Скачать fb2
Буря се надига

Буря се надига

Аннотация

    Този епичен роман е началото на драматичния завършек на четената по целия свят поредица на Робърт Джордан „Колелото на времето“. Ранд ал-Тор, Преродения Дракон, се бори да обедини разкъсаната мрежа от кралства и съюзи в подготовка за Последната битка. Докато той полага усилия да спре сеанчанското нахлуване на север — с желанието да сключи поне временно примирие с нашествениците — съюзниците му с ужас наблюдават сянката, която набъбва сякаш в сърцето на самия Прероден Дракон.
    „Буря се надига“ е първата книга от трилогия, която ще довърши борбата срещу Сянката и ще доведе докрай едно пътуване, започнало преди близо двайсет години, приключвайки поредицата „Колелото на времето“ — превъзходния фентъзи епос на нашата епоха.

Ню Йорк Таймс
    Джордан притежава могъща визия за добро и зло… но това, което ми доставя най-голямо удоволствие, са всички възхитителни хора, които се движат из този интересен и пищен свят.

Орсън Скот Кард


Робърт Джордан, Брандън СандърсънБуря се надига

    На Марая Саймънс и Алън Романчук, без които тази книга нямаше да е възможна.
    Гарвани и врани. Плъхове. Мъгли и облаци. Гадини и развала. Странни събития и чудати явления. Обичайното е изкривено и необичайно. Чудеса!
    Мъртвите стават и тръгват, и някои ги виждат. Други — не, ала все повече и повече всички ние се боим от нощта.
    Това са дните ни. Валят над нас под мъртво небе, съкрушават ни с яростта си, докато всички вкупом не въззовем: „Нека започне!“

Дневник на Незнайния схолар,
вписано за Празненството на Фрея, 1000 г. НЕ



Предговор

    В един ноемврийски ден на 2007 г. получих телефонно обаждане, което щеше да промени живота ми завинаги. Хариет Макдугъл, съпруга и редактор на покойния Робърт Джордан, ме попита дали бих приел да довърша последната книга от „Колелото на времето“.
    За онези, които не знаят, че г-н Джордан е починал, съобщавам новината с прискърбие. Помня как се почувствах, когато — докато преглеждах разсеяно интернет на 16 септември 2007 г. — разбрах, че е умрял. Бях потресен, стъписан и обезсърчен. Този чудесен човек, мой герой в писателската ми кариера, си бе отишъл. Светът изведнъж стана друг.
    За първи път взех в ръцете си „Окото на света“ през 1990 г., когато като пристрастен към фентъзито юноша посетих близката книжарница. Моментално станах неин почитател и зачаках нетърпеливо „Великият лов“. През годините съм чел книгите многократно, често пъти съм препрочитал цялата поредица, щом излезеше нова книга. С времето реших, че искам да стана писател на фентъзи — повлиян, до голяма степен, от любовта си към „Колелото на времето“. При все това изобщо не бях си помислял, че един ден ще ми се обади Хариет. Изненада ме напълно. Не бях молил, не се бях кандидатирал, нито смеех да си пожелая такава възможност — въпреки че когато поканата дойде, отговорът ми бе незабавен. Обичам тази поредица като никоя друга, а героите ги чувствам като стари, скъпи приятели от детството ми.
    Не мога да заменя Робърт Джордан. Никой не би могъл да напише тази книга толкова добре, колкото щеше да може той. Това е ясно. За щастие, той остави много бележки, общи наброски, изцяло завършени сцени и продиктува обяснения на жена си и на свои помощници. Преди кончината си помоли Хариет да намери някой, който да довърши поредицата за почитателите му. Обичаше всички вас и прекара последните недели от живота си в диктуване на събития за последния том. Трябваше да се нарече „Спомен за светлина“.
    И ето ни тук, осемнайсет месеца по-късно. Г-н Джордан обеща последната книга да бъде голяма. Но ръкописът скоро нарасна до невъзможно огромни размери. Щеше да стане три пъти по-голям от обичайния размер на една книга от „Колелото на времето“ и Хариет и „Тор“ взеха решение „Спомен за светлина“ да се раздели на три части. Имаше няколко чудесни кулминационни момента, които да предложат цялостен и завършен сюжет във всяка третина. Бихте могли да мислите за „Буря се надига“ и следващите две като за трите тома на „Спомен за светлина“ или като за последните три книги от „Колелото на времето“. И едното, и другото ще е вярно.
    Колкото до писането, стигнал съм до средата на втората третина. Работим толкова бързо, колкото е благоразумно, и не искаме да ви караме да чакате твърде дълго, за да получите финала, обещан на всички ни преди близо двайсет години. (Г-н Джордан всъщност написа лично този финал, преди да почине, и аз го прочетох. И е фантастичен.) Не съм се опитвал да подражавам на стила на г-н Джордан. Вместо това приспособих своя стил, за да е подходящ за „Колелото на времето“. Главната ми цел бе да остана верен на духа на героите. Фабулата до голяма степен е на Робърт Джордан, макар много от думите да са мои. Представете си тази книга като продукт на нов режисьор, който работи над някои от сцените на филм, като запазва същите актьори и сценарий.
    Но това е голям проект и ще отнеме време за довършването му. Моля ви за търпение, докато през следващите няколко години усъвършенстваме този разказ. Държим в ръцете си завършека на най-големия фентъзи епос на нашето време и възнамерявам да се постарая той да бъде направен добре. Възнамерявам да остана верен на желанията и бележките на г-н Джордан. Писателската ми почтеност и любовта ми към тези книги няма да ми позволят да направя нищо по-малко. Накрая, нека настоящите думи останат като най-добрия аргумент за това, което вършим.
    Това не е моя книга. Това е книга на Робърт Джордан и в по-малка степен е ваша книга.
    Благодаря ви за четенето.

    Брандън Сандърсън
    Юни, 2009 г.

Пролог
Какво означава бурята

    Реналд Фанвар седеше на чардака на стола от черен дъб, който преди две години му беше направил внук му. Гледаше на север.
    Към черните и сребристи облаци.
    Никога не беше виждал такива облаци. Загърнали бяха целия хоризонт, високо в небето. Не бяха сиви. Бяха черни и сребристи. Тъмни гръмоносни кълба, черни като зимник посред нощ. Пронизани от изумително сребриста светлина, проблясъци на мълнии, които не издаваха никакъв звук.
    Въздухът беше натегнат. Натегнат от мириса на прах и на пръст. На сухи листа и на дъжд, който отказваше да завали. Пролетта бе дошла. А посевите му така и не растяха. Един стрък не беше посмял да поникне от земята.
    Стана бавно от стола — дървото изскърца и столът тихо се люшна зад него — и пристъпи до края на чардака. Засмука лулата, макар да беше загаснала. Не можеше да се занимава да я разпалва точно сега. Тези облаци го изумяваха. Бяха толкова черни. Като дима от огън по стърнище, само дето никой дим от запалено стърнище не се вдига толкова високо във въздуха. А как да си обясни сребристите облаци? Издуваха се между черните като петна излъскана стомана, блеснали изпод налепа сажди по метал.
    Потърка брадичка и огледа двора. Ниска варосана ограда побираше парче трева и шубрак. Храстите бяха изсъхнали до един. Не бяха издържали зимата. Трябваше да ги оскубе скоро. А тревата… е, тревата си беше още просто зимна слама. И бурени даже не бяха поникнали още.
    Внезапен гръм го разтърси. Чист, рязък, като грохот на метал в метал. Изтрещя в прозорците на къщата, разтресе дъските на чардака, завибрира сякаш чак в костите му.
    Той подскочи стъписан и се дръпна назад. Тоя беше ударил близо — може би в имота му. Зачовърка го да иде да огледа. Огън от мълния можеше да унищожи човек, да му изгори земята. Тук горе в Пограничните земи толкова много неща можеше да послужат за разпалка — суха трева, сухо дърво, сухо зърно.
    Но облаците все още бяха далече. Този гръм не можеше да е ударил в имота му. Сребристите и черни кълба вряха и кипяха, изпиваха се и се поглъщаха.
    Притвори очи да се успокои и си пое дълбоко дъх. Дали не си беше въобразил гърма? Дали дъската не му хлопаше вече, както все се шегуваше Гафин? Отвори очи.
    А облаците бяха току над къщата му.
    Все едно се бяха изтърколили напред изведнъж, решили да ударят, докато не ги гледа. Завладели бяха вече цялото небе и се разстилаха във всички посоки, огромни и смазващи. Почти усещаше тежестта им, затиснала въздуха около него. Пое дъх — въздухът внезапно бе натежал от влага, — по челото му избиха капчици пот.
    Облаците кипяха, тъмни черни и сребристи валма, разтърсвани от бели мълнии. Изведнъж извряха надолу като фунията на прашна вихрушка, понесоха се право към него. Той извика и вдигна ръка като заслепен от могъща ярка светлина. Тази чернота. Тази безкрайна, поглъщаща чернота. Щеше да го вземе. Знаеше го.
    А облаците изчезнаха.
    Лулата му тупна на дъските на чардака, пръсна изгорелия табак по стъпалата. Не беше усетил, че я е изтървал. Поколеба се, загледан в празното синьо небе и разбрал, че се е свил от страх пред нищо.
    Облаците отново бяха далече на хоризонта, на четирийсет левги поне. Гърмът им отекваше тихо.
    Вдигна лулата с разтрепераната си, нашарена с тъмни старчески петна ръка, потъмняла от многото години под слънцето. „Умът ти върти номера, Реналд — помисли си. — Почва да ти хлопа дъската май, ясно е като две и две.“
    Изнервен беше заради посевите. Това го докарваше до ръба. Колкото и бодри думи да говореше на младите, просто не беше естествено. Все нещо трябваше да е поникнало досега. Работил беше тази земя четирийсет години! Не му трябваше толкова време на ечемика, за да покълне. Не му трябваше, да го изгори дано. Какво му ставаше на този свят напоследък? Да не може да разчита човек, че растенията ще покълнат и че облаците ще си стоят където трябва.
    Насила седна отново на стола, с разтреперани крака. „Остарявам, хм…“
    Цял живот беше работил това стопанство. Земеделието в Пограничните земи не беше лесна работа, но ако човек се трудеше упорито, можеше да връзва двата края, стига посевите му да са здрави. „Късметът ти е толкова, колкото е зърното ти в нивата“, казваше баща му.
    Е, Реналд беше един от най-преуспяващите стопани в околността. Беше се справил достатъчно добре, за да изкупи двете ферми над неговата и всяка есен да може да откарва трийсет фургона на пазара. Вече разполагаше с шестима добри мъже, които работеха за него, оряха нивите и се бъхтеха по полето. Не че не му се налагаше да слиза долу в боклука всеки ден и да им показва какво е да си добър стопанин. Не може човек да се остави един малък успех да го съсипе.
    Да, работил я беше тази земя, живял я беше тази земя, както казваше баща му. Разбираше го времето толкова добре, колкото може да го разбира човек. Тия облаци не бяха естествени. Грохотеха тихо като животно, заръмжало в тъмна нощ. Чака. Дебне из горите наоколо.
    Подскочи при новия трясък на гръмотевица — стори му се съвсем близо. На четирийсет левги ли бяха облаците? Това ли си беше помислил? Май като да бяха на десет по-скоро, сега като ги огледа.
    — Я не се дръж така — изръмжа на себе си. Собственият му глас му прозвуча добре. Истински. Хубаво беше да чуе нещо друго освен трополенето и скърцането на кепенците от вятъра. Не трябваше ли и гласа на Ауейн да може да чуе отвътре, докато готви вечерята?
    — Изморен си. Това е. От умората е. — Бръкна в джоба на елека си и извади кесията с табака.
    Някъде отдясно до ушите му дойде смътен грохот. Отпърво реши, че е гръмотевица. Само че този грохот беше някак много скърцащ, много редовен някак. Не беше гръм. Колелета се търкаляха.
    И да, ето че една грамадна, теглена от волове кола прехвърли хълма на Малард ей там, на изток. Реналд сам го беше нарекъл така тоя хълм. Всеки добър хълм трябва да си има име. Пътят беше пътят на Малард. Защо и хълма да не го нарече така?
    Наведе се напред в стола, зарязал облаците, и примижа, мъчеше се да различи лицето на коларя. Тюлин? Ковачът? Какви ги вършеше тоя човек, подкарал кола, натоварена до небесата? Че нали новия плуг на Реналд трябваше да прави сега!
    Мършав като за човек с неговия занаят, Тюлин все пак беше два пъти по-мускулест от повечето орачи. Имаше тъмната коса и смугла кожа на шиенарец и бръснеше лицето си според обичая им, но не носеше перчема. Семейството на Тюлин можеше да проследи корените си чак до героите на Пограничните земи, но самият той беше селски човек, като останалите. Държеше ковачницата в Дъбова река, на пет мили на изток. Реналд неведнъж се беше забавлявал с игри на камъчета с ковача в зимните вечери.
    Тюлин застаряваше. Не беше преживял толкова лета като Реналд, но през последните няколко зими бе започнал да говори за оттегляне. Ковашкият занаят не си е за стар човек. То и земеделието не е де. Всъщност има ли изобщо занаяти, подходящи за старци?
    Фургонът на Тюлин се приближи по отъпкания черен път към двора на Реналд с варосаната ограда. „Виж, това е странно“, помисли си Реналд. След фургона се точеше спретната върволица животни: пет кози и две дойни крави. По канатите бяха навързани кафези с чернопери пилци, а самият фургон беше натъпкан с мебели, чували и бурета. Младата щерка на Тюлин, Мирала, седеше на капрата с него, и жена му, златокосата жена от Юга, също. От двайсет и пет години Галана му беше жена, но Реналд все още мислеше за нея като за „онова южняшко момиче“.
    Цялото семейство беше на фургона, с най-доброто от стоката си. Явно бяха тръгнали на път. Но накъде? Да навестят близки може би? Двамата с Тюлин не бяха играли на камъчета от… аа, от три недели вече. Не беше много време за гости сега, с идването на пролетта и суетнята покрай сеитбата и саденето. Все някой обаче трябваше да оправя палешниците и да точи косите. Кой щеше да го прави, ако ковачницата на Тюлин изстинеше?
    Докато Тюлин спираше фургона пред двора му, Реналд напъха щипка табак в лулата си. Мършавият прошарен ковач връчи поводите на дъщеря си, после слезе от фургона — ходилата му вдигнаха облачета прах, щом стъпи на земята. Реналд отвори уста да поздрави, но Тюлин заговори пръв:
    — Зарових най-добрата си наковалня в старата ягодова леха на Галана, Реналд. Знаеш я къде е, нали? И най-добрите си сечива прибрах там. Всички са добре смазани и наредени в най-здравия ми сандък, на сухо. Това трябва да ги опази от ръждата. За известно време поне.
    Реналд го гледаше, забравил за лулата. Щом Тюлин си беше заровил наковалнята… хм, това значеше, че не се кани да се връща скоро.
    — Тюлин, какво…
    — Ако не се върна — рече Тюлин и хвърли поглед на север, — изрови ги да не идат зян. Продай ги на някой грижовен, Реналд. Не ми се ще тоя, дето ще бие по наковалнята ми, да е кой да е. Двайсет години ги събирах тия сечива, знаеш.
    — Но, Тюлин… — изломоти Реналд. — Къде си тръгнал?
    Тюлин се извърна отново към него, подпрян на парапета на верандата. Кафявите му очи го загледаха сериозно.
    — Буря иде. — Тюлин го гледаше, без да мига. — Та мисля на север да хвана.
    — Буря ли? Онова там на хоризонта ли имаш предвид? Тюлин, лоша изглежда — костите ми да изгори, и още как, — но няма смисъл да се бяга от нея. Виждали сме лоши бури и преди.
    — Не и като тая, приятелю — рече Тюлин. — Тая не е от бурите, дето ще ги пренебрегнеш току-така.
    — Тюлин? — попита Реналд — За какво говориш?
    Преди ковачът да успее да му отвърне, Галана подвикна от фургона:
    — Каза ли му за котлетата?
    — Аа — рече Тюлин. — Галана излъска ония котлета с медните дъна, дето жена ти все ги харесваше. На кухненската маса са, чакат Ауейн, ако иска да ги вземе.
    И с тези думи кимна на Реналд и тръгна обратно към фургона.
    Реналд остана да седи втрещен. Тюлин винаги беше откровен. Казваше си каквото му е на ума, без изобщо да го е грижа кой какво ще си помисли. Това бе едно от нещата, които Реналд харесваше у него. Но ковачът можеше също тъй да мине през един разговор като балван, изтъркалял се през стадо овце, и да остави всички втрещени.
    Реналд се надигна, остави лулата на стола и закрачи след Тюлин през двора и към фургона. „Да го изгори дано“, рече си наум, докато отново оглеждаше излинялата трева и сухите храсти. Толкова се беше трудил по този двор.
    Ковачът проверяваше добре ли са вързани кафезите с пилци на страницата. Реналд го застигна и понечи да отвори уста, но Галана се обади от сандъка на капрата:
    — Я дръж, Реналд. Вземи ги тия. — Подаде му кошница с яйца, кичур златиста коса се измъкна от кока й. — Дай ги на Ауейн. Знам, че пилците ви са в недостиг заради ония лисици миналата есен.
    Реналд взе кошницата. Някои яйца бяха бели, други — кафяви.
    — Да, но къде отивате, Галана?
    — На север, приятелю — каза Тюлин. Мина покрай него и сложи ръка на рамото му. — Армия ще се събира, мисля. Ще им трябват ковачи.
    — Моля ви — рече Реналд. — Поспрете за няколко минути поне. Ауейн току-що сложи хляб, от ония самуни с мед, дето ги обичате. Можем да го обсъдим това над една игра на камъчета.
    Тюлин се поколеба.
    — По-добре да тръгваме — каза тихо Галана. — Бурята иде.
    Тюлин кимна и тръгна към фургона.
    — Може и ти да решиш да дойдете на север, Реналд. Направиш ли го, вземи всичко, което можеш. — Помълча. — Бива те достатъчно в обработката на метал й имаш добри сечива тук, тъй че вземи двете си най-добри коси и ги направи на алебарди. Хич не се скъпи с второ или трето качество. Най-добрите вземи, щото оръжието ще ти трябва.
    Реналд се намръщи.
    — Откъде знаеш, че ще има война? Тюлин, да ме изгори дано, не съм войник!
    Тюлин продължи, все едно не го беше чул:
    — С алебарда можеш да смъкнеш някой от коня и да го намушкаш. Пък като си помисля, можеш и третото качество да вземеш да го направиш на два меча.
    — Какво знам аз за правене на меч? Или за боравене с меч, впрочем?
    — Можеш да се научиш — рече Тюлин и се обърна на север. — Всеки меч ще е нужен, Реналд. Всеки. Идат. — Погледна го през рамо. — Един меч всъщност не е чак толкова труден за правене. Взимаш една коса и я изправяш, после си намираш парче дърво за предпазител, да спира лезвието на врага да не се хлъзне надолу и да ти отреже ръката. Общо взето, просто ще използваш неща, които вече си имаш.
    Реналд примига. Спря да задава въпроси, но не можеше да спре да мисли за тях. Бутаха се в мозъка му като добитък, всички се мъчеха да се проврат навън през едната врата.
    — Вземи си и добитъка, Реналд — рече Тюлин. — Ще ги ядете — или хората ти ще ги ядат, — а и мляко ще трябва. Ако не, можеш да го разменяш. Храната ще е оскъдна, след като толкова много се развали и зимните запаси привършиха. Вземи всичко, което имаш. Сух боб, сушени плодове, всичко.
    Реналд опря гръб на портата. Изведнъж се почувства изнемощял, краката едва го държаха. Най-сетне от устата му се изтръгна само един въпрос:
    — Защо?
    Тюлин се поколеба. После пристъпи към него и отново сложи ръка на рамото му.
    — Съжалявам, че съм толкова рязък. Аз… е, знаеш ме как съм с приказките, Реналд. Не знам какво е тази буря. Но знам какво означава. Никога не съм държал меч, но баща ми воюва в Айилската война. Пограничник съм. И тази буря означава, че краят иде, Реналд. Трябва да сме там, когато дойде. — Замълча, после пак се обърна и се загледа на север, към трупащите се облаци, както орач гледа отровна змия, която е намерил насред нивата си. — Светлината да ни опази, приятелю. Трябва да сме там.
    И след тези думи се качи във фургона. Реналд ги загледа как поеха бавно на север. Дълго гледа след тях изтръпнал.
    Далечният гръм изтрещя като камшик, шибнал през хълмовете.
    Вратата на къщата се отвори и се затръшна. Ауейн дойде при него, сивата й коса беше прибрана на кок. От години вече беше с този цвят. Рано беше побеляла, а на Реналд цветът му харесваше. Сребристо по-скоро, отколкото сиво. Като облаците.
    — Тюлин ли беше? — попита Ауейн, загледана към вдигащия прах в далечината фургон. Едно черно кокоше перо се люшна над пътя.
    — Да.
    — И не остана поне да побъбрим?
    Реналд поклати глава.
    — О, Галана ни е пратила яйца! — Тя взе кошницата и взе да прехвърля яйцата в престилката си, за да ги отнесе вътре. — Толкова е мила. Остави кошницата тук на земята. Сигурна съм, че ще прати някой да я вземе.
    Реналд стоеше и гледаше на север.
    — Реналд? — попита Ауейн. — Какво те прихвана, стар пън такъв?
    — Излъскала е котлетата — рече й той. — Ония с медните дъна. Оставила ги е на кухненската им маса. Твои са, ако ги искаш.
    Чу пращене и пукане и се обърна. Ауейн беше изпуснала единия край на престилката и яйцата се изсипваха, падаха на земята и се чупеха.
    С много спокоен глас Ауейн попита:
    — Тя нещо друго каза ли?
    Той се почеса по главата, на която не беше останало кой знае колко коса.
    — Каза, че бурята идела и трябвало да тръгнат на север. Тюлин каза, че и ние трябва да заминем.
    Ауейн хвана края на престилката и опази повечето яйца. Не погледна нападалите. Зяпнала беше на север.
    Реналд се обърна. Бурята отново беше скочила насам. И някак си като че ли беше станало по-тъмно.
    — Мисля, че трябва да ги послушаме, Реналд — продума Ауейн. — Аз ще… ще стегна нещата, които ще трябва да вземем. Ти иди да събереш хората. Казаха ли колко дълго ще ни няма?
    — Не. Всъщност дори не казаха защо. Само, че трябва да заминем на север за бурята. И… че това е краят.
    Ауейн вдиша дълбоко.
    — Добре. Ти само събери хората. Аз ще се погрижа за къщата.
    Влезе вътре, а Реналд с усилие обърна гръб на бурята. Заобиколи къщата, влезе в стопанския двор и повика ратаите да се съберат. Всички бяха здрави, добри мъже. Синовете му си бяха потърсили късмета другаде, но шестимата му работници му бяха станали почти като синове. Мерк, Фавидан, Ринин, Вешир и Адамад се струпаха около него. Още замаян, Реналд прати двама да съберат животните, други двама да приберат в чували колкото зърно и провизии им бяха останали от зимата, а последния да доведе Джелени, който бе отишъл в селото да вземе ново зърно, в случай че сеитбата с техните запаси тръгне зле.
    Петимата се пръснаха. Той постоя малко насред двора, после отиде в плевника и изкара ковачницата навън. Беше си пълен ковашки комплект, пригоден за местене. На колелета — човек не може да кове в плевник, нали така. Надигна дръжките и я избута до тухления навес, вдигнат в едната страна на двора — там правеше дребните ремонти, когато се наложеше.
    След час огънят се беше разгорял. Не беше толкова опитен като Тюлин, но беше научил от баща си, че е много важно да можеш да се оправяш донякъде със своя ковачница. Понякога човек не може да прахоса часове да ходи до селото и обратно само за да му оправят една счупена панта.
    Облаците още си бяха там. Стараеше се да не ги поглежда, когато пак тръгна към плевника. Тия облаци бяха като очи, надничаха над рамото му.
    В плевника светлината се ръсеше през пукнатините в стената и падаше в прахта и сеното. Сам го беше вдигнал някъде преди двайсет и пет години. Все се канеше да подмени част от изкорубените дъски на покрива, но вече нямаше време за това.
    До стената с инструментите посегна за най-лошата коса, но спря. Вдиша дълбоко и вместо нея свали най-добрата. Върна се при ковачницата и счупи почти цялото държало.
    Докато хвърляше настрана откършеното дърво, се приближи Вешир — най-възрастният от ратаите, — повел с въже две кози. Видя острието на косата върху наковалнята и лицето му помръкна. Върза козите за един кол и притича до Реналд, но си замълча.
    Как да направи алебарда? Тюлин беше казал, че ставали за смъкване на човек от коня. Е, трябваше да смени дръжката с по-дълъг и прав прът от ясен. Захванатият край на дръжката трябваше да стърчи над острието, оформен грубо като връх на копие и обкован с тенеке отгоре, за здравина. А после щеше да загрее острието и да го намали някъде до средата, та да стане като кука, която да може да дръпне човек от коня и може би да го прободе в същото време. Напъха желязното острие в жаравата и започна да си връзва престилката.
    Вешир постоя, погледа, после пристъпи и го хвана за ръката.
    — Реналд, какво правиш?
    Реналд дръпна ръката си.
    — Отиваме на север. Бурята иде и отиваме на север.
    — Отиваме на север само заради една буря? Това е лудост!
    Почти същото беше казал и Реналд на Тюлин. Отекна далечен гръм.
    Тюлин беше прав. Посевите… небето… храната, която се разваляше без причина. Още преди да говори с Тюлин, Реналд го беше знаел. Дълбоко в душата си го беше знаел. Тази буря нямаше да мине отгоре и да изчезне. Трябваше да я срещнат.
    — Вешир — заговори Реналд и се захвана отново с работата си, — ти си ратай в тази ферма от… колко, петнайсет години вече, нали? Ти си първият, когото наех. Добре ли се отнасях с тебе и с другите?
    — Добър беше с мен — отвърна Вешир. — Но да ме изгори дано, Реналд, никога досега не си решавал да напуснеш фермата! Тия посеви, на прах ще изсъхнат, ако ги оставим. Това не ти е южняшка мокра ферма. Как можем просто да я оставим и да заминем?
    — Защото и да не заминем, ще е все едно дали сме сели, или не.
    Вешир се намръщи.
    — Синко — рече Реналд, — ще направиш каквото аз кажа, и толкова. Иди довърши събирането на стоката.
    Вешир се поядоса, но се подчини. Добър мъж беше, макар и луда глава.
    Реналд издърпа острието от жарта, металът се беше нажежил до бяло. Положи го върху малката наковалня и започна да бие с чука. Екът на метала бе сякаш по-силен, отколкото трябваше да е. Кънтеше като трясък на гръмотевица и звуците се сливаха. Сякаш всеки удар на чука бе сам по себе си част от бурята.
    Докато се трудеше, кънтежите сякаш заоформяха думи. Все едно някой мърмореше някъде в тила му. Една и съща фраза непрекъснато.
    Бурята иде. Бурята иде…
    Продължи да чука, скъси острието и направи кука на края. Още не знаеше защо. Но нямаше значение.
    Бурята идеше и той трябваше да е готов.


    Фалендре гледаше как кривокраките войници връзват увитото в одеяло тяло на Танера през седлото и се бореше да надвие желанието да заплаче отново, желанието да повърне. Беше старша и трябваше да запази някакво самообладание, ако искаше и другите четири оцелели сул-дам да го направят. Опитваше си да си каже, че е виждала и по-лошо, битки, в които не една сул-дам беше загинала, и не една дамане. Това обаче я наведе на мисълта как точно бяха срещнали смъртта си Танера и Мири и тя потръпна.
    Свитата до рамото й Ненси изхлипа и Фалендре я погали по главата и се помъчи да отпрати утешително чувство през ай-дам. Това като че ли често вършеше работа, но не толкова добре днес. Собствените й чувства бяха твърде размътени. Да можеше само да забрави, че дамане беше заслонена и от кого. От какво. Ненси изхлипа отново.
    — Ще предадеш ли съобщението, както ти наредих? — каза един мъж зад нея.
    Не, не просто който и да е мъж. Киселината в корема й кипна, щом чу гласа му. Насила се извърна към него, наложи си да срещне студените му, жестоки очи. Сменяха цвета си, когато помръднеше, ту сини, ту сиви, но винаги оставаха лъскави като геми. Много корави мъже бе познавала, но беше ли познавала изобщо някой толкова корав, че да изгуби ръка и миг след това да я вземе, все едно че е изтървал ръкавица? Поклони се формално и подръпна ай-дам, за да направи същото и Ненси. Дотук се бяха отнасяли добре с тях като пленнички, предвид обстоятелствата, дори дотам, че да им дадат вода за измиване, и изглежда, нямаше да останат пленнички за много дълго. Обещанието за свобода можеше да е част от някакъв замисъл.
    — Ще предам съобщението ви с грижата, която то заслужава — почна тя и оплете език. Каква му беше титлата? — Милорд Дракон — добави припряно. Езикът й пресъхна от думите, но той кимна, тъй че явно беше достатъчно.
    Една от марат-дамане се появи през онази невъзможна дупка във въздуха, млада жена със сплетена на дълга плитка коса. Носеше по себе си накити колкото за някоя от Кръвта и на всичко отгоре — червена точка по средата на челото.
    — Колко дълго мислиш да останеш тук, Ранд? — попита тя строго, все едно мъжът с жестоките очи бе някакъв слуга, а не онзи, който беше. — Колко близо до Ебу Дар сме оттук? Мястото е пълно със сеанчанци, знаеш, а сигурно и с ракени прелитат над него.
    — Кацуан ли те прати да ме питаш това? — каза той и страните му леко се изчервиха. — Не много дълго, Нинив. Няколко минути.
    Младата жена отмести погледа си към другите сул-дам и дамане. Всички взимаха пример от Фалендре, правеха се уж, че никаква марат-дамане не ги гледа, и най-вече никакви мъже в черни палта. Другите бяха изправили гърбове, колкото можеха. Сиря беше измила кръвта от лицето си и от това на Таби, а Малиан ги беше овързала с големи компреси, от което изглеждаха все едно, че носят някакви странни шапки. Циар бе успяла да почисти повечето повърнато по предницата на роклята си.
    — Все пак мисля, че трябва да ги Изцеря — каза рязко Нинив. — Ударите по главата могат да причинят някои странни неща, които не проличават веднага.
    Сиря пребледня и дръпна Таби зад себе си, сякаш за да я защити. Все едно че можеше. Светлите очи на Таби се разшириха от ужас.
    Фалендре вдигна умолително ръка към високия млад мъж. Към Преродения Дракон, изглежда.
    — Моля ви. Ще получат медицинска помощ веднага щом стигнем в Ебу Дар.
    — Откажи се, Нинив — каза младият мъж. — Като не искат Цяра, не го искат, и толкова. — Марат-дамане го изгледа навъсено и стисна плитката си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Погледът му отново се върна върху Фалендре. — Пътят за Ебу Дар е на около час източно оттук. Ако бързате, може да стигнете в града до вечерта. Щитовете над дамане ще се изпарят след около половин час. Вярно ли е това за изтъкани от сайдар щитове, Нинив? — Тя само го изгледа намръщено. — Вярно ли е, Нинив?
    — Половин час — отвърна тя най-сетне. — Но всичко това не е редно, Ранд ал-Тор. Връщането на тези дамане. Не е редно и ти го знаеш.
    За миг очите му станаха още по-студени. Не по-сурови. Това щеше да е невъзможно. Но за този протяжен миг сякаш побраха в себе си пещери от лед.
    — Редното беше лесно да се разбере, докато трябваше да се грижа само за няколко овце — промълви той. — Днес понякога е по-трудно да го откриеш. — Обърна се и повиши глас. — Логаин, върни ги всички през портала. Да, да, Мерайз. Не се опитвам да ви командвам. Но ако благоволите, все пак елате при нас. Скоро ще се затвори.
    Марат-дамане, онези, които наричаха себе си Айез Седай, започнаха да се изнизват през безумния отвор във въздуха, както и мъжете с черните палта, Аша’ман, и всички се смесиха с кривоносите войници. Неколцина от тях приключиха с връзването на Танера на седлото на коня. Животните бяха осигурени от Преродения Дракон. Колко странно, че им правеше подаръци след всичко, което се беше случило.
    Младежът със суровия поглед отново се обърна към нея.
    — Повтори указанията си.
    — Трябва да се върна в Ебу Дар с послание до водачите ни там.
    — Щерката на Деветте луни — каза строго Прероденият Дракон. — Ще отнесеш посланието ми на нея.
    Фалендре се поколеба. Изобщо не беше достойна да говори на някого от Кръвта, още по-малко на Върховна лейди, дъщеря на Императрицата, дано да живее вечно! Но изражението на този мъж не допускаше никакво възражение. Фалендре трябваше да намери начин.
    — Ще доставя посланието ви на нея — продължи тя. — Ще й кажа, че… не храните никаква злоба към нея заради това нападение и че желаете среща.
    — Все още желая среща — каза Прероденият Дракон.
    Доколкото Фалендре знаеше, Щерката на Деветте луни изобщо не беше знаела за първоначалната среща. Тя бе уредена тайно от Анат. И точно затова Фалендре знаеше със сигурност, че този мъж трябва да е Прероденият Дракон. Защото само Прероденият Дракон можеше да се изправи срещу една от Отстъпниците и не само да оцелее, но да излезе победител.
    А тя наистина ли беше това? Една от Отстъпниците? Умът на Фалендре се замая от тази мисъл. Невъзможно. И все пак тук, пред нея, стоеше Прероденият Дракон. Щом той беше жив, щом той, крачеше по земята, значи и Отстъпниците щяха да са тук. Беше объркана, мислите й кръжаха в безизходен кръг. Потисна ужаса си — по-късно щеше да се оправя с това. Трябваше да запази самообладание.
    Насили се и погледна замръзналите геми, които мъжът имаше вместо очи. Трябваше да съхрани някакво достойнство, макар и само за да вдъхне увереност в другите четири оцелели сул-дам. И дамане, разбира се. Ако сул-дам отново изпаднеха в паника, никаква надежда нямаше да има за дамане.
    — Ще й кажа — заговори тя, мъчеше се да запази гласа си спокоен, — че вие все още желаете да се срещнете с нея. Че вярвате, че трябва да има мир между нашите народи. И трябва да й съобщя, че лейди Анат беше… беше една от Отстъпниците.
    Видя как една от марат-дамане избута Анат през дупката във въздуха. Съхранила бе гордата си осанка, въпреки че беше пленница. Винаги се беше опитвала да властва над положението си. Възможно ли бе наистина да е каквото този мъж твърдеше, че е?
    Как щеше Фалендре да се изправи пред дер’сул-дам и да обясни тази трагедия, тази ужасна бъркотия? Искаше й се да е по-далече от всичко това, да се скрие някъде.
    — Трябва да имаме мир — заяви Прероденият Дракон. — Ще се погрижа това да стане. Кажи на господарката си, че може да ме намери в Арад Доман. Ще задържа сражението срещу вашите сили там. Нека знае, че го правя в знак на добра воля, също както освобождавам вас в знак на добра воля. Не е срамно да сте манипулирани от една от Отстъпниците, особено от… онова същество. В известен смисъл вече съм по-спокоен. Безпокоях се, че някой от тях се е внедрил сред благородниците на Сеанчан. Трябваше да се досетя, че това ще е Семирага. Тя винаги е предпочитала предизвикателството.
    Говореше за Отстъпниците с невероятно чувство за фамилиарност и Фалендре се смрази от това.
    — Можете да тръгвате — каза той.
    След това пристъпи и прекрачи през раздраното във въздуха. Какво ли не беше готова да даде, за да има този фокус с пътуването за Ненси. Последната марат-дамане мина през дупката, тя се затвори и Фалендре и другите останаха сами. Бяха окаяна група. Талха още плачеше, а Малиан изглеждаше готова да повърне. Лицата на няколко от другите бяха изцапани със засъхнала кръв. Фалендре се радваше, че бе успяла да избегне за тях приемането на Цяра. Видяла беше как един от онези мъже бе Изцерил членове на свитата на Дракона. Кой знае каква поквара можеше да остане върху човек под онези мръсни ръце?
    — Бъдете силни — заповяда им тя, макар да не се чувстваше толкова уверена, колкото се опитваше да изглежда. Той наистина я беше освободил! Почти не беше се надявала на това. Най-добре беше да се махнат бързо оттук. Много бързо. Подкани ги да се качват на конете, които им беше дал, и след няколко минути вече яздеха към Ебу Дар, всяка сул-дам със своята спътничка дамане зад нея.
    Събитията от този ден можеше да означават, че ще я лишат от дамане, ще й забранят да държи повече ай-дам. След като Анат я нямаше, щяха да накажат някоя друга. Какво щеше да каже Върховната лейди Сурот? Дамане мъртва, Прероденият Дракон — оскърбен.
    Разбира се, лишаването от достъп до ай-дам щеше да е най-лошото, което можеше да я сполети. Не можеха да направят такава като Фалендре да’ковале, нали? При тази мисъл горчивината отново кипна във вътрешностите й.
    Много внимателно трябваше да обясни събитията от този ден. Трябваше да има някакъв начин да представи нещата така, че да спаси живота си.
    Дала беше думата си на Дракона да говори пряко на Щерката на Деветте луни. И щеше да го направи. Но можеше и да не го направи веднага. Всичко това трябваше да се обмисли грижливо. Много грижливо.
    Наведе се над врата на коня и го пришпори напред, далече пред другите. Така нямаше да видят сълзите на безсилие, болката и ужаса в очите й.


    Тилий Кирган, флаг-генерал на Всепобедната армия, седеше на коня си на билото на горист хълм, загледана на север. Колко различна бе тази земя. Родината й, Марам Кашор, беше сух остров в най-югоизточния край на Сеанчан. Дърветата лума там бяха прави, извисени нагоре чудовища с гигантски листа, щръкнали от върха като гребен коса на член от Висшата кръв.
    Нещата, които минаваха за дървета в тази земя, бяха в сравнение с тях чворести, криви и разклонени храсти. Клоните им бяха като пръсти на стари войници, вкочанени от многото години държане на меча. Как ги наричаха местните тези растения? Шубраци? Колко странно. Като си помислиш, че предците й можеше да са дошли от това място, тръгнали с Лутаир Пейендраг към Сеанчан.
    Армията й се нижеше в марш долу по пътя и вдигаше прахоляк. Хиляди по хиляди души. По-малко, отколкото бе имала преди, но не с много. Две недели бяха минали след битката й с айилците, където планът на Перин Айбара беше подействал впечатляващо. Да се сражава рамо до рамо с мъж като него винаги беше горчиво-сладко преживяване. Сладко заради чистата му гениалност. Горчиво заради тревогата, че един ден ще се срещнат на бойното поле. Тилий не беше от тези, които изпитваха наслада от предизвикателството на сраженията. Винаги бе предпочитала да побеждава с лекота.
    Някои пълководци твърдяха, че да не изпитваш никога трудности означава никога да не бъдеш принуден да се подобриш. Тилий смяташе, че тя и хората й трябва да си правят тренировките на учебния полигон, а трудностите да оставят за враговете си.
    Нямаше да й хареса да се изправи срещу Перин. Изобщо. И не просто защото й допадаше.
    По пръстта бавно изтупкаха копита. Тя погледна през рамо и видя Мишима, който спря коня си, бял скопец, до нейния. Беше вързал шлема си за седлото, нашареното му с белези лице беше умислено. Чифт си бяха двамата. Лицето на самата Тилий носеше немалко стари белези.
    Мишима й отдаде чест, по-почтително вече, след като Тилий бе издигната до Кръвта. Точно това съобщение, донесено от ракен, бе неочаквано. Беше чест, с която все още не бе свикнала.
    — Още ли размисляш над битката? — попита Мишима.
    — Да — отвърна Тилий. Две недели, а все още владееше ума й. — Ти какво мислиш?
    — За Айбара ли? — попита той. Все още й говореше като на приятел, макар и да отбягваше да среща погледа й. — Добър войник е. Малко прекалено съсредоточен, прекалено сдържан. Но стабилен.
    — Да — отвърна Тилий, после поклати глава. — Светът се променя, Мишима. По непредвидими за нас начини. Най-напред Айбара, после странностите.
    Мишима кимна замислено.
    — Хората не искат да говорят за тях.
    — Случват се твърде често, за да са плод на илюзия — каза Тилий. — Съгледвачите непрекъснато виждат нещо.
    — Хората не изчезват просто така — рече той. — Мислиш ли, че е Единствената сила?
    — Не знам какво е. — Огледа дърветата наоколо. Дърветата, покрай които бе минала вчера, онзи ден, бяха започнали да се разлистват, но нито едно от тези тук не го беше направило. Приличаха на скелети, макар въздухът вече да бе достатъчно топъл за началото на сеитбата. — Имат ли дървета като тези в Халамак?
    — Не точно като тези — отвърна Мишима. — Но съм виждал подобни преди.
    — Не трябва ли да са напъпили вече?
    Той сви рамене.
    — Аз съм войник, генерал Тилий.
    — Не бях забелязала — каза тя сухо.
    — Имам предвид, че не обръщам внимание на дърветата — изсумтя той. — Дърветата не пускат кръв. Може би трябва да са напъпили, може би не. Малко неща изглеждат нормални от тази страна на океана. Дървета, които не напъпват през пролетта, просто поредната странност. По-добре това, отколкото марат-дамане, които са държат все едно, че са от Кръвта, всички им се кланят и раболепничат. — Мишима потръпна.
    Тилий кимна, макар да не споделяше отвращението му. Поне не изцяло. Не знаеше какво да мисли за Перин Айбара и неговите Айез Седай, да не говорим за неговите Аша’ман. А и от дървета не разбираше повече от Мишима. Но имаше чувството, че вече трябва да са напъпили. И онези хора, които съгледвачите непрекъснато виждаха из полята — как можеше да изчезват толкова бързо, дори и с Единствената сила?
    Интендантът днес беше отворил един от пакетите със сухи дажби и бе намерил вътре само прах. Тилий щеше да започне да търси крадец или злосторник, ако интендантът не бе настоял, че е проверил пакета само преди няколко мига. Карм беше стабилен мъж, служил й беше като интендант от години. Не можеше да греши.
    Гниенето на храна бе обичайно тук. Карм обвиняваше жегата в тази странна земя. Но сухите дажби не можеше да гният или да се развалят, поне не толкова непредсказуемо. Всички поличби бяха лоши напоследък. Сутринта беше видяла два умрели плъха, лежаха по гръб, опашката на единия в устата на другия. Най-лошата поличба, която бе виждала: още я побиваха ледени тръпки, като се сетеше за нея.
    Нещо ставаше. Перин не искаше да говори много за това, но тя бе видяла, че му тежи някакво бреме. Знаеше много повече, отколкото бе казал.
    „Не можем да си позволим да се бием с тези хора“, помисли си. Мисълта беше бунтовна и нямаше да я изрече пред Мишима. Не смееше да се задълбочи в нея. Императрицата, дано да живее вечно, бе заповядала тази земя да бъде върната. Сурот и Галган бяха избраните водачи на Империята в това начинание, докато Щерката на Деветте луни не се разкриеше. Макар Тилий да не можеше да знае мислите на Върховна лейди Тюон, Сурот и Галган бяха единни в желанието си да покорят тази земя. Това на практика бе единственото, за което всъщност бяха съгласни.
    Никой от тях нямаше да се вслуша в съвети да си потърсят съюзници сред хората на тази земя, вместо врагове. Самото мислене за това бе близко до измяна. Неподчинение, най-малко. Тя въздъхна и се обърна към Мишима, готова да даде заповед да започнат да търсят място за нощния лагер.
    Замръзна. От врата на Мишима стърчеше стрела, зловеща и грозна. Той я гледаше стъписано; понечи да заговори, но от устата му блъвна само кръв. Хлъзна се от седлото и рухна долу… а нещо огромно вече връхлиташе през шубраците към Тилий. Тя едва успя да извади меча си и да извика, но в същия миг Прашливец — добър, стабилен боен кон, който никога не беше я провалял в битка — се вдигна в паника на задните си крака и я хвърли на земята.
    Това всъщност й спаси живота, защото тежкият меч на нападателя не улучи нея, а посече седлото. Тилий се надигна и изкрещя:
    — На оръжие! Атака!
    Гласът й се сля със стотици други, които изреваха същото, буквално в същия миг. Крещяха мъже, цвилеха коне.
    „Засада — помисли тя, докато вдигаше меча. — И влязохме право в нея! Къде са съгледвачите? Какво стана?“ Хвърли се към нападателя, който се беше опитал да я убие. Той се завъртя вихрено и изръмжа.
    Едва сега успя да види какво е всъщност. Не съвсем човек… някакво създание с нечовешко лице, вместо коса — груба кафява козина, дебела набръчкана кожа на челото. Очите бяха смущаващо човешки, но носът под тях беше сплескан като зурла на глиган и от устата се подаваха дълги бивни. Съществото изрева и от почти човешките устни захвърча слюнка.
    „Кръв на забравените ни отци — помисли тя. — На какво се натъкнахме?“ Чудовището беше въплътен кошмар, развихрил се да убива. Беше от онези неща, които винаги бе отхвърляла като суеверие.
    Тя се хвърли към него, отби широкия му меч, извъртя се рязко, влезе в „Бий храстите“ и отпра ръката му от рамото. Удари и главата последва ръката на земята. Съществото залитна напред, успя някак да направи три крачки и рухна.
    Дърветата зашумяха, още клони запращяха наоколо. Стотици такива същества изскачаха от шубраците. Нови и нови чудовища заизвираха от дърветата.
    Как се беше случило това? Как се бяха озовали тези неща толкова близо до Ебу Дар? Бяха много зад отбранителния кръг на Сеанчан, само на ден марш от столицата.
    Тилий зарева заповеди. От гъсталака изригваха още и още зверове.


    Грендал се изтягаше блажено в украсената с каменни ваяния зала, заобиколена от изпълнени с благоговейна страст мъже и жени, всеки съвършен екземпляр, всички облечени в къси халати от прозирен бял плат. В камината палуваше жарък огън и огряваше тънък килим в кървавочервено. Бе изтъкан с фигури на млади жени и мъже, сплетени в пози, които биха накарали и най-опитната куртизанка да се изчерви. Отворените прозорци пропускаха следобедната светлина, а високото местоположение на палата й предлагаше разкошна гледка с пинии и искрящо езеро под тях.
    Грендал отпиваше сладък, щипещ небцето сок. Беше облечена в светлосиня рокля доманска кройка — модата им започваше да й допада, въпреки че роклята й бе доста по-тънка и прозрачна от техните. Тия доманки твърде много обичаха само загатнатото, докато тя предпочиташе откритата откровеност. Отново отпи от сока. Наистина интересен, леко накиселяващ вкус. Истинска екзотика в този Век, след като дърветата вече растяха само на далечни острови.
    Най-ненадейно в центъра на залата се завихри и се разтвори портал и тя изруга, понеже насмалко да отреже ръката на една от най-изящните й плячки — сочната млада Тураса, член на доманския търговски съвет. От портала лъхна задушлив зной, който зацапа съвършената смес от вледеняващ планински въздух и топлината на камината, която бе сътворила.
    Грендал обаче запази хладнокръвие и се отпусна в отрупания с кадифени възглавнички стол. Пратеник в черно пристъпи през портала и тя разбра какво иска още преди да е проговорил. Само Моридин знаеше къде да я намери, след като Самаил вече бе мъртъв.
    — Милейди, присъствието ви се изисква от…
    — Да, да. Изправи се и ми позволи да те огледам.
    Младежът застана неподвижно, само на две стъпки от нея. И леле, колко привлекателен беше! Бяло-златиста коса, толкова рядка на много места по света, зелени очи, които искряха като обрасли с мъх езера, стройно тяло, стегнато, с точно колкото трябва мускули. Грендал цъкна с език. Да не би Моридин да се опитваше да я изкуси, като й пращаше най-хубавия си, или изборът бе случаен?
    Не. Сред Избраните нямаше случайности. Грендал едва не посегна със сплит на Принуда, за да сграбчи момчето за себе си. Но се сдържа. Познаеше ли човек нивото на Принуда, нямаше начин да бъде възстановен и Моридин можеше да се разгневи. Нямаше нужда да се притеснява с прищевките му. Не помнеше да е бил стабилен някога, дори в ранните години. Ако държеше да се види един ден като Не’блис, важно беше да не го дразни до момента на удара.
    Отклони вниманието си от пратеника — след като не можеше да го има, значи не я интересуваше — и надзърна през отворения портал. Мразеше да я принуждават да се среща с един или друг Избран по техните условия. Мразеше да напуска укреплението си и своите любимци. Най-вече мразеше да бъде принуждавана да раболепничи пред някой, който трябваше да е неин подчинен.
    Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. Моридин беше Не’блис. Засега. А това означаваше, че колкото и да не й харесваше, нямаше друг избор, освен да се отзове на призива му. Тъй че остави чашата, стана и прекрачи през портала, златното везмо на прозирно светлосинята й рокля заблещука.
    От другата страна на портала се оказа смущаващо горещо. Тя мигновено запреде Въздух и Вода и охлади въздуха около себе си. Намираше се в черно каменно здание, яркочервена светлина нахлуваше през прозорците. Прозорци без стъкла. Просто отвори. Червеникавата багра намекваше за залез, но в Арад Доман беше едва късен следобед. Със сигурност не бе пътувала чак толкова далече, нали?
    Стаята бе обзаведена само с корави столове от черно, та черно дърво. На Моридин определено му липсваше въображение напоследък. Всичко в черно и червено и всичко фокусирано върху убийството на онези глупави момченца от селото на Ранд ал-Тор. Нима само тя единствена разбираше, че самият ал-Тор е истинската заплаха? Защо просто не убиеха него и да се приключи?
    Най-очевидният отговор на този въпрос — че никой от тях досега не се беше оказал достатъчно силен, за да го надвие — бе този, над който не обичаше да размишлява.
    Отиде до прозореца и откри причината за ръждивочервената светлина. Отражение. Глинестата земя долу бе зацапана с червено от желязото в почвата. Намираше се на втория етаж на тъмночерна кула, камъните привличаха парещия небесен зной. Твърде малко зеленина имаше навън, а и тя бе осеяна с черни петна. Значи беше в дълбоката североизточна Погибел. Отдавна не беше се озовавала тук. Моридин явно беше намерил крепост, не какво да е.
    В сянката на крепостта се издигаха няколко жалки колиби, а в далечината се мержелееха шарените кръпки на пет-шест ниви със залинели посеви. Сигурно опитваха нов сорт, да го принудят да вирее в този район. Може би няколко сорта — това обясняваше шарените кръпки. Из района обикаляха стражи, в черни униформи въпреки горещината. Да, войниците бяха нужни, за да отбиват атаките на разните Твари на Сянката, които обитаваха земите толкова навътре в Погибелта. Тия създания не се подчиняваха на никого освен на самия Велик господар. Какво търсеше Моридин чак тук?
    Разсъжденията й бяха прекъснати от стъпки. Демандред влезе през южния вход, придружен от Месаана. Заедно бяха пристигнали значи? Допускаха, че Грендал не знае за малкия им съюз, пакт, който включваше и Семирага. Но честно, ако искаха да запазят това в тайна, не можеха ли да разберат, че не бива да се отзовават заедно на призив?
    Грендал прикри усмивката си, кимна им и си избра най-големия и най-удобния на вид стол. Пръстът й пробяга по гладкото тъмно дърво и усети влакнестата тъкан под лака. Демандред и Месаана я изгледаха хладно, но тя ги познаваше достатъчно добре, за да долови изненадата им, че я виждат. Тъй. Бяха очаквали тази среща, нали? Но не и тя да е тук. Най-добре беше да се престори, че тя самата не е объркана. Усмихна се разбиращо и улови гнева, припламнал в очите на Демандред.
    Този мъж я притесняваше, въпреки че тя никога нямаше да го признае. Месаана беше в Бялата кула, правеше се на една от тези, които минаваха за Айез Седай в този Век. Беше елементарна, лесно предвидима. Агентите на Грендал я държаха в течение за действията й. И, разбира се, наскоро скрепената връзка на Грендал с Аран’гар също помагаше. Аран’гар играеше с бунтовничките Айез Седай, онези, които обсаждаха Бялата кула.
    Да, Месаана не я объркваше, а останалите бяха също толкова лесни за проследяване. Моридин събираше силите на Великия господар за Последната битка и военните приготовления му оставяха много малко време за Юга — въпреки че двете му фаворитки, Циндейн и Могедиен, показваха понякога лицата си там. Прекарваха времето си в прегрупиране на Мраколюбците и в опити да изпълнят заповедите на Моридин двамата тавирен — Перин Айбара и Матрим Каутон — да бъдат убити.
    Убедена беше, че Самаил е паднал от Ранд ал-Тор в борбата за Иллиан. Всъщност — след като вече имаше податки, че Семирага е дърпала конците на сеанчанците — беше уверена, че знае плановете на всеки един от другите седмина останали Избрани.
    Освен на Демандред.
    Какво ли замисляше този проклетник? Готова бе да замени цялото си знание за деянията на Месаана и Аран’гар дори за най-нищожен намек за плановете на Демандред. Ето го, чаровен с ястребовия си нос, с вечно гневно стиснатите си устни. Демандред никога не се усмихваше, никога като че ли не го забавляваше нищо. Макар да беше един от най-изявените пълководци сред Избраните, воюването като че ли изобщо не му носеше радост. Веднъж го беше чула да казва, че щял се засмее в деня, в който успее да прекърши врата на Луз Терин. И само тогава.
    Глупак беше да таи такава злоба. Като си помислиш, че можеше да е на другата страна — можеше да е станал самия Дракон, ако нещата се бяха обърнали по друг начин. Все пак, глупак или не, беше изключително опасен и на Грендал никак не й харесваше, че не знае нищо за плановете му. Къде се беше устроил? Демандред обичаше да разполага с армии, които да командва, но пък по света не бяха останали никакви армии.
    Освен онези Пограничници може би. Възможно ли беше да се е внедрил сред тях? Това определено щеше да е преврат. Но тя определено щеше да е чула нещо — шпионирала беше в онзи лагер.
    Поклати глава и съжали, че няма питие, с което да овлажни устните си. Ох, този северен въздух бе прекалено сух; тя предпочиташе доманската влага.
    Демандред скръсти ръце и остана прав, а Месаана се настани на един от столовете. Имаше дълга до брадичката тъмна коса и воднистосини очи. Дългата й до пода бяла рокля беше без везмо и не носеше никакви накити. Учен до мозъка на костите. Понякога Грендал си мислеше, че Месаана е минала на страната на Сянката само защото това предлага по-интересна възможност за изследвания.
    Месаана вече бе изцяло предана на Великия господар, също като останалите, но изглеждаше някак второстепенен член на Избраните. Самоуверено поемаше ангажименти, които не можеше да изпълни, съюзяваше се с по-силните, но й липсваше умение да ги манипулира. Извършила бе злодеяния в името на Великия господар, но не можеше да се похвали с великите достижения на Избрани като Семирага и Демандред. Още по-малко на Моридин.
    И тъкмо когато Грендал помисли за Моридин, той влезе. Виж, това беше чаровно същество. Демандред приличаше на селски дръвник в сравнение с него. Да, това тяло бе много по-добро от предишното му. Беше почти достатъчно хубав, за да е един от любимците й, макар че тази брадичка разваляше лицето. Прекалено издадена напред, прекалено волева. Все пак тази безукорна черна коса над високото широкоплещесто тяло… Тя се усмихна, представи си го коленичил, с къса прозрачна бяла роба, взрян в нея с обожание; умът му загърнат в Принуда дотам, че за него да не съществува никой — нищо — освен Грендал.
    При влизането на Моридин Месаана стана и Грендал я последва с неохота. Не беше неин любимец, засега. Но беше Не’блис и напоследък бе започнал все повече и повече да изисква от тях прояви на покорство. Великият господар му даваше тази власт. Тримата останали Избрани неохотно сведоха глави пред него: единствено него от всички удостояваха с почитта си. Суровият му поглед отбеляза покорството им, докато той крачеше към предната част на залата, където от стената от черни като въглен камъни се издаваше полицата на камината. Какво ли можеше да е обсебило онзи, който бе построил крепост от черен камък сред зноя на Погибелта?
    Грендал седна. Щяха ли да дойдат и другите Избрани? Ако не, какво означаваше това?
    Месаана заговори, преди Моридин изобщо да ги е погледнал.
    — Моридин — промълви тя, като пристъпи напред, — трябва да я освободим.
    — Ще говориш, когато ти дам позволение — хладно отвърна той. — Все още не си опростена.
    Тя се присви от страх, а след това явно се ядоса на себе си за това. Моридин я пренебрегна и погледна Грендал, с присвити очи. За какво беше пък този поглед?
    — Можеш да продължиш — най-сетне каза той на Месаана. — Но не забравяй мястото си.
    Устните на Месаана се стегнаха в резка, но тя не си позволи да възрази.
    — Моридин — почна отново тя, вече не толкова настойчиво. — Ти сметна за благоразумно да се срещнеш с нас. Разбира се, това е, защото си не по-малко потресен от нас. Самите ние не разполагаме с ресурсите да й помогнем: Айез Седай и онези Аша’ман сигурно я пазят добре. Трябва да ни помогнеш да я освободим.
    — Семирага заслужава плена си — рече Моридин. Беше отпуснал ръка на полицата и все още не поглеждаше Месаана.
    Семирага пленена? Грендал едва-що бе научила, че се е превъплътила във важна сеанчанска особа! Какво бе направила, за да се остави да я пленят? Но щом беше имало Аша’ман, сигурно бе заловена от самия ал-Тор, нали?
    Въпреки изненадата си Грендал запази вещата си усмивка. Демандред й хвърли сърдит поглед. Ако той и Месаана бяха помолили за тази среща, защо тогава Моридин бе повикал нея?
    — Но помисли какво би могла да разкрие Семирага! — заговори Месаана, без да обръща внимание на Грендал. — Освен това тя е една от Избраните. Наш дълг е да й помогнем.
    „А освен това — помисли си Грендал — тя е член на малкото съюзче, което направихте двамата. Може би най-силният член. Загубата й ще е удар срещу домогванията ви да се наложите над Избраните.“
    — Тя не се подчини — каза Моридин. — Не трябваше да се опитва да убива ал-Тор.
    — Не го направи преднамерено — припряно отвърна Месаана. — Нашата жена там смята, че мълнията на Огън е била реакция на изненада, а не намерение за убиване.
    — А ти какво ще кажеш за това, Демандред? — попита Моридин.
    — Аз искам Луз Терин — заяви с дълбокия си глас и с намръщено, както винаги, лице Демандред. — Семирага го знае. Знае също, че ако го беше убила, щях да я намеря и да й взема живота за отплата. Никой не бива да убие ал-Тор. Никой освен мен.
    — Или освен Великия господар, Демандред — каза Моридин заплашително. — Неговата воля властва над всички нас.
    — Да, да, разбира се — прекъсна го Месаана и пристъпи напред, семплата й рокля забърса огледално лъскавия черен мраморен под. — Моридин, фактът си остава. Че тя нямаше намерение да го убие, само да го плени. Аз…
    — Разбира се, че възнамеряваше да го плени! — изрева Моридин и Месаана потръпна. — Точно това й беше заповядано да направи. И тя се провали, Месаана. Провали се идиотски, като го остави ранен въпреки изричната ми заповед той да не пострада! И за тази си некадърност ще страда. Никаква помощ няма да дам за спасяването й. Всъщност забранявам ви да й пращате помощ. Ясен ли съм?
    Месаана отново потръпна. Демандред — не. Срещна погледа на Моридин и кимна. Хладнокръвен беше, да. Грендал навярно го подценяваше. Като нищо можеше да се окаже най-силният от тримата, по-опасен от Семирага. Тя беше безчувствена и сдържана, вярно, но емоцията понякога беше уместна. Можеше да тласне човек като Демандред към действия, каквито някой по-безчувствен не би могъл дори да си въобрази.
    Моридин наведе очи и засвива лявата си ръка все едно, че беше изтръпнала. Грендал дори като че ли долови болка в изражението му.
    — Семирага да гние — изръмжа Моридин. — Да види какво е да си подложен на разпит. Може би Великият господар ще намери някакво приложение за нея в следващите недели, но това той ще го реши. Така. Сега ми кажете за приготовленията си.
    Месаана съвсем леко пребледня и се озърна към Грендал. Лицето на Демандред почервеня, сякаш не можеше да повярва, че ще бъде разпитван пред други Избрани. Грендал му се усмихна.
    — Аз съм напълно спокойна — заяви Месаана и тръсна глава. — Бялата кула и онези глупачки, които я управляват, скоро ще са мои. Ще поднеса на нашия Велик господар не само сломената Бяла кула, но и цяло котило преливащи, които — по един или друг начин — ще служат на нашата кауза в Последната битка. Този път Айез Седай ще се бият за нас!
    — Смело твърдение — каза Моридин.
    — Ще го постигна — заяви уверено Месаана. — Следовничките ми заразяват Кулата като невидима напаст, разлагаща отвътре здрав на вид човек. Все повече и повече се присъединяват към каузата ни. Някои съзнателно, други не. В края на краищата е едно и също.
    Грендал я слушаше замислено. Аран’гар твърдеше, че бунтовничките Айез Седай рано или късно ще завладеят Кулата, макар самата Грендал да не беше толкова сигурна. Коя щеше да победи, детето или глупачката? Имаше ли значение?
    — А ти? — попита Моридин Демандред.
    — Властта ми е сигурна — отвърна кратко Демандред. — Готвя се за война. Всъщност — готов съм.
    Грендал я глождеше да чуе нещо повече, но Моридин не настоя. Все пак беше доста повече от сведенията, които бе успяла да събере. Демандред, изглежда, владееше трон и разполагаше с армии. Готови за бой. Пограничниците, тръгнали в поход на изток — това изглеждаше все по-вероятна картина.
    — Вие двамата може да се оттеглите — каза хладно Моридин.
    При това явно пренебрежение Месаана изломоти нещо неразбрано, но Демандред просто се обърна и си тръгна. Грендал кимна на себе си. Трябваше да го следи изкъсо. Великият господар одобряваше действието и често тези, които можеха да доведат армии в негово име, биваха възнаграждавани най-добре. Демандред като нищо можеше да се окаже нейният най-важен съперник — след самия Моридин, разбира се.
    Нея не я беше освободил, тъй че тя остана да седи, докато другите двама се оттеглят. Моридин остана на мястото си, с все така отпусната на полицата ръка. За известно време в тъмната стая се възцари тягостна тишина, после влезе слуга с яркочервена униформа; носеше две чаши. Беше грозно създание, с плоско лице и рунтави вежди, не заслужаваше повече от един поглед мимоходом.
    Тя отпи от поднесеното й питие и усети вкуса на младо вино, съвсем леко стипчиво, но доста добро. Все по-трудно ставаше да се намери добро вино. Докосването на Великия господар покваряваше всичко, разваляше храната, съсипваше дори онова, което изобщо не би трябвало да се разваля.
    Моридин махна вяло на слугата да напусне, без да вземе чашата си. Грендал се опасяваше за отрова, разбира се. Винаги се боеше от това, когато пиеше от чужда чаша. Но нямаше никаква причина Моридин да я отрови: той беше Не’блис. Докато повечето от тях се съпротивляваха да показват раболепие пред него, той все повече и повече налагаше волята си над тях, вкарваше ги в положението на свои по-низши. Грендал подозираше, че ако пожелае, той може да я екзекутира по всякакъв начин и Великият господар ще му го позволи. Тъй че отпи и зачака.
    — Схвана ли нещо от това, което чу, Грендал? — попита Моридин.
    — Толкова, колкото можеше да се схване — отвърна тя предпазливо.
    — Знам колко жадуваш за информация. Могедиен открай време беше известна като Паяка, дърпаше нишките отдалече, но ти в много отношения си по-добра в това от нея. Тя заплита толкова много мрежи, че сама попада в тях. Ти си по-предпазлива. Удряш само когато е разумно, но не се боиш от конфликт. Великият господар одобрява инициативата ти.
    — Скъпи ми Моридин — каза тя и се усмихна, — ласкаеш ме.
    — Не си играй с мен, Грендал. — Гласът му прозвуча твърдо. — Приеми си комплиментите и замълчи.
    Тя се присви като ударена през лицето, но не каза нищо повече.
    — Позволих ти да слушаш другите като награда — продължи Моридин. — Не’блис беше избран, но при възцаряването на Великия господар ще има други високи и бляскави постове. Някои — много по-високи от други. Днес беше време да вкусиш от привилегиите, на които би могла да се радваш.
    — Живея единствено, за да служа на Великия господар.
    — Служи му тогава в това — каза Моридин и се вгледа право в нея. — Ал-Тор се отправя за Арад Доман. Трябва да живее непокътнат, докато може да се изправи срещу мен в последния ден. Но не трябва да му се позволи да сключи мир в твоите земи. Ще се опита да възстанови реда. Ти трябва да намериш начини да предотвратиш това.
    — Ще го направя.
    — Върви тогава — каза Моридин и махна рязко с ръка.
    Тя се надигна замислена и понечи да тръгне към вратата.
    — А, и, Грендал — спря я гласът на Моридин.
    Тя се поколеба после се обърна. Той стоеше срещу полицата, почти извърнал гръб към нея. Сякаш гледаше в празното, взрян в черните камъни на стената. Странно колко много приличаше на ал-Тор — за когото имаше много скици, изпратени от шпионите й, — когато стоеше така.
    — Краят е близо — каза Моридин. — Колелото със стон е превъртяло последния си кръг, пружината на часовника се е скъсала, влечугото поема сетния си дъх. Той трябва да познае сърдечната болка. Трябва да познае безсилието и трябва да познае мъката. Дай му тези неща. И ще бъдеш възнаградена.
    Тя кимна, след това прекрачи през осигурения портал и се върна в укреплението си сред хълмовете на Арад Доман.
    За да започне своя заговор.


    Майката на Родел Итуралд, погребана вече от трийсет години в глинестите хълмове на доманската му родина, много обичаше една поговорка: „Нещата винаги трябва да се влошат, преди да може да се подобрят.“ Казала я беше, когато му извади забралия зъб като момче, неприятност, която го бе сполетяла, докато си играеше със селските момчета на мечове. Казала я беше, когато изгуби първата си любов от едно господарско конте, което носеше шапка с пера и чиито меки ръчички и отрупан със скъпоценни камъни меч доказваха, че изобщо не е виждал истинска битка. И щеше да я каже сега, ако беше с него на хребета и гледаше марша на сеанчанците към града, закътан в плитката долина долу.
    Огледа града, Дарлуна, през далекогледа си, заслонил края с лявата си длан, и се намести на седлото. Конят стоеше кротко в ранната привечер. С неколцина от своите доманци Итуралд се бе задържал в тази малка горичка. Щеше да е нужен късметът на Тъмния, за да го забележат сеанчанците, дори със свои далекогледи.
    Нещата винаги трябваше да се влошат, преди да може да се подобрят. Беше подпалил огън под краката на сеанчанците, като унищожи продоволствените им складове из цялата равнина Алмот и в Тарабон. Ето защо не биваше да се изненадва, че толкова огромна армия — най-малко сто и петдесет хиляди бойци — идваше да потуши огъня. Това бе проява на уважение. Не го подценяваха тия сеанчански нашественици. Искаше му се да бяха го подценили.
    Измести далекогледа си и загледа група ездачи сред сеанчанските сили. Яздеха по двойки, едната жена във всяка двойка облечена в сиво, а другата — в червено и синьо. Бяха твърде далече, дори с далекогледа, за да може да различи извезаните мълнии на роклите в червено и синьо, нито можеше да види веригите, свързващи всяка двойка. Дамане и сул-дам.
    Тази армия имаше поне сто такива двойки, навярно и повече. И сякаш това не стигаше, но успя да види и един от летящите зверове — сниши се, за да може ездачът му да пусне някакво съобщение. С тези същества, които пренасяха съгледвачите им, сеанчанската армия разполагаше с безпрецедентно предимство. Итуралд бе готов да замени десет хиляди войници за един от тези летящи зверове. Други командири можеше да искат да разполагат с дамане, с тяхната способност да мятат мълнии и да карат земята да се надига, но битките — като войните — се печелеха по-скоро с информация, отколкото с оръжия.
    Разбира се, сеанчанците разполагаха не само с превъзходни съгледвачи, но и с превъзходни оръжия. Имаха също и превъзходни бойци. Макар Итуралд да се гордееше със своите доманци, много от хората му бяха зле обучени или твърде стари за бой. Сам той почти клонеше към втората група — годините започваха да се трупат отгоре му като тухли на носилка. Но не мислеше да се оттегля. Като момче често бе изпитвал известно нетърпение — безпокойство, че докато порасте, всички велики битки ще са свършили, цялата слава — спечелена.
    Понякога завиждаше на момчетата за глупостта им.
    — Здраво напредват, Родел — каза Лидрин. Беше младеж с белег през лявата страна на лицето и носеше модния тънък черен мустак. — Ужасно държат да завладеят този град. — Лидрин беше без опит като офицер, преди да започне тази кампания. Вече беше ветеран. Макар Итуралд и силите му да бяха спечелили почти всички стълкновения, които бяха имали със сеанчанците, Лидрин беше видял падането на трима от своите колеги офицери, сред които и на горкия Джалам Нишур. От тяхната смърт бе научил един от горчивите уроци на военното дело: побеждаването не означава непременно, че ще останеш жив. И че изпълняването на заповеди често не означава нито че ще победиш, нито че ще останеш жив.
    Лидрин не носеше обичайната си униформа. Не я носеше и Итуралд, както и останалите мъже с тях. Униформите им щяха да са нужни другаде, с което им оставаха само простите изтъркани палта и кафяви панталони, много от които заети или купени от местните.
    Итуралд отново вдигна далекогледа, замислен над коментара на Лидрин. Сеанчанците като че ли наистина се придвижваха на висока скорост. Възнамеряваха да завземат бързо Дарлуна. Разбираха предимството, което щеше да им осигури, защото бяха умен противник и му бяха върнали възбудата, за която бе решил, че е оставил зад гърба си преди много години.
    — Здраво напират, да — каза той. — Но ти какво би направил, Лидрин? Вражеска сила от двеста хиляди души зад тебе, друга от сто и петдесет хиляди пред теб. С врагове от всички страни, не би ли тръгнал в марш просто малко твърде бързо, ако знаеш, че накрая ще намериш убежище?
    Лидрин не отвърна. Итуралд обърна далекогледа и огледа пролетните нивя, пълни с работници, улисани в сеитбата. Дарлуна беше голям град за тези краища. Нищо тук на запад не можеше да се сравни с огромните градове на изток и на юг, разбира се, каквото и да твърдяха хората от Танчико или Фалме. Но все пак Дарлуна имаше яка гранитна стена, висока цели шест метра. В укрепленията нямаше нищо красиво, но стената беше здрава и загръщаше достатъчно голям град, за да накара едно селско момче да зяпне. На младини Итуралд щеше да го нарече грандиозен град. Това беше преди да влезе в битка с айилците при Тар Валон.
    Тъй или иначе, беше най-доброто укрепление в района и сеанчанските командири несъмнено го знаеха. Можеше да предпочетат да клекнат на билото на някой хълм; боят в обкръжение щеше да даде възможност онези дамане да се развихрят в пълната си мощ. Само че това не само щеше да ги лиши от път за отстъпление, но щеше да им остави минимални възможности за снабдяване. Един град щеше да има кладенци и вероятно и хранителни запаси зад крепостната стена. А Дарлуна, чиито гарнизони бяха принудени да служат другаде, беше твърде малък, за да предложи сериозна съпротива…
    Итуралд свали далекогледа. Не му беше нужен, за да разбере какво става, когато съгледвачите на Сеанчан стигнаха до града и настояха да отворят портите за армията им. Затвори очи и изчака.
    До него Лидрин тихо издиша и прошепна:
    — Не забелязаха. Придвижват ядрото на войската си към стените и чакат да ги пуснат вътре!
    — Дай заповедта — каза Итуралд и отвори очи.
    Имаше един проблем с превъзходни съгледвачи като ракените. Когато разполагаш с толкова полезен инструмент, си склонен да се осланяш на него. А противникът ти може да се възползва от това.
    В далечината „ратаите“ по нивите захвърлиха сечивата си и извадиха скритите в браздите лъкове. Градските порти се отвориха и се показаха скритите вътре бойци — бойци, за които сеанчанските съгледвачи ракен твърдяха, че са на четири дни път оттук.
    Итуралд вдигна далекогледа. Битката започна.


    Пръстите на Пророка деряха пръстта, изравяха бразди в почвата, докато пълзеше нагоре към билото на гористия хълм. Следовниците му се тътреха зад него. Толкова малко. Толкова малко! Но той щеше да пресъгради. Славата на Преродения Дракон го следваше и където и да отидеше, щеше да намери изпълнени с готовност души. Онези, чиито сърца бяха чисти, чиито ръце горяха от желание да унищожат Сянката.
    Да! Не мислете за миналото, мислете за бъдещето, когато Господарят Дракон ще властва над цялата земя! Когато людете ще са подвластни единствено нему и на неговия Пророк. Славни дни щяха да са, наистина, дни, в които никой нямаше да дръзва да се присмее на Пророка или да се опълчи на волята му. Дни, в които Пророкът нямаше да бъде длъжен да търпи унижението да живее до самия стан — самия стан — на Твар на Сянката като съществото Айбара. Славни дни. Славни дни идеха.
    Трудно му бе да задържи мисълта си върху тази бъдна слава. Светът бе омърсен. Хора отричаха Дракона и се домогваха към Сянката. Дори собствените му следовници. Да! Това трябваше да е причината да паднат. Заради това толкова много измряха при щурма на град Малден и неговите мраколюбци айилци.
    Пророкът бе толкова уверен тогава. Допуснал беше, че Дракона ще защити хората му, ще ги поведе към съкрушителна победа. И тогава той най-сетне щеше да е постигнал желанието си. Щеше да е убил Перин Айбара със собствените си ръце! Да извие онзи дебел бичи врат, да извива и да стиска, да усети как изпращяват костите, плътта се усуква, дъхът спира.
    Най-сетне се добра до върха и изтърси пръстта от пръстите си. Задигна тежко и се огледа наоколо. Храстите се разшумяха — малкото останали му следовници изпълзяваха от тях към него. Дървесният саван над тях беше гъст и малко слънчева светлина пробиваше през клоните. Светлина. Лъчиста светлина.
    Дракона му се беше появил в нощта преди щурма. В блясък! Фигура от светлина, засияла във въздуха с искрящ халат. Убий Перин Айбара! — заповяда Дракона. Убий го! И Пророкът бе изпратил своя най-добър инструмент, скъпия приятел на самия Айбара.
    Онова момче, онзи инструмент, се бе провалил. Ейрам беше мъртъв. Хората на Пророка го бяха потвърдили. Трагедия! Затова ли не бяха успели? Затова ли от хилядите му следовници бяха останали едва шепа? Не. Не! Сигурно се бяха обърнали срещу него, тайно бяха почитали Сянката. Ейрам! Мраколюбец! Затова се беше провалил.
    Първите от поклонниците му — пребити, окаляни, изнемощели — стигнаха до билото. Облечени бяха в овехтели дрипи. Облекло, в което не изпъкваха сред другите. Облекло на простота и доброта.
    Пророкът ги огледа. По-малко от сто. Толкова малко. Този прокълнат лес беше толкова тъмен, въпреки дневната светлина. Дебелите стволове се издигаха гъсто един до друг, а небето беше помръкнало от плътна облачна пелена. Тънките клони на трънливите храсти се сплитаха и образуваха почти неестествена преграда, а бодлите им дращеха като нокти.
    При тези гъсти шубраци и стръмния бряг войската нямаше да може да ги последва насам. Макар Пророкът да беше избягал от стана на Айбара едва преди час, вече се чувстваше спасен. Щяха да идат на север, където Айбара и неговите Мраколюбци нямаше да ги намерят. Там Пророкът щеше да пресъгради. Беше останал с Айбара само защото следовниците му бяха достатъчно силни, за да задържат неговите Мраколюбци на разстояние.
    Неговите скъпи следовници. Храбри мъже и верни, до един. Убити от Мраколюбци. Почете светлата им памет, като наведе глава и замълви молитва. Следовниците му се присъединиха. Бяха изтощени, но светлината на ревностната вяра грееше в очите им. Всички, които се бяха оказали слаби или им липсваше отдаденост, бяха избягали или отдавна бяха избити. Тези бяха най-добрите, най-силните, най-преданите. Всеки от тях бе избил много Мраколюбци в името на Преродения Дракон.
    С тях той можеше да пресъгради. Но първо трябваше да избяга от Айбара. Сега бе твърде слаб, за да му се опълчи. Но по-късно щеше да го убие. Да… Пръстите на врата му… Да…
    Пророкът все още помнеше онова време, когато го бяха наричали другояче. Масема. Онези дни бяха станали много смътни, като спомени от предишен живот. Всъщност, както всички хора се бяха преродили в Шарката, така и Масема се бе преродил — отхвърлил беше стария си, нечестив живот и беше станал Пророка.
    Последните му следовници се струпаха пред него на върха на стръмнината. Той се изплю в нозете им. Бяха го провалили. Страхливци. Трябваше да се бият по-добре! Трябваше да е завоювал онзи град.
    Обърна се на север и пое напред. Този пейзаж му ставаше познат, въпреки че не бяха имали нищо такова горе в Пограничните земи. Щяха да изкачат планините, после да ги прехвърлят и да навлязат в равнината на Алмот. Там имаше Заклети в Дракона, следовници на Пророка, въпреки че мнозина не знаеха за него. Там щеше да може да пресъгради.
    Прегази ивица тъмни шубраци и излезе на малка поляна. Хората му го последваха. Скоро щеше да им потрябва храна и той щеше да ги прати на лов. Никакви огньове. Не можеха да си позволят да ги…
    — Здравей, Масема — чу се тих глас.
    Той изсъска и се обърна. Следовниците му го обкръжиха и заизваждаха оръжията си: мечове и ножове; бойни криваци и тук-там по някоя алебарда. Пророкът огледа примижал сумрачната поляна, диреше с очи онази, която беше изрекла старото му име. Ето я: стоеше на малка скална издатина — жена с извит салдейски нос, леко дръпнати очи и дълга до раменете черна коса. Облечена в зелено, с разцепени за езда поли, скръстила ръце пред гърдите си.
    Файле Айбара, жената на онази Твар на Сянката Перин Айбара.
    — Хванете я! — изкрещя Пророкът и посочи. Неколцина от следовниците му тръгнаха напред, но повечето се поколебаха. Видели бяха онова, което той не видя. Сенки сред дърветата зад жената на Айбара, в полукръг. С насочени към поляната лъкове.
    Файле махна рязко с ръка и стрелите полетяха. Следовниците му, които бяха затичали напред да изпълнят повелята му, загинаха първи: огласиха с виковете си безмълвната гора, докато падаха върху меката пръст. Пророкът зарева: всяка стрела сякаш пронизваше собственото му сърце. Неговите възлюблени следовници! Приятелите му! Прескъпите му братя!
    Една стрела го удари и го отхвърли назад и на земята. Около него умираха мъже, също както бяха умирали по-рано. Защо, защо не беше ги защитил Дракона? Защо? Изведнъж ужасът на всичко онова се върна в ума му, смазващият ужас да гледа как хората му падат на вълни, да гледа как гинат от ръцете на онези Мраколюбци айилци.
    Перин Айбара беше виновен. Само да го беше провидял по-рано, още в онези ранни дни, преди още да беше осъзнал кой всъщност е Господарят Дракон!
    — Моя е вината — изшепна Пророкът, когато и последният му следовник издъхна. По няколко стрели бяха потрябвали, за да спрат някои от тях. Това му вдъхна гордост.
    Бавно и с огромно усилие той се надигна. Държеше се за рамото, откъдето стърчеше стрелата. Беше загубил твърде много кръв. Замаян се свлече на колене.
    Файле слезе от камъка и тръгна през поляната. Последваха я две жени с панталони. Изглеждаха загрижени, но Файле пренебрегна предупрежденията им и тръгна право към него. Извади ножа си от колана. Беше хубаво оръжие, с изваяна на дръжката вълча глава. Това беше добре. Загледан в него, Пророкът си спомни деня, в който бе получил своето оръжие. Деня, в който му го беше дал баща му.
    — Благодаря ти за помощта в щурма на Малден, Масема — каза Файле и спря точно пред него. А след това заби ножа в сърцето му. Той падна по гръб и усети топлината на собствената си кръв по гърдите си.
    — Понякога една жена трябва да направи това, което мъжът й не може — чу той да казва Файле на двете жени с нея, докато очите му се затваряха самички. — Тъмно дело е това, което извършихме днес, но необходимо. Нека никой не казва за него на съпруга ми. Той не трябва да го научи. Никога.
    Гласът й бе далечен. Пророкът се отпусна.
    Масема. Това бе името му. Беше заслужил меча си на петнадесетия си рожден ден. Баща му бе толкова горд.
    „Свърши се значи — помисли той, безсилен да задържи очите си отворени. Склопи ги и пропадна сякаш в бездънна пустош. — Добре ли се справих, тате, или се провалих?“
    Отговор нямаше. И той се сля с пустошта и запропада в безкрайно море от мрак.

Глава 1
Сълзи от стомана

    Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, около алабастровия шпил, знаен като Бялата кула, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
    Вятърът закръжи около великолепната Кула, забърса безукорно съградените камъни и заплющя във величествените знамена. Зданието бе някак изящно и могъщо едновременно — метафора навярно за онези, които го бяха обитавали от над три хиляди години. Малцина вдигнали погледи към Кулата щяха да предположат, че в сърцевината си тя е прекършена и прогнила. Поотделно.
    Задуха вятърът през град, който по-скоро приличаше на изделие на изкуството, отколкото на прозаична столица. Всяка сграда бе истинско чудо. Дори най-простите гранитни фасади на дюкяни бяха изваяни от усърдни огиерски ръце, за да будят почуда и възхита с красотата си. Тук някой купол напомняше за очертанията на изгряващото слънце. Там някой фонтан пръскаше струите си от самия връх на сграда, като пенест гребен на две разбиващи се една в друга вълни. На една застлана с каменни плочи улица две триетажни здания се издигаха едно срещу друго, изваяни във форма на девици. Мраморните творения — наполовина статуи, наполовина жилищни сгради — се протягаха с каменни ръце едно към друго като за поздрав, косите им се развяваха назад неподвижни, ала изваяни тъй деликатно, че всеки косъм сякаш се вълнуваше под напора на вятъра.
    Самите улици съвсем не бяха толкова великолепни. О, бяха прокарани грижливо, излъчваха се от Бялата кула като лъчи слънчева светлина. Но тази слънчева светлина бе помрачена от боклука и безредието, следи от човешкото стълпотворение, което бе причинила обсадата. А може би стълпотворението не беше единствената причина за хаоса. Табелите и тентите пред дюкяните бяха неизмити и небоядисвани от много дълго. Купища смет гниеха струпани в задните улички и привличаха мухи и плъхове, но отблъскваха всички останали. Опасни улични главорези се мотаеха по ъглите. Някога изобщо нямаше да дръзнат да се покажат или най-малкото — не и с такава наглост.
    Къде беше Бялата кула, къде беше законът? Млади глупаци се смееха, казваха, че бедите на града са заради обсадата и че нещата щели да се оправят, щом бунтовничките бъдат разбити. По-старите мъже клатеха побелелите си глави и мърмореха, че нещата никога не са били толкова зле, дори когато дивите айилци бяха обсадили Тар Валон преди двайсет години.
    Търговците не обръщаха внимание нито на едните, нито на другите. Те си имаха свои проблеми, най-вече на Южен пристан, където притокът на стоки към града по реката почти беше замрял. Работници напъваха здрави мишци под зоркия поглед на една Айез Седай, заметнала шал с червени ресни. С помощта на Единствената сила тя премахваше прегради, за да отслаби камъка, докато работниците го къртеха и изнасяха.
    Работниците бяха навили ръкави, оголили къдрици черни косми по мускулестите си ръце, размахваха кирки и чукове и блъскаха древните камъни. Лееха пот по камъка или във водата долу и къртеха към корените на веригата, която преграждаше достъпа към града по реката. Половината от тази верига вече бе несъкрушим куендияр, наричан от някои и сърцекамък. Усилието да я изтръгнат и да осигурят достъпа до града бе изтощително. Каменният пристан — величествен и здрав, съграден от самата Сила — бе само един от видимите белези на мълчаливата война между бунтовничките Айез Седай и онези, които държаха Кулата.
    Вятърът задуха през пристана, на който останали без работа носачи стояха и зяпаха как работниците трошат камъните един по един и сечивата им ръсят сиво-бяла прах над водата. Най-разумните — а може би най-неразумните — шепнеха, че такива поличби може да означават само едно. Тармон Гай-дон, Последната битка, май идеше. Бързо.
    Вятърът залудува отвъд кейовете, прехвърли високите бели укрепления, знайни като Бляскавите стени. Тук човек най-сетне можеше да намери чистота и порядък в застаналата на стража Гвардия на Кулата. Гладко обръснати, облечени в безукорно чисти бели табарди, стрелците наблюдаваха иззад бойниците с опасната готовност на змии, готови за удар. В никакъв случай нямаше да позволят Тар Валон да падне, докато са на пост. Тар Валон беше отблъсквал всякакъв враг. Тролоци бяха минавали през крепостните стени, но бяха съкрушени в града. Артур Ястребовото крило не бе успял да превземе Тар Валон. Дори забулените в черно айилци, опустошили земята по време на Айилската война, така и не бяха завзели града. Мнозина твърдяха, че това било велика победа. Други се чудеха какво би станало, ако айилците наистина бяха поискали да нахлуят в града.
    Вятърът мина над западния ръкав на река Еринин, остави зад себе си остров Тар Валон, мина над моста Алиндаер, зареян високо отдясно сякаш в насмешлива подкана към враговете да минат по него и да умрат. А след моста нахлу в Алиндаер, едно от многото села край Тар Валон. Беше почти обезлюдено, след като семействата бяха побягнали по моста, за да потърсят убежище в града. Вражеската армия се бе появила ненадейно, довята сякаш от зимна фъртуна. Малцина се учудиха на това. Тази бунтовническа армия се водеше от Айез Седай, а тези, които живееха в сянката на Бялата кула, рядко подлагаха на съмнение какво точно могат и какво не могат да правят Айез Седай.
    Бунтовническата армия беше уседнала здраво на позициите си, но бе разколебана. Над петдесет хиляди души лагеруваха в огромен кръг шатри около по-малкия стан на Айез Седай. Между вътрешния и външния стан имаше плътен защитен кордон, вдигнат съвсем наскоро с цел да не допуска мъже, особено такива, които можеха да боравят със сайдин.
    Човек почти можеше да помисли, че лагерът на бунтовниците е решил да се установи тук за постоянно. Из него цареше атмосфера на обикновено делово ежедневие. Шетаха облечени в бяло фигури, някои в официалното облекло на новачки, много други — в одежди, подобни на техните. Погледнеше ли по-внимателно, човек щеше да види, че много от тях съвсем не са млади. Косите на някои вече бяха побелели. Но ги наричаха „чеда“ и те с най-голямо послушание перяха дрехи, тупаха черги и чистеха шатри под зорките погледи на ведролики Айез Седай. И въпреки че тези Айез Седай се озъртаха необичайно често към стърчащата като гвоздей Бяла кула, човек щеше да сгреши, ако допусне, че са притеснени или изнервени. Айез Седай пазеха самообладание. Винаги. Дори сега, когато бяха претърпели ужасно поражение: Егвийн ал-Вийр, Амирлинският трон на бунтовничките, беше пленена и затворена в Кулата.
    Вятърът развя полите на няколко рокли, събори пране от просторите и продължи устремно на запад. На запад, покрай извисяващата се Драконова планина с нейния прекършен и димящ връх. Над Черните хълмове и над просторните степи на Каралайн. Тук заслонени преспи сняг се задържаха вкопчени в сенките под груби скални издатини или край малки горички планинско черно дърво. Беше време да дойде пролетта, време млади стръкове да изникнат изпод зимната трева и пъпки да напъпят по тънкоклони върби. Но почти ги нямаше. Земята още дремеше, затаила сякаш дъх в очакване. Неестествената горещина от предната есен се беше проточила чак през зимата и бе притиснала земята със суша, която бе изпекла живота в почти всички растения, освен най-жилавите. Когато зимата най-после дойде, дойде с буря от лед и сняг и дълго задържал се убийствен мраз. Сега, след като студът най-сетне се беше отдръпнал, малобройните селяци напразно се взираха с надежда в небето.
    Вятърът помете над излинялата трева, разтърси голите все още клони на дърветата. На запад, щом доближи до земята, знайна с името Арад Доман — прехвърлил хълмове и ниски ридове, — нещо изведнъж изплющя срещу него. Нещо невидимо, нещо родено от далечния мрак на север. Нещо, което потече срещу естествения напор на въздушните течения. Вятърът бе погълнат от него, изтласкан устремно на юг, през ниските върхове и кафяви планински подножия към един чифлик, самотна къща, кацнала сред обраслите с борове хълмове в източната част на Арад Доман. Вятърът задуха над чифлика и вдигнатите шатри на широкото открито поле пред него, зашумя в иглите на боровете.
    Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон, стоеше с ръце зад гърба, загледан през отворения прозорец на господарската къща. Все още мислеше за тях така, като за „ръцете си“, макар вече да имаше само една. Лявата беше отсечена в китката и свършваше с чуканче. Усещаше гладката, изцерена със сайдар кожа под пръстите на здравата си ръка. И все пак чувстваше, че другата сякаш трябваше да е на мястото си и пръстите му да я докоснат.
    „Стомана — помисли си. — Аз съм стомана. Това не може да се поправи, така че продължавам.“
    Сградата — постройка от дебели дънери бор и кедър, съградена по план, предпочитан от богатите домански земевладелци, — простена под напора на вятъра и затихна. Нещо, понесено от този вятър, миришеше на гнило месо. Не толкова необичайна миризма напоследък. Месото се разваляше най-неочаквано, понякога само минути след заколването на добичето. Сушенето и осоляването не помагаха. Това бе допирът на Тъмния и се усилваше с всеки изминал ден. Колко ли време имаше още, докато станеше смазващо, мазно и гадно като покварата, която доскоро зацапваше сайдин, мъжката половина на Единствената сила?
    Стаята, в която стоеше, бе широка и дълга, дебели дънери оформяха външната стена. Дъхави дъски бор оформяха другите. Стаята бе обзаведена оскъдно: козяк на пода, два стари кръстосани меча над камината, сковани от дърво мебели, с оставена по краищата кора. Цялата бе направена така, че да намеква за идиличен дом сред горите, далече от суетнята на големите градове. Не хижа, разбира се — беше твърде голяма и разкошна за хижа. Убежище.
    — Ранд? — попита тих глас. Той не се обърна, но усети как пръстите на Мин докосват ръката му. След малко дланите й се смъкнаха на кръста му и главата й се отпусна на рамото му. Усети безпокойството й за него през връзката им.
    „Стомана“, помисли си.
    — Знам, че не обичаш… — започна Мин.
    — Клоните — прекъсна я той и кимна към отворения прозорец. — Виждаш ли онези борове, точно до лагера на Башийр?
    — Да, Ранд. Но…
    — Люлеят се не както трябва — каза Ранд.
    Мин замълча и макар да не реагира външно, връзката донесе до него жилото на тревога. Прозорецът им беше на горния етаж на имението и отвън срещу тях над лагера плющяха три знамена: Знамето на Светлината и Драконовото знаме на Ранд, и много по-малкият син флаг с трите червени цветчета „кралски петак“, знак за присъствието на Дома Башийр. И трите се развяваха гордо… но точно до тях игличките на боровете се вееха в обратната посока.
    — Тъмният се раздвижва, Мин — каза Ранд. Можеше почти да допусне, че тези ветрове са заради собственото му естество на тавирен, но пък събитията, които той предизвикваше, винаги бяха възможни. Но вятърът да духа в две посоки едновременно… добре, можеше да види сбърканото в движението на боровете, въпреки че му беше трудно да различи отделните иглички. Зрението му не беше същото след нападението, когато изгуби ръката си. Беше все едно, че… все едно, че гледа през вода и вижда изкривени очертания. Подобряваше се, но бавно.
    Тази постройка беше поредната от дългата верига чифлици, имения и други закътани скривалища, които бе използвал през последните няколко недели. Трябваше да продължава да се движи, да прескача от едно място на друго след провалената среща със Семирага. Да спечели време, за да обмисли, да прецени нещата — и може би да обърка противниците, които можеше да го търсят. Имението на лорд Алгарин в Тийр беше компрометирано. Жалко. Добро място за отсядане беше. Но Ранд трябваше да продължи да се мести.
    Салдейците на Башийр бяха вдигнали лагер в зеленината на имението — откритата ивица трева отпред, обкръжена от ели и борове. Да я нарече човек „зеленина“ в днешно време звучеше иронично. Дори преди да дойде войската не беше зелена — излиняла кафява зимна трева, само тук-там с колебливо покълнали млади стръкове, и те вече пожълтели и отъпкани от конски копита и мъжки ботуши.
    Моравата бе покрита с шатри. От позицията на Ранд на втория етаж спретнатите им редици му приличаха на квадрати на игрално табло на камъчета. Войниците бяха забелязали вятъра. Някои сочеха, други лъскаха брони, носеха ведра с вода при коневръзите, точеха мечове и върхове на пики. Добре поне, че още мъртвите не бяха тръгнали по земята. И най-коравите мъже можеше да загубят волята си, щом духовете почнеха да излизат от гробовете, а на Ранд му бе необходима силна армия.
    Необходимост. Вече не ставаше въпрос за това какво му се иска или за какво жадува. Всичко, което правеше, бе съсредоточено само в необходимостта, а това, което му беше най-необходимо, бе животът на онези, които го следваха. Войници, които да воюват и да умират, да подготвят света за Последната битка. Тармон Гай-дон идеше. Това, което му беше необходимо, бе всички те да са достатъчно силни, за да победят.
    Вляво, под хълма, на който бе разположен чифликът, лъкатушещ поток прорязваше земята, обрасъл с пожълтяла тръстика и сухи още дъбови шубраци. Малък поток, да, но чудесен източник на прясна вода за войската.
    Ветровете внезапно се оправиха и знамената изплющяха встрани и се развяха в другата посока. Значи в края на краищата не игличките, а знамената се бяха държали сбъркано. Мин въздъхна тихо и той долови облекчението й, макар че все още бе притеснена за него. Това чувство бе станало постоянно напоследък. Усещаше го у всички тях, във всяко от четирите възелчета от чувства, скътани в тила му. Три за жените, на които бе позволил да се наместят там, едно за жената, която бе влязла против волята му. Една от тях сега се приближаваше: Авиенда, идваше от Руарк, за да се срещне с Ранд в господарската къща.
    Всяка от тези четири жени щеше да съжали за решението си да се обвърже с него. Жалко, че той не можеше да съжали за решението си да им го позволи — или най-малкото за решението си да го позволи на трите, които обичаше. Но истината беше, че се нуждаеше от Мин, нужна му беше силата й и любовта й. Щеше да я използва, както използваше много други. Никакво място нямаше в душата му за съжаление. Жалко само, че не можеше да прогони гузната съвест толкова лесно.
    „Илиена! — проплака далечен глас в главата на Ранд. — Обич моя…“ Луз Терин Теламон, Родоубиеца беше сравнително кротък този ден. Ранд се стараеше да не мисли много за нещата, казани от Семирага в деня, когато бе изгубил ръката си. Тя беше от Отстъпниците; щеше да каже всичко, ако решеше, че ще причини болка на жертвата й.
    „Тя изтерза цял град, за да се докаже — прошепна Луз Терин. — Уби хиляда души по хиляда различни начина, за да види как писъците им ще се различават един от друг. Но рядко лъже. Рядко.“
    Ранд потуши гласа.
    — Ранд — промълви Мин. Съвсем тихо.
    Той се извърна и я погледна. Беше жилава и мъничка и той често имаше чувството, че направо се извисява над нея. Късите й къдрици бяха тъмни… но не толкова тъмни, колкото дълбоките й, изпълнени с тревога очи. Както винаги бе облечена с палто и панталони. Днес бяха тъмнозелени, също като игличките на боровете отвън. Но сякаш в контраст с момчешката кройка, която харесваше, облеклото й бе украсено така, че да акцентира фигурата й. Маншетите й бяха обшити със сребърно везмо на цветчета, а изпод ръкавите й надзърташе дантела. Ухаеше смътно на лавандула, навярно от сапуна, който предпочиташе отскоро.
    Защо хем носеше панталони, хем се гиздеше с дантели? Ранд отдавна се беше отказал да се опитва да разбере жените. Разбирането им нямаше да му помогне да стигне до Шайол Гул. Освен това не му трябваше да ги разбира, за да може да ги използва. Особено ако разполагаха с нужната му информация.
    Стисна зъби. „Не. Има граници, които няма да престъпя. Има неща, които дори аз няма да направя.“
    — Пак мислиш за нея — каза Мин почти обвинително.
    Често се чудеше дали има такова нещо като връзка, действаща само еднопосочно. Готов беше много да даде за такава връзка.
    — Ранд, тя е от Отстъпниците — продължи Мин. — Щеше да ни убие всичките, без изобщо да се замисли.
    — Тя не искаше да ме убие — промълви Ранд, обърна се и се загледа отново през прозореца. — Искаше да ме задържи.
    Мин се присви. Болка, тревога. Мислеше за извратения мъжки ай-дам, който Семирага беше донесла скришом, когато бе дошла превъплътена в Щерката на Деветте луни. Тер-ангреалът на Кацуан беше смъкнал маската на Отстъпницата и бе позволил на Ранд да познае Семирага. Или може би на Луз Терин да я познае.
    Срещата бе приключила с това, че Ранд изгуби ръката си, но спечели една от Отстъпниците като своя пленничка. Последния път, когато се беше оказал в подобно положение, не беше свършило добре. Все още не знаеше къде се беше дянал Ашмодеан, нито защо беше побягнал, но подозираше, че е разкрил много от плановете и действията му.
    „Трябваше да го убия. Трябваше да ги убия всичките.“
    Ранд кимна. А след това се смрази. На Луз Терин ли бе тази мисъл, или негова? „Луз Терин — попита. — Тук ли си?“
    Стори му се, че чу смях. Или може би беше хлип.
    „Да те изгори дано! — помисли Ранд. — Говори ми! Времето идва. Трябва да знам онова, което знаеш ти. Как всъщност запечата затвора на Тъмния? Какво се обърка и защо затворът се пропука? Говори ми!“
    Да, определено беше хлип, а не смях. С Луз Терин понякога бе трудно да се определи. Ранд продължаваше да мисли за мъртвия като за самостоятелна личност, независимо от твърденията на Семирага. Беше прочистил сайдин! Покварата се беше махнала и не можеше повече да засегне ума му. Той нямаше да полудее.
    „Изпадането във временна лудост може да е… внезапно.“ Отново чу думите й, изречени така, че да ги чуят другите. Тайната му най-сетне бе разкрита. Но Мин беше имала видение с Ранд и друг мъж, слети. Не означаваше ли това, че той и Луз Терин са две отделни личности, принудени да обитават едно и също тяло?
    „Няма никакво значение дали гласът му е реален — беше казала Семирага. — Всъщност това още повече влошава положението…“
    Шестима войници оглеждаха конете на коневръза покрай десния край на моравата, между последната редица шатри и гората. Преглеждаха копитата, едно по едно.
    Ранд не можеше да мисли за лудостта си. Не можеше да мисли и какво прави Кацуан със Семирага. Оставаше му да мисли само за плановете си. „Северът и Изтокът трябва да са едно. Западът и Югът трябва да са едно. Двете да са едно.“ Този отговор бе получил от странните същества отвъд червения каменен вход. Само с това разполагаше.
    Северът и Изтокът. Трябваше да наложи на страните мир, все едно дали го искаха, или не. Имаше крехко равновесие на изток, с Иллиан, Майен, Кайриен и Тийр под негов контрол, по един или друг начин. Сеанчанците властваха над Юга, Алтара, Амадиция и Тарабон бяха под техен контрол. Муранди може би скоро щеше да стане тяхна, ако настъпваха в тази посока. Така оставаше Андор и Елейн.
    Елейн. Тя беше далече, далече на изток, но той все още усещаше вързопчето от чувствата й в главата си. При такова разстояние бе трудно да долови много, но му се струваше, че тя изпитва… облекчение. Означаваше ли това, че борбата за власт в Андор върви добре? А армиите, които я бяха обсадили? И какво все пак крояха онези Пограничници? Бяха изоставили постовете си, събрали се бяха ведно и бяха тръгнали в поход на юг, за да намерят Ранд, но без да дават никакво обяснение какво искат от него. Бяха едни от най-добрите войници западно от Гръбнака на света. Помощта им щеше да е безценна в Последната битка. Но бяха напуснали северните земи. Защо?
    Не желаеше да се конфронтира с тях обаче — от опасение, че това може да означава нова битка. Битка, каквато не можеше да си позволи в момента. Светлина! Трябваше да се съобрази и с това, че може да се окаже зависим точно от подкрепата на Пограничниците срещу Сянката.
    Но все едно. Засега. Имаше мир или нещо близко до него в по-голямата част от земята. Стараеше се да не мисли нито за наскоро потушения бунт в Тийр, нито за променливите граници с владенията на Сеанчан, нито за заговорите на благородническото съсловие в Кайриен. Всеки път, щом сметнеше, че е осигурил спокойствие в една държава, десет други като че ли се разпадаха. Как можеше да донесе мир на народ, който отказва да го приеме?
    Пръстите на Мин се стегнаха на рамото му и той вдиша дълбоко. Правеше каквото можеше и засега имаше две цели. Мир в Арад Доман и примирие със сеанчанците. Думите, които бе получил зад онзи портал, вече бяха ясни. Не можеше да воюва едновременно със сеанчанците и с Тъмния. Трябваше да задържи настъплението на Сеанчан, докато свърши Последната битка. След това Светлината да ги изгори всички.
    Защо сеанчанците бяха пренебрегнали поканите му за среща? Ядосани ли бяха, че е пленил Семирага? Беше пуснал сул-дам на свобода. Не говореше ли това за добрата му воля? Арад Доман щеше да докаже намеренията му. Ако можеше да прекрати боевете в равнината Алмот, щеше да покаже на сеанчанците, че е сериозен в стремежа си към мир. Щеше да ги накара да разберат!
    Вдиша дълбоко, все така загледан през прозореца. Осемте хиляди войници на Башийр вдигаха шатри, копаеха ров и вдигаха насип около моравата. Израстващият тъмнокафяв вал контрастираше с белите шатри. Ранд бе заповядал Аша’ман да помогнат с изкопните работи и макар да се съмняваше, че този унизителен труд ги радва, той все пак ускоряваше много процеса. Освен това Ранд подозираше, че те — също като него — тайно се радват на всеки повод да държат сайдин. Виждаше малка група от тях, виждаше сплитовете, кръжащи около тях, докато изравяха нова ивица земя. Бяха десетима в лагера, макар че само Флин, Неф и Наришма бяха пълни Аша’ман.
    Салдейците работеха бързо. Някои тимаряха конете и разставяха външните постове. Други гребяха лопати пръст от струпаната от Аша’ман могила и я отъпкваха по насипа. Ранд можеше да види недоволството, изписано на лицата на кривоносите салдейци. Не им харесваше, че правят лагер в горист район, нищо, че беше съвсем рядко обрасъл с борове по този склон. Дърветата можеха да скрият приближаването на врага.
    Даврам Башийр обикаляше лагера и ревеше заповеди изпод дебелия си мустак. До него крачеше лорд Телаен, едър мъж с дълго палто и с тънък, домански мустак.
    Лорд Телаен всъщност се излагаше на риск с това, че бе приютил Ранд. Подслоняването на войски на Преродения Дракон можеше да се вземе за държавна измяна. Но имаше ли кой да го накаже? Арад Доман тънеше в хаос, тронът бе под заплаха от няколко въстанали фракции. А го имаше и великия домански пълководец Родел Итуралд с неговата изненадващо успешна война срещу сеанчанците на юг.
    Също като хората си, Башийр обикаляше без оръжие. Беше с късото си синьо палто и торбестите панталони, с крачоли, затъкнати във високите до коленете ботуши. Какво ли си мислеше за това, че се беше оплел в тавиренската паяжина на Ранд? За това, че се беше оказал ако не в пряка опозиция на волята на своята кралица, то поне неудобно близо до това? Откога не беше се отчитал пред законната си владетелка? Не беше ли обещал на Ранд, че подкрепата на кралицата му ще дойде много скоро? Преди колко месеца беше това?
    „Аз съм Прероденият Дракон — помисли Ранд. — Аз отменям всички съглашения и обети. Старите съюзи не са важни. Само Тармон Гай-дон има значение. Тармон Гай-дон и слугите на Сянката.“
    — Чудя се дали ще намерим Грендал тук — каза замислено.
    — Грендал ли? — попита Мин. — Защо мислиш, че може да е тук?
    Ранд поклати глава. Ашмодеан беше казал, че Грендал е в Арад Доман, макар това да беше преди месеци. Още ли беше тук? Изглеждаше правдоподобно: това бе една от малкото по-важни държави, където можеше да е. Грендал обичаше да разполага със скрита база за влияние, далече от местата, където дебнеха другите Отстъпници. Нямаше да се устрои в Андор, Тийр или Иллиан. Нито щеше да се остави да я хванат в земите на югозапад, не и при сеанчанското нашествие.
    Щеше да си има скрито убежище някъде. Така действаше тя. Може би в планините, скътано някъде в Севера. Не можеше да е сигурен, че е в Арад Доман, макар да му се струваше редно от онова, което знаеше за нея. От онова, което Луз Терин знаеше за нея.
    Но това бе само възможност. Щеше да е предпазлив, да е нащрек. Всеки премахнат Отстъпник щеше да направи Последната битка много по-лесна. Щеше да…
    Зад затворената врата се чуха тихи стъпки.
    Ранд пусна Мин и двамата бързо се обърнаха, той посегна за меча си… безполезно всъщност. Без лявата си ръка беше уязвим, ако се озовеше срещу опитен противник. Въпреки че сайдин бе много по-могъщо оръжие, първият му инстинкт бе да посегне за меча. Трябваше да промени това. Можеше да го убие някой ден.
    Вратата се отвори и влезе Кацуан, уверена като кралица на дворцов съвет. Беше чаровна жена, с тъмни очи и кокалесто лице. Тъмносивата й коса беше прибрана на кок с десетина златни накита, увиснали по него, всеки тер-ангреал или ангреал. Роклята й беше от проста вълна, стегната на кръста с жълт колан и с жълто везмо по яката. Самата рокля беше зелена, съвсем обичайно, след като това бе и цветът на нейната Аджа. Ранд понякога имаше чувството, че строгото й лице — лишено от възраст като на всяка Айез Седай, боравила достатъчно дълго със Силата — ще е по на място в Червената Аджа.
    Спря да стиска меча, но не го пусна. Пръстите му опипваха увитата с плат дръжка. Оръжието беше дълго, леко закривено, лакираната ножница бе изрисувана с виещ се дракон от червено и златно. Изглеждаше все едно мечът е изработен специално за Ранд… и все пак беше отпреди столетия, изровен от земята съвсем наскоро. Колко странно, че трябваше да го намерят точно сега и да му го подарят, без изобщо да съзнават какво държат…
    Беше почнал да го носи веднага. Оръжието прилягаше добре в ръката му. Не беше казал на никого, дори на Мин, че го е познал. И странно, не от спомените на Луз Терин — а от своите.
    С Кацуан дойдоха и други. Нинив се очакваше: напоследък вървеше след Кацуан като котка, намерила съперничка в района си. Заради него го правеше, сто на сто. Тъмнокосата Айез Седай така и не беше престанала да бъде Премъдрата на Емондово поле, каквото и да казваше, и беше безпощадна към всеки, който според нея злоупотребява с някой под закрилата й. Освен ако самата Нинив не вършеше злоупотребата, разбира се.
    Днес беше облякла рокля в сиво с жълт шарф на кръста над колана — нова доманска мода, както беше чул — и носеше обичайната червена точка на челото си. Плюс дълъг златен гердан, тънко златно коланче и подходящи гривни и пръстени, всичките отрупани с големи червени, зелени и сини скъпоценни камъни. Накитите бяха тер-ангреали — или по-скоро няколко от тях, и ангреали също така — сравними с носените от Кацуан. Ранд беше чувал Нинив да мърмори недоволно, че нейните тер-ангреали с натруфените геми изобщо не подхождали на никакво облекло.
    Докато Нинив не беше никаква изненада, то Аливия беше. Ранд не беше си давал сметка, че бившата дамане е въвлечена в… събирането на информация. Все пак за нея се предполагаше, че е по-силна и от Нинив в Единствената сила, тъй че навярно беше доведена за подкрепа. Човек никога не можеше да е прекалено предпазлив, когато си имаше работа с Отстъпниците.
    В косата на Аливия имаше бели кичури и тя бе съвсем мъничко по-висока от Нинив. Това бяло в косата й беше красноречиво — всякакво бяло или сиво в косата на жена, която боравеше с Единствената сила, означаваше преклонна възраст. Много преклонна при това. Аливия твърдеше, че е на четири столетия. Днес бившата дамане носеше яркочервена рокля, сякаш възнамеряваше да се държи войнствено. Повечето дамане, след като им махнеха нашийника, си оставаха плахи. С Аливия не беше така — у нея имаше някаква напрегнатост, която почти напомняше за Бял плащ.
    Ранд усети как Мин се вцепени и усети недоволството й. Аливия щеше да помогне той да умре един ден. Това бе едно от виденията на Мин — а виденията на Мин никога не бъркаха. Само дето беше казала, че е сбъркала за Моарейн. Може би това означаваше, че и на него няма да му се наложи да…
    Не. Всичко, което го караше да мисли, че ще преживее Последната битка, всичко, което го караше да се надява, беше опасно. Трябваше да е достатъчно твърд, за да приеме онова, което щеше да го сполети. Достатъчно твърд, за да умре, когато дойде времето.
    „Ти каза, че можем да умрем — заговори в тила му Луз Терин. — Ти обеща!“
    Кацуан мина през стаята, без да продума, наля си чаша от виното с подправки на масичката за сервиране до леглото, после седна на един от столовете от червен кедър. Добре поне, че не настоя той да й налее. Не че щеше да й е неприсъщо.
    — Е, какво научи? — попита той, след като отиде да налее и на себе си. Мин отиде до леглото — от кедрови дъски с боядисана в тъмно ръждивокафяво табла, — седна и сложи ръце в скута си. Гледаше напрегнато.
    При резкия му тон Кацуан вдигна вежда. Той въздъхна и се опита да потисне раздразнението си. Беше я помолил да му е съветничка и се бе съгласил на условията й. Мин казваше, че имало нещо важно, което трябвало да научи от Кацуан — друго нейно видение, — а и той бе открил, че съветите й са от полза. Заслужаваше си да се съобразява с постоянните й натяквания да се държи прилично.
    — Как мина разпитването, Кацуан Седай? — попита той по-кротко.
    Тя се усмихна мило.
    — Достатъчно добре.
    — Достатъчно добре ли? — сопна се Нинив. Тя не беше давала обещания на Кацуан да се държи прилично. — Тя е нагла!
    Кацуан бавно отпи от виното.
    — Ами какво друго може да очаква човек от една Отстъпничка, чедо? Разполагала е с твърде много време, за да се упражнява в… наглост.
    — Ранд, онова… същество е камък — каза Нинив и се намръщи още повече. — Не е изрекла и едно полезно изречение въпреки толкова дни разпити! Само ни обяснява колко сме низши и изостанали и от време на време подхвърля, че рано или късно ще ни избие всички. — Нинив посегна към дългата си плитка… но спря малко преди да я дръпне. Все по-добра ставаше в това. Ранд се зачуди защо изобщо си прави труда, след като гневът й е толкова явен.
    — Въпреки цялото драматично говорене на малката — рече Кацуан и кимна към Нинив, — тя все пак е схванала добре ситуацията. Пфу! Като казах „достатъчно добре“ трябваше да го изтълкуваш в смисъл „толкова добре, колкото може да се очаква предвид неприятните ни ограничения“. Не можеш да вържеш очите на художника и да се изненадваш, че няма какво да ти нарисува.
    — Това не е изкуство, Кацуан — каза сухо Ранд. — Това е изтезание. — Мин го погледна и той усети загрижеността й. Загриженост за него? Не беше той, когото изтезаваха.
    „Сандъкът — прошепна Луз Терин. — Трябваше да умрем в сандъка. Тогава… всичко щеше да е свършило.“
    Кацуан отпи от виното си. Ранд не беше опитал своето — подправките бяха толкова силни, че го правеха безвкусно. Но по-добре това, отколкото алтернативата.
    — Притискаш ни за резултати, момче — каза Кацуан. — Но ни отказваш инструментите, които ни трябват, за да ги постигнем. Все едно дали ще го наречеш изтезание, разпитване или печене, аз го наричам глупост. Виж, ако ни беше позволил да…
    — Не! — изръмжа Ранд и махна с ръка… с чукана… към нея. — Няма да я заплашваш, нито нараняваш.
    Време, прекарано в тъмен сандък, дърпат те и те бият непрекъснато. Нямаше да допусне жена под неговата власт да бъде третирана така. Дори да е от Отстъпниците.
    — Можете да я разпитвате, но някои неща няма да позволя.
    Нинив изсумтя.
    — Но тя е една от Отстъпниците, опасна е до невъзможност!
    — Наясно съм със заплахата — мрачно отвърна Ранд и погледна чукана на мястото на лявата си ръка. Лъскавата златночервена татуировка на драконово тяло заискри на светлината на лампата. Главата му бе погълната в Огъня, който за малко не го беше убил.
    Нинив си пое дъх.
    — Ами тогава трябва да разбереш, че нормалните правила не би трябвало да се прилагат към нея!
    — Казах не! Ще я разпитвате, но няма да я наранявате! — „Не и жена. Ще се задържа за тази единствена трошица светлина вътре в мен. Вече причиних смъртта и скръбта на твърде много жени.“
    — Щом настояваш за това, момче — каза сприхаво Кацуан, — значи ще бъде направено. Само недей да хленчиш, че не можем да изтръгнем от нея какво е яла вчера за закуска, камо ли местонахожденията на другите Отстъпници. Започвам да се чудя защо изобщо настояваш да продължаваме този фарс. Може би трябва просто да я предадем на Бялата кула и да се свърши.
    Ранд й обърна гръб. Отвън войниците бяха приключили с коневръзите. Изглеждаха добре. Равни и прави, със съвсем леко отпуснати поводи на животните.
    Да я предадат на Бялата кула? Това никога нямаше да стане. Кацуан нямаше да изпусне Семирага, преди да е изтръгнала отговорите, които искаше. Вятърът продължаваше да духа, знамената плющяха пред очите му.
    — Да я предадете на Бялата кула значи? — подхвърли той и я погледна през рамо. — Коя Бяла кула? Би ли я поверила на Елайда? Или имаше предвид другите? Съмнявам се, че Егвийн ще се зарадва, ако хвърля една от Отстъпниците в скута й. Егвийн по-скоро би пуснала Семирага на свобода и мен би пленила вместо нея. От нея ако зависеше, вече да ме е поставила на колене пред правосъдието на Бялата кула и да ме е опитомила, само за да си спечели още една щръбка на колана.
    Нинив се намръщи.
    — Ранд! Егвийн никога не би…
    — Тя е Амирлин. — Изпи чашата на една глътка. Виното беше точно толкова гадно, колкото го помнеше. — Айез Седай до мозъка на костите. За нея аз съм просто поредната пионка.
    „Да — каза Луз Терин в ума му. — Трябва да стоим настрана от всички тях. Те отказаха да ни помогнат, знаеш. Отказаха! Казаха, че планът ми е безразсъден. Така останах само със Стоте етаири, без жени, които да оформят кръг. Предателки! Вината е тяхна. Но… но аз убих Илиена. Защо?“
    Нинив отвърна нещо, но Ранд я пренебрегна. „Луз Терин? — каза безмълвно на гласа. — Какво си направил? Жените не са пожелали да помогнат? Защо?“
    Но Луз Терин отново бе започнал да хлипа и гласът му заглъхна.
    — Кажи ми! — изрева Ранд и хвърли чашата си на пода. — Да те изгори дано, Родоубиецо! Отговори ми!
    Стаята се смълча.
    Ранд примига. Никога не… никога не беше заговарял гласно Луз Терин, когато други можеха да го чуят. А те знаеха. Семирага беше говорила за гласа, който чуваше той, с пренебрежение към Ранд като към най-обикновен луд.
    Посегна да прокара пръсти през косата си. Но беше вдигнал отсечената ръка и не постигна нищо.
    „Светлина! Губя контрол. Половината пъти не знам кой глас е моят и кой — неговият. Това уж трябваше да се оправи, когато прочистих сайдин! Трябваше да съм в безопасност…“
    „Не сме в безопасност — измърмори Луз Терин. — Вече сме луди. Лудостта не се лекува.“ И започна да се киска, но смехът премина в ридание.
    Ранд огледа стаята. Тъмните очи на Мин бяха толкова загрижени, че трябваше да отклони поглед от нея. Аливия — бе наблюдавала разговора за Семирага с пронизващите си очи — сякаш разбираше всичко. Нинив най-сетне се предаде и дръпна плитката си. Този път поне Кацуан не го сгълча за избухването. Само отпи от виното си. Как можеше да пие тази гадост?
    Глупава мисъл. Нелепа. Дощя му се да се разсмее. Само че смехът не излезе от гърлото му. Горчив хумор дори не можеше да намери вече в себе си. „Светлина! Не мога да издържа това. Очите ми виждат като в мъгла, ръката ми изгоря, а старите рани в хълбока ми се отварят, ако направя по-рязко движение от вдишване. Пресъхнал съм като запуснат кладенец. Трябва да довърша работата си тук и да тръгна към Шайол Гул.“
    „Иначе от мен няма да остане нищо, което Тъмният да убие.“
    Не беше мисъл, която да предизвика смях. Носеше само отчаяние. Но Ранд не заплака, защото от стомана не може да бликнат сълзи.
    Засега плачът на Луз Терин изглеждаше достатъчен и за двамата.

Глава 2
Естеството на болката

    Егвийн се изправи гордо, с пламнал гръб от познатата вече болка от здравия бой под ръцете на Наставницата на новачките. Чувстваше се като парцал, изтупан току-що от прахта. Въпреки това спокойно приглади белите си поли, а след това се обърна към огледалото и спокойно изтри сълзите от ъгълчетата на очите си. Само по една сълза във всяко този път. Усмихна се на отражението си и огледалната й същност също й се усмихна и й кимна със задоволство.
    В сребърната повърхност се отразяваше и малката, облицована с тъмно дърво стая зад нея. Сурово място беше, с твърдото столче в ъгъла, с потъмнялата му от много и много години употреба повърхност. С грубото писалище с дебелия том на Наставницата на новачките върху него. На тясната маса точно зад Егвийн личеше някаква дърворезба, но кожената й облицовка изпъкваше повече. Много новачки — и не една Посветена — се бяха навеждали над тази маса, за да изтърпят наказанието за неподчинение. Егвийн почти можеше да си представи, че тъмният й цвят е от постоянните петна от сълзи. Много нейни сълзи бяха пролети тук.
    Но нито една днес. Само две и нито една от тях не беше капнала от бузите й. Не че не я болеше — цялото й тяло сякаш изгаряше от болката. Всъщност жестокостта на боя се усилваше, докато тя продължаваше да се опълчва на властта на Бялата кула. Но както наказанията ставаха все по-чести и по-болезнени, така и решимостта на Егвийн да ги издържи се усилваше. Все още не бе успяла да прегърне и да приеме болката като айилките, но чувстваше, че е близо. Айилките можеха да се смеят по време на най-жестоките изтезания. Е, тя поне можеше да се усмихне, когато се изправеше.
    Всеки удар, който изтърпеше, всяка болка, която понесеше, беше победа. А победата винаги бе повод за щастие, колкото и да пареше гордостта или болката.
    До масата зад Егвийн, отразена в огледалото, стоеше самата Наставница на новачките, Силвиана, и гледаше намръщено ремъка в ръцете си. Лишеното й от възраст четвъртито лице изглеждаше някак смутено. Гледаше ремъка, както човек би гледал нож, отказал да реже, или лампа, отказала да свети.
    Жената беше от Червената Аджа — факт, отразен в обшивката на пеша на простата й сива рокля и в ресните на шала на раменете й. Беше висока, с яки мишци, черната й коса бе стегната на кок. В много отношения Егвийн я смяташе за превъзходна Наставница на новачките. Въпреки че все пак й бе наложила нелепо много наказания. А може би точно заради това. Силвиана изпълняваше задължението си. Светлината знаеше, твърде малко бяха останали напоследък в Кулата, за които можеше да се каже същото!
    Силвиана вдигна глава и срещна погледа на Егвийн, отразен в огледалото. Бързо остави ремъка и заличи всякакво чувство от лицето си. Егвийн се обърна спокойно.
    Силвиана въздъхна — нещо неприсъщо за нея.
    — Кога ще се откажеш от това, Чедо? — попита тя. — Вече доказа позицията си по най-възхитителен начин, бих казала, но трябва да знаеш, че ще продължа да те наказвам, докато не се подчиниш. Полагащият се ред трябва да се поддържа.
    Егвийн затаи изумлението си. Наставницата на новачките рядко се обръщаше към нея, освен за да й даде указание или за да я порицае. Все пак имало беше пропуквания и преди.
    — Полагащият се ред ли, Силвиана? — попита тя. — Че да не би да се поддържа някъде в Кулата?
    Устните на Силвиана се свиха на тънка резка. Тя се обърна и си отбеляза в книгата.
    — Ще те видя утре заранта. Марш на вечеря.
    Сутрешното наказание щеше да е защото бе нарекла Наставницата на новачките по име, без да добави почетното „Седай“. И вероятно защото и двете знаеха, че Егвийн няма да приклекне в реверанс, преди да напусне.
    — Ще дойда сутринта — заяви Егвийн, — но вечерята ще трябва да почака. Заповядано ми е тази вечер да посетя Елайда, докато се храни. — Тази среща със Силвиана се беше проточила — Егвийн беше донесла твърде дълъг списък с нарушения — и вече нямаше време за ядене. Стомахът й простена измъчено.
    На лицето на Силвиана за миг като че ли пролича нещо. Изненада ли беше?
    — И нищо не каза за това?
    — Щеше ли нещо да се промени, ако бях?
    Силвиана все едно не я чу.
    — Значи ще се нахраниш, след като посетиш Амирлин. Ще дам указания на Наставницата на кухните да ти запази храна. Предвид това колко често ти се дава Цярът напоследък, Чедо, трябва да се храниш редовно. Няма да позволя да ми рухнеш заради недояждане.
    Строга, но справедлива. Жалко, че такава жена се беше озовала при Червените.
    — Добре — отвърна Егвийн.
    — А след храната — каза Силвиана и вдигна пръст — ще се върнеш при мен затова, че прояви неуважение към Амирлинския трон. Тя никога няма да бъде просто „Елайда“ за теб, Чедо. — Обърна се отново към книгата си и добави: — Освен това Светлината само знае колко неприятности още ще си навлечеш до вечерта.
    Егвийн излезе в широкия коридор със сиви камъни и с подови плочки в зелено и червено и се замисли над последните думи. Може би онова, което бе издало лицето на Силвиана, когато чу за визитата й при Елайда, все пак не беше изненада. Може би беше съчувствие. Елайда нямаше да реагира добре, когато Егвийн се изправеше пред нея тъй гордо, както заставаше пред всички други в Кулата.
    Затова ли Силвиана бе решила да я повика за последен бой след ядене? Със заповедите, които й беше дала, Егвийн бе задължена да се нахрани, преди да се върне за наказанието си, та дори ако Елайда струпаше още бой на гърба й.
    Беше малка проява на добрина, но Егвийн бе благодарна и на това. Понасянето на ежедневните наказания бе достатъчно тежко, за да пропуска и яденетата.
    Докато размишляваше, две Червени сестри — Катерин и Баразайн — се приближиха към нея. Катерин държеше месингова чаша. Поредната доза вилняк. Елайда явно искаше да е сигурна, че Егвийн няма да може и една струйка да прелее по време на вечерята. Тя взе чашата, без да възрази, и я пресуши на една глътка, вкуси смътния, но характерен все пак оттенък на мента. Върна чашата на Катерин с небрежен жест и на нея не й остана друг избор, освен да я вземе. Почти като слугиня на кралски пир.
    Егвийн не тръгна веднага към покоите на Елайда. По ирония проточилото се наказание в часа за вечеря й беше оставило няколко свободни мига, а не искаше да пристигне рано, защото това щеше да е израз на уважение към Елайда. Вместо това се задържа пред вратата на Наставницата на новачките с Катерин и Баразайн. Щеше ли една определена личност да дойде да посети кабинета?
    В далечината по зелените и червени плочки на пода пристъпваха малки групички Сестри. В очите им се долавяше плахост като у зайци, излезли на поляна да хрупат, но уплашени от хищника, дебнещ в сенките. Сестрите в Кулата напоследък винаги носеха шаловете си и никога не обикаляха сами. Някои дори държаха Силата, сякаш ги беше страх да не им скочат разбойници тук, в самата Бяла кула.
    — Е, доволни ли сте от това? — изтърси Егвийн неволно и погледна Катерин и Баразайн. По съвпадение и двете бяха от групата, която я беше пленила.
    — Какво беше това, Чедо? — попита хладно Катерин. — Да заговаряш Сестра, без първо да са ти задали въпрос? Толкова ли си зажадняла за още наказание? — Носеше крещящо много червено, роклята й беше яркопурпурна, с черни ивици. Тъмната й коса се къдреше на водопад по гърба й.
    Егвийн пренебрегна заплахата. Какво повече можеха да й направят?
    — Остави дърленето за малко, Катерин — отвърна тя, загледана в минаващата покрай тях група Жълти. Заситниха бързо, щом видяха двете Червени. — Остави надутите пози и заплахите. Остави тези неща и гледай. Гордееш ли се с това? Кулата от столетия не е издигала Амирлин от Червените. Сега, когато най-после имате възможност, избрахте водачка, която направи ето това на Кулата. Жени, които не искат да погледнат в очите други, с които не се познават отблизо, Сестри, които вървят на групи. Аджите се държат все едно, че са във война една с друга!
    Катерин изсумтя на коментара й, но длъгнестата Баразайн се поколеба и се озърна през рамо към групата Жълти, забързани по коридора. Няколко от тях мятаха изгарящи погледи назад към двете Червени.
    — Това не беше причинено от Амирлин — каза Катерин. — Направиха го твоите глупави бунтовнички с измяната си!
    „Моите бунтовнички? — помисли си с вътрешна усмивка Егвийн. — Значи вече ги виждате като «мои», не ме смятате просто за една нещастна подведена Посветена? Това е напредък.“
    — Къде са онези, които свалиха действаща Амирлин? — попита Егвийн. — Къде са онези, които насъскаха Стражник против Стражник, или онези, които не можаха да удържат Преродения Дракон? Избрахме ли Амирлин, която е толкова жадна за власт, че да заповяда строителството на неин дворец? Жена, която кара всяка Сестра да се чуди дали тя ще е следващата лишена от шала?
    Катерин не реагира, осъзнала сякаш, че не й подобава да се въвлича в спор с една обикновена новачка. Баразайн продължаваше да гледа след отдалечилите се Жълти. Загрижено.
    — Според мен Червените не само не бива да защитават Елайда — каза Егвийн. — Напротив, трябва да я подложат на най-жестока критика. Защото наследството от Елайда ще е ваше. Запомнете това.
    Катерин й хвърли изпепеляващ поглед и тя едва потисна трепета си. Може би последното беше прекалено рязко.
    — Ще се явиш тази нощ при Наставницата на новачките, Чедо — уведоми я Катерин. — И ще обясниш как си проявила неуважение към Сестри и към самата Амирлин.
    Егвийн задържа езика зад зъбите си. Защо изобщо си губеше времето да се опитва да убеди Червени?
    Старата дървена врата зад тях се затръшна и я накара да подскочи и да хвърли поглед през рамо. Гоблените от двете страни леко се люлееха. Не беше осъзнала, че бе оставила вратата открехната на излизане. Дали Силвиана беше подслушала разговора им?
    Нямаше повече време за мотаене. Алвиарин, изглежда, нямаше да дойде тази вечер. Къде ли беше? Винаги идваше за наказание, когато Егвийн приключеше. Тя тръсна глава и закрачи по коридора. Двете Червени я последваха — вече все по-често се задържаха с нея, преследваха я, наблюдаваха я непрекъснато, освен когато Егвийн не отиваше в секторите на други Аджи за обучение. Тя се постара да се държи все едно, че тези две Сестри са й почетна свита, а не тъмничарки. Също тъй се постара да не обръща внимание на болката по гърба.
    Всички признаци сочеха, че Егвийн печели своята война срещу Елайда. На обяд беше чула как новачките си шепнат за драматичния провал, претърпян от Елайда с неуспеха й да задържи Ранд в плен. Събитието беше отпреди няколко месеца вече и уж трябваше да е останало в тайна. А се ширеше и слух за Аша’ман, обвързали Сестри, които били пратени да ги унищожат. Друга мисия на Елайда, за която уж не трябваше да се знае. Егвийн беше предприела стъпки тези провали да се набият здраво в умовете на обитателките на Кулата, също като с незаконните действия на Елайда спрямо Шемерин.
    Каквото и да си клюкарстваха новачките, Айез Седай го чуваха. Да, Егвийн печелеше. Но започваше да губи удовлетворението, което изпитваше някога от тази победа. Кой можеше да се радва, като вижда как Айез Седай се раздират като старо прогнило платно? Кой можеше да изпита радост от това, че Тар Валон, най-величественият от всички градове, е затрупан със смет? Колкото и да презираше Елайда, не можеше да ликува, като гледаше колко некадърно води Амирлинският трон Кулата.
    А сега, тази вечер, щеше лично да се срещне с Елайда. Закрачи бавно по коридорите, за да не пристигне преждевременно. Как трябваше да се държи на вечерята? През деветте дни, откакто бе върната в Кулата, не беше зърнала Елайда и за миг. Визитата при нея щеше да е опасна. Ако я оскърбеше само на косъмче повече от допустимото, можеше да я пратят на екзекуция. И все пак не можеше да се мазни и да угодничи. Нямаше да й се кланя, дори с цената на живота си.
    Зави на ъгъла и спря като закована, без малко да залитне. Коридорът свършваше в каменна стена, украсена с ярко мозаично пано. Образът беше на древна Амирлин, седнала на пищен златен стол и изпънала напред ръка в предупреждение към кралете и кралиците на земята. Плочата под мозайката съобщаваше, че това е Карайган Маконат, потушила бунта на Мосадорин. Егвийн почти ахна. Последния път, когато го беше видяла, беше на стената на библиотеката на Кулата. Но там лицето на Амирлин не беше кървавочервена маска. А и мъртвите тела, изобразени увиснали от стрехите, също ги нямаше.
    Катерин спря до нея. Беше пребледняла. Никоя не обичаше да говори за свръхестествения начин, по който стаи и коридори сменяха местата си в Кулата. Тези преображения сериозно напомняха, че свадите около властта са вторични спрямо по-големите, по-ужасни беди на света. Егвийн за първи път виждаше не само преместен коридор, но и променено изображение. Тъмният се раздвижваше и самата Шарка се разтърсваше.
    Тя се обърна и се отдалечи от неуместно изникналото на пътя й пано. Точно сега не можеше да обръща внимание на тези проблеми. Един под го чистиш, като първо избереш едно-единствено петно и се хванеш за работа. Беше си избрала петното. Бялата кула трябваше да стане цяла.
    За жалост, това отклоняване щеше да отнеме повече време. Егвийн с неохота забърза. Нямаше да е подранила, но предпочиташе и да не закъснява. Двете й пазачки също забързаха, полите им зашумоляха, докато криволичеха по коридорите. Егвийн зърна за миг Алвиарин, забързана на един ъгъл, навела глава — беше тръгнала към кабинета на Наставницата на новачките. Отиваше за наказанието си все пак. Какво ли я беше накарало да се забави?
    След още два завоя и едно стълбище със студени каменни стъпала Егвийн отцепи през сектора на Червената Аджа, тъй като той предлагаше най-прекия път към покоите на Амирлин. По стените висяха червени пана, подсилени от пурпурните плочки на пода. Жените, които крачеха по коридорите, бяха до една със сурови и неприветливи лица, с грижливо заметнати шалове. Тук, в жилищния отсек на собствената си Аджа, където трябваше да се чувстват уверени, изглеждаха несигурни и подозрителни дори към шетащите наоколо слугини с Пламъка на Тар Валон, извезан на гърдите. Егвийн мина по коридорите със съжаление, че се налага да бърза толкова, защото това създаваше впечатление, че изпитва страх. Нищо не можеше да се направи по въпроса обаче. В центъра на Кулата изкачи няколко стълбища и най-сетне стигна до коридора, който водеше към покоите на Амирлин.
    Заетостта й с шетните на новачка и с уроците й бе оставила малко време да обмисли сблъсъка си с лъжливата Амирлин. Това бе жената, която бе свалила Сюан, жената, която се беше гаврила с Ранд, жената, която бе тласнала Айез Седай на самия ръб на погрома. Елайда трябваше да познае гнева й, трябваше да бъде унизена и посрамена! Тя…
    Спря пред позлатената врата на Елайда. Не!
    Лесно можеше да си представи сцената. Елайда разгневена, Егвийн — хвърлена в тъмните килии под Кулата. Каква полза щеше да донесе това? Не можеше да й се опълчи. Все още. Това щеше само да доведе до мимолетно удовлетворение, последвано от обезсилващ провал.
    Но Светлина, не можеше и да се преклони пред Елайда! Амирлин не правеше такова нещо!
    Или… не. Амирлин правеше това, което се изискваше от нея. Кое беше по-важно? Бялата кула или гордостта на Егвийн? Единственият начин да спечели тази битка бе да накара Елайда да си мисли, че тя печели. Не… Не, единственият начин да спечели бе да накара Елайда да си мисли, че няма никаква битка.
    Можеше ли да задържи езика си достатъчно вежлив, за да оцелее тази нощ? Не беше сигурна. Но трябваше да напусне тази вечеря, като остави Елайда с чувството, че се е наложила и че Егвийн е подобаващо уплашена. Най-добрият начин да постигне това и същевременно да съхрани малко гордост бе изобщо да не казва нищо.
    Мълчание. Това щеше да е оръжието й тази вечер. Егвийн се стегна и почука на вратата.
    Първата й изненада дойде, когато й отвори Айез Седай. Елайда нямаше ли слуги, които да вършат това? Егвийн не познаваше Сестрата, но лишеното от възраст лице говореше красноречиво. Беше от Сивата, както издаваше шалът й, и беше стройна и с пищен бюст. Златистокафявата й коса падаше до средата на гърба й. В очите й имаше измъченост, сякаш наскоро е била под голямо напрежение.
    Елайда седеше. Егвийн се поколеба на прага: виждаше съперничката си за първи път, откакто бе напуснала Бялата кула с Нинив и Елейн, за да ловят Черната Аджа — обрат, който изглеждаше преди цяла вечност. Чаровна и изящна като статуя, Елайда като че ли бе изгубила донякъде суровостта си. Седеше уверена и леко усмихната, все едно си мислеше за някоя шега, която разбира само тя. Столът й бе почти трон, резбован, позлатен и боядисан с червено и бяло. До масата имаше второ място за сядане, вероятно за безименната Сива сестра.
    Егвийн никога досега не беше посещавала покоите на самата Амирлин, но можеше да си представи как биха изглеждали при Сюан. Простичко, без да е аскетично. Достатъчно украса, за да изтъкне, че това е стаята на важна особа, но не толкова, че да разсейва. При Сюан всичко трябваше да изпълнява определена функция, може би няколко функции наведнъж. Маси с тайни чекмеджета. Стенни пана, разгъващи се в карти. Кръстосани мечове над камината — но задължително смазани за в случай, че потрябват на Стражниците.
    Или може би само си го въобразяваше. Все едно, Елайда не само беше взела други стаи за свои покои; украсите й също бяха прекалени. Целият апартамент все още не бе украсен и обзаведен — говореше се, че ден след ден добавяла нови стаи, — но това, което бе украсено, беше много пищно. Нови коприни и брокат, всичко в червено, висяха от стени и тавани. Тайренският килим на пода изобразяваше птици в полет и беше толкова фино изтъкан, че почти можеше да се сбърка с живопис. Из стаята бяха пръснати мебели в десетина различни стилове и направи, всеки изящно резбован и инкрустиран с кост. Тук виещи се лози, там вълнисти повърхности, там — преплетени змии.
    По-възмутително от екстравагантната украса бе епитрахилът на раменете на Елайда. Беше обшит с шест цвята. Не седем, а шест! Макар самата Егвийн да не си беше избрала Аджа, щеше да предпочете Зелената. Но това не й попречи да изпита гняв, като видя, че синият цвят е махнат. Не можеш просто така да разпуснеш една от Аджите, дори да си Амирлинският трон!
    Задържа обаче езика си зад зъбите. В тази среща важно бе оцеляването. Можеше да понесе ударите на ремъка за доброто на Кулата. Можеше ли да понесе и наглостта на Елайда?
    — Никакъв реверанс? — попита я Елайда, щом пристъпи в стаята. — Казаха ми, че си опърничава. Добре, тогава ще посетиш Наставницата на новачките, когато тази вечеря свърши, и ще я уведомиш за пропуска си. Е, какво ще кажеш?
    „Че си най-злата и разрушителна чума, поразявала някога това здание, града и хората. Че си…“
    Егвийн откъсна погледа си от Елайда. И — усещаше как срамът вибрира във всяка нейна кост — сведе глава.
    Елайда се изсмя, явно схванала жеста буквално.
    — Честно, очаквах, че ще си по-голяма беля. Изглежда, Силвиана все пак си знае задължението. Това е добре. Опасявах се, че тя, като твърде много други в Кулата напоследък, клинчи. Е, хайде, действай. Няма да чакам вечерята си цяла нощ.
    Егвийн стисна юмруци, но си замълча. До задната стена бе поставена дълга маса за сервиране с няколко сребърни блюда, лъскавите им издути капаци бяха запотени от горещото съдържание. Имаше и сребърен супник. Встрани от нея Сивата сестра стоеше присвита до вратата. Светлина! Жената беше ужасена. Егвийн рядко бе виждала такова изражение на Сестра. Какво го причиняваше?
    — Хайде, Мейдани — обърна се Елайда към Сивата. — Цяла нощ ли ще стърчиш там? Сядай!
    Егвийн прикри мигновеното си стъписване. Мейдани? Тя беше една от пратените от Шериам и другите да шпионират Бялата кула! Докато проверяваше съдържанието на всяко блюдо, Егвийн й хвърли поглед през рамо. Мейдани вече стоеше до малкия, не толкова украсен стол до Елайда. Винаги ли се обличаше Сивата толкова изящно за вечеря? Шията й искреше от смарагди, а матовозелената й рокля бе от най-скъпа коприна, акцентираща бюста, който можеше да мине за среден при друга жена, но изглеждаше пищен на тънкото тяло на Мейдани.
    Беонин бе казала, че е предупредила Сивите сестри, че Елайда знае, че са шпионки. Защо тогава Мейдани не беше избягала от Кулата? Какво я задържаше тук?
    Добре, изражението й на ужас поне вече бе разбираемо.
    — Мейдани — каза Елайда, след като отпи от бокала с вино, — много си пребледняла днес. Излизаш ли достатъчно на слънце?
    — Много време прекарвам в проучване на исторически записки, Елайда — отвърна с колеблив глас Мейдани. — Забрави ли?
    — Ах, да — отрони Елайда замислено. — Добре ще е да се знае как са наказвали предателките в миналото. Обезглавяването ми изглежда прекалено леко и просто наказание. Тези, които разцепват Кулата, тези, които се перчат с измяната си, за тях ще е нужна много специална отплата. Е, продължавай проучванията си.
    Мейдани седна, с ръце в скута. Ако не беше Айез Седай, щеше да й се наложи да трие пот от челото си. Егвийн стисна черпака така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Елайда знаеше. Знаеше, че Мейдани е шпионка, и въпреки това я беше поканила на вечеря. Да си играе с нея.
    — По-бързо, момиче — сопна й се Елайда.
    Егвийн вдигна супника — дръжките бяха горещи — и пристъпи до масичката. Напълни купите с кафеникава супа с гъби „краличина корона“. Миришеше толкова тежко на пипер, че всякакъв друг аромат щеше да е незабележим. Толкова много храна се беше развалила, че без подправка супата нямаше да става за ядене.
    Егвийн заработи механично, като колело на фургон, затъркаляло се зад воловете. Не й се налагаше да мисли. Не беше длъжна да реагира. Просто работеше. След като напълни купите, донесе кошницата с хляб и постави по едно парче — без много кора — на всяка от двете порцеланови чинийки. Върна се с по една кръгла филийка масло за всяко, отряза ги бързо и точно от големия калъп с две первания с ножа. Все пак беше дъщеря на ханджия и от съвсем мъничка знаеше как да сервира.
    Но докато работеше, отвътре й кипеше. Всяка стъпка беше мъчителна и не заради все още парещия й гръб. Странно, физическата болка сега изглеждаше незначителна. Беше вторична пред болката от това да мълчи, болката от това да не си позволява да се опълчи на тази ужасна жена, толкова властна и толкова нагла.
    Щом двете започнаха супата — преструвайки се, че не забелязват гъгриците в хляба, — Егвийн се отдръпна в другия край на стаята и застана там, стиснала ръце пред себе си, вдървена. Елайда й хвърли поглед и се усмихна, явно видяла в това поредния знак за покорство. Всъщност Егвийн не смееше да помръдне от страх, че всяко нейно действие може да свърши с шамар през лицето на Елайда. Светлина, колко трудно беше да се сдържа!
    — За какво говорят из Кулата, Мейдани? — попита Елайда и топна залък хляб в супата си.
    — Аз… нямам много време да слушам…
    Елайда се наведе над масата към нея.
    — О, разбира се, че си чула нещо. Имаш уши, а дори Сивите трябва да клюкарстват. Какво говорят за онези бунтовнички?
    Мейдани пребледня още повече.
    — Но… аз…
    — Хм — каза Елайда. — Не те помня като толкова несхватлива, когато бяхме новачки, Мейдани. Не ме впечатли през тези последни няколко недели. Започвам да се чудя защо изобщо ти е даден шалът. Може би изобщо не му е мястото на раменете ти.
    Мейдани се ококори.
    Елайда й се усмихна.
    — О, само те дразня, Чедо. Хайде, залавяй се с яденето.
    Шегуваше се! Шегуваше се за това как бе отнела шала на една жена, как я бе унизила до такава степен, че да избяга от Кулата. Светлина! Какво ли беше станало с Елайда? Егвийн я беше срещала преди и Елайда й беше направила впечатление на сурова, но не и тиранична. Властта променяше хората. Изглежда, че в случая с Елайда владеенето на Амирлинския трон й бе отнело твърдостта и непреклонността и ги бе заменило с безскрупулност и жестокост.
    Мейдани вдигна очи.
    — Аз… чух някои жени да изразяват загриженост заради сеанчанците.
    Елайда махна безразлично с ръка и отпи от супата.
    — Ба. Те са твърде далече, за да представляват заплаха за нас. Чудя се дали тайно не работят за Преродения Дракон. Все едно, подозирам, че слуховете за тях са силно преувеличени. — Махна с ръка към Егвийн. — Непрекъснато ме досмешава от това, че някои са готови да повярват на всичко, което чуят.
    Егвийн онемя. Ако си беше отворила устата, едва ли щеше да може да изломоти нещо. Какво ли щеше да изпита Елайда за тези „преувеличени“ слухове, ако сеанчанците бяха плеснали един студен ай-дам на идиотския й врат? Понякога Егвийн все още усещаше нашийника, сърбенето, невъзможността да помръдне. Понякога все още й прилошаваше да върви свободно и имаше чувството, че трябва да е заключена, окована за стълба до стената.
    Знаеше какво бе сънувала и знаеше, че тези сънища са пророчески. Сеанчанците щяха да ударят самата Бяла кула. Елайда явно пренебрегваше предупрежденията й.
    — Не — каза Елайда и махна на Егвийн да й налее още черпак супа. — Тези сеанчанци не са проблемът. Истинската опасност е пълната липса на подчинение, проявявана от Айез Седай. Какво да направя, за да сложа край на онези глупави приказки при мостовете? Колко Сестри трябва да накажа, преди да признаят властта ми? — Изправи гръб и почука с лъжицата си по купата. Егвийн вдигна супника и взе черпака от сребърния поднос.
    — Да — разсъди на глас Елайда, — ако Сестрите бяха покорни, Кулата нямаше да е разединена. Онези бунтовнички трябваше да се покорят, вместо да се разбягат като глупаво ято подплашени птици. Ако Сестрите бяха покорни, щяхме да държим Преродения Дракон в ръцете си, а с онези ужасни мъже, дето се обучават в тяхната Черна кула, отдавна щяхме да сме се справили. Ти какво мислиш, Мейдани?
    — Аз… подчинението определено е важно, Елайда.
    Елайда поклати глава, без да поглежда Егвийн, която й слагаше супа с черпака.
    — Всяка би признала това, Мейдани. Попитах какво трябва да се направи. За щастие самата аз имам идея. Не ти ли се струва странно, че Трите клетви изобщо не упоменават за подчинение към Бялата кула? Сестрите не могат да лъжат, не могат да правят оръжие, с което хора да убиват други хора, и не могат да използват Силата за оръжие срещу други освен в защита. Тези клетви винаги са ми изглеждали твърде хлабави. Защо да няма клетва за подчинение на Амирлин? Ако това простичко обещание бе част от всички нас, колко болка и трудности можеше да избегнем! Може би е време за известна ревизия.
    Егвийн стоеше неподвижно. Някога самата тя не разбираше важността на клетвите. Подозираше, че не малко новачки и Посветени са поставяли под въпрос ползата от тях. Но беше научила важността им така, както всяка Айез Седай трябваше да го направи. Трите клетви бяха онова, което правеше Айез Седай. Те бяха това, което държеше Айез Седай задължени да правят каквото е най-добро за света — но над това бяха и защита от обвинения.
    Промяната им… е, това щеше да е безпрецедентно бедствие. Елайда трябваше да знае това. Фалшивата Амирлин обаче просто се зае със супата си, като се усмихна на себе си. Явно обмисляше четвърта клетва, която да наложи подчинение. Не можеше ли да разбере, че това ще подрони самата Кула? Че ще превърне Амирлин от водачка в деспот!
    Гневът на Егвийн кипна, задимя като супата в ръцете й. Тази жена, това… същество! Тя беше причината за проблемите в Бялата кула, тя беше тази, която бе довела до разделението между бунтовничките и лоялистките. Тя беше пленила Ранд и го беше пребила. Тя беше злото!
    Усети, че се е разтреперила. В друг момент щеше да изригне и да накара Елайда да чуе истината.
    „Не! — помисли си. — Ако направя това, моята битка свършва. Губя своята война.“
    Тъй че направи единственото, което можа да се сети, за да се спре. Изля черпака на пода.
    Кафеникавата супа се плисна върху нежния килим с червените, жълти и зелени птици в полет. Елайда изруга, скочи от стола си и заотстъпва от разлятото. Нищо не беше пръснало върху роклята й, за жалост. Егвийн спокойно дръпна една кърпа за сервиране от масата и започна да попива разлятото.
    — Непохватна тъпачка такава! — сопна се Елайда.
    — Съжалявам — промълви Егвийн. — Без да искам… — И наистина не го искаше. Искаше й се всичко това тази вечер изобщо да не беше се случвало. Искаше й се Елайда да не беше дошла на власт. Искаше й се Кулата да не беше се разцепила. Искаше й се да не беше принудена да разлее супата на пода. Но я беше разляла. Тъй че коленичи и започна да търка.
    — Този килим струва повече от цялото ти село, дивачко! Мейдани, помогни й!
    Сивата изобщо не възрази. Скочи, грабна ведрото със студена вода, в което се охлаждаше вино, и заситни да помогне на Егвийн. Елайда отиде до една врата в другия край на стаята да повика слугини.
    — Повикай ме — прошепна Егвийн, щом Мейдани се смъкна на колене до нея да й помогне.
    — Какво?!
    — Повикай ме да ми дадеш указания — каза тихо Егвийн и хвърли поглед към Елайда, която все още бе обърната с гръб към тях. — Трябва да поговорим.
    Беше възнамерявала да отбягва шпионките от Салидар, да остави Беонин да действа като нейна пратеничка. Но имаше твърде много въпроси. Защо Мейдани не беше избягала от Кулата? Какво крояха шпионките? Беше ли някоя от другите приета от Елайда и бита толкова като Мейдани?
    Мейдани също хвърли поглед към Елайда, после към Егвийн.
    — Може да не ми личи понякога, но аз все пък съм Айез Седай, момиче. Не можеш да ми заповядваш.
    — Аз съм твоята Амирлин, Мейдани — каза Егвийн спокойно, докато изстискваше в една кана подгизналата от супа кърпа. — И за теб ще е най-добре да го запомниш. Освен ако не искаш Трите клетви да се заменят с оброк за вечна служба на Елайда.
    Мейдани я погледна плахо, после се присви боязливо от пронизителните викове на Елайда за слугини. Горката. Явно бе преживяла тежки изпитания напоследък.
    Егвийн сложи ръка на рамото й.
    — Елайда може да бъде свалена, Мейдани. Кулата ще бъде обединена отново. Ще се погрижа това да стане, но трябва да сме храбри. Повикай ме.
    Мейдани вдигна очи и я изгледа.
    — Как… как го правиш това? Казват, че те наказват по три, по четири пъти на ден, че между всяко наказание ти трябва Цяр, за да могат да те бият още. Как можеш да го понесеш?
    — Понасям го, защото трябва — отвърна Егвийн и отпусна ръката си. — Така, както всички правим каквото трябва. Твоята служба тук да наблюдаваш Елайда е трудна, разбирам го, но знай, че работата ти се забелязва и одобрява.
    Не знаеше дали Мейдани наистина е изпратена да шпионира Елайда, но винаги беше добре за една жена да мисли, че страданието й е за добра цел. Казаното като че ли се оказа подходящо, защото Мейдани изправи рамене, окуражи се и кимна.
    — Благодаря ти.
    Елайда се връщаше зад трите си слугини.
    — Повикай ме — отново заповяда Егвийн на Мейдани, шепнешком. — Аз съм една от малкото в тази Кула, която има добро оправдание да се движи между отсеците на различните Аджи. Мога да помогна да се изцери това, което беше прекършено, но ще ми трябва помощта ти.
    Мейдани се поколеба, след това кимна.
    — Добре.
    — Ти! — сопна се Елайда и пристъпи към Егвийн. — Вън! И да кажеш на Силвиана да те напердаши така, както никога не е пердашила жена преди! Искам да те накаже, после да те Изцери на място и отново да те набие! Върви!
    Егвийн се изправи и даде кърпата на една от слугините. После тръгна към вратата.
    — И не си мисли, че непохватността ти ще ти позволи да се измъкнеш от задълженията си — продължи зад нея Елайда. — Ще се върнеш тук и ще ме обслужиш на друга дата. И ако пак разлееш и една капка, ако изтървеш и една трошица, ще заповядам да те заключат в килия без прозорци и светлина за цяла неделя. Разбра ли?
    Егвийн излезе. Тази жена… що за Айез Седай беше, да не може да наложи пълен контрол над емоциите си?
    Но пък и самата тя бе изгубила контрол. Изобщо не биваше да си позволи да стигне дотам, че да разлее супата. Беше подценила колко възмутителна може да е Елайда, но това повече нямаше да се случи. Успокои се, като вдишваше и издишваше дълбоко. Гневът не й помагаше. Не се вбесяваш на пора, който се е промъкнал в двора ти и ти яде кокошките. Просто слагаш капан. Гневът беше безсмислен.
    С вмирисани още на пипер и подправки ръце, тя се отправи към най-долния етаж, към трапезарията на новачките до главната кухня. Беше работила често в тази кухня през последните девет дни — от всяка новачка се изискваше да дава наряд там. Миризмата — на пушек, на къкрещи супи и силни сапуни без аромати — й беше много позната. Миризмите всъщност не бяха кой знае колко различни от тези в бащиния й хан в Две реки.
    Варосаното помещение беше празно, по масите нямаше никого, но на една имаше малък поднос, покрит с капак от котле да държи яденето топло. Там беше и възглавничката, оставена от новачките да омекоти коравата пейка. Егвийн се приближи, но както винаги пренебрегна възглавничката, макар да беше благодарна за жеста. Седна и вдигна капака. За жалост имаше само купа със същата кафеникава супа. И намек нямаше от печеното, соса и тънкия боб в масло, които допълваха храната на Елайда.
    Все пак беше храна и стомахът на Егвийн бе благодарен за нея. Елайда не беше заповядала незабавно да отиде за наказание, тъй че заповедта на Силвиана беше първа по важност.
    Започна да се храни кротко, съвсем сама. Супата наистина беше лютива и имаше толкова пипер, на колкото и миришеше, но тя нямаше нищо против. Всъщност си беше много добра. Бяха й оставили и достатъчно хляб, макар и само крайшници. Общо взето не беше лошо ядене за човек, който си е мислил, че може да не получи нищо.
    Хранеше се замислено, заслушана как Лейрас и слугините й дрънчат с котли и мият в другата стая и изненадана колко спокойна се чувства. Беше се променила. Нещо в нея бе станало различно. Наблюдаването на Елайда, най-сетне сбъднатата среща с жената, която й беше съперничка през всичките тези месеци, я бе принудила да погледне на това, което правеше, в нова светлина.
    Беше си представяла, че ще подрони устоите на Елайда и ще наложи контрол над Бялата кула отвътре. Сега осъзнаваше, че изобщо не е нужно да подронва Елайда. Тя беше напълно способна да го направи сама. Ами че Егвийн можеше да си представи реакцията на Заседателките и главите на Аджите, когато Елайда обяви намерението си да промени Трите клетви!
    Елайда рано или късно щеше да се катурне, със или без помощта на Егвийн. Дългът на Егвийн, като Амирлин, не беше да ускорява това падане… а да направи всичко, което е по силите й, за да задържи Кулата и обитателките й единни. Не можеха да си позволят да се цепят повече. Дългът й бе да не допусне хаосът и разрухата да застрашат всички, да пресъгради Кулата. Докато отопваше купата с последния залък, осъзна, че трябва да направи всичко, което може, за да е сила за Сестрите в Кулата. Още повече че времето летеше. Какво правеше Ранд без наставничество? Кога щяха сеанчанците да нападнат на север? Трябваше да прекосят Андор, за да стигнат до Тар Валон, а каква разруха щеше да причини това? Разбира се, имаше време да укрепи Кулата, преди атаката да е дошла, но нямаше нито миг за губене.
    Отнесе купата, подноса и капака в кухнята и ги изми, с което си спечели одобрителното кимване на яката Наставница на кухните, след това тръгна към кабинета на Силвиана. Трябваше да приключи с наказанието бързо. Все още имаше намерение да посети тази вечер Леане, както й беше станало навик.
    Почука, влезе и завари Силвиана на писалището — прелистваше дебел том на светлината на два сребърни светилника. Щом влезе, Силвиана отбеляза страницата с малка ивица червен плат и затвори тома. На похабената корица пишеше: „Размисли за разгарящия се пламък“, история за издигането на различни Амирлин. Любопитно.
    Егвийн седна на столчето пред писалището — без да трепне от жегналата я веднага остра болка в гърба — и заговори спокойно за вечерта, като пропусна факта, че беше разляла супата нарочно. Каза обаче, че станало, понеже Елайда заговорила за промяна в Трите клетви.
    Силвиана като че ли доста се замисли над това.
    — Е — отрони накрая, стана и взе ремъка, — щом Амирлин казва така.
    — Да, така казвам — отвърна Егвийн, стана и вдигна полите и долната си риза.
    Силвиана се поколеба, а след това пердахът започна. Странно, Егвийн не изпита желание да извика. Болеше я, разбира се, но просто не можеше да запищи. Колко нелепо бе наказанието!
    Спомни си болката, която изпитваше, докато гледаше минаващите по коридорите Сестри, как се поглеждаха една друга със страх, подозрение и недоверие. Спомни си болката, докато сервираше на Елайда и трябваше да си държи езика зад зъбите. И си спомни пълния ужас от идеята всяка в Кулата да бъде обвързана с клетва да се подчинява на такава тиранка.
    Спомни си съжалението към горката Мейдани. Никоя Сестра не заслужаваше да се отнасят с нея така. Затворът беше едно. Но да пребиеш една жена, да се подиграваш с нея, да й намекваш за предстоящото изтезание? Беше непоносимо.
    Всяко от тези неща беше болка вътре в нея, нож в гърдите, който пронизваше сърцето. Докато боят продължаваше, осъзна, че нищо, което направят с тялото й, не може изобщо да се сравни с душевната болка, която изпитваше, докато гледаше как Бялата кула страда под властта на Елайда. Сравнен с тези вътрешни терзания боят беше нелеп.
    И тя започна да се смее.
    Не беше насилен смях. Не беше смях на непокорство. Беше смехът на неверието. На изумлението. Как можеше да си мислят, че боят ще реши каквото и да било? Беше нелепо!
    Пердашенето спря. Егвийн се обърна. Разбира се, че не беше свършило!
    Силвиана я гледаше с угрижена физиономия.
    — Чедо? — попита тя. — Добре ли си?
    — Съвсем добре съм.
    — Ти… сигурна ли си? Как са мислите ти?
    „Мисли си, че съм се прекършила под напрежението — осъзна Егвийн. — Бие ме, а аз се смея.“
    — Мислите ми са добре — каза тя. — Не се смея, защото съм прекършена, Силвиана. Смея се, защото е нелепо да ме биеш.
    Лицето на Наставничката помръкна.
    — Не можеш ли да го разбереш? — попита Егвийн. — Не чувстваш ли болката? Агонията да гледаш как Кулата рухва около теб? Може ли какъвто и да е бой да се сравни с това?
    Силвиана не отвърна.
    „Разбирам — помисли Егвийн. — Не осъзнавах какво всъщност правят айилките. Мислех си, че просто трябва да съм по-твърда и това ще ме научи да се смея на болката. Но изобщо не е твърдостта. Не твърдостта ме кара да се смея. Разбирането е.“
    Да остави Кулата да пропадне, да позволи Айез Седай да се провалят — болката от това щеше да я унищожи. Трябваше да го спре, защото тя беше Амирлинският трон.
    — Не мога да откажа да те наказвам — каза Силвиана. — Разбираш това.
    — Разбира се — отвърна Егвийн. — Но моля те, напомни ми нещо. Какво беше онова, дето го каза за Шемерин? Защо Елайда й смъкна шала накрая?
    — Защото Шемерин го прие — отвърна Силвиана. — Отнесе се към себе си все едно, че наистина е изгубила шала. Не се бори за него.
    — Аз няма да направя същата грешка, Силвиана. Елайда може да каже каквото си иска. Но това няма да промени същината ми, нито на която и да било от нас. Дори да се опита да промени Трите клетви, ще ги има тези, които ще се опълчат, които ще държат на правотата. И тъй, когато ме биеш, биеш Амирлинския трон. А това би трябвало да е достатъчно смешно, за да разсмива и двете ни.
    Наказанието продължи и Егвийн прегърна болката, прие я в себе си, прецени, че е несъществена, и нетърпеливо зачака наказанието да свърши.
    Имаше още много работа.

Глава 3
Пътищата на честта

    Авиенда клечеше в тревата със сестрите си по копие и неколцина съгледвачи от Вярната кръв на билото на ниския хълм и гледаше бежанците долу. Жалка сган бяха тези домански влагоземци, със зацапаните им лица, които не бяха виждали шатра-потилня от месеци, и с измъчените им деца, твърде прегладнели, за да могат дори да заплачат. Едно унило муле теглеше единствената кола сред стотиците тътрещи се хора. Онова, което не бяха струпали във возилото, го носеха. Не че беше много — и едното, и другото. Мъкнеха се на север по трасе, което трудно можеше да се нарече път. Може би имаше село натам. Може би просто бягаха от несигурността на крайбрежните земи.
    Хълмистият пейзаж беше гол, ако не се брояха малките групи дървета. Бежанците не бяха видели Авиенда и спътниците й, въпреки че бяха на по-малко от сто крачки от тях. Тя изобщо не разбираше как може влагоземците да са толкова слепи. Не наблюдаваха ли, не забелязваха ли странности на хоризонта? Не можеха ли да схванат, че преминаването толкова близо до било на хълм просто привлича съгледвачи, които да ги дебнат? Трябваше да са подсигурили хълма със свои съгледвачи, преди да се доближат до него.
    Все едно ли им беше? Авиенда потръпна. Как може на човек да му е все едно, че нечии очи го следят, очи, които може да са на мъж или на Дева, държаща копие? Толкова ли нетърпеливи бяха да се събудят от съня? Авиенда не се боеше от смъртта, но пък има много голяма разлика между това да прегърнеш смъртта и да я пожелаеш, нали?
    „Градовете — помисли си тя. — Те са проблемът.“ Градовете бяха вмирисани, гноясали места, като рани, които никога не зарастват. Някои бяха по-добри от другите — Елейн беше свършила възхитителна работа с Кемлин, — но и най-добрите побираха твърде много хора и ги учеха да живеят удобно, като стоят на едно място. Ако онези бежанци долу бяха привикнали да пътуват и се бяха научили да използват собствените си крака, вместо да разчитат на коне, както толкова често правеха влагоземците, тогава нямаше да им е толкова трудно да напускат градовете си. Сред айилците занаятчиите бяха обучени да се защитават сами, децата можеха да живеят дни наред из околностите и дори ковачите можеха да пропътуват бързо големи разстояния. Цяла септа можеше да се отправи на път за час, понесли всичко, което имат, на гърбовете си.
    Влагоземците бяха странни, несъмнено. Но все пак тя изпита жал към бежанците и това я изненада. Въпреки че не беше безсърдечна, дългът й беше свързан с друго, с Ранд ал-Тор. Никаква причина нямаше да я боли сърцето за група влагоземци, които дори не познаваше. Но времето, преживяно с нейната първосестра, Елейн Траканд, я беше научило, че не всички влагоземци са меки и слаби. Повечето бяха обаче. Имаше джи в това да си грижлива към онези, които не могат сами да се грижат за себе си.
    Докато наблюдаваше бежанците, Авиенда се опитваше да ги види така, както щеше да ги види Елейн, но все още й беше трудно да разбере нейната форма на водачество. Не беше простото водачество на група Деви в набег — онова бе едновременно инстинктивно и ефикасно. Елейн нямаше да наблюдава тези бежанци за признаци за опасност или за скрити между тях войници. Елейн щеше да изпитва отговорност към тях, макар и да не бяха от собствения й народ. Щеше да намери начин да им прати храна, може би да използва бойците си, за да осигурят безопасен район, където да се заселят — и с това да осигури мира на тази страна за себе си.
    Някога Авиенда щеше да остави подобни мисли за главатари на кланове и Надзорници на покрива. Но вече не беше Дева и бе приела това. Тъй че вече живееше под друг покрив. Беше я срам, че толкова дълго се бе съпротивлявала на промяната.
    Но това й създаваше един проблем. Каква чест бе останала вече за нея? Вече не беше Дева, нито беше съвсем Мъдра. Цялата й самоличност беше свързана с копията, същността й бе всечена в стоманата им толкова сигурно, колкото въглеродът, който ги беше втвърдил. От дете беше отраснала с убедеността, че ще бъде Фар Дарейз Май. Всъщност при първата възможност се беше вляла в Девите. Горда беше с живота си и с живота на своите сестри на копието. Щеше да служи на своя клан и септа до деня, в който най-сетне паднеше под копието, докато не изкапеше и последната й вода върху сухата, напукана пръст на Триделната земя.
    Но това тук не беше Триделната земя и тя беше чула някои алгай’д’сисвай да умуват дали айилците изобщо ще да се върнат там. Животът им се беше променил. Тя не вярваше на промяната. Промяната не можеш да я издебнеш, нито да я намушкаш. Промяната беше по-безшумна от всеки съгледвач, по-опасна от всеки убиец. Не, изобщо не й вярваше, но щеше да я приеме. Щеше да научи прийомите на Елейн и как да мисли като вожд.
    Щеше да намери чест в новия си живот. Все някак.
    — Те не са заплаха — прошепна Хейрн, присвит с мъжете от Вярната кръв от другата страна на Девите.
    Руарк наблюдаваше бежанците настръхнал.
    — Мъртвите крачат по земята — заговори вождът на клана Таардад — и хора падат произволно под злото на Заслепителя на зрака, кръвта им е покварена като водата на лош кладенец. Тия там може да са бедни хора, побягнали от разрухата на войната. Или може да са нещо друго. Държим се на разстояние.
    Авиенда гледаше все по-смаляващата се в далечината колона бежанци. Не мислеше, че Руарк е прав. Тези не бяха никакви призраци или чудовища. В тях винаги имаше нещо… нередно. Нещо, от което я полазваха тръпки, все едно че някой всеки момент ще я нападне.
    Все пак Руарк беше благоразумен. Беше се научил да е предпазлив в Триделната земя, където и най-малката клонка може да те убие. Групата айилци се отдръпна от билото и се спусна в покритата с излиняла трева равнина. Макар и след толкова месеци, преживени във влажните земи, за Авиенда пейзажът все още изглеждаше странен. Дърветата тук бяха високи и с дълги клони, с твърде много пъпки по тях. Когато навлязоха в ивиците прежълтяла пролетна трева сред нападалите зимни листа, всичко като че ли беше толкова пълно с вода, че тя почти очакваше стръковете и листата да се пръснат под ходилата й. Знаеше, че според влагоземците тази пролет е започнала неестествено бавно, но земята все пак вече беше по-тучна, отколкото в отечеството й.
    В Триделната земя тази морава — с хълмовете, предлагащи наблюдателни позиции и укритие — щеше веднага да се заграби от някоя септа и да се стопанисва. Тук беше само един от хилядите късове недокосната от човешка ръка земя. Вината отново бе в градовете. Най-близките бяха твърде далече от този район, за да е добро място за стопанство на влагоземец.
    Осемте айилци бързо прегазиха тревите, придвижваха се бързо и скришом. Конете изобщо не можеха да се сравнят с човешките стъпала, а и тропотът от препускането им… Ужасни зверове — защо толкова настойчиво ги предпочитаха влагоземците? Объркващо. Авиенда изобщо не можеше да проумее как трябва да разсъждава вожд или кралица, но знаеше, че никога няма да може напълно да разбере влагоземците. Просто бяха твърде странни. Дори Ранд ал-Тор.
    Особено Ранд ал-Тор. Усмихна се, щом си помисли за вглъбения, настойчив поглед в очите му. Спомни си мириса му — влагоземските сапуни, които миришеха на масло, примесено с онзи особено землист дъх, който си беше съвсем негов. Щеше да се омъжи за него. Беше толкова решена, колкото и Елейн в това отношение. След като вече бяха първосестри, можеха заедно да се омъжат за него, както се полагаше. Само че как можеше Авиенда да се омъжи тепърва? Честта й беше в копията й, но Ранд ал-Тор вече ги носеше на кръста си, набити и изковани в тока за колан, даден му от собствената й ръка.
    Веднъж й бе предложил брак. Мъж да предлага брак! Поредният от многото странни влагоземски обичаи. Дори да пренебрегнеше странността му — да пренебрегнеше обидата, която предложението му бе донесло на Елейн, — тогава Авиенда изобщо не можеше да го приеме за свой съпруг. Не можеше ли да разбере той, че една жена трябва да донесе чест в брака? Какво можеше да предложи една жалка чирачка? Щеше ли той да иска да отиде при него като по-низша? Щеше да е пълен позор за нея!
    Сигурно не беше разбрал. Не мислеше, че е жесток, просто беше глупав. Щеше да отиде при него, когато тя бе готова, и да положи брачния венец в нозете му. А не можеше да го направи, докато не узнае коя е.
    Пътищата на джи-е-тох бяха сложни. Авиенда знаеше как да измери честта като Дева, но Мъдрите бяха съвсем различни същества. Беше си помислила, че печели някаква трошица чест в очите им. Бяха й позволили например да прекара много време със своята първосестра в Кемлин. Но след това изведнъж Доринда и Надийр се бяха появили и я уведомиха, че пренебрегва обучението си. Спипали я бяха като дете, ослушващо се плахо извън шатрата потилня, и я повлякоха да се върне при другите в клана си, когато тръгнаха за Арад Доман.
    А сега… а сега Мъдрите се държаха с нея с по-малко уважение, отколкото преди! Не й предложиха никакво учене. По някакъв начин беше сгрешила в очите им. Стомахът й се свиваше от това. Да се посрами пред Мъдрите бе почти толкова лошо, колкото да издаде страх пред толкова храбра като Елейн!
    Засега Мъдрите й бяха оставили малко чест, като й позволиха да отслужи наказания, но тя преди всичко не знаеше как се беше посрамила. Питането щеше — разбира се — да й донесе още повече срам. Докато не разплетеше проблема, не можеше да срещне своя тох. Още по-лошо, имаше реална опасност отново да допусне грешка. Докато не разрешеше този проблем, щеше да си остане чирачка и изобщо нямаше да може да донесе достоен брачен венец на Ранд ал-Тор.
    Стисна зъби. Друга жена можеше и да заплаче, но каква полза щеше да й донесе това? Каквато и да беше грешката й, сама си я беше направила и дългът й беше да я поправи. Щеше отново да намери чест и щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор, преди той да загине в Последната битка.
    А това означаваше, че каквото и да трябва да научи, трябва да го направи бързо. Много бързо.
    Срещнаха се с друга група айилци, които чакаха на малка поляна сред борова горичка. Земята бе покрита с дебел килим нападали кафяви иглички, небето — накъсано от извисените стволове. Групата беше малка по мерките на кланове и септи, едва сто души. В средата на поляната стояха четири Мъдри, всичките с кафяви вълнени поли и бели блузи. Авиенда носеше сходно облекло, в което вече се чувстваше толкова естествено, колкото и в кадин-сор някога. Разузнаващата група се разпадна, мъже и жени се запътиха към членовете на своите кланове и общества. Руарк тръгна към Мъдрите и Авиенда го последва.
    Всяка от Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Надийр — я погледна накриво. Баир, единствената айилка с групата, която не беше Таардад или Гошиен, бе пристигнала едва наскоро, може би за съгласуване с другите. Каквато и да беше причината, нито една от тях не изглеждаше доволна. Авиенда се поколеба. Ако напуснеше сега, щеше ли да изглежда, че се опитва да избегне вниманието им? Смееше ли вместо това да остане и да си навлече още повече недоволство?
    — Е? — обърна се Амис към Руарк. Макар да имаше бяла коса, Амис изглеждаше доста млада. В нейния случай не се дължеше на боравенето със Силата — косата й бе започнала да посребрява още като дете.
    — Беше както го описаха съгледвачите, утеха на сърцето ми — отвърна Руарк. — Нова окаяна група влагоземски бежанци. Не видях никаква скрита опасност в тях.
    Мъдрите кимнаха все едно, че точно това бяха очаквали.
    — Това е десетата бежанска група за по-малко от неделя — отрони състарената Баир. Воднистите й сини очи гледаха умислено.
    Руарк кимна.
    — Има слухове за сеанчански нападения на пристанища на запад. Може би хората се придвижват навътре в сушата, за да избегнат набезите им. — Погледна Амис. — Тази страна кипи като вода, хвърлена на горещ камък. Клановете не са сигурни какво иска Ранд ал-Тор от тях.
    — Той беше много ясен — вметна Баир. — Ще е доволен, ако вие и Добрайн Таборвин подсигурите Бандар Еваан, както помоли.
    Руарк кимна.
    — Но все пак намеренията му не са ясни. Помоли ни да възстановим реда. Значи ли това, че трябва да бъдем като влагоземска градска стража? Това не е място за айилци. Не трябва да завоюваме, тъй че не получаваме петината. И все пак това, което правим, много прилича на завоевание. Заповедите на Кар-а-карн може да са ясни, но все пак са объркващи. Има дарба в тази област според мен.
    Баир се усмихна.
    — Може би очаква да направим нещо с тези бежанци.
    — А какво трябва да направим? — попита Амис и поклати глава. — Да не сме Шайдо и да се очаква да направим от влагоземците гай-шайн? — Тонът й не остави съмнение какво мисли за Шайдо и за идеята да превърнат влагоземците в гай-шайн.
    Авиенда кимна в съгласие. Както бе казал Руарк, Кар-а-карн ги бе изпратил в Арад Доман „да възстановят реда“. Но това беше влагоземско понятие. Айилците носеха своя ред със себе си. Войната означаваше хаос и боеве, вярно, но всеки айилец разбираше мястото си и щеше да действа според мястото си. Малките деца разбираха от чест и тох и една твърдина щеше да продължи да съществува дори след като всички водачи и Мъдри бъдеха убити.
    С влагоземците не беше така. Разбягваха се като гущери, пуснати върху камъните, без изобщо да се погрижат за продоволствие в бягството си. Щом водачите им се окажеха заети или вниманието им бъдеше отвлечено, започваше да властва разбойничество и хаос. Силните грабеха слабите и дори ковачите не бяха в безопасност.
    Какво можеше Ранд ал-Тор да очаква да направят айилците по въпроса? Не можеха да научат цял народ на джи-е-тох. Ранд ал-Тор им беше казал да избягват избиването на домански войници. Но тези войници — често самите те покварени и превърнали се в разбойници — бяха част от проблема.
    — Може би той ще обясни повече, когато пристигнем в онази негова къща чифлик — каза Мелайне и поклати глава. Слънчев лъч докосна червено-златистата й коса. Бременността й едва започваше да напира под блузата на Мъдра. — А ако не го направи, то за нас все пак ще е по-добре да сме тук, в Арад Доман, вместо да си губим времето в земята на дървоубийците.
    — Както кажеш — отстъпи Руарк. — Да тръгваме тогава. Все още ни чака доста разстояние за бягане. — Отдръпна се настрани, за да поговори с Баел. Авиенда понечи да се отдели, но строгият поглед на Амис я накара да замръзне.
    — Авиенда — каза суровата белокоса жена. — Колко Мъдри отидоха с Руарк да огледат тази бежанска колона?
    — Николко, освен мен — призна Авиенда.
    — О, ама ти да не би да си Мъдра вече? — попита Баир.
    — Не — бързо отвърна Авиенда и се посрами още повече, като се изчерви. — Лошо се изразих.
    — Тогава ще бъдеш наказана — заяви Баир. — Ти вече не си Дева, Авиенда. Не ти е мястото да разузнаваш. Тази задача е за други.
    — Да, Мъдра — промълви Авиенда, навела очи. Не беше помислила, че отиването с Руарк ще й донесе срам — виждала беше други Мъдри да изпълняват подобни задачи.
    „Но аз не съм Мъдра — напомни си тя. — Аз съм само чирачка.“ Баир не беше казала, че Мъдра не може да разузнава. Само, че не е място за Авиенда. Ставаше дума за самата нея. И за онова, което бе направила — или може би продължаваше да го прави, — за да предизвиква Мъдрите.
    Дали си мислеха, че се е размекнала, като е прекарвала толкова време с Елейн? Самата Авиенда се безпокоеше, че това е вярно. През онези дни в Кемлин бе започнала да открива, че я радват коприните и баните. Накрая съвсем вяло беше възразила, когато Елейн измисли повод да я облече в някакво непрактично и безсрамно облекло с везмо и дантела. Толкова по-добре, че бяха дошли да я вземат.
    Последва призивът да поемат на път и облечените в кадин-сор мъже и жени затичаха на малки групи. Въпреки бухналите си поли Мъдрите се движеха също толкова леко като войниците. Амис докосна Авиенда по рамото и каза:
    — Ще тичаш с мен, за да можем да обсъдим наказанието ти.
    Така че Авиенда затича до Мъдрата. Такава скорост всеки айилец можеше да поддържа почти безкрайно. Групата й, от Кемлин, се беше срещнала с Руарк, докато той се беше запътил от Бандар Еваан да се срещне с Ранд ал-Тор в западната част на страната. Добрайн Таборвин, кайриенец, все още поддържаше реда в столичния град, където, според сведенията, беше издирил член на доманския управителен съвет.
    Групата айилци сигурно щеше да може да Пропътува през портал останалото разстояние. Но не беше далече — само няколко дни пеш — и бяха тръгнали достатъчно рано, за да стигнат в уговореното време, без да прибягват до Единствената сила. Руарк искаше да огледа лично околностите на чифлика, който Ранд ал-Тор използваше за своя база. Други части от Гошиен и Таардад Айил щяха да се присъединят към тях при базата с помощта на портали, ако се наложеше.
    — Какво според тебе иска Кар-а-карн от нас тук в Арад Доман, Авиенда? — попита Амис.
    Авиенда едва прикри мръщенето си. А наказанието й?
    — Искането е необичайно — отвърна тя. — Но Ранд ал-Тор има много странни идеи, дори за влагоземец. Това няма да е най-необичайната задача, която е отредил за нас.
    — А това, че Руарк намира задачата за притеснителна?
    — Съмнявам се вождът на клана да е притеснен — отвърна Авиенда. — Подозирам, че Руарк говори това, което е чул да казват други, просто го предава на Мъдрите. Няма желание да посрами други, като разкрие кои са споделили страховете си.
    Амис кимна. Каква беше целта на тези въпроси? Тя би трябвало да се е сетила същото, разбира се. Защо ще пита Авиенда за съвет?
    Потичаха известно време в мълчание, без никоя да спомене за наказанията. Простили ли й бяха Мъдрите несъзнателната грешка? Нямаше да я опозорят по този начин, разбира се. Щяха да й дадат време да помисли какво е направила, иначе срамът й щеше да е непоносим. Можеше отново да сгреши, по-лошо дори.
    Амис не издаде какво мисли. Беше била Дева някога, като Авиенда. Беше твърда дори за айилка.
    — А самият ал-Тор? — попита Амис. — Какво мислиш за него?
    — Обичам го — отвърна Авиенда.
    — Не попитах Авиенда глупавото момиче — отряза я Амис. — Попитах Авиенда Мъдрата.
    — Той е човек с много товари — заговори Авиенда по-предпазливо. — Боя се, че прави много от тези товари по-тежки, отколкото трябва да са. Някога си мислех, че има само един начин да си силен, но се научих от своята първосестра, че греша. Ранд ал-Тор… не смятам, че го е научил все още. Безпокоя се, че бърка твърдостта със силата.
    Амис отново кимна, сякаш одобрително. Някакво изпитване ли бяха тези въпроси?
    — Би ли се омъжила за него? — попита Амис.
    „Нали уж говорехме не за «глупавото момиче» Авиенда“ — помисли си тя, но не го изрече, разбира се. Подобни неща не можеше да се кажат на Амис.
    — Аз ще се омъжа за него — заяви тя. Тонът й спечели учудения поглед на Амис, но Авиенда го издържа. Всяка Мъдра, изразила се погрешно, заслужаваше да бъде поправена.
    — А влагоземката Мин Фаршоу? — попита Амис. — Тя очевидно го обича. Какво ще направиш с нея?
    — Тя е моя грижа — отвърна Авиенда. — Ще го уредим някак. Говорила съм с Мин Фаршоу и вярвам, че лесно ще се сработим с нея.
    — И с нея ли се каниш да станеш първосестра? — попита Амис с насмешка. Много лека, но насмешка.
    — Ще постигнем споразумение, Мъдра.
    — А ако не можете?
    — Ще го постигнем — заяви твърдо Авиенда.
    — А как можеш да си толкова сигурна?
    Авиенда се поколеба. Отчасти й се искаше да отвърне на този въпрос с пълно мълчание, да мине бежешком през голите храсти и да не отговори на Амис. Но беше само чирачка и макар да не можеше да бъде принуждавана да говори, знаеше, че Амис ще продължи да я притиска, докато не изтръгне отговора. Надяваше се това да не предизвика твърде много тох от отговора й.
    — Знаете ли за виденията на жената Мин? — попита тя.
    Амис кимна.
    — Едно от тези видения разказва за Ранд ал-Тор и трите жени, които той ще обича. А друго разказва за моите деца от Кар-а-карн.
    Нищо повече не каза, а и Амис не настоя. Беше достатъчно. И двете знаеха, че човек може по-лесно да намери Каменно куче, което да отстъпи, отколкото видение на Мин, оказало се погрешно.
    От една страна, беше добре да знае, че Ранд ал-Тор ще е неин, макар и да трябваше да го дели. Не изпитваше негодувание към Елейн, разбира се, но Мин… е, Авиенда всъщност не я познаваше. Все едно, видението носеше утеха. Но също така беше тягостно. Авиенда обичаше Ранд ал-Тор, защото тя го беше избрала, не защото й беше предопределено. Разбира се, видението на Мин не гарантираше, че Авиенда всъщност ще може да се омъжи за Ранд, тъй че може би се бе изразила погрешно пред Амис. Да, той щеше да обича три жени и три жени щяха да го обичат, но щеше ли Авиенда да намери начин да се омъжи за него?
    Не, бъдещето не беше сигурно и по някаква причина това й донесе утеха. Може би трябваше да се безпокои, но не изпитваше безпокойство. Щеше да си върне честта и след това щеше да се омъжи за Ранд ал-Тор. Може би той щеше да умре скоро след това, но може би щеше да последва някоя засада и тя да падне от стрела в същия ден. Притеснението не решаваше нищо.
    Тох обаче беше друга работа.
    — Грешно се изразих, Мъдра — каза Авиенда. — Намекнах, че според видението ще се омъжа за Ранд ал-Тор. Това не е вярно. Ние трите ще го обичаме и макар това да предполага женитба, не го зная със сигурност.
    Амис кимна. Нямаше никакъв тох. Авиенда се беше поправила достатъчно бързо. Това беше добре. Нямаше да добави още срам към онова, което вече си бе заслужила.
    — Много добре — каза Амис, гледаше право напред. — Сега да обсъдим днешното ти наказание.
    Авиенда се поотпусна. Значи все още имаше време да открие какво е сгрешила. Влагоземците често като че ли се объркваха от айилските порядки с наказанието, но влагоземците не разбираха много от честта. Честта не идваше от това, че те наказват, а от приемането на наказание и убеждението, че то възстановява честта. Това беше душата на тох — доброволното самоунижение, за да възстановиш онова, което е било изгубено. За нея беше странно, че влагоземците не могат да го разберат. Всъщност странното беше, че те не следваха джи-е-тох инстинктивно. Защото какво е животът без чест?
    Амис, съвсем правилно, нямаше да й каже какво е сгрешила. Тя обаче нямаше да постигне успех, като търси отговора сама, и щеше да й донесе по-малко срам, ако го откриеше в разговор.
    — Да — заговори Авиенда предпазливо. — Трябва да бъда наказана. Времето, което прекарах в Кемлин, ме застраши да стана слаба.
    — Не си по-слаба, отколкото беше, докато носеше копията, момиче — изсумтя Амис. — Дори си станала малко по-силна според мен. Времето ти с твоята първосестра беше важно за теб.
    Значи не беше това. Когато Доринда и Надийр бяха дошли да я вземат, бяха казали, че трябва да продължи обучението си като чирачка. Но в същото време, откакто айилците бяха тръгнали за Арад Доман, не й бяха давали никакви уроци. Назначаваха я да носи вода, да кърпи шалове и да поднася чай. Даваха й всевъзможни наказания с малко обяснение какво е сгрешила. А когато направеше нещо очевидно — например да отиде на разузнаване, след като не би трябвало, — суровостта на наказанието винаги беше по-голяма, отколкото заслужаваше нарушението.
    Беше почти все едно, че това, което Мъдрите искаха тя да научи, е самото наказание, но не можеше да е това. Тя не беше някаква влагоземка, та да трябва да бъде учена на пътищата на честта. Каква полза можеше да има от постоянното и необяснено наказание, освен да я предупреди за някакво тежко прегрешение, което е направила?
    Амис посегна и отвърза нещо, което висеше на кръста й. Вълнена торбичка, голяма колкото юмрук.
    — Решихме — заговори тя, — че сме били твърде небрежни с обучението ти. Времето е ценно и няма вече място за деликатност.
    Авиенда прикри изненадата си. Досегашните й наказания да са били деликатни?
    — Така че — продължи Амис и й подаде торбичката — сега ще вземеш това. Вътре има семена. Някои са черни, други са кафяви, други — бели. Тази вечер, преди да заспим, ще отделиш цветовете, после ще преброиш колко са от всеки цвят. Ако сгрешиш, ще ги смесим и ще започнеш отново.
    Авиенда неволно зяпна и едва не се препъна. Носенето на вода беше необходима работа. Кърпенето на дрехи беше необходима работа. Готвенето беше работа, особено след като с малката авангардна група не бяха взети никакви гай-шайн.
    Но това… това беше безполезна работа! Беше не само неважна, беше безсмислена. Беше от наказанията, запазени само за най-упоритите или най-неприличните хора. Беше почти… почти все едно, че Мъдрите я наричаха да’цанг!
    — Очи на Заслепителя на зрака — прошепна тя, докато се мъчеше да не се препъне. — Какво съм направила?
    Амис само я изгледа и Авиенда извърна поглед. И двете знаеха, че тя всъщност не иска отговор на този въпрос. Взе мълчаливо торбичката. Най-унизителното наказание, което й бяха налагали.
    Амис се отдели от нея и затича с другите Мъдри. Авиенда се отърси от вцепенението си и решимостта й се върна. Грешката й явно бе по-дълбока, отколкото си беше мислила. Наказанието на Амис беше знак за това, намек.
    Отвори торбичката. Вътре имаше три празни торбички от алгоде, за да събере в тях различните семена — хиляди мънички семенца. Това наказание бе замислено да бъде видяно, замислено да й донесе срам. Каквото и да беше направила, беше оскърбително не просто за Мъдрите, а за всички около нея, дори те — като самата Авиенда — да не го знаеха.
    Което всъщност означаваше само, че трябва да е още по-твърда.

Глава 4
Свечеряване

    Гавин гледаше как слънцето прогаря облаците на запад до смърт с последните си гаснещи лъчи. Мъгла от вечен сумрак държеше самото слънце забулено. Също както скриваше звездите от погледа му нощем. Днес облаците бяха неестествено високо. Често пъти върхът на Драконова планина оставаше скрит в облачни дни, но тази гъста сива мъгла бе толкова високо, че през повечето време едва докосваше разядения, прекършен връх.
    — Хайде да ги ударим — изшепна Джисао, присвит до Гавин на билото на хълма.
    Гавин извърна очи от залеза и загледа селцето долу. Трябваше да е затихнало, освен може би някой стопанин да проверява стоката си, преди да се е прибрал. Трябваше да е притъмняло и само тук-там в прозорците да горят свещи, докато хората довършват вечерята си.
    Но не беше тъмно. Не беше тихо. Селото беше огряно от разпалени факли, понесени от десетина яки мъже. На тази светлина от факлите и на светлината на изтляващото слънце можеше да различи, че всички са облечени в невзрачна униформа в кафяво и черно. Не можеше да види тризвездния знак на униформите им, но знаеше, че е там.
    Последните закъснели се измъкваха от домовете си уплашени и притеснени и се събираха с другите на препълнения с хора площад. Посрещаха с неохота въоръжената сила. Жените притискаха децата до себе си, мъжете държаха главите си чинно наведени. „Не искаме неприятности“ — говореха стойките им. Несъмнено бяха чули от другите села, че тези нашественици се държат почтено. Войниците плащаха стоките, които взимаха, а младите мъже не бяха притискани да служат — макар че не ги връщаха също така. Доста странна нашественическа армия, наистина. Само че Гавин знаеше какво си мислят хората. Тази армия се водеше от Айез Седай, а кой може да каже какво е странно или нормално, когато са замесени Айез Седай?
    Точно с този патрул нямаше Сестри, слава на Светлината. Войниците вежливо, но строго строиха селяните в редици. След това двама влязоха във всяка къща и плевник, за да огледат. Нищо не взимаха и нищо не чупеха. Всичко бе много изрядно и добронамерено. Гавин само дето не чу как офицерът се извинява на селския кмет.
    — Гавин? — попита Джисао. — Преброих само десетима. Ако пратим отделението на Родик да подходи от север, ще ги отрежем от двете страни и ще ги смажем. Вече става достатъчно тъмно и няма да ни видят, че се приближаваме. Можем да ги разбием, без дори да запотим конете.
    — А селяните? — попита Гавин. — Долу има деца.
    — Това не ни е спирало друг път.
    — Другите пъти беше различно — отвърна Гавин и поклати глава. — Последните три села, където претърсиха, сочат право към Дорлан. Ако тази група изчезне, следващата ще се зачуди какво е било онова, което за малко са щели да разкрият. Ще привлечем вниманието на цялата армия в тази посока.
    — Но…
    — Не — каза тихо Гавин. — Трябва да знаем кога да се отдръпнем, Джисао.
    — Значи бихме целия този път за нищо.
    — Бихме целия този път заради възможност — отвърна Гавин и се отдръпна от билото. — А след като вече огледах тази възможност, няма да я използваме. Само глупак пуска стрелата си просто защото е видял птица пред себе си.
    — Че защо да не пуснеш стрела, ако е точно пред тебе?
    — Защото понякога плячката не си струва стрелата — отвърна Гавин. — Хайде.
    Долу в тъмното, със заслонени фенери, ги чакаха неколцина от същите тези мъже, които търсеха войниците в селото. Гарет Брин сигурно се беше ядосал, когато бе научил, че някъде наблизо се крие ударна сила. Опитал се беше да я премахне, но околността близо до Тар Валон беше обилно осеяна със села, гори и скътани клисури, които можеха да скрият малък подвижен отряд за набези. Дотук Гавин беше успял да опази своите Младоци невидими, докато извършваше по някой рейд или устройваше засади на силите на Брин. Нищо повече не можеше да направи човек само с триста души обаче. Особено когато е изправен срещу един от петимата Велики капитани.
    „Нима ми е предопределено да се сражавам срещу всеки, който е бил мой учител?“ Гавин хвана юздите на коня си и даде мълчаливо команда за оттегляне — вдигна дясната си ръка и рязко посочи в обратна посока от селото. Мъжете тръгнаха без възражения, пеша, повели животните, та оттеглянето им да е тихо и безопасно.
    Мислите му се върнаха към смъртта на Хамар и Кулин. Самият Брин го беше учил, че бойното поле понякога неочаквано превръща съюзници във врагове. Гавин се беше сражавал с бивши свои учители и беше победил. Толкова.
    Отскоро обаче го беше обзела решимост да изкопае труповете им и да ги отнесе. Защо сега, след толкова време?
    Подозираше, че чувството му за вина има нещо общо с това, че се налага да се изправи срещу Брин, първия си и най-влиятелен учител във военното дело. Гавин поклати глава и подръпна юздите на Претендент. Държеше хората си далече от пътя, за да не би съгледвачите на Брин да са поставили наблюдатели. Петдесетимата мъже около него крачеха тихо, конските копита почти не издаваха звук в рохкавата пролетна пръст.
    Брин сто на сто се беше изненадал от появата на ударна сила, нападаща предните му конни отряди, но Гавин беше също толкова изненадан, когато видя трите звезди на униформите на мъжете, които беше убил. Как враговете на Бялата кула бяха привлекли на своя страна най-великия военен ум в цял Андор? И най-вече — какво търсеше капитан-генералът на Гвардията на кралицата тук, да се бие с група бунтовнички Айез Седай? Трябваше да е в Кемлин и да пази Елейн.
    Слава на Светлината, че Елейн все пак беше пристигнала в Андор. Не беше възможно да е все още с бунтовничките. Не и след като отечеството се нуждаеше от своята кралица. Дългът й към Андор натежаваше над дълга й към Бялата кула.
    „А твоят дълг, Гавин Траканд?“
    Не беше сигурен дали му е останал дълг — или чест. Може би гузната му съвест за Хамар, кошмарите му за война и смърт при Думайски кладенци се дължаха на бавното осъзнаване, че може да се е обвързал с грешната страна. Предаността му беше към Елейн и Егвийн. Защо тогава продължаваше да води битка, която не го интересуваше, защо помагаше на страна, която — ако съдеше по всичко — беше противопоставена на избраната от Елейн и Егвийн?
    „Те са само Посветени — каза си. — Елейн и Егвийн не избраха тази страна — те просто правят каквото им е заповядано да правят!“ Но нещата, които Егвийн му беше казала преди всичките тези месеци, още в Кайриен, подсказваха, че е взела решението си съзнателно.
    Беше избрала страна. Хамар беше избрал страна. Гарет Брин също беше избрал страна. Но Гавин продължаваше да иска да бъде на двете страни. Разделението го разкъсваше.
    На един час път от селото даде заповед да се качат на конете и да излязат на пътя. Надяваше се, че съгледвачите на Брин няма да помислят да претърсят района толкова далече. Ако го направеха обаче, нямаше начин да не забележат следата, оставена от петдесет коня. Е, това нямаше как да се избегне. Най-доброто в момента бе да стигнат твърд терен, където следите от преминаването им нямаше да личат. Две двойки войници препуснаха напред, други две се задържаха назад да пазят. Останалите продължиха да мълчат, въпреки че копитата на конете затупаха по земята в здрав галоп. Никой не попита защо се оттеглят, макар Гавин да знаеше, че се чудят също като Джисао.
    Бяха добри мъже. Може би прекалено добри.
    Раджар доближи коня си до Гавин. Само допреди няколко месеца Раджар беше още момче. Но сега Гавин не можеше да мисли за него другояче, освен като за войник. Ветеран. Някои бойци трупат опит с години. Други — с месеци, докато гледат как приятелите им умират.
    Гавин погледна небето. Не видя звездите. Криеха лицата си зад облаците. Също като айилци зад черните була.
    — Къде сбъркахме, Раджар? — попита той, докато препускаха.
    — Сбъркахме ли, лорд Гавин? — попита Раджар. — Не знам да сме сбъркали в нещо. Не можехме да знаем кои села ще реши да претърси патрулът или че няма да обърнат по Коларския път, както се надявахте. Някои от хората може да са объркани, но беше правилно да се оттеглим.
    — Не говоря за набега — каза Гавин и поклати глава. — Говоря за цялата тази проклета ситуация. Ти не трябваше да тръгваш на набези по обози и да си губиш времето в избиване на съгледвачи. Трябваше вече да си станал Стражник на някоя новоизлюпена Айез Седай. — „А аз трябваше да съм в Кемлин, с Елейн.“
    — Колелото лъкатуши така, както пожелае — отрони младежът.
    — Е, нас ни излъкатуши в дупка — промърмори Гавин и отново погледна към облачното небе. — А Елайда май не гори от желание да ни измъкне от нея.
    Раджар го погледна с укор.
    — Методите на Бялата кула са си нейни, лорд Гавин, както и мотивите й. Не е наша работа да ги оспорваме. Каква полза от Стражник, който оспорва заповедите на своята Айез Седай? Добър начин и двамата да бъдат убити, това е.
    „Ти не си Стражник, Раджар. Това е проблемът!“ Гавин обаче си замълча. Никой от останалите Младоци като че ли не се измъчваше от тези въпроси. За тях светът беше много по-прост. Човек прави каквото Бялата кула и Амирлинският трон заповядат. Все едно дали тези заповеди като че ли са замислени да те убият.
    Триста младоци срещу сила от над петдесет хиляди калени войници, командвани от самия Гарет Брин? Волята на Амирлин или не, това беше гибелен капан. Единствената причина Младоците все още да са оцелели бе, че Гавин познаваше добре прийомите на своя учител. Знаеше къде Брин ще прати патрули и съгледвачи и знаеше как да избегне схемите му на претърсване.
    И все пак си беше напразно усилие. Гавин не разполагаше с нужния брой бойци за ударна сила, особено след като Брин се бе окопал. Освен това налице беше забележителният факт с пълната липса на снабдителна линия за армията. Как получаваха храна? Изкупуваха продоволствие от околните села, но то съвсем не беше достатъчно, за да се изхранват. Възможно ли беше просто да са си донесли всичко, което им трябва, и в същото време да са се придвижили достатъчно бързо, за да се появят изненадващо посред зима?
    Атаките на Гавин бяха почти безсмислени. Това бе достатъчно, за да накара човек да си помисли, че Амирлин просто иска да премахне него и другите Младоци. Преди Думайски кладенци Гавин бе подозирал, че е това. Сега се убеждаваше. „Но въпреки това продължаваш да изпълняваш заповедите й.“
    Поклати глава. Съгледвачите на Брин се приближаваха опасно към базата му, а той не можеше да рискува да убие още от тях, без да се издаде. Време беше да тръгне обратно към Дорлан. Може би Айез Седай щяха да му дадат съвет как да постъпи.
    „Светлина, да можех поне да видя звездите“ — помисли си.

Глава 5
Приказка за кръв

    Ранд крачеше по отъпканата морава на имението. Знамената плющяха, шатрите бяха изпънати в редици, конете цвилеха на коневръзите. Из въздуха се носеха миризмите на добре устроен военен лагер: пушекът и ароматът от къкрещите котли с яхния бе много по-силен от случайния лъх на конски тор или неизмито тяло.
    Хората на Башийр поддържаха спретнат лагер, улисани в стотиците си дребни задачи, които позволяват на една войска да функционира добре: точене на мечове, смазване на кожена сбруя, кърпене на седла, носене на вода от потока. Някои упражняваха атаки с пики в другия край на моравата, отляво, в пространството между редиците шатри и голите дървета край потока. Тренировките не само поддържаха уменията им, но упражняваха и конете.
    Както винаги, след Ранд се точеше върволица придружители. Девите бяха охраната му, а айилците бдително следяха с погледи салдейските войници. До него имаше няколко Айез Седай. Е, те вече винаги бяха край него. В Шарката нямаше място за някогашното му настояване всички Айез Седай да се държат на ръка разстояние. Шарката тъчеше, както тя пожелаеше, а опитът бе показал, че Ранд се нуждае от тези Айез Седай. Какво искаше вече нямаше значение и той добре разбираше това.
    Не беше особена утеха, че много от тези Айез Седай бяха положили клетва за вярност към него. Всички знаеха, че Айез Седай изпълняват клетвите си по свой начин и сами решават какво изисква тяхната „вярност“.
    Елза. Пенфел — една от придружаващите го днес — беше от заклелите се. Беше от Зелената Аджа и лицето й можеше да се сметне за хубаво, стига човек да не забележеше липсата на възраст, която я отличаваше като Айез Седай. Беше приятна като за Айез Седай, въпреки че бе помогнала в пленяването на Ранд и затварянето му в сандъка.
    Луз Терин изръмжа някъде в главата му.
    Онова беше минало. Елза се беше заклела и това бе достатъчно, за да позволи на Ранд да я използва. Другата, която го придружаваше днес, беше по-малко предсказуема. Беше от свитата на Кацуан. Кореле Ховиан — Жълта със стройна фигура, сини очи, тъмна черна коса и неизменна усмивка — не беше положила никакви клетви да прави каквото й се нареди. И все пак той се изкушаваше да й се довери, тъй като някога бе спасила живота му. Беше оцелял само благодарение на нея, Самицу и Деймир Флин. Едната от двете рани на хълбока му — подарък от прокълнатата кама на Падан Фейн — още му напомняше за този ден. Постоянната болка от забиращото зло се наслагваше върху също толкова болезнената по-стара рана отдолу, онази, която бе получил в битката си с Ишамаел преди толкова време.
    Скоро тези рани — а може би само едната — щяха да пролеят кръвта му по скалите на Шайол Гул. Не беше сигурен само дали те ще го убият, или не. При толкова многото и различни фактори, надпреварващи се да отнемат живота му, дори Мат нямаше да знае на какво ще е най-добре да заложи.
    Щом Ранд си помисли за Мат, в полезрението му се завихриха цветове и се сляха в образа на жилав мъж с кафяви очи и с шапка с широка периферия, който хвърляше зарове пред малка тълпа гледащи го войници. Беше се ухилил и сякаш се стремеше да се изтъкне, което не беше необичайно за него, макар да не се виждаха монети, които да сменят притежателя си.
    Виденията идваха всеки път, когато си помислеше за Мат или за Перин, и Ранд беше престанал да ги пренебрегва. Не знаеше какво кара образите да се появяват. Може би беше заради неговата същност на тавирен, съчетаваща се с другите двама тавирен от родното му село. Каквото и да беше, той го използваше. Просто поредният инструмент. Мат като че ли все още беше с Бандата, но вече не на стан в гориста местност. Трудно беше да се разбере от ъгъла, но като че ли се намираше някъде извън град. Най-малкото наблизо се виждаше широк път. Ранд от доста време не беше виждал малката смугла жена с Мат. Коя беше тя? Къде беше отишла?
    Видението угасна. Дано само Мат скоро да дойдеше. Щеше да му потрябва с тактическите си умения в Шайол Гул.
    Един от интендантите на Башийр — мъж с гъсти мустаци, криви крака и набито тяло — забърза към Ранд, но той му махна да се отдръпне. Не беше в настроение да слуша доклади в момента. Интендантът отдаде чест и се оттегли моментално. Преди време Ранд може би щеше да се изненада колко бързо му се подчиняват, но вече не. Редно е войниците да се подчиняват. Ранд беше крал, макар в момента да не носеше Короната от мечове.
    Излезе от лагера и подмина недовършения земен вал. Боровете продължаваха надолу по полегатия склон. Леко вдясно, закътан сред малка група дървета, беше теренът за Пътуването, четвъртит отсек земя, заграден с въжета, за да осигури безопасно местоположение на порталите.
    Един от тях в момента висеше във въздуха — отвор към друго място. През него се провираха хора и излизаха на осеяната с шишарки трева. Ранд успя да види сплитовете, от които бе съставен порталът. Този бе сътворен със сайдин.
    Повечето в групата носеха пъстрото облекло на Морския народ — мъжете гологърди въпреки студа на пролетния въздух, жените — с широки ярки блузи. Всички носеха широки панталони и всички имаха обеци на ушите и носовете — сложността на накитите издаваше ранга на всеки.
    Един от войниците, които охраняваха терена за Пътуването, се приближи към Ранд със запечатано писмо. Сигурно бе пратено чрез Аша’ман от някой от хората му на изток. Щом го отвори, видя, че е от Дарлин, краля на Тайрен. Ранд го беше оставил със заповед да събере армия и да я подготвя за поход в Арад Доман. Събирането беше приключило вече от доста време и Дарлин питаше — за пореден път — какви ще са заповедите му по-натам. Никой ли не можеше просто да прави каквото му се каже?
    — Пратете вестоносец — каза Ранд на войника и нервно прибра писмото. — Дарлин да продължи с набора. Искам да запише всеки тайренец, годен да държи меч, и или да го обучи за бой, или да го прати на работа в ковачниците. Последната битка е близо. Много близо.
    — Слушам, милорд Дракон — отвърна войникът и отдаде чест.
    — Кажете му, че ще пратя Аша’ман, когато поискам да тръгне — добави Ранд. — Все още смятам да го използвам в Арад Доман, но първо трябва да видя какво са открили айилците.
    Войникът пак отдаде чест и тръгна. Ранд се обърна към Морския народ. Една жена пристъпи към него.
    — Корамуур. — Беше Харайн, чаровна жена на средна възраст вече, с бели кичури в косата. Блузата й беше яркосиня, достатъчно ярка, за да впечатли и Калайджия, и носеше впечатляващи пет пръстена на всяко ухо, както и златна верижка от носа с нанизани на нея златни медальончета.
    — Не очаквах да дойдеш да ни посрещнеш лично — продължи Харайн.
    — Имам към теб въпроси, които не могат да чакат.
    Харайн се стъписа. Беше посланичка на Морския народ при Корамуур, тяхното име за Ранд. Бяха ядосани на Ранд заради неделите, които беше прекарал без пазачка от Морския народ — беше обещал да държи при себе си една непрекъснато, — и въпреки това Логаин бе споменал за колебанието им да върнат Харайн. Защо беше това? Дали беше получила по-висок ранг, който да я прави твърде важна, за да служи на него? Можеше ли някой да е твърде важен, за да служи на Корамуур? Много неща около Морския народ не му бяха ясни.
    — Ще отговоря, ако мога — отвърна Харайн предпазливо. Зад нея носачи прехвърляха останалите й вещи през портала. Флин стоеше от другата страна и го задържаше отворен.
    — Добре — каза Ранд и закрачи напред-назад пред нея, докато говореше. Понякога се чувстваше толкова уморен — уморен почти до костите, — че знаеше, че трябва да не спира да се движи. Изобщо да не спира. Спреше ли, враговете му щяха да го намерят. Или това, или собственото му изтощение, душевно, както и физическо, щеше да го смаже.
    — Кажи ми следното — настоя той, докато крачеше. — Къде са корабите, които ми бяха обещани? Хората на Доман гладуват, докато зърното на изток гние. Логаин каза, че сте се съгласили с исканията ми, но не съм видял нищо от корабите ви. Вече няколко недели!
    — Нашите кораби са бързи — заговори тя сприхаво, — но и разстоянията са дълги, а и трябва да минаваме през води, контролирани от Сеанчан. Патрулите на нашествениците са изключително усърдни и нашите кораби в няколко случая бяха принудени да обръщат и да бягат. Нима очакваше, че ще можем да ти докараме храната мигновено? Може би удобството на тези портали те е направило нетърпелив, Корамуур. Ние трябва да се съобразяваме с реалностите на корабоплаването и войната, та дори ти да не го правиш.
    Тонът й намекваше, че в този случай той трябва да се съобразява с реалностите.
    — Искам резултати — каза Ранд и поклати глава. — Искам да няма забавяния. Знам, че не обичате да ви принуждават за нищо, но няма да търпя забавяне, за да ми доказвате свободомислието си. Хора умират заради бавенето ви.
    Харайн го изгледа все едно я е ударил през лицето.
    — Разбира се, Корамуур не намеква, че не искаме да спазим Сделката си.
    Морският народ бяха упорити и горди, а Надзорниците на вълните — повече от всички. Бяха като цяла пасмина Айез Седай. Ранд се поколеба. „Не бива да я обиждам само защото съм изнервен заради други неща.“
    — Не — заяви той. — Не намеквам това. Кажи ми, Харайн, много ли беше наказана заради участието си в споразумението ни?
    — Увесиха ме за глезените и ме биха с камшик, докато не можех да пищя повече. — Щом думите излязоха от устата й, очите й се разшириха от изненада. Често, повлияни от естеството му на тавирен, хората казваха неща, които нямаха намерение да признават.
    — Толкова сурово? — попита Ранд, искрено изненадан.
    — Не беше толкова зле, колкото можеше да бъде. Запазвам си положението на Надзорница на вълните на моя клан.
    Но беше явно, че е изгубила много достойнство, че е накърнила тох, или както там проклетият Морски народ наричаше честта. Дори когато го нямаше, Ранд причиняваше болка и страдание!
    — Радвам се, че се върна — промълви той. Без усмивка, но с по-мек тон. Това бе най-доброто, което можеше да направи. — Впечатлен съм от благоразумието ти, Харайн.
    Тя кимна благодарно.
    — Ще спазим своята Сделка, Корамуур. Не бива да се опасяваш.
    Той се сети още нещо, един от въпросите, за които всъщност бе дошъл да я попита.
    — Харайн. Искам да ти задам един деликатен въпрос за твоя народ.
    — Ами… Задай го — отвърна тя предпазливо.
    — Как Морският народ постъпва с мъже, които могат да преливат?
    Тя се поколеба.
    — Обвързаните с брега не е нужно да знаят това.
    Ранд я погледна в очите.
    — Ако се съгласиш да ми отговориш, в замяна аз също ще отговоря на твой въпрос.
    Най-добрият начин да се разбереш с Ата-ан Миере беше не с натиск или с насилие, а да предложиш сделка. Тя помълча.
    — Ако отговориш на два мои въпроса, ще отговоря на твоя.
    — Само на един въпрос, Харайн — каза той и вдигна пръст. — Но обещавам да отговоря толкова искрено, колкото мога. Сделката е честна и ти го знаеш. Точно сега нямам много търпение.
    Харайн потупа устните си с пръсти.
    — Имаме сделка тогава, под Светлината.
    — Имаме — каза Ранд. — Под Светлината. Първо моят въпрос.
    — На мъжете, които могат да преливат, им се дава избор — каза Харайн. — Могат или да скочат от носа на кораба си с камък, вързан за краката им, или да бъдат оставени на гол остров без храна и вода. Второто се смята за по-срамен вариант, но някои го приемат, за да поживеят още малко.
    Не беше много по-различно от това, което собственият му народ правеше с опитомяването на мъже, честно казано.
    — Сайдин вече е пречистен — каза той. — Тази практика трябва да спре.
    Тя присви устни и го изгледа.
    — Твоят… човек говори за това, Корамуур. За някои е трудно да го приемат.
    — Вярно е — каза той твърдо.
    — Не се съмнявам, че ти го вярваш.
    Ранд стисна зъби и едва сдържа гнева си. Беше премахнал покварата! Той, Ранд ал-Тор, бе извършил подвиг, равен на когото не беше виждан от Приказния век. А как се приемаше това? С подозрение и съмнение. Повечето допускаха, че полудява и че му се привижда „прочистване“, каквото всъщност изобщо не е имало.
    На мъжете, които можеха да преливат, винаги се бе гледало с недоверие. И все пак точно те можеха да потвърдят казаното от Ранд! Беше си представял радост и възхищение при победата, но, от друга страна, трябваше да очаква точно това. Макар в древността мъжете Айез Седай да бяха почитани като равните им в дарбата жени, това бе минало. Далечно минало. Дните на Джорлен Корбесан бяха забравени. Хората помнеха единствено Разрушението и Лудостта.
    Мразеха боравещите със Силата мъже. И все пак с това, че следваха Ранд, служеха на един от тях. Нима не виждаха противоречието? Как можеше да ги убеди, че вече няма никаква причина да убиват мъже, които могат да докосват Единствената сила? Те му трябваха! Та нали сред същите тези мъже, които Морският народ хвърляше в океана, можеше да съществува друг Джорлен Корбесан!
    Замръзна. Джорлен Корбесан бе един от най-надарените Айез Седай преди Разрушението, мъж, сътворил някои от най-удивителните тер-ангреали, които Ранд беше ви