Скачать fb2
Магьосник

Магьосник


Реймънд ФийстМагьосник

    Тази книга е посветена на паметта на моя баща Феликс Е. Фийст,
    Магьосник във всяко отношение
Благодарности
    Много хора ми оказаха неоценима помощ в създаването на тази книга. Бих искал да изразя искрената си благодарност на:
    Приятелите от клуба „Петък вечер“: Ейприл и Стивън Ейбрамс; Стив Барет; Дейвид Брин; Анита и Джон Еверсън; Конън Ламът; Тим Ласел; Етан Мънсън; Боб Портър; Рич Спал; Алън Спрингър; и Лори и Джеф Велтън, за полезната им критика, ентусиазъм, подкрепа, вяра, мъдри съвети, великолепни идеи, и най вече — заради тяхното приятелство.
    На Били и Ръс Блейк, както и на Лилиан и Майк Фесиер за това, че винаги бяха готови да се притекат на помощ.
    На Харолд Матсън, моя търговски агент, за това, че пое риска. На Адриан Закхайм, редактора ми, за това, че повече молеше, отколкото настояваше, и че вложи толкова усилия в създаването на една добра книга.
    На Кейт Кронин, помощник-редактора, за несекващото й чувство за хумор и че така великодушно търпеше всичките ми глупости.
    На Елейн Чъб, стилистичния редактор, за финия й усет и грижата й за всяка дума.
    И на Барбара А. Фийст, майка ми, заради всичко, изредено по-горе, и много повече.
    Реймънд Е. Фийст
    Сан Диего, Калифорния
    Юли 1982
Благодарности към ревизираното издание
    В този случай, с публикуването на предпочитаната от автора редакция бих искал да добавя следните имена към предходния списък — на хора, които макар да не ми бяха познати по времето, когато изразих предишната си признателност, ми оказаха ценна помощ в публикуването на „Магьосник“ и допринесоха съществено за успеха й:
    Мери Елен Кърли, която пое работата от Кати и ни държеше всички в курса.
    Питър Шнайдер, чийто ентусиазъм в работата ми осигури един ценен съюзник и близък приятел през последните десет години.
    Лу Ароника, който се ангажира, макар да не искаше препечатка, и така ми даде възможност да се върна към първоначалната си работа и да я „препиша наново“.
    Пат Лобруто, който ми помагаше още преди това да се превърне в негово служебно задължение и в трудно време, и чието приятелство далеч надраства деловите ни отношения.
    Джана Силверстайн, която въпреки краткия си ангажимент като мой редактор прояви изключителния такт да знае кога да ме остави сам и кога да държим връзка.
    Ник Остин, Джон Буут, Джонатан Лойд, Малкълм Едуардс и всички останали в „Гранада“, сега към „Харпър-Колинс Букс“, които направиха от тази книга международен бестселър. Абнер Стайн, моят британски агент, който преди всичко я предложи на Ник.
    Джани Вуртс, заради приятелството й и затова, че докато работеше с мен над трилогията за Империята, ми предложи съвършено различна перспектива за цураните; тя ми помогна да превърна Играта на Съвета от смътно понятие в убийствено реална арена на човешки конфликти. Келеуан и Цурануани са в не по-малка степен нейно творение, отколкото мое. Тя очерта главното и внесе цвят в подробностите.
    И Джонатан Матсън, който пое факела от ръката на един голям човек и продължи без препъване, заради мъдрите съвети и приятелството му. Жълъдът падна близо до дървото.
    И най-вече съм признателен на моята съпруга Катлин С. Старбък, която разбира и болката, и радостта ми в този занаят, защото копае в същото лозе, и която винаги е тук, дори когато не съм заслужил близостта й, и с любовта си придава смисъл на нещата.
    Реймънд Е. Фийст,
    Сан Диего, Калифорния
    Април 1993

Предговор към ревизираното издание

    Всеки автор би подходил с колебание и трепет към задачата да ревизира по-ранното издание на творбата си. Това е особено вярно в случай, когато книгата е била първото му усилие, оценена е като успешна според повечето стандарти и се преиздава непрекъснато в продължение на цяло десетилетие.
    „Магьосник“ бе всичко това и повече. В края на 1977 г. реших да опитам перото си в свободното си време, докато работех за Калифорнийския университет, Сан Диего. Вече минаха петнадесет години и сега съм професионален писател, радващ се на успех, какъвто не съм си представял и в най-развихрените си мечти. „Магьосник“, първият роман от поредицата, станала по-късно известна като „Сага за Войната на разлома“, се превърна в книга, която скоро заживя своя собствен живот. Колебая се да го призная публично, но истината е, че отчасти успехът на книгата се дължи на пълното ми невежество за това какво може да донесе на една книга търговски успех. Желанието ми да се гмурна слепешком в дълбините на една приказка, обгръщаща два съвършено различни свята, покриваща дванадесет години от живота на няколко главни и дузини второстепенни герои, нарушавайки пътьом многобройните правила за изграждане на сюжета, изглежда, намери сродни души сред читателите по целия свят. След десет години преиздаване по скромната ми преценка чарът на книгата преди всичко се дължи на онова, което някога наричаха „врели-некипели“. Не храня по-голяма амбиция, освен да мога да заплета един добър разказ, задоволяващ усета ми за чудото, за приключението и приумицата. Оказа се, че няколко милиона читатели, много от които са я прочели в преводи на непонятни за мен езици, също са намерили в нея удовлетворение на собствения си усет за вълшебното сказание.
    Но доколкото тя бе първият ми опит, при създаването на окончателната й версия известен натиск на пазара наистина се наложи. „Магьосник“ несъмнено е обемиста книга. Когато ръкописната й версия се озова на бюрото на издателя, ме уведомиха, че ще трябва да се съкратят около петдесет хиляди думи. И съкращавах. Повече изречение по изречение, но няколко сцени също така бяха или орязани, или премахнати.
    Макар и да можех да се примиря някак с публикуваната версия, винаги съм имал чувството, че част от съкратеното е добавяла известен резонанс, контрапункт ако щете, към ключови елементи в разказа. Отношенията между героите, допълнителни подробности за един чужд свят, незначителни моменти на размисъл или веселие, уравновесяващи по-трескавите действия, изпълнени с конфликти и риск, всички тези неща бяха „почти, но не точно каквото имах предвид“.
    Така или иначе, в чест на десетгодишнината от първата публикация на „Магьосник“ ми се позволи да се върна към творбата си, да доизградя и променя, да добавя и съкратя както ми се струва най-добре, и да предложа онова, което в издателската практика се нарича „предпочитаната от автора редакция“. Така, без старото предупреждение „щом не се е счупило, не го намествай“, да престава да кънти в ушите ми, се върнах към първоначалната работа, с която се бях заел тогава, когато все още нямах претенции, че съм добър в занаята, нямах статута на автор на бестселъри и общо взето нямах ясна представа с какво точно се залавям. Желанието ми бе да възстановя някои от онези изрязани късчета, някои от малките подробности, които почувствах, че е нужно да се върнат към налепа на разказа и тежестта на книгата. Друга част от материала се отнася по-пряко към следващите книги, към митичните опори на Войната на разлома. Някои по-продължителни дискусии за естеството на познанието между Тъли и Кълган в трета глава, както и някои от нещата, разкрити на Пъг на Кулата на изпитанието, определено попадат в тази зона. По онова време издателят ми не беше склонен да приеме идеята за продължение, затова част от тези неща бе отрязана. Връщането им може да звучи като самооправдание, но ги възстанових, защото чувствам, че принадлежат към оригиналната книга.
    Онези читатели, които вече са открили „Магьосник“ и които може би се чудят дали си струва да си купят това издание, мога да успокоя, че нищо съществено не се е променило. Няма герои, които да са умрели, а сега да се окажат живи, няма битки, които да са били загубени, а сега да се окажат спечелени, а съдбата на двете момчета си е същата. Моля ви да не изпитвате подтика непременно да прочетете това ново издание, защото споменът ви за първоначалната книга е също толкова ценен, колкото моят, ако не и повече. Но ако искате да се върнете към света на Пъг и Томас, да преоткриете стари приятели и едно забравено приключение, тогава приемете това издание като възможност да видите и разберете малко повече, отколкото първия път. А на новия ни читател — добре дошъл. Вярвам, че тази книга ще те задоволи.
    С огромна признателност искам да благодаря на всички вас, нови читатели и стари познайници, защото без вашата поддръжка и окуражаване тези десет години „врели-некипели“ нямаше да са възможни. Ако имам възможността да ви предложа частица от удоволствието, което изпитвам от това, че мога да споделя с вас фантастичните си приумици, то ние сме еднакво възнаградени, защото приемайки творбите ми, вие ми позволихте да създам нови. Без вас нямаше да ги има нито „Сребротрън“, нито „Мрак над Сетанон“, нито „Зла приказка“ или „Трилогията за Империята“. Писмата се четат, макар и да не им се отговаря — дори понякога да пътуват до мен с месеци — и добронамерените ви бележки са ме обогатявали неизмеримо. Но най-вече вие ми дадохте свободата да упражнявам занаят, с който в началото се залових просто за „да видя дали мога“, докато работех в колежа „Джон Мюр“ на Калифорнийския университет, Сан Диего.
    Така че, благодаря ви. Мисля, че успях. И с тази работа, надявам се, ще се съгласите, че този път съм го постигнал малко по-елегантно, с малко повече цвят и резонанс.
    Реймънд Е. Фийст
    Сан Диего, Калифорния
    Август, 1991

Глава 1
Буря

    Мечтата на едно момче
    е като вятъра лудешки,
    и дълги като цял живот
    са мислите момчешки.
Лонгфелоу,
„Изгубената ми младост“
    Бурята бе стихнала.
    Стъпалата на Пъг танцуваха по скалните ръбове, напипвайки опора в тънките шупли през разливите. Тъмните му очи шареха сред пенливата мътилка на прилива и надничаха във всяка локва под челото на канарата — търсеха бодливите твари, донесени в плитчините от вече усмирилия се прибой. Хлапашките му мускули се сбраха на възли под хлабавата риза, щом надигна торбата с песъчливците, скалните нокти и раците, набрани в тази водна градина.
    Следобедното слънце пръсна искри сред вихрещите се около него морски пръски и западният вятър разроши кестенявата му коса. Пъг пусна торбата, увери се, че е затегната здраво, и седна на сухия пясък. Торбата не беше съвсем пълна, но момчето можеше да си позволи малко отдих. Мегар, готвачът, нямаше да му държи сметка за времето, щом торбата е почти пълна. Опря гръб на огромната скала и скоро задряма, сгрян от слънчевите лъчи.
    Хладни пръски го събудиха чак след няколко часа. Сепнат, той отвори очи и разбра, че се е заседял твърде дълго. На запад в морето над черната линия на Шестте сестри, островчетата на хоризонта, се трупаха тъмни гръмоносни грамади. Кълбестите напористи облаци с дъжда, стелещ се като сив воал под тях, вещаеха един от поредните внезапни щормове, така обичайни за тази част от крайбрежието в началото на лятото. Южно, стръмната канара на Моряшка скръб се възвисяваше към небето и вълните се разбиваха в основата й. Бели шапки пяна запокриваха гребените на скършените вълни — сигурен знак, че щормът ще удари скоро. Пъг разбра, че е в опасност. Летните бури можеха да удавят всекиго по морския бряг, а по-свирепите — да го пометат и в низините отвъд ивицата пясък.
    Момъкът надигна торбата и забърза на север към замъка. Докато крачеше през разливите, усети как хладният вятър става все по-влажен и студен. Дневният светлик се разкъса от дрипави сенки, щом първите облаци заслониха слънцето, ярките цветове заглъхнаха в сиви оттенъци. Откъм морето сред чернилката на облаците просветна мълния и далечният тътен надмогна рева на вълните.
    Пъг се добра до първата открита пясъчна ивица и усили крачка. Бурята приближаваше по-бързо, отколкото можеше да допусне, и тласкаше пред себе си надигащия се прилив. Докато стигне втория участък разливи, между водната линия и скалите бяха останали едва десетина стъпки сух пясък.
    Пъг се запровира през скалите колкото можеше по-бързо и на два пъти за малко да остане без опора. Стигна до следващата ивица пясък, скочи накриво от последната скала и стъпи лошо. Рухна на пясъка и стисна глезена си. Сякаш това и чакал, приливът връхлетя и го заля. Той се пресегна слепешком, усетил, че торбата му се изплъзва. Сграбчи я в паника, залитна напред, но глезенът поддаде и той падна и нагълта вода. Вдигна глава, изплю и се закашля. Понечи да се изправи, но втора вълна, по-висока от предишната, го блъсна в гърдите и го събори по гръб. Пъг бе отраснал в игри сред вълните и беше опитен плувец, но болката в глезена и блъскането на прибоя го доведоха почти до паника. Той я надмогна и вдигна глава за глътка въздух, щом вълната се отдръпна. После, къде с плуване, къде с пълзене се заизтегля към скалите — там водата щеше да е само няколко пръста дълбока.
    Добра се до канарите и се облегна да облекчи колкото може пострадалия глезен. Задраска по скалната стена, а вълните заприиждаха, всяка следваща — по-мощна от предишната. Когато най-сетне се добра до място, където можеше да стъпи, и продължи нагоре, водата вече кипеше до кръста, му. Трябваше да напрегне цялата си сила, за да се издърпа до пътечката. Легна за миг задъхан, а после запълзя — не смееше да се довери на подуващия се глезен по тези коварни камъни.
    Първите капки дъжд западаха още докато лазеше, жулейки колене и лакти по грапавите скали. Все пак след малко Пъг успя да стигне до тревистата тераса над канарите и рухна по очи, изтощен и задъхан от катеренето. Редките капки се усилиха в лек, но упорит дъжд.
    Щом си почина малко, Пъг седна и заопипва отеклия глезен. Болеше при докосване, но щом го размърда, се увери, че поне не е счупен. Налагаше се да куца по целия път на връщане, но пред заплахата да се удави на брега се почувства почти щастлив.
    Щеше да стигне до града подгизнал и премръзнал. Там трябваше да си намери някакъв подслон, защото портите на замъка щяха да са затворени за през нощта, а с отеклия глезен нямаше смисъл да се опитва да изкатери стената зад конюшните. А и ако изчакаше до другия ден, щеше да го нахока само Мегар, но ако го хванеха да се прехвърля през стената, щяха да го отведат или при мечемайстор Фанън или при конемайстор Алгон и нямаше да му се размине с голи приказки.
    Дъждът набра сила, бурните облаци погълнаха напълно следобедното слънце и небето потъмня. Краткото му облекчение преля в яд към самия него от това, че бе изгубил торбата с песъчливци. Раздраението му се удвои като се сети колко глупаво се бе оставил да заспи. Ако беше останал буден, щеше да се върне, без да бърза, нямаше да си навехне глезена и щеше да му остане време да огледа коритото на потока над канарите за чудесните обли камъчета, незаменими за мятането с прашка. А сега — никакви камъчета, и щеше да мине поне седмица, докато пак му се удаде възможност да дойде тук.
    Нямаше смисъл да седи под дъжда и момчето реши, че е време за тръгване. Стана и се опита да стъпи. Пострадалият глезен възропта с рязка болка, но можеше да се изтърпи. Пъг закуцука по тревата към мястото, където бе оставил вещите си, и вдигна раницата, тоягата и прашката. Изръмжа една солена ругатня, която бе чул от войниците в кулата, като видя, че раницата е разкъсана и хляба и сиренето му ги няма. Някой мечок или пясъчни гущери, помисли си Пъг и захвърли безполезната вече раница. Как така му се бяха струпали толкова беди наведнъж?
    Вдиша дълбоко и тръгна — подпираше се на тоягата — през ниските хълмчета, отделящи крайбрежните скали от пътя. Рехави шубраци осейваха платото и Пъг съжали, че наоколо няма никакъв по-надежден подслон. Но пък при канарите съвсем нямаше къде да се скрие човек. Нямаше да се намокри повече, докато се тътри към града, отколкото ако се свиеше под някое дръвче.
    Вятърът набра сили и студът прониза мокрия гръб на момчето. Пъг потръпна и се забърза. Дръвчетата взеха да се превиват към земята под напора на вятъра и му се стори, че нечия огромна ръка го бута в гърба. Добра се до пътя и пое на север. Чу злокобците звуци откъм големия лес на изток и съсъка на вятъра сред клоните на вековните дъбове — сякаш нечий глас вещаеше лоши прокоби. Мрачните горски просеки не бяха по-опасни от Кралския път, но му напомниха приказки за разбойници и какви ли не нечовешки зли изчадия, от които космите по врата му настръхнаха.
    Пъг прекоси Кралския път и се спусна в лъкатушещото покрай него дере, но и то не му предложи добър заслон. Вятърът се усили, дъждът защипа очите му и по вече мокрите му бузи потекоха сълзи. Нов порив го подхвана, той залитна напред и за малко да изгуби равновесие. В крайпътното дере се сбираше вода и трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби опора в неочаквано дълбоките локви.
    Крачи така близо час през усилващата се вихрушка. Пътят зави на северозапад и сега Пъг бе почти с лице срещу виещия вятър. Преви се под ураганния напор и ризата му отзад заплющя. Преглътна с усилие да потисне надигащата се в него и давеща го паника. Разбра, че наистина е в опасност: халата набираше все повече ярост — нещо необичайно за това време на годината. Огромни назъбени мълнии заогряваха мрачната околност, очертавайки за миг дърветата и пътя с ослепителна белота, сменяща се с непрогледно черно. Всеки път в ума му оставаха образи — танцуващи, с преобърнато черно и бяло, и объркваха сетивата му. Мощните трясъци сякаш биеха в главата му. Страхът от бурята надмогна всякакви страхове от въображаеми разбойници и таласъми и той реши да продължи през дърветата край пътя. Между яките дъбови стволове вятърът щеше да е малко по-слаб.
    Запъти се към леса, но внезапно до ушите му достигна шум от скършени клони и той спря. Сред мрака на бурята едва успя да различи силуета на черен глиган, изскочил от храсталаците. Глиганът се замята да се измъкне от трънака, препъна се, олюля се и се изправи. Беше само на няколко разкрача от него и Пъг съвсем ясно го видя как го изгледа и замята глава. Огромните бивни блеснаха на сумрачната светлина — от тях капеше дъждовна вода. Очите на момчето се разшириха от страх. Звярът зарови с копита разкаляната пръст. Дивите свине в най-добрия случай бяха зли, но обикновено отбягваха да нападат хора. Този глиган обаче бе пощурял от бурята и Пъг си даде сметка, че ако му налети, ще го промуши жестоко… а можеше и да го убие.
    Замръзнал на място, Пъг се приготви да развърти тоягата, макар все още да се надяваше, че глиганът ще се обърне и ще побегне в леса. Звярът надигна зурла да надуши миризмата му сред вятъра. Розовите му очички сякаш блеснаха и туловището му потръпна колебливо. Някакъв звук го накара за миг да се извърне към дърветата, но после той приведе глава и се понесе към момчето.
    Пъг замахна с тоягата и я стовари странично върху четинестата глава. Глиганът се подхлъзна в калта, блъсна се в краката му, повали го и заора напред. После се обърна и нападна отново. Пъг нямаше време да се изправи. Заудря с тоягата пред себе си в безполезно усилие да събори животното, но глиганът я избегна. Пъг се опита да се претърколи, да се измъкне, но глиганът го затисна. Младежът покри лицето си длани, стиснал лакти пред гърдите си, й зачака бивните да го промушат…
    След миг осъзна, че глиганът не помръдва. Откри лицето си и видя, че звярът лежи върху краката му, а от хълбока му стърчи стрела с черни пера. Пъг се огледа. Някакъв мъж, загърнат в кафява кожа, стоеше в края на леса и бързо увиваше с мазен парцал дълъг лък. Щом драгоценното оръжие се оказа предпазено от влагата, мъжът се приближи и застана над момчето и звяра.
    Беше загърнат в дълго наметало с качулка, така че лицето му беше скрито. Коленичи до Пъг и извика, за да надмогне воя на вятъра:
    — Ей, момче, добре ли си? — Надигна с лекота мъртвия глиган и го отмести от краката на Пъг. — Нещо счупено?
    — Май не — изрева в отговор Пъг, преценявайки трескаво положението, в което бе изпаднал. Десният хълбок го болеше, а краката му се оказаха здраво натъртени. Като се прибавеше и подутият глезен, днес беше направо съсипан, но май наистина нямаше нищо счупено.
    Две големи силни ръце го подхванаха и му помогнаха да се изправи.
    — Дръж — нареди мъжът и му връчи тоягата си и лъка. Пъг ги пое, а непознатият извади широк ловджийски нож и докато бързо кормеше глигана, продължи: — Хайде с мен, момче. По-добре ще е да се подслониш при мен и господаря ми. Не е далече, но няма да е зле да побързаме. Че преди да спре, тази хала ще се разлюти още повече. Можеш ли да вървиш?
    Пъг пристъпи колебливо и кимна. Без повече приказки мъжът метна изкормения глиган на раменете си и взе лъка.
    — Хайде — подкани го непознатият и пое към гората. Крачеше широко и Пъг трябваше да подтичва, за да не изостане.
    Лесът усмиряваше гнева на бурята толкова слабо, че бе невъзможно да разговарят. За миг поредната мълния освети всичко наоколо и Пъг успя да зърне лицето на непознатия. Помъчи се да си спомни дали не го е виждал преди. Външността му бе обичайна за ловците и горяните, обитаващи лесовете на Крудий — едър, с широки рамене и висок. Беше с тъмна коса и брада, суровите му, грубовати черти говореха за човек, прекарващ живота си на открито.
    Момчето се зачуди дали не е от някоя разбойническа шайка, криеща се в горските недра. Отхвърли тази мисъл набързо — за какво му е на един разбойник да си губи времето с някакво си дри паво хлапе от кулата, в чийто джоб очевидно няма и петак?
    Спомни си, че мъжът бе споменал за господар, и предположи, че е волник, живеещ в чифлик. Сигурно служеше като ратай, но не беше крепостник. Волниците бяха родени свободни и даваха част от зърното или стадото в отплата за използваната земя. Трябваше да е волник. На един крепостник нямаше да му позволят да носи лък, твърде скъпи бяха… и опасни. Но не си спомняше да е чувал за чифлици сред гората. Това наистина беше загадка, но болката в краката и всичко, което бе преживял днес, скоро укротиха любопитството му.

    Сякаш минаха часове. Вървяха все така сред гъсталака. Пъг почти беше изгубил непознатия в тъмницата, защото слънцето бе залязло преди доста време, отнасяйки със себе си и жалката светлина, допусната през пелената на бурята. Следваше го по-скоро по шума на стъпките и усещането за близостта му, без да го вижда. Усети, че вървят по пътека — ходилата му вече не срещаха отпора на трънливи храсталаци и камъни. От мястото, където се бяха срещнали, пътеката щеше да се открие много трудно през деня и невъзможно през нощта, освен ако вече не я знаеш. След малко се озоваха на поляна, по средата на която се гушеше каменна къщурка. От единственото й прозорче струеше светлина, а от комина се виеше дим. Пъг се зачуди колко смирена е бурята тук.
    Щом стигнаха пред вратата, мъжът пристъпи встрани и каза:
    — Е, момче, ти влез. Аз ще ида да се оправя с прасето.
    Пъг мълчаливо кимна, бутна вратата и влезе.
    — Затвори, момче! Ще ме простудиш и ще ме умориш.
    Пъг послушно затръшна вратата — малко по-силно, отколкото би трябвало.
    После се обърна и се огледа. Вътрешността на къщурката се оказа малка единична стая. До едната стена имаше голямо зидано огнище. Огънят в него мяташе игриви пламъци и изпълваше стаята с топло сияние. До огнището клечеше тантуреста маса, а на пейката зад нея се бе отпуснала едра, облечена в жълт халат особа. Сивата коса и брада на мъжа почти скриваха цялата му глава, но не и двете живи сини очи, примигващи под светлината на огъня. От брадата стърчеше дълга лула и от нея юнашки изригваха бледосиви валма дим.
    Пъг го позна.
    — Майстор Кълган — заломоти момчето, защото мъжът пред него беше самият магьосник и съветник на негово височество херцога, познато лице в замъка.
    Кълган изгледа смръщено Пъг и избоботи:
    — Хм, знаеш ме, значи.
    — Да, ваше благородие. Аз съм от замъка.
    — И как ти викат, хлапе от замъка?
    — Пъг, майстор Кълган.
    — А, спомних си те. — Магьосникът махна небрежно с ръка. — Не ме наричай „майстор“, Пъг… макар че с право ме наричат „майстор“ в занаята — рече той и около очите му се сбраха закачливи бръчици. — Вярно, кръвта ми е по-знатна от твоята, но не чак толкова. Ела, до огъня виси одеяло, а ти си подгизнал. Окачи си дрехите да изсъхнат и седни ей там. — И той посочи пейката пред себе си.
    Пъг стори каквото му наредиха, без да откъсне и за миг очи от магьосника. Майстор Кълган беше член на дворцовата свита на херцога, но все пак си беше магьосник, обект на подозрения, и простолюдието не хранеше висока почит към такива като него. Отелеше ли се кравата на някой селянин и окажеше ли се плодът уродлив, мана ако покосеше нивите, селяните бяха склонни да припишат това на делото на някой магьосник, спотаил се в сенките. Едно време като нищо щяха да прогонят с камъни човек като Кълган от пределите на Крудий. Сега постът му при херцога караше хорицата в града да проявяват търпимост, но старите страхове умираха трудно.
    Пъг окачи дрехите си да съхнат и седна. И се сепна от двете червени очи, които го изгледаха изпитателно иззад масата на мага. Една люспеста глава се бе надигнала и го оглеждаше. Забелязал притеснението на хлапака, Кълган се засмя.
    — Спокойно, момче. Фантус няма да те изяде. — Той сложи ръка на главата на съществото, което седеше до него на пейката, и го потърка над очите. То притвори клепачи и издаде тих звук, досущ като котешко мъркане.
    Чак сега Пъг затвори зейналата си от изумление уста, после пак я отвори и попита:
    — Ама това наистина ли е дракон, ваше благородие?
    Магьосникът се засмя щедро и звучно.
    — Понявга се мисли за такъв, момко. Фантус е огнедрейк, братово чедо на дракона, макар да е по-малък на ръст. — Съществото отвори едно око и го прикова в магьосника. — Но с кураж като неговия — побърза да добави Кълган и дрейкът отново затвори окото си. Кълган заговори тихо и някак заговорнически: — Много е умен, тъй че внимавай какво приказваш пред него. Тези същества са надарени с изключително тънка чувствителност.
    Пъг кимна, за да го увери, че ще внимава.
    — А огън може ли да бълва? — запита той с разширени от почуда очи. За всяко тринадесетгодишно момче дори един братовчед на дракона си заслужаваше искрено благоговение.
    — Когато е в настроение, може да блъвне някое и друго пламъче, макар рядко да стига чак дотам. Мисля, че е от богатата гощавка, която му предлагам, момче. От години не му се е налагало да ходи на лов, тъй че е позанемарил нравите на дрейките. Всъщност разглезил съм го безсрамно.
    Думите му поуспокоиха Пъг. Щом като магьосникът си бе направил труда да „разглези“ това същество, колкото и странно да бе, дрейкът му се стори някак по-човешки, не толкова загадъчен. Пъг се втренчи във Фантус, възхитен от блясъците на пламъците по смарагдовите му люспи. Горе-долу с размерите на неголяма хрътка, дрейкът имаше дълъг тънък врат, завършващ с крокодилска глава. Крилете му бяха сгънати на гърба и беше протегнал двете си предни лапи с дълги криви нокти, които шареха безцелно във въздуха, докато Кълган го чешеше по костните ръбове над очите. Дългата му опашка се мяташе на няколко пръста над пода.
    Вратата се отвори и влезе едрият лъконосец. Носеше шишове с вече посолени свински мръвки. Без дума да каже, той отиде до огнището и сложи месото да се пече. Фантус надигна глава и протегна врат над масата. После цъкна с раздвоения си език, скочи и важно-важно се заклатушка към камината. Намери си топло местенце пред огъня, сви се на кълбо и захърка, решил да изкара в дрямка чакането на вечерята.
    Волникът разкопча дебелото си наметало и го окачи на закачалката до вратата.
    — Тая пущина навън ще спре чак призори. — Върна се до огнището и заприготвя заливка с вино и билки за свинското. Пъг се сепна, като видя широкия белег на лявата му буза, свирепо червен под светлината на пламъците.
    Кълган махна с лулата си към слугата си и каза:
    — Като го знам колко му е стисната устата, така и няма да ти се представи като хората. Мийчъм, това момче е Пъг, от кулата на замъка Крудий. — Мийчъм само кимна и продължи заниманието си над цвърчащите мръвки.
    Пъг отвърна на кимването, макар малко да закъсня, но Мийчъм като че ли не го забеляза.
    — Така и забравих да ви благодаря, че ме отървахте от глигана.
    — Няма защо да ми благодариш, момче — отвърна Мийчъм. — Ако не го бях подплашил, едва ли щеше да ти налети. — Остави огнището, премести се в друга част на стаята, гребна с шепи кафяво тесто от покритото с кърпа ведро и започна да го меси.
    — Ваше благородие — обърна се Пъг към Кълган, — все пак неговата стрела уби глигана. Наистина извадих късмет, че преследваше животното.
    Кълган се засмя.
    — Бедното същество — най-милият ни гост за вечеря. И то се оказа също така жертва на обстоятелствата като теб.
    Пъг го изгледа объркано.
    — Не ви разбрах, ваше благородие.
    Кълган стана, свали някакъв предмет от най-горната лавица на шкафа си с книги и го постави на масата пред момчето. Беше увит в тъмносиньо кадифе и Пъг веднага съобрази, че цената му сигурно е много висока, за да се използва толкова скъп плат за покривало. Кълган отви кадифето и разкри кристален глобус, който засия под светлината на огнището. Пъг ахна от удоволствие пред хубостта му. Стори му се съвършен и разкошен със строгата чистота на формата си.
    Кълган посочи стъклената сфера и каза:
    — Това нещо е изработено като дар от Алтафейн Карски, най-изкусния майстор на вълшебни предмети, който реши, че заслужавам такъв подарък заради една-две услуги, които му бях направил преди време… но това не е толкова важно. Днес тъкмо се бях върнал от срещата си с майстор Алтафейн и пробвах талисмана му. Вгледай се в сферата, Пъг.
    Пъг прикова очи в топката и се помъчи да проследи примигванията от светлината на огъня, която сякаш заигра някъде дълбоко в кристала. Отраженията от стаята, умножени стократно, се сляха и затанцуваха, докато очите му се опитваха да огледат всяко кътче във вътрешността на сферата. А после се понесоха във вихър, смесиха се, замъглиха се и потъмняха. Меко бяло сияние в центъра на сферата замени червенината от огъня и Пъг усети, че погледът му е заклещен в капана на приятната му топлина. „Като топлината на кухнята в замъка“ — помисли си той разсеяно.
    Изведнъж млечнобялото вътре в топката изчезна и Пъг видя пред очите си образ на кухнята. Дебелият Алфан, готвачът, правеше сладкиши и облизваше сладките трохи по пръстите си. Това привлече гнева на Мегар, главния готвач, защото за Мегар този негов навик бе отвратителен. Пъг се засмя на гледката, на която неведнъж беше свидетел, и тя изчезна. Изведнъж се почувства уморен.
    — Кълган уви сферата с плата и я отмести.
    — Добре се справи, момче — рече той замислено. Остана за малко прав, сякаш вглъбен в нещо, после седна. — Не подозирах, че можеш да постигнеш толкова ясен образ от първия опит. Но явно ще се окаже, че си нещо повече, отколкото изглеждаш на пръв поглед.
    — Какво искате да кажете, ваше благородие?
    — Няма значение, Пъг. — Той замълча за миг и продължи: — Използвах тази играчка, колкото да преценя докъде ще стигне погледът ми, и така те мернах по пътя. Както ми куцукаше с отеклия си крак, прецених, че сам изобщо няма да стигнеш до града, затова пратих Мийчъм да те прибере.
    Пъг се смути от това необичайно внимание и бузите му се изчервиха. После отвърна с присъщата за тринадесетгодишен хлапак самоувереност:
    — Не е трябвало да го правите, майсторе. Щях да стигна до града навреме.
    Кълган се усмихна.
    — Може би да, а може би не. Бурята е необичайно силна за това време и гибелна за пътниците.
    Пъг се вслуша в тихия ромон на дъжда по покрива на къщата. Бурята сякаш бе утихнала и той се усъмни в думите на мага. Сякаш прочел мислите му, Кълган каза:
    — Повярвай ми, Пъг. Тази поляна е защитена от много повече неща, не само от силните мълнии. Щом пресечеш кръга от дъбове, очертаващ границите на владението ми, ще усетиш бурята. Мийчъм, ти как го преценяваш този вятър?
    Мийчъм остави тестото, което месеше, и се замисли за миг. После каза:
    — Ами почти толкова е лош, колкото оная пущина, дето изхвърли на брега шест кораба преди три години. — Замълча за малко, сякаш да премисли сравнението си, после кимна в потвърждение. — Тъй де, почти толкова лоша е, само дето няма да духа толкова дълго.
    Пъг си спомняше бурята преди три години — беше изхвърлила търговския флот на Квеган на път за Крудий на скалите на Моряшка скръб. В разгара й стражниците по стените на замъка бяха принудени да влязат вътре, иначе щеше да ги издуха. Ако тази буря наистина бе толкова силна, тогава магията на Кълган беше впечатляваща, защото извън къщурката дъждът ромонеше кротко като пролетен дъждец.
    Кълган се отпусна на пейката, запали загасналата си лула и избълва облак сладникав бял пушек. През това време вниманието на Пъг вече се бе насочило към лавиците с книги, подредени зад магьосника. Устните на момчето се движеха безмълвно, докато се мъчеше да разчете какво пише на подвързиите.
    Кълган повдигна вежди.
    — Значи можеш да четеш, така ли?
    Пъг се сепна смутен, че може би е обидил магьосника, натрапвайки се в дома му. Кълган усети смущението му и каза:
    — Няма нищо, момче. Не е грешно, че знаеш буквите.
    Момчето се успокои.
    Мога малко да сричам, ваше благородие. Мегар, готвачът, ме научи да чета по рафтовете на складовете до кухнята. Пък и някои числа знам.
    — И числа значи — възкликна добродушно магьосникът. — Какво пък, ти май ще излезеш рядка птица. — Старецът се пресегна зад гърба си и издърпа от библиотеката един том с ръждивокафява кожена подвързия. Разтвори го, изгледа накриво една от страниците, после друга и най-накрая като че ли намери това, което смяташе за подходящо. Извъртя разтворената книга и я положи на масата пред Пъг. Посочи му страницата, украсена с великолепна плетеница от змии, цветя и виещи се около една голяма буква в горния ляв ъгъл лози. — Прочети това, момче.
    Пъг никога не бе виждал нещо подобно. Учил се беше върху прост пергамент с букви, надраскани от грубата ръка на Мегар с помощта на овъглена пръчка. Седна, омаян от красивата изработка, и усети, че старият маг го гледа съсредоточено. Съвзе се и зачете.
    — А после дойде приз… призивът от… — Втренчи се в думата, затруднен от сложните, нови за него съчетания. — … Закхара. — Млъкна и вдигна очи към Кълган да се увери, че не е сбъркал. Магьосникът му кимна да продължи. — Че северът трябваше дабъде заб… забравен, та сърцето на империята да не зал… залинее. И макар босанийци по род, ония воини все още бяха верни в службата си на Велики Кеш. Прочие, заради нейната превелика потреба, те се вдигнаха на оръжие и напуснаха Босания, и отплаваха с кораб на юг, та всичко да спасят от разруха.
    — Достатъчно — рече Кълган и затвори книгата. — Доста добре се справяш с буквите за ратайче.
    — Тази книга, ваше благородие… каква е тя? — запита Пъг, докато Кълган я прибираше. — Никога не съм виждал подобно нещо.
    Кълган изгледа продължително хлапака, с което отново го притесни, а после му се усмихна успокоително. Постави книгата на рафта и каза:
    — История на тази земя, момче. Дар ми е от абата на Ишапската обител. Превод е от кешийски текст и е отпреди повече от сто години.
    Пъг кимна.
    — Звучеше толкова странно… За какво се разправя?
    Кълган отново се вгледа в Пъг, сякаш искаше да види нещо вътре в момчето, и отвърна:
    — Преди много, много време, Пъг, всички тези земи, от Безкрайно море през планините Сивите кули, та чак до Горчивото море, всичко това е било част от империята на Велики Кеш. Далече на изток съществувало малко кралство, на едно островче на име Риланон. То се разраснало, погълнало кралствата по околните острови и се превърнало в „Островното кралство“. По-късно отново се разширило и на континента, и макар все още да носело името Островното кралство, повечето хора започнали да го наричат просто „Кралството“. Ние, които живеем в Крудий, сме част от това кралство, макар да сме много отдалечени от престолния град на Риланон — и все пак сме в границите му.
    — Веднъж, преди много години — продължи магьосникът, — империята на Велики Кеш изоставила тези земи, защото се въвлякла в продължителен кървав конфликт със съседите си на юг, Кешийската конфедерация.
    Пъг се унесе заслушан във величавата приказка за древни империи. Но беше и достатъчно гладен и забеляза как Мийчъм пъхна няколко малки самуна кафяв хляб в пещта. После вниманието му отново се върна към магьосника.
    — Кои са били Кешийската конфе…?
    — Кешийската конфедерация — уморено каза Кълган — са група държавици, съществували като васали на Велики Кеш в продължение на векове. Дванадесет години преди тази книга да бъде написана, те се обединили против потисника си. Всяка поотделно била твърде немощна, за да се опълчи на Велики Кеш, но съюзени се оказали сериозен противник. Почти не й отстъпвали, затова войната се проточила с години. Империята се принудила да опразни северните си провинции от легионите си и да ги прехвърли на юг, оголвайки севера за попълзновенията на друго, ново и по-младо кралство.
    — Дядото на херцог Боррик, най-младият син на краля, повел армията на запад, разширявайки Западните владения. Оттогава всички части на древната имперска провинция Босания, с изключение на Свободните градове на Натал, били наречени херцогство Крудий.
    Пъг се замисли за миг, после отрони:
    — Бих искал да отида някога във Велики Кеш.
    — И като какъв ще идеш, като ботуш? — изсумтя насмешливо Мийчъм.
    Лицето на Пъг пламна. „Ботуши“ наричаха безимотните мъже, наемници, които се биеха срещу заплащане и славата им не беше много по-добра от тези на пътните разбойници.
    — Може и да идеш някой ден, Пъг — рече Кълган. — Пътят е дълъг и гибелен, но е напълно възможно една смела и сърцата душа да оцелее в такова пътешествие. Случвали са се и по-странни неща.
    После заговориха на по-ежедневни теми, защото магът бе изкарал в южната цитадела в Каре повече от месец и искаше да научи злободневните клюки в Крудий. Щом хлябът се опече, Мийчъм го поднесе горещ, наряза свинските мръвки и донесе блюда със сирене и зеленчуци. Пъг никога не се беше хранил толкова добре. Дори когато работеше в кухнята на крепостта, като на ратайче му се падаха оскъдни трохи и огризки. Докато се хранеха, на два пъти забеляза, че магьосникът го гледа съсредоточено.
    След като приключиха с храната, Мийчъм почисти масата и се захвана да измие блюдата с чист пясък и прясна вода, а Кълган и Пъг останаха да си говорят край масата. Върху нея бе останала една мръвка и Кълган я подхвърли на Фантус, който все така се бе изтегнал пред огнището. Дрейкът отвори едно око, изгледа мръвката, замисли се за миг дали да остави удобното място за дрямка заради сочния къс, после пропълзя лениво няколко пръста, нагълта щедрия подарък и отново си затвори окото.
    Кълган разпали лулата и след като щедрите кълба дим, бълващи от чашката, го задоволиха, каза:
    — Какъв смяташ да станеш, като порастеш, момче?
    Пъг вече се бореше със съня, но въпросът на Кълган го разбуди. Времето на „Подбора“, когато момчетата от града и замъка ги взимаха за чираци, наближаваше и хлапакът отвърна възбудено:
    — Тази година, на Средилетие, се надявам да ме вземат на служба при херцога, при мечемайстор Фанън.
    Кълган го изгледа с леко съмнение.
    — Мислех си, че от чирачеството те делят още година-две, Пъг.
    Мийчъм издаде звук — нещо средно между смях и пръхтене.
    — Не си ли малък още да мъкнеш меча и щита, момче?
    Пъг се изчерви. Беше най-дребният хлапак за възрастта си в замъка.
    — Мегар готвачът вика, че може растежът ми да се е забавил — отвърна той малко обидено. — Никой не знае кои са родителите ми, тъй че нямат представа какво може да се очаква от мен.
    — Сирак си значи? — отрони Мийчъм и повдигна вежда — най-изразителният му жест досега.
    Пъг кимна.
    — Оставили са ме при отците в Дала, в планинското абатство. Някаква жена, която твърдяла, че ме е намерила на пътя. После ме донесли в цитаделата, защото не можели да се грижат за мен.
    — Да — вметна Кълган. — Спомням си когато поклонниците на „Щита на слабите“ те донесоха в замъка. Беше невръстно бебенце, току-що откъснато от майчината гръд. Заради добротата на херцога сега си волник. Той реши, че ще е по-малък грях да освободи един крепостник, отколкото да закрепости волник. След като нямаше доказателства какъв си, негово право беше да те обяви за крепостник.
    — Добър ни е херцогът — отрони уклончиво Мийчъм.
    Пъг беше слушал историята за произхода си поне сто пъти от Магя в кухнята на замъка. Чувстваше се съвсем изтощен и едва държеше очите си отворени. Кълган забеляза това и махна с ръка на Мийчъм. Снажният ратай свали няколко одеяла от една лавица и приготви постеля. Докато приключи, Пъг вече бе заспал с глава, клюмнала на масата. Големите лапи на мъжа нежно го повдигнаха, положиха го на постелята и го завиха.
    Фантус отвори очи и изгледа спящото момче. Нададе вълча прозявка, пропълзя до Пъг и се сгуши до него. Пъг се помръдна насъи и го прегърна през врата. Огнедрейкът изръмжа одобрително, дълбоко и гърлено, и отново склопи очи.

Глава 2
Чирак

    Лесът се беше смълчал.
    Следобеден ветрец залудува сред клоните на високите дъбове, прогонвайки летния зной, и листата леко прошумоляха. Птиците, които щяха да викнат в хор по заник слънце, в този час бяха притихнали. Лекият дъх на морска сол се смесваше със сладкия аромат на цветя и острия мирис на гнила шума.
    Пъг и Томас крачеха бавно по пътеката с безгрижната походка на хлапаци, които са тръгнали без никаква определена посока и разполагат с безкрайно време. Пъг хвърли камъче по някаква въображаема цел, извърна се и погледна приятеля си.
    — Не мислиш, че майка ти е луда, нали?
    Томас се засмя.
    — Не, тя ги разбира нещата. Виждала е други момчета в деня на Подбора. А и наистина днес повече пречехме, отколкото помагахме в кухнята.
    Пъг кимна. Разлял беше скъпоценно гърне с мед, докато го носеше на сладкаря Алфан. После бе изтървал цяла тава с пресни самуни хляб, докато ги вадеше от фурната.
    — Днес се държах като пълен глупак, Томас.
    Томас се изсмя. Беше снажно момче с пясъчноруса коса и яркосини очи, вечно усмихнато, и всички в цитаделата го харесваха въпреки хлапашката му склонност да върши бели. Беше най-близкият приятел на Пъг, по-скоро брат, отколкото приятел, и по тази причина останалите момчета приемаха донякъде дребосъка, защото всички смятаха Томас за своя неогласен главатар.
    — Не беше по-глупав от мен — каза Томас. — Поне не забрави да окачиш говеждите бутове високо.
    Пъг се ухили.
    — Все едно, хрътките на херцога останаха доволни. — Изкиска се високо. — Ама тя здравата се ядоса, а?
    Томас също се засмя.
    — Бясна е. Кучетата все пак похапнаха малко, докато ги напъди. Ама най-вече е подивяла заради татко. Вика, че Подборът е само повод за майсторите да си седят по цял ден, да пуфтят с лулите, да се наливат с ейл и да си чешат езиците. Според нея те вече знаели кой кое момче ще избере.
    — Според приказките на другите жени не е единствената, която мисли така. — Пъг се ухили на Томас. — Може пък и да не грешат.
    Томас се намръщи.
    — Тя наистина не обича да го няма в кухнята да наглежда нещата. Мисля, че и тя го знае, затова ни изхвърли от кулата тази заран — да не си излее гнева върху нас. Или поне върху теб — добави той с усмивка. — Кълна се, че си й любимецът.
    Пъг отново се ухили.
    — Е, аз не правя толкова бели.
    Томас го сръга и отвърна:
    — Искаш да кажеш, че те хващат по-рядко.
    Пъг измъкна прашката си от пазвата.
    — Ако се върнем с някоя връзка яребици и пъдпъдъци, може и да й мине ядът.
    — Може би — съгласи се Томае и също измъкна прашката си.
    Двете момчета бяха страхотни прашкари. Томас естествено беше неоспоримият шампион сред хлапетиите, а Пъг му отстъпваше съвсем малко. Напълно по силите им беше да свалят някоя птица в полет, а намереха ли я кацнала за отдих, вероятността да я улучат ставаше доста голяма. А освен това така щяха да си запълнят часовете и може би да спечелят малко време да забравят за Подбора.
    Започнаха да се промъкват малко престорено, играейки си на ловци. Щом оставиха пътеката, Томас поведе към близкия вир. Почти невероятно беше да намерят плячка по това време на деня, освен ако не се спънеха в нея, но ако изобщо можеше да се срещне дивеч, то той щеше да е някъде около вира. Горите на североизток от градчето Крудий не бяха толкова злокобни, колкото големият лес на юг. Дългогодишната сеч на дърва за огрев бе придала на поляните въздушна лекота, достъпна за слънчевите лъчи, за разлика от мрачните свърталища на духове в леса на юг. Момчетата от цитаделата често бяха лудували тук. С мъничко въображение, лесовете се превръщаха в място на вълшебства, в един зелен свят на смайващи приключения. Някои от най-великите им подвизи се бяха разигравали точно тук. Смълчаните дървета бяха свидетели на дръзки бягства, на страховити преследвания и свирепи битки на хлапетиите, отдали се на младежките си мечти за наближаващото мъжество. Нечисти твари, могъщи чудовища и подли разбойници, с всички тях се бяха сражавали и всички бяха надвивали, нерядко с цената на гибелта на някой велик герой, с подобаващите за случая траурни слова на оплакващите го верни другари, и всичко това се подреждаше така, че да остане време да се върнат в замъка за вечеря.
    Томас стигна до малкото възвишение с гледка към вира, заслонено от шубрака на млади букови фиданки, отмести сплетените клони, за да види какво има долу, спря, зяпна от възхита и промълви тихо:
    — Пъг, виж!
    Край езерцето стоеше елен, вдигнал високо глава — оглеждаше се за онова, което бе прекъснало водопоя му. Животното беше старо, космите около муцуната му бяха почти побелели, а главата му бе увенчана с великолепни рога.
    Пъг бързо преброи.
    — Четиринайсет разклонения!
    Томас кимна.
    — Трябва да е най-старият самец в гората.
    Еленът наостри вниманието си към момчетата и едното му ухо потръпна тревожно. Двамата замръзнаха — не искаха да подплашат толкова красивото същество. Еленът изгледа хълмчето продължително и мълчаливо, после бавно сведе глава към водата и почна да пие.
    Томас стисна Пъг за рамото и му посочи с глава настрани. Очите на Пъг последваха посоката и зърнаха мъжка фигура, пристъпваща безшумно през поляната. Беше висок мъж, облечен в кожени дрехи, вапцани в гористо зелено. На гърба му висеше дълъг лък, а на колана — ловджийски нож. Качулката на зеленикавото му наметало беше отметната назад. Той крачеше към елена с уверени и равномерни стъпки.
    — Мартин — рече Томас.
    Пъг също бе познал майстор-ловеца на херцога. Сирак също като Пъг, Мартин си бе спечелил прозвището „Дълголъкия“ сред хората в цитаделата, защото в това оръжие почти нямаше равен. Странен и загадъчен, Мартин Дълголъкия все пак се радваше на обичта на момчетата, защото колкото странеше от възрастните в цитаделата, толкова приятелски настроен и достъпен бе за хлапаците. Като главен ловец, той служеше и като лесничей на херцога. Задълженията му то задържаха с дни извън замъка, понякога и със седмици, докато следотърсачите му търсеха неуморно следи от бракониери, възможни опасности от пожари, скитащи таласъми или престъпници, устроили бивак в горите. Но когато оставаше в замъка, стига да не уреждаше лов за херцога, винаги намираше време за момчетата. Тъмните му очи грейваха весело, щом започнеха да го засипват с въпроси за тайните на леса или го молеха настойчиво да им разкаже за страните по границите на Крудий. Като че ли притежаваше безкрайно търпение, което го отличаваше от останалите майстори в града и цитаделата.
    Мартин стигна до елена и леко го докосна по врата. Могъщата глава се извърна и старият елен го подуши под мишницата. А Мартин тихо промълви:
    — Ако слезете бавно и без да говорите, може да ви позволи да го приближите.
    Пъг и Томас се спогледаха изненадани и излязоха на поляната. Запристъпваха бавно по края на вира, а еленът проследи с глава движенията им и леко потръпна. Мартин го потупа успокоително и той се укроти.
    — Пресегнете си и го пипнете, но бавно, за да не го изплашите.
    Томас посегна пръв и еленът потръпна под пръстите му. Пъг също протегна ръка, но еленът отстъпи. Мартин замърмори напевно на животното на език, какъвто Пъг не беше чувал никога, и еленът остана неподвижен. Пъг го докосна и се възхити от мекотата на козината му — приличаше на щавена кожа и в същото време бе съвсем различна с живота, пулсиращ под връхчетата на пръстите му.
    Изведнъж еленът отстъпи и се обърна. А после, само с един скок, се скри сред дърветата. Мартин Дълголъкия се изкиска и каза:
    — Добре. Няма да е много хубаво за него да свикне прекалено с хората. Иначе тези рога бързо ще се озоват над камината на някой бракониер.
    — Много е красив, Мартин — прошепна Томас. Дълголъкия кимна, без да отмества очи от мястото, където еленът се беше шмугнал в горите.
    — Че е красавец, красавец е, Томас.
    — Аз пък си мислех, че ловиш елените, Мартин — каза Пъг. — Как…
    — Двамата със стария Белобрадко си имаме нещо като договор, Пъг — отвърна Мартин. — Ловя самотни елени, но не и кошути, или само престарели кошути, които не могат да раждат. Когато някой млад елен отнеме харема на Белобрадко, може и да го хвана. Засега всеки от двама ни оставя другия да си върши работата. Ще дойде ден, когато ще го погледна над пръчката на стрелата. — Мъжът се усмихна на момчетата. — И чак тогава ще разбера дали ще мога да я пусна да полети. Може би да, а може би не. — Замълча за миг, сякаш мисълта за старостта на Белобрадко го натъжи, а после, когато лек полъх размърда клоните, продължи: — Е, какво е довело двама толкова храбри ловци сред горите на херцога така рано? Сигурно са останали хиляда несвършени неща, щом следобед е празникът на Средилетие.
    — Майка ми ни изгони от кухнята — отвърна Томас. — Били сме й пречели. А и нали и Подборът е днес… — Гласът му заглъхна смутено. Загадъчната слава на Мартин до голяма степен произтичаше от начина, по който се беше появил в Крудий. По негово време на Подбора херцогът веднага го пратил при стария майстор на лова, вместо да трябва да застава пред събранието на майсторите с останалите момчета на негова възраст. Това нарушение на най-древния обичай беше оскърбило много хора в града, въпреки че никой не бе събрал достатъчно кураж да изрази недоволството си пред лорд Боррик. И съвсем естествено всички бяха насочили яда си към Мартин, вместо към херцога. През годините Мартин напълно бе оправдал решението на лорд Боррик, но въпреки това много хора все още негодуваха от специалното отношение на херцога към него в оня ден. Дори сега, дванадесет години по-късно, някои хора смятаха Мартин Дълголъкия с нещо по-различен от тях самите и поради това — незаслужаващ доверието им.
    — Извинявай, Мартин — каза Томас. Мартин кимна малко тъжно.
    — Разбирам ви, Томас. Може и да не ми се е налагало да изпи там вашата несигурност, но съм виждал мнозина други да чакат в деня на Подбора. А и от четири години сам заставам с майсторите, тъй че тревогата ви ми е понятна.
    Внезапна мисъл порази Пъг и той изломоти:
    — Но ти не си с другите майстори.
    Мартин поклати глава и на гладкото му лице се изписа печал.
    — Мислех си, че улисани в тревогата си няма да забележите очевидното. Но умът ти е остър, Пъг.
    В началото Томас не схвана за какво говорят, но после му просветна.
    — Ама така ти няма да си избереш чираци!
    Мартин вдигна пръст пред устните си.
    — За това — нито думичка, момко. Не, след като взех младия Гарет миналата година, групата ми на следотърсачите съвсем се запълни.
    Томас остана разочарован. Най-много от всичко му се искаше да го вземат на служба при мечемайстор Фанън, но ако не го изберяха за войник, щеше да предпочете живота на горянин под главенството на Мартин. А сега му отказваха втората възможност. Навъси се за миг, но след малко лицето му грейна — навярно Мартин не го беше избрал, защото вече го е избрал Фанън.
    Забелязал как приятелят му се унася във възторзи и тревоги и обмисля всички възможности, Пъг каза:
    — Нямаше те в кулата почти цял месец, Мартин. — Прибра прашката си и продължи: — Къде беше?
    Мартин изгледа момчето и Пъг мигом съжали за въпроса си. Колкото и приятелски да се държеше Мартин, все пак той беше майсторът на лова, член на домакинството на херцога, и на хлапетата от замъка не се полагаше да разпитват хората на херцога кой кога се е върнал и къде е ходил.
    Мартин свали притеснението на Пъг с лека усмивка.
    — Бях в Елвандар. Кралица Агларана завърши дванадесетгодишния си траур заради смъртта на съпруга си, краля на елфите. Голям празник се вдигна.
    Пъг се изненада. За него, както и за повечето хора в Крудий, елфите не бяха нещо повече от легенда. Но Мартин бе прекарал младостта си сред лесовете на елфите и беше един от малцината човеци, които можеха по своя воля да ходят и да се връщат през горите на север. Това бе едно от нещата, които отличаваха Мартин Дълголъкия от останалите. Макар да бе споделял знанията си за елфите с момчетата и преди, доколкото Пъг си спомняше, сега Мартин за първи път спомена за връзките си с приказните същества.
    — Ти си… празнувал с кралицата на елфите?
    Мартин си придаде скромно изражение, все едно че това бе нещо маловажно.
    — Е, седях на най-отдалечената маса от трона, но… да, там бях. — И прочел незададените въпроси в очите на момчетата, добави: — Знаете, че като момче са ме отгледали монасите на Силбанското абатство, недалече от леса на елфите. Играех си с деца на елфи, а преди да дойда тук ловувах с принц Калин и с братовчед му Галайн.
    Томас едва не подскочи от възбуда. За него темата за елфите съдържаше неописуемо очарование.
    — А познаваше ли се с крал Айдан?
    Лицето на Мартин се стегна и очите му се присвиха. Томас забеляза реакцията му и каза:
    — Съжалявам, Мартин. Нещо погрешно ли казах?
    Мартин махна с ръка.
    — Вината не е твоя, Томас — отвърна той и чертите му малко се смекчиха. — Елфите не споменават имената на заминалите за Блажените острови, особено на онези, които са умрели преждевременно. Вярват, че ако го направиш, името на споменатия го отвлича от пътя му натам и му пречи да намери вечен покой. А аз уважавам вярата им. Е, за да ти отговоря, не го познавах. Той бе убит още когато бях момче. Но съм чувал разкази за делата му и по всичко личи, че е бил добър и мъдър крал. — Мартин се огледа. — Наближава пладне. Трябва да се връщаме в замъка.
    Мъжът закрачи към пътеката и момчетата го последваха.
    — И как беше празникът, Мартин? — попита Томас.
    Пъг въздъхна, щом ловецът взе да описва надълго и широко чудесата на Елвандар. Той също се очароваше от приказките за елфите, но не чак толкова като Томас. Томас беше в състояние да изтърпи с часове приказки за елфите, все едно колко можеше да се вярва на разказвача. Е, в лицето на майстора на лова имаха поне очевидец. Гласът на Мартин продължи монотонно, вниманието на Пъг се отвлече и той се улови, че отново се е замислил за Подбора. Колкото и да си напомняше, че да се тревожи е безполезно, все пак се тревожеше. Усети, че пристъпва към днешния следобед почти със страх.

    Момчетата стояха насред централния двор на замъка. Денят беше Средилетие — самата среда на лятото, ден, бележещ края на една година и началото на новата. От този ден за всички в замъка щеше да се смята, че са с една година по-възрастни. За отрупаните в средата момчета това беше важно, защото днес беше последният ден на детството им. Днес беше Подборът.
    Пъг придърпа яката на новата си туника. Всъщност не беше нова, а една от старите на Томас, но все пак бе най-новата, обличана досега от него. Магя, майката на Томас, я беше прекроила за по-нисичкото момче, за да се яви в приличен вид пред херцога и дворцовата му свита. Магя и мъжът й, Мегар готвачът, се грижеха за него повече от всички в цитаделата, почти като родители. Лекуваха го, когато се разболееше, грижеха се да е нахранен и му дърпаха ушите, щом си го заслужеше. И го обичаха все едно че беше роден брат на Томас.
    Пъг се огледа. Другите момчета бяха облекли най-хубавите си дрехи, защото този ден бе един от най-важните в младия им живот. На всяко от тях предстоеше да се изправи пред събранието на майсторите и членовете на херцогската свита и всеки щеше да бъде обсъден за чирак в подходящ за него занаят. Беше си чист ритуал от стари и забравени времена, защото изборът всъщност вече бе направен. Занаятчиите и хората на херцога бяха прекарали много часове в обсъждане дарбите на момчетата и знаеха кой майстор кое от тях ще привика при себе си.
    През годините практиката момчетата между осем и тринадесет години да се използват за работа в различните занаяти и служби бе доказала пригодността си, тъй като открояваше най-добрите за една или друга дейност. Освен това осигуряваше приток на полуобучени младежи и за други занаяти, ако възникнеше нужда. Недостатъкът беше в това, че някои момчета оставаха неизбрани за занаят или служба в домакинството. Понякога момчетата за един пост се оказваха твърде много или се преценяваше, че нито един момък не е подходящ, въпреки че мястото е свободно. Дори когато броят на момчетата и свободните места си съвпадаха добре, както тази година, гаранции нямаше. За онези, за които имаше съмнения, това бе повод за сериозно безпокойство.
    Пъг размърда разсеяно босите си стъпала в прахта. За разлика от Томас, който, изглежда, се справяше добре с всичко, с което се захванеше, Пъг често се оказваше виновен, че колкото и да се старае, свършва работата си непохватно. Той отново се огледа и забеляза, че и другите момчета проявяват признаци на притеснение. Някои подхвърляха груби шеги, преструвайки се, че им е все едно дали ще ги изберат, или няма. Други стояха смълчани като Пъг, потънали в мисли и стараейки се да не се задълбочават над въпроса какво ще правят, ако не ги изберат.
    Ако не го изберяха, Пъг — както и другите момчета — беше свободен да напусне Крудий и да се опита да си намери занаят в някое друго градче или голям град. Останеше ли, налагаше се или да се захване със земеделия в земите на херцога като волник, или да започне работа на някоя от рибарските гемии в градчето. И двете възможности изглеждаха еднакво непривлекателни, но той не можеше да си представи как ще напусне Крудий.
    Припомни си какво му беше казал снощи Мегар. Старият готвач му обърна внимание да не се тормози чак толкова заради Подбора. В края на краищата, подчерта той, имало много чираци, неуспели да стигнат до ранга на калфа, а и като пресметнеш, в Крудий преживявали повече мъже без занаят, отколкото с такъв. Изтъкнал му бе и факта, че много синове на рибари и земеделци презирали Подбора и предпочитали да продължат пътя на бащите си. Пъг се зачуди толкова ли се е отдалечил Мегар от своя ден на Подбора, та е забравил как неизбраните момчета трябва да стоят пред събранието на майсторите, пред домакините и новоизбраните чираци, пред погледите на всички, докато не бъде извикано и последното име — и да чакат да ги освободят позорно.
    Пъг прехапа долната си устна. Беше изнервен. Не беше от тия, които ще скочат от стръмнините на Моряшка мъка, ако не го изберат, както бяха постъпвали някои в миналото, но представата как стои сам пред избраните му се струваше непоносима.
    Томас, застанал до него, му хвърли усмивка. Знаеше, че Пъг е изнервен, но не можеше да изпита съчувствие към него, тъй като и той бе превъзбуден. Баща му му беше казал, че ще е първият, когото ще извика мечемайстор Фанън. Нещо повече, мечемайсторът бил казал, че ако Томас напредне добре в упражненията, може да му се намери място в личната охрана на херцога. Това щеще да е почетен знак и щеше да увеличи шансовете на Томас за растеж, дори да му донесе офицерски ранг след петнадесет или двадесет години служба в гвардията.
    Той сръга с лакът Пъг в ребрата, защото херцогският херолд тъкмо бе излязъл на балкона към площада. Глашатаят даде знак на един от стражите, който отвори малката вратичка в голямата порта и майсторите влязоха и спряха в подножието на широкото стълбище на кулата, като според традицията застанаха гърбом към момчетата, изчаквайки появата на херцога.
    Огромните дъбови врати на цитаделата тежко започнаха да се разтварят и неколцина стражи в кафявите и златистожълти ивици на херцога изтичаха през процепа да заемат позиции по стъпалата. На униформите им бе извезана златната чайка на Крудий със златна коронка над нея, означаваща, че херцогът е член на кралската фамилия.
    — Чуйте всички! Негова светлост Боррик Кондуин, трети херцог на Крудий, принц на Кралството; владетел на Крудий, Каре и Тулан; бранител на Запада; рицар-генерал на кралските армии; претендент-наследник на трона на Риланон. — Херцогът остана търпеливо на място, докато изредят списъка на титлите му, и после пристъпи напред сред слънчевата светлина.
    Макар да надхвърляше вече петдесетте, херцогът на Крудий се движеше с плавната елегантност и уверена походка на воин по рождение. Ако се оставеха настрана посивелите слепоочия на тъмнокестенявата му коса, изглеждаше с около двадесет години по-млад. Носеше черно от глава до пети, както през всичките последни седем години, защото още скърбеше по загубата на любимата си жена Катерин. На левия му хълбок висеше прибран в черна ножница меч със сребърна дръжка, а на ръката му блестеше пръстенът с херцогския печат — единствената украса, която си позволяваше.
    Херолдът извиси глас.
    — Техни височества принц Луам Кондуин и принц Арута Кондуин, наследници на Дома Крудий; рицар-капитани на кралската армия на Запада; принцове на кралския дом на Риланон.
    Двамата младежи пристъпиха напред и застанаха зад баща си. Бяха съответно с шест и четири години по-големи от бъдещите чираци, но разликата между неловко вкочанените кандидати и синовете на херцога бе много по-очебийна от няколкото години във възрастта. И двамата принцове изглеждаха спокойни и изпълнени със самообладание.
    Луам, по-големият, стоеше отдясно на баща си — русокос младеж с яко телосложение. Откритата му усмивка напомняше за тази на майка му и той като че ли винаги бе на ръба да избухне в смях. Облечен беше в яркосиня туника и жълт прилепнал клин и си беше пуснал грижливо подкастрена брада, руса като косата, стигаща до раменете му.
    Колкото Луам напомняше за светлината и деня, толкова Арута — за сенките и нощта. Беше висок почти колкото брат си и баща си, но докато двамата бяха с яки мишци, той беше слаб, дори мършав. Носеше кафяво и червеникав клин. Косата му беше тъмна, а лицето му — гладко избръснато. Всичко у Арута създаваше усещане за пъргавина. Силата му беше в бързината: бързина с рапирата и бързина на ума. Държеше се суховато и често рязко. Докато поданиците на херцога открито показваха обичта си към Луам, към Арута се отнасяха с почит и се възхищаваха на способностите му, но не го гледаха с топло око.
    Заедно двамата като че ли олицетворяваха сложния нрав на баща си, защото херцогът понасяше както прямия хумор на Луам, така и мрачните настроения на Арута. Характерите им бяха напълно противоположни, но и двамата бяха способни младежи и след време несъмнено щяха да допринесат за херцогството и кралството. Херцогът обичаше еднакво и двамата.
    Глашатаят заговори отново:
    — Принцеса Карлайн, щерка на кралския двор.
    Крехкото грациозно момиче, което се появи, бе на възрастта на стоящите долу момчета, но вече започваше да излъчва самоувереното спокойствие и изтънченост на особа, родена да властва, и красотата на покойната си майка. Ефирната й жълта рокля бе в удивителен контраст с почти черната й коса. Очите й бяха сини като на Луам — също като на майка им — и Луам засия, щом сестра му хвана баща им за ръката. Дори Арута си позволи една от своите редки полуусмивки, защото сестра му беше скъпа и на неговото сърце.
    Много от момчетата в кулата таяха тайна любов към принцесата, факт, от който тя нерядко се възползваше в детинските си лудории. Но дори нейното присъствие не можа да изтласка събитието на деня от умовете им.
    След това влезе херцогската свита, в това число и Кълган. Пъг го беше зървал от време на време в замъка след нощта на бурята и веднъж дори размениха няколко думи — Кълган го попита дали е добре, — но повечето време магьосникът не се мяркаше никакъв и момъкът малко се изненада, като го видя, защото магьосникът не се смяташе за пълноправен член на домакинството на херцога, а по-скоро за нещо като периодичен съветник. Повечето време се спотайваше в кулата си, скрит от хорски погледи, и се занимаваше с магьосническите си работи.

    Сега Кълган разговаряше с отец Тъли, жрец на Асталон Строителя и един от най-старите помощници на херцога. Тъли беше съветвал бащата на херцога и още тогава беше бил стар. Сега изглеждаше направо древен — поне в детинските очи на Пъг, — но очите му не издаваха и помен от старост. Не малко хлапаци в кулата се оказваха приковани от острия поглед на тези ясни сиви очи. Умът и езикът му бяха също така младежки здрави и не едно момче от замъка предпочиташе пердаха с кожения камшик на конемайстора Алгон пред словесния пердах на отец Тъли. Белокосият жрец направо можеше да ти съдере кожата с отровните си слова.
    Недалече от тях стоеше един от онези, които често изпитваха на гърба си гнева на Тъли — скуайър Роланд, синът на барон Толбърт Тулански, един от васалите на херцога. Дружеше с двамата принцове, тъй като бе единственото момче със знатно потекло в замъка. Баща му го беше изпратил в Крудий предната година, за да понаучи нещо за управлението на херцогството и за порядките в двора на херцога. Макар и далеч от дома си, Роланд беше намерил втори дом в твърде суровия крайграничен двор. Беше си палавник още когато пристигна, но заразителното му чувство за хумор и пъргавият му, хитър ум до голяма степен смекчаваха гнева от немирствата му. Тъкмо Роланд най-често се оказваше съучастник в белите, в които се забъркваше принцеса Карлайн. Със светлокестенява коса и сини очи, Роланд беше висок за възрастта си. Беше само с една година по-голям от отрупаните долу момчета и през последната година често си беше играл с тях, когато Луам и Арута бяха заети с дворцовите си задължения. В началото между Томас и него бе възникнало момчешко съперничество, но после двамата бързо се сприятелиха и Пъг също му стана приятел по неизбежност, защото където беше Томас, там беше и Пъг. Роланд забеляза неспокойно пристъпващия в края на групата Пъг, кимна му и му намигна. Пъг също му се ухили, защото макар най-често да се оказваше жертва на шегите на Роланд, изпитваше симпатия към щурия млад щитоносец.
    След като цялата свита излезе и се подреди, херцогът заговори:
    — Вчера беше последният ден от единадесетата година от царуването на нашия владетел, крал Родрик Четвърти. Днес е празникът на Банапис. Утрешният изгрев ще завари събраните тук момчета причислени към мъжете на Крудий — вече не момчета, а чираци и свободни мъже. В този миг е редно да ви запитам дали някой сред вас желае да бъде освободен от служба на херцогството. Има ли сред вас такива, що го желаят? — Въпросът беше формален и не се очакваше някой да се отзове, тъй като малцина можеха да пожелаят да напуснат Крудий. Но едно от момчетата пристъпи напред.
    Херолдът запита високо:
    — Кой иска да бъде освободен от службата си?
    Момъкът сведе очи, окашля се и притеснено промълви:
    — Аз съм Робърт, син на Хуген. — Пъг го познаваше бегло. Беше син на плетач на мрежи, градско момче, а те рядко се мешаха с момчетата от цитаделата. Случвало се беше да играе с него няколко пъти и имаше впечатление, че е добро момче. Да се откаже служба беше рядкост и Пъг като всички присъстващи изпита любопитство да чуе причините.
    Херцогът кротко попита:
    — Каква е причината ти, Робърт, сине на Хуген?
    — Ваша светлост, баща ми не е в състояние да ме включи в занаята си, защото четиримата ми братя са способни да се издигнат до калфи и майстори след него, както и много други синове на мрежари. Най-големият ми брат е вече женен и също си има момче, така че в къщата на семейството ми няма повече място за мен. Щом не мога да остана с близките си и да работя занаята на баща си, моля ваша светлост да ми разреши да се наема на служба като моряк.
    Херцогът се замисли. Робърт не беше първото момче от градчето, примамено от съблазънта на морската шир.
    — Намерил ли си майстор, който да е съгласен да те вземе при себе си?
    — Да, ваша светлост. Капитан Грегсън, майстор на кораба „Зелени глъбини“ от пристанището на Маргрейв ме иска.
    — Познавам го — каза херцогът. После се усмихна и добави: — Той е добър и честен човек. Препоръчвам те на служба при него и ти желая щастливо плаване. Ще си добре дошъл в Крудий винаги, когато се върнеш с кораба си.
    Робърт се поклони малко вдървено и напусна площада — беше приключил със своето участие в Подбора. Пъг се зачуди на безразсъдния му избор. За по-малко от минута Робърт бе скъсал връзките със семейството и дома си и се бе превърнал в гражданин на голям град, който не беше виждал никога. Беше обичайно един моряк да дължи верността си на града, който е родното пристанище на кораба му. Пристанище Маргейв беше един от свободните градове на Натал, на Горчиво море, и сега бе станал дом за Робърт.
    Херцогът даде знак на херолда да продължи.
    Глашатаят обяви името на първия майстор, платнаря Холм, който извика имената на три момчета. Тримата получиха службата и никой не изглеждаше недоволен. Подборът продължи гладко, тъй като никое от момчетата не отказваше предложената служба. Всяко от тях заставаше до новия си наставник.
    С напредването на деня броят на момчетата намаля и притеснението на Пъг се усили. Скоро в центъра на площада освен него и Томас останаха само още две момчета. Всички майстори на занаяти бяха призовали чираците си и само двама от управниците на домочадието на херцога освен мечемайстора оставаха неизслущани. Пъг погледна групата на горното стъпало и сърцето му заби неспокойно. Двамата принцове гледаха момчетата — Луам с приятелска усмивка, Арута унесен в някакви мисли и навъсен. Принцеса Карлайн се беше отегчила от дългата церемония и без да прави никакво усилие да го скрие, шепнеше нещо на ухото на Роланд. Това предизвика неодобрителния поглед на лейди Марна, дойката й.
    Конемайстор Алгон пристъпи напред. На лявата гръд на кафявозлатистата му дреха бе извезана малка конска глава. Надзорникът на конюшните извика името на Рулф, сина на Дик, и плещестият син на херцогския коняр закрачи и застана до наставника си. Когато се обърна, се усмихна снизходително на Пъг. Двете момчета изобщо не се спогаждаха — пъпчивият момък много пъти беше дразнил и изтезавал Пъг. Когато двамата работеха в конюшнята под надзора на Дик, конярят извръщаше поглед, щом синът му заложеше някаква клопка на Пъг, и сиракът винаги се оказваше виновен за всяка беля. Онова време беше ужасно за Пъг и той се бе заклел, че по-скоро ще откаже службата, отколкото да приеме перспективата да работи с Рулф през остатъка от живота си.
    Домакинът Самюъл извика името на другото момче, Джефри, който щеше да стане член на прислугата в замъка, и Пъг и Томас останаха сами. След това мечемайстор Фанън пристъпи напред и Пъг усети, че сърцето му спря да бие, когато старият воин извика:
    — Томас, сине на Мегар.
    Последва пауза и Пъг зачака да чуе да извикат собственото му име, но Фанън отстъпи и Томас прекоси площада да застане до него. Пъг се почувства смален като джудже под втренчените в него погледи на множеството. Дворът сякаш бе станал по-голям от обикновено и момчето изпита чувството, че изглежда неугледно. Сърцето му потъна в петите, когато осъзна, че не е останал нито един майстор занаятчия или член на домакинството, който да не си е взел чирак. Щеше да се окаже единственото непризовано момче. Едва сдържайки сълзите си, зачака херцогът да разпусне събранието.
    Но когато херцогът понечи да заговори, с явно изписано на лицето му съчувствие към момчето, неочаквано се чу глас.
    — Ваша светлост, ако позволите.
    Всички очи се извърнаха към пристъпващия напред магьосник Кълган.
    — Нужен ми е чирак и бих призовал Пъг, сирака на цитаделата, на служба.
    Вълна от тих ропот премина през събранието на майсторите. Чуха се гласове да мърморят, че не е редно един магьосник да участва в Подбора. Херцогът ги укроти с навъсения си поглед. Никой майстор нямаше да си позволи да предизвика херцога на Крудий, третия по ранг благородник в Кралството, заради едно момче. Очите им бавно се извърнаха отново към хлапето.
    Херцогът заяви:
    — Тъй като Кълган е признат майстор в занаята си, негово право е да си избере. Пъг, сирако на цитаделата, ще приемеш ли службата?
    Пъг се вцепени. Представял си беше как води кралска армия в битка като рицар-лейтенант или как един ден открива, че е изгубеният син на благороден дом. В момчешкото си въображение бе плавал с кораби, преследвал бе огромни чудовища и беше спасявал държавата. В по-спокойни мигове на размисъл се беше чудил дали ще изкара живота си в строене на кораби, или в изработка на грънци, или като изучи търговските науки и разсъждаваше колко добър ще е животът му с всеки един от тези занаяти. Но единственото, за което никога не си беше помислял, единственото, за което изобщо не беше мечтал, бе да стане магьосник.
    Отърси се от изумлението, осъзнавайки, че херцогът търпеливо чака отговора му. Отец Тъли го дари с една от редките си усмивки, както и принц Арута. Принц Луам леко му кимна за „да“, а Кълган го гледаше напрегнато. На лицето на мага се долавяха следи от тревога и Пъг изведнъж реши. Този призив можеше и да не е съвсем реден, но който и да е занаят бе по-добре от нищо. Той пристъпи напред, но закачи петата си с другия крак и се пльосна по очи в прахта. Надигна се и къде с лазене, къде тичешком се добра до магьосника. Спъването му разсея настъпилото напрежение и гръмкият смях на херцога изпълни площада. Изчервен от смущение, Пъг застана до магьосника. Надникна иззад широкия кръст на новия си господар и видя, че херцогът го гледа — лицето му се бе смекчило и той добродушно кимна на изчервения момък. После владетелят се обърна към хората, очакващи да обяви края на Подбора.
    — Заявявам, че от този миг всяко от момчетата тук е подчинено на своя майстор, да го слуша за всичко според законите на Кралството, и че всеки ще бъде считан за истински и пълноправен мъж на Крудий. Нека сега чираците последват своите наставници. А до часа на пиршеството желая на всички ви добър ден. — Обърна се и предложи лявата си ръка на дъщеря си. Тя положи длан върху неговата и двамата тръгнаха към кулата през шпалира от придворни, отдръпнали се да им отворят път. Последваха ги двамата принцове, както и останалите от свитата. Пъг видя как Томас се запъти към бараките на гвардейците зад майстор Фанън.
    Вниманието му отново се върна на Кълган, който стоеше, потънал в мисли. След дълго мълчание старият маг промълви:
    — Вярвам, че никой от двама ни не сбърка днес.
    — Ваше благородие? — попита момчето, не разбрало думите на магьосника. Кълган разсеяно му махна с ръка и бледожълтият му халат се разлюля като вълни по морската повърхност.
    — Няма значение, момче. Стореното — сторено. Да се опитаме да обърнем нещата на добро.
    Старецът сложи ръка на рамото на момъка.
    — Ела да се оттеглим в кулата, където пребивавам. Има една малка стаичка под моята, която ще ти свърши работа. Смятах да я използвам за някои проекти, но така и не намерих време да я подредя.
    Пъг го изгледа с благоговение.
    — Стая за мен?
    Това беше нещо нечувано за един чирак. Повечето чираци спяха в работилниците на майсторите си, в кошарите и така нататък. Едва когато един чирак станеше калфа, бе обичайно да получи лична стая.
    Магьосникът повдигна едната си рунтава вежда.
    — Няма да ми се мотаеш непрекъснато в краката, я. Така никога няма да мога да свърша. Освен това вълшебството изисква усамотение за размисъл. Ще ти е нужно усамотение, също колкото на мен, ако не и повече. — Измъкна дългата си тънка лула от някаква гънка на халата си и се захвана да я тъпче с табак от една кесия, която също така се появи незнайно откъде.
    — И да не се занимаваме много-много с приказки за задълженията ти и други подобни, момче. Защото, честно казано, не съм подготвен за теб. Но много скоро ще си сложа нещата в ред. А дотогава можем да използваме времето, като се опознаем. Съгласен ли си?
    Пъг се слиса. Твърде малка представа имаше какво е да си магьосник, въпреки онази нощ, прекарана с Кълган преди няколко седмици, но много добре знаеше какви са майсторите — на никого нямаше и да му хрумне да пита дали един чирак е съгласен, или не с плановете му. Момчето не знаеше какво да каже и само кимна.
    — Добре тогава — каза Кълган. — Хайде сега да се приберем в кулата, че да ти намерим по-нови дрехи, а после ще прекараме остатъка от деня на пиршеството. По-късно ще имаме достатъчно време да научим какво е да си наставник и какво е да си чирак.
    И дебелият магьосник се усмихна на Пъг.

    Късният следобед мина безоблачно и светло, с лек бриз откъм морето, довял прохлада в лятната жега. Из цитаделата на замъка Крудий, както и в градчето долу, се извършваха приготовления за празника Банапис.
    Банапис беше най-старият известен празник — произходът му се губеше в далечна древност. Провеждаше се на всяко Средилетие, ден, не принадлежащ нито на миналата, нито на новата година. Банапис, известен и под други имена в други държави, се празнуваше според легендата по целия свят на Мидкемия. Някои вярваха, че празникът е зает от елфите и джуджетата, тъй като се разправяше, че по-дълголетните раси го били чествали по Средилетие толкова отдавна, че и те не можели да си спомнят точно откога. Повечето авторитети оспорваха това твърдение, без да привеждат никакво друго основание, освен че е невероятно човешкият род да е заел каквото и да било от елфи и дребосъци. Носеха се слухове, че дори обитателите на Северните земи, племената на таласъмите и клановете на Братството на Тъмния път празнували Банапис, макар никой да не беше съобщавал, че е бил очевидец на такова празненство.
    Дворът на замъка гъмжеше от хора. Бяха разпънати огромни маси, за да поберат хилядите разнообразни блюда с храни, приготвяни от цяла седмица. Гигантски бъчви с ейл от земята на джуджетата, внесен от Камен връх, бяха измъкнати от мазетата и лежаха върху огъващите се от тежестта дървени скелета. Работниците, разтревожени навярно от крехкостта на стягащите бъчвите обръчи, бързаха да опразнят част от съдържанието им. Мегар излезе от кухнята и сърдито им подвикна да се разкарат.
    — Стига де, при такова бързане нищо няма да остане за вечерния пир! Марш в кухнята, тъпаци! Я колко работа още ни чака.
    Работниците се пръснаха, мърморейки недоволно, а Мегар си напълни една халба, за да се увери, че течността е добре охладена, и след като я пресуши и остана доволен, се върна в кухнята.
    Нямаше никакво официално начало на празника. Според традицията хора и храна, вино и ейл, всичко се трупаше на едно място, докато се достигне определена гъстота, след което пиршеството изведнъж се развихряше.
    Пъг изтича от кухнята. Стаята му в най-северната кула, станала известна като кулата на магьосника, му осигуряваше къс преход през кухнята, който беше за предпочитане пред главната порта на цитаделата. Той закрачи засиял през двора в новата си туника и панталони. Никога не беше носил такива разкошни дрехи и бързаше да се покаже на приятеля си Томас.
    Видя Томас тъкмо когато той излизаше от войнишките общежития, също толкова забързан като Пъг. Двамата заговориха едновременно.
    — Виж ми новите дрехи — рече Пъг.
    — Виж ми войнишкия табард — каза Томас.
    И двамата млъкнаха и избухнаха в смях.
    Томас се съвзе пръв.
    — Много са ти хубави дрехите, Пъг — каза той и опипа с пръсти скъпата фина тъкан. — А и цветът ти отива.
    Пъг му върна комплимента, защото стройната фигура на Томас наистина изпъкваше красиво в кафяво-златистия табард. Нищо, че носеше отдолу обикновена домашнотъкана туника и панталони. Нямаше да получи войнишка униформа преди майстор Фанън да се увери, че се справя добре като боец.
    Двамата приятели заобикаляха около огъващите се под тежките блюда маси. Устата на Пъг се напълни със слюнка от щедрите миризми във въздуха. Стигнаха до една маса, отрупана с баници с месо, от чиито горещи кори с надигаше пара, с ароматно сирене и топъл хляб. До масата бяха поставили едно младо кухненско ратайче. Задачата му беше да отпъжда напастта от храната — било насекоми или хронически гладната чет на чираците. Както при повечето ситуации, включващи момчета, отношенията между този пазач на пиршеството и по-големите от него чираци се подчиняваха строго на традицията. Смяташе се за неприлично и за проява на лош вкус просто да заплашиш или набиеш по-малкия и да се нахвърлиш върху храната преди началото на празника. Но се приемаше за съвсем редно да използваш измама, да се прокраднеш и бързо да грабнеш плячка от масата.
    Пъг и Томас изгледаха с интерес как момчето — казваше се Джон — шибна злобно ръката на един млад чирак, посегнал да отмъкне голямо парче баница. Томас кимна и Пъг уж небрежно се отправи към другия край на масата. Джон го загледа настръхнало. Пъг изведнъж свърна, посегна лъжливо към масата и Джон се хвърли към него. В същия миг Томас грабна пухкаво парче баница и побягна преди палката на мухоловеца да се стовари върху гърба му. Пъг побягна с него. Зад тях се разнесоха отчаяните викове на момчето, чиято маса бяха ограбили.
    След като се измъкнаха, Томас отчупи половината баница и я подаде на Пъг. Дребничкият чирак се засмя.
    — Бас държа, че си най-бързата ръка в цитаделата.
    — Всъщност малкият Джон прояви мудност, докато пазеше масата от тебе.
    Двамата прихнаха. Пъг отхапа от половината. Беше с ароматни подправки и разликата между соления свински пълнеж и сладката пухкава коричка му се стори възхитителна.
    От едната страна на двора зазвучаха гайди и барабани — влизаха музикантите на херцога. През тълпата сякаш премина безмълвна команда и момчетата от кухнята започнаха да разнасят на празнуващите дървени блюда, върху които да трупат храната, а откъм бъчвите се понесоха халби с вино и ейл.
    Момчетата се втурнаха да заемат място на опашката пред първата маса. Пъг за пръв път вкуси ейл и се изненада от леко нагарчащия му вкус. Течността като че ли го затопли, докато се стичаше надолу, и след като опита още веднъж, той реши, че му харесва.
    Забеляза как херцогът и семейството му се смесиха с простолюдието. Мяркаха се и други членове на дворцовата свита, застанали на опашките пред масите. В този следобед нямаше никакви церемонии, ритуали или спазване на рангове. Всеки биваше обслужен, когато дойдеше, защото Средилетието бе денят, в който всички трябваше на равни начала да споделят плодовете на жътвата.
    Пъг мерна принцесата и гърдите му се стегнаха. Тя сияеше сред многото момчета в двора на замъка — всички я обсипваха с ласкави комплименти. Носеше великолепна тъмносиня рокля и скромна шапка с широка панделка от същия цвят. Благодареше на всеки ласкател и умело използваше тъмните си мигли и ярката си усмивка, оставяйки след себе си тълпа омаяни хлапаци.
    Появиха се жонгльори и клоуни, първите от многото трупи пътуващи артисти, пристигнали в градчето за празника. Актьорите от друга трупа бяха вдигнали сцена на градския площад и щяха да играят представлението си тази вечер. Празненствата щяха да продължат чак до ранните часове на следващата утрин. Пъг знаеше, че много от момчетата предната година бяха освободени от задължения в деня след Банапис, защото главите и стомасите им не бяха в подходящо състояние за сериозен труд. Сигурен беше, че това ще се повтори и утре.
    Зачака с нетърпение да настъпи вечерта, когато според обичая новоизбраните чираци тръгваха по къщите на градчето и приемаха поздравления и халби с ейл. Това време бе най-доброто и за срещи с градските момичета. Макар задевките да не бяха нещо необичайно, хората гледаха на тях с лошо око. Но майките не бяха чак толкова бдителни в пазенето на щерките си по време на Банапис. Сега, след като момчетата си имаха вече занаяти, те гледаха на тях по-малко като на напаст и по-скоро като на възможни зетьове, и не беше рядкост някоя майчица да извърне глава, докато щерка й използва вродения си чар, за да впримчи в капана си бъдещия жених. Пъг беше дребничък и с детинско лице и момичетата в цитаделата не го забелязваха много. Томас обаче ставаше все повече обект на момичешки закачки, докато растеше и се разхубавяваше, и напоследък Пъг бе започнал да забелязва как доста моми в цитаделата го оглеждат преценяващо от глава до пети. Пъг все още беше достатъчно млад и всичко това му се струваше глупаво, но бе и достатъчно пораснал, за да изпита възхита.
    Сдъвка невероятно големия залък и се огледа. Наоколо обикаляха хора от града и замъка, обсипваха момчетата с поздравления за чирачеството и им пожелаваха щастлива нова година. И Пъг изпита дълбоко чувство, че всичко е както си му е редът. Самият той бе избран за чирак — нищо, че Кълган изглеждаше съвсем несигурен какво да прави с него. Беше се нахранил добре, а и бе малко опиянен, което само усилваше чувството му, че всичко е наред. И най-важното — беше сред приятели. А какво повече може да си пожелае човек в живота?

Глава 3
Кулата

    Пъг седеше намръщен в постелята си. Огнедрейкът Фантус протегна врат, подканяйки момчето да го почеше зад костните ръбове над очите, но като разбра, че няма да му доставят това удоволствие, се дотътри до прозореца на кулата, изсумтя недоволно, избълва облаче черен дим и отлетя. Пъг не забеляза заминаването на съществото, толкова дълбоко бе погълнат от собствените си грижи. Откакто беше поел службата си като чирак на Кълган преди четиринадесет месеца, всичко, с което се захванеше, сякаш се объркваше.
    Излегна се по гръб на постелята и покри очите си с ръка. Усещаше соления морски бриз, лъхащ от прозореца, и слънчевата топлина по краката си. Всичко в живота му бе тръгнало на добре, откакто го взеха за чирак, с изключение на най-важното — самото обучение.
    Няколко месеца Кълган се мъчеше с упорство да го научи на основите на магическото изкуство, но винаги имаше нещо, което осуетяваше усилията му. В теорията на заклинанията Пъг се оказа бърз ученик и добре схващаше основните понятия. Но всеки път, когато се опиташе да приложи знанията си, нещо като че ли го задържаше. Сякаш част от ума му просто отказваше да го последва сред дебрите на чародейството все едно, че възникваше някаква преграда, пречеща му да прекрачи определена крайна точка в заклинанието. Всеки път, когато се опитваше, усещаше как се приближава към този предел и като плашлив кон не можеше да се насили да прескочи препятствието.
    Кълган отхвърляше с пренебрежение тревогите му с твърдението, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Дебелият магьосник винаги проявяваше съчувствие към момъка и никога не го хокаше, че не се справя по-добре, защото знаеше, че момчето се старае.
    Някой отвори вратата и измъкна Пъг от тъжния унес. Той вдигна очи и видя отец Тъли с голяма книга под мишницата. Бялото му расо прошумоля, докато затваряше вратата. Пъг се надигна и седна.
    — Пъг, време е за урока ти по писане… — Старецът млъкна, забелязал мрачната му физиономия. — Какво ти е, момко?
    Пъг беше обикнал стария жрец на Асталон. Беше строг учител, но откровен. Хвалеше момчето за всеки негов успех също толкова често, колкото го мъмреше за провалите му. Притежаваше бърз ум и свежо чувство за хумор и беше открит за всякакви въпроси, колкото и глупаво да звучаха те на самия Пъг.
    Момчето се изправи и въздъхна.
    — Не знам, отче. Просто като че ли нещата ми не вървят както трябва. Всичко, което се опитвам да постигна, се превръща в пълна каша.
    — Пъг, не може всичко да е толкова черно — отвърна жрецът и сложи ръка на рамото му. — Защо не ми разкажеш какво точно те тревожи, а упражнението по писане можем да отложим и за друг път. — Той придърпа едно трикрако столче, седна и заоправя гънките на расото си. Положи големия том до краката си и загледа момчето.
    През последната година Пъг беше поизраснал, но все още си оставаше дребен на ръст. Раменете му бяха започнали да се уширяват малко, а чертите на лицето му да се оформят в облика на мъжа, какъвто предстоеше един ден да стане. Изглеждаше отпаднал и обезсърчен в домашно тъканата туника и панталони, а настроението му бе също толкова посърнало, колкото дрехите, с които бе облечен. Стаята му, обикновено спретната и подредена, представляваше бъркотия от разхвърляни безразборно свитъци и книги и отразяваше безредието на ума му.
    Пъг помълча, но след като жрецът не каза нищо, заговори:
    — Спомняте ли си когато ви разказах как Кълган се мъчи да ме научи на трите основни заклинания, носещи смирението на ума, за да може магиите да се правят без духовно напрягане? Е, истината е, че овладях тези упражнения още преди месеци. Сега вече мога да доведа съзнанието си до състояние на пълна кротост само за няколко мига и с нищожно усилие. Но стигам само дотук. По-нататък всичко сякаш се разпада.
    — Какво имаш предвид?
    — Следващото, което трябваше да науча, бе да възпитам ума си да прави неща, които не са му присъщи, например да мисля само за едно нещо, изключвайки всичко останало, или пък да не мисля за нещо определено, което е много трудно, след като вече са ти казали какво е то. В повечето случаи мога да го постигам, но от време на време имам чувството, че в главата ми се появяват някакви сили, започват да се мятат, да ломят и настояват да правя нещата по съвсем друг начин. Все едно че в главата ми става нещо различно от онова, което Кълган ми е казал, че трябва да очаквам. Всеки път, когато се опитам да приложа едно от простите заклинания, на които ме научи Кълган, като да накарам някой предмет да се задвижи или да се надигна от пода, тези неща в главата ми започват да изпълват ума ми и губя самоконтрол. Не мога да усъвършенствам дори най-простото заклинание. — Пъг усети, че се е разтреперал, тъй като за пръв път говореше за тези неща с друг, освен с Кълган. — Кълган само ми казва да упорствам и да не се тревожа. — Едва сдържайки сълзите си, той продължи: — Имам талант. Кълган твърди, че го е разбрал още при първата ни среща, когато използвах кристала. И вие ми казахте, че имам талант. Но така и не мога да накарам заклинанията да подействат така, както се очаква. Всичко това ужасно ме обърква.
    — Пъг — рече жрецът, — чародейството притежава много свойства и ние твърде малко знаем как точно действа то, дори онези от нас, които го практикуват. В храмовете ни учат, че магията е дар от боговете, и ние го приемаме на вяра. Не разбираме как е възможно, но не го оспорваме. Всеки орден си има своя собствена област на магия и никои две не се покриват. Аз съм способен на вълшебство, непостижимо за последователите на други ордени, но никой не може да обясни защо.
    — Магьосниците се занимават с друг вид вълшебство и тяхната дейност е твърде различна от нашата в храмовете — продължи отец Тъли. — Много от това, което правят те, ние не го можем. Тъкмо те изучават изкуството на магиката, изследват нейната същност и дейности, но дори и те не могат да обяснят как точно действа магията. Знаят само как да я прилагат и предават това знание на своите ученици, също както Кълган постъпва с теб.
    — Опитва се да ми го предаде, отче. Вече си мисля дали не е сбъркал с мен.
    — Не смятам така, Пъг. Имам известно познание за тези неща и откакто стана ученик на Кълган, усещам как силата в теб нараства. Навярно ще стигнеш до нея със закъснение, както се е случвало и с други, но съм сигурен, че ще намериш вярната пътека.
    Пъг не остана удовлетворен. Не оспорваше мъдростта на жреца, нито правотата на мнението му, но усещаше, че може и да греши.
    — Надявам се да сте прав, отче. Просто не разбирам какво не ми е наред.
    — Мисля, че знам какво не ти е наред — проехтя глас откъм вратата. Сепнати, Пъг и отец Тъли се извърнаха и видяха Кълган, изправен на прага. Сините му очи се бяха присвили в гнезда от угрижени бръчки, а дебелите сиви вежди образуваха остър клин над месестия нос. Нито Пъг, нито Тъли бяха чули отварянето на вратата. Кълган придърпа дългия си зелен халат и пристъпи в стаята, като остави вратата отворена.
    — Я ела насам, Пъг — каза магьосникът и го подкани с ръка. Пъг се приближи до мага и той положи длани на раменете му. — Момчетата, които си стоят в стаите ден след ден, потънали в грижи защо работите им не вървят, никога няма да ги накарат да тръгнат. Този ден ти го давам за отдих. И тъй като е шестък, навън би трябвало да се намерят достатъчно други момчета, които ще ти помогнат в каквато там хлапашка лудория намислите. — Като каза това, той плесна добродушно момчето по тила и го отпрати на бегом по стълбите. После отиде до постелята, седна тежко й погледна жреца. — Момчета — отрони Кълган, клатейки глава. — Направи им някой празник, дай им знака на някой занаят и те вече си въобразяват, че са станали мъже. Но все още са си момчета, колкото и упорито да се опитват, все още се държат хлапашки, не като мъже. — Извади лулата си и започна да я тъпче. — На тридесет магьосниците все още ги смятат за млади и неопитни, но във всички други занаяти на тридесет човек вече е станал калфа, ако не и майстор, и най-вероятно вече си има син, когото подготвя за деня на Подбора. — Той приближи парче свещ до въглените, все още тлеещи в мангала до леглото на Пъг, и после разпали лулата.
    Тъли кимна.
    — Разбирам те, Кълган. Жречеството също е дейност за хора на почтена възраст. На възрастта на Пъг ми оставаха цели тринадесет години, докато стана клисар. — Старият жрец се приведе напред. — Кълган, какъв е проблемът на момчето?
    — Как да ти кажа, момчето си е наред — отвърна отпаднало магът. — Няма никакво обяснение защо не може да изпълни уменията, на които го уча. Това, което постига със свитъци и устройства, направо ме удивлява. Момчето притежава такива дарби в тези неща, че бих се обзаложил, че му е дадено свише да се превърне в могъщ магьосник. Но тази негова неспособност да използва вътрешната си мощ…
    — Смяташ ли, че можеш да намериш решение?
    — Надявам се. Иначе ще се наложи да го освободя от чирачеството. А за него това ще бъде по-тежко, отколкото ако изобщо не бях го избрал. — На лицето му се изписа искрена тревога. — Смущаващо е, Тъли. Мисля, ще се съгласиш с мен, че притежава потенциал за велик талант. Още когато го видях да използва кристала в колибата ми онази нощ, разбрах, че може би най-сетне съм намерил подходящия си чирак. След като никой майстор не го избра, разбрах, че съдбата е подредила пътищата ни да се пресекат. Но има още нещо в главата на това момче. Нещо, което не съм срещал досега, нещо могъщо. Не знам какво е то, Тъли, но това нещо отхвърля упражненията ми, сякаш те някак са… погрешни… или неподходящи за него. Не знам дали бих могъл по-добре да обясня на какво се натъквам у Пъг. За това нещо просто не съществува обяснение.
    — Размислял ли си над това, което каза момчето? — попита го унило жрецът.
    — Искаш да кажеш, да не би да съм сбъркал?
    Тъли кимна. Кълган махна пренебрежително с ръка.
    — Тъли, ти разбираш естеството на магиката също колкото мен, ако не и повече. Твоят бог не е наречен „Оня, що създаде реда“ току-така. Сектата ти е разкрила твърде много неща за порядъка, удържащ тази вселена. Усъмнил ли си се поне за миг, че това момче притежава талант?
    — За таланта, не. Но в момента обсъждаме способността му.
    — Добре казано, както обикновено. Е, ами тогава имаш ли някаква идея? Да вземем, да речем, да направим от момчето жрец?
    Тъли изправи гръб и на лицето му се изписа неодобрение.
    — Знаеш, че жречеството е призвание, Кълган — отвърна той троснато.
    — Зарежи, Тъли. Просто се пошегувах. — Кълган въздъхна. — И все пак, след като няма призвание за жрец, нито сръчност за магическия занаят, какво да правим с тази негова природна дарба?
    Тъли се замисли над въпроса, после каза:
    — Мислил ли си за забравеното изкуство?
    Очите на Кълган се разшириха.
    — Онази древна легенда? — Тъли кимна. — Съмнявам се да има някой жив магьосник, който в един или друг момент да не е разсъждавал над легендата за изкуството в забвение. Ако то наистина е съществувало, би могло да обясни много от недостатъците на нашия занаят. — Той изгледа Тъли с присвити очи, без да скрива неодобрението си. — Но този свят е пълен с легенди. Който камък да обърнеш, ще намериш някоя легенда да клечи отдолу. Аз лично предпочитам да търся смислени обяснения за нашите недостатъци, а не да ги приписвам на древни суеверия.
    Лицето на Тъли стана сурово, а тонът му — укорителен.
    — Ние от храма не го смятаме за легенда, Кълган! Това се счита за част от разкритата истина, предадена от боговете на първите хора.
    Подразнен от тона му, Кълган се сопна.
    — Също като представата, че светът е плосък, докато Ролендирк — магьосник, длъжен съм да напомня — не отпрати вълшебния си взор достатъчно високо, за да разкрие кривината на хоризонта, ясно доказвайки, че светът е кълбо! Факт, известен впрочем на всеки моряк и рибар, виждал как платното се появява на хоризонта преди останалата част на кораба още от самото начало на времето! — Гласът му се извиси почти до вик.
    Забелязал, че Тъли е уязвен от привеждането на древния църковен канон — между другото отдавна изоставен, — Кълган смекчи тона си.
    — Не се засягай лично, Тъли. Но недей да учиш стария крадец как се краде. Зная, че орденът ти е един от най-добрите в нищенето на логиката и че половината ти събратя се превиват от смях като чуят как смъртно сериозните млади послушници обсъждат теологични въпроси, решени преди век. Освен това не беше ли легендата за забравеното изкуство все пак ишафийска догма?
    Сега дойде ред на Тъли да закове Кълган с осъдителен поглед и да рече с насмешлива досада:
    — Все пак образованието ти в религията доста куца, Кълган, въпреки забележителната ти донякъде проницателност във вътрешните дела на моя орден. — Усмихна се леко. — Но виж, за дебатите за благовещението си прав. И все пак повечето от нас ги намират за смешни само защото си спомняме колко болезнено сериозни сме били самите ние като послушници. — Той отново стана сериозен и продължи: — Но сериозно твърдя, че имаш пропуски в образованието. Ишапийците имат странни вярвания, истина е, и са една тесногръда секта, но също така са най-старият известен орден и са всепризнати като върховенстващ храм по въпросите, засягащи деноминационните различия.
    — Религиозните войни, ще рече — изсумтя насмешливо Кълган.
    Тъли пренебрегна забележката.
    — Ишапийците се грижат за съхранението на най-древното познание и история на Кралството и притежават най-богатата библиотека. Посещавал съм библиотеката в храма им в Крондор и мога да те уверя, че е впечатляваща.
    Кълган се подсмихна и му отвърна с леко снизходителен ток.
    — Както и аз, Тъли, и съм опасъл рафтовете в абатството на Сарт, които са десет пъти повече. За какво става дума?
    Тъли се наведе към него и заяви:
    — Става дума за следното: каквото и да ми твърдиш за ишафийците, когато те изтъкнат, че нещо е исторически факт, а не плод на легендарно знание, обикновено ще те затрупат е древни томове, за да докажат твърдението си.
    — Не — отвърна Кълган и с пренебрежителен жест отмахна намека на Тъли. — Не подценявам вярата ти, както и на всеки друг човек, но не мога да приема тази глупост за забравените изкуства. Може би искам да повярвам, че Пъг ще се окаже по-настроен за някой друг аспект на магичното, който ми е непознат, да речем нещо, свързано с духовно вещерство или с илюзията — области, за които честно си признавам, че не са ми много познати — но не мога да приема, че той никога не ще изучи до съвършенство своя занаят, защото отдавна изчезналият бог на вълшебството е загинал по време на Войните на хаоса! Не, това, че съществува неизвестно нам познание, го приемам. В нашия занаят има твърде много пропуски, за да си позволи човек дори да си помисли, че разбирането ни за магичното е близо до пълнотата. Но ако Пъг не може да научи магията, то е само защото аз съм лош учител.
    Тъли го изгледа сърдито, изведнъж осъзнал, че магьосникът дори не допуска недостатъците да се крият в Пъг, а не в самия него.
    — Държиш се глупаво. Ти си надарен човек и ако аз бях открил таланта на Пъг, не бих могъл да си представя по-подходящ учител за момчето от теб. Но не можеш да се виниш за това, че не знаеш на какво трябва да бъде учен той. — Кълган понечи да възрази, но Тъли го прекъсна. — Остави ме да довърша. Това, че нещо ни липсва, е понятно… Но ти като че ли забравяш, че е имало и други като Пъг, необуздани таланти, неспособни да овладеят заложбите си, други, които са се проваляли като жреци и магьосници.
    Кълган запуфтя с лулата си и се навъси съсредоточено. След което изведнъж се изкикоти. Тъли го изгледа рязко. Кълган махна небрежно с лулата.
    — Тъкмо ми хрумна, че ако един свинар не успее да научи сина си на фамилното призвание, може да припише неуспеха си на гибелта на бога на свинете.
    Очите на Тъли се разшириха при тази граничеща с богохулство мисъл, но после той също се изсмя, макар и малко насила.
    — Виж, това, е подходящо за диспутите за благовещението! — Двамата мъже се смяха дълго и при това със смях, който смекчи тягостното напрежение. Тъли въздъхна и се надигна. — Все пак не отхвърляй напълно това, което ти казах, Кълган. Пъг може да се окаже един от тези необуздани таланти. И може би ще се наложи дасе примириш и да го оставиш на воля.
    При тази мисъл Кълган поклати тъжно глава.
    — Отказвам да повярвам, че съществува толкова просто обяснение за всички провали, Тъли. Както и за затрудненията на Пъг. Причината за неуспеха се крие у хората, а не в естеството на вселената. Винаги изпитвам чувството, че неуспехите ни с Пъг са в неразбирането на подхода към него. Може би ще е добре да ме посъветваш да му потърся друг учител, да го дам на някой, който по-добре ще ожъне плодовете на неговите заложби.
    Тъли въздъхна.
    — Вече казах какво мисля, Кълган. Друго освен казаното не мога да те посъветвам. Все пак, както се казва, лош учител е по-добре от никакъв учител. Как щеше да се развие момчето, ако никой не беше избрал да го учи?
    Кълган скочи.
    — Какво каза?!
    — Казах: как щеше да се развие момчето, ако никой не беше избрал да го учи?
    Очите на Кълган сякаш помътняха, вперени в празното, и той запуфтя свирепо с лулата.
    — Какво има, Кълган? — попита Тъли.
    — Не съм съвсем сигурен — отвърна Кълган, — но ти като че ли току-що ми подхвърли една идея.
    — Каква идея?
    Кълган махна с ръка.
    — Казах, че не съм съвсем сигурен. Дай ми време да помисля. Но разсъди над въпроса си и сам се запитай: как първите магьосници са се научили да използват силата си?
    Двамата потънаха в мълчалив размисъл. През прозореца долиташе момчешка врява — децата играеха на двора.

    Всеки шестък на момчетата и момичетата, работещи в замъка, им се разрешаваше да изкарат следобеда както на тях им харесва. Момчетата, на чирашка възраст и по-млади, бяха шумна и палава тумба. Момичетата слугуваха на дамите в замъка, почистваха и шиеха, а също така помагаха в кухнята. Всички те работеха пълнодневно през цялата седмица, от изгрев до залез, че и повече, но… на шестия ден от седмицата се събираха в двора на замъка, недалече от градината на принцесата. Повечето момчета играеха някаква грубовата игра на гоненка, включваща улавянето на здраво натъпкана с парцали кожена топка в единия край на двора. Това занимание се придружаваше от викове, ритници и дори юмручен бой. Всички обличаха най-старите си дрехи, защото не минаваше без късане и петна от кръв и кал.
    Момичетата на свой ред сядаха до ниската стена, отделяща градината на принцесата, и се отдаваха на клюки за дамите в двора на херцога. Виж, те почти винаги обличаха най-новите си поли и блузки и косите им блестяха от миене и ресане. Двете групи най-старателно си даваха вид, че не се забелязват — и еднакво неубедително.
    Пъг се втурна натам, където играта бе в разгара си. Както обикновено, Томас се оказа в центъра на крамолата, русата му коса серазвяваше като знаме, крясъците и смехът му надмогваха останалия шум. Сред всичките тези лакти и ритници гласът му ехтеше дивашки весел, сякаш болките от ударите правеха надпреварата още по-ценна. Момъкът тичаше през гъстата гмеж, риташе топката нависоко във въздуха и се мъчеше да избегне краката на онези, които се опитваха да го спънат. Никой не беше съвсем сигурен как е възникнала тази игра, нито какви точно са правилата й, но момчетата я играеха със стръв като на бойно поле, също като бащите им преди години.
    Пъг, изтича на игралното поле и подложи крак на Рулф тъкмо когато той се опитваше да удари Томас отзад. Рулф се срина сред камара момчешки тела и Томас се отскубна. Затича се към вратата, пусна топката пред себе си и със силен шут я вкара в преобърнатата каца, записвайки точка за отбора си. Докато останалите момчета надаваха радостни възгласи, Рулф се изправи, бутна настрани едно от хлапетата и застана пред Пъг. Изгледа го с гняв изпод дебелите си вежди и изсъска:
    — Още веднъж го направи и ще ти счупя краката, пясъчен кривун!
    Пясъчният кривун беше една порода птица, известна с много лошия си нрав и не на последно място с навика си да снася яйцата си в чужди гнезда, така че другите птици да отгледат потомството й. Пъг не можеше да остави такава обида без последици. Още повече че цялото му безсилие през последните няколко месеца напираше да избие.
    Той скочи към Рулф, хвана го с лявата си ръка за врата, а с десния си юмрук го халоса право в лицето. Чу се как носът на Рулф изпращя. След миг двете хлапета вече се търкаляха по земята. По-голямата тежест на Рулф започна да си казва думата и скоро той възседна гърдите на Пъг и заудря с дебелите си юмруци лицето на дребосъка.
    Томас стоеше отстрани безпомощен, защото колкото и да му се искаше да помогне на приятеля си, момчешкият кодекс на честта бе точно толкова изричен и неумолим, колкото и на всеки благородник. Намесеше ли се на страната на приятеля си, Пъг нямаше да може да преживее позора. Така че Томас само подскачаше около двамата, окуражаваше Пъг и гримасничеше всеки път, когато го удареха, сякаш понасяше ударите върху себе си.
    Пъг се опитваше да се извърта под едрия си противник и повечето удари на дебеланкото не улучваха и срещаха пръстта, вместо лицето му, но доста попадаха и в целта, така че Пъг много скоро започна да изпитва необичайно равнодушие към цялата тази процедура. Помисли си колко странно е, че гласовете на всички звучат толкова далечно и че изобщо не го боли от ударите. Пред очите му затанцуваха червени и жълти кръгове. А после усети, че тежестта се надига от гърдите му.
    Много скоро образите се фокусираха отново и Пъг видя застаналия над него принц Арута — ръката му здраво стискаше Рулф за яката. Въпреки че не беше толкова як като брат си или баща си, принцът все пак можеше да държи Рулф достатъчно високо, така че пръстите на краката на конярчето едва докосваха земята. Принцът се усмихна мрачно.
    — Мисля, че момчето получи достатъчно — промълви той с гневно присвити очи. — Не си ли съгласен? — Леденият му тон даде да се разбере, че не пита за мнение. По лицето на Рулф все още се стичаше кръв от първия удар на Пъг. Той издаде някакъв задавен звук, който принцът прие за съгласие. Арута пусна яката на Рулф и момчето падна по гръб, предизвиквайки смеха на зяпачите. Принцът се наведе, помогна на Пъг да се изправи, задържа олюляващото се момче и каза високо:
    — Възхищавам се на куража ти, момко, но не можем да позволим да счупят главата на великолепния млад магьосник на херцогството ни, нали така? — Тонът му беше съвсем леко насмешлив, а и Пъг бе твърде зашеметен, за да може да направи нещо друго, освен да стои и да гледа опулен по-младия син на херцога. Принцът леко му се усмихна и го остави на Томас, който вече бе намерил отнякъде влажен парцал.
    Докато Томас бършеше лицето му с парцала, Пъг изплува от мъглата и се почувства още по-зле, защото видя принцесата и Роланд — бяха застанали само на няколко крачки. Принц Арута се върна при тях. Да го набият пред очите на момичетата от цитаделата беше достатъчно неприятно; но да го смлати тъпак като Рулф пред самата принцеса, си беше пълна катастрофа.
    Пъг направи гримаса в опит да заприлича на някой друг. Томас го дръпна грубо.
    — Недей да се кривиш толкова. Не си чак толкова зле. Все едно, повечето от тази кръв е на Рулф. До утре носът му ще прилича на подлютена червена зелка.
    — Както и главата ми.
    — Нищо й няма на главата ти. Едно посиняло око, най-много двете, и една подута буза. Като цяло, справи се доста добре, но следващия път, когато решиш да се счепкаш с Рулф, изчакай поне да попораснеш още малко.
    Пъг изгледа как принц Арута поведе сестра си по-надалеч от мястото на битката. Преди да тръгне след тях Роланд му се ухили широко и на дребосъка му се дощя да умре на място.

    Пъг и Томас излязоха от кухнята, понесли блюдата си с вечерята. Нощта беше топла и двамата предпочетоха хладината на океанския бриз пред жегата в кухненската умивалня. Седнаха на верандата и Пъг размърда челюстта си. Опита хапка агнешко и остави блюдото.
    Томас го изгледа.
    — Не можеш да ядеш ли?
    Пъг кимна.
    — Много ме боли челюстта. — Наведе се и опря лакти на коленете си и брадичка на юмруците. — Трябваше да си сдържа яда. Тогава щях да се справя по-добре.
    Томас му отвърна с пълна уста.
    — Господин Фанън казва, че един войник трябва винаги да поддържа ума си хладен, иначе ще си загуби главата.
    Пъг въздъхна.
    — И Кълган казва нещо подобно. Знам няколко упражнения, с които мога да се отпускам. Трябваше да ги използвам.
    Томас лакомо налапа следващата огромна хапка.
    — Да го тренираш в стаята си е едно. Да го включиш в работа, когато някой те обиди в лицето, е съвсем друго. Аз сигурно също щях да постъпя като теб.
    — Но щеше да спечелиш.
    — Сигурно. И точно затова Рулф не ми налита. — Държането му подсказваше, че не се надува, а просто казва нещата каквито са. — Все пак се справи добре. Тоя дебелак добре ще си помисли, преди да ти скочи отново, сигурен съм, а в края на краищата нали точно за това беше всичко.
    — Какво искаш да кажеш?
    Томас остави блюдото си и се оригна. Остана доволен от звука и каза:
    — С побойниците винаги е едно и също. Дали ще ги надвиеш, или не, няма толкова значение. Важното е дали ще ги търпиш. Рулф може да е едър, но е бъзльо, въпреки цялата му фукня. Сега ще насочи вниманието си към по-малките момчета и ще тормози тях. Не мисля, че ще ти посегне повече. Цената не му харесва. — Томас се усмихна. — Оня първи удар, дето му нанесе, беше красота. Право в човката.
    Пъг се почувства малко по-добре. Томас измери с око недокоснатата му вечеря.
    — Това няма ли да го ядеш?
    Пъг погледна блюдото си. Пълно беше с горещо агнешко, зеленчуци и картофи. Въпреки разкошната миризма не изпита никакъв апетит.
    — Не, вземи го.
    Томас вдигна блюдото и започна да се тъпче. Пъг се усмихна. От ядене приятелят му никога не се отказваше. После извърна поглед към стената на замъка.
    — Почувствах се такъв глупак…
    Ръката на Томас замръзна на път към устата му. Той изгледа Пъг продължително и каза:
    — И ти ли?
    — Какво и аз?
    Томас се изсмя.
    — Срам те е, защото принцесата видя как Рулф те смлати.
    Пъг тръсна глава.
    — Не ме е смлатил. Дадох му да разбере!
    — Ето! Знаех си. Принцесата е.
    Пъг се сви примирено.
    — Може и така да се каже.
    Томас не отговори нищо и Пъг го изгледа крадешком. Приятелят му бързаше да довърши вечерята му. Най-сетне Пъг отрони:
    — Надявам се, че не си я харесал и ти?
    Томас сви рамене и отвърна между хапките:
    — Нашата лейди Карлайн е много хубава, но аз си знам мястото. Все едно, хвърлил съм око на друга.
    — Коя? — запита Пъг, изпълнен с любопитство.
    — Не казвам — отвърна му Томас с хитра усмивка.
    Пъг се изсмя.
    — Неала е, нали?
    Ченето на Томас увисна.
    — Как разбра?
    Пъг си придаде загадъчен вид.
    — Ние, магьосниците, си имаме начини.
    Томас изсумтя.
    — То пък един магьосник! Толкова си магьосник, колкото аз съм рицар-капитан на кралската армия. Кажи де, как разбра?
    Пъг се засмя.
    — Няма нищо странно. Всеки път, когато я видиш, се надуваш и се перчиш като петле.
    Томас го изгледа притеснено.
    — Не мислиш, че го е забелязала, нали?
    Пъг се подсмихна като добре нахранен котарак.
    — Не е, разбира се. — Замълча. — Ако е сляпа или ако другите момичета не са й го казали вече поне сто пъти.
    Лицето на Томас посърна.
    — И какво според теб си мисли?
    — Знае ли човек какво си мислят момичетата? Доколкото схващам, на нея май й харесва.
    Томас се втренчи умислено в блюдото.
    — Ти някога помислял ли си да си вземеш жена?
    Пъг замига като заслепен от ярка светлина бухал.
    — Аз… не, не съм. Не знам дали магьосниците се женят. Май не се женят.
    — Както и повечето войници. Майстор Фанън казва, че един войник, който мисли за семейството си, не мисли за работата си… — Томас се умълча.
    — Което, изглежда, не пречи на сержант Гардън и на някои други войници — каза Пъг.
    Томас изсумтя, сякаш тези изключения само потвърждаваха възгледа на мечемайстора.
    — Понякога си мисля какво ли ще е да си имам семейство.
    — Че ти си имаш семейство бе, глупак. Аз съм сиракът тук.
    — Жена имам предвид, чукан такъв. — Томас го изгледа така презрително, че сякаш му каза: „Като си толкова тъп, що ли живееш“. — И деца един ден, не майка и баща.
    Пъг сви рамене. Разговорът се насочваше към области, които го притесняваха. Никога не се беше замислял над тези неща, тъй като не проявяваше толкова нетърпение да порасте като Томас. Отвърна само:
    — Е, все някой ден ще се оженим и ще си имаме деца, ако така ни е писано.
    Томас го изгледа много сериозно, така че опитът на Пъг да омаловажи въпроса не мина.
    — Представял съм си някоя малка стаичка някъде из замъка и… Не мога само да си представя кое ще е момичето. — Той пак задъвка. — Има нещо, което не е наред, струва ми се.
    — Не е наред ли?
    — Сякаш има още нещо, което не разбирам… Не знам.
    — Е, щом ти не го разбираш, аз как да го разбера? — каза Пъг.
    Томас изведнъж смени темата.
    — Ние сме приятели, нали?
    Пъг се изненада.
    — Разбира се, че сме приятели. Ти си ми като брат. Родителите ти се отнасят с мен като със свой син. Защо ми задаваш такъв въпрос?
    Томас остави блюдото и каза угрижено:
    — Не знам. Просто понякога ми се струва, че всичко това някак си ще се промени. Ти ще станеш магьосник, сигурно ще тръгнеш да пътуваш по широкия свят, да се срещаш с други магьосници в далечни страни. Аз ще стана войник, обвързан със своя повелител. Вероятно няма да видя нещо повече от малка част от Кралството, при това само като ескорт в личната гвардия на херцога, стига даимам късмет.
    Пъг се разтревожи. Никога не беше виждал Томас толкова сериозен по какъвто и да било повод. По-голямото момче обикновено първо се разсмиваше и като че ли нищо не можеше да го притесни.
    — Не ме интересува какво си мислиш, Томас — каза Пъг. — Нищо няма да се промени. Каквото и да стане, ще си бъдем приятели.
    Томас се усмихна.
    — Надявам се, че си прав.
    Двете момчета се загледаха в звездите над морето и светлините на града, обрамчени като картина от портите на замъка.

    На другата сутрин Пъг се опита да измие лицето си, но установи, че тази задача е твърде мъчителна. Лявото му око беше отекло и съвсем затворено, а дясното — отворено едва наполовина. Огромни синкави буци бяха разкрасили физиономията му, а челюстта му изпука, когато се опита да я размърда. Фантус лежеше на постелята на Пъг и червените му очи блестяха на утринното слънце, коетолееше лъчите си през прозореца на кулата.
    Вратата се отвори широко и в стаята се намъкна туловището на Кълган, загърнато в зеления халат. Магьосникът спря да огледа за миг момчето, после седна на постелята и почеса дрейка над очите, което предизвика доволно ръмжене дълбоко в гърлото на Фантус.
    — Виждам, че вчера не си си губил времето напразно — каза старецът.
    — Имах си малка неприятност, господарю.
    — Какво пък, боят е област, подходяща за момчетата, също както и за мъжете, но вярвам, че другото момче изглежда също толкова зле. Би било срамно, ако си пропуснал удоволствието да дадеш не по-малко, отколкото си получил.
    — Вие ми се подигравате.
    — Само малко, Пъг. Истината е, че на младини и аз си навличах драскотини, но времето за момчешките битки мина. Трябва да вложиш енергията си в по-полезни дела.
    — Зная, Кълган, но напоследък бях толкова отчаян, че когато оня простак Рулф ми подхвърли, че съм сирак, всичкият гняв, който бях насъбрал, кипна.
    — Е, това, че осъзнаваш своята част от вината, е добър знак, че ставаш мъж. Повечето момчета щяха да се опитат да оправдаят действията си и да отрекат вината си за боя.
    Пъг придърпа столчето и седна срещу магьосника. Кълган измъкна лулата си и взе да я пълни.
    — Пъг, струва ми се, че в твоя случай може би сме тръгнали с обучението ти в грешна посока. — Очите му затърсиха свещ, за да си вземе огън от тлеещите в мангала въглени, и като не намери, Кълган се съсредоточи и лицето му за миг помръкна; след което от показалеца на дясната му ръка лумна пламъче. Той го поднесе към лулата и стаята скоро се изпълни с огромни валма бял дим. Той махна с ръка и пламъчето изгасна. — Полезно умение, ако обичаш да пушиш лула.
    — Какво ли не бих дал, за да мога да направя поне това — промълви отвратен от себе си Пъг.
    — Та както казвах, може би сме сбъркали посоката. Навярно трябва да обмислим друг подход за обучението ти.
    — Какво имате предвид?
    — Пъг, в началото на времето първите магове не са имали учители в магьосническото изкуство. Те са развили уменията, които днес сме научили. Някои от древните умения, например подушването на промените във времето или способността да се намира подпочвена вода с помощта на пръчка, произхождат от онези първоначални времена. Мисля за известно време да те оставя да се позанимаваш сам. Проучвай каквото пожелаеш в книгите, които притежавам. Продължавай с другите си занимания, с изкуството на писмото при Тъли, но за известно време няма да те безпокоя с уроците си. Ще отговарям, разбира се, на всеки твой въпрос. Но мисля, че за известно време ще трябва сам да подредиш нещата в главата си.
    Съсипан, Пъг попита:
    — Толкова ли съм безнадежден?
    Кълган се усмихна успокоително.
    — Ни най-малко. И преди е имало случаи с магьосници, които в началото са започвали лошо. Не забравяй, че чирачеството ти ще трае над девет години. Не падай духом заради неуспехите си през последните няколко месеца. Между другото, какво ще кажеш да поизучиш ездата?
    Настроението на Пъг рязко се промени и той извика:
    — О, да! Може ли?
    — Херцогът е решил, че би искал някое момче от време на време да язди с принцесата. Сега, след като синовете му пораснаха, имат много задължения и според него ти си подходящ избор за часовете, когато те са твърде заети, за да я придружават.
    Главата на Пъг се завъртя. Не само щеше да се учи да язди, занимание присъщо общо взето само на знатното съсловие, но на всичко отгоре щеше да прави компания на принцесата!
    — Кога започвам?
    — Още днес. Сутрешната литургия почти е приключила.
    Беше първоден, или първък, и по-силно вярващите ходеха да се пречистят било в параклиса на цитаделата, било в малкия храм в града. Останалата част от деня се полагаше за лек труд, само колкото да се осигури храна за трапезата на херцога. Момчетата и момичетата получаваха допълнителен полуден за отдих в щестъка, но възрастните отдъхваха само в първоден.
    — Иди при конемайстор Алгон. Херцогът му е наредил да започне с уроците ти веднага.
    Без повече приказки, Пъг скочи и се понесе към конюшните.

Глава 4
Нападение

    Пъг яздеше мълчаливо.
    Конят му стъпваше леко по стръмното плато с изглед към морето. Топлият бриз носеше аромата на цветя, а на изток горските дървеса бавно се поклащаха. Жежкото слънце блестеше над океанската шир. Над вълните във въздуха се рееха чайки, сякаш увиснали на място, после се спускаха рязко към водата да потърсят храна. Отгоре, много високо, прииждаха бели перести облаци.
    Докато гледаше гърба на принцесата, яхнала тънкокракото си бяло конче, Пъг си спомни за сутринта. Бяха го накарали да чака цели два часа в конюшните, докато принцесата се появи с баща си. Херцогът му бе изредил надълго и широко задълженията и отговорностите му към дамата на замъка. Пъг стоя през цялото време безмълвен, докато херцогът повтаряше дословно указанията на конемайстор Алгон от предната вечер. Надзирателят на конюшните го беше наставлявал цялата изминала седмица и го беше подготвил да язди с принцесата — макар и със скромен успех.
    Пъг я беше последвал през портите, все още възхитен от невероятния си късмет. Кипеше от възторг, въпреки че цяла нощ се беше мятал в постелята и след това бе пропуснал закуската.
    Сега настроението му се променяше от първоначалното хлапашко благоговение към едва сдържано раздразнение. Принцесата отказваше да отвърне на всичките му учтиви опити да подхванат разговор, освен да му се разпорежда непрекъснато. Тонът й беше властен и груб, а на всичко отгоре настоятелно го наричаше „момче“, въпреки изисканите му напомняния, че името му е Пъг. С други думи, изобщо не се държеше като спокойна млада дворцова дама, а по-скоро му напомняше на разглезено и сприхаво дете.
    Отначало се беше почувствал доста неловко, когато се озова на гърба на тромавата сива кобила, за която прецениха, че е подходяща за ездаческите му умения. Кобилата беше с кротък нрав и не проявяваше никакво желание да тръгне по-бързо от абсолютно необходимото.
    Пъг си беше облякъл яркочервената туника, дадена му от Кълган, но въпреки това изглеждаше неугледно до принцесата. Тя носеше проста, но изящна жълта рокля за езда, обшита с черно, и подходяща на цвят шапка. Макар да яздеше странично, Карлайн сякаш беше родена ездачка, докато Пъг имаше чувството, че ще изглежда по-добре, ако тръгне пеш до кобилата с едно рало между двамата. Още повече че кобилата му имаше отвратителния навик да спира на всеки десет крачки, за да попасе или да си набута муцуната да души в храстите, без да обръща внимание на трескавите му подритвания по хълбоците, докато великолепно обученият кон на принцесата реагираше мигновено на най-лекото докосване с дръжката на камшичето й. Тя яздеше мълчаливо напред, пренебрегвайки мъчителните пъшкания на момчето, което се мъчеше по-скоро с усилие на волята си, отколкото с умения на ездач да накара ленивото животно да продължи.
    Пъг усети първите признаци на глад и романтичните му мечти отстъпиха пред нормалния за петнадесетте му години апетит. Докато продължаваха да яздят, мислите му все по-настойчиво закръжиха около кошницата с обяда, висяща на седлото му. Сякаш мина цяла вечност, докато принцесата се извърне към него.
    — Момче, какъв е занаятът ти?
    Сепнат от въпроса след толкова дългото мълчание, Пъг отвърна със заекване:
    — Аз… чи…ракувам при майстор Кълган.
    Тя го изгледа с поглед, който щеше да е съвсем на място, ако беше видяла някое насекомо да пълзи по блюдото й с вечерята.
    — О, ти си онова момче. — Кратката искрица любопитство изгасна моментално и тя му обърна гръб. Продължиха ездата още малко, след което принцесата каза: — Момче, спираме тук.
    Пъг спря кобилата си, но преди да се добере до страната на принцесата, тя скочи пъргаво на тревата, без да дочака ръката му, както му беше указал майстор Алгон, връчи му юздите на своя кон и пристъпи до ръба на стръмната скалиста тераса.
    Загледа се за миг към морето, след което, без да се обръща към Пъг, го попита:
    — Смяташ, ли, че съм красива?
    Пъг не знаеше какво да отвърне. Тя се обърна и го погледна.
    — Е?
    Пъг каза:
    — Да, ваше височество.
    — Много красива?
    — Да, ваше височество. Много красива.
    Принцесата сякаш се замисли за миг, след което отново насочи вниманието си към гледката долу.
    — За мен е важно да съм красива, момче. Лейди Марна казва, че трябва да бъда най-красивата в Кралството, защото един ден ще трябва да си намеря могъщ съпруг, а само най-красивите дами в Кралството могат да избират. Според нея ще имам много ухажори, защото татко е много важна особа. — Тя се обърна и за миг на Пъг му се стори, че по изящното й лице премина сянка на леко опасение. — Ти много ли приятели имаш, момче?
    Пъг сви рамене.
    — Намират се, ваше височество.
    Тя го изгледа.
    — Трябва да е хубаво. — Отметна разсеяно кичура коса, измъкнал се изпод широката периферия на шапката й. В този момент му се стори толкова ранима и самотна, че Пъг отново усети как сърцето му се качва в гърлото. Очевидно изражението му издаде нещо на принцесата, защото очите й изведнъж се присвиха и от замислено, настроението й отново стана властно. — Сега ще обядваме — обяви тя със заповеднически тон. — Пъг бързо върза конете, свали кошницата, постави я на земята и я отвори.
    Карлайн пристъпи към него и каза:
    — Аз ще приготвя храната, момче. Не искам непохватни ръце да обръщат чинии и да разсипват виното.
    Пъг отстъпи крачка назад и се поклони, а тя се зае да разопакова обяда. Щедрата миризма на сирене и хляб удари Пъг в ноздрите и устата му се напълни със слюнка.
    Принцесата го погледна.
    — Заведи конете до хълма при потока и ги напой. Можеш да ядеш на връщане. Ще те извикам, когато се нахраня.
    Пъг едва потисна стона си, хвана поводите на конете и тръгна. Изрита един-два камъка по платото, докато се бореше с противоречивите чувства, забушували в гърдите му. Знаеше, че не бива да оставя момичето само, но и не можеше да не й се подчини. Наоколо не се мяркаше жива душа и едва ли щеше да възникне някаква неприятност толкова далече от гората. Освен това се радваше, че ще остане за малко настрани от Карлайн.
    Стигна до потока, свали седлата на конете и пусна юздите на животните да се влачат по земята. Ездитният кон беше обучен да стои на място без спънки, а товарната кобила не проявяваше особена охота да се отдалечава. Заскубаха тревата, а Пъг си намери удобно място за сядане. Замисли се над създалото се положение и установи, че е доста объркан. Карлайн си оставаше най-хубавото момиче, което беше виждал, но поведението й бързо смъкваше блясъка на възхитата му. За момента обаче стомахът му създаваше повече грижи от момичето на неговите блянове. Реши, че тези любовни работи не ще да са толкова прости, колкото си ги беше представял.
    Позабавлява се малко, разсъждавайки над това. След като се отегчи, отиде да си потърси камъчета във водата. Напоследък не беше имал много възможност да се упражнява с прашката, а сега моментът беше подходящ. Намери няколко обли камъчета и извади прашката. Започна да се упражнява — търсеше си цели между далечните дръвчета и плашеше притаилите се в тях птици. Улучи няколко грозда горчив глог — пропусна само един от шестте. Остана доволен, че прицелът му си е добър както винаги, и напъха прашката в колана си. Намери още няколко камъчета, които му се сториха съвсем благонадеждни, и ги прибра в кесията си. Прецени, че момичето трябва да е почти привършило, и се запъти към конете, за да ги оседлае, така че като го повика, да е готов.
    Когато стигна до коня на принцесата, от другата страна на хълма се чу писък. Той изпусна седлото на Карлайн, затича се към билото и когато преодоля височината, се спря слисан. Космите по врата и ръцете му настръхнаха.
    Принцесата тичаше, подгонена от два трола. Тролите обикновено не излизаха толкова далече от леса, а Пъг не беше подготвен за среща с тези същества. Наподобяваха хора, но бяха по-ниски и широки, с дебели ръце, които висяха почти до земята. Тичаха повече на четири крайника, като някаква смешна пародия на маймуни, с тела, покрити със сива козина и дръпнати назад устни, разкриващи дълги зъби. Отвратителните същества рядко безпокояха група хора, но понякога нападаха самотен пътник.
    Пъг се поколеба за миг, измъкна прашката от колана си и зареди камък; после се затича надолу по хълма, въртейки прашката над главата си. Съществата почти бяха догонили принцесата, когато той пусна камъка да полети. Камъкът улучи първия трол отстрани по главата и той се преметна във въздуха и рухна. Вторият се препъна в него и двамата се оплетоха. Пъг спря. Съществата се изправиха, насочиха вниманието си от Карлайн към нападателя си, изреваха и се втурнаха напред. Пъг побягна обратно по склона. Знаеше, че ако успее да се добере до конете, ще ги изпревари, ще заобиколи за момичето и ще се измъкнат в безопасност. Озърна се през рамо и видя, че го приближават — с огромни оголени кучешки зъби и дълги нокти на предните лапи, дерящи земята. Вятърът лъхна към него и той надуши вонята им на гнило месо.
    Добра се до билото на хълма и дъхът му заизлиза на парцали. Сърцето му подскочи, щом видя, че конете са прецапали потока и са се отдалечили на двадесет разкрача от предишното си място. Понесе се надолу по хълма, надявайки се, че разстоянието няма да се окаже фатално.
    Чу тролите зад себе си, докато нагазваше в потока. Водата тук беше плитка, но все пак го забави.
    Зацапа през потока, спъна се в някакъв камък и падна. Протегна ръце напред и се подпря на дъното, като успя да задържи глава над водата. Помъчи се да се изправи. Залитна отново, обърна се и видя как тролите приближават до брега. Те изреваха от възторг, че врагът им е паднал във водата, и за миг спряха. Сляп ужас обзе Пъг. Той се замъчи да зареди с изтръпнали пръсти прашката си с нов камък. Пръстите му зашариха безпомощно, изтърваха прашката и потокът я отнесе. Пъг усети, че в гърлото му се надига отчаян писък.
    Тролите навлязоха в буйната вода и изведнъж зад очите му светна мълния. Разкъсваща болка прониза челото му и в ума му сякаш се изписаха сиви букви. Бяха му познати — от един свитък, който Кълган му беше показвал няколко пъти. Устните му сами зашепнаха заклинанието и всяка дума изчезваше от вътрешния му взор още докато я изричаше.
    Когато стигна до последната дума, болката спря и пред него изригна неописуем рев. Той отвори очи и видя, че двата трола се гърчат във водата, с широко оцъклени от болка очи: мятаха се безпомощно, пищяха и стенеха.
    Пъг се извлече от водата и се загледа в мятащите се твари. Издаваха задавени звуци, плюеха и хъркаха, и пляскаха безпомощно с ръце. След миг единият се разтърси, престана да се движи и замря, обърнат с лице към водата. Вторият преживя още няколко мига, докато издъхне, но също като спътника си се удави, без да може да задържи главата си над плитката вода.
    Със замаяна глава и изтощен, Пъг прецапа потока обратно. Умът му беше изтръпнал и всичко му се струваше мъгляво. Спря след първите няколко крачки, спомнил си за конете. Озърна се, но не можа да види и следа от животните. Сигурно бяха побягнали, като бяха видели тролите.
    Пъг тръгна към мястото, където за последен път беше видял принцесата. Изкатери се на билото на хълма и се огледа. Момичето не се мяркаше никакво и той се запъти към преобърнатата кошница с храна. Мисълта му течеше трудно, а и беше ужасно гладен. Даваше си сметка, че трябва да измисли нещо, но единственото, което можеше да открои сред вихрушката от мисли, бе храната.
    Смъкна се на колене, надигна парче сирене и го напъха в устата си. Наблизо се търкаляше полуразлята бутилка вино и той отпи здрава глътка. Ароматното сирене и глътката вино го съживиха и Пъг усети, че умът му се прояснява. Отчупи голям комат хляб и го задъвка, като се мъчеше да подреди мислите си. Едно нещо изпъкна. По някакъв начин беше успял да изрече магическо заклинание. Нещо повече, беше го постигнал без помощта на книга, на свитък или вълшебен предмет. Не беше съвсем сигурен, но това му се стори някак странно. Мислите му отново се замъглиха. Повече от всичко му се дощя да се изтегне на земята и да заспи, но докато дъвчеше, една-едничка мисъл си проби път през влудяващата мешавица от впечатления. Принцесата!
    Той скочи на крака. Главата му се замая. Съвзе се, награби още хляб, взе бутилката и се отправи натам, накъдето я беше видял да тича последния път. Краката му се затътриха, съпротивлявайки се на усилието му да тръгне. След няколко мига усети, че мисълта му се прояснява и изтощението отминава. Започна да я вика и чу някакви приглушени хлипове откъм храстите пред себе си. Проби си път и намери Карлайн сгушена зад тръните, присвила юмручета до корема си. Очите й се бяха разширили от ужас, а роклята й бе оцапана с кал и разкъсана. Сепната, тя скочи, хвърли се в прегръдката му и зарови глава в гърдите му. Тялото й се разтърси от хлипове. Застанал с широко разтворени ръце, без да пуска виното и хляба, Пъг не знаеше какво да прави. Прегърна непохватно ужасеното момиче и каза:
    — Всичко е наред. Вече ги няма. В безопасност си.
    За миг тя увисна на гърдите му, после сълзите й секнаха и тя се отдръпна, подсмръкна и каза:
    — Помислих, че са те убили и се връщат за мен.
    Пъг беше невероятно смутен. Тъкмо когато бе преживял най-тревожното изпитание в живота си, се озова пред ново, по-различно, и всичко в мозъка му се обърка. Без да мисли, той задържа принцесата в ръцете си и внезапно усети близостта й, меката топлина на тялото й. Мъжко чувство на готовност да я защити и покровителства се надигна в гърдите му и той я притисна към себе си.
    Сякаш усетила промяната в настроението му, Карлайн се отдръпна. Въпреки изтънченото си дворцово възпитание, тя все още беше петнадесетгодишно момиче и беше смутена от прилива на чувства, които изпита в прегръдката му. Така че потърси убежище в единственото нещо, което познаваше добре — в ролята си на принцесата на замъка, — и властно каза:
    — Радвам се, че не си пострадал, момче. — Пъг видимо трепна от думите й. Тя се помъчи да възвърне благородната си осанка, но зачервеното й носле и обляното със сълзи лице подровиха усилията й. — Намери коня ми и се връщаме в замъка.
    Пъг усети, че нервите му се изопват. Постара се да запази спокойствие и отвърна:
    — Съжалявам, ваше височество, но конете са избягали. Боя се, че се налага да се върнем пеш.
    Карлайн се почувства пренебрегната и оскърбена. Пъг не носеше вина за премеждията, които я бяха сполетели този следобед, но глезеният й нрав, на чиито прищевки толкова често бяха отвръщали със снизхождение, се хвана за това, което й беше подръка.
    — Пеш! Не мога да вървя пеш чак до замъка! — сопна се тя и изгледа Пъг така, сякаш той беше длъжен да направи нещо по въпроса, при това веднага и без възражения.
    Пъг усети как целият му гняв, смут, болка и безсилие се надигат.
    — Тогава, да му се не види макар, можеш да си седиш тук и да чакаш, докато разберат, че те няма, и не изпратят някой да те вземе. — Крещеше. — Мисля, че ще стане около два часа след залез слънце.
    Карлайн отстъпи от него с пепеляво лице, сякаш я беше зашлевил. Долната й устна трепереше и тя изглеждаше готова отново да се разплаче.
    — Няма да позволя да ми се говори по такъв начин, момче.
    Очите на Пъг се разшириха и той пристъпи към нея, размахал бутилката вино.
    — За малко да ме убият, докато се мъчех да ти спася живота! — изрева момъкът. — Да чух една дума за благодарност? Не! Чувам само хленч и оплаквания, че не можеш да се върнеш пеш до замъка. Ние от кулата може да сме с долно потекло, но поне сме достатъчно възпитани, за да благодарим на някого, когато го е заслужил. — Усети, че ядът му минава всякакви граници. — Можеш да си останеш тук, ако искаш, но аз тръгвам… — Изведнъж осъзна, че е застанал в глупава поза, с високо вдигнатата над главата си бутилка. Очите на принцесата се бяха приковали в хляба и той осъзна, че го държи до колана си, с палец, пъхнат в една от халките, което правеше позата му още по-нелепа. Запелтечи, после гневът му изведнъж се изпари И той свали бутилката. Принцесата го гледаше с големите си очи, надничащи зад юмручетата, които бе стиснала пред лицето си. Пъг понечи да каже нещо — помисли си, че се е изплашила от него — и видя, че тя се смее.
    — Извинявай, Пъг — промълви тя, — но изглеждаше толкова глупаво, застанал така. Заприлича ми на една от онези ужасни статуи, които издигат в Крондор, само че с вдигната бутилка вместо меч.
    Пъг поклати глава.
    — Аз дължа извинение, ваше височество. Нямам право да ви крещя така. Моля, простете ми.
    На лицето й изведнъж се изписа загриженост.
    — Не, Пъг. Имаше пълно право да ми кажеш всичко това. Аз наистина ти дължа живота си, а се държах ужасно. — Тя пристъпи по-близо до него и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.
    Пъг се взря в лицето й, напълно покорен. Цялата му решимост да се отърси от момчешките си мечти за нея се отвя като от вятър. Мисълта за удивителния факт, че бе използвал магия, се замени от по-настойчиви и неудържими пориви. Той посегна към нея, но реалността на високия й сан го възпря и Пъг й предложи бутилката.
    — Вино?
    Доловила внезапния обрат на мисълта му, тя се засмя. И двамата бяха изтощени и зашеметени от премеждието, но Карлайн все още владееше ума си и съзнаваше въздействието, което имаше над него. Кимна, взе бутилката и отпи. Възстановил мъничко от увереността си, Пъг промълви:
    — По-добре ще е да побързаме. Може да стигнем в цитаделата чак в полунощ.
    Тя кимна, без да откъсва очи от него, и се усмихна. Пъг се почувства неловко от погледа й и се извърна към пътя за замъка.
    — Е, най-добре е да тръгваме.
    Тя закрачи до него и след малко попита:
    — Ще ми дадеш ли малко хляб, Пъг?
    Пъг беше пробягвал разстоянието между крайбрежните канари и цитаделата много пъти, но принцесата не беше свикнала да върви толкова дълго, а и меките й ботушки за езда не бяха пригодени за подобно изпитание. Когато замъкът изникна пред очите им, тя едва креташе и бе прегърнала Пъг през рамо.
    От стражевата кула на портата проехтяха викове и към тях се затичаха стражи. После се появи лейди Марна, дойната на момичето — беше надигнала полите на червената си рокля и тичаше с все сила към принцесата. Въпреки че беше два пъти по-едра от повечето дворцови дами — както и от повечето войници, — ги изпревари всички. Носеше се напред като мецана, чието мече е нападнато, и огромната й пазва се надигаше от усилието. Когато се добра до крехкото момиче, го стисна в прегръдка, която заплашваше изцяло да погълне Карлайн. Скоро около принцесата се струпаха и придворните дами и започнаха да я обсипват с въпроси. Преди врявата да секне, лейди Марна се обърна и се нахвърли върху Пъг като мечка стръвница, на каквато всъщност приличаше.
    — Как си посмял да допуснеш принцесата да пострада така! Да куца, с разкъсана и оцапана рокля! Ще наредя да те набият с камшик. Докато свърша с теб, сто пъти ще съжалиш, че си видял белия свят. — Пъг заотстъпва смутен от яростните нападки, неспособен да промълви и дума. Разбрал, че момчето по някакъв начин е виновно за състоянието на принцесата, един от стражите пристъпи и го хвана за лакътя.
    — Оставете го!
    Всички замлъкнаха. Карлайн си проправи път между гувернантката и Пъг, малките й юмручета заудряха войника и той пусна Пъг и отстъпи смутено.
    — Той ми спаси живота! За малко не загина, за да ме спаси. — По лицето й потекоха сълзи. — Нищо лошо не е направил. И няма да позволя да го заплашвате. — Тълпата се струпа около тях и заоглежда Пъг с непознато досега уважение. От всички страни се разнесе приглушен шепот, а един от стражите се затича да отнесе вестта в замъка. Принцесата отново обви с ръка раменете на Пъг и двамата тръгнаха към портите.
    Докато стигнат портата към вътрешния площад, принцесата вече се бе съгласила две от дамите да й помогнат, за голямо облекчение на Пъг. Не беше за вярване, че толкова крехко момиче ще се окаже такова бреме. Разбрал за връщането на Карлайн, херцогът се втурна да я посрещне, прегърна дъщеря си и заговори с нея. Пъг ги изгуби от очите си, щом тълпата любопитни зяпачи го обкръжи, обсипвайки го с нетърпеливи въпроси. Опита се да си пробие път към кулата на магьосника, но хората го задържаха.
    — Да не би работата да е свършила? — изрева нечий глас.
    Всички извърнаха глави и видяха мечемайстор Фанън, следван плътно от Томас. Простолюдието на цитаделата бързо се разпръсна и Пъг се озова сам пред Фанън, Томас и онези от свитата на херцога, чийто ранг беше достатъчно висок, за да не обърнат внимание на забележката на Фанън. Пъг успя да зърне принцесата — тя говореше с баща си, с тях бяха и Луам, Арута и скуайър Роланд.
    — Какво се случи, момче? — попита Фанън.
    Пъг понечи да заговори, но видя, че херцогът и синовете му идват, и млъкна. Появи се и бързащият след херцога Кълган, разбуден от вълнението, царящо из двора. Щом херцогът се приближи, всички се поклониха и Пъг видя как Карлайн се отскубна от настойчивите опити на Роланд да я утеши, последва баща си и застана до Пъг. Лейди Марна отправи отчаян поглед към небесата, а Роланд тръгна след момичето — на лицето му бе изписано нескрито изумление. Когато принцесата хвана ръката на Пъг, лицето на Роланд помръкна от злобна ревност.
    — Дъщеря ми наговори забележителни неща за теб, момче — каза херцогът. — Бих искал да чуя и твоя разказ.
    Пъг изведнъж възвърна самоувереността си и леко издърпа ръката си от Карлайн. Описа случилото се, прекъсван от възторжените добавки на Карлайн. Докато ги слушаше, херцогът доби почти точна представа за нещата. Когато Пъг завърши, лорд Боррик попита:
    — Как стана така, че тролите се удавиха в потока, Пъг?
    Пъг се почувства неловко.
    — Изрекох заклинание срещу тях и те не можаха да се доберат до брега — промълви той едва чуто. Все още беше объркан от постижението си, а и не му беше останало време да помисли повече за него, тъй като принцесата бе изтласкала всички други мисли настрана. Веднага долови изумлението, изписало се на лицето на Кълган. Пъг се опита да добави нещо, но следващата забележка на херцога го прекъсна.
    — Пъг, не бих могъл да ти се отплатя за доброто, което си сторил на семейството ми. Но ще намеря подходяща награда за храбростта ти.
    В изблик на неудържим възторг Карлайн метна ръце около врата на Пъг и го прегърна силно. Момчето стоеше объркано, оглеждаше се в паника и се мъчеше да внуши някак на околните, че тази фамилиарност не е по негова вина.
    Лейди Марна изглеждаше готова да припадне, а херцогът се окашля многозначително и кимна на дъщеря си да пусне Пъг. След като тя се оттегли в компанията на лейди Марна, Кълган и Фанън дори не се опитаха да скрият насмешката си, както и Луам и Арута. Роланд стрелна Пъг с гневен и завистлив поглед, след което се обърна рязко и тръгна към покоите си. Лорд Боррик каза на Кълган:
    — Отведи момъка в стаята му. Изглежда изтощен. Ще наредя да му донесат храна. Доведи го в голямата зала утре след закуска.
    Херцогът махна с ръка на синовете си да го последват и се отдалечи. Фанън сграбчи Томас за лакътя, защото русокосото момче беше започнало да говори с приятеля си. Старият майстор на меча му даде знак с глава да тръгне с него и да остави Пъг на мира. Томас кимна, въпреки че беше готов да се пръсне от хиляди въпроси.
    След като всички си тръгнаха, Кълган прегърна Пъг през рамо и каза:
    Хайде, Пъг. Уморен си, а има много да ми разправяш.

    Пъг лежеше по гръб на постелята си и гледаше остатъците от храна на подноса до себе си. Не си спомняше да е бил някога толкова уморен. Кълган крачеше из стаята.
    — Това е абсолютно невероятно. — Старецът махна с ръка във въздуха и червеният му халат се раздипли върху едрото му туловище като вода, стичаща се по канара. — Затваряш значи очи и образът на свитък, който си видял преди седмици, се появява. Изпяваш заклинанието, все едно че държиш свитъка пред себе си, и тролите падат. Абсолютно невероятно. — Седна на столчето до прозореца и продължи: — Пъг, подобно нещо не се е случвало никога. Даваш ли си сметка какво си направил?
    Тъкмо да потъне в дълбините на топлия, ласкав сън, Пъг сепна и изгледа магьосника.
    — Направих само това, което казах, Кълган.
    — Да, но имаш ли поне някаква представа какво означава това?
    — Не.
    — Аз също. — Магьосникът изглеждаше на ръба да се свие като спукан балон — възбудата го бе напуснала, заместена от пълно недоумение. — Нямам и най-малка представа какво означава това. Магьосниците не подхвърлят ей така заклинания от главите си. Жреците го могат, но тяхното средоточие е друго и вълшебството им е друто. Помниш ли какво те учех за средоточията, Пъг?
    Пъг се намръщи. Не беше в най-подходящото настроение да повтаря зазубрени уроци, но се насили да се изправи.
    — Всеки, който прилага магия, трябва да разполага със средоточие за силата, която използва. Жреците притежават сила да съсредоточават магията си чрез молитва; техните заклинания са под формата на молитва. Магьосниците използват телата си или различни устройства, или книги и ръкописи.
    — Правилно — кимна Кълган, — но ти току-що си нарушил тази банална истина. — Той измъкна дългата си лула и започна разсеяно да тъпче табак в чашката. — Заклинанието, което си изрекъл, не може да използва тялото на заклинателя за средоточие. То е създадено, за да причини силна болка на друг. Може да се окаже много ужасно оръжие. Но може да се изрече само като се прочете от свитък, на който е написано, по времето, когато се изрича. Защо е така?
    Пъг с мъка повдигна натежалите си като олово клепачи.
    — Самият свитък е магически.
    — Вярно. Някои вълшебства са вътрешно присъщи на самия маг, като това да се превърнеш в някое животно или да подушиш промяната на времето. Но хвърлянето на заклинание извън собственото ти тяло, върху някой друг, изисква външно средоточие. Всеки опит да изречеш заклинанието, което си използвал по памет, би трябвало да предизвика ужасна болка в самия теб, а не у тролите, стига изобщо да подейства! Тъкмо затова магьосниците са създали свитъци, книги и други устройства, за да съсредоточават подобен вид магия по такъв начин, че тя да не увреди на самия заклинател. И до днес бях готов да се закълна, че никой жив маг не може да накара заклинанието да подейства, без да държи свитъка в ръката си.
    Той се облегна на перваза и замълча. Пуфтеше с лулата си и гледаше в пространството.
    — Все едно че си открил съвършено нов вид магия — рече той тихо и след като не чу отговор, се обърна към момчето. То беше заспало дълбоко. Магът поклати глава в почуда и придърпа завивката над изтощеното хлапе. После угаси висящия на стената фенер и тихо излезе. Заизкачва се по стълбите към стаята си, все така клатейки глава. — Абсолютно невероятно.

    Пъг чакаше аудиенцията на херцога в голямата зала да свърши. Бяха се стекли всички от цитаделата и града, успели да получат достъп. Присъстваха пищно облечени майстори занаятчии, търговци и дребни благородници. Всички поглеждаха невръстното момче със смесица от почуда и неверие. Мълвата за подвига му се беше пръснала из целия град, набъбнала и доукрасена от разказите от уста на уста.
    Пъг беше облечен в нови дрехи, оказали се в стаята му, когато се събуди. Непривичният за него разкош го караше да се чувства самоуверено и в същото време — неловко. Туниката беше скроена от най-скъпа коприна, яркожълта на цвят, а плътно прилепналият клин бе в меко пастеленосиньо. Пъг се опита да размърда пръстите на краката си в новите ботуши, каквито не бе обувал досега. Да крачи в тях му се струваше странно и неудобно. На левия си хълбок носеше украсена със скъпоценности кама, висяща от широк кожен колан със златна тока, с форма на чайка в полет. Пъг подозираше, че облеклото е принадлежало на един от синовете на херцога и е било прибрано, след като момчето е пораснало, но въпреки това изглеждаше ново и красиво.
    Херцогът вече привършваше делото за този предобед: молба от един от корабостроителите да му се осигури охрана за експедиция на дървосекачи до Великия лес. Боррик, както обикновено, беше облякъл черно, но синовете му и дъщеря му носеха най-фините си дворцови одежди. Луам слушаше много внимателно, застанал пред баща си. Роланд стоеше зад него, според обичая. Арута беше в рядко добро настроение, смееше се и махаше с ръка на поредната саркастична забележка на отец Тъли. Карлайн седеше спокойно, с широка и топла усмивка, и гледаше право към Пъг, което само усилваше неудобството му… както и раздразнението на Роланд.
    Херцогът даде съгласието си да изпрати отряд войници, които да придружат работниците в гората. Майсторът благодари, поклони се и се върна сред тълпата. Пъг остана сам-самичък пред херцога. Момчето пристъпи напред, както му беше казал Кълган, и се поклони както подобава, макар и малко вдървено, пред владетеля на Крудий. Боррик му се усмихна и даде знак на отец Тъли. Жрецът измъкна някакъв документ от ръкава на широкото си расо и го връчи на един от херолдите. Глашатаят пристъпи напред, разви свитъка и на висок глас зачете:
    — До всички поданици на моето владение. Понеже младият Пъг от замъка на Крудий, прояви безукорна храброст, рискувайки в дух и тяло живота си в закрила на кралската особа на принцеса Карлайн, и понеже младежът Пъг Крудийски ни задължи вовеки да сме му в дълг, по моя воля да се възвести из всичките предели на владението ми името му, като на мой възлюблен и верен слуга, и, освен това нареждам да му се даде място в двора на Крудий, с ранг на скуайър и с всички произтичащи от това права и привилегии. По-нататък нека да се огласи, че му се дава титлата на имението Дълбоки лес, на него и на потомството му, докато са живи, да го притежават и владеят, заедно със слугите и имотите по него. Властта над това имение ще се задържи от короната до деня на неговото пълнолетие. Утвърдено днес от моята ръка и печата на Боррик Кондуин, трети херцог на Крудий; принц на Кралството; лорд на Крудий, Каре и Тулан; бранител на Запада; рицар-генерал на кралските армии; претендент-наследник на трона на Риланон.
    Пъг усети, че коленете му се подкосяват, но се задържа да не падне. Залата избухна от възторжени възгласи. Хората се стълпиха около него, започнаха да му поднасят поздравленията си и да го тупат по гърба. Беше скуайър и земевладелец, с волници, къща и стада. Беше богат. Или най-малкото щеше да бъде, след три години, когато навършеше пълнолетие. Макар да го смятаха за мъж на Кралството на четиринадесет, даренията със земя и титли не можеха да влизат в сила преди да е навършил осемнадесет. Тълпата се отдръпна от пътя на приближаващия се херцог, със семейството му и Роланд отзад. Двамата принцове се усмихваха на Пъг, а принцесата направо сияеше. Роланд го удостои с печална усмивка, сякаш не му се вярваше.
    — Голяма е честта, ваша светлост — запъна се Пъг. — Не знам какво да кажа.
    — Тогава не казвай нищо, Пъг. Така ще изглеждаш по-мъдър, когато всички наоколо дърдорят. Ела, трябва да поговорим. — Херцогът даде знак да поставят още един стол до неговия, прегърна момчето през раменете и го поведе през множеството. Седна и каза:
    — Сега всички можете да напуснете. Искам да поговоря със скуайъра. — Натискащата се тълпа замърмори неодобрително, но всички започнаха да излизат от залата. — Освен вие двамата — добави хер цогът и посочи Кълган и Тъли.
    Карлайн застана до стола на баща си, Роланд застана нерешително до нея.
    — Ти също, детето ми — каза херцогът.
    Карлайн понечи да възрази, но бе прекъсната от суровата забележка на баща си:
    — Можеш да му извадиш душата и по-късно, Карлайн.
    Двамата принцове стояха до вратата, явно развеселени от гнева й. Роланд посегна да предложи ръката си на принцесата, но тя се дръпна и профуча между ухилените си братя. Луам плесна Роланд по рамото и смутеният скуайър ги последва. Роланд се извърна за миг и прониза Пъг с убийствен поглед.
    След като вратите се затръшнаха и залата опустя, херцогът каза:
    — Не обръщай внимание на Роланд, Пъг. Дъщеря ми го държи здраво в магията си. Той си въобразява, че е влюбен в нея, и му се иска един ден да помоли за ръката й. — Владетелят плъзна очи към затворените врати и добави почти разсеяно: — Но ще трябва да ми докаже, че е нещо повече от развратен безделник, какъвто се показва досега, ако изобщо се надява да получи съгласието ми.
    Херцогът махна с ръка и смени темата.
    — Сега по същество, Пъг. Имам още един дар за теб, но най-напред искам да ти обясня нещо.
    Замълча за миг и продължи.
    — Моята фамилия е една от най-старите в Кралството. Аз самият съм потомък на крал, защото моят дядо, първият херцог на Крудий, беше третият син на краля. И понеже носим кралска кръв, то грижата ни за неща като дълг и чеет е превелика. Сега ти си едновременно мой придворен и чирак на Кълган. По въпросите на дълга си подчинен на него. По въпросите на честта отговаряш пред мен. Тази зала е отрупана с трофеи и знамена на наши триумфи. Дали сме се съпротивлявали срещу Тъмното братство в непрестанните им усилия да ни унищожат, или сме отблъсквали пирати, винаги сме се сражавали храбро. Имаме славно наследство, никога не познало петното на безчестието. Никой член на нашия двор никога не е донасял позор в тази зала и ще очаквам от теб същото.
    Пъг кимна, а в главата му се завихриха приказни сказания за слава и чест, които помнеше от ранното си детство. Херцогът се усмихна.
    — А сега — на въпроса за другия дар. Отец Тъли притежава един документ, който го помолих да състави снощи. Ще го помоля да го задържи, докато настъпи такъв момент, в който ще прецени, че подобава да ти го предаде. Нищо повече няма да кажа по този въпрос, освен че когато ти то даде, се надявам да си спомниш за този ден и да помислиш дълбоко какво гласи той.
    — Ще бъде, ваша светлост. — Пъг беше сигурен, че херцогът му казва нещо много важно, но след главоломните събития от последния половин час почти не го усети.
    — Ще те очаквам за вечеря, Пъг. Като член на двора, няма повече да се храниш в кухнята. — Херцогът му се усмихна. — Ще направим от теб истински млад благородник, момче. И един ден, когато заминеш за кралския град Риланон, никой няма да се подиграва с нравите на онези, които идват от двора на Крудий.

Глава 5
Корабокрушението

    Бризът беше хладен.
    Последните дни на лятото бяха отминали и скоро щяха да дойдат есенните дъждове. Няколко седмици по-късно щяха да ги последват снеговете на зимата. Пъг седеше в стаята си, улисан над дебела книга с древни упражнения, предназначени да подготвят ума за изричане на заклинания. Беше се върнал към предишните си занимания веднага след като възторгът от издигането му в двора на херцога се бе изчерпал.
    Удивителното му постижение с тролите продължаваше да бъде тема за разсъждения от страна на Кълган и отец Тъли. Пъг установи, че все още не може да се справя с повечето неща, които се очакваха от един чирак, но започнаха да го спохождат други успехи. Сега по-лесно можеше да използва някои от свитъците, а веднъж, тайно, се бе опитал да повтори постижението си.
    Беше запомнил едно заклинание от книга, предназначено за повдигане на предмети във въздуха. Усетил бе познатите пречки в ума си, когато се опита да го каже по памет. Не бе успял да придвижи предмета, един свещник, но за няколко секунди той потръпна и момъкът изпита смътното усещане, че сякаш е докоснал свещника с част от съзнанието си. Задоволен донякъде от постигнатия напредък, Пъг се отърси от предишната си потиснатост и с нова сила поднови обучението си.
    Кълган все още го оставяше сам да определя крачките си. Прекарваха много часове в продължителни дискусии над естеството на вълшебството, но повечето време Пъг се трудеше в усамотение.
    Долу откъм двора се разнесоха викове. Пъг отиде до прозореца, зидя позната фигура, наведе се и извика:
    — Хей, Томас! Какво става?
    Томас вдигна глава.
    — Пъг! Един кораб се е разбил снощи. Отломките са изхвърлени на брега под Моряшка скръб. Ела да видим.
    — Слизам веднага.
    Пъг се затича към вратата и откачи едно наметало, защото макар денят да беше безоблачен, край морето щеше да е хладно. Затича се по стълбите, профуча през кухнята и за малко да събори Алфан сладкаря. Докато излиташе през вратата, чу рева на дебелия пекар зад гърба си:
    — Скуайър или не, ще ти скъсам ушите, ако не гледаш къде вървиш, момче!
    Персоналът в кухнята не беше променил отношението си към момчето — смятаха го за един от тях, въпреки че се гордееха с издигането му.
    Пъг се извърна и му извика през смях:
    — Моите извинения, майсторе!
    Алфан му махна добродушно, докато Пъг излизаше през външната врата и зави на ъгъла, където го чакаше Томас. Щом видя приятеля си, Томас се извърна към портите.
    Пъг го сграбчи за ръката над лакътя.
    — Почакай. Съобщиха ли на някого от двора?
    — Не знам. Мълвата току-що пристигна от рибарското село — отвърна нетърпеливо Томас. — Хайде, инак селяните ще ометат останките. — Приемаше се за редно хората да си отнесат каквото могат от подобна плячка, преди да пристигне някой от свитата на херцога. Поради което селяните и градското простолюдие не бързаха особено да уведомят властите при подобни събития. А съществуваше и опасност да се пролее кръв, ако моряците решаха да опазят стоката на корабовладелеца непипната, за да си получат полагащия им се пай. Такъв спор можеше да предизвика жестоки побоища и дори да причини нечия смърт. Само присъствието на въоръжени мъже можеше да предпази оцелелите матроси от набезите на алчната тълпа.
    — О, не — отвърна Пъг. — Ако стане някоя беля и херцогът разбере, че не съм казал на никого, аз ще изляза виновен.
    — Виж какво, Пъг. Смяташ ли, че при цялата тази врява херцогът няма да го научи скоро? — Томас прокара ръка през косата си. — Някой сигурно вече е нахълтал в голямата зала и му докладва новината. Майстор Фанън е излязъл на патрул, а и Кълган няма скоро да се върне. — Кълган щеше да се прибере едва в късните часове на деня от хижата си в гората, където двамата с Мийчъм бяха прекарали последната седмица. — Това може да се окаже единственият ни шанс да видим истинско корабокрушение. — На лицето му изведнъж се изписа въодушевление. — Пъг, сетих се! Та ти вече си член на двора. Ела, и когато стигнем там, ще го обявиш за собственост на херцога. — Очите му се присвиха пресметливо. — Пък и ако намерим някоя по-скъпа дреболийка, кой ще узнае?
    — Аз ще узная. — Пъг се замисли за миг. — Не мога да го обявя за собственост на херцога и да взема нещо за себе си… — той изгледа Томас осъдително. — … нито да позволя един от неговите войници да си го присвои. — На лицето на Томас се изписа смущение и Пъг добави: — Но все пак можем да видим отломките. Хайде!
    Пъг изведнъж се почувства обладан от представата как използва новия си ранг и как, стига да успеят да се доберат там преди да е отнесено твърде много от плячката или някой да е пострадал, херцогът ще остане доволен от него.
    — Така — каза той. — Ще оседлая един кон и ще препуснем дотам преди да са разграбили всичко.
    Пъг се обърна и се затича към конюшните. Томас го догони тъкмо когато отваряше големите дървени врати.
    — Но, Пъг, аз в живота си не съм се качвал на кон. Не знам как.
    — Много е просто — отвърна му Пъг, докато взимаше сбруи и седло от стаичката с такъмите. Мерна едрата сивушка, която бе яздил в деня на приключението си с принцесата. — Аз ще яздя, а ти ще седиш зад мен. Само ще се държиш за кръста ми, та да не паднеш.
    Томас го изгледа със съмнение.
    — Аз да завися от теб? — Той поклати глава. — В края на краищата, кой се грижеше за теб през всичките тези години?
    Пъг му отвърна със зла усмивка.
    — Майка ти. А сега тичай да вземеш един меч от оръжейната, в случай че възникне някоя неприятност. Тепърва може да ти се наложи да си поиграеш на войник.
    Томас остана доволен от перспективата и изтича през вратата. След няколко минути едрата сива кобила с двете момчета на гърба й се затътри през главните порти и пое по пътя към Моряшка скръб.
    Вълните блъскаха в скалите край останките от кораба. Мяркаха се само неколцина селяни, а и те се пръснаха, щом видяха кон с ездач, защото можеше да е само някой благородник от двора, дошъл да обяви плячката от крушението във владение на херцога. Когато Пъг дръпна юздите и спря, наоколо вече нямаше никого.
    — Хайде — каза Пъг. — Остават ни само още няколко минути преди всички да довтасат тук.
    Момчетата скочиха и оставиха кобилата да пасе на малкия участък трева на петдесетина крачки от скалите. Затичаха се със смях по пясъка и Томас заразмахва високо меча си, надавайки свирепи бойни крясъци, научени от древните саги. Не че се заблуждаваше, че наистина знае как да го използва, но така можеше да накара някого да си помисли добре преди да се реши да ги нападне… поне достатъчно дълго, докато пристигнат стражите на замъка.
    Когато доближиха до отломките, Томас изсвири с уста.
    — Този кораб не просто се е разбил в скалите, Пъг. Изглежда, че е довлечен от буря.
    — Определено не е останало много от него, нали? — отвърна Пъг.
    Томас се почеса замислено зад ухото.
    — Не, само част от носа. Не разбирам. Снощи нямаше никаква буря, само силен вятър. Как е могъл корабът да се разбие толкова лошо?
    — Не знам. — Пъг изведнъж забеляза нещо. — Погледни носа. Виж как е боядисан.
    Носът стърчеше между скалите, задържан от тях до поредния прилив. От палубната линия надолу корпусът беше боядисан в яркозелено и блестеше на отразената слънчева светлина като гледжосан. Вместо челната фигура се виждаха изрисувани в светложълто странни изображения, чак до ватерлинията, очертана с убито черна ивица. Точно над носа се виждаше изрисувано огромно синьо-бяло око, а перилото над целия горен сектор на палубата, доколкото виждаха, беше боядисано в бяло.
    Пъг стисна Томас над лакътя.
    — Погледни! — Посочи към водата под носа и Томас зърна разбитата бяла мачта, стърчаща на няколко стъпки над пенещата се вълна.
    Томас пристъпи още една крачка към кораба.
    — Определено не е кораб на Кралството. — Извърна се към Пъг. — Да не би да е от Квег?
    — Не — отвърна Пъг. — Виждал си не по-малко кораби на Квег от мен. Този не е нито от Квег, нито от Свободните градове. Не мисля, че подобен кораб е прекосявал тези води досега. Хайде да огледаме.
    Томас като че ли изпита боязън.
    — Внимателно, Пъг. Всичко тук е много странно и имам лошо предчувствие. Може някой да се крие наоколо.
    Двете момчета се огледаха, после Пъг заключи:
    — Едва ли. Това, което е прекършило мачтата и е изхвърлило кораба на брега с такава сила, че да го разбие толкова зле, трябва да е избило всички, които са били вътре.
    Момчетата се осмелиха да се приближат още и започнаха да намират малки предмети, изхвърлени по скалите от вълните. Намериха парчетии от глинени съдове и дъски, късове разкъсано червено платно и парчета конопено въже. Пъг се спря и надигна някакъв странен на вид кинжал, изкован от непозната сплав. Беше тъмносив и по-лек от стомана, но въпреки това много остър.
    Томас се опита да стигне до кораба, но не намери подходяща опора по хлъзгавите скали. Пъг, от своя страна, са боеше приливът да не намокри ботушите му. Можеха да се доберат на корпуса, ако нагазят в морето, но не му се искаше да си развали хубавите дрехи. Томас му махна с ръка.
    — Ако се покатерим по ей тази издатина, можем да се спуснем на палубата.
    Пъг я видя — монолитен скален къс, започващ на двадесетина стъпки зад тях вляво и издаден над носа на кораба. Скалата изглеждаше лесна за изкатерване и той се съгласи. Двамата запристъпваха на пръсти, с гърбове, опрени в канарата. Ръбът беше много тесен, но стъпваха внимателно и рискът да паднат беше малък. Стигнаха до едно място почти над корпуса и Томас посочи:
    — Виж. Тела!
    На палубата лежаха проснати двама мъже, и двамата облечени в яркосини брони с непозната форма. Главата на единия беше премазана от паднала греда, но по другия, който лежеше по очи, не се виждаха никакви наранявания, само дето беше съвсем неподвижен. На гърба му се виждаше пристегнат с ремъци, чуждоземен на вид широк меч със странно назъбени ръбове. Главата му беше покрита със също толкова чуждоземен на вид шлем, с форма на гърне, с извити навън, прекъснати над скулите и тила ръбове. Томас извика, за да надмогне шума на вълните.
    — Аз ще сляза. Щом стъпя на палубата, подай ми меча, а после слез и ти, за да те хвана.
    Томас подаде меча на Пъг, след което бавно се обърна и коленичи с лице към скалната стена. Плъзна се назад и почти увисна, след което се люшна, пусна ръцете си и се приземи леко на четири крака. Пъг му подаде меча, след което последва примера на приятеля си и след миг двамата се озоваха на палубата. Фордекът застрашително се килна надолу към водата и те усетиха, че корабът се движи под краката им.
    — Приливът! — извика Томас. — Скоро ще надигне това, което е останало, и ще го блъсне в скалите. Всичко ще се загуби.
    — Да огледаме — изрева в отговор Пъг. — Можем да се опитаме да изхвърлим на издатината всичко, което ни се стори, че си заслужава да се спаси.
    Томас кимна и момчетата се заловиха да претърсят палубата. Пъг се постара да заобиколи телата колкото се може по-отдалече. По цялата палуба лежаха пръснати чудновати парчетии, които само го объркаха. Много трудно беше да се прецени кое си струва да се спаси и кое не. Най-отзад се виждаха разнебитени перила от двете страни на някаква стълба към онова, което беше останало от главната палуба — около шест стъпки дъсчен под, все още стърчащ над водата. Пъг беше сигурен, че под водата са останали не повече от още няколко стъпки, иначе корабът щеше да стърчи по-високо над скалите. Задницата на кораба трябваше вече да е отнесена от прилива.
    Пъг легна на пода и провеси глава над ръба. Забеляза някаква врата вдясно от стълбата. Извика на Томас да дойде при него и се спусна предпазливо по стълбата. Долната палуба се огъваше, подпорните й греди бяха хлътнали навътре. Той се хвана здраво за перилото. Миг по-късно Томас се озова до него, заобиколи го и се приближи до вратата. Тя висеше полуоткрехната и той се промуши през процепа. Пъг го последва. В каютата беше тъмно, тъй като светлина проникваше през единственото отверстие на преградната стена до вратата. В сумрака успяха да видят скъпи тъкани и изпотрошени останки от маса. В ъгъла лежеше преобърнато подобие на койка или ниско легло. Виждаха се и няколко сандъчета, чието съдържание се търкаляше безразборно по пода, сякаш разхвърляно от нечия огромна ръка.
    Томас се опита да порови из бъркотията, но не се натъкна на нищо, което да му се стори важно или ценно. Намери някаква малка купа с необичайна форма, изрисувана с лъскави яркоцветни фигури, и я пъхна под туниката си.
    Пъг стоеше тихо, защото нещо в кабината бе привлякло вниманието му. Някакво странно и тревожно чувство го беше обзело още щом пристъпиха вътре.
    Развалината се килна и Томас залитна, хвана се за един от сандъците и изтърва меча.
    — Корабът се надига. По-добре да се махаме!
    Пъг не му отговори, съсредоточил цялото си внимание върху странните си усещания. Томас го сграбчи за ръката.
    — Хайде! Корабът ще се разбие всеки момент.
    Пъг дръпна ръката си.
    — Почакай. Тук има нещо… — Гласът му заглъхна. Той рязко прекоси разхвърляната кабина и издърпа едно от чекмеджетата на скрина в дъното. Беше празно. Отвори друго, после трето. Нещото, което търсеше, се оказа вътре — навит на руло пергамент с черна лента и черен печат на нея. Той го пъхна под ризата си.
    Двамата се изкатериха по стълбата и излязоха на палубата. Приливът беше надигнал кораба достатъчно високо, за да се изкатерят на издатината, и те седнаха на нея.
    Корабът се заклати, затресе се и вълните на прибоя опръскаха лицата на момчетата. Те загледаха как носът се плъзна от скалите. Няколко греди се скършиха с високо пращене, което прозвуча като предсмъртно ридание. Носът се надигна високо и вълните, разбиващи се в канарата под издатината, плиснаха момчетата.
    Останките от корпуса се люшнаха назад към морето, дръпнати от вълните. После развалината тромаво се понесе обратно към скалите. Томас дръпна Пъг за ръкава и му даде знак да го последва. Двамата се изправиха и тръгнаха към пясъчната ивица. Когато стигнаха до мястото, където скалата надвисваше над пясъка, скочиха долу.
    Силен стържещ звук ги накара да се обърнат — корпусът се бе ударил в скалите. Гредите се отделиха една от друга с чудовищен трясък, корабът се килна и отломките по палубата започнаха да се изсипват в морето.
    Изведнъж Томас сграбчи Пъг за ръката.
    — Виж! — И посочи развалината, плъзгаща се назад към морето.
    Пъг не можа да разбере какво му сочи.
    — Какво има?
    — На палубата имаше само един труп!
    Пъг го изгледа. На лицето на приятеля му се беше изписала силна тревога. Изведнъж тя се замени с ярост.
    — Проклятие!
    — Какво?
    — Когато паднах в каютата, изтървах меча. Фанън ще ми скъса ушите!
    Гръмотевичен трясък отбеляза окончателната гибел на развалината, когато прибоят за пореден път запокити кораба в стръмните канари. Сега последните отломки на някога великолепния чуждоземен кораб щяха да се подмятат от вълните по крайбрежието на мили на юг през следващите няколко дни.
    Тих стон, завършил с пронизителен вик, накара момчетата да се обърнат. Зад тях стоеше изчезналият от палубата мъж. Странният широк меч висеше немощно в лявата му ръка и почти се влачеше по земята. Дясната ръка се беше прилепила до хълбока му. Изпод синия нагръдник на бронята му бликаше кръв, както и изпод шлема му. Мъжът направи крачка напред и се олюля. Лицето му беше пепеляво, а очите — широко разтворени от болка и объркване. Той извика нещо неразбираемо на момчетата и те заотстъпваха, вдигнали ръце да му покажат, че нямат оръжие.
    Мъжът направи още една крачка към тях и коленете му се подкосиха. Той залитна вдървено и за миг затвори очи. Беше нисък и набит, с яки мускулести ръце и крака. Под ризницата носеше къса пола от син плат. По ръцете под лактите имаше гривни, а на краката — наколенници, като че ли кожени, над ремъците на сандалите. Той стисна лицето си с ръка и разтърси глава. Отвори очи и отново изгледа момчетата. Отново им заговори на чуждоземната си реч и след като момчетата не му отвърнаха нищо, като че ли се ядоса и изрева още една поредица странни слова, някакви въпроси, доколкото можеше да се съди по тона му.
    Пъг пресметна наум разстоянието, необходимо да заобиколят мъжа, преградил тясната ивица на плажа. Реши, че не си струва рискът да проверява дали мъжът е в състояние да използва страховития си меч. Сякаш доловил мислите му, воинът се олюля няколко стъпки надясно, напълно преграждайки изхода им. Отново затвори очи и пребледня още повече. Мечът се изплъзна от хлабавите му пръсти. Пъг понечи да тръгне към него, защото сега вече беше явно, че не може да им причини нищо лошо.
    Отгоре по брега се чуха викове. Пъг и Томас вдигнаха глави и видяха принц Арута, препускащ начело на отряд конници. Раненият воин извърна болезнено глава към звука от приближаващите се коне и очите му се разшириха. Той направи три олюляващи се стъпки към водата и падна по очи в пясъка.

    Пъг стоеше до вратата на заседателната зала на херцога. На няколко стъпки пред него, около кръглата маса на съвета на херцог Боррик седяха угрижени мъже. Освен херцога и синовете му в съвета заседаваха отец Тъли, Кълган, завърнал се едва преди няколко часа, мечемайстор Фанън и конемайстор Алгон. Тонът беше сериозен, защото появата на чуждестранен кораб се смяташе за потенциална опасност за Кралството.
    Пъг хвърли бърз поглед към Томас, който стоеше от другата страна на вратата. На Томас никога не му се беше случвало да е сред благородници, освен когато слугуваше в трапезарията, и това, че сега присъстваше на херцогския съвет, го изнервяше много. Заговори господин Фанън и вниманието на Пъг отново се насочи към масата.
    — Предвид това, което знаем — каза старият мечемайстор, — очевидно е, че този народ е напълно неизвестен за нас. — Той вдигна купата, която Томас бе прибрал от кораба. — Тази купа е изработена по начин, непознат на нашия майстор грънчар. Отначало той реши, че е просто изпечена и гледжосана глина, но след по-задълбочен оглед се оказа, че не е така. Изработена е от някакъв вид кожа, тънки като пергамент ивици, увити около калъп — навярно дървен, — а след това покрити с някакъв вид растителна смола. Много по-здраво е от всичко, което ми е известно.
    За доказателство той удари силно купата в масата. Вместо да се строши, както щеше да се случи с всяка глинена купа, тя издаде тъп звук.
    — Още по-смущаващи са тези оръжия и бронята. — Той посочи синия нагръдник, шлема, меча и кинжала. — Те, изглежда, са изработени по подобен начин. — Вдигна кинжала и го пусна. Оръжието издаде същия тъп звук като купата. — Въпреки лекотата си, този кинжал е здрав почти колкото най-добрата ни стомана.
    Боррик кимна.
    — Тъли, ти си живял и обикалял повече от всички нас. Да си чувал някога за кораб с подобна конструкция?
    — Не. — Тъли разсеяно поглади голата си брадичка. — Нито край Горчиво море, Кралското море, нито дори във Велики Кеш не съм чувал за такъв кораб. Бих могъл да пратя вест до храма на Ишап в Крондор. Те имат хроники, по-стари от всички други. Може би те знаят нещо за този народ:
    Херцогът кимна.
    — Моля те, направи го. Също така трябва да запитаме елфите и джуджетата. Те са с много векове по-древни от нас и ще е добре да се допитаме до тяхната мъдрост.
    Тъли кимна в знак на съгласие и каза:
    — Кралица Агларана може би притежава знания за този народ, ако са пътешественици, дошли от Безкрайното море. Навярно са посещавали тези брегове и преди.
    — Това е нелепо — изсумтя конемайстор Алгон. — Отвъд Безкрайното море не съществуват никакви народи и държави. Иначе нямаше да е безкрайно.
    Кълган го погледна снизходително.
    — Има теории, че съществуват други земи отвъд Безкрайното море. Просто ние не разполагаме с кораби, подходящи за такова дълго пътешествие.
    — Ха, теории! — отвърна презрително Алгон.
    — Които и да са тези странници — заговори Арута, — няма да е зле да се постараем да разберем колкото може повече за тях.
    Луам и Алгон го изгледаха въпросително. Кълган и Тъли останаха равнодушни. Боррик и Фанън кимнаха и Арута продължи:
    — Според описанията на момчетата, корабът очевидно е бил боен. Тежкият нос с бушприта е предназначен за таран, а високият фордек е идеално място за стрелци, докато ниската средна палуба е подходяща за абордаж на други съдове, след като са прихванати.
    Допускам, че задната палуба също е била висока. Ако се беше запазила по-голямата част от корпуса, бих предположил, че щяхме да намерим и пейки за гребци.
    — Бойна галера? — попита Алгон.
    Фанън го погледна нетърпеливо.
    — Разбира се, тъпак такъв. — Между двамата майстори във военното дело съществуваше приятелско съперничество, което понякога се израждаше в не толкова приятелско дърлене. — Погледни само оръжието на госта ни. — Той посочи широкия меч. — Би ли ти харесало да препуснеш срещу някой сърцат мъжага, развъртял тази играчка? Ще ти посече коня под задника. Бронята е лека и много ефикасно изработена, въпреки безвкусния й цвят. Бих предположил, че е служил в пехотата. С това яко телосложение сигурно е можел да тича половин ден и след това пак да се бие. — Той разсеяно погали мустака си. — Бива си ги воините на тези хора.
    Алгон бавно кимна, Арута се отпусна в стола си и сплете пръсти под брадичката си.
    — Това, което не мога да разбера — каза по-младият син на херцога, — е защо се опита да побегне. Ние не бяхме извадили оръжия и не нападахме. Никаква причина нямаше да бяга.
    Боррик погледна стария жрец.
    — Дали изобщо ще разберем някога?
    Тъли изглеждаше угрижен, челото му се беше набръчкало.
    — В десния му хълбок се е забило дълго парче дърво, под бронята, получил е и тежък удар в главата. Този шлем го е спасил. Има висока температура и е изгубил много кръв. Може и да не оживее. Сигурно ще се наложи да се задоволя с умствен контакт, ако възвърне достатъчно съзнание, за да го постигна.
    Пъг знаеше за умствения контакт — Тъли му го беше обяснявал. Беше метод, достъпен за малцина жреци и много опасен както за причинителя, така и за субекта. Старият жрец трябваше да изпитва голяма нужда да получи сведения от ранения мъж, за да рискува с такова нещо.
    Боррик насочи вниманието си към Кълган.
    — Какво ще кажеш за свитъка, намерен от момчетата?
    Кълган махна разсеяно с ръка.
    — Направих му предварителен оглед, набързо. Без съмнение притежава магически свойства. Тъкмо затова Пъг е изпитал някакъв подтик да претърси кабината и онзи скрин. Всеки толкова чувствителен като него към магическото би го усетил. — Той погледна херцога в очите. — На мен обаче никак не ми се иска да счупя печата преди да го проуча по-задълбочено, да разбера по-добре предназначението му. Счупването на омагьосани печати може да е твърде опасно, ако не се извърши както трябва. Ако печатът е свързан с магия, ръкописът може да се самоунищожи или още по-лошо — да унищожи онези, които се опитат да го счупят. Няма да е първият такъв капан, който съм виждал при свитък с велика мощ.
    Пръстите на херцога нервно забарабаниха по масата.
    — Добре. Ще закрием това заседание. Веднага щом се разбере нещо ново, било от свитъка или от ранения, ще се съберем пак. — Той се обърна към Тъли. — Виж как е този човек и ако се свести, използвай уменията си да измъкнеш каквото можеш. — Стана и останалите също се надигнаха. — Луам, изпрати вест до кралицата на елфите и джуджетата в Камен връх и Сиви кули за това, което се случи. Помоли ги за съвет.
    Пъг отвори вратата. Херцогът излезе и другите го последваха. Пъг и Томас напуснаха последни и докато вървяха по коридора, Томас се наведе към Пъг.
    — И ние я забъркахме една…
    Пъг поклати глава.
    — Просто първи намерихме чужденеца. Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг.
    Томас изпита облекчение, че е извън залата и не е под изпитателния поглед на херцога.
    — Ако тази работа тръгне на зле, надявам се да си го спомнят.
    Кълган се заизкачва по стъпалата на кулата към стаята си, а Тъли свърна към покоите си, където за ранения странник се грижеха послушниците му. Херцогът и синовете му завиха през една врата към собствените си покои. Момчетата останаха сами в коридора. Отидоха в кухнята. Мегар както винаги беше там и надзираваше кухненските слуги. Когато видя сина си и храненика си, се засмя и рече:
    — Е, сега пък в какво сте се забъркали?
    Мегар беше чевръст мъж с пясъчноруса коса и ведро лице. Приличаше на Томас така, както една груба скица може да прилича на завършена рисунка. Изглеждаше добре за средната си възраст, но му липсваше изтънчената хубост, която отличаваше Томас.
    Ухилен, Мегар поясни:
    — Всички разправят за чужденеца в покоите на Тъли, пратеници сноват насам-натам, от едно място на друго. Не бях виждал такава шетня, откакто преди седем години ни гостува принцът на Крондор!
    Томас грабна една ябълка от един поднос, подскочи, седна на близката маса и между хапките разказа на баща си какво се беше случило.
    Пъг се облегна на тезгяха и го заслуша. Томас разказа случката почти без никакви украшения. Когато свърши, Мегар поклати глава.
    — Хм. Чуждоземци, а? Дано само не излязат някои мародерстващи пирати. Десет години, откак Братството на Тъмния път … — той се изплю изразително — … проклети да са душиците им мръсни, дето забъркаха оная каша с таласъмите. Не бих казал, че ще ми е драго пак да ни сполети такава бъркотия, да пращаме всичките си запаси по граничните села. Да трябва да готвя според това кое ще се развали първо и кое ще се запази най-дълго. Цял месец не можах да сготвя едно прилично ядене.
    Пъг се усмихна. Мегар притежаваше дарбата да се залови дори с най-трудните ситуации и да ги сведе до основното: колко неудобства ще причинят те на кухненския персонал. Томас скочи от масата и каза:
    — Трябва да се върна в казармата и да изчакам майстор Фанън. — И изхвърча от кухнята.
    — Толкова ли е сериозно, Пъг? — попита Мегар.
    Пъг поклати глава.
    — Не мога да ти кажа. Не знам. Знам, че Тъли и Кълган са разтревожени, а херцогът дотолкова се е угрижил, че иска да говори с елфите и джуджетата. Може и да е.
    Мегар погледна към вратата, през която беше излязъл Томас.
    — Лошо ще е, ако се почнат война и убийства.
    Пъг долови зле прикритата загриженост на лицето на Мегар, но не можеше да измисли какво да каже на един баща, чийто син току-що е станал войник.
    — Аз май също трябва да си ходя, Мегар.
    Махна за довиждане на останалите в кухнята и излезе на двора. Нямаше особено настроение за учене — беше разтревожен от сериозния тон на съвещанието при херцога. Никой не беше го заявил открито, но беше очевидно, че обмислят възможността чуждоземният кораб да се окаже авангард на нашественическа флота.
    Пъг се поразходи, изкачи се по трите стъпала към малката цветна градина на принцесата и седна на една от каменните скамейки. Живият плет и розовите храсти скриваха по-голямата част от двора от погледа му. Все пак можеше да види високите пасажи със стражите, патрулиращи по бойниците. Зачуди се дали е само от въображението му, или бойците днес наистина изглеждат особено бдителни?
    Нечие деликатно окашляне го накара да се извърне. В другия край на градината стоеше принцеса Карлайн със скуайър Роланд и две от нейните по-млади дами придружителки. Момичетата прикриха усмивките си, тъй като Пъг все още бе знаменитост в цитаделата. Карлайн ги пропъди с думите:
    — Бих искала да поговоря със скуайър Пъг насаме.
    Роланд се поколеба, след което се поклони вдървено. Пъг се подразни от мрачния поглед, който младежът му хвърли, докато напускаше с младите дами.
    Двете се озърнаха през рамо към Пъг и Карлайн и се ухилиха, което, изглежда, само усили раздразнението на Роланд.
    Когато Карлайн го доближи, Пъг стана и се поклони непохватно. Тя го сряза:
    — О, я сядай. Писнало ми е от тези глупости, а и Роланд ми ги поднася предостатъчно.
    Пъг седна. Момичето се разположи до него и след кратко мълчание каза:
    — Не съм те виждала от повече от седмица. Зает ли беше?
    Пъг се почувства неловко. Все още се объркваше от променливите настроения на момичето. Беше се държала топло с него след оня ден преди три седмици, когато я беше спасил от тролите, предизвиквайки буря от клюки сред слугинството в замъка. Към останалите обаче си оставаше рязка и сприхава, особено към скуайър Роланд.
    — Да, с учението си.
    — Пфу! Твърде много време прекарваш в онази ужасна кула.
    Пъг ни най-малко не смяташе стаята си в кулата за ужасна — освен че беше поразхвърляна. Беше си негова и там се чувстваше уютно.
    — Можем някой път да пояздим, ваше височество, ако ви харесва.
    Момичето се усмихна.
    — Би ми харесало. Но се боя, че лейди Марна няма да го позволи.
    Пъг се изненада. Смяташе, че след като е защитил принцесата, дори заместителката на майка й ще признае, че е подходящ придружител за особата й.
    — Защо не?
    Карлайн въздъхна.
    — Казва, че докато беше от простото съсловие, си знаел мястото си. Сега, след като си придворен, подозира, че имаш аспирации. — По устните й премина лека усмивка.
    — Аспирации? — повтори Пъг неразбиращо.
    — Тя си мисли, че имаш амбиции да се издигнеш до по-високо положение. Смята, че се стремиш по някакъв начин да ми повлияеш — свенливо отвърна Карлайн.
    Пъг се втренчи в нея. После изведнъж му просветна и той каза:
    — О! — След което: — О! Ваше височество. — Стана. — Никога не бих направил такова нещо. Искам да кажа, никога не бих помислил да… Искам да кажа…
    Карлайн се изправи рязко и го изгледа с нескрито раздразнение.
    — Момчета! Всичките сте тъпаци. — Надигна полите на дългата си рокля и си тръгна.
    Пъг се отпусна на пейката, по-объркан отпреди. Почти все едно че… Остави мисълта си да заглъхне. Колкото повече му се струваше възможно тя да не е безразлична към него, толкова повече тази възможност го безпокоеше. Карлайн бе нещо много повече от приказната принцеса, която си беше представял доскоро. С едно тупване на краче можеше да предизвика истинска буря в замъка. Момиче със сложен ум беше принцесата, а като добавиш и противоречивия й нрав…
    По-нататъшните му размишления бяха прекъснати от профучалия край него Томас. Щом зърна приятеля си, той прескочи трите стъпала и се спря пред него, останал без дъх.
    — Херцогът ни вика. Мъжът от кораба е умрял.
    Събраха се отново в заседателната зала на херцога. Липсваше само Кълган, който не се беше отзовал на почукалия на вратата му вестоносец. Предположиха, че е затънал дълбоко в проблема с маги ческия свитък.
    Отец Тъли изглеждаше блед и изтощен. Пъг се стъписа. Изминало беше само малко повече от час, а старият жрец изглеждаше така, сякаш беше прекарал няколко безсънни нощи. Очите му бяха зачервени и потънали в тъмни кръгове. Лицето му беше пепеляво и смръщеното му чело лъщеше от пот.
    Боррик наля на жреца бокал вино от една кана на лавицата зад масата и му го подаде. Тъли се поколеба, тъй като беше въздържан човек, след което отпи дълбоко. Останалите заеха предишните си места около масата.
    Боррик погледна Тъли.
    — Е?
    — Войникът възвърна съзнанието си само за няколко минути. Последното съвземане преди края. През това време имах възможност да вляза в умствен контакт с него. Останах с него през тези последни трескави сънища, мъчейки се да науча колкото може повече. Едва успях да прекъсна контакта навреме.
    Пъг пребледня. През умствения контакт умът на жреца и този на обекта се превръщаха в едно цяло. Ако Тъли не беше прекъснал контакта в мига на смъртта на войника, можеше да умре или да полудее, защото двамата напълно споделяха чувствата, страховете и усещанията си, както и мислите. Едва сега осъзна причината за окаяното състояние на отеца: старият жрец беше изразходвал огромна енергия, за да поддържа връзката със съпротивляващото се съзнание на чужденеца, и отчасти беше преживял болката и ужаса на умиращия.
    Тъли отпи нова глътка от виното и продължи:
    — Ако предсмъртните сънища на този човек не са били плод на трескаво въображение, боя се, че неговата поява ни предвещава ужасни събития. — Отпи отново и отмести златния бокал настрани. — Името му беше Ксомич. Оказа се обикновен воин на някакъв народ, Хоншони в нещо, наречено „империята Цурануани“.
    — Никога не съм чувал за такъв народ, нито за тази империя — каза Боррик.
    Тъли кимна и отговори:
    — Щях да се изненадам, ако бяхте чували. Корабът на този човек не е дошъл от нито едно море на Мидкемия. — Пъг и Томас се спогледаха и Пъг усети, че го побиват мразовити тръпки. Лицето на Томас пребледня.
    Тъли продължи.
    — Можем само да разсъждаваме как са го постигнали, но съм сигурен, че този кораб е дошъл от друг свят, изолиран от нашия във времето и пространството. — И преди да последват въпроси, добави: — Позволете да обясня.
    — Този човек гореше от треска и умът му блуждаеше. — Лицето на Тъли потръпна от спомена за споделената болка. — Оказа се, че е член на почетната гвардия на някой си, когото той наричаше в мислите си единствено „Великия“. Образите бяха противоречиви и не мога да бъда сигурен, но по всичко изглежда, че са смятали това свое пътешествие за странно, както заради присъствието на този „Велик“, така и заради самия характер на мисията. Единствената конкретна мисъл, която успях да уловя, беше, че този „Велик“ не е трябвало да пътува на кораб. Освен това получих само някои малки, но много бързи и несвързани впечатления. Имаше някакъв град, който той наричаше Янкора, после някаква ужасна буря, последвана от внезапно ослепително сияние, което може да се обясни с мълния, поразила кораба, но не мисля, че е било това. Последва мисъл как капитанът и другарите му са изхвърлени зад борда. И после — разбиването в скалите. — Той замълча за миг. — Не съм сигурен дали тези картини са били в същата последователност, но допускам, че екипажът е загинал преди онази ослепителна светлина.
    — Защо? — запита Боррик.
    — Ще поясня по-нататък — отвърна Тъли. — Първо бих искал да обясня защо смятам, че този човек е от друг свят.
    — Този Ксомич е отраснал в страна, управлявана от могъщи армии — продължи Тъли. — Те са войнствена раса, чиито кораби контролират моретата. Но кои морета? Никога, доколкото ми е известно, не се е споменавало за контакти с такъв народ. А имаше и други видения, които са още по-убедителни. Велики градове, много по-големи от тези в сърцето на Кеш, най-големите, които са ни известни. Армии, маршируващи на парад по времето на някакъв върховен празник, преминаващи за преглед под огромна естрада; градски гарнизони, по-големи от кралската армия на Запада.
    Алгон каза:
    — Все пак нищо не доказва, че те са от… — Той замълча, сякаш самото допускане му беше непосилно. — От отвъд Безкрайното море. — Тази възможност, изглежда, го безпокоеше повече от представата за някакво място не от този свят.
    Тъли, изглежда, се подразни от прекъсването.
    — Има и още, много повече. Проследих го по време на съновиденията му, повечето от които свързани с родната му земя. Той си спомняше същества, неприличащи на нищо от това, което съм виждал или чувал — шесткраки твари, теглещи фургони като волове, и други същества, някои от които наподобяваха насекоми или влечуги, но говореха като хора. Страната му е гореща и споменът му за слънцето беше като за много по-голямо от нашето и с по-зеленикав оттенък. Този човек не е от нашия свят. — Последното отецът изрече с унила увереност, премахвайки всякакви съмнения, ако такива все още съществуваха. Тъли никога не се изразяваше толкова категорично, освен ако не бе напълно убеден.
    В залата настъпи гробно мълчание; всеки потъна в размисъл над казаното. Сякаш никой не искаше да проговори, за да не би с думите си да подпечата завинаги сведенията на отеца и да ги превърне във факт, докато с мълчанието като че ли всичко чуто можеше да отмине като лош сън. Боррик стана, отиде до прозореца, който гледаше към един заден калкан на замъка, и остана там, втренчил поглед навън, сякаш търсеше нещо по гладката стена, нещо, което ще му предложи отговор на въпросите, които се въртяха в главата му. После бързо се обърна и каза:
    — Как са стигнали тук, Тъли?
    Жрецът сви рамене.
    — Навярно Кълган ще може да ни предложи някаква теория, обясняваща средствата. Това, което аз бих могъл да подредя като най-вероятна последователност на събитията, е следното: корабът е попаднал на буря; капитанът на кораба и по-голямата част от екипажа са загинали. Като последен изход този „Велик“, който и да е той, е изрекъл някакво заклинание, за да измъкне кораба от бурята, да промени времето или друго някакво могъщо деяние. В резултат на което корабът е бил изхвърлен от своя свят в този и се е появил край брега при Моряшка скръб. Тъй като корабът се е движил с голяма скорост в своя свят, може би се е появил тук със същата скорост и след като ветровете от запад са били силни, а почти или съвсем е нямало екипаж, корабът се е натресъл право в скалите. Или просто се е появил на скалите, разбит в мига, в който се е появил тук.
    Фанън поклати глава.
    — От друг свят. Как е възможно?
    Старият жрец вдигна ръце, без да крие, че е не по-малко озадачен.
    — Можем само да теоретизираме. Ишапийците пазят древни ръкописи в храмовете си. За някои от тях се знае, че са преписи от по-стари трудове, които на свой ред представляват преписи от още по-стари ръкописи. Те твърдят, че оригиналите датират в непрекъсната линия чак до времената на Войните на хаоса. Из тях се споменават „други равнини“ и „други измерения“, както и други, неясни за нас понятия. Едно нещо е сигурно обаче. Те споменават за неизвестни страни и народи и допускат, че човечеството някога е пътешествало до други светове, или пък че е дошло в Мидкемия от други светове. Тези представи са оформяли сърцевината на религиозни дебати, продължавали с векове, и никой не е могъл да каже със сигурност доколко в тях се съдържа някаква истина. — Той замълча и добави: — До днес. Ако не бях видял това, което се криеше в ума на Ксомич, самият аз нямаше да приема подобна теория като обяснение за днешните събития. Но сега…
    Боррик се върна до стола си, застана зад него и стисна с две ръце страните на високата му облегалка.
    — Изглежда невъзможно.
    — Това, че корабът и мъжът бяха тук, е факт, татко — каза Луам.
    Арута допълни забележката на брат си:
    — И ние трябва да решим каква е вероятността това събитие да се повтори.
    Боррик се обърна към Тъли.
    — Прав беше, като каза, че всичко това може би възвестява сериозна опасност. Ако някоя велика империя насочи вниманието си към Крудий и Кралството…
    Тъли поклати глава.
    — Боррик, толкова ли отдавна си се откъснал от опеката ми, че не можеш да схванеш същината? — Херцогът понечи да възрази и той вдигна костеливата си ръка. — Простете, милорд. Стар съм, уморен, и се държа непочтително. Но истината все пак си е истина. Могъща държава са, или по-скоро империя от държави, и ако разполагат със средства да се доберат до нас, положението може да се окаже сериозно, но най-същественото е възможността този „Велик“ да е магьосник или жрец, владеещ висши изкуства. Защото ако той не е единствен, ако има и други като него в тази империя и ако те наистина се опитат да стигнат до нашия свят с магия, наистина ни чакат тежки времена.
    Тъй като всички около масата, изглежда, не разбраха намека му, Тъли продължи с тон на търпелив учител, поучаващ група обещаващи, но малко несхватливи понякога ученици.
    — Появата на кораба може да е плод на случайност и ако е така, то той е само повод за любопитство. Но ако е създаден специално за да се озове тук, то ние сме изправени пред гибелна опасност, тъй като прехвърлянето на кораб в друг свят е дело на невъобразимо за мен чародейство. Ако тези хора, „цурани“, както се наричат сами, знаят, че ние сме тук, и ако разполагат със средствата да стигнат до нас, то тогава ще трябва да се боим не само от армии, съперничещи на Велики Кеш във времената на най-голямото му могъщество, когато пределите му са достигнали дори до това отдалечено кътче от света, а ще трябва също така да се опасяваме и от магьосничество, далеч по-могъщо от всичко, което ни е познато.
    Боррик кимна, защото заключението беше повече от очевидно.
    — Нужен ни е съветът на Кълган по тези неща, и то веднага.
    — Още нещо, Арута — каза Тъли. Принцът вдигна глава, тъй като беше потънал в размисъл. — Зная защо Ксомич се е опитал да избяга от теб и хората ти. Помислил е, че сте същества, каквито той познава от своя свят, кентавроиди, наричани „туни“, от които цураните много се боят.
    — Защо е трябвало да си го помисли? — попита озадачен Луам.
    — Той никога не е виждал кон, нито същество, което смътно да наподобява на кон. Предполагам, че тези хора не познават конете.
    Херцогът седна, забарабани с пръсти по масата и каза:
    — Ако това, което твърди отец Тъли, е вярно, трябва да вземем някакви решения, и то бързо. Ако появата на тези хора до бреговете ни е само плод на случайност, тогава няма повод за опасения. Но ако зад пристигането им се крие някакъв замисъл, изправени сме пред сериозна заплаха. Тук ние сме най-малобройните от всички гарнизони на Кралството и ще ни бъде доста трудно, ако пристигнат с военна сила.
    Останалите замърмориха утвърдително, а херцогът продължи:
    — Бихме могли да се опитаме да се убедим, че всичко, казано тук, все пак е плод на голи разсъждения, въпреки че аз съм склонен да се съглася с Тъли по повечето точки. Нужни са ни и съображенията на Кълган по въпроса за този народ. — Той се обърна към Пъг. — Момко, виж дали майсторът ти е свободен да дойде при нас.
    Пъг кимна и излезе, след което се затича през цитаделата. Добра се до стълбите на кулата и заизкачва по две стъпала наведнъж. Вдигна ръка да почука и изпита странно усещане, все едно че се бе озовал до току-що ударила мълния. Космите по ръцете и главата му настръхнаха. Обля го внезапно чувство за нещо злокобно и той заблъска по вратата.
    — Кълган! Кълган! Добре ли си? — завика момъкът, но отговор не последва. Опита да отвори, но резето бе пуснато. Натисна вратата с рамо и се опита да я отвори със сила, но тя удържа. Странното усещане беше отминало, но го обзе страх от мълчанието на Кълган.
    Огледа се за нещо, с което да изкърти вратата, но не намери нищо подходящо и се затича обратно надолу.
    Забърза се по дългия коридор и извика на двамата най-близки стражи:
    — Вие двамата, тръгвайте с мен. Наставникът ми е в беда.
    Мъжете последваха момчето нагоре по стълбището и ботушите им затропаха по каменните стъпала.
    Когато стигнаха до вратата на мага, Пъг им нареди:
    — Разбийте я!
    Двамата бързо оставиха копията и щитовете и опряха рамене във вратата. Натиснаха веднъж, два пъти, три пъти, и с упорстващ стон дъските около металната плоскост на ключалката изпращяха. Последен натиск и вратата полетя навътре. Стражите се задържаха да не паднат през разтворената врата и отстъпиха. На лицата им бе изписано удивление и смут. Пъг се промуши между тях и погледна в стаята.
    На пода лежеше Кълган, в несвяст. Синият му халат беше раздърпан и старецът беше заметнал едната си ръка пред лицето си, сякаш да се предпази. На две стъпки от него, там, където трябваше да се намира писалището, висеше потръпваща пустота. Пъг се втренчи във въздуха над пода. Огромна сфера от сиво, което не беше съвсем сиво, проблясваше с жилки с всички оттенъци на дъгата. От сивкавата сфера излизаха две човешки ръце, които опипваха тялото на магьосника. И когато след миг стигнаха до ръката на Кълган, се опитаха да я издърпат в пустотата. Пъг стоеше на място, обзет от ужас, защото който или каквото и да беше от другата страна на празното пространство, се опитваше да издърпа наставника му и да го прехвърли. Още две ръце се пресегнаха през потръпващата мъгла, уловиха ръката на мага там, където я държаха първите, и повлякоха Кълган към пустошта.
    Пъг се обърна, грабна едно от копията, опрени на стената от слисаните стражи, и преди някой от двамата войници да реагира, го насочи към сивото петно и го хвърли.
    Копието прелетя десетте стъпки, отделящи ги от Кълган, и изчезна в празното. Миг след това ръцете изпуснаха Кълган и се отдръпнаха. Изведнъж сивкавата празнота примигна и изчезна, придружена от пукота на изпълващия я въздух. Пъг се затича към Кълган и коленичи до учителя си.
    Магьосникът дишаше, но лицето му беше восъчнобледо и плувнало в пот. Кожата му беше изстинала и лепкава от влага. Пъг изтича до постелята на Кълган, измъкна одеяло и след като зави мага, извика на стражите:
    — Доведете отец Тъли!

    През нощта Пъг и Томас останаха будни — не можеха да заспят. Тъли прегледа магьосника и предрече благоприятен изход. Кълган беше изпаднал в потрес, но след ден-два щеше да се оправи.
    Херцог Боррик беше разпитал Пъг и стражите за онова, на което бяха станали очевидци, и из замъка се вдигна олелия. Всички стражи бяха вдигнати на крак и патрулите по границите на херцогството бяха удвоени. Херцогът все още не знаеше каква е връзката между появата на кораба и странното явление в покоите на мага, но не смяташе да подлага на риск сигурността на владението си. Навсякъде по стените на замъка горяха факли, а при фара на Дълги нос и града бяха изпратени отряди стража.
    Томас, който седеше с Пъг на една от пейките в цветната градина на принцеса Карлайн, едно от малкото тихи местенца в замъка, изгледа замислено приятеля си и каза:
    — Опасявам се, че тези цурани идат.
    Пъг прокара длан по косата си.
    — Това не го знаем.
    Томас въздъхна уморено.
    — Просто го чувствам.
    — Ще разберем утре, когато Кълган ни разкаже какво се е случило.
    Томас хвърли поглед към стената.
    — Тук никога не е изглеждало така странно. Дори когато Тъмното братство и таласъмите нападнаха, когато бяхме малки, помниш ли?
    Пъг кимна мълчаливо, а после отвърна:
    — Тогава знаехме пред какво сме изправени. Тъмните елфи са нападали замъци много пъти. А таласъмите… е, те са просто таласъми.
    Дълго останаха да седят смълчани. После тропотът на ботуши по настилката подсказа, че иде някой. Мечемайстор Фанън, в плетена ризница, се спря пред момчетата.
    — Какво? Още сте будни? И двамата отдавна трябваше да сте в леглата. — Старият боец се обърна и изгледа стените на замъка.
    — Е, мнозина не могат да заспят тази нощ. — Отново насочи вниманието си към момчетата. — Томас, добрият войник трябва да усвои привичката да поспива при всяка възможност, защото в службата му ще има много дни, в които няма да може. Вие, скуайър Пъг, също трябва де спите. Защо не се опитате все пак да отдъхнете?
    Момчетата кимнаха, пожелаха на мечемайстора лека нощ и си тръгнаха. Побелелият командир на гвардията на херцога ги изгледа, докато се скрият от погледа му, и остана сам, потънал в тревожните си мисли.

    Пъг се събуди от шума на стъпки, минаващи покрай вратата му. Младежът припряно надяна панталони и туника и се забърза по стъпалата към стаята на Кълган. Влезе през вече оправената врата и завари херцога и отец Тъли, застанали над постелята на Кълган. И веднага чу немощния глас на учителя си, който протестираше, че го държат на легло.
    — Казвам ви, нищо ми няма — настояваше Кълган. — Оставете ме само малко да се поразтъпча и ще се оправя.
    Тъли, също с отпаднал глас, му каза:
    — Няма да се оправиш, а ще паднеш. Здраво си раздрусай, Кълган. Това, което те е извадило от съзнание, е ударило много лошо. Имаш късмет, можеше и да си много по-зле.
    Кълган забеляза Пъг, застанал тихо на прага, за да не ги безпокои.
    — Ха, Пъг — възкликна той и гласът му си възвърна донякъде обичайната сила. — Ела, влез. Както разбрах, на теб трябва да благодаря, че не съм предприел неочаквано пътешествие с непознати спътници.
    Пъг се усмихна зарадван, че Кълган си възвръща обичайната веселост.
    — Всъщност не направих нищо особено, господарю. Просто усетих, че нещо не е наред, и действах.
    — Но действа бързо и добре — каза с усмивка херцогът. — Това момче отново спаси едного от двора ми. Както е тръгнало, май ще се наложи да го удостоя и с титлата „Бранител на херцогския двор“.
    Пъг се засмя, доволен от похвалата на херцога. Боррик се обърна към магьосника.
    — Е, след като си изпълнен с жар, както разбирам, мисля, че трябва да поговорим за вчера. Все пак достатъчно ли си добре?
    Въпросът предизвика раздразнения поглед на Кълган.
    — Разбира се, че съм достатъчно добре. Нали точно това се опитвам да ви кажа през последните десет минути.
    Кълган се опита да седне, но му се зави свят и се олюля. Тъли го хвана за рамото и го натисна да легне на купчината пухкави възглавници.
    — Можеш да говориш и оттук достатъчно добре. Стой мирно в леглото.
    Кълган не възрази. Скоро се почувства по-добре и каза:
    — Тъй да бъде, но ми дайте поне лулата. Момче, моля те.
    Пъг му подаде лулата и кесията с табак и след като магът натъпка чашката, му поднесе дълга горяща главня от мангала. Кълган разпали лулата си и след като тя се разгоря задоволително, се излегна и доволно каза:
    — Така… А сега, откъде да започнем?
    Херцогът набързо му преразказа разкритото от Тъли, а отецът добави няколкото пропуснати подробности. След като двамата свършиха, Кълган кимна.
    — Заключението ви за произхода на тези хора изглежда правдоподобно. Подозирах тази възможност, когато видях изделията, донесени от кораба, а случилото се в тази стая вчера напълно ме убеждава. — Той замълча за миг да подреди мислите си. — Ръкописът се оказа лично писмо на един маг на тези хора, цураните, до жена му, но беше и нещо повече. Печатът беше магически надарен със свойството да принуди читателя да изрече едно заклинание, съдържащо се в края на писмото. Забележително заклинание, даващо възможност на всеки, независимо дали може да чете знаците, да прочете свитъка.
    — Доста странно — каза херцогът.
    — Всъщност доста притесняващо — поправи го Тъли.
    — Включените понятия бяха напълно нови за мен — продължи Кълган. — Все пак бях неутрализирал това заклинание, за да мога да прочета писмото, без да се боя от магически капани, обичайни за личните писма, писани от магьосници. Езикът, разбира се, беше непознат и използвах заклинание от друг ръкопис, за да мога да го преведа. Въпреки че разбрах езика с помощта на заклинанието, не разбирам напълно всичко, за което ставаше дума.
    — Някакъв магьосник на име Фаната пътувал с кораб до един град в родния си свят — продължи Кълган. — След няколко дни в открито море ги връхлетяла силна буря. Корабът загубил мачтата си и вълните отнесли повечето от екипажа извън борда. На магьосника му останало малко време за писец и свитък — изписано беше с припряна ръка — и изрекъл заклинанията си. Изглежда, че този човек е могъл да напусне кораба по всяко време и да се върне у дома си, или да се озове на друго безопасно място, но бил възпрепятстван да го направи от загриженост за кораба и неговия товар. По този въпрос не съм съвсем сигурен, но тонът на писмото предполага, че за него е било донякъде необичайно да рискува живота си заради останалите на кораба. Другият объркващ момент е споменаването за неговия дълг пред някаква особа, която той нарича „Властелина на войната“. Сигурно се хващам за сламка, но тонът ме кара да мисля, че е било въпрос на чест или обещание, а не някакво лично задължение. Така или иначе, той написва писмото и го подпечатва, след което е щял да се заеме да премести кораба магически.
    Тъли поклати недоверчиво глава.
    — Невероятно.
    — И така, както ние разбираме магията — невъзможно — допълни възбудено Кълган.
    Пъг забеляза, че професионалният интерес на мага не се споделя от херцога, който изглеждаше нескрито угрижен. Момчето си спомни думите на Тъли какво би могло да означава едно толкова могъщо вълшебство в случай, че тези хора са решили да нахлуят в Кралството. Магът продължи:
    — Тези хора разполагат със сили, за които ние можем само да разсъждаваме. По много въпроси този магьосник беше съвсем изричен — впрочем, способността му да предаде синтезирано толкова идеи в едно толкова кратко писмо говори за необикновено организиран ум. Магът се беше постарал да увери жена си, че ще направи всичко, което е по силите му, за да се върне. Споменаваше се за отваряне на прорив към „новия свят“, защото — това не го разбирам напълно — вече бил установен мост, а на някакво устройство, с което той разполагал, му липсвало… едно или друго качество, необходимо, за да прехвърли кораба на собствения си свят. Ако се съди по всичко, този ход е бил крайно рискован. Поставил беше и второ заклинание на свитъка… и в края на краищата тъкмо от него пострадах накрая.
    Смятах, че неутрализирайки първото заклинание, съм прекъснал въздействието и на второто, нр това се оказа грешка. Второто заклинание беше предназначено да се задейства веднага, след като някой завърши четенето на свитъка на глас — друго нечувано постижение на магическото изкуство. Заклинанието предизвика отварянето на друг от тези прориви, така че посланието да бъде пренесено до едно място, наречено „Събранието“ или „Конгрегацията“ и оттам — да се предаде на жена му. И заедно с писмото за малко да попадна в прорива и аз.
    Пъг пристъпи напред и без да се замисля, изломоти:
    — Но тогава тези ръце може да са били на негови приятели, опитващи се да го намерят.
    Кълган изгледа чирака си и кимна.
    — Възможно е. Във всеки случай, от тази случка можем да извлечем доста. Тези цурани са способни да контролират магия, до каквато ние сме в състояние да се домогнем единствено в най-теоретичните си разсъждения. Знаем малко за възникването на прориви, или иначе казано разломи, но нищо за тяхното естество.
    Херцогът изглеждаше озадачен.
    — Обясни ми, моля те.
    Кълган дръпна силно от лулата си и заговори.
    — Магията, в своята същност, е нещо нестабилно. Понякога едно заклинание може да се закриви — защо става така, не знаем — до такава степен, че то… разкъсва самата световна тъкан. За кратък момент се появява цепнатина, или прорив, или разлом, и се оформя проход, водещ към… някъде другаде. Почти нищо не се знае за такива явления, освен че са свързани с освобождаването на огромно количество енергия.
    Тъли се намеси:
    — Има теории, но нито една от тях не може да обясни защо така често някое заклинание или магическо устройство изведнъж се взривява по този начин и защо е създадена тази нестабилност в реалността. Известни са няколко подобни събития, но разполагаме с наблюдения само от втора ръка. Онези, които са се оказвали свидетели на възникване на такива прориви, са загинали или изчезнали.
    Кълган отново подхвана разказа си.
    — Смята се за самодоказано, че са били унищожени заедно с всичко останало на няколко стъпки от прорива. — Старият маг изведнъж се умисли. — Според правилата трябваше да бъда убит, ко гато този прорив се появи в стаята ми.
    Херцогът го прекъсна.
    — Според обяснението ти тези „прориви“, както ги наричаш, са опасни.
    Кълган кимна.
    — И непредсказуеми също така. Едни от най-неприятните сили, откривани някога. Ако тези хора знаят как да ги предизвикват и също така да ги контролират, за да действат като портал между световете и те да могат да преминават през тях безопасно, тогава те владеят най-опасните възможни умения.
    — Подозирали сме нещо за природата на проривите и преди — каза Тъли, — но това е първият случай, когато разполагаме с нещо, което поне смътно да прилича на твърдо, доказателство.
    — Ба! — изсумтя Кълган. — Странни хора и вещи са се появявали неведнъж през годините, Тъли. Това със сигурност би обяснило откъде са идвали.
    Тъли, изглежда, не желаеше да се съгласи с гледната му точка.
    — Само теории, Кълган. Няма доказателства. Всички хора са загинали, а колкото до предметите… никой не разбира предназначението на двата или трите, които са оцелели, без да изгорят или да се изкривят до неузнаваемост.
    Кълган се усмихна.
    — Така ли? А какво ще ни кажеш за онзи непознат, дето се появи преди двадесет години в Саладор? Говореше на напълно непознат език и беше облечен съвсем странно.
    Тъли изгледа Кълган накриво и допълни, като се обърна към херцога:
    — И също така се оказа безнадежно луд, който не можеше да изрече и една понятна дума. Храмовете отделиха достатъчно време да се занимаят с него.
    Боррик пребледня.
    — Богове! Държава на воини, с армии неколкократно по-големи от нашите, разполагащи с достъп до нашия свят, когато им хрумне. Да се надяваме само, че няма да насочат погледа си към Кралството.
    Кълган кимна и издуха облак дим.
    — Засега не сме чували за други появявания на тези хора и бихме могли да не се боим от тях, но имам чувството, че… — Той остави мисълта си недовършена за момент, извърна се малко на една страна, за да се намести по-удобно, и продължи: — Може да е дреболия, но споменаването за мост в писмото ме безпокои. Намирисва, че между световете вече съществува постоянен път. Надявам се да греша.
    Звукът на тежки стъпки по стъпалата ги накара да се обърнат. Вътре влезе забързано един страж, застана мирно пред херцога и му връчи къс хартия.
    Херцогът го освободи и разгъна листа. Прочете го бързо, след което го подаде на Тъли.
    — Пратих бързи ездачи до елфите и джуджетата, с гълъби, да върнат отговорите. Кралицата на елфите изпраща вест, че вече е тръгнала за Крудий и ще бъде тук след два дни.
    Тъли поклати глава.
    — Откакто съм жив, никога не съм чувал лейди Агларана да е напускала Елвандар. От това чак костите ми се смразяват.
    — Нещата, изглежда, взимат лош обрат, след като е решила да дойде тук — рече Кълган. — Надявам се да греша, но ми се струва, че не сме единствените, които са научили за тези цурани.
    В стаята настъпи тишина и Пъг усети чувство на безнадеждност. Отърси се от него, но ехото му продължи да го терзае.

Глава 6
Съветът на елфите

    Пъг се наведе от прозореца.
    Въпреки проливния дъжд, завалял рано заранта, из двора на замъка цареше суетня. Освен неизбежното шетане, предшестващо идването на важни гости, се добавяше и новостта, че тези гости ще са елфи. Дори редките посещения на някоя пратеник елф от кралица Агларана предизвикваха огромно любопитство, защото елфите рядко рискуваха да пътуват на юг от река Крудий. Елфите живееха настрани от човешкото общество и хората смятаха обичаите им за странни и пълни с вълшебства. Бяха живели в тези земи дълго преди идването на хората в Запада и съществуваше мълчаливо споразумение, че въпреки всякакви претенции на Кралството, елфите ще си останат свободен народ.
    Окашляне накара Пъг да се обърне. Кълган, задълбочен над един дебел том, му даваше знак с очи да се върне към заниманията си.
    — Ще имаш предостатъчно време да се дивиш на елфи, момче, и то само след няколко часа. После ще ти остане малко време за учене. Трябва да свикнеш да използваш най-полезно времето си.
    Фантус допълзя и положи главата си в скута на момчето. Пъг го почеса разсеяно по костния ръб над окото, взе книгата си и се зачете. Кълган му беше поставил задача да формулира общите свойства на заклинания, описани от различни магьосници, надявайки се, че така ще задълбочи разбирането му за естеството на чародейсвото.
    Кълган беше на мнение, че заклинанието на Пъг срещу тролите е било плод на силен моментен стрес. Надяваше се, че проучването на изследванията на други магьосници ще помогне на момчето да преодолее спънките, които му пречеха в обучението.
    Пъг хвърли поглед към наставника си. Кълган бълваше внушителни облаци дим от дългата си лула и не показваше никакви признаци на умора от предния ден. Дори сърдито беше настоял момчето да използва тези часове за учене, вместо да седи бездейно и да чака пристигането на кралицата на елфите и нейната свита.
    — Кълган?
    — Да, Пъг?
    — Много по-добре ще работим с теб, ако можехме по някакъв начин да поддържаме огъня за топло, но да изкараме пушека навън. — С пушека от мангала и лулата на мага, стаята беше потънала в гъста синкавосиня мъгла.
    Магьосникът се изсмя гръмко.
    — Прав си. — Кълган притвори за миг очи, ръцете му се развъртяха свирепо и той тихо и напевно изреди няколко заклинания. Скоро държеше в ръцете си голяма сфера от бяло-син пушек. Занесе я до прозореца и я изхвърли навън, а въздухът в стаята стана чист и свеж.
    Пъг поклати глава и се засмя.
    — Благодаря ти, Кълган. Но в главата ми се върти по-просто решение. Какво ще кажеш да направим комин?
    — Невъзможно е, Пъг — отвърна Кълган, седна и посочи стената. — Ако бяха направили комин, когато са строили кулата, чудесно. Но да се опитваме да извадим камъните оттук през моята стая и чак до покрива, ще е трудно, да не кажем скъпо.
    — Нямах предвид комин през стената, Кълган. Нали знаеш как топилнята в ковачницата има каменен свод, отвеждащ топлината и пушека през тавана? — Магьосникът кимна. — Е, ако някой ковач може да ни направи метален свод и метален комин, който да отвежда пушека до покрива, няма ли да е същото?
    Кълган се замисли за миг.
    — Не виждам защо да не стане. Но къде ще сложиш този комин?
    — Ето там. — Пъг посочи два камъка вляво над прозореца. Бяха лошо закрепени още при строежа на кулата и сега между тях зееше пукнатина, през която вятърът нахлуваше с вой в стаята. — Този камък може да се извади — каза той и посочи левия. — Проверих го. Хлабав е. Коминът може да тръгне над мангала, да завие тук — младежът посочи едно място във въздуха над мангала и на равнището на камъка — и да излезе оттук. Като замажем около него, ще пази и от вятъра.
    Кълган изглеждаше впечатлен.
    — Идеята е новаторска, Пъг. Може и да стане. Ще поговоря с ковача утре сутринта и ще видя какво мисли той по въпроса. Чудно как никой не се е сетил досега.
    Доволен от себе си, че му е хрумнало за комина, Пъг отново се залови със заниманията си. Препрочете пасажа, задържал погледа му преди малко, озадачен от някаква двусмислица. Накрая пак погледна магьосника и рече:
    — Кълган.
    — Да, Пъг?
    — Ето пак. Магьосник Лутън тук използва същия трик като Марсъс, за да разстрои въздействието на заклинанието върху изричащия го, насочвайки го към външна цел. — Той остави големия том разтворен, за да не изтърве мястото, и вдигна друг. — Но Доркъс ето тук пише, че използването на този трик вреди на заклинанието, като увеличава вероятността то да не подейства. Как е възможно да има толкова много противоречия по природата на този единствен конструкт?
    Кълган присви очи за миг и изгледа ученика си, после се отпусна назад и отправи във въздуха син облак дим.
    — Това само доказва предишните ми думи, момко. Въпреки цялата суетност, които ние маговете може би проявяваме заради своя занаят, в него всъщност има твърде малко научна подреденост. Чародейството е сбор от народни мъдрости и умения, предавани от майстор на чирак от самото начало на времето. Опит и грешка, опит и грешка — това е бил пътят. Никога не е правено усилие магизмът да се подреди в някаква система, със закони, правила и аксиоми, които да са разбираеми и приемливи за всички. — Той загледа Пъг замислено. — Всеки един от нас е като дърводелец, който прави маса, но всеки от нас си избира различно дърво, различни триони, някои използват клечки и дибли, други използват пирони, трети длабове и зъбци, някои туткал, други не… накрая имаме маса, но средствата за нейната направа не са едни и същи във всички случаи. Това, за което говориш, най-вероятно е повече подсказ за ограниченията на всеки един от тези почтени мъдреци, които ти изучаваш, отколкото някакво предписание как да се правят магии. За Лутън и Марсъс трикът е подпомагал градежа на заклинанието; за Доркас — той е пречил.
    — Разбирам примера ти, Кълган, но така и няма да разбера как всички тези магьосници са могли да правят едно и също, но по толкова различни начини. Разбирам, че всеки един от тях е искал да постигне своята цел и е намирал различни средства, но в начина, по който са го правили, нещо липсва.
    Кълган го изгледа заинтригувано.
    — И кое е това липсващо нещо, Пъг?
    Момчето се замисли.
    — Ами… не знам. Като че ли очаквам да намеря нещо, което да ми каже: „Ето така трябва да се направи, това е единственият начин“, или нещо подобно. Глупаво ли е?
    Кълган кимна.
    — Мисля, че вече те познавам достатъчно добре и те разбирам. Ти притежаваш много добре подреден ум, Пъг. Разбираш логиката далеч по-добре от мнозина, дори от хора, много по-възрастни от теб. Виждаш нещата по-скоро като система, отколкото като безразборно множество от събития. Навярно в това се крие част от проблема ти.
    Лицето на Пъг издаде любопитството му и Кълган продължи.
    — Много от това, на което се опитвам да те науча, се основава на система от логика, причина и следствие, но много — не. Все едно да учиш някого да свири на лютня. Можеш да му покажеш как се дърпат струните, но това знание само по себе си няма да го направи прочут трубадур. Твоят проблем е в изкуството, не в науката.
    — Мисля, че разбирам, Кълган. — Гласът на Пъг прозвуча обезсърчено.
    Кълган се изправи.
    — Не го взимай много присърце. Още си млад и храня надежди за теб. — Каза го лековато и Пъг усети хумора.
    — Значи не съм пълен некадърник? — каза той с усмивка.
    — О, не си. — Кълган изгледа замислено ученика си. — Всъщност имам чувството, че някой ден можеш да използваш логичния си ум, за да усъвършенстваш магиката.
    Пъг се сепна. Не беше мислил за себе си като за човек, способен на велики дела.
    Под прозореца отекнаха викове и Пъг побърза да надникне в двора. Отряд стражи притичваше през разтворените порти. Пъг се обърна към Кълган.
    — Елфите сигурно са дошли! Стражата излиза.
    — Добре — каза Кълган. — Привършихме със заниманията си за днес. Все едно, нищо няма да може да те задържи, докато не видиш елфите. Тичай.
    Пъг изскочи през вратата и хукна надолу по стълбите. Взимаше стъпалата по две наведнъж, скочи на долната площадка на кулата през последните четири и продължи да тича. Профуча през кухнята и изхвърча навън. Когато заобиколи цитаделата към предния площад, се натъкна на Томас, изправен на една пълна със сено кола. Пъг се изкатери при него, за да види по-добре пристигането над главите на събралия се любопитен народ от замъка.
    — Мислех, че няма да дойдеш — каза му Томас. — Реших, че ще изкараш цял ден затворен с книгите.
    — Това не бих го пропуснал — отвърна Пъг. — Елфи!
    Томас го сръга закачливо с лакът.
    — Не ти ли стигнаха вълненията за тази седмица?
    Пъг го изгледа мрачно.
    — Щом си толкова безразличен, защо си щръкнал под дъжда на тая кола?
    Томас не отговори. Вместо това посочи:
    — Виж!
    Пъг се обърна и видя как стражите се изпънаха мирно и през портите влязоха ездачи със зелени наметала. Те поеха към главната порта на цитаделата, където ги очакваше херцогът. Пъг и Томас се загледаха с възхита, защото ездачите яздеха най-красивите бели коне, каквито момчетата бяха виждали — при това без никакви седла или сбруи. Конете изглеждаха незасегнати от влагата и козините им леко блестяха — дали заради някакво вълшебство, или беше заради сивкавата следобедна светлина, Пъг не можа да определи. Водачът им яздеше особено величествено животно: много високо, с дълга, вееща се грива и опашка, извита като перо. Ездачите накараха конете да се вдигнат на задните си крака за поздрав и сред тълпата се разнесоха ахкания.
    — Вихрогоните на елфите — промълви Томас.
    Конете на приказните същества бяха легендарни. Мартин Дълголъкия беше разказвал на момчетата, че живеели в скрити горски поляни край Елвандар. Говореше се, че притежавали интелигентност и им било присъщо вълшебството, и че никое човешко същество не можело да ги яхне. Казваха също, че само същество с кралска елфска кръв може да ги накара да изтърпят ездачи на гърбовете си.
    Затичаха се коняри да поемат животните, но нечий мелодичен глас звънко извика:
    — Не е нужно!
    Гласът бе на първия ездач, яздещ най-високия вихрогон, и беше на жена. Тя скочи пъргаво, без ничия помощ, леко стъпи на земята и отметна качулката на наметалото си, разкривайки гъста като грива рижа коса. Дори сред сумрака на следобедния дъжд косата й като че ли беше прошарена със златисти нишки. Беше висока почти колкото Боррик. Заизкачва се по стъпалата, а херцогът заслиза да я посрещне.
    Боррик протегна ръце и пое нейните за поздрав.
    — Добре сте ни дошла, милейди. Оказвате на мен и на дома ми велика почит.
    Кралицата на елфите отвърна:
    — Вие сте изключително любезен, лорд Боррик. — Гласът й беше звучен и удивително чист и прокънтя над множеството така, че всич ки го чуха. Пъг усети как ръката на Томас го стисна за рамото. Обърна се и забеляза възхитата, изписана на лицето му.
    — Красива е — въздъхна по-високото момче.
    Пъг отново насочи вниманието си към посрещането. Принуден бе да се съгласи, че кралицата на елфите наистина е красива, макар и не съвсем според човешкото понятие за красота. Очите й бяха големи и светлосини, почти блестящи в сумрака. Лицето й — с фино изваяни черти, с високи скули и волева, но не мъжествена челюст.
    Усмивката й беше широка и зъбите й блестяха между почти алените й устни. Носеше малка златна диадема, задържаща косата й и разкриваща правите, леко изострени и без мека част уши, характерни за расата й.
    Останалите от свитата също слязоха от конете си. Всички бяха облечени в богати одежди. Туниките и тънките им клинове бяха в ярки, контрастни цветове. Един беше в тъмночервена туника, друг — в бледожълта, с яркозелен елек. Въпреки яркостта на цветовете, дрехите им бяха изящни и фино скроени, но без никакви пищни украси. Бяха единадесет заедно с кралицата и всички си приличаха на външност, все високи, младолики и гъвкави.
    Кралицата се извърна към свитата си и изрече нещо на мелодичния си език. Конете на елфите се изправиха на задните си крака за почест, след което препуснаха през портата покрай изненаданото множество. Херцогът покани гостите да влязат и скоро тълпата се пръсна. Томас и Пъг останаха да седят тихо под дъжда.
    — И сто години да живея, не знам дали някога отново ще видя жена като нея — тихо каза Томас.
    Пъг се изненада, защото приятелят му рядко изразяваше подобни чувства. За миг изпита желание да го нахока заради хлапашката му влюбчивост, но нещо в изражението на Томас му подсказа, че няма да е уместно.
    — Хайде — подкани го той. — Ще подгизнем.
    Смъкнаха се от колата и Пъг каза:
    — По-добре се преоблечи и помоли да ти заемат някой сух табард.
    — Защо? — попита Томас, а Пъг му отвърна със заядлива усмивка:
    — О? Не ти ли казах? Херцогът иска да присъстваш на дворцовия пир. Иска да разкажеш пред кралицата на елфите какво си видял на кораба.
    Томас изглеждаше готов да се дръпне и да побегне.
    — Аз? На пира в дворцовата зала? — Лицето му пребледня. — Да говоря? На кралицата?
    Пъг го досмеша.
    — Лесно е. Просто си отваряш устата и думите излизат.
    Томас замахна да го цапардоса, но Пъг се сниши, извъртя се и награби приятеля си отзад. Имаше яки ръце, въпреки че отстъпваше на Томас по ръст, и с лекота надигна приятеля си от земята. Томас се замята и скоро се разсмя неудържимо.
    — Пъг, пусни ме.
    — Не и преди да си се успокоил.
    — Нищо ми няма.
    Пъг го пусна.
    — Защо ми посегна?
    — Защото си нагъл и защото ми го каза чак в последната минута.
    — Е, добре. Извинявай, че ти го казах чак сега. Друго има ли?
    Томас изглеждаше посърнал, явно не заради дъжда.
    — Не знам как да се храня в присъствие на знатни особи. Страх ме е, че ще се изложа.
    — Лесно е. Просто гледай мен и прави каквото правя аз. Дръж вилицата с лявата ръка и си режи с ножа. Не пий от купите с вода — те са за измиване — и ги използвай често, защото ще се оцапаш от мазнината по ребрата. И гледай да не хвърляш кокалите през рамо на кучетата, и не на пода пред масата на херцога. И не си трий устата с ръкава, а с кърпата на масата, тя е за това.
    Двамата тръгнаха към войнишките общежития и Пъг продължи да сипе указания на приятеля си подробностите на изисканото дворцово поведение. Томас остана впечатлен от богатите му познания.

    Томас така и не можеше да реши болнав ли да изглежда, или измъчен. Щом някой погледнеше към него, той тутакси решаваше, че са го хванали в най-тежко нарушение на дворцовия етикет, и видът му ставаше болнав. А когато погледът му се спреше на кралицата на елфите, стомахът му се стягаше на възли и той изглеждаше съвсем измъчен.
    Пъг беше уредил Томас да седне до него на една по-отдалечена маса от тази на херцога, въпреки че обичайното му място беше тъкмо на челната маса, до принцесата. Радваше се, че е по-настрана от нея, защото тя продължаваше да показва недоволството си от него. Обикновено му бърбореше за хилядите дребни клюки, от които толкова се интересуваха дворцовите дами, но предната вечер подчертано го бе пренебрегнала, обсипвайки с вниманието си изненадания и явно доволен Роланд. Пъг се учуди на собствената си реакция — смесица от облекчение и голяма доза раздразнение. Облекчението идваше от това, че се е отървал от капризите й, докато умилкванията на Роланд около нея му действаха като неприятен сърбеж, който не може да почеше.
    Напоследък Пъг се тревожеше от враждебността на Роланд към него, зле прикрита зад вдървените му маниери. Между тях никога не беше съществувала близост, както между Роланд и Томас, но не беше имало и причина да се карат. Доскоро Роланд просто беше един от тайфата момчета на годините на Пъг. Никога не се беше прикривал зад предимствата на ранга си, когато се случеше да се скара с момчетата от простолюдието, и винаги бе готов да реши спора по най-уместния начин. И тъй като се беше оказал опитен побойник още когато пристигна в Крудий, разприте му с другите момчета обикновено приключваха мирно. А ето че сега беше възникнало това мрачно напрежение между Роланд и него и Пъг усещаше, че му се иска да не отстъпва на Томас в боя — Томас беше единственото момче, което Роланд не можеше да надвие с юмруци, и единствената им свада беше приключила набързо, след като Роланд получи здрав тупаник. А че предстоеше сблъсък между него и младия скуайър, в това Пъг беше толкова сигурен, колкото че слънцето ще изгрее на заранта. Това го плашеше, но настъпеше ли този момент, поне всичко щеше да свърши.
    Пъг погледна крадешком към Томас, видя, че приятелят му е затънал до гуша в притесненията си, и отново насочи вниманието си към Карлайн. Принцесата го привличаше, но примамливата й изкусителност се смекчаваше от странното усещане за неудобство всеки път, когато тя се окажеше близо до него. Колкото и за красива да я намираше — черните й кичури и сините й очи палеха в него някакви твърде притеснителни пламъци на въображението, — образите винаги се оказваха някак кухи, безцветни отвътре, липсваше им онова изумруденорозово сияние, присъщо на бляновете му, докато Карлайн все още беше едно далечно, недосегаемо и непознато същество. Напоследък можеше да я съзерцава отблизо и макар за кратко, това правеше идеализацията на разсъжденията му невъзможна. Тя просто се оказваше твърде сложна личност, за да се побере в тесните рамки на доскорошните му безхитростни момчешки мечти. Като цяло проблемът с принцесата го притесняваше, но щом я видеше с Роланд, забравяше всякакви вътрешни противоречия, свързани с нея, и на повърхността избликваха по-малко разсъдъчни, по-първични чувства. Ставаше ревнив.
    Пъг въздъхна и поклати глава, угрижен за собственото си нещастие и забравил за мъките на Томас. „Поне не съм сам“ — помисли си той. За явно неудоволствие на Роланд, в момента Карлайн изглеждаше погълната в разговор с принц Калин Елвандарски, сина на Агларана. Принцът изглеждаше на възрастта на Арута или Луам, но също така изглеждаше и майка му, на която човек не можеше да даде повече от двадесет и няколко години. Всички елфи, с изключение на старшия съветник на кралицата, Татар, бяха твърде младолики, а и Татар изглеждаше не по-възрастен от херцога.
    Когато пирът приключи и по-голямата част от свитата на херцога се оттегли, херцогът стана, подаде ръка на Агларана и поведе тези, който щяха да участват в съвета, към заседателната зала.
    За трети път през последните два дни момчетата се озоваха в залата на херцогския съвет. Този път Пъг се чувстваше по-спокоен, може би заради обилната храна, но Томас изглеждаше по-смутен от всякога. Ако височкото момче беше прекарало целия пир втренчено в кралицата на елфите, то сега, в по-малкото помещение, като че ли се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към нея. На Пъг му се стори, че Агларана забеляза поведението на Томас и се усмихна леко, но не беше сигурен.
    Двамата елфи, дошли с кралицата, Калин и Татар, веднага се приближиха до масата, където бяха поставени купата и изделията, взети от цуранския воин, и започнаха да ги разглеждат внимателно.
    Херцогът обяви начало на заседанието и двамата елфи седнаха от двете страни на кралицата. Пъг и Томас останаха до вратата, както обикновено.
    Херцогът каза:
    — Вече ви разказахме какво се случи, всичко, което знаем, а сега имате и доказателства пред очите си. Ако смятате, че ще е от полза, момчетата могат да опишат събитията на кораба.
    Кралицата наклони глава, но вместо нея заговори Татар:
    — Бих искал да чуя историята от първа ръка, ваша светлост.
    Боррик даде знак на момчетата да се приближат. Те пристъпиха напред и Татар каза:
    — Кой от вас пръв видя този чуждоземен пришълец?
    Томас хвърли поглед към Пъг да покаже, че трябва да говори по-ниското момче, и Пъг каза: „И двамата, ваше благородие“, понеже не знаеше с каква титла да се обърне към елфа. Татар, изглежда, остана доволен от обръщението. Пъг преразказа събитията, без да пропусне нищо от това, което си спомняше. След като привърши, Татар му зададе няколко въпроса, всеки от които накара Пъг да се порови в паметта си, измъквайки дребни подробности, които беше пропуснал.
    След като приключи, Пъг отстъпи назад и Татар повтори процедурата с Томас. Томас заговори на пресекулки, видимо притеснен, и кралицата на елфите го дари с щедра усмивка, за да му вдъхне увереност. Това само го обърка още повече и скоро го освободиха.
    Въпросите на Татар измъкнаха на бял свят още подробности за кораба, дреболии, забравени от момчетата: противопожарни ведра, пълни с пясък, разхвърляни по палубата, празни поставки за копия, подкрепящи заключението на Арута, че това наистина е бил боен кораб.
    Татар се облегна назад.
    — Никога не сме чували за такъв кораб. В много отношения прилича на други кораби, но не във всичко. Убедени сме.
    Сякаш по мълчалив сигнал, думата взе Калин.
    — След кончината на моя баща, краля, аз служа като боен вожд на Елвандар. Задължението ми е да оглавявам съгледвачите и патрулите, които бранят поляните ни в лесовете. От известно време се натъкваме на странни явления във Великия лес южно от река Крудий. На няколко пъти нашите бегачи се натъкнаха на човешки следи в изолирани участъци от леса. Намерени са чак до границите на Елвандар, дори при Северния проход край Камен връх. Съгледвачите ни се мъчиха няколко седмици да намерят тези хора, но са видели само следите. Липсвали са всякакви обичайни белези за някоя група за разузнаване или обир. Тези хора са положили голямо усърдие да прикрият присъствието си. Ако не бяха пресекли толкова близо до Елвандар, можеше да останат незасечени, но никой не може да се промъкне толкова близо до дома ни, без да го забележим. Преди няколко дни един от съгледвачите ни забелязал отряд странници да преброжда реката близо до границата на нашите гори. Отрядът се бил запътил към Северния проход. Той ги проследил в полудневен поход, но после ги изгубил.
    Фанън вдигна вежди.
    — Елф следотърсач да ги изгуби?
    Калин килна леко глава.
    — Не от липса на опит. Те просто навлезли в една обрасла с гъсталак поляна и не излезли от нея. Той проследил стъпките им до мястото, където изчезнали.
    — Мисля, че сега знаем къде са отишли — намеси се Луам. Изглеждаше необичайно сериозен и повече от всякога напомняше за баща си.
    Калин продължи:
    — Четири дни преди да пристигне вашето съобщение, лично предвождах патрул, който забеляза малък отряд недалече от мястото, където бе засечен първият. Бяха ниски и набити хора, без бради. Някои бяха бели, други тъмнокожи. Бяха десетима на брой и се движеха през леса с голяма тревога; озъртаха се бдително и при най-лекия шум. Но въпреки цялото им внимание нямаха представа, че ги следят. Всички бяха облечени в брони в ярки цветове, червено и синьо, някои в зелено и жълто, с изключение на един в черна роба. Носеха мечове като този на масата и други, неназъбени, кръгли щитове и странни лъкове, къси и двойно, извити.
    Алгон се приведе напрегнато.
    — Това са вити лъкове, като тези на кешийските воини-псета.
    Калин разпери ръце.
    — Кеш отдавна е напуснал тези земи, а във времената, когато познавахме империята, те използваха прости лъкове, от тисово дърво или ясен.
    Алгон го прекъсна възбудено.
    — Те си имат някакъв свой, таен начин да правят такива лъкове от дърво и животински рог. Малки са, но са доста мощни, макар и не колкото дългия лък. Обхватът им е удивително…
    Боррик се окашля многозначително, за да спре конемайстора да ги залисва с познанията си в оръжейното дело.
    — Ваше височество, бихте ли продължили?
    Алгон се изчерви, а Калин каза:
    — Следих ги в продължение на два дни. Спряха се на стан, без да палят огън през нощта, и се погрижиха най-старателно да не оставят следи от преминаването си. Всички остатъци от храна и телесни отпадъци бяха събрани в една торба и отнесени от един от групата. Движеха се предпазливо, но не ни беше трудно да ги проследим. Когато стигнаха до края на гората, близо до Северния проход, нанесоха знаци на един пергамент, както правеха няколко пъти по време на прехода. После онзи в черното задейства някакво странно устройство и те изчезнаха. — Групата на херцога се размърда неспокойно. Кълган изглеждаше много притеснен.
    — Най-странното нещо обаче беше езикът им — продължи Калин. — Речта им не приличаше на нищо познато нам. Говореха с приглушен тон, но можехме да ги чуваме и думите им бяха съвсем непонятни.
    Сега заговори кралицата.
    — Като слушам това, се тревожа, защото тези посетители от друг свят явно правят карта на Запада, обхващаща Великия лес, хълмовете на Камен връх, а сега и крайбрежието на Кралството. Още докато се готвехме да ви отговорим, донесенията за тези чуждоземци започнаха да зачестяват. Още няколко техни отряда са забелязани в зоната на Северния проход.
    Арута се наведе напред и опря ръцете си на масата.
    — Ако прекосят Северния проход, ще намерят пътя към Ябон и Свободните градове. Снеговете в планините скоро ще паднат и те лесно могат да разберат, че през зимата сме отрязани от каквато и да било помощ.
    За миг по лицето на херцога пробяга сянка на тревога, надмогнала желязното му самообладание. Но той бързо възвърна спокойствието си и каза:
    — Все още разполагаме с Южния проход, а него те може би не са отбелязали на карта. Ако са били в този район, джуджетата най-вероятно щяха да ги забележат, тъй като селцата на Велики кули са много по-широко разпръснати от тези при Камен връх.
    — Лорд Боррик — отвърна му Агларана, — аз изобщо нямаше да напусна Елвандар, ако не смятах, че положението е критично. Според това, което ни казахте за империята от другия свят, ако наистина са толкова могъщи, колкото твърдите, то аз сериозно се боя за всички свободни народи на Запада. Въпреки че елфите не изпитват особена любов към Кралството като цяло, храним уважение към хората на Крудий, защото вие сте хора на честта и никога не сте се стремили да разширите владенията си в нашите земи. Готови сме да се съюзим с вас в случай, че тези чуждоземци дойдат като завоеватели.
    — Благодаря на владетелката на Елвандар за помощта на народа на елфите, ако започне война — въздъхна Боррик. — Също така сме ви в дълг за съветите, защото сега можем да предприемем действия. Ако не знаехме за тези събития във Великия лес, сигурно щяхме да чакаме бездейно неприятностите, които ни се подготвят. — Той отново замълча, сякаш премисляше следващите си думи. — А съм убеден, че тези цурани ни готвят най-лошото. Разузнаването на чужда и непозната земя бих го разбрал, опита да се разбере характерът и нравите на обитателите й също, но методичното изготвяне на карти от военни може да бъде само подготовка за война.
    — Най-вероятно ще дойдат с мощни сили — уморено се обади Кълган.
    Тъли поклати глава.
    — Едва ли. — Всички очи се извърнаха към него и той продължи: — Не че съм сигурен. Повечето от онова, което прочетох в съзнанието на Ксомич, беше объркано, но около тази империя Цурануани има нещо, което я прави доста различна от всички познати нам държави; има нещо твърде непривично около тяхното чувство за дълг и съюзи. Не мога да ви кажа откъде го зная, но подозирам, че най-напред ще ни изпробват, с нищожна част от силата си. Сякаш вниманието им е насочено някъде другаде, а ние сме само някаква притурка. — Той поклати глава, без да скрива объркването си. — Просто имам това чувство, нищо повече.
    Херцогът се изправи и заяви с властен тон.
    — Ще действаме. Ще изпратя послания до херцог Брукал Ябонски и отново до Камен връх и Сиви кули.
    — Ще е добре да разберем какво знае народът на джуджетата — каза Агларана.
    — Надявах се досега да получа вест от тях, но пратениците ни не са се върнали, нито гълъбите, които взеха със себе си — отвърна Боррик.
    — Ястреби навярно — каза Луам. — На гълъбите не може да се разчита винаги, или навярно пратениците така и не са стигнали при джуджетата.
    Боррик се обърна към Калин.
    — Минали са четиридесет години от обсадата на Каре и оттогава връзката ни с дребосъците е нищожна. Кой властва сега над клановете им?
    — Както и тогава, Камен връх е под знамето на Харторн, потекло на Хогар от село Делмория — отвърна принцът на елфите. — Сиви кули веят флага на Долган, потекло на Толин, от село Калдара.
    — И двамата са ми познати, въпреки че бях още малко момче, когато вдигнаха обсадата на Тъмните братя при Каре — каза Боррик. — Ще бъдат неустрашими съюзници, ако ни сполети беда.
    — А Свободните градове и принцът в Крондор? — попита Арута.
    Боррик седна.
    — За това ще трябва да размисля, тъй като на изток си имат проблеми, или поне така ми известиха. Тази нощ ще го обмисля. — Той стана отново. — Благодаря на всички за този съвет. Приберете се в покоите си и се отдайте на отдих и почивка. Ще ви помоля да размислите над планове как да се справим с нашествениците, ако се появят, а утре ще се срещнем отново.
    След като кралицата на елфите стана, той й предложи ръка и я придружи до вратите, които Томас и Пъг държаха отворени. Момчетата излязоха последни. Фанън поведе Томас към войнишките общежития, докато Кълган стоеше отвън и говореше с Тъли и двамата елфски съветници.
    Магьосникът се обърна към чирака си.
    — Пъг, принц Калин прояви интерес към малката ти библиотека с магически книги. Ако обичаш, би ли му я показал?
    Момъкът се подчини, поведе принца по стълбището към стаята си и му отвори. Калин влезе и Пъг го последва. Заспалият Фантус се събуди и изгледа елфа недоверчиво.
    Калин бавно се приближи до дрейка и му каза тихо няколко думи на език, който Пъг не разбра. Фантус се отърси от нервността си и протегна врат, за да позволи на принца да го почеше по главата.
    След малко дрейкът загледа Пъг с очакване. Пъг му каза:
    — Да, вечерята приключи. Кухнята ще е пълна с остатъци.
    Фантус пристъпи до прозореца с хищна усмивка, отвори го с муцуната си, плесна с криле, излетя навън и се понесе към кухнята.
    Пъг предложи на Калин столче, но принцът отвърна:
    — Благодаря, но вашите кресла и столове не са много удобни за моята раса. Просто ще седна на пода, ако разрешите. Имате си доста необичаен любимец, скуайър Пъг. — И се усмихна. Момъкът изпитваше известна неловкост като домакин на елфски принц в оскъдната си стаичка, но обноските на елфа бяха такива, че той бързо започна да се отпуска.
    — Фантус не е толкова домашен любимец, колкото постоянен гост. Той прави каквото си иска. Обичайно е да го няма по цели седмици, но предимно си стои тук. Сега трябва да се храни в кухнята, докато Мийчъм го няма.
    Калин запита кой е Мийчъм. Пъг обясни и добави:
    — Кълган го изпрати отвъд планините до Бордон с неколцина от гвардията на херцога, преди Северния проход да се е заснежил. Не ми каза защо тръгва, ваше височество.
    Калин погледна една от книгите на Пъг и каза:
    — Предпочитам да ме наричаш просто Калин, Пъг.
    Пъг кимна и попита:
    — Калин, какво според теб планира херцогът?
    Елфът му се усмихна загадъчно.
    — Мисля, че херцогът сам ще ни разкрие плановете си. Предположението ми е, че Мийчъм подготвя пътя в случай, че херцогът реши да тръгне на изток. Най-вероятно ще го разбереш още утре. — Той вдигна книгата, която беше погледнал. — Намираш ли я за интересна?
    Пъг прочете заглавието на глас.
    — „Трактат за одушевяването на предмети“ от Доркъс? Да, въпреки че ми се стори малко мъглява.
    — Добра преценка. Доркъс се изразяваше доста неясно, поне според мен.
    Пъг се изуми.
    — Но Доркъс е починал преди тридесет години.
    Калин се усмихна широко, разкривайки белите си зъби. Светлите му очи засияха под светлината на фенера.
    — Разбирам, че знаеш малко за живота на елфите.
    — Малко — съгласи се Пъг. — Ти си първият елф, с когото разговарям, макар че може би съм виждал веднъж още един елф, когато бях съвсем малък. Не съм сигурен. — Калин остави книгата настрана. — Зная само онова, което ми е разказвал Мартин Дълголъкия, че вие можете по някакъв начин да говорите с животните, а и с някои духове. Че живеете в Елвандар и околните гори и че почти не напускате земите си.
    Елфът се засмя мелодично.
    — Почти напълно вярно. Но доколкото познавам нашия приятел Дълголъкия, обзалагам се, че приказките му са били доста пъстри, защото макар да не е измамник, той притежава елфски хумор. — Изражението на Пъг показа, че не го разбира. — Ние живеем много дълго според вашите стандарти. Научаваме се да виждаме смешното в света, понякога в неща, в които хората не виждат нищо смешно. Или можеш да го наречеш просто различен поглед към живота. Мартин е научил това от нас, струва ми се.
    Пъг кимна.
    — Насмешливи очи.
    Калин повдигна вежди въпросително. Пъг обясни:
    — За мнозина тук е трудно да общуват с Мартин. По-различен е някак. Чух веднъж един войник да казва, че имал насмешливи очи. Калин въздъхна.
    — Животът за Мартин беше труден. Беше останал сам в много ранна възраст. Монасите на Силбан са добри, грижовни мъже, но зле подготвени да отгледат едно момче. Мартин живееше сред горите като диво зверче, щом се измъкнеше от наставниците си. Веднъж го намерих да се бие с две от нашите деца — на млади години ние не се различаваме особено от хората. С годините той се превърна в един от малкото човеци, които могат свободно да идват в Елвандар. Той е ценен приятел. Но мисля, че на плещите му тежи един особен товар от самота, след като не е напълно нито в света на елфите, нито на хората, а отчасти и в двата.
    Пъг видя Мартин в друга светлина и реши, че трябва да опознае по-добре майстора на лова. После реши да се върне към първоначалната тема и попита:
    — И вярно ли е това, което ми е разправял?
    Калин кимна.
    — Донякъде. С животните можем да говорим само както хората, с тон, който да ги успокои, въпреки че сме по-добри от повечето човеци, защото улавяме по-добре настроенията на дивите същества. Мартин притежава отчасти това умение. С духове обаче не говорим. Има същества, за които знаем, че хората ги смятат за духове — дриади, феи, гноми — но те са естествени същества, обитаващи пределите на нашето вълшебство.
    — Вашето вълшебство?
    — Нашето вълшебство е част от съществото ни. То ни е вековно наследство, позволяващо да живеем в мир с нашите лесове. Там ние живеем като всички други, трудим се, ловуваме, грижим се за своите градини, веселим се по празници, учим младите. Времето в Елвандар тече бавно, защото мястото е нестареещо. Ето защо помня, че съм говорил с Доркъс, тъй като въпреки външността ми аз съм на над сто години.
    — На сто… — Пъг поклати глава. — Бедният Томас, толкова се отчая, когато разбра, че си син на кралицата. Сега ще е неутешим.
    На лицето на Калин затанцува усмивка.
    — Момъкът, който беше с нас в заседателната зала?
    Пъг кимна. Калин каза:
    — Не за първи път майка ми въздейства по такъв начин на човешко същество, въпреки че по-възрастните мъже могат да прикриват по-лесно въздействието.
    — Нали нямаш нищо против? — попита Пъг в желанието си да защити приятеля си.
    — Не, Пъг, разбира се, че нямам. Всички в Елвандар обичат кралицата и е всепризнато, че красотата й е ненадмината. Не ме изненадва, че приятелят ти е очарован. След кончината на моя баща, краля, не един благородник от вашата раса е идвал, за да поиска ръката на Агларана. Сега, след като траурът й свърши, тя може да си вземе друг съпруг, ако пожелае. Едва ли ще бъде от вашата раса, защото макар да е имало няколко такива брака, те са голяма рядкост и обикновено завършват тъжно за нашия вид. Тя ще живее много повече човешки промеждутъка, ако такава е волята на боговете.
    Калин огледа стаята и добави:
    — Вероятно твоят приятел Томас ще надрасне чувствата си към великата владетелка на елфите. Също както вашата принцеса ще промени чувствата си към теб, струва ми се.
    Пъг се почувства неловко. Беше му любопитно какво си бяха говорили Карлайн и принцът на елфите по време на вечерята, но изпитваше неудобство да попита.
    — Забелязах, че двамата с нея говорихте дълго.
    — Аз очаквах да срещна някой герой седем стъпки висок и с мълнии, танцуващи по раменете. Изглежда, си избил орда троли с едно махване на ръката.
    Пъг се изчерви.
    — Бяха само два, при това всичко стана случайно.
    Веждите на Калин се дръпнаха нагоре.
    — Дори два е сериозен подвиг. Помислих си, че момичето си съчинява. Бих искал да чуя тази история.
    Пъг му разказа за случката. Когато свърши, Калин каза:
    — Това, което чух, е необичайно, Пъг. Малко знам за човешката магия, но достатъчно, за да преценя, че това, което си направил, е точно толкова странно, колкото твърдеше Кълган. Елфското вълшебство е доста различно от човешкото, но ние разбираме нашето по-добре, отколкото вие вашето. Никога не бях чувал за такъв случай, но ще ти споделя следното. Понякога, в моменти на силна нужда, може да се получи вътрешен зов, който да предизвика сили, дремещи дълбоко в нас.
    — Дотолкова и сам съм се досещал, но щеше да е добре да разбере малко повече какво се случи — отвърна Пъг.
    — Това може би ще дойде с времето.
    Пъг погледна госта си и въздъхна дълбоко.
    — Бих искал да разбера и Карлайн също.
    Калин сви рамене и се усмихна.
    — Кой може да разбере чуждия ум? Смятам, че за известно време ти ще си обектът на вниманието й. След това може би ще я отвлече друг, навярно младият скуайър Роланд. Той, изглежда, е покорен от нея.
    — Роланд! Този… досадник — изсумтя Пъг.
    Калин се усмихна разбиращо.
    — Значи и ти обичаш принцесата?
    Пъг вдигна очи нагоре, сякаш търсеше напътствие от някоя по-висша сила.
    — Наистина я харесвам — призна той с тежка въздишка. — Но не знам дали точно по този начин. Понякога ми се струва, че я обичам — особено когато Роланд обикаля около нея, — но друг път — не. С нея мислите ми се замъгляват, а и винаги като че ли й казвам не каквото трябва.
    — За разлика от скуайър Роланд — подхвърли Калин.
    Пъг кимна.
    — Той е отгледан и възпитан като благородник. Знае какво да каже и как. — Пъг въздъхна замислено. — Мисля, че изпитвам не приязън към него повече от завист, отколкото заради нещо друго. Кара ме да се чувствам като някой невъзпитан глупак с две каменни буци за ръце и три пъна за крака.
    Калин кимна разбиращо.
    — Не се смятам за голям специалист по човешките нрави, Пъг, но съм прекарал достатъчно време с хора, за да знам, че чувствата ви са избирателни. Роланд те кара да се чувстваш недодялан само защото ти му позволяваш. Бих рискувал да допусна, че младият Роланд може да се чувства точно като теб, ако ролите ви се разменят. Недостатъците, които виждаме у другите, никога не ни се струват толкова ужасни, колкото тези в самите нас. Роланд би могъл да ти завижда заради прямотата и честността. Така или иначе, това, което направиш ти или направи Роланд, няма да има никакво влияние върху принцесата, докато тя си държи на своето. Тя си те представя в романтична светлина също както твоят приятел нашата кралица. Дори да се окажеш безнадежден грубиян, тя няма да се отърси от това свое отношение, докато не се окаже готова. Допускам, че си мисли за теб като за своя бъдещ консорт.
    Пъг зяпна за миг, след което отрони:
    — Аз… Съпруг на владетелка?
    Калин се усмихна.
    — Младите често са твърде загрижени за неща, които ще се уредят след години. Подозирам, че нейната убеденост по този въпрос се дължи не по-малко на твоята неохота, отколкото на вярната й преценка за теб. Тя, като повечето деца, просто иска това, което не може да има. — С приятелски тон елфът добави: — Само времето ще реши този проблем.
    Пъг наведе глава угрижен.
    — Олеле, в каква каша съм се забъркал. Половината момчета в цитаделата си мислят, че са влюбени в принцесата. Само ако знаеха колко ужасно е, когато е истина. — Той стисна очи за миг. — Главата ме боли. Мислех си, че тя и Роланд…
    — Той може да е просто инструмент, с който да предизвиква интереса ти — каза Калин. — Тъжното е, че това, изглежда, предизвиква неприязън между двама ви.
    Пъг кимна умислено.
    — Така изглежда. Като цяло Роланд не е лош. Повечето време бяхме приятели. Но откакто ме издигнаха в ранг, той не крие враждебността си. Опитвам се да преодолея това, но то като че ли се просмуква през кожата ми. Може би трябва да се опитам да поговоря с него.
    — Това ще е разумно. Но не се изненадвай, ако не възприеме думите ти. Той със сигурност е омаян от чара й.
    Пъг вече получаваше главоболие от темата и споменаването за „чарове“ му даде повод да попита:
    — Би ли ми разказал повече за елфските вълшебства?
    — Нашето вълшебство е древно. То е част от това, което сме и което създаваме. Елфските чизми правят дори човек безшумен, когато върви, а елфските лъкове по-точно улучват целта, защото такова е естеството на чаровете ни. То е вътрешно присъщо за самите нас, за лесовете ни, за творенията ни. Понякога може да му се въздейства от такива, които познават изтънко… тъкачите на чародейства, такива като Татар. Но това не е никак лесно, защото вълшебството ни се противи на въздействие. То е по-скоро като въздуха, който непрекъснато ни обгражда, но е невидим. Но също като въздуха, който може да се усети, щом задуха вятър, то е материално. Нашите гори се наричат омагьосани от хората, защото ние ги обитаваме от толкова дълго, че вълшебството ни е създало загадъчен ореол около Елвандар. Всички, които обитават там, живеят в мир и покой. Никой не може да пристъпи в Елвандар неканен, освен с могъщи средства, и дори далечните предели на елфските лесове причиняват болка на онези, които проникнат в тях със зъл умисъл. Не винаги е било така. Преди много векове сме делили земята си с расата на моредел, онези, които вие наричате „Братството на Тъмната пътека“. След Великия поврат, когато сме ги изтласкали от нашите гори, Елвандар е започнал да се променя и все повече да се превръща в нашето място, в наш дом и същност.
    Пъг попита:
    — Наистина ли Братята на Тъмната пътека са братовчеди на елфите?
    Очите на Калин помръкнаха. Той замълча за миг, след което отвърна:
    — Ние малко говорим за тези неща, защото бихме искали много от тях да не са верни. Мога да ти кажа следното: съществува връзка между моредел, онова, което вие наричате „Братството“, и моя на род, въпреки че тя е древна и твърде разтеглена. Съжаляваме, че е така, но те наистина са наши родственици. Понякога, през много дълги периоди, по някой от тях се връща при нас, което ние наричаме „завръщането“… — Тази тема сякаш го притесни много.
    Пъг промълви:
    — Съжалявам, ако…
    Калин махна с ръка.
    — Един ученик не трябва да се извинява за любопитството си, Пъг. Просто не ми се иска да говоря повече за това.
    Двамата продължиха разговора си до късно през нощта. Пъг беше очарован от елфския принц и в същото време поласкан, че толкова много неща, които той спомена, интересуваха Калин.
    Накрая Калин заяви:
    — Ще трябва да се оттегля. Въпреки че не ми е нужен много отдих, все пак малко трябва да почина. А смятам, че и на теб ти е нужно.
    Пъг се изправи и каза:
    — Благодаря ти, че ми разказа толкова много. — После се усмихна малко смутено. — И че поговори с мен за принцесата.
    — Имаше нужда да ти го кажа.
    Пъг отведе Калин до дългия коридор, в който един от слугите го чакаше да го заведе в покоите му, след това се върна в стаята си и легна да поспи в компанията на мокрия Фантус, който изсумтя възмутен, че е трябвало да лети в дъжда. Фантус скоро заспа. Пъг обаче остана да лежи, втренчен в примигващата светлина от мангала, танцуваща по тавана, и не можеше да заспи. Мъчеше се да изтласка приказките за странните воини от ума си, но образите на ярко облечени бойци, прокрадващи се през лесовете на западните земи, му пречеха.

    На заранта в замъка Крудий цареше мрачно настроение. Слугинските слухове бяха пръснали вестта за цурани, въпреки че подробностите липсваха. Всеки шеташе, наострил уши да чуе поне някой намек за замислите на херцога. Всички бяха единодушни в едно: Боррик Кондуин, херцогът на Крудий, не е човекът, който ще седи в леност и ще чака. Все нещо щеше да предприеме, и то скоро.
    Пъг седеше на бала сено и гледаше как Томас се упражнява с меч — въртеше се около едно дървено чучело и нанасяше удари отстрани, после право, отново и отново. Ударите му бяха вяли и най-накрая той захвърли меча с досада.
    — Нищо не става. — Дойде и седна до Пъг. — Чудя се какво ли си говорят те.
    Пъг сви рамене. „Те“ бяха съветът на херцога; днес момчетата не бяха поканени да присъстват и последните им четири часа минаха мудно.
    Дворът на замъка изведнъж се изпълни с тичащи към портите слуги.
    — Хайде! — викна Томас. Пъг скочи от балата и се затича след приятеля си.
    Заобиколиха цитаделата тъкмо когато почетната стража се строяваше като предния ден. Беше по-студено от вчера, но не валеше. Момчетата се покатериха на същата кола и Томас потръпна.
    — Струва ми се, че снеговете ще дойдат рано тази година. Сигурно още утре.
    — Ако дойдат, това ще е най-ранният сняг, откакто се помня. Трябваше да си вземеш наметалото. Изпотен си от упражнението и ще измръзнеш.
    Томас го изгледа с досада.
    — Богове, говориш точно като майка ми.
    Пъг заговори, наподобявайки вбесения, висок и носов тон на майка му:
    — И не ми идвай после посинял и премръзнал да ми кашляш и кихаш и да ми търсиш утеха, защото няма да я намериш, Томас, сине на Мегар.
    Томас се ухили.
    — Сега го каза точно като нея.
    Големите порти се разтвориха със скърцане и ги накараха да се обърнат. Херцогът и кралицата на елфите изведоха останалите гости. Херцогът хвана ръката на кралицата в приятелски жест за сбогом. После кралицата опря длан на устните си и запя мелодично поредица от слова, не високо, но те се понесоха над шума на тълпата. Слугите, насъбрали се из двора, притихнаха, щом извън замъка се чу тропотът на конски копита.
    Снежнобелите коне преминаха през портите на крепостта и се изправиха на задни крака в поздрав към елфската кралица. Елфите ги яхнаха бързо — всеки скочи на гърба на своя вихрогон без ничия помощ. Вдигнаха ръце за поздрав към херцога, извърнаха конете и препуснаха през портите.
    Няколко минути всички останаха безмълвни, сякаш не искаха да приемат, че виждат елфи навярно за последен път в живота си. После хората бавно се разпръснаха и се заловиха с работата си.
    Томас изглеждаше унесен. Пъг го дръпна и го попита:
    — Какво става?
    Томас промълви:
    — Иска ми се един ден да видя Елвандар.
    Пъг го разбра.
    — Може би ще го видиш. — После тихо добави: — Но се съмнявам. Защото аз ще стана магьосник, ти войник, а кралицата ще царува в Елвандар дълго след като умрем.
    Томас се нахвърли игриво върху приятеля си, пребори го и го бутна на сеното.
    — Охо. Така значи. Добре, но все пак един ден ще отида в Елвандар. — Притисна Пъг под себе си и седна на гърдите му. — И когато го направя, ще бъда велик герой, с множество победи над цураните зад себе си. А тя ще ме посрещне като почетен гост. Какво мислиш за това?
    — А аз ще бъда най-великият чародей на земята — засмя се Пъг.
    Двамата прихнаха. Нечий глас прекъсна играта им.
    — Пъг! Ето къде си бил.
    Томас се отдръпна и Пъг се изправи. Към тях се приближи едрият ковач Гардел. Гърдите му бяха като буре, беше с рядка коса, но с гъста черна брада. Ръцете му бяха почернели от пушека, а кожената му престилка — прогорена на дупчици. Приближи се до ритлата на колата и опря юмруци на кръста си. — Търсих те къде ли не. Трябва да пробвам оня свод, дето ми го поръча Кълган, на мангала ти.
    Пъг се смъкна от колата, Томас слезе след него. Тръгнаха след Гардел към ковачницата зад стражевата кула. Якият ковач избоботи:
    — Много умна идея е този свод. Блъскам в ковачницата вече трийсет години, ама не съм се сещал за улей над мангал. Като ми го каза Кълган, веднага се захванах.
    Влязоха в ковачницата — навес с голяма и малка топилня и няколко наковални с различни размери. Наоколо се въргаляха най-различни неща, чакащи за оправяне — брони, стремена, кухненски ножове и сатъри. Гардел се приближи до голямата топилня и вдигна улея. На ширина беше около три стъпки, толкова висок и с конусовидна форма, с дупка отгоре. Наоколо по пода лежаха метални тръби, изковани много тънко.
    Гардел надигна творението си да го огледат.
    — Направих го много тънко, с много калай, да е леко, щото ако е тежко, ще падне. — С крака си посочи металните пръти, разхвърляни по пода. — Ще избием няколко дупки в пода и ще сложим ей това за опора. Може да отнеме малко време, докато го наглася, но мисля, че тая твоя шашма ще проработи.
    Пъг се усмихна широко. Изпитваше голяма радост, че хрумването му придобива конкретна форма. Чувството беше ново за него и го изпълни със задоволство.
    — Кога можем да го нагласим?
    — Още сега, ако искаш. Признавам си, че бих искал да видя как работи.
    Пъг награби част от тръбите, а Томас останалото, и тримата се запътиха към кулата на магьосника.

    Потънал в дълбок размисъл, Кълган се изкачваше по стъпалата към стаята си. Изведнъж отгоре се разнесе вик:
    — Пази се!
    Кълган погледна нагоре тъкмо навреме, за да види търкалящия се по стълбите каменен блок. Отскочи настрана, а камъкът се блъсна в стената и продължи надолу по стълбището. Въздухът се изпълни с прахоляк от мазилката и Кълган закиха.
    Томас и Пъг се появиха затичани надолу по стълбите. Бяха изплашени, но като видяха, че магът не е пострадал, се успокоиха.
    Кълган ги изгледа заканително и попита:
    — Какво беше всичко това?
    Пъг се сви като изплашена овца, а Томас се опита да се слее със стената. Пъг заговори пръв:
    — Опитвахме се да свалим камъка долу на двора, а той взе, че се изплъзна.
    — Изплъзнал се? Та той се търкаляше като луд! Защо сте го помъкнали този камък и откъде е той?
    — Това е оня, хлабавия, от моята стена — отвърна Пъг. — Измъкнахме го, за да може Гардел да напъха последната тръба. — Кълган, изглежда, все още не разбираше и Пъг продължи: — Заради свода над мангала, не помниш ли?
    — Аха — отвърна Кълган. — Сетих се. — Пристигна един слуга да разбере какво е причинило шумотевицата и Кълган го помоли да доведе работници от двора да отнесат камъка. Човекът тръгна и Кълган каза на момчетата: — Е, хайде да го видим това чудо.
    Качиха се по стълбите до стаята на момчето и завариха Гардел да намества последната тръба. Когато влязоха, ковачът се обърна и рече:
    — Е, какво ще кажете?
    Мангалът беше изместен по-близо до стената и сводът стоеше закрепен над него на четири метални пръчки с еднаква дължина. Целият пушек се улавяше от него и се отнасяше през металната тръба. За съжаление дупката на мястото на измъкнатия камък беше доста по-голяма от тръбата, така че повечето пушек се навяваше обратно в стаята от вятъра.
    — Какво мислиш, Кълган? — попита Пъг.
    — Какво да ти кажа, момче. Изглежда доста впечатляващо, но не забелязвам въздухът да е много по-чист.
    Гардел шибна здраво металната качулка с ръка и тя изкънтя с калаен звън. Дебелите мазоли по ръката му го предпазиха да не се опари от нажежения метал.
    — Ще стане тя, само да запълня тази дупка, чародеецо. Ще взема малко бича кожа, дето я използвам за щитове за конниците, ще изрежа дупка в нея, ще я напъхам около тръбата и ще я закова за стената. Ще я намажа с малко катран, а топлината ще я изсуши и ще я втвърди. Така ще задържа топлината и няма да пропуска дъжда и вятъра вътре, както и пушека. — Ковачът изглеждаше доволен от произведението си. — Е, отивам да взема кожата. Ей сега ще се върна.
    Пъг изглеждаше готов да се пръсне от гордост и Томас споделяше гордостта му. Кълган леко се изкиска. Пъг се обърна към него и като си спомни къде учителят му е прекарал деня, попита:
    — Какви са новините от съвета?
    — Херцогът изпраща писма до всички благородници на Запада с подробни обяснения за случилото се и с призив да вдигнат в готовност армиите на Запада. Опасявам се, че на писарите на Тъли тепърва ще им се отвори много работа, защото херцогът иска да привършат час по-скоро. Тъли е на разположение, защото му наредиха да остане тук като съветник на Луам, заедно с Фанън и Алгон, докато херцогът отсъства.
    — Съветник на Луам? Докато херцогът отсъства? — повтори Пъг неразбиращо.
    — Да, херцогът, Арута и аз ще пътуваме до Свободните градове и после до Крондор, да говорим с принц Ерланд. Аз ще изпратя тази нощ съновно послание на един свой колега, стига да успея. Белган живее северно от Бордон. Той ще съобщи на Мийчъм, който би трябвало вече да е там, да ни намери кораб. Херцогът смята, че ще е най-добре да отнесе новините лично.
    Пъг и Томас се спогледаха възбудено. Кълган знаеше, че и на двамата им се иска да тръгнат с тях. Да посетят Крондор щеше да е най-голямото приключение в младежкия им живот. Кълган поглади сивата си брада.
    — Трудно ще ти бъде да продължиш с уроците си, но Тъли може да ти помогне да доогладиш някой и друг фокус.
    Пъг беше готов да се пръсне.
    — Моля те, Кълган, мога ли да дойда и аз?
    Кълган се престори на изненадан.
    — И ти ли? Не бях помислял за това. — Помълча малко, за да усили напрежението. — Ами… — Пъг го гледаше умолително. — … Всъщност защо не.
    Пъг изрева и подскочи от радост.
    Томас се помъчи да скрие разочарованието си. Изкара насилена усмивка на устните си и се постара да си даде вид, че е щастлив заради Пъг.
    Кълган пристъпи към вратата. Пъг забеляза оклюмалата физиономия на Томас.
    — Кълган? — Магьосникът се обърна с тънка усмивка на устните.
    — Да, Пъг?
    — И Томас, нали?
    Томас поклати глава, защото нито беше член на дворцовата свита, нито подопечен на вълшебника, но очите му се впиха умолително в Кълган.
    Кълган се усмихна широко.
    — Мисля, че ще е по-добре да сте заедно, за да чакаме белята от двама ви само на едно място. Томас също. Ще го уредя с Фанън.
    Томас ревна от радост и двете момчета се затупаха по гърбовете.
    — Кога тръгваме? — попита Пъг.
    Кълган се засмя.
    — След пет дни. Или по-рано, ако херцогът получи вести от дребосъците. Към Северния път са изпратени бегачи да проверят дали е чист. Ако не, ще минем по Южния.
    И излезе, а двете момчета заподскачаха и завикаха от радост.

Глава 7
Разбирателство

    Пъг крачеше бързо през двора.
    Принцеса Карлайн му беше пратила бележка, в която го молеше да се срещнат в градината й. Това беше първата вест от нея, откакто момичето бе избягало след последната им среща, и Пъг изпитваше безпокойство. Не искаше да си разваля отношенията с Карлайн, въпреки противоречивите си чувства. След краткия си разговор с Калин преди два дни той бе потърсил отец Тъли и си поговори с него надълго и широко.
    Старият жрец с охота отдели от времето си да поговори с младежа, въпреки настойчивите изисквания, поставени от херцога на персонала му. За Пъг тази беседа се оказа много полезна, защото след нея той стана по-уверен и по-наясно със себе си. Последният съвет на стария духовник гласеше: „Престани да се тревожиш какво мисли и чувства принцесата и се постарай да разбереш какво чувстваш и мислиш самият ти.“
    Той бе приел съвета на духовника и сега му беше съвсем ясно какво трябва да каже, ако Карлайн му заговори за някакво „разбирателство“ помежду им. За пръв път от няколко седмици момъкът изпитваше известно чувство за посока… макар да не беше сигурен докъде ще го доведе избраната пътека.
    Стигна до градината на принцесата, зави на ъгъла и спря, защото вместо Карлайн до стъпалата стоеше скуайър Роланд. Роланд му кимна с лека усмивка.
    — Добър ти ден, Роланд. — Пъг се огледа.
    — Чакаме ли някого? — подхвърли Роланд уж между другото, едва прикривайки войнствения си тон, и небрежно постави длан на ефеса на меча си. Ако се изключеше оръжието, беше облечен както обикновено, в пъстър клин и туника в зелено и златисто, с високи ботуши за езда.
    — Ами, всъщност очаквах да вида принцесата — отвърна Пъг с леко предизвикателен тон.
    Роланд се престори на изненадан.
    — Нима? Лейди Карлайн спомена нещо за бележка, но доколкото разбирам, отношенията между вас са пообтегнати…
    Въпреки че Пъг се мъчеше да съчувства на Роланд заради положението, в което бе изпаднал в последно време, пренебрежително надменното му поведение и злобната му неприязън го подразниха и той не се сдържа и се сопна:
    — Като скуайър към скуайър, Роланд, позволи ми да ти кажа следното: какви точно са отношенията между Карлайн и мен не е твоя работа!
    На лицето на Роланд се изписа несдържан гняв. Той пристъпи напред и изгледа по-нисичкото момче.
    — Проклет да си с твоето „не е твоя работа“! Не знам каква игричка си забъркал, Пъг, но ако направиш нещо, което да я нарани, ще те…
    — Аз да я нараня! — прекъсна го Пъг. Беше потресен от неудържимата ярост на Роланд и разгневен от заплахата му. — Тя е тази, която си играе с нас и ни насъсква…
    Изведнъж Пъг усети как земята под него се накланя, после се издигна и го удари отзад. Пред очите му засвяткаха звезди и в ушите му звъннаха камбани. Мина доста време, докато осъзнае, че Роланд го е ударил. Пъг разтърси глава и взорът му се проясни. Видя, че Роланд стои над него, стиснал юмруци.
    — Ако още веднъж кажеш нещо лошо за нея, ще те пребия — изсъска по-високото момче.
    Гневът, надигащ се в душата на Пъг, лумна още по-силно. Той предпазливо се изправи, без да откъсва очи от Роланд, застанал готов да се бие. Усетил горчивия вкус на яростта в устата си, Пъг каза:
    — Имаше над две години, за да я спечелиш, Роланд. Откажи се.
    Лицето на Роланд стана смъртнобледо и той пак замахна, повали Пъг на земята, хвърли се върху него и го заудря където свари. Пъг успя да се отскубне и двамата се изправиха и закръжиха един срещу друг. Сляпата ярост на физиономията на Роланд се замени от студен, пресметлив гняв — той пресмяташе разстоянието, което ги делеше. Запристъпва предпазливо с протегната напред лява ръка, десният юмрук бе прибран пред лицето му. Пъг нямаше никакъв опит с този начин на биене, наричан „юмручен бой“ и разиграван за пари от пътуващи циркаджии. Роланд обаче на няколко пъти беше показвал, че е доста добре запознат с този нов спорт.
    Пъг се опита да получи предимство и дивашки замахна към главата на Роланд. Роланд се дръпна и Пъг се завъртя около оста си; после скуайърът скочи напред с изпъната лява ръка, удари Пъг в скулата и главата на младежа се люшна назад. Пъг се олюля и десният юмрук на Роланд пропусна брадичката му на косъм.
    Пъг вдигна ръце да се предпази от нов удар, разтърси глава да я прочисти от полуделите искри пред очите си и едва успя да избегне новото замахване на Роланд. После се хвърли напред под присвитите ръце на Роланд, удари го с рамо в корема и го събори. Падна отгоре му и се опита да притисне ръцете на по-едрото момче до хълбоците му. Роланд замахна нагоре, улучи Пъг по слепоочието с лакът и зашеметеният чирак на магьосника рухна безсилен.
    Всичко се взриви от болка и светът се преобърна. Объркан и неспособен да се защити, Пъг продължи да усеща ударите на Роланд някак далечни и приглушени. В ума му прокънтя тънка нотка на тревога. Без предупреждение под повърхността на заглушения му от болката мозък забушува нещо. Завладяха го първични инстинкти и внезапно в него набъбна някаква нова сила. Също както щри сблъсъка му с тролите, пред умствения му взор изпъкнаха ослепителни букви от светлина и пламък и той ги изрече безмълвно.
    Пъг се превърна в нещо съвсем примитивно. С жалките остатъци на съзнанието си той се видя като диво същество, борещо се за оцеляването си с убийствена решимост. Единственото, което можеше да си представи, бе да изтръгне живота на своя противник.
    Изведнъж тревога прониза съзнанието му. Порази го дълбоко чувство за грях и зло. Месеците на прилежно обучение бяха наложили своето и той сякаш чу пронизителния вик на Кълган: „Силата не може да се използва така!“ Пъг разкъса черния саван, покрил съзнанието му, и отвори очи.
    Роланд бе коленичил едва на разкрач от него, с изцъклени очи, и напразно се бореше с пръстите си, стиснали гърлото му. Пъг не усети никаква връзка между себе си и това, което виждаха очите му, и с възвръщащата се яснота на мисълта си проумя какво е станало. Скочи и сграбчи Роланд за китките.
    — Стига, Роланд! Спри! Това не е истинско. Ти се душиш сам! — Роланд, заслепен от паниката, изглежда, не чу виковете на Пъг. Напрегнал сетните си сили, Пъг издърпа ръцете му и силно го зашлеви през лицето. Очите на Роланд се насълзиха и той изведнъж вдиша накъсано.
    Все още задъхан, Пъг му каза:
    — Беше илюзия. Сам се душеше.
    Роланд ахна и рязко се дръпна от Пъг. На лицето му се изписа ужас. Посегна немощно да измъкне меча си от ножницата, но Пъг здраво го стисна за китката и останал почти без дъх, поклати глава и промълви:
    — Недей. Няма нужда.
    Роланд го погледна в очите и страхът на лицето му започна да се стапя. Нещо в душата му сякаш се прекърши и той се отпусна на земята — само един изтощен, изцеден от сили и дух младеж. После, дишайки тежко, Роланд изправи гръб, изтри потеклите сълзи и попита:
    — Защо?
    Изтощен, Пъг съшо се отпусна назад и се подпря на ръце. Изгледа лицето на хубавия младеж пред себе си — то бе сгърчено от съмнение.
    — Защото си обладан от магия, много по-властна от тази, която мога да правя аз. — Той се втренчи в очите на Роланд. — Ти наистина я обичаш, нали?
    Последните капки от гнева на Роланд бавно се отцедиха. В очите му все още се четеше боязън, но Пъг долови също и дълбоката болка и мъка в сълзата, потекла по бузата му. Раменете му се смъкнаха и той кимна, а дъхът му излезе хриплив, когато отвори уста да заговори. За малко да се разплаче, но надмогна болката си и възвърна донякъде спокойствието си. Вдиша дълбоко, изтри сълзите си и вдиша отново. Погледна Пъг право в очите и предпазливо промълви:
    — А ти?
    Пъг се изтегна на земята. Усети, че силите му донякъде се възвръщат.
    — Аз… Не съм сигурен. Тя ме кара да се съмнявам в себе си. Не знам. Понякога не мога да мисля за нищо друго, а друг път ми се иска да съм колкото може по-далече от нея.
    Роланд кимна разбиращо и последните утайки на страха му се стопиха.
    — Заради нея загубвам и ума и дума.
    Пъг се изкикоти. Роланд го погледна, след което и той започна да се смее.
    — Не знам защо — рече Пъг, — но това, което каза, ми се стори ужасно смешно. — Роланд кимна и също прихна. Скоро двамата седяха един срещу друг и лицата им вече се обливаха от сълзите на безгрижния смях, запълнил празнотата на душите им след отишлия си гняв.
    Роланд вече се съвземаше, удържайки смеха си, когато Пъг го изгледа и каза: „И ума и дума!“, и двамата се запревиваха в нов пристъп на смях.
    — Така значи!
    Момчетата се обърнаха, видяха Карлайн и две от дамите придружителки, и моментално млъкнаха. Принцесата ги изгледа неодобрително.
    — След като сте толкова заети един с друг, няма да ви се натрапвам.
    Пъг и Роланд се спогледаха и изведнъж прихнаха в неудържим смях. Роланд се затъркаля по гръб, а Пъг седеше с изпружени напред крака и се смееше в шепи. Карлайн почервеня от яд и очите й се разшириха. С леден гняв в гласа си тя каза:
    — Извинете! — И се обърна, като подбра двете си придружителки. Докато си отиваше, я чуха как изсумтя високо: — Тъпи момчета!
    Пъг и Роланд останаха още малко на земята, докато истеричният им пристъп отмине. После Роланд се изправи и подаде ръка на Пъг. Пъг я пое и Роланд му помогна да стане.
    — Извинявай, Пъг. Нямах никакво право да ти се сърдя. — Гласът му омекна. — По цели нощи не мога да заспя от мисли за нея. Чакам кратките мигове, в които можем да сме заедно. Но от както ти я спаси, чувам само твоето име. — Младежът опипа натъртеното си гърло и добави: — Толкова се ядосах, че за малко щях да те убия. И за малко да убия себе си, да му се не види.
    Пъг хвърли поглед към ъгъла, зад който се беше скрила принцесата, и кимна в съгласие.
    — И аз съжалявам, Роланд. Все още не съм много добър във властта си над магията и когато си изтърва нервите, стават ужасни неща. Както с тролите. — Искаше му се Роланд да разбере, че все още си е Пъг, макар да е чирак на мага. — Никога не бих направил такова нещо нарочно… особено на приятел.
    Роланд изгледа за миг лицето на Пъг и се ухили, полунасмешливо, полуизвинително.
    — Разбирам. Държах се лошо. Ти си прав: тя само ни настройва един против друг. Аз съм глупакът. Тя държи на теб.
    Пъг сякаш посърна.
    — Повярвай ми, Роланд, не съм сигурен дали съм за завиждане.
    Роланд се ухили широко.
    — Тя е момиче със силна воля, няма спор. — Раздвоен дали да разкрие самосъжалението си, или да си придаде насмешлива дързост, Роланд избра второто.
    Пъг поклати глава.
    — Какво да правим, Роланд?
    Роланд го погледна изненадано, след което се изсмя.
    — Не търси съвет от мен, Пъг. Аз танцувам по свирката й повече от всеки друг. Но „момичешкото сърце е изменчиво като приумиците на вятъра“, както казва поговорката. Няма да те виня заради действията на Карлайн. — Той намигна заговорнически на Пъг. — Все пак нали нямаш нищо против да поглеждам с едно око дали вятърът няма да смени посоката си?
    Въпреки умората си, Пъг се засмя.
    — Аз пък помислих, че си твърде щедър с отстъпките си. — На лицето му премина сянка на угриженост. — Знаеш ли, би било по-просто — не по-хубаво, но по-просто — ако тя ме отхвърли завинаги, Роланд. Не знам какво да мисля за всичко това. Трябва да изкарам чирачеството си. Някой ден ще имам имения, за които ще трябва да се грижа. А и тази история с цураните… Всичко се струпа толкова набързо, че не знам какво да правя.
    Роланд го изгледа с известно съчувствие. После сложи ръката си на рамото му и каза:
    — Все забравям, че да си чирак и в същото време благородник е все още твърде ново за теб. Не мога да кажа, че съм се отдавал на толкова дълбоки размисли, въпреки че жребият ми е решен още преди да се родя. Тези тревоги за бъдещето са ми доста суховати. Защо не вземем да ги поосвежим с някоя халба хубав ейл?
    Пъг кимна.
    — Защо пък не. Но се боя, че Мегар ще е на друго мнение.
    Роланд се почеса по носа.
    — Тогава просто няма да позволим на майстор готвача да ни надуши. Хайде, знам едно място, където талпите на бараката с ейл са разхлабени. Ще му ударим чашка-две насаме.
    Роланд тръгна, но Пъг го спря с думите:
    — Роланд, съжалявам, че стигнахме до бой.
    Роланд спря, изгледа го за миг и се ухили.
    — И аз. — Протегна ръка. — Мир.
    Пъг я стисна.
    — Мир.
    Завиха на ъгъла и спряха. Пред очите им се разкри скръбна гледка. Томас крачеше по дължината на двора от войнишките общежития до страничната порта в пълно снаряжение — стара плетена ризница над камизолата, цял шлем и метални наколенници над високите до коленете ботуши. В едната си ръка мъкнеше чугунен капак от печка вместо щит, а с другата стискаше тежко копие, дълго дванадесет стъпки и с железен наконечник, което се клатушкаше жестоко на дясното му рамо. На всичко отгоре копието му придаваше комичен вид, защото го караше да залита малко надясно и да се олюлява, докато се мъчеше да пази равновесие, без да спира да марширува.
    Един сержант от гвардията на херцога стоеше и отброяваше ритъма на стъпките му. Пъг го познаваше — висок дружелюбен мъж на име Гардан. Беше потомствен кешиец, което си личеше по тъмната му кожа. Два реда бели зъби раздвоиха мъхестата му брада в усмивка, щом видя Пъг и Роланд. Широк в раменете почти колкото Мийчъм, той стоеше леко разкрачен с отпуснатата небрежност на ловец или воин. Въпреки че къдравата му черна коса беше леко прошарена, лицето му все още беше младолико и без бръчки, напук на тридесетгодишната му служба във войската. Сержантът намигна на Пъг и Роланд, изрева „Стой!“ и Томас закова на място.
    Когато Пъг и Роланд се приближаваха, Гардан отсече:
    — Надяс… но! — Томас се подчини. — За среща на членовете на двора, за по… чест! — Томас изпъна дясната си ръка и копието му се килна напред за поздрав. Само че наконечникът се сниши малко повече и от „мирно“ младият боец за малко да се катурне.
    Пъг и Роланд застанаха до Гардан, а снажният войн им отдаде небрежно чест и ги посрещна с топла усмивка.
    — Добър ви ден, скуайъри. — Обърна се за миг към Томас. — На ра… мо! Към поста, ходом… марш! — Томас замарширува към определения му „пост“ в другия край на двора пред войнишката казарма.
    Роланд се засмя и попита:
    — Това какво е? Допълнителна подготовка?
    Гардан опря ръка на меча си, а с другата посочи Томас.
    — Мечемайстор Фанън прецени, че за младия ни боец ще е от полза, ако някой се погрижи занятието му да не се разводни поради преумора или други незначителни пречки. — Сниши леко глас и добави: — Момъкът е упорит, но ще се оправи. Само е малко спънат в краката.
    — Защо е допълнителната подготовка? — запита Роланд. Гардан им обясни, а Пъг поклати глава.
    — Младият ни герой изгуби два меча. Първата загуба е разбираема, защото въпросът с кораба се оказа важен и небрежността в подобен момент може да се извини. Но вторият бе намерен край навеса на мократа земя следобеда, когато кралицата на елфите и свитата й си заминаха, а младия Томас го нямаше никъде. — Пъг знаеше, че Томас бе забравил напълно за занятието си, когато бе дошъл Гардел с железния свод за мангала му.
    Томас стигна до края на отсечката си, направи кръгом и замарширува обратно. Гардан огледа двете натъртени и оцапани момчета и каза:
    — А вие, млади ми благородия, каква сте я забъркали?
    Роланд се окашля престорено и отвърна:
    — Ами… давах на Пъг уроци по юмручен бой.
    Гардан посегна, хвана брадичката на Пъг, вдигна лицето му да го огледа, прецени пораженията и каза:
    — Роланд, напомни ми да не те каня да учиш хората ми как да боравят с меча — няма да издържим на броя на жертвите. — Пусна бладичката на Пъг и му каза: — Добре ви е разкрасено окото, скуайър.
    За да смени темата, Пъг рече:
    — Как са ти синовете, Гардан?
    — Добре са, Пъг. Учат си занаята и си мечтаят как ще забогатеят, освен най-малкия, Факсън, който още се надява да стане войник на следващия Подбор. Останалите стават опитни колари под грижите на брат ми Джейел. — Той се усмихна тъжно. — Остана само Факсън и къщата ни опустя, макар че на жена ми, изглежда, спокойствието й харесва. — После им се ухили със заразителната си усмивка, накоято човек трудно можеше да устои. — Но скоро големите момчета ще се оженят и внуците пак ще вдигат врява у дома, поне от време на време.
    Когато Томас ги приближи, Пъг попита:
    — Мога ли да поговоря с наказания?
    Гардан се засмя и поглади късата си брада.
    — Мисля, че ще мога да си извърна очите за малко, но бъдете кратък, скуайър.
    Пъг остави Гардан да си приказва с Роланд и настигна Томас, докато той отминаваше към другия край на двора.
    — Как е? — попита го Пъг.
    Томас му отвърна с половин уста:
    — О, идеално. Още два часа и съм готов за погребение.
    — Не можеш ли да починеш?
    — На всеки половин час ми отпускат по пет минути да стоя „мирно“. — Той стигна до края на „поста“ си и отново закрачи към Гардан и Роланд. — Когато свършихме с покриването, на мангала, се върнах при навеса и видях, че меча го няма. Помислих, че сърцето ми ще спре. Претърсих навсякъде. За малко щях да пребия Рулф — реших, че той ми го е скрил. Когато се върнах в общежитието, Фанън седеше на нара ми и смазваше оръжието. Чак се уплаших другите войници да не се пръснат от смях, когато ми каза: „Щом смяташ, че достатъчно си усвоил меча, защо не вземеш да си поупражняваш малко постовата стъпка в пълно снаряжение“. Цял ден маршируване за наказание — добави той печално. — Ше умра.
    Подминаха Роланд и Гардан и Пъг се помъчи да изпита малко състрадание. Също като на другите обаче, ситуацията му се струваше комична. Едва сдържайки смеха си, той заговорнически сниши глас и промълви:
    — Аз трябва да си вървя. Ако дойде й мечемайсторът, току-виж ти наложил още един ден маршировка.
    — Боговете да ме опазят дано — изпъшка Томас. — Разкарай се, Пъг.
    — Като приключиш, намери ни в бараката с ейл — прошепна Пъг, остави Томас да продължи, върна се при Роланд и Гардан и каза на сержанта: — Благодаря ти, Гардан.
    — Няма нищо, Пъг. Младият ни рицар новобранец ще се справи, макар че сега му е малко нанагорно. Яд го е и че си има публика.
    Роланд кимна.
    — Е, мисля, че скоро няма да губи меч.
    Гардан се засмя.
    — Много вярно. Майстор Фанън можа да му прости за първия, но не и за втория. Реши, че няма да е зле да се погрижи да не му стане навик. Приятелят ви е най-добрият ученик, който мечемайсторът е имал след принц Арута, но това не го казвайте на Томас. Фанън винаги е най-суров с тези, които са най-обещаващи. Е, лек ви ден и на двамата, скуайъри. А, момчета… — Те спряха. — На ваше място не бих споменавал за „урока по юмручен бой“.
    Благодариха на сержанта за дискретността и се запътиха към бараката. Отмерените команди на Гардан изпълваха каменния двор зад гърбовете им.

    Пъг вече довършваше втората си халба с ейл, а Роланд опразваше четвъртата, когато Томас се шмугна през хлабавите дъски. Беше мръсен и запотен, но се бе отървал от бронята и оръжията.
    — Сигурно иде краят на света! — изпъшка той. — Фанън ме освободи от наказанието преждевременно.
    — Защо? — попита Пъг.
    Роланд мързеливо се пресегна към един от рафтовете до чувала, на който седеше — беше пълен със зърно за новия ейл, — и взе една чаша от купчината. Подхвърли я на Томас, който я улови и си наля от бурето, върху което Роланд беше изпружил краката си.
    Томас отпи дълбоко, изтри устни с опакото на ръката си и каза:
    — Става нещо. Фанън връхлетя, каза ми да зарязвам играчките и само дето не повлече Гардан със себе си — толкова бързаше.
    — Може би херцогът се подготвя да тръгне на изток? — отвърна Пъг.
    — Може би. — Томас изгледа двамата си приятели и забеляза синините по лицата им. — Така. Какво се е случило?
    Пъг погледна Роланд, намеквайки, че той би трябвало да обясни причината за окаяния им вид. Роланд се ухили криво и каза:
    — Поупражнявахме се малко за херцогския турнир по юмручен бой.
    Пъг едва не се задави с ейла, а после се разсмя. Томас поклати глава.
    — Ама и вие сте едни… Заради принцесата ли се бихте?
    Пъг и Роланд се спогледаха, а после скочиха като един и събориха Томас. Роланд го прикова към пода и докато Пъг го удържаше, взе една халба с ейл, вдигна я високо и с насмешлива тържественост изрече:
    — С това те помазвам, Томас, за пръв пророк на Крудий! — След което изля съдържанието на халбата върху лицето на дърпащия се младеж.
    Пъг се оригна и каза:
    — И аз.
    И изля остатъка от чашата си върху приятеля си.
    Томас изплю ейла, засмя се и каза:
    — Познах! Прав съм! — Завъртя се да се измъкне изпод тежестта им и изпъшка: — Хайде разкарайте се! Или трябва да ти напомням, Роланд, кой ти разкървави носа последния път?
    Роланд се отдръпна, но много бавно. Пиянската му гордост го караше да се движи с ледена точност.
    — Така е. — Обърна се към Пъг, който също се смъкна от гърдите на Томас, и поясни: — Но все пак трябва да е ясно, че единствената причина Томас да ми разкървави носа в онзи случай бе в това, че по време на боя ни той имаше нечестно предимство.
    Пъг погледна Роланд със замъглените си очи и попита:
    — Какво нечестно предимство?
    Роланд допря тайнствено пръст до устните си и отвърна:
    — Той печелеше.
    Роланд се прекатури от чувала със зърното и Пъг и Томас избухнаха в смях. На Пъг забележката му се стори толкова смешна, че не можеше да се спре, а смехът на Томас само удвои неговия.
    Щом успя да си поеме дъх, Пъг каза:
    — Тая свада я изтървах. Бях някъде, но не помня къде.
    — Беше в селото да се учиш да кърпиш рибарски мрежи, доколкото си спомням. Роланд тъкмо бе дошъл от Тулан.
    С хитра усмивка Роланд поясни:
    — Бях се скарал с един… помниш ли кой беше? — Томас поклати глава. — Все едно, скарах се, а Томас дойде и се опита да ни разтърве. Не можех да повярвам, че това кльощаво момче… — Томас понечи да възрази, но Роланд го прекъсна с размахан пръст. — Да, такъв беше. Много кльощав. Не можех да повярвам, че на едно кльощаво момче — кльощаво и при това от простолюдието — ще му хрумне да ми говори — на мен, наскоро приетия за член на херцогската дворцова свита и благородник, длъжен съм да добавя — как трябва да се държа. Така че постъпих по единствения подобаващ за благородник начин в подобно положение.
    — Как? — попита Пъг.
    — Ударих го през устата.
    Тримата се разсмяха отново.
    Томас поклати глава при този спомен, а Роланд продължи:
    — След което той ми удари такъв бой, какъвто не помнех от последния път, когато баща ми ме спипа за нещо. Точно тогава се захванах сериозно с юмручния бой.
    А Томас въздъхна с насмешлива тъга:
    — Еех, млади бяхме тогава…
    Пъг напълни големите чаши, размърда схванатата си челюст и измърмори:
    — Хм, точно сега се чувствам на около сто години.
    Томас ги изгледа и попита:
    — Сериозно, за какво все пак се бихте?
    Роланд му отвърна със смесица от хумор и съжаление:
    — Дъщерята на нашия лорд благодетел, момиче с неизречим чар.
    — Какво е „неизречим“? — попита Томас.
    Роланд го изгледа с пиянско пренебрежение.
    — Неописуем, тъпак!
    Томас поклати глава.
    — Не мисля, че принцесата е неописуем тъпак. — Сниши се и чашата на Роланд профуча през мястото, където допреди миг беше главата му, а Пъг отново се затъркаля от смях.
    Томас се ухили, а Роланд важно се пресегна и си свали нова таша от рафта.
    — Та както казвах — почна той, докато пълнеше чашата от бурето — на нашата дама, момиче с неизречими чарове — макар и с малко спорни преценки, — й е хрумнало в главицата — по причини, които само боговете биха могли напълно да разберат — да удостоява нашия тук присъстващ млад магьосник с вниманието си. Защо — след като може да си прекарва времето с мен — не мога да си представя. — Той се оригна. — Тъй или иначе, обсъдихме подходящия начин, по който трябва да се приеме такава щедрост.
    Томас погледна Пъг и се усмихна широко.
    — Моите съчувствия, Пъг. Със сигурност не си останал с празни ръце.
    Пъг усети, че се изчервява. После се ухили злобно и отвърна:
    — Така ли? А какво да кажем за един присъстващ тук новобранец, забелязан да се натиска в килера с едно момиче от кухнята? — Отпусна се назад и с нотка на престорена загриженост добави: — Страх е да мисля какво ще стане, ако Неала случайно разбере, че…
    Томас зяпна.
    — Ти няма да… не можеш да…
    Роланд се облегна на дъсчената стена и скръсти ръце.
    — Никога не бях виждал такова истинско въплъщение на риба на сухо! — Той се изправи, облещи очи и рязко отвори и затвори уста. Тримата отново избухнаха в неудържим кикот. Сипаха си още по едно и Роланд вдигна чашата си.
    — Господа, тост!
    Пъг и Томас също вдигнаха чашите си. Роланд заговори вече със съвсем сериозен тон:
    — Каквито и спорове да сме имали досега, вие сте двама симпатяги, които с радост мога да нарека приятели. — Той вдигна още по-високо чашата си и обяви: — За приятелството!
    Тримата отново пресушиха чашите и ги напълниха отново. Роланд каза:
    — Да си стиснем ръцете.
    Трите момчета събраха ръце и Роланд каза:
    — Където и да отидем, колкото и години да минат, никога вече не ще сме без приятели.
    Пъг, поразен от тези тържествени думи, извика:
    — Вечни приятели!
    Томас повтори думите и тримата си стиснаха ръцете да потвърдят клетвата.

    Пъг се събуди грохнал и със замаяна глава. Смътната светлина от почти загасналия мангал изпълваше стаичката с полутонове от розово и черно. На вратата се почука тихо, но настоятелно. Той бавно се изправи и едва не падна — главата му все още се въртеше. Беше останал с Томас и Роланд в бараката цялата вечер и част от нощта — съвсем бяха забравили за вечерята и я бяха пропуснали, но пък бяха нанесли „сериозен удар“ на резервите на замъка с ейл, както се бе изразил Роланд. Не че бяха унищожили кой знае какво количество, но тъй като вместимостта им беше скромна, начинанието изглеждаше геройско.
    Пъг нахлузи панталоните си и тръгна залитайки към вратата. Клепачите му бяха тежки, а устата — пресъхнала. Зачуден кой ли може така настойчиво да иска да влезе посред нощ, той дръпна вратата.
    Нещо мъгляво профуча край него, той се обърна и видя Карлайн — стоеше насред стаята, загърната в тежко наметало.
    — Затвори! — изсъска му тя. — Някой може да надникне отдолу и да види светлината на стълбището.
    Пъг се подчини, все още объркан. Единствената мисъл, която проби през изтръпналия му мозък, беше, че едва ли бледата светлина от въглените ще освети кой знае колко дълбокото стълбище. Той разтърси глава да се освести и пристъпи към мангала. Подпали свещ от въглените и я поднесе към фитила на фенера. Стаята грейна с весела светлина.
    Докато Карлайн оглеждаше разхвърляната купчина книги и свитъци край леглото му, мисълта на Пъг започна постепенно да се прояснява. Принцесата надникна във всяко ъгълче на стаята и накрая каза:
    — Къде е онова драконско нещо, дето си го гледаш тук?
    Очите на Пъг се фокусираха малко и напъвайки удебеления си език, той отвърна:
    — Фантус ли? Отишъл е някъде да си върши огнедрейкските работи.
    Тя свали наметалото си.
    — Добре. Той ме плаши. — Седна на неоправената постеля на Пъг и го изгледа строго. — Искам да поговоря с теб.
    Очите на Пъг се разшириха и той зяпна изумен, защото Карлайн, беше само по лека памучна нощница и макар да я покриваше от шията до глезените, тя беше тънка и обезпокоително прилепнала по тялото й. Пъг изведнъж осъзна, че той самият е само по панталони, бързо грабна туниката, лежаща захвърлена на пода, и я надяна. Докато се бореше с нея, последните утайки от алкохолната мъгла се изпариха.
    — Богове! — прошепна той в паника. — Ако баща ти разбере, ще ми отреже главата.
    — Няма, стига да ти дойде умът в главата да говориш по-тихо — отвърна му тя сприхаво.
    Пъг седна на столчето край постелята и ужасът съвсем го отрезви. Забелязала окаяното му състояние, тя го изгледа неодобрително и каза:
    — Ти пиеш. — И след като той не отрече, добави: — Двамата с Роланд не дойдохте за вечеря и аз се зачудих какво може да ви е задържало. Добре, че татко също пропусна вечерята с придворните, иначе щеше да прати някого да ви намери.
    Притесненията на Пъг започнаха да растат с тревожна скорост. Той си спомни всички истории каква ужасна съдба очаква простосмъртните, любовници на благородни дами. Това, че Карлайн беше тук неканена и че между тях не беше станало нищо, му се струваше дребна подробност, която едва ли щеше да смекчи гнева на херцога. Преглъщайки паниката си, Пъг каза:
    — Карлайн, не можеш да останеш тук. Ще донесеш и на двама ни такива неприятности, каквито не мога и да си представя.
    Тя то погледна решително.
    — Няма да си отида, докато не ти кажа това, заради което дойдох.
    Пъг разбра, че е безсмислено да спори — твърде много пъти бе виждал този поглед, — и въздъхна примирено.
    — Е, добре, и какво е то?
    При този тон очите на Карлайн се разшириха.
    — Ако ще се държиш така, няма да ти кажа!
    Пъг едва потисна стона си, затвори очи, разтърси бавно глава и каза:
    — Извинявай. Моля те, какво искаш да направя?
    Тя потупа постелята до себе си.
    — Ела седни тук.
    Той се подчини, стараейки се да уталожи чувството, че съдбата му — внезапно секнал живот — е предрешена от това капризно момиче. По-скоро се срина, отколкото седна до нея. Тя се ухили на стона му.
    — Ама ти си пиян! Как е?
    — В този момент не е много приятно. Чувствам се като кухненски парцал.
    Тя се опита да покаже състрадание, но сините й очи заискриха насмешливо. После се нацупи престорено и каза:
    — На вас, момчетата, все се падат най-интересните неща, като да въртиш меч и да стреляш с лък. Да си възпитана дама е толкова досадно! Баща ми ще получи пристъп, ако някой път изпия повече от чашка разредено вино на вечеря.
    С нарастващо отчаяние в гласа Пъг й отвърна:
    — Това е нищо в сравнение с пристъпа, който ще получи, ако те намерят тук. Карлайн, защо си дошла?
    Тя пренебрегна въпроса.
    — Какво правехте двамата с Роланд следобед, биехте ли се? — Той кимна. — Заради мен? — попита тя с блясък в очите.
    Пъг въздъхна.
    — Да, заради теб. — Доволният й поглед го подразни и в гласа му се прокрадна възмущение. — Карлайн, ти злоупотребяваш с него.
    — Той е безгръбначен тъпак! — сряза го тя. — Ако му кажа да скочи от стената, ще го направи.
    — Карлайн! — едва не изхленчи Пъг. — Защо трябва…
    Тя прекъсна въпроса, наведе се и покри устата му със своята. Целувката се получи едностранчива, защото Пъг беше твърде объркан, за да реагира. Тя бързо се изправи, оставяйки го зяпнал, и каза:
    — Е?
    — Какво? — изломоти вдървено Пъг.
    Очите й лумнаха.
    — Целувката, простак такъв!
    — О! — отвърна Пъг все още слисан. — Беше… приятно.
    Тя скочи и го изгледа с очи, разширени от смесица на гняв и смут. Скръсти ръце пред гърдите си и затупка с краче по пода като летен порой, чукащ по кепенците на прозорците. Гласът й стана нисък и дрезгав.
    — Приятно!? Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
    Пъг я загледа. В гърдите му бушуваше невероятна гмеж от най-противоречиви чувства. Паниката му се бореше с почти болезненото осъзнаване колко мила изглежда Карлайн на бледата светлина — живо и одухотворено лице, тъмна коса, спусната свободно около лицето й; тънката нощница бе впита на гърдите й над скръстените ръце. Собственото му смущение неволно му придаваше небрежен вид, което още повече възпламени раздразнението й.
    — Ти си първият мъж — без да се смята татко и братята ми, — когото съм целувала, и единственото, което имаш да кажеш, е „приятно“!?
    Пъг, все още понесен от бурните чувства, изломоти:
    — Много приятно.
    Тя сложи ръце на кръста си — което раздвижи нощницата й в нови смущаващи посоки — и го загледа отгоре с израз на открито неверие. После с много сдържан тон му каза:
    — Значи аз идвам тук и се хвърлям в ръцете ти. Рискувам да ме изпратят в някой метох за цял живот! — Пъг забеляза, че не се сети да спомене какво чака него. — Всички други момчета — и немалко от по-възрастните благородници на Запада — ще си счупят краката, за да спечелят вниманието ми. А ти се държиш с мен като с някоя кухненска слугиня, мимолетна забава за младия лорд.
    Умът на Пъг най-после си дойде на мястото, повече от само себе си, отколкото от осъзнаването, че Карлайн малко преувеличава с описанието на окаяното си положение. Поразен от внезапната догадка, че в това има доста прекален драматизъм, примесен с искреното й раздразнение, той каза:
    — Карлайн, почакай. Дай ми малко време.
    — Време! Аз ти дадох седмици! Мислех, че… е, мислех, че между нас има разбирателство.
    Пъг я изгледа с насилено съчувствие. Умът му препускаше.
    — Седни, моля ти се. Ще се опитам да ти обясня.
    Тя се поколеба, но приседна до него. Някак непохватно той взе ръцете й в шепите си. Мигом го порази близостта й, топлината й, мириса на косата и кожата й. Страстните желания, които бе изпитал в онзи ден до скалите, се върнаха с шеметна сила и се наложи да стисне зъби, за да се пребори с тях и да задържи ума си върху това, което искаше да й каже.
    И задържайки мислите си настрана от порива на сърцето си, той заговори:
    — Карлайн, аз наистина те обичам. При това много. Понякога дори ми се струва, че съм влюбен в теб не по-малко от Роланд, но в повечето случаи само се обърквам, когато си наблизо. В това е проблемът: твърде голямо е объркването в мен. Самият аз в повечето случаи не разбирам какво изпитвам.
    Очите й се присвиха, защото това явно не беше отговорът, който очакваше. Отвърна му рязко:
    — Не разбирам какво искаш да кажеш. Но пък никога не съм познавала момче, толкова отдадено като теб на разбирането на нещата.
    Пъг се усмихна насила.
    — Магьосниците се обучават да търсят обяснения. Разбирането на нещата е много важно за нас. — Долови проблясък на разбиране в очите й и продължи. — Сега си имам две длъжности, и двете нови за мен. Може и да не стана магьосник, въпреки усилията на Кълган да ме направи такъв, защото срещам големи трудности в работата си.
    Забелязал, че обяснението му не печели голямо съчувствие, той смени тактиката.
    — Така или иначе, остава ми малко време да помисля за другата длъжност. Може накрая да се окажа поредният благородник в бащиния ти двор, да гледам именията си — колкото и да са малки, да се грижа за поданиците си, да се отзовавам на призиви за събиране на войска и прочие. Но за това не мога дори да помисля, преди да реша другия въпрос, за обучението ми в магията. Трябва да упорствам, докато не се примиря, че съм направил грешния избор. Или докато Кълган не ме освободи — добави той тихо.
    Млъкна и я погледна в лицето. Големите й сини очи го гледаха напрегнато.
    — Магьосниците не се радват на особена почит в Кралството. Искам да кажа, ако един ден стана майстор магьосник… Е, как се виждаш като женена за един магьосник, независимо от ранга му?
    Тя изглеждаше леко притеснена. Наведе се и бързо го целуна отново, разбивайки и без това поразклатеното му самообладание.
    — Бедничкият Пъг — промълви тя и се отдръпна. Мекият й глас сладко иззвъня в ушите му. — Не е нужно да си. Магьосник, искам да кажа. Ти имаш земя и титла и знам, че татко може да ти дари и други, когато дойде подходящото време.
    — Не е въпросът какво искам аз, разбираш ли? Въпросът е какво съм. Част от проблема е може би, че не съм се отдал истински на работата си. Кълган ме взе за това чирачество повече от съжаление, отколкото от нужда, знаеш го. И въпреки това, което твърдят той и Тъли, още не съм убеден, че наистина имам талант. Но може би трябва да се посветя, да се отдам напълно на това да стана магьосник. — Той вдиша дълбоко. — Как бих могъл да го направя, ако се грижа за именията и длъжностите си? Или да получа още? — Той замълча. — Или за теб?
    Карлайн леко прехапа долната си устна, а Пъг едва потисна порива си да я прегърне и да я увери, че всичко ще се оправи. Не се съмняваше, че ако го направи, нещата бързо ще излязат извън контрола му. Никое момиче в бедния му опит — дори най-хубавичките долу в града — не бе събуждало у него толкова силни чувства.
    Тя притвори очи, сведе поглед и промълви:
    — Ще направя каквото кажеш, Пъг.
    За миг Пъг изпита облекчение, но смисълът на думите й го порази. „О, богове!“ — помисли си той. Никаква магическа хитрина не можеше да опази съсредоточеността му пред лицето на младежката му страст. В паника, той затърси трескаво някакъв начин да потуши желанието в себе си и си помисли за баща й. Образът на навъсения херцог на Крудий се изправи пред него, а клупът в ръцете на палача помете и последните останки от страстта.
    Пъг вдиша дълбоко и отрони:
    — По своему аз наистина те обичам, Карлайн. — Лицето й засия и предусещайки провала си, той се гмурна с главата надолу. — Но мисля, че трябва най-напред да разбера самия себе си, преди да се опитам да настроя ума си за всичко останало. — Съсредоточеността му бе подложена на сериозно изпитание от момичето, което сякаш пренебрегна думите му и бурно го зацелува по лицето.
    После изведнъж спря да го целува и остана да седи неподвижно до него. Щастливото и изражение помръкна, след като вродената й разумност надделя над детинския порив да получи всичко, което й се иска.
    — Ако направя избора ей сега, Карлайн, може цял живот след това да се съмнявам в него. Ти би ли понесла възможността да те укорявам за избора си?
    Дълго време тя не му отговори нищо, след което промълви тихо:
    — Не. Не мисля, че ще мога да го понеса, Пъг.
    Той въздъхна облекчено и усети, че напрежението го отпуска. Изведнъж в стаичката сякаш стана студено и двамата потръпнаха. Карлайн хвана ръцете му и ги стисна с удивителна сила. Усмихна се тъжно и промълви с насилено спокойствие:
    — Разбирам, Пъг. — Пое си дълбоко дъх и тихо добави: — Ето защо мисля, че те обичам. Ти никога не можеш да излъжеш. Най-малко себе си.
    — Нито ти, Карлайн. — Очите й се бяха навлажнили, но тя запази усмивката си. — Никак не е лесно — каза Пъг, сломен от чувствата си към момичето. — Моля те, повярвай ми, никак не е лесно.
    Изведнъж напрежението секна и Карлайн тихо се засмя: сладка музика за ушите на Пъг.
    — Бедничкият ми Пъг. Аз те разстроих.
    На лицето на Пъг се изписа облекчение, че го е разбрала. Почувства се окрилен от обичта си към нея. Бавно поклати глава с усмивка на човек, освободил се от непосилна тежест, което му придаде малко глуповат израз, и каза:
    — Нямаш си представа, Карлайн. Представа си нямаш. — Посегна и докосна нежно лицето й. — Имаме време. Не отивам никъде.
    Две сини очи го погледнаха с тревога изпод дългите мигли.
    — Но ти скоро ще тръгнеш с баща ми.
    — Като се върна, искам да кажа. Ще стоя тук с години. — Целуна я леко по бузата и добави с пресилено лековат тон: — Не мога да наследя дарението още три години, според закона. А се съмнявам, че и баща ти би се раздедил е теб преди да минат. — Усмихна се иронично и продължи: — След три години сигурно няма да можеш да ме понасяш.
    Тя се отпусна в прегръдката му, притисна се в него и опря лице на рамото му.
    — Никога, Пъг. Никога не бих обикнала друг. — Той се замая от допира й. Тялото й потръпна и тя каза: — Нямам думи, Пъг. Ти си единственият, който се опита да… ме разбере. Ти разбираш повече от всеки друг.
    Той нежно се отдръпна и хвана лицето й. Целуна я, вкусвайки солените сълзи по устните й. Тя внезапно се отзова, притисна се по-плътно до него и го зацелува със страст. Той усети зноя на тялото й през тъканта на нощницата, чу тихата й въздишка в ухото си и усети как сам се потапя в безумната страст и как собственото му тяло се отзовава. Вкочани се, изпълнен с решимост, и нежно се освободи от прегръдката на Карлайн. Отдръпна се бавно от нея и с нотка на съжаление промълви:
    — Мисля, че трябва да се върнеш в покоите си, Карлайн.
    Карлайн вдигна очи към него, зачервена и с леко разтворени устни. Дишаше задъхано. Пъг трябваше да положи мъчително усилие, за да овладее и себе си, и положението. Каза, този път малко по-решително:
    — Трябва да се върнеш в покоите си. Веднага.
    Надигнаха се бавно от постелята, всеки — с непреодолимото усещане за близостта на другия. Той задържа ръката й още малко и я пусна. Наведе се, вдигна наметалото й и й помогна да се загърне. Отведе я до вратата, открехна я и надникна надолу по стълбището. Не забеляза да се навърта някой и я отвори широко. Карлайн пристъпи навън, след което се обърна и тихо промълви:
    — Знам, че понякога си мислиш, че съм глупаво и суетно момиче. Е, понякога наистина съм такава, Пъг. Но те обичам.
    И преди той да изрече и дума, изчезна надолу по стълбите и лекото шумолене на плаща й заглъхна в тъмнината. Пъг тихо притвори вратата и загаси фенера. Излегна се на постелята и впери поглед в мрака. Все още можеше да усети свежия й мирис във въздуха, а после споменът за докосването на мекото й тяло под ръцете му го накара да трепне. Сега, след като си беше отишла и необходимостта да се владее си беше отишла с нея, той се остави на пронизващия го копнеж. Още виждаше лицето й, живо и изпълнено с желание към него. Покри очите си с ръка, простена тихо и каза на глас:
    — Утре ще се мразя.

    Събуди се от силно тропане по вратата. Първата му мисъл, докато се влачеше към вратата, бе, че херцогът е разбрал за посещението на Карлайн. „Дошъл е да ме обеси!“ — бе първото, което му хрумна. Навън все още беше тъмно и Пъг отвори вратата в очакване на най-лошото. Вместо разгневения баща на момичето, повел отделение стражи, отвън стоеше един от викачите на замъка.
    — Извинете, че ви събудих, скуайър, но майстор Кълган иска веднага да се явите при него — съобщи той. — Веднага — повтори мъжът, взел облекчената физиономия на Пъг за сънливо объркване. Пъг кимна и затръшна вратата.
    Беше облечен, защото бе заспал с дрехите си. Стоеше насред стаята и сърцето му биеше лудо. Очите му сякаш бяха поръсени с пясък, а стомахът му се бунтуваше, в устата му имаше гаден вкус. Пристъпи до масичката, плисна лицето си със студена вода и измърмори, че никога вече няма да пипне чаша.
    Завари магьосника застанал над купчина лични вещи и книги. На столчето до постелята на магьосника седеше отец Тъли. Жрецът гледаше мага, който трупаше още и още върху стремително нарастващия куп, и накрая каза:
    — Кълган, не можеш да вземеш всички тези книги. Само за тях ще ти трябват две товарни мулета, а къде ще ги сложиш на кораба и каква работа ще ти свършат — изобщо не разбирам.
    Кълган погледна двете книги в ръцете си като майка, пазеща близначетата си.
    — Но аз трябва да ги взема, за да продължа обучението на момчето.
    — Ба! По-скоро за да имаш какво да мъкнеш по лагерите и на борда на кораба. Не ми изтъквай оправдания. Ще трябва да яздите бьрзо, за да минете Южния проход, преди да се заснежи. А кой може да чете в кораб, който прекосява Горчиво море през зимата? Момчето ще прекрати заниманията си само за един-два месеца, а му остават още близо осем години да се учи. Дай му да отдъхне.
    Пъг се смути от разговора и се опита да зададе въпрос, но двамата каращи се старци не му обърнаха внимание. След още няколко увещания от страна на Тъли Кълган се предаде.
    — Май си прав — каза той и хвърли книгите върху постелята си. Забеляза чакащия на вратата Пъг и попита учуден: — Какво? Ти още ли си тук?
    — Все още не си ми казал защо ме повика, Кълган.
    — О? — възкликна Кълган и очите му замигаха на парцали, като на бухал, събуден от светлината. — Не съм ли? — Пъг кимна. — Е, добре. Херцогът нареди да тръгнем призори. Джуджетата не са отговорили, но той няма да чака повече. Северният проход почти със сигурност вече е затворен и той се бои, че и Южният вече е заснежен. — Кълган добави по-скоро на себе си. — И как не. Нюхът ми за времето надушва, че скоро ще падне и тук. Чака ни ранна и люта зима.
    Тъли поклати глава и се изправи.
    — И това от устата на човек, който предсказа суша преди седем години, когато ни сполетяха най-големите наводнения, откак се помним. Магьосници! Шарлатани сте вие, до един. — Той пристъпи бавно до вратата и се обърна към Кълган, а заядливото му изражение се замени с искрена загриженост. — Макар че този път си прав, Кълган. Костите ме болят отвътре. Зимата иде.
    Тъли си излезе и Пъг попита:
    — Значи тръгваме?
    — Да! — раздразнено му отвърна Кълган. — Не ти ли го казах току-що? Събирай си нещата, и по-бързо. Ще съмне след по-малко от час.
    Пъг се обърна да излезе и Кълган му подхвърли:
    — А, чакай малко, Пъг.
    Магьосникът пристъпи до вратата и надникна през нея да се увери, че Тъли вече е слязъл по стълбите и няма да го чуе. После се обърна към Пъг и каза:
    — Не забелязах нищо грешно в поведението ти… но ако в бъдеще пак те споходи някой среднощен гост, съветвам те да не се подлагаш на подобно… изпитание. Не съм сигурен, че ще се справиш голкова добре втори път.
    Пъг пребледня.
    — Ти си чул?
    Кълган посочи едно кътче, където подът се събираше със стената.
    — Твоето изобретение с мангала излиза от стената на една стъпка отдолу и се оказа великолепен проводник на звука. — Той добави разсеяно: — Ще трябва да проверя дали ще предава звука толкова добре и като се върнем. — Обърна се към момчето и добави: — Тъй или иначе, снощи работих до късно и нямах намерение да подслушвам, но чух всяка дума. — Пъг се изчерви. Кълган продължи: — Не исках да те притеснявам, Пъг. Ти постъпи правилно и прояви забележителен разум. — Той сложи ръка на рамото на Пъг и добави: — Боя се, че не съм най-добрият съветник за такива неща, тъй като опитът ми с жените е оскъден, да не говорим за такива млади и вироглави същества. — Погледна Пъг в очите и каза: — Но поне доколкото знам, почти е невъзможно в разгара на мига човек да осъзнае дълготрайните последствия. Гордея се, че ти успя да го направиш.
    Пъг се усмихна самоуверено.
    — Не беше никак трудно, Кълган. Просто задържах ума си съсредоточен върху нещо.
    — Какво по-точно?
    — Екзекуцията.
    Кълган се засмя хрипливо.
    — Ясно. Но провалът щеше да е не по-малко ужасен и за принцесата, Пъг. Една отрасла в голям град благородничка в източния двор би могла да си позволи да си има колкото си иска любовници с какъвто и да е ранг, стига да запази дискретност, но на единствената дъщеря на пограничен херцог, при това толкова близък родственик на краля, не е позволен подобен разкош. Тя трябва да бъде извън всякакви подозрения. Дори подозрението може да навреди на Карлайн. И този, който я обича и е загрижен за нея, трябва да го има предвид. Разбра ли ме?
    Пъг кимна, вече напълно успокоен, че е успял да устои на снощното изкушение.
    — Добре, зная, че в бъдеще ще внимаваш. — Кълган се усмихна. — И не обръщай внимание на стария Тъли. Той просто е бесен, защото херцогът му нареди да остане. Все още си въобразява, че е млад като послушниците си. А сега тичай да се приготвиш. Ще съмне след по-малко от час.
    Пъг кимна и се забърза, а Кълган остана да оглежда куповете книги пред себе си. Със съжаление старецът взе най-горната и я постави на близкия рафт. След малко награби друг том и го напъха в един чувал.
    — Само една няма да навреди — промълви той на невидимия образ на Тъли, който поклащаше неодобрително глава. Подреди останалите книги на рафта, с изключение на последната, която също напъха в чувала. — Е, добре — натърти той с упорство. — Две да са!

Глава 8
Пътуване

    Валеше мокър сняг.
    Пъг тръпнеше под дебелия плащ. Чакаше на седлото вече десетина минути, докато останалите от свитата на херцога се приготвят за тръгване.
    Дворът на замъка беше изпълнен с припрени подвикващи мъже, които пристягаха чувалите с продоволствия на самарите на мулетата от обоза. Зората придаваше на двора смътен цвят наместо черните и сиви петна, посрещнали Пъг на излизане от кулата. Носачите вече бяха изнесли багажа му и го товареха заедно с другите приготвени за пътя вещи.
    Нечие паникьосано подвикване отекна зад гърба му, Пъг се обърна и видя Томас — подръпваше нервно юздите на буен дорест кон, който бе вирнал глава. Също като стройната и лека, обучена за бойна езда кобила на Пъг, животното нямаше нищо общо със старата проскубана кранта, която двамата бяха яздили на път към разбития кораб.
    — Не дърпай толкова силно! — подвикна Пъг. — Ще го раздразниш и ще побеснее. Тегли леко и от време на време отпускай.
    Томас го послуша и конят се успокои и спря до кобилата на Пъг. Томас седеше така, сякаш седлото му беше набито с пирони. Лицето му беше изопнато от напрежение, сякаш се чудеше какво още ще му хрумне на коня.
    — Ако я нямаше тая маршировка вчера, можеше да пояздиш малко, да се понаучиш. Сега ще трябва да те уча в движение.
    Томас го погледна благодарен за обещаната помощ. Пъг се усмихна.
    — Докато стигнем Бордон, ще яздиш като кралски кавалерист.
    — И после ще вървя като грохнала бабичка — измърмори Томас и се помръдна на седлото. — Вече имам чувството, че съм седял на камък поне няколко часа. И то само от конюшнята дотук.
    Пъг скочи от коня си да огледа седлото му и накара Томас да си дръпне крака, за да погледне отдолу, после го попита:
    — Кой ти е оседлал коня?
    — Рулф. Защо?
    — Така си помислих. Връща си ти го за това, че го заплаши с меча си, или защото сме приятели. Мен вече не смее да ме заплашва, след като станах скуайър, но е решил, че ще е дреболия, ако ти навърже на възли ремъците на стремената. Ако пояздиш още някой час така, няма да можеш да седнеш цял месец, ако преди това не паднеш и не се убиеш. Хайде, слизай да ти покажа.
    Томас слезе със скок и за малко да падне. Пъг му показа възлите.
    — До довечера щяха да ти ожулят слабините. А и стремената не са достатъчно дълги. — Развърза възлите и нагласи ремъците до подходящата дължина. — Известно време ще ти е неудобно, но трябва да държиш петите си надолу. Ще ти го напомням, докато ти омръзне, но така ще си спестиш неприятностите и ще започнеш да го правиш, без да мислиш. И не се опитвай да стискаш с колене; това е погрешно — ще ти отекат краката и утре няма да можеш да вървиш. — Той продължи с основните указания и провери колана под корема на коня, който се оказа хлабав. Понечи да го затегне и конят всмука въздух. Пъг плесна дорестия по хълбока и животното издиша силно. Пъг бързо придърпа ремъка на колана и каза: — Днес по някое време сигурно щеше да се кандилкаш насам-натам, което е много неудобно.
    — Ох, този Рулф! — Томас се извърна към конюшнята. — Само да ми падне в ръцете, ще го пребия!
    Пъг дръпна приятеля си за ръката.
    — Почакай. Нямаме време сега за кавги.
    Томас остана със стиснати юмруци, после се отпусна и въздъхна.
    — Все едно, днес не съм във форма за бой. — Извърна се към Пъг, който продължаваше да оглежда сбруята на коня.
    Пъг поклати глава и се намръщи.
    — И аз. — Приключи с огледа на седлото и сбруята и конят се дръпна нервно. Пъг го потупа нежно по корема. — Рулф освен това ти е дал доста буйно животно. Това приятелче сигурно щеше да те изхвърли още преди пладне и да се върне в конюшнята преди да си успял да паднеш на земята. С отекли крака и скъсени ремъци на стремената нямаше да имаш никакъв шанс. Дай да си ги разменим. — Томас с облекчение се покатери на седлото на кобилата. Пъг нагласи отново стремената според ръста на двамата. — Можем да си сменим багажа следобед. — После Пъг погали неспокойния боен кон по муцуната и пъргаво се метна на седлото. Усетил по-уверени ръце на юздите и здраво стегнати крака на хълбоците си, дорестият се укроти.
    — Ей! Мартин — подвикна Томас на появилия се майстор на лова на херцогството. — И ти ли идваш с нас?
    На лицето на ловеца се изписа насмешлива усмивка. Беше се наметнал с тежък зелен плащ над кожените си ловджийски дрехи.
    — Само за малко, Томас. Ще водя неколцина следотърсачи до границите на Крудий. После, щом стигнем южния ръкав на реката, ще потегля на изток. Двама от следотърсачите ми вече тръгнаха преди час да проучат пътя за херцога.
    — Какво мислиш за тази история с цураните, Мартин? — попита Пъг.
    Физиономията на майстор-ловеца помръкна.
    — Щом й елфите са разтревожени, значи си е за тревога. — Той се извърна към подреждащата се колона. — Извинете ме, трябва да дам указания на хората си. — Мартин кимна и остави двете момчета сами.
    Пъг попита Томас:
    — Как ти е главата тази заран?
    Томас направи кисела физиономия.
    — Около два пъти по-малка, отколкото на събуждане. — Лицето му леко просветна. — Все пак престана да ми хлопа отвътре. Вече почти се оправих.
    Пъг се загледа към цитаделата. Споменът за снощната среща не спираше да притегля ума му и той изведнъж съжали, че се налага да тръгне с херцога.
    Томас забеляза угриженото изражение на приятеля си и попита:
    — Защо си толкова мрачен? Не се ли радваш, че тръгваме?
    — Просто си мислех за нещо.
    Томас го изгледа за миг.
    — Струва ми се, че разбирам. — Въздъхна дълбоко и се отпусна, а конят му тропна с копито и изцвили. — Аз поне се радвам, че ще замина. Боя се, че Неала е разбрала за онази дреболия, за която говорихме вчера.
    Пъг се засмя.
    — Това поне ще те научи да внимаваш с кого се натискаш по килерите.
    Томас се ухили тъпо.
    Вратите на цитаделата се разтвориха и херцогът и Арута излязоха, придружени от Кълган, Тъли, Луам и Роланд. Следваше ги Карлайн с лейди Марна зад нея. Херцогът и свитата му закрачиха към челото на колоната, но Карлайн заситни към Пъг и Томас. Докато преминаваше, стражите й отдаваха почит, но тя не им обърна внимание. Спря се при Пъг и той й се поклони учтиво, но тя каза:
    — О, я слизай от този тъп кон.
    Пъг се смъкна, а Карлайн обгърна врата му с ръце и се притисна за миг до него.
    — Пази се — прошепна му тя, — и гледай да не ти се случи нещо лошо. — Отдръпна се и леко го целуна. — И се върни у дома. — Сдържайки сълзите си, тя се запъти към челото на редицата, където я чакаха да си вземат довиждане баща й и братята й.
    Томас подсвирна насмешливо и се засмя, докато Пъг се качваше на седлото; войниците наоколо едва сдържаха смеха си.
    — Изглежда, принцесата крои нещо за вас, милорд — подкачи го Томас. Пъг посегна да го цапне и той се сниши. Движението подплаши конете и те понечиха да тръгнат напред, и Томас започна да се бори отчаяно да върне коня си на място. Конят, изглежда, се канеше да поеме във всяка друга посока, но не и според желанието на ездача си. Сега дойде ред на Пъг да се разсмее. Най-накрая подкара коня си до този на Томас и върна непокорната кобилка в редицата. Ушите й се изпънаха и тя се извърна да ухапе коня на Пъг.
    — И двамата имаме да разчистваме сметки с Рулф — каза Пъг. — На всичко отгоре ни е дал два коня, които не се понасят. Ще трябва да разменим твоя с някой на войниците.
    Томас облекчено въздъхна и тромаво се смъкна от седлото, а Пъг уреди размяната с един от строените бойци. Размяната стана и след като Томас се върна на мястото си, Роланд се приближи до двамата и им подаде ръка.
    — И да внимавате много, и двамата. Чакат ви достатъчно неприятности, за да си ги търсите сами.
    Те го увериха, че ще се пазят, и Роланд каза на Пъг:
    — Аз ще наглеждам нещата тук вместо теб.
    Пъг забеляза хитрата му усмивка, озърна се през рамо към застаналата до баща си Карлайн и отвърна:
    — Не се и съмнявам. — След което добави: — Роланд, каквото и да се случи, и аз ти желая късмет.
    — Благодаря ти — отвърна Роланд. — Ще го приема буквално. — А на Томас каза: — Доста скучно ще бъде, докато ви няма.
    — Предвид това, което предстои, скуката май ще е добре дошла — отвърна му Томас.
    — Стига да не е прекалена, нали? — отвърна Роланд. — Наистина се пазете! Големи досадници сте и двамата, но не искам да ви загубя.
    Томас се засмя. Роланд се отдалечи, като им махаше дружелюбно.
    — Това поне решава нещата — каза Пъг. — Радвам се, че заминавам. Трябваше ми малко отдих.
    Появи се и сержант Гардан и даде заповед на колоната да тръгне. Херцогът и Арута яздеха в челото, с Кълган и Гардан зад тях. Мартин Дълголъкия даде знак и следотърсачите му се затичаха напред до коня на херцога. Последваха ги двадесет двойки гвардейци с Томас и Пъг между тях и обозът в тила с неговите пет двойки стражи. Отначало едва-едва, а сетне все по-бързо, те излязоха през портите на замъка и поеха по Южния път.

    Яздеха вече трети ден, последните два — през земи, обрасли с гъсти лесове. Мартин Дълголъкия и хората му бяха свърнали на изток тази заран, след като прекосиха южния ръкав на река Крудий, наречена „Речната граница“. Тя бележеше границата между Крудий и баронство Каре, една от васалните провинции на лорд Боррик.
    Преждевременните снегове на ранната зима бяха паднали и покрили с бяло есенния пейзаж. Внезапното настъпване на зимата бе заварило неподготвени повечето горски обитатели: зайци, чиито козини все още бяха по-скоро кафяви, отколкото бели, патици и гъски, които притичваха над полузамръзналите езерца, отдъхвайки в полета си на юг. Снегът се сипеше на тежки влажни парцали и почти се стапяше през деня, за да замръзне отново нощем, образувайки тънка ледена кора. Под трошащите леда копита на конете и мулетата в притихналия ледовит въздух се чуваше шумоленето на есенната шума.
    Следобеда Кълган забеляза ято огнедрейки, кръжащи в далечината, едва видими през клоните на дърветата. Яркоцветните зверове, украсени в пищно червено, златисто, зелено и синьо прелитаха над клоните и се скриваха от погледите им, после се появяваха отново, кръжаха на спирала нагоре, крещяха и бълваха пламъчета. Кълган дръпна юздите и изчака колоната да подмине, за да се изравни с Пъг и Томас. Когато го настигнаха, той им посочи гледката и каза:
    — Прилича на полет за любовни срещи. Вижте, колкото по-напористи са мъжките, толкова по-отзивчиви стават женските. О, колко жалко, че нямам време да проуча това по-отблизо.
    Пъг проследи съществата с очи, докато прекосяваха една поляна, сепна се и посочи:
    — Кълган, онзи там, дето кръжи най-открая, не е ли Фантус?
    Очите на Кълган се разшириха.
    — Богове! Май наистина е той.
    — Да го извикам ли?
    Магьосникът ее изкиска.
    — Като гледам как го ухажват женските, не мисля, че ще подейства. — Продължиха с колоната на херцога и скоро изгубиха сборището на дрейките от очите си. Кълган каза: — За разлика от повечето същества, дрейките се събират по първи сняг. Женските снасят яйца в гнезда, после спят през зимата и ги топлят с телата си. Напролет малките се излюпват и майките се грижат за тях. Фантус най-вероятно ще прекара следващите няколко дни… хм, ощастливявайки някоя девица. След това ще се върне в цитаделата и ще досажда на Мегар и персонала в кухнята цялата зима.
    Томас и Пъг се засмяха. Бащата на Томас смяташе палавия дрейк за жива напаст, пратена от боговете в изрядно подредената му кухня, но на няколко пъти двете момчета бяха забелязали Мегар да подхвърля най-щедри късове от вечерята на зверчето. За петнадесетте месеца, откакто Пъг бе станал чирак на Кълган, Фантус се бе превърнал в крилатия и покрит с люспи домашен любимец на повечето хора от домочадието на херцога, въпреки че някои, като принцесата например, намираха драконовата външност на Фантус за плашеща.
    Продължаваха на югоизток със скорост, каквато им позволяваше времето. Херцогът искаше да стигнат Южния проход преди снегът да го е направил непроходим, откъсвайки ги от изтока чак до пролетта. Усетът за време на Кълган допускаше, че имат сериозен шанс да успеят преди да връхлетят лютите виелици. Скоро стигнаха до най-затънтената част на южните лесове, наречена „Зеленото лоно“.
    Дълбоко сред поляните на предварително уречени места ги чакаха за смяна на конете два отреда от стражата на Каре. Херцог Боррик бе изпратил гълъби с указания за барон Белами, който му бе отговорил по същия начин, че конете ще чакат. Свежите коне и стражата щяха да побързат към местата за среща от гарнизона в Джонрил, поддържан от Белами и от Толбърт Тулански в края на големите лесове. Със смяната на животните херцогът щеше да спести три до четири дни пътуване до Бордон. Следотърсачите на Дълголъкия бяха оставили ясни белези, за да ги следва херцогът, и трябваше да стигнат първото място за среща по-късно същия ден.
    Пъг се извърна към Томас. По-високият момък вече седеше на коня си малко по-добре, въпреки че все така приплясваше с ръце като пиле, искащо да полети всеки път, когато се наложеше да засилят ездата до бърз раван. От челото на колоната към тях се приближи Гардан и щом момчетата, яздещи пред обоза, се изравниха с него, им подвикна:
    — Внимавайте! Оттук до Сиви кули е най-мрачната част на Зеленото лоно. Дори елфите прекосяват тези места набързо и на големи групи. — Сержантът на херцогската гвардия извърна коня си и препусна отново към челото на колоната.
    През деня яздиха спокойно, но очите на всички шареха сред дърветата дали няма да зърнат някой признак за предстояща беда. Томас и Пъг подхванаха лековат разговор, като Томас подхвърли дали най-после нямало да им излезе късмета с един хубав бой. Но хлапашките им брътвежи звучаха кухо на войниците около тях, които мълчаливо седяха на седлата си и бдително се оглеждаха. Стигнаха до мястото на срещата малко преди залез слънце. Оказа се доста голямо сечище, с няколко пъна, покрити с мъх, показващ, че дърветата са били отсечени преди много време.
    Свежите животни чакаха, пазени от шестима стражи. Когато групата на херцога се появи, те стиснаха оръжията си и ги снишиха едва след като разпознаха знамето на Крудий. Бяха мъже от Каре, с пурпурните табарди на барон Белами, със златен кръст и изправен иа задните си крака златен грифон на гърдите. Щитът на всеки от мъжете носеше същия знак.
    Сержантът на шестимата гвардейци отдаде чест.
    — Добра среща, милорд.
    Боррик прие поздрава и попита късо:
    — Конете?
    — В изправност са, господарю, неспокойни са от чакането. Както и ние.
    Боррик слезе. Друг войник от Каре пое юздите на коня му.
    — Неприятности?
    — Нямаше, милорд, но това място не е за свестни хора. Цялата нощ караулихме по двойки и усещахме, че нечии очи ни следят. — Сержантът беше ветеран, с изпъстрено с белези лице, сражавал се с таласъми и разбойници през цялата си служба. Не бе от онези, коиго ще се поддадат на въображението, и херцогът оцени това и каза:
    — Тази нощ удвоете караула. Ще върнете конете в гарнизона утре.
    Бих предпочел да отпочинат един ден, но това място е лошо.
    Принц Арута пристъпи напред.
    — И аз усетих, че през последните няколко часа ни следят нечии очи, татко.
    Боррик се обърна към сержанта.
    — Възможно е да е някоя шайка разбойници. Да искат да разберат кои сме и с каква цел пътуваме. Ще ви дам двама от хората си, между петдесет и четиридесет и осем разликата не е голяма, но осем е много по-добре от шест.
    Дори да изпита облекчение от това, сержантът не го показа, а отвърна:
    — Благодаря ви, милорд.
    Боррик го освободи и двамата с Арута тръгнаха към средата на лагера, където гореше голям огън. Войниците вдигаха груби заслони срещу нощния вятър, както правеха всяка нощ по време на пътуването. Боррик забеляза две мулета с конете и отбеляза, че са взели бали със сено. Арута проследи погледа му.
    — Белами е разумен човек и добре служи на ваша светлост.
    Кълган, Гардан и момчетата се приближиха до двамата благородници, които вече се грееха край огъня. Тъмнината се спускаше бързо; дори по обед сред загърнатия от снега лес светлината бе оскъдна. Боррик се огледа и потръпна, сякаш от нещо повече от студа.
    — Злокобно място е това. Добре ще е да се махнем оттук колкото може по-скоро.
    Нахраниха се набързо и се загърнаха под заслоните. Пъг и Томас легнаха един до друг и се стряскаха при всеки по-странен звук, докато умората не ги приспа.

    Отрядът на херцога продължаваше сред гората, през толкова гъсто обрасли просеки, че на следотърсачите често се беше налагало да променят курса им, връщайки ги назад, за да намерят по-подходящ път за конете. Лесът беше тъмен, с криви дървета и трънливи храсталаци, които пречеха на пътуването.
    — Съмнявам се, че слънцето изобщо изгрява тук — каза Пъг на Томас.
    Изрече го много тихо. Томас кимна унило, а очите му продължиха да оглеждат с тревога околните дървета. Откакто преди три дни бяха оставили хората от Каре, напрежението непрекъснато растеше. Горските шумове затихваха все повече, колкото по-надълбоко в леса проникваха, и сега вече яздеха в пълна тишина. Сякаш дори животните и птиците избягваха тази част на леса. Пъг му бе казал, че това е защото повечето животни са избягали на юг с идването на студовете, но от това на Томас не му ставаше по-малко страшно.
    Томас забави ход.
    — Усещам, че скоро ще се случи нещо ужасно.
    — Това ми го казваш вече от два дни — отвърна му Пъг. И след малко добави: — Надявам се да не ни се наложи да се бием. Не знам как да го използвам този меч въпреки всичко, което се опита да ми покажеш.
    — Дръж — каза Томас и измъкна нещо изпод наметалото си. Пъг го взе и видя, че е кесийка с малки гладки камъчета и прашка. — Реших, че може би ще се биеш по-добре с прашка. И за мен си взех една.
    Продължиха да яздят още час, след което спряха да отморят конете и да похапнат студена храна. Беше късно сутринта и Гардан огледа конете, за да се увери, че всички са в изправност. Никой от войниците не можеше да си позволи да пренебрегне и най-малкото нараняване или неразположеност. Ако някой кон отпаднеше, ездачът му трябваше да се върне с още един както могат назад, защото херцогът не можеше да си позволи никакво забавяне. А след като бяха толкова далече от каквото и да било безопасно убежище, никой не искаше и да си го помисли, камо ли да го изрече на глас.
    Следобед им предстоеше да се срещнат с второто отделение свежи коне. Главоломната скорост от първите няколко дни беше отстъпила ред на предпазлив ход, защото препускането през дърветата можеше да е опасно. При скоростта, с която напредваха, щяха да стигнат навреме. При все това херцогът се ядосваше заради бавния ход.
    Продължаваха да яздят напред и напред, като понякога им се налагаше да спират, а гвардейците изваждаха мечовете и се залавяха да секат храсталаците пред пътя им; свистенето на мечовете отекваше сред смълчания лес.
    Внезапно откъм челото на колоната, извън полезрението на момчетата, се чу вик и конниците около Пъг и Томас препуснаха напред, забравили за гъсталака и навели се инстинктивно под ниските клони.
    Пъг и Томас пришпориха конете си след тях. Наоколо им се завихри кафявобелезникава мъгла, а покритите със сняг дървета се понесоха встрани. Наведени до вратовете на конете, за да отбегнат клоните, те се мъчеха да се задържат на седлата. Пъг се озърна през рамо и видя, че Томас изостава. Клони и вейки задърпаха наметалото му, докато си пробиваше път през гъсталака, за да излезе на голата поляна. Дрънчене на желязо изпълни ушите му и момчето видя битката. Вързаните коне се мъчеха да се отскубнат — боят кипеше точно около тях. Очите му едва различаваха сражаващите се — забулени черни силуети размахваха мечове срещу конниците.
    Една от фигурите се понесе тичешком към него, като избегна удара на един от гвардейците на няколко разкрача пред Пъг. Странният воин се ухили злобно на Пъг — щеше да си има работа само с едно момче. И изведнъж, вече надигнал меча си за удар, воинът изрева, стисна лицето си с ръце и между пръстите му потече кръв. Томас се беше спрял зад Пъг и слагаше в прашката нов камък.
    — Казах ти аз, че ще попаднеш в беда — ревна му той, пришпори коня си и прескочи падналата фигура. Пъг за миг остана вцепенен, после също пришпори коня си, извади в движение прашката си и метна към две от тъмните фигури, но не разбра дали е улучил.
    Изведнъж се озова на по-спокойно място сред полесражението и видя, че от всички страни от гората прииждат фигури в тъмносиви наметала и с кожени ризници. Приличаха на елфи, само дето косата им беше по-тъмна и крещяха на език, дразнещ слуха му. Откъм дърветата полетяха стрели и опразниха няколко от седлата на конниците на Крудий.
    По земята се търкаляха тела както на нападатели, така и на войници. Пъг забеляза безжизнените тела на десетина мъже от Каре, както и на двамата водачи на следотърсачите на Дълголъкия — бяха завързани на колове в безжизнени пози край лагерния огън. Тъмни кървави петна бяха оцветили снега около тях. Уловката беше подействала, защото херцогът беше препуснал направо в просеката — и сега капанът се затваряше.
    Гласът на лорд Боррик се извиси над шумотевицата:
    — Към мен! Насам! Обкръжени сме.
    Докато пришпорваше в паника коня си към херцога и телохранителите му, Пъг се заозърта за Томас. Дъжд от стрели засвистя във въздуха и над поляната отекнаха писъци на умиращи. Боррик лак извика: „Насам!“ и оцелелите го последваха. Нахлуха в гората, прегазвайки нападащите стрелци. Догониха ги викове, докато препускаха по-надалече от засадата, наведени над вратовете на конете, за да се пазят и от стрели, и от ниските клони.
    Пъг се огледа, но не можа да зърне Томас. Прикова погледа си в гърба на конника пред себе си и реши да се съсредоточи само върху едно — да не го изпуска от очи. Зад гърба му заехтяха странни викове, на които се отзоваха други, отстрани. Устата на Пъг пресъхна, дланите му се запотиха в тежките ръкавици.
    Отвсякъде се носеха викове и крясъци. Пъг изгуби представа за преодоляното разстояние, но беше сигурен, че е повече от миля. Гласовете продължаваха да кънтят из гората, викайки и други по петите на отстъпващия херцог.
    Изведнъж Пъг се озова сред гъст шубрак и с мъка подкара запотеното и едва поемащо си дъх животно по склона на малък, но стръмен хълм. Наоколо се възцари сиво-зеленикав сумрак, тук-там прошарен с белите петна на снега. На билото на възвишението чакаше херцогът, с изваден меч, останалите се трупаха около него. Арута седеше на коня до баща си, с лице, покрито с капчици пот въпреки студа. Наоколо се трупаха още задъхани коне с изтощени гвардейци. Пъг се успокои, като видя Томас до Кълган и Гардан.
    След като и последният ездач спря, лорд Боррик подвикна:
    — Колко?
    Гардан огледа оцелелите и каза:
    — Загубили сме осемнадесет души, имаме шестима ранени, а всичките мулета и обозът са отнети.
    Боррик кимна.
    — Конете да отдъхнат малко. Скоро ще дойдат.
    — Оставаме ли, татко? — попита Арута.
    Боррик поклати глава.
    — Много са. Поне стотина ни удариха на сечището. — И плю ядосано на земята. — Нанизахме се на тази засада като заек на примка. — Огледа се. — Загубихме почти половината чета.
    — Кои бяха тези? — попита Пъг един от войниците до себе си.
    Войникът го изгледа.
    — Братството на Тъмната пътека, скуайър, Кахуули дано всички на кол да ги набучи. — Призоваваше бога на отмъщението. — Малки орди от тях минават понякога през Зеленото лоно, макар че живеят главно в планините на изток оттук и горе в Северните земи. Тези обаче бяха много повече, отколкото се събират обикновено. Проклет късмет!
    Отнякъде се разнесоха викове и херцогът каза:
    — Идат. Препускай!
    Оцелелите отново се впуснаха в галоп през дърветата пред преследвачите си. Времето сякаш спря. На два пъти недалече от Пъг изкрещяха мъже, но дали от ударилите ги клони, или от прелитащите стрели, Пъг не разбра.
    Отново излязоха на поляна и херцогът даде знак да спрат.
    — Проклети да са дано! Къде сме? — каза Гордън.
    Пъг се огледа. Нямаше никаква представа къде са се озовали спрямо мястото на първоначалната атака и ако се съдеше по израженията на хората около него, и те не знаеха.
    — Трябва да тръгнем на изток, татко, и да си пробием път към планините — каза Арута.
    Боррик кимна, после попита:
    — Но накъде е изток?
    Високите дървета и забуленото небе отказваха да им предложат какъвто и да било ориентир.
    — Един момент, ваша светлост — каза Кълган и затвори очи, после ги отвори и посочи: — Натам. Изток е натам.
    Без да го разпитва, херцогът пришпори коня си в указаната посока, като махна на останалите да го последват. Пъг изпита силно желание да е до някой познат и се опита да се събере отново с Томас, но не можа да си пробие път през гъстата маса конници. Преглътна и си призна, че здравата се е изплашил. Мрачните лица на войниците му показаха, че съвсем не е единственият.
    Още дълго препускаха през мрачните просеки на Зеленото лоно. Всяко ново напредване по спасителния път се придружаваше от екота на виковете на Тъмните братя, които тичаха по следите им. От време на време Пъг мяркаше по някой сивкав силует, който бързо изчезваше сред мрака на дърветата. На гонещите ги дърветата като че ли не пречеха — защо иначе не спираха да ги следват по петите?
    Херцогът още веднъж нареди да спрат, обърна се към Гардан и каза:
    — Близък бой! Разбери къде са. Трябва да починем.
    Гардан посочи трима мъже, които бързо наскачаха от конете си и се затичаха назад по пътя, по който бяха дошли. Издрънча стомана и приглушен вик извести сблъсъка им с първия преследвач.
    — Проклети да са! — изръмжа херцогът. — Подкарали са ни в кръг и целят да ни върнат при основните си сили. Вече се движим повече на север, отколкото на изток.
    Пъг използва възможността да се приближи до Томас. Конете дишаха задъхано и потръпваха, облени в пот. Томас му се усмихна едва-едва, но не каза нищо.
    След няколко минути тримата войници се върнаха на бегом. Запъхтян, единият докладва:
    — Милорд, близо са. Петдесет, ако не и шестдесет.
    — Колко още?
    С чело, плувнало в пот, мъжът отговори:
    — Пет минути, милорд. — И добави с горчив хумор: — Двамата, които убихме, ще ги поспрат, но само толкова.
    — Отдъхваме за миг и потегляме — каза Боррик.
    — Миг или час, има ли разлика? — обади се Арута. — Конете грохнаха. Трябва да останем на място, докато още Братя не се отзоват на призива им.
    Боррик поклати глава.
    — Трябва да се доберем до Ерланд. Той трябва да разбере за идването на цураните.
    Една стрела, бързо последвана от втора, полетя от близките дървета и още един конник рухна. Боррик изрева:
    — Напред!
    Подкараха изтощените коне още по-навътре в леса, после преминаха в ходом, като се озъртаха нащрек за предстояща атака. С помощта на ръчни сигнали херцогът подреди войнишката колона така, че да могат да свърнат към който и да е от двата фланга и при команда да нападнат. От разширените ноздри на конете капеше пяна и Пъг разбра, че скоро ще рухнат.
    — Защо не нападат? — прошепна Томас.
    — Не знам — отвърна Пъг. — Само ни жилят отстрани и отзад.
    Херцогът вдигна ръка и колоната спря. Не се чуваше никакъв звук от преследвачи. Той се обърна и тихо заговори:
    — Може да са ни изгубили. Предай назад да се прегледат конете… — Една стрела профуча над главата му, пропускайки целта само с няколко пръста. — Напред! — изрева той и всички пак пришпориха конете.
    — Милорд, те май искат да не спираме! — извика Гардан.
    Боррик изруга дрезгаво и после прошепна:
    — Кълган, накъде е изток?
    Магьосникът отново затвори очи и Пъг разбра, че точно това заклинание го изморява. Не беше трудно, ако човек си стоеше спокойно, но в това състояние сигурно беше изтощително. Очите на Кълган се отвориха и той посочи на изток. Колоната се бе движела на север.
    — Отново ни изтласкват към главните си сили, татко — каза Арута.
    Боррик извиси глас:
    — Само глупци или малки деца ще тръгнат в тази посока. По моя команда свивате надясно и нападате. — Изчака всички да стиснат здраво оръжието си и се помоли тихо на боговете конете да издържат на още един галоп. После изрева: — Давай!
    Като едно тяло, колоната възви надясно и ездачите пришпориха пръхтящите животни. Откъм дърветата се изсипа порой от стрели, разнесоха се мъжки крясъци и конско цвилене.
    Пъг се сниши под един клон; стискаше отчаяно юздите, меча и щита. Усети, че щитът се изплъзва от изтръпналите му пръсти, и докато се мъчеше с него, конят му забави. Не можеше да накара животното да тича по-бързо и в същото време да се справи с оръжието.
    Рискува да спре за малко, за да оправи снаряжението си, и някакъв шум го накара да се извърне надясно. Само на пет разкрача от него се беше изправил стрелец от Братството на Тъмната пътека. За миг Пъг остана закован на място, също като стрелеца. Приликата му с принца на елфите Калин го порази. Двете раси не се отличаваха почти по нищо, бяха почти с един и същи ръст и телосложение, с изключение на косата и очите. Врагът бе приковал черните си очи в Пъг и спокойно изпъваше лъка си.
    Изумлението на Пъг от това, че се е озовал толкова близо до Тъмния брат, го накара мигновено да забрави защо е спрял. Седеше изтръпнал на седлото и гледаше как стрелецът изпъва лъка, замаян от хладнокръвните движения на ръцете му.
    А после внезапната тревога накара Пъг да се задейства. Изтощеният кон се отзова на паническите му подритвания и подскочи напред. Пъг не видя стрелата, но чу и усети как тя профуча край ухото му, след което отново препускаше в галоп и стрелецът остана назад, докато Пъг догонваше групата на херцога.
    Шумът, надигащ се отпред, го накара да подкара коня още по-бързо, въпреки че бедното животно показваше, че тича със сетни сили.
    Изведнъж се оказа зад някакъв ездач, облечен в цветовете на херцога, и малко след това вече го изпреварваше. Околността стана по-хълмиста и Пъг се зачуди дали не са навлезли в подножията на Сивите кули.
    Конско цвилене го накара да се озърне през рамо. Видя войника, когото беше подминал, тъкмо в момента, в който конят му се сриваше на земята, с разпенени парцали кръв, излизащи от ноздрите му. Пъг и още един от ездачите спряха и конникът възви назад към падналия войник и му подаде ръка да се качи до него, но падналият само поклати глава и плесна здравия кон по задницата, подканяйки го да продължи напред. Беше ясно, че конят на втория войник има сили едва колкото да продължи с един ездач, камо ли с двама. Падналият ездач извади меча си и прониза раненото животно, след което се обърна да посрещне преследващите ги Тъмни братя. Пъг усети, че очите му се просълзиха пред тази храброст. Другият войник извика нещо — момчето не го чу, — след това изведнъж се озова до Пъг и изрева:
    — Напред, скуайър!
    Пъг смуши коня и олюляващото се животно отново затича.
    Отстъпващата колона продължи изтощителния бяг и Пъг си проби път между ездачите, по-близо до херцога. След няколко минути херцогът им даде знак да забавят. Излязоха на ново сечище. Боррик огледа групата си. Сянка на безпомощен гняв премина по лицето му, бързо заменена от изненада. Той вдигна ръка и ездачите притихнаха. Откъм гората ехтяха викове, но някъде отдалече.

    — Нима им избягахме? — с разширени от изненада очи попита Арута.
    Херцогът кимна, заслушан в далечните викове.
    — Засега, изглежда, сме им се изплъзнали. Разполагаме с десет, най-много с петнадесет минути. — Той огледа окаяната си свита. — Да можехме само да намерим къде да се скрием.
    Кълган приближи изтощения си кон до херцога.
    — Милорд, аз може би имам решение, въпреки че е рисковано и може да се окаже фатално.
    — Няма да е по-фатално от това да ги чакаме тук да ни довършат. — отвърна Боррик. — Какъв ти е планът?
    — Имам един амулет, с помощта на който мога да променя времето. Канех се да го съхраня срещу възможна буря в морето, защото се използва еднократно. С него бих могъл да прикрия местонахождението ни. Нека всички отведат конете си в отсрещния край на поляната, близо до онези скали. И да усмирят животните.
    Боррик им заповяда да го направят и всички се преместиха на отсрещния край на поляната. Усмириха изтощените и възбудени коне и след дългия бяг животните притихнаха.
    Бяха се събрали на най-високия участък на откритото, с гръб към гранитната грамада, стърчаща над земята като сив юмрук. От трите им страни теренът се спускаше плавно.
    Кълган започна да обикаля в кръг около плътно събраната група, като мърмореше напевно и развяваше магическия амулет в сложна плетеница във въздуха. Постепенно сивкавата следобедна светлина започна да чезне и около него започна да се сбира мъгла. Отначало под нозете му се появиха само рехави валма, после започнаха да се образуват други, по големи парцали влага, сливайки се в белезникава мътна пелена.
    Скоро въздухът между хората на херцога и линията на дърветата стана гъст и непроницаем. Кълган закрачи все по-бързо и по-бързо, усилвайки жестовете си, и мъглата продължи да се сгъстява и да изпълва сечището с призрачна белота. След няколко минути стана невъзможно да се види на повече от два-три разкрача.
    А Кълган продължаваше да крачи в кръг, вдигайки около себе си още по-гъсти пелени от непрозрачна мъгла. Поляната бавно започна да се обгръща от все по-гъстите валма, предизвикани от монотонния напев на чародея.
    Накрая Кълган спря, обърна се към херцога и прошепна:
    — Всички да запазят пълно мълчание. Ако тъмните елфи тръгнат слепешката през мъглата, наклоненият терен, надявам се, ще ги подведе настрани и те ще закръжат около скалите. Но никой да не помръдва. И най-малкият звук ще ни издаде.
    Всички разбираха, че опасността наближава. Щяха да стоят в центъра на тази лепкава мъгла с надеждата, че Тъмните братя ще ги подминат и ще тръгнат някъде надалеч. Залагаха на всичко или нищо, защото ако успееха да се измъкнат, имаха шанс да се отдалечат в безопасност от това място преди Братството да намери следите им.
    Пъг погледна Томас и прошепна:
    — Добре поне, че тук е скалисто, иначе щяхме да им оставим идеални следи.
    Томас кимна — беше твърде изплашен, за да може да отговори. Гвардеецът до тях даде знак на Пъг да млъкне и скуайърът послушно затвори уста.
    Гардан с неколцина от бойците, заедно с херцога и Арута, заеха позиция най-отпред, с извадено оръжие в случай, че замисълът им се провали. Скоро виковете на Тъмните братя наоколо се усилиха. Кълган стоеше до херцога, мърмореше беззвучно, надигаше нови сивкави валма мъгла и ги отпращаше пред себе си. Пъг знаеше, че мъглата бързо ще се разпространи и ще загърне все по-голяма зона наоколо, докато Кълган продължава да повтаря заклинанието. С всяка следваща минута мъглата щеше да обхваща все повече от Зеленото лоно и за нападателите им щеше да става все по-трудно да ги намерят.
    После усети влага по бузата си и вдигна очи. Беше завалял сняг. Той се огледа с тревога, за да разбере дали пресният сняг няма да разреди мъглата. Взира се напрегнато цяла минута, след което въздъхна облекчено, защото снегът всъщност усилваше прикритието им.
    Наблизо се чуха тихи стъпки. Пъг замръзна, както и всички около него. Нечий глас изврещя дрезгаво на странния език на Братството.
    Пъг изпита силен сърбеж между плешките, но не помръдна, съпротивлявайки се на неприятното усещане. Обърна се предпазливо към Томас. Томас стоеше неподвижен като пън, с ръка на муцуната на коня си, и приличаше на статуя сред мъглата. Като всички останали коне, животното на Томас знаеше, че ръката на устата му е знак да мълчи.
    Прокънтя друг глас и Пъг едва не подскочи. Стори му се, че викащият е съвсем близо. В отговор отекна нов вик, някъде по-отдалече.
    Гардан, който стоеше точно пред Пъг, изведнъж се размърда: бавно коленичи и безшумно постави меча и щита си на земята. Изправи се, също така предпазливо, и извади ножа от колана си. После изведнъж пристъпи напред в мъглата с бързите и плавни движения на котка. Чу се едва доловим звук и Гардан се появи отново.
    Пред него се мяташе смътният силует на един от Тъмните братя. С едната от огромните си ръце Гардан бе стиснал здраво съществото за устата, а с другата го душеше. Пъг осъзна, че сержантът не може да рискува да го пусне за краткия миг, нужен, за да забие ножа си в гърба му. Гардан стисна зъби от болка, когато съществото задраска ръката му с дългите си като на ястреб нокти. Очите му се бяха изцъклили. Гардан стоеше неподвижно, удържайки с неимоверно усилие Тъмния брат над земята, а съществото се мяташе да се измъкне от хватката му. Лицето му почервеня, после стана мораво от ръката на черния гигант, стиснала го за гърлото и изтръгваща от него последния живителен дъх. Кръвта от дращещите нокти на съществото закапа по ръката на Гардан, но якият воин не помръдна. Накрая Тъмният брат увисна и сержантът прекърши гърлото му с последно рязко движение и го пусна безшумно на земята.
    Очите на сержанта се бяха разширили от усилието и той запъхтя тихо, за да си поеме дъх. Обърна се бавно, коленичи, прибра ножа, вдигна меча и щита, изправи се и пак се взря бдително в мъглата.
    Пъг не можеше да изпита нищо друго освен благоговейна възхита към сержанта, но също като останалите трябваше да остане безмълвно на мястото си. Мина време и гласовете започнаха да се чуват все по-далечни — подвикваха си сърдито в безцелното търсене скривалището на бегълците. Накрая настъпи тишина и херцогът прошепна:
    — Подминаха ни. Водете конете. Тръгваме на изток.

    Пъг се огледа в сумрака. Водеха херцог Боррик и принц Арута. Гардан крачеше до Кълган, който все още беше изтощен от заклинанието. Томас крачеше мълчаливо до приятеля си. От петдесетината гвардейци, потеглили с херцога от Крудий, бяха останали едва тринадесет. Само шест от конете бяха оцелели. Когато някой, от тях падаше, ездачът му го доубиваше, стиснал устни.
    Продължиха тътренето си напред — катереха се все по-нагоре по хълмистите подножия на планината. Слънцето беше залязло, но херцогът им бе заповядал да продължат — опасяваше се, че преследвачите могат да се върнат. Мъжете пристъпваха предпазливо по силно пресечения терен, загърнат от нощния мрак. От време на време се чуваха тихите ругатни на мъже, препъващи се по заледените камънаци.
    Пъг вървеше с последни усилия, тялото му бе изтръпнало от умора и студ. Денят сякаш бе продължил цяла вечност и той вече не помнеше кога за последен път бяха спрели да хапнат. Веднъж един от войниците му беше подал мях с вода, но тази единствена глътка се бе превърнала в смътен спомен. Той сграбчи шепа сняг и я напъха в устата си, но топящият се мраз не му донесе голямо облекчение. Снегът се сипеше по-обилно, или поне така му се струваше; не можеше да го види, но усещаше как го бие в лицето, по-гъст и с все по-голяма сила. Студът хапеше злобно и той потръпна под наметалото.
    Шепотът на херцога прокънтя сред мрака като призивен тътен.
    — Спри. Съмнявам се, че обикалят в тази тъмница. Ще починем тук.
    Чу се и шепотът на Арута.
    — Валежът би трябвало да прикрие следите ни до заранта.
    Пъг се смъкна на колене и се загърна с наметалото. Някъде наблизо се чу гласът на Томас.
    — Пъг?
    Той му отвърна тихо:
    — Да?
    Томас тежко се отпусна до него.
    — Мисля, че… — заговори той задъхано, — че никога няма… да мога да помръдна повече.
    Пъг само кимна. Гласът на херцога стигна до ушите му някъде отпред.
    — Никакъв огън.
    — Тази нощ е жестока за студен бивак, ваша светлост — обади се Гардан.
    — Съгласен съм — отговори Боррик, — но тези изчадия на пъкъла са наблизо и един огън ще ги докара с вой към нас. Съберете се един до друг да се топлите, така че никой да не замръзне. Постави охрана и кажи на останалите да поспят. Съмне ли се, искам да се отдалечим колкото може повече от тях.
    Пъг усети притискащите се около него мъжки тела, но заради топлината неудобството не го притесни. Скоро се унесе в накъсана дрямка, стряскайки се начесто сред непрогледната нощ. И неусетно се съмна.

    Още три коня бяха издъхнали през нощта и телата им лежаха замръзнали и почти покрити от снега. Пъг се изправи, със замаяна глава и скован. Потръпна неловко и затропа на място да сгрее изтръпналите си от студа стъпала и да събуди живота във вледененото си и изтощено тяло. Томас също се размърда, събуди се стреснат и се огледа да разбере какво става. Изправи се тромаво и също като Пъг затропа с крака и раздвижи ръце.
    — Никога не съм премръзвал толкова — промърмори той през стиснатите си зъби.
    Пъг се огледа. Бяха се сврели в някаква кухина между големите гранитни канари, голи и сиви, издигащи се на около тридесет стъпки във въздуха недалече от билото по-нагоре. Теренът се издигаше и Пъг забеляза, че горе дърветата оредяват.
    — Хайде — подкани той Томас и се закатери нагоре по скалите.
    — Проклятие! — изруга някой отзад. Пъг и Томас се извърнаха и видяха Гардан, коленичил над неподвижното тяло на един от бой ците. Сержантът вдигна очи към Пъг и каза: — Умрял е през нощта. — После поклати глава и добави: — Получил е рана, а изобщо не е споменал за нея.
    Пъг пресметна; освен самия него, Томас, Кълган, херцога и сина му, бяха останали още само дванадесет войници. Томас вдигна очи към Пъг, който се бе изкачил по-нагоре, и го попита:
    — Къде отиваме?
    Пъг посочи с глава нагоре и отвърна:
    — Да видим какво има оттатък.
    Продължиха да се катерят. Вкочанените им пръсти отказваха да стискат студената скала, но Пъг скоро усети, че усилието сгрява тялото му. Той се пресегна и се улови за ръба, издърпа се и зачака Томас.
    Томас се добра до билото, тежко задъхан, погледна над рамото на Пъг и промълви:
    — О, слава на боговете!
    Пред очите им величествено се издигаха високите ридове на Сивите кули. Слънцето зад тях тъкмо изгряваше, хвърляйки розови и златисти отблясъци по северните страни на каменните шпилове, докато западните им страни все още оставаха загърнати в тъмно-синкав мрак. Небето се беше прояснило и снегът бе спрял. Накъдето и да се обърнеха, всичко лежеше притихнало и загърнато в бяло.
    Пъг махна с ръка на Гардан. Сержантът се приближи до подножието на скалите, изкатери се няколко разкрача и тихо подвикна:
    — Какво има?
    — Сивите кули! — отвърна му Пъг. — На не повече от пет мили оттук.
    Гардан махна на момчетата да се върнат и те се смъкнаха, пуснаха се последните няколко стъпки и тупнаха на земята. Сега, видели с очите си крайната цел, се чувстваха възродени. Двамата се приближиха до Гардан, който обсъждаше положението с херцога. Арута и Кълган. Боррик говореше тихо, но думите му се чуваха ясно в свежия и мразовит утринен въздух.
    — Вземете каквото е останало от мъртвите животни и го разделете на хората. Доведете останалите коне, но никой няма да язди. Няма смисъл да прикриваме животните, защото бездруго ще оставим следи.
    Гардан отдаде чест и започна да обикаля войниците. Те се пръснаха наоколо по двойки или поединично и заоглеждаха за преследвачи. Боррик се обърна към Кълган.
    — Имаш ли някаква представа накъде може да е Южният проход?
    — Ще се опитам да използвам магическото си зрение, милорд. — Кълган се съсредоточи и Пъг започна да следи действията му много внимателно, тъй като способността да вижда с умствения си взор беше едно от вълшебните умения, които му убягваха по време на обучението. Наподобяваше използването на кристала, но не беше толкова образно, по-скоро впечатление за местонахождението на нещо спрямо заклинателя. След няколко минути мълчание Кълган промълви: — Не мога да кажа, ваша светлост. Ако не бях тук за първи път, тогава може би, но така не мога да усетя накъде е.
    Боррик кимна.
    — Жалко, че Дълголъкия не е тук. Той познава местността. — Обърна се на изток, сякаш виждаше Сивите кули зад извисяващия се пред тях рид. — Всички върхове наоколо си приличат.
    Арута каза:
    — Татко, защо не на север?
    Боррик леко се усмихна на логиката на Арута.
    — Да. Ако проходът е на север, все още ще можем да го преминем преди да е станал непроходим. Прехвърлим ли ридовете, на изток ще е по-топло… поне така е обичайно по това време на годината. Би трябвало да можем да стигнем до Бордон. А ако се окажем северно от прохода, тогава вероятно ще се доберем до владенията на джуджетата. Те ще ни подслонят и може би ще ни покажат друг път на изток. — Огледа измъчената група. — С трите живи коня и стопен сняг за вода, би трябвало да оцелеем още седмица. — После вдигна очи към небето. — Стига времето да се задържи така.
    — Би трябвало да се задържи още два-три дни — каза Кълган. — За повече не мога да предскажа.
    Откъм дърветата, дълбоко сред горите долу, отекна далечен вик. Боррик погледна Гардан и попита:
    — Сержант, на какво разстояние са според теб?
    Гардан се вслуша.
    — Трудно е да се каже, милорд. На една-две мили, може би малко повече. Гората разнася странно звуците, още повече в студа.
    — Събирай мъжете — каза Боррик. — Тръгваме веднага.

    Пръстите на Пъг кървяха през съдраните ръкавици. При всяка възможност през деня херцогът ги караше да продължават през скалите, за да се задържат на разстояние от гонещото ги Тъмно братство. На всеки час назад се изпращаха бойци да утъпчат лъжливи следи и да пометат собствените им с чуловете, взети от умрелите коне, с други думи — да прикрият дирите им колкото може.
    Стояха в края на открит участък, кръг от голи скали, очертан от всички страни от редки борове и трепетлики. Докато се придвижваха все по-нагоре, дърветата все повече оредяваха. От призори бяха поели на североизток, следвайки веригата назъбени скалисти хълмове към Сивите кули, но за отчаяние на Пъг височините си оставаха все така далечни.
    Слънцето висеше над главите им, но Пъг почти не усещаше топлината му, защото откъм висините на Сивите кули духаше пронизващ вятър. Чу гласа на Кълган някъде зад себе си.
    — Докато вятърът е от североизток, сняг няма да вали, тъй като по върховете няма влага. Но смени ли се вятърът и задуха ли от юг северозапад, откъм Безкрайното море, ще завали.
    — Кълган, и уроци ли трябва да слушаме сега? — изпъшка Пъг.
    Неколцина от мъжете се разсмяха и за малко мрачното напрежение от последните два дни спадна. Стигнаха до един широк равен участък преди поредното изкачване и херцогът заповяда почивка.
    — Запалете огън и насечете едно животно. Ще изчакаме тук ариергарда.
    Гардан бързо изпрати хора да съберат дърва из гората и един да отведе двете останали животни по-настрана. Измъчените до предела коне бяха с набити крака, изтощени и гладни, и въпреки че бяха добре обучени за трудности, Гардан не искаше да останат близо до миризмата на кръв.
    Избраният за жертва кон зацвили отчаяно, после изведнъж притихна и когато огньовете бяха запалени, войниците поставиха късовете месо върху жарта. Скоро миризмата на печено изпълни въздуха. Въпреки първоначалното си отвращение Пъг усети, че устата му се напълни със слюнка. След малко му подадоха пръчка с набучено на нея парче полуизпечен черен дроб и той го погълна с вълчи глад. Недалече от него Томас се справяше с порядъчно голямо цвъртящо парче от бута.
    След като привършиха яденето, все още топлите късове месо бяха загърнати в ивици разкъсани одеяла и бяха разпределени между мъжете.
    Пъг и Томас седнаха до Кълган, а Гардан отиде при херцога.
    — Милорд, ариергардът се забави.
    Боррик кимна.
    — Знам. Трябваше да се върнат преди половин час. — Загледа се надолу по склона към огромния, обгърнат в мъгла лес. — Ще изчакаме още пет минути и тръгваме.
    Зачакаха мълчаливо, но войниците така и не се завърнаха. Гардан се разпореди:
    — Е, момци. Да тръгваме.
    Мъжете се подредиха в плътна колона зад херцога и Кълган, като момчетата останаха най-отзад. Пъг преброи. Останали бяха само десетима мъже.

    Два дни по-късно ветровете ги връхлетяха с вой като ледени кинжали, раздиращи оголена плът. Тътреха се бавно на север, загърнати плътно в наметалата и превити на две под порива на вятъра. Разкъсали бяха дрипи и ги бяха увили около ботушите в напразно усилие да предпазят краката си от хапещия мраз. Пъг напразно се мъчеше да предпази клепачите си да не се вледенят, но свирепият вятър насълзяваше очите му и капките бързо замръзваха, замъглявайки гледката.
    Той едва долови гласа на Кълган, надмогнал вихъра.
    — Милорд, иде буря. Трябва да намерим подслон, иначе загиваме.
    Херцогът кимна и даде знак на двама от мъжете да продължат по-бързо напред и да потърсят подслон. Двамата се запрепъваха напред малко по-бързо от останалите, но все пак доблестно влагаха последните си сили да изпълнят задачата.
    Откъм северозапад започнаха да се трупат облаци и небето потъмня.
    — Колко ни остава, Кълган? — чу се гласът на херцога, приглушен от пищящия вятър.
    Магьосникът махна с ръка над главата си; вятърът развя косата и брадата, разкривайки високото му чело.
    — Най-много час.
    Херцогът кимна и отново подкани мъжете да продължат.
    Тъжен звук, наподобяващ човешки стон, разкъса воя на вихъра и един от войниците извика, че последният кон е паднал. Боррик спря, изруга и нареди да го насекат колкото може по-бързо. Войниците изкормиха издъхналото животно и все още димящите късове месо бяха разрязани, вледенявайки се там, където ги хвърляха преди да са успели да ги увият. След като привършиха, месото бе разделено между хората.
    — Ако не намерим подслон, ще запалим огън и ще изпечем месото — извика херцогът.
    Пъг си добави наум, че ако не намерят подслон, месото няма да им е от никаква полза. Продължиха напред.
    Скоро след това двамата бойци се върнаха и съобщиха за някаква пещера, намираща се само на четвърт миля напред. Херцогът им заповяда да водят.
    Заваля сняг и вятърът започна да го навява. Небето вече съвсем бе потъмняло и се виждаше на не повече от неколкостотин стъпки. Пъг се замая и му трябваше огромно усилие, за да измъква краката си от дълбокия сняг. Ръцете му изтръпнаха и той се зачуди дали вече не замръзва.
    Томас изглеждаше малко по-добре, защото по рождение си беше по-здрав, но и той бе така изтощен, че не можеше да говори.
    Изведнъж Пъг се озова по лице в снега, стана му странно топло и го унесе на сън. Томас коленичи до падналия чирак на магьосника, разтърси го и почти изпадналото в несвяст момче изстена.
    — Ставай — изрева Томас в ухото му. — Още мъничко остава.
    Пъг се надигна с усилие, подкрепян от Томас и един от войниците. Томас даде знак на войника, че ще се погрижи сам за приятеля си. Войникът кимна, но остана наблизо. Томас охлаби един от ремъците, с които бе овързал одеялото до тялото си, завърза единия му край за колана на Пъг и го поведе, по-скоро го затегли напред.
    Момчетата последваха боеца, който им бе помогнал, заобиколиха една камара скали и се озоваха пред входа на пещера. Пристъпиха с олюляване няколкото крачки навътре в тихия и мрачен уют на заслона и рухнаха на каменния под. В сравнение с пронизващия вятър навън пещерата им се стори топла и грохнали от изтощение, те се унесоха в сън.

    Пъг се събуди от миризмата на печеното конско. Надигна се и видя, че отвън, оттатък огъня, е тъмно. Наблизо лежаха струпани сухи дървета и клони, а неколцина мъже грижливо поддържаха огъня. Други клечаха наоколо и обръщаха цвърчащите късове месо. Пъг сви пръсти и разбра, че са болезнено изтръпнали, но след като свали разкъсаните си ръкавици, се увери, че не са премръзнали. Сбута Томас да се събуди и другото момче се надигна на лакти и примижа от светлината на пламъците.
    Гардан стоеше от другата страна на огъня и говореше с един от гвардейците. Херцогът седеше наблизо, увлечен в тих разговор със сина си и Кълган. Зад Гардан и войника Пъг не можа да види нищо друго освен непрогледен мрак. Не можеше да си спомни по кое време на деня бяха намерили пещерата, но по всичко личеше, че двамата с Томас бяха спали часове.
    Кълган ги видя, че се размърдаха, и се приближи до тях.
    — Как сме? — попита ги старият маг с тревога. Момчетата го увериха, че са добре, доколкото бе възможно след преживяното. По настояване на Кълган Пъг и Томас събуха ботушите си и магът остана доволен, че не са премръзнали, въпреки че един от войниците според думите му не бе имал техния късмет.
    — Колко сме спали? — попита Пъг.
    — Цялата нощ и през целия ден — каза с въздишка магьосникът.
    Чак сега Пъг забеляза, че е свършена много работа. Освен че бяха събрани дърва за огрев, двамата с Томас бяха завити с няколко одеяла. Два хванати с примка заека висяха край входа на пещерата.
    — Можехте да ни събудите — каза Пъг с нотка на съжаление.
    Кълган поклати глава.
    — Херцогът все едно нямаше да позволи да тръгнем преди да е отминала бурята, а тя спря само преди два часа. Във всеки случай вие с Томас не бяхте единствените съсипани от умора. Съмнявам се, че и най-сърцатият войник щеше да може да измине повече от пет мили само след една нощ почивка. Херцогът ще реши утре. Предполагам, че тогава ще тръгнем, ако времето се задържи спокойно.
    Кълган стана, даде знак на момчетата да поспят още, ако могат, и се върна при херцога. Пъг се изненада, че след като беше спал цяло денонощие, отново се чувства уморен, но реши, че е по-добре преди да се опита да заспи, най-напред да си понапълни стомаха. Томас кимна на неизречения му въпрос и двамата се примъкнаха до огъня. Един от войниците им подаде горещи мръвки.
    Момчетата се нахвърлиха лакомо върху храната и след като я изгълтаха, опряха гърбове на една от стените на голямата кухина. Пъг понечи да заговори Томас, но вниманието му внезапно бе привлечено от стоящия при входа на пещерата войник. На лицето на мъжа, който говореше със сержант Гардан, се изписа странно изражение, а после коленете му омекнаха и той се олюля. Гардан посегна да го задържи, но не успя — войникът се свлече на пода. От хълбока му стърчеше стрела.
    Времето като че ли спря за миг, след което Гардан изрева:
    — Нападат ни!
    Отвън се чу пронизителен вой и в осветените очертания на входа изникна някаква фигура, прескочи отрупаните там бодливи храсталаци и хукна към огъня, като събори войника, който печеше месото. Спря точно пред момчетата. Съществото беше загърнато в кожи от главата до петите. В едната си ръка държеше малък очукан щит, а в другата — закривен меч.
    Пъг замръзна. Съществото оглеждаше хората в пещерата с очи, святкащи от отражението на пламъците, и с хищно оголени зъби. Подготовката на Томас обаче си каза думата и мечът, който бе мъкнал упорито в дългия поход, излезе от ножницата мигновено. Съществото се извърна и се хвърли към Пъг, който се изтъркули настрани да отбегне удара. Кривият меч изкънтя в каменния под, а Томас се метна напред й непохватно заби оръжието си в гърдите на съществото. То се срина на колене и захърка от изпълнилата дробовете му кръв, след което падна по очи.
    Нови нападатели нахълтаха със скокове в пещерата и мъжете на Крудий ги посрещнаха. Заехтяха клетви и ругатни, дрънченето на стомана заеча из сводестата кухина на пещерата. Гвардейци и нападатели се озоваха лице в лице, без да могат да пристъпят повече от две-три стъпки. Някои от хората на херцога хвърлиха мечовете и измъкнаха от коланите си ками — те бяха по-подходящи за бой отблизо.
    Пъг грабна меча си и се озърна трескаво, но никой не го нападаше. На светлината на танцуващите пламъци забеляза, че нападателите са по-малко от войниците, и когато по двама-трима от воините на Крудий се счепкаха с всеки от нахлулите, враговете скоро се оказаха тръшнати избити по пода.
    В пещерата изведнъж настъпи тишина, сред която се чуваше само тежкото дишане на войниците. Пъг видя, че е паднал само един от мъжете — поразеният от стрелата в началото. Още неколцина се оказаха леко ранени. Кълган сновеше между хората и оглеждаше раните им. После подвикна на херцога:
    — Ваша светлост, нямаме сериозно пострадали.
    Пъг погледна мъртвите същества. Шест от тях лежаха проснати на пода на пещерата. Бяха по-дребни от хората, но не много. Скосените им чела над гъстите вежди бяха покрити с гъста черна козина. Синкаво-зеленикавата им кожа беше гладка, с изключение на единия, на чиито бузи беше наболо нещо като младежка брада. Очите им, изцъклени от смъртта, бяха огромни и кръгли, с черни зеници, обкръжени от жълто. Всички бяха издъхнали със зверски усмивки, показващи дълги хищни зъби.
    Пъг пристъпи до Гардан, който се взираше в мрака отвън за нови нападатели.
    — Какви са тези, сержанте?
    — Таласъми, Пъг. Макар че не мога да си обясня какво търсят тук, толкова далече от обичайните им свърталища.
    Херцогът застана до него и каза:
    — Само половин дузина, Гардан. Не бях чувал досега таласъми да нападат въоръжени мъже, освен при явно превъзходство. Това си беше чисто самоубийство.
    — Милорд, вижте това — отекна викът на Кълган, който се бе навел над тялото на един от таласъмите. Беше издърпал нагоре мръсната кожена дреха на съществото и сочеше зле превързаната дълга и дълбока прорезна рана през гърдите му. — Това не е от нас. Получил я е преди три-четири дни и зараства лошо.
    Бойците огледаха останалите трупове и докладваха, че три от тях също са със скорошни рани. Едното същество беше със счупена ръка и се бе сражавало без щит.
    — Ваша светлост, те са без броня — каза Гардан. — Само с оръжие в ръцете. — Посочи един от мъртвите таласъми с преметнат през рамо лък и празен колчан. — Имали са само една стрела, с която улучиха Даниел.
    Арута огледа труповете.
    — Това беше лудост. Безнадеждна лудост.
    — Да, ваше височество — каза Кълган. — Безнадеждна лудост. Били са изтощени от битка, премръзнали и прегладнели. Миризмата на печеното месо ги е подлудила. Ако може да се съди по външността им, бих казал, че не са яли от дълго време. Решили са да заложат всичко на една последна яростна атака, вместо да ни гледат как ядем, докато те измръзват до смърт.
    Боррик отново погледна таласъмите, след което нареди на хората си да извлекат труповете извън пещерата. После, без да се обръща конкретно към някого, промълви:
    — Но с кого ли са се били?
    — С Братството? — предположи Пъг.
    Боррик поклати глава.
    — И те са същества от Братството, или поне когато не се съюзят срещу нас, се държат настрани едни от други. Не, бил е някой друг.
    Томас пристъпи до входа и се огледа. Беше му по-неловко да говори на херцога от Пъг, но най-накрая промълви:
    — Милорд, а джуджетата?
    Боррик кимна.
    — Ако е имало някое нападение на джуджета над близко село на таласъми, това би обяснило защо са невъоръжени и без провизии. Награбили са първото оръжие, което им е попаднало подръка, за да си пробият път, и са побягнали при първата възможност. Да, навярно са били дребосъците.
    Двамата войници, които бяха изнесли труповете навън в снега, се върнаха тичешком в пещерата.
    — Ваша светлост — докладва запъхтян единият, — чухме шум сред дърветата. Някой иде насам.
    Боррик се обърна към останалите.
    — Готови!
    Всички мъже в пещерата стиснаха оръжията си и се приготвиха за отпор. Скоро всички чуха скърцащи в заледения сняг стъпки. Пъг здраво стискаше меча и с мъка потискаше тревогата си.
    Изведнъж онези отвън спряха и шумът от стъпките секна. После се чу скърцането на един-единствен чифт ботуши, пристъпващи все по-наблизо. В тъмния кръг на входа изникна фигура. Пъг се надигна на пръсти да погледне над главите на войниците, а херцогът подвикна:
    — Кой иде при нас в нощта?
    Ниска фигура, не повече от пет стъпки висока, отметна качулката на наметалото си и разкри метален шлем, надянат над гъста кафява коса. Две искрящи зелени очи отразиха светлината на пламъците. Тежки ръждивочервени вежди се събираха под ъгъл над големия извит нос. Фигурата огледа групата, след което даде знак на онези зад себе си. Още силуети изникнаха от мрака и Пъг пристъпи напред да види по-добре, последван от Томас. Видяха, че последните от новопристигналите водят мулета.
    Херцогът и войниците видимо се успокоиха, а Томас възкликна:
    — Но това са джуджета!
    Неколцина от гвардейците се разсмяха, както и най-близкото джудже, което изгледа насмешливо Томас и каза:
    — А ти какво очакваше, момче? Някоя красива дриада да дойде и да ти попее ли?
    Водачът на джуджетата пристъпи на светлината на пламъците, спря пред херцога и каза:
    — По гербовете ви виждам, че сте хора от Крудий. — Удари се по гърдите и заяви официално: — Аз съм височайшият Долган, вождът на село Калдара и боен главатар на народа на джуджетата на Сивите кули. — Извади лула изпод дългата брада, падаща над колана му, напълни я и огледа всички в пещерата. После, вече не толкова официално, добави: — Е, какво в името на боговете е довело вашата толкова окаяна чета от високия народ в това студено и затънтено място?

Глава 9
Мак Мордайн Кадал

    Джуджетата стояха на стража.
    Пъг и останалите от Крудий седяха около топлия огън и лакомо поглъщаха храната, предложена им от събратята на Долган. До огнището къкреше котле с яхния. Горещите, изпечени в жарта питки с хрупкава дебела кора, под която се виждаше тъмната, обилно подсладена с мед среда, бързо бяха излапани. Пушената риба, измъкната от дисагите на товарните животни на джуджетата, беше добре дошла промяна след еднообразното конско през последните няколко дни.
    Пъг вдигна очи от мястото си до Томас, който лакомо довършваше третата си порция хляб и яхния, и загледа джуджетата, разшетали се енергично из пещерата. Повечето бяха излезли навън, тъй като бяха по-навикнали на студа от човеците. Две се грижеха за ранения войник, който, оказа се, щеше да оживее, докато други двама дребосъци поднасяха топла храна на хората на херцога, а трети пълнеше купи с ейл от голям мях.
    Дребосъците бяха четиридесет. До вожда им седяха двамата му сина — Вейлин, по-големият, и Удел. И двамата удивително приличаха на баща си, въпреки че Удел изглеждаше по-тъмен, тъй като косата му бе по-скоро черна, отколкото рижа. И двамата изглеждаха кротки в сравнение с баща си, който жестикулираше енергично с лула в едната си ръка и купа с ейл в другата, докато говореше с херцога.
    Оказа се, че джуджетата са излезли на нещо като патрул по краищата на леса, въпреки че Пъг остана с впечатлението, че един патрул толкова далече от селата им е нещо необичайно. Бяха се натъкнали на следите на таласъмите, нападнали хората малко преди да ги настигнат — иначе нямало да забележат групата на херцога, тъй като нощната буря беше скрила човешките следи.
    — Помня ви, лорд Боррик — каза Долган и отпи от ейла си, — макар че бяхте почти бебе, когато за последен път гостувах в Крудий. Пирувах с баща ви. Добра трапеза предложи.
    — Ако ни гостувате отново в Крудий, Долган, надявам се, че и моята трапеза ще ви задоволи не по-малко.
    Поговориха за целта на херцога и повечето време Долган слушаше мълчаливо, потънал в размисъл. Изведнъж той погледна загасналата си лула, въздъхна примирено и я остави настрана, но видя, че Кълган извади своята и започна да изпуска прилични валма дим.
    — Дали ще се намери у вас малко табак за още една лулица, чародеецо? — Изрече го с дълбоко и басово боботене, каквото докарваха джуджетата, щом заговореха на кралската реч.
    Кълган извади кесията си с табак и я подаде на джуджето.
    — За щастие — каза Кълган, — лулата и кесията са двете неща, които кътам със себе си, каквото и да ме сполети. Мога да преживея загубата на другите си вещи — въпреки че ми е мъчно за двете изгубени книги, — но да понеса каквото и да е премеждие без утехата на лулата е немислимо.
    — Тъй де — съгласи се джуджето, докато разпалваше своята. — Виж, тука сте много прав. Освен есенния ейл и близостта на любимата ми жена, или някоя хубава битка, разбира се — нищо не може да замени лулата, ако държиш да изпиташ истинско удоволствие. — Той дръпна продължително и издуха голям облак дим, за да подчертае мисълта си. Набръчканото му лице посърна унило и вождът промълви: — А сега по същество за вестите, които ни носите. Това, което разправяте, е странно, но обяснява някои от загадките, с които си блъскаме главите от известно време.
    — Какви загадки? — попита Боррик.
    Долган посочи с лулата към входа на пещерата.
    — Както вече ви казахме, напоследък се налага да обикаляме наоколо. Това е новост, защото в последните години в земите по границите на нашите мини и ферми не е имало неприятности. — Той се усмихна. — Понякога по някоя шайка особено дръзки разбойници или моредел, Тъмното братство, както вие ги наричате, или някое особено тъпо племе таласъми ни обезпокоява за малко. Но повечето време тук си е мирно и кротко.
    — Но напоследък взе да става напечено — продължи джуджето. — Преди около месец или малко повече започнахме да забелязваме следи на моредел и таласъми от селищата им северно от нас. Изпратихме няколко момци да разузнаят. Те завариха цели села изоставени, както на таласъми, така и на моредел. Някои бяха ограбени, но други си стояха запуснати, без никакви следи от бедствие. Не е нужно да обяснявам, че разбягването на тези нещастни същества отродните им краища ни създаде големи грижи. Нашите села са по по-високите морави и плата, така че не смеят да ни нападат, но по пътя си налитат на стадата ни в по-ниските клисури. Затуй сега изпращаме патрули по склоновете на планината. Сега, след като падна и зимата, сме загрижени за най-ниските морави и трябва да сме много бдителни. Най-вероятно, вашите вестоносци не са стигнали до селата ни поради големия брой моредел и таласъми, бягащи през планините надолу в лесовете. Сега поне имаме някаква представа какво причинява това преселение.
    Херцогът кимна:
    — Цураните.
    Долган се замисли за миг, а Арута каза:
    — Тогава са дошли тук със сила.
    Боррик изгледа сина си въпросително, а Долган се изкиска и каза:
    — Умен момък си имате, лорд Боррик. — Кимна замислено и добави: — Тъй, принце. Тука са дошли те, и със сила. Колкото и гнусни твари да са, моредел ги бива в бойния занаят. — Той отново замълча, после потупа чашката на лулата си и каза: — Ние, народът на джуджетата, не се славим като най-добрите воини на Запада току-тъй, но четта ни не стига, да се опрем на все повече безпокоящите ни съседи. За да се спре толкова голяма напираща напаст, ще ни трябва голяма сила от мъже, добре въоръжени и осигурени с провизии.
    Кълган вметна:
    — Бих дал всичко, за да разбера как са стигнали до тези планини.
    — А аз по-скоро бих искал да разбера колко са на брой — каза херцогът.
    Долган напълни отново лулата си и след като я запали, се загледа умислено в пламъците на отъня. Вейлин и Удел си закимаха и Вейлин каза:
    — Лорд Боррик, трябва да са около пет хиляди.
    Преди сепнатият херцог да успее да отвърне, Долган се измъкна от унеса си, избоботи люта ругатня и каза:
    — Поне десет хиляди. — Извърна се, изгледа херцога, чието изражение явно показваше, че не разбира думите му, и добави: — Търсили сме какво ли не обяснение за това преселване, освен нашествие. Чума, вътрешни войни между ордите, напаст по посевите им и глад. Но за нашественическа армия от чуждоземци не бяхме и помисляли. Вижте сега. Според броя на опразнените селища предполагаме, че няколко хиляди таласъми и моредел са се спуснали към Зеленото лоно. Някои от тези селца представляват шепа колиби, които само двете ми момчета тука могат да завземат без чужда помощ. Но други са защитени с укрепления и с по сто, двеста воини, пазещи палисадата. Помели са дузина такива за малко повече от месец. Колцина мъже според вас са нужни, за да извършат такова дело, лорд Боррик?
    За пръв път, откакто се помнеше, Пъг долови страх, изписан на лицето на херцога. Боррик се наведе напред, опря ръка на коляното си и заговори:
    — Имаме хиляда и петстотин мъже в Крудий, като се смятат и онези в гарнизоните по границата. Мога да призова още по осемстотин или хиляда от гарнизоните в Каре и Тулан, макар че ако го направя, ще ги оголя съвсем. Наборът от селата и градчетата не наброява повече от хиляда и повечето от тях ще са стари ветерани от обсадата на Каре или млади момчета без опит.
    Арута, който изглеждаше също толкова мрачен, колкото баща си, каза:
    — Четири хиляди и петстотин извън пределите, с едната третина несигурна, срещу армия от десет хиляди.
    Удел погледна баща си, после лорд Боррик.
    — Татко ми не се хвали всуе е уменията ни, нито с тези на моредел, ваша светлост. Дали са пет, или десет хиляди, трябва да са силни и много опитни воини, за да прогонят враговете на нашата кръв толкова бързо.
    — Тъй че според мен — каза Долган, — най-добре ще е да известите по-големия си син и васалните си барони, като им кажете да останат в безопасност зад стените на вашите замъци, а вие да побързате за Крондор. Ще са нужни всичките войски на Запада, за да удържат тези новодошли в земите ни през пролетта.
    — Наистина ли е толкова зле? — изведнъж изтърси Томас. — После сведе очи смутен, че е прекъснал разговора. — Моля да ме извините, милорд.
    Боррик махна с ръка.
    — Възможно е да втъкаваме многото нишки на страха си в по-голямо пано, отколкото е в действителност, но добрият войн се готви за най-лошото, Томас. Долган е прав. Трябва да включа и помощта на принца. — Херцогът погледна Долган. — Но за да призова армиите на Запада на оръжие, трябва да стигна до Кондор.
    — Южният проход е затворен, а собствениците на вашите човешки кораби са твърде разумни, за да се осмелят да тръгнат през Тъмните протоци зиме — отвърна Долган. — Но има и друг път, въпреки че е труден. В тези планини има мини — древни тунели под Сивите кули. Голяма част от тях са прокопани от моя народ, в търсене на желязо и злато. Някои са естествени, възникнали при появата на планините. А други са се намирали тук още когато народът ми за пръв път е дошъл по тези планини, прокопани от боговете само знаят кого. Има една мина, която преминава изцяло под планините и излиза от другата страна на веригата, само на един ден преход от пътя за Бордон. Ще отнеме два дни, за да се премине, но може да е опасно.
    Братята джуджета погледнаха баща си и Вейлин възкликна:
    — Татко, Мак Мордайн Кадал?
    Долган кимна.
    — Тъй де. Изоставената мина на дядо ми и на неговия баща. — Обърна се към херцога. — Прокопали сме много мили тунели под планината и някои се свързват с древните проходи, за които ви споменах. Съществуват мрачни и странни оказания за Мак Мордайн Кадал, защото тя се свързва с тези стари проходи. Много джуджета са дръзвали да навлязат дълбоко в старите мини в търсене на легендарни съкровища и повечето са се завръщали. Но и много не са се върнали. Държи ли по пътеката, едно джудже никога не може да изгуби пътя си назад, така че не са се загубили при търсенето. Нещо трябва да ги е нападнало. Казвам ви всичко това, за да сме наясно, но ако се придържаме по проходите, изкопани от моите прадеди, рискът не би трябвало да е голям.
    — „Ние“ ли, приятелю? — попита херцогът.
    Долган се ухили.
    — Ако просто ви покажа пътя и ви оставя, ще се изгубите безнадеждно след по-малко от час. Не, не държа да ходя чак до Риланон, за да обяснявам на вашия крал как съм успял да загубя един от най-добрите му херцози. Ще ви преведа драговолно, лорд Боррик… е, срещу малка цена. — Той намигна на Пъг и Томас и довърши. — Да речем, кесия с табак и един хубав пир в Крудий.
    Настроението на херцога се пооправи и той отвърна с усмивка:
    — Готово. Прибавете и нашите благодарности, Долган.
    Джуджето се обърна към синовете си.
    — Удел, ти взимаш половината чета и едно от мулетата, както и болните и ранените от хората на херцога, които не могат да продължат. Върнете ги до замъка на Крудий. Има един рог мастило и паче перо с къс пергамент някъде из багажа. Намери го за негова светлост, за да прати указанията на хората си. Вейлин, ти връщаш нашите събратя в Калдара, после ще разгласиш вестта из селата, преди да са връхлетели зимните виелици. Дойде ли пролетта, дребосъците на Сивите кули се вдигаме на война.
    Долган погледна Боррик.
    — Никой досега не е завладявал планинските ни села, откакто се помни народът на джуджетата. И много ще се разлютим, ако някой се опита. Джуджетата ще се сражават на страната на Кралството, ваща светлост. Вие отдавна сте наши приятели, търгувате честно и ни помагате, когато ви помолим. А ние никога не сме бягали от битки, щом ни призоват.
    — А Камен връх? — подхвърли Арута.
    Долган се изсмя.
    — Благодаря на негово височество, че ме подсети. Старият Хартрън и клановете му много ще се ядосат, ако стане някоя добра битка и не са поканени. Ще пратя бегачи и до Камен връх.
    Пъг и Томас погледаха как херцогът пише депешите си до Луам и Фанън, но след това пълните им стомаси ги приспаха, въпреки дългия сън преди. Джуджетата им заеха дебели наметала, с които двете момчета застлаха купа борови клонки и си нагласиха удобни постели. От време на време Пъг се събуждаше от дълбокия сън и чуваше тихите гласове на събеседниците край топлия огън. Неведнъж чу името „Мак Мордайн Кадал“.

    Долган водеше групата на херцога по скалистите склонове на Сивите кули. Бяха тръгнали още призори, като синовете на дребничкия вожд поеха всеки в своята посока с хората си. Долган крачеше пред херцога и сина му, следваха ги пухтящият Кълган и момчетата. Петима крудийски гвардейци, които все още имаха сили да продължат, крачеха най-отзад под командата на сержант Гардан, повели две мулета. Пъг, който крачеше зад запъхтения магьосник, му подхвърли:
    — Кълган, поискай почивка. Всички сме изморени.
    — Не, момчето ми, ще се справим — отвърна магът. — Влезем ли в мините, ще продължим по-бавно, а скоро ще стигнем.
    Томас изгледа набитата фигура на Долган, който крачеше в челото на групата. Късите му крака стъпваха с уверена и отривиста походка.
    — Този никога ли не се уморява?
    Кълган поклати глава.
    — Народът на джуджетата се слави с издръжливостта си. В битката за цитаделата на Каре, когато замъкът бил почти завзет от Тъмното братство, джуджетата от Камен връх и Сиви кули пристигнали в марш на помощ на обсадените. Вестоносец им донесъл за неизбежното падане на замъка и джуджетата тичали непрекъснато цял ден, през нощта и половината на следващия ден, за да нападнат Братството откъм тила, без ни най-малко да отслабят способността си да водят бой. Братството било съкрушено и никога повече не могло да се събере под ръководството на един водач. — Той млъкна задъхан. — В оценката на Долган за помощта от страна на джуджетата нямаше и капка самохвалство, защото те несъмнено са най-добрите воини на Запада. Макар да са по-малобройни от хората, само планинските хадати могат донякъде да се сравняват с тях в битки по планините.
    Пъг и Томас започнаха да гледат с уважение крачещия бодро напред дребосък. Въпреки отривистата скорост, снощната храна и сутрешната закуска бяха възстановили кипящата енергия на момчетата и не им се налагаше да полагат голямо усилие, за да не изостанат.
    Стигнаха до обраслия с храсталаци вход на рудника. Войниците разчистиха пътя и откриха широк нисък тунел. Долган се обърна към малобройната група.
    — Може да ви се наложи да се поснишите по малко тук-там, но джуджетата рудничари са превеждали оттук много мулета. Би трябвало да е достатъчно широко.
    Пъг се усмихна. Джуджетата се бяха оказали по-високи, отколкото си ги беше представял от приказките, със среден ръст около четири до пет стъпки. Освен че бяха късокраки и с широки рамене, почти не се отличаваха от хората. Щеше да е тесничко за херцога и Гардан, но самият Пъг беше само с няколко пръста по-висок от джуджето, така че нямаше да му е трудно.
    Херцогът нареди да запалят факли и когато групата бе готова, Долган ги поведе навътре в мината. Щом навлязоха в мрачния тунел, джуджето каза:
    — Стойте нащрек, защото само боговете знаят какво обитава в тези тунели. Не би трябвало да си имаме неприятности, но трябва да сме предпазливи.
    Пъг тръгна напред и след като мракът го обгърна, погледна през рамо. Видя силуета на Гардан, очертан на смътната светлина откъм входа. За миг си помисли за Карлайн и Роланд, после се зачуди как ли изглежда тя сега, оказала се така изведнъж толкова далече от него, и колко безразличен е той самият към домогванията на съперника си. Поклати глава и погледът му отново се насочи към тъмния тунел отпред.

    Тунелите бяха влажни. От време на време подминаваха някое разклонение наляво или надясно. Пъг надничаше във всяко от тях, но мракът ги поглъщаше бързо. Факлите хвърляха треперливи сенки по стените, които сякаш се уширяваха и стесняваха, таванът също или се спускаше, или се издигаше. На няколко места се наложи да придърпат главите на мулетата надолу, но в по-голямата част на прехода пространството беше достатъчно.
    Пъг чу мърморенето на крачещия пред него Томас:
    — Не бих тръгнал сам на разходка тук; загубих всякакво чувство за посока. — Пъг не му отвърна нищо, тъй като мините и на него му действаха доста потискащо.
    След известно време се озоваха в просторна кухина, от която излизаха няколко тунела. Колоната спря и Долган се разпореди да поставят стражи. Закрепиха факли в скалите и напоиха мулетата. Пъг и Томас поеха първата смяна на пост и на Пъг поне стотина пъти му се стори, че вижда някакви движещи се силуети извън светлината на огъня. Скоро бойците ги смениха и момчетата приседнаха при останалите да хапнат. Получиха късове сушено месо и сухари. Томас попита Долган:
    — Що за място е това?
    Джуджето дръпна от лулата си.
    — Зев на славата е това, момко. Когато моят народ е копал тъдява, сме оформили много такива места. Когато на едно място се слеят големи жили желязо, злато и сребро, а и други метали, много тунели се събират на едно място. И щом металите се извлекат, се оформят тези кухини. Тук наоколо се намират и естествени, не по-малки от тази, но видът им е различен. В тях има големи каменни колони, израстващи от пода, и други, които висят от тавана. Ще видите една такава по пътя.
    Томас погледна нагоре.
    — Колко е високо?
    Долган вдигна глава.
    — Не мога да ти кажа точно. Може би стотина стъпки, а може да е два или три пъти повече. Тези планини все още са богати на метали, но когато дядото на дядо ми е започнал за пръв път да копае тук, металът е бил в невъобразимо количество. Стотици тунели пресичат тези планини, с много равнища над и под това място. През онзи тунел ей там — той посочи едно отверстие на равнището на пода на „зева на славата“ — прекосява друг тунел, който се свързва с още един, и след това с друг. Тръгнеш ли по него, ще стигнеш до Мак Бронин Алрот, друга изоставена мина. Отвъд нея може да се продължи до Мак Овин Дър, където неколцина от моите юнаци ще те спипат и ще те разпитват надълго и широко как си успял да проникнеш в златната им мина. — Той се засмя. — Макар да се съмнявам, че ще можеш да намериш пътя, освен ако не си роден джудже.
    И изпуфка с лулата си. Междувременно сменените постови дойдоха да се нахранят. Долган каза:
    — Е, май е време да тръгваме.
    Томас се изненада.
    — Няма ли да пренощуваме тук?
    — Слънцето все още е високо в небето, момко. Имаме още половин ден преди сън.
    — Но аз помислих, че…
    — Знам. Тук долу не е трудно да загубиш усет за времето, освен ако не му знаеш цаката.
    Събраха багажа и поеха отново. След дълго вървене навлязоха във виещи се наляво и надясно проходи, които като че ли се спускаха надолу. Долган обясни, че входът откъм източната страна на планинската верига е с неколкостотин стъпки по-ниско, отколкото от западната, и че през по-голямата част от пътя ще се придвижват надолу.
    По-късно преминаха през втори „зев на славата“, по-малка кухина от предишната, но също толкова впечатляваща с броя на излизащите от нея тунели. Долган избра един от тях, без да се колебае, и ги поведе.
    Скоро започнаха да чуват шум на вода някъде отпред. Долгав им каза през рамо:
    — Ще видите гледка, каквато никой жив човек досега не е виждал, а и повечето джуджета също.
    Докато вървяха, шумът на стичащата се вода се усили. Навлязоха в нова пещера, този път естествена и няколко пъти по-голяма от първата. Тунелът, през който бяха преминали, завърши с каменна тераса, широка двадесет стъпки и преминаваща по дясната страна на пещерата. Всички занадничаха през ръба на терасата, но не можаха да видят нищо освен простиращия се долу безпределен мрак.
    Издатината заобиколи една кривина в стената и след като я подминаха, ги посрещна гледка, която ги накара да ахнат от възхита. От другата страна на пещерата над огромни каменни издутини се стичаше могъщ водопад. От цели триста стъпки височина над тяхното ниво, той се изливаше в кухината, биейки каменната фасада на отсрещната стена, и чезнеше в мрака долу. Водопадът изпълваше пространството на пещерата с ек, от който бе невъзможно да се чуе плясъкът му на дъното, и човек не можеше да прецени цялата му височина. През водната каскада танцуваха ярки, разноцветни светлини, изпълнени с вътрешно сияние. Петънца червено, златно, зелено, синьо и жълто играеха весело сред бялата пяна, стичаща се по стената, ярко проблясваха там, където водата удряше стената, и рисуваха приказна картина сред околната чернота.
    Долган извика, за да надмогне рева на водопада:
    — Преди векове реката Вин-Ула се стичала от Сивите кули до Горчиво море. Но силен земетръс отворил процеп под руслото и сега тя пада в огромно подземно езеро долу. И като тече през скалите, извлича минералите, които й придават тези сияйни цветове.
    Постояха известно време безмълвни, възхитени от гледката на водопада Мак Мордайн Кадал.
    После херцогът даде знак да продължат и поеха отново. Продължиха все напред и напред, все по-надълбоко в мините, през безбройни тунели и проходи. След известно време Гардан попита момчетата как са. Отвърнаха му, че са добре, макар и уморени.
    Стигнаха нова пещера и Долган обяви, че е време за нощувка. Запалиха още факли и херцогът каза:
    — Надявам се главните да ни стигнат за целия път. Бързо горят.
    — Дай ми един-двама души и ще съберем малко стари греди за огън — каза Долган. — Наоколо има разхвърляни много, стига да знаеш как да ги намериш, без таванът да се срути над главата ти.
    Гардан и още двама мъже последваха джуджето през един от страничните тунели, докато останалите разтовариха мулетата и ги вързаха. Напоиха ги с вода от меховете и им дадоха по малко от зърното, което носеха за времето, докато ще са без паша. Боррик приседна до Кълган.
    — През последните няколко часа имах лоши предчувствия. Дали си въобразявам, или нещо в това място вещае зло?
    Кълган кимна.
    — И аз изпитах нещо подобно, но идва и отминава. Не намирам име, с което да го нарека.
    Арута приклекна до тях и взе да драска безцелно по прашния под с камата си.
    — Това място може да накара всекиго да се стряска и да подскача от страх. Навярно всички изпитваме едно и също: страх, че сме се озовали там, където човешки крак не е стъпвал и където не е за хора.
    — Дано да е само това — каза херцогът. — Това място никак не е добро за битка… Нито за бягство. — Момчетата стояха на пост, но чуваха разговора, както и останалите мъже, тъй като никой друг в пещерата не говореше и звукът се разнасяше добре. Пъг прошепна:
    — И аз ще се радвам най-после да излезем от тези мини.
    Томас се ухили заядливо на светлината на факлата.
    — От тъмното ли ни е страх, момченце?
    — Не повече от тебе. Но поне си го признавам — изсумтя Пъг. — Да не мислиш, че ако се загубиш, ще намериш изход?
    Томас престана да се хили. Разговорът се прекъсна с връщането на Долган и останалите. Носеха парчета счупени греди, използвани в стари времена за укрепване на проходите. Бързо напалиха огън и скоро кухината се освети ярко от пламъците, лумнали от пращящото старо и изсъхнало дърво.
    Освободиха момчетата от поста и те се нахраниха. След като привършиха с яденето, си постлаха наметалата. Твърдият прашен под беше неудобен, но Пъг беше много изморен и сънят скоро го покори.

    Теглеха мулетата все по-навътре в мините. Копитата на животните чаткаха по камъка и звукът отекваше из мрачните тунели. Продължиха така целия ден, като спряха само на кратък отдих, колкото да хапнат по обед. Сега приближаваха пещерата, където според Долган щяха да изкарат втората нощ. Пъг изпита странно усещане — като смътен спомен за леден полъх. Беше го докоснало на няколко пъти през последния час и го тревожеше. Всеки път се беше извръщал да погледне назад. Този път Гардан му каза:
    — И аз го усещам, момче. Сякаш нещо се промъква към нас.
    Влязоха в нов зев на славата и Долган се закова на място, с вдигнати нагоре ръце. Всички замряха и притихнаха, докато джуджето се вслушваше в нещо. Пъг и Томас също напрегнаха слух, но не доловиха никакви звуци. Най-сетне джуджето каза:
    — За момент ми се стори, че чух… Но не, мисля, че не е. Ще нощуваме тук.
    Бяха донесли запас греди и стъкмиха огъня с тях. Когато Пъг и Томас се освободиха от поста, завариха край огъня притихнала група, която слушаше Долган.
    — Тази част на Мак Мордайн Кадал е най-близо до по-дълбоките древни тунели — говореше той. — В следващата пещера, в която ще стигнем, има няколко, които отвеждат направо към старите мини. Преминем ли нея, ще излезем бързо на повърхността. Би трябвало да сме извън мините утре по обед.
    Боррик се огледа.
    — Това място може да подхожда на вашия нрав, приятелю, но аз ще се радвам да го оставя зад гърба си.
    Долган се разсмя с гръмък сърдечен смях, който отекна от стените на пещерата.
    — Не че мястото подхожда на нрава ми, лорд Боррик, по-скоро нравът ми подхожда на мястото. Мога с лекота да бродя из планинските недра, а народът ми винаги е бил рудничарски. Но ако ще говорим за избор, бих предпочел да прекарвам времето си по високите пасища на Калдара и да паса стадото си или да седя със събратята си, да пием ейл и да пеем балади.
    — Много ли време прекарвате в пеене на балади? — попита Пъг.
    Долган го изгледа с дружелюбна усмивка и очите му заблестяха на светлината на пламъците.
    — Много. Щото зимите тук в планините са дълги и тежки. Приберем ли стадата в зимните заслони, не остава много работа, тъй че пеем песните си, пием си есенния ейл и чакаме да дойде пролетта. Хубав живот е.
    Пъг кимна.
    — Бих искал някой ден да видя селото ви, Долган.
    Долган изпуфтя с вечно запалената си лула.
    — Може и да стане някой ден, момко.
    След малко легнаха и Пъг се унесе в сън. Но посред нощ, когато огънят вече беше изтлял, се събуди, жегнат от смразяващото чувство, което го беше измъчвало по-рано. Седна в постелята си, плувнал в студена пот, и се огледа. Успя да види двамата войници, бдящи на пост недалече от факлите. Около него се виждаха очертанията на спящите тела. За миг чувството се усили, сякаш насам идеше нещо ужасно, и той тъкмо се канеше да разбуди Томас, когато нещото отшумя, оставяйки го изтощен и изцеден. Той легна отново и скоро се унесе в дълбок сън.

    Събуди се премръзнал и вкочанен. Войниците приготвяха мулетата — скоро щяха да потеглят. Пъг сръга Томас и той замърморн сърдито, че го будят.
    — Тъкмо си бях вкъщи, в кухнята, и мама приготвяше голяма тава с наденички и царевични питки с мед — промълви той сънено.
    Пъг му подхвърли сухар.
    — Това трябва да ни стигне до Бордон. Там ще се наядем.
    Събраха оскъдните си провизии, натовариха ги на мулетата и потеглиха. Докато крачеха, Пъг отново започна да изпитва вледеняващото усещане от предната нощ. На няколко пъти го споходи — и изчезна. Минаха часове, докато стигнат до последната голяма пещера. Тук Долган ги спря и се огледа в сумрака. Пъг отново го чу да казва:
    — За миг ми се стори, че чух…
    Изведнъж космите по врата на Пъг настръхнаха и чувството на смразяващ ужас го прониза по-силно от всякога.
    — Долган, лорд Боррик! — извика той. — Става нещо ужасно!
    Долган стоеше като вцепенен и се вслушваше. Някъде отдолу, от друг тунел, отекна едва доловим стон.
    — И аз усещам нещо! — изрева Кълган.
    Изведнъж звукът се повтори, този път по-близо — вледеняващ стон, който прокънтя от сводестия таван, без да може да се разбере откъде точно иде.
    — О, богове! — изрева джуджето. — Плътеник! Бързо! Застанете в кръг, иначе ще ни се нахвърли и с нас е свършено.
    Гардан избута момчетата назад. Войниците повлякоха мулетата към центъра на пещерата, бързо ги вързаха, оформиха кръг около изплашените животни и извадиха оръжията си. Гардан застана пред двете момчета и ги избута да отстъпят до мулетата. И двамата бяха извадили мечовете си, но ги държаха неуверено. Томас усещаше как сърцето му бие силно, а Пъг беше плувнал в студена пот. Ужасът, който го беше обзел, не се усили, след като Долган му даде име, но и не намаля.
    Чуха рязко изсъскване от поемане на Дъх и извърнаха очи надясно. Пред войника, който беше издал звука, изникна фигура: пристъпващ напред човешки силует, по-черен на фона на околната чернилка, с две блестящи, червени като въглени светлини на мястото на очите.
    — Стойте плътно и пазете съседа си! — извика Долган. — Не можете да го убиете, но не обичат допира на студено желязо. Не му давайте да ви докосне, защото ще изтръгне живота от тялото ви. Така се хранят.
    Страшилището запристъпва бавно към тях, сякаш съзнаваше, че няма за какво да бърза. Спря се за миг, като че ли за да оцени защитата пред себе си.
    После нададе нисък и протяжен стон, сякаш цялата безнадеждна мъка на света бе придобила глас. Изведнъж един от войниците замахна и го посече. От устата на съществото изригна пронизителен стон, когато мечът го порази, и по острието за миг пробяга студен синкав пламък. Съществото се сгърчи назад, а после с внезапна бързина се хвърли срещу войника. Сянка, наподобяваща на ръка, се протегна от тялото му и войникът изкрещя и се смъкна безжизнен на пода.
    Мулетата се задърпаха, ужасени от кошмарното създание. Двама от войниците се свлякоха и се затъркаляха по пода. Настана бъркотия. За миг Пъг изгуби плътеника от погледа си, притеснен повече от копитата на мулетата. После се шмугна между животните и успя да се измъкне от суматохата. Чу гласа на Кълган зад себе си и видя магьосника, застанал до принц Арута.
    — Всички тук! — извика властно магьосникът. Пъг послушно пристъпи до Кълган. Отекна писъкът на друг войник. След миг около тях се разстла облак бял дим, излизащ от тялото на Кълган. — Трябва да оставим мулетата — каза магьосникът. — Немрящият няма да пристъпи през дима, но не мога да го задържа за дълго, нито да стигна далече. Трябва да се измъкнем веднага!
    Долган посочи един тунел в отсрещния край на пещерата и викна:
    — Натам трябва да тръгнем. — Придържайки се плътно един до друг, всички тръгнаха към тунела, последвани от ужасен рев. Двете паднали мулета и сразените войници останаха зад тях. Факлите примигваха като в кошмар, черната фигура на чудовището се приближаваше към групата. Щом стигна до пушека, то се сгърчи и започна да обикаля около белия кръг — не можеше или не желаеше да пристъпи през белезникавия дим.
    Пъг погледна зад съществото и стомахът му се сви на топка.
    Отзад, ярко откроен от светлината на факлата, която държеше, стоеше Томас. Приятелят му гледаше безпомощно над рамото на плътеника към Пъг и оттеглящата се група.
    — Томас! — изхлипа Пъг.
    Групата се спря за миг и Долган каза:
    — Не можем да го спасим. Ще загинем всички. Трябва да вървим напред. — Нечия силна ръка стисна рамото на Пъг, когато той понечи да се върне, за да помогне на приятеля си. Той се обърна и видя, че го държи Гардан.
    — Трябва да го оставим, Пъг — каза той. Абаносовото му лице беше мрачно. — Томас е войник. Той разбира. — Безпомощен, Пъг се остави да го издърпат. Видя как плътеникът ги последва още малко, след което спря и се обърна към Томас.
    Дали подсетен от виковете на Пъг, или от някое свое зло сетиво, немрящият запристъпва крадешком към Томас. Момчето за миг се поколеба, след което се обърна и се затича към друг тунел. Плътеникът изстена и се понесе след него. Пъг видя как светлината от факлата в ръката на Томас се скри в тунела, примигна и се стопи в непрогледния мрак.

    Томас видя сгърченото от мъка лице на Пъг, видя и как Гардан го отвежда. Когато мулетата се отскубнаха, той се бе измъкнал настрани и сега се оказа разделен от останалите. Огледа се дали не може някак да заобиколи плътеника, но съществото бе твърде близо до прохода, към който се бяха втурнали спътниците му. И докато те навлизаха в тунела, съществото се извърна към него и започна да го приближава. Той се поколеба за миг и после побягна към друг тунел.
    Сенки и светли петна заиграха лудешки по стените. Момчето тичаше по прохода и стъпките му отекваха в сумрака. Лявата му ръка стискаше здраво горящата главня, а дясната се беше вкопчила в дръжката на меча. Погледна назад и видя двата блестящи червени въглена — очите, които го преследваха, но все още не го настигаха. С мрачна решимост той си помисли: „Ако ме догони, ще хване най-бързия бегач в цял Крудий“. Затича по-бързо. Разбираше, че ако се обърне и посрещне чудовището, със сигурност ще загине. Овладя първоначалния си страх и умът му се изпълни с хладна яснота, с тънката разсъдливост на плячка, съзнаваща, че е безполезно да се съпротивлява. Цялата му енергия се съсредоточи в бягството. Беше решил да се измъкне от съществото на всяка цена.
    Шмугна се в един от страничните тунели и затича по него — обърна се само за миг, за да разбере дали съществото го следва. Блестящите червени очи се появиха на входа на тунела. Разстоянието между двамата като че ли се бе увеличило. Мисълта, че много други може би са загинали от ръката на чудовището, защото са били твърде изплашени, за да побягнат, прониза съзнанието му. Силата на плътеника беше тъкмо във вкочаняващия ужас, който предизвикваше.
    Нов тунел и нов завой. Немрящият продължаваше да го следва. Отпред изникна огромна кухина и Томас осъзна, че се е озовал в същата пещера, в която чудовището ги бе нападнало. Беше обикалял в кръг и се бе върнал през друг тунел. Тичешком заобиколи труповете на мулетата и на двамата войници. Спря се, колкото да грабне нова факла, тъй като неговата вече беше почти изгоряла, и я запали от старата.
    Озърна се, видя, че немрящата твар се приближава, и отново затича. За миг в гърдите му пробяга надежда, че ще може да настигне спътниците си. Долган бе споменал, че от тази пещера пътят до повърхността е направо. Хукна към тунела, през който според него бяха излезли спътниците му, въпреки че беше объркан и не можеше да е сигурен.
    Плътеникът нададе яростен вой, че плячката му се измъква, и го последва. Ужасът на Томас му вдъхна нови сили и той затича още по-бързо. Никога не беше тичал толкова бързо, но пък и никога не бе имал такава причина.
    Сякаш след цяла вечност тичане забеляза, че минава покрай многобройни странични тунели. Усети, че надеждата му умира, защото това явно не беше пътят, за който бе споменало джуджето. Избра един от тях наслуки, свърна в него и се озова сред други пресичащи се тунели. Прекоси още няколко и се озова в истински лабиринт от проходи. Свърна отново покрай една стена, разделяща два тунела, и спря за кратко, за да си поеме дъх. Вслуша се и чу само туптенето на сърцето си. Не беше сигурен къде се намира съществото.
    Изведнъж някъде в тунелите смътно отекна яростен вой — и заглъхна. Томас се смъкна на пода, останал без сили. Чу се нов крясък, още по-слабо, и Томас се увери, че страшилището е загубило следите му и е тръгнало в друга посока.
    Облекчението за малко да го накара да се разсмее истерично. Но той бързо осъзна положението, в което бе изпаднал. Изправи гръб и започна да пресмята трескаво. Ако можеше да намери пътя до мъртвите животни, щеше поне да има храна и вода. Но веднага си даде сметка, че няма никаква представа накъде е пещерата. Изруга се наум, че не беше броил завоите в реда, по който ги беше взимал, и се помъчи да си спомни схемата, която беше следвал. Спомни си, че беше завивал предимно надясно, така че ако тръгнеше назад предимно наляво, можеше да успее да намери един от многобройните тунели, отвеждащи до зева на славата. Огледа се предпазливо на първия завой и тръгна през лабиринта от проходи.

    Сякаш след безкрайно време, Томас спря и започна да се озърта. Намираше се във втората голяма кухина, откакто бе избягал от страшилището. Също като в първата, тук нямаше никакви мулета и човешки тела… ще рече, нямаше ги и водата и храната, на които се беше надявал. Момъкът отвори кесийката си и загриза последния сухар, който си бе скътал по пътя. Трохите пооблекчиха глада му.
    След като привърши, тръгна отново, мъчейки се да отгатне накъде е изходът. Разбираше, че му остава малко време, докато факелът изгасне, но се отказа просто да седи и да чака в мрака да го споходи безименната смърт.
    Малко по-късно чу плясък на вода. Забърза се нататък, подтикнат от жаждата, и влезе в просторна пещера — най-голямата от всички, в които бе влизал досега, доколкото можеше да прецени. Някъде отдалече се чуваше смътното бучене на водопада на Мак Мордайн Кадал, но в каква посока — не можа да прецени. Някъде нависоко в тъмното се намираше и пътеката, по която бяха минали преди два дни. Томас усети, че сърцето му изстива. Беше се спуснал по-надълбоко в земните недра, отколкото си мислеше.
    Тунелът се ушири до нещо като площадка и свърши на брега на огромно езеро, чиито води пляскаха непрестанно в стените на кухината, изпълвайки я с приглушен ек. Той коленичи и отпи. Водата му се стори странна на вкус, но беше чиста и прясна.
    Отпусна се, облегна гръб на скалата и се огледа. Площадката беше от утъпкана пръст и пясък и изглеждаше по-скоро оформена от някого, отколкото естествена. Томас допусна, че джуджетата може би са използвали лодки, за да прекосяват подземното езеро, но можеше само да се чуди какво ли има на отсрещния бряг. После го порази мисълта, че може би някой друг, а не джуджетата е използвал лодки, и отново изпита страх.
    Вляво от себе си забеляза купчина дърва, струпани до стената на пещерата. Приближи се до тях, измъкна няколко и си запали малък огън. Дърветата се оказаха главно парчета счупени греди, използвани за крепеж на проходите, но сред тях имаше изсъхнал клонак и съчки. Сигурно бяха довлечени отгоре, от падащата вода. Под купчината се намериха и някакви тънки жилави треви. Зачуден как са могли да поникнат тук, без слънчева светлина, момъкът все пак се зарадва, защото след като ги отряза с меча си, можа да си стъкми няколко груби факли, като уви полусухата трева около пет-шест клона. Стегна ги на вързоп с колана на меча си, което го принуди да изостави ножницата. Поне щеше да си има още малко светлина. Това, че още известно време ще може да вижда накъде върви, го поуспокои.
    Хвърли още малко дърва в огъня и скоро той се разгоря по-буйно. Изведнъж кухината се освети и Томас ахна. Цялата пещера засия от мигащи светлини — някакъв минерал или кристал улавяше светлината и я отразяваше многократно. Всичко се превърна в бляскава, примигваща дъга от многобройни цветове, сипещи се по стените и тавана и придаващи на пещерата приказен вид.
    Изпълнен с възхита, Томас попиваше гледката с очи, съзнавайки, че никога няма да може да опише с думи това, което вижда. Порази го мисълта, че сигурно е единственото човешко същество, станало свидетел на тази неописуема красота.
    Трудно му беше да откъсне поглед от невероятната гледка, но се принуди. Възползва се от допълнителното осветление, за да проучи мястото, където се намираше. Отдясно нямаше нищо, но вляво забеляза друг тунел, излизащ на другия край на пясъчната ивица.
    Взе факлите и тръгна по площадката. Покритите сякаш със скъпоценни камъни стени и таван продължаваха да проблясват в многоцветно сияние. Той отново застана безмълвен и се загледа в красотата. После сиянието бавно заглъхна и пещерата отново потъна в мрак — остана само пламъчето на факлата му и червенината на бавно изтляващите въглени на огнището.
    Наложи се да се разкрачи широко, за да се добере до другия тунел, но успя, без да изтърве меча или вързопа с факлите, или да си намокри ботушите. Обърна гръб на пещерата и продължи напред.
    Вървя като че ли в продължение на часове. Факлата започна да догаря. Той запали една от новите — гореше добре. Все още беше изплашен, но и доволен, че бе оцелял след това премеждие, и беше сигурен, че мечемайстор Фанън ще одобри действията му.
    Стигна до едно кръстовище и се натъкна на костите на някакво същество, намерило тук смъртта си незнайно от какво. Забеляза и следите на друго, дребно същество, отвеждащи настрани, но бяха почти заличени от времето. Без да може да измисли нещо по-добро, освен те да му подскажат изход, Томас ги проследи, но скоро те изчезнаха.
    Нямаше по какво да прецени колко време е минало, но реши, че трябва вече да е нощ. Из тези проходи беше загубил всякаква представа за време и се чувстваше безнадеждно изгубен. Потискайки с усилие надигащата се в гърдите му паника, той продължи напред. Постара се да мисли за приятни неща — за дома, за бъдещето. Щеше да намери изход и щеше да стане герой в предстоящата война. И най-скъпият блян от всички — щеше да отиде в Елвандар и да види отново красивата повелителка на елфите.
    Тунелът го поведе надолу. Тази зона изглеждаше по-различна от досегашните пещери и проходи, сякаш бе оформена не като другите. Ако Долган бе тук, щеше да му каже дали е така и кой го е направил.
    Озова се в нова пещера и се огледа. Някои от тунелите, свършващи в пещерата, бяха високи едва колкото човек да може да мине през тях, без да се навежда. Други бяха достатъчно широки, за да премине през тях голям отряд воини, по десет души рамо до рамо наведнъж. Обзе го надежда, че може би джуджетата са изкопали по-малките и ще може да излезе на повърхността, ако поеме по някой от тях.
    Огледа се и забеляза нещо като издатина, на която можеше да отпочине, на един отскок разстояние над пода. Приближи се до нея и метна меча и вързопа с факлите. После подхвърли леко и горящата факла, така че да не загасне, и се изкатери горе. На четири стъп-кк над издатината в стената имаше малка дупка с диаметър около три стъпки. Томас надникна в нея и видя, че тя веднага се разширява до размери колкото да стои човек прав и продължава нататък в тъмнота.
    Доволен, че нищо не му се нахвърли от дупката и че нищо отдолу не би могло да го стигне, Томас се загърна с наметалото си, подви ръка под главата си и загаси факлата. Беше изплашен, но изтощението от дългия ден бързо го унесе в сън. Спеше неспокойно, стряскан от сънища, в които свирепо сияещи червени очи го гонеха по безкрайни коридори и ужасът го стискаше за гърлото. Тичаше, докато не стигнеше до едно обрасло в зеленина място, където можеше да отдъхне под погледа на красива жена с червенозлатиста коса и светлосини очи.
    Събуди се, сепнат от безименен зов. Нямаше представа колко дълго е спал, но почувства тялото си отпочинало и отново готово за бяг, ако се наложи. Опипа в тъмното за факлата, извади кремъка и огнивото от кесийката си и раздуха искрите, докато пламне огън. Огледа се и установи, че всичко в пещерата си е както преди. Чуваше се само смътното ехо от собствените му движения.
    Осъзна, че има шанс да оцелее само ако продължи да върви, докато намери изход нагоре. Изправи се и тъкмо се канеше да се смъкне от площадката, когато чу слаб звук откъм дупката.
    Надникна през нея, но не можа да види нищо. Слабият звук се чу отново и Томас се напрегна, за да разпознае от какво е. Заприлича му на шум от стъпки, но не беше сигурен. Едва не извика, но се въздържа, защото нямаше никакви гаранции, че са приятелите му, върнали се да го спасят. Въображението му предложи много други възможности, коя от коя по-неприятни.
    Помисли за миг и реши. Каквото и да беше съществото, вдигащо този шум, то можеше да го изведе от мините, дори само да му предложеше дири, които да следва. След като не можа да измисли нищо по-добро, той се провря през малката дупка и тръгна по новия тунел.

Глава 10
Избавлението

    Обезсърчената група излезе от мината.
    Всички насядаха на земята. Бяха почти напълно изтощени. Пъг, който беше сдържал сълзите сит след като Томас избяга, лежеше върху мократа земя и се взираше вцепенен в сивото небе. Кълган бе пострадал най-много, изцеден напълно от жизнени сили след заклинанието, с което бе прогонил плътеника. През повечето път останалите го бяха носили и това личеше по изнурените им лица. Скоро всички потънаха в изтощителен сън — всички освен Долган, който запали огън и остана да пази.
    Пъг се събуди от гласове. Беше ясна звездна нощ. Усети миризмата на печено: когато Гардан и тримата оцелели войници се бяха събудили, Долган ги бе оставил да пазят и бе хванал с примки два заека, които сега се печаха на жаравата. Останалите също се събудиха. Само Кълган остана да хърка, потънал в дълбок сън.
    Арута и херцогът забелязаха, че момчето се е събудило, и принцът се приближи до него и седна.
    — Как си, Пъг? — попита го Арута загрижено.
    Досега Пъг не беше забелязвал нотки на нежност в нрава на младия принц. Момчето се опита да заговори и усети, че очите му се насълзиха. Томас му беше приятел, откакто се помнеше — по-скоро брат, отколкото приятел. Отвори уста, но вместо думи от гърлото му излязоха накъсани хлипове и той усети горещия, солен вкус на сълзите, стичащи се по бузите му.
    Арута го прегърна и го остави да си поплаче на рамото му. След като първоначалният прилив на мъка отмина, принцът каза:
    — Няма нищо срамно в скръбта по загубата на приятел, Пъг. Двамата с баща ми споделяме болката ти.
    Долган се приближи и застана зад принца.
    — Аз също, Пъг, защото този момък ми допадна. Всички споделяме загубата ти. — Джуджето сякаш се замисли за нещо и отиде да поговори с херцога.
    Кълган току-що се беше събудил и се надигаше от постелята си като мечок от зимен сън. Като видя Арута с Пъг, той набързо забрави за болките в ставите си и се присъедини към тях.
    Нямаха какво да му кажат повече, но Пъг почувства утеха от близостта им. Най-сетне се успокои и се отдръпна от принца.
    — Благодаря ви, ваше височество — подсмъркна момчето. — Ще се оправя.
    Тримата се присъединиха към Долган, Гардан и херцога край огъня. Боррик слушаше джуджето и клатеше глава.
    — Благодарен съм за храбростта ти, Долган, но не мога да го позволя.
    Долган дръпна от лулата, изпуфтя и се усмихна добродушно.
    — И по кой начин смятате да ме спрете, ваша светлост? Едва ли със сила?
    Боррик поклати глава.
    — Не, разбира се, че не. Но да отидеш ще бъде пълно безумие.
    Кълган и Арута се спогледаха озадачени. Пъг не обърна особено внимание: въпреки че току-що се беше събудил, беше готов да заспи пак.
    — Това побъркано джудже е решило да се върне в мините — каза Боррик.
    Преди Кълган и Арута да понечат да възразят, Долган заговори:
    — Знам, че надеждата е съвсем нищожна, но ако момчето се е измъкнало от нечистата твар, сега се скита изгубено. Там долу има тунели, не познали никога стъпките от ботушите на джудже, да не говорим за човек. Вляза ли в някой от проходите, мога без никаква трудност да се върна, но Томас няма този вроден усет. Ако намеря следите му, ще намеря и него. Ако изобщо има някакъв шанс да се измъкне от мините, ще се нуждае от мен, за да го изведа. Ако е жив, ще го отведа у дома, за това имате думата на Долган Тагарсон, височайшия на село Калдара. Няма да мога да отдъхвам с чиста съвест тази зима, ако поне не опитам.
    Думите на джуджето разбудиха Пъг от дрямката.
    — Вярваш ли, че можеш да го намериш, Долган?
    — Ако изобщо някой може, това съм аз — отвърна той и се наведе към Пъг. — Но не позволявай надеждата да те обсеби прекалено, защото е малко вероятно Томас да се е измъкнал от нечистия. Ще ти направя лоша услуга, ако ти обещая, момче. — Забелязал, че сълзите отново премрежват очите на момчето, той бързо добави: — Но стига да е оцелял, ще го намеря.
    Пъг кимна, търсейки в душата си средния път между отчаянието и съживената надежда. Разбра предупреждението, но въпреки това не можеше да се откаже от смътно мъждукащата надежда, която му предлагаше Долган.
    Джуджето пристъпи до щита и секирата си и ги вдигна от земята.
    — Щом се пукне зората, тръгнете по пътечката надолу по хълмовете към лесовете. Макар и да не е Зеленото лоно, това място крие доста заплахи за малка чета като вашата. Изгубите ли пътечката, тръгнете право на изток. Така ще се доберете до пътя за Бордон. Оттам е въпрос на три дни път. И нека боговете ви закрилят.
    Боррик кимна, а Кълган пристъпи към стягащия се за тръгване дребосък и му подаде една кесия.
    — Аз мога да си намеря табак в града, малки приятелю. Моля те, вземи това.
    Долган я взе и се усмихна на Кълган.
    — Благодаря, чародеецо. Длъжник съм ти.
    Боррик застана пред джуджето и сложи ръка на рамото му.
    — Ние сме ти длъжници, Долган. Ако дойдеш в Крудий, ще си направим този пир, който ти обещах. Че и повече. Дано добрият късмет да е с теб.
    — Благодаря, ваша светлост. Ще чакам с нетърпение този ден.
    И без повече думи, Долган пристъпи към входа на пещерата и се скри в тъмнината на Мак Мордайн Кадал.

    Долган спря край мъртвите мулета само колкото да вземе малко храна, вода, и един фенер. Джуджето нямаше нужда от светлина, за да върви под земята — народът му отдавна бе нагодил сетивата си към тъмното. Но фенерът щеше да увеличи възможността да намери Томас — ако момчето видеше светлината, — въпреки че така рискуваше да привлече нечие нежелано внимание. „Стига все още да е жив“ — помисли си мрачно дребосъкът.
    След като навлезе в тунела, където за последен път бе видял Томас, Долган затърси следите му. Слоят прах бе тънък, но тук-там можеше да се види леко разбъркване като от човешки стъпки. Джуджето ги последва и те го отведоха до още по-прашни проходи, където стъпките на момчето се открояваха ясно. Той забърза по следите.
    След няколко минути се озова в същата пещера и изруга.
    Хранеше слаба надежда, че ще намери отново момчешките дири сред цялата бъркотия, причинена от битката с нечистата сила. Отдъхна си малко, след което се залови да проучва поред всеки от тунелите, извеждащи от пещерата. След около час намери един единствен отпечатък, водещ извън пещерата, през тунел вдясно от онзи, в който бе влязъл първия път. Тръгна по него и се натъкна на още няколко отпечатъка от стъпки, нашироко една от друга, и реши, че момчето сигурно е тичало. Забърза се и намери още дири, тъй като проходът стана по-прашен.
    Стигна до пещерата с езерото и за малко щеше отново да изгуби следата, но забеляза тунела до ръба на площадката, прецапа през водата и видя стъпките на Томас. Смътната светлина на фенера не беше достатъчна да освети кристалите в пещерата. Но дори да го беше направила, той нямаше да се спре да се възхити на гледката — толкова бързаше да намери момчето.
    И той пое без отдих надолу. Вече бе разбрал, че Томас много преди това е избягал от плътеника. Личеше, че по-голямата част от пътя си е изминал в спокоен ход: стъпките в прахта показваха, че е вървял, а изстиналият огън говореше, че се е спирал. Но тук долу обитаваха и други ужасии, не по-малко опасни от нечистия.
    В последната пещера Долган отново изгуби вярната посока и я намери едва след като забеляза издатината над мястото, където отпечатъците свършваха. Трудно му беше да се изкачи на нея, но след като го направи, видя почернялото петно, където Томас бе загасил факлата си. Тук Томас трябваше да е отдъхвал. Долган огледа пустата пещера. Толкова дълбоко в недрата на планините въздухът бе неподвижен. Дори джуджето, привикнало по рождение на тези неща, намери това място за особено изнервящо. Погледна надолу през черната резка на ръба. Колко ли се беше задържал тук Томас и къде ли се беше дянал?
    Долган забеляза дупката по-нагоре в стената и след като никакви следи не отвеждаха от площадката, реши, че Томас трябва да е минал през нея. Изкачи се, прехвърли се и тръгна по прохода, който го изведе в по-широк тунел, водещ надолу, в недрата на планината.
    Долган проследи нещо, което му заприлича на група следи — все едно че цяла чета хора бяха минали оттук. Следите на Томас се смесваха с тях и това го разтревожи, защото момчето можеше да е минало по същия път преди или след другите, или пък заедно с тях. Ако някой го беше пленил, тогава, според Долган, всеки миг бе съдбоносен.
    Тунелът залъкатуши надолу и скоро се вля в подземна зала, изградена от огромни каменни блокове, наместени плътно един до друг и гладко излъскани. През целия си живот Долган не беше виждал нищо подобно. Теренът се изравни и Долган застъпва тихо. Следите изчезнаха, защото камъкът беше гладък и по него нямаше нито прашинка. Високо над главата си Долган успя да различи първия от няколкото кристални светилника, висящи на вериги от тавана. Можеха да се свалят с помощта на скрипец, за да се запалват свещите. Звукът на меките му чизми отекваше глухо под високия таван.
    В другия край на пътеката забеляза огромни двукрили порти от дърво, обковано с желязо, и с грамадна брава. Бяха открехнати и от процепа струеше светлина.
    Без звук, Долган пристъпи към вратите и надникна. Зяпна от това, което видя, и щитът и секирата в ръцете му се вдигнаха инстинктивно.
    Върху купчина златни монети и скъпоценни камъни с големината на човешки юмрук седеше Томас и ядеше нещо, което приличаше на риба. Срещу него се беше привела фигура, която накара Долган да не повярва на очите си.
    На пода бе полегнала глава с размерите на фургон. Покриваха я люспи, големи колкото щит и с цвят на тъмно злато, а гъвкавият врат отвеждаше назад до огромно туловище, протягащо се в сумрака на гигантската зала. Две огромни крила се бяха сгънали на гърба и провисналите им краища докосваха пода. Над главата стърчаха две остри уши, разделени от нежна на вид грива, сякаш прошарена със сребро. Дългата муцуна бе разтворена във вълча усмивка, показвайки зъби с дължината на мечове и дълъг раздвоен език, който за миг се показа и пробяга напред.
    Долган едва потисна твърде редкия за него порив да побегне, тъй като Томас седеше и както личеше — споделяше храната си с най-страховития наследствен враг на племето на джуджетата: велик дракон. Джуджето пристъпи напред и чизмите му изскърцаха по каменния под.
    Чул звука, Томас се обърна, а огромната глава на дракона се надигна. Две гигантски рубинени очи огледаха малкия натрапник. Томас скочи и на лицето му се изписа радост.
    — Долган! — Томас се смъкна от купчината съкровища и се втурна към джуджето.
    Гласът на дракона изтътна в огромната зала и заотеква като гръмотевица в дълбока клисура.
    — Добре дошъл, дребний. Приятелят ти рече, че не ще го оставиш в забвениеее…
    Томас щръкна пред джуджето и го обсипа с дузина въпроси, а умът на Долган се завихри шеметно. Принцът на всички дракони си седеше кротко и наблюдаваше срещата и за джуджето се оказа малко трудно да възстанови обичайното си присъствие на духа. Без да може да схване въпросите на Томас, Долган леко го избута на една страна, за да вижда дракона по-добре.
    — Сам дойдох — тихо каза той на момчето. — Другите се съгласиха с голяма неохота да оставят издирването на мен, но трябваше да продължат, твърде важна е целта им.
    — Разбирам — отвърна Томас.
    — Що за чародейство е това? — тихо попита Долган.
    Драконът се изкикоти и залата изтътна от смеха му.
    — Влез в дома ми, дребний, и ще ти кажааа… — Главата на дракона се отпусна на пода, но въпреки това очите му продължиха да светят над Долган. Джуджето бавно пристъпи навътре, стискайки щита и секирата си. Драконът се засмя с дълбок, отекващ звук като на вода, спускаща се в стръмна урва. — Отпусни ръка, малки воинее, не ще навредя на теб и приятеля тиии.
    Долган отпусна щита и окачи секирата на колана си. Огледа се и разбра, че стоят сред огромна зала, всечена в планината. По стените й висяха големи пана и пряпорци, избелели и разкъсани. Нещо във вида им накара Долган да настръхне, защото изглеждаха колкото древни, толкова и чужди — никое същество от тези, които той познаваше, човек, елф или таласъм не правеше такива пряпорци. Други огромни кристални свещници висяха от гредите на високия таван. В далечния край на залата на един подиум се виждаше трон и пред него имаше подредени дълги маси с многобройни столове за пируващите. По масите имаше кристални бокали и златни блюда. И всичко това бе покрито от прахта на вековете.
    Навсякъде из залата безредно разхвърляни лежаха несметни съкровища — злато, скъпоценни камъни, корони, сребро, богати ризници, топове редки тъкани и резбовани ковчежета от редки дървета, украсени с изкусен емайл.
    Долган седна на една купчина жълтици, които можеха да стигнат за цял живот в несметно охолство, и ги размести разсеяно, за да се нагласи удобно. Томас приседна до него, докато джуджето си разпалваше лулата, понеже лулата винаги му успокояваше нервите. То запали свещ от фенера и я поднесе към лулата. Драконът го изгледа с интерес и избоботи:
    — Ти сега огън и дим ли ще дишаш, дребний? Ти да не си новият дракон? Че имало ли е нявга толкоз дребен дракон?
    Долган поклати глава.
    — Това е лула. — И обясни как се използва табакът.
    Драконът изтътна:
    — Странна вещ е това, но пък и вашият народ е доста странен.
    При тези думи Долган навъси чело, но не отговори нищо, а попита:
    — Томас, ти как се озова тук?
    Томас, изглежда, не се притесняваше от дракона и това поуспокои Долган. Ако огромният звяр поискаше да им навреди, щеше ла го направи с нищожно усилие. Драконите безспорно бяха най-могъщите същества на Мидкемия. А това бе най-могъщият от всичка дракони, за които Долган беше чувал, близо два пъти по-голям от онези, с които се бе сражавал на младини.
    Томас довърши рибата, която ядеше, и каза:
    — Скитах се дълго и стигнах до едно място, където можах да поспя.
    — Аха. Намерих го.
    — Събудих се от някакъв шум и се натъкнах на следи, които ме доведоха тук.
    — Тях също ги видях. Уплаших се, че са те пленили.
    — Не са. Бяха група таласъми и Тъмни братя, спуснали се тук. Бяха твърде загрижени за това, което ги чака напред, и не обръщаха внимание какво има зад тях, така че можех да ги следвам съвсем отблизо.
    — Доста опасно е било.
    — Знам, но отчаяно търсех изход. Реших, че могат да ме изведат на повърхността, а не можех да чакам да подминат напред и след това да се измъкна. Ако бях успял да изляза от мините, щях да тръгна на север към вашето село.
    — Сърцат план, Томас — кимна Долган и го изгледа одобрително.
    — Стигнаха до това място и аз ги последвах.
    — Какво стана с тях?
    Драконът заговори.
    — Отпратих ги надалеч, дребний, че такива гости не бих си избрал.
    — Отпратил си ги? Как?
    Драконът надигна леко глава и Долган забеляза, че люспите му са поизбелели на места и изтъркани. Червените му очи бяха покрити с тънка пелена и джуджето изведнъж осъзна, че драконът е сляп.
    — От стари времена драконите си имаме магии, само дето не са като на другите. С изкуството ей аз сега само теб мога да те виждам, дребний, понеже взорът ми отдавна ме напусна. Плених нечестивите твари и ги отпратих далече на север. Те не знаят как са дошли до това място, нито го помнят.
    Долган запухтя с лулата, замислен над чутото.
    — В приказките на моя народ има легенди за дракони магьосници, макар че ти си първият, който виждам.
    Драконът бавно сниши глава на пода, сякаш се бе уморил.
    — Понеже аз съм един от последните златни дракони, дребний, а никой от по-дребните дракони не знае изкуството на чародейството. Заклел съм се нивга да не отнемам живот, но не бих позволил на вида им да завладее мястото на сетния ми покой.
    Томас се намеси.
    — Руагх беше добър с мен, Долган. Позволи ми да остана, докато дойдеш, защото знаеше, че някой идва.
    Долган погледна дракона, зачуден от прорицателската му дарба. Томас продължи:
    — Даде ми и пушена риба да хапна, и място, където да отдъхна.
    — Пушена риба ли?
    Драконът каза:
    — Коболдите, онез, които ти знаеш като гноми, ме зачитат като бог и ми носят жертвени дарове, риба, хваната в дълбокото езеро и опушена, и съкровища, сбирани от по-дълбоки зали.
    — Е, гномите не се славят като особено умни — изсумтя Долган.
    Драконът се изкикоти.
    — Вярно. Коболдите са боязливи и вредят само на онез, които ги безпокоят в дълбоките им тунели. Прост народец са и им се нрави да ме имат за бог. И понеже не мога да ходя на лов, така е приемливо и за тях, и за мен.
    Долган обмисли следващия си въпрос.
    — Да не се засягаш, Руагх, но доколкото съм имал някакъв опит с дракони, вие не обичате много другите — онези, които не са от вашия вид. Защо си помогнал на момчето?
    Драконът притвори за миг очи, после отново ги отвори и се взря невиждащо в джуджето.
    — Знай, дребний, не винаги е било така. Твоят народ е стар, но моят е най-стар от всички, освен един. Ние сме били тук преди елфите и моредел. Служихме на ония, чиито имена не е дадено да се изричат, и бяхме щастлив народ.
    — Властелините на драконите?
    — Така ги наричат вашите легенди. Те бяха наши господари, а ние бяхме техните слуги, каквито бяха и елфите, и моредел. Когато те напуснаха тази земя и тръгнаха на едно невъобразимо пътешествие, ние станахме най-могъщият народ от свободните, по времето преди джуджетата или хората да дойдат по тези земи. Наша бе властта над небесата и всички неща, понеже ние бяхме най-могъщите от всички.
    — А после — продължи драконът — хора и джуджета надойдоха по нашите планини и известно време живяхме в мир. Но нравите се менят и скоро закипяха битки. Елфите изтласкаха моредел от лесовете на сегашния Елвандар, а човеците и джуджетата поведоха война с драконите. Силни бяхме, но човеците са като дърветата в гората, чет нямат. След векове народът мой оттегли се на юг и аз едничък в тези планини останах. Защото няма аз дома си да оставя… С магия мога да отвърна онези, що дирят туй съкровище, и с хитри чародейства умовете им да замъгля. Но да убивам ми омръзна и се заклех да не отнемам повече живот, дори на тварите омразни като моредел. Затуй отпратих ги далече и затова помогнах на момчето, че гибел то не заслужава.
    Долган изгледа дракона.
    — Благодаря ти, Руагх.
    — Приемам аз благодарността ти, Долган от Сиви кули. И знай, че радвам се, че ти дойде. Не можех да подслоня за дълго момчето, понеже привлякох Томас до себе си с магическото си изкуство, за да бди до мен в смъртния ми час.
    — Какво? — възкликна Томас.
    — На драконите е дадено да знаят часа на своята смърт, Томас, а моят иде скоро. Стар съм аз, дори по мерките на моята раса… но животът ми бе пълен. Доволен съм от ориста си. Така е при нас.
    Долган се притесни.
    — Все пак за мен е необичайно да седя тук и да те слушам да говориш за това.
    — Защо, джудже? Не е ли вярно за твоя народ, че когато някой умре, го възхваляват колко добре е живял, а не колко дълго?
    — Истина е.
    — Тогава има ли значение дали си знаеш часа на смъртта, или не? Все едно е. Имал съм всичко, за което някой от моя вид е могъл да се надява: здраве, самки, младост, богатства и покой. Това са то нещата, що винаги желал съм, и аз ги имах.
    — Мъдро е да знаеш какво искаш и още по-мъдро да съзнаваш, че си го получил — съгласи се Долган.
    — Вярно. И още по-мъдро е да знаеш кога недостижими са, че глупава е алчността напразна. За расата ни редно е да бдят събратята край теб преди смъртта, ала си нямам никого наблизо от моя вид, да го повикам. Бих те помолил да останеш и ти край мен, докато си аз отида. Кажи ми ще останеш ли до мен?
    Долган хвърли поглед към Томас, който склони глава в съгласие.
    — Да, драконе. Ще останем, макар че това няма да възрадва сърцата ни.
    Драконът притвори клепачи. За Томас и Долган не беше трудно да разберат, че се склапят завинаги.
    — Благодаря ти, Долган, и на теб, Томас.

    Драконът кротко се отпусна на пода и им заразказва за своя живот, как бе летял из небесата на Мидкемия, към далечни земи, където тигри обитавали големи градове, и над планини, в които орлите говорели с разумна реч. Заразказва им за възхитителни чудеса, дълга и несвършваща приказка в нощта.
    Когато гласът му започна да отслабва, Руагх каза:
    — Веднъж в това място дойде един човек, могъщ магьосник. Не можах да го отвърна от това място с моето чародейство, нито да го унищожа. Три дни трая битката между двама ни, неговите изкуства срещу моите, и когато битката свърши, той ме беше надвил. Помислих си, че ще ме убие и ще отнесе съкровищата ми, но наместо това той остана, защото едничката му мисъл бе да изучи моето чародейство, за да не се изгуби то след моята смърт.
    Томас седеше и го слушаше в захлас, защото колкото и малко да знаеше за магьосничеството от Пъг, разбираше, че всичко това е удивително. Виждаше с умствения си взор титаничната битка и могъщите сили, замесени в нея.
    — Със себе си беше довел едно странно същество, много подобно на таласъм, но изправено и по-хубаволико на вид. Остана при мен цели три години, докато слугата му идваше и си отиваше. Научи всичко, което можех да му предам, защото не можех нищо да му откажа. Но и той ме учеше и неговата мъдрост ми донесе голяма утеха. Тъкмо заради него се научих да ценя живота на всяко същество, колкото и жалко да е то, и се заклех да щадя всеки, който дойде при мен. Той също беше страдал от ръцете на други, както и аз от войните с човеците, понеже бях изгубил много от нещата, които бях ценил. Този човек притежаваше дарбата да изцерява болките на сърцето и на ума и когато си отиде, аз се почувствах като победител, а не победен. — Той замълча и преглътна — беше му все по-трудно да говори. — След като дракон не може да бди до мен в часа на смъртта ми, бих предпочел той да седеше тук сега, че той бе първият от твоя вид, момче, когото аз можах да нарека приятел.
    — Кой е бил той, Руагх? — попита Томас.
    — Наричаше се Макрос.
    Долган се замисли.
    — Чувал съм името му. Изключително могъщ магьосник. Почти легенда е, живял е някъде на изток.
    — Легенда той не е, Долган — промълви удебелено Руагх. — Но сигурно е мъртъв вече, понеже той живя при мене преди векове. — Драконът помълча. — Е, моят час май вече наближава, така че трябва да привършвам. Една молба към тебе имам, дребний. — Той леко отмести глава настрани. — В оназ кутия има дар от мага, предназначен за този час. Той пръчка е направена с вълшебство. Остави ми я Макрос, та като умра, да не останат подир мене кости за събирачите на смет. Бъди така добър, иди я донеси.
    Долган отиде до показаното му ковчеже, отвори го и намери вътре черна метална пръчица, положена върху синьо кадифе. Вдигна я и установи, че е удивително тежка. Донесе я при дракона.
    Драконът заговори отново. Думите му вече звучаха едва разбираемо, защото езикът му се беше подул.
    — След малко ме докосни с пръчката, Долган, понеже тогава ще свърша.
    — Добре — каза Долган. — Макар че няма да ми е приятно да видя края ти, драконе.
    — Преди това имам да ви кажа едно последно нещо. В една кутия, до другата, има дар за тебе, дребний. Можеш да вземеш всичко тук, което ти харесва, че аз от него вече нямам нужда. Ала от всичко в тази зала, онова, що е в кутията, бих искал да го имаш. — Опита се да обърне главата си към Томас, но не можа. — Томас, благодаря ти, друже, че сподели последния ми час. В кутията с дара на джуджето има и един за теб. И ти вземи каквото друго ти хареса, че е добро сърцето ти. — Пое си дълбоко дъх и Томас чу гъргорене в гърлото му. — Сега, Долган.
    Долган протегна пръчката и леко докосна с нея главата на дракона. Отначало не се случи нищо. Руагх тихо промълви:
    — Това бе последният дар на Макрос.
    Изведнъж около дракона засия мека златиста светлина. Чу се едва доловимо бръмчене, сякаш стените на залата завибрираха от тиха траурна музика. Звукът започна да нараства заедно със светлината, която ставаше все по-ярка и запулсира от енергия. Пред очите на Томас и Долган бледите петна по люспите на Руагх се стопиха, туловището му заблестя със златни искри и мътната пелена на очите му започна да се вдига. Той бавно надигна глава и двамата разбраха, че отново може да вижда. Гривата му се изправи и крилата се повдигнаха. Жълтите зъби станаха брилянтнобели, а похабените му черни нокти заблестяха като излъскан абанос. Драконът се заизправя, вдигнал високо глава.
    — Това е най-величавата гледка, която са виждали очите ми — тихо промълви Долган.
    Яркостта на светлината се усилваше, а Руагх се връщаше в образа на своята могъща младост. Извиси се в цял ръст, възхитително висок, и по гребена му заиграха сребристи мълнии. Драконът отметна глава назад — жест на младо, изпълнено с жизненост същество — и с радостен вик изхвърли мощен пламък към високия сводест таван. А после със стотръбен рев извика:
    — Благодаря ти, Макрос. Наистина е царствен дарът ти.
    Странно хармоничният барабанен тътен промени тона си и стана по-настойчив и по-силен. За много кратък миг на Долган и на Томас им се стори, че чуват глас сред туптящите с пулса на огромно сърце тонове — едно дълбоко, кухо ехо, което отвърна:
    — Няма защо, приятелю.
    Томас усети влага по лицето си и го докосна с длан. Сълзи на радост от възхитителната красота на дракона се стичаха по бузите му. Огромните златни криле се разгърнаха, сякаш драконът се готвеше да се понесе в полет. Блещукащото сияние стана толкова ярко, че очите на Томас и Долган едва можеха да го понесат — но не можеха и да се отвърнат от гледката. Звукът в залата се извиси толкова гръмък, че от тавана над главите им се посипа прах и те усетиха, че подът под краката им се тресе. А драконът се понесе нагоре, разперил криле, и после изчезна сред заслепяващия блясък на студената бяла светлина. Изведнъж залата се превърна в онова, което си беше, и звукът заглъхна.
    След изчезването на дракона огромното пространство на пещерата стана потискащо и Томас погледна джуджето и каза:
    — Да си тръгваме, Долган. Нямам желание да оставам повече тук.
    Долган го изгледа замислено.
    — Добре, Томас. И на мен не ми се ще много да оставам. Но все пак, да привършим с даровете. — И той отиде до сандъка, посочен от дракона, и го отвори.
    Очите му се ококориха. Долган бръкна в сандъка, извади един чук и го загледа с нямо благоговение. Чукът беше изработен от сребрист метал, който блестеше на светлината на фенера със синкави оттенъци. На едната му страна бяха всечени символи от писмото на джуджетата. Дръжката беше от резбован дъб, с виеща се по дължината й спирала. Беше гладко излъскана и тъмните шарки на дървото прозираха под повърхността. Долган с възхита промълви:
    — Това е Чукът на Толин. Отнет отдавна от моя народ. Връщането му ще предизвика бурни веселби сред джуджетата из целия Запад. Това е символът на нашия последен крал, изгубен преди много векове.
    Томас се приближи да погледне и видя в сандъка още нещо. Пресегна се над рамото на Долган и извади голям вързоп от бяла тъкан. Разви го и разбра, че платът е дреха — бял табард с извезан отпред златен дракон. Вътре имаше щит със същата украса и златен шлем. Но най-удивителното беше златният меч с бяла дръжка. Ножницата бе изработена от гладък бял материал, подобен на слонова кост, но по-здрав, като метал. Под вързопа лежеше плетена златна ризница.
    Долган го погледна и каза:
    — Вземи ги, момче. Драконът каза, че са дар за теб.
    — Твърде изящни са за мен, Долган. Те са за някой принц или крал.
    — Мисля, че предишният им собственик няма вече нужда от тях, момко. Те са ти подарени драговолно и можеш да постъпиш с тях, както пожелаеш, но ми се струва, че в тях има нещо особено, иначе нямаше да са прибрани тук с чука. Чукът на Толин е мощно оръжие, изковано в древните ковачници на Мак Кадман Алаир, най-старата мина в тези планини. В него е вложена магия, ненадмината в цялата история на джуджетата. Възможно е позлатената броня и мечът също да са нещо такова. Навярно не случайно попадат в твоите ръце.
    Томас се замисли за миг, след което бързо свали тежкото си наметало. Беше с туника, а не с кожена камизола, и златната ризница му се оказа малко широка, тъй като бе пригодена за човек с по-едро телосложение. Той придърпа късия табард над нея и постави шлема на главата си. Вдигна меча и щита и застана пред Долган.
    — Глупаво ли изглеждам?
    Джуджето го огледа грижливо.
    — Малко са ти големички, но ще израстеш, не се съмнявам. — Стори му се, че долавя нещо в стойката на момъка и начина, по който държеше меча в едната ръка и щита в другата. — Не, Томас, не изглеждаш глупаво. Може би малко неуверено, но не и глупаво. Изглеждаш внушително и смятам, че един ден ще ги носиш така, както са предназначени да се носят.
    Томас кимна и вдигна наметалото си. Снаряжението се оказа смайващо леко — много по-леко от онова, което носеше в Крудий.
    — Не искам да взема нищо друго, Долган — каза момчето. — Може да не ти се вярва, но не искам.
    Долган пристъпи към него.
    — Не, момче. Защото и аз не искам нищо от съкровищата на дракона. — Огледа залата и добави: — Макар че ще има нощи, в които дълго ще се чудя дали съм постъпил умно. Може и да се върна един ден, но се съмнявам. А сега да потърсим пътя към дома.

    Долган стисна Томас за лакътя, за да го предупреди. Момчето го разбра и запази мълчание, още повече че също изпита тревогата, която го бе обзела малко преди немрящият да ги нападне предния ден. Но този път усещането беше почти физическо. Нечистата твар беше съвсем близо. Томас похлупи фенера с капака мжу и го остави. Очите му се разшириха от удивление, защото вместо очаквания непрогледен мрак виждаше смътно фигурата джуджето, което бавно пристъпваше напред. Без да се замисля, той промълви:
    — Долган…
    Джуджето се обърна и изведнъж зад гърба му изникна черен силует.
    — Зад теб! — извика Томас.
    Долган се извъртя, озова се с лице срещу плътеника и инстинктивно надигна щита си и чука на Толин. Немрящото същество се навърли върху дребосъка и само придобитите от многобройните битки умения и способността на джуджето да предусеща движенията сред мастиления мрак го спасиха, защото пое удара с обкования си с железни шипове щит. Съществото зави от ярост, а Долган замахна с легендарното оръжие на предците си — и съществото изврещя, щом чукът го удари. От чука лумна синьо-зелена светлина и плътеникът заотстъпва, виейки от неистова болка.
    — Стой зад мен — извика Долган. — Желязото го дразни, но чукът на Толин му причинява болка. Навярно ще може да го прогони.
    Томас понечи да се подчини на джуджето, но десницата му сама се пресегна и измъкна златния меч от ножницата. Изведнъж непригодната за ръста му ризница сякаш се намести по-удобно на раменете му, а щитът се укрепи в лявата му ръка, все едно че го беше носил с години. Без да го прави по своя воля, Томас пристъпи зад Долган, после застана до него и насочи златния меч напред.
    Съществото, изглежда, се поколеба, след което закрачи към Томас. Томас вдигна меча, готов да удари. Плътеникът запищя от ужас, обърна се и побягна.
    Долган се наведе, взе фенера и попита:
    — Защо направи това, момко?
    — Ами… не знам — отвърна Томас. Изведнъж осъзна, че не е изпълнил заръката на джуджето, й добави: — Но подейства. Тази твар избяга.
    — Да, избяга — съгласи се Долган, свали похлупака на фенера и внимателно огледа момчето на светлината.
    — Май я уплаши чукът на предците ти — каза Томас.
    Долган не отвърна нищо. Разбираше, че не това е причината.
    Съществото беше побягнало от страх пред Томас в неговото снаряжение от бяло и златно. Накрая попита:
    — Момче, но как разбра да ме предупредиш, че плътеникът е зад мен?
    — Видях го.
    Долган го изгледа с нескрита почуда.
    — Видял си го? Как? Та ти беше похлупил фенера.
    — Не знам как. Просто го видях.
    Долган отново похлупи фенера и се изправи. Пристъпи на няколко крачки встрани и попита:
    — Сега къде съм, момко?
    Без колебание Томас застана пред него й сложи ръка на рамото му.
    — Тук.
    — Какво… — заекна джуджето.
    Томас опипа шлема, после щита.
    — Ти каза, че са особени.
    — Да, момко. Но не допусках, че са чак толкова особени.
    — Трябва ли да ги сваля? — попита разтревожено момчето.
    — Не, не. — Долган остави фенера на пода и каза: — Можем да вървим по-бързо, след като не ми се налага да се притеснявам какво виждаш и какво не виждаш. — Помъчи се да вложи в гласа си по-ведри нотки. — А и макар да няма други двама по-добри воини на земята от нас, най-добре би било, ако не възвестяваме присъствието си с тази светлина. Думите на дракона, че моредел са слезли в мините ни, ме безпокоят. Щом една глутница прояви достатъчно дързост, че да рискува срещу яростта на моя народ, може да има и други. Този нечист дух може и да се изплаши от златния ти меч и моя древен чук, но двадесетина или повече моредел едва ли ще се впечатлят толкова лесно.
    Томас не намери какво да му отговори и двамата отново закрачиха в тъмното.

    На три пъти спираха и се скриваха от забързани групи таласъми и Тъмни братя. От мрачните си убежища забелязаха, че мнозина от тях са ранени и едва се крепят на краката си. След като и последната група отмина, Долган се обърна към Томас.
    — Никога в историята ни таласъми и моредел не са дръзвали да проникнат в мините ни толкова много наведнъж. Твърде много се боят от народа ни, за да се осмелят да го направят.
    — Изглеждат доста съсипани, Долган — отвърна Томас. — Водят със себе си женски и малки, а и носят големи вързопи. Явно бягат от нещо.
    Джуджето кимна.
    — Всички се придвижват от северната долина през Сивите кули и се насочват към Зеленото лоно. Нещо продължава да ги тласка на юг.
    — Цураните?
    Долган кимна отново.
    — И аз така мисля. Хайде. Най-добре да стигнем в Калдара колкото може по-скоро.
    Тръгнаха и скоро се озоваха в тунелите, които Долган познаваше добре и които щяха да ги изведат на повърхността, в родния му дом.

    Когато след цели пет дни се добраха до Калдара, бяха съвсем изтощени. Снегът в планините беше дълбок и забавяше пътя им. Щом доближиха, стражите ги забелязаха и скоро цялото селце се изсипа навън да ги посрещне.
    Веднага предложиха на Томас стая. Той беше толкова уморен, че заспа на минутата, а джуджетата се разбраха да свикат на другия ден съвета на селските старей, за да обсъдят последните новини, стигнали до долината.

    Томас се събуди огладнял. Стана, протегна се и се изненада, че не изпитва никаква скованост. Беше заспал в златната ризница и след събуждането ставите и мускулите трябваше да го болят. Отвори вратата и излезе в коридора. Не зърна никого, докато не стигна до голямото общо помещение. Вътре имаше няколко джуджета, разположени около голяма маса, с Долган на челното място. Томас забеляза, че единият е Вейлин, синът на Долган. Долган махна на момчето да си вземе стол и го представи на дружината.
    Всички джуджета поздравиха Томас и той им отвърна учтиво, без обаче да спира да поглежда към щедро отрупаните подноси с храна на масата.
    Долган се разсмя и каза:
    — Похапни, момко. Щом масата е пълна, няма защо да се мъчиш гладен.
    Томас си напълни голяма чиния с говеждо, сирене и хляб и си взе пълна кана с ейл, макар да му беше множко, а и часът бе още ранен. Излапа набързо всичко и си сипа още толкова, макар да се притесняваше да не би да го укорят. Повечето джуджета се бяха улисали в сложен разговор от непознато за Томас естество, свързан с разпределянето на зимните им запаси в различните села на района.
    Долган сложи край на обсъждането и каза:
    — Сега, след като и Томас е с нас, мисля, че е най-добре да поговорим за тези цурани.
    При тези думи Томас наостри слух и вниманието му изцяло се насочи към разговора. Долган продължи:
    — Откакто излязох на патрул, са идвали бегачи от Елвандар и Камен връх. Тези чуждоземци са забелязани многократно край Северния проход. Вдигнали са лагер в хълмовете южно от Камен връх.
    Едно от джуджетата каза:
    — Това си е работа на Камен връх, освен ако не ни призоват на оръжие.
    Долган отвърна:
    — Така е, Орвин, но има и новини, че са ги забелязали да влизат и излизат в долината южно от прохода. Нахлули са в земи, които по традиция са наши, а това е работа на Сивите кули.
    Орвин кимна.
    — Така е наистина, но нищо не можем да сторим до пролетта.
    Долган вдигна крак върху масата и запали лулата си.
    — И това е вярно. Но можем да сме благодарни, че и цураните не могат да предприемат нищо до пролетта.
    Томас остави говеждия кокал, който държеше.
    — Сняг ли е навалял?
    Долган го погледна.
    — Да, момко. Проходите са задръстени от снощи. Нищо няма да може да се придвижи през тях, да не говорим за цяла армия.
    Томас го изгледа.
    — Тогава…
    — Тъй де. Тази зима ще ни гостуваш. Дори и най-здравият ни бегач не би могъл да излезе от тия планини и да се добере до Крудий.
    Томас се умърлуши. Въпреки уюта на дългия салон на джуджетата жадуваше за по-позната среда. Но нищо не можеше да се направи, така че той се примири с положението и отново се залови с яденето.

Глава 11
Островът на чародея

    Изнурената група се тътреше по улиците на Бордон.
    Около тях яздеше отряд наталийски щурмоваци, облечени в обичайните им сиви туники и плащове. Бяха излезли на патрул, срещнали бяха пътниците на миля извън града и сега ги придружаваха. Боррик се беше подразнил от това, че щурмоваците не предложиха на уморените пътници да ги вземат на конете си, но успя да го прикрие. Нямаха голямо основание да разпознаят в тази опърпана шайка скитници херцога на Крудий и неговата свита, а дори да беше дошъл тук в цялото си великолепие, отношенията между Свободните градове на Натал и Кралството бяха доста хладни.
    Пъг оглеждаше Бордон с почуда. Градът не беше голям според стандартите на Кралството, малко повече от една крайморска паланка, но все пак беше доста по-голям от градчето Крудий. Накъдето и да обърнеше очи, виждаше енергично забързани хора, улисани в неизвестните си грижи. Не обръщаха особено внимание на странниците — само от време на време някой търговец, застанал на прага на дюкяна си, или някоя продавачка на пазара ги поглеждаше разсеяно. Момчето никога не беше виждало толкова много хора, коне, мулета и коли, събрани на едно място. Бъркотията от цветове и звуци бе пъстра и объркваща. Лаещи псета притичваха до конете на щурмоваците, ловко отбягвайки ритниците на изнервените животни. Няколко улични хлапака засипаха мръсни ругатни по адрес на преминаващата група, явно чужденци, ако се съдеше по външния им вид, и най-вероятно пленници на градската стража. Грубостта им притесни Пъг, но непознатите гледки из града бързо отвлякоха вниманието му.
    Бордон, подобно на другите градове в областта, нямаше постоянна войска, а вместо нея поддържаше гарнизон наталийски щурмоваци, потомци на някогашните легендарни имперски „челници“ на Кеш, смятани за едни от най-добрите конни бойци и опитни в следотърсачеството авангардни части на запад. Способни бяха навреме да предупредят за наближаващата опасност и да осигурят време на местното опълчение да се събере. По традиция независими, щурмоваците имаха право да се справят сами и на място с разбойнически шайки и скитници, но след като чу обясненията на херцога и споменаването на името на Мартин Дълголъкия — когото те познаваха добре, — водачът на патрула реши, че този случай трябва да се предаде на местния префект.
    Отведоха ги в сградата на префектурата, малка постройка недалече от градския площад. Щурмоваците, изглежда, бяха доволни да се отърват от пленниците си и да се върнат на патрула, след като ги предадат на префекта.
    Префектът се оказа една ниска и дебела притурка към шарения пояс, стегнал дебелото му шкембе. По месестите му пръсти имаше големи златни пръстени. Той заглади мазната си черна брада, докато капитанът на щурмоваците му описваше срещата на отряда с групата на херцога и след като щурмоваците яхнаха конете и потеглиха, поздрави хладно Боррик. Но когато херцогът даде да се разбере, че ги очаква не кой да е, а самият Талбот Кирлейн, най-големият корабен посредник в града и личен търговски агент на Боррик в Свободните градове, в поведението на префекта настъпи рязка промяна. Отведоха ги от канцеларията в дома му и им поднесоха горещо кафе. Префектът отпрати един от слугите си със съобщение до дома на Кирлейн и кротко зачака, поддържайки безобиден разговор с херцога.
    Кълган се наведе към Пъг и му прошепна:
    — Домакинът ни е от онези, които се ослушват накъде ще духне вятърът преди да вземе решение; чака вест от търговеца преди да реши дали се отнася с нас като с пленници или гости. — Магьосникът се изкиска. — Като порастеш, ще разбереш, че дребните началници навсякъде по света са едни и същи.
    Малко по-късно пред вратата на дома на перфекта се развихри внезапна буря, въплътена в Мийчъм, дошъл с един от старшите писари на Кирлейн. Чиновникът бързо даде да се разбере, че това наистина е херцогът на Крудий и че, да, Талбот Кирлейн го очаква лично. Префектът започна да се извинява раболепно и да обяснява, че се надявал херцогът да му прости за неудобствата, но че видите ли, при сегашните обстоятелства, в тези тревожни времена, той би могъл все пак да го разбере, нали така? Цялото това излияние беше придружено от угоднически поклони и мазни усмивки.
    Боррик на свой ред изтъкна че, да, той разбирал, при това много добре. Без повече да се бавят, оставиха префекта и излязоха навън, където ги чакаше група коняри с оседлани коне. Яхнаха ги бързо и Мийчъм и писарят ги поведоха през града към един хълмист квартал с големи къщи.
    Къщата на Талбот Кирлейн се намираше най-високо на хълма. По пътя Пъг успя да види закотвени в залива кораби. Бяха десетки, явно не можеха да пътуват поради лошото време. Няколко каботажни съда, тръгнали на север за Илит или за някой от останалите Свободни градове, се движеха предпазливо из залива, но в общи линии заливът беше замрял.
    Стигнаха до къщата и влязоха през разтворената порта. Веднага притичаха слуги да поемат конете. След като слязоха, на широкия праг на къщата се появи домакинът.
    — Добре дошли, лорд Боррик, добре дошли — поздрави той. Талбот Кирлейн приличаше на лешояд, въплътен в човешко тяло — с полуплешива глава, изпито лице и малки черни очи. Пъстрият скъп халат не можеше да скрие мършавината му, но загрижеността в очите му смекчаваше донякъде непривлекателната му външност.
    Въпреки вида му Пъг го намери за привлекателна особа. Той разгони слугите с нареждания да приготвят стаи и топла храна за гостите. Не пожела да чуе нито дума, когато херцогът понечи да му обясни защо са дошли, а вдигна ръка и каза:
    — По-късно, ваша светлост. Ще можем да си поговорим надълго и широко, след като отдъхнете и хапнете. Ще ви чакам за вечеря, но засега за групата ви има приготвени горещи бани и чисти постели. Ще заръчам да ви донесат топла храна по стаите. Добра храна, почивка, чисти дрехи и ще се почувствате нов човек. След това ще можем да поговорим.
    Той плесна с ръце и един от домашната прислуга дотича да ги разведе по стаите. Херцогът и синът му получиха отделни стаи, Пъг и Кълган бяха настанени в една. На Гардан му показаха стаята на Мийчъм, а войниците на херцога бяха отведени в помещенията за прислугата.
    Кълган подкани Пъг пръв да си вземе баня, а той самият остана да си поговори със слугата си. Мийчъм и Кълган се усамотиха в стаята на ратая, а Пъг свали мръсните си дрехи. В средата на стаята имаше голяма метална вана, пълна с вода с благовония, гореща и изпускаща облаци пара. Той стъпи в нея и бързо дръпна крака си. След трите дни ходене през снега водата му се стори вряла. Отново потопи крака си и след като привикна с горещината, бавно се отпусна във водата.
    Вътрешността на ваната беше емайлирана и хлъзгавият, гладък допир се стори странен на Пъг в сравнение със стените на дървените каци у дома. Той се насапуниса с ароматен сапун и изми мръсотията от косата си, след което се изправи във ваната и изля на главата си ведро студена вода, за да се изплакне.
    Подсуши се, надяна си оставената за него чиста нощна риза и въпреки ранния час се мушна в топлото легло. Последното, за което си помисли, бе за едно момче с пясъчноруса коса и широка усмивка. Докато се унасяше в сън, се зачуди дали Долган е намерил приятеля му.
    Събуди се веднъж, понеже дочу тихо тананикане и пляскане на вода, отвори очи и видя натопилия се във ваната и усърдно сапунисващ туловището си Кълган. После затвори клепачи и отново заспа.
    Кълган го разбуди чак за вечерята. Туниката и панталоните му се оказаха изпрани и изгладени и дупката на ризата — закърпена. Ботушите му бяха лъснати до блясък с черно лустро. Когато застана пред огледалото, за пръв път забеляза по бузите си мека черна сянка. Приведе се към огледалото и различи първите признаци на брада.
    Кълган го наблюдаваше.
    — Е, Пъг. Дали да им поискам да донесат бръснач, за да поддържаш брадичката си гладка като принц Арута? Или предпочиташ да си пуснеш величествена брада? — Старецът показно приглади собствената си посивяла брада.
    Пъг се усмихна за пръв път, откакто бяха напуснали Мак Мордайн Кадал.
    — Мисля, че засега не ми се налага да се притеснявам за това.
    Кълган се засмя, зарадван, че духът на момчето се възвръща. Магьосникът се бе разтревожил от дълбоката скръб на Пъг заради Томас и сега се успокои като видя, че неуморният му момчешки нрав отново взима връх. Кълган отвори широко вратата.
    — Е, тръгваме ли?
    Пъг сведе глава в подражание на дворцов поклон и отвърна:
    — О, да, господин чародей. След вас!
    И избухна в смях.
    Влязоха в трапезарията — голям и добре осветен салон, макар и не толкова просторен като в замъка Крудий. Херцогът и принц Арута вече бяха седнали и Кълган и Пъг побързаха да заемат местата си на масата.
    Боррик тъкмо довършваше разказа си за събитията в Крудий и във Великия лес.
    — Ето защо — каза той — предпочетох сам да донеса новините, твърде важни ми се сториха.
    Търговецът се отпусна назад в стола, а слугите започнаха да поднасят на седящите около масата всевъзможни блюда.
    — Лорд Боррик — заговори Талбот, — когато вашият човек, Мийчъм, се обърна към мен първия път, молбата му от ваше име ми прозвуча малко неясно, вероятно поради начина, по който беше предадена информацията. — Ставаше въпрос за използваната от Кълган магическа връзка с Белган, който на свой ред беше предал съобщението на Мийчъм. — Не допусках, че желанието ви да дойдете в Крондор ще се окаже толкова съдбоносно за моя народ. — Той помълча замислен и продължи: — Аз, разбира се, съм разтревожен от вестите, които носите. Смятах да постъпя като посредник и да ви наема някой кораб, но след като положението е толкова сериозно, ще ви изпратя с един от собствените си съдове. — Вдигна звънчето, поставено до ръката му, и го разклати. След миг до рамото му застана слуга. — Предай на капитан Ейбрам да приготви за път „Кралица на бурите“. Ще тръгне с утрешния следобеден прилив за Крондор. По-късно ще му пратя по-подробни указания.
    Слугата се поклони и напусна. Херцогът каза:
    — Много съм ви благодарен, господин Кирлейн. Надявах се, че ще ме разберете, но не очаквах да намеря кораб толкова бързо.
    Търговецът погледна Боррик в очите.
    — Херцог Боррик, позволете ми да бъда откровен. Свободните градове не хранят особена любов към Кралството. И за да бъда още по-откровен, още по-малко любов изпитват хората ни към името Кондуин. Тъкмо вашият дядо опустоши Валинор и подложи на обсада Натал. Беше спрян само на десет мили северно от града и споменът за тези събития все още гризе паметта на мнозина от нас. По произход ние сме кешийци, но сме свободни хора по рождение и не обичаме много завоевателите. — Херцогът се вкочани в стола си, но Кирлейн продължи: — И все пак, принудени сме да признаем, че баща ви след това, както и вие самият сега, винаги сте били добри съседи, отношението ви към Свободните градове е било добро и дори щедро понякога. Убеден съм, че вие сте човек на честта и разбирам, че тези „цурани“ са точно това, което твърдите. Смятам, че не сте от хората, склонни да преувеличават.
    При тези думи херцогът се поотпусна. Талбот отпи глътка вино и продължи:
    — Би било глупаво да не призная, че нашите жизнени интереси съвпадат с тези на Кралството, тъй като сами сме безпомощни. След като потеглите, ще свикам заседание на Съвета на гилдиите и ще настоя за подкрепа на Кралството в това дело. — Той се усмихна и цялата маса разбра, че пред тях седи човек, толкова уверен във влиянието и властта си, колкото и херцогът в своите. — Мисля, че няма да ми е много трудно да накарам съвета да повярва в мъдростта на такова решение. Само едно кратко споменаване за тази цуранска бойна галера и лек намек как биха издържали нашите кораби срещу армада от подобни съдове би трябвало да ги убедят.
    Боррик се засмя и удари с длан по масата.
    — Господин търговецо, виждам, че не сте натрупали богатството си, разчитайки на милостта на сляпата случайност. По острота на ума не отстъпвате на моя отец Тъли. Както и по мъдрост. От сърце ви благодаря.
    Херцогът и търговецът продължиха да си говорят до късно през нощта, но Пъг все още беше изморен и се върна в леглото си.

    „Кралица на бурите“ се носеше, подмятана от вълните, през разяреното море. Студеният щипещ дъжд правеше нощта толкова черна, че върховете на мачтите се губеха в мъгливия мрак.
    На квартердека под дебели, обшити с кожа и промазани наметала се присвиваха неколцина души — мъчеха се да запазят топлината и да останат сухи сред хапещия студ и влагата. На два пъти през последните две седмици бе имало високи вълни, но такава свирепа буря досега не беше ги настигала. От такелажа се чу вик и докладваха на капитана, че двама души са паднали от реите. Лорд Боррик извика на капитан Ейбрам:
    — Нищо ли не може да се направи?
    — Не, милорд. Мъртви са и да ги търсим ще е пълно безумие, дори да беше възможно, а не е — изрева в отговор капитанът и гласът му надмогна рева на щорма.
    На реите се даваше денонощна вахта. Къртеха леда, трупащ се по тях и заплашващ да ги прекърши с допълнителната си тежест и да обездвижи кораба. Капитан Ейбрам държеше руля, слял цялото си тяло с душата на стенещия кораб и напрегнат да долови и най-малкия признак за неприятност. До него стояха херцогът и Кълган. Някъде отдолу се чу силен пукот и капитанът изруга.
    След няколко мига пред него застана един от матросите.
    — Капитане, имаме пробойна.
    Капитанът махна на един от помощниците си.
    — Вземи хора долу и укрепете пробойната, после докладвай.
    Помощникът бързо подбра четирима мъже и се спусна в трюма.
    Кълган като че ли изпадна в транс за минута, след което каза:
    — Капитане, тази буря ще продължи още три дни.
    Капитанът прокле лошия късмет, пратен му от боговете, и се обърна към херцога:
    — Не мога да продължа три дни през бурята с пробойна. Трябва да намеря някое тихо място да източа водата и да закърпя корпуса.
    Херцогът кимна и извика, за да надмогне воя на вятъра:
    — Към Квег ли ще обърнеш?
    Капитанът поклати глава и от черната му брада се посипа сняг и вода.
    — Не мога да обърна срещу вятъра към Квег. Ще трябва да спрем край Острова на чародея.
    Кълган поклати глава, навъси се и попита:
    — Никъде другаде ли не можем да спрем?
    — Няма друг пристан толкова близо. Рискуваме да изгубим някоя мачта. Тогава, ако не се разбием и потънем, ще изгубим шест дни, наместо три. Вълната се вдига и се боя, че ще загубя още от хората си.
    Той закрещя заповеди към мъжете по мачтите и към кормчията и корабът пое на юг към Острова на чародея.
    Кълган слезе долу с херцога. Люлеенето и клатенето на кораба затрудняваше движението му и едрият магьосник залиташе, докато се придвижваха към каютите си. Херцогът влезе в своята, която делеше със сина си, а Кълган — в своята. Гардан, Мийчъм и Пъг лежаха на койките. Момъкът преживяваше трудни времена: първите два дни го беше хванала морската болест. Беше усвоил донякъде моряшката походка, но все още едва се насилваше да хапне от осоленото свинско и сухарите, които бяха принудени да ядат. Заради свирепото вълнение, корабният готвач не можеше да изпълнява обичайните си задължения.
    Корабът стенеше болезнено под ударите на вълните, някъде отпред се чуваха удари на чукове — екипажът се мъчеше да запуши продънения корпус.
    Пъг се извъртя на койката и погледна Кълган.
    — Какво става с бурята?
    — Ще духа още три дни. Ще останем на завет на един остров и ще се задържим там, докато утихне.
    — Какъв остров? — попита Пъг.
    — Островът на чародея.
    Мийчъм скочи от койката така рязко, че удари главата си в ниския таван. Изруга и заразтрива темето си, и докато Гардан едва удържаше смеха си, възкликна:
    — Островът на Черния Макрос?
    Кълган кимна и се подпря с една ръка да не падне, докато корабът се издигаше по гребена на поредната вълна и после се заспуска стръмно надолу.
    — Същият. И на мен не ми харесва, но капитанът се бои за кораба си. — Сякаш да подчертае мисълта му, корпусът изпращя и простена тревожно.
    — Кой е този Макрос? — попита Пъг.
    Кълган се умисли, колкото над работата на екипажа в трюма, толкова и над въпроса на момчето. Накрая каза:
    — Макрос е един велик чародей, Пъг. Може би най-великият, когото светът е познавал.
    — Аха — добави Мийчъм, — и също тъй изчадие от най-дълбокия кръг на ада. Уменията му са от най-черните и дори проклетите жреци на Лимс-Крагма се боят да стъпват на острова му.
    Гардан се изсмя.
    — Не съм виждал още чародей, който да може да изплаши жреците на мъртвата богиня. Трябва да е могъщ маг.
    — Това са само приказки, Пъг — поясни Кълган. — Това, което знаем със сигурност за него, е, че по времето, когато преследването на магьосници в Кралството стигнало връхната си точка, Макрос се оттеглил на този остров. Оттогава никой не е пътувал до него или от него.
    Пъг се изправи в койката, заинтересуван от чутото и забравил ужасния шум на бурята. Загледа се в лицето на Кълган, окъпано от движещите се светлини и сенки, мятани от лудешки люлеещия се фенер, подскачащ при веяко трепване на кораба.
    — Макрос е много стар — продължи Кълган. — С помощта на какви изкуства се поддържа жив, само той си знае, но е живял тук над триста години.
    — Освен ако не са няколко души под това име — изсумтя Гардан.
    Кълган кимна.
    — Може би. Във всеки случай нищо не се знае със сигурност за него, освен ужасните приказки, разказвани от моряците. Подозирам, че дори Макрос да практикува някои от по-черните страни на магията, славата му в това отношение е твърде преувеличена, може би като средство да си осигури спокойствие.
    Силното пращене, сякаш от нова счупена в трюма греда, ги накара да млъкнат. Каютата се разтресе под напора на щорма и Мийчъм изказа на глас това, което се завъртя в главите на всички:
    — Дано само да стъпим живи на Острова на чародея.
    Корабът едва докрета до южния залив на острова. Щяха да изчакат бурята да затихне, преди да пуснат гмурци да огледат повредения корпус отвън.
    Кълган, Пъг, Гардан и Мийчъм се качиха на палубата. Тук вятърът беше по-тих заради издадените навътре в морето скали, спиращи напора на бурята. Пъг се приближи до капитана и Кълган спря и проследи, погледите им към платото над канарите.
    Високо над залива се виждаше замък, чиито кули изпъкваха на сивкавата дневна светлина. Гледката беше странна: кулите стърчаха към небето като ноктести пръсти на гигантска ръка. Замъкът бе тъмен, освен един прозорец на най-високата кула, в който пулсираше синкава светлина, сякаш от уловена мълния, впрегната да служи на господаря си.
    — Макрос — каза Мийчъм.

    Гмурците успяха да огледат повредите чак след три дни и с викове от водата съобщиха на капитана какво е положението. Пъг беше на палубата с Мийчъм, Гардан и Кълган. Принц Арута и баща му стояха до капитана и чакаха присъдата му за състоянието на кораба. Отгоре кръжаха чайки и търсеха останки от храна и боклуци, предизвестени от появата на кораб в тези пусти води. Зимните бури не донасяха почти нищо към и без това оскъдната храна на птиците и един кораб беше за тях добре дошъл източник на плячка.
    Арута се приближи до Пъг и останалите и каза:
    — Днес целия ден и утре до обед ще мине в оправяне на щетите, но капитанът смята, че ще издържи, докато стигнем в Крондор. Оттук едва ли ще имаме големи неприятности.
    Мийчъм и Гардан се спогледаха многозначително, а Кълган попита:
    — Дали ще е възможно да слезем на брега, ваше височество?
    Арута потърка гладко избръснатата си брадичка с облечената си в ръкавица ръка.
    — Защо не? Въпреки че никой от моряците няма да се съгласи да ни откара с лодка.
    — Да „ни“ откара ли? — попита магът.
    Арута се усмихна с кривата си усмивка.
    — И на мен ми омръзнаха каютите, Кълган. Имам нужда да се поразтъпча на твърда земя. Освен това, ако останете без надзор, ще скитате цял ден по места, където нямате работа.
    Пъг вдигна очи към замъка и магьосникът забеляза погледа му.
    — Разбира се, ще се държим настрана от замъка и от пътя, който води към него. Приказките за този остров говорят, че лошо чака онези, които се опитат да проникнат в покоите на чародея.
    Арута махна на един от моряците. Приготвиха им лодка и четиримата мъже и момчето се качиха в нея. Лодката беше изтеглена през борда и спусната от екипажа, запотен въпреки студения вятър. По погледите, които моряците мятаха към билото над скалистия бряг, Пъг разбра, че потенето им съвсем не се дължи на усилията им.
    Сякаш прочел мислите му, Арута каза:
    — Възможно е и да има по-суеверна пасмина в Мидкемия от моряците, но кои са — не мога да кажа.
    Когато лодката се озова във водата, Мийчъм и Гардан освободиха висящите от макарите въжета, хванаха веслата и загребаха към брега. Отначало ритъмът им беше неравен, но след няколкото неодобрителни погледа от страна на принца, придружени със забележки как е възможно мъже да прекарат живота си в крайморски град и да не знаят как се гребе, двамата най-накрая подкараха лодката по-прилично.
    Забиха нос в песъчлив участък на брега — малко заливче, прекъсващо скалната верига на залива. Нагоре към замъка водеше пътека, от която се отклоняваше друга, отвеждаща към противоположния бряг на острова.
    Пъг скочи от лодката и помогна да я изтеглят на брега. Другите също слязоха и започнаха да се разтъпкват.
    Пъг изпита усещане, че ги наблюдават, но колкото пъти погледна нагоре, не забеляза нищо освен скалите и няколкото чайки, преживяващи зимата в заслона на цепнатините в скалите.
    Магьосникът посочи пътеката, минаваща далече от замъка, и каза:
    — Май ще е по-добре, ако тръгнем по тази. Какво ще кажете?
    И да изпитваха някакво безпокойство, няколкото дни скука в тесните каюти надделяха. Арута кимна енергично и ги поведе по пътеката.
    Пъг остана последен, след Мийчъм. Широкоплещестият волник беше въоръжен с широк меч и бе сложил десницата си на дръжката му. Пъг бе извадил прашката си — все още не се чувстваше удобно с меч, въпреки че Гардан му даваше уроци при всяка възможност.
    Натъкнаха се на няколко ята каменарчета и дъждосвирци, които се разлетяха с приближаването на групата. Птиците зацвърчаха възмутено и закръжиха над полозите си, докато странниците отминат, след което се върнаха по оскъдните си убежища на склона на хълма.
    Изкачиха се на билото на първата от няколкото височини и видяха, че пътеката се спуска зад нов хълм.
    — Трябва да води нанякъде — каза Кълган. — Ще продължим ли?
    Арута кимна. Продължиха и стигнаха до малка клисура между две вериги ниски хълмове. В дъното на клисурата се виждаха някакви постройки.
    Арута каза тихо:
    — Какво мислиш, Кълган? Дали са обитаеми?
    Кълган ги огледа мълчаливо, после се обърна към Мийчъм, който пристъпи напред. Волникът огледа постройките, погледът му обходи долината от подножието до билата на околните височини.
    — Мисля, че не са. Не се вижда никакъв дим, нито се чува звук от работещи хора.
    Арута тръгна надолу и другите го последваха. Мийчъм се обърна да погледне Пъг и забеляза, че момчето е невъоръжено с изключение на прашката. Волникът извади дългия си ловджийски нож от колана си и без обяснения го подаде на момчето. Пъг само кимна благодарно и го взе.
    Стигнаха до едно плато над постройките и Пъг видя пред очите си къща със съвсем непривична форма. Сградата в средата беше обкръжена от голям двор и няколко пристройки. Целият имот се обграждаше от ниска стена с височина не повече от четири стъпки.
    Проправиха си път надолу по обраслия с храсти склон и стигнаха до някаква порта в стената. В двора се виждаха няколко плодни дръвчета с голи клони и градина, обрасла с трева и трънак. Недалече от фасадата на централната сграда се издигаше фонтан, увенчан със статуя на три делфина. Приближиха се до фонтана и видяха, че вътрешността на малкото езерце около статуята е покрита със сини плочки, избледнели и олющени от времето. Кълган огледа конструкцията на фонтана и каза:
    — Много умно е измислено. Според мен водата е излизала от устата на делфините.
    Арута се съгласи.
    — Виждал съм кралските фонтани в Риланон, и те са подобни, само че им липсва елегантността на този.
    Снегът по земята беше рехав — изглежда, че в заслонената долина, както и на целия остров не валеше много сняг дори в най-лютата зима. Но все пак беше студено. Пъг се отдалечи малко и разгледа къщата. Беше едноетажна, с прозорци на всеки десет стъпки по стената. На фасадата, пред която беше застанал, имаше само един отвор за двукрила врата, макар че крилата й отдавна бяха извадени от пантите.
    — Който и да е живял тук, не е чакал неприятности.
    Пъг се обърна и видя застаналия до него Гардан, който също се взираше в къщата.
    — Няма никаква кула за наблюдение — продължи сержантът. — А ниската стена като че ли е по-пригодна да пази животните да не влизат в градината, отколкото за отбрана.
    Чул последните забележки на Гардан, Мийчъм се приближи до тях и каза:
    — Да, тук не са мислили много за защита. Това е най-ниското място на острова, освен онова поточе, което видяхме зад къщата на слизане от хълма. — Извърна се и се загледа към замъка, чиито най-високи кули все още можеха да се видят от долината. — Виж, онова там е построено срещу неприятности. А това тук е вдигнато от хора, които не са познавали битки.
    Пъг кимна и се отдалечи от двамата. Гардан и Мийчъм тръгнаха в друга посока, към някаква изоставена конюшня.
    Пъг заобиколи къщата и се натъкна на няколко по-малки постройки. Стисна ножа в дясната си ръка и влезе в най-близката. Приличаше на някакъв склад, подът беше настлан с червени плочи, натрошени и олющени, а по трите стени минаваха големи дървени лавици. Пъг огледа останалите помещения в сградата и установи, че видът им е същият. Реши, че наистина е било някакъв склад.
    Влезе в следващата сграда и се озова в голяма кухня. До едната стена имаше зидана от камък печка, достатъчно голяма, за да се поставят на нея няколко казана с храна едновременно, а шишът в огнището стигаше да се наниже на него говежди бут или цяло агне. В средата на помещението стоеше издраскан от безбройни удари на сатъри и ножове каменен касапски плот, върху който можеше да се насече цял вол.
    Пъг огледа някакъв странен на вид бронзов съд, оставен в един от ъглите и покрит с прах и паяжина. Обърна го и намери в него дървена лъжица. Когато вдигна глава, му се стори, че зърна някого пред прага на кухнята.
    — Мийчъм? Гардан? — подвикна той и бавно пристъпи към вратата. Излезе навън. Не видя никого, но отново му се стори, че зърна нечие движение при задната врата на главната постройка.
    Забърза се натам, решил, че спътниците му вече са влезли в сградата. Когато пристъпи в къщата, отново долови нечие смътно движение по един от страничните коридори. Спря се за миг да огледа странната пуста сграда.
    Вратата пред него зееше отворена — плъзгаща се врата, измъкнала се от релсите, които някога я бяха придържали. През прага видя голям вътрешен двор, в чийто център имаше друг фонтан и малка градина. Също като фонтана отвън, и този беше разнебитен, а и градинката също беше обрасла с бурени.
    Пъг тръгна натам, където бе забелязал движението. Мина през ниска странична вратичка и навлезе в сенчест коридор. На места керемидите от покрива бяха изпопадали, така че от време на време отгоре проблясваше светлина и това улесняваше пътя на момчето. Премина през две празни стаи, за които предположи, че са спални.
    Зави на един ъгъл, озова се пред прага на странно помещение и влезе. Стените бяха покрити с мозайки от малки плочици, изобразяващи морски същества, лудуващи сред пяна, и оскъдно облечени мъже и жени. Стилът на това изкуство бе съвсем непознат за Пъг. Няколкото гоблена и още по-малкото картини, изложени из херцогските коридори, бяха в пълно подражание на живата реалност, с приглушени цветове и детайлно изпълнение. Тези мозайки намекваха за хора и за животни, без да улавят детайла.
    По средата на пода имаше голяма хлътнатина, като езеро, със стъпала, водещи надолу в него. От стената отсреща се подаваше месингова рибешка глава, надвиснала над езерцето. Предназначението на тази зала беше съвсем непонятно за Пъг.
    Сякаш някой прочете мислите му, защото нечий глас зад гърба му каза:
    — Това е тепидариум.
    Пъг се обърна и видя, че зад него е застанал непознат мъж. Беше среден на ръст, тъмнокос, с високо чело и дълбоко хлътнали очи. Слепоочията му бяха прошарени със сиво, но брадата му беше черна като нощта. Беше облечен в кафяв халат, просто скроен, с плетен кожен колан около кръста. В лявата си ръка държеше дълъг кривак. Пъг застана нащрек, изпънал дългия ловен нож пред себе си.
    — Не, момко. Прибери го тоя скрамазакс, не ти мисля злото. — Усмивката му накара Пъг да се отпусне.
    Пъг свали ножа и каза:
    — Как нарекохте тази стая?
    — Тепидариум — отвърна непознатият, докато пристъпваше в стаята. — Тук по тръби в басейна идваше топла вода, а къпещите се събличаха дрехите си и ги поставяха по тези лавици. — Посочи няколкото лавици на задната стена. — А слугите почистваха и оглаждаха дрехите на поканените за вечерния пир, докато те се къпеха тук.
    Пъг си помисли, че идеята гостите на вечерния пир да се къпят заедно е доста необичайна, но не каза нищо. Мъжът продължи:
    — Зад онази врата — той посочи една врата до езерцето — имаше басейн с много гореща вода в помещение, наречено калидариум. А зад него — друг басейн със студена вода в стая, наречена фригидариум. Имаше и четвърто помещение, наречено ункториум, където слугите разтриваха къпещите се с благовонни масла. И изтъркваха кожите им с дървени пръчки. По онова време не използваха сапун.
    Пъг се обърка от имената на всичките тези стаи.
    — Изглежда, са прекарвали доста време в къпане. Всичко това звучи много странно.
    Мъжът се подпря на тоягата си.
    — Така би трябвало да е за теб, Пъг. Но за хората, построили тази къща, залите на вашата цитадела щяха да изглеждат също толкова странни.
    Пъг се сепна.
    — Как разбрахте името ми?
    Мъжът отново се усмихна.
    — Чух високият войник да те вика по име, когато приближаваше към сградата. Наблюдавах ви скришом, за да се уверя, че не сте пирати, дошли да търсите древна плячка. Рядко се срещат толкова млади пирати и си помислих, че ще е по-безопасно да поговоря първо с теб.
    Пъг изгледа непознатия. В думите му имаше нещо, което намекваше за скрити значения.
    — Че защо да говорите с мен?
    Мъжът приседна на парапета на празното езерце. Подгъвът на халата му се бе издърпал нагоре и разкриваше груби сандали, вързани с кръстосани по краката каишки.
    — Живея общо взето самотен и възможността да поприказвам с непознати е рядкост. Затова реших да видя дали няма да ми погостуваш за малко, за няколко мига макар, преди да се върнете на кораба си.
    Пъг също приседна, но на безопасно разстояние от непознатия.
    — Тук ли живеете?
    Мъжът огледа помещението.
    — Не, въпреки че някога живях и тук, много отдавна. — В гласа му се долови съжалителна нотка, сякаш това признание събуди отдавна заровени спомени.
    — Кой сте вие?
    Мъжът отново се усмихна и Пъг усети, че нервността му се изпари. В поведението на този човек имаше нещо успокояващо и Пъг се увери, че не мисли да му навреди.
    — Наричат ме най-вече Пътника, защото много страни съм видял. Тук понякога съм известен като Отшелника, понеже така живея. Можеш да ме наричаш както си избереш. Все едно е.
    Пъг го изгледа съсредоточено.
    — Нямате ли си собствено име?
    — Много, толкова много, че повечето съм ги забравил. По време на раждането ми са ми дали име, както на теб, но, сред хората от моето племе това име е било известно само на баща ми и на мага-жрец.
    Пъг се замисли на думите му.
    — Всичко това е много странно, също както тази къща. Кой е народът ви?
    Мъжът, нарекъл се „Пътника“, се засмя добродушно.
    — Любопитен ум имаш, Пъг, пълен си с въпроси. Това е добре. — Помълча за миг и каза: — Откъде са спътниците ти? Корабът в залива вее наталийското знаме на Бордон, но твоят говор и облеклото ти са кралски.
    — Ние сме от Крудий — каза Пъг. И му описа накратко пътешествието си. Мъжът зададе няколко простички въпроса и в един момент Пъг осъзна, че без изобщо да се усети, е разказал най-подробно за събитията, довели ги до острова, и за плановете им за остатъка от пътуването.
    Когато привърши, Пътника му каза:
    — Това наистина е чудновата история. Допускам, че ще се случат още много чудеса преди тази странна среща на световете да приключи.
    Пъг го изгледа въпросително.
    — Не ви разбирам.
    Пътника поклати глава:
    — Не очаквам, да разбереш, Пъг. Да кажем, че се случват неща, които могат да се разберат след обмисляне на фактите, след като времето отдалечи участниците от събитията.
    Пъг се почеса по коляното.
    — Говорите също като Кълган, когато се опитва да ми обясни как действа магията.
    Пътника кимна.
    — Подходящо сравнение. Макар че понякога единственият начин да разбереш как действа магията е като правиш магия.
    — И вие ли сте магьосник?
    Пътника поглади дългата си черна брада.
    — Някои ме смятаха за такъв, но се съмнявам, че този Кълган и аз споделяме едно и също разбиране за тези неща.
    Изражението на Пъг подсказа, че не приема това обяснение за задоволително, въпреки че не го изрече на глас, Пътника се наведе към него.
    — Мога да направя някое и друго заклинание, ако това отговаря на въпроса ти, млади ми Пъг.
    Пъг чу, че извикаха името му отвън.
    — Ела — каза Пътника. — Приятелите ти те викат. Най-добре ще е да излезем и да ги уверим, че всичко е наред.
    Напуснаха къпалнята и прекосиха открития двор на вътрешната градина. Голямо преддверие отделяше градината от фасадата на къщата: минаха през него и излязоха навън. Когато видяха Пъг в компанията на Пътника, мъжете бързо се огледаха и извадиха оръжия. Пътника вдигна ръце в известния по цял свят знак, че е невъоръжен.
    Принцът заговори пръв.
    — Кой е спътникът ти, Пъг?
    Пъг им представи Пътника.
    — Не ни мисли злото. Крил се е, за да се увери, че не сме пирати. — И подаде ножа на Мийчъм.
    Макар обяснението да не го задоволи, Арута не се издаде.
    — Каква работа имате тук?
    Пътника разпери ръце — държеше тоягата под мишницата на лявата си ръка.
    — Аз обитавам тук, принце на Крудий. Бих казал, че въпросът щеше да е по-уместен в моите уста.
    Принцът сви устни, че се обръщат така към него, но след един напрегнат миг се отпусна.
    — Ако е така, то вие сте прав, а ние сме натрапници. Слязохме да потърсим утеха след самотния затвор на кораба. Нищо повече.
    Пътника кимна.
    — Тогава сте добре дошли във Вила Беата.
    — Какво е Вила Беата? — попита Кълган.
    Пътника направи широк жест с десницата си.
    — Този дом е Вила Беата. На езика на строителите му това означава „блажен дом“, и такъв е бил той много години. Както виждате, познавал е и по-добри дни.
    Всички се отпуснаха, защото и те се почувстваха незастрашени от спокойните жестове и приятелската усмивка на Пътника. Кълган попита:
    — Какво е станало с онези, които са построили това странно място?
    — Мъртви са… или са си отишли. Смятали, че това е „Инсула Беата“ или Блажения остров. Бягали от една ужасна война, която променила историята на техния свят. — Тъмните му очи се замъглиха, сякаш от болка. — Един велик крал загинал… или мислели, че е загинал, защото според някои той можел да се завърне. Ужасно и тъжно време. Тук те потърсили живот в мир.
    — Какво е станало с тях? — попита Пъг.
    Пътникът сви рамене.
    — Пирати или таласъми? Болест или лудост? Кой може да каже? Намерих този дом както вие го виждате сега, а онези, които са го обитавали, вече ги нямаше.
    — Странни неща ни разказвате, приятелю пътниче — каза Арута. — Малко разбирам, но изглежда, че това място е било напуснато отпреди векове. Как е възможно да знаете за тези, които са живели тук?
    Пътника се усмихна.
    — Не е чак толкова отдавна, колкото си представяте, принце на Крудий. А и аз съм по-стар, отколкото изглеждам. Идва от добрата храна и редовното къпане.
    Мийчъм през цялото време гледаше странния мъж много напрегнато. От всички, които бяха дошли на брега, той беше най-мнителният.
    — А Черния? Той не ви ли безпокои?
    Пътника погледна през рамо към замъка на върха.
    — А, Макрос Черния ли? Няма особени причини да се караме с чародея. Той ме е оставил да обикалям из острова, стига да не му се бъркам в работите.
    Сянка на съмнение полази в ума на Пъг, но той си замълча, а Пътника продължи:
    — Такъв могъщ и страшен магьосник няма какво да се страхува от прост отшелник като мен, ще се съгласите. — Приведе се и добави със заговорнически тон: — Освен това мисля, че лошата му слава е доста преувеличена с цел да държи натрапниците по-надалече оттук. Съмнявам се, че е способен на всичко онова, което му приписват.
    — Тогава може би трябва да посетим чародея? — каза Арута.
    Отшелникът го погледна.
    — Не мисля, че в замъка ще ви посрещнат радушно. Чародеят твърде често е претрупан с работа и не понася да го прекъсват. Той може и да не е легендарният автор на всички злини по света, които мълвата му приписва, но все пак може да ви причини повече неприятности, отколкото си струва да понесе човек, само за да го посети. Общо взето, не е приятен събеседник. — В думите му се долавяше някакъв тънък, насмешлив хумор.
    Арута се огледа и каза:
    — Струва ми се, че видяхме всичко, което можеше да ни е интересно тук. Май трябва да се връщаме вече на кораба.
    След като никой не възрази, принцът добави:
    — А вие, приятелю пътниче?
    Непознатият разпери ръце.
    — Аз ли? Ще си продължа усамотението, ваше височество. Вашето кратко гостуване ми достави удоволствие, както и новините на момчето за събитията по света, но се съмнявам, че ще ме намерите утре, ако решите да ме търсите.
    Беше очевидно, че не желае да им каже нещо повече за себе си, и Арута изпита още по-голямо раздразнение от загадъчните му отговори.
    — Е, тогава можем само да ви кажем сбогом. Дано боговете ви закрилят.
    — Както и вас, принце на Крудий.
    Докато се обръщаха да си тръгнат, Пъг усети, че нещо го дръпна за глезена, залитна и се блъсна в Кълган. Двамата паднаха и се затъркаляха. Пътника помогна на момчето да се изправи. Мийчъм и Гардан вдигнаха дебелия маг на крака. Кълган понечи да тръгне, но кракът му поддаде и той изпъшка. Пътника каза:
    — Изглежда, глезенът ви се е изкълчил, приятелю магьосник. — Подаде му тоягата си. — Кривакът е здрав, дъбов, и ще понесе тежестта ви на връщане към кораба.
    Кълган взе предложената му тояга и се подпря на нея. Пристъпи една крачка за проба и се увери, че ще може да се справи ло пътя с помощта й.
    — Много ви благодаря, но вие как ще се оправите?
    Непознатият сви рамене.
    — Най-обикновена тояжка. Лесно ще я заменя, приятелю магьос-ниче. А може би ще имам възможност някой ден да си я поискам обратно.
    — Ще я пазя до този ден.
    Обръщайки им гръб, Пътника каза през рамо:
    — Добре. А до този ден, сбогом ви отново.
    Изгледаха го как се прибира в къщата, след което се обърнаха един към друг с изпълнени с удивление лица. Арута заговори пръв.
    — Странен човек е този „пътник“.
    Кълган кимна.
    — По-странен, отколкото можете да си представите, принце. Когато си тръгна, усетих, че се вдига някакво вълшебство, сякаш носи магията около себе си — такава, че прави всички наоколо доверчиви.
    — Искаше ми се да му задам толкова много въпроси, но като че ли не можех да се насиля — каза Пъг.
    — Тъй де, и аз усетих същото — обади се Мийчъм.
    — На мен пък знаете ли какво ми хрумна? — вметна Гардан. — Имам чувството, че току-що разговаряхме със самия чародей.
    — И аз си го помислих — заяви Пъг.
    Кълган се подпря на кривака и каза:
    — Може би. Ако е така, то той е имал някакви свои причини да прикрива самоличността си. — Продължиха да си говорят за това, докато се изкачваха по пътеката.
    Когато стигнаха до заливчето, където бяха оставили лодката, Пъг усети, че нещо се трие до гърдите му. Бръкна под туниката си и напипа малък сгънат къс пергамент. Извади го, изумен от находката. Доколкото си спомняше, не беше го намирал, нито прибирал под туниката. Сигурно Пътника му го беше пъхнал под ризата, докато му бе помагал да се изправи.
    Забелязал изражението на Пъг, Кълган попита:
    — Какво държиш?
    Пъг му подаде пергамента и всички се струпаха около мага. Кълган го разгъна. Започна да го чете и на лицето му се изписа удивление. Отново го прочете, този път на глас:
    — „Добре дошли са за мен онези, които идат не със зъл умисъл в сърцата си. В идущите дни ще разберете, че срещата ни не бе случайна. Докато се срещнем отново, пазете отшелническата тояга като знак на приятелство и добра воля. Не ме търсете до отреденото време, защото и това е предречено. Макрос.“
    Кълган подаде пергамента на Пъг, който възкликна:
    — Но тогава отшелникът е Макрос!
    Мийчъм поглади брадата си.
    — Това за мен е съвсем непонятно.
    Кълган вдигна очи към замъка, където светлините все така проблясваха от единствения прозорец.
    — Както и за мен, приятелю. Но каквото и да означава то, струва ми се, че чародеят ни желае доброто, и според мен това е хубав знак.
    Върнаха се на кораба и се прибраха по каютите. След нощния отдих разбраха, че корабът е готов за тръгване с обедния прилив. Вдигнаха платна и бяха зарадвани от необичайно ласкави за сезона попътни ветрове, които ги понесоха право към Крондор.

Глава 12
Съвети

    Пъг беше неспокоен. Седеше и гледаше навън през един прозорец в палата на принца в Крондор. От три дни непрестанно валеше сняг. Херцогът и Арута се срещаха ежедневно с принца. В първия ден Пъг беше разказал версията си за намирането на кораба на цураните, след което го освободиха. Още си спомняше за тази притеснителна беседа.
    Беше се изненадал, когато разбра, че принцът на Крондор е млад, едва тридесет и няколко годишен, макар и лишен от жизненост и с болнав вид. По време на този тягостен разпит бележките на принца на няколко пъти се прекъсваха от жесток пристъп на кашлица. Бледото му лице и избилите на челото му капчици студена пот показваха, че наистина е зле.
    Но той бе махнал пренебрежително с ръка, когато Пъг му бе предложил да отложат беседата и да се яви в момент по-удобен за негово сиятелство. Ерланд Крондорски се оказа разсъдлив човек и изслуша търпеливо разказа на Пъг, стараейки се да смекчи притеснението на момчето от това, че стои пред самия пряк наследник на трона на Крондор. Очите му гледаха Пъг насърчително и с разбиране, сякаш за него бе съвсем обичайно да беседва с непохватни момчета. След като го изслуша, принцът отдели още малко време да поприказва с Пъг за дреболии, например за характера на обучението му и за щастливото му издигане в благороднически сан, сякаш тези неща бяха особено важни за него.
    Пъг реши, че принц Ерланд му харесва. Вторият по власт човек в Кралството и най-могъщата личност на Запада се беше държал топло и дружелюбно и се бе постарал да предразположи далеч не толкова важния си гост.
    Пъг заоглежда стаята — все още не бе привикнал на дворцовия разкош. Дори тази малка стаичка беше пищно обзаведена, с истинско ложе с балдахин вместо простата дъсчена постеля. Пъг за пръв път спеше в такова нещо и му бе трудно да привикне и да се отпусне на мекия, пълен с гъши пух дюшек. В ъгъла на стаята имаше килер с повече дрехи, отколкото можеше да износи за цял живот, всички от скъпа тъкан и фино скроени, и всички сякаш точно по неговите мерки. Кълган му беше казал, че са подарък от принца.
    Тишината в стаята му напомни колко рядко се вижда напоследък с Кълган и останалите. Гардан и войниците му бяха заминали тази сутрин с куп депеши до принц Луам, а Мийчъм го бяха настанили при дворцовата гвардия. В повечето случаи Кълган също се включваше в заседанията с принца, така че Пъг почти винаги бе сам. Съжаляваше, че не разполага с книгите си, защото с тях поне това свободно време щеше да се използва за нещо полезно. Откакто беше пристигнал в Крондор, почти нямаше какво да прави.
    Отново си помисли колко ли щяха да му харесат на Томас тукашните новости — място, съградено сякаш по-скоро от стъкло и вълшебство, отколкото от камък — и хората тук. Мислеше за изгубения си приятел с надеждата, че Долган все някак е успял да го намери, но без много да вярва в това. Болката от загубата се бе притъпила като полузараснала рана, но все още пареше. Дори след целия този изминал месец Пъг от време на време се улавяше, че неволно се обръща, за да види Томас край себе си.
    След като му омръзна да седи бездейно, Пъг отвори вратата и надникна в коридора, преминаващ по дължината на източното крило на палата. После излезе и се забърза, оглеждайки се за някое познато лице, с чиято помощ да се отърве от досадата.
    Край него мина някакъв гвардеец, запътил се в противоположна посока, и му отдаде чест. Пъг все още не можеше да свикне с мисълта, че гвардейците са длъжни да му отдават чест при всяко преминаване покрай него, но като на член на херцогската свита и скуайър му се полагаха всички почести.
    Стигна до един по-малък коридор и реши да поразгледа. Беше все едно накъде ще тръгне. Принцът лично му беше казал, че може да обикаля колкото и където си поиска из двореца, но Пъг досега бе проявявал стеснителност, за да не би да си превиши правата. Но сега отегчението го подтикна да предприеме приключение, поне доколкото изобщо бе възможно някакво приключение сред смълчаните коридори.
    Скоро се натъкна на малка ниша с прозорец, предлагащ изглед към дворцовите градини, и седна на скамейката до прозореца. Отвъд стените на двореца се виждаше пристанището на Крондор, простиращо се надолу като загърнато в бяло селце. Корабите в залива приличаха на миниатюрни играчки — бяха закотвени и очакваха по-благоприятно време, за да вдигнат платна.
    Тънък гласец зад гърба му го извади от унеса.
    — Вие ли сте принц Арута?
    Зад него стоеше момиче, около седемгодишно, с големи зелени очи и тъмнорижа коса, прибрана под сребърна мрежичка. Роклята му беше семпла, но изящна, от червена тъкан с бяла дантела по ръкавите. Личицето на момичето беше миловидно, но стегнато и съсредоточено, и някак смешно със своята сериозност.
    Пъг се поколеба за миг, след което отвърна:
    — Не, аз съм Пъг. Дойдох с принца.
    Момичето не направи усилие да прикрие разочарованието си.
    Сви рамене, пристъпи и седна до Пъг. После го изгледа със същото сериозно изражение и каза:
    — Надявах се, че вие ще сте принцът, защото исках да го зърна преди да тръгнете за… къде беше?
    — За Саладор — отвърна равнодушно Пъг. Беше се надявал, че пътуването ще свърши с гостуването им при принца. Напоследък си мислеше за Карлайн.
    — Да. Татко казва, че трябва веднага да тръгнете за Саладор, а после да вземете кораб за Риланон, за да се видите с краля.
    — Кой е баща ти?
    — Принцът, глупчо. Ти нищо ли не знаеш?
    — Така излиза. — Пъг изгледа момичето и чак сега видя в нея по-малко копие на Карлайн. — Ти трябва да си принцеса Анита.
    — Разбира се. И при това съм истинска принцеса. Не дъщерята на някакъв си херцог, а дъщерята на принца. Татко ми щеше да стане крал, ако бе пожелал, но той не пожела. Ако го беше направил, един ден щях да стана и кралица. Но сега няма да стана. А ти какво правиш?
    Въпросът, който дойде така изведнъж, без предисловие, хвана Пъг натясно. Детинското бърборене му звучеше много отегчително и той не я слушаше внимателно, унесен повече в гледката през прозореца.
    Той се поколеба, след което отвърна:
    — Аз чиракувам на магьосника на херцога.
    Принцесата се ококори и възкликна:
    — Истински магьосник?
    — Съвсем истински.
    Личицето й светна от възторг.
    — А може ли да превръща хората в жаби? Мама казва, че магьосниците превръщали хората в крастави жаби, ако са лоши.
    — Не знам. Ще го попитам, щом го видя… ако изобщо го видя повече — добави той под носа си.
    — О, наистина ли? Толкова бих искала да разбера. — Изглеждаше съвсем очарована от възможността да разбере дали приказката е вярна. — А би ли могъл да ми кажеш къде мога да видя принц Арута?
    — Не знам. Самият аз не съм го виждал от два дни. Защо искаш да го видиш?
    — Мама казва, че един ден ще се омъжа за него. Искам да видя дали е приятен човек.
    Перспективата това малко момиченце един ден да се омъжи за по-младия син на херцога обърка за малко Пъг. Не беше необичайна практика благородниците да вричат децата си в брак години преди те да навършат пълнолетие. След десет години тя щеше да стане жена, а принцът все още щеше да е млад мъж, граф на някаква малка цитадела из Кралството. Въпреки това на Пъг тази перспектива му се стори изумителна.
    — Ти смяташ ли, че би ти харесало да живееш с граф? — попита Пъг и веднага осъзна, че въпросът е глупав. Принцесата само потвърди собствената му преценка с поглед, който подобаваше на отец Тъли, и каза:
    — Глупчо! Как мога да знам, след като не знам дори за кого ще ме омъжат мама и татко?
    Детето скочи от мястото си.
    — Е, аз трябва да се връщам. Не бива да съм тук сега. Ако разберат, че съм напуснала покоите си, ще ме накажат. Надявам се да пътувате добре до Саладор и Риланон.
    — Благодаря.
    На личицето й изведнъж се изписа загриженост и тя прошепна:
    — Няма да кажеш на никого, че съм била тук, нали?
    Пъг й се усмихна заговорнически.
    — Не. Тайната ти е запазена. — Момичето се поуспокои, усмихна се и надникна в двете посоки по коридора. Когато понечи да си тръгне, Пъг каза:
    — Добър човек е.
    Принцесата се спря.
    — Кой?
    — Принцът. Приятен човек е. Отдава се понякога на размисъл и тъга, но като цяло е приятен човек.
    Принцесата се намръщи за миг, сякаш се мъчеше да смели информацията. После се усмихна щастливо и отвърна:
    — Това е хубаво. Не бих искала да се омъжа за човек, който не е приятен. — Изкикоти се, зави на ъгъла и се скри.
    Пъг поседя още малко, загледан в сипещия се сняг и замислен над това, че малки деца се тревожат за толкова съдбовни неща, и за едно дете с големи и сериозни очи.

    Същата нощ групата на херцога бе почетена от принца. Цялото благородническо войнство, пребиваващо в двора, както и повечето богаташи от простото съсловие на Крондор присъстваха на галавечерята — над четиристотин пируващи. Пъг се озова на една маса с непознати, които, респектирани от облеклото му и от самия факт, че изобщо е тук, най-учтиво го пренебрегваха. Херцогът и принц Арута седяха на челната маса с принц Ерланд и съпругата му, принцеса Алисия, а също и херцог Дуланик, канцлер на владенията на принца и рицар-маршал на Крондор. Поради лошото здраве на Ерланд, военните дела на Крондор бяха поверени на Дуланик и на мъжа, погълнат в задушевна беседа с него — лорд Вари, лорд-адмирал на крондорската флота на Ерланд. Пъг бе на най-отдалечената от кралската фамилия маса.
    Из голямата зала сновяха слуги, понесли големи плата с храна и гарафи с вино. Около масите обикаляха певци с най-новите си балади. Жонгльори и акробати изпълняваха забавните си номера, на които гостите на пира почти не обръщаха внимание, но артистите въпреки това се стараеха усърдно заради церемониалмайстора, от когото зависеше дали ще ги поканят отново.
    По стените висяха гигантски знамена и пищни гоблени. Знамената бяха от всички по-главни знатни домове на Кралството — от кафявото със златни ивици на Крудий в най-далечния запад, до бялото и зеленото на Ран, далече на изток. Зад кралската маса висеше знамето с герба на Кралството — изправен на задните си лапи лъв, държащ меч, с корона над главата му, на пурпурно поле: древен знак на кралете Кондуин. До него висеше знамето на Крондор — орел, летящ над планински връх, сребърен върху поле от кралски пурпур. Единствено принцът, както и кралят в Риланон, имаха право да носят кралския цвят. Боррик и Арута бяха с мантии над туниките, указващи, че са принцове, родствено свързани с кралската фамилия. Пъг за пръв път виждаше двамата да носят официалните отличия на своя ранг.
    Отвсякъде ехтяха звуци на веселие, но макар и в другата страна на залата, Пъг долавяше, че разговорът на масата на принца не е особено весел. Боррик и Ерланд бяха свели глави един към друг и угрижено си говореха нещо.
    Някой го докосна по рамото и Пъг се сепна. Обърна се и видя едно кукленско личице, надничащо през дебелите завеси на по-малко от две стъпки от него. Принцеса Анита вдигна пръстче пред устните си и го подкани да я последва. Пъг забеляза, че останалите по масата се заглеждат по най-важните присъстващи особи и едва ли ще забележат липсата му. Стана, пристъпи през завесата и се озова в малък алков, предназначен за прислугата. Зад него имаше друга завеса, водеща към кухнята, както той предположи, иззад която надничаше малката бегълка от леглото. Пъг се приближи до очакващата го Анита и се увери, че наистина са в дълъг коридор, свързващ кухненските помещения с голямата зала. Край стената преминаваше дълга маса, отрупана със съдове за сервиране и бокали.
    — Какво правиш тук? — каза Пъг.
    — Шшт! — отвърна му тя шепнешком. — Никой не знае, че съм тук.
    Пъг се усмихна.
    — Не мисля, че трябва да се притесняваш, че ще те чуят. Достатъчно шумно е.
    — Дойдох да видя принца. Кой от всички е той?
    Пъг й даде знак да го последва до малката ниша, след което открехна леко завесата, посочи и каза:
    — Вторият от баща ти нататък, онзи с черно-сребристата туника и червената мантия.
    Момичето се надигна на пръсти и каза:
    — Не виждам.
    Пъг я вдигна. Тя му се усмихна:
    — Много съм ти задължена.
    — Няма нищо, моля ви — отвърна й Пъг с насмешлива сериозност и двамата се изкикотиха.
    После, сепната от някакъв глас зад завесата, принцесата възкликна:
    — Трябва да литвам! — И се шмугна през нишата, мина през втората завеса и се скри от погледа му, затичана към кухнята и оттам — към стаите си.
    Завесата към банкетната зала се разтвори и един изумен слуга се втренчи в Пъг. По право момчето не биваше да е тук, но ако се съдеше по облеклото му, не беше случаен гост.
    Пъг се обърка и накрая неубедително промълви:
    — Исках да отида в стаята си. Май съм сбъркал пътя.
    — Крилото за гостите е през първата врата наляво от банкетната зала, млади господарю. А… насам се отива за кухнята. Ще позволите ли да ви покажа пътя? — Слугата явно не държеше много да го направи, а и Пъг също така нямаше желание да го водят.
    — Не, благодаря, ще го намеря сам — отвърна той.
    Върна се на масата си, незабелязан от другите гости. Останалата част от пиршеството мина без произшествия, ако се изключеше по някой и друг озадачен поглед от страна на един от слугите.
    Остатъка от вечерта след пира Пъг прекара в разговор със сина на някакъв търговец. Двамата младежи се запознаха в препълнената зала, където вървеше следбанкетният прием на принца. Изкараха заедно около час, разменяйки си учтивости, докато накрая бащата на момчето не дойде и не го повлече със себе си. Пъг се помота още малко, без никой от гостите на принца да му обърне внимание, след което реши, че може спокойно да се върне в стаята си, без да оскърби никого — никой нямаше да забележи отсъствието му. Освен това не беше виждал принца, лорд Боррик и Кълган, откакто напуснаха банкетната маса. По-голямата част от приема, изглежда, се водеше от няколко официални придворни и от принцеса Алисия, чаровна жена, която размени една-две учтиви думи с Пъг, след което продължи по редицата гости.
    Кълган го чакаше в стаята му и без предисловия каза:
    — Тръгваме призори, Пъг. Принц Ерланд ни изпраща в Риланон да се видим с краля.
    — Но защо ще изпраща нас? — отвърна Пъг раздразнено. Вече изпитваше мъка по дома.
    Преди Кълган да успее да му отговори, вратата рязко се отвори и вътре буреносно нахълта принц Арута. Пъг се изненада от несдържания гняв, изписан на лицето му.
    — Кълган! А, и ти ли си тук! — каза Арута и затръшна вратата. — Знаеш ли какво предприема нашият кралски братовчед във връзка с цуранското нашествие?
    Преди Кълган да успее да му отговори, принцът сам предложи отговора:
    — Нищо! Пръста си няма да мръдне, за да изпрати помощ на Крудий, докато татко не се види с краля. Това ще отнеме поне още два месеца.
    Кълган вдигна ръка и вместо херцогския съветник, Арута видя отново пред себе си един от своите наставници от детството. Кълган, също като отец Тъли, все още можеше да упражни власт над двамата синове на херцога, ако моментът го наложеше.
    — По-кротко, Арута.
    Арута си придърпа един от столовете и поклати глава.
    — Съжалявам, Кълган. Трябваше да сдържа нервите си. — Той забеляза объркването на Пъг. — И ти извинявай, Пъг. Но тук са намесени доста неща, за които все още не знаеш. Може би… — Той погледна въпросително Кълган.
    Кълган измъкна лулата си.
    — Спокойно можеш да му го кажеш, той бездруго ще пътува с нас. Скоро сам ще го разбере.
    Арута забарабани с пръсти по облегалката на стола, после се наведе напред и заговори:
    — Баща ми и Ерланд от няколко дни обсъждат кой е най-добрият начин да бъдат посрещнати тези нашественици от другия свят, ако наистина дойдат. Принцът дори е съгласен, че е много възможно да дойдат. — Той замълча. — Но нищо няма да направи, за да се свикат армиите на Запада, докато не получи официално разрешение от краля.
    — Не разбирам — каза Пъг. — Не са ли армиите на Запада под прякото командване на принца, да ги събира когато той намери за добре?
    — Вече не — отвърна с гримаса Арута. — Преди по-малко от година кралят е изпратил нареждане армиите да не се събират без негово разрешение. — Арута се отпусна в стола си, а Кълган издуха облак дим от лулата. — Това е нарушение на традицията. Никога армиите на Запада не са имали друг пълководец освен принца на Крондор, тъй както армиите на Изтока са подчинени на краля.
    Пъг все още не схващаше важността на всичко това. Кълган поясни:
    — Принцът е кралският лорд-маршал на Запада, единственият човек под краля, който може да командва херцог Боррик и другите рицар-генерали. Ако той ги привика, ще се отзове всеки херцог, от Малаково средище до Крудий, със своите гарнизони и опълчение. Но крал Родрик по някакви свои причини е решил, че никой няма право да събира войска без неговите пълномощия.
    — Баща ми въпреки това би дошъл на призива на принца, както и останалите херцози — каза Арута.
    Кълган кимна.
    — Може би точно от това се страхува кралят — че армиите на Запада от много време са повече армии на принца, отколкото негови. Ако баща ти ги призове, повечето ще се стекат, защото го зачитат почти колкото Ерланд. А ако кралят реши да каже „не“… — Той остави изречението недовършено.
    Арута кимна.
    — Размирици в Кралството.
    Кълган погледна лулата си.
    — Чак до гражданска война, сигурно.
    Пъг се притесни от разговора. Все пак си беше все още момче от замъка, въпреки наскоро придобитата титла.
    — Дори да е в защита на Кралството?
    Кълган бавно поклати глава.
    — Дори тогава. За някои хора, за кралете също, начинът, по който се прави нещо, е не по-малко важен от самото правене. — Той замълча. — Самият херцог отбягва да говори за това, но между него и някои източни херцози, особено братовчед му, Ги дьо Батира, отдавна съществува неприязън. Това разногласие между принца и краля само би усилило напрежението между Запада и Изтока.
    Пъг съзнаваше, че по някакъв начин това е по-важно, отколкото може да схване, но в картината, която бе в състояние да си състави за нещата, оставаха бели петна. Как бе възможно кралят да негодува, че принцът събира армии в защита на Кралството? Струваше му се нелогично въпреки обясненията на Кълган. И какви бяха тези неприятности с Изтока, за които херцогът не обичаше да говори?
    Магьосникът стана.
    — Утрешният ни ден ще започне твърде рано, така че най-добре е да поспим. Ездата до Саладор ще е дълга, а след това ни чака и дълъг преход с кораб до Риланон. Докато стигнем при краля, първото топене на снеговете в Крудий ще трябва да е настъпило.

    Докато се качваха на конете в централния двор на палата, принц Ерланд пожела на групата лек път. Изглеждаше блед и дълбоко угрижен.
    Малката принцеса стоеше на един прозорец на горния етаж и махаше с кърпичка на Пъг. Пъг си спомни за една друга принцеса и се зачуди дали като порасте, Анита ще стане като Карлайн, и дали нравът й няма да е по-спокоен.
    Излязоха през портите. Отвън ги чакаше ескорт кралски крондорски пиконосци, които щяха да ги придружат до Саладор. Предстоеше им три седмици езда през планините и покрай блатата на Тъмно поле, покрай Малаково средище — граничната точка между западните и източните владения — и оттам до Саладор. Там щяха да вземат кораб и след още две седмици да пристигнат в Риланон.
    Пиконосците бяха загърнати в тежки сиви наметала, но отдолу се виждаха пурпурните табарди със сребърните ивици, отличителният цвят на принца на Крондор, с герба на кралския крондорски дом. Херцогът беше зачетен с ескорт от личната гвардия на принца вместо с отряд от градския гарнизон.
    Отново заваля сняг и Пъг се зачуди дали някога пак ще види пролетта на Крудий. Седеше смълчан на коня си, докато се тътреха по пътя на изток, и се мъчеше да подреди в главата си впечатленията от последните няколко седмици. После се отказа, примирен с всичко, което го чакаше.

    Ездата до Саладор им отне четири седмици вместо три, тъй като в планините западно от Тъмно поле ги застигна необичайно силна буря. Принудиха се да отседнат в един хан извън селото, получило името си от блатата. Храната беше оскъдна, а ейлът блудкав и когато бурята отмина, всички се зарадваха, че напускат Тъмно поле.
    Още един ден изгубиха, когато им се случи да влязат в някакво село, обезпокоено от разбойници. Гледката с приближаващата се конница бе прогонила шайката, но херцогът се разпореди да обходят района, за да са сигурни, че разбойниците няма да се върнат, след като войниците отминат по пътя си. Селяните разтвориха щедро вратите си за свитата на херцога — посрещнаха ги радушно и им предложиха най-добрата си храна и най-топлите постели. Жалки дарове според стандартите на херцога, но той прие гостоприемството на селяните с любезност, защото знаеше, че това е всичко, с което разполагат. Пъг се зарадва на простата храна и обкръжение, най-близките досега до онова, с което бе свикнал от дете в Крудий.
    Когато им оставаше още половин ден път до Саладор, срещнаха патрул на градската стража. Стражевият капитан подкара напред, спря коня, си пред тях и викна:
    — Каква работа води гвардията на принца до земите на Саладор?
    Между двата града не съществуваше особена любов, а крондорците яздеха без знаме. Тонът му не остави и сянка на съмнение, че смята появата им за нарушение.