — Ето. Изискана упойка.
    Майлс я взе и надникна вътре. Две бутилки вино. Господи! И то вече изстудени.
    — Благословен да си, синко. Вече дни мечтая да се напия. Как се досети? Всъщност как влезе тук? Мислех, че съм в изолиран затвор. — Майлс сложи едната бутилка в хладилника, намери две чаши и издуха праха от тях.
    — Трудно могат да ме задържат навън — сви рамене Грегор. — Ставам все по-добър в изкуството да настоявам. Въпреки че Илиян трябваше да се убеди, че личното ми посещение е наистина лично. Можеш да се обзаложиш за това. И мога да остана съвсем за кратко — раменете на Грегор се приведоха, притиснати от стриктното разписание. — Освен това, религията на майка ти предвижда някаква си добра карма за посещение при затворник и болен, а чувам, че ти си и двете едновременно.
    Аха, значи майка му е осведомила Грегор. Трябваше да се досети по личния етикет на Воркосиган на бутилките вино. Божичко, беше пратила от доброто. Той престана да люлее бутилката и я понесе с по-голям респект. Майлс беше вече достатъчно самотен, за да се чувства повече признателен, отколкото потиснат от майчинската намеса. Той отвори бутилката, наля и както изискваше етикета на Бариар, отпи първи. Амброзия. Той се просна в другия фотьойл в почти същата поза като Грегор.
    — Както и да е, радвам се да те видя!
    Майлс съзерцаваше своя стар приятел в игрите. Ако бяха малко по-близки по възраст, двамата с Грегор сигурно щяха да привикнат още повече към ролята на заварени братя. Граф и графиня Воркосиган бяха официални осиновители на Грегор от хаоса и кръвопролитията на Вордарианското претендентство насам. Кохортата от деца беше събрана на бърза ръка по критерия „сигурни другари“: Майлс, Иван и Елена — почти връстници, а Грегор дори и тогава беше тържествен и толерантен в игрите, може би не съвсем подходящи за възрастта му.
    Грегор вдигна чашата си и отпи.
    — Съжалявам, че нещата не са се подредили добре за теб — навъсено каза той.
    Майлс сведе глава.
    — Дребен войник, дребна кариера — отпи по-голяма глътка. — Надявах се да напусна планетата. Корабна служба.
    Грегор беше завършил Имперската академия две години преди Майлс да постъпи в нея. Веждите му се вдигнаха в израз на съгласие.
    — Нима не искаме всички?
    — Прослужи една година на действителна служба в космоса — отбеляза Майлс.
    — По-голямата част в орбита. Патрулирах наужким, заобиколен от совалки на Сигурността. След време нямаше как да не стане болезнено — цялото това преструване. Да се преструвам, че съм офицер, да се преструвам, че върша някаква работа, а не че правя работата на всички останали по-тежка само защото съм там… На теб поне ти беше позволен истински риск.
    — С твърде много изненади. Уверявам те.
    — Все повече се убеждавам, че това му е цаката — продължи Грегор. — Баща ти, моят баща, дядовците и на двама ни — всички са преживели истински военни ситуации. Ето как са станали истински офицери, а не с това… учене — свободната му ръка разсече въздуха.
    — Да — съгласи се Майлс. — Военната кариера на баща ми е започнала официално в деня, в който взводът на смъртта на Лудия Юри е нахълтал и е хвърлил във въздуха по-голямата част от семейството му. Мисля, че е бил на единайсет или някъде там. Предпочитам да пропусна такъв вид посвещение. Благодаря. Това не е нещо, което човек с всичкия си би избрал.
    — Хм — Грегор се предаде начумерен.
    „Тази вечер е така потиснат от своя легендарен баща, принц Серж, досети се Майлс, както и той от живия си баща, граф Воркосиган.“ За секунда Майлс помисли за онова, за което беше свикнал да мисли като за „двамата Серж“. Едната, може би единствената версия, която Грегор познаваше, беше за мъртвия герой, храбро пожертвал себе си на бойното поле. Другата — забранената: за истеричния командир и садистичен содомит, чиято ранна смърт в злополучната инвазия на Ескобар може да се окаже най-великият пробив на политическо щастие, сполетявало някога Бариар… Дали не е стигнал някакъв намек до Грегор? Никой, който познаваше Серж, не говореше за него. Граф Воркосиган най-малко от всички. Веднъж Майлс беше срещнал една от жертвите на Серж. Надяваше се, че това никога няма да се случи на Грегор. Майлс реши да смени темата.
    — Е, всички знаем какво се случи с мен. А какво става с тебе през последните три месеца? Беше ми жал да пропусна празненството за рождения ти ден. Горе, на остров Кирил, го отпразнуваха с напиване, което напълно заличи разликата от всеки друг ден.
    Грегор се захили, след това въздъхна.
    — Прекалено много церемонии. Прекалено много време, през което стоя прав. Мисля, че в половината от случаите мога да бъда заменен от пластмасов модел в естествен ръст и никой няма да забележи. Прекалено много време, което прекарвам, за да отбягвам грубите войнствени намеци на различните си съветници.
    — Всъщност те имат смисъл — призна Майлс. — Ако утре, да речем… те прегази сервизната количка, въпросът за твоето онаследяване ще изтласка на преден план големите хищници. И без предварителна подготовка мога да се сетя за поне шестима кандидати, които имат съмнителни интереси в Империума, а от пролуките между дъските ще изпълзят още. Някои от тях — без лични амбиции — ще убиват само за да са сигурни, че и другите няма да те наследят, а точно заради това наследникът ти все още не е назован.
    Грегор изправи глава.
    — И ти самият си в навалицата, знаеш това.
    — С това тяло? — изсумтя Майлс. — Трябва… наистина да мразят някого, за да обявят мен. При това положение ще е крайно време да избягам от къщи. Бързо и надалече. Направи ми една услуга. Ожени се, улегни и си направи шест малки ворбарчета. Но наистина бързо.
    — Е, това е идея — Грегор изглеждаше дори още по-потиснат. — Бягството от къщи. Чудя се, колко ли надалече ще стигна, преди Илиян да ме настигне?
    И двамата неволно погледнаха нагоре, въпреки че Майлс не беше сигурен къде са разположени микрофоните.
    — По-добре се моли да те настигне Илиян, преди да те е настигнал някой друг.
    „Господи, този разговор започваше да му опротивява.“
    — Не знам. Нямаше ли един император в Китай, който свършил дните си, размахвайки метла някъде си? И хиляди по-дребни емигранти — графини, които въртели ресторантчета. Бягството е възможно.
    — От това да бъдеш Вор? Прилича повече на… опит да избягаш от сянката си. — Сигурно щеше да има моменти в тъмното, когато успехът ще изглежда постигнат, но после… Майлс поклати глава и провери торбичката, в която имаше още нещо. — А, донесъл си „Тактикът“. — Изобщо не му се играеше. Тази игра го отегчаваше откакто навърши четиринайсет, но всичко беше по-добро от това. Той извади играта и я сложи между двамата. Имаше решително бодряшко изражение. — Връща ни в миналото. — Ужасна мисъл.
    Грегор се размърда и направи началния ход. Преструваше се на заинтригуван, за да поразвлече Майлс, който от своя страна симулираше интерес, за да ободри Грегор… Майлс се разсея и в първата част би Грегор прекалено бързо, след това отдели повече внимание на играта. Във втората част поддържаше лека преднина и беше възнаграден от разгорелия се истински интерес — благословени да са завеяните, и Грегор. Отвориха и втората бутилка. Майлс започна да го хваща. Езикът му надебеля. Чувстваше се сънлив и оглупял. Остави Грегор почти да спечели следващата част.
    — Май не съм те бил на тази игра, откакто бяхме на четиринайсет — въздъхна Грегор, като прикри тайното си задоволство от малката разлика в последната част. — Трябва да си офицер, по дяволите!
    — Татко казва, че тази не е от най-добрите военни игри. Нямало достатъчно случайни фактори и неконтролируеми изненади, за да наподобява действителността. На мен така ми харесват. — Играта действаше почти успокоително — рутинна логика, проверки и контрапроверки, многократни еднотипни ходове и, разбира се, винаги обективна цел.
    — Би трябвало да знаеш — вдигна очи Грегор, — все още не разбирам защо те изпратиха на остров Кирил. Вече си командвал истински космически флот, дори и да са били само шайка мръсни наемници.
    — Шшт! Този епизод официално не съществува във военното ми досие. За щастие. Нямаше да очарова началниците ми. Аз съм командвал. Не съм се подчинявал. Както и да е, наемниците Дендарии ги бях поставил не толкова под своя команда, колкото под хипноза. Без капитан Тънг, който реши да подкрепи моите претенции за своя собствена изгода, всичко щеше да завърши по много по-неприятен начин. И много по-скоро.
    — Винаги съм смятал, че Илиян ще направи нещо повече с тях — каза Грегор. — Макар и по невнимание, ти тайно постави цяла една военна организация в служба на Бариар.
    — Да. Без дори самите те да го съзнават. Виж, това е тайна. Хайде сега. Да ги назначат в отдела на Илиян беше правна илюзия. Всички го знаеха. — А нямаше ли и неговото собствено назначение в този отдел да се окаже една правна илюзия? — Илиян е твърде предпазлив, за да се остави да го увлекат в междугалактически военни приключения като хоби. Боя се, че основният му интерес към наемниците Дендарии се изразява в това да ги държи колкото е възможно по-надалече от Бариар. Наемниците процъфтяват от онова, което останалите хора наричат хаос. Освен това и мащабите им са странни: по-малко от дузина кораби, три или четири хиляди души персонал — далече от твоите основни операционни единици — невидимите екипи от по шест души. Въпреки че могат да се сражават и по този начин и все пак са малобройни, за да се справят с планетарни ситуации. Базирани са в космоса, без сухопътни войски. Блокирането на космическите преходи беше техният специалитет. Сигурност, лека екипировка. В повечето случай тероризират невъоръжени цивилни. Точно така и аз попаднах на тях, когато товарната ни совалка беше спряна от тяхна блокада. А терорът отиде твърде далече. Избягвам да мисля за рисковете, които поех. Въпреки че често съм се питал дали ако знаех това, което знам сега, бих могъл да… — Майлс замълча и поклати глава. — Или може би е като при височините. По-добре да не гледаш надолу. Вцепеняваш се и после падаш.
    Майлс се боеше от височини.
    — Как ще го сравниш с база „Лазковски“? Имам предвид като военен опит? — Грегор беше вглъбен в себе си.
    — О, определено има някои общи неща — призна Майлс. — И двете представляваха работа, за която не бях подготвен, и в двете се криеше фатален риск, и от двете се измъкнах на косъм. И с някои загуби. Епизодът с наемниците беше… по-лош. Загубих сержант Ботари. В известен смисъл загубих Елена. В Лагера на вечния скреж поне успях да не загубя никого.
    — Може би ставаш по-добър — предположи Грегор.
    Майлс поклати глава и отпи. Трябваше да пусне някаква музика. Плътната тишина в стаята стана потискаща, когато разговорът замря. По всяка вероятност таванът не беше оборудван с хидравлични устройства, така че да се спусне и да го смаже в съня му. Сигурността разполагаше с по-чисти начини за разправа с непокорните си затворници. Само му се струваше, че се снижава към него. „Е, нали съм нисък. Може пък да ме пропусне.“
    — Предполагам, че би било… нередно — започна той колебливо, — ако те помоля да се опиташ да ме измъкнеш оттук. Винаги ми е било трудно да моля за имперското благоволение. Прилича на измама или нещо такова.
    — Какво, нима молиш един затворник на ИмпСи да спаси друг? — лешниковите очи на Грегор излъчваха ирония. — И за мен е трудно да пристъпвам ограниченията на своя безусловен Имперски закон. Баща ти и Илиян ми висят на врата като два оглавника — той събра ръце и илюстрира думите си.
    Тази стая им действа на подсъзнанието, реши Майлс. Грегор също чувстваше ефекта от нея.
    — Бих ти помогнал, ако можех — добави Грегор извинително, — но Илиян съвършено ясно ми даде да разбера, че не иска да се появяваш на хоризонта. Във всеки случай, поне за известно време.
    — Време — Майлс преглътна последното си вино и реши, че ще е по-добре да не си налива повече. — Колко време? По дяволите! Ако скоро не започна да върша нещо, ще бъда първият документиран случай на спонтанно самозапалване на човек. — Той показа среден пръст на тавана. — Не искам… няма нужда дори да напускам сградата, но могат поне да ми дадат някаква работа. Писар, портиер… Страхотен каналджия съм. Каквато и да е. Татко говори с Илиян да ме назначи в Сигурността — като единствения отдел, в който биха ме взели — трябва да е имал предвид нещо повече от т-та-талисман — наля си отново и отпи, за да спре пороя на думите. Беше казал прекалено много. Проклето вино. Проклето вино.
    Грегор, който беше построил малка куличка от чиповете на „Тактикът“, я прекатури с пръст.
    — О, талисман не е лоша работа. Ако можеш да я получиш. — бавно разбъркваше купчинката. — Ще видя какво мога да направя. Нищо не обещавам.
* * *
    Майлс не знаеше дали заради императора, дали заради микрофоните или заради магнетофонните ролки, които вече се въртяха (и бавно смилаха информацията), но след два дни той се оказа назначен като административен помощник на командващия охраната на сградата. Канцеларска работа — съставяне на разписания, ведомости за заплати, осъвременяване на файлове. През първата седмица, докато се обучаваше, работата беше интересна, след това — затъпяваща. Към края на месеца еднообразието и досадата започнаха да му играят по нервите. Лоялен ли беше, или просто беше глупав? Сега Майлс разбра, че часовите също трябваше да стоят по цял ден в затвора. Разбира се, като часови, едно от задълженията му сега беше да се пази да не излезе. По дяволите Илиян! Хитър беше. Никой друг не би могъл да го задържи, ако се реши на бягство. Веднъж намери прозорец и погледна навън. Валеше лапавица.
    Щеше ли да се измъкне от тази шибана кутия преди новогодишните празненства? Колко време му трябваше на света, та най-после да го забрави? Ако се самоубиеше, дали щяха да разгласят официалната версия, че е бил застрелян по време на бягство? Какво се опитваше да постигне Илиян? Да го лиши от собствения му разум или просто да лиши отдела си от неговото присъствие?
    Измина още един месец. Майлс реши да запълни свободните си от дежурство часове с нещо по-духовно. За целта реши да изгледа всички учебни записи във военната библиотека в строг азбучен ред. Разнообразието беше удивително. Беше особено поразен от трийсетминутен запис, заведен под Х-Хигиена, в който се обясняваше как да си вземем душ. Е, да. Сигурно имаше новобранци от провинцията, които наистина имаха нужда от инструкциите. След няколко седмици беше стигнал до „Л-Лазерна карабина, модел О-67, енергийна верига, поддръжка и ремонт“, когато беше прекъснат от повикване, което му нареждаше да се представи в кабинета на Илиян.
    Кабинетът на Илиян почти не се беше променил от последното посещение на Майлс. Същата спартанска камера без прозорци, изпълнена главно от конзолата на компютъра, която приличаше на командно табло на космически кораб. Сега обаче столовете бяха два. Единият от тях беше обещаващо празен. Може би за Майлс този рунд няма да завърши в такава непосредствена близост с килима. Другият стол беше зает от мъж в парадна униформа с капитански петлици и емблемата на Имперска сигурност на яката.
    Интересен човек беше този капитан. Майлс го прецени с периферното си зрение, докато уставно си разменяха поздрави с Илиян. Може би на около трийсет и пет години. Изразът на лицето му напомняше ненатрапчивата учтивост на Илиян, но чертите му бяха по-груби. Блед. Лесно можеше да мине за някой дребен бюрократ-домошар. Но този особен вид също така можеше да бъде придобит от дълго време в затвореното пространство на космическите кораби.
    — Младши лейтенант Воркосиган, това е капитан Унгари. Капитан Унгари е един от моите галактически оперативни работници. Има десетгодишен опит в събирането на информация за този отдел. Неговата специалност е оценката на военния потенциал.
    Унгари удостои Майлс с учтиво кимване, сякаш да потвърди представянето. Непроницаемият му поглед на мига прецени Майлс. Майлс се почуди каква ли би могла да е оценката на шпионина за джуджето във военна униформа пред него и се опита да се поизправи. Нямаше никаква забележима реакция на Унгари при вида на Майлс.
    Илиян се облегна във въртящия се стол.
    — И така, кажете ми, младши лейтенант, какви са последните ви вести от наемниците Дендарии?
    — Сър? — Майлс се олюля назад. Не очакваше, че разговорът ще вземе тази насока… — Аз… напоследък… никакви. Преди около година получих писмо от Елена Ботари — Ботари Джесек, това е цялото име, но то е само лично, ъ-ъ… поздрави за рождения ми ден.
    — Това го имам. — кимна Илиян.
    „Наистина ли, копеле!“
    — И нищо оттогава?
    — Не, сър.
    — Хм — Илиян размаха ръка в оскъдния въздух. — Седни, Майлс. — Заговори на по-висок глас. Тонът му беше делови. „Най-после нещо по-така?!“ — Хайде да се занимаем с малко астрография. Казват, че географията е майка на стратегията. — Илиян си играеше с един от бутоните на конзолата.
    Върху холографския екран се оформиха ярките триизмерни контури на карта на космическите маршрути. Приличаше по-скоро на модел на някаква странна органична молекула, изработен от топчета и клечки от разноцветна светлина. Топчетата представляваха космическите кръстовища в териториалния космос на отделните планети, а клечките космическите преходи през които се осъществяваха скоковете между тях. Беше схематична и информацията в нея изглеждаше твърде сбита. Илиян заби пръст в участък от червени и сини искри, разположен в центъра на едно празно топче, от което под налудничави ъгли излизаха четири клечки. И четирите водеха към други сложни топчета. Напомняше на крив келтски кръст.
    — Познато ли ти изглежда?
    — Това в средата е центърът Хийгън, нали, сър?
    — Добре — Илиян му подаде дистанционното управление. — Направете стратегическа анализ на центъра Хийгън, младши лейтенант.
    Майлс прочисти гърлото си.
    — Това е система с двойна звезда, няма обитаеми планети. Няколко станции и енергийни сателити и почти никакви причини човек да се застои. Както много от другите връзки, обслужващи проходите, стойността й идва от това, което е около нея. В този случай — четири допирни точки с териториален космос на населени планети. — Докато говореше, Майлс усилваше яркостта на всяка част от образа, за да подчертае думите си.
    — Аслънд. Аслънд е cul-de-sac, като Бариар. Центърът Хийгън е единствената й врата към по-голямата галактическа мрежа. Хийгън е така жизнено необходим за Аслънд, както Комар е за нас. Сборът Джаксън. Центърът Хийгън е само един от петте изхода от териториалния космос на Джаксън. Да оставим настрана твърденията, че са изследвали половината галактика. Това са лъжи. Вервейн. Вервейн има два изхода — един към центъра и един в секторите за преход, контролирани от Сетагандската империя. И четвърто, разбира се, нашият добър съсед, планетата и републиката Пол. Която на свой ред се свързва с нашата собствена многопреходна Комар. Освен това през Комар е единственият ни преход, който дава възможност за скок по права линия към сектора на Сетаганда. Този преход е бил или строго контролиран, или направо затварян за движението на сетагандски съдове още откакто сме го завладели. — Майлс вдигна очи към Илиян. Надяваше се, че е на прав път. Илиян погледна Унгари, който си позволи леко да повдигне вежди. Какво ли означаваше пък това?
    — Стратегията на космическите преходи — промърмори Илиян. Той се вгледа в блещукащата схема. — Четирима играчи на една дъска. Трябва да е просто… Все пак — Илиян протегна ръка за дистанционното и седна с въздишка. — Хийгън е повече от потенциална точка на задръстване за четирите прилежащи му системи. Двайсет и пет процента от нашия собствен търговски трафик преминава оттам, през Пол. И макар че Вервейн е затворен за военни съдове на Сетаганда, така както и Пол е затворен за нашите, Сета осъществяват важен цивилен обмен през същия преход и навън покрай Сбора Джаксън. Ако нещо, например война, блокира Хийгън, Сетаганда ще бъде почти толкова ощетена, колкото и ние. И все пак, след години взаимна незаинтересованост и пълен неутралитет, този празен регион изведнъж се оживява от нещо, което мога да определя само като надпревара във въоръжаването. И четирите съседа, изглежда, трупат военен потенциал. Пол увеличава въоръженията си на всичките си шест станции за скок в посока към центъра. Дори изтеглиха част от силите си, разположени откъм нашата страна. Намирам това за изненадващо, като се има предвид, че Пол са изключително предпазливи към нас, откакто завзехме Комар. От своя страна консорциумът на Сбора Джаксън прави същото. Вервейн използват наемническа флота, наречена „Рейнджърите на Рандал“. Цялата тази активност предизвиква лека паника на Аслънд, чийто интереси в центъра Хийгън по очевидни причини са най-критични. Тази година хвърлят половината от военния си бюджет за изграждането на главна станция — по дяволите, летяща крепост, за контролиране на пунктовете за скок. А за да закърпят положението, докато се подготвят, и те са наели оръжия. Може да ги познаваш. Наричаха се „Независима наемническа флотилия на Дендарии“ — Илиян спря и повдигна едната си вежда, наблюдавайки реакцията на Майлс.
    Най-после някаква връзка. Или не беше така. Майлс изпусна дъха си.
    — Навремето бяха специалисти по блокадите. Предполагам, че се връзва. Защо ъ-ъ… казвате наричаха се Дендарии? Променили ли са името си?
    — Както изглежда, неотдавна са се върнали към старото си име — „Наемниците на Озеран“.
    — Странно. Защо?
    — Наистина защо? — Илиян сви устни. — Един от многото въпроси, макар че едва ли е най-спешният. Притеснява ме сетагандската връзка. Или липсата на такава. Общият хаос в региона ща навреди колкото на нас, толкова и на Сетаганда. Но ако след края на хаоса Сатаганда успее някак да придобие контрола върху центъра Хийгън. А? Тогава те ще могат да блокират или да поставят под контрол бариарския трафик, така както ние контролираме техния през Комар сега. Наистина, ако приемем, че Сетаганда контролира прехода Комар-Сетаганда, това ще им осигури позиции на два от нашите четири главни галактически маршрута. Това шикалкавене, това придвижване като из лабиринт — намирисва ми на техните методи. Ще засмърди. Само д