Скачать fb2
Артур и минимоите

Артур и минимоите

Аннотация

    Дядото на десетгодишния Артур е изчезнал загадъчно преди четири години. Единственият начин да бъде намерен е някой да разчете скритите послания. За да успее обаче, трябва да е умен, съобразителен и много смел…
    Артур е точно такъв. Решен на всичко, за да открие дядо си, той тръгва на чудно и опасно пътешествие в страната на малките същества минимои и става един от тях. В това приключение Артур ще срещне добри приятели, ще търси скрито съкровище, ще влезе в битка с воини, яздещи комари, ще пътува в орехова черупка и ще спечели сърцето на красива принцеса…


Люк Бесон Артур и минимоите

    По идея на Селин Гарсия

Първа глава

    Полето, както обикновено, се полюшва и зеленее, опалено от ослепителното слънце.
    Лазурното небе бди над него, а малките пухкави облачета са готови да поиграят на гоненица.
    Полето е хубаво както всяка сутрин през тази дълга лятна ваканция, на която дори птиците сякаш лениво се наслаждават.
    Нищо през тази хубава утрин не предвещава ужасното приключение, което щеше да се случи.
    Насред тази долина се вижда малка градинка край реката и една странна къща. Построена уж в колониален стил, но повече селски, тя е цялата дървена, с дълъг балкон. Встрани — голям гараж, служещ по-скоро за работилница, а до него се опира огромна каца с вода — домашната цистерна.
    Малко по-далеч старият ветропоказател наблюдава градината, както фар наблюдава корабите си. Той сякаш се върти, за да ни достави удоволствие. Да, в това райско кътче дори вятърът духа гальовно.
    Въпреки това днес в тази тиха къща щеше да нахлуе ужасяващ вятър.
    Входната врата се отваря с гръм и трясък и една възпълна жена се появява на външното стълбище.
    — Артур! — провиква се тя толкова силно, че да ти се спукат тъпанчетата.
    Бабинка е на около шейсет и е по-скоро закръглена, макар хубавата й черна рокля, украсена с дантела, да прикрива пълнотата й.
    Тя слага ръкавиците си, оправя шапката си и силно дръпва синджирчето на звънчето.
    — Артур! — провиква се тя още веднъж, но пак не получава отговор.
    — Къде ли се е дянал? Ами кучето? И то ли е изчезнало?… — пита се тя. — Алфред!
    Бабинка фучи като далечна буря. Не обича да закъснява. Завърта се на пети и отново влиза в къщата.

    Вътре е наредено скромно, но с вкус. Паркетът е лъснат, а дантелата е завладяла всички мебели, както бръшлянът завладява външните стени.
    Бабинка нахлузва пантофите и прекосява салона, мърморейки под носа си:
    — «Това е чудесно куче пазач, ще видите!» Как можах да се оставя да ме изиграят толкова глупаво?!
    Тя стига до стълбата, която води към стаите.
    — Питам се какво пази това куче? Никога не е в къщи! Като Артур! Истински вятър са тези двамата — духат накъдето си искат — мърмори тя, докато отваря една от стаите. Явно това е стаята на Артур.
    За детска стая тя е доста добре подредена, но това лесно се постига, когато в нея почти няма играчки, само няколко, и то дървени, от по-старо време.
    — Да не би да ги е грижа, като гледат горката си баба да тича след тях по цял ден? Нищо подобно! — оплаква се на себе си тя, вървейки към дъното на коридора. — Не искам кой знае какво! Само да поспре за пет минути през деня! Като всички деца на неговите години! — въздъхва тя, вдигайки очи към небето, но изведнъж се заковава на място — една мисъл я осенява. Наостря слух да долови някакъв шум, но къщата е странно притихнала.
    Бабинка започва тихичко да си говори:
    — Пет минути спокойствие… Къде би могъл кротко да си играе? В някой ъгъл… без да шуми… — шепне тя, отивайки към дъното на коридора. Приближава до последната врата с дървена табелка, на която пише: «Вход забранен».
    Тя лекичко открехва вратата, за да изненада неканените гости. За беда вратата я издава със слабо предателско скръцване. Бабинка прави гримаса, сякаш проскърцването излиза от устата й. Тя надниква в забранената стая.
    Това е таван, превърнат в просторен кабинет, нещо средно между магазин за стари вещи и работно място на някакъв професор, малко чудак. От двете страни на бюрото — голяма библиотека, претъпкана със стари книги в кожена подвързия.
    Над библиотеката е закачена копринена лента със загадъчен надпис:
    «Често в думите се крият други думи.»
    Значи нашият учен на всичкото отгоре е и философ.
    Бабинка бавно пристъпва сред този хаос, където преобладават африканските предмети. Копия, разхвърляни почти навсякъде, сякаш са израснали от земята като бамбукови стръкове. Великолепна колекция от африкански маски виси на стената. Маските са чудесни, освен… тази, която липсва. Пиронът самотно стърчи насред стената.
    За бабата това е първият знак. Остава й само да следва посоката на сумтенето, което става все по-ясно. Тя пристъпва още по-навътре в стаята и открива Артур, легнал на земята. Африканската маска скрива лицето му, а това усилва сумтенето, подобно на хъркане. Естествено, кучето Алфред се е проснало до момчето и тактува с опашка по дървената маска.
    Пред тази вълнуваща гледка Бабинка не може да сдържи усмивката си.
    — Все пак би могъл да отговориш, когато ви викам! Вече цял час ви търся! — шепне тя на кучето, за да не стресне Артур. Алфред се умилква.
    — Хич не ме гледай жално! Знаеш много добре, че не обичам да идвате в дядовата стая и да му пипате нещата! — казва тя строго и лекичко сваля маската от лицето на внука си.
    Ангелската му главица се показва на светло. Баба му се разтапя като сняг на слънце. Наистина, когато е заспало, човек би схрускал това дете с лунички по лицето и с щръкнали коси. Толкова хубаво е да гледаш едно невинно малко човече, безгрижно потънало в сън!
    Бабата въздъхва щастливо пред това немирно ангелче, което изпълва живота й.
    Алфред леко скимти, сигурно от завист.
    — А ти да мълчиш! На твое място бих се спотаила за пет минути — подхвърля му тя.
    Алфред сякаш разбира предупреждението.
    Бабинка нежно докосва с длани детското лице.
    — Артур — нежно шепне тя, но сумтенето се усилва.
    Е, значи гласът трябва да е друг.
    — Артур! — извиква гръмогласно тя, а стаята ехти. Момчето скача стреснато, объркано, в разгара на битката.
    — Помощ! Нападат ни! След мен, момчета! Алфред! Застанете в кръг! — шепне то полусънено. Баба му го разтърсва здраво.
    — Артур, успокой се! Аз съм! Баба ти — повтаря тя няколко пъти. Артур идва на себе си и като че ли проумява къде се намира и най-вече пред кого.
    — Извинявай, бабче… Бях в Африка.
    — Виждам — усмихнато отговаря тя. — Хубаво ли беше пътуването?
    — Чудесно! Бях с дядо при едно африканско племе. Негови приятели — казва той тайнствено.
    Баба му кимва и подхваща играта.
    — Бяхме заобиколени от десетина свирепи лъва, изскочили кой знае откъде!
    — О, Господи! И какво направи, за да се измъкнеш от това положение? — уж се тревожи бабата.
    — Аз ли? Нищо — отговаря скромно момчето. — Дядо направи всичко. Той разгъна широкото платно и го опънахме насред саваната.
    — Платно ли? Какво платно?
    Артур скача на крака, качва се на някакъв сандък и се опитва да достигне библиотечния рафт, който го интересува. Той грабва една книга и веднага я разтваря на нужната страница.
    — Ето тук. Виждаш ли? Дядо е изрисувал едно платно, което е поставил в центъра. Така свирепите животни обикалят в кръг и не могат да ни намерят. Ние сме като… невидими — казва той със задоволство.
    — Невидими, но не и без мирис — спори бабата.
    Артур се прави, че не е разбрал.
    — Изкъпа ли се тази сутрин? — добавя тя.
    — С удоволствие щях да се изкъпя, но се захванах с тази книга. Толкова е интересна, че всичко забравих — признава си той, прелиствайки страниците. — Погледни рисунките! Показват какво е направил дядо и за най-отдалечените племена!
    Баба му хвърля едно око на рисунките, които знае наизуст.
    — Виждам най-вече, че е бил запленен от африканските племена повече, отколкото от своето собствено — подхвърля тя с чувство за хумор.
    Артур отново се захласва по рисунките.
    — Погледни ето тази. Той е издълбал невероятно дълбок кладенец и е измислил цяла мрежа от бамбукови тръби, за да се отвежда водата на километри далеч!
    — Това е гениално, но римляните са измислили тази водна система много преди него. Нарича се водопровод — припомня му бабата.
    Тази страница от историята Артур, изглежда, изобщо не знае.
    — Римляните ли? Никога не съм чувал за такова племе — наивно отвръща той.
    Бабинка не може да сдържи усмивката си, нито да потисне желанието да разроши косите му.
    — Това е едно много старо племе, което живеело в Италия преди много години — обяснява му тя. — Вождът им се наричал Цезар.
    — Като салатата ли? — пита Артур с любопитство.
    — Да, като салатата — отвръща баба му и още по-широко се усмихва. — Хайде, оправи тази бъркотия, трябва да отидем в града да купим някои неща.
    — Това значи ли, че днес няма да се къпя? — радва се Артур.
    — Не, това означава, че няма да се къпеш точно сега. Ще се изкъпеш, като се върнем. Хайде, побързай! — нарежда бабата.
    Артур подрежда старателно книгите, които е взел, а баба му слага на място африканската маска. Всички тези маски на африкански воини, подарени на съпруга й от приятели, наистина излъчват гордост и достойнство. Загледана в тях, тя навярно си спомня как е обикаляла с него из далечни земи. Но сега го няма. За секунди я обзема тъга, от гърдите й се изтръгва дълбока въздишка, горчива като спомен.
    — Бабче, защо дядо замина?
    Въпросът отеква сред тишината и прекъсва тъжните мисли на бабата. Тя поглежда Артур, застанал пред портрета на дядо си — с каска и светли дрехи, каквито са носели в някогашните колонии.
    Бабата не знае какво да отговори. Винаги става така, когато вълнението я обзема. Отива към отворения прозорец и поема дълбоко въздух.
    — И аз бих искала да знам… — прошепва тя, преди да затвори прозореца. Застоява се още малко край него, наблюдавайки градината през стъклото.
    Отдалече й се усмихва едно старо градинско джудже, стъпило здраво в корените на величествен дъб, който царства над местността. Колко ли спомени е натрупал в живота си този стар дъб! Навярно би могъл да разкаже тази история по-добре от всеки друг, но не той, а бабата започва:
    — Дядо ти прекарваше много време в градината, край любимото си дърво. Казваше, че е с триста години по-старо от него. Значи старият дъб наистина е имал да му разказва много неща.
    Артур безшумно сяда на крайчеца на креслото, в очакване да се наслади на историята, която щеше да чуе.
    — Още го виждам как, щом се стъмни, по цяла нощ наблюдава звездите през бинокъла си — започва с нежен глас да разказва бабата. — Пълната луна блести над полето. Беше… възхитително. С часове можех да го гледам, когато беше такъв — вдъхновен, кръжащ като пеперуда, привлечена от светлината.
    Бабинка се усмихва, виждайки сцената, запечатана в паметта й.
    После доброто й настроение постепенно изчезва и лицето й помръква.
    — … И една сутрин бинокълът беше тук… а той беше изчезнал. Скоро ще станат четири години от тогава.
    Артур е смаян.
    — Изчезна така, без дума да каже, без нищо?
    Баба му леко кимва с глава.
    — Трябва да е било наистина важно, за да тръгне така, без дори да ни предупреди — подхвърля тя с лека ирония. И плясва с ръце, както се пука сапунен мехур, за да се прекъсне вълшебството.
    — Хайде, ще закъснеем! Тичай да си облечеш някой пуловер!
    Артур изтичва весело към стаята си. Само децата са способни с такава лекота да преминават от едно вълнение към друго, сякаш и най-тежките събития нямат голямо значение.
    Бабата се усмихва на тази мисъл. На нея й е толкова трудно да забрави тъжните събития, дори за няколко минути!

    Бабинка пак наглася шапката си. Прекосява градината и се запътва към своя пикап шевролет, по-предан и от старо магаре.
    Артур облича в движение пуловера си и като дисциплиниран пътник машинално заобикаля колата. Една разходка с този звездолет, достоен за пионерите на космоса, е винаги приключение за него. Бабинка натиска две-три копчета и превърта ключа, но той заяжда повече и от ръждясала брава.
    Моторът хърка, ръмжи, отскача напред, блокира, дави се, отпушва се, сърди се и най-накрая потегля.
    Артур обожава кроткото мъркане на стария дизелов мотор, подобно на бученето на раздрънкана пералня.
    Кучето Алфред се държи на разстояние от тези перипетии, а това ще рече — от колата. Толкова много шум за такъв нищожен резултат го смущава.
    Бабата се обръща съм него:
    — Ще може ли, без да те принуждавам, разбира се, да ми направиш по изключение една услуга?
    Кучето повдига ухо. Услугите често се възнаграждават.
    — Да пазиш къщата — казва му тя повелително.
    Кучето излайва, без да му е ясно за какво току-що е дало съгласието си.
    — Благодаря. Много мило от твоя страна — отговаря учтиво бабата.
    Тя отпуска ръчната спирачка, подобна на показател на железопътен прелез, и насочва шевролета към изхода. Облачето прах показва, че в тази очарователна долина непрекъснато подухва лек ветрец. И колата, поемайки по тесния път, който криволичи към цивилизования свят, се отдалечава в посока на зеления хълм.

    Градчето не е голямо, но е много приветливо.
    Почти всички магазини са съсредоточени на централната улица. В тях ще намерите само най-необходимото — и в будката, и при обущаря. Когато живееш толкова отдалечено, наистина няма място за излишни неща.
    Цивилизацията все още не е засегнала прекалено силно това хубаво градче, което с течение на времето сякаш се е развило от само себе си. И макар главната улица вече да има градско осветление, под няколкото стълба каруците и велосипедите са повече от автомобилите. Същото може да се каже за пикапа на Бабинка. С появата си той предизвиква ефект, достоен за един ролс-ройс. Тя току-що е паркирала срещу магазина, който, не ще съмнение, е най-важният в града. Внушителният надпис на входа гордо известява името на собственика и предназначението на магазина:
    Корпорация Давидо.
    Хранителни стоки
    Значи тук може да се намери всичко.
    Артур обича да посещава супермаркета, единствения магазин, който прилича на космическа площадка в този полусредновековен край. А и понеже си представя, че пътува със «Спутник», има някаква логика във всичко това. Дори ако тази логика е присъща само на децата.
    Бабинка се понаглася, преди да влезе в магазина и най-вече, преди да се размине на вратата с полицая Мартен. Той е на около четирийсет, по-скоро жизнерадостен, с вече посребрени коси. С поглед на кокер, но със завладяваща усмивка. Няма слабост към полицейската професия, но до фабриката му било далеч.
    Мартен се спуска да отвори вратата на Бабинка.
    — Благодаря, господин офицер — любезно казва тя, винаги чувствителна към кавалерството.
    — За нищо, госпожо Сюшо. Удоволствие е човек да ви види в града — отвръща той малко ласкателно.
    — Удоволствие е да ви срещне човек, господин офицер — отговаря тя, щастлива, че може да се позабавлява.
    — Удоволствието винаги е мое, госпожо Сюшо. А тук удоволствията са твърде редки, повярвайте ми.
    — Вярвам ви, господин офицер — съгласява се тя.
    Мартен мачка фуражката си в ръце, сякаш това може да му помогне да завърже разговор.
    — … Имате ли нужда от нещо там горе? Всичко наред ли е?
    — Задължения не липсват, но затова пък не скучаем. Както винаги. А и моят малък Артур е с мен. Хубаво е да има мъж в къщата — подхвърля тя, рошейки косата на момчето, щръкнала като козина на диво животно.
    Артур мрази да го галят по главата, да разрошват косите му отзад-напред, отпред-назад. Това го кара да се чувства като гумена играчка, която писука, щом я стиснеш, като клоун с шапка със звънчета.
    Той се изтръгва от ръцете на баба си с недвусмислен жест. Достатъчно, за да хвърли Мартен в тревога.
    — Ами… кучето, което ви продаде брат ми, добре ли се справя?
    — И още как! Същински цербер! Не подлежи на дресировка! — споделя Бабинка. — За щастие моят малък Артур много добре познава Африка и успя да го овладее благодарение на дресировъчните похвати, на които се научи от тамошните племена. Те живеят навътре в джунглата — обяснява тя. — Животното сега е добре дресирано, въпреки че знаем, че звярът още спи в него. То наистина много спи — шеговито добавя тя.
    Мартен е леко объркан, не знае къде свършва истината и къде започва шегата.
    — Тъй, тъй… Приятно ми е, госпожо Сюшо — смутолевя той, преди да изрече със съжаление: — Ами… до скоро, госпожо Сюшо.
    — До скоро, господин офицер — отвръща дружелюбно тя.
    Мартен ги гледа как минават през вратата и я пуска леко, като въздишка.

    Артур с все сила се опитва да разедини двете метални колички, но те явно са лудо влюбени една в друга и не искат да се разделят.
    Той настига баба си, която вече снове по една от четирите пътеки между щандовете, стиснала списъка за покупки в ръка. Артур започва да се пързаля — най-добрия начин да намали хода на количката. Той застава плътно до баба си, за да не би наоколо да го чуят.
    — Я ми кажи, бабче, този офицер май малко те харесва, а? — подхвърля момчето без задръжки.
    Баба му се пообърква, но като че ли никой не ги чу. Тя се прокашля, докато търси точните думи:
    — И таз добра, Артур! Откъде го измисли? — учудва се тя.
    — Ами вярно си е. Щом те види, започва да се клати като гъсок и малко остава да глътне фуражката си. И — госпожо Сюшо така, госпожо Сюшо иначе.
    — Артур! Престани! — сухо го прекъсва баба му. — Дръж се прилично. Не се говори така, да сравняваш хората с гъсоци — възмущава се тя.
    Артур само повдига рамене. Не е напълно убеден, че се държи невъзпитано — та това си е чиста истина!
    Баба му леко се окопитва и прави опит да даде някакво обяснение.
    — Той се държи любезно с мен, както всички хора от селото — обяснява тя сериозно. — Тук много обичаха дядо ти, защото с изобретенията си помагаше на всички, както навремето помагаше и в Африка в тамошните села. А когато той изчезна, хората много ме подкрепяха.
    Разговорът започва да става сериозен. Артур го чувства и престава да размахва ръце.
    — И повярвай ми, без тяхната доброта и отзивчивост навярно никога нямаше да понеса толкова мъка — смирено признава тя.
    Артур се умълчава. Когато си на десет години, невинаги се сещаш какво да отговориш.
    Баба му го погалва нежно по косата и му връчва списъка за покупките.
    — Вземи. Оставям те да пазаруваш. Знам, че това те забавлява. Трябва да отида да взема нещо от госпожа Розенберг. Ако свършиш преди мен, изчакай ме пред касата.
    Артур кимва утвърдително с глава, вече във възторг от идеята да преминава край рафтовете на носа на железния си кораб.
    — Мога ли да си купя сламки? — пита той с невинен вид.
    Бабинка широко му се усмихва.
    — Да, скъпи. Колкото искаш.
    Не му трябваше повече, за да прекара една незабравима сутрин.
    Бабата прекосява широката улица, като старателно поглежда ту наляво, ту надясно, макар да не е необходимо — няма никакво движение. Навярно това е някакъв стар рефлекс от миналото, когато кръстосваше с мъжа си европейските и африканските столици.

    Бабинка влиза в малкия железарски магазин на семейство Розенберг, където камбанката на входната врата си има своя история.
    Госпожа Розенберг се появява внезапно, сякаш дявол на пружина изскача от кутията си. Трябва да кажем, че вече повече от час тя стои залепена за стъклото на прозореца, взирайки се в улицата, в очакване да се появи приятелката й.
    — Той не тръгна ли след вас? — пита тя веднага, пропускайки от възбуда да я приветства с «добре дошла». Бабинка поглежда бързо навън.
    — Не, не мисля. Смятам, че не се досеща за нищо.
    — Чудесно! Чудесно! — повтаря собственичката на магазина, като влиза навътре. Навежда се зад внушителния тезгях от ливански кедър и измъква от там пакет, сложен в книжна торбичка. Поставя го внимателно върху плота от старо дърво.
    — Ето, всичко е тук — казва тя с такава радостна усмивка, че заприличва на петгодишно момиченце.
    — Благодаря, вие сте чудесна. Нямате представа как ми облекчавате живота. Колко ви дължа?
    — Ами! Нищо! Беше ми много забавно.
    Бабата на Артур е доволна и само доброто й възпитание я кара да настоява:
    — Госпожо Розенберг, наистина много мило от ваша страна, но не мога да приема.
    Но собственичката вече я е завъртяла с лице към вратата и е пъхнала пакета в ръцете й.
    — Хайде, не настоявайте повече и побързайте, преди да се е досетил за нещо!
    Тя просто я изтиква през вратата навън.
    Бабинка все пак успява да се спре на прага.
    — Неудобно ми е… Просто не знам как да ви благодаря — признава тя, леко натъжена.
    Собственичката я разтърсва приятелски за раменете.
    — Благодарение на вас и аз имам участие. Нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.
    Двете възрастни дами заговорнически се усмихват. Трябва да си живял повече от шейсет години, за да може да споделиш такава усмивка, без да се разплачеш начаса.
    — Хайде, да ви няма! — заповядва й собственичката. — Разчитам на вас да дойдете утре и да ми разкажете всичко, с най-малките подробности!
    Бабинка леко се усмихва в знак на съгласие.
    — Няма да пропусна. До утре.
    — До утре — отвръща госпожа Розенберг, преди да заеме наблюдателния си пост на прозореца.
    Отдалече тя вижда как бабата на Артур отваря капака на шевролета и пъхва тайнствения пакет под едно старо одеяло.
    — О, колко е вълнуващо! — шепне собственичката, пляскайки с ръце.

    Когато Бабинка намира Артур при касата, той вече е започнал да изпразва съдържанието на количката, редейки покупките върху подвижната лента. Какво по-забавно от това да си играеш на влакче, като слагаш едно до друго пакет макарони и паста за зъби, пакет захар и шампоан с ябълков аромат.
    Бабата поглежда към касиерката, но тя, както изглежда, е въвлечена в играта. Младата жена, облечена в униформена блуза, леко й кимва, за да я успокои. Върху подвижната лента преминава пакет със сламки — нищо особено.
    — Всичко ли намери? — пита Бабинка.
    — Да, да — отвръща й той, погълнат от регулирането на движението.
    Втора опаковка със сламки минава под носа на бабата.
    — Боях се, че няма да разчетеш почерка ми.
    — Не, няма проблем. А ти намери ли каквото търсеше?
    Бабинка я обзема тревога — да излъжеш дете понякога е най-трудното нещо на света.
    — Ами… Да… Не… Още не е готово. Навярно другата седмица — смутолевя тя, пълнейки нервно първите торби с пакети сламки. Смутена от лъжата си, едва на шестия пакет от по сто сламки тя се осмелява най-после да реагира:
    — Артур! Но… какво ще правиш с всички тези сламки?
    — Ти ми каза «колкото искам», нали?
    — Да, вярно… Казах го просто ей така — прошепва тя.
    — Това е последният пакет! — извиква той, за да прекъсне разговора и да даде възможност на придобивката си да мине. Баба му не знае какво да каже. Касиерката си придава съкрушен вид, че не е получила никакво нареждане за намалена цена, когато се купуват сламки на едро.

    Старият шевролет, още по-уморен на връщане, отколкото на отиване, току-що е спрял пред кухненския прозорец — така по-лесно ще се пренесат продуктите. Артур започва да трупа пакетите върху перваза на прозореца. Да помага на баба си, е нещо естествено за нашия малък герой, но днес той, изглежда, няма търпение да свърши час по-скоро. Дългът го зове другаде.
    Баба му долавя посланието.
    — Остави, скъпи. Аз ще довърша. Върви да поиграеш, докато още е светло.
    Артур не чака да му повтарят. Грабва торбата, пълна със сламки, и се затичва с лай към градината. Не, не той, а Алфред лае зад него, за да сподели радостта му.
    Бабата също е доволна, че толкова бързат — сега тя ще може да измъкне от колата тайнствения пакет и спокойно да го скрие вътре в къщата.
    Артур запалва дългата неонова лампа, която няколко пъти премигва, преди да освети целия гараж.
    Сякаш изпълнявайки ритуал, момчето грабва една стреличка до вратата и я запраща в другия край на помещението. Стрелата уцелва мишената точно в средата.
    — Ура! — извиква то и размахва победоносно ръце. После се запътва към работната маса, затрупана с части от някакво изобретение.
    Става дума за няколко бамбукови пръчки, старателно разрязани по дължина и всяка половинка с пробити многобройни дупчици.
    Артур нетърпеливо изпразва торбата със скъпоценния товар, после разкъсва един по един пакетите със сламки. Те всички са различни по големина и по цвят. Момчето се колебае, преди да избере първата сламка, сякаш е хирург, който избира подходящия скалпел. Най-после хваща една и опитва да я закрепи в първата дупчица, издълбана в бамбуковата пръчка. Но дупчицата е малко по-тясна. Нима това може да е пречка! Артур веднага изважда швейцарското си ножче и разширява дупчицата. Повторният опит е успешен и сламката чудесно се промушва. Артур се обръща към кучето си — единствения привилегирован свидетел на този паметен миг:
    — Алфред, ти ще присъстваш при създаването на най-голямата напоителна мрежа в целия окръг — перчи се той. — Ще бъде по-голяма от онази на Цезар, по-съвършена от дядовата! Ето… това е мрежата на Артур!
    Алфред се прозява от вълнение.

    Артур изобретателят прекосява двора, нарамил огромната си бамбукова пръчка с втъкнати в нея дузина сламки.
    Баба му, все още заета с подреждането на покупките, го наблюдава през прозореца на кухнята. Тя за миг се замисля дали да го попита какво носи, защото не й е ясно, но накрая само повдига рамене.
    Артур внимателно поставя бамбуковата пръчка върху малки подпорки, направени за тази цел. Под тях старателно е изкопана канавка. На дъното й, на равни разстояния, се виждат малки нежнозелени стръкчета, на които им казват «репички».
    Артур изтичва до гаража, взема маркуча и го размотава.
    Всичко е наред. Нищо друго не иска.
    Под тревожния поглед на Алфред, по-страшен от погледа на надзирател, момчето свързва с пластилин — разноцветен, разбира се — края на маркуча с първата бамбукова пръчка. След това извива пръчката така, че над всяко стръкче да има по една сламка.
    — Това е най-важният момент, Алфред, регулирането на водата трябва да е точно до милиметър, иначе рискуваме да стане наводнение или напълно да унищожим реколтата — казва той, сдържайки дъха си, сякаш работи с експлозив.
    Алфред изобщо не го е грижа за някакви си репички и след малко се връща с хубавата си стара топка за тенис в уста, която пуска точно върху едно съвсем нежно стръкче.
    — Алфред! Ама че момент избра! — изревава Артур. — Нали знаеш, че на строежа е забранено за външни лица! — добавя той, като грабва топката и я запраща колкото се може по-далеч. Алфред естествено си мисли, че играта започва, и хуква, снишен до земята, да преследва въображаемата си жертва.
    Артур привършва с регулирането и изтичва към крана, завинтен върху стената на гаража.
    Кучето пак се връща с топка в уста, но господарят му е изчезнал.
    Момчето хваща крана и благоговейно го отвърта.
    — Господ да ми е на помощ! — прошепва то и хуква, следвайки посоката на маркуча, за да стигне, преди да е шурнала водата. В движение се разминава с кучето, което тича към него. Алфред е напълно объркан от тези нови правила в играта.
    Артур се просва на земята, после, на четири крака, следи водната струя, която се разлива по бамбуковия прът и се стича по сламките, една по една. Така всяко наболо стръкче репичка попива живителна влага.
    — Ураа! — извиква Артур и стиска лапата на кучето, за да му честити.
    — Браво! Поздравления! Това е забележително дело, което ще остане в историята, помнете ми думата! — поздравява се той от името на кучето.
    Бабинка се появява на прага, препасала престилка.
    — Артур, на телефона! — вика тя по навик.
    Артур пуска лапата на кучето.
    — Извинете ме. Навярно е Председателят на компанията «Водопроводни инсталации», който ме вика, за да ме поздрави. След минутка съм на ваше разположение.

Втора глава

    Артур нахлува в салона с такава скорост, че успява само с едно плъзване, сякаш е на кънки, да прекоси стаята от единия до другия край.
    Той грабва телефона и потъва в мекото канапе.
    — Изобретих система за напояване, като Цезар! Но не за салати! А за да пораснат бабините репички! Щом имат вода, ще растат двойно по-бързо! — вика той в слушалката, без да знае с кого разговаря.
    Но вече е четири часът и както всеки ден, обажда се майка му.
    — Чудесно, скъпи. Но кой е този Цезар? — пита тя, леко объркана от този изблик на енергия.
    — Колега на дядо — отвръща уверено момчето. — Надявам се да пристигнете, преди да се стъмни. Така ще може да видите всичко. Къде сте сега?
    Майката е смутена.
    — … Все още сме в града.
    Артур изглежда леко разочарован, но днес нищо не може да помрачи чувството му на победител.
    — Добре. Няма страшно. Ще го видите утре сутринта — самоуспокоява се той.
    Майка му започва да говори с най-нежния си глас, а това не е добър знак.
    — Артур… Няма да можем да дойдем веднага, скъпи.
    Телцето на Артур постепенно се свива, като прободен балон, който издиша.
    — В града имаме много проблеми. Затвориха фабриката и… Татко трябва да търси друга работа — признава младата жена с достойнство.
    — Нека дойде тук, в градината има много работа — наивно отвръща детето.
    — Говоря за истинска работа, Артур, работа, от която да се печелят пари, за да можем и тримата да се храним.
    Артур размисля няколко секунди.
    — Знаеш ли, с водната система на дядо можем да отглеждаме каквито си искаме зеленчуци, не само репички. И ще има достатъчно храна и за четиримата!
    — Разбира се, момчето ми. Но парите не са само за храна. С тях плащаме наема и…
    Артур я прекъсва, обзет от ентусиазъм:
    — Можем чудесно да живеем тук всички. Има много място и съм сигурен, че Алфред също ще е доволен. И Бабинка, разбира се.
    Търпението и любезността на майката са подложени на изпитание.
    — Чуй ме, Артур. Не прави нещата още по-сложни. И без това не ни е леко. Татко има нужда от работа, значи ще останем тук още няколко дни, докато намерим нещо подходящо — приключва разговора мама.
    Артур не може да разбере защо майка му така решително отхвърля неговите разумни предложения. Но възрастните, то се знае, си имат свои, лишени от всякаква логика, доводи.
    — Добре — отвръща той примирено.

    Спорът е приключен и гласът на мама отново става нежен и ласкав.
    — Ако не сме с вас, това не означава, че не мислим за теб, особено днес — казва тя с някакви тайнствени нотки в гласа. — Защото днес… е твоят… рожден… ден! — изтананиква тя последните думи.
    — Честит рожден ден, сине! — изведнъж проехтява в слушалката гръмкият глас на баща му.
    Артур вече не се радва. Казва «благодаря», но едва чуто. Баща му се прави на веселяк.
    — Мислиш, че сме те забравили, а? Ето, че не сме! Изненада! Десетата година не се забравя! Сега вече си голямо момче! Моето голямо момченце!
    Подражание на щастие, което не може да излъже никого, най-вече Артур.
    Бабинка наблюдава отдалече, сякаш знае предварително, че разговорът ще е болезнен за внука й.
    — Харесва ли ти подаръкът? — пита бащата.
    — Но той още не го е получил, глупчо! — шепнешком се възмущава майката и прави опит да заглади нетактичния въпрос на мъжа си:
    — Договорила съм се с баба ти, скъпо дете. Утре ще отидете двамата в градчето и ще си избереш какъвто подарък искаш — нежно казва тя.
    — Все пак да не е много скъп — чува се гласът на бащата, без той самият да е наясно това шега ли е, или не.
    — Франсоа! — ядосва се майката. — Не можеш ли поне малко да мислиш, преди да говориш!
    — Аз… се пошегувах! Какво пък! — смутолевя бащата, като лош актьор.
    Артур не помръдва, като статуя. Някъде някакъв кран е затворен напълно.
    — Добре! Време е да те оставяме, сине. Телефонът също не е безплатен — не може да се въздържи бащата.
    От слушалката, напълно безплатно, се чува как родителите се карат.
    — Довиждане, сине, и… — на това място гласовете на родителите се обединяват, за да изпеят едновременно:
    — Честит рожден ден!
    Артур бавно поставя слушалката на място, почти без вълнение. В главата му се върти само една мисъл. На върха на бамбуковата му пръчка има повече живот, отколкото в този телефон. Той поглежда кучето си, клекнало срещу него, в очакване да разбере какво става.
    — Не беше Председателят — доверява му се момчето.
    Внезапно, за миг, наистина го обзема чувство на самота. Една кръгла черна дупка, в която е по-добре човек да не пропада.
    Алфред още веднъж предлага топката си, за да смени темата на разговора, но една песничка ги изтръгва и двамата от унеса им.
    — Честит рожден ден! — весело напява Бабинка.
    Тя се появява с голяма шоколадова торта в ръце, с десет свещички отгоре. Пристъпва бавно, в такт с лая на Алфред, който не понася някой да пее без него.
    Лицето на Артур светва още преди свещичките да го озарят с пламъка си. Бабата слага тортата пред него, заедно с два малки подаръка.
    Песента свършва. Истинска изненада, добре пазена, до последния момент.
    Силно развълнуван, Артур се хвърля на врата на баба си.
    — Ти си най-хубавото, най-прекрасното бабче на света! — извиква той, без да се сдържа.
    — А ти си най-доброто внуче! Хайде, духай!
    Момчето поема дълбоко въздух, после се отказва.
    — Много са красиви, нека още да погорят. Първо подаръците.
    — Както искаш — съгласява се Бабинка развеселена. — Това е от Алфред.
    — Много мило, че си се сетил, Алфред — казва Артур, силно изненадан.
    — А ти да не би да забравяш рождения му ден? — припомня му бабата.
    Артур се усмихва — вярно е! — и разкъсва пакетчето.
    Това е една съвсем нова топка за тенис.
    Артур е във възторг.
    — Ура! Никога не съм имал нова топка. Хубава е.
    Алфред лае, за да започнат да играят. Артур се готви да я метне надалеч, но баба му го спира.
    — Предпочитам да играете навън — казва му тя.
    Момчето, естествено, се съгласява и скрива топката между две възглавници зад гърба си. Разтваря другото пакетче.
    — А този подарък е от мен — уточнява бабата.
    Вътре има малка състезателна количка, с ключе отстрани, което задвижва пружината, служеща за мотор. Артур е във възторг. Алфред също.
    — Чудесна е! — казва момчето, зяпнало от вълнение.
    Веднага навива пружината на количката и я слага на земята. Като имитира бръмченето на мотор, то пуска свръхмощната кола и тя прекосява салона, следвана от Алфред. Рикошира няколко пъти и най-после хитро се скрива от кучето под един стол.
    Артур се развеселява.
    — Мисля, че той ще предпочете колата пред топката.
    Болидът спира пред входната врата, Алфред е изгубил следите му.
    Момчето отново поглежда към тортата, но още не се решава да духне свещичките.
    — Но как успя да направиш такава торта? Нали фурната ти не работеше? — пита Артур.
    — Намерих начин — признава баба му. — Госпожа Розенберг ми услужи с фурната си и ми даде няколко кухненски уреда.
    — Тортата е чудесна — подхвърля Артур, без да откъсва поглед от нея. — Само че малко е големичка за нас тримата — добавя той.
    Бабинка усеща как лошото настроение се възвръща.
    — Не им се сърди, Артур. Правят каквото могат. И съм сигурна, че щом татко ти си намери работа, всичко ще се нареди.
    — И миналата, и по-миналата година те пак не бяха тук за рождения ми ден. Не мисля, че новата работа ще промени нещата — отговаря Артур като възрастен. Баба му, за беда, не може нищо да възрази, нито да добави. Момчето се кани да духне свещичките.
    — Първо си пожелай нещо — подсказва му Бабинка.
    Артур не мисли дълго:
    — Пожелавам на другия ми рожден ден… дядо да е тук, с нас.
    Бабинка не успява да се сдържи — по бузата й се търкулва сълза. Гали косите на внука си.
    — Надявам се желанието ти да се сбъдне, Артур — промълвя тя. — Хайде, духай сега, ако не искаш да ядеш торта с восък!
    Докато Артур поема дълбоко въздух, Алфред най-сетне е намерил количката, заклещена зад входната врата. Но една заплашителна сянка се откроява зад стъклото, толкова заплашителна, че кучето не смее да вземе играчката.
    Сянката се приближава, отваря вратата, става течение и свещичките угасват в мига, в който Артур се кани да ги духне.
    На момчето, така да се каже, му секва дъхът.
    Сянката се приближава с бавни, но шумни стъпки към салона. Бабинка не помръдва, застинала в тревога.
    Човекът най-после се появява в осветеното пространство. Той е петдесетгодишен, с едро тяло и неприветливо, изпито лице, независимо дали го гледаш отблизо, или отдалеч. За сметка на това е облечен безупречно. Но понеже не дрехата прави човека, нашите двама герои продължават да са нащрек.
    Господин Давидо, за да разведри атмосферата, учтиво сваля шапка и прави опит да се усмихне, но усмивката му е кисела, сякаш страда от зъбобол.
    — Виждам, че идвам тъкмо навреме — казва той двусмислено.
    Бабинка го разпознава по гласа. Прочутият Давидо, собственикът на не по-малко прочутата «Корпорация Давидо. Хранителни стоки».
    — Не, господин Давидо, идвате в най-лошия момент. Изкушавам се да кажа — както винаги — отвръща му бабата, запазвайки ледената си учтивост. — Не знаете ли, че елементарното възпитание изисква, когато човек отива при някого без предупреждение, поне да позвъни на вратата.
    — Звъннах — брани се Давидо. — И мога да го докажа.
    Той гордо размахва парче от синджирче.
    — Някой ден звънецът ви ще падне върху нечия глава — предупреждава ги той. — Следващия път ще натисна клаксона, ще е по-разумно.
    — Не виждам никаква причина да има следващ път — подхвърля възрастната жена. — А днешното ви посещение е крайно неуместно — имаме семеен празник.
    Давидо забелязва тортата с угасналите свещички.
    — Ах, каква хубава торта! — тананика грубиянинът. — Честит рожден ден, малкият! На колко години ставаш?
    Той набързо преброява свещичките:
    — Осем, девет, десет! О, как лети времето! — възкликва той с лицемерен възторг. — Кога беше ей такъв и не се отделяше от дядо си. Колко време мина от тогава? — пита той с явното желание да посипе сол в раната на Бабинка.
    — Скоро ще станат четири години — отговаря тя с достойнство.
    — Вече четири години? Сякаш беше вчера! — добавя той с едва прикрито злорадство. Рови в джоба си. — Ако знаех, щях да донеса нещичко на малкия, а засега…
    Той изважда от джоба си един бонбон и го подава на Артур:
    — Вземи, малкият. Честит рожден ден! — Чувства се задължен да добави той.
    Бабинка изразително поглежда към внука си. Ясно — никакви скандали! Посланието е прието. Артур взема бонбона с два пръста, както се разглежда перла.
    — О, колко мило, нямаше нужда. Не съм виждал такъв бонбон! — казва той с презрителна насмешка.
    Давидо се въздържа, въпреки че просто се разкъсва от желание да даде хубав урок на този нахалник.
    — Имам нещичко и за вас, госпожо — подхвърля той за отмъщение.
    Бабата го прекъсва:
    — Вижте какво, господин Давидо, много любезно от ваша страна, но аз нямам нужда от нищо, освен, може би, да прекарам една спокойна вечер насаме с внука си. Каквато и да е целта на вашето посещение, бих ви помолила веднага да напуснете тази къща, в която определено не сте добре дошъл.
    Въпреки изключителната си учтивост, тя недвусмислено изказва мнението си.
    Давидо изобщо не обръща внимание на думите й. Невъзмутимо рови в джобовете си и намира онова, което търси.
    — А, ето го! — възкликва той, разгръщайки един лист, сгънат на четири. — Понеже пощаджията минава край вас само веднъж в седмицата, реших да свия от пътя, за да ви спестя чакането. Има новини, които човек е по-добре веднага да научи — обяснява той с лицемерна добронамереност.
    После подава листчето на Бабинка, тя го взема и слага малките си очила.
    — Според този документ вашият договор за собственост изтича поради неизплатени вноски — продължава той. — Заповедта е издадена от канцеларията на областния управител.
    Смутена, бабата започва да чете.
    — Той държеше да се запознае лично с въпроса — уточнява Давидо. — Вярно е, че тази история прекалено се проточи.
    Не беше нужно Артур да чете документа, за да смаже с поглед отвратителния човек.
    Давидо му се усмихва със змийски поглед.
    — Документът окончателно прекъсва договора ви за собственост от 28 юли и същевременно узаконява моето право на собственост. Това отчасти обяснява естествената ми нагласа да се чувствам тук… като у дома си!
    Давидо е много горд, че е нанесъл такъв удар. Толкова лесно се справи, че без малко да изпита угризения.
    — Но бъдете спокойни — уточнява той, — няма да ви изпъдя, както вие сега ме пъдите. Ще ви дам време да си стегнете багажа.
    Бабинка очаква най-лошото.
    — Давам ви четирийсет и осем часа — отсича Давидо с леден тон. — Дотогава чувствайте се при мен… като у дома си — злорадо добавя той.
    Ако можеше да убие с поглед Давидо, Артур отдавна да го е направил на решето.
    Бабинка, напротив, изглежда невероятно спокойна. Тя старателно препрочита последния параграф на писмото, преди да каже:
    — Но виждам един малък проблем.
    Давидо се сепва, неспокоен поначало.
    — Проблем ли? Какъв проблем?
    — В бързината си да ви услужи, вашият приятел, управителят, е забравил само едно нещо.
    Идва ред на Давидо да очаква най-лошото. Камъчето, което можеше да преобърне цялото му начинание.
    — Какво точно? — небрежно пита той.
    — Чисто и просто е забравил… да се подпише.
    Бабинка обръща листа и показва празното място.
    Давидо се оплита като пате в кълчища. Край на красивите думи, на изразителните гримаси. Заковал се е пред парчето хартия, ням като риба.
    Артур едва се сдържа да не закрещи от радост. Не, няма да му окаже такава голяма чест. По-добре да запази докрай мълчаливото си презрение.
    Баба му сгъва писмото и го връща на Давидо.
    — Значи все още сте в моя дом, докато не се докаже противното. И понеже не притежавам вашата всеизвестна деликатност, давам ви десет секунди, за да напуснете тази къща, преди да съм извикала полиция.
    Давидо търси подходящата дума, за да излезе непосрамен, но така и не я намира.
    Артур вдига слушалката.
    — Нали знаете да броите до десет? — пита момчето.
    — Вие… ще съжалявате за вашата наглост! Помнете ми думата! — изсъсква Давидо.
    Той се обръща кръгом и затръшва вратата след себе си, но толкова силно, че предсказанието му се сбъдва — камбанката пада върху главата му.
    Зашеметен, заслепен от болка, той се удря в дървената колона — въпреки че тя ясно се вижда, — не улучва стъпалото и се просва върху настилката от дребни камъчета.
    Стига някак до колата си, с все сила хлопва вратата, като затиска края на сакото си, и потегля сред облак прах. Но прахта толкова му отива!

    Небето току-що се е оцветило в оранжево. А слънцето на свой ред се опитва да се изтърколи по отсрещния хълм, както е нарисувано върху великолепната гравюра, която Артур гали с върха на пръстите си. Тя представлява африканска савана, окъпана в светлината на залязващото слънце. Почти се усеща огненият й дъх.
    Артур, с още влажна, миришеща на ябълка коса, седи в леглото, разтворил на коленете си дебела книга в кожена подвързия. Тази книга всяка вечер го отвежда в страната на сънищата. Баба му, седнала до него, изглежда някак особено развълнувана от гравюрата.
    — Всяка вечер ние имахме възможност да се наслаждаваме на тази възхитителна гледка. И точно сред такава красота майка ти се появи на бял свят — разказва бабата.
    Артур жадно попива думите й.
    — Докато раждах в една палатка, дядо ти стоеше отвън и рисуваше този пейзаж.
    Момчето се усмихва, като си представя как дядо му рисува.
    — Но какво правехте в Африка? — наивно пита то.
    — Аз бях медицинска сестра, а дядо ти беше инженер. Той строеше мостове, тунели, пътища. Там се срещнахме. Имахме еднакви желания. Желанието да помагаме и да опознаем тези чудесни хора, африканците.
    Артур внимателно прелиства страницата и се заглежда в следващата рисунка. Тя е цветна. Представлява африканско племе, събрано цялото — мало и голямо. Полуголи, накичени с гердани и амулети, всички са високи и слаби. Вероятно са далечни братовчеди на жирафите, затова са толкова грациозни.
    — Кои са тези хора? — пита смаяно Артур.
    — Това е племето бонго-матасалай — отвръща баба му. — Дядо ти се беше сприятелил с тях заради невероятната им история.
    Артур вече изгаря от любопитство.
    — История? Каква история? — пита той.
    — Не тази вечер, Артур. Може утре да ти я разкажа — отговаря Бабинка, доста уморена.
    — О, моля те, бабче! — настоява момчето с умилително изражение.
    — Трябва да оправя кухнята — отбранява се тя.
    Но Артур знае как да надхитри бабината умора.
    — Моля те, само пет минутки… За рождения ми ден! — казва той с глас, който би трогнал и камък.
    Баба му не може повече да се съпротивлява.
    — Минутка, не повече — съгласява се тя.
    — Не повече — обещава Артур, както зъболекар обещава, че няма да боли.

    Бабата се настанява по-удобно, внукът прави същото.
    — Племето бонго-матасалай са били много високи хора и в зряла възраст всеки един от тях стигал до два метра, че и повече. Не е лесно да се живее, когато си толкова висок, но те казвали, че природата ги е направила такива и че непременно някъде съществува техен брат, тяхна втора половинка, която допълва всичко онова, което им липсва, и обратното.
    Артур е запленен. Бабинка е увлечена от вниманието на слушателя си.
    — Китайците наричат това «Природно начало» — Ян и Ин. А бонго-матасалаите го нарекли «Брат по природа». И векове наред те търсели своята половинка, тъкмо онази половинка, която щяла най-сетне да им донесе желаното равновесие.
    — И намерили ли са я? — пита разтревожено Артур, твърде нетърпелив, за да допусне разказът да прекъсне.
    — След повече от триста години търсене по всички краища на Африка… да, те намерили половинките си — потвърждава баба му. — Това било друго племе, което — връх на иронията! — живеело до тях. Едва на няколко метра, за да бъда по-точна.
    — Как е възможно? — учудва се Артур.
    — Членовете на това племе се наричали минимои и били високи… не повече от два милиметра!
    Бабинка обръща страницата и на следващата се вижда това изключително племе, отмарящо в сянката на едно глухарче.
    Момчето зяпва от учудване. Никога досега не беше чувало такава чудесна история — дядо му предпочиташе да разказва за изобретенията си.
    Артур прелиства страниците, за да види по-добре разликата в ръста на двете племена.
    — И те… добре ли са се разбирали? — безпокои се той.
    — Чудесно! — уверява го бабата. — Когато работели, всеки вършел онова, което другият не можел да направи. Ако някой от високите отсичал дърво, някой от малките чистел дървесните червеи. Прекалено високите и прекалено ниските били създадени един за друг. Заедно, те имали единно и пълно виждане за света, който ги заобикалял.
    Артур е смаян, почти опиянен. Той обръща следващата страница и вижда едно нежно същество, което кара детското му сърце да се разтупти.
    Две огромни сини очи го гледат изпод рижав, непокорен кичур коса, устните са с цвят на грейпфрут, погледът — хитър, като на лисиче, а усмивката е способна да разтопи сърцето и на най-суровия ескимос.
    Артур още не осъзнава, че току-що се е влюбил. В момента той само усеща как по тялото му се разлива топлина, а дробовете му се изпълват с по-друг въздух, наситен с аромати.
    Баба му го наблюдава с крайчеца на окото си, толкова щастлива, че присъства на това чудо — раждането на една любов.
    Като се прокашля, за да прочисти гърлото си, Артур все пак успява да изговори няколко думи:
    — Кое… кое е това момиче? — заеквайки, пита той.
    — Това е дъщерята на минимойския цар. Принцеса Селения — простичко отвръща Бабинка.
    — Красива е — неволно се изплъзва от устните на Артур, но той веднага се сепва. — Искам да кажа, че… историята е хубава… Просто невероятна!
    — Дядо ти беше почетен гражданин на бонго-матасалаите. Трябва да призная, че той толкова много направи за тях: кладенци, напоителни канали, язовири… Дори им показа как да си служат с огледалата, за да общуват помежду си и да пренасят енергия — с известна гордост се впуска в подробности Бабинка. — И когато дойде време да си тръгнем, за да му се отблагодарят, те му подариха торба, пълна с рубини, от големи по-големи.
    — Ура! — провиква се Артур.
    — Но дядо ти не знаеше какво да прави с това съкровище. Искаше нещо съвсем друго — доверява му се бабата. — Искаше да узнае тайната, която да му позволи да отиде при минимоите.
    Артур е нащрек. Той поглежда към рисунката с принцеса Селения, после се обръща към баба си.
    — И те… казаха ли му я? — пита той сякаш между другото, но знаеше, че отговорът може да промени живота му.
    — Така и не разбрах — отвръща баба му, привидно чистосърдечно. — Войната избухна, аз се върнах в Европа, а дядо ти остана там през цялата война. Цели шест години нямах никаква вест от него — признава тя. — С майка ти мислехме, че повече няма да го видим. Какъвто беше храбър, вероятно бе загинал в бой — заявява тя.
    Артур с нетърпение очаква баба му да продължи разказа си.
    — Но ето че един ден получих писмо със снимка на къщата и с молба да се оженим. Всичко наведнъж!
    — И после? — пита Артур възбудено.
    — После… припаднах! Дойде ми в повече — така изневиделица! — признава бабата.
    Артур избухва в смях, като си представя как баба му се просва на земята, стиснала писмото в ръка.
    — А след това какво направи?
    — Ами… отидох при него. И се оженихме — казва тя, като нещо очевидно.
    — Дядо наистина е много силен — подхвърля Артур.
    Баба му става и затваря книгата.
    — Да, а аз наистина съм много слаба! Петте минути отдавна минаха. Хайде, бързо в кревата!
    Тя повдига завивките, за да може Артур да си пъхне краката.
    — Иска ми се и аз да отида при минимоите — доверява й се той, като придърпва завивките чак до брадичката. — Ако някой ден дядо се върне, мислиш ли, че ще ми открие тайната си?
    — Ако си разумен и ме слушаш…, ще се застъпя за теб.
    Артур я целува по врата.
    — Благодаря ти, бабче. Знам, че мога да разчитам на теб.
    Възрастната жена се освобождава от тази чудна прегръдка и става.
    — А сега заспивай! — казва тя строго.
    Артур изведнъж се обръща и заравя лице във възглавницата, сякаш вече е заспал. Бабинка нежно го целува, взема книгата и изгасва лампата, оставяйки момчето в прегръдките на Сънчо, а навярно и на Селения. С приглушени стъпки тя влиза в работната стая на мъжа си, избягвайки скърцащите места от паркета. Слага ценната книга на мястото й, после се застоява за малко пред портрета на мъжа си. От гърдите й се изтръгва въздишка — огромна в тишината на нощта.
    — Липсваш ни, Арчибалд — признава накрая тя. — Ти наистина много ни липсваш.
    После изгасва лампата и със съжаление затваря вратата.

Трета глава

    Вратата на гаража е толкова тежка, че едва се отваря — като че ли е врата на замък подвижен мост, — и Артур губи винаги по няколко секунди, за да се справи с нея.
    После застава на колене и изкарва колата си от гаража. Осемстотин конски сили в три сантиметра дължина! Стига да си с въображението на Артур, а то никога не е липсвало на момчето.
    Побутвайки с пръст количката, той внимателно я извежда вън от гаража, като същевременно изпълнява ролята на мотор — бръмчи, реве, ръмжи — все звуци, достойни за едно истинско ферари.
    Двамата водачи, заели вече местата си, и началникът им, който ги напътства, заговорват с гласа на Артур:
    — Господа, искам пълен отчет за нашата световна напоителна мрежа — казва той, сякаш държи високоговорител.
    — Добре, шефе — отговаря момчето вместо водача.
    — И внимавайте с тази нова кола, тя е свръхмощна — добавя високоговорителят.
    — Дадено, шефе. Не се безпокойте — отвръща водачът, преди да напусне паркинга и да навлезе в тревната площ.
    Бабинка бутва входната врата с крак, за да се отвори. Ръцете й са заети с огромен леген, пълен с пране, и тя бърза да го просне на въжето в дъното на градината. Артур бавно побутва колата си, която се спуска в канавката, издълбана в земята, и се изкачва до внушителната напоителна мрежа.
    — Говори патрулната кола: Централа, засега всичко е наред — казва водачът.
    Но явно е избързал със съобщението. Срещу тях една огромна тенис топка (съвсем нова) запушва напълно прохода.
    — О, Господи! Право напред! Това е катастрофа!
    — Какво става, патрулният?! Отговорете! — безпокои се началникът, нали от кабинета си не може да види нищо.
    — Срутване! Не, не е срутване! Това е клопка! Снежният човек от равнината!
    Алфред току-що е долепил нос до топката за тенис и с все сила маха с опашка.
    — Централата до патрулния: Внимавайте с опашката му, това е страшно оръжие! — предупреждава високоговорителят.
    — Не се тревожете, шефе. Изглежда кротък. Ще се опитаме да разчистим пътя. Изпратете ни подемен кран!
    Веднага ръката на Артур се превръща в ръка на автоматичен кран, заедно с всички възможни шумове.
    След няколко маневри ръката кран най-после «захапва» топката.
    — Пускам! — извиква водачът.
    Ръката на Артур се изпъва и запраща топката колкото се може по-далеч.
    Естествено, Снежният човек от равнината тича след нея.
    — Пътят е свободен и ние се избавихме от Йети — гордо съобщава водачът.
    — Добре свършена работа, патрул! — одобрява високоговорителят. — Продължавайте в същия дух. Задачата трябва да се изпълни.
    А Бабинка изпълнява собствената си задача и хваща второто въже, за да просне на него чаршафите.
    В далечината, върху гребена на хълма, малко облаче прах показва, че пристига някаква кола. Днес не е ден нито за пощаджията, нито за млекаря.
    — Кой идва пак? — тревожи се бабата.
    Артур все още е патрулен, но ето че се случва нова беда. Йети се връща, прекрачва през канавката, с топката в уста, готов да я пусне. В колата настъпва паника.
    — Господи, загубени сме! — извиква помощникът.
    — Никога! — крещи дежурният. В този критичен момент Артур му е услужил с гласа си.
    Йети от равнината хвърля бомбата и тя пада в канавката.
    — Побързайте, капитане — умолява помощникът, — или всички ще умрем!
    Топката се търкулва в канавката, също както във филма за Индиана Джоунс, но в съвсем умален вид.
    Артур най-после спуска колата на земята и я насочва за бягство.
    — Банзай! — провиква се той, макар японският възглас да не е много подходящ за случая.
    Колата лети напред, догонвана от топката, която още малко и ще я смаже. Тя прави лупинги сред каньона, като изтребител.
    Водачът едва идва на себе си. Топката вече е поизостанала от колата, но за беда тя стига до края на канавката, която се издига като непреодолима стена.
    — Загубени сме! — хленчи помощникът.
    — Дръжте се здраво! — отвръща Артур, смелият водач.
    Свръхмощната кола се изпречва срещу стената и я изкачва почти вертикално, преди да се издигне във въздуха и да се приземи след няколко чудесни завъртания. Болидът спира.
    Каскадата беше невероятна, просто идеална.
    Артур ще се пръсне от гордост, сякаш е първият автомобилен ас!
    — Чудесно, капитане! — казва помощникът, напълно изтощен.
    — Дребна работа, момче! — отвръща Артур като стар шофьор.
    Една огромна сянка пада върху малката кола. Това е друга кола, много по-голяма — колата на Давидо. Той спира над играчката на момчето и то ужасено извиква. През предното стъкло се вижда, че мъжът е доволен — уплашил е едно дете.
    Йетито Алфред се връща с топката в уста, но усеща, че сега не е моментът за игра, и леко я пуска на земята. Тя са търкулва по асфалта, минава под истинската кола и се спира под крака на Давидо, който тъкмо слиза.
    Резултатът не закъснява — Давидо стъпва върху топката, полита с разперени ръце и се просва на земята. Чарли Чаплин не би могъл да го изиграе по-добре!
    Артур също се строполява на земята, само че от смях.
    — Патрулният до Централата! Йети току-що взе нова жертва! — съобщава водачът.
    Алфред лае и маха с опашка — йетитата ръкопляскат така.

    Криво-ляво Давидо се изправя и се изтупва. От яд сграбчва топката и я запокитва колкото се може по-далеч.
    Храс! Звукът раздира тишината заедно с плата на сакото, под мишницата.
    Топката цопва в резервоара с вода, висок няколко метра.
    Вбесен за сакото, но доволен от попадението, Давидо потрива ръце.
    — Ваш ред е, централният! — отмъстително подхвърля той на момчето.
    Артур посреща удара, без да продума. Мълчанието често е знак за достойнство.
    Давидо се завърта на пети и се запътва към дъното на градината.
    Бабинка започва да се тревожи от непрекъснатия лай на кучето. Тя издърпва към себе си въжето с пране и отмята един чаршаф, за да мине напреко. Така се озовава лице в лице с Давидо и трепва от изненада.
    — Изплашихте ме! — извиква бабата.
    — Много съжалявам — отвръща Давидо, но явно лъже. — Пролетно почистване, а? Имате ли нужда от помощ?
    — Не, благодаря. Какво пак искате? — тревожи се възрастната жена.
    — Искам да се извиня. Снощи допуснах грешка и ми се ще да я поправя — казва той, но гласът му звучи подозрително. Във всеки случай думите му са двусмислени.
    Давидо отново измъква от джоба си някакъв лист и го размахва под носа на бабата.
    — Ето, всичко е наред! Документът е подписан според правилата.
    Той взема една щипка и закача с нея листа на въжето.
    — Не сте си губили времето — с отвращение отбелязва бабата, принудена да отстъпи.
    — О, само добро стечение на обстоятелствата — отвръща той непринудено. — Както всяка неделя, така и днес, отидох сутринта на черква и просто се сблъсках с управителя.
    — Вие ходите в неделя на черква? Защо тогава никога не съм ви виждала? — безмилостно пита бабата.
    — Често сядам най-отзад, от смирение. И се чудех, че вас не ви виждам — отвръща той. — Но за сметка на това се видях с кмета и той ми потвърди законността на издадения документ за продажба.
    Давидо измъква от джоба си още един лист и също го окачва на въжето, до другия.
    — Там срещнах и нотариуса, който узакони покупката — продължава той и още един лист се нарежда до другите. — Също така и банкерът с очарователната си съпруга, които прехвърлиха вашия дълг на моя сметка.
    И четвърти лист се слага да се суши до останалите три.

    През това време Артур прави опити да се изкатери по северната страна на резервоара. Алфред тревожно го наблюдава отдолу.
    Давидо продължава да защипва листовете хартия. Вече е стигнал до деветия.
    — … землемерът, който узакони кадастралните очертания — продължава той, без да спира. — И най-накрая префектът, който преподписа заповедта за освобождаване на помещението в рамките на четирийсет и осем часа.
    Той гордо защипва десетия, последен лист.
    — Цели десет! Това число ми носи късмет! — подхвърля той с явно удоволствие. Удоволствието на отмъщението.
    Бабата на Артур е ядосана, зашеметена, почти припаднала.
    — Финита ла комедия! Ако мъжът ви не се появи отново през тези четирийсет и осем часа, къщата е моя.
    — Вие сте безсърдечен човек, господин Давидо — най-после успява да изрече няколко думи възрастната жена, отвратена до краен предел.
    — Не е вярно. Аз съм по-скоро щедър по природа и тъкмо затова ви предложих хубавичка сума за тази съборетина! Но вие не искахте и да чуете.
    — Къщата никога не е била обявявана за продан, господин Давидо — напомня бабата за стотен път.
    — Виждате ли, че сте недобронамерена! — цинично отговаря той.
    Артур запазва равновесие на ръба на огромната цистерна, наполовина пълна с вода. Тенис топката спокойно плува на повърхността. Момчето влиза в ролята на каскадьор. То стисва с крака дървения ръб и се изпъва колкото е възможно, за да достигне топката.
    Алфред започва да скимти. Чудно, как животните предусещат бедата, която идва.
    Плясък. Съвсем тихичък. Просто смешен, но достатъчен, за да се озове момчето на дъното на цистерната.
    Алфред с подвита опашка тихомълком се изнизва, призван да изпълни друга важна задача.
    — Защо толкова държите на това парче земя и на тази разнебитена къща? — пита Бабинка.
    — От сантименталност. Земята принадлежеше на родителите ми — хладно отвръща деловият човек.
    — Знам. Но тъкмо родителите ви щедро я преотстъпиха на съпруга ми, като дар за всички добрини, които е сторил за този край. Нима не зачитате волята на покойните си родители? — пита бабата.
    Давидо явно е притеснен.
    — Покойници! Не са покойници, а изчезнали. И те като мъжа ви изчезнаха и ме оставиха съвсем сам — кипва Давидо.
    — Родителите ви не са ви изоставили, мило момче, те загинаха във войната — уточнява кротко Бабинка.
    — Все едно, резултатът е същият! — отвръща той настръхнал. — Оставиха ме сам, значи сам трябва да оправям нещата си. И ако вдругиден, точно на обяд, мъжът ви не е подписал този документ и не си е изплатил дълга, ще бъда принуден да ви изхвърля, независимо дали прането ви е сухо, или мокро!
    Давидо вирва нос, врътва се на пети и дръпва ядно един чаршаф, за да отбележи триумфалното си излизане от сцената. Той се сблъсква с Артур, целият вир-вода.
    Деловият човек изкряква като пуйка, която разбира, че я канят на Коледната трапеза.
    — Трябва и него да проснете да съхне! — подигравателно подхвърля той.
    Артур само му хвърля един убийствен поглед.
    Давидо се запътва към колата си, все така покрякващ, а като се прибави и удълженият му тил, той още повече заприличва на пуяк.
    Затръшва вратата, задейства шумно мотора и така превърта колелата, че се образува плътен облак прах, който издухва количката отдолу чак на десетина метра. Мъничкият болид няколко пъти се преобръща, плъзга се леко на заден ход и пада в шахтата на канала.
    Без да намалява скоростта, Давидо преминава през градината, следван от гъстия облак, който полепва по прането. Артур и баба му също се покриват целите с жълтеникава прах.
    Изтощена от толкова много неприятности, бабата сяда на стълбището.
    — Горкото ми момче, боя се, че този път няма да мога да възпра този хищник Давидо — отчаяно казва тя.
    — По-рано не беше ли приятел на дядо? — пита момчето, като сяда на стълбите до баба си.
    — В началото наистина беше — признава тя. — Когато се върнахме от Африка, Давидо не се отделяше от дядо ти. Залепен като гербова марка. Но Арчибалд никога не му се е доверявал напълно и наистина е бил прав.
    — Ще трябва да напуснем къщата, нали? — тревожи се Артур.
    — Боя се, че да — признава горката жена.
    Артур е потресен от новината. Как ще живее без градината си — място на всичките му игри, единственото убежище, когато е самотен. Не, трябва да намери някакво решение.
    — Ами съкровището? Рубините, които матасалаите са подарили на дядо? — пита той, преизпълнен с надежда.
    Бабинка с широк жест сочи градината.
    — Тук е някъде.
    — Искаш да кажеш, че… съкровището е скрито в градината? — смайва се Артур.
    — Толкова добре е скрито, че аз прекопах цялата градина, но така и не можах да го открия — признава бабата.
    Артур вече е скочил на крака. Грабва малката лопата, която дреме край стената, и се насочва към вътрешността на градината.
    — Какво ще правиш, миличко? — тревожи се бабата.
    — Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце цели четирийсет и осем часа и ще чакам този лешояд да ни открадне къщата? — отвръща момчето. — Аз ще намеря това съкровище!
    Артур с все сила забива лопатата в един малък тревист участък и започва да разравя като булдозер. Алфред е във възторг от тази нова игра и го окуражава с лая си.
    Бабинка не може да сдържи усмивката си.
    — Копие на дядо си — прошепва тя.
    Едва когато се тупва с длани по колената, разбира, че цялата е потънала в прах. Надига се с усилие и влиза в къщата, навярно да смени дрехите си.
    Капчици пот блестят по челото на Артур, който дълбае вече трета дупка.
    Изведнъж лопатата му се удря в нещо твърдо. Алфред лае, сякаш предусеща важно събитие. Момчето застава на колене и продължава да рови с ръце.
    — Ако си намерил съкровището, ти наистина си най-хубавото куче на света! — казва Артур на кучето си, което прилича на самолет — толкова усърдно върти опашка.
    Артур разравя пръстта, хваща предмета и го изтръгва от земята. Алфред е луд от радост. Напълно естествено — това е кокал!
    — Не такова съкровище търсим, канибал такъв! — възкликва момчето, преди да хвърли кокала и да започне да копае нова дупка.

    Бабинка се е преоблякла. Плисва няколко шепи вода върху лицето си и се оглежда в огледалото. Взира се във възрастната жена срещу нея, изтощена от нещастието, чието сърце кърви от доста дълго време. Жал й е за тази жена и сигурно се пита как тя успява все още да се държи на крака. После въздъхва дълбоко, приглажда косите си и съучастнически се усмихва на отражението.
    Вратата в стаята на Арчибалд бавно се отваря. Бабата пристъпва няколко крачки навътре и се оглежда, сякаш е попаднала в музей. Внимателно откача от стената една африканска маска, заглежда се в нея, после повдига очи и среща погледа на мъжа си, застинал върху платното.
    — Съжалявам, Арчибалд, но нямаме избор — казва му тя с горчивина.
    Свежда поглед и напуска стаята, стиснала африканската маска под мишница.

    Артур е стигнал дъното на нова дупка и изважда още един кокал. Алфред свива уши и се прави, че няма нищо общо с това.
    — Как е възможно, да не си ограбил цяла месарница? — възмущава се Артур.
    Бабата излиза от къщата, увила маската във вестник, за да не тревожи внука си.
    — Аз… трябва да купя нещо в града — смутено казва тя.
    — Искаш ли да дойда с теб? — учтиво пита момчето.
    — Не, не! Продължавай да копаеш, това е хубаво. Знае ли човек…
    Бабата бързо се качва в стария си шевролет и потегля.
    — Няма да се бавя! — извиква тя заради шумния мотор.
    Колата се отдалечава сред облак прах.
    Артур е смутен от внезапното изчезване на баба си, но дългът го призовава и той отново започва да копае.

Четвърта глава

    Пикапът бавно преминава по главната улица на големия град. Нищо общо с очарователното провинциално градче, където бабата редовно пазарува. Става въпрос за истинска столица. Витрините на магазините излагат стоката си пред очите на стотици любопитни минувачи. Всичко тук изглежда по-хубаво, по-голямо, по-богато.
    Бабинка се овладява — трябва да бъде на висота.
    Тя спира пред един магазин и измъква от чантата си визитна картичка. Уверява се, че адресът е точен, и влиза в малкия антикварен магазин. Малък откъм улицата, но вътре сякаш няма край — толкова е дълъг. Стотици мебели и предмети от всякакъв вид и от всяка епоха — натрупани, не можеш ги изброи. Фалшиви римски богове от камък съжителстват с истински мексикански мадони от дърво; стари вкаменелости, безразборно пръснати сред порцеланови вази, сякаш те подтикват да замерваш с тях и да трошиш. Стари книги в кожени подвързии общуват с евтини романчета, които се купуват по гарите и както изглежда, съжителстват добре, въпреки различията във възрастта и начина им на изразяване.

    Зад тезгяха собственикът чете вестник. Уж е антиквар, но магазинът му е по-скоро заложна къща и той не вдъхва никакво доверие. Не благоволява дори да откъсне поглед от вестника, когато възрастната жена се приближава.
    — С какво мога да бъда полезен? — пита той по навик.
    Бабата изобщо не го е забелязала сред целия този хаос.
    — Извинете — казва тя, мачкайки нервно визитната картичка в ръце, — преди време вие наминахте край нас и казахте, че ако… някой ден поискаме да се освободим от старите мебели или от дребните украшения…
    — Да, напълно възможно да съм го казал — отвръща той малко неопределено.
    При тия безброй раздадени визитни картички из цялата област, как сега да си спомни за тази жена?
    — Ето, нося… един предмет от частна колекция — смутено казва бабата. — Бих искала да знам дали е с някаква… стойност.
    Човекът оставя вестника с въздишка и бавно слага очилата си. Трябва да кажем, че бе прекарал деня в оценка на така наречените съкровища без никаква стойност. Той разгръща вестника, в който е увита маската, и я взема в ръце.
    — Какво е това? Карнавална маска ли? — пита той. Явно не е любител на маските.
    — Не, това е африканска маска. Тази е принадлежала на вожда на племето бонго-матасалай. Единствена е, друга такава няма — обяснява бабата с гордост и уважение, като се мъчи да прикрие горчивината, че е принудена да се раздели с толкова хубав подарък, даден за спомен.
    Антикварят сякаш започва да проявява интерес.
    — Евро и половина — уверено казва той.
    Можем да си представим какво щеше да изрече, ако не беше проявил интерес! На Бабинка й секва дъхът.
    — Евро и половина? Но как е възможно?! Това е уникален екземпляр с неоценима стойност, който…
    Антикварят не я оставя да довърши:
    — Евро и осемдесет. Толкова мога да ви дам — отстъпва той. — Такива екзотични предмети в момента никак не се търсят. Хората искат нещо практично, полезно, съвременно. Съжалявам. Нямате ли нещо друго да предложите?
    Бабата не знае какво да отговори.
    — Да… Може би… Не знам — смутолевя тя. — Какво най-добре се продава в момента?
    Антикварят най-после се усмихва.
    — Без колебание?… Книги!
    Артур захвърля лопатата. Той е обезсърчен. Алфред е радостен и не се отделя от купчината кокали. Сега градината прилича на минно поле.
    Момчето си налива пълна чаша вода от чешмата в кухнята и я изпива на един дъх. Отдъхва си малко, поглежда през прозореца, вижда че започва да се смрачава, и си налива още една чаша. Отива в стаята на баба си, взема ключа, окачен над леглото с балдахин, и се запътва към кабинета на дядо си. Влиза тихичко, с чашата вода в ръка. Запалва една от хубавите венециански лампи и сяда на бюрото.
    Дълго гледа портрета на дядо си, но той, въпреки че се усмихва, отчайващо и дума не проронва.
    — Не мога да разбера, дядо! — най-после казва Артур поядосан. — Не ми се вярва да си скрил това съкровище в градината, без да си оставил някъде бележка или знак, нещо, което да ни подскаже къде можем да го намерим. Ти не си такъв.
    Портретът все така се усмихва. Арчибалд продължава да мълчи.
    — Да не би пък лошо да съм търсил? — пита се Артур, неспособен в момента да признае поражението си.
    Детето хваща първата книга над бюрото и започва да я прелиства.
    За няколко часа Артур вече е прелистил почти всички книги и ги е натрупал върху бюрото. Нощта отдавна се е спуснала и той целият е схванат.
    Още една книга — последната — и край. Това е книгата, която предишната вечер му чете Бабинка.
    Той пак се вглежда в рисунките на племето матасалаи, после на племето минимои. Прехвърля няколко страници и попада на друга рисунка, много по-различна, будеща тревога.
    Това е една зловеща сянка, напомняща човешки скелет.
    Лицето е безизразно, само две червени точки горят вместо очи.
    Артур потръпва от глава до пети. В краткия си живот не е виждал нещо по-грозно.
    Под рисунката на това творение на мрака се чете, изписано на ръка:

    Навън, в сумрака, две жълти очи святкат ту тук, ту там по отсрещните хълмове. Това е най-обикновена камионетка, чиито мощни фарове пронизват нощта. Направлявана от пълнолунието, колата поема по лъкатушния път, който води към къщата.
    Артур бързо преобръща страниците, за да забрави колкото се може по-скоро кошмарното видение и този проклет Малтазар. Попада на рисунката със Селения, принцесата на минимоите. Вече е напълно спокоен. Погалва рисунката с върха на пръстите си и усеща, че не е добре залепена. Отлепва я, за да погледа принцесата по-отблизо.
    — Надявам се, че някой ден ще имам честта да ви срещна, принцесо — прошепва той почтително.
    После поглежда към вратата, за да се увери, че е сам, и доближава още повече рисунката до лицето си.
    — А дотогава, позволете ми да открадна от вас една целувка.
    Артур нежно целува рисунката. Алфред дълбоко въздъхва.
    — Ревнивец такъв! — обръща се към него Артур с усмивка на уста.
    Кучето не благоволява дори да отговори. Чува се как колата гарира. Навярно Бабинка се връща.
    Артур машинално обръща рисунката и на обратната страна открива друга рисунка. Детското лице грейва.
    — Сигурен бях, че е оставил някакъв знак! — казва си той весело.
    Рисунката е скицирана с молив, неумело или по-точно — набързо. Има също и едно изречение, което момчето прочита на глас:
    — Кой ли е пък този?! — пита се то. После става и завърта плана на всички страни, за да види дали ще разпознае местността.
    — Къщата е тук… Север е натам…
    Сега държи плана в правилна посока и това го насочва към прозореца. Отваря го бързо и отново поглежда рисунката.
    Планът отговаря точно на изгледа от прозореца на кабинета.
    — Големият дъб, градинското джудже, луната, всичко си е на мястото — възкликва Артур, крайно развълнуван. — Намерихме го, Алфред! Намерихме го!
    Момчето се отдава на радостта си и започва да скача като щастливо кенгуру, глътнало пружина. То хуква към вратата, няма търпение да сподели откритието с баба си, но на прага се сблъсква с антикваря и двама носачи.
    — По-полека, младежо, по-полека! — подхвърля му антикварят и го избутва настрани.
    Въпреки изненадата, Артур инстинктивно скрива рисунката зад гърба си.
    Мъжът се връща в коридора, за да каже на бабата:
    — Отворено е, госпожо. Отворено и заето.
    Бабинка излиза от стаята си и се присъединява към тях.
    — Артур, вече ти казах, че не искам да играеш в тази стая — нервно се обръща тя към внука си, хваща детето за ръка и се отдръпва, за да мине антикварят.
    — Извинете го. Моля, влезте, ако обичате — казва учтиво бабата.
    Антикварят се оглежда наоколо, както лешояд проверява дали жертвата е наистина мъртва.
    — Това е вече нещо друго — най-после казва той с пресметлива усмивка.
    Артур лекичко дръпва баба си за ръкава.
    — Бабче, какви са тези хора? — разтревожено шепне той.
    Старата жена е смутена и кърши пръсти, за да се окуражи.
    — Това са… Господинът дойде, за да… оцени вещите на дядо ти. Щом ще се изнасяме, по-добре да се освободим от всички тези вехтории — изрича тя, като се мъчи да убеди самата себе си.
    Артур е поразен.
    — Нещата на дядо ли ще продадеш?!
    Баба му мълчи — колебае се, изпитва угризение, после въздъхва дълбоко:
    — Боя се, че просто нямаме друг избор, Артур.
    — Разбира се, че имаме избор! — бунтува се момчето, показвайки рисунката си. — Погледни! Знам къде е съкровището! Дядо ни е оставил указания! Тук е целият план!
    Бабата вече нищо не разбира:
    — Откъде взе това нещо?
    — Било е под носа ни през цялото време, в книгата, която всяка вечер ми четеш! — обяснява възторжено детето.
    Но бабата е твърде уморена, за да повярва на всички тези фантазии.
    — Веднага го върни на мястото му — строго казва тя.
    Артур прави опит да я убеди.
    — Бабче, ти просто не разбираш! Това е план, за да се стигне до минимоите! Те са тук, някъде в градината! Дядо ги е докарал от Африка! И ако успеем да стигнем до тях, сигурен съм, че те ще ни отведат при съкровището на дядо! Ще бъдем спасени! — убедено добавя той.
    Бабата се пита как внукът й е успял за такова кратко време да се побърка.
    — Сега не е време за игра, Артур. Върни всичко на място и стой мирен!
    Артур е отчаян. Той гледа Бабинка с големите си невинни очи, пълни със сълзи.
    — Не вярваш в съкровището, така ли? Смяташ, че дядо си го е измислил!
    Бабата повдига очи към небето и нежно слага ръка върху рамото на внука си.
    — Артур, нали си вече голям. Наистина ли вярваш, че градината е пълна с малки човечета, които само чакат да отидеш при тях, за да ти връчат пълна торба с рубини?
    Антикварят извръща глава като лисугер, привлечен от миризмата.
    — Моля? — учтиво пита той.
    — Не, нищо… Говорех с внука си… — отвръща бабата.
    Антикварят продължава огледа, сякаш нищо не е чул, но знае, че слухът не му изневерява.
    — Ако имате някакви бижута, готови сме да ги вземем — подхвърля той, както се подхвърля хляб на гълъбите.
    — Жалко, нямаме никакви бижута — отвръща бабата с тон, който не търпи възражения.
    Тя отново нарежда на внука си:
    — Връщаш рисунката на мястото й, веднага!
    Момчето се подчинява с явно нежелание, докато антикварят чете надписа над бюрото, окачен като празнична гирлянда:
    «Често в думите се крият други думи. Уилям Ш.»
    Антикварят явно е заинтригуван от тази загадка.
    — «Ш» като Шатобриян. [2]
    — Не, «Ш» като Шекспир. Уилям Шекспир — уточнява бабата.
    Нещо прещраква в главата на Артур и той отново грабва рисунката, която току-що е оставил на мястото й. Препрочита изречението: «Ако искате да попаднете в страната на минимоите, доверете се на Шекспир.»
    — Така ли? Е, почти същото… — възкликва антикварят.
    Бабата го поглежда строго.
    — Да, вярно. Само че сбъркахте с около двеста години.
    — Ах, как времето лети! — отвръща той, за да прикрие невежеството си.
    — Прав сте. Времето лети. Затова побързайте с избора си, докато не съм размислила — казва бабата с раздразнение.
    — Товарете всичко! — обръща се антикварят към носачите.
    Бабинка онемява. Артур незабелязано пъхва рисунката в задния си джоб.
    — Тц! Тц! Не хитрувай, малкият! — обажда се антикварят с усмивка на инквизитор. — Казах да се товари… всичко!
    Момчето със съжаление измъква хартийката от джоба си и я подава на антикваря, който моментално я пъхва в собствения си джоб.
    — Чудесно, малкият — одобрява умелият търговец и го погалва по главата.
    Работниците започват да играят тъжната си пантомима. Мебели и предмети изчезват с невероятна бързина под нажаления поглед на нещастната жена, която вижда как се стапят годините, изпълнени със спомени.
    Сцената е толкова отчайваща, сякаш се изпепелява и превръща в дим цяла гора.
    Единият от двамата мъжаги грабва портрета на Арчибалд. Бабата го спира, като впива пръсти в рамката.
    — Не, само това не — твърдо заявява тя.
    Мъжагата не пуска портрета:
    — Той каза всичко!
    Бабата започва да вика:
    — А аз ви казвам «всичко», без портрета на съпруга ми!
    Мъжагата се стъписва пред внезапния изблик на енергия в тази възрастна жена, вкопчена в картината си.
    Работникът поглежда към своя началник, който преценява, че е по-добре да смекчи обстановката.
    — Симон, остави съпруга на госпожата на мира, нищо не ти е направил човекът — шегува се антикварят. — Извинете го. Силата на мускулите му е обратно пропорционална на умствените му способности — подхвърля той като на шега.
    После взема картината и я подава на възрастната жена.
    — Ето, вземете, госпожо. Подарък от фирмата — има нахалството да добави той.
    Задните врати на камионетката са широко отворени и двамата носачи товарят последните кашони.
    Артур се е свил на канапето в салона и наблюдава как баба му, застанала на прага, приключва сделката с антикваря.
    Мъжът свършва да брои парите и слага пачката банкноти в ръката на жената.
    — Триста евро. Кръгла сума — гордо казва той.
    Бабата тъжно гледа пачката. Колко малко пари за трийсет години спомени!
    — Това е първоначална цена. Ако продам всичко наведнъж, ще имате най-малко десет процента отгоре — уверява я антикварят.
    — Чудесно — отвръща с мъка Бабинка.
    — След десет дни ще има голям панаир. Ако размислите, може да дойдете да си ги приберете — уточнява търговецът.
    — Много мило — любезно подхвърля тя.
    Отваря входната врата, за да може антикварят да си тръгне, и се сблъсква с един дребен човек в сив костюм, придружен от двама полицаи.
    Няма нужда да си детектив, за да разбереш, че мъжът в сиво е съдия-изпълнител.
    — Вие ли сте госпожа Сюшо? — учтиво пита човекът на закона, въпреки че гласът му недвусмислено говори за целта на неговото посещение.
    — Да — разтревожено отвръща възрастната жена.
    Единият от двамата полицаи прави опит да я успокои, като й махва приятелски. Това е Мартен, който редовно я пресреща, когато тя отива за покупки в големия магазин.
    Човекът в сиво продължава:
    — Фредерик дьо Сен Клер. Съдия-изпълнител.
    Антикварят предусеща разправиите и предпочита да изчезне тихомълком.
    — Довиждане, скъпа госпожо. Беше ми приятно да сключа сделка с вас! — усмихнато казва той и офейква.
    Съдия-изпълнителят, то се знае, забелязва пачката банкноти, която бабата държи в ръка.
    — Виждам, че… идвам тъкмо навреме! — казва той с мазен глас, като показва едно писмо. — Нося иск срещу вас за възстановяване на неизплатени дългове на лицето Ернест Виктор Емануел Давидо, възлизащ на 185 евро, плюс шест процента глоба за неспазване на срока, а също и възстановяване на разходите по съдопроизводството, което общо прави 290 евро.
    Нищо в гласа му не подсказва, че може да се надяват на някакви преговори.
    Бабинка поглежда пачката с банкноти и му я подава, като автомат.
    Съдия-изпълнителят поема парите, малко изненадан, че не се налага да води битка.
    — Ще ми разрешите ли? — пита той, като започва да брои парите с невероятна бързина.
    Артур наблюдава сцената от канапето. Не е нито разтревожен, нито учуден. Само отвратен. От няколко часа вече му е ясно, че неговото бабче е въвлечено в един водовъртеж, откъдето няма измъкване.
    — Освен ако не греша — липсват три евро — казва съдия-изпълнителят.
    — Не разбирам… Бяха триста евро! — учудва се бабата.
    — Искате ли да ги преброите? — учтиво пита той, сигурен в себе си. Няма начин да е сбъркал. Каже ли един човек на закона, че има грешка — може да му се вярва.
    Бабинка е смазана. Тя леко поклаща глава.
    — Не. Няма нужда… Сигурно сте прав.
    В камиона си, който пронизва нощта, антикварят изглежда доволен.
    — Ето една хубава сделчица, умело изработена — споделя той със съучастниците си, ухилени до уши.
    Антикварят пъхва ръка в джоба.
    — Я сега да видим какво се опита да скрие от нас онова малко чудовище?
    Той измъква хартийката, която Артур с нежелание му подаде, и я разгръща бавно, с явно удоволствие. Това е списъкът за покупките в супермаркета.

Пета глава

    В салона Артур на свой ред разгръща своето листче. Това е рисунката на принцеса Селения, която той ловко размени. Момчето гали рисунката — негова единствена надежда.
    Съдия-изпълнителят продължава да изпълнява задълженията си:
    — Въпреки малкия размер на дължимата сума, законът си е закон. Значи ще прибягна до конфискуване на имущество, за да възвърна кредита в размер на три евро — добавя той.
    Има две допирни точки между съдия-изпълнителя и кучето порода питбул — захапят ли, те никога не пускат жертвата си и се усмихват по един и същ начин на страданието.
    Мартен, симпатичният полицай, се чувства задължен да се намеси.
    — Вижте, сумата, която трябва да се доплати, е минимална, може все пак да й дадем няколко дни да я събере, нали? — предлага той разумно.
    Съдия-изпълнителят изглежда притеснен.
    — Бих искал да се съглася, но… съдът постановява неотложно и пълно възвръщане на сумата. Ако не изпълня дословно нареждането, рискувам да бъда санкциониран.
    — Разбирам — казва любезно Бабинка, чиято доброта наистина е безгранична. — Хайде, довършете си работата — добавя тя, като се отдръпва, за да може той да мине.
    Съдия-изпълнителят изведнъж се чувства посрамен и за кратко се колебае дали да влезе, после решително тръгва напред, но симпатичният полицай го спира.
    — Почакайте — казва той и изважда портмонето си. — Ето ви три евро, сметката е точна — довършва той мисълта си, подавайки парите.
    Съдия-изпълнителят се чувства като глупак, а човек винаги е изненадан, когато го разбере последен.
    — Това… не е точно според правилата, но… поради обстоятелствата, приемам!
    Бабинка едва сдържа сълзите си, но достойнството й я кара да се овладее.
    — Благодаря, господин офицер… ще ви върна сумата, щом… щом като мога…
    — Не се тревожете, госпожо Сюшо, сигурен съм, че щом съпругът ви се върне, ще намери начин да се реваншира — казва той изключително любезно.
    — О, аз няма да допусна да не го направи — отвръща Бабинка силно развълнувана.
    Полицаят хваща съдия-изпълнителя за рамото и го насочва към вратата.
    — Хайде, достатъчно поработихте за днес! Сега да се прибираме.
    Съдия-изпълнителят не смее да му противоречи.
    — Моите почитания, госпожо — успява да каже той, преди да го вкарат в колата.
    Бабата бавно затваря вратата и се застоява там за миг, леко зашеметена.

    Телефонът иззвънява точно до Артур. Той вдига слушалката без желание.
    — Ало, Артур, миличък, мама е. Как сте? — свисти гласът в слушалката.
    — Екстра! — саркастично отвръща Артур. — Двамата с бабчето сме в супер форма!
    Бабата се връща в салона и прави знак на внука си — «не им казвай нищо».
    — Какво прави днес? — пита машинално майката.
    — Подреждах — отвръща Артур. — Нямаш представа колко излишни вехтории може да се натрупат в една къща. Но благодарение на баба изхвърлихме всичко.
    — Артур, моля те, не ги тревожи — шепне бабата.
    Момчето прави нещо по-добро — чисто и просто затваря телефона.
    — Артур! Затваряш телефона на майка си! — възмущава се възрастната жена.
    — Съвсем не. Той сам прекъсна — обяснява момчето и се запътва към стълбата.
    — Но къде отиваш? Стой тук, тя ще се обади пак след минута.
    Артур спира насред стълбището и гледа баба си.
    — Те прекъснаха линията, бабче. Не виждаш ли какво става? Ти попадна в клопка. Примката с всеки изминал час все повече се затяга. Но аз няма да се предам! Докато съм жив, тази къща няма да е тяхна!
    Навярно Артур беше чул последното изречение в някой приключенски филм, но как само го каза! Той се обръща и гордо изкачва стъпалата. Ако имаше шапка, можеше да го вземат за Индиана Джоунс.
    Бабинка вдига слушалката и разбира, че линията наистина е прекъсната.
    — Навярно само временно, случва се, когато има буря.
    — Не е валяло от месец — обажда се Артур отвисоко.
    На вратата се чука.
    — Ето, виждаш ли? Сигурно е техникът — успокоява се бабата. Тя изтичва към вратата, зад която чака техник, облечен в работно облекло.
    — Добър вечер, госпожо — казва той, повдигайки леко каскета си.
    — А, идвате тъкмо навреме — извиква бабата. — Телефонът току-що прекъсна. Смятам, че елементарното възпитание изисква да предупреждавате хората, преди да ги унижавате по този начин!
    — Напълно съм съгласен с вас, госпожо — учтиво приема упрека техникът. — Но аз не идвам за телефона, аз съм от електрическата компания.
    Той посочва емблемата, зашита върху сакото му — неоспоримо доказателство.
    И тъкмо идвам да ви предупредя, че скоро ще ви спрем тока заради неплатени сметки.
    Той също й подава официално писмо — Бабинка може вече да направи колекция.

    Артур влиза в опразнения кабинет. Освен няколко незначителни предмета, останало е само бюрото, един стол и портретът на дядо му.
    Момчето, отчаяно, сяда на стола и препрочита надписа върху лентата, забравена като по чудо. Парчето плат никак не е ценно, макар съветът, който дава, да е безценен.
    «Често в думите се крият други думи» — препрочита Артур на глас.
    Загадката е тук, пред него. Знае го.
    — Помогни ми, дядо. Ако в едни думи са скрити други думи, каква е загадката, която се крие в тях?
    Може да пита с поглед дядо си колкото си иска, портретът остава глух и ням.
    Бабата е дочела синия лист и го връща на служителя.
    — И кога ще ми спрете тока? — пита тя, почти по навик.
    — Скоро, предполагам — отвръща техникът точно в момента, в който светлината угасва в цялата къща.
    — Наистина много скоро — потвърждава бабата. — Не мърдайте, ще потърся свещ.

    Артур драсва клечка кибрит и я доближава до свещта. Образува се малък светъл кръг, като оазис сред пустинята. Момчето слага свещта върху бюрото и се отдръпва няколко крачки, за да види по-добре надписа, ключ към загадката.
    — Сега е моментът да се проявя! — казва си той, като предизвикателство.
    «Думите… могат… да крият… други думи.»
    На светлината на свещта, сложена малко назад, лентата прозира и Артур като че ли забелязва нещо.
    Той взема свещта в ръка, качва се на стола и слага свещта зад надписа. Изведнъж върху прозрачната лента се появяват нови думи. Думите, в които се крият други думи.
    Лицето на Артур грейва.
    — Точно така! — възкликва той.
    Опитва се да сдържи радостта си, защото времето напредва. Той прокарва свещта зад лентата и в светлия кръг постепенно прочита скритата фраза. Докато чете, има чувството, че чува красивия дрезгав глас. Сякаш дядо му се е появил внезапно в стаята.
    «Скъпи ми Артур, бях сигурен, че мога да разчитам на теб и че ти ще решиш тази проста кръстословица.»
    Момчето прави гримаса:
    — Не чак толкова проста, все пак — като че ли отговаря то на дядо си.
    Гласът на възрастния човек се чува отново.
    «Сигурно скоро ще навършиш десет години, щом си толкова хитроумен. Тъкмо обратното, аз не съм много хитроумен. Щом четеш тези редове, значи навярно вече съм мъртъв.»
    Артур за миг престава да чете. Дядо му изведнъж оживя, а ето че трябва да си представи, че е умрял! Детето не иска дори и да си го помисли.
    «Значи на теб се пада нелеката задача да довършиш започнатото от мен. Ако искаш, разбира се.»
    Артур се взира в портрета на дядо си. Доверието, което старецът му гласува, го изпълва с гордост.
    — Искам, дядо — тържествено произнася той, преди да продължи да чете.
    «Не очаквах друг отговор, Артур. Ти си моят достоен внук» — написал е дядо му.
    Момчето се усмихва, изненадано от прозорливостта на възрастния човек.
    — Благодаря — отвръща му то.
    Текстът продължава: «За да стигнеш до страната на минимоите, трябва да знаеш кой ден ще се осъществи следващото преминаване. То се случва само веднъж годишно. За да узнаеш кога именно, трябва да вземеш вечния календар, който е в бюрото ми, и да пресметнеш десетата луна през годината. През нощта на десетата луна, точно в полунощ, светлината ще ти покаже пътя към страната на минимоите.»
    Артур не вярва на ушите си. Значи всичко, което си представяше, е вярно. Заровеното съкровище, минимоите и… принцеса Селения.
    Той лекичко въздъхва, после се окопитва и тръгва право към бюрото, за да открие календара.
    За късмет антикварят го беше оставил.
    Артур го прелиства набързо и брои пълнолунията:
    — Седем… осем… девет… десет!
    Поглежда на коя дата отговаря това пълнолуние.
    — Трийсет и първи юли. Рожденият ми ден! Значи… днес! — изведнъж се сеща той, смаян от съвпадението.
    Момчето поглежда стенния часовник. Той показва двайсет и три часа и трийсет и шест минути.
    — Значи след двайсет минути! — извиква то уплашено.

    На светлината на свещта бабата подписва документа, който любезно й подава техникът.
    — Ето, розовият лист е за вас, синият — за мен. Един за момчетата и един за момичетата — опитва се той да се шегува, но шегата увисва във въздуха. Бабинка е застинала като мраморна статуя.
    — За да ви включат отново тока, трябва само да отидете в централата между девет и осемнайсет часа, с чек в ръка, разбира се.
    — То се знае — потвърждава бабата, преди да попита с любопитство:
    — Я ми кажете, вие как така още сте на работа по това време? Осемнайсет часът отдавна мина, нали?
    — Повярвайте ми, никак не ми е приятно. Но от централата ми наредиха — признава си служителят. — Искаха на всяка цена да мина тази вечер. Те дори ми платиха тройно за извънреден труд! Сигурно някой ви има зъб в Е. Д.
    — Е. Д.? Какво е това? — пита бабата.
    — Електрокомпания «Давидо» — уточнява техникът.
    — А, сега ми е ясно — въздъхва възрастната жена.
    Изведнъж се чуват удари, идващи от първия етаж. Навярно удари с чук.
    Техникът трепва, но пак опитва да се шегува.
    — Май не съм единственият, който работи извънредно?
    — Не. Това са призраците — казва Бабинка толкова уверено, че не би могло да се прокрадне никакво съмнение. — Къщата е пълна с призраци. Но вие трябва час по-скоро да изчезнете, защото те не понасят никакви униформи.
    Техникът се оглежда от глава до пети — да, той е в униформа. Друг няма. Усмихва се кисело, съмнява се, но предпочита да си тръгне.
    — И таз добра! Хайде, оставям ви — казва той, отстъпвайки заднишком в посока към градината. Щом светлият кръг на свещта вече не го достига, той хуква към колата си.
    Бабинка се усмихва, хлопва вратата и се ослушва, за да разбере откъде точно идват ударите с чук.

Шеста глава

    Артур удря като луд по една пружина, забита в стената. С помощта на чук, разбира се.
    — Двайсет и осем… двайсет и девет… и трийсет! — задъхано брои той.
    Последният удар е по-силен от другите и в резултат една дъсчица отскача от стената. Парчето дърво е прикрепено за въртяща се ос. Това е вратичка към скривалище, съвсем, съвсем мъничко.
    Артур пъхва ръката си в празното пространство и измъква оттам една хартийка. Разгръща я и прочита: «Браво. Ти разреши втората загадка. Ето и третата. Последната. Старият радиатор. Върти крана надясно толкова пъти, колкото са буквите в името ти. После направи в обратна посока четвърт завъртане.»
    Артур застава под прозореца и прикляква край стария радиатор. Хваща крана и започва да го върти.
    — Артур! А… Р… Т… У… Р…!
    Момчето се старае. Няма време да поправя грешки.
    — А сега… четвърт завъртане наляво!
    Момчето разтрива длани и поема много дълбоко дъх, сякаш да се подготви за най-лошото.
    Най-лошото се случва. Идва откъм вратата. Бабинка се втурва в стаята и Артур подскача от изненада.
    — Какво пак майсториш? Какви са тези удари с чук? — пита бабата, крайно изтощена от този отвратителен ден, който просто не свършва.
    — Аз… поправям дядовия радиатор! — смутолевя Артур.
    — Посред нощ? През лятото? — учудва се бабата, без да вярва и една дума от тази лъжа.
    — Нищо не се знае. Понякога зимата идва съвсем неочаквано. Ти самата все го повтаряш! — отвръща Артур напълно разумно.
    — Вярно. Казвам го. Но обикновено през ноември! — отвръща тя ядосано. — Казвам също, че скоро ще стане полунощ и че е време да спим. И сто пъти съм ти казвала, че не искам да влизаш в тази стая!
    — Защо? Тук вече няма нищо — уверено отвръща Артур.
    Бабата разбира, че забраната й вече е безсмислена, но продължава да настоява, ей така, по принцип.
    — Наистина няма вече предмети… Но спомените са още тук и аз не искам ти да ги смущаваш! — заявява тя. Отива до календара, откъсва страницата с дата трийсет и първи юли и на нейно място се появява датата първи август.
    Бабинка слага откъснатата страница в кутийка, върху която пише: «Дните без теб.» За съжаление купчината листа е доста внушителна.
    — Хайде, бързо в твойта стая!
    Артур с нежелание се подчинява, а бабата заключва вратата и слага ключа на мястото му — върху таблата на нейния креват, под балдахина.
    Тя отива при внука си, вече по пижама. Отмята завивката и детето се пъхва в леглото, без да продума.
    — Да ти разкажа ли нещо набързо, някоя кратка история, за пет минути, не повече — пита мило бабата, за да заглади вината си.
    — Не, благодаря. Уморен съм — отвръща Артур и затваря очи.
    Бабинка е малко изненадана, но не настоява. Тя взема свещта и излиза от стаята, осветена от луната.
    Щом вратата се затваря, момчето скача от леглото, изпънато като струна.
    — Твой ред е, Артур! — казва си той, за да се окуражи. Открехва вратата и наостря слух. Дочува шума от душа. Бабинка използва последните литри топла вода.
    Момчето се промъква в стаята й. От открехнатата врата на банята излиза пара. Артур бавно пристъпва, като с пръстите на крака си опипва паркета, да не би да скръцне. Той стига до леглото с балдахина и протяга малката си ръка, за да вземе ключа. С поглед, впит във вратата на банята, той тръгва заднишком към изхода.
    Но изведнъж се блъсва в нещо и уплашено извиква. Това не е нещо, а някой. Неговото бабче. И баба, и внук са еднакво хитри, но тя е трупала опит цели петдесет години повече.
    — Изплаши ме — казва детето. — Мислех… че се къпеш.
    — Виждаш, че не. Бях в салона, да си взема капките за сън — отвръща тя, разклащайки шишенцето. — И те съветвам моментално да се върнеш в леглото, иначе ще те накарам да изпиеш цялото шише!
    Бабинка измъква ключа от ръката на Артур и той веднага отива в стаята си. Тя въздъхва, слага ключа отново на мястото му и на свой ред отива в стаята на внука си. На светлината на свещта различава детето, сгушено в кревата, завито до брадичката.
    — Заспивай, вече е почти полунощ.
    — Знам — отвръща Артур. Обзема го тревога — времето напредва, а той нищо не прави.
    — Ще заключа вратата. Така няма да се изкушаваш — кротко обяснява баба му.
    Съвсем отблизо се чува как Артур, изпаднал в паника, преглъща притеснен. Но баба му е твърде далеч, за да го чуе. Тя му се усмихва и заключва вратата.
    Артур отмята завивките и веднага става. Връзва чаршафите един за друг и мята импровизираното въже от прозореца. Вече е обмислил бягството си. Премята крака през перваза и се спуска по спасителната стълба.
    Бабинка поставя свещта върху нощната масичка до кревата. Слабата светлина все пак й позволява да види колко часа показва старият будилник.
    До полунощ остава четвърт час. Пламъчето й помага също така да преброи капките си. Само три, на дъното на голяма чаша вода, от която от