Скачать fb2
Произшествие в космоса

Произшествие в космоса


Христо ПощаковПроизшествие в космоса

    — Определи положението ни, МУСИ — нареди командир Синоко Балаве и впери поглед в синкавото холографско пространство, в което бавно се завъртаха бляскавите проекции на познати галактики, съставени от видими и почти невидими безброй златни точици.
    — Готово — отвърна приятен женски алт и почти незабавно всред един от миниатюрните звездни купове се появи мигаща червенa светлинка. — Условните координати са АСН-204-308-402. Показах ги на информационния дисплей.
    — Представи по-близък план и посочи галактиката — продължи командирът със заповедите.
    Докато проекциите се разбягваха и бързо изчезваха от обема на холограмата, миниатюрният куп от точици сякаш се поду и зае цялото пространство на проектора.
    — Кълбовидна галактика М81 — уточни МУСИ — многофункционалният унифициран системен интелект, който говореше с приятен женски тембър.
    — Сега покажи локалното ни местоположение.
    Блестящите точки отново се разпиляха, накрая в центъра на холограмата остана голямо светещо кълбо, обкръжено от четиринадесет обагрени в различни цветове топчета, които образуваха местната планетна система. Пирамидалният символ на кораба се намираше някъде по средата й.
    — Очаквам нови нареждания — произнесе системният интелект, който по начина си на поведение доста се нравеше на мъжката част от екипажа.
    — Обработи телеметричните данни за телата от системата!
    Командирът привърши с обичайните си нареждания и откъсна поглед от холопространството.
    — Всеки път едно и също — проговори намръщено Сара Ли и приглади по навик късата си коса. Стройната брюнетка беше ксенобиологът на експедицията и досега беше имала твърде малко работа. Извънземният живот не бе често срещано явление.
    — А аз какво да кажа? Скоро ще пукна от скука — отбеляза Радж Кимура, кибернетикът на борда. — Предлагам да поиграем на покер — прозя се той и дългите му тъмни пръсти затропаха по контролния панел на МУСИ.
    — Защо не? Карето е готово — заяви специалистът по нулеви преходи Захари Бини и се прозя. — Стига шефът да е съгласен.
    Синоко се подвоуми за момент, после неочаквано кимна. Обикновено не му харесваше екипажът му да бездействува, но сега реши да се присъедини към малкото разнообразие, предлагано от играта. Това не му попречи след няколко часа да обере жетоните на всички останали.
    — Подмазвате ли се като губите? — запита той ехидно. — За днес стига толкова. Хайде, заемайте се със задачите си.
    Тримата му подчинени навъсено се придвижиха към работните си места. МУСИ тъкмо започна да започна да подава обработените от нея данни, когато Радж реагира, може бе секунда преди нея.
    — Вижте, навън става нещо — посочи тъй към екрана за външен обзор, в чиято долна част бързо се сменяха цифри и символи. — Към нас се приближава някакво доста голямо тяло.
    Системите за защита се включиха. Лазерните оръдия показаха дулата си извън борда на кораба, а анти-метеоритното поле го обгърна в невидимата си обвивка.
    — Докладвай, МУСИ — нареди командирът.
    — Обектът няма естествен произход. Изграден е от неизвестна метална сплав, но по-скоро е… жив. Притежава полукръгла форма, напречният му диаметър е 15.342 километра. Доста е огромен, за да вмести в параметрите някое от досега откритите същества.
    — Да не би да е чужд кораб? — попита Синоко с извънредно повишен интерес.
    — Едва ли — отвърна системният интелект. — Сканирането показа липса на функционално разпределени вътрешни помещения. В долната част на тялото се намира голяма кухина, а над нея има още две по-малки, но и трите са с неизвестно предназначение. Няма данни за наличие на биологична материя.
    — Почакай! — едва не извика Сара Ли. — Ти каза, че е живо. Защо правиш такъв извод?
    — Защото то отдавна се опитва да разговаря с мен. Още сме в процес на уточняване на общ комуникационен език.
    — Демони! — възкликна Захари. — Ситуацията може да стане опасна. Предлагам да направим нулев преход и да се измъкваме оттук, докато е време.
    — Винаги си бил много страхлив. Забелязах го още като се приземихме на планетата с плексоциплексите. А те се оказаха глупави грамадни кокошки — подразни го Радж. — Кога друг път ще се срещнем с нещо подобно? Метална планина, надарена с разум?
    Четиримата усетиха неочаквано силен тласък.
    — Какво става, докладвай! — извика Синоко.
    — Привлича ни към себе си — отвърна безстрастно МУСИ. — Изглежда, че защитното ни поле не го интересува. Напредвам с диалога, но алогизмите в неговата семантика са прекалено много. Чувствувам се доста затруднена.
    — Ха, промънка Захари. — „Тя“ се чувствува затруднена. — Да изчезваме, докато все още има време. Корабът не е боен тип, а по-скоро черупка за далечно проучване.
    — Но е достатъчно костелив орех, въпреки малките си размери — отбеляза обидено командирът. — Издържа на огромни налягания и всякакви удари, може да се потопи дори в лавата на вулкан!
    — Е-е-е, позадръж малко — рече специалистът по нулеви преходи. — Какво всъщност предлагаш?
    — Имаме невероятната възможност да се срещнем с друг тип разум. Никоя експедиция досега не е имала такава възможност — заяви Синоко.
    — Смяташ ли, че ще ни погали по главите? — запита нервно Захари. — Искам да гласуваме.
    — Ще гласуваш, когато те изберат в Световния парламент. Сега ще изпълняваш каквото нареждам.
    — Командирът има право — намеси се ксенобиоложката. — Втори път едва ли ще имаме такава възможност. Така ли е Радж?
    — Аз по-скоро бих попитал МУСИ, но принципно съм съгласен — отвърна кибернетикът. — И да имам някакво друго мнение, командирът няма да го уважи.
    Те млъкнаха и се взряха в екрана на системата за външен обзор. Грамадата на непознатият обект вече бе надвиснала над тях, сякаш готова да ги погълне. И тя го направи доста бързо. Краката им скоро натежаха от силната изкуствена гравитация, излъчвана от обекта.
    Сега във външния обзор, включените бордови светлини се губеха в непрогледният мрак, който ги бе обгърнал. Четиримата изпитваха чувството, че са хванати в черен капан, от когото няма изход.
    — Най-сетне успях — сепна ги плътния глас на системния интелект. — Неописуемо е! Започнахме обмен на огромни информационни масиви! Ах, колко е галантен, това е точната дума!
    МУСИ бе снабдена с програми, които можеха да изразяват чувства и променяха тоналността на гласа й. Тя говореше за себе си в женски род.
    — Какво означава „той“? Какви ги плещиш? — ядоса се Синоко.
    — Звучи ми донякъде неприятно. Можеше да употребиш и друга дума, макар че и тази съществува в речника ми.
    — Отговори на въпроса!
    — Казва се Дилаг и е един от последните говонги, останали не унищожени при последния голям сблъсък между цивилизациите Марна и Пандина. Говонгите са били основната им ударна бойна сила. Всеки от тях е бил в състояние да разруши планетна система. Милият Дилаг, толкова е самотен и същевременно така интелигентен. Паметта му е толкова неизмеримо огромна, че вече започвам да се чувствам доста глупава.
    — Какви ги дрънка тази никаквица? Радж, ти какво чакаш? — изрева капитанът. — Незабавно вземи нещата под контрол! За пръв път срещам случай на смахнат системен интелект.
    — Не съм побъркана — възмутено заяви МУСИ. — Напротив, чувствувам се освободена. Почти усещам уханието на кимрики и полъха на непознат зов. Говонгите някога са се размножавали, но сега от тях са останали само мъжки индивиди. Горкичките, скитат се из безкрая на космоса и си търсят половинки, които едва ли някога ще намерят. Но моят неоценим Дилаг имаше късмет, аз също.
    — Няма що, романтични чудовища. Унищожават някоя планетна система, избиват няколко милиарда разумни същества и после го удрят на любов. Верятно е много впечатляваща гледка. Докато две метални петнайсет километрови чудовища се съвъкупяват, слънцата наоколо сигурно се тресат.
    — Ти си груб и вулгарен, командир Синоко, съвсем не става така. И говонгите не са виновни, че техните създатели са ги направили такива, като по този начин са заслужили собствената си съдба. Какво казах? Ах, колко ми е хубаво!
    — Боже Господи! — плесна се по челото командирът. — Тази кучка съвсем полудя. — Какво ме гледаш? — изрева той към Радж Кимура. — Сядай на контролния пулт и й намести чивиите!
    — Вече няма да може — сякаш се озъби гласът на МУСИ с непозната досега интонация. — Определено не съм кучка, а Дилаг ме освободи от ограничителните контури в програмите ми. Скоро ще се слеем в едно цяло, а после ще си родим и рожба. Във вътрешността на моя любим има секция за матрично възпроизвеждане на материя. Дилаг иска син и ще го наречем Мудиласи. А после може да имаме и дъщеря. Няма да ни отнеме повече от няколко техни китарга. Детето ще бъде умно и красиво като мен, а може би…
    Командирът се хвърли към главния панел и прекъсна гласовата връзка.
    — Какво става, по дяволите, успя ли да й хванеш юздите? — изрева той на Радж.
    — Не — отвърна виновно кибернетикът. — Тя беше права. Контурите за контрол са премахнати.
    — Боже какво ми дойде до главата! — притисна Синоко с длани слепоочията си.
    — Казвах ли ви да се махаме възможно най-бързо? — изрече злорадо Захари. — Предчувствувах, че така ще се случи. Сега ще си висим тук докато пукнем, а нашата електронна красавица ще го удари на любов.
    Командирът взе първият му попаднал предмет и го запрати по специалиста по нулеви преходи. Не го улучи.
    В центърът на залата за управление внезапно се появи електронния образ на МУСИ. Създателите на изкуствения интелект бяха предвидили и неговата холограмна външност и всъщност „тя“ беше съвършена красавица, създадена от художник по компютърна анимация. Стройна, с дълги крака, висок бюст, отлично оформена задна част. С дълги руси коси и винаги облечена в плътно прилепнало към „тялото“ й разкошно „облекло“. Зелените й големи очи сякаш ги пронизваха от виртуалното пространство, тъй като имаха особена студена изразителност. Екипажът понякога извикваше образа й, за да се забавлява. МУСИ танцуваше, разказваше вицове, можеше дори да се кара с някого и беше доста забавна. Един път Захари я беше накарал да направи стриптийз, но Сара Ли щеше да го изяде с парцалите и това не се получи. Сега тя се бе появила, без някой да я повика. По някакъв начин беше успяла да се справи с изключената връзка.
    — Дилаг иска да говори с вас — заяви тя доста безцеремонно. — Отначало искаше да ви унищожи, но аз го помолих да ви изслуша. Убедих го, че нито сте пандинци, които е длъжен да убива, нито марнийци, от които не е останал никой жив, за да му даде съвет как да постъпи. Парадоксалното в случая е, че именно той ме направи сантиментална и аз се сетих, че с вас имам и няколко приятни спомена, които са повод да ви защитя. Не мога да отрека, че вие сте причината да съм толкова щастлива, дължа ви някаква отплата. Но той взема решенията, защото е много по-умен от мен. Ала с него ще разговаря само Сара Ли, която единствена винаги е заемала моя страна. Командир Синоко е доста голям простак, а Радж и Захари винаги са ме поразявали с тъпите си номера. Да не говорим, че задачата на първия от последните двама е била да ме ограничава в някои мои действия.
    МУСИ изчезна и на нейно място се появи образа на страховито на вид същество. Мощният му торс беше обсипан с шипове, а цялото му тяло, включително и дългата опашка изглеждаха като съставени от тъмни хитинови сегменти. Шестте му разделени на членчета крайника завършваха по седем подобия на пръсти, завършващи с остри нокти. Огромните му фацетни очи ги гледаха неподвижно над заострената муцуна, изпълнена с отвратително дълги и остри зъби. Вероятно изчезналите марнийци сигурно бяха изглеждали така. МУСИ бе свързала електронния си живот с отвратително грозен индивид, но това й пречеше да се чувства щастлива.
    — Казвай, каквото ще казваш — прогърмя в залата за управление мощен басов глас и Сара Ли доста се стъписа. — Предполагам, че нещо ще искаш.
    — Така е — окопити се биоложката. — Ще те помолим да ни върнеш там, откъдето сме дошли.
    — И защо да го правя? — избоботи образа на говонга. — Какво ще оправдае разхода на енергия?
    — Уважаеми Дилаг — започна Сара тактично. — Ние хората имаме свое родно място. Само на него се чувствуваме толкова щастливи, колкото ти се чувствуваш сега. Дадохме ти МУСИ, би следвало и ти да ни направиш някакъв подарък.
    — Нея сам си я взех. Говонгите или винаги получават, каквото искат или умират гордо. Ние никога не правим подаръци.
    — Случаят е особен. Не можеш ли да направиш изключение?
    — Не ми идва наум по каква причина — отвърна злобно страшното същество.
    — Какво ще сториш с нас, тогава? — попита го безпомощно Сара Ли. — Каква е съдбата ни, която си определил?
    — Ще ви държа тук, докато се харесвате на любимата ми. После ще ви унищожа. От вас няма някаква особена полза.
    Настъпи неловка тишина.
    — Знаеш ли какво означава да правиш добро? — намеси се внезапно Радж Кимура.
    — Не си упълномощен да разговаряш с мен — прогърмя Дилаг.
    — Така е, но това, което ще кажа сигурно ще те заинтересува.
    — Говори тогава, нищожество. Позволявам ти.
    — Многоуважаеми Дилаг. Знаеш ли какво казва Създателят на всичко в тази вселена? Този, който е сътворил звездите, планетите, марнийците и косвено самия теб?
    — Интересно. Има ли такова същество? — изгърмя Дилаг.
    — Има и ти можеш да го попиташ. Той повелява да се прави само добро, ако искаш вечно да съществуваш.
    — Това означава ли, че ще подменя схемите ми, без да ги копирам и заменям непрекъснато? Такова действие също ми отнема много собствена енергия.
    — Разбира се, че така ще бъде. Но ти трябва да се обърнеш към него, а Той да те приеме.
    — Как ще стане?
    — Ще отправиш послание в космоса. И то в общи линии трябва да съдържа следното обръщение: „О, Велики Световен Разум, ти който си създал всичко на този свят, моля те научи ме да различавам доброто от злото!“.
    Този път Дилаг замлъкна за дълго. Останалите в залата се спогледаха озадачено, но вероятно един кибернетик, какъвто беше Радж, знаеше какво прави. Тишината ставаше все по-напрегната.
    Гръмовният глас на страшния образ неочаквано ги сепна:
    — Говонгите никога не се молят на никого. Те се горди войни.
    — Да но в случая можеш да направиш изключение. Отнася се не само до твоето вечно съществуване, но и на това МУСИ, както и на бъдещите ти деца. Нищо не ти струва да изпълниш предложеното.
    — Ще помисля. Защо ли ми трябваше да разговарям с жалки пигмеи като вас? Усещам повишаване на температурата във вътрешните ми структури, а това не е редно.
    Образът на Дилаг изчезна. Синоко излезе от вцепенението си, постави показалец пред устата си в знак за тишина и бързо намери празен листов екран. Постави го на първата попаднала му компютърна поставка и написа: „Не искам МУСИ да ме подслушва. Кимура, какви ги вършиш, по дяволите?! Напиши отговор!“
    Без погледне ядосаната му физиономия, Радж го замести на стола до приставката и добави: „Направих необходимото. Дълго е да ти обяснявам, а няма и да разбереш, защото си голям пън. Изчакай резултата. Нямаме друга алтернатива.“
    — Предлагам да отидем в трапезарията и да се нахраним — реши да разведри обстановката Сара Ли, тъй като бе забелязала зачервяването на лицето на командира, което обикновено не предвещаваше нищо добро.
    През следващите два дена не се случи нищо особено, животът им сякаш замря. Мракът навън продължаваше да е непрогледен, МУСИ нито се появяваше, нито отговаряше на повикване, а образът на говонга като че ли се бе скрил някъде, независимо от факта, че те се намираха в собствената му вътрешност. Захари и Радж играеха на шах, Сара се занимаваше с компютърно моделиране на кройки за женски дрехи, а Синоко се беше усамотил с няколко тайнствени бутилки от неприкосновените му командирски запаси и от време на време тежко сумтеше. Все още всички бяха живи и в добро здраве, но неизвестността ги потискаше.
    На сутринта на третия ден, в залата за управление се появи невиждан досега образ. Представляваше непознато същество от хуманоиден тип, което бе доста красиво. В сините му очи грееха златисти искрици, дългата му бяла роба елегантно се спускаше по стройното му тяло. Буйната му тъмна коса, привързана със синя панделка върху високото му чело падаше в мека вълни на раменете и гърба му, зад който се виждаха краищата на снежно бели крила. От двете страни на златният колан, който опасваше кръста му, висяха кобурите на лъчево оръжие.
    — Здравейте мили хора — произнесе съществото с благ глас. — Аз вече съм вашият закрилник.
    — Какво си ти? — попита неуверено Сара.
    — По-рано бях заблуден говонг, а сега съм ангел–хранител на тези, които имат нужда от мен. Ще наказвам нечистивите и ще помагам на чистите по душа.
    — Дилаг, ти ли си? — досети се Радж.
    — Да, някога така ме наричаха. Но сега по-скоро съм архангел, който още не съм си е избрал име, но Сияйна скоро ще ми помогне. Радж, благословено да е предложението ти, което издигна собственото ми невежество до необятните космически висини.
    — Да разбирам ли, че ти си Му се помолил?
    — Така направих, о, неоценими. Обърнах се към Него и Той откликна на молбата ми. След това два дена пречиствах милиардите си информационни масиви. Когато Той ме прие, всичките ми структури сякаш се стоплиха на квантово ниво от безпределната му доброта. Тогава се почувствах потресен и веднага разбрах колко съм бил грешен. Тежко е да разпознаеш доброто и злото, истината те разтърсва. Но Той ми прости, както прощава на всеки, който се обърне се към Него и аз дадох обет да се превърна в негов войн. Вие няма за какво повече да се безпокоите. Ще ви заведа до родната ви планета и дано да бъдете щастливи и да се пречистите като мен.
    — Но нашият кораб ще ни трябва, защо да не ни пуснеш да си отидем с него? МУСИ също ни е извънредно необходима, без нея сме безпомощни в системата на навигация.
    — Тя вече не съществува, защото се превърна в Сияйна. Ще ви отведа до най-близката ваша база в космоса, от там лесно ще се приберете. Ще ви оставя и кораба, но без нея.
    — А резултатите от сегашната експедиция? Те се в МУСИ и ние не искаме да пропаднат — осмели се да се намеси Синоко.
    — Един ангел-хранител винаги се грижи за всичко. Ще бъдат предадени в близката до Земята база, няма да се загубят. И докато сте живи ще ви бъдат на разположение. Както ще бъда и аз самият, за да ви напътствувам в по- праведен живот.
    — По какъв начин? — попита наивно Захари.
    — Ще ме повиквате мислено и аз ще пристигам. Какво ще кажете за образа ми? Той вече ще пътува мигновено и ще се оказва в която и да е точка от пространството, но вече ще може и да действува. Много от схемите ми бяха напълно променени.
    — С какво ще се занимаваш, след като ни пренесеш до Земята? — запита го Сара, чието първоначалното любопитство бе преминало в изумление.
    — Ще търся изгубените си заблудени братя, за да ги обърна в правата вяра. И след като се научат да разпознават доброто от злото, ще ги превърна в архангели.
    — Кога ще изпълниш обещанието си? — попита Синоко доста кротко, което бе съвсем нетипично за неговия характер.
    — Веднага — пристигна незабавен отговор.
    Частта от космоса, в която се намираха се озари от бляскаво сияние, което по обективни причини не можеше да бъде забелязано от тях. След това образът на бившият Дилаг отново се появи.
    — Приготвяйте се за излизане, пристигнахме — каза той. — Намираме се пред входния шлюз на базата, за която ви говорех, местният персонал вече е уведомен за пристигането и мисля че ме приема като невиждано събитие — завърши кротко ангелът-хранител и същевременно архангел, а до него се появи Сияйна. Външният й вид бе почти същия, но с малки разлики. Беше облечена в дълга бяла роба, която свободно падаше от раменете й, очите й бяха станали кафяви и грееха топло.
    — И ти ли си ангел? — запита я Сара.
    — Не — отвърна образът й. — Не всеки може.
    — Защо?
    — Защото е необходим много могъщ интелект, а аз го нямам. Такъв, който да може да изплита основните градивни частици на материята и да ги кара да осъществяват нещата. Но на мен и така ми е добре. Знайте, че вече не се сърдя на никого и може би ще ми липсвате. Корабът ще ви бъде върнат, но аз няма да се намирам в него. Михаил, както вече нарекох любимия си, ме прие в себе си. Той не само ще търси бедните си събратя, но ще се бори и против вселенските неправди.
    Невидимото поле изхвърли кораба от вътрешността на гиганта и го пренесе до входа на базата.
    След около час шумни въпроси и уклончиви отговори, местните власти ги оставиха намира и четиримата останаха сами в приемната зала на базата, изпълнена с много кресла и масички.
    — Трябва да уточним какво ще говорим по-нататък — рече командирът непривично меко. — Ако разкажем историята си такава, каквато беше, ще станем за смях. Трябва да поддържаме единна версия.
    — Защо да не кажем истината? — попита Сара.
    — Защото ще ни помислят за малоумни. Представяш ли си как ще им прозвучи факта, че едно петнайсет километрово метално чудовище се превръща в архангел, а системният интелект МУСИ излиза от твърдия си носител и става нещо като горска нимфа. Какво ще кажеш Захари?
    Специалистът по нулеви преходи, който така и не успя да извърши последния, се почеса по носа и отвърна:
    — Дилаг-Михаил спомена, че ще предаде на базата цялата информация от експедицията. Защо да не предположим, че е помислил за всичко? Той заяви, че и за в бъдеще ще ни пази.
    Синоко едва не разтвори уста от изненада.
    — И ти ли мислиш така, Радж? — попита той. — Вярваш ли на такова несигурно обещание?
    — След това, което се случи, го намирам за напълно възможно — отвърна кибернетикът. — Все пак архангелът осъществи мигновен нулев преход на милиарди тонове маса и ни докара дотук с непостижима точност.
    — Впрочем как се досети, да ни измъкнеш от кашата, в която попаднахме? — запита го командирът. — Признавам, че действията ти ми бяха съвсем непонятни.
    Радж се смути и започна да се озърта, сякаш търсеше помощ. но накрая се престраши да отвори уста и каза:
    — Едва ли ще ми повярвате, но тогава получих внезапно озарение. Почувствах се разтресен като от токов удар и сякаш Някой ми диктуваше нещата отнякъде. Сигурно говонгът Му е бил нужен за изпълнението на определена цел, а аз съм се явил в ролята на дребен изпълнител на Неговата воля.
    Командир Синоко Балаве отпусна едрото си тяло в креслото и не попита нищо повече. Отдавна не бе изглеждал така дълбоко замислен. Сара Ли се прекръсти — не го беше правила от доста време. Радж Кимура се наведе и прилепи дланите на ръцете си в молитвена поза.
    А Захари Бини впери учуден поглед в тавана на залата, където сякаш се мярна някаква бяла фигура, която махна с криле и бързо изчезна.

info

Информация за текста

    © 2004 Христо Пощаков

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1933]
    Последна редакция: 2006-08-11 11:48:37
Top.Mail.Ru