Скачать fb2
Жестокият двубой

Жестокият двубой


Христо ПощаковЖестокият двубой

ВЪВЕДЕНИЕ

    Житейският път на Херман Пихлер започна под знака „лошо дете“, поставен от съседи и очевидци на дребните му първоначални развлечения. Все пак с известна благосклонност, те прощаваха както садистичното избиване на мравки и мухи, така и измъчването на котета — по тези времена, това се смяташе почти за нормално.
    По-късно, в началното училище, Херман започна да погажда мръсни номера на съучениците и да получава наказания, но поученията, с които бsха съпътствувани, не помогнаха. В по-горния курс, той узна стойността на шамарите, ала вместо да го вкарат в правия път, те го заставиха да стане по-предпазлив и усилиха желанието за нанасяне на по-големи вреди.
    Злобният му характер се изграждаше постепенно, преминавайки през всички степени на омразата към себеподобните и някъде към четирийсетте успя да достигне онова съвършенство, мечтано дори от служител в сатанинско ведомство.
    Херман Пихлер разполагаше с достатъчно причини за оправдание на злия си характер, а повечето от тях се криеха в собственото му минало. Доведен баща алкохолик, безпътна майка, слаб успех в училище, гадни приятели и несъмнено противни учители. Последва неприятна работа и мръсен шеф, но най-много му тежеше липсата на женско внимание, което го преследваше от момента на осъзнаването, че все пак е мъж. Може би това се дължеше на факта, винаги безпощадно отразен в което и да е огледало. От него наблюдаваха воднисти очи, изпъкнали под гъсти вежди, между тях се мъдреше тънък крив нос, който започваше дългия си път от издутата долна част на ниско чело, покрито с безцветна коса. Бледите му хлътнали бузи се свиваха в остра брадичка, разцепена от тънки безцветни устни. Ако направеше крачка назад, забелязваше слаби криви крака, способни да разхождат изкривения му сух торс всред полунасмешливите-полусъжалителни погледи, случайно отправяни към него.
    При по-подходящи условия, Херман можеше да попадне под по-добро влияние и от него да се получи съвсем друг човек свестен и добродетелен, дори набожен, но това не стана. Сега, ако зависеше от него, той с удоволствие щеше да избие всички около себе си, а от подобни действия единствено го възпираше собствения му страх. Да, след серията уроци, предадени от живота, господин Пихлер освен злобен, стана и доста страхлив, а това извънредно му пречеше. Мисълта, че може да бъде разкрит след извършване на някакво престъпление, го правеше нервен и го довеждаше до състояние на особена истерия. И поставете се на негово място: искаш да унищожиш някого — не си в състояние да го направиш! Писъкът на всяка полицейска кола те кара да примираш от мисълта за възможни последствия, а има толкова хора за ликвидация! Например шефът му, господин Мангелсдорф или хазайката — госпожица Берта, или месаря Борг, който вчера затвори магазина си под носа му и гадно се ухили. Имаше още много други, но как, по какъв начин?
    Херман мъчително търсеше отговорите на тези въпроси и спеше лошо. Една вечер тяхното разрешение пристигна — дългоочаквано, лесно и съвсем безопасно. Предостави го филм на ужасите, предаван по телевизията, идваше му да изкрещи от радост. Най-сетне изходът от задънената улица бе намерен: в плана за ликвидация на някого можеше да използува отдавна известно средство, наречено черна магия.
    Представи си евентуалното бъдещо господство над жалките същества наоколо и потръпна от радост. Ненавистните типове щяха да страдат и измират също като мухите, които мачкаше някога, а той доволно и безнаказано щеше да потрива ръце. Но за да осъществи намеренията си Хермана трябваше да получи необходимите познания в тази тайнствена и така привлекателна област. За това беше необходимо да се снабди с необходимата литература по въпроса, защото ясно съзнаваше, че зъл магьосник без подходящи наръчници е като дявол без стаж.
    И Херман Пихлер започна да обикаля книжарници, антиквариати и библиотеки. Оглеждаше се и бързо прибираше под сакото си всичко, което смяташе, че ще бъде от полза. На няколко пъти го хванаха на местопрестъплението, но се измъкна с невинната маска на клептоман.
    След няколко седмици разполагаше с достатъчно солидна база за прочит, а след няколко месеца се считаше за напълно информиран — съвсем подготвен, за да предприеме първите действия. Реши да започне с простите и разбираеми принципи на индуктивната магия: подобието ражда подобие, а следствието наподобява причината. Но все още се чувствуваше неуверен в себе си, теорията не бе проверена на практика, а това беше нужно да стане — колкото по-бързо, толкова по-добре, злите неврони в мозъка му го диктуваха.
    Набелязаната опитна жертва бе месарят Борг, който следваше да бъде наказан за нахалството си, а в последствие — унищожен.

ТЕЛЕНАТА РЪКАВИЦА

    Когато Херман влезе в блесналото от чистота помещение, месарят с точни удари разфасоваше последната партида котлети, предназначени за витрината на хладилния шкаф. Херман неволно се втренчи в тежкия сатър, който се стоварваше вcрху червената маса, в непосредствена близост до лявата ръка на Борг. Тя беше облечена в телена ръкавица, ала опасното съжителство неволно го подтикна да се запита: „Какво ще стане с пръстите на ръката, ако сатърът се вреже в тях? Наистина, телената плетка предпазва, но до каква степен?“. Отговорите на тези въпроси будеха основателно любопитство и заслужаваха да бъдат проверени.
    — Добър ден, господин Пихлер — както му се стори насмешливо поздрави месарят и добави: — Изчакайте минутка, вие сте най-ранния ми клиент!
    „Не съм взел отпуск, за да ти слушам глупостите, дебела свиня такава!“ — помисли Херман, но изобрази нещо като усмивка.
    — Вършете си работата, не се притеснявайте! — продължи мазно на глас. — Пристигнах при вас с друга цел, предполагам, че няма да имате нищо против. Решил съм да ви снимам за спомен, съставям серията „Забележителни личности в нашия квартал“, малка моя прищявка. Разбира се, ако снимката излезе добра, ще дам копие и на вас.
    Борг едва не изпусна сатъра от изненада, но премести тавата до транжираното трупче и започна да нарежда нарязаните котлети. Всички в квартала знаеха, че точните удари на месаря се справят с тях по-добре от всяка машина.
    Херман приближи визьора на фотоапарата до окото си, издебна подходящия момент и натисна спусъка. „Да беше пушка с оптически мерник!“ — мина му през главата със съжаление, но веднага добави:
    — Готово, господин Борг. Приятна работа!
    Докато месарят свари да отвърне, той вече се измъкваше през вратата на магазина, доволен от извършената работа. След три дни, Херман постави една от готовите снимки пред себе си, подложи под нея дъската за рязане на месо и с точно движение стовари върху гланцираната повърхност сатърчето, станало негово притежание по наследство. Беше необходимо до произнесе подходящо заклинание и той го направи. Огледа получения срез и остана доволен — минаваше през пръстите на добре заснетата телена ръкавица. Според използуваната справочна литература, резултатът щеше да се появи още на следващия ден. Беше изпълнил замисъла перфектно. Можеше да вечеря, да погледа телевизия като всеки нормален човек и да си легне.
    Събуди се, зареден с нетърпение. Да провери ли още от сутринта? Не, в никакъв случай! Както се казва бързата работа — срам за майстора.
    В края на късния следобед, най-сетне се реши. За всеки случай, взе неповредена снимка в ръката си и се запъти към месарницата.
    По дяволите! Здрав и невредим, Борг се намираше на обичайното си място. Прибираше ножовете и сатъра, по всичко личеше, че се кани да затваря. А трябваше да се намира в която и да е болница, само не тук!
    По стар навик, месарят го изгледа кръвнишки, но забеляза снимката, размахана като бяло знаме и придоби приветлив вид.
    — А, вече я носите — отбеляза дотолкова благосклонно, доколкото бе способен. — Момент, сега ще я разгледам.
    Той свали телената си ръкавица, избърса ръце с влажна кърпа и посегна да я вземе. В този момент, Херман едва не подскочи от изненада: на лявата ръка на месаря липсваха почти целия показалец и част от средния пръст. Но нямаше следи от рани, заоблените крайчета изглеждаха съвсем добре зараснали. Нима беше възможно толкова бързо?
    — А, това ли гледате — рече Борг небрежно. — Отрязах ги преди двайсетина години — сам си бях виновен, не послушах съветите на баща си. След това си поръчах телена ръкавица — протеза, малко „след дъжд — качулка“, но карай да върви — оттогава нямам проблеми. Няма ли да си купите нещо?Ще направя изключение, въпреки че затварях. Обещавам, най-доброто ще бъде за вас!
    — Благодаря, няма нужда — измънка Херман и ядосано му обърна гръб, след това изпратен от учудения му поглед, бързо избяга от мястото на първото си поражение.
    Навън, при по-голяма тишина и по-внимателно вслушване, редките минувачи можеха да дочуят типично за змиите съскане, примесено със скърцане на зъби.
    — Ще го унищожа, тоя дебелак, ще го направя — процеждаха се през тях думи пълни с отрова. — Няма да имам спокойствие, докато не го ликвидирам!
    От дясното око на Херман се отрони сълза, плъзна се в полумрака по бузата му, капна под яката на ризата и въпреки, че задимя и проби дупка, той не й обърна внимание. Беше увлечен в мисли за нова, несравнимо по-жестока разплата.

СТРЕЛАТА

    Гадният дебел Борг трябваше да бъде унищожен на всяка цена. Наистина, откакто Херман направи злополучната снимка, той промени отношението си към него. Стана значително по-учтив и му подбираше най-привлекателните късове месо, но като факт, това нямаше значение: не беше в състояние да го спаси от изпълнението на предвидената присъда.
    Новата идея, която го осени, изглеждаше непоклатима в сигурността си, тя сякаш крещеше да бъде реализирана незабавно.
    Херман припряно напусна жилището. Навън, набързо остави след себе си няколко пресечки и задъхан нахълта в универсалния магазин, разположен в съседство с кварталния парк. Не след дълго, отново се появи на улицата, понесъл солиден пакет. Вътрешността му съдържаше спортен лък, комплект стрели и мишена от неизвестен, но подходящ за целта материал. Покупките чувствително намалиха съдържанието на портфейла му, ала обратния път го компенсира с повишено настроение — лъкът несъмнено бе полезна вещ, призована да свърши добра работа и при други случаи, свързани с ликвидацията на някого.
    Наетата от него стая не беше от най-големите и не се намираше в престижен квартал, но шестметровата й дължина създаваше известни предпоставки за провеждане на необходимата тренировка.
    Той свали от стената старата репродукция на кьолнската катедрала, използува забития вече пирон и тържествено окачи на същото място закупената мишена. След това огледа с наслаждение извършената работа, повдигна лъка, постави стрела в жлеба на ръкохватката му, отстъпи няколко крачки и опъна тетивата.
    Първата стрела грациозно профуча край целта и се заби в мазилката на стената. Втората последва примера й, а третата реши да не нарушава резултата на двете предишни.
    — Какво правите, господин Пихлер?! — смутено извика хазайката — госпожица Берта, която неусетно, привлечена от странните удари, бе надникнала през открехната врата на стаята и ужасена бе втренчила поглед в току-що направените дупки, които сякаш се зъбеха върху гладката зелена повърхност.
    — Тренирам — изръмжа той и веднага помисли: „Ще дойде и твоя ред, вещице, дето си пъхаш носа навсякъде!“.
    — Но господин Пихлер! Вие ми повреждате имуществото! — изхленчи хазайката. — Боядисах стените преди месец!
    — Ще заплатя всички щети, оставете ме на спокойствие! — просъска Херман и я изгледа с бялото на очите си.
    Видимо уплашена, госпожица Берта побърза да изчезне, докато той мърмореше твърде нецензурни думи. След като изчерпи репертуара си в тази деликатна област на словото, Херман се сети, че е постъпил глупаво — не, не по отношение на хазайката, а спрямо себе си.
    „Идиот такъв — каза си, — за какво купи тоя проклет лък, като не знаеш да боравиш с него? Една единствена стрела е напълно достатъчна!“.
    Той смъкна мишената от стената и ядосано я захвърли на пода. После порови в бюрото си, измъкна непокътната снимка на месаря и я положи върху мишената. Пресегна се, взе една от стрелите, опря я в ненавистното изображение и яростно я натисна. Със слабо пукане, стрелата хлътна в гърдите на Борг.
    — Екел, мекел, текел! — произнесе Херман най-страшното заклинание, което беше научил. Стопроцентовият инфаркт на месаря беше осигурен, а това трябваше да стане незабавно.
    Треперещ от нетърпение да узнае силата на магията, Херман напусна жилището си, с намерение да установи нейното действие на място. След не повече от десетина минути прекрачи прага на месарницата.
    — А, господин Пихлер! — посрещна го Борг възторжено с цъфтяща усмивка върху тлъстото си лице — по всичко личеше, че е зарадван от посещението, без признаци за напускане на белия свят, който нахлуваше през прозорците. — Ако обичате, запознайте се с братовчеда Бирбаух, ще ме замества за двайсетина дни — добави той и продължи: — Жена ми замина на гости в провинцията, дъщерите са на море с приятели, а аз, нали разбирате, и аз съм човек, та също реших да си почина.
    „Човек ли? Свиня такава! Защо не си починеш навеки! Стоиш жив и здрав срещу мене, а мутрата ти се хили насреща ми!“ — някак си успя да прикрие жестокото разочарование и процеди през зъби:
    — Добре сте го намислили, господин Борг, много добре!
    — Всъщност вие сте добър човек, господин Пихлер. Почти обедно време е, и двамата сме свободни от задължения, защо да не пием по бира?Каня ви на добре изстудена, отлична марка. Ако приемете, трябва само да изкачим няколко стъпала до горния етаж. Ето тук, през вътрешната стълба.
    „Мътните да те вземат!“ — стенеше душата на Херман, но кривите му крака го повлякоха след месаря. Инстинктивно усещаше, че там, горе, го очаква обяснението за втория катастрофален провал.
    „Просташки вкус — оцени той обстановката, след като се настани в хола на сравнително скромното жилище. — И такива като този продължават да мърсят вътрешността на иначе почтени сгради! Хем ги заливат със свинщината си, хем не напускат този свят!“.
    — Заповядайте, господин Пихлер! — сепна го Борг, който носеше две запотени бири. — Сега ще донеса халбите и ще налея, а дотогава разгледайте нещо специално — така да се каже, фамилна ценност. Представяте ли се? Снимки от преди стотина години в семеен албум, останал от моя прадядо!
    Херман разсеяно прелисти протритите картонени листа, с прикрепени към тях ожулени снимки. Във вътрешността на изпъстреното с винетки пожълтяло поле се мъдреха противни физиономии с омачкано облекло — изглеждаха тъпи и самодоволни. Но какво беше това? От овехтялата снимка, като че ли го гледаше самият Борг! Сякаш надничаше през времето и се хилеше по същия начин. Беше ли възможно? Херман не повярва на очите си и отново се втренчи в нея.
    — Не е фалшификация, господин Пихлер, не се чудете! — обади се месарят, който вече пълнеше халбите. — Няма грешка, снимката е автентична. Това е моят прадядо — приличаме си като две капки вода. Навремето заминал за Америка да търси злато и знаете ли как загинал? Съвсем геройски, така да се каже. Не от какво да е, а от индианска стрела. Изглежда последната индианска стрела в Америка го уцелила право в сърцето! Случило се е много отдавна, но продължаваме да се гордеем с него — съгласете се, че смъртта му е необикновена! Но какво става с вас, господин Пихлер, защо пребледняхте?Дори халбата в ръката ви трепери, да донеса ли чаша вода?
    — Нищо ми няма — прохриптя Херман. — Долейте ми бира!
    Месарят изпълни желанието му, произнесе наздравица и пожела изпиване до дъно. После отново напълни халбата и призова към същото действие. След няколко „изпиване до дъно“, коремът на Херман се поду като балон, но усети в себе си сили, най-после да се надигне от мястото си. Краката му се подчиниха на неимоверната концентрация на волята и независимо, че се олюляваха, успяха да го изправят във вертикално положение.
    — Приятен обед, господин Пихлер — рече Борг за довиждане. — Елате отново на гости, винаги е приятно да поприказвам с добър и културен мъж като вас. Как казахте, че се нарича серията от снимки, която съставяте? „Забележителни личности в нашия квартал“, доколкото си спомням. Но този, който се е сетил за такова нещо е не по-малко забележителен — да го знаете, ако нямате нищо против! Затова винаги сте добре дошъл в моя дом, така е!
    Херман го изгледа с мътен поглед, измуча нещо и се изсипа по стълбата.
    — Щщще ти вввидя сссметката, сссвиня такава! — профъфли по пътя към дома си. — ссскоро шъ ссстане!
    — Не само, че поврежда стените, ами пиянствува по никое време! — промърмори госпожица Берта, която наблюдаваше действията му зад открехнатата врата на кухнята. — Ще трябва да се отърва от него! — заключи тя.
    Той някак си се добра до стаята си, тръшна вратата след себе си и без да се съблича, се строполи върху леглата.
    — Шшшъ му вввидя сметката — изстена преди да заспи.

ВОСЪЧНА КУКЛА

    Господин Пихлер се събуди с подута от болка глава. Отдавна беше разбрал, че организмът му не издържа дори на слабо-алкохолни питиета, ала напук на собствените му принципи, събитията от предишния ден го бяха принудили да удави мъката си в жълтата течност на бирата. Болката, която изпитваше, сякаш се стараеше да го накара да забрави за вчерашното поражение и за самото съществуване на Борг, но не успяваше. Месарят сигурно вече тъпчеше с крачищата си улиците на града и продължаваше да го осмърдява с мирис на остра пот, постоянна излъчвана от масивното му тяло. А единственият избраник на съдбата, способен да сложи край на това дебелашко присъствие беше той, Херман. Ах, този мръсен месар! Защо не изчезнеше заедно с болката от махмурлука? Кога най-сетне щеше да се разправи с него?
    Херман с усилие се надигна от леглото си, запъти се към шкафчето в дъното на стаята, бръкна в него и извади туба с лекарство против главобол, после тръгна към банята. Там, потопената в чаша вода таблетка изпусна мехурчета разтвори се без остатък и бе изпита на малки глътки. Той видя в огледалото не само противната си, но и небръсната физиономия, реши да я приведе в по-слабо противен вид и посегна към пяната за бръснене.
    Обратният път го отведе до хладилника, който се оказа празен. Напоследък обтегнатите отношения с госпожица Берта го бяха лишили от поднасяне на закуска, а не беше пазарувал от седмица. Един от обичайните за случая изрази се изниза през зъбите му, после нуждата го застави да тръгне натам, на където диктуваше празния му стомах.
    Не след дълго, излезе от близката закусвалня и реши да направи покупки.
    Пред входа на магазина за хранителни стоки едва не се сблъска с Борг, който твърде любезно му отстъпи да мине пред него.
    — Винаги след вас, господин Пихлер — каза с уважение.
    Болката в главата, предстоящите покупки, пращящият от здраве месар, всичко това безкрайно го обърка, но успя да смутолеви:
    — Благодаря, господин Борг! След като зная, че сте свободен от задължения, не сте ли подранили с посещението на магазина?
    — Утре ще ходя на лов, та реших да свърша тази работа по-раничко. Подготовката за лова изисква оправянето на още доста неща.
    — Не знаех, че сте ловджия — изумено заяви Херман.
    — Най-добрият в квартала, смея да заявя! — похвали се Борг. — Тези, които практикуват лов, отдавна го знаят!
    — Далече ли ходите? — от немай къде запита верният му зложелател.
    — На трийсетина километра от тук, около вилдбрюкенските тресавища. Малко е опасно, но гъмжи от патици. Всъщност за човек с моя опит няма нищо страшно.
    — За каква опасност говорите? — попита Хермон, докато буташе количката между рафтовете с продукти.
    — За тресавищата, естествено. Ако някой пропадне в тях, няма измъкване — убедително произнесе месарят. — Но тази опасност е за новаци, не се отнася за мене — допълни с чувство на превъзходство.
    — Имало ли е досега нещастни случаи — лицето на Херман издаваше повишен интерес.
    — Два-три, за последните години. Патиците са опасно нещо, господин Пихлер, ала приготвени по подходящ начин на фурна, с добавка на някои специални сосове, заслужават риска. Ако ловът излезе успешен, в което не се съмнявам, ще ви поканя да опитате нещо изключително — готвенето на патици е мой собствен патент. Вече стигнахме касата, заповядайте! Винаги пред мен, уважаеми!
    Херман плати покупките, натика ги в пластмасовата торба и нервно ги понесе. Предстоящата възможност съвсем не беше за пренебрегване, трябваше незабавно да действува — колкото по-бързо, толкова по-добре.
    — Довиждане, господин Пихлер, ще се постарая да изпълня обещанието! — раздели се с него неканения придружител.
    — Успех, господин Борг — измънка кривокракия злобар и си каза: „Този път няма да се измъкнеш!“.
    През следващите часове разви трескава дейност. Разходи се до съюза на пчеларите, купи половин килограм восък, после се шмугна в парка, откри малко блато с пищна водна растителност, напълни няколко плика с нея и се завърна в къщи. Взе пластмасов леген от банята, изсипа зелената маса в него, след това наля кофа гореща вода и потопи восъка в нея. Оставаше му да измъкне от бюрото си нова снимка на Борг, да се вторачи в дебелата му физиономия и да призове музата на онова деликатно изкуство, което съвсем не познаваше.
    Херман извади от кофата размекнатото парче восък, положи го върху разстлания върху бюрото вестник и започна да моделира това, което трябваше да се превърне в умалено копие на Борг.
    Восъчната фигура се оформяше мъчително, несвикналите му пръсти се бореха с формите й. След едночасова битка осъзна с ужас, че изрода в ръцете му твърде слабо наподобява човешка фигура, а търсенето на сходство с месаря, можеше да доведе до пълно отчаяние. Но Херман нямаше намерение да се предава и бързо се сети за студента-художник, който живееше в съседната къща и неуспешно се опитваше да продава картините си пред входа на кварталния парк.
    Страдащият от излишък на косми млад индивид се оказа на предполагаемото място и с голяма доза подозрителност прие бързата поръчка. това не му попречи светкавично да прибере аванса за изработката й.
    След няколко часа, Херман доволен стисна в ръце готовото произведение на изкуството. Въпреки усилията, добросъвестно положени от студента, приликата с Борг беше частична, но на пръв поглед задоволяваше нуждите — веднага ставаше ясно, че восъчната кукла изобразява доста дебел мъж. Най-сетне това, което трябваше да замени гадния дебел Борг, се намираше в ръцете му и не можеше да избяга от восъка.
    Херман зарадван се прибра в стаята си, потопи краката на фигурата в легена със събрания жабуняк и отново изрече страшното заклинание:
    — Екел, мекел, текел!
    Зелената маса изпълняваше ролята на тресавище в него потъваше въплъщението на Борг. Когато главата на омразния дебел тип най-сетне се скри под жабуняка, Херман въздъхна с облекчение. „Подобието ражда подобие“ — повтори на ум основния принцип на индуктивната магия и почти се почувствува щастлив от добре извършената работа.
    На следващия ден, той се излежава до късно. По някое време реши да излезе навън да се поразтъпче, евентуално да закуси и да изпие някакво ободряващо питие.
    Докато чакаше да сервират кафето и сандвича, купи от някакво вестникопродавче новия брой на „Градски новини“ и погледна заглавната страница. Вниманието му бе привлечено от цветна снимка на мъртвец, чието лице удивително напомняше за вчерашното восъчно произведение на изкуството, но подчертаваше слабата прилика с истинския облик на Борг. Над снимката с едри букви бе написано: „Намерен труп на възраст 1500 години“, а текста под нея гласеше:
    „Експресна информация
    Тази сутрин, в старите торфени находища край Вилдбрюке бе изкопан напълно запазен труп на мъж на средна възраст. Съдейки по останките от дрехи и намерените монети, възрастта на направената находка се оценява от експертите на около 1500 години. Невероятно добрата консрвация на трупа се дължи на киселата среда на торфа и на бактерицидните му свойства. Предполага се, че в случая се касае за умишлено убийство, във връзка с родово отмъщение, типично за средновековието. Находката доказва, че дори след петнадесет века, извършеното престъпление може да бъде разкрито. Очаквайте нови резултати от полицейското следствие в следващия ни брой.“
    — Какво четете, господин Пихлер? — стресна го до болка познат глас, от който едва не подскочи.
    Пред него стоеше самият Борг, облечен в ловджийски дрехи, а на главата му се мъдреше шапка, украсена с перо от пуяк. Преметнал през рамо калъфа с пушката, притежателят й пъчеше дебелия си корем, под който провесени на широкия кожен колан, висяха като обесени две патици.
    — Ннне сссте ли на лллов? — запелтечи Херман.
    — Бях и се върнах, това нещо се върши наранина. Ловувахме с моя приятел Фриц, използувахме неговата кола и кучета, а той току-що ме остави наблизо — да пийна кафе, пък и хората да ме видят. Какво може да кажете, господин Пихлер? Нищо друго, освен, че месарят Борг е голям ловец. Освен това възнамерява да сготви убитите патици и да покани господин Пихлер на гости — така, както му обеща. А сега ще ми направите ли място да мина? Не е лошо докато си пия кафенцето да си побъбря с вас — с такъв начетен човек, винаги е приятно!
    Докато траеше тирадата на Борг, Херман усещаше спазми в коремната област — силни и неприятни, с напъни за повръщане. До него весел и жизнерадостен, месарят продължаваше да бръщолеви глупостите си, небрежно поставил убитите патици върху масичката, но с явна цел да бъдат видени от колкото се маже, повече съкварталци.
    „Има ли справедливост? — крещеше съзнанието на Херман и само си отговаряше: — Няма, няма! А трябва да има! — виеше то отново, но срещаше само стъклените погледи на убитите патици“.
    — Кафенцето е добро — отбеляза Борг и шумно сръбна от него. — Истинско удоволствие е да го пиеш в такава изискана компания!

СВАТБЕНАТА СНИМКА

    Посърнал от злоба в късния следобед, Херман отчаяно гризеше ноктите на ръцете си и същевременно анализираше изминалите събития. Несъмнено магиите му действуваха, но по особен начин — назад във времето. Необходимо беше на всяка цена да овладее тяхната сила — да ги застави да действуват в близко бъдеще. А може би в миналото се криеше истинската му мощ? Сети се за извънредно просто и рационално средство; с прилагането му гадният месар щеше да изчезне — подсказваше го логиката, филмите на Спилбърг и фантастичната литература. Рецептата беше елементарна: ако някой от родителите на Борг не се свържеше с другия посредством брак, месарят нямаше шансове да се появи на този свят.
    До края на взетия отпуск оставаха два дена, досега всички усилия за ликвидацията на омразния дебелак бяха останали напразни. Поканата за вечеря беше валидна и бе наложително да бъде използувана най-рационално. Трябваше да преодолее чувството на погнуса и да опита вкуса на нещастните патици.
    Борг го посрещна с най-добрата усмивка, на която бе способен и незабавно го въведе в трапезарията. Лъсналите от сосове тела на пернатите животни вече мирно почиваха в елипсовидни чинии, в центъра на сервираната маса. Бяха заобиколени от препечени картофи, варени кестени и разкошно направени салати от зеленчуци.
    — Хапнете си, господин Пихлер, а след това ще коментираме качествата на приготвеното от мен. Имайте предвид, че освен голям ловджия, месарят Борг е и голям гастроном!
    „Да пукнеш, дано! — злъчно отбеляза на ум Херман. — Личи си, че не си се освинил от ядене на марули!“. Очите му злобно светнаха над бялата покривка, но по всичко личеше, че на домакина не му пука, защото надигна халбата с любимата си бира и каза:
    — Наздраве!
    „Отново просташки вкус — констатира Херман. — Изглежда изстуденото бяло вино е непознато за него“.
    След като свършиха с вечерята, месарят непривично чевръсто за масата си очисти пространството над бялата покривка, след това го покани в хола на телевизия.
    „Сега е момента!“ — помисли злобното човече и рече небрежно:
    — Може ли отново да поразгледам стария фамилен албум? Признавам, страшно ме впечатли предишния път!
    — Разбира се, господин Пихлер, той все още е под ръка, под масичката. Заповядайте!
    — Ще ми се да преснимам някоя друга снимка, много са хубави! За колекцията, нали разбирате. Ще бъдат тематично свързани с вас.
    — Изберете, която ви хареса. Това само ме радва!
    — Ето тази, от сватбата на вашите родители. и може би съседната, на баща ви.
    — Няма проблеми, господин Пихлер. Все пак се надявам, че ще ги върнете.
    — Какво говорите, още утре ще го направя! При мене нищо не се губи, нито изчезва.
    — Не исках да ви обидя, рекох го ей така. за жалост от утре започвам работа, братовчеда Бирбаух не може да ме замества повече, има семейни проблеми. А можехме още някой друг ден да прекараме заедно, за да си побъбрим. Имам и телеграма — жената пристига, край на спокойствието!
    „Дрънкай всякакви, още малко ти остава!“ — помисли Херман и натика снимките в джоба си. След това изгледа с отвращение халбата бира пред себе си и на свой ред произнесе:
    — Наздраве!
    Този път не успя да се напие така жестоко и си тръгна с чувството на изпълнен дълг към себе си. Спомни си, че по някое време месарят го бе увещавал да изпеят нещо и с големи мъки го беше разубедил — не искаше да разруши създадената за себе си илюзия чрез фалшиво грачене, на което единствено бе способен.
    Същата вечер, точно в полунощ, той постави счупена свещ върху брачната снимка и произнесе най-черното заклинание.
    На следващия ден, както и досега, гореше от нетърпение да разбере ефекта от магията. Пътя до месарницата му се стори безкрайно дълъг, в нея завари няколко клиенти. Невредимият Борг стоеше намръщен зад кантара, но с него се бе случило нещо странно. Телената ръкавица от ръката му липсваше, а отрязаните пръсти бяха на мястото си. Физиономията му излъчваше непривична свирепост, съвсем нетипична за него през последните дни.
    — Какво ще обичате? — изръмжа басово, преди реда му да стигне до него. Обръщаше се като към напълно непознат.
    — Всъщност, не съм дошъл за покупки. пристигнах, за да ви върна снимките.
    — Какви снимки? — облещи се месарят.
    — От сватбата на родителите и на баща ви.
    Кръглото лице на Борг почервеня от ярост.
    — Слушайте какво! — натърти заплашително. — Незабавно се махайте от тука!
    — Но, господин Борг!
    — Какъв Борг? Казвам се Борке, нещастнико! Не ме гледай като настъпена жаба, каквато си всъщност, а веднага се измитай! И подигравките запази за себе си, я се виж на какво приличаш!
    — Може би има някакво недоразумение! — смутолеви Херман. — Не исках да ви обидя!
    — Не искал да ме обиди, чувате ли? — обърна се месарят към публиката, състояща се от две възрастни жени. — Ти какво искаш, бе! Да те накълцам на кайма ли, добиче такова! Измитай се от тукааа!
    Крещенето на месаря премина в рев. Обектът на категоричната подкана панически отстъпи към вратата на изхода и се почувствува изплют на улицата. Докато се окопитваше, едната от възрастните жени излезе от месарницата, изгледа го с укор и застана до него.
    — Не трябваше да постъпвате така — отбеляза наставнически. — Двадесет години пазарувам от него и за пръв път го виждам да излиза от кожата си, а иначе е добър човек. Познавах и майка му, горката! Не трябваше да се подигравате с фамилната чест!
    — С какво съм се подиграл? Нищо ни разбирам!
    — Защо го нарекохте господин Борг?
    — Винаги съм мислил, че се казва така!
    — Ето, пак продължавате! Фирмата над магазина, нищо ли не говори? Не четете ли какво пише на нея?
    — „Борке и син“, но защо не Борг?!
    — Или сте непоносим, или невменяем! Борке е фамилията на майка му, а Борг е женихът, който я изостави бременна преди повече от четиридесет години. Мошеникът изчезна като дим преди сватбата, ясно си спомням! Господин Борке никога не е имал законен баща, нито е бил признат за син от някого. Като си помисля какви ги наприказвахте, лошо ми става! Снимка от сватбата! Горката госпожица Борке, никога не опозна тази радост. В онези времена кой щеше да се ожени за нея с незаконен син? Не си правете друг път такива шеги, господине, може да ви коствуват живота! Месарят Борке така обичаше майка си, беше готов да убие всеки заради нея!
    Възмутената жена презрително го подмина, а Херман най-сетне си даде сметка за случилото се. Борг беше унищожен, но съществуваше като Борке. И този Борке бе несравнимо по-гаден от Борг. Победата се бе превърнала в жестоко поражение, улицата се олюляваше под краката му. Той отправи невиждащ поглед към витрината на месарницата и тънките му устни отрониха:
    — И тебе ще унищожа, гадина проклета!
    Когато изкачи стъпалата до входа на жилището си, злобата до такава степен бе заседнала в гърдите му, че го душеше. Омразата образуваше около него странна мъгла, която му пречеше да уцели ключалката. Във външното антре го очакваше госпожица Берта.
    — Искам да ви уведомя, господин Пихлер, че в едномесечен срок желая да напуснете. — заяви безцеремонно. — Не ми харесвате като квартирант — допълни нагло и се запъти към кухнята.
    — Аааа! — изрева той и се вмъкна в стаята си. — Всичките ще ви ликвидирам, всичките! — проникваха виковете му през вратата й.
    Дали щеше да успее?

info

Информация за текста

    © 1994 Христо Пощаков

    Източник: http://sfbg.us

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1101]
    Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47
Top.Mail.Ru