Скачать fb2
Нещо забравено

Нещо забравено


Христо ПощаковНещо забравено

    След петчасов транспреход в подпространството, дисковидният апарат се озова околностите на звезда със спектър G-2, която доста наподобяваше родното Слънце. Преминал в нормален режим, той се насочи към четвъртата планета от местната система, открита от някой от многобройните търсещи интелекти. Тя беше възбудила интереса на човечеството с кислородната си атмосфера, както и с наличието на океани и материци, притежаващи обилна флора и фауна.
    Тричленният екипаж на стандартната за тези времена изследователска единица се състоеше от хора, натрупали достатъчен опит в предишни експедиции. Базата данни, обработени от Главния Бордов Интелект /ГБИ/, доведе до общото им решение да се насочат към един от северните материци и не след дълго дисковидното тяло се приземи в свободен от гъста растителност участък. Оставаше им да опознаят непознатото.
    Втората галактическа ера на човечеството бе свързана с дълбоката му експанзия в космоса, подчинена на вече установените междугалактически правни норми, установени между стотици направили контакт помежду си цивилизации. Те изключваха конфликти между обитаемите разумни светове, като същевременно даваха възможност на всяка раса да разширява жизненото си пространство, в случай, че не пречи на останалите.
    — Засега мястото изглежда добро — промърмори Марта Зар, загледана в данните от анализа на местните микроорганизми. — Ще можем да се покажем навън без никакви опасения.
    Кад Никар, навигаторът на експедицията, безстрастно огледа стройната й фигура, красивото й лице с искрящи тъмни очи и гъстата й тежка коса, която се спускаше на вълни до раменете, после още по безстрастно кимна. Отблясъкът на една от следящите системи осветяваше изваяното му тъмно лице и атлетичното му тяло.
    — Да пристъпим към действия — предложи Чок Фаръм, координаторът, чиято външност не се отличаваше от тази на Кад, поради сродната им генетика. Тръгвайте с десантния модул, аз оставам дежурен — нареди той.

    Въпреки че тримата притежаваха универсалност в изпълнителските си функции, все пак те бяха условно разделени. Съгласуваността на действията им се дължеше както на дългата практика, така и на щателно подбрания генотип на всеки от тях. Мозъците им бяха тренирани, хладни и разсъдливи, а задълженията им само допълваха решенията на ГБИ.
    Специализацията на индивидите, родени през втората галактическа ера, отхвърляше проявата на емоции. Общите интереси на човечеството доминираха над всичко. В своето развитие, то бе достигнало до нивото на гигантски кошерен организъм, в който всяка частица от него се подчиняваше на строго специализирани функции, впрочем това бе типично и за цивилизациите, с които бе влязло в контакт и тъй като повечето от тях бяха неизмеримо по-стари, изглежда бе имало късмета да избегне редица междузвездни конфликти, отдавна потънали в миналото. Сега индивидуалистите се отхвърляха като хора с обременена наследственост и в такива случаи генното инженерство се заемаше да оправи появилите се проблеми. Оплождането и раждането на деца се извършваше по изкуствен начин, банките за семенна течност и яйцеклетки се контролираха от Обществото. Донякъде роботизирано, човечеството бе свикнало да изпълнява указанията на Изкуствените Интелекти, които бяха създадени в доста по-ранни времена с претенции за безпогрешност.
    Основната полика на Обществото се свеждаше до непрекъснатата правомерна ЕКСПАНЗИЯ, в името на която човешкият род трябваше да продължава съществуването си и да бъде увековечен.
    Марта и Кад се настанеха в модула, отделиха го от тялото на кораба-майка и започнаха обичайния оглед. Дистанционните системи опипваха всичко наоколо и подаваха напрекъснат поток от данни, които се анализираха от подчинения на ГБИ Локален Интелект /ЛИ/, който работеше с пълен капацитет.
    Апаратът летеше ниско над кафеникаво-зеленикавата растителност, те бяха включили обзорната панорама и отбелязваха дори най-малките промени в околната обстановка, настъпили след записите на открилия планетата Търсещ интелект.
    — Виж там, долу — посочи Марта група високи дървета. — ЛИ, преустанови полета и премини на фиксиран обзорен режим.
    — Интересно — отбеляза равнодушно Кад.
    Но дори и за хора с тяхната калена психика, гледката поднасяше неприятна изненада. Клоните на дърветата под тях бяха осеяни с площадки, изработени от преплетени растения и свързани една с друга със стълби, по които се движеха гущероподобни синкави същества, очевидно заети с някаква разумна дейност. На малката поляна между обитаемите дървета се забелязваше плосък камък с неправилна форма, изпъстрен с петна — приличаха на засъхнала боя. След като се запозна с резултатите от анализите на ЛИ, Кад отбеляза с досада:
    — Получихме неизгодна за нас информация, потвърждава го и визуалният оглед. Планетата е заселена с полуразумни аборигени, мотивите за заселване сигурно ще влязат в противоречие с правните норми на Галактическата Конвенция. Изглежда направихме напразна разходка, не мога да разбера как Търсещият Интелект не ги е забелязал.
    — Било е преди триста години, тогава е посетил планетата — намеси се ЛИ.
    — Не допускам за толкова кратко време да са се превърнали от животни в мислещи същества — каза Марта.
    — Каквато и да е причината, новото евентуално жизнено пространство вече е заето — обобщи Кад.
    Някои от аборигените вече бяха забелязали модула, повдигаха змийските си глави и леко ги поклащаха. В кабината се разнесоха неприятни съскащи звуци. След това към летателния апарат полетя рояк от камъни, запратени с примитивни прашки.
    — Проява на агресивност — констатира ЛИ. — Нещо типично за неоформен социален статус в начална форма на развитие. Плочата на поляната носи следи от тяхната кръв. Наличие на зачатъци на религия, придружени от жертвоприношения и канибализъм. Предлагам прекратяване на изследователската програма, планетата е негодна за заселване и ГБИ е на същото мнение.
    Марта и Кад се спогледаха и това като че ли беше достатъчно за вземане на решение.
    — Продължаваме с огледа — нареди Кад на ЛИ. — Трябва да допълним данни за бъдещият отчет. Направените от нас разходи следва да бъдат оправдани по възможно най-добрият начин.
    — Изпълнявам нареждането — отвърна ЛИ. — И Чок Фаръм е съгласен с вас.
    Беше естествено координаторът да следи действията им, без излишно да се намесва. Модулът безшумно се плъзна над дърветата и продължи полета си в северна посока.
    Скоро доближиха до брегова зона. На обзорния екран се появиха грамадни вълни, които яростно се стоварваха върху пясъчно крайбрежие. Навътре, в тъмните води на океана се забелязаха няколко местни морски чудовища, които изглежда се преследваха едно друго. В далечината се виждаше друга брегова ивица, отвесен скалист бряг и белите ивици на прибой. Изглежда беше някакъв остров, разположен твърде близо до материка, над който все още се намираха.
    — Продължавай в същата посока — отново нареди Кад на ЛИ. — Увеличи скоростта и височината.
    Увеличената панорама потвърди предположението. Беше остров със стръмни склонове, а в средата на голото му плато се забелязваше геометрично правилно образувание. При по-нататъшното доближаване оптиката показа куполообразно формирование с несъмнено изкуствен произход.
    — Ново откритие — каза безстрастно Марта. — Второто неудачно за днес.
    — Ще го огледаме по-отблизо — отвърна партньорът й. — Приготви необходимото.
    След няколко минути модулът тихо се приземи до овалните високи стени, направени вероятно от метал. Приведени от тежестта на предпазните костюми, които бяха облекли и затруднени в движенията си от защитните им полета, изследователите излязоха навън. Куполът се намираше пред тях, втренчил невиждащи очи през тъмните си илюминатори. Не се забелязваше вход.
    — Извънземна технология от клас ІІІ, изпратих всевъзможен тип сигнали, няма отговор — отекна изкуствения глас на ЛИ в шлемофоните им. От новопостъпилите данни куполът изглежда ненаселен. Все пак бъдете предпазливи, ще следя действията ви. Пристъпете към оформяне на входен отвор.
    Кад насочи ръчният дезинтегратор към близката стена и скоро в метала с все още неизвестен състав се оформи достатъчено голям по размери отвор. Внимателно и нащрек, двамата се промъкнаха през него. Марта насочи в тъмното пространство невропарализатора си, после сензорите на каските им включиха осветителните им тела. Попаднаха в кръгъл коридор, по чиито вътрешни стени едва се забелязваха вертикални процепи. От лявата страна на един от тях, на височината на раменете им забелязаха малко квадратно очертание и Кад сякаш инстинктивно опря дулото на дезинтегратора в него. Процепът плавно се разшири, дясната му част хлътна навътре и се превърна в панел, който се отмести встрани. Откри се висока зала, осветена от синьо, като че ли аварийно осветление, чиито източници не се забелязваха. Застинали във вечни пози, полуизлегнати в нещо като шезлонги снабдени с странен тип монитори, пред тях почиваха останките на антропоидни същества. Под сбръчканата като пергамент кожа върху голите им кръгли глави зееха огромни очни вдлъбнатини. Бяха мумифицирани, но подобната на трико материя, с която бяха облечени, все още плътно обвиваше останките им. Телекамерите на Кад и Марта мрачно предаваха получената информация. Какво ли се беше случило в ерата на Конвенцията? Изглеждаше нелепо и невъзможно.
    — Направих анализ, расата е неизвестна — прозвуча в шлемофоните им ЛИ. Не съществуват в бордовия регистър на кораба, вероятно са пристигнали от неизвестна галактика. Получавам смущения от екранния ефект на стените на купола, преминавам на лъчев обхват. Марта, не забравяй да вземеш проби от тъканта на телата им.
    От вътрешността на купола достъпът към други помещения беше доста по-лесен. Плъзгащите панели дори не бяха с включени блокировки. Централната, с най-големи размери зала, наподобяваше хангар. В нея се намираше дисковиден апарат, който поне външно не се отличаваше особено от този, с който бяха пристигнали на тази планета.
    — Висока степен на развитие — констатира ЛИ. — Но не намирам причината, поради която са загинали. Данните от персоналните ви анализатори показват, че помещенията са стерилни. Все пак оставете защитата включена.
    По-натъшната изморителна обиколка им разкри спални, тоалетни, лаборатория, помещение за ремонт и складове, изобщо всичко необходимо с каквото би трябвало да разполага една изследователска станция. В един от все още работещите фризери откриха труп на гущероподобен абориген, в други образци от флората и фауната на планетата. Енергийното сърце на купола все още действуваше — бе разположено в камера издълбана в скалата под основното ниво и продължаваше да смуче енергия, директно доставяна от вакуума. Можеше да работи още стотици години.
    — Паралелни линии на развитие, голям процент идентичност на нашите съвременни технологии. Наистина светът е доста малък — разнесе се в шлемофоните им гласът на Чок Фаръм, който изглежда не бе пропуснал нищо от огледа. — За броени часове открихме доста обезкуражаващи, но интересни неща. Как мислите? Не трябва ли да поостанем още малко? Въпреки че дежурството нарушава пряката ми активност, ще изчакам края на огледа.
    — Те вече са ни свършили почти цялата работа — каза Марта. — И въпреки провала на основната ни задача, съгласна съм с тебе. Ще се наложи по-дълго да се задържим тук. Очаква ни пренасянето на много образци и по-интересни уреди.
    — Най-важното е да установим причините за гибелта на нашите предшественици — намеси се Кад. Възможно е тук да съществува някаква потенциална опасност, немаловажна за нас и човешкия род. Кога смятате да приключите за днес?
    — Остана съвсем малко, скоро се прибираме.
    В дъното на едно от последните огледани помещения се мярна нещо белезникаво, което се скри в някаква ниша. Не беше голямо по размер.
    — Нова изненада — заяви Марта, повдигна неврапарализатора си и бавно запристъпва натам.
    — Внимавай, проявявай разумно ниво на смелост — предупреди я Кад.
    — Свикнала съм — отвърна тя невъзмутимо и продължи пътя си.
    В нишата, свито в десният й вътрешен ъгъл се намираше малко създание. Бе покрито с пухкава бяла козина, червените му очички горяха с трескав огън, а гръдният му кош се свиваше и издуваше в конвулсивни движения.
    — Ела да видиш какво намерих — подкани жената партньора си. — Нещо съвсем живо, чуждо и се държи много странно. — Ела насам животинке, ще се отнасям с тебе много внимателно.
    Марта изключи защитата на костюма си и никроновата й бронирана ръкавица бавно се протегна към малкото създание.
    То не приличаше на нищо видяно досега. Клепналите му уши при известна фантазия можеха да минат за кучешки, тънкото му и дълго като на невестулка телце се разширяваше в двата си края, липсваше му опашка. По кръглото му личице не се забелязваха муцунка и нос, а само цепка и две малки дупчици. По-скоро приличаше на измислена жива играчка. Ръката й почти го доближи, протегна се към него и то още по-силно се притисна към стените на нишата.
    — Определи състоянието му — нареди тя на ЛИ.
    — Учестен пулс, повишена телесна температура, стресово състояние от срещата с нещо непознато — пристигна незабавният отговор.
    — Дай точно определение за тези понятия.
    — Страхът се дефинира като защитна реакция при неизгодно за даден организъм събитие, свързано с неговото съществувание. Стресът е силна негативна реакция от възможната му реализация, но слабите стресове могат да имат и положителен ефект. Фактически може да се каже, че в случаят стресът се дължи на силна уплаха на животинката.
    — Какво означава уплаха? — попита Марта.
    — Синоним на страх — уточни ЛИ. — Типично явление за животни или слаборазвити същества, попаднали в опасна ситуация. При високо развитите общества тази дума е заменена с думата предпазливост. Никой представител на човечеството не може да подържи ръката си в разпален огън и да не я изгори. Никой не може да скочи от десет метрова височина върху камъни и да остане жив. Затова още в началния курс на обучение хората се научават да бъдат предпазливи и да разбират последствията от неразумни действия, свързани с тяхното оцеляване.
    — Интересни обяснения — намеси се Кад. — Като че ли наистина някога съм ги изучавал в първоначалните мнемокурсове. Дори ми се струва, че веднъж бях уплашен, когато на Дзета проявих небрежност и някакво животно ми откъсна ръката. После два месеца трябваше да чакам за нова. Както и да е. Животинчето не е агресивно, не носи зарази и ми се струва, че трябва да го приберем на кораба с останалия багаж.
    Той се приближи до Марта и й помогна бързо да го напъхат в торба за образци. След това още веднъж огледа малкото помещение. Простото устройство в единия му край определи като автоматична хранилка, а вдлъбнатината с клапан до нея наподобяваше отходно място.
    — Да се прибираме в кораба — предложи партньорката му. — Смятам, че за днес направихме достатъчно.
    Когато се завърнаха, Чок вече беше сервирал вечерята. Състоеше се от витаминизиранови каши с различен вкус, произведени от синтезатора на кораба. Преди да се разположи на скромната маса, Марта отиде в лабораторната секция, изводи улова си от торбата и го постави в една от клетките за образци. Фиксиращите й устройства веднага обгърнаха телцето на създанието, после роботизираната лабораторна игла се впи в плътта му. Червените му очички станаха кръгли, малкото устно отверстие на личицето му се отвори и в него се мярна розово езиче.
    — Не искам — проговори съществото на завален, но напълно разбираем език. — Вие недобре постъпва с мене. Аз чувства неуютно.
    За първи път през дългогодишната си практика, Марта изпита любопитство.
    — Ти говориш! — възкликна тя изненадано.
    — Аз говори, лошо говори. Изваждаш мене от това нещо. Ти не толкова зла като хрени. Те много лоши.
    — Елате при мене — провикна се тя към общото помещение. — Съществото, което донесохме приказва.
    Кад и Чок пристигнаха, по лицата им се изписа слаб интерес.
    — Невъзможно е да е напълно разумно — установи Чок след кратък размисъл. — Крайниците му са непригодни да боравят с по-сложни предмети.
    — Аз мисли — възрази съществото. — И това достатъчно за мене. — Прониква във ваши мозъци.
    — Ще трябва да вземем проба от тъканите му за анализ — заяви Марта. — После ще се помъчим да установим как стоят нещата.
    — Не — изпищя съществото. — Аз не съгласен. Боли!
    — Боли или не боли, такъв е редът — отбеляза Кад. — Пристигнал си от друга галактика и трябва да разберем с какво да те храним. След това ще продължим с въпросите.
    Те се върнаха в общата каюта.
    — Доста необикновен случай — каза Марта, след като зае мястото си на масата. — Дали спазваме правилата? Създанието ни сравни с някакви зли хрени. Какво означаваше да си зъл?
    — Противоположното на добър — намеси се ГБИ. — Означава предприемане на постъпки, които ще причинят вреда на някой друг.
    — Възможно ли е? — слабо се удиви Чок. — Никой от нас никога не го е правил. Колкото и да се напъвам, не мога да се сетя за нещо лошо, сторено от познатите ми.
    — Още през първата галактическа епоха, в зората на генното инженерство, са съществували зли и добри хора — поясни ГБИ. — Сега няма такива, в наши дни всички са ПРАВИЛНИ — отговарят на установените и приети норми на поведение.
    — Никога не съм се замислял дали НОРМАТА е добра или лоша за нещо съвсем чуждо, останало извън рамките на Конвенцията. Винаги съм смятал, че в същността си, тя е ДОБРА за всички същества, които могат да се нарекат разумни.
    — Но съществото протестираше против адекватни и оправдани действия — възрази Марта.
    — Според мен нормата е оправдана и добра само при определена степен на организираност. Затова е приета от всички познати галактически раси — заяви авторитетно Кад. — Вече се нахранихме, предлагам да се при върнем нашия жив експонат и да проверим дали общоприетото отговаря на конкретното.
    Отправиха се обратно към лабораторната секция. Чок се взря в съществото и погледът му сякаш го изпиваше.
    — Няма уста с остри зъби, едва ли е в състояние да ухапе някого — константира той. — Липсват му нокти, изглежда слабо. Не проявява агресивност, смятам, че може да бъде освободено.
    НОРМАТА предвиждаше съгласие и единодушни действия. Марта отвори вратичката на клетката, внимателно го извади от вътрешността й и го постави върху хоризонталния плот. Очите на съществото отразиха промяна в настроението му.
    — Да се върнем към хрените — започна да го разпитва Чок. — Казало си, че те са ЗЛИ. Какво си имало предвид, изобщо какво представляват тези хрени.
    — Те тука живее и много. Живее по дървета. Те убили… мои хора.
    — Какви ги приказваш! — извикаха в хор и тримата.
    — Тези недоразвити диваци ли? — попита Марта, изненадана в себе си от проявената емоция.
    — Да. Много от тях се събира заедно. Мисли, превръща мисъл в нещо много лошо и разрушава други мозъци. Хрени много зли и опасни, вие трябва да бяга оттука.
    — По принцип, макар и на друго по-фино структурно ниво, мисълта е материална — размисли Кад. — Но да се трансформира в отрова или някаква киселина просто не е за вярване.
    — Кики казва истина.
    — То си има и име — установи Чок и устата му се изкриви в слаба усмивка. — Сега, Кики, разкажи ни за какво си бил създаден. И как си останал жив.
    — Вие забравили за това нещо, забравили и дума. Вие хора за съжаление. Ако вие иска, Кики на вас покаже. А хрени ги било страх от Кики.
    — Няма да стигнем далече с разпита — каза Кад. — Кой и защо би се страхувал от такова безпомощно същество? Предлагам да поспим, чака ни много работа в купола. Какво да правим с него? Да го оставим ли да се мотае из кораба?
    — Не е в състояние да навреди на никого — убедено отвърна Марта. — Докато се събудим, ГИБ ще синтезира за него подходяща храна и ще го контролира. Кики, след като имаш способността да надничаш в мислите ни, сигурно си разбрал, че вече ни се спи.
    Нощтта на безименната планета не се отличаваше от нощите в която и да е част на галактиката, ала Марта за първи път в живота си изпитваше безпокойство. Въртеше се в койката си и тъкмо се чудеше дали да включи стимулатора за сън, когато пухкавото телеце се вмъкна под завивката й. Изненадана, дочу леко мъркане, като на котка, но не и стана неприятно. Нещо в нея започна да се променя. Тя инстинктивно погали създанието и усети огромно удоволствие от допира с нежната му козина. Усещането бе превъзходно, то се разливаше като топла вълна в съзнанието й, нарастваше с неимоверна сила и се превръщаше в нещо ново и превлекателно, прекрасно и странно, неизпитано досега. Тя хвана малкото телце и го притисна до бузата си. Новата вълна на блаженство и тихото мъркане я унесе във волния полет на щастлив сън.
    Кики внимателно се измъкна изпод завивката й и се прехвърли в койката на Кад. Повтори действията си и го напусна, за да се вмъкне под одеялата на Чок.
    На сутринта тримата го намериха заспало на пода, свито на топка пред пулта за управление. От телцето му се разнасяше доволно мъркане.
    Те се огледаха, нещо се бе променило в тях, а промененото бе много приятно. Общуването с останалите предизвикваше непознато досега чувство.
    „Колко пъти съм бил заедно с Кад и никога не съм си давал сметка какъв добър приятел съм имал. В каквато и беда да съм попадал, той винаги ми е помагал — размисляше Чок. — Когато е с Марта, между тях съществува хармония.“
    „Какви приятни момчета — разсъждаваше Марта с неприсъщо за нея вълнение. — Възпитани и добри, но като че ли Кад ми допада повече. Какво си помислих в името на НОРМАТА? — ужаси се тя и се почувствува възбудена и смутена едновременно“.
    „В нея има нещо изключително красиво — замисли се Кад. — Косите й, усмивката, грациозната й походка. Как не съм го забелязъл досега? Какво става с мен? Какво изобщо е станало?“
    Новият работен ден на планетата настъпи. Кад и Марта работеха заедно. Товареха в модула уред, изваден от купола и и докато осъществяваха операцията, ръката му неволно докосна нейната. Те се спогледаха сепнато, сякаш бяха ударени от електрически ток и въпреки това, на никой от двамата не му се искаше да се откъсва от допира. Кад я погали по косата… и двамата се прегърнаха. Изумени и захласнати, те потъваха в чувството, което ги обземаше. Беше се случила чудо.
    — Привършихме ли с товаренето? — сепна ги гласът на БЛИ. — Колегата ми в кораба вече ни очаква.
    Докато Чок им помагаше да разтоварят модула и чевръсто сновеше из складовото помещение, около тях настъпваше промяна. Сякаш изникнал из под земята, в непосредствена близост до кораба се бе появил абориген. След няколко минути вече бяха няколко, а малко по-късно — цяла тълпа. Гневните съскания на гущероподобните дразнеха слуха им и те побързаха да вкарат модула във вътрешността на кораба. Измъкнаха се през люка му, тръгнаха по тесния коридор и се озоваха в командния център на кораба, посрещнати от Кики.
    — Бързо, много бързо — изрече малкото същество. — Става много лошо, трябва веднага да бяга. Зли хрени вече концентрират обща мисъл, скоро вие умрете.
    Чок го изгледа с недоверие, но въпреки това нареди на ГБИ да стартира. Тричленният екипаж усети в главите си страшна болка.
    — Бяга, по-бързо бяга, а аз се опитва да ги задържа — простена пухкавото създание.
    Контурите на приборите около тях изгубваха очертанията си. Пред очите им започна да се разстила черна мъгла, която поглъщаше техните усещания. Притъпените им чувства едва доловиха вибрацията от старта на кораба.
    Когато се осъзнаха, първото, което видяха бе неподвижното телце на Кики. Марта се хвърли към него, повдигна го и го прегърна под безпомощните погледи на партньорите й.
    — Трябва да му помогнем, то ни спаси! — прохлипа тя и сълзите й се стекоха по бузите.
    Учудена, докосна с пръст непознатите капки, после ги близна. Бяха солени. Изненадващо телцето в ръцете я се размърда и отвори очи.
    — Живо е, колко е … хубаво — намери тя със затруднение точната дума. Кад, Чок, живо е!
    — Още боли — простена Кики. — Боли от зли хрени.
    Независимо от неговите оплаквания, тримата почуствуваха странна радостна топлина, която ги бе споходила в предишната нощ. Марта бавно се наведе над чуждото създание и го попита:
    — Кажи какво направи с нас! За какво си бил създаден?
    — Аз вече казъл. Вие отдавна забравили това нещо, забравили и дума за него. Това е когато един се радва на друг, когато приятно на двамата, когато не може без да се видят. Кики създаден да го предизвиква. А дума приятна и много хубава.
    — Твърде древна е, но след обстоен анализ я намерих в архивните си файлове. — намеси се ГБИ. — Наричала се е ОБИЧ.
    Те се взряха внимателно един в друг, обзети отново от топло и приятно чувство. След това Кад пое нежно ръката на Марта и внимателно произнесе:
    — Мисля, че те обичам.

info

Информация за текста

    © Христо Пощаков

    Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3067]
    Последна редакция: 2007-07-03 21:35:57
Top.Mail.Ru