Скачать fb2
Каменните убежища

Каменните убежища


Джийн М. ОелКаменните убежища

ПЪРВА ГЛАВА

    На ръба на варовиковата скала се бяха събрали много хора, които ги гледаха подозрително. Никой не ги приветства. Някои бяха вдигнали заплашително копията си, готови всеки момент да ги запратят към тях. Младата жена долови страха, който се излъчваше от непознатите. Застанала на пътеката долу в ниското, тя гледаше как хората продължаваха да се тълпят на ръба на скалата, вторачили в нея очи. Бяха много повече, отколкото предполагаше. И друг път се бе сблъсквала с открито нежелание да ги посрещнат гостоприемно по време на пътешествието им. „Няма защо да ги обвинявам — помисли си тя — в началото винаги е така.“ Ала въпреки всичко се почувства неловко.
    Високият мъж скочи от гърба на младия жребец. За разлика от другите той не се чувстваше неловко, но ето, че се поколеба за миг, стиснал поводите на жребеца. Обърна се назад и сините му очи срещнаха нейните.
    — Айла, ще подържиш ли Рейсър за малко? Струва ми се изнервен — рече и погледна нагоре към скалата. — Както гледам, те май също са изнервени.
    Жената кимна, слезе от кобилата и хвана поводите. Освен, че беше напрегнат от присъствието на непознатите хора, младият кафяв кон продължаваше да се чувства превъзбуден в присъствието на майка си. Страстите й бяха поохладнели, но остатъчната миризма от срещата й с жребеца на стадото все още витаеше около нея. Айла държеше здраво поводите на коня, ала в същото време не изпускаше и жълтеникаво кафявата кобила, като се стараеше да стои между двете животни. Помисли си дали да не отпусне юздите на Уини; кобилата беше привикнала с големите групи от непознати, но в момента също изглеждаше напрегната. Тази тълпа бе способна да извади всеки от равновесие.
    Когато се появи вълкът, тя чу как непознатите се развълнуваха и застанаха нащрек там горе, на ръба на скалата, пред пещерата (ако това изобщо можеше да се нарече пещера). Никога не беше виждала такава. Вълчо се отърка в крака й и застана пред нея, заел отбранителна поза, и Айла долови приглушеното му ръмжене. Когато започнаха дългото си пътешествие преди година, той често бе оставян в обкръжението на непознати, ала тогава беше още малко вълче — премеждията, през които бяха преминали, бяха изострили бдителността му и го бяха направили много по-загрижен за нея.
    Мъжът се изкачваше уверено по склона, без да показва какъвто и да е страх от стълпилите се непознати, ала жената предпочете да остане на мястото си и да ги наблюдава известно време, преди да се запознае с тях. Очакваше с трепет — или no-скоро с тревога — този миг повече от година. Първите впечатления бяха изключително важни… и за двете страни.
    Хората стояха предпазливо на разстояние, ала ето че една девойка изведнъж се втурна към него. Джондалар веднага позна по-малката си сестра, макар че малкото момиченце се бе превърнало в красива млада жена по време на петте години от отсъствието му.
    — Джондалар! Знаех си, че си ти! — възкликна тя и се хвърли в обятията му. — Най-накрая се върна!
    Той я прегърна силно, след което я вдигна във въздуха със силните си ръце и радостно я залюля.
    — Фолара, толкова се радвам да те видя! — извика мъжът, след което я свали на земята и се загледа в нея. — Колко си пораснала! Когато заминах, беше момиченце, а сега си красива жена… Винаги съм знаел, че ще се разхубавиш така. — В очите му грейна блясък, загатващ за нещо по-различно от братската обич.
    Девойката му се усмихна, погледите им се срещнаха и тя усети как моментално попада в плен на тези сини очи. Страните й пламнаха, но не от комплимента му, макар че околните си помислиха това, а от внезапното привличане, което почувства към този мъж, пък бил той неин брат, когото не беше виждала в продължение на толкова много години. Беше слушала много разкази за нейния красив по-голям брат с необикновени очи, който би омаял всяка жена, ала в спомените си виждаше единствено онова високо момче, което винаги се съгласяваше да играе с нея на всякакви игри. Сега девойката се сблъска за пръв път в живота си със силата на необикновения му чар. Джондалар забеляза реакцията на сестра си и й се усмихна сърдечно, опитвайки се да разсее смущението й.
    Момичето хвърли поглед към началото на пътеката, виеща се покрай реката.
    — Коя е тази жена, Джонде? — попита. — И какви са тези животни? Животните бягат от хората, а защо тези не бягат от нея? Тя зеландони ли е? Тя ли ги повика? — Сетне девойката внезапно се намръщи. — Къде е Тонолан? — попита и си пое рязко дъх, когато Джондалар свъси вежди.
    — Тонолан вече пътува в следващия свят, Фолара — отвърна той. — А аз нямаше да съм жив сега, ако не беше тази жена.
    — О, Джонде! Какво се случи?
    — Дълго е за разказване, а и сега не му е времето. — Мъжът се усмихна, когато сестра му се обърна към него с това име. Само тя го наричаше така. — Не съм чувал това име, откакто заминах. Сега вече знам, че съм се върнал у дома. Как са другите, Фолара? Майка добре ли е? А Уиламар?
    — И двамата са добре. Майка ни поизплаши преди няколко години. Но зеландони направи специална магия и тя оздравя. Ела да видиш сам. — Момичето го хвана за ръката и го поведе нагоре по пътеката.
    Джондалар се обърна и помаха на Айла. Искаше да й каже, че скоро ще се върне. Не желаеше да я оставя сама с животните, но трябваше да види майка си, за да се убеди, че е добре. Този страх у хората го тревожеше — трябваше да поговори с тях за животните. Двамата с Айла отдавна бяха разбрали колко странно и плашещо за другите хора бе да видят животни, които не бягат от тях.
    Хората познаваха животните. Всички народи, които бяха срещали по време тяхното пътешествие, ловуваха. Повечето от тях почитаха животинските духове по един или друг начин. Наблюдаваха животните внимателно от незапомнени времена. Хората познаваха средата, която обитаваха, и храната, която ядяха, сезонните миграции и придвижвания, периодите на раждане и разгонване. Но никой никога не се беше опитвал да докосне като приятел някое живо животно. Никой не се беше опитвал да сложи поводи на врата на някое животно и да го поведе. Никой не се беше опитвал да опитоми четириногите твари и едва ли някой изобщо си представяше, че това е възможно.
    Обитателите на пещерата бяха много радостни, че виждат отново човек от тяхното племе, завърнал се от дълго пътешествие. Особено от такова, от каквото малцина се завръщаха. Но питомните животни бяха нещо толкова непознато, че бе напълно логично първата реакция на хората да е страх. Това бе толкова странно, толкова необяснимо, толкова далеч от техния жизнен опит и представи, че го възприемаха като нещо неестествено. И то не просто неестествено, а направо свръхестествено. Единственото, което задържаше повечето от тях да не побягнат и да се скрият или пък да не се опитат да убият вдъхващите страх животни, беше присъствието на Джондалар. Той бе пристигнал заедно с тези твари, ала ето, че сега заедно със сестра си изкачваше пътеката, водеща началото си от Горската река, и поне за момента изглеждаше съвсем нормално под ярките слънчеви лъчи.
    Фолара беше демонстрирала завидна храброст, като се втурна така импулсивно към него, ала тя беше млада, а всички млади са безстрашни. Девойката бе толкова щастлива да види отново брат си, че не можеше да чака. Джондалар никога нямаше да я нарани, а и не се боеше от животните.
    Айла гледаше от подножието на склона как хората се скупчват около Джондалар и го приветстват с усмивки, прегръдки, целувки, потупвания, ръкостискания и с много думи. Тя забеляза една изключително пълна жена, някакъв мъж с кестенява коса, когото Джондалар прегърна, и една по-възрастна жена, която спътникът й топло поздрави, обвивайки ръка около нея. „Сигурно е майка му“ — каза си тя и се запита какво ли ще си помисли жената за нея.
    Тези хора бяха неговото семейство, неговият род, приятелите, с които бе израснал. Докато тя беше чужденка — една неприятна чужденка, която беше домъкнала тези диви животни със себе си и която знаеше неведоми пътища и дръзки идеи. Дали ще я приемат? Ами ако не я приемат? Не може да се върне, нейният народ вече повече от година пътуваше на изток. Джондалар й беше обещал да тръгне с нея, ако тя иска или е принудена да го направи, но това бе преди да се види с народа си, преди да бъде посрещнат толкова радушно. Как ли се чувстваше сега?
    Почувства как нещо я побутва по гърба и погали Уини, благодарна на приятелката си, че не е сама. Докато живееше в долината, след като напусна Клана, за един доста дълъг период от време конят беше единствената й компания. Не забеляза, че въжето на кобилата се е разхлабило, но в същото време поотпусна поводите на Рейсър. Кобилата и нейната рожба обикновено се отнасяха приятелски един към друг, ала когато тя се разгонеше, нещата се променяха.
    Още хора — откъде ли се взимаха толкова много — гледаха към нея. Джондалар разговаряше с мъжа с кестенявата коса. Той й помаха и се усмихна. Когато тръгна отново надолу, младата жена, мъжът и някои други го последваха. Айла си пое дълбоко дъх и зачака.
    Щом я доближиха, вълкът заръмжа по-силно. Тя се протегна, за да го придърпа по-близо до себе си.
    — Всичко е наред, Вълчо. Това е родът на Джондалар — каза. Спокойното й докосване беше сигнал за него да престане да ръмжи и да изглежда опасен. Трудно беше, докато го научи, ала си струваше — особено сега. Де да можеше някой да докосне и нея, за да я успокои.
    Хората с Джондалар се спряха малко по-назад. Те се опитваха да не показват безпокойството си и да не гледат към животните, които така открито се взираха в тях. Дори останаха на местата си, макар че към тях се приближаваха непознати хора. Джондалар пристъпи напред и застана между тях.
    — Мисля, че трябва да започнем с представянето, Джохаран — изрече и погледна към мъжа с кестенявата коса.
    Когато Айла пусна поводите, за да се ръкува с две ръце, конете отстъпиха назад, но вълкът не мръдна. Тя забеляза страх в очите на мъжа, макар че едва ли имаше нещо, от което той да се бои. Жената погледна към Джондалар и се запита защо ли поиска толкова скоро да я представи официално. Погледна отблизо непознатия, който й напомни за Брун — водача на клана, в който бе израснала. Властен и горд, умен и мъдър, той не се страхуваше от нищо — освен от света на духовете.
    — Айла, това е Джохаран, вожд на Деветата пещера на Зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, роден в домашното огнище на Джоконан, бивш вожд на Деветата пещера — изреди сериозно стройният рус мъж, след което се усмихна. — И освен всичко друго е брат на Джондалар, пътешественик в Далечните земи.
    Последваха няколко бегли усмивки. Закачката му намали донякъде напрежението. При официалното представяне човек изреждаше всички имена и връзки, за да покаже статута на представяния — всички постове, титли, постижения и родствени връзки заедно с титлите и постиженията на роднините му. Но на практика, като се изключат най-тържествените случаи, се споменаваха само най-важните. Не беше необичайно обаче младежи, особено братя, да подмятат шеговити реплики към дългите изброявания. По този начин Джондалар му напомняше за отминалите години, преди да поеме бремето и отговорността на водачеството.
    — Джохаран, това е Айла от Мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка.
    Мъжът пристъпи напред и протегна двете си ръце с дланите нагоре, като по този начин приветстваше младата жена и даваше израз на приятелското си отношение. Голяма част от изброеното не му говореше нищо и поради това не знаеше кои от родствените й връзки са най-важните.
    — В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам с добре дошла, Айла от мамутоите, дъщеря на домашното огнище на Мамут — изрече той.
    Айла стисна двете му ръце.
    — В името на Мут, Велика майка на всички, те приветствам, Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите — каза, след което се усмихна. — И брат на пътешественика Джондалар.
    Джохаран веднага забеляза, че тя говори езика им добре, но с доста необичаен акцент. След това му направиха впечатление странното й облекло и външният й вид. Ала когато тя се усмихна, веднага й отвърна със същото. Донякъде, защото бе оценила шегата на Джондалар и беше показала на Джохаран, че брат му е важен за нея, но най-вече защото не можа да устои на усмивката й.
    Айла беше изключително привлекателна жена — стройна, с добре оформено тяло, дълга тъмно руса къдрава коса, сиво-сини очи и фини черти на лицето, макар и малко по-различни от тези на зеландонийките. Ала всеки път, когато се усмихнеше, сякаш слънцето хвърляше върху нея светъл лъч, който я огряваше отвътре и тя засияваше с ослепителната си красота. Джохаран затаи дъх. Джондалар винаги беше казвал, че тя има невероятна усмивка, и сега Айла с удоволствие забеляза, че и брат му не можа да й устои.
    Тогава Джохаран погледна към жребеца, който тъкмо се изправяше нервно на задните си крака, и вълка, застанал до него.
    — Джондалар ми каза, че трябва да… ъ-ъ… настаним тези животни… някъде наблизо. — „Но не и прекалено близо“ — помисли си той.
    — На конете им трябва само някоя полянка с трева и вода — рече Айла. — Трябва обаче да кажем на хората, че те няма да се сближат с тях, освен ако Джондалар или аз не сме до тях. Уини и Рейсър се изнервят в присъствието на непознати и им трябва известно време, за да свикнат с тях.
    — Мисля, че това няма да е проблем. — Джохаран изгледа Уини, която махаше с опашка. — Могат да останат тук, ако тази малка долина ти се струва подходяща.
    — Чудесно — намеси се Джондалар. — Но можем да ги преместим и малко по-нагоре по течението на реката, по-далеч от хората.
    — Вълчо е свикнал да спи до мен — продължи Айла. Тя видя как Джохаран се намръщи. — Напоследък се държи много закрилнически с мен и може да предизвика проблем, ако не е близо до мен.
    Тя забеляза приликата между него и Джондалар — особено в начина, по който свъсваше вежди, — и й се прииска да се усмихне, ала Джохаран бе напрегнат. Сега не беше време за усмивки, макар че в изражението му имаше нещо странно познато и успокояващо.
    Джондалар също видя как брат му се намръщи.
    — Мисля, че няма да е лошо да запознаем Джохаран с Вълчо — каза той.
    Джохаран се ококори, обзет от паника, но преди да успее да се противопостави, Айла грабна ръката му и се наведе към месоядния хищник. Обгърна с ръка дебелия врат на вълка, за да го накара да спре да ръмжи, но щом дори тя улавяше страха на този човек, Вълчо със сигурност го беше усетил.
    — Дай му да ти помирише първо дланта — каза тя. — Обикновено така се запознава с някой.
    Вълкът отдавна бе научил, че за Айла е важно той да приеме в своята глутница от човешки същества хората, които тя му представяше. Не харесваше миризмата на страха, но подуши мъжа, за да се запознае с него.
    — Някога докосвал ли си козината на жив вълк, Джохаран? — попита го тя. — Малко е твърда, нали? — Айла прокара ръката му по врата на животното, за да почувства рошавата козина. — Още си я сменя и го сърби. Затова много обича да го чешат зад ушите — каза и му показа как да го направи.
    Джохаран докосна козината, но повече го впечатли топлината. Изведнъж осъзна, че това е жив вълк! И изобщо не се дразнеше, че го пипат.
    Айла забеляза, че дланта на мъжа вече не е толкова вдървена от страх и той понечи да погали животното.
    — Дай му пак да помирише ръката ти.
    Джохаран доближи ръката си до муцуната на вълка и очите му отново се ококориха от изненада.
    — Той ме близна! — възкликна, без да знае какво да очаква — добро или лошо. После видя как Вълчо близна и лицето на Айла, което явно й беше много приятно.
    — Браво, Вълчо, добре се държа. — Жената се усмихна и го погали. После се изправи и се потупа по раменете. Вълкът скочи, сложи лапите си на мястото, което тя му посочи, и я близна по врата. После захапа много нежно и внимателно брадичката й, като изръмжа от удоволствие.
    Джондалар видя как Джохаран и останалите зяпнаха от изненада и осъзна колко страшен всъщност им изглежда този акт на вълчата привързаност, тъй като не го разбираха. Брат му го изгледа със смесица от уплаха и изумление.
    — Какво прави с нея?
    — Сигурен ли си, че не е опасно? — попита в същия миг Фолара. Не можеше повече да стои спокойно. Другите хора също се размърдаха нерешително.
    Джондалар се усмихна:
    — Да, на Айла нищо й няма. Той я обича и никога не би я наранил. Така вълците показват чувствата и привързаността си. И на мен ми отне известно време, докато свикна. Познавам този вълк, откакто беше малко пухкаво зверче.
    — Това не е зверче, а голям вълк! И то е най-огромният вълк, който някога съм виждал! — възкликна Джохаран. — Можеше да й прегризе гърлото.
    — Да, можеше. Виждал съм го да прегризва гърлото на една жена… която се опита да убие Айла — отговори Джондалар. — Вълчо я пази.
    Наблюдаващите сцената зеландонийци въздъхнаха от облекчение, когато вълкът отново застана на четири лапи до нея, с отворена уста, увиснал отстрани език и оголени зъби. Джондалар смяташе, че така вълците се усмихват, сякаш Вълчо беше доволен от себе си.
    — Той постоянно ли прави така? — попита Фолара. — Вълците често нападат слабите и невръстните.
    При споменаването на децата по лицата на стоящите около тях хора мигом плъзна сянката на тревогата.
    — Вълчо обича децата — отговори веднага Айла — и ги закриля. Особено най-малките и най-слабите. Той беше отгледан заедно с деца в Лъвския бивак.
    — В Огнището на лъва имаше едно много болнаво и слабо момче — добави Джондалар. — Трябваше да ги видите как си играеха заедно. Вълчо беше винаги много внимателен с него.
    — Това животно е много необикновено — намеси се друг мъж. — Трудно е за вярване, че един вълк може да се държи така… сякаш не е вълк.
    — Прав си, Солабан — каза Джондалар. — Според нас той се държи тъй, сякаш не е вълк. Но ако ние бяхме вълци, сигурно нямаше да мислим така. Вълчо израсна заедно с хората и Айла твърди, че смята хората за неговата глутница. Той просто се отнася към хората като с вълци.
    — Той ловува ли? — поиска да узнае мъжът, когото Джондалар нарече Солабан.
    — Да — отвърна Айла. — Понякога ловува за себе си, а понякога помага с дивеч и на хората.
    — Как разбира кого да дебне и да напада и кого не? — попита Фолара. — Защо не напада онези коне например?
    Жената се усмихна.
    — Конете също са част от неговата глутница. Сигурно сте забелязали, че не ги е страх от него. А и той никога не напада хора. Иначе може да ходи на лов за всякакви животни, освен ако аз не му забраня.
    — И като му забраниш, той слуша ли те? — попита един друг мъж.
    — Да, Рушемар — увери го Джондалар.
    Мъжът поклати глава от удивление. Трудно беше да повярва, че един човек може да упражнява контрол върху толкова силен хищник.
    — Е, Джохаран — усмихна се Джондалар, — убеди ли се, че е безопасно Айла и Вълчо да се качат горе заедно с мен?
    Вождът помисли за момент, след което кимна:
    — Само че ако има някакъв проблем…
    — Няма да има, Джохаран. — Джондалар се обърна към Айла: — Майка ми ни покани да се преместим при нея. Фолара още живее при нея, но тя си има стая. Мартона и Уиламар също. Той в момента е на търговско пътуване. Майка ни предлага да живеем в централното й жилищно помещение. Разбира се, можем да отидем при зеландони, при огнището за гости, ако искаш.
    — Ще ми е приятно да живея заедно с майка ти, Джондалар.
    — Добре! Майка също предложи да почакаме с най-официалното представяне, докато се настаним. И без това мен няма защо да ме представят, а и защо да повтаряме цялата церемония поотделно с всеки един човек, щом можем да го направим наведнъж.
    — Вече готвим приветствено тържество за довечера — обади се Фолара. — Сигурно ще има още едно по-късно за съседните пещери.
    — Майка ти е мъдра, Джондалар. По-лесно ще е да се запозная с всички наведнъж, но ти можеш и сега да ме представиш на тази млада жена — предложи Айла.
    Фолара се усмихна.
    — Разбира се, че щях да го сторя — оправда се той. — Айла, това е сестра ми Фолара, благословена от Дони, от Деветата пещера на зеландониите; дъщеря на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера; родена в домашното огнище на Уиламар, пътешественик и майстор-търговец; сестра на Джохаран, вожд на Деветата пещера; сестра на Джондалар…
    — Той знае за теб, Джондалар, а аз вече чух нейните титли и кръвни връзки — прекъсна го сестра му. Нямаше търпение да изслуша всички формалности и протегна двете си ръце към Айла. — В името на Дони, Великата майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, приятел на коне и вълци.
    Тълпата, събрала се на слънчевата каменна площадка, бързо се отстрани назад, когато видя, че жената и вълкът тръгнаха нагоре по пътеката заедно с Джондалар и придружаващата ги група. Един или двама се осмелиха да се приближат до четириногите, докато останалите надничаха любопитно отстрани. Когато стигнаха до ръба на скалата, Айла зърна за пръв път вътрешността на Деветата пещера на зеландониите. Гледката я изненада.
    Тя знаеше, че думата „пещера“ при народа на Джондалар не се отнася толкова за жилището, колкото за групата от хора, които живеят там. Това, което видя обаче, в никакъв случай не можеше да бъде наречено пещера — не и по нейните представи. Пещерата представляваше едно или повече тъмни помещения, намиращи се във вътрешността на скала или под земята, които имаха отвор, свързващ ги с външния свят. Жилищното пространство на тези хора бе разположено под огромната, надвиснала варовикова повърхност на огромна скала. Нещо като заслон, който осигуряваше закрила от дъжд или сняг, но пропускаше светлината през деня.
    Високите стръмни скали в района някога са представлявали дъното на древно море. Вкаменените черупки на ракообразните се бяха натрупали по дъното и в крайна сметка се бяха превърнали в калциев карбонат — варовик. През различни периоди от време поради различни причини някои от изградените от черупки пластове се бяха оказали по-дебели и по-здрави от другите. Когато релефът се беше променил и морското дъно се бе превърнало в скали, вятърът и водата бяха пробили лесно отвори в по-меките скални породи, а по-твърдите скали бяха останали във формата на тераси и площадки.
    Макар че скалите също гъмжаха от пещери, което беше нормално за варовика, тези необикновени, подобни на полици образувания, бяха създали каменни заслони. Те предоставяха идеални условия за живот и бяха използвани като жилища от хиляди години.
    Джондалар поведе Айла към възрастната жена, която беше видяла одеве. Жената бе висока, стройна и с горда осанка. Тя търпеливо ги чакаше. Косата й, светло кестенява, но почти побеляла, беше прибрана назад в дълга плитка. Имаше ясни и прями сиви очи.
    Когато я доближиха, той започна с официалното представяне:
    — Айла, това е Мартона, бивш вожд на Деветата пещера на зеландониите; дъщеря на Джемара; родена в домашното огнище на Рабанар; съпруга на Уиламар, майстор-търговец на Деветата пещера; майка на Джохаран, вожд на Деветата пещера; майка на Фолара, благословена от Дони; майка на… — Той искаше да каже на Тонолан, ала се поколеба, след което продължи: — Джондалар, завърнал се пътешественик. — После се обърна към майка си: — Мартона, това е Айла от Лъвския бивак на мамутои, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв, закриляна от духа на Пещерната мечка. Мартона протегна ръце.
    — В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам, Айла от мамутоите.
    — В името на Мут, Великата майка на всички, аз също те приветствам, Мартона от Деветата пещера на зеландониите и майка на Джондалар.
    На Мартона също й направи впечатление странното произношение на Айла. Но въпреки това тя говореше доста добре езика. Реши, че става дума или за някакъв говорен дефект, или за акцент от напълно непознат език, употребяван много далеч оттук. Усмихна се:
    — Идваш отдалеч, Айла. Разделила си се с всички твои близки и любими. Ако не беше ти, сега Джондалар нямаше да се е върнал у дома при мен. Благодарна съм ти за това. Надявам се скоро да се почувстваш като у дома си тук и ще направя всичко по силите ми, за да стане така.
    Айла разбираше, че майката на Джондалар е искрена в обещанията си. Това й подейства успокояващо. Посрещането на Мартона я трогна.
    — Исках да се запознаем още щом Джондалар ми разказа за теб…, но малко се боях — отвърна тя със същата прямота.
    — Не те виня. На мен щеше да ми е много трудно, ако бях на твоето място. Ела да ти покажа къде да оставиш нещата си. Сигурно си уморена и искаш да си починеш, преди да участваш в приветственото празненство довечера — каза Мартона и я поведе към мястото под скалния навес.
    Изведнъж Вълчо започна да скимти, излая като кутре, изтегна предните си лапи и завъртя игриво опашка.
    Джондалар беше изненадан:
    — Какво прави?
    Айла погледна към Вълчо — тя беше не по-малко изненадана. Животното повтори действията си.
    — Мисля, че се опитва да привлече вниманието на Мартона — отвърна тя. — Мисли, че не го е забелязала, и според мен иска да го представя.
    — Аз също искам да се запозная с него — добави Мартона.
    — Не те е страх от него! — възкликна Айла. — И той го разбира.
    — Наблюдавах го. Не забелязах нищо, от което да се страхувам. — Тя протегна ръка към вълка. Той помириса дланта й, облиза я и отново изскимтя.
    — Мисля, че Вълчо иска да го погалиш. Той обича да получава ласки от хората, които харесва — поясни стопанката му.
    — Харесва ти, нали? — каза старата жена, докато го галеше. — Вълчо? Така ли го нарече?
    — Да. Това е думата на езика на мамутоите за „вълк“. Едва ли може да се намери по-подходящо име за него — обясни Айла.
    — Никога досега не съм го виждал да приема някого толкова бързо — намеси се Джондалар и почтително погледна към майка си.
    — Нито пък аз — каза Айла. — Сигурно се радва да се запознае с някого, който не се бои от него.
    Докато вървяха към сянката на надвисналия камък, тя почувства внезапен хлад. За миг я побиха ледени тръпки от страх. Хвърли поглед към огромната каменна повърхност, надвиснала от скалата. Дали няма да се срути върху тях? Ала когато очите й свикнаха със слабата светлина, се изуми от размерите на дома на Джондалар. Пространството под каменния навес беше огромно — много по-голямо, отколкото си бе представяла.
    Беше виждала подобни висящи скали по течението на реката, докато пътуваха насам. Някои очевидно бяха обитаеми, макар че никоя от тях не беше така огромна като тази. Всички в района знаеха за огромния скален навес и за големия брой хора, които той приютяваше. Деветата пещера беше най-голямата от всичките общности, които се наричаха зеландонии.
    Скупчени при източния край на пространството, по задната стена и в средата бяха изградени отделни конструкции. Много от тях бяха доста големи, направени от камък и дървени греди. Отвън те бяха покрити с опънати животински кожи. Вътрешността им беше украсена с картини на животни и различни абстрактни символи, нарисувани в черно. Имаше и много форми в червено, жълто и кафяво. Постройките бяха подредени в дъга, сочеща на запад. Дъгата заобикаляше голо пространство, намиращо се близо до средата на покритата от надвисналата скала местност. Това голо пространство бе изпълнено от множество предмети и хора.
    Айла се вгледа по-внимателно. Това, което допреди малко й се струваше безразборна бъркотия, сега се открои като отделни места, всяко, от които беше предназначено за извършването на определена дейност. Само на пръв поглед всичко изглеждаше хаотично, тъй като се вършеха толкова много дейности.
    Тя видя как обработват животински кожи и правят копия, като ги изправят и коват. Кошници в различен стадий на направата им бяха подредени на друго място. На трето се сушаха ремъци, опънати върху колове от дебели кости. Дълги конци висяха от колчета, забити на кръст над недовършени мрежи. Те бяха опънати по рамки, а по земята, се спускаха хлабаво изплетени конци. Кожи, някои, от които боядисани в червени тонове и най-различни други цветове, бяха нарязани на парчета, а близо до тях бяха окачени ушитите от парчетата дрехи.
    Тя разпозна повечето от занаятите, но до готовите дрехи се вършеше нещо, което й се стори напълно непознато. Върху една вертикална рамка бяха опънати много тънки нишки. Хоризонтално и перпендикулярно на нишките беше вплетен някакъв предмет. Айла искаше да отиде там и да погледне по-отблизо, ето защо си каза, че ще го стори, само че по-късно. Парчета дърво, камък, кост, еленови и слонови рога бяха струпани на други места. От тях изрязваха най-различни сечива — лъжици, черпаци, купи, клещи, оръжия. Повечето от тях бяха украсени с резба и изписани орнаменти. Имаше и малки скулптури и изсечени фигурки, които не бяха сечива или инструменти. Изглежда бяха направени поради някаква причина, която не й беше известна.
    Видя зеленчуци и билки, окачени високо на големи рамки с много кръстове, а по-ниско висяха оставени за сушене късове месо. Встрани от всички тези дейности се виждаше място, покрито с остри каменни пластини. Реши, че вероятно е за хора като Джондалар. За каменоделците, които изработват инструменти, ножове и остриета за копия.
    Накъдето и да погледнеше, виждаше хора. Общността, която живееше под просторния скален подслон, не беше никак малобройна, Айла беше израснала в клан, който наброяваше по-малко от трийсет души. На Събора на Клана, който се организираше на всеки седем години, за кратко се събираха двеста души. За нея това бяха невероятно много хора. Макар на Летния събор на мамутоите да се беше събрал много повече народ, Деветата пещера на зеландониите беше дом на повече от двеста души — повече, отколкото имаше на Събора на целия Клан!
    Не знаеше колко хора стоят и ги гледат в момента, но се сети за времето, когато беше отишла заедно с Клана на Брун на събора на клановете. Тогава също й се струваше, че всички погледи са вперени само в нея. Онези се бяха опитали да не я плашат с поведението си, ала хората, които сега ги зяпаха, докато Мартона водеше Джондалар, Айла и вълка към новото им жилище, не проявяваха и най-малката любезност. Изобщо не се стараеха да не я гледат в очите и тя се запита дали някога ще може да свикне да живее с толкова много хора. И искаше ли го изобщо?

ВТОРА ГЛАВА

    Едрата жена хвърли поглед към помръдналата кожена завеса на отсрещния вход, след което бързо сведе очи към земята, когато от жилището на Мартона излезе младата русокоса чужденка. Жената седеше на обичайното си място — върху издялана от солиден варовик седалка, която бе достатъчно здрава, за да издържи масивното й тяло. Покритата с кожа мебел беше направена специално за нея и беше разположена точно там, където искаше: с лице към задната част на обширната открита местност, под огромния скален покрив, който предпазваше цялото селище. Оттук се виждаше като на длан почти цялата общност.
    Жената сякаш медитираше. Тя не използваше за пръв път мястото, за да наблюдава даден човек или дейност. Хората се бяха научили да не я безпокоят, докато медитира, особено пък, когато носеше на гърдите си медальона от слонова кост, обърнат обратно. Когато украсената със символи и животни страна на медальона беше отпред, всеки можеше да дойде при нея. Ала щом го обърнеше обратно, това беше символ на мълчание и означаваше, че не иска да говори с никого, нито пък желае да бъде безпокоена.
    Хората от пещерата бяха свикнали до такава степен с нейното контролиращо присъствие, че почти не я забелязваха. Тя съзнателно бе насаждала у тях тази нагласа и не изпитваше никакви угризения. Като духовен водач на Деветата пещера на зеландониите тя се смяташе за отговорна за благосъстоянието на своя народ и използваше всички начини, които острият й ум измисляше, за да изпълнява успешно тази си задача.
    Тя проследи как девойката излезе от скалния подслон и се запъти към пътеката, водеща към долината. Забеляза, че кожената й туника има чуждестранен произход. На старата шаманка й направи впечатление, че чужденката се движи гъвкаво и от нея струи здраве и сила. Освен това към младостта й се прибавяше самоувереност, въпреки че се намираше между напълно непознати хора.
    Жената зеландони стана и тръгна към едно от многото подобни жилища с различни размери, пръснати под варовиковия навес. На входа на жилището, който разделяше личните помещения от откритата обща площ, тя почука по коравата кожа и чу приближаващи стъпки. Стройният, висок и невероятно красив мъж с руса коса отвори вратата-покривало и яркосините му очи я изгледаха изненадано.
    — Зеландони! Колко мило, че те виждам — възкликна той. — Но майка не си е у дома.
    — Защо мислиш, че съм дошла при Мартона? Не тя, а ти отсъстваше цели пет години — изстреля остро тя.
    Той се смути и нищо не отговори.
    — Е, така ли ще ме оставиш да стоя на вратата, Джондалар?
    — О…, Влез, разбира се — покани я той и топло се усмихна. Синеокият мъж отстъпи назад и я въведе вътре.
    Двамата се гледаха мълчаливо и изпитателно известно време. Когато той замина, тя тъкмо бе провъзгласена за Първа сред Онези, които служеха на Майката. Имаше пет години да получи високата титла и го беше постигнала. Жената, която Джондалар познаваше, беше напълняла твърде много. Изглеждаше два-три пъти по-едра от другите жени, а гърдите и задникът й бяха чудовищно големи. Имаше гладко пълно лице с тройна брадичка, но проницателните й сини очи не изпускаха нищо. Тя си беше висока и силна. Въпреки килограмите се движеше доста грациозно, а обноските й демонстрираха престижа и авторитета на нейната титла. От нея се излъчваше някаква властна аура, която повеляваше уважение и почитание.
    Двамата заговориха почти едновременно.
    — Колко си се променил…
    — Да ти донеса ли… — започна Джондалар, след което се усмихна неловко и промълви: — Извинявай. — Изведнъж се почувства странно напрегнат. После забеляза плахата й усмивка и познатия поглед и се отпусна малко. — Радвам се да те видя… Золена — каза, поглеждайки я с обич и топлота.
    — Не си се променил много — рече жената. Тя усети как се поддава на чара му и в съзнанието й изплуваха приятни спомени. — Дълго време никой не ме беше наричал Золена. — Огледа го внимателно: — И все пак си се променил. Пораснал си. Сега си много по-красив…
    Той понечи да възрази, ала тя поклати глава:
    — Не отричай, Джондалар. Знаеш, че е истина. Но има известна разлика. Изглеждаш… как да го кажа… нямаш предишния вид на зажаднял за любов младеж. Онази жажда, която всяка жена с удоволствие би утолила. Мисля, че най-накрая си открил това, което си търсил. Щастлив си както никога досега.
    — Не бих могъл да скрия нещо от теб — отвърна той и се усмихна, развълнуван като дете. — Това се дължи на Айла. Мислим да се оженим през летния брачен сезон. Можехме да проведем брачна церемония, преди да тръгнем или по време на пътуването ни, но аз исках да изчакаме, докато не се върнем у дома. За да можеш ти да сложиш ремъка върху китките ни и да завържеш възела.
    Дори само споменаването и в разговора промени изражението му. Старата зеландони веднага почувства обсебващата любов, която той изпитваше към русокосата жена Айла. Това донякъде я обезпокои и задейства, майчинския й инстинкт към народа й и особено към този човек. Изпитваше загриженост за хората от своя род в качеството си на глас, наместник на Великата Майка Земя. Жената също беше подвластна на силните емоции като млада, но с годините се беше научила да ги контролира. Ала тази, която толкова много обичаше, можеше да го нарани по ужасен начин и дори да го съсипе. Зеландони присви очи. Искаше да разбере повече за младата жена, която го беше омаяла до такава степен. Какво толкова неустоимо имаше у нея?
    — Откъде си сигурен, че тя е най-подходящата за теб? Къде се запозна с нея? Всичко ли знаеш за нея, за миналото й?
    Джондалар усети тревогата й. Него също го притесняваше нещо, но то беше друго. Зеландони беше най-високопоставеният духовен водач на всички зеландонии. Не я бяха избрали за Първа просто ей-така. Тя беше властна и могъща жена и той не искаше да я настройва срещу Айла. Най-голямото притеснение — на него и на Айла — по време на дългото им, трудно пътешествие беше дали неговият народ ще я приеме добре. Въпреки всичките й изключителни качества, в живота на Айла имаше моменти, които той би искал да запази в тайна. Съмняваше се обаче, че възлюбената му ще го направи. Можеше да си навлече много трудности и навярно мнозина от рода му щяха да се опълчат срещу Айла, така че нямаше никакъв смисъл да настройва и тази жена срещу себе си. Напротив, Айла повече от всичко се нуждаеше от подкрепата на зеландони.
    Той хвана жената за раменете. Трябваше да я убеди по някакъв начин не само да приеме Айла, но и да й помогне. Не знаеше как обаче. Гледайки я в очите, не можеше да не си спомни любовта, която двамата бяха изпитвали някога. Изведнъж осъзна, че колкото и трудно да му е, само искреността му ще свърши работа.
    Джондалар беше затворен човек, що се отнасяше до личните чувства. Бе се научил да контролира силните си емоции и да не ги показва. Не му беше лесно да говори за чувствата си на друг. Дори на човек, който го познаваше толкова добре като нея.
    — Зеландони… — започна той тихо и спокойно. — Золена… знаеш, че ти ми отвори очите за жените. Още бях невръстно момче, а ти беше най-красивата жена, за която един мъж би могъл да мечтае. Не бях сам в мокрите си сънища, когато си мечтаех за теб. Но ти направи така, че сънищата ми да се сбъднат. Изгарях по теб и когато ти дойде и стана моя жена-донии, не можах да ти се наситя. Ти постави началото на моята мъжественост, но знаеш, че нещата не свършват дотам. Исках още, а и ти беше ненаситна, колкото и да се съпротивляваше. Макар и да беше забранено, аз те обичах и ти ми отвръщаше със същото. Все още те обичам. Винаги ще те обичам.
    Дори след това, след всичките неприятности, които си причинихме един на друг и майка ме изпрати да живея с Даланар, когато се върнах, никой не се сближи с теб. Жадувах за теб, легнал до друга жена, и жадувах не само за тялото ти. Исках да делим заедно с теб домашно огнище. Не ме притесняваше разликата във възрастта, нито пък това, че на никой мъж не се разрешава да се влюбва в своята жена-донии. Исках да прекарам остатъка от живота си с теб.
    — Виж в какво се превърнах сега, Джондалар — отвърна Золена. Тя беше трогната от тези думи повече, отколкото очакваше. — Добре ли ме огледа? Не само съм по-възрастна от теб. Толкова съм дебела, че вече трудно се придвижвам. Все още съм силна и бих могла да понеса и по-голямо тегло, което със сигурност ще ми се наложи с годините. А ти си млад и толкова хубав… не напразно всички жени въздишат по теб. Майката ме избра. Сигурно е знаела, че като остарея, ще изглеждам като нея. За една шаманка-зеландони това е нормално, но в твоето домашно огнище щях да съм само една дебела възрастна жена, а ти щеше да си все същият млад красавец.
    — Мислиш ли, че това щеше да е важно за мен? Золена, трябваше да пътувам отвъд края на Великата река-майка, за да открия жената, която може да се сравнява с теб. Не можеш да си представиш колко далеч трябваше да отида. Отново бих го сторил и ако трябва, бих стигнал и по-далеч. Благодарен съм на Великата Майка, че открих Айла. Обичам я, както бих обичал теб. Бъди добра с нея, Золена… зеландони. Не й причинявай зло.
    — Точно така. Ако е най-подходящата за теб, ако може да се „сравнява“ с мен, не бих я наранила, а и тя не би го направила спрямо теб. Това трябва да разбера, Джондалар.
    Двамата се обърнаха към входа, когато някой отмести вратата-завеса. Айла влезе вътре с пътните си вързопи и видя Джондалар, сложил ръце върху раменете на една изключително пълна жена. Той веднага свали засрамено ръцете си, сякаш правеше нещо нередно.
    Какво имаше в начина, по който Джондалар гледаше тази жена, в начина, по който я беше хванал? Ами жената? Въпреки размерите й в начина, по който я държеше, имаше нещо интимно. Скоро Айла забеляза още една черта у нея. Когато жената се обърна, за да погледне към новодошлата, тя го направи с такава увереност и достойнство, които говореха недвусмислено за авторитета й.
    Търсенето на отличителни черти в поведението и обноските на другите се беше превърнало във втора природа на младата Айла. Хората от Клана, които я бяха отгледали, не употребяваха често думи. Те общуваха чрез знаци, жестове и мимики. Когато живееше в рода на мамутоите, способността й да тълкува езика на тялото се беше развила и обхвана разбирането на подсъзнателните сигнали и жестове у тези, които използваха думите. Изведнъж разбра коя е тази жена и прозря онова важно нещо, което се беше случило между мъжа и жената срещу нея. Тя усети, че в момента е подложена на важно изпитание, но не се поколеба.
    — Това е тя, нали, Джондалар? — попита и се приближи до тях.
    — Коя „тя“? — попита на свой ред зеландони и се вгледа изпитателно в чужденката.
    Айла й отвърна със същия поглед, без изобщо да трепне.
    — Тази, на която трябва да благодаря — отвърна. — Преди да срещна Джондалар, аз не разбирах Майчините дарове, особено дара на насладата. Познавах само болката и гнева, но този мъж бе достатъчно търпелив и нежен с мен, за да ме научи на това приятно занимание. Той ми разказа за жената, която пък е научила него. Благодаря ти, зеландони, че си посветила Джондалар в този Майчин дар, който той предаде на мен. Но съм ти още по-благодарна за нещо много по-важно… и което трудно ще приемеш. Благодаря ти, че се отказа от него, за да може да открие после мен.
    Зеландони беше изненадана, макар че почти не го показа. Не очакваше да чуе точно тези думи от устата на Айла. Погледите им бяха приковани един в друг, докато жената изучаваше Айла. Търсеше в нея ключ към дълбините на нейната душа, опитваше се да надзърне в нейните чувства, да разбере истината. Възрастната жена не отстъпваше на Айла, когато ставаше въпрос за разбирането на подсъзнателните сигнали и езика на тялото, макар че способностите на Золена се дължаха повече на интуицията й. Талантът й се беше развил след внимателни наблюдения и инстинктивни анализи, а не от усъвършенстваната употреба на жестове и мимики, научени още в детска възраст. Зеландони не знаеше как го прави, но разгадаваше душевните тайни.
    Трябваше да мине известно време, докато забележи още едно любопитно нещо. Макар че младата жена говореше перфектно зеландонийски — толкова добре, че го владееше като роден, — тя без съмнение беше чужденка.
    Зеландони беше виждала и други непознати, които говореха с акцент, но в речта на Айла имаше нещо странно и екзотично. Нещо, което не беше чувала до този момент. Не че гласът й беше неприятен — не, no-скоро беше гърлен и леко дрезгав. Освен това трудно произнасяше някои звуци. Спомни си думите на Джондалар — колко далече беше стигнал по време на пътешествието си — и една мисъл осени за секунда съзнанието на Золена, докато двете жени продължаваха да се гледат. Тази жена се беше съгласила да пропътува огромно разстояние, за да дойде в дома му.
    Едва тогава забеляза, че лицето й имаше подчертано чужди черти, и се опита да разграничи разликите. Айла определено беше привлекателна — как иначе Джондалар щеше да я доведе у дома, — но лицето й беше някак по-широко и по-късо, отколкото на другите жени от зеландониите, при все че имаше приятни пропорции и добре изразена челюст. Беше по-висока от нея и в тъмно русата й коса се открояваха изсветлели от слънцето кичури. Ясните й сиво-сини очи говореха за укривани тайни и силна воля, но в тях нямаше и най-малък намек за злонамереност.
    Зеландони кимна и се обърна към Джондалар:
    — Става.
    Той си отдъхна, след което погледна последователно първо към едната, а после към другата.
    — Как разбра, че това е зеландони, Айла? Та ти още не си представена на нея, нали?
    — Не беше трудно. Ти все още я обичаш, тя теб — също.
    — Но…, но… как… — промълви той.
    — Не се ли досещаш, че съм виждала този твой поглед и преди? Не мислиш ли, че мога да разбера как се чувства една жена, която те обича?
    — Някои хора щяха да ревнуват, ако видеха човека, когото обичат, да гледа влюбено някой друг — изтъкна той.
    Зеландони разбра, че под „някои хора“ Джондалар имаше предвид себе си.
    — Тя просто вижда един красив млад мъж с дебела стара жена, Джондалар — рече. — Всеки би видял същото. Любовта ти към мен не е заплаха за нея. Благодаря ти, че още се сещаш за мен.
    Тя се обърна към Айла:
    — Не бях сигурна в теб. Ако бях почувствала, че не си подходяща за него, без значение от колко далеч си дошла, никога нямаше да се омъжиш за него.
    — С нищо не би могла да го спреш.
    — Видя ли? — обърна се зеландони към Джондалар. — Казах ти, че ако е подходяща за теб, няма да я нараня.
    — Марона според теб подходяща ли беше, зеландони? — попита той с нотка на раздразнение. Чувстваше се така, сякаш нямаше право да решава какво да прави сам за себе си. — Ти не се противопостави изобщо, когато се сгодих с нея.
    — Това нямаше значение. Ти не я обичаше и тя не можеше да те нарани.
    Двете жени го гледаха и макар че едната изобщо не приличаше на другата, изражението на лицата им беше сходно. Изведнъж Джондалар се засмя:
    — Е, радвам се, че двете любими в живота ми ще станат добри приятелки.
    Зеландони повдигна вежда и го изгледа сурово.
    — Какво те кара да мислиш, че ще се сприятелим? — възрази тя, ала се усмихна и излезе.
    Джондалар почувства борбата на смесени, чувства в себе си, докато гледаше как зеландони си тръгва, но беше доволен, че влиятелната жена пожела да приеме Айла. Сестра му, както и майка му, се бяха държали приятелски с нея. Всички жени, които не му бяха безразлични, изглежда, бяха готови да я посрещнат дружелюбно. Или поне на първо време, си каза той. Майка му дори бе обещала да направи всичко възможно любимата му да се чувства като у дома си.
    Кожената завеса се размърда и той с изненада видя, че влиза майка му — и то точно докато си мислеше за нея. Мартона носеше мях — изсушен стомах на някакво средно no-големина животно. Съдът беше пълен с някаква пурпурночервена течност. Лицето на Джондалар се озари от широка усмивка.
    — Майко, донесла си от твоето вино! — възкликна. — Айла, спомняш ли си питието, което пихме, когато бяхме отседнали при шарамудоите? Боровинковото вино? Сега имаш възможност да опиташ от прочутото вино на Мартона. Тя се слави с него. Каквито и плодове да използват повечето хора, сокът им често става горчив, но майка знае как да го избегне. — Той се усмихна и добави: — И може би някой ден ще ми разкрие тайната си.
    Мартона също се усмихна, но не каза нищо. От изражението й Айла разбра, че тя наистина има тайна технология и че умее добре да пази не само собствените си тайни. Сигурно познаваше много хора. В душата на жената имаше скрити дълбоко пластове, макар че беше искрена и честна, както и дружелюбна и приятелски настроена. Айла знаеше, че майката на Джондалар няма да си направи прибързани изводи, преди напълно да я приеме.
    Изведнъж си спомни за Иза, жената от Клана, която я бе отгледала като майка. Иза също знаеше много тайни, но както всички останали от Клана никога не лъжеше. При положение, че използваха езика на жестовете и най-малките нюанси на позата на тялото и изражението на лицето, просто нямаше как да лъжат. Веднага щеше да се разбере. Но можеха да се въздържат и да премълчат нещо. Макар и другите да разберяха, че криеш нещо от тях, това беше позволено в името на неприкосновеността на личния живот.
    Не за пръв път се сещаше за Клана, осъзна тя. Вождът на Деветата пещера, братът на Джондалар — Джохаран, й напомняше за Брун — вожда на нейния Клан. Защо ли роднините му й напомняха за Клана, запита се тя.
    — Сигурно сте гладни — каза Мартона.
    Джондалар се усмихна:
    — Да, много съм гладен! Не сме яли от сутринта. Толкова бързах да се върна, а и бяхме толкова близо, че не исках да спираме.
    — Ако сте преместили вътре всичките си неща, седнете и си починете, докато ви приготвя нещо за ядене. — Мартона ги заведе при ниска маса, показа им възглавнички, на които да седнат, и им наля в купи от тъмночервената течност. Тя се огледа. — Не виждам вълка ти, Айла. Знам, че си го вкарала вътре. Той не е ли гладен? Какво яде той?
    — Обикновено му давам всичко, но той също сам си хваща дивеч, като ловува. Вкарах го вътре, за да знае къде е мястото му, ала той дойде с мен, когато слязох в долината при конете, и реши да остане там. Сам идва и си отива, когато си поиска, освен, ако не ми е необходим — поясни Айла.
    — Как разбира кога ти е необходим?
    — Има специална свирка, с която го викаме — обади се Джондалар. — Конете също ги викаме със свирка. — Той взе купата си, отпи от нея, усмихна се и изсумтя от удоволствие. — Сега вече знам, че съм си у дома. — Отново отпи, след което затвори очи и се наслади на вкуса на виното. — От какви плодове е направено, майко?
    — Най-вече от онези кръгли зърна, които растат на гроздове по дългите лози, намиращи се само по южните, защитени от вятъра склонове — обясни тя на сина си. — На няколко километра на югоизток оттук има местност, която редовно проверявам. Понякога реколтата не е добра, но преди няколко години имахме доста топла зима и на следващата есен гроздовете бяха огромни и много вкусни. Сладки, но не и прекалено сладки. Добавих малко боровинков сок. Това вино стана много хубаво. Малко по-силно от нормалното е. Не ми остана много.
    Айла вдъхна аромата на плодовете, след което отпи от купата. Течността беше кисела и тръпчива, суха, но не сладка. Усети алкохола, който познаваше от брезовата бира на Талут, вожда на Лъвския бивак. Но тази напитка повече приличаше на ферментиралия сок от боровинки, направен от шарамудои, само че беше по-сладка.
    Когато за пръв път опита от алкохола, не й хареса острият му вкус, но на останалите от Лъвския бивак, изглежда, толкова много им харесваше брезовата бира, че тя искаше да не се дели и да бъде като тях. След време посвикна с бирата, макар и да подозираше, че хората я харесват не толкова заради вкуса й, колкото заради омайващото, ако не и дезориентиращо чувство, което напитката предизвикваше. Когато пиеше твърде много, обикновено й се завиваше свят и ставаше приятелски настроена към всички. На някои хора обаче им ставаше тъжно, а други изпадаха в гняв и дори се стигаше до насилие.
    В това питие обаче имаше нещо повече. Сложният начин на приготвяне променяше обикновения вкус на плодовия сок по невероятен начин. Това вино със сигурност щеше да й хареса.
    — Много е хубаво — каза Айла. — Аз не опитвала никога… Никога не съм опитвала нещо подобно — поправи се тя и се смути. Чувстваше се доста уютно сред зеландонийците. Техният език беше първият, който усвои, след като напусна Клана. Джондалар я беше научил, докато се възстановяваше от раните си, които му беше причинил лъвът. Макар че имаше големи трудности с някои звуци — колкото и да се опитваше, не можеше да ги произнесе правилно — тя рядко правеше фразеологични грешки като тази. Хвърли поглед към Джондалар и Мартона, но те явно не бяха доловили грешката. Успокои се и се огледа.
    Макар че няколко пъти беше влизала и излизала от дома на Мартона, не беше успяла да го огледа по-отблизо. И сега, докато разглеждаше, с всяка минута се изненадваше все по-приятно. Постройката беше интересна и напомняше жилищата в пещерата на лозадунаите, която бяха посетили, преди да прекосят ледника на високото плато.
    Долните метър и нещо на външните стени на жилищата бяха направени от варовик. Доста големи парчета от материала бяха подредени като рамка на всеки от входовете. Каменните инструменти обаче не бяха достатъчно подходящи и съвършени за фината обработка на камъните, ето защо останалата част от стените бе направена от по-груб варовик и само на отделни места той бе издялан с чук. Различни парчета с подобен размер — може би седем-осем сантиметра широки — бяха така сглобени, че съставляваха здрава структура.
    Грубо издяланите късове бяха подбрани по размер и подредени така, че широчината на стените да е равна на дължината на камъните. Дебелите стени бяха изградени на пластове — камъните бяха наредени един върху друг, като върху всеки два беше поставен трети. Тук-там бяха използвани по-малки камъни за запълване на дупките, особено около по-големите каменни блокове близо до входа.
    Отвън камъните бяха подпрени под ъгъл с греди, за да може всеки по-горен слой да е малко по-увиснал навътре от долния. Внимателният подбор и подреждане спомагаха водата и влагата да се стичат надолу, независимо дали се дължаха на дъжд, лед или кондензация.
    Не бяха необходими хоросан или кал, които да запушват дупките и да засилват здравината на постройката. Грубият варовик бе способен да предпазва камъните от изплъзване, а и масивните камъни стояха здраво благодарение на голямата си тежест. Те дори можеха да издържат подпряно отвътре за опора стъбло на бор или хвойна. Камъните бяха така сглобени, че вътре не проникваше слънчева светлина и не се усещаше никакво течение. Ефектът се допълваше с приятно за окото покритие на постройката отвън.
    Отвътре каменният подслон беше облицован с плоскости, направени от сурова кожа, която беше необработена и ставаше много твърда, когато изсъхнеше. Тези панели бяха прикрепени към дървени колове, забити в пода.
    Започваха от земята и на височина стигаха до два и половина-три метра. Айла си спомни, че горните панели са богато украсени отвън. Върху много от тях бяха нарисувани животни и някакви знаци, но цветовете изглеждаха по-тъмни заради слабата светлина. Понеже къщата на Мартона беше построена до стръмния гръб на скалата, под надвисналия каменен покрив, една от стените на жилището представляваше твърда варовикова скала.
    Айла погледна нагоре. Нямаше таван, ако не се брои долната част на каменния подслон. С малки изключения над стените се извисяваше дим от огнищата, който се стелеше по долната повърхност на скалата и излизаше навън. Надвисналата над тях скала ги предпазваше от суровото време, а зиме, дори в голям студ, тези жилища можеха да бъдат много комфортни и уютни. Постройките бяха доста просторни, за разлика от удобните и лесните за затопляне, напълно закрити, но изпълнени с дим тесни жилища, които беше виждала.
    Дървените и кожените стени предпазваха от вятъра и дъжда, но основната им цел бе да очертават границите на личните владения и да осигурят неприкосновеност на личния живот. Поне за очите, ако не за ушите. Някои от по-горните секции на панелите можеха да се отворят, за да пропуснат светлина и да се чуят разговорите на съседите. Но когато панелите-прозорци бяха затворени, на посетителите се препоръчваше да използват входната врата и да помолят да ги приемат, а не просто да се обадят отвън или да влязат без покана.
    Айла огледа пода по-внимателно и видя, че е направен от подредени камъни. Кристалната структура на варовика от големите скали позволяваше да бъде натрошен на големи плоски камъни. Камъните бяха покрити с постелки, изплетени от треви и сламки, както и с животински кожи.
    Айла отново насочи вниманието си към разговора между Джондалар и майка му. Тя отпи от виното и се вгледа в купата, която държеше. Беше направена от кух рог. Зубър, каза си тя. Най-вероятно рогът бе отрязан близо до върха, тъй като диаметърът на съда беше доста малък. Вдигна купата, за да я огледа отдолу. Дъното беше дървено. Отстрани забеляза някакви белези-драскотини, но когато погледна по-отблизо, откри изненадано, че това всъщност е изображение на кон, изрязано с необикновена прецизност.
    Остави купата, след което огледа ниската плоча, около която бяха седнали. Беше от варовик, подпрян на дървена рамка с крака. Варовикът бе завързан за рамката с ремъци. На масата имаше покривка от доста фино влакно, бродирано с причудливи червеникави фигури на животни и абстрактни линии и форми. Няколко възглавници, изработени от различни материали, бяха подредени около масата, като кожените бяха боядисани в подобни оттенъци на червеното.
    Върху масата бяха поставени две каменни лампи. Едната бе красиво инкрустирана и изработена във формата на кух съд с декорирана дръжка. Другата беше нейно по-грубо копие, като отворът бе набързо издълбан в парче варовик със същите размери. Двете съдържаха лой — животинска мас, която беше преварена във вода — и горящи фитили. По-грубо направената лампа имаше два фитила, а другата — три. Всеки от фитилите хвърляше еднакво количество светлина. Айла имаше чувството, че грубата лампа е била направена наскоро, за да се освети по-добре задната част на скалния подслон. Тя сигурно щеше да се използва само временно.
    Помещението, разделено на четири части от подвижни прегради, беше безупречно подредено. Вътрешността на къщата се осветяваше от още няколко каменни лампи. Разделителните паравани, повечето от които бяха оцветени или украсени, също имаха дървени рамки. По някои от тях беше опъната изсъхнала животинска кожа. Други от параваните обаче бяха прозрачни. Вероятно бяха направени от изсушените черва на някое едро животно.
    В левия край на задната каменна стена, съседна на външния панел, се виждаше един особено красив параван, явно изработен от подобен на пергамент материал, който можеше да бъде отлепен на големи парчета от вътрешната страна на животинската кожа, ако тя се оставеше да изсъхне. Кон и някакви тайнствени символи, включително линии, точки и квадрати, бяха нарисувани върху паравана в черно, жълто и червено. Айла си спомни, че Мамут от Лъвския бивак беше използвал подобен екран по време на церемониите, макар че рисунките по него бяха направени само с черен цвят. Неговият беше изработен от подобен материал, добит от бял мамут, и беше най-святото му притежание.
    На пода пред паравана бе постлана сивкава кожа, за която Айла беше сигурна, че е от кон. Трепкащи огнени отблясъци, които, както изглеждаше, идваха от ниша в стената зад паравана, осветяваха конския параван, подчертавайки украсите по него.
    Дълги полици, направени от по-тънки парчета варовик, бяха монтирани по стените, като върху тях бяха подредени най-различни сечива и предмети. Под рафтовете, на пода, се виждаха някакви смътни фигури. Там поради наклона на стената ъгълът беше най-остър. Айла отгатна за какво се използват повечето от нещата, но някои бяха изрязани и оцветени с такова умение, че по-скоро приличаха на произведения на изкуството.
    Вдясно от полиците беше сложен кожен параван, който разделяше ъгъла от стаята и оформяше следващата стая. Параваните само загатваха за разделението на помещения и през отворите Айла видя повдигната платформа, върху която бяха натрупани животински кожи. Сигурно там спеше някой. Друго място за спане беше подредено между единия и другия параван. Преградите го отделяха от стаята, в която се намираха в момента, както и от другата спалня.
    Спуснатата кожа на входа беше част от стена, направена от кожи в дървени рамки. Имаше и четвърта стая, в която Мартона готвеше. До кухнята бяха подредени дървени рафтове, върху които бяха поставени кошници и купи, красиво украсени и резбовани. На пода до тях се виждаха големи съдове, някои, от които с капаци. В тези, които бяха без капаци, имаше зеленчуци, плодове, зърно, сушено месо.
    Отвън четирите стени на жилището не бяха идеално прави, а и пространството вътре не беше съвсем симетрично. Те сякаш се извиваха по силуета на скалата и граничеха със стените на други жилища.
    — Попроменила си нещата тук, майко — каза Джондалар. — Сега ми се струва по-просторно.
    — Наистина е по-просторно, Джондалар. Сега сме само трима, Фолара спи ето там — и Мартона посочи към второто място за спане, — а с Уиламар спим в другата стая. — Посочи към помещението с каменната стена. — Ти и Айла можете да използвате главната стая. Бихме могли да преместим масата по-близо до стената, за да се отвори повече място за ново легло, ако искаш.
    На Айла мястото й се стори доста просторно. Жилището беше много по-голямо, отколкото домашните огнища на семействата в полуподземната обител на Лъвския бивак. От друга страна, беше по-малко от нейната пещера в долината, където бе живяла сама. Но за разлика от тукашните домове заслонът на мамутоите не беше естествено образувание. Хората от Лъвския бивак си го бяха построили сами.
    Вниманието й бе привлечено от преградата, която разделяше кухнята от основната стая. Тя беше прегъната по средата и Айла забеляза, че всъщност е направена от два отделни прозрачни паравана, съединени по необичаен начин. Дървените пръчки, които съставляваха вътрешността на рамката, бяха промушени в парчета от пробит рог на зубър. Пръстените представляваха нещо като панта, благодарение на която двойният параван можеше да се сгъва. Запита се дали и другите паравани са направени по подобен начин.
    С любопитство се загледа в кухнята и предметите в нея. Мартона беше коленичила на една постелка до огнището, оградено с еднакви по големина камъни. Камъните на подовата настилка около нея бяха излъскани до блясък. В по-тъмния ъгъл, осветен от една-единствена лампа, имаше още рафтове с подредени върху тях купи, чаши, чинии и прибори за хранене. Забеляза изсушени билки и зеленчуци, окачени на една рамка. До огнището имаше работна площ с паници, кошници и голям костен поднос с парчета нарязано прясно месо.
    Поколеба се дали да не предложи помощта си, но не знаеше, кое къде се намира и какво готви Мартона. По-добре да почака, каза си Айла.
    Тя се загледа как Мартона нанизва месото на четири заострени пръчки и ги поставя над горещите въглени между два равни камъка. После с черпак, изработен от кози рог, гребна от някаква течност в плътно изплетена кошница и наля от нея в дървени купи. С дълги дървени пръти, подобни на клещи, взе няколко гладки камъка от друга кошница и добави към тях горещ въглен от огнището, след което поднесе двете купи на Айла и Джондалар.
    Айла позна кръглите главички на малък лук и някакви други зеленчуци в гъста супа. В следващия миг усети колко е гладна, но изчака да види какво ще направи Джондалар. Той извади ножа си за хранене — малко кремъчно острие, вкарано в костна дръжка — и набучи с него от зеленчуците. После го сдъвка, като междувременно отпи от течността. Тя също извади ножа си.
    Супата имаше вкус и аромат на месо, но в нея нямаше никакви мръвки. Само зеленчуци, необичайно съчетание от билки за вкус и нещо друго, което не можа да познае. Това я изненада, защото почти винаги разбираше какво й поднасят за ядене. Месото, станало кафеникаво от стоенето на огъня на шишовете, скоро също бе сервирано на масата пред тях. То имаше необикновен и много пикантен вкус. Искаше да попита за рецептата, но реши да го стори по-късно.
    — Ти защо не ядеш, майко? Много е вкусно — каза Джондалар и набоде друг зеленчук.
    — С Фолара хапнахме по-рано. Сготвих повече, защото очаквах Уиламар да се върне. И добре направих — усмихна се тя. — Трябваше само да затопля супата и да сготвя месото от зубър. Бях го накиснала във вино.
    Затова имаше такъв вкус, си помисли Айла, докато отпиваше от червената течност. В супата също имаше от него.
    — Кога се връща Уиламар? — попита младият мъж. — Искам да го видя.
    — Скоро. Отиде на търговско пътуване. На запад, към Великите води, за да набави сол и всичко друго, което успее да изтъргува. Той обаче знае, че ще пътуваме за Лятната среща. Със сигурност ще се върне дотогава, освен ако нещо не го забави, но го очаквам всеки момент.
    — Ладуни от лозадунаите ми каза, че търгуват с хората от пещерата, които добиват сол от планината — каза Джондалар. — Наричат я Солната планина.
    — Планина от сол? Никога не съм знаела, че в планините има сол. Мисля, че още дълго ще чуваме най-различни разкази и никой няма да знае кои са истина и кои не.
    Той се усмихна, но Айла разбра, че майка му не вярва на казаното, макар и да не го заяви направо.
    — И аз не съм го видял с очите си, но съм склонен да вярвам, че е истина — изрече той. — Те имат сол, а живеят доста далеч от солената вода. Ако трябваше да си я набавят чрез търговия и пътуване на дълги разстояния, според мен нямаше да я пилеят така лекомислено. — Джондалар се усмихна още по-широко, сякаш се сети за нещо смешно. — Като говорим за големи разстояния, имам съобщение за теб, майко — от един човек, когото срещнахме по време на пътешествието. Ти го познаваш.
    — От Даланар или от Джерика? — попита тя.
    — И от тях имаме съобщения. Те ще дойдат на Лятната среща. Даланар иска да убеди някои млади зеландонийци да отидат с него. Първата пещера на ланзадониите се разраства. Няма да се изненадам, ако скоро създадат и Втора пещера.
    — Мисля, че няма да му е трудно да намери някого. За зеландонийците ще бъде чест. Който и да отиде, ще бъде Първият, първият и единственият ланзадони.
    — Но те си нямат още техен служител и Даланар иска да намери някого, който да се присъедини към Джоплая и Екозар по време на брачния период на зеландониите — продължи синът.
    Мартона леко се намръщи:
    — Твоята близка братовчедка е толкова красива. Необикновена, но красива. Никой от младежите не може да устои да не я погледне, когато идва на събранията на зеландонийците. Защо ще избере Екозар, като може да има всеки мъж, когото си поиска?
    — Не, не става въпрос за всеки мъж — добави Айла. Мартона забеляза как очите на младата жена блеснаха, след което тя леко се изчерви и отвърна поглед настрани. — Тя ми каза също, че никога няма да намери друг, когото да обича колкото Екозар.
    — Права си, Айла — отвърна Мартона. Замълча за момент, сетне я погледна в очите и продължи: — Тя никога не може да има някои мъже. — Старата жена хвърли поглед към сина си. — Ала тя и Екозар ми изглеждат толкова… не един за друг. Джоплая е ослепително красива, а той… не е. Но не всичко опира до външния вид. Понякога дори няма никакво значение. Иначе Екозар ми се струва мил и грижовен.
    Макар че Мартона не го изрече, Айла веднага разбра защо Джоплая е направила този избор. „Близката братовчедка“ на Джондалар, дъщерята на съпругата на Даланар, обичаше мъж, когото не можеше да има. Никой друг за нея нямаше значение и затова беше избрала партньор, който поне ще я обича истински. Тя схвана също думите на Мартона като известно противопоставяне. Мартона искаше да каже, че Джоплая е по-хубава от нея, но само това. Не че старата жена не одобряваше решението на сина си, от което Айла най-много се боеше. Майката на Джондалар обожаваше красивите вещи и за нея беше напълно разбираемо един красив мъж да свърже живота си с красива жена. Ала тя също така разбираше, че душевната красота е много по-важна от физическата.
    Джондалар, изглежда, не долови лекото напрежение между двете жени. Мислеше си, че трябва да предаде съобщението, за което бе помолен от един човек, за когото майка му никога не му беше споменавала.
    — Съобщението за теб не е от някой ланзадонии. Отседнахме при едни хора по време на пътешествието и останахме при тях по-дълго, отколкото планирахме. Макар че аз дори не възнамерявах да оставам… но това е друг въпрос. Когато си тръгнахме, тяхната служителка каза: „Когато видиш Мартона, предай й, че Бодоа й праща любов.“
    Очакваше майка му да реагира по някакъв начин. Възприемаше го като закачлива игра на подмятания и намеци, ала изобщо не очакваше реакцията й да бъде точно такава.
    Мартона отвори широко очи и пребледня.
    — Бодоа! О, Велика майко! Бодоа? — Сложи ръка на гърдите си, сякаш въздухът изведнъж започна да не й достига.
    — Майко! Добре ли си? — попита притеснен той и бързо й се притече на помощ. — Извинявай, не исках да те шокирам. Да повикам ли зеландони?
    — Не, не, добре съм. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но се изненадах. Не очаквах, че ще чуя това име отново. Дори не знаех, че още е жива. Ти… добре ли я опозна?
    — Каза, че е била почти интимна партньорка на теб и Джоконан, но мислех, че преувеличава или паметта й изневерява. Защо не си ми говорила никога за нея?
    Айла го погледна въпросително. Не предполагаше, че е повярвал на Сармуна.
    — Беше много болезнено и мъчно, Джондалар. Бодоа ми беше като сестра. Много исках да бъдем интимни партньорки, но нашата зеландони ме разубеди. Каза, че са обещали на вуйчото на Бодоа тя да се върне след обучението. Ти каза, че била служителка? Сигурно е за добро. Но беше толкова сърдита, когато замина. Умолявах я да изчака смяната на сезоните, преди да прекоси ледника. Радвам се, че ми праща любов. Мислиш ли, че е била искрена?
    — Да, убеден съм, майко. Но няма да й се наложи да се връща у дома. Вуйчо й вече е напуснал този свят, както и майка й. Станала е Сармуна, но е била заслепена от гнева си и е помогнала на една зла жена да стане вожд. Макар че самата тя едва ли е предполагала колко зла ще стане Атароа. Сега Сармуна плаща за греха си. Мисля, че е намерила призванието си, като помага на нейната пещера да преодолее последиците от тежките години. Но може да й се наложи да бъде техен вожд, докато някой друг не порасне за тази роля — също като теб, майко. Бодоа е забележителна, дори откри начин как да превърне калта в камък.
    — Калта в камък ли? — присви очи Мартона. — Джондалар, говориш като странстващ разказвач. Как да ти повярвам, като ми разказваш такива невероятни истории?
    — Повярвай ми, истина ти казвам — отвърна младият мъж с напълно сериозен вид. — Не съм станал странстващ разказвач, който обикаля от пещера на пещера и украсява различни истории и легенди, за да звучат по-вълнуващо. Но извърших дълго пътешествие и видях много неща. — Той погледна към Айла. — Ако не го беше видяла, щеше ли да повярваш, че хората яздят коне или се сприятеляват с вълци? Мога да ти разкажа още много неща, в които трудно ще повярваш. И да ти покажа такива неща, които ще те накарат да се усъмниш в собствените си очи.
    — Добре, Джондалар — въздъхна майка му. — Убеди ме. Няма да споря повече… дори и да ми струва трудно за вярване това, което казваш. — Тя се усмихна. За миг Мартона се стори на Айла много по млада и тя разбра от кого всъщност любимият й е наследил пленителната си външност.
    Мартона взе купата си с вино и започна да пие бавно от нея. Когато те се нахраниха, тя прибра техните купи и шишове и им даде мека кожа, с която да избършат ножовете си. После им наля още вино.
    — Нямаше те дълго време, Джондалар — рече на сина си. Айла усети, че жената внимателно подбира думите. — Разбирам, че сигурно имаш да разказваш много истории за пътешествието си. Ти също, Айла — погледна към младата жена тя. — Ще мине много време, докато ги разкажете. Надявам се, че ще искаш да останеш… поне за известно време. — Сетне се обърна към Джондалар: — Можете да останете тук колкото си искате, макар че ще е малко претъпкано… на първо време. Сигурно ще искате да имате собствено жилище… наблизо… някой ден…
    Той се усмихна широко:
    — Да, майко, ще искаме. Не се тревожи, няма да заминавам отново. Това е домът ми. Възнамерявам да остана. Двамата да останем. Освен, ако някой не се възпротиви. Това ли е историята, която искаше да чуеш? С Айла още не сме се оженили, но ще го сторим. Вече казах на зеландони — тя се отби да ме види, преди да дойдеш с виното. Исках да изчакам с женитбата, докато се върнем у дома, за да мога да я свържа със семейната връзка по време на тазгодишния летен брачен сезон. Уморих си да пътешествам — добави накрая.
    Мартона се зарадва и се усмихна:
    — Хубаво ще е във вашето семейно огнище да се роди дете. Може да е дори с твоя дух, Джондалар.
    Той погледна към Айла и също се усмихна:
    — И аз си мисля същото.
    Майка му се надяваше наистина да има подобни намерения, но реши да не го занимава повече с тази тема. Той трябваше да й каже, когато това станеше. Просто й се искаше да не бъде толкова потаен за такива важни неща като потомството.
    — Сигурно ще ти е приятно да научиш — продължи Джондалар, — че Тонолан има дете с неговия дух. Не е в неговото семейно огнище, но е в една от пещерите. Една жена от рода на лозадунаите на име Филония, която намерила интимната му компания за приятна, разбрала, че е благословен скоро, след като пристигнахме там. Сега тя е омъжена и има две деца. Ладуна ми каза, че когато плъзнала мълвата, че е бременна, всеки мъж от рода, който предполагал, че детето е от него, я посетил по някакъв повод. Кръсти дъщерята си Тонолия. Видях момиченцето — изглежда като Фолара, когато беше по-малка. Лошото е, че живеят толкова далеч от нас — от другата страна на ледника. Много път е дотам, макар че по обратния път ти се струва, че си съвсем наблизо. — Той замълча и се замисли. — Никога преди не бях пътувал толкова много. Нямаше да стигна толкова далеч, ако не беше Тонолан…
    Изведнъж забеляза печалното изражение на майка си и като осъзна за кого говори, усмивката му се стопи.
    — Тонолан беше роден в семейното огнище на Уиламар — каза Мартона. — Роден от неговия дух — убедена съм в това. Никога не стоеше на едно място, дори като бебе. Още ли пътешества?
    Айла отново забеляза увъртането, с което Мартона задаваше въпросите си. Тогава се сети, че Джондалар винаги се объркваше от прямотата и искреното любопитство на хората от рода мамутои. Веднага разбра. Хората, които се наричаха Ловци на мамути, които я бяха осиновили и чийто начин на живот тя бе усвоила и следвала, бяха различни от хората на Джондалар. Макар че Кланът определяше всички останали хора като „Другите“, зеландонийците не бяха като мамутоите и разликата не се състоеше само в езика. Трябваше да проследи разликите, ако искаше нормално да живее при тях.
    Джондалар си пое дълбоко дъх. Дойде време да каже на майка си за брат си. Хвана двете й ръце и започна:
    — Съжалявам, майко. Тонолан сега пътешества в един друг свят.
    Ясните очи на Мартона се изпълниха със скръб и мъка от загубата на по-малкия й син. Раменете й се отпуснаха и приведоха под непосилното бреме. Беше страдала от загубата на близки и любими същества и преди, но никога досега не бе губила свое дете. Беше много по-трудно да изгубиш някого, когото си отгледала от малък, пред когото е бил целият живот. Затвори очи, за да се овладее, след което изправи рамене и погледна сина си:
    — Ти с него ли беше, Джондалар?
    — Да. — Той си припомни печалните мигове и в душата му отново се появи мъка. — Беше пещерен лъв… Тонолан го проследи в един каньон… опитах се да го спра, но той не ме послуша.
    Джондалар се опитваше да запази самоконтрол. Айла си спомни онази нощ в долината, в която го беше обзела дълбока мъка. Тя го беше прегръщала и успокоявала като малко дете. Тогава още дори не знаеше езика му, но за да разбереш скръбта на някого, не е необходимо да разбираш езика му. Пресегна се и докосна ръката му. Искаше да му покаже, че е близо до него, ала без да се намесва в трудния разговор между сина и майката. Жестът й не убягна от вниманието на Мартона. Той се поуспокои и си шое дъх.
    — Имам нещо за теб, майко — каза, стана и отиде при пътната си торба. Извади от нея някакъв увит предмет, сетне помисли малко и извади още един. — Тонолан се запозна с една жена и се влюби в нея. Нейният род се нарича шарамудои. Живеят близо до края на Великата река-майка, където реката е толкова голяма, че е кръстена на Великата майка. Шарамудоите всъщност са разделени на две. Половината — шамудоите — живеят на сушата и ловуват диви антилопи в планините. Другата половина — рамудоите — живеят на вода и ловят огромни есетри от реката. През зимата рамудоите се преместват при шамудоите. Всяко семейство от едната група е неразривно свързано със семейство от другата. В известен смисъл са нещо като женени. Изглеждат като два различни народа, но между тях има много тесни връзки, което ги прави едно цяло. — Джондалар не можеше да намери точните думи, за да опише уникалната и сложна култура на този народ. — Тонолан бе толкова силно влюбен, че искаше да бъде един от тях. Той стана един от шамудойците, когато се ожени за Джетамио.
    — Какво красиво име — изрече Мартона.
    — Тя беше красива. Сигурно много щеше да ти хареса.
    — Беше?
    — Умря, докато раждаше детето, което щеше да стане синът на неговото огнище. Тонолан не можа да понесе загубата й. Мисля, че искаше да я последва в следващия свят.
    — Винаги беше толкова щастлив, толкова жизнерадостен…
    — Знам, но когато Джетамио умря, той се промени. Вече не беше жизнерадостен, стана безразсъден и отчаяно смел. Не можеше да стои повече при шарамудоите. Опитах се да го убедя да се върне вкъщи с мен, но той настоя да върви на изток. Не исках да го оставям сам. Рамудоите ни дадоха една от техните лодки — те правят невероятни лодки — и ние тръгнахме надолу по течението. В голямата делта на Великата река-майка, където тя се влива в Бераново море, обаче лодката ни се разби и загубихме всичко. Аз се ударих лошо, а Тонолан едва не потъна в подвижните пясъци, но хората от един бивак на мамутоите ни спасиха.
    — Тогава ли срещна Айла?
    Джондалар погледна към младата жена, после отново към майка си.
    — Не. — Той направи кратка пауза. — След като напуснахме Върбовия бивак, Тонолан реши да поеме на север и да ловува мамути заедно с мамутойците по време на Лятната им среща. Мисля обаче, че му беше все едно накъде ще тръгне. Просто не искаше да се спира на едно място. — Джондалар затвори очи и отново си пое дълбоко дъх. — Вървяхме по следите на един елен, но не знаехме, че го преследва и лъвица. Тя изскочи точно в мига, в който хвърлихме копията си. Първо копията се забиха в елена, но лъвицата грабна плячката. Тонолан тръгна след нея. Каза, че убитото животно било негово, а не нейно. Рекох му да не се изпречва пред лъвицата, да я остави да си тръгне, но той настоя да я преследва до леговището й. Изчакахме известно време и когато, лъвицата си тръгна, Тонолан реши да отиде в каньона и да си върне месото. Лъвицата обаче живееше с лъв, който не възнамеряваше да се отказва от плячката. Лъвът го уби, а мен изподра и изпохапа доста лошо.
    Мартона се намръщи разтревожена:
    — Бил си ранен от лъв?
    — Ако не беше Айла, сега щях да съм мъртъв. Тя ми спаси живота. Спаси ме от лъва и излекува раните ми. Тя е знахарка.
    Мартона погледна към Айла, а сетне отново към Джондалар. Беше изненадана:
    — Спасила те е от лъв?
    — Уини ми помогна. А и ако беше някой друг лъв, нямаше да успея — опита се да обясни младата жена.
    Джондалар разбираше объркването на майка си. Знаеше, че и обяснението няма да я накара да повярва.
    — Нали видя как се държат с нея Вълчо и конете…
    — Нали не искаш да кажеш…
    — Кажи й ти, Айла.
    — Този лъв го бях отгледала от малък. Беше го стъпкал елен и майка му го бе зарязала полумъртъв. Тогава тъкмо преследвах въпросния елен и когато го убих, на връщане открих мъничето и го взех със себе си. Уини не беше много доволна. Миризмата на лъва я плашеше, но аз го заведох в моята пещера. Излекувах го, ала той не можеше да се пази сам, ето защо трябваше да се грижа за него като майка. Уини също се научи да се грижи за него. — Тя се усмихна при спомена. — Беше толкова забавно да ги гледам заедно, докато той беше мъничък.
    Мартона погледна към младата жена и сега разбра.
    — Значи така го правиш? — попита. — Сторила си същото и с вълка, както и с конете, нали?
    Сега беше ред на Айла да се изненада. Никой друг не беше успял досега да направи връзката и да се сети толкова бързо. Беше приятно изненадана, че Мартона я разбира. Направо засия.
    — Точно така! Непрекъснато се опитвам да го обясня и на другите! Ако намериш едно животно, докато е много малко, храниш го и го отгледаш все едно ти е дете, то се привързва към теб и ти към него. Лъвът, който уби Тонолан и рани Джондалар, беше отгледан от мен. Беше ми като син.
    — А когато порасна? Нали не си живяла сама? Как успя да го държиш настрани от Джондалар? — попита Мартона.
    — Ловувахме заедно. Когато беше малък, делях плячката си с него, а щом поотрасна, го накарах да дели своята с мен — обясни младата жена. — Винаги вършеше това, което го карах. Аз бях неговата майка, а по принцип лъвовете слушат майките си.
    — Аз също не го разбирам — намеси се Джондалар, като забеляза объркването на майка си. — Този лъв беше най-големият, който някога бях виждал, но Айла го спря тъкмо когато се канеше да ме нападне за втори път. Няколко пъти я видях как го язди. Целият летен събор на мамутоите я видя да язди лъва. Още не мога да повярвам на очите си.
    — Съжалявам само, че не можах да спася Тонолан — каза Айла. — Чух вик, но докато стигна, вече беше мъртъв.
    Думите й върнаха Мартона към мъката и за известно време всеки от тях се отдаде на чувствата си. Но Мартона искаше да знае още, искаше да я разбере.
    — Радвам се, че е открил някого, когото да обича — каза.
    Джондалар взе първия свитък.
    — В деня, в който Тонолан и Джетамио се ожениха, той ми каза, че си знаела, че той никога няма да се върне. Накара ме да му обещая, че някой ден ще се върна вкъщи, и ми заръча да ти донеса нещо красиво, както винаги правеше Уиламар. Когато с Айла се отбихме при шарамудоите на връщане, Рошарио ми даде това за теб. — Синеокият мъж забеляза недоумението в погледа на майка си и поясни: — Рошарио е жената, която е отгледала Джетамио, след като майка й умряла. Каза, че това била любимата вещ на Джетамио — и Джондалар подаде свитъка на майка си.
    Той сряза въжето и разгърна кожата. Отначало Мартона си помисли, че подаръкът е меката кожа от антилопа, с който бе увит предметът, ала щом Джондалар го разгърна, тя затаи дъх при вида на красивата огърлица. Беше направена от зъби на дива коза. Съвършено бели зъби на млади животни, продупчени на върха и подредени симетрично по размер. Между всеки два зъба имаше парче от рибена кост с блестящ шарен седеф, който напомняше на увиснала лодка.
    — Огърлицата символизира народа, към който Тонолан избра да се присъедини — общността на шарамудоите и двете й половини. Зъбите от антилопа представляват сушата и шамудоите, а костите на речната есетра — рамудоите. Лодката е и за двете. Рошарио искаше да имаш нещо, което е принадлежало на избраната от Тонолан жена — поясни Джондалар.
    Мартона заплака, докато гледаше красивия подарък. Не можеше да сдържа повече сълзите си.
    — Джондалар, защо си е мислел, че знам, че няма да се върне? — попита, ридаейки.
    — Каза, че си му пожелала „успешно пътуване“, когато си го изпращала, а не „до скорошното ти завръщане“.
    Сълзите бликнаха с нова сила.
    — Прав е бил — въздъхна тя. — Наистина не вярвах, че ще се върне. Колкото и да не исках да си го призная, бях сигурна, че повече никога няма да го видя. И когато разбрах, че си тръгнал с него, помислих, че съм загубила и двамата си сина. Джондалар, ако знаеш как ми се иска Тонолан да се бе върнал с теб! Но съм щастлива, че поне ти отново си при мен — и майка му протегна ръце да го прегърне.
    Айла не можа да се сдържи и също заплака, докато ги гледаше как се прегръщат. Започна да разбира защо годеникът й не пожела да остане при шарамудоите, когато Толи и Маркено го поканиха. Русокосата жена знаеше какво е да изгубиш син. Мартона прекрасно съзнаваше, че никога вече няма да види сина си, но въпреки това изгаряше от желание да узнае какво е правил, какво се е случило с него и какъв живот е водил.
    Изведнъж завесата на входа се отметна отново встрани.
    — Познай кой се върна! — извика Фолара и изтича радостно вътре. След нея във вътрешността на помещението пристъпи Уиламар.

ТРЕТА ГЛАВА

    Мартона се затича да посрещне завърналия се мъж и двамата се прегърнаха.
    — Е, виждам, че високият ти син се е върнал, Мартона! Никога не съм предполагал, че някой ден ще стане пътешественик. Може би трябваше да учи за търговец, а не за каменоделец — каза Уиламар и свали от гърба си пътната торба. После прегърна Джондалар. — Виждам, че не си се смалил — пошегува се по-възрастният мъж, като огледа от главата до петите почти двуметровия Джондалар.
    Той също се усмихна. Мъжът винаги го посрещаше така — с шеги и закачки за високия му ръст. Доста над метър и осемдесет, Уиламар, който беше достоен глава на семейство, както и Даланар, също не беше нисък. Но Джондалар го настигна още преди двамата с Мартона да се свържат в брачна връзка.
    — Къде е другият ти син, Мартона? — попита Уиламар, като усмивката още не беше слязла от лицето му. После забеляза сълзите й и си даде сметка, че е разстроена. Когато видя подобно изражение и на лицето на Джондалар, усмивката му помръкна.
    — Тонолан вече пътува в следващия свят — отвърна младежът. — Тъкмо казвах на майка… — Той видя как мъжът пребледня, след което се олюля така, сякаш го бяха ударили.
    — Но…, но не може да е в следващия свят — пророни Уиламар и не искаше да повярва, че Тонолан е мъртъв. — Млад е още. Дори не е намерил жена, с която да създаде семейство. — Гласът му ставаше все по-немощен с всяка изминала дума. — Той… той още не се е върнал у дома… — последното изречение прозвуча като тъжен вопъл.
    Уиламар обичаше като свои всички деца на Мартона, но когато се ожениха, Джохаран — детето, което беше родила от Джоконан, — беше вече на възраст да отиде на обучение при жена-донии. Беше пораснал и скоро щеше да стане голям мъж. Отношенията му с него бяха като с приятел. И макар че бързо обикна Джондалар, който тогава бе пеленаче, неговите деца бяха Тонолан и Фолара. Беше убеден, че Тонолан носи неговия дух, защото приликата между него и момчето беше изумителна, ала най-вече защото обичаше да пътува и винаги искаше да вижда нови места. Знаеше, че дълбоко в душата си Мартона се боеше да не го загуби, но Уиламар се отнасяше към това като към естествени майчини притеснения. Мъжът очакваше Тонолан да се завърне, също както той самият винаги се завръщаше.
    Уиламар изглеждаше зашеметен. Мартона му наля купа вино, а Джондалар и Фолара му помогнаха да седне на възглавниците до ниската маса.
    — Пийни си малко. — Мартона седна до него.
    Ала съпругът й беше вцепенен и като че ли не можеше да проумее трагедията. Взе купата и я изпи до дъно, без да забележи това, след което остана загледан в празния съд.
    Айла искаше да може да стори нещо. Помисли си дали да не вземе чантата с лекарствата и да му направи успокоително питие, но той не я познаваше, а и в момента грижите, които се полагаха за него, бяха достатъчни. Представи си как ли би се чувствала, ако изведнъж научеше, че Дърк е мъртъв. Знаеше, че никога повече няма да види сина си, но си го представяше пораснал, с Уба до него, която го обичаше и се грижеше за рожбата й.
    — Тонолан е намерил любима жена — каза Мартона, опитвайки се да го успокои. Да гледа как сърцето на мъжа й се къса от мъка беше непосилно за нея и тя бързо загърби своята скръб. — Джондалар ми донесе нещо, което й е принадлежало. — Тя взе огърлицата, за да му я покаже, ала Уиламар се бе вторачил в празното пространство и не обръщаше внимание на нищо около себе си. После потръпна и затвори очи. След известно време се обърна към Мартона и сякаш се сети, че му е говорила, макар че не можеше да си спомни какво. — Това принадлежи на съпругата на Тонолан — рече му меко тя и му подаде украшението. — Джондалар каза, че символизира нейния народ. Живеят близо до една голяма река… Великата река-майка.
    — Толкова далече е стигнал — въздъхна тежко Уиламар. Гласът му беше изпълнен с мъка.
    — Дори още по-далеч — обади се Джондалар. — Стигнахме до края на Великата река-майка, след което продължихме към Бераново море и оттатък. Тонолан искаше да тръгне оттам на север и да ходи на лов за мамути заедно с мамутоите. — Уиламар го погледна с изкривено от болка и изненадано лице, сякаш не можеше да вникне в смисъла на казаното. — Нося и нещо от него. — Той търсеше начин как да помогне на човека, — Маркено ми го даде. Маркено беше като негова втора партньорка, част от семейството на рамудоите.
    Младият мъж разгъна опакования в кожа пакет и показа на Уиламар и Мартона някакво сечиво, изработено от рогата на червен елен — разновидност на лоса. В средата на рогата имаше пробита дупка с диаметър около пет сантиметра. Тонолан бе използвал този инструмент в занаята си.
    Занаятът му беше обработката на дърво, обикновено нагрявано с нажежени камъни или с пара. Това сечиво се използваше, за да бъдат дървените дръжки на копията поправи и те да летят по-надалеч. Полезното оръдие можеше да се използва също така и за направата на клещи, снегоходки и всеки друг предмет, който изискваше сгъването на дърво.
    По дръжката на инструмента бяха издълбани изображения на различни животни и растения. Те символизираха Великата земна майка, която трябваше да накара духовете на животните да се вселят в копията. Имаше и известен сезонен елемент, който представляваше част от митологията на племето. Но Тонолан беше харесвал рисунките просто защото бяха красиви.
    Уиламар сякаш се беше съсредоточил върху инструмента и се пресегна за него.
    — Това на Тонолан ли беше? — попита.
    — Да — отвърна Мартона. — Помниш ли, когато огъваше дърво, за да направи подпора за тази маса? — Докосна ниската гладка повърхност на масата.
    — Тонолан беше добър в занаята си — каза Уиламар. Гласът му все още бе странен и отдалечен.
    — Да, беше — потвърди Джондалар. — Мисля, че една от причините да се чувства толкова добре сред шарамудоите се дължеше на това, че правеше невероятни неща от дърво. Те например правят лодки от дърво. Взимат едно стъбло, издълбават го и го оформят, за да стане от него кану — нещо като лодка, — след което огъват бордовете, за да разширят лодката. Могат да уголемят съда, като поставят дълги греди по бордовете, да ги огънат по формата на лодката и да ги завържат. Рамудоите са много опитни в управлението на лодки, но и те, и шамудоите работят заедно, за да ги направят.
    Мислех си и аз да остана при тях. Те са чудесни хора. Когато с Айла се отбихме при тях на връщане, искаха и двамата да останем. Ако ги бях послушал, щях да предпочета да живея при рамудоите. А и там имаше един младеж, който много искаше да се научи да обработва кремък.
    Джондалар знаеше, че в момента дърдори празни приказки, но не знаеше какво друго да направи или да каже. Затова се опитваше да запълни празнината. Никога не беше виждал Уиламар толкова потресен.
    Някой почука отвън. Без да чака покана, вътре влезе зеландони. Последва я Фолара и Айла си даде сметка, че не е забелязала кога сестрата на Джондалар е излязла и е повикала шаманката. Замислено кимна в знак на одобрение. Фолара беше умна жена.
    Сестрата на Джондалар се бе притеснила, когато видя Уиламар толкова разстроен. Не се сети за нищо друго, освен да повика помощ. Зеландони беше дони — разпоредник с даровете на Дони. Тя действаше като посредник между Великата Майка Земя и нейните деца, беше източник на помощ и лечение — тази, към която се обръщаш за помощ.
    Фолара бе казала на могъщата жена какъв е проблемът. Зеландони се огледа и бързо пое нещата в свои ръце. Обърна се и тихо каза нещо на младата жена, която веднага тръгна към кухнята и започна да раздухва въглените в огнището, за да ги запали отново. Но огън не се получаваше. Мартона бе подредила въглените равномерно, за да сготви яденето.
    Ето тук Айла можеше да помогне. Тя напусна печалната сцена и бързо отиде при багажа си, оставен до входа. Взе оттам лесно възпламенимата прахан и също отиде в кухнята. Сети се за Барзек, един от мамутоите, който й беше дал праханта, след като тя беше дарила всяко огнище в Лъвския бивак с огнен камък — кремъка.
    — Нека ти помогна да запалиш огън — каза тя.
    Фолара се усмихна. Тя знаеше как да запали огън, но й беше толкова тежко да гледа разстроен човек от семейството, че се зарадва на предложената помощ. Уиламар винаги беше толкова силен духом, толкова спокоен, хладнокръвен и уверен в себе си.
    — Ако намериш подпалка, ще стане по-лесно — поясни Айла.
    — Пръчките за разпалване са ей-там — и Фолара посочи към рафта зад нея.
    — Няма нищо. Мога и без тях — махна с ръка Айла и извади торбата с прахан. Тя имаше няколко отделения и малки джобчета. Отвори едното и извади оттам стрита на прах конска тор. От друг джоб измъкна някакви плевели и ги сложи върху конската тор. От трето място взе дървени трески и ги подреди до първата купчинка.
    Фолара я наблюдаваше с нескрито любопитство. Явно по време на дългото пътешествие Айла се беше научила да държи под ръка нещата, необходими за правене на огън. Ала ето че в следващия момент момичето зяпна от изненада, когато русокосата жена извади няколко камъка. Тя се наведе близо до праханта и удари двата камъка един в друг, а сетне раздуха праханта и от нея изведнъж лумна огън. Беше невероятно!
    — Как го направи? — попита Фолара.
    — Ще ти покажа по-късно. Нека сега да сварим вода за зеландони.
    Фолара почувства безпокойство.
    — Откъде знаеш какво щях да правя?
    Айла й хвърли бегъл поглед. На лицето на Фолара се четеше объркване и вцепенение. Завръщането на единия й брат след продължително отсъствие, опитомените животни и появата на непозната жена с тях, вестта за смъртта на другия й брат и разстроеният Уиламар — всичко това беше допринесло за напрежението и потреса й. След като чужденката направи магия за огън и очевидно знаеше нещо, което никой не й беше казвал, тя започна да се пита дали всички онези слухове, че жената на Джондалар притежава свръхестествени способности, не са истина. Айла видя, че тя е много развълнувана, и се досещаше защо.
    — Срещнах зеландони — започна. — Знам, че тя е вашата знахарка. Затова я извика, нали?
    — Да, тя е дони.
    — Знахарите обикновено приготвят чай или отвара за успокоение на някого, който е разстроен. Предположих, че те е накарала да свариш вода за тази цел — обясни й.
    Фолара видимо се успокои. Наистина думите й звучаха логично.
    — Обещавам да те науча как се пали огън по този начин. Всеки може да го направи… с подходящите камъни.
    — Всеки?
    — Да, дори ти. — Айла се усмихна.
    Девойката също се усмихна. Искаше й се да разпита чужденката за толкова много неща, но се стараеше да запази благоприличие. След случилото се въпросите й станаха още повече. Чужденката й се стори съвсем нормална и достъпна. Всъщност даже бе доста мила и учтива.
    — Ще ми разкажеш ли и за конете?
    Айла се усмихна широко. Изведнъж осъзна, че макар Фолара да е красива млада жена, тя е съзряла съвсем наскоро. Трябваше да пита Джондалар на колко години е, но предполагаше, че е доста млада. Сигурно на възрастта на Лати, дъщерята на Нези — съпругата на главатаря на Лъвския бивак на мамутоите.
    — Разбира се. Дори ще те запозная с тях. — Погледна към масата, около която бяха насядали всички. — Може би утре, след като хората се успокоят. Можеш да слезеш долу и да ги погледаш, когато си поискаш, но не се приближавай много до тях, докато не те опознаят.
    — О, няма.
    Айла си припомни възхищението на Лати от конете, усмихна се и попита:
    — Искаш ли да пояздиш Уини?
    — О, може ли? — попита Фолара, затаила дъх, а очите й бяха широко отворени от вълнение. В този миг Айла сякаш видя Лати в сестрата на Джондалар. Тя се бе привързала толкова силно към конете, че русата жена обмисляше дали да не й подари малко конче.
    Отново насочи вниманието си към огъня, а Фолара взе един мях — изработен от непромокаемия стомах на някакво едро животно — и каза:
    — Трябва да донеса още вода. Мехът е почти празен.
    Въглените тлееха слабо. Айла духна върху тях, добави стърготините, после подпалката, която й даде Фолара, и накрая няколко по-големи парчета дърво. Сетне сложи няколко от камъните за готвене в огъня, за да се затоплят. Когато Фолара се върна, тя носеше напълнения с вода мях. Той бе доста тежък, но навярно младата жена бе свикнала с подобни товари. Напълни с вода една дълбока дървена купа като тази, която Мартона беше използвала за чая, после даде на Айла дървената маша с леко обгорени краища. Когато камъните се загряха достатъчно, русокосата красавица извади с машата един от тях. Камъкът изцвърча и от него излезе пара, когато го пусна във водата. Сложи и втори, след което хвана първия с клещите и постави на негово място още няколко.
    Фолара отиде да каже на зеландони, че водата е почти готова. Айла разбра, че й е казала и нещо друго, защото старата жена извърна рязко глава, за да я погледне. Докато гледаше как Золена се надига от възглавниците, Айла се сети за Креб, мог-ърът на Клана. Той бе сакат с единия крак и му беше трудно, когато ставаше. Любимото му място за почивка бе огънато старо дърво с ниски клони, на които можеше лесно да седне и да стане.
    Жената дойде в кухнята.
    — Разбрах, че водата се е стоплила. — Айла кимна към купата, от която излизаше пара. — Добре ли чух от Фолара? Каза, че ще й покажеш как се пали огън с камъни. Що за трик е това?
    — Имам няколко огнени камъка — отвърна младата жена. — Джондалар също. Номерът е как да се научиш да ги използваш и всъщност никак не е трудно. Ще се радвам да ти покажа, когато поискаш. И без това възнамерявахме да го сторим.
    Зеландони погледна към Уиламар. Айла разбра, че се колебае.
    — Не сега — отвърна старата жена и поклати глава. Извади от кесията, завързана за широката й талия, някакви сушени треви и ги сложи във врялата вода. — Иска ми се да бях взела малко бял равнец — промърмори.
    — Аз имам — обади се Айла.
    — Какво? — Зеландони беше заета с приготвянето на билковата отвара и не обърна внимание на думите й.
    — Казах, че имам бял равнец. Ако искаш, мога да ти дам. Нали спомена, че ти трябва?
    — Така ли? Мислех си за това, но за какво пък ти е притрябвал на теб бял равнец?
    — Аз съм знахарка… лечителка — вдигна рамене младата жена. — Винаги нося със себе си най-необходимите лекове. Белият равнец е един от тях. Много добре действа при стомашни болки, защото веднага отпуска. Става и за бързо заздравяване на рани.
    Зеландони отвори широко уста.
    — Ти си знахарка? Жената, която Джондалар е довел, е знахарка? — Едва не се засмя, после затвори очи и поклати глава. — Мисля, че ще трябва да си поговорим сериозно, Айла.
    — С удоволствие ще си поговоря с теб, когато кажеш. Но искаш ли да ти дам бял равнец?
    Зеландони размисли за момент. „Не може да е Онази, която служи на Майката. Ако беше, нямаше така лесно да зареже народа си, за да тръгне нанякъде с непознат мъж, дори и да го е избрала за съпруг. Ала може да знае нещичко за билките. Мнозина понаучават туй-онуй за тях. Ако има бял равнец, защо да не го използва? Той има силна миризма и аз ще позная дали става.“
    — Да, мисля, че ще ми свърши работа, ако ти е подръка.
    Айла изтича до пътната си торба, бръкна вътре и извади чантата от видрова кожа, където държеше лековете си. „Доста се е износила — каза си. — Ще трябва да я сменя.“ Когато се върна в кухнята, зеландони погледна с любопитство към странната торба. Сякаш беше направена от цяло животно. Никога не беше виждала такава.
    Айла вдигна капака-глава на видрата, разхлаби ремъка около врата, погледна вътре и извади малка кесия. Отвърза я и й я подаде.
    Зеландони сипа малко в дланта си, вгледа се внимателно, за да провери дали са само листа, или има и цвят. Изглежда бяха само изчистени листа от бял равнец. Добави малко от тях в дървената купа.
    — Да сложа ли още един камък? — попита младата жена.
    — Не — отвърна дони. — Не искам да става твърде силна. Трябва му само лека запарка. Почти е преодолял шока. Уиламар е силен мъж. Сега се тревожа за Мартона. Ще дам и на нея от отварата. С нейните билки трябва да внимавам.
    Айла си помисли, че сигурно зеландони даваше редовно лекарства на майката на Джондалар.
    — Искаш ли да направя чай и за другите? — попита.
    — Не знам. Какъв чай?
    — Просто нещо леко, което има приятен аромат и вкус. Мента или омайниче. Нося си липови листа и мога да го подсладя с тях.
    — Да, защо не. Малко омайниче с липови листа няма да е лошо. Ще подейства успокояващо — рече зеландони и тръгна към другата стая.
    Айла се усмихна и извади още кесии от чантата с лекарствата. „Лечебна магия — тя я познава! Не съм срещала човек, който да познава лекарствата и билките, откакто напуснах Клана! Добре ще е да мога да си поговоря с някого за това.“
    Първоначално Айла се бе учила на знахарство — или поне на билкова медицина, ако не на магии с духове — от Иза, нейната майка в Клана. Тя беше призната за една от най-добрите лечителки. Бе научила много неща от други лечителки по време на Събора на Клановете, на който беше ходила с Клана на Брун. По-късно, по време на Летния събор на мамутоите, Иза прекара доста време в компанията на мамутиите.
    Тя откри, че всички, които служат на Майката, или служителките, са добре запознати както с лековете, така и с духовете, но не са еднакво опитни. Често опитът зависеше от конкретния интерес на човек. Някои мамутии знаеха повече за лекарствата, други се интересуваха от методите на лечение. Трети се специализираха в хората като цяло и най-вече в това защо едни оздравяват от дадена болест, а други — не. Четвърти се интересуваха само от света на духовете и съзнанието и пет пари не даваха за лечението.
    Айла искаше да знае всичко. Тя се стараеше да попие всичко — теориите за света на духовете, знанията за използването на заклинанията, най-различните легенди и истории. Но най-много се вълнуваше от въпросите, свързани с лечението — лекарствата, методите, билките и причините за възникването на болестите. Беше експериментирала с различни растения и билки върху самата себе си, както я бе учила Иза. Освен това беше научила много от лечителите, които бе срещнала по времето на пътешествието им. Възприемаше се като човек с познания, но същевременно съзнаваше, че има още много, което да усвои. И това, което най-много й липсваше, откакто напусна Клана, беше някой, с когото да обсъжда тези теми — нейна посестрима в знахарското изкуство.
    Фолара й помогна да направи чая и й показа къде са подредени нещата, които й трябваха. Двете поднесоха горещите купи. Очевидно Уиламар вече беше по-добре и разпитваше Джондалар за подробностите около смъртта на Тонолан. Младият мъж тъкмо беше започнал да си припомня обстоятелствата, при които пещерният лъв ги беше нападнал, когато отвън се почука.
    — Влез — извика Мартона.
    Джохаран отмести завесата и влезе вътре, изненадан да види всички седнали заедно на една маса, включително и зеландони.
    — Дойдох да видя Уиламар. Искам да знам как е минала търговията. Видях Тивонан, а и ти донесе много стока, но при цялото ми вълнение и тържеството довечера реших, че срещата ни може да почака до утре… — каза той и се приближи. После забеляза, че нещо не е наред. Огледа всички един по един и накрая погледът му се спря на зеландони.
    — Джондалар тъкмо ни разказваше за пещерния лъв, който… е нападнал Тонолан — рече тя и като забеляза реакцията му, разбра, че не знае нищо за смъртта на най-малкия си брат. И на него нямаше да му е лесно. Тонолан бе обичан от всички.
    — Седни, Джохаран. Мисля, че всички трябва да изслушаме разказа на Джондалар. Споделената мъка се понася по-лесно, а и на него едва ли ще му бъде приятно да го повтаря пред всекиго.
    Айла улови погледа на зеландони, която тъкмо опитваше своята отвара, след което отпи и от чая на Айла. Жената кимна, а сетне се загледа в Айла, която мълчаливо наля в една купа и я подаде невъзмутимо на Джохаран. Той я взе, без дори да забележи кой му я дава, докато слушаше внимателно разказа за събитията, довели до гибелта на Тонолан. Зеландони проявяваше все по-голям интерес към младата жена. В нея определено имаше нещо — нещо повече от някакви си знания за билките.
    — Какво се случи, след като лъвът се нахвърли върху него? — попита Джохаран.
    — Нападна и мен.
    — Как успя да се отървеш от него?
    — Нека Айла да разкаже — рече Джондалар и всички очи мигом се обърнаха към нея.
    Когато за пръв път Джондалар бе направил това — беше разказал историята дотук и после бе прехвърлил всичко на нея, без да я попита, — тя бе много объркана. Сега вече беше свикнала с това, ала тези хора тук бяха неговият род, неговото семейство. Трябваше да разказва за смъртта на един от тях, за гибелта на един мъж, когото изобщо не беше познавала и който очевидно им беше много скъп. Стомахът й се сви от притеснение.
    — Яздех Уини — започна тя. — Тогава коремът й беше подут, защото беше бременна с Рейсър. Но се нуждаеше от упражнения, затова я разхождах по малко всеки ден. Обикновено отивахме на изток, защото беше по-лесно. Беше ми дотегнало да вървим все по един и същ маршрут и реших да се насочим на запад. Така стигнахме до другия край на долината, където скалната стена се извисява нагоре. Прекосихме малката река. Почти размислих и ми се прииска да се върна. Уини теглеше шейната-носила, а склонът ставаше все по-стръмен, но тя се изкачи без особени усилия.
    — Какво е шейна-носилка? — попита Фолара.
    — Два пръта, прикрепени към гърба на коня, като краищата им се влачат по земята. Между прътовете има платформа, върху която се слага товарът. Така Уини ми помагаше да пренасям различни неща до моята пещера — например животни, които съм уловила — обясни Айла.
    — Защо просто не накара другите хора да ти помогнат? — искаше да знае момичето.
    — Нямаше никакви хора наблизо. Живеех съвсем сама в долината — отвърна русокосата жена.
    Зеландонийците се спогледаха изненадано, но преди някой от тях да зададе поредния въпрос, шаманката каза:
    — Сигурна съм, че всички изгаряме от желание да научим повече за Айла, но това може да стане и по-късно. Нека сега я оставим да довърши за Тонолан и Джондалар.
    Всички закимаха и отново се обърнаха към чужденката.
    — Докато се готвехме да прекосим каньона, чух ръмженето на лъв, а после и вик — човешки вик — продължи Айла. Присъстващите попиваха жадно всяка нейна дума и Фолара беше първата, която не успя да сдържи любопитството си.
    — И какво направи?
    — В началото не знаех как да постъпя, но трябваше да разбера кой вика. Трябваше да се опитам да му помогна. С Уини слязохме в каньона и се притаихме зад една скала, след което предпазливо се опитах да погледна в ниското. Видях лъва и чух познатото ръмжене — беше Бебчо. Вече не ме беше страх, ето защо слязох. Знаех, че няма да ни нарани.
    Този път зеландони я прекъсна:
    — Познала си лъва по ръмженето? Отишла си направо в пещерата на ревящ лъв?
    — Това не беше кой да е лъв, а Бебчо — поясни Айла. — Моят лъв, когото аз бях отгледала. — Жената се опита да подчертае разликата. Тя хвърли поглед към Джондалар, който се усмихваше въпреки сериозността на разказваните събития. Не можеше да се сдържи.
    — Вече ми разказаха за този лъв — обади се Мартона.
    — Очевидно Айла контактува по някакъв начин с животните, не само с конете и вълците. Джондалар каза, че я е виждал да язди този лъв също като конете. Твърди, че и други хора са я виждали. Моля те, продължи, Айла.
    Зеландони си каза, че трябваше да провери каква е тази връзка с животните. Беше видяла конете при реката и знаеше, че Айла е довела и вълк със себе си, ала по времето, когато Мартона ги настани у тях, бе заета с едно болно дете. В момента животните не бяха наблизо, ето защо ги прогони от съзнанието си — поне засега.
    — Когато стигнах до другия край на каньона — продължи младата жена, — видях Бебчо на ръба на една скала заедно с двама мъже. Помислих си, че и двамата са мъртви, но когато се покатерих и погледнах отблизо, разбрах, че единият още е жив. Не му ли помогнех обаче, и той щеше да умре скоро. Успях да сваля Джондалар от скалата и го завързах за шейната.
    — Какво стана с лъва? — попита Джохаран. — Обикновено пещерните лъвове не дават просто така да им отнемат убитата плячка.
    — Така е, но това беше Бебчо. Казах му да ме остави на мира. — Тя забеляза изумлението и неверието в очите му. — Също както когато ловувахме заедно. Според мен не беше гладен, а и лъвицата току-що му беше донесла елен. Освен това той не ядеше хора. Аз го отгледах. Бях негова майка. Хората бяха неговото семейство… Мисля, че единствената причина, поради която е нападнал двамата, е, че те са нахлули в леговището му и са нарушили неговата неприкосновена територия.
    Не исках да оставям другия мъж при тях. Лъвицата не смяташе хората за част от нейното семейство. За него нямаше място на шейната, а нямаше и време за погребение, защото се опасявах, че Джондалар ще умре, ако не го закарам в моята пещера. Забелязах един сипей и голяма скала, която задържаше камъните. Замъкнах тялото там и използвах копието си — в Клана имахме големи дървени копия, — за да отместя скалата и ситните камъни да го затрупат. Не исках да го оставям така, без никакво послание към Света на духовете. Не съм мог-ър, но изпълних ритуала на Креб и помолих духа на Великата пещерна мечка да го упъти към земята на духовете. После заедно с Уини закарахме Джондалар вкъщи.
    Имаше толкова много въпроси, които зеландони искаше да й зададе. Кой или какво беше това Креб? И защо духа на пещерна мечка вместо на Великата Майка земя?
    Беше разбрала едва половината от казаното от Айла и й беше трудно да повярва на другото.
    — Е, добре, че Джондалар не е бил ранен толкова лошо, колкото си мислела — обади се старата знахарка.
    Айла поклати глава. Какво искаше да каже зеландони? Джондалар беше с единия крак в гроба. Още не можеше да проумее как успя да го спаси.
    Веднага щом зърна изражението й, Джондалар разбра какво си мисли тя. Зеландони бе изказала предположения, които трябваше да бъдат опровергани. Той стана.
    — Мисля, че би искала да видиш колко лошо бях ранен — каза и повдигна туниката си, след което развърза ремъка на летните си панталони.
    Макар че мъжете рядко ходеха съвсем голи дори и в най-горещите летни дни (същото се отнасяше й за жените), видът на голото човешко тяло не беше нещо непознато за тях. Хората често се гледаха, когато плуваха или се къпеха. Събралите се отвориха широко очи не заради голотата на Джондалар, а заради огромния белег върху горната част на бедрото и слабините му.
    Раните бяха зараснали добре. Личеше си, че всъщност Айла беше зашила на места разкъсаната му кожа. Зеландони веднага забеляза това. Младата жена беше направила седем отделни шева на крака: четири около най-дълбоката част на раната и още три, за да закрепи разкъсаните мускули. Никой не я беше учил, но това бе единственият начин да се затворят широките и дълбоки рани.
    Джондалар не беше показал с нищо, че е преживял толкова тежка травма. Не куцаше с този крак и като се изключат белезите, мускулната тъкан отдолу изглеждаше напълно здрава. Виждаха се и други белези и драскотини около дясното му рамо и гърдите. Очевидно дългото пътешествие не беше минало без сериозни премеждия.
    Сега всички разбраха колко, тежко е бил ранен Джондалар и защо е трябвало да бъде лекуван незабавно, но само зеландони имаше ясната представа колко близо е бил до смъртта. Тя се изчерви при мисълта, че беше подценила уменията на Айла като знахарка, и се засрами за неуместните си забележки.
    — Извинявай, Айла. Не знаех, че си толкова опитна. Мисля, че Деветата пещера на зеландониите има голям късмет, че Джондалар е довел толкова обучен и умел знахар — каза тя и забеляза усмивката на Джондалар, докато си оправяше дрехите, както и въздишката на Айла.
    Сега зеландони се почувства още по-заинтригувана да научи нещо повече за тази чужденка. Връзката й с животните със сигурност означаваше нещо. Такъв опитен знахар трябваше на всяка цена да бъде подчинен на властта и влиянието на зеландонията. Чужденка като тази можеше да внесе смут в живота на хората, ако не се контролираше и държеше изкъсо. Но тъй като Джондалар я беше довел, щеше да й се наложи да действа предпазливо и да не прибързва. Първо трябваше да научи толкова много неща за тази жена.
    — Значи трябва да ти благодаря поне за завръщането на единия ми син, Айла — каза Мартона. — Щастлива съм да е до мен и съм ти много благодарна.
    — Ех, да можеше Тонолан да е сега при нас! — въздъхна горчиво Уиламар. — Мартона обаче знаеше, че няма да се върне — добави той и погледна към съпругата си. — Не ми се искаше да ти повярвам, но беше права. Той се стремеше да види всичко, да отиде навсякъде. Това непрекъснато го подтикваше да пътува. Дори като малко дете беше прекалено любопитен и любознателен.
    Тези думи напомниха на Джондалар за собствените му притеснения. Може би сега беше времето да ги изрази:
    — Зеландони, искам да те попитам дали духът му ще намери пътя към Света на духовете? След като съпругата му умря, Тонолан не беше на себе си, а и не се пресели в следващия свят с подобаваща помощ. Костите му все още лежат под онази купчина камъни в източните степи. Не беше погребан според традицията. Ами ако духът му се е загубил, докато блуждае в следващия свят и няма кой да му покаже пътя?
    Едрата жена се намръщи. Въпросът беше сериозен и изискваше деликатен отговор. Особено пред тъгуващото семейство на Тонолан.
    — Не спомена ли нещо за някакъв проведен набързо погребален ритуал, Айла? Разкажи ми за него.
    — Няма много за разказване. Креб винаги използваше този ритуал, когато някой умре и духът му напусне този свят. Повече се тревожех за живия човек, но исках да помогна и на мъртвия да намери пътя си.
    — По-късно ме заведе на мястото — добави Джондалар. — И ми даде някакъв червен прах, който да разпръсна над камъните на гроба му. Когато си тръгнахме от долината, отидохме отново в каньона, където лъвът нападна мен и Тонолан. Там сред купчината камъни на гроба открих един много особен камък. Взех го със себе си. Надявах се, че може да ти помогне да намериш духа му, ако още броди, и да му помогнеш да тръгне по пътя си. Камъкът е в торбата ми — ей-сега ще го донеса.
    Джондалар стана, отиде до торбата си и се върна бързо с една кожена кесийка, завързана с връвчица за носене на врата. Отвори я и изсипа на дланта си два предмета. Единият беше малък и червен, а другият представляваше малко заострено парче от обикновена сива скала, наподобяваща плоска пирамида. Ала щом го обърна и им показа долната повърхност, всички зяпнаха от изненада. Страната на пирамидата бе покрита с тънък пласт светлосин опал, сияещ с огненочервени отблясъци.
    — Стоях там и си мислех за Тонолан. По едно време този камък се изтърколи отгоре по склона и падна в краката ми — обясни Джондалар. — Айла каза да го сложа в моя амулет — в тази кесийка — и да го взема със себе си. Не знам какво означава, но ми се стори, че духът на Тонолан е свързан по някакъв начин с него.
    Той подаде камъка на зеландони. Никой друг не пожела да го докосне, а и както забеляза Айла, Джохаран дори потръпна. Старата жена го огледа внимателно, като в същото време си мислеше какво да каже.
    — Мисля, че си прав, Джондалар — промълви накрая. — Това е свързано с духа на Тонолан. Не знам какво точно означава, трябва да го изуча по-подробно и да помоля Майката за напътствие. Но ти си постъпил мъдро, като си го взел със себе си. — Жената помълча, след което добави:
    — Духът на Тонолан бе изпълнен с желание за приключения, рискове и опасности. Може би този свят беше твърде тесен за него. Сигурно още пътува в следващия свят, но не, защото се е загубил, а защото още не е готов да открие мястото си там. Колко далеч на изток се намирахте, когато животът му в този свят прекъсна?
    — Отвъд вдаденото навътре море на края на голямата река — тази, която започва от другата страна на планинския ледник.
    — Която наричат Великата река-майка ли?
    — Да.
    Зеландони отново замълча. Накрая изрече:
    — Навярно желанието на Тонолан за странстване е могло да бъде удовлетворено само в отвъдния свят, в земята на духовете. Може би Дони е решила, че е време да го повика, а теб, Джондалар, да те остави да се прибереш у дома. Стореното от Айла сигурно е било достатъчно, но не разбирам какво точно е било то и защо го е направила. Трябва да й задам няколко въпроса.
    Тя погледна към високия мъж, когото някога бе обичала и все още обичаше, и към младата жена, седнала до него, която успя да я изуми няколко пъти за краткото време, откакто беше пристигнала.
    — Първо, кой е този Креб, за когото спомена, и защо си призовала духа на пещерна мечка, а не на Великата Майка Земя?
    Айла разбра накъде бие зеландони и понеже въпросите бяха директни, тя се почувства длъжна да отговори. Знаеше какво означава лъжата и че някои хора казваха неща, които не са верни, но тя не беше способна на подобно нещо. Най-много да не спомене някои неща, макар че това навярно щеше да се окаже доста трудно, при положение че й задаваха директни въпроси. Наведе очи и се вгледа в ръцете си. Бяха се покрили с черни сажди от паленето на огъня.
    Сигурна беше, че в крайна сметка всичко ще излезе наяве, но се бе надявала първо да поживее малко повече с народа на Джондалар, за да опознае някои от тях. Наложеше ли се да си тръгне обаче, беше по-добре да го стори, преди да ги е опознала и да се е привързала към тях.
    Ами Джондалар? Та тя го обичаше. Какво щеше да прави, ако трябваше да замине сама, без него? Неговото дете беше в утробата й. Не просто дете от неговото огнище или дете с неговия дух, а неговото дете. Без значение какво си мислеха другите, тя беше убедена, че детето е негово — също както и нейно. Бяха го създали, докато взаимно изпитваха насладата — дарът на насладата, предоставен от Великата Майка Земя на нейните деца.
    Боеше се да го погледне заради това, което щеше да изрече. Изведнъж вдигна глава и очите им се срещнаха. Трябваше да разбере.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

    Джондалар се усмихна и кимна, без да разбира какво е намислила. После хвана дланта й и леко я стисна. Айла не можеше да повярва. Всичко беше наред! Той я разбираше и искаше да й каже, че всичко е наред. Можеше да разкаже каквото си поиска за Клана. Той щеше да остане с нея, защото я обичаше. Тя го дари със слънчева и изпълнена с любов усмивка.
    Той също виждаше накъде бие с въпросите си зеландони, но успя да запази спокойствие. По едно време беше толкова загрижен как семейството и родът му ще възприемат жената и какво ще си помислят за него, задето я бе довел в дома си, че почти се предаде и почти я загуби. Сега вече хорските приказки нямаха никакво значение за него. Колкото и да обичаше семейството си, колкото и радостен да беше, че отново ги вижда, ако те не го приемеха заедно с нея, двамата щяха да напуснат пещерата. Обичаше Айла повече от всичко на света. Двамата щяха да са щастливи. В няколко пещери вече ги бяха молили да останат да живеят при тях, включително и ланзадониите на Даланар. Сигурен беше, че все някъде ще намерят място, което да се превърне в техен дом.
    Жената-дони разбра, че нещо премина между Айла и Джондалар. Нещо като одобрение или потвърждение. Това беше доста любопитно за нея, но от опит знаеше, че търпението и наблюдението често утоляваха любопитството й по-добре, отколкото когато задаваше въпроси.
    Айла се обърна към зеландони, за да й отговори:
    — Креб беше мог-ър на Клана на Брун — човек, който познава духовния свят. Той обаче беше повече от мог-ър. Бе като теб, зеландони — Мог-ър на целия Клан. За мен обаче Креб беше… човек от моето огнище. Макар че не беше роден в Клана, а жената, с която живееше — Иза, не беше негова съпруга, а сестра.
    — Кой или какво е „клан“? — попита зеландони. Тя забеляза, че акцентът на Айла ставаше по-силен, когато говореше за народа си.
    — Кланът е… аз бях… осиновена от Клана. Те са тези, които ме приеха, когато бях… сама. Креб и Иза се грижеха за мен и ме отгледаха. Иза ми беше като майка — единствената майка, която си спомням. Тя също така беше лечителка, знахарка. Иза беше най-уважаваната от всички лечителки, също както майка й и баба й са били още от самото начало на Клана.
    — При нея ли се научи на лечебните умения? — попита зеландони.
    — Да. Иза ме научи, макар че не бях нейна истинска дъщеря като Уба. Уба беше сестра ми, макар и не родна.
    — Какво е станало с истинската ти майка, семейството ти и народа, където си се родила? — искаше да знае зеландони.
    Всички бяха много развълнувани и любопитни, но я оставиха да зададе въпросите си.
    Айла се облегна назад и зарея поглед в пространството, сякаш, за да потърси отговор. После се обърна към едрата жена:
    — Не знам. He помня. Била съм малка, на пет години. Така каза Иза, макар че те нямат думи за броене като зеландонийците. В Клана наричат началните години във възрастта на един човек на периодите в растежа му. Първата е годината на раждането, следват годината на бозаенето, годината на хленченето и така нататък. Аз съм назовавала възрастта си с думи. — Тя замълча. Не можеше да обясни всичко, да разкаже за живота си в Клана. По-добре щеше да е просто да отговори на въпросите.
    — Не помниш нищо за собствения си род? — притисна я зеландони.
    — Знам само това, което Иза ми е казала. Земетресение разрушило пещерата им и кланът на Брун търсел нова, когато ме открили в безсъзнание до една река. Живели без жилище от доста време, но Брун й разрешил да ме вземат. Иза каза, че сигурно ме е нападнал пещерен лъв, защото по крака ми имало белези от нокти.
    — Да, разбирам — каза дони.
    — Още имам белези. Затова Креб разбра, че пещерният лъв е моят тотем, въпреки че обикновено е мъжки тотем. Още сънувам понякога как се намирам на тъмно и към мен се насочват ноктите на голяма котка.
    — Това е много силен сън. Имала ли си други? Искам да кажа, по това време…
    — Един от тях е по-страшен, но е труден за описване. Никога не съм могла да си го припомня добре. Повече прилича на усещане, усещане за земетресение. — Младата жена потръпна. — Мразя земетресенията!
    Зеландони кимна разбиращо.
    — Други?
    — Не… да, но само веднъж, когато Джондалар още се възстановяваше и ме учеше да говоря…
    Зеландони погледна към Мартона, за да види дали е обърнала внимание на тази странна фраза.
    — Някои думи разбирах — продължи Айла. — Научавах и нови, но трудно можех да ги свързвам в изречения. Тогава сънувах майка си. Истинската си майка. Видях лицето й. Тя говори с мен. После ученето на езика стана по-лесно.
    — Хъммм… много важен сън — рече Служителката. — Винаги е много важно, когато Майката ти се яви в сънищата, каквато и форма да приеме. Но най-вече, когато се явява като собствената ти майка и ти говори от следващия свят.
    Джондалар си припомни как беше сънувал Майката, когато още се намираха в долината на Айла. Много странен сън. „Трябва да го разкажа на зеландони някой път“ — каза си той.
    — Щом си сънувала Майката, защо не си я призовала да помогне на Тонолан да намери пътя си в следващия свят? Не разбирам защо си повикала духа на пещерна мечка, а не на Великата Майка Земя.
    — Не знаех за Великата Майка Земя, докато Джондалар не ми разказа за нея, след като научих неговия език.
    — Не си знаела за Дони, Великата Майка Земя? — попита учудена Фолара. Никой от зеландониите никога не беше чувал за човек, който да не познава Великата Майка Земя под някаква форма или име. Всички бяха озадачени.
    — Кланът почита Урсус — Великата пещерна мечка — отвърна тя. — Затова призовах Урсус да упъти духа на мъртвеца. Тогава още не знаех името му. Помолих и духа на Пещерния лъв да помогне, тъй като той беше мой тотем.
    — Щом не си познавала Майката, значи си направила каквото си могла при тези обстоятелства — отбеляза зеландони. Тя обаче не показа пред другите истинската си загриженост. Как може някое от Нейните деца да не знае за Майката?
    — Аз също имам тотем — намеси се Уиламар. — Моят е Царският орел. — Той се поизправи. — Майка ми каза, че когато съм бил дете, един орел ме вдигнал и се опитал да ме отнесе, но тя ме грабнала и ме издърпала. Още имам белези. Шаманката-зеландони й казала, че духът на Царския орел ме е разпознал като същество от неговия вид. Малцина имат лични тотеми, поне сред зеландониите, но щом и ти имаш, значи носиш късмет.
    — Късметлия си, че си се отървала и си оживяла — обади се Джохаран.
    — Да, сигурно съм имала късмет да избягам от пещерния лъв — каза Айла. — И Джондалар също. Мисля, че и неговият тотем също е Пещерният лъв. Ти какво мислиш, зеландони?
    Русокосата жена беше споменавала на Джондалар, че духът на Пещерния лъв го е избрал, но той винаги избягваше да коментира въпроса. Изглежда, личните тотеми нямаха онова значение за народа му, както беше за Клана. За нея обаче това беше доста важно.
    В Клана вярваха, че тотемът на мъжкото създание трябваше да е по-силен от този на женското и поради тази причина тя не може да има деца. Затова нейният силен мъжки тотем беше разстроил Иза. Въпреки това Айла имаше син, но бе изпитвала големи трудности с него — като се започне с бременността, после при раждането, а и след това. Сигурни бяха, че синът й нямаше късмет — майка му си нямаше съпруг; мъж, който да го отгледа както подобава. Трудностите и нещастието бяха обяснявани с факта, че е жена с мъжки тотем. И сега, когато отново беше бременна, искаше детето на Джондалар да няма подобни проблеми. Макар че бе научила доста за Майката, не беше забравила и наученото в Клана. Ако тотемът на Джондалар беше като нейния — Пещерният лъв — тогава беше сигурна, че ще може да има здраво дете, което да води нормален живот, когато порасне.
    Нещо в гласа и тона на Айла привлече вниманието на зеландони. Тя се вгледа по-внимателно в младата жена. „Иска Джондалар да има тотем на Пещерния лъв — разбра тя. — За нея това е много важно. Духовете-тотеми сигурно имат по-голямо значение в Клана, който я е отгледал. Може би е вярно, че пещерният лъв сега е негов тотем. Няма да му навреди, ако хората го мислят за късметлия. Извадил е късмет, че изобщо се върна!“
    — Смятам, че си права, Айла — каза дони. — Джондалар с основание може да твърди, че пещерният лъв е негов тотем и че късметът е на негова страна. Той е имал голям късмет, че си се появила точно навреме, когато най-много се е нуждаел от теб.
    — Казах ти, Джондалар! — възкликна Айла с облекчение.
    „Защо ли тя и нейният Клан влагат такова голямо значение в духа на пещерния лъв? Или на пещерната мечка? — запита се зеландони. — Всички духове са важни — тези на животни, дори на растения, насекоми, на другите. Но Великата майка е дала живот на всички тях. Какви ли са тези хора? Този Клан?“
    — Каза, че си живяла сама в долината, нали така? Къде се намира този Клан, който те е отгледал, Айла? — попита шаманката.
    — И аз бих искал да знам. Джондалар не те ли представи като Айла от рода мамутои? — попита Джохаран.
    — Каза, че не си знаела за Майката, но в приветствието си спомена за „Великата майка на всички“, което е едно от имената, които даваме на Дони — добави Фолара.
    Айла погледна последователно към всеки от тях, после към Джондалар. Почувства, че я обзема паника. На лицето му бе изписана едва доловима усмивка, сякаш се наслаждаваше как отговорите й предизвикваха у другите още по-голямо недоумение. Той отново стисна дланта й, но не каза нищо. Интересно му беше как ще им отговори. Тя се отпусна.
    — Кланът ми живееше в южната част на земята, която се разпростира около Бераново море. Иза ми каза точно преди да умре, че трябва да потърся своя народ. Каза, че са живеели на север, върху голямата земя. Но когато отидох да го потърся, не открих никого. Лятото беше преполовило, преди да стигна долината, и аз се боях, че няма да бъда готова за зимата. Долината беше добро място, защитено от ветровете, с малка река и много растения и животни, дори имаше малка пещера. Реших да презимувам там, а в крайна сметка останах три години. Компания ми правеха само Уини и Бебчо. Сигурно съм чакала Джондалар — каза тя и му се усмихна. — Открих го в края на пролетта. Докато той се поправи и оздравее, лятото почти мина. Реших да направим обиколка, за да проучим района. Всяка нощ лагерувахме на различно място, като все повече се отдалечавахме от долината. После срещнахме Талут, вожда на Лъвския бивак, и той ни покани да ги посетим. Останахме при тях до началото на следващото лято. Те ме осиновиха. Искаха и Джондалар да остане, да стане един от тях, но още тогава той беше решил да се върне.
    — Е, радвам се, че е искал да се върне — обади се Мартона.
    — Явно си доста щастлива, щом този народ е искал да те осинови — обади се зеландони. Тя умуваше върху странната история на Айла. Не само тя се отнасяше с резерви към разказа. Всичко звучеше толкова нереално, а и тя имаше още доста въпроси.
    — Първоначално го предложи Нези — съпругата на Талут. Мисля, че успя да го убеди, понеже помогнах на Ридаг, когато имаше… тежък проблем. Ридаг беше слаб… — Айла не можеше да намери точната дума и беше объркана. Джондалар не я беше учил на подобни думи. Казваше й точните наименования на различни видове камъни и кремъци, както и специфични думи от процеса на обработване на камъните, за да се изработят инструменти и оръжия, но медицинската и лечебната терминология не беше част от речника му. Ето защо тя се обърна към него и му заговори на езика на мамутоите:
    — Как се казва на вашия език билката напръстник, която събирах за Ридаг?
    Той й каза, но преди Айла да е повторила думата, зеландони получи представа какво точно се е случило. Тя познаваше не само растението, но и случаите, в които то се употребяваше при лечение. Предполагаше, че човекът, за когото говореше младата жена, е страдал от заболяване на органа, изпомпващ кръвта — сърцето. То можеше да се лекува с помощта на правилното извличане на някои елементи от напръстника. Золена разбра и защо някой би поискал да осинови Айла. Тя беше толкова опитна и умела като лечителка, че знаеше как да използва това полезно, но в същото време и доста опасно растение. И ако някой наистина притежаваше необходимия авторитет и власт да го стори бързо, това беше съпругата на вожда. След като изслуша чужденката, тя направи ново предположение.
    — Този Ридаг дете ли е бил? — попита, за да потвърди хипотезата си.
    — Да — отвърна Айла и внезапно се натъжи. Зеландони стигна до извода, че си е изяснила нещата около Айла и мамутоите, но Кланът все още я озадачаваше. Реши да използва друг подход:
    — Ти си много опитна в лечението, но често тези, които натрупват знания, имат някакъв белег, за да могат хората да ги разпознават. Като този например — и знахарката посочи татуировката на челото си, точно над лявото слепоочие. — Не виждам никакъв белег по теб.
    Айла разгледа татуировката. Беше правоъгълник, разделен на шест по-малки правоъгълника, почти квадрати, в два реда по три. Отгоре големият правоъгълник имаше чертички, които, ако се продължаха, щяха да образуват трети ред. Правоъгълниците бяха нарисувани в черно, но три от тях бяха запълнени с червеникав цвят, а един — с жълто.
    Макар че знакът беше уникален, някои от хората, които беше виждала, имаха подобни татуировки — включително Мартона, Джохаран и Уиламар. Айла не знаеше дали тези знаци означават нещо, но след като зеландони й обясни значението на нейния, разбра, че очевидно е така.
    — Мамут имаше знак на бузата си — отговори. — Всички мамутои имаха. Някои имаха и други знаци. Ако бях останала, сигурно и на мен щяха да ми направят. Мамут започна да ме обучава скоро след като ме осинови, но когато ги напуснах, още не бях напълно обучена. Затова и останах без знаци.
    — Но не каза ли, че си била осиновена от жената, която е живяла с вожда?
    — Мислех, че така ще стане. И Нези също. Но на церемонията Мамут каза „домашното огнище на Мамут“, а не „на Лъва“. Накрая той ме осинови.
    — Този Мамут Служител на Майката ли е? — попита зеландони. Предположи, че са започнали да я готвят за Служителка.
    — Да, като теб. Огнището на Мамут беше негово и на Служителите на Майката. Повечето хора избираха Огнището на Мамут или биваха избирани. Мамут каза, че съм била родена за него. — Тя леко се изчерви и отвърна очи, засрамена от това, че в момента говореше за нещо, което й беше дадено, а не го беше заслужила. Сети се за Иза и как тази жена старателно се бе опитвала да я научи да бъде добра жена от Клана.
    — Мисля, че този Мамут е бил мъдър човек — заключи зеландони. — Но ти каза, че си научила лечебните умения от жена от рода, който те е отгледал, от Клана. Те не бележат ли по някакъв начин техните знахари?
    — Дадоха ми един черен камък — специален знак, който да пазя в амулета си, — когато ме приеха като лечителка на Клана. Но те не правят татуировки на лечителките. Само за тотемите — когато момчетата стават мъже.
    — Как тогава хората познават лечителя, когато им потрябва?
    Айла не се беше замисляла за това. Направи пауза, за да прецени какво да отговори.
    — Лечителките не е необходимо да бъдат белязани. Хората ги познават. Положението на една лечителка се определя от правата, които са й дадени. Позицията й е призната от всички. Иза беше най-високопоставената жена в Клана, дори стоеше по-високо от съпругата на Брун.
    Зеландони поклати глава. Нищо не разбра от обяснението на Айла.
    — Може и да е така, но все пак как ги познават хората?
    — По начина, по който се държи — повтори младата жена и се опита да разясни думите си: — По позите, които заема, когато се храни, по знаците, които използва, когато… говори, по сигналите, които й правят, когато се обръщат към нея.
    — Не е ли твърде примитивно? С пози и знаци?
    — Не и за тях. Хората от Клана общуват по този начин. Със знаци. Те не говорят с думи като нас.
    — Но защо?
    — Не могат. Просто не могат да произнасят звуци като нас. Използват някои от звуците, но не всички. Те общуват с помощта на ръцете и телата си.
    Джондалар забеляза недоумението на майка си и на останалите. В същото време объркването на Айла все повече се засилваше. Реши, че е време да внесе малко яснота.
    — Айла е била отгледана от плоскоглавци, майко — каза.
    В стаята настъпи гробовна тишина.
    — От плоскоглавци! Плоскоглавците са животни! — възкликна Джохаран.
    — Не, не са — възрази му Джондалар.
    — Разбира се, че са — настоя Фолара. — Та те не могат да говорят!
    — Могат да говорят, но просто не общуват като нас — отвърна той. — Аз дори се понаучих да използвам езика им, но, разбира се, Айла го владее много по-добре. Когато каза, че съм я учил да говори, това бе самата истина. — Хвърли поглед към зеландони. — Беше забравила родния си език още като дете, тъй като откакто я беше открил Кланът, общуваше само на техния език. Кланът се състои от плоскоглавци. Самите те наричат, себе си Клан.
    — Как биха могли да се наричат така, като общуват само с ръце? — попита Фолара.
    — Знаят малко думи — намеси се Айла. — Просто не могат да произнасят всички звуци. Дори не чуват всичките звуци, които ние произвеждаме. Биха могли да ги разберат, ако бяха привиквали от малки, но като възрастни е трудно да го сторят. — Тя се сети за Ридаг. Той разбираше всичко, което му се казваше, дори и да не можеше да го повтори.
    — Е, не знаех, че се обръщат един към друг по име — каза Мартона. — Тогава как ти общуваше с Айла, Джондалар?
    — Отначало не можехме — отвърна той. — Разбира се, не ни беше необходимо. Айла знаеше какво да прави. Аз бях ранен и тя се грижеше за мен.
    — Искаш да ми кажеш, Джондалар, че плоскоглавците са я научили да лекува рани от пещерни лъвове? — попита недоверчиво зеландони.
    Вместо него отговори Айла:
    — Казах ви, че Иза беше от рода на най-уважаваните лечителки в Клана. Тя ме научи.
    — Трудно ми е да повярвам, че съществуват интелигентни и разумни плоскоглави същества.
    — На мен не — обади се Уиламар.
    Всички се обърнаха към майстора-търговец.
    — Не мисля, че са животни. Виждал съм доста от тях по време на моите пътувания.
    — Защо не си ни казвал досега? — попита Джохаран.
    — Никога не е ставало дума. Никой не ме е питал, а и аз не се бях замислял над това.
    — Какво те накара да си промениш мнението за тях, Уиламар? — попита зеландони. Това променяше нещата. Трябваше да поумува върху странната мисъл, която Джондалар и чужденката изложиха.
    — Нека помисля малко. Първият път, когато започнах да се съмнявам, че са обикновени животни, беше преди много години — започна той. — Пътувах сам, на югозапад оттук. Времето бързо се промени, внезапно стана много студено и аз бързах да се прибера у дома. Продължих да вървя, докато почти се стъмни, и останах да лагерувам до един малък поток. Възнамерявах да го прекося на сутринта. Когато се събудих, открих, че съм нощувал точно до група плоскоглавци. Всъщност доста се изплаших — нали знаете какво се говори за тях. Затова ги наблюдавах, за да съм в готов, в случай че решат да ме нападнат или да ме преследват.
    — Какво направиха? — попита Джохаран.
    — Нищо. Устроиха си лагер като всички останали. Бяха разбрали за присъствието ми, но тъй като бях сам, не представлявах опасност за тях. А и те, изглежда, за никъде не бързаха. Свариха си вода и си стоплиха нещо за ядене. Навиха палатките си — различни от нашите, по-ниски и по-трудни за откриване — опаковаха ги и ги сложиха на гърбовете си, след което потеглиха в бърз бяг.
    — Сред тях имаше ли жени? — попита Айла.
    — Беше доста студено и всички бяха с дебели дрехи. През лятото ходят оскъдно облечени, а през зимата рядко могат да бъдат видени, тъй като не пътуват много.
    — Прав си, не обичат да се отдалечават твърде много от дома си, когато е студено или има сняг — съгласи се тя.
    — Повечето бяха с бради, но не видях дали всички имаха — продължи Уиламар.
    — Младите мъже са без бради. Забеляза ли дали някой от тях носеше кошница на гърба си?
    — Май, че не.
    — Жените от Клана не ходят на лов, но когато мъжете тръгват на дълго пътуване, жените често ги придружават, за да сушат месото и да го носят. Вероятно си видял група, отиваща на лов недалеч от основния им лагер — поясни Айла.
    — Ти същото ли си правила? — попита Фолара. — Ходила ли си на далечни пътувания, за да ловуваш?
    — Да, дори веднъж ходих на лов за мамут. Но не участвах в самия лов.
    Джондалар забеляза, че слушателите й no-скоро са обзети от любопитство, отколкото да са изпълнени с подозрение и недоверие към нея. Макар и да предполагаше, че доста хора ще проявят нетърпимост към Айла, поне най-близките му роднини, изглежда, имаха желание да научат повече неща за плоскоглавците… за Клана.
    — Джохаран, радвам се, че стана въпрос за това, защото така или иначе исках да говоря с теб — каза Джондалар. — Трябва да знаеш, че по пътя ни насам срещнахме една двойка от Клана. Точно преди да се качим върху ледниковото плато на изток. Те ни казаха, че няколко Клана възнамеряват да се съберат заедно и да разговарят за нас. За проблемите, които имат с нас. Те ни наричат другите.
    — Трудно ми е да повярвам, че изобщо биха могли да ни наричат по някакъв начин, да не говорим, че провеждат някакви срещи.
    — Е, ще трябва да повярваш, защото в противен случай ще си имаме неприятности.
    Няколко души заговориха едновременно:
    — Какво искаш да кажеш?
    — Какви неприятности?
    — Знам за една случка в района на лозадунаи. Банда млади разбойници от няколко пещери започнали да дразнят плоскоглавците — хората от Клана. Доколкото разбрах, преди няколко години те се захванали с един от тях, но с мъжете от Клана не можеш просто ей-така да се закачаш. Те са умни и силни. Неколцина от тези млади мъже разбрали това, когато един или двама били хванати. Тогава насочили вниманието си към жените. Жените от Клана обикновено не се бият и затова можели лесно да бъдат победени. За да направят нещата по-забавни и интересни, разбойниците започнали да насилват жените за… ами, не бих го нарекъл точно наслади…
    — Какво? — попита Джохаран.
    — Добре ме чу.
    — Велика майко! — изрече зеландони.
    — Това е ужасно! — каза в същото време Мартона.
    — Колко противно! — извика Фолара и сбърчи нос от отвращение.
    — Омерзително! — отсече Уиламар.
    — И те мислят така — каза Джондалар. — Не смятат да се примиряват повече с подобни неща и щом измислят какво да правят, няма да търпят и нас. Верни ли са слуховете, че някога тези пещери са принадлежали на тях? Ами ако решат да си ги поискат обратно?
    — Това са слухове, Джондалар. Нищо в Историите или в Старите легенди не го потвърждава — каза зеландони. — В тях се споменава само за мечките.
    Айла не каза нищо, но смяташе, че слуховете са верни.
    — Така или иначе нищо няма да получат — обади се Джохаран. — Това е нашият дом, земята на зеландониите.
    — Но има и нещо друго, което би могло да ни е полезно. Според Губан — така се казваше този човек…
    — Те имат имена? — прекъсна го Джохаран.
    — Разбира се — отвърна Айла. — Също като хората от моя Клан. Той се казваше Губан, а тя — Йорга. — Изрече имената с произношението на Клана — с гърлени и дълбоки звуци.
    Джондалар се усмихна. „Направи го нарочно“ — каза си той.
    „Ако те говорят така, определено се сещам откъде идва акцентът й — помисли си зеландони. — Сигурно казва истината. Била е отгледана от тях. Но дали наистина е научила лечебните си познания от тях?“
    — Исках да кажа, Джохаран, че Губан ми спомена за някакви хора, не знам от кои пещери, които потърсили контакт с някои Кланове с мисълта да установят търговски връзки.
    — Търговия! С плоскоглавци! — възкликна Джохаран.
    — Защо не? — обади се Уиламар. — Мисля, че това би могло да се окаже интересно. Зависи какво могат да предложат за търгуване, разбира се.
    — Типична позиция на търговец — заключи Джондалар.
    — Като стана дума за търговия, какво смятат да направят лозадунаите с тези млади мъже? — попита Уиламар. — Нали и ние търгуваме с тях! Не бих искал някой от търговските ни кервани да се натъкне на група плоскоглавци, жадуващи за мъст, докато се спуска от другата страна на ледника.
    — Когато ние…, когато аз чух за пръв път за тях преди пет години, не предприеха нищо — поправи се Джондалар, за да не напомня на близките си за трагичната съдба на Тонолан. — Знаеха, че се вършат подобни неща. Някои от тях го наричаха „буйно поведение“, но Ладуни много се разстрои. После стана още по-лошо. На връщане се отбихме на гости при лозадунаите. Мъжете от Клана бяха започнали да придружават жените си, за да ги пазят, докато те събират храна. „Буйните“ младежи нямаха намерение да провокират мъжете от Клана и затова нападнаха една млада жена от пещерата на ладуни. Всичките я насилиха наведнъж… точно преди първите обреди.
    — О, не! Как са могли, Джонде? — попита Фолара и избухна в сълзи.
    — О, недра на Великата майка! — извика Джохаран.
    — Точно там би трябвало да ги пратят! — добави Уиламар.
    — Това е чудовищно! Дори не бих могла да си представя достатъчно сурово наказание за подобно деяние! — изсумтя зеландони.
    Мартона не знаеше какво да каже. Бе обгърнала гърдите си с ръка и изглеждаше ужасена.
    Айла съчувстваше на младата жена, която бе нападната. Тя се опита да сдържи гнева си, но не можеше да не й направи впечатление как роднините на Джондалар се бяха обединили срещу подобна жестокост. Но те бяха реагирали по-остро на вестта, че е била нападната жена от другите, отколкото на това, че са били поругавани жени от Клана. Ставаше ли въпрос за жените от Клана, бяха потресени, но щом се отнасяше за една от тях, направо побесняваха.
    Точно това й даде да разбере каква огромна пропаст разделя двата народа. После се запита как ли биха реагирали, ако някоя банда от Клана…, ако някакви плоскоглавци бяха извършили подобно злодеяние спрямо жени от зеландониите.
    — Сега лозадунаите със сигурност ще предприемат мерки срещу тези мъже — поясни Джондалар. — Майката на младата жена настояваше за кръвна разплата срещу пещерата на водача на тези пропаднали мъже.
    — А-а, това са лоши новини. Много трудна ситуация за вождовете — обади се Мартона.
    — Има право да иска мъст! — заяви Фолара.
    — Да, разбира се, че има право — отвърна Мартона. — Но после един или друг род ще тръгне да се съпротивлява. Или дори цялата пещера, а това ще доведе до сблъсъци. Може някой да бъде убит и после друг да иска да мъсти за него. Кой знае как ще свърши всичко. Какво мислят да правят, Джондалар?
    — Няколко вождове от пещерата са изпратили куриери с послания. Мнозина от тях се събрали и разговаряли. Споразумели се да изпратят преследвачи, които да открият младежите. После ще ги издебнат поотделно и всяка пещера ще се разправя поотделно със своя представител. Виновните ще бъдат сурово наказани, но ще им се даде и възможност за разкаяние — обясни той.
    — Според мен планът е добър, особено, ако всички се съгласят с него, включително и пещерата на подстрекателя — каза Джохаран. — Стига младите мъже да се предадат мирно, когато ги открият…
    — Не знам за водача им, но мисля, че останалите членове на бандата искат да се върнат у дома, тъй че според мен ще се съгласят на всичко. Когато ги видях, бяха гладни, измръзнали и мръсни и изобщо не бяха доволни от начина си на живот — продължи Джондалар.
    — Ти си ги видял? — попита Мартона.
    — Така срещнахме хората от Клана. Бандата нападна жената, но не забеляза мъжа. Той се беше покатерил високо на една скала, за да издебне плячката. Когато й се нахвърлиха, той скочи върху тях. Счупи си крака, но не се спря и се опита да ги отбие. Ние се оказахме наблизо — тъкмо се канехме да прекосим ледника, който се намираше недалеч оттам. — Джондалар се усмихна. — Айла, аз и Вълчо, без да споменавам двамата от Клана, ги подгонихме. У тези момчета не беше останал особен ищах да се бият. А и благодарение на Вълчо и конете, както и на обстоятелството, че ние знаехме кои са, а те не ни познаваха, доста ги поизплашихме.
    — Да, сега разбирам — каза замислено зеландони.
    — И мен бихте изплашили така — подметка Джохаран.
    — После Айла убеди мъжа от Клана да оправи счупения му крак — продължи Джондалар. — Лагерувахме заедно няколко дни. Направих му няколко пръчки, на които да се опира и да ходи, докато кракът му зарасне. Той реши да си върви у дома. Поназнайвах малко езика му и можехме да общуваме, макар че Айла говореше най-много с него. Станахме като братя.
    — Мисля, че ако възникне проблем с хората от Клана и те са в състояние да общуват и да се разбират един друг, ще е много полезно да разчитаме на Айла. Тя може да говори с тях, Джохаран — каза Мартона.
    — Същото си мислех и аз — обади се зеландони. Тя умуваше и върху думите на Джондалар за страховития ефект, който животните на Айла бяха произвели върху хората, но не го спомена. Това също можеше да се окаже полезно.
    — Естествено, че е така, майко, но ще е трудно да свикнем с мисълта, че може да се говори с плоскоглавци. И не само на мен ще ми е трудно — отвърна Джохаран. Той замълча, а после поклати глава. — Ако разговарят с помощта на ръцете, откъде разбрахте, че комуникират, а не махат безсмислено?
    Всички се обърнаха към Айла. Тя на свой ред — към Джондалар.
    — Мисля, че трябва да им покажеш — каза той. — И в същото време да говориш — както когато говори с Губан и в същото време ми превеждаше.
    — Какво да кажа?
    — Защо просто не ги поздравиш, както направи Губан?
    Тя се замисли за момент. Не можеше да ги поздрави точно както бе сторил Губан. Той беше мъж, а една жена никога не би поздравила някого по същия начин. Можеше да направи знак за поздрав — жестът беше същият, — но само с това не ставаше. Знакът се променяше в зависимост от този, който го правеше и за когото се правеше. А знак за поздрав на един от другите в езика на Клана нямаше. Подобно нещо не беше вършено никога преди — не и по официален, признат начин. Може би тя трябваше да го измисли. Русокосата жена стана и застана срещу тях.
    — Тази жена ви поздравява, хора от другите — започна. — Или може би трябва да кажа „хора на Майката“.
    — Опитай с „деца на Майката“ или „деца на Великата Майка Земя“ — предложи Джондалар.
    Тя кимна и започна наново:
    — Тази жена… на име Айла ви приветства, деца на Дони, Великата Майка Земя. — Тя произнесе приветствието с думи, но със звуци, близки до употребяваните в Клана. Останалото беше предадено със знаци на езика на Клана и в същото време изговорено на зеландонийски.
    — Тази жена се надява някой ден да ви приветства човек от Клана на Пещерната мечка и вие да му върнете приветствието. Мог-ърът каза на тази жена, че Кланът е древен и спомените му датират от дълбоки старини. Кланът е живеел тук, когато са дошли новите. Те кръстили новите „другите“ — тези, които не са от Клана. Кланът предпочел да върви по пътя си, за да избегне среща с Другите. Такива са традициите на Клана и те се променят бавно. Но някои от Клана се променят и създават нови традиции. Ако наистина е така, жената се надява те да не навредят нито на Клана, нито на другите.
    Преводът й на зеландонийски беше произнесен с тих и монотонен глас, с колкото се може по-голяма точност и едва забележим акцент. Те разбираха по думите какво им казваше тя, но в същото време виждаха, че движенията на ръцете й съвсем не са случайни. Жестове с дланите, плавни движения на тялото, повдигане на главата в знак на гордост и навеждане в знак на примирение, дори повдигане на веждите — всичко това се правеше целенасочено и имаше някакво значение.
    Крайният резултат беше зашеметяващ. По гърба на Мартона пробягаха тръпки. Тя хвърли поглед към зеландони, която я забеляза и кимна. Шаманката също беше почувствала нещо дълбоко и значимо. Джондалар забеляза дискретната размяна на погледи. Той през цялото време наблюдаваше тези, които гледаха Айла. Джохаран бе свъсил вежди, докато Уиламар се бе усмихнал и кимаше одобрително, Фолара направо сияеше. Тя беше толкова приятно изненадана и щастлива, че Джондалар не можа да скрие усмивката си.
    Когато Айла свърши, тя се разположи отново на масата, сядайки с елегантно кръстосани крака. Възцари се неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Всички искаха да помислят върху видяното. Накрая Фолара реши да наруши тишината:
    — Това беше чудесно, Айла! Беше красиво почти като танц — възкликна.
    — На мен ми е трудно да го възприема като танц — усмихна се русокосата жена. — Това е начинът, по който те говорят. Макар че едно време много обичах да гледам как разказват историите си.
    — Беше много изразително — обади се Мартона и погледна към сина си. — Ти също ли можеш така, Джондалар?
    — Не и като Айла. Тя научи хората от Лъвския бивак на този език, за да могат да общуват с Ридаг. Дори се позабавляваха по време на Летния събор, защото можеха да разговарят, без никой да го забелязва — отвърна той.
    — Ридаг? Не беше ли това детето с болното сърце? — попита зеландони. — Защо не е говорел като всички останали?
    Джондалар и Айла се спогледаха.
    — Ридаг беше наполовина от Клана и изпитваше същите трудности при произнасянето на звуците — обясни Айла. — Затова го научих да говори, а Лъвският бивак — да разбира езика му.
    — Наполовина от Клана? — обади се Джохаран. — Искаш да кажеш наполовина плоскоглавец? Наполовина плоскоглава грешка на природата!
    — Той беше дете! — Тя го изгледа гневно. — Като всички останали деца. Никое дете не е грешка на природата!
    Джохаран се изненада от реакцията й, но после си спомни, че Айла е била отгледана от тях, и разбра защо се е засегнала.
    — Аз… аз… съжалявам — замънка извинително той. — Просто така мислят всички.
    Зеландони се намеси:
    — Айла, напомням ти, че още не сме обмислили всичко, което ни разказа. Досега винаги сме смятали хората от твоя Клан за животни и сме възприемали всяко същество, което е получовек полуживотно, за грешка на природата. Убедена съм, че си права, че това… че този Ридаг е бил дете.
    „Права е — каза си Айла, — а и аз разбрах какво е мнението на зеландони. Джондалар го изрази съвсем ясно, когато спомена за Дърк.“ Тя се опита да се овладее.
    — Но искам да разбера нещо — продължи зеландони, като се стремеше да зададе въпросите си, без да обиди чужденката. — Женското същество на име Нези е била съпруга на вожда на Лъвския бивак, така ли?
    — Да. — Айла усещаше накъде бие и хвърли поглед към Джондалар. Стори й се, че се опитва да потисне усмивката си. Това я накара да се почувства по-добре. Той също знаеше за какво става въпрос и изпитваше някакво перверзно удоволствие от объркването на властната и могъща дони.
    — Това дете, Ридаг, нейно ли беше?
    На Джондалар му се искаше Айла да им отговори положително само за да ги накара да се замислят. Доста време му трябваше, докато преодолее предразсъдъците и вярванията на своя народ, насаждани му още от раждането. Практически беше закърмен с тях. Мисълта, че жената, която беше родила „грешка на природата“, можеше да стане съпруга на вожд, може би щеше да поразклати сериозно убежденията им. Колкото повече се замисляше, толкова повече стигаше до извода, че за народа му ще бъде по-добре да се промени, да промени предразсъдъците и вярванията си и да приеме факта, че съществата от Клана също са хора.
    — Тя го откърми — поясни Айла. — Заедно със собствената си дъщеря. Той беше син на една жена от Клана, която бе самотна и умря скоро след раждането му. Нези го осинови, също както Иза ме осинови, когато нямаше кой да се грижи за мен.
    Всички онемяха. Обстоятелството, че съпругата на вожд съвсем доброволно бе решила да се грижи за едно новородено, което можеха да оставят да умре заедно с истинската му майка, бе доста шокиращо. Джондалар забеляза как близките му потънаха в размисъл над току-що наученото.

    Вълчо бе останал в долината, където конете пасяха и опознаваха новата територия. След като мина известно време, той реши да се върне на мястото, което Айла бе посочила като новия му дом. Там, където трябваше да отиде, когато искаше да я намери. Както всички от неговия вид вълкът се движеше леко и бързо, с грациозни и плавни движения, сякаш летеше във въздуха, докато препускаше из гористия терен. Няколко души беряха боровинки в Гористата долина и един от тях забеляза животното, което се прокрадваше безшумно като призрак между дърветата.
    — Насам идва вълк! И няма с него никой! — извика мъжът и си плю на петите.
    — Къде ми е детето? — извика ужасено една жена. Тя се огледа, откри бебето си и се затича да го вземе, за да избяга с него.
    Когато Вълчо стигна до пътеката, която водеше към скалата, той се насочи по нея с присъщата си бързина и грациозност.
    — Ето го вълка! Не ми харесва вълк да се качва на скалата ни — извика друга жена.
    — Джохаран каза, че трябва да му позволяваме да ходи, където поиска, но все пак ще взема копието си — обади се един мъж. — Може и да не нарани никого, но как да имаш доверие на един звяр!
    Хората се отдръпнаха, за да направят път на Вълчо, и той скочи върху скалния ръб, насочвайки се право към жилището на Мартона. Един от мъжете събори няколко копия, тъй като се блъсна в тях в бързината да се отдалечи достатъчно от хищника. Вълкът усети страха на хората около него. Не му хареса, но продължи напред към мястото, което Айла му беше посочила.
    Мълчанието в дома на Мартона беше нарушено, когато Уиламар, забелязал помръдването на входната завеса, изведнъж скочи и изкрещя:
    — Вълк! Велика майко, как е стигнал този вълк дотук?
    — Всичко е наред, Уиламар — опита се да го успокои Мартона.
    — Позволено му е. — Фолара се усмихна при вида на изненадания човек. Макар че Джохаран все още се чувстваше изнервен в компанията на животното, той също се усмихна.
    — Това е вълкът на Айла — поясни Джондалар и стана, за да предотврати всякакви прибързани действия. В същото време Айла се запъти към входа, за да настани любимеца си. Вълчо беше по-уплашен и от Уиламар, след като го посрещнаха с такава врява, и бе подвил опашка между задните си лапи. Козината по врата му беше настръхнала, а зъбите — оголени.
    Ако зеландони можеше, би скочила светкавично също като Уиламар. Заплашителното ръмжене, изглежда, беше адресирано към нея и тя се разтрепери от страх. Макар че беше чула за животните на Айла и ги бе зърнала отдалеч, беше ужасена от огромния хищник, който нахълта в жилището. Никога не беше стояла толкова близо до вълк — в гората тези зверове избягваха по-големите групи хора.
    Тя наблюдаваше удивено как Айла се втурна към Вълчо и го прегърна, говорейки му нежно на някакъв странен език. Вълкът се развълнува и я облиза по врата и лицето, докато тя го галеше, и видимо се успокои. Това бе най-невероятната демонстрация на свръхестествени способности, която зеландони беше виждала някога. Що за тайнствени сили притежаваше тази жена, за да упражнява такъв контрол върху животното? Старата шаманка усети, че настръхва при тази мисъл.
    Уиламар също се беше успокоил, след като видя какво направи Айла с вълка.
    — Мисля, че Уиламар трябва да се запознае с Вълчо, нали, Айла? — каза Мартона.
    — Особено при положение, че ще делят едно жилище — добави Джондалар.
    Уиламар зяпна изненадано и им хвърли недоумяващ поглед.
    Айла се изправи и се приближи до тях, след което даде сигнал на Вълчо да я последва.
    — Вълчо ще се запознае с теб, като подуши миризмата ти. Ако протегнеш ръка, за да я помирише… — каза тя и понечи да хване ръката му.
    Мъжът я дръпна рязко.
    — Сигурна ли си в това? — попита и погледна към Мартона.
    Съпругата му се усмихна, после протегна ръката си към вълка. Животното помириса дланта й и я облиза.
    — Днес доста ни поизплаши, Вълчо. Дойде неканен, преди да си се запознал с всички — каза.
    Уиламар още се колебаеше, но в крайна сметка също протегна ръка. Айла го запозна Вълчо, докато хищникът душеше миризмата на човека:
    — Вълчо, това е Уиламар. Той живее с Мартона.
    Вълкът го близна и излая игриво.
    — Защо го направи? — попита Уиламар и издърпа ръката си.
    — Не знам. Може би е усетил миризмата на Мартона по теб, а той се привърза много бързо към нея — предположи Айла. — Опитай се да го погалиш или да го почешеш.
    Уиламар го погъделичка и Вълчо се сви на кълбо и сам се почеса зад ухото. Това предизвика усмивки. Когато свърши, Вълчо отиде при зеландони.
    Тя го изгледа внимателно, но остана на мястото си. Беше ужасена, когато вълкът се появи на входа. Джондалар беше най-притеснен от реакцията й, тъй като бе забелязал как се бе вцепенила. Останалите бяха разтревожена заради Уиламар, който подскочи и извика, но не забелязаха тихия ужас на шаманката. Това я устройваше напълно. Една Служителка на Майката трябваше да бъде безстрашна, както и се бе държала досега. Не можеше да си припомни друг случай, когато да е изпитвала такава паника.
    — Според мен се досеща, че досега не те е срещал, зеландони — обади се Джондалар. — И тъй като ще живее тук, мисля, че и ти трябва да се запознаеш с него.
    По начина, по който Джондалар я погледна, Золена разбра, че уплахата й не е останала незабелязана. Тя му кимна в знак, че е съгласна.
    — Мисля, че си прав. Какво трябва да направя, да му дам ръка ли? — попита и протегна длан към вълка. Животното я подуши, облиза я, след което неочаквано я хвана със зъби и тихо изръмжа.
    — Какво прави? — попита Фолара. Тя също още не се беше запознала с него. — Досега използваше зъбите само когато е с Айла.
    — Не мога да кажа със сигурност — отвърна загрижен Джондалар.
    Зеландони погледна строго към Вълчо и той я пусна.
    — Нарани ли те? — попита Фолара. — Защо го направи?
    — Не, разбира се, че не ме нарани. Стори го, за да ми покаже, че няма защо да се страхувам от него — отвърна зеландони, но не го погали. — Разбираме се добре. — После погледна към Айла и се замисли. — И имаме да научим много един за друг.
    — Да, така е. Нямам нищо против — отвърна Айла.
    — Вълчо трябва да се запознае и с Фолара — каза Джондалар. — Ела тук, Вълчо, ела да се запознаеш със сестра ми.
    Хищникът реагира на игривия тон на гласа му и се втурна към него.
    — Това е Фолара, Вълчо — каза младият мъж. Сестра му бързо се увери колко е забавно да гали и чеше вълка.
    — Сега е мой ред — намеси се Айла. — Искам да ме представите на Уиламар и зеландони, макар че вече си поговорихме.
    Мартона пристъпи напред.
    — Разбира се. Забравих, че не те представих официално на тях. Айла запознай се с Уиламар, признат пътешественик и търговец на Деветата пещера на зеландониите, съпруг на Мартона и баща на Фолара, благословена от Дони. — После се обърна към Уиламар: — Уиламар, моля, приветствай Айла от Лъвския бивак на мамутоите, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от духа на пещерния лъв, закриляна от пещерната мечка и майка на Вълчо и два коня — добави накрая.
    След случките и историите, които Айла им разказа преди малко, роднините на Джондалар разбраха значението на нейните имена и връзки по-добре и я опознаха по-пълно. Тя вече не беше странната чужденка. Уиламар и Айла си стиснаха ръцете и се поздравиха в името на Майката с обичайните фрази, използвани в случаите на запознанство. Айла бе забелязала, че хората рядко произнасяха имената и титлите съвсем точно и често добавяха свои собствени детайли.
    — Ще чакам с нетърпение да се запозная с конете. И ще взема да добавя „избран от Царския орел“ към името си. В края на краищата това е моят тотем — каза Уиламар с топла усмивка. Тя също му се усмихна, широко и ослепително. „Щастлив съм, че Джондалар се върна — каза си мъжът. — Колко хубаво за Мартона, че той доведе със себе си тази жена. Това значи, че тя ще остане. Толкова красива жена. Ако са от неговия дух, как ли само ще изглеждат нейните деца!“
    Джондалар реши, че трябва да представи официално Айла и зеландони една на друга.
    — Айла, това е зеландони, Първа сред служителките на Великата майка, Гласът на Дони, наместничка на Благославящата дони, Дарител на помощ и лечение, помощник на Първородния наследник, духовен водач на Деветата пещера на зеландониите и приятелка на Джондалар, някога известна под името Золена. — Последните думи изрече с усмивка. Обикновено те не спадаха към титлите на шаманката.
    — Зеландони, това е Айла от рода на мамутоите — започна и добави, — която, надявам се, скоро ще стане съпруга на Джондалар.
    „Хубаво е, че каза «надявам се» — помисли си зеландони и пристъпи напред с протегнати ръце. — Този брак още не е одобрен.“
    — Като Гласът на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, дъщеря на Мамут — каза шаманката.
    — В името на Мут, Майка на всички, която е и Дони, те приветствам, зеландони, Първа сред служителките на Великата Майка Земя — отвърна на свой ред Айла.
    Джондалар се надяваше двете жени да станат добри приятелки. Не искаше да се превръщат във врагове.
    — А сега трябва да вървя. Не възнамерявах да оставам толкова дълго — каза зеландони.
    — И аз трябва да вървя — обади се Джохаран и се наведе, за да отърка бузата си в тази на майка си, след което се изправи. — Има още много да се свърши преди празненството довечера. Уиламар, утре искам да ми кажеш как е минала търговията.
    След като зеландони и Джохаран си тръгнаха, Мартона попита Айла дали не иска да си почине преди тържеството.
    — Толкова съм мръсна и изтощена от пътуването — отвърна младата жена. В момента най-много от всичко искам да поплувам, да се охладя и да се измия. Растат ли наоколо сапунени коренчета?
    — Да. Джондалар, заведи я зад голямата скала нагоре по течението на реката, близо до Гористата речна долина. Нали знаеш къде се намира това място?
    — Да, знам. Конете на Айла са в Гористата речна долина. Ела, ще ти покажа. Идеята за плуването ми е добра. — Джондалар прегърна Мартона. — Хубаво е да съм отново у дома, майко. Мисля, че вече не ми се пътешества на такива дълги разстояния.

ПЕТА ГЛАВА

    — Искам да си взема гребена и мисля, че са ми останали малко сушени цветчета, за да си измия косата — каза Айла и отвори пътните си торби. — Също и велурената кожа от антилопа на Рошарио, за да я изсуша с нея — добави и извади от торбата споменатите неща.
    Вълчо подскачаше ту към външната врата, ту към тях, сякаш ги подканваше да побързат.
    — Вълчо май се досеща, че отиваме да плуваме — каза Джондалар. — Понякога си мисля, че това животно разбира езика ни, макар и да не може да говори.
    — Ще си взема чистите дрехи за смяна, за да се преоблека после. Защо не си постелим кожите за спане, преди да тръгнем?
    Двамата набързо си приготвиха спалното място и подредиха вещите си. После Айла изтръска туниката и късите панталони, които й бяха за преобличане. Огледа внимателно тоалета си. Бе направен от фина мека еленова кожа, скроена в мамутоиски стил. Кожата не беше украсена, но макар и чиста, по нея имаше петна. Дори при прането беше трудно да се премахнат петната от подобната на кадифе материя. Но това бе единствената дреха, която беше подходяща за празненството. По време на пътуването не можеше да носи много дрехи, въпреки че конете й помагаха. Освен това беше предпочела да вземе със себе си и други, по-важни неща от облеклото.
    Русокосата жена забеляза, че Мартона я гледа, и каза:
    — Това е всичко, което имам за довечера. Надявам се да стане. Не можех да вземе кой знае колко със себе си. Рошарио ми даде красив тоалет с украса, ушит по шарамудойска кройка от чудесната кожа, която обработват, но го дадох на Мадения, младата лозадунаиска девойка, която беше жестоко нападната и изнасилена.
    — Било е много мило от твоя страна — отвърна жената.
    — Така или иначе трябваше да намаля и олекотя багажа си. А и Мадения беше толкова доволна. Сега обаче ми се иска да си бях запазила някакви по-официални дрехи. Хубаво щеше да е да се пременя за довечера. Щом се установим окончателно, ще трябва да си направя дрехи. — Тя се усмихна на жената и се огледа. — Още ми е трудно да повярвам, че най-накрая пристигнахме.
    — И на мен ми е трудно — отвърна Мартона. — Мога да ти помогна да си ушиеш дрехи, ако нямаш нищо против.
    — Разбира се, че нямам. Благодаря ти. — Айла се усмихна. — Всичко в дома ти е толкова красиво, Мартона. Не знам какво носят жените зеландонки.
    — Мога ли и аз да помогна? — попита Фолара. — Идеите на майка за дрехите не винаги съвпадат с тези на младите жени.
    — С удоволствие ще приема помощта и на двете ви, но засега и това ще свърши работа — каза Айла и показа тоалета си.
    — Настина е подходящ за довечера — потвърди Мартона. — Искам да ти дам нещо, Айла. В спалнята ми е.
    Айла я последва в стаята й.
    — Пазя го за теб от дълго време — рече жената и отвори дървена кутия.
    — Но ти току-що се запозна с мен! — възкликна Айла.
    — За жената, за която Джондалар щеше да избере някой ден да се ожени. Беше на майката на Даланар. — Мартона извади от кутията огърлица.
    Айла затаи дъх и след известно колебание взе огърлицата. Огледа я внимателно. Беше изработена от еднакви по форма и размер раковини, еленови зъби и фино изрязани от слонова кост глави на кошути. По средата имаше лъскава жълтеникаво оранжева висулка.
    — Красива е — изрече. Висулката я привлече с нещо и тя се вгледа в нея. Беше блестяща, придобила блясък от носене. — Това е кехлибар, нали?
    — Да. Камъкът е семейна ценност от много поколения насам. Майката на Даланар го направи на тази огърлица. Даде ми го, когато Джондалар се роди и ми каза да го дам на жената, която той ще избере.
    — Кехлибарът не е студен като другите камъни. — Айла подържа висулката в дланите си. — Топъл е като жив дух.
    — Колко интересно е това, което казваш. Майката на Даланар винаги повтаряше, че в парчето кехлибар има живот. Пробвай я. Виж дали ти отива.
    Мартона упъти Айла към варовиковата стена на нейната спалня. В стената беше издълбана дупка, в която беше забит двоен рог на мегацерос.
    Върху краищата на рога беше поставена лавица, а върху нея бе подпряно почти перпендикулярно парче дърво с много гладка повърхност.
    Айла забеляза, че то отразява с изумителна яснота образите на дървените предмети до срещуположната стена и пламъка на запалената каменна лампа до тях. После изненадана застина на място.
    — Виждам себе си! — възкликна. Пресегна се и докосна гладката повърхност. Дървото беше изгладено с пясъчник и бе боядисано в матово черен цвят с помощта на манганови окиси, след което беше полирано до блясък с животинска мас.
    — Никога ли не си виждала оглеждало? — попита Фолара. Тя стоеше близо до вратата на стаята и умираше от любопитство да види подаръка, който майка й беше дала на Айла.
    — Не и като това. Оглеждала съм се във водната повърхност при слънчево време — отвърна Айла. — Но това е направо в спалнята ти!
    — Мамутоите нямат ли оглеждала? За да се оглеждат, когато се обличат по някакъв важен повод? — попита отново Фолара. — Как разбират, че са се облекли добре?
    Айла сбърчи чело и се замисли за миг.
    — Гледат един на друг. Нези винаги се грижеше Талут да е облечен подходящо за церемониите и когато Диджи — една моя приятелка — правеше косата ми, всички се радваха.
    — Е, да видим как ти стои огърлицата, Айла — каза Мартона и я сложи на врата й.
    Младата жена се захласна от възхищение. Огърлицата стоеше страхотно на гърдите й. Тогава се хвана, че изучава отражението на лицето си в оглеждалото. Рядко можеше да се види и собствените й черти й бяха по-непознати от тези на хората около нея. Макар че отразяващата повърхност беше сравнително гладка, осветлението в стаята беше доста слабо и образът й бе някак си тъмен. Изглеждаше сив и безцветен.
    Русокосата жена бе израснала в Клана и се мислеше за едра и грозна, защото, въпреки че имаше по-тънки кости от тези на жените от Клана, беше по-висока от мъжете и изглеждаше по-различно както в техните очи, така и в своите. Свикнала бе да съди за красотата на човек по силните черти на членовете на Клана. По техните издължени и широки лица и полегати чела, рунтави вежди, остри носове и големи кафяви очи. Синьо-сивите й очи не издържаха на сравнение.
    След като беше поживяла известно време сред другите, почувства, че вече не изглежда толкова странно. Ала все още не можеше да се възприеме като красива, макар че Джондалар й го повтаряше доста често. Знаеше какво се смята за привлекателно в Клана, но не знаеше как си представят красотата другите. За нея Джондалар с неговите мъжествени черти и ясни сини очи беше много по-красив от самата нея.
    — Мисля, че й отива — обади се Уиламар. Той се бе приближил, за да изкаже мнението си, макар и да не знаеше за тази огърлица. Той се бе преместил да живее в дома на Мартона, която бе направила място за него и за вещите му, за да се чувства удобно. Харесваше как съпругата му беше подредила дома си и нямаше желание да си пъха носа във всеки ъгъл на къщата или пак да разглежда нейните вещи.
    Джондалар стоеше зад тях и се усмихваше.
    — Никога не си ми казвала, че баба ти е дала тази огърлица, когато съм се родил, майко.
    — Тя не я даде за теб. Беше предназначена за жената, за която ще се ожениш. Тази, с която ще създадете семейно огнище, в което тя ще роди и отгледа децата си с благословията на Майката. — Мартона сложи огърлицата в ръцете на Айла.
    — Е, значи я даде на когото трябва — отвърна той. — Ще я сложиш ли довечера, Айла?
    Тя я погледна и каза:
    — Не. Имам само тези стари дрехи, а огърлицата е твърде красива за тях. По-добре да почакам, докато си направя нещо по-прилично за обличане.
    Мартона се усмихна и одобрително кимна.
    Докато излизаха от стаята, Айла забеляза още една дупка във варовиковата стена над леглото. Беше по-голяма и беше издълбана в стената доста дълбоко. Отпред светеше малка каменна лампа, която осветяваше отзад част от закръглената фигурка на дебела и пълна жена. Това беше донии, сети се тя — изображение на Дони, Великата Майка Земя и когато богинята реши, носител на Нейния дух.
    Над нишата видя на каменната стена над леглото още една постелка като тази на масата, направена от тънки изплетени влакна. Поиска да я разгледа по-отблизо, за да види как е изработена. Със сигурност щеше да я разгледа. Нямаше да пътуват повече. Вече се намираше у дома си.

    Фолара изтича навън, след като Айла и Джондалар излязоха, и забърза към един от съседните домове. Беше попитала дали може да дойде с тях, но майка й категорично поклати глава и й даде да разбере, че Джондалар и Айла може да поискат да останат сами. Освен това Фолара очакваше приятелките й да я засипят с въпроси за чужденката. Тя подраска с пръсти върху вратата-завеса на съседното жилище.
    — Рамила, аз съм, Фолара.
    Завесата се отметна от пищна и привлекателна млада жена с кестенява коса.
    — Фолара! Чакахме те, но Галея трябваше да си върви. Каза да се срещнем с нея при дънера.
    Двете излязоха изпод скалния навес, като оживено разговаряха. Когато доближиха високия дънер на ударена от мълния хвойна, те видяха една слабичка червенокоса девойка да се задава от другата посока. Тя носеше два издути и доста големи мяха с вода.
    — Галея, сега ли идваш? — попита Рамила.
    — Да, отдавна ли ме чакате?
    — Не, Фолара дойде да ме вземе преди малко. Тъкмо идвахме насам, когато те забелязахме. — Рамила взе един от меховете и трите тръгнаха обратно.
    — Дай да ти помогна с другия мях, Галея — предложи Фолара и взе останалия товар на момичето. — За празненството довечера ли са?
    — За какво друго? Имам чувството, че цял ден само пренасям разни неща. Но ще е хубаво да се повеселим, без да сме го планирали. Сигурно ще е доста голямо. Може да го направим на Полето за сбирки. Чух, че няколко други пещери са изпратили куриери и предлагат храна за празненството. Това значи, че хората и от другите пещери искат да дойдат — каза Галея. Тя спря и се обърна към Фолара: — Е, няма ли да ни разкажеш за нея?
    — Още не знам много. Тъкмо започнахме да се опознаваме. Ще живее при нас. Тя и Джондалар са сгодени и ще се обвържат с възела по време на Летния брачен период. Доста прилича на зеландонийка. Не съвсем, защото няма никакви знаци и татуировки, но познава духовете и е знахарка. Спасила е живота на Джондалар. Тонолан вече с пътувал и следващия свят, когато го е открила. Били са нападнати от пещерен лъв! Няма да повярваш какви неща разказа.
    Те стигнаха обратно до каменната тераса.
    Мнозина от хората бяха заети с най-различни приготовления за вечерното тържество, но някои спряха, за да погледнат младите жени. Особено Фолара, защото знаеха, че е прекарала известно време с чужденката и със завърналия се зеландониец. Някои се вслушваха в разговора. Привлекателна млада жена със светлоруса коса и тъмносиви очи носеше костен поднос с прясно месо и първоначално не забеляза трите девойки, но чу разговора им. Тя възнамеряваше да продължи по пътя си, но различи гласа на Фолара.
    — Как изглежда? — попита Рамила.
    — Хубава е. Говори малко смешно, но идва отдалеч. Дори дрехите й са по-различни… макар и да не са много. Има само два тоалета. Много са семпли, но не носи нищо друго със себе си, ето защо ще облече единия довечера. Каза, че иска да има зеландонийски дрехи, но не знае кое е подходящо за случая, а иска добре да се облече. С майка ще й помогнем да си ушие. Утре ще ме води в долината, за да ме запознае с конете. Дори може да ги пояздя. Двамата с Джондалар току-що отидоха там, за да поплуват и да се изкъпят в реката.
    — Настина ли ще се качиш на гърба на кон, Фолара? — попита Рамила.
    Жената, която слушаше разговора им, не изчака отговора. Тя се спря за миг, а после забърза нанякъде със злобна усмивка.

    Вълчо бягаше отпред, като от време на време се спираше, за да се увери, че Джондалар и Айла го следват. Стръмната пътека от североизточния край на предната тераса водеше към една поляна на десния бряг на неголяма река. Тази река на свой ред се вливаше в по-голямата. Равната полянка беше заобиколена от гора, която се сгъстяваше по-надолу по течението на реката.
    Когато стигнаха полянката, Уини изцвили за поздрав. Някои от хората, които наблюдаваха отстрани, бяха изумени, когато вълкът изтича до кобилата и двете животни се докоснаха. После Вълчо зае игрива поза, като зави с опашка и прилегна с предните лапи. Той излая като малко кутре към младия жребец. Рейсър вдигна глава и изцвили, след което затропа с копита.
    Конете много се зарадваха на появата им. Кобилата се доближи и положи глава на рамото на Айла, а тя я прегърна през шията. Джондалар потупа младия жребец по шията. Тъмнокафявият кон направи няколко крачки напред и отърка муцуната си в Айла. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другите в това изпълнено с чужденци място.
    — Язди ми се — каза Айла и погледна към слънцето. — Имаме малко време, нали?
    — Така е. Никой няма да дойде на празненството, докато не се стъмни. — Джондалар се усмихна. — Да вървим! После ще поплуваме. Чувствам се така, сякаш някой ме следи през цялото време.
    — Прав си, наблюдават ни — съгласи се Айла. — Разбирам любопитството им, но няма да е зле да се отдалечим за малко.
    Неколцина души се бяха събрали и ги гледаха отдалеч. Те видяха как жената скочи с лекота върху гърба на кобилата, а стройният и висок мъж възседна жребеца. Двамата препуснаха, а вълкът се затича след тях.
    Двамата се устремиха към плиткия преход на реката, а сетне продължиха нагоре по течението, ала вече на другия бряг. Накрая зърнаха една красива долчинка отдясно. Препуснаха на север, отдалечавайки се от реката, след което поеха по протежение на скритата долина на пресъхнало речно корито. При влажно време коритото се пълнеше с вода и се превръщаше в поток. В края на долината имаше стръмна пътека, която водеше към високо и ветровито плато. Самото плато се извисяваше над реките. Двамата спряха, за да се насладят на величествената гледка.
    С времето и при наличието на киселини варовикът се разгражда във водата. През дългите векове и епохи реките и водите си бяха пробили път дълбоко във варовиковата основа. Някога плоското дъно на древното море се беше превърнало в планини и долини. Съществуващите реки бяха прерязали най-дълбоките долини и най-стръмните скали. Но макар и каменните стени, ограждащи долините, да бяха с почти еднаква височина, те се различаваха по стръмност в зависимост от конкретното място, като следваха релефа на планините.
    На пръв поглед растителността изглеждаше изсъхнала, а ветровитите и високи плата от двете страни на основната река си приличаха като две капки вода. Преобладаваше тревата, но имаше и хвойни, борове и смърчове, които растяха край потоците и планинските езера. В деретата имаше повече храсти.
    Ала на различните места растителността можеше да бъде коренно различна. По голите върхове и обърнатите на север хребети имаше повече арктически тип растения, характерни за студеното и сухо време, докато гледащите на юг скали бяха по-зелени от растенията, типични за умерения климат.
    Широката долина на основната река представляваше тучни ливади, като бреговете бяха очертани от дървета и вечно зелени храсти. Все още с бледозелени листа заради спецификата на сезона, дърветата бяха предимно брези и върби, но дори и иглолистните като смърчовете и боровете вече се увенчаваха със светли иглички. Листата по клоните на хвойните и тук-там на някой дъб бяха червеникави.
    На места водният поток на реката криволичеше из зелените поляни. Високата трева бе започнала да пожълтява, което означаваше, че наближава лятото. На други места реката се стесняваше при завоите и минаваше през скалите.
    Там, където имаше подходящи условия, равнините на притоците бяха залесени с малки смесени гори. В по-защитените от вятъра райони, особено по южните склонове, растяха кестени, лешникови и ябълкови дървета. Много от тях бяха спрели да растат и да дават плодове от години, ала други даваха богата реколта. Заедно с дърветата растяха щедри на плодове лози, храсти и растения — включително боровинки, малини, къпини и стафиди.
    Из по-високите райони преобладаваше тундровата растителност. Особено по високия северен масив, който бе покрит с ледник, но където имаше и няколко активни вулкана. Айла и Джондалар бяха открили горещи извори, когато минаха на връщане оттам преди няколко дена. По скалите имаше мъх, а растенията стигаха едва няколко сантиметра над земната повърхност. По замръзналата земя растяха миниатюрни храсти. Мъх в зелени и сиви цветове имаше и в по-влажните места, където той съжителстваше заедно с тръстиката и тревата. Разнообразната растителност допринасяше и за богатството на животинските видове.
    Те продължиха по пътеката, която завиваше на североизток, прекосяваше едно равно възвишение и водеше към стръмната скала, гледаща към реката. Водният поток течеше от север на юг и миеше стените на варовиковото корито. Пътеката пресичаше в равното едно малко поточе, след което завиваше на северозапад. Поточето продължаваше до ръба на стръмния склон и се спускаше надолу. Те спряха, когато пътеката също се устреми надолу, и обърнаха конете. На връщане пришпориха животните в галоп и запрепускаха из високото открито поле. Когато отново стигнаха до малкото поточе, спряха, за да напоят конете и вълка. После слязоха и те да пийнат вода.
    Айла не се беше чувствала толкова добре, откакто за пръв път се качи на гърба на кобилата. Нямаше никакви товари, никакви дисаги, нито пък седло и юзди. Тя притискаше с голите си крака гърба на коня, както в началото яздеше, докато се научи, като по този начин даваше сигнали на Уини, за да направлява животното в желаната посока.
    Рейсър беше оседлан и снабден с поводи, както го бе научил Джондалар. Той сам бе изработил устройството, с което да контролира главата на жребеца, измисляйки сигнали, с които да му казва накъде да препуска. Младият мъж също се чувстваше свободен както никога досега. Пътешествието им беше дълго, а и отговорността да ги отведе в безопасност до дома му бе паднала изцяло върху него. Сега бремето вече го нямаше, както и пътния багаж. Язденето беше истинско удоволствие. Двамата с Айла бяха развълнувани и радостни и го показваха с блажените си усмивки, докато вървяха по протежението на потока.
    — Много хубаво, че дойдохме да пояздим, Айла — каза Джондалар и й се усмихна широко.
    — И аз така мисля — отвърна тя.
    — О, жено, колко си красива! — възкликна мъжът, хвана я през кръста и я погледна с ясните си сини очи, преливащи от любов и щастие. Единственото място, което според нея можеше да се сравнява с цвета на очите му, се намираше на върха на ледника, в дълбоките недра на топящата се вода.
    — И ти си красив, Джондалар. Знам, че мъжете не обичат да ги наричат красиви, но за мен си такъв. — Обгърна с ръце врата му и почувства пълната сила на естествения му чар, на който малко жени можеха да устоят.
    — Можеш да ме наричаш както искаш — отвърна той и се наведе, за да я целуне. Прииска му се този миг никога да не свършва. Двамата бяха свикнали с уединението — бяха прекарали дълго време сами сред природата, далеч от любопитни очи. Ето, че сега отново трябваше да привикват с присъствието на толкова много хора около тях…, но не и точно в този миг.
    Езикът му нежно разтвори устните й и проникна в топлата й уста. Айла отговори на целувката му, притваряйки очи, за да почувства възбудата, която беше започнала да я обзема. Той я притисна до себе си, наслаждавайки се на допира на чувственото й тяло. Скоро, каза си той, ще се оженят официално и ще създадат семейно огнище, в което ще му роди деца. Децата от неговото огнище, може би дори деца с неговия дух. И ако тя беше права, нещо много повече — негови деца, създадени от него, от неговото тяло.
    Той я целуна по врата, прокара език по кожата й и се насочи към гърдите й. Бяха по-големи от обикновено. Вече усещаше разликата. Скоро щяха да се изпълнят с мляко. Развърза колана й, обгърна ги и почувства втвърдените зърна с дланта си.
    Свали горнището й, а тя му помогна, след което събу късите си панталони. Известно време просто я съзерцаваше, както бе обляна от слънчевите лъчи, и изпълни очите си с нейната женственост — красивото й усмихнато лице, стегнатите мускули на тялото й, неустоимо едрите й гърди и щръкналите зърна, леко закръгленото й коремче, тъмно-русата коса. Толкова много я обичаше и желаеше, че от очите му потекоха сълзи.
    Бързо свали дрехите си и ги остави на тревата. Тя пристъпи към него и когато той се изправи, двамата се прегърнаха. Тя затвори очи, докато той я целуваше по устата и врата. Когато дланите му обхванаха гърдите й, Айла се пресегна към органа на неговата мъжественост. Коленичейки, Джондалар прокара език от ямката на шията й до гърдите. Тя се наведе назад и той захапа нежно едното й зърно.
    Айла затаи дъх, почувствала как тръпката на удоволствието се разлива из цялото й тяло, чак до мястото на насладите. Той засмука другото й зърно, докато масажираше първото с пръсти. После притисна гърдите й една към друга, за да може да ги целуне и двете едновременно. Русокосата жена изстена и се отдаде на обзелата я страст.
    Той премина от зърната към пъпчето й, после се насочи към влагалището й, вкара топлия си език в процепа й и започна леко да дразни копринената пъпчица плът. По тялото й премина невероятно силна тръпка и тя извика от наслада. С ръце, обхванали закръглените й бедра, Джондалар я придърпа към себе си, като в същото време езикът му проникна още по-дълбоко в нея.
    Айла се задъхваше и стенеше от удоволствие. Мъжът усети изгарящата топлина и избликналата влага, докато се наслаждаваше на вкуса на Айла.
    Тя отвори очи и го погледна.
    — Изненада ме.
    — Знам — усмихвайки се, отвърна той.
    — Сега е мой ред — засмя се тя и го бутна на земята. После легна върху него и го целуна. Зацелува последователно ухото и врата му, докато той стенеше тихо от удоволствие. Обожаваше, когато двамата взаимно си доставяха наслада.
    Тя го целуваше по гърдите и зърната, като прокарваше езика си по окосмения му торс в посока към корема. После продължи по-надолу, докато не стигна до възбудената му мъжественост. Мъжът затвори очи, когато усети топлите устни да обгръщат члена му. Остави се изцяло на насладата, докато тя движеше главата си нагоре-надолу. Беше я учил, както преди това бяха учили него, как да си доставят удоволствие един на друг. За миг се сети за зеландони, когато тя беше по-млада и се казваше Золена. Тогава си мислеше, че никога няма да открие жена като нея. Изведнъж беше обладан до такава степен от тази мисъл, че мислено отправи благодарност към Великата Майка Земя. Какво ли щеше да прави, ако изгубеше Айла?
    Настроението му внезапно се промени. Досега се наслаждаваше на еротичната игра, но в този миг поиска да обладае жената. Седна, придърпа я на колене към себе си и я постави между краката си. Прегърна я и започна да я целува трескаво, с което я изненада. Айла не знаеше какво точно е породило тази промяна в поведението му, но го обичаше силно и се постара да реагира според очакванията му.
    Той целуваше раменете и шията й, галеше гърдите й. Тя почувства твърдия му член и моментално се възбуди. Джондалар галеше гърдите и зърната й. Айла се повдигна, изви гръб и изпадна в екстаз, докато той смучеше плътта й. Усети напиращата му мъжественост под себе си и се повдигна, като несъзнателно го насочи към влагалището си.
    Наведе се й го пое в топлите си и страстни обятия, след което отново се надигна и се наведе назад. Той продължаваше да я притиска близо до себе си и да смуче едната й гърда, докато масажираше другата.
    Айла се притисна силно към него, чувствайки насладата с всеки следващ тласък, като в същото време дишаше тежко и стенеше от удоволствие. Изведнъж възбудата му достигна връхната си точка. Той пусна гърдите й, облегна се назад и продължи да се движи с още по-голяма страст. И двамата стенеха и викаха, докато вълните на невероятната наслада се засилваха с всеки следващ тласък. Най-накрая свършиха, а телата им се разтърсиха под напора на кулминацията.
    След още няколко тласъка Джондалар се отпусна по гръб на тревата, а Айла легна върху него, отпускайки глава върху гърдите му. По някое време седна на земята. Той й се усмихна, докато се изправяше. Много би искал да останат тук по-дълго, но трябваше да се връщат. Тя отиде до поточето, клекна и се изми. Джондалар я последва.
    — Ще плуваме и ще се изкъпем, когато стигнем там — каза той.
    — Знам. Затова не се пазих много.
    За Айла измиването, ако изобщо такова беше възможно, беше ритуал, на който я беше научила Иза, нейната майка в Клана. Макар че жената се питаше дали изобщо това е необходимо на чудатата й, висока и грозновата според мерките на племето дъщеря. Айла беше много чистоплътна и стриктно спазваше хигиенните си навици дори и в леденостудени планински реки. Джондалар също беше много чистоплътен, макар че не винаги беше така безупречен като нея.
    Щом русокосата жена отиде да си вземе дрехите, до нея се доближи Вълчо, наведе глава и завъртя опашка. Когато беше по-малък, тя трябваше да го научи да не ги безпокои, докато двамата се занимават с плътската наслада по време на дългото им пътешествие. Джондалар се дразнеше от близостта на вълка в подобни случаи, а и тя също не обичаше да я прекъсват. Когато Вълчо не се вслушваше в заповедите и идваше да души какво правят, тя го завързваше с въже някъде по-далеч. В крайна сметка животното беше научило урока си и когато му даваше сигнал, че вече може да дойде, то се приближаваше плахо към тях.
    Конете, които търпеливо пасяха наоколо, също дойдоха, след като чуха сигнала на свирката. Айла и Джондалар яздиха до ръба на платото и спряха, за да огледат отново долините на реката и нейния приток, както и варовиковите скали, очертаващи коритото й. На юг, след края на редицата от скали, се виждаше варовиковият масив с огромния скален покрив на Деветата пещера и дългата му предна тераса. Но вниманието на Айла не беше привлечено от навеса, а от друго необикновено образувание.
    Преди много време, по време на орогенезата — периода, когато са се образували планините и високите и остри върхове са били изваяни от хилядолетията, — едно парче от вулканичната скала се беше отчупило и беше паднало в реката. Каменната стена, от която се беше откъснало, бе заела формата на кристалната си структура. Огнената магма се беше охладила и превърнала в базалт, който бе оформил огромни колони с плоски страни.
    След като падналата скала беше отнесена от проливните порои и ледниците, базалтовите колони, макар и очукани, бяха запазили основната си форма. Каменният стълб се оказа изправен по средата на едно вътрешно море, заедно с дебелите пластове от натрупани останки на морски организми, които се бяха вкаменили във варовик. По-късно движенията на земната кора пресушиха морето, което се превърна в заоблени хълмове, скали и речни долини. Както водата, времето и вятърът бяха разяли повърхността на вертикалните варовикови скали, превръщайки ги в подслоните и пещерите, обитавани сега от зеландонийците, така и довлеченото отдалеч парче базалт се бе оформило като колона.
    Сякаш огромният размер на скалния покрив не беше достатъчен, та на върха му стърчеше странно варовиково парче. Макар да беше здраво свързано с основния масив, бе така ерозирало с течение на времето, че сякаш щеше да се срути всеки момент. Този елемент добавяше още по-необикновен вид на огромния скален подслон на Деветата пещера. Айла почувства, че го е виждала и преди.
    — Този камък има ли си име? — попита и посочи към него.
    — Нарича се Падащият камък — отвърна Джондалар.
    — Подходящо име. Майка ти не спомена ли имената на тези реки?
    — Голямата река няма име. Всички й казват просто реката. Повечето хора я смятат за най-важната река в района, макар и да не е най-голямата. Влива се в много по-голяма река на юг оттук. Всъщност онази я наричаме Голямата река, но повечето зеландонийци живеят близо до тази и често си мислят, че става дума за нея, когато се каже реката. Малкият приток там се нарича Горската река. Край нея растат много дървета, а надолу има голяма гора и ловците избягват да ходят в тази посока.
    Долината на притока, оградена от дясната страна с варовикови скали и със стръмни хълмове отляво, не беше като другите открити тревисти равнини покрай основната река и другите притоци. Тя беше гъсто обрасла с дървета и растения, особено нагоре по течението. За разлика от повечето открити местности горите не бяха много посещавани от ловци, защото ловът в тях не беше лесен. По-трудно можеха да се видят животните, които използваха дърветата и храстите, за да се скрият от преследвачите си. А и видовете, които се движеха на стада, предпочитаха долините с просторни ливади. От друга страна, долината осигуряваше дървен материал за строителство, сечива и огън. Хората също така беряха плодове, лешници и няколко други растения, които се използваха за храна и други полезни цели. Ловяха, и малки животни, които попадаха в клопките и капаните. В сравнително бедната на дървета земя никой не подценяваше предимствата на долината на Горската река.
    При северозападния край на терасата на Деветата пещера, от която имаше изглед към долините на двете реки.
    Айла забеляза останките от очевидно голямо огнище. Досега това не й бе направило впечатление, тъй като внимаваше да следва пътеката към ливадата с конете.
    — Защо има толкова голямо огнище на ръба на терасата, Джондалар? Сигурно не се използва за топлене. За готвене ли е?
    — Това е сигнален огън — обясни мъжът. — Големият огън може да бъде видян на доста голямо разстояние. Изпращаме съобщения до другите пещери с огньове и те ни отговарят по същия начин.
    — Какви съобщения?
    — Най-различни. Най-често се използват, когато се местят стадата. Така уведомяваме ловците къде се намира дивечът. Понякога се използват, за да се обяви провеждането на събор или някаква друга голяма среща.
    — Но как човек разбира какво означава огънят?
    — Обикновено кодът се уговаря предварително, особено, когато е миграционният сезон за животинските стада и се организира ловуване. Съществуват и сигнали, които означават, че някой се нуждае от помощ. Всеки път, когато хората видят огън, те знаят какво означава той. Ако не знаят, изпращат куриер, за да разбере поводът.
    — Много умна идея. Нещо като знаците и сигналите на Клана, нали? Общуване без думи.
    — Никога не съм се замислял за това, но май си права.
    Джондалар ги поведе обратно по друг път. Той се насочи към Речната долина по друга пътека, която пресичаше на зигзаг стръмния склон. После зави надясно през тревата и храсталака. Излязоха на десния бряг на реката и прекосиха напряко през долината на Горската река към ливадата на конете.
    Айла се чувстваше лека и отпусната, но радостното усещане за свобода, съпътствало я на идване, беше изчезнало. Макар че досега се беше запознала все с приятни хора, довечера предстоеше голямото празненство и не й се нравеше, че ще трябва да се среща с всичките членове на Деветата пещера на зеландониите. Не беше свикнала с присъствието на толкова много хора.
    Оставиха Уини и Рейсър на зелената поляна и откриха едно място, където растяха треви за миене. Айла не беше виждала досега точно от този вид. Внимателно ги огледа, отбеляза си приликите и разликите и се постара да ги запомни.
    Вълчо скочи при тях в реката, но не остана дълго, след като престанаха да му обръщат внимание. След като плуваха продължително време, за да отмият от телата си мръсотията от пътуването, те използваха като сапун растението и се натъркаха с него. После се изплакнаха и се избърсаха със сухи кожи. Проснаха ги върху тревата и легнаха върху тях, за да се изсушат окончателно на слънцето. Айла взе гребена с четири дълги зъба, изсечен от слонова кост, който й беше подарък от една нейна приятелка от мамутоите — Диджи. Когато започна да разресва косата си, Джондалар я спря и каза:
    — Нека ти помогна.
    Много му харесваше да върши това след къпане. Доставяше му удоволствие да докосва гъстата й коса. А така и тя се чувстваше поласкана.
    — Харесвам майка ти и сестра ти — каза Айла, седнала с гръб към него, докато той я решеше. — И Уиламар също.
    — И те те харесват.
    — Джохаран ми се струва добър водач. Знаеш ли, че с брат ти имате много сходни бръчки на челото, когато се мръщите? Той много ми прилича на теб, нямаше как да не го харесам.
    — Беше очарован от пленителната ти усмивка. Както и аз, когато те срещнах за пръв път.
    Айла замълча, после промени темата:
    — Не ми каза, че в пещерата живеят толкова много хора. Сякаш на едно място се е събрал целият Клан. А и ти май ги познаваш всичките. Не знам дали изобщо някога ще ги опозная.
    — Не се притеснявай, ще ги опознаеш — усмихна се Джондалар. — И то не след дълго. О, извинявай. Много силно ли дърпам?
    — Не. Радвам се, че накрая се запознах със зеландони. Тя познава знахарството и ще се радвам да си говоря с нея на тази тема.
    — Тя е много влиятелна и властна жена, Айла.
    — Очевидно. От колко време е зеландони?
    — Чакай да помисля. Стана шаманка скоро след като отидох да живея при Даланар. Но и тогава за мен тя си беше Золена. Беше красива и прелъстителка. Макар че никога не е била слаба, с годините все повече заприличва на Великата майка. Мисля, че те харесва. — Той спря с ресането и започна да се смее.
    — Какво толкова смешно има? — попита Айла.
    — Слушах те, когато й разказа как си ме открила, за Бебчо и всичко останало. Тепърва ще ти задава въпроси, бъди сигурна в това. Наблюдавах реакцията й. Всеки път, когато й отговаряше на някакъв въпрос, у нея се пораждаше желанието да ти зададе нови три. Просто разпали любопитството й. Винаги го правиш. Ти си загадка дори и за мен. Знаеш ли колко си забележителна, жено?
    Тя се беше обърнала към него и го гледаше с прекрасните си очи.
    — Дай ми малко време и ще ти покажа колко забележителен може да бъдеш и ти — каза Айла и се усмихна.
    Джондалар я целуна.
    Двамата чуха нечий смях и се огледаха.
    — О, да не би да ви прекъснах? — попита една жена.
    Беше привлекателната непозната с руса коса и тъмни очи, която бе подслушала разговора между Фолара и нейните приятелки. С нея имаше още две жени.
    — Марона! — възкликна изненадан Джондалар. — Не, нищо не си прекъснала. Просто съм изненадан да те видя.
    — Че защо? Да не си мислеше, че съм предприела неочаквано пътешествие?
    — Не, разбира се. Просто съм изненадан.
    — Тъкмо бяхме излезли да се поразходим, когато се натъкнахме на вас. Признавам, Джондалар, че не можах да устоя на изкушението да те накарам да се почувстваш неудобно. В края на краищата бяхме сгодени.
    Не бяха официално сгодени, но той предпочете да не спори с нея. Беше оставил у девойката впечатлението, че наистина са.
    — Не предполагах, че още живееш тук. Мислех, че си се омъжила за някой от друга пещера — каза Джондалар.
    — Бях омъжена — отвърна Марона. — Не продължи дълго и затова се върнах. — Гледаше мускулестото му и загоряло тяло по начин, който му беше добре познат. — Не си се променил много за последните пет години, Джондалар. Освен няколкото сериозни белега. — Тя се обърна към Айла и й хвърли поглед. — Но ние не сме дошли тук, за да говорим с теб. Дойдохме, за да се запознаем с приятелката ти.
    — Тя ще бъде официално представена на всички довечера — отвърна той и почувства желание да закриля Айла.
    — Така чухме и ние, но не е необходимо да ни я представяш официално. Просто искахме да я поздравим с добре дошла.
    Не можеше да им откаже.
    — Айла от Лъвския бивак на мамутоите, това са Марона от Деветата пещера на зеландониите и нейните приятелки. Портула от Петата пещера? Това ти ли си? — попита Джондалар.
    Жената се усмихна и се изчерви, доволна, че си е спомнил за нея. Марона се намръщи.
    — Да, аз съм Портула, но сега съм от Третата пещера. — Тя също го помнеше. Беше избран за първите й обреди.
    Той си спомни, че Портула беше една от младите жени, които навремето го следваха навсякъде. Всяка от тях се бе опитвала да го запази за себе си, въпреки че им беше забранено да се събират отново най-малко една година след първите обреди. Нейната настойчивост беше помрачила у него спомена за иначе прекрасната церемония.
    — Май, че не познавам другата ти приятелка, Марона — каза Джондалар.
    Тя явно беше по-млада от другите две.
    — Казвам се Лорава, сестра съм на Портула.
    — Запознах се с тях, когато се омъжих за човека от Петата пещера — добави Марона. — Дойдоха да ме посетят. — После се обърна към Айла: — Приветствам те, Айла от мамутоите.
    Айла се изправи, за да отговори на приветствието им.
    Макар че обикновено това не я притесняваше, се почувства малко неудобно да е чисто гола пред тези жени. Затова уви кръста си с кожата за подсушаване и си сложи амулета на врата.
    — И аз те приветствам, Марона от Деветата пещера на зеландониите — каза Айла. Гърленото „р“ и акцентът издадоха веднага, че е чужденка. — Приветствам и вас, Порртула от Петата пещера и сестра ти Лоррава.
    По-младата от сестрите се изкиска на смешния начин на говорене и се опита да потисне смеха си. На Джондалар му се стори, че Марона ехидно се усмихна. Той се намръщи.
    — Исках да ти кажа нещо, Айла — започна Марона. — Не знам дали Джондалар ти е споменавал, но двамата бяхме сгодени, преди той да тръгне на продължителното пътешествие. Както може би предполагаш, не бях много щастлива от решението му.
    Джондалар искаше да предотврати приказките, които със сигурност щяха да последват.
    — Но това беше в миналото — продължи Марона. — Честно казано, не се бях сещала за него от години, докато не пристигна вчера. Другите обаче може би не са го забравили и някои от тях ще искат да си поговорят. Исках да им дам тема за размисъл, да им покажа, че мога подобаващо да те посрещна. — Тя посочи към приятелките си. — Възнамерявахме да отидем в стаята ми и да се приготвим за приветственото празненство довечера. Мислехме, че ще искаш да се присъединиш към нас, Айла. Братовчедка ми Уилопа вече е там. Помниш ли Уилопа, Джондалар? Мислех си, че така ще можеш да се запознаеш с някои от жените преди церемонията, Айла.
    Айла усети известно напрежение сред присъстващите. Особено между Джондалар и Марона. Но при тези обстоятелства това не беше никак чудно. Той й беше разказвал за Марона, както и че са били почти сгодени, когато е тръгнал на път. Русокосата жена си представяше как би се чувствала на нейно място. Но Марона се отнесе искрено с нея и тя имаше намерение да се възползва от поканата й.
    Липсваха й приятелките. Когато бе девойка, почти не познаваше други жени. Уба, истинската дъщеря на Иза, й беше като сестра, но тя беше много по-млада. Макар че Айла беше възпитавана да уважава всички жени от клана на Брун, все пак съществуваше известна разлика. Колкото и да се стараеше да бъде прилежна жена от Клана, някои неща не можеше да промени каквото и да правеше. Докато не отиде да живее при мамутоите и не се запозна с Диджи. Тогава оцени колко е хубаво да имаш приятел на твоята възраст, с когото да споделяш мислите и чувствата си. После й липсваха Диджи и Толи от рода шарамудоите, с която Айла се беше сприятелила и която щеше да помни винаги.
    — Благодаря ти, Марона. Ще ми е приятно да дойда с вас. Имам само тази дреха за довечера — каза и си облече набързо семплата и износена от пътуването рокля. — Но Мартона и Фолара ще ми помогнат да си ушия дрехи. Много бих искала да видя какви дрехи носите тук.
    — Мисля, че ще можем да ти дадем няколко неща като подарък — отвърна Марона.
    — Ще вземеш ли кожата за сушене с теб, Джондалар? — попита го Айла.
    — Разбира се. — Той я притисна до себе си и отърка бузата си в нейната, след което четирите жени тръгнаха сами.
    Джондалар ги гледа как се отдалечават и притеснението му се засили. Макар че не беше поискал от Марона официално да стане негова съпруга, беше я накарал да повярва, че ще се съберат през летния брачен период, преди да замине, и тя си беше правила съответните планове за двамата. Вместо това той се бе отправил с брат си на дългото пътешествие, без да я предупреди. Сигурно й е било много трудно.
    Не я обичаше. Безспорно беше красива. Повечето мъже я смятаха за най-красивата и желаната по време на Летните събори. И макар че не беше напълно съгласен с тяхното мнение, тя определено бе доста добра, когато ставаше въпрос за споделянето на дара на Дони — насладата. Просто не беше жената, която желаеше най-много.
    Хората обаче твърдяха, че двамата са създадени един за друг, че изглеждат много добре заедно, и всички очакваха да се оженят. Малко или много и той го очакваше. Даваше си сметка, че иска да сподели домашното си огнище с жена и някой ден да имат деца. И тъй като не можеше да има Золена, на нейно място можеше да е Марона.
    Не искаше да си го признава, но почувства облекчение, когато тръгна с Тонолан на пътешествието. Тогава това беше най-лесният начин да прекрати ангажимента си към нея. Сигурен беше, че тя ще си намери някой друг. Сега разбра, че е намерила такъв, но бракът им не е продължил дълго. Очакваше да я намери задомена и с деца. Марона не каза нищо за деца, което беше изненадващо.
    Джондалар изобщо не предполагаше, че ще я види отново, когато се завърне. Тя все още беше красива жена, но имаше буен нрав. Можеше да бъде много отмъстителна и зла. Джондалар сбърчи чело, докато проследяваше с поглед как Айла и трите жени вървяха към Деветата пещера.

ШЕСТА ГЛАВА

    Вълчо видя Айла да върви по пътеката през конската ливада заедно с трите жени и се затича към нея. Лорава изпищя при вида на едрия хищник, Портула зяпна изненадано и се огледа панически накъде да побегне, Марона пребледня от страх. Щом Айла видя това, направи знак на вълка да остане на мястото си.
    — Спри, Вълчо! — извика му високо, no-скоро, за да успокои жените, отколкото да стресне животното. Хищникът се спря и я погледна, нащрек за знак, който ще му позволи да я доближи.
    — Искате ли да ви запозная с Вълчо? — попита ги тя. Като видя, че спътничките й са все още уплашени, добави: — Няма да ви нарани.
    — Защо да се запознавам с някакво животно? — изсумтя Марона.
    Тонът й накара Айла да се вгледа по-внимателно в нея. Да, забеляза страх, но за голяма нейна изненада гримасата на жената изразяваше отвращение и дори гняв. Можеше да разбере защо е уплашена Марона, но не успя да си обясни другата реакция. Със сигурност не се дължеше само на опасенията от вълка. Двете спътнички на Марона постъпиха по същия начин и показаха, че не желаят да се доближават до хищника.
    Вълчо беше напрегнат. Сигурно също беше усетил нещо.
    — Вълчо, иди и намери Джондалар. — Айла му направи знак да върви. Звярът остана загледан в нея за момент, след което скочи и хукна.
    Жените подминаха няколко души по пътеката към пещерата, като всеки от тях веднага реагираше, щом видеше Айла в компанията на местни. Някои се усмихваха озадачено, а други бяха изненадани и дори изумени. Само децата, изглежда, не им обръщаха никакво внимание. Това я накара да застане нащрек.
    Докато вървяха, тя скришом изучаваше с поглед Марона и приятелките й, използвайки триковете, научени от жените в Клана. Никой не беше по-обигран в изкуството да не се привлича вниманието от жените от Клана. Те бяха способни с лекота да се слеят с обстановката, създавайки впечатлението, че не забелязват никого, а в същото време внимателно следяха всичко.
    От малки бяха учени никога да не поглеждат човек направо в очите, но същевременно трябваше да могат да разберат кога някой се нуждае от вниманието им. Поради тази причина жените от Клана се научаваха само с бегъл поглед да извличат бързо най-важната информация от позата, движенията и изражението на лицето на хората около тях. И едва ли можеше да им убегне нещо.
    Айла беше изключително добра в това изкуство, макар че то се дължеше не толкова на прекараните в Клана години, колкото на вродената й способност да разчита езика на тялото. Наблюденията й я накараха да изостри сетивата си. Питаше се какви са мотивите на Марона, но не искаше да прави прибързани предположения.
    Щом се оказаха под каменния навес, те тръгнаха в по-различна посока от тази, която беше използвала на излизане с Джондалар. Влязоха в голямо жилище, разположено към средата на селището. След като Марона ги въведе вътре, ги посрещна друга жена, която, изглежда, ги чакаше.
    — Айла, това е братовчедка ми Уилопа — изрече Марона. — Уилопа, това е Марона.
    — Здравей — каза Уилопа.
    След официалните представяния на Айла пред роднините на Джондалар това бързо и бегло запознанство, без никакви приветствия й се стори странно. Не отговаряше на поведението, което беше наблюдавала у другите зеландонийци.
    — Здравей, Уилопа. Това жилище твое ли е?
    Жената беше изненадана от необикновеното произношение на Айла. Бе свикнала да чува само родния си език и затова със затруднение разбра думите на чужденката.
    — Не — намеси се Марона. — Това е домът на брат ми и неговата съпруга, заедно с трите им деца. Уилопа и аз живеем с тях. Двете спим в тази стая.
    Айла бързо огледа помещението, подобно на това в жилището на Мартона.
    — Мислехме да си направим прическите и да се гримираме за вечерното тържество — обади се Портула. Тя погледна към Марона и се ухили, след което отново се обърна към чужденката: — Искаш ли да ни правиш компания и да се приготвиш заедно с нас?
    — Благодаря за поканата. Ще ми е интересно да видя с какво ще се занимавате. Още не знам как оправяте косите и лицата си тук, в зеландониите. Приятелката ми Диджи понякога си прави прическа, но тя е от рода на мамутоите и живее доста далеч оттук. Сигурно никога няма да я видя отново и много ми липсва. Но е хубаво да имам нови приятелки.
    Портула се изненада и се трогна от искрения и топъл отговор на новодошлата.
    — Тъй като тържеството ще е в твоя чест — намеси се Марона, — решихме да ти подарим нещо за носене. Помолих братовчедка ми да събере няколко дрехи, за да ги пробваш, Айла. — Тя погледна към дрехите, разпръснати из стаята. — Добър избор си направила, Уилопа.
    Лорава се изкиска, а Портула извърна поглед.
    Айла забеляза одеждите на леглото и по пода — предимно панталони, блузи с дълги ръкави и туники. После погледна към дрехите, с които бяха облечени четирите жени.
    Уилопа, която очевидно беше по-възрастна от Марона, беше облечена в тоалет, подобен на един от събраните. Дрехите бяха доста широки, забеляза Айла. Лорава, която бе доста по-млада, имаше къса кожена туника без ръкави, пристегната с колан на бедрата. Туниката бе скроена малко по-различно от другите дрехи. Доста пълната Портула носеше дълга пола от някаква влакнеста материя и широко горнище с дълги ресни, които висяха над полата. Марона, която беше слаба, имаше много късо горнище без ръкави, открито отпред и богато украсено с мъниста и пера, както и с пола — парче плат, увито около кръста, каквато Айла носеше обикновено в топли дни по време на пътешествието.
    Джондалар й бе показал как да вземе правоъгълно парче мека кожа, да го постави между краката си и да го завърже около кръста си. Висящите дълги краища даваха приликата с пола. Тази на Марона беше с ресни отпред и отзад. Дългите й, красиво оформени крака, бяха оголени отстрани. Ресните се поклащаха, когато Марона се движеше. Айла си каза, че дрехите й не са за нея, сякаш са били изработени за дете, а не за жена. И въпреки това беше убедена, че светлокосата жена нарочно е избрала този начин на обличане.
    — Хайде, пробвай някои — каза Марона. — А после ще оправим и косата ти. Искаме вечерта да бъде много специална за теб.
    — Всички тези неща ми се струват толкова големи и тежки — отвърна Айла. — Няма ли да ми е много топло с тях?
    — Вечер застудява — намеси се Уилопа. — А и тези дрехи са широки.
    — Ето, опитай тази. — Марона взе една туника. — Ще ти покажем как се носи.
    Айла свали туниката си, после кесията с амулета от врата си и се остави да я облекат в другата туника. Макар че беше най-висока от всички, дрехата увисна до коленете й, а ръкавите почти закриха пръстите на ръцете й.
    — Много е голяма — каза. Не видя къде е отишла Лорава, но й се стори, че чува някакъв приглушен шум отзад.
    — Не, не е — отвърна Уилопа и широко се усмихна. — Просто ти трябва колан, а ръкавите можеш да ги навиеш. Като мен, виждаш ли? Портула, донеси ми колана.
    Пълната жена донесе колана, но вече не се усмихваше, за разлика от Марона и братовчедка й. Марона взе колана и го уви около Айла.
    — Завържи го ниско, ето така, около бедрата, и спусни блузата отгоре. Ресните се спускат надолу.
    Айла обаче продължи да си мисли, че дрехите й са прекалено големи.
    — Не, мисля, че не са моя размер. Наистина са много големи. А и виж тези панталони. — Тя взе един чифт от леглото. — Крачолите са много по-дълги — рече и свали туниката.
    — Права си — съгласи се Марона. — Пробвай друга. Избраха й друг тоалет, малко по-тесен и дискретно украсен с мъниста от слонова кост и миди.
    — Много е красива — каза Айла, загледана в туниката. — Прекалено красива…
    Лорава изсумтя някак странно и чужденката се обърна към нея, но тя извърна поглед настрани.
    — Освен това е много тежка и също ми е доста голяма — завърши и свали и тази туника.
    — Сигурно ти се струват много големи, защото не си свикнала да носиш зеландонийски дрехи — каза Марона и се намръщи. После изведнъж на лицето й се появи самодоволна усмивка. — Но може би си права. Почакай тук. Мисля, че ще ти намеря нещо, което ще ти стои идеално. Току-що го направихме. — Излезе от спалнята и отиде в другата стая. След малко се върна с други дрехи.
    Те бяха много по-малки и по-леки. Айла ги пробва. Тесните панталони стигаха до половината на прасеца, но на кръста й стояха добре. Горнището представляваше туника без ръкави с дълбоко V-образно деколте, с тънки кожени връзки. Беше малко тясно, но с разхлабени връзки не й стоеше чак толкова лошо.
    За разлика от другите тоалети този беше много семпъл и без декорации, изработен от много мека животинска кожа, която галеше нейната.
    — Много е удобно — със задоволство отбеляза тя.
    — Имам нещо, което ще стои идеално. — Марона и извади колан, изтъкан от влакна в различни цветове, изобразяващи чудати рисунки.
    — Красиво изработен е и е много интересен — отбеляза Айла, докато другата жена й помагаше да го завърже на кръста. — Този ще стане. Благодаря за подаръка. — Тя си сложи амулета и сгъна старите си дрехи.
    Лорава се подхили и изкашля.
    — Трябва да пийна вода — каза и изскочи от стаята.
    — Сега трябва да оправим косата ти — намеси се Уилопа, която продължаваше да се усмихва широко.
    — После аз ще ти украся лицето — добави Марона.
    — Ти обеща да направиш и моята коса, Уилопа — обади се Портула.
    — Мен също трябва да ме украсиш, Марона — добави Лорава от вратата на стаята.
    — Само ако ти е минала кашлицата — отсече тя и изгледа сурово приятелката си.
    Докато Уилопа разресваше и се суетеше с косата й, Айла с интерес наблюдаваше как Марона украсява лицата на двете жени. Тя използваше втвърдени мазнини, смесени със ситен прах в червено и жълто, с които намаза устните, скулите и челото. С друга мазна смес с черен въглен подчерта очите им. После с по-ярки тонове на същите цветове нарисува чудновати точки, извити линии и различни форми по лицата им. Този вид украса напомни на Айла за татуировките, които бе виждала по лицата на други хора.
    — А сега да украся и твоето лице, Айла — рече Марона.
    — Мисля, че Уилопа вече привършва с косата ти.
    — О, да! — възкликна Уилопа. — Свърших. Нека сега Марона се заеме с лицето ти.
    Макар че лицевата украса на Лорава и Портула й се стори интересна и забавна, Айла се почувства неловко при мисълта, че и тя ще изглежда така. В дома на Мартона цветовете бяха използвани пестеливо, но с вкус. Не беше много сигурна дали иска да бъде изрисувана като двете жени.
    — Не… благодаря — каза.
    — Трябва да се съгласиш! — настоя Лорава.
    — Всеки го прави — добави Марона. — Ти ще си единственото изключение, ако отидеш така.
    — Да! Остави Марона да те украси. Всички жени постъпват така — потвърди Уилопа.
    — Наистина трябва — стана по-настойчива Лорава. — Всички винаги искат Марона да боядиса лицата им. Имаш голям късмет, че тя е съгласна да украси и теб.
    Натискът стана толкова силен, че Айла реши да не ги послуша. Мартона не й беше казала нищо за боядисване на лицето. Искаше да й дадат време и сама да реши, а не да й налагат обичаи, които не са й познати.
    — Не, друг път. Може би по-късно — бе категорична тя.
    — О, хайде, съгласи се! Не разваляй всичко — нацупи се Лорава.
    — Не! Не искам да ми боядисват лицето! — Тонът й стана толкова твърд и решителен, че те престанаха да настояват.
    Айла ги наблюдаваше как сплитат косите си на плитки и втъкават украшения в тях. Накрая добавиха и на лицата. Досега не беше забелязала, че имат пробити дупки на доста видни места. Сложиха си обици на ушите, нещо като топчета на носовете, по бузите и под долните устни. Нанесените преди това бои по лицата им подчертаха украшенията.
    — Ти никакви украшения ли нямаш по лицето? — попита Лорава. — Ще трябва да си пробиеш дупки. Жалко, че не можем да го направим още сега.
    Айла се замисли дали искаше да й дупчат лицето и стигна до извода, че би направила това само с ушите си, за да може да сложи обиците, които носеше със себе си още от Летния събор на ловците на мамути. Гледа как жените слагат мъниста около вратовете си и гривни на ръцете си.
    Забеляза, че жените от време на време поглеждат към разделящия панел-стена. Накрая, отегчена от всичко, тя стана и отиде до стената, за да види какво толкова гледат. Лорава отвори уста от изненада, когато Айла се огледа в дървеното парче с гладка повърхност, подобно на онова в дома на Мартона.
    Никак не бе доволна от външния си вид. Косата й беше сплетена на плитки и кълба, което бе доста стряскащо. Уилопа и Марона се спогледаха. Когато Айла се опита да погледне някоя от жените в очите, те извръщаха поглед. Ставаше нещо странно и то никак не й допадаше. Определено не харесваше новата си прическа.
    — По-добре да оставя косата си разпусната — заяви и започна да разплита плитките. — Джондалар я харесва така. — Щом извади всичките шноли и фиби, тя взе гребена и го прокара по дългата си тъмно руса коса.
    Поправи амулета на врата си. Не обичаше да ходи без него, макар че често го носеше под дрехите си. После се огледа в оглеждалото. Може би някой ден щеше да се научи да оправя сама косата си, но засега така й харесваше повече. Хвърли поглед към Уилопа и се запита защо ли бе направила подобно нещо с косата й.
    Айла забеляза в оглеждалото кожената кесия на амулета си. Беше издута от предметите вътре, а цветът на кесията бе станал много по-тъмен от потта и носенето. Очевидно беше стара и изтъркана. Спомни си, че приятелката й Диджи я бе убедила да я използва като амулет. Каза си, че трябва да си направи нова кесия, но да не изхвърля тази. Беше свързана с твърде много спомени.
    Умори се да гледа как жените се приготвят за довечера. По някое време чу някакво движение отвън и някой почука на панела-врата.
    — Всички чакат Айла — този глас май принадлежеше на Фолара.
    — Тогава им кажи, че ще дойде съвсем скоро — отвърна Марона. — Сигурна ли си, че не искаш да боядисам поне малко лицето ти, Айла? — попита някогашната приятелка на Джондалар. — В края на краищата празненството се организира в твоя чест.
    — Не, наистина не искам.
    — Е, щом като те чакат, трябва вече да тръгваш. Ние ще дойдем по-късно. Трябва да се преоблечем.
    — Да, ще тръгвам. — Айла беше доволна, че има оправдание да напусне тази къща. Стори й се, че стояха вътре доста дълго. — Благодаря за подаръците — не забрави да спомене тя. — Този тоалет наистина е много удобен — рече, взе старите си дрехи и излезе.
    Отвън нямаше никого, Фолара си беше тръгнала, без да я изчака. Айла бързо отиде в жилището на Мартона и остави мръсните си дрехи отвън. Сетне се присъедини към тълпата, която се беше събрала под сянката на високия каменен навес, засланящ скупчените под него обиталища.
    Щом излезе под лъчите на късното следобедно слънце, неколцина от събралите се я забелязаха и веднага сбутаха съседите си да я погледнат и те. Айла се спря и ги погледна в очите. Скоро всички разговори секнаха. Изведнъж някой наруши тишината и силно се изсмя. После още един и още един… Скоро всички се смееха.
    Защо ли се смееха? Присмиваха ли й се? Нещо не беше наред ли? Тя се изчерви от притеснение. Някаква ужасна грешка ли беше допуснала? Огледа се. Искаше й се да хукне презглава и да избяга, но не знаеше накъде да се насочи.
    Видя Джондалар, който вървеше забързано към нея. Беше много ядосан. Мартона също бързаше към тях.
    — Джондалар! — провикна се Айла. — Защо всички ми се смеят? Какво има? Какво толкова съм направила? — Не осъзнаваше, че говори на езика на мамутоите.
    — Облечена си в мъжко зимно облекло. Колан като твоя се носи от младите мъже по време на съзряването им, за да знаят хората, че са готови за обучение от жените-донии — отвърна Джондалар на същия език. Беше бесен, че са погодили такава шега на Айла още на първата й среща с неговия народ.
    — Откъде взе тези дрехи? — попита Мартона, след като се доближи.
    — От Марона — отвърна Джондалар. — Когато бяхме при реката, тя дойде и каза на Айла, че иска да й помогне с тоалета за вечерта. Трябваше да се сетя, че крои някакъв коварен план, за да се върне отново при мен.
    Всички очи се обърнаха към къщата на брата на Марона. Под сянката стояха четирите жени. Те се превиваха от смях, доволни, че са се подиграли на чужденката.
    Айла почервеня още повече и стисна юмруци от гняв. Значи такъв беше техният подарък за добре дошла? Искаха хората да й се присмеят? Едва сега си даде сметка, че всичките дрехи, които й бяха предложили, не бяха женски, а мъжки. Но не бяха само дрехите. Как само й бяха разрошили косата! Навярно възнамеряваха да й боядисат лицето със същата цел — да й се присмиват хората.
    Айла беше весела и жизнерадостна натура. Когато живееше при Клана, тя беше единственият човек, който се смееше искрено. Докато не се роди синът й. Когато хората от Клана изобразяваха гримаси, подобни на смях, в тях нямаше никаква радост. Беше no-скоро израз на изнервеност или на страх от евентуална агресия. Синът й беше единственото бебе, което се смееше като нея, и макар че това караше и двамата да се чувстват неловко, тя обожаваше звънкия смях на Дърк.
    Докато живееше в Долината, се смееше от сърце на щурите изпълнения на Уини и Бебчо. Усмивката на Джондалар и неговият невероятен смях я накараха да осъзнае, че е открила сродна душа, и тя го заобича още повече. От друга страна, именно слънчевата усмивка на Талут и сърдечният му смях наклониха везните да посети Лъвския бивак. Беше срещала много хора по време на пътуванията им. С всеки от тях се беше смяла многократно, но никога преди не й се бяха подигравали. Досега не бе знаела, че от смеха на другите можеше и да боли.
    Мартона също не беше много щастлива от подлия номер, погоден на гостенката на Деветата пещера на зеландониите и бъдеща съпруга на сина й.
    — Ела с мен, Айла — каза тя. — Аз ще ти намеря нещо по-подходящо. Сигурна съм, че някои от моите дрехи ще ти станат.
    — Или от моите — добави Фолара. Тя също бе станала очевидец на цялата сцена и се притече на помощ.
    Айла тръгна с тях, но изведнъж се спря.
    — Не — каза.
    Онези жени й бяха дали мъжките дрехи като „дарове за приветствие“, защото искаха да изглежда странно, различно, да покажат, че не прилича на тях. Е, беше им благодарила за „даровете“ и щеше да ги носи! Не за пръв път попадаше в центъра на вниманието. Тя винаги беше „черната овца“, грозната, странната сред хората от Клана. Но те никога не й се бяха присмивали — те просто не знаеха какво е това — въпреки че всички я гледаха любопитно по време на Събора на Клана.
    Щом можеше да устои на Събора на целия Клан, щеше да устои и на зеландонийците. И едните, и другите си приличаха. Айла изправи гръб, стисна зъби, вдигна високо глава и смело погледна към подиграващата й се тълпа.
    — Благодаря ти, Мартона. И на теб също, Фолара. Но този тоалет също ще ми свърши работа. Беше ми даден като приветствен дар. Не мога да проявя пренебрежение и да го хвърля.
    Тя погледна назад и забеляза, че Марона и приятелките й ги няма. Бяха се върнали в жилището си. После отново се обърна с лице към тълпата и тръгна към тях. Мартона и Фолара погледнаха потресени към Джондалар, но само свиха рамене и поклатиха глави.
    Айла улови с крайчеца на окото си познато движение, докато вървеше напред. Вълчо тичаше към нея. Когато се приближи, тя му направи знак и той скочи и гальовно сложи лапи на рамената й. После облиза врата й и нежно го захапа. Тълпата реагира бурно и се развълнува. Айла го накара да слезе от нея и да я следва плътно, както го беше учила по време на Летния събор на рода мамутои.
    Докато се движеше из човешкото множество, нещо в походката и решителният й, предизвикателен израз (както и в походката на Вълчо) накараха присмиващите се да станат сериозни.
    Тя стигна до средата на групата от познати й хора. Уиламар, Джохаран и зеландони я поздравиха. Тя се обърна и видя Джондалар, който беше точно зад нея, следван от Фолара и Мартона.
    — Не съм се запознала с някои от присъстващите. Ще ме представиш ли, Джондалар? — попита Айла.
    Джохаран пристъпи напред вместо него.
    — Айла от Лъвския бивак на мамутоите, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от духа на Пещерната мечка… приятелка на конете и вълка, това е съпругата ми Пролева от Деветата пещера на зеландониите, дъщеря на…
    Уиламар се усмихна заради прекалено формалното представяне, но въпреки това в изражението на лицето му нямаше нищо подигравателно. Мартона, още по-изумена, с голям интерес наблюдаваше жената, която синът й беше довел. Двете със зеландони се спогледаха и разбиращо си кимнаха. Щяха да обсъдят случая по-късно.
    Мнозина от хората направо я изяждаха с погледите си — особено мъжете, които започнаха да забелязват колко добре прилягат дрехите и коланът на чужденката, макар и да имаха друго предназначение. Айла беше пътувала през цялата година — било пеша, било яздейки кон — и мускулите й бяха твърди. Тясно прилепналото момчешко зимно облекло подчертаваше стройното й, мускулесто и добре оформено тяло. И тъй като не можа да завърже връзките на твърдите си, но доста пищни гърди, деколтето разкриваше бюста й — някак си по-привлекателен от голите гърди, които бяха свикнали да виждат. Панталоните й подчертаваха дългите й красиви крака и закръглените й бедра. А коланът, каквото и да символизираше, подчертаваше талията й, съвсем леко налята от бременността.
    Върху Айла тези дрехи придобиха ново значение. Макар че повечето от жените бяха с боядисани и украсени лица, липсата на бои само подчертаваше естествената й хубост. Дългата й коса, пусната свободно, уловила блясъка на последните слънчеви лъчи за деня, излъчваше чувственост в контраст с добре подредените фризури на другите жени. Тя изглеждаше млада и напомняше на възрастните мъже за собствената им младост, както и за първото им пробуждане за даровете на насладата от Великата Майка Земя. Караше ги да мечтаят отново да са млади и Айла да бъде тяхната жена-донии.
    Всички бързо забравиха за странните й дрехи. Те дори бяха приети за що-годе прилични за красивата чужденка с нисък тембър и екзотичен акцент. Облеклото й не беше по-странно от способността й да контролира конете и вълка.
    Джондалар забеляза, че хората гледат Айла, и ги чу да споменават името й в разговорите си. Един мъж каза:
    — Джондалар е довел у дома си забележително красива жена.
    — Той друга не би довел — отвърна му женски глас. — Но трябва да се признае, че тя има кураж и силна воля. С удоволствие бих я опознала по-добре.
    При тези коментари той отново погледна към Айла. Много малко жени можеха да се похвалят с такива съвършени форми, особено пък жени на нейната възраст, които бяха раждали и коремните им мускули се бяха отпуснали. Съвсем малко биха избрали толкова тесен тоалет, дори и да беше подходящ. Повечето биха предпочели по-широки и скриващи тялото дрехи. Направо обожаваше свободно падащата й коса. „Тя е красива жена — каза си — и смела.“ Успокои се и се усмихна. Спомни си за следобедното им яздене и за спирането горе на билото. Беше много щастлив, че я има.
    Марона и трите й съзаклятнички се бяха върнали в жилището, за да оправят размазалите се по лицата им бои от смеха. Възнамеряваха да се появят по-късно, облечени в най-красивите си дрехи, и да предизвикат възхищението на събралите се за тържеството.
    Марона се беше преоблякла в дълга и фина пола от много мека кожа, но беше оставила горнището си. Портула бе облечена в любимия си костюм, а Лорава носеше само късата туника-рокля, но приятелките й бяха дали назаем дълга пола с ресни, няколко допълнителни огърлици и гривни. Освен това й бяха направили прическата и боядисали лицето много по-прецизно. Уилопа, която се смееше, докато сваляше украсените мъжки риза и панталони, се преоблече в красиво декорирани панталони, боядисани в оранжево-червено, и в тъмна туника с черни ресни.
    Когато се приготвиха, те излязоха от къщата и заедно тръгнаха към събралите се хора на ръба на скалната тераса. Но щом зеландонийците съзряха Марона и приятелките й, те демонстративно им обърнаха гърбове и се направиха, че не ги забелязват. Зеландонийците не бяха жесток народ. Бяха се смели на чужденката само защото им се стори абсурдно възрастна жена да носи дрехи на момче и колан, символизиращ полово съзряло момче. Но повечето от тях реагираха остро на подлата подигравка. Тя се отразяваше зле на името им и сега заради Марона и приятелките й изглеждаха нелюбезни и негостоприемни в очите на Айла. Тя беше техен гост и може би съвсем скоро щеше да стане една от тях. Освен това преглътна обидата с такова достойнство, че направо бяха горди с нея.
    Четирите жени забелязаха голямата тълпа, скупчила се около някого. След малко различиха в центъра на множеството Айла, все още облечена с дрехите, които й дадоха. Дори не се беше преоблякла! Марона бе потресена. Беше сигурна, че роднините на Джондалар ще й дадат да облече някакви по-прилични дрехи, ако Айла изобщо имаше лице да се покаже отново пред хората. Ала ето че планът на Марона се беше обърнал срещу нея и я представяше като злонамерен и коварен човек.
    Подлата шега й беше изиграла лош номер и тя кипна от гняв. Бе убедила приятелките си да застанат на нейна страна, като им обеща, че ще бъдат в центъра на вниманието. Но вместо това сега всички говореха за жената на Джондалар. Дори странният й акцент, на който Лорава едва не се беше изсмяла на глас, а Уилопа трудно можеше да разбере, сега беше наричан екзотичен и чаровен.
    Айла се радваше на вниманието на зеландонийците, а трите приятелки на Марона съжаляваха, че са се оставили да ги подлъжат. Портула поначало беше склонила с голямо нежелание. Тя се съгласи само защото Марона обеща да боядиса лицето й — умението, с което беше известна сред зеландонийките. Айла не им се стори толкова лоша. Бе приятелски настроена и сега определено спечели много приятели… спечели всички за приятели.
    Как не можаха да забележат, че момчешкото облекло подчертава още повече красотата й? Те видяха само това, което искаха да видят — символичното значение на дрехите, а не тяхната красота. Никоя от тях не можеше дори да си представи, че ще облече подобни дрехи пред хората, но Айла не робуваше на подобни предразсъдъци. За нея беше от значение само това, че тези дрехи бяха удобни. Щом шокът от присмеха отмина, тя загърби наранените си чувства, а поради тази причина и всички останали престанаха да се смеят.
    В центъра на откритото пространство под скалния покрив се издигаше масивен варовиков къс със сравнително плосък връх. Беше се отчупил от надвисналата скала толкова отдавна, че никой не си спомняше отколко време стои там. Често се използваше, когато някой искаше да привлече вниманието на събралите се хора. Човекът, който се изправеше върху камъка, ставаше по-висок от останалите и всички се обръщаха към него.
    Щом Джохаран се качи на Камъка за говорене, събралите се постепенно млъкнаха. Той подаде ръка на Айла, за да й помогне да застане до него. Вълчо скочи без покана и се намести между двамата от неговата глутница. Застанали заедно на скалата, извисена над другите, стройният и мускулест мъж, красивата и екзотична жена и огромният величествен вълк представляваха силно въздействаща сцена. Мартона и зеландони, застанали една до друга, погледнаха към тримата, сетне се спогледаха за миг, всяка обзета от собствени мисли, които трудно можеха да се предадат с думи.
    Джохаран се изправи и изчака, докато шумът утихне. Отправил поглед към народа си, накрая се увери, че цялата Девета пещера на зеландониите гледа към него. Забеляза и няколко души от съседните пещери. Съборът беше много по-голям, отколкото очакваше.
    Отляво се бяха подредили почти всички обитатели на Третата пещера, а до тях бяха тези от Четиринайсетата. Отзад, в дясната част, имаше и много хора от Единайсетата. Присъстваха дори неколцина от Втората и някои техни роднини, живеещи от другата страна на разделящата ги долина — от Седмата пещера. Джохаран забеляза смесени между тях групи от Двайсет и деветата и дори двама-трима от Петата. Всяка пещера от околността беше изпратила свои представители, като някои бяха дошли от доста далеч.
    „Мълвата се е разпространила бързо — каза си той. — Може и да не е необходимо да провеждаме втори събор за по-голямата общност. Изглежда, всички са тук. Трябваше да предположа, че ще дойдат. И всички пещери, живеещи нагоре по течението на реката, сигурно също са ги видели. В крайна сметка Джондалар и Айла са пътували на юг върху гърбовете на конете. На тазгодишния Летен събор сигурно ще има много повече хора. Може би трябва да организираме голям лов, преди да тръгнем, за да увеличим хранителните си запаси.“
    Когато вниманието на всички беше приковано към него, той изчака още малко, за да събере мислите си. Накрая започна:
    — Като вожд на Деветата пещера на зеландониите, аз, Джохаран, искам да говоря. — Всички замлъкнаха. — Виждам, че тази вечер имаме много посетители. В името на Дони, Великата Майка Земя, имам удоволствието да ви приветствам всичките на този събор в чест на завръщането на брат ми Джондалар от неговото дълго пътешествие. Благодарни сме на майката, че го пазеше, докато бродеше из непознати земи, и че го напътстваше, за да успее да се върне отново при нас.
    Чуха се одобрителни възгласи. Джохаран направи пауза и Айла забеляза как веждите му се сбърчиха досущ като на Джондалар. Тя почувства същото топло привличане към него, както когато за пръв път бе забелязала тази прилика.
    — Както повечето от вас сигурно знаят — продължи Джохаран, — братът, който тръгна с Джондалар, няма да се върне. Тонолан сега пътува в следващия свят. Майката го повика при себе си. — Той наведе глава и погледна надолу. — Но Джондалар не се върна сам. — Джохаран се усмихна на Айла. — Мисля, че хората няма да се изненадат, ако им кажа, че брат ми е срещнал жена по време на пътешествието си. — От тълпата последваха смях и усмивки. — Но трябва да призная, че не съм очаквал дори Джондалар да открие толкова забележителен човек.
    Айла се изчерви. Този път не заради присмеха, а заради неговите хвалби.
    — Официалното представяне на всеки зеландониец би отнело дни, особено, ако всеки включи всичките си имена и родствени връзки. — Джохаран отново се усмихна и хората му отвърнаха с кимане. — А и гостенката ни едва ли ще запомни всеки от вас. Затова реших да я представя едновременно на всички, а вие, когато имате възможност, ще можете да се представите сами поотделно.
    Той се обърна и се усмихна на жената, застанала до него на камъка, но после срещна погледа на високия си брат и изражението му стана по-сериозно.
    — Джондалар от Деветата пещера на зеландониите, майстор-каменоделец; син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера; роден в огнището на Даланар, вожд и основател на зеландониите; брат на Джохаран, вожд на Деветата пещера, се завърна след пет години дълго и трудно пътешествие. Той доведе със себе си една жена.
    Вождът на Деветата пещера взе ръцете на Айла в своите.
    — В името на Дони, Великата Майка Земя, представям на всички зеландонийци Айла от рода на мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на огнището на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от духа на Пещерната мечка… и както вече видяхме, приятелка на конете и този вълк.
    „Айла от рода мамутои — замисли се тя. — А допреди време бях Айла без род и родина.“ Душата й се изпълни с огромна благодарност към Талут и Нези и останалите от Лъвския бивак, задето я бяха осиновили. Едва сдържаше сълзите си. Всички те й липсваха.
    Джохаран пусна едната й ръка и вдигна другата:
    — Приветствайте тази жена, която дойде от толкова далеч с Джондалар, приветствайте я в земята на зеландониите — децата на Великата Майка Земя. Засвидетелствайте й гостоприемството и уважението, с които зеландонийците почитат всичките си гости, особено благословените от Дони. Покажете й, че ценим нашите посетители.
    Присъстващите отново хвърлиха презрителни погледи към Марона и приятелките й. Шегата вече изобщо не им се струваше забавна. Сега беше ред на четирите млади жени да се притеснят. Поне Портула стана аленочервена, когато погледна към чужденката. Айла не знаеше, че й дават да облече неприлично за нея облекло, но това сега нямаше никакво значение. Макар и момчешки, плътно прилепналите дрехи й стояха удивително добре.
    Айла почувства необходимост също да се намеси. Ето защо пристъпи напред и каза:
    — В името на Мут, Велика майка на всички, която вие познавате като Дони, ви приветствам, зеландонийци, деца на тази красива земя, деца на Великата Майка Земя, и ви благодаря за топлия прием. Благодаря ви също, че приехте моите приятели-животни, че разрешихте на Вълчо да остане при мен в къщата. — Вълчо вдигна глава към нея, щом чу името си. — Както и задето осигурихте място за моите коне Уини и Рейсър.
    При споменаването на името на Уини Айла изцвили досущ като кон и изуми тълпата. Способността й да имитира животински звуци не за пръв път изненадваше хората. Тя имаше вроден талант точно да възпроизвежда звуците и тъй като бе живяла дълго в компанията единствено на животни, започна да имитира първо тях. С времето се беше усъвършенствала до такава степен, че дори зверовете трудно правеха разлика.
    — Джондалар, как ще опазиш тази кобилка от младите жребци? — провикна се някой.
    Този въпрос бе първото открито признание за красотата и чара й. Русокосият мъж се усмихна.
    — Ще трябва по-често да я яздя, за да няма време за други — отвърна той. — Нали не сте забравили, че се научих да яздя, докато ме нямаше?
    — Но ти можеше да „яздиш“ и преди да заминеш! Последва смях, но този път бе добродушен и искрен. Джохаран продължи, когато духовете се успокоиха:
    — Имам да кажа само още нещо. Искам да поканя всички зеландонийци, които са дошли от съседните пещери, да се присъединят към Деветата пещера в празненството, което сме подготвили, за да приветстваме идването на Джондалар и Айла у дома.

СЕДМА ГЛАВА

    От местата, където готвеха ястия, цял ден се бяха разнасяли чудни аромати. Хората очакваха с нетърпение да ги опитат. Голяма част от зеландонийците бяха заети с подготовката на пиршеството, когато Джохаран започна речта си. След представянето Айла и Джондалар тръгнаха напред към тълпата. Мнозина от събралите се гледаха бързо да им сторят път заради Вълчо, който вървеше малко зад господарката си.
    Храната беше върху подноси и в купи, сервирана на дългите ниски маси, изработени от варовик. До тях бяха подредени приборите за ядене — дървени вилици, лъжици от кост и големи кремъчни ножове. Повечето от хората си бяха донесли чинии, макар че имаше предостатъчно по масите.
    Айла поспря, за да се порадва на гледката. Имаше цели печени еленови бутове, тлъста яребица, както и подноси с пъстърва и бяла риба. Особено ценни по това време на годината бяха зелените коренчета и треви, пресните зеленчуци и папрат. Също така имаше сушени плодове и лешници от миналогодишната реколта, съдове със сушени гъби, месо и ядивни корени.
    Мисълта, че тези хора имаха толкова богат избор от храна след прекараната сурова зима, порази Айла. Това говореше за добрата им организация на събирането, съхранението и консервирането на продуктите, за да се изхранят няколкото пещери на зеландонийците по време на зимата. Все пак в Деветата пещера живееха двеста души, което си бяха доста хора за изхранване, ако районът не беше толкова плодороден. В крайна сметка благоприятните за живеене условия бяха довели до заселването на няколко пещери.
    Домът на Деветата пещера на зеландониите представляваше висока варовикова скала, чиято лицева повърхност бе превърната в огромен надвиснал заслон, следващ силуета на протичащата наблизо река. Навесът покриваше територия от около двеста метра на дължина и почти трийсет метра на широчина, като общата площ беше около девет хиляди квадратни метра. Каменният под, покрит с многовековни наслоения, беше издаден напред като тераса.
    С такова голямо пространство за живеене членовете на Деветата пещера не можеха да запълнят цялата защитена от навеса площ с къщи. Никой и не възнамеряваше да го прави, но интуитивно бяха определили граници на територията си. Постройките бяха струпани в източния край. Пространството на запад се използваше за работни и занаятчийски нужди. На югозапад, чак до края на скалата, имаше място за игри на децата и разходки на възрастните.
    Макар че никоя друга не можеше да се сравнява по размери с Деветата, по течението на реката и нейните притоци имаше доста пещери на зеландонийци. Повечето от тях живееха в подобни пещери с варовикови навеси. Хората не знаеха, а и потомците им щяха да научат едва след хилядолетия, че тяхната земя бе разположена по средата между Северния полюс и Екватора. На тях изобщо не им трябваше подобно знание, за да разберат предимствата на терена. Живееха тук от много поколения насам и знаеха от собствения си опит, предаван от старите на младите, че тази територия е благоприятна за живот по време на всички годишни сезони. Човек обаче трябваше да се сети как да се възползва от предимствата й.
    През лятото хората обикновено пътуваха из по-далечната околност, която смятаха за земя на зеландониите, живееха на открито в палатки или в колиби, построени от естествени материали. Те практикуваха този начин на живот, особено, когато се събираха на големи групи, отиваха на гости на друга пещера, ловуваха или беряха зеленчуци. Всеки път, когато успееха да намерят гледащ на юг каменен подслон, който да ги приюти временно, бяха изключително доволни, а понякога използваха подслоните на приятели или роднини заради явните им предимства.
    Дори по време на ледниковия период, когато огромната ледена маса се намираше само на няколкостотин километра на север от тях, при ясно време дните бяха доста горещи през пролетта и лятото. И в този случай скалният навес осигуряваше сянка и защита от силното слънце и жега.
    И когато започваше да застудява, предвещавайки сурова зима в около ледниковите райони, те с още по-голямо уважение се отнасяха към постоянните си и защитени домове. Зиме въпреки мразовитите ветрове и ниските температури прекарваха дните си на сухо и топло.
    Подходящите дрехи и паленето на огньове беше важно за оцеляването на северните континенти, когато ледниците покриваха близо четвърт от земната повърхност, но в земята на зеландониите слънчевата топлина допълнително затопляше жилищата им. Основната причина за голямата населеност на този район бяха огромните варовикови скали с техните заслони.
    Айла се усмихна на жената, която се занимаваше с организирането на тържеството.
    — Толкова красиво изглежда всичко, Продева. Ако от чудесните миризми гладът ми не се усилваше до такава степен, щях да стоя с часове тук и да се възхищавам на невероятната гледка.
    Трогната, Пролева й отвърна с усмивка.
    — Това е специалността й — намеси се Мартона. Айла се обърна, донякъде изненадана да види майката на Джондалар. Беше я търсила, когато слезе от високия камък, но не я намери. — Никой друг не може да устрои пиршество или събор както Пролева. Тя е и добър готвач, но Джохаран от Деветата пещера я цени най-много заради уменията й да организира притока на храна и помощ от другите хора.
    — От теб го научавам, Мартона — каза Пролева, очевидно поласкана от високата оценка, която й даде майката на нейния съпруг.
    — Направо е ненадмината — продължи възрастната жена. — Никога не съм била толкова добра в организирането на празнични церемонии като теб.
    — Надявам се да ми помогнеш следващия път, Пролева — каза Айла. — Бих искала да се науча от теб.
    — С удоволствие ще ти помогна, но тъй като сегашното тържество е в твоя чест и хората те чакат, за да започне, мога ли да ти сервирам от печеното еленово месо?
    — Къде отиде твоят вълк? — попита Мартона. — Сигурно също ще иска месо.
    — Да, но не е необходимо да му се дават крехки хапки. И кокал с малко мръвка по него ще му свърши работа — отвърна Айла.
    — До онези огньове за готвене ей-там има няколко кокала — обади се Пролева. — Но все пак си вземи от еленовото месо.
    Айла протегна купата си, за да й сервират парче месо и топли зеленчуци. После Пролева повика една жена, за да сервира храната, и отиде с Айла при огнищата. Тя й показа купчината от кокали, струпани до едно от огнищата, и й помогна да избере един от тях.
    — Този ще свърши работа — каза русокосата жена. През това време вълкът се обърна към нея с изплезен език. — Искаш ли ти да му го дадеш, Пролева?
    Тя нервно се намръщи. Не искаше да бъде неучтива към Айла, особено след постъпката на Марона, но също така не гореше от особен ентусиазъм да се приближава до хищника.
    — Аз искам — намеси се Мартона, защото си даваше сметка, че така по-лесно ще разсее страха у другите. — Какво трябва да направя?
    — Можеш да му го протегнеш или да му го хвърлиш — отвърна Айла. Тя забеляза, че неколцина зеландонийци, сред които и Джондалар, се присъединиха към тях. Усмихна се.
    Мартона взе кокала и го протегна към животното, докато го доближаваше. После размисли и го хвърли на Вълчо. Той скочи и го сграбчи със зъби още във въздуха. Вълкът погледна с очакване към Айла. Номерът предизвика възхитителните възгласи на присъстващите.
    — Отнеси го там, Вълчо — нареди му тя и посочи към големия овъглен пън на ръба на терасата. Вълкът занесе там кокала си като ценен трофей, разположи се удобно до пъна и започна с удоволствие да го гризе.
    Когато се върнаха обратно на масите, всички искаха да гостят Айла и Джондалар със специални блюда. Тя забеляза, че на вкус храната е по-различна. Опитът обаче я беше научил, че колкото и да е различна храната на един народ, обикновено е вкусна.
    Един мъж, малко по-възрастен от Джондалар, се приближи до групата, наобиколила Айла. Макар че й се стори доста нечистоплътен — немитата му руса коса бе потъмняла от мръсотия, а дрехите му бяха парцаливи, много от хората му се усмихнаха, особено младите мъже. Той носеше някакъв съд на рамо, подобен на мях за вода. Беше направен от водоустойчив животински стомах и се издуваше от някаква течност в него.
    По размера на съда Айла предположи, че е изработен от конски стомах. А по миризмата разбра, че течността вътре не е вода. Ароматът no-скоро й напомни бозата на Талут — ферментиралата напитка, която главатарят на Лъвския бивак правеше от брезов сок и други съставки, държани от него в тайна.
    Един от младите мъже се усмихна и попита:
    — Ларамар! Да не носиш от твоята барма?
    Младежът се казваше Харезал. Беше нов член на Деветата пещера, дошъл от една доста далечна група на зеландонийците, и беше доста млад. „Сигурно още не е бил срещнал своята жена-донии, когато аз тръгнах на пътешествие — каза си Джондалар. — Но се върти около Айла като комар.“
    — Да, реших да дам принос за приветственото тържество в чест на тази млада жена — отвърна Ларамар и се усмихна на Айла.
    Усмивката му й се стори неискрена, което изостри у нея инстинктите, придобити в Клана. Тя внимателно наблюдаваше езика на тялото му, което я наведе на мисълта, че на този човек не може да се има доверие.
    — Принос? — саркастично попита една от жените. Беше Салова, съпругата на Рушемар — един от двамата мъже, които Айла смяташе за преки заместници на Джохаран, тъй както Грод заместваше Брун в Клана. Водачите винаги имаха нужда от някого, на когото да се доверят.
    — Това е най-малкото, което можах да направя — каза Ларамар. — Не са чак толкова чести случаите, в които пещерата приветства гост, дошъл от толкова далеч.
    Докато сваляше меха от рамото си и го слагаше масата, младата жена дочу как Салова си промърмори: „Ларамар да помогне за нещо? Ха! Интересно какво иска.“
    За Айла беше очевидно, че не само тя не се доверява на този човек. Това засили любопитството й. Около него вече се събираха хора с купи, но той гледаше само към Айла и Джондалар.
    — Мисля, че завърналият се пътешественик и жената, която е довел, трябва първи да отпият — каза Ларамар.
    — Благодаря ти — усмихна му се Джондалар. — Много мъдро от твоя страна. Всички знаят, че твоята барма е най-добрата, Ларамар. Запозна ли се с Айла?
    — Не и лично.
    — Айла от рода Мамутои, това е Ларамар от Деветата пещера на зеландониите. Вярно е, никой не прави по-хубава барма от него.
    Айла си каза, че представянето беше доста кратко, но мъжът се усмихна, когато го похвалиха. Тя подаде на Джондалар купата си, за да освободи и двете си ръце, след което се здрависа с непознатия.
    — В името на Великата Майка Земя те приветствам, Ларамар от Деветата пещера на зеландониите — произнесе.
    — И аз също те приветствам — отвърна той и стисна ръцете й, но почти веднага ги пусна, сякаш беше притеснен от нещо. — Вместо официално представяне ти предлагам нещо по-добро.
    Той отвори меха. Айла си взе купата от Джондалар и я поднесе към Ларамар, който я напълни до половината. После наля и на Джондалар. Русокосата жена отпи.
    — Добро е — каза усмихната. — Когато живеех при мамутоите, главатарят Талут правеше подобна напитка от брезов сок, зърно и други съставки. Но трябва да призная, че твоята е по-хубава.
    Ларамар се огледа със задоволство наоколо.
    — От какво е направена? — попита Айла, като се опита да различи вкуса.
    — Невинаги я приготвям по един и същи начин. Зависи от това с какви съставки разполагам в момента. Понякога използвам брезов сок и зърно — отвърна уклончиво мъжът. — Можеш ли да познаеш какво има вътре?
    Тя отново вкуси. Трудно е да се разпознаят съставките, когато са ферментирали.
    — Мисля, че има зърно, може би брезов сок или сок от друго дърво, може би плодове, но и нещо друго — сладко. Не мога да кажа обаче по колко от всяка съставка си сложил.
    — Имаш добър усет — мъжът явно беше впечатлен. — Наистина има плодове — ябълки, замръзнали през зимата, което ги прави малко по-сладки. Но сладкото, което ти долавяш, е от мед.
    — Ама, разбира се! Сега, когато ми разкри тайната, усещам, че наистина е мед — отвърна Айла.
    — Невинаги успявам да намеря мед, но когато имам, бармата ми става по-хубава и силна, — Ларамар отново се усмихна, но този път искрено. Малцина бяха хората, с които можеше да обсъди приготовлението на питието.
    Повечето зеландонийци имаха някакъв занаят, някаква сфера, в която бяха довели уменията си до съвършенство. Ларамар знаеше, че е най-добрият майстор на барма. Той смяташе това си занимание за занаят, но се огорчаваше, защото според него хората подценяваха умението му.
    Много от храните ферментираха по естествен път, някои направо на лозата или на дървото, на което растяха. Дори животните, които ги ядяха, понякога се опияняваха. Мнозина произвеждаха ферментирали напитки, но невинаги успяваха да постигнат добро качество, а и количествата не бяха големи. Мартона се славеше с това, че от време на време правеше хубаво вино, но за хората винопроизводството не беше кой знае колко важна дейност, защото почти всички се занимаваха с правенето на вино. На Ларамар можеше да се разчита, че в неговата ферментирала напитка винаги ще има алкохол, а не оцет. Бармата му често излизаше доста сполучлива. Той самият изобщо не смяташе дарбата си за маловажна. За да успееш, се изискваха умения и познания за плодовете и процеса на ферментация, но хората се интересуваха само какъв ще е крайният продукт, Освен това всички знаеха за склонността му да си пийва повечко. Сутрин обикновено беше „болен“ от махмурлук и не участваше нито в ловните мероприятия, нито в другите общи дейности на зеландонийците. Тъкмо наля на гостите от своята барма, и до него се появи една жена. На крака й висеше малко дете, което тепърва прохождаше, но тя, изглежда, не му обръщаше никакво внимание. Жената протегна купата си към Ларамар. За момент на лицето му се изписа досада, но успя да остане безучастен, докато й наливаше и на нея.
    — Няма ли да представиш гостенката на съпругата си? — каза тя на Ларамар, загледана в Айла.
    — Айла, това е съпругата ми Тремеда, а детето на крака й е най-малкият й син — каза той, като неохотно се подчини на жена си.
    — Тремеда, това е Айла от… матумо…
    — В името на Майката, приветствам те, Тремеда от…
    — И аз те приветствам, Айла — отвърна жената и взе питието си, без да си дава труда да се здрависва.
    Около нея се скупчиха още две деца. Дрехите по тях бяха толкова раздърпани и мръсни, че беше трудно да се разбере кое е момче и кое — момиче. Самата Тремеда не изглеждаше много добре. Косата й беше несресана, дрехите й бяха мръсни. Айла предположи, че тя също е пристрастена към бармата на мъжа й. Най-голямото от децата — едно момче — гледаше към нея така, сякаш му беше неприятно в нейната компания.
    — Защо говори толкова смешно? — попита то, вдигнало глава към майка си. — И защо носи мъжки дрехи?
    — Не знам. Защо не я попиташ? — отвърна Тремеда и изпи до дъно напитката в купата.
    Айла хвърли поглед към Ларамар и забеляза, че той кипи от гняв. Беше готов да удари детето. Преди да го стори, жената заговори на момчето:
    — Говоря по различен начин, защото идвам от много далеч и съм израснала с хора, които не говорят по същия начин като зеландонийците. Джондалар ме научи да говоря вашия език. Що се отнася до тези дрехи, днес ми ги подариха.
    Детето, изглежда, беше изненадано от отговора, но не се поколеба да попита още нещо:
    — Че защо ще ти подаряват момчешки дрехи?
    — Не знам. Сигурно са искали да се пошегуват, но на мен ми харесват. Много са удобни. Не е ли така?
    — Сигурно. Никога не съм имал толкова нови и хубави дрехи.
    — Тогава можем да ти направим. Ще се радвам, ако ми помогнеш.
    Очите му светнаха.
    — Наистина ли?
    — Да, разбира се. Ще ми кажеш ли името си?
    — Бологан.
    Айла протегна ръцете си за поздрав. Бологан я изгледа изненадано. Не беше очаквал да се здрависват с него напълно официално и не знаеше какво да прави. Никога не беше чувал майка му или мъжът от тяхното огнище, особено пък баща му, да поздравяват някого, като произнасят всичките имена и кръвни връзки. Айла взе двете отпуснати ръчички в своите.
    — Аз съм Айла от рода на мамутоите, член на Лъвския бивак — започна тя. — В името на Мут, великата Майка Земя, известна още като Дони, те приветствам, Бологан от Деветата пещера; син на Тремеда, Благословена от Дони; съпруга на Ларамар, майстора на най-великолепната барма.
    Начинът, по който произнесе похвалата, прозвуча за детето така, сякаш то наистина имаше родители, с които да се гордее. То погледна към майка си и нейния съпруг. Ларамар вече не беше ядосан. Двамата се усмихваха и явно им беше приятно.
    — И мен също — каза Харезал, другото дете, като не чакаше покана. През това време около Ларамар започнаха да се трупат хора.
    Айла забеляза, че Тремеда си напълни още една купа, преди да се оттегли заедно с децата. Бологан се обърна към нея. Тя му се усмихна и се зарадва, когато момчето й отвърна със същото.
    — Мисля, че спечели детето за приятел — обади се Мартона.
    — Доста невъзпитан младеж — намеси се Салова. — Наистина ли ще му ушиеш зимни дрехи?
    — Защо не? Искам да се науча как се правят дрехите — отвърна Айла и посочи с жест към облеклото си. — Някой ден може да имам син. А пък може и да ушия дрехи и за себе си.
    — Да ушиеш за себе си! Искаш да кажеш, че възнамеряваш да носиш това? — попита Салова, сбърчвайки нос от отвращение.
    — Да, с някои промени като малко по-широко горнище — отвърна й Айла. — Вие пробвали ли сте изобщо тези дрехи? Много са удобни. Освен това са ми подарък за добре дошла. Искам да покажа, че съм ти благодарна за този дар — изрече тя, като в гласа й се доловиха нотки на гняв и гордост едновременно.
    Салова отвори широко очи към чужденката, която беше довел Джондалар. „Не е за предпочитане да заставаш на пътя й“ — каза си тя. Макар че Марона се бе опитала да я постави в неловко положение, Айла демонстративно й беше обърнала гръб. В крайна сметка унижена остана Марона. Сега ще потръпва всеки път, когато види чужденката, облечена в подарените от нея дрехи.
    — Сигурна съм, че Бологан би могъл да намери нещо топло да облече през зимата — каза Мартона. Тя внимателно беше проследила разговора между двете млади жени. „Айла се стреми да извоюва мястото си в новата среда — помисли си тя. — Хората трябва да знаят, че не могат така лесно да я взимат на подбив. В края на краищата ще става съпруга на мъж, който е роден и израснал в семейство на признати водачи на зеландонийците.“
    — Винаги би могъл да намери нещо за носене — отвърна Салова. — Той изобщо някога бил ли е облечен прилично? Единствената причина, поради която тези деца са облечени, е, че хората ги съжаляват и им дават старите си дрехи. Забелязала ли си, че Ларамар, колкото и да пие, винаги има достатъчно барма, която да размени, за каквото си поиска. Но все не му стига да нахрани семейството си. А и никога го няма, когато трябва да се свърши нещо важно, като да се ходи на лов например. А и Тремела също не я е грижа. Двамата много си приличат. Тя винаги е „болна“, когато трябва да се събира храна или има някакво мероприятие на племето. Но въпреки това не я е срам да моли другите да помогнат за прехраната на „горките й гладни дечица“. И кой би могъл да й откаже? Наистина са много бедно облечени, рядко са чисти и спретнати, често са гладни.
    След като се нахраниха събралите се станаха по-шумни, особено след като по масите се появи бармата на Ларамар. С настъпването на тъмнината празнуващите се преместиха по-близо до средната част на защитената от скалния покрив местност. Там запалиха огромен огън. Дори и през най-горещите летни дни нощта беше ужасно студена, което се дължеше на големите ледникови маси на север.
    Огънят нагряваше скалата над него и така се затопляше всичко наоколо. Тълпата постоянно се трупаше около новопристигналата двойка. Айла се запозна с толкова много хора, че въпреки изключителната си памет едва ли щеше да запомни имената на всички.
    Вълчо се появи по едно време тъкмо когато Пролева дойде със спящия Джарадал на ръце. Момчето се надигна и понечи да се спусне на земята за голям ужас на майка си.
    — Вълчо няма да му направи нищо — каза Айла.
    — Той се държи много добре с децата, Пролева — добави Джондалар. — Отгледан е заедно с деца в Лъвския бивак и особено закрилнически се е държал с едно момче, което е било болно и немощно.
    Изнервената майка се наведе и свали детето на земята, но предпазливо го хвана с ръка. Айла пък обгърна животното, за да успокои жената.
    — Искаш ли да пипнеш Вълчо, Джарадал? — попита Айла. Той кимна и тя постави ръката му на главата на Вълчо.
    — Боцка! — възкликна усмихнато Джарадал.
    — Да, козината му боцка. И него го боцка. Сменя козината си, което означава, че част от космите по тялото му падат.
    — Боли ли го?
    — Не, само леко го сърби. Затова обича да го чешат.
    — Защо му падат космите?
    — Защото времето се затопля. През зимата, когато е студено, козината му пораства и става дебела, за да му топли. Но през лятото с тази козина му е много горещо — обясни Айла.
    — Защо не си слага палто, когато му е студено?
    На въпроса отговори зеландони:
    — Вълците не могат да си шият палта, затова Майката им ги прави всяка зима. — Зеландони се беше присъединила към групата малко след Пролева. — През лятото, когато стане топло, Майката им сваля палтата. Когато Вълчо си сменя козината, по този начин Дони му взима палтото, Джарадал.
    Айла беше изненадана от нежността в гласа и погледа на шаманката. Това я накара да се запита дали зеландони не е искала да има деца. С нейните познания по медицина Айла беше сигурна, че дони знае как да изражда бебета. Но по-трудно беше самата ти да родиш. „Интересно как си представя зачеването на новия живот? — каза си тя. — Или сигурно знае как да го предотврати.“
    Когато Пролева взе момчето и тръгна към къщи, Вълчо ги последва, ала Айла го повика.
    — По-добре се върни у дома при Мартона, Вълчо — каза му тя и му направи жест да върви. Домът на вълка беше там, където тя оставеше снопче косми от козината му.
    Докато студът и мракът бавно настъпваха около уютната топлинка на огъня, мнозина започнаха да напускат тържеството. Някои, особено семействата с по-малки деца, се оттеглиха по домовете си. Други — предимно млади двойки, но и по-възрастни хора, останаха уединени в мрака по-встрани от огъня. Те си говореха или се прегръщаха. Не беше необичайно при подобни събития двойките взаимно да си споделят партньорите. Щом цареше съгласие и разбиране, нямаше място за никакви злонамерени действия.
    Това напомни на Айла за празника в чест на Майката. А щом беше в нейна чест и се споделяше дарът на насладата, Дони трябваше да се чувства наистина добре почетена. Зеландонийците не бяха много по-различни от мамутоите, каза си Айла, или от шарамудоите и лозадунаите. Дори езикът им приличаше на този на лозадонийците.
    Няколко мъже се опитаха да изкушат красивата чужденка да сподели заедно с тях дара на Великата майка. Айла бе поласкана от вниманието, но ясно им даде да разберат, че не желае да се люби с никой друг освен с Джондалар.
    Вниманието към нея го оставяше със смесени чувства. Приятно му беше, че хората я приемаха толкова добре, и се гордееше, че толкова много мъже й се възхищават, но му се искаше да не се опитват толкова открито да я прелъстят и замъкнат в постелята си. Особено този Харезал. От друга страна, беше доволен, че тя не желае да се люби с никой друг.
    Зеландонийците не гледаха добре на ревността. Тя можеше да доведе до дисхармония и кавги, дори до сбиване. Като единна общност те ценяха най-много хармонията и сътрудничеството. В една земя, която бе скована от ледове през по-голямата част от годината, взаимопомощта бе от съществено значение за оцеляването. Повечето от техните обичаи и традиции целяха да се поддържа добронамереността и да няма място за такива прояви като ревност, които биха могли да застрашат приятелските им взаимоотношения.
    Джондалар си даваше сметка, че трудно ще може да скрие ревността си, ако Айла си избере някой друг. Не искаше да я дели с никого. Може би, след като минеха години от брака им и на някой от двамата му се поискаше нещо ново и вълнуващо, той щеше да разсъждава по друг начин. Но не и сега, а пък и дълбоко в душата си се съмняваше, че някога ще се примири с мисълта да я дели с друг мъж.
    Някои от празнуващите започнаха да пеят и танцуват. Айла се опитваше да отиде при тях, но около нея постоянно се тълпяха хора, които искаха да поприказват. Особено един мъж, който се въртеше около групата през цялата вечер. Очевидно сега много му се искаше да говори с нея. Айла си каза, че още в началото на вечерта беше забелязала нещо необичайно, но винаги, когато се опитваше да съсредоточи погледа си върху него, някой друг идваше да я пита нещо или да направи някакъв коментар, което я разсейваше.
    Тя погледна към мъжа, докато той й подаваше поредната купа с барма. Вече й се виеше свят и реши да не пие повече. Запозната беше с ефекта на подобни ферментирали напитки и не искаше по вина на алкохола да става прекалено „дружелюбна“ още през първата й вечер с народа на Джондалар.
    Усмихна се на мъжа и понечи любезно да му откаже, но като видя как се е вцепенил, промени намерението си.
    — Казвам се Брукевал — промълви той. Стори й се колеблив и срамежлив. — Братовчед съм на Джондалар. — Гласът му беше доста дрезгав, но плътен и много приятен.
    — Здравей! Аз съм Айла от рода на Мамутоите — отвърна тя, заинтригувана не само от гласа и поведението му.
    Той не приличаше на другите зеландонийци. Очите му бяха доста тъмни. На Айла й се стори, че са кафяви, но на светлината на огъня не можа добре да ги различи. По-изумителен от очите му обаче беше външният му вид. Имаше поглед, който й беше странно познат отнякъде. В чертите му имаше нещо от Клана!
    „Кръвта му е смесена, от Клана и от другите — каза си тя. — Сигурна съм в това.“ Зае се да го изучава, като му хвърляше от време на време бегли погледи. Изглежда, беше довел жена си от Клана и затова Айла не искаше да се взира в него прекалено дълго. Смесената му кръв не беше разпределена поравно между тази на Клана и на другите. Както на Екозар, за когото беше сгодена Джоплая.
    Чертите на „другите“ бяха по-силно изразени у него. Челото му беше високо и право, като съвсем леко се заобляше назад. Когато се обърна, тя видя, че макар и главата му да беше продълговата, тилът му бе закръглен, а не заострен. Но гъстите му вежди над дълбоко хлътналите очи бяха най-отличителната му черта — не толкова внушителни като на мъжете от Клана, но достатъчно рунтави. Носът му също беше доста голям и макар че бе по-фин от тези на мъжете от Клана, формата му беше подобна.
    Сигурно и брадичката му беше вдадена навътре. От тъмнокафявата му брада не можеше да се види, но самата брада още повече засилваше приликата му с мъжете, които Айла познаваше от дете. Когато Джондалар се обръсна за пръв път, което обикновено правеше през лятото, тя бе шокирана от разликата — без брада изглеждаше много по-млад, направо като юноша. Никога преди това не беше виждала мъж без брада. Брукевал беше малко по-нисък от нея, но набит, мускулест и с широк гръден кош.
    Брукевал имаше всички черти на мъжете от Клана, с които беше живяла като малка, и притежаваше тяхната красота. Тя дори почувства леко привличане към него. Чувстваше се толкова замаяна. Определено нямаше да пие повече барма. Топлата й усмивка бе в синхрон с вътрешната й нагласа, но на него му се стори, че и тя е срамежлива — свенливо гледаше в земята. Брукевал не беше свикнал жените да реагират на присъствието му толкова топло, особено пък красиви жени като тази — жената на стройния му и привлекателен братовчед.
    — Мислех, че ще искаш купа от бармата на Ларамар — каза той. — Толкова много хора имаше наоколо и всички искаха да говорят с теб, но никой не се сети, че сигурно си жадна.
    — Благодаря ти. Наистина съм жадна, но не мога да пия повече. Вече изпих доста и сега ми се вие свят — и Айла го дари с лъчезарната си, неустоима усмивка.
    Брукевал беше до такава степен омагьосан от нея, че чак затаи дъх от вълнение. Цяла вечер искаше да се запознае с нея, но го беше срам да я доближи. Обикновено красивите жени го отбягваха. Със златистата си коса, в която играеха отблясъците на огъня, със стегнатото си и невероятно красиво тяло, с чуждестранните си черти, които й придаваха екзотичен вид, за него тя беше най-красивата жена на света.
    — Искаш ли нещо друго за пиене? — попита Брукевал, като се усмихна глуповато по момчешки. Не беше очаквал да се държи с него толкова открито и приятелски.
    — Махай се, Брукевал. Аз дойдох пръв тук — намеси се Харезал, който изведнъж бе станал сериозен. Беше видял как тя се усмихва на Брукевал, а самият той се бе старал цяла вечер да я съблазни или поне да изкопчи от нея обещание, че ще се срещнат насаме някой път.
    Малцина мъже биха се осмелили да привлекат вниманието на жената на Джондалар, но Харезал беше дошъл от една отдалечена пещера в Деветата пещера само преди година. Беше няколко години по-млад от Джондалар и дори не беше навършил пълнолетие, когато двамата братя бяха заминали на своето пътешествие, и не беше запознат с репутацията на високия мъж като всеобщ любимец на жените. Едва сега беше научил, че Джондалар е имал брат, но за Брукевал беше чувал най-различни клюки.
    — Нали не мислиш, че Айла ще прояви интерес към човек, чиято майка е била наполовина плоскоглава? — попита Харезал.
    Хората зяпнаха от изненада и изведнъж всички млъкнаха. Никой не беше изричал подобни подмятания по адрес на Брукевал от години. Лицето му се изкриви от омраза. Айла бе потресена от промяната. Беше виждала подобна ярост у мъжете от Клана и преди, затова се уплаши.
    Но това не беше първият път, когато се подиграваха на Брукевал. Той самият се бе почувствал силно засегнат, когато си направиха тъпата шега с Айла. Брукевал също беше ставал жертва на подобни подлости, ето защо веднага му се прииска да й се притече на помощ и да я защити. И когато видя как тя гордо се изправи и обърна гръб на Марона и приятелките й, мъжът се просълзи. Направо си изгуби ума по нея.
    По-късно, макар и да изгаряше от желание да я заговори, мъчително се колебаеше и все не се решаваше да се представи. Жените невинаги откликваха на желанията му и той предпочиташе да й се любува отдалеч, отколкото да види как го гледа с отвращение, както му се беше случвало неведнъж. Но след като я съзерцава известно време, най-накрая се реши. И тогава тя реагира толкова мило! Очевидно присъствието му й беше приятно. Усмивката й беше така топла и любезна, че тя стана дори още по-красива и ослепителна.
    Когато множеството утихна след думите на Харезал, Брукевал видя как Джондалар застана зад Айла, готов да я защити. Изведнъж почувства завист. Винаги беше завиждал на братовчед си за по-високия ръст. Макар че Джондалар никога не се беше заяждал с него и дори неведнъж и дваж беше заставал на негова страна, на Брукевал му се струваше, че той го прави no-скоро от съжаление.
    И ето, че сега се беше завърнал у дома с тази красива жена, на която всички се възхищаваха. Защо на някои хора толкова им вървеше?
    Но блясъкът в очите му беше разтревожил Айла. Тя не беше виждала подобна физиономия, откакто напусна Клана. Напомни й за Брод, сина на Брун, който често я беше гледал по същия начин. Въпреки че Брукевал не бе ядосан на нея, тя потръпна при неприятния спомен и поиска да се махне по-далеч. Обърна се към Джондалар:
    — Да си вървим. Уморена съм — каза на езика на мамутоите. Всъщност наистина беше много изморена и изтощена. Тъкмо се бяха върнали от дълго и трудно пътешествие и се бяха случили толкова много неща, та направо не й се вярваше, че са пристигнали в същия ден. Притеснението от срещата със семейството на Джондалар, тъгата от смъртта на Тонолан, положението, в което я беше поставила Марона, вълнението от запознанството с толкова много хора от тази голяма пещера, а сега и Брукевал… Беше прекалено много за един ден.
    Джондалар забеляза, че случилото се с Брукевал и Харезал беше смутило любимата му. Можеше да се досети защо.
    — Денят беше доста дълъг — каза той. — Мисля, че е време да си вървим.
    Брукевал явно се натъжи, че ще си тръгват толкова скоро, след като едва беше събрал куража да я заговори. Той се усмихна колебливо:
    — Наистина ли трябва да тръгвате?
    — Късно е. Мнозина вече отидоха да си легнат, а и аз съм уморена — отвърна му с усмивка тя. Сега, след като от лицето му беше изчезнала злобата, усмивката й отново стана широка, но в нея вече липсваше предишната топлота. Двамата пожелаха лека нощ на оставащите на празненството. Когато обаче Айла се обърна, видя Брукевал отново да гледа с ненавист към Харезал.
    Докато вървяха към дома на Мартона, тя попита Джондалар:
    — Видя ли как братовчед ти гледаше към Харезал? Погледът му бе изпълнен с омраза.
    — Не го обвинявам — отвърна той. — Страшно обидно е да наречеш някого плоскоглавец, а още по-лошо е да кажеш, че майка му е била такава. Брукевал и преди е бил дразнен, особено като по-малък. Децата могат да бъдат много жестоки.
    Джондалар се зае да й обяснява как, когато Брукевал бил дете, щом някой искал да го подразни, го наричал „плоскоглавец“. Макар че главата му не била като на другите членове на Клана — с плоско, скосено чело — тази дума буквално го вбесяваше. За един сирак, който почти не помнеше майка си, беше много обидно да я назовеш с най-ужасната дума, означаваща мелез между животно и човек.
    И понеже знаеха колко емоционално реагираше, по-големите или по-възрастните деца го наричаха „плоскоглавец“ или „грешка на природата“. След като порасна обаче, липсата на самообладание беше заместена от физическата му сила. След няколко схватки с момчета, които, макар и да бяха по-високи от него, не можеха да му се противопоставят (особено когато беше разгневен), те спряха да му се подиграват или поне се бояха да изрекат обидната дума в лицето му.
    — Не знам защо хората толкова много ги притеснява това, но мисля, че е вярно — каза Айла. — Според мен част от кръвта му е на Клана. Напомня ми на Екозар. Чертите на Клана обаче не са толкова силно изразени, освен в погледа му. Така ме гледаше Брод.
    — Не съм убеден, че е със смесена кръв. Сигурно някой от прародителите му е дошъл от някое далечно място и затова леко напомня на плос… на хората от Клана — отвърна Джондалар.
    — Той ти е братовчед. Какво знаеш за него?
    — Не много, но съм чувал разни работи. Някои от по-старите хора казват, че когато бабата на Брукевал била младо момиче, тя се разделила по някаква причина с народа си, докато пътувала за Летния събор, който се провеждал доста далеч. На събора трябвало да бъдат извършени нейните първи обреди. Когато я открили, лятото вече свършвало. Казват, че се държала много странно. Разказала, че била нападната от животни. Загубила разсъдъка си и не живяла още дълго. Скоро след като се върнала, установили, че е благословена от Дони — бременна, макар че първите й обреди никога не били извършени. Умряла скоро след като родила майката на Брукевал.
    — Къде ли е била?
    — Никой не знае.
    Айла се замисли:
    — Сигурно е открила храна и подслон. Животните, които я нападнали… казала ли е какви са били?
    — Не или поне аз не съм чувал.
    — Имала ли е някакви драскотини, следи от ухапвания или други наранявания?
    — Не знам.
    Тя замълча, когато доближиха жилищата, и вдигна глава към него.
    — Нали зеландонийците наричат хората от Клана животни? Баба му не е ли казала нещо за плоскоглавци?
    — Казват, че мразела плоскоглавците, бягала и се разкрещявала при вида им.
    — Ами майката на Брукевал? Ти познаваше ли я? Как изглеждаше?
    — Не мога да си я спомня добре, бях твърде малък. Тя беше ниска. Спомням си, че имаше големи красиви очи, тъмни като на Брукевал, кафяви. Но не тъмнокафяви. Хората казваха, че очите са нейният чар.
    — Кафяви като на Губан ли?
    — Май, че да.
    — Сигурен ли си, че майката на Брукевал не е изглеждала като хората от Клана, като Екозар… и Ридаг?
    — Не я смятаха за много красива, но не си спомням да е имала гъсти вежди като Йорга. Тя никога не си намери съпруг. Сигурно мъжете не проявяваха голям интерес към нея.
    — Как забременя?
    Можеше да види усмивката на Джондалар дори в тъмното.
    — Ама ти си убедена, че е необходим мъж, а? Всички казват, че Майката я е благословила, но Золена… Зеландони веднъж ми рече, че била от онези редки жени, които били благословени веднага след първите си обреди. Хората си мислят, че на такава възраст това не може да се случи, но се случва.
    — Какво е станало с нея?
    — Не знам. Зеландони каза, че не била много здрава. Умряла, когато Брукевал бил малък. Той беше отгледан от майката на Марона. Тя беше братовчедка на майка му, но според мен не се грижеше кой знае колко за него. По-скоро го приемаше като неприятно задължение. Понякога го наглеждаше Мартона. Помня как си играехме с него като малки. Някои от по-големите момчета се заяждаха с него още тогава. Много мразеше да го наричат плоскоглавец.
    — Нищо чудно, че толкова много се ядоса на Харезал. Сега разбирам. Но този поглед… — Айла отново потръпна. — Изглеждаше също като Брод. Откакто се помня, Брод ме мразеше. Не знам защо. Просто ме мразеше и не можех да сторя нищо, за до променя отношението му към мен. А правих доста опити. Не ми се иска и Брукевал да ме намрази, Джондалар.
    Вълчо вдигна глава, за да ги поздрави, когато влязоха в дома на Мартона. Бе открил кожите за спане на Айла и се беше сгушил на кълбо до тях. Тя се усмихна, когато видя очите му да, блестят на светлината на запалената лампа. Той облиза лицето и шията й за поздрав. После поздрави и Джондалар.
    — Не е свикнал с толкова много хора — каза Айла. Когато животното се върна при нея, тя хвана муцуната му и го погледна в очите:
    — Какво има, Вълчо? Много непознати ли? Знам как се чувстваш.
    — Няма да останат за дълго непознати за теб, Айла — каза Джондалар. — Вече всички те обикнаха.
    — Освен Марона и приятелките й.
    Тя разхлаби връзките на коженото горнище. Джондалар още не можеше да забрави как Марона се беше отнесла с нея. Искаше му се да не бе подлагана на подобно изпитание, особено още през първия й ден. Искаше тя да заживее щастливо с неговия народ. Скоро щеше да стане една от тях. Беше горд с нея заради начина, по който излезе от ситуацията.
    — Беше чудесна. Как само сложи Марона на мястото й! — изрече той.
    — Защо тези жени искаха хората да ми се присмиват? Те не ме познават и дори не се опитаха да се запознаят.
    — Вината е моя, Айла. — Джондалар спря да развързва обувката си, — Марона с право очакваше да отида с нея на летния брачен период. Заминах, без да й дам никакви обяснения. Сигурно й е било много болно. Ти как би се почувствала, ако всички знаят, че ще се омъжиш за някого, а той изчезне?
    — Ще съм много нещастна и ядосана на теб, но сигурно няма да искам да засегна някого, когото не познавам. — Айла разхлаби връзките на кръста. — Когато казаха, че искат да оправят косата ми, се сетих за Диджи, но сама се сресах, след като се огледах в оглеждалото и видях какво са сторили с косата ми. Мислех, че зеландонийците ценят гостоприемството и любезността.
    — Така е. Повечето от тях.
    — Но не всички. Не и бившите ти приятелки. Може би трябва да ме предупредиш от кого да се пазя занапред.
    — Айла, не се оставяй Марона да определя мнението ти за зеландонийците. Не видя ли колко много други хора те харесаха?
    — Ами онези, които дразнят малки сирачета и ги превръщат в копие на Брод?
    — Повечето не са такива, Айла.
    Тя въздъхна:
    — Прав си. Майка ти не е такава, нито пък сестра ти или останалите от родата ти. Дори Брукевал се държа много мило с мен. Само дето накрая изражението му ми напомни за Брод, когато каза на Гув да направи смъртно проклятие срещу мен. Извинявай, Джондалар. Просто съм уморена. Тя се протегна към него, прегърна го, зарови лице във врата му и зарида. — Исках да направя добро впечатление на твоя народ и да спечеля нови приятели, но онези жени не искат да ми бъдат такива. Само се преструваха.
    — Ти направи добро впечатление, Айла. По-добро не би и могла. Марона е известна с трудния си характер, но си мислех, че ще си намери друг съпруг, докато ме нямаше. Тя е много привлекателна и всички казваха, че е красавицата на племето, най-желаната жена на Летния събор. Сигурно затова всички очакваха да се оженим.
    — Защото си най-красивият ли?
    — Предполагам. — Той се изчерви. — Не знам защо още не се е омъжила.
    — Каза, че била, но бракът й не продължил дълго.
    — Знам. Но защо не си е намерила някой друг? Не вярвам да е забравила как да достави наслада на един мъж, нито пък вече да не е толкова привлекателна и желана.
    — Сигурно се е опитала, Джондалар. Щом ти не си я искал, може би и другите мъже са се отвърнали от нея. Една жена, която се стреми да навреди на някого, когото дори не познава, не е чак толкова привлекателна, колкото си мислиш.
    Джондалар се намръщи:
    — Надявам се да не е по моя вина. Достатъчно съм виновен, че я оставих на произвола на съдбата. Ще ми е много мъчно, ако заради мен не може да си намери съпруг.
    — Защо мислиш така?
    — Нали каза, че щом аз не съм я поискал, сигурно и другите мъже…
    — Другите мъже може отново да я погледнат. Ако на тях не им е харесала, каква е твоята вина?
    — Ами… ъ-ъ…
    — Имаш вина, че си заминал, без да й кажеш. Сигурна съм, че го е преживяла много тежко. Но е имала пет години да намери някой друг, при положение че е била толкова желана. Щом не е могла да открие друг, вината не е твоя, Джондалар.
    Той помисли и кимна.
    — Права си — каза и продължи да се съблича. — Хайде да си лягаме. Утре сутринта всичко ще се оправи.
    Русокосата жена се сви под топлите и меки кожи. Тогава я обзе друга мисъл:
    — Ако Марона е толкова добра в „доставянето на наслада“, защо тогава няма деца?
    — Май че си права за дара на Дони да се правят деца… Ама май си права! Тя няма никакви деца.
    — Хайде завий ни по-бързо, студено е! — прошепна му тя.
    Той бързо се мушна под завивките и се притисна до нея.
    — Това може да е причината, поради която не е намерила друг съпруг — продължи Джондалар. — Когато един мъж реши да се ожени, той обикновено иска жената да му роди деца. Щом Марона се е омъжила и не е могла да има деца, сигурно затова не е била толкова желана.
    — Би било голям срам. — Айла неочаквано изпита съчувствие. Самата тя много искаше да има деца. Искаше да има бебе още, откакто видя как Иза роди Уба. Брод я беше насилил, но иначе нямаше да бъде заченат нов живот.
    Тогава не го знаеше, но щом видя сина й, го разбра. Кланът на Брун никога не беше виждал дете като нейното. И тъй като рожбата й съвсем не приличаше на нея, а по-скоро на другите, членовете на племето си мислеха, че то е уродливо. Но тя разбра, че е със смесена кръв. Момчето имаше някои от нейните черти и някои от техните. Тогава изведнъж я осени прозрението, че когато един мъж пъхне органа си в мястото, от което излизат бебетата, по някакъв начин се поставя началото на нов живот. Нито Кланът, нито народът на Джондалар споделяха това виждане, но Айла беше убедена, че е така.
    Легнала до Джондалар и съсредоточена върху мисълта, че в момента носи неговото бебе в утробата си, Айла почувства жалост към жената, която го беше изгубила завинаги и по всяка вероятност не можеше да има деца. Дали наистина имаше право да обвинява Марона за чувствата й? Как би се чувствала самата тя, ако беше загубила Джондалар? При тази мисъл очите й се насълзиха. По тялото й се разляха приятна топлина и спокойствие, че съдбата я е пощадила.
    Номерът с дрехите обаче си беше коварен и нещата можеха да се влошат. Айла не можеше лесно да го преглътне и да го забрави. Макар и да изпитваше симпатии към Марона, не беше задължена да я харесва. А и Брукевал… Подобният му на хората от Клана външен вид я накара да се държи твърде приятелски с него, но сега вече щеше да бъде нащрек.
    Джондалар я държа в прегръдките си, докато не видя, че е заспала. После затвори очи м също заспа. Но Айла се събуди посред нощ, за да се облекчи. Вълчо тихо я последва до нощния кош до външната врата. Когато се върна обратно в леглото, той се сви до нея. Тя беше благодарна за топлината и закрилата на вълка от едната страна и на мъжа й от другата. Но я мъчеше безсъница и мина доста време, докато отново се унесе.

ОСМА ГЛАВА

    Айла спа до късно. Когато стана и се огледа, Джондалар го нямаше, Вълчо — също. Беше сама в жилището, но някой й беше оставил пълен мях с вода и изплетен леген, за да може да се измие. Имаше и една дървена купа с някаква течност. Миришеше като ментов чай, но в момента не й се пиеше нищо.
    Отиде до коша до вратата, за да се облекчи. Определено напоследък й се ходеше по-често по нужда. Свали амулета от врата си и се наведе над легена. Не за да се измие, а за да повърне. Гаденето и тази сутрин беше доста по-силно от обикновено.
    „От бармата на Ларамар е — каза си тя. — Отсега нататък изобщо няма да пия. Като че ли никак не ми понася в момента, а и за бебето не е полезно.“
    Когато изпразни стомаха си, изплакна устата си с ментовия чай. Забеляза, че някой е оставил на купчина изпраните й дрехи. Възнамеряваше да носи подарените й от Марона дрехи, защото бяха удобни и защото искаше да покаже твърдост на характера, но в крайна сметка облече своите.
    Взе легена и го изнесе отвън до входа. Не знаеше къде да го изхвърли и отиде да попита някого. Една жена с дете, която минаваше покрай жилището, я поздрави. Айла успя да си припомни името й.
    — Приятен ден и на теб… Рамара. Това синът ти ли е?
    — Да. Робенан иска да си играе с Джарадал и затова търся Пролева. Не си беше у дома и си мислех да не е тук.
    — Не, няма никого вкъщи. Когато станах, всички бяха излезли. Не знам къде са. Чувствам се много отпусната тази сутрин. Спах до късно.
    — Повечето хора спаха до късно след снощното тържество. Ларамар наистина прави много силна барма. Това е единственото нещо, с което е известен.
    Айла долови някакво отвращение в тона на жената. Поколеба се дали да я пита къде да изхвърли легена, но наблизо нямаше друг човек.
    — Рамара… Исках… да те попитам… къде… мога да изхвърля… боклука.
    Жената я изгледа изненадано за миг, после погледна към легена и се усмихна.
    — Трябват ти отходните ями. Виждаш ли ей-там, на източния край на терасата… не там, където се палят сигналните огньове, а по-близо до задната част. Има пътека.
    — Да, виждам я.
    — Тя води нагоре. Върви по нея и ще стигнеш до разклон. Лявата пътека е по-стръмна. Тя продължава нагоре и ще те отведе до върха на тази скала. Ти обаче тръгни по дясната. Ще завиеш по нея и в един момент ще видиш отгоре Горската река. Малко по-нататък има равно поле с няколко ями. Ще усетиш миризмата им от далеч. Скоро не сме ги посипвали.
    — Посипвали ли?
    — Не сме ги поръсвали с изпечен скален прах. Редовно го правим, но не всички се отнасят съвестно към това задължение. — Рамара се наведе и вдигна на ръце Робенан, който започваше да става немирен.
    — Как приготвяте този скален прах? И защо?
    — Взимаш камък от скалата, стриваш го на прах и го нагряваш на горещ огън. За тази цел използваме сигнален огън. После поръсваме с него ямите. Той поема голяма част от миризмата и покрива нечистотиите. Но когато го полееш отгоре с вода или друга течност, прахът отново се втвърдява. Когато ямите се напълнят с нечистотии и скален прах, изкопаваме нови, което е доста трудно. Затова и не обичаме да ги посипваме твърде често. Но сега май трябва. Пещерата ни е голяма и ямите се използват много често. Просто върви по пътеката. Лесно ще ги намериш.
    — Сигурно. Благодаря ти, Рамара.
    Айла влезе в къщата и взе оттам меха с вода, за да може да измие легена, след като изхвърли съдържанието му. После взе отпадъците и тръгна към пътеката. „Събирането и складирането на храна за такава голяма пещера сигурно е свързано с доста работа — каза си тя, докато вървеше по пътеката. — Но и почистването на боклука също.“ Хората от Клана на Брун просто излизаха навън. Жените на едно място, а мъжете — на друго. При все това често си сменяха местата.
    Нагряването или калцинирането на варовика, както и използването му за убиване на неприятната миризма, й беше непознато. Но за хората, които живееха сред варовикови скали и постоянно използваха огън, негасената вар беше съвсем естествен продукт. След почистването на огнището от пепелта, която обикновено съдържаше вар, и изхвърлянето му на боклука, всеки би забелязал бързото изчезване на неприятната миризма.
    Тъй като на едно място живееха толкова много хора, съществуваха много дейности, които изискваха съвместните усилия на цялата общност. Като например копаенето на отходни ями или печенето на варовикови камъни за приготвянето на негасена вар.
    Слънцето беше почти в зенита си, когато Айла се върна от полето с ямите. Тя откри слънчево място близо до пътеката, за да изсуши изплетения леген. После реши да провери конете и в същото време да напълни меха с вода. Няколко души я поздравиха, когато стигна до предната тераса. Припомни си имената на някои от тях. Тя им отвърна, като се усмихна и кимна на поздравите им, но се почувства малко неловко заради тези, чиито имена не успя да си спомни.
    По същия начин се чувстваше и когато не можеше да си спомни имената на децата в Клана на Брун. Затова, за да бъде като хората, които я бяха приели, си наложи да запомня имената още от първия път. Не знаеше, че по този начин всъщност упражнява способността си да запаметява, и постигна доста забележителен резултат.
    С времето започна да осъзнава, че паметта й е по-различна от тази на другите. Паметта на хората от Клана работеше по различен начин. Те се раждаха с вродени инстинкти и знания, необходими да оцеляват — информация, която с течение на времето бе закодирана в гените на потомците им.
    Вместо да им се налага да се учат и да запомнят като Айла, на децата от Клана просто трябваше да им се „напомни“ веднъж, за да се задейства расовата им памет. Хората от Клана знаеха доста за техния древен свят, знаеха как да живеят в него. Щом научеха нещо ново, никога не го забравяха. Но за разлика от Айла и представителите на нейната раса, не можеха лесно да запомнят новата информация. Промяната беше трудна за тях, но когато другите се заселиха на земята им, внесоха промяната и в техните редици.

    Уини и Рейсър не бяха там, където ги беше оставила. Бяха се отдалечили доста от поляната и пасяха нагоре по склоновете, далеч от населения район, който съседстваше с мястото, където Горската река се вливаше в реката. Когато Уини я видя, тя тръсна глава, вдигна предните си копита и описа кръг с муцуната си във въздуха. После наведе глава и се затича към Айла, радостна и нетърпелива да я посрещне. Рейсър заудря с копита на място, гордо вдигна глава, щръкнали напред уши и вирната нагоре опашка. Той тръгна към нея в лек и елегантен тръс.
    Айла отвърна на поздравите им с усмивка.
    — На какво толкова се радвате? — попита ги тя на езика на жестовете на Клана и с помощта на думи, които сама беше измислила. Така се държеше с конете от много отдавна. Знаеше, че не я разбират напълно, но схващат някои от думите и жестовете. Както и тона на гласа й.
    — Много сте буйни днес. Не знаете ли, че нашето пътешествие приключи и повече няма да пътуваме никъде? — продължи да им говори тя. — Харесва ли ви това място? Надявам се да е така.
    Айла почеса кобилата, а после и жребеца, след което опипа корема на Уини. Искаше да разбере дали кобилата не е забременяла от лудориите й с Рейсър.
    — Още е рано, за да може да се определи със сигурност, но мисля, че и ти ще имаш бебе, Уини. Дори на мен не ми личи толкова много като на теб — усмихна се Айла и си каза: — Талията ми е по-широка, коремът ми е по-закръглен, а гърдите ми са малко по-големи. — После продължи с конете: — Сутрин ми е лошо, но по-малко от предния път. Няма съмнение, че съм бременна, но се чувствам много добре. Достатъчно добре, за да пояздя. Какво ще кажеш малко да се поразкършиш, Уини?
    Кобилата изпръхтя в отговор.
    „Къде ли е Джондалар? Ще го потърся и ще го питам дали иска да пояздим заедно. Ще взема седлото, с него е по-удобно.“
    Хвана гривата на Уини, изправи се и скочи на гърба й, след което препусна към скалния покрив. Направляваше коня с краката си, но не мислеше за това и го правеше подсъзнателно. Беше й станало като втора природа. Остави кобилата сама да избира темпото и я заведе на мястото. Чу, че Рейсър ги последва, както беше свикнал да прави винаги.
    „Докога ли ще мога да подскачам така? Ще трябва да стъпвам върху нещо, за да се кача на гърба й, когато наедрея“ — помисли си Айла. После й стана много приятно при мисълта, че ще си има бебе. Върна се към спомените си от пътешествието и към вчерашния ден. Бе се запознала с толкова много хора, че й бе трудно да ги запомни всичките. Но Джондалар беше прав — повечето от тях не бяха лоши. „Не трябваше да се оставям неколцината неприятни екземпляри — като Марона и Брукевал, когато се държа като Брод — да развалят настроението ми и да повлияят на чувствата ми към останалите. Защо винаги лошите се запомнят повече от добрите? Сигурно, защото не са чак толкова много.“
    Денят беше топъл, а горещото слънце сгряваше дори силния вятър. Когато Айла наближи малкото поточе, вдигна глава и видя малък водопад, който се спускаше от скалата. Почувства жажда и се сети, че искаше да напълни меха.
    Слезе от коня и пи от подножието на водопада. След това Айла напълни меха със студената и прясна течност. Поседна за малко и се почувства освежена. Известно време седя така и хвърля камъчета във водата. Огледа непознатия терен и подсъзнателно запомни детайлите. Взе следващия камък, повъртя го в дланта си и го хвърли.
    Едва тогава осъзна каква е структурата на камъка. Порови се, за да намери друг такъв. Когато намери, го огледа по-подробно. Беше малък и сиво-златист, с остри ръбове и плоски страни. Айла извади кремъчния си нож и удари с него камъка. Изскочиха искри! Удари го отново.
    — Та това е огнен камък! — извика тя.
    Не беше виждала такъв, откакто напусна долината. Погледна отблизо камъните, осеяли земята и дъното на потока. Намери още едно парче железен пирит, след което и още едно. Събра няколко и вълнението й стана още по-силно.
    „Та тук е пълно с огнени камъни! Сега ще ги имаме в изобилие.“ Веднага поиска да ги покаже на Джондалар.
    Събра още няколко камъка и подсвирна на Уини. Тъкмо когато се готвеше да се качи на коня, забеляза Джондалар, който бързаше към нея. До него беше Вълчо.
    — Джондалар! — повика го тя. — Виж какво открих! — Айла размаха юмруците си, пълни с парченца железен пирит. — Огнени камъни! Тук навсякъде е пълно с огнени камъни!
    Той забърза към нея, широко усмихнат и сияещ от новината за нейната страхотна находка.
    — Не знаех, че са били толкова близо. Покажи ми къде ги откри.
    Тя го заведе до малкото езерце в подножието на водопада и му показа камъните по дъното на потока.
    — Виж! Ето още един.
    Той коленичи и взе посочения камък.
    — Права си! Това ще промени всичко, Айла. Ще има достатъчно огнени камъни за всички. Щом има тук, сигурно ще има и наоколо. Никой още не знае за тях — не съм казал на никого как се използват.
    — Фолара и зеландони знаят — отвърна Айла.
    — Откъде?
    — Помниш ли, когато зеландони свари чай, за да успокои Уиламар, а ти му разказа за брат си? Използвах огнен камък, за да разпаля огън, и Фолара много се учуди. Обещах да й покажа как се прави. А тя каза на зеландони.
    — Значи зеландони знае. Винаги се получава така, че първа научава всичко. Но по-късно ще се върнем тук и ще потърсим още камъни. В момента едни хора искат да говорят с теб.
    — За Клана ли?
    — Джохаран дойде тази сутрин и ме събуди, за да отида на среща. Накарах го обаче да остави поне теб да се наспиш. Нали им разказах за срещата ни с Губан и Йорга. Те ме изслушаха с интерес, но им е трудно да повярват, че членовете на Клана са хора, а не животни. Зеландони изучава някои от Древните легенди и е единствената, която познава историята на зеландониите. Искаше да открие дали в легендите се споменава нещо за плоскоглавци… за Клана… дали са живели тук преди зеландонийците. Когато Рамара ми каза, че си станала, Джохаран поиска да те доведа. Не само той има въпроси към теб.
    Джондалар се качи на Рейсър и двамата препуснаха към откритите гори на малката долина. Той настигна Айла и след известно колебание й каза:
    — Рамара ми спомена, че като те видяла, й се сторило, че си болна. Сигурно от бармата на Ларамар, която не си свикнала да пиеш. Как се чувстваш?
    „Тук явно ще ми е много трудно да запазя нещо в тайна“, помисли си тя и отговори:
    — Добре съм, Джондалар.
    — Ларамар прави много силна напитка. Ти и снощи не беше добре.
    — Снощи бях уморена. А тази сутрин просто бях малко неразположена, защото ще имам бебе.
    — Денят беше много натоварен. Запозна се с доста хора.
    — И повечето от тях ми харесаха — отвърна тя и му се усмихна. — Просто не съм свикнала с толкова много народ на едно място. Сякаш присъствам на Събор на целия Клан. Дори не мога да запомня имената на всички.
    — Ти просто се срещна с тях. Никой не иска от теб да помниш имената на всички.
    Слязоха на поляната и оставиха конете до пътеката. Айла погледна към Падащия камък на фона на ясното небе. За миг й се стори, че излъчва някакъв странен блясък, но щом примигна, блясъкът изчезна. „Слънцето грее много ярко. Сигурно съм погледнала срещу него, без да си пазя очите, и така ми се е сторило“ — каза си тя.
    Вълчо изскочи от високата трева. Беше ги следвал отдалеч, изучавайки терена и интересните миризми. Когато видя Айла, изправена в цял ръст, той реши, че трябва да поздрави водача на неговото стадо. Огромното животно от семейство кучета изненада жената, като скочи върху нея и подпря лапи на раменете й. Тя обаче успя да се задържи на крака, докато вълкът я облиза по брадичката и нежно я захапа.
    — Добро утро, Вълчо! — Айла хвана с две ръце рошавата му козина. — Май и ти си много игрив днес. Също като конете.
    Вълкът я последва до пътеката, като не обърна внимание на ужаса на тези, които не бяха свикнали да виждат подобен израз на обич. Айла му направи знак да се държи близо до нея.
    Реши да се отбие в къщата на Мартона, за да остави пълния с вода мях, но Джондалар подмина дома си и тя тръгна след него. Когато минаха покрай югозападната част на защитената от скалния навес територия, Айла видя няколко души, застанали или насядали около останките от снощния огън.
    — Ето те и теб! — Джохаран стана и тръгна към тях. Докато ги доближаваше, Айла забеляза запален малък огън в периферията на големия, очертан с пепел кръг. До него имаше дълбок кош, пълен с вряща течност. На повърхността плуваха парчета листа и други части от растения. Цветът на течността беше тъмен. Айла долови миризмата на борова смола, която беше използвана за водоустойчивост.
    Пролева наля от течността в една купа.
    — Пийни малко горещ чай, Айла — каза тя и й подаде купата.
    — Благодаря ти — отвърна тя и взе купата. Отпи от напитката. Имаше приятен вкус от билките, а миризмата на борова смола се усещаше съвсем леко. Отпи още. От напитката отново й се догади и я заболя главата. Намери един свободен камък и седна на него. Надяваше се гаденето да премине. Вълчо легна в краката й. Тя подържа купата, без да пие повече от нея. Ех, да имаше малко от онова специално питие, което беше измислила за Талут, вожда на Лъвския бивак на мамутоите…
    Зеландони я изгледа съсредоточено и й се стори, че вижда някои познати симптоми.
    — Може да хапнем малко. Има ли останала храна от снощи? — попита Пролева.
    — Добра идея — съгласи се Мартона. — Вече преваля пладне. Яла ли си нещо, Айла?
    — Не. Спах до късно, после отидох до ямите и се спуснах към Горската река, за да проверя как са конете. Напълних този мях с вода при едно малко поточе. Там ме намери Джондалар.
    — Добре. Ако нямаш нищо против, ще използваме водата, за да приготвим още чай. Ще намеря някого да ми помогне да донесем храна за всички — каза Пролева и забърза към къщите.
    Айла се огледа, за да види кой присъства на срещата, и срещна погледа на Уиламар. Двамата се усмихнаха. Той говореше на Мартона, зеландони и Джондалар. Годеникът й беше застанал с гръб към нея и не я забелязваше. Джохаран се бе обърнал към Солабан и Рушемар — неговите най-близки приятели и съветници. Айла се сети, че Рамара, жената с малкото момче, с която беше разговаряла по-рано през деня, е съпруга на Солабан. Със съпругата на Рушемар се беше запознала предната вечер. Помъчи се да си спомни името й. Салова. Гаденето й премина и тя се изправи.
    От другите тя позна мъжа с побеляла коса, който беше вождът на съседната пещера. Казваше се Манвелар. Той говореше с друг мъж, когото Айла не познаваше. От време на време хвърляше погледи към Вълчо. Една висока и слаба жена, която се държеше много властно и авторитетно, също беше вожд на пещера, но тя не можа да се сети за името й. Човекът до нея имаше татуировка като тази на зеландони. Айла предположи, че също е духовен водач. Всички тези хора имаха ръководни роли в тази общност. В Клана щяха да са с най-високо положение, а при мамутоите щяха да влизат в Съвета на сестрите и братята. Зеландонийците нямаха двойното ръководство на мъж-вожд и жена-вожд за всеки Бивак. Вместо това зеландонийските вождове бяха предимно мъже и само някои от тях бяха жени.
    Пролева вече се връщаше. Макар и да отговаряше за прехраната, Айла забеляза, че не тя носеше и не сервираше яденето. Връщаше се за срещата. Сигурно също беше важен участник. Явно съпругата на вожда също беше вожд.
    В Клана всичките участници в подобна среща щяха да са мъже. Там нямаше жени-вождове. Жените нямаха никакъв статут. Като се изключеха лечителките, социалното положение на жената зависеше от това кой е съпругът й. „Как ще се помирят, като почти не си ходят на гости?“ — каза си тя.
    — Рамара, Салова и още неколцина членове на племето са приготвили ядене за нас — обяви Пролева и кимна към Солабан и Рушемар.
    — Добре — отвърна Джохаран. Думите му, изглежда, бяха сигнал за възобновяване на заседанието. Всички спряха да си бъбрят и веднага насочиха погледи към него, а той се обърна към Айла: — Айла ви беше представена снощи. Запознахте ли се лично с нея?
    — Мен ме нямаше снощи — каза мъжът, който бе разговарял с беловласия водач.
    — Тогава, нека те запозная. — Джохаран пристъпи напред, а Айла се изправи и направи знак на Вълчо да остане на мястото си. — Айла, това е Брамевал, вожд на Малката долина, Четиринайсетата пещера на зеландониите. Брамевал, това е Айла от Лъвския бивак на мамутоите… — Той направи пауза, като се опита да си спомни останалите й имена и кръвни връзки. — … Дъщеря на домашното огнище на Мамут.
    „Това е достатъчно“ — каза си.
    Брамевал повтори името и положението си, като в същото време протегна ръце за поздрав.
    — В името на Дони, ти си добре дошла.
    Айла прие поздрава:
    — В името на Мут, Великата майка на всички, известна още като Дони, те приветствам.
    Той забеляза, че чужденката сега говореше по-различно, и отвърна с усмивка:
    — Малката долина е най-подходящото място за ловене на риба. Хората от Четиринайсетата пещера се славят като най-добрите рибари. Правим много добри мрежи за риба. Съседи сме, трябва скоро да ни дойдеш на гости.
    — Благодаря, с удоволствие бих ви посетила. Обичам да ям риба, обичам и да я ловя, но не знам как се прави това с мрежа. Когато бях по-малка, ловях риба с голи ръце.
    — Любопитно ми е да го видя.
    Жената-вожд пристъпи напред.
    — Искам да те запозная с нашия дони, зеландони от Речното място — каза тя. — Него също го нямаше снощи. — Тя хвърли поглед към Брамевал, повдигна вежди и добави: — Единайсетата пещера е известна с изработването на салове, които се използват за пътуване по реката. Много по-лесно е да се транспортират тежки товари със сал, отколкото хората да ги мъкнат на гръб. Ако ти е интересно, си добре дошла на гости.
    — Много ще ми е интересно да науча как правите вашите речни салове — отвърна Айла, като се опита да си спомни дали се познаваха с жената и как се казваше тя, — Мамутоите правят нещо като плаващи съдове от дебели кожи, които привързват към дървена рамка. Използват ги, за да превозват хора и различни неща по реките. По пътя за насам с Джондалар си направихме такава лодка, за да прекосим голяма река. Но реката се оказа толкова буйна, а малката кръгла лодка — толкова лека, че беше много трудна за управление. Когато я завързахме за Уини да я тегли, се получи нещо като шейна и беше много по-добре.
    — Коя е тази Уини? — попита вождът на Единайсетата пещера.
    — Уини е името на единия от конете, Карея — отвърна Джондалар и продължи: — Когато стигнахме другия бряг на реката, решихме да завържем за коня лодката вместо плетената платформа. Така всъщност успяхме да натоварим повече неща. И когато прекосявахме реките, лодката плаваше завързана за коня и нищо не се намокри.
    — Саловете се управляват малко по-трудно — отбеляза жената-водач. — Според мен всички водни салове са трудни за управление.
    — Някои се карат по-лесно. По време на пътешествието ми прекарах известно време при шарамудоите. Те издълбават много красиви лодки от големи дървени стволове. Заострят предната и задната част и управляват лодките с помощта на весла. Помогнах им при изработването на една от тях и се научих също така да боравя и с весла.
    — Този разговор за лодките е много интересен, Карея — намеси се един мъж и ги прекъсна. Той беше по-нисък от жената и слабоват. — Но аз още не съм се представил. Най-добре ще е да го направя сам. Аз съм зеландони от Единайсетата пещера, известна още като Речната обител. В името на Дони, великата Майка Земя, те приветствам, Айла от рода на мамутоите, дъщеря на Мамут — каза той и протегна ръце за поздрав.
    — Приветствам те и аз, зеландони от Единайсетата пещера — отвърна тя и му стисна ръцете. Той имаше силна хватка въпреки слабото си телосложение. Тя усети в него някаква вътрешна сила и увереност. Забеляза и нещо друго, което й напомни на мамутиите, които беше срещнала по време на Летния събор на мамутоите.
    Старият Мамут, който я беше осиновил, й беше разказвал за онези хора, в чиито тела имаше едновременно по нещо мъжко и женско. За тях се смяташе, че притежават силата и на двата пола и понякога от тях се бояха. Но ако такива хора притежаваха ранг на Служители на Майката, поверието гласеше, че притежават изключителна мощ, и бяха приветствани навсякъде. В резултат на това, беше й обяснил той, Огнището на Мамут беше привлякло мнозина мъже, които се възбуждаха от мъже, и жени, които се възбуждаха от жени. Тя се питаше дали същото не е валидно и за зеландонийците и ако се съдеше по мъжа срещу нея, сигурно наистина беше така.
    Забеляза татуировка над слепоочието му. Също като на Първата зеландони и неговата татуировка представляваше цветни квадрати. Това я накара да установи, че освен тя и Джондалар всички останали имаха по някаква татуировка на лицето. Най-незабележимата беше на Уиламар, а най-сложната и шарената — на жената-водач, Карея.
    — Тъй като Карея вече се похвали с постиженията на Единайсетата пещера, аз само ще те поканя да ни дойдеш на гости — каза мъжът-дони. — Но искам да ти задам един въпрос. Ти също ли си служителка?
    Айла се намръщи.
    — Не. Защо мислиш така?
    — Чух различни клюки. Че можеш да контролираш животни. Много хора смятат, че тогава наистина си служителка. Спомням си някои неща за хората на изток, които ловят мамути. Казват, че при тях служителите ядат само мамутско месо и всички живеят на едно място, в едно домашно огнище. Когато беше представена като дъщеря на Мамут, се запитах дали наистина тези слухове са верни.
    — Не съвсем. Вярно е, че сред ловците на мамути служителите на Майката принадлежат към огнището на Мамут, но не живеят всички заедно. Мамутоите е име на племе, също като зеландониите. Има много огнища — Лъвското, Лисичето, Жеравото. Те показват… името на рода, към който човек принадлежи. Човек обикновено се ражда в нечие огнище, но може да бъде и осиновен. Съществуват много домашни огнища в рамките на един бивак. Той се кръщава на името на огнището на основателя. Моят бивак се наричаше Лъвски, защото Талут беше от Лъвското огнище и бе главатар. Сестра му Тули беше главатарка. Всеки бивак се ръководи от брат и сестра.
    Всички слушаха с голям интерес. Хората бяха заинтригувани от начина на живот и племенно устройство на другите хора, тъй като бяха запознати само със своята структура.
    — Мамутои на техен език означава „ловци на мамути“ или „деца на Майката, които ловуват мамути“, тъй като те също почитат Майката — продължи Айла. — Мамутът е свещено животно за тях. Затова домашното огнище на Мамут е запазено за служителите. Хората обикновено избират това огнище, но аз бях осиновена от стария Мамут от Лъвския бивак. Затова съм дъщеря от домашното огнище на Мамут. Ако бях служителка, щях да кажа „избрана от огнището на Мамут“ или „призвана в огнището на Мамут“.
    Двамата зеландонийци искаха да задават още въпроси, но Джохаран ги прекъсна. Макар че той също беше заинтригуван, в момента повече го интересуваха хората, които бяха отгледали Айла:
    — С удоволствие бих чул още за мамутоите, но Джондалар ни разказа любопитни неща за плоскоглавците, които сте срещнали по време на пътуването. Ако казва истината, трябва коренно да променим мисленето си за плоскоглавците. Откровено казано, боя се, че могат да представляват по-голяма заплаха за нас, отколкото предполагахме.
    — Защо заплаха? — попита Айла и застана нащрек.
    — Ами от разказа на Джондалар става ясно, че са… мислещи хора. Винаги сме смятали плоскоглавците за животни — нещо като пещерните мечки. По-малки и по-интелигентни видове, но все пак животни.
    — Известни са ни бърлогите и пещерите, наоколо където нявга са живели пещерни мечки — включи се в разговора Мартона. — Зеландони ни каза, че според някои от Древните легенди и истории мечките били убити, за да могат да се заселят там първите хора. Ако някои от тези „пещерни мечки“ са били плоскоглави…, ами… ако са интелигентни и разумни хора, всичко е възможно.
    — Ако са хора, а ние сме се отнасяли към тях като към животни, значи са враждебни животни. — Джохаран направи пауза. — Трябва да кажа, че ако аз бях на тяхно място; щях да търся начин да си отмъстя. Щях да се опитам да нападна зеландонийците. Мисля, че трябва да имаме предвид и подобна вероятност.
    Айла се успокои. Джохаран беше формулирал добре позицията си. Сега разбра за каква заплаха ставаше въпрос. Може би беше прав.
    — Чудя се да не би заради това да ни е било по-удобно да наричаме плоскоглавците животни — отбеляза Уиламар. — Едно е да убиваш животни за храна или провизии, а съвсем друго — да убиваш хора. Никой няма да бъде възхитен, ако научи, че предците му са убивали хора и са отнемали насила домовете им. — Свикнеш ли обаче с мисълта, че са били животни, е по-лесно да го приемеш.
    Айла си каза, че коментарът на Уиламар както винаги е много мъдър и разумен. Сега започваше да разбира защо Джондалар винаги говореше за него с огромно уважение. Той беше изключителен мъж.
    — Неприятните чувства могат да останат заспали дълго време, в продължение на много поколения — обади се Мартона. — Но легендите и историите са вечната памет на всеки народ и проблемът може да възникне отново с по-голяма сила. И понеже знаеш толкова много за тях, бих искала да ти задам няколко въпроса, Айла.
    Русокосата жена се поколеба дали да не им спомене, че и членовете на Клана имаха свои разкази и легенди, които обаче не им бяха необходими, за да помнят историята си. Те се раждаха със своята историческа памет.
    — Може да е умен ход да опитаме да установим контакт с тях по нов начин — продължи Джохаран. — Възможно е така да избегнем проблемите. Трябва да обсъдим изпращането на делегация, която да се срещне с тях и евентуално да обсъди възможността за създаване на търговски връзки.
    — Ти какво мислиш, Айла? — попита Уиламар. — Ще искат ли да търгуват с нас?
    — Не знам. Кланът, в който живях, знаеше за присъствието на хората. За тях ние бяхме другите, но в крайна сметка избягваха контактите. Общо взето, членовете на малкия Клан, в който израснах, не се замисляха много-много за другите. Знаеха, че съм по-различна и не съм от Клана, но бях дете, и то момиче на всичкото отгоре. Не бях от голямо значение за Брун и за мъжете. Но Кланът на Брун живееше далеч от другите. Мисля, че извадих късмет с това. Когато ме откриха, никой от тях не беше виждал дете, родено от другите. Някои не знаеха как изглеждат и възрастните. Искаха да ме приберат и да се грижат за мен, но не знам какво щеше да е, ако някой от другите ги беше преследвал и ги бе прогонил от домовете им. Или пък ако бяха тормозени от банда младежи.
    — Но Джондалар ми каза, че някои хора са успели да установят търговски контакти с плоскоглавците, които сте срещнали — каза Уиламар. — Щом другите хора могат да търгуват, защо и ние да не можем?
    — Все пак сигурни ли сте дали са хора, а не животни като пещерните мечки? — намеси се Брамевал.
    — Хора са, Брамевал — отвърна му Джондалар. — Ако ги познаваше по-добре, нямаше да се съмняваш в това. И са умни. Срещнах не един и двама от тях по време на пътешествието си. Напомни ми да ти разкажа повече някой път.
    — Казваш, че си била отгледана от тях, Айла — попита Манвелар. — Разкажи ни повече за тях. Що за хора са те?
    Русокосата жена кимна и помисли за момент.
    — Интересно защо си мислите, че са свързани с пещерните мечки. Има някаква странна доза истина в това. Същото смятат и в Клана. Дори понякога живеят заедно с мечки.
    — Ха! — изсумтя Брамевал, сякаш, за да заяви: „Казах ли ви!“
    Айла се обърна към него:
    — Кланът почита Урсус, духа на Пещерната мечка, също както другите се кланят пред Великата Майка Земя. Кланът, където отраснах, се наричаше Кланът на Пещерната мечка. Когато Кланът провежда големия си Събор — нещо като Летните събори, само дето не се прави всяка година, — се изпълнява свещен ритуал, посветен на духа на Пещерната мечка. Много преди Събора на Клана кланът-домакин улавя малко пещерно мече, което остава да живее заедно с тях. Хранят го и го отглеждат като собствено дете, докато порасне. После го затварят, за да не избяга, но продължават да го гледат и да го хранят. По време на Събора на Клана мъжете се състезават за честта да изпратят Урсус в Света на духовете, за да говори от името на Клана и да отправи тяхното послание. Тримата мъже, които спечелят най-много състезания, биват избирани за почетната, но и опасна задача да убият мечката. Често хищникът отнася със себе си в Света на духовете поне един или двама от тях.
    — Значи се свързват със Света на духовете — каза зеландони на Единайсетата пещера.
    — И погребват мъртвите с червена охра — добави Джондалар.
    — Ще ни трябва известно време да осмислим информацията — каза вождът на Единайсетата пещера. — Това ще е свързано с много промени.
    — Права си, Карея — съгласи се Първата сред служителите.
    — Засега няма какво да му мислим, ами да сядаме да се нахраним — намеси се Пролева, която се обърна към източния край на терасата. Всички погледнаха натам. Дълга процесия от хора с подноси и съдове идваше към тях.
    Хората се разделиха на малки групи, за да хапнат. Манвелар седна до Айла и срещу Джондалар. Той се беше представил предната нощ, но заради тълпата, обкръжила тогава чужденката, не успяха да се опознаят по-добре. Пещерата му се намираше наблизо и затова можеше да го стори по всяко време.
    — Досега получи няколко покани, но аз също бих искал да добавя моята — каза той. — Трябва да дойдеш на гости при нас, в Скалата на Двете реки или в Третата пещера на зеландониите. Ние сме много близки съседи.
    — Ако в Четиринайсетата пещера се славят като най-добрите рибари, а в Единайсетата са прочути с изработването на салове, с какво е известна Третата тогава? — попита Айла.
    Джондалар отвърна вместо него:
    — С лов.
    — Не се ли занимават всички с лов?
    — Разбира се, затова не се хвалят много, защото всички ловуват. Някои отделни ловци от другите пещери обичат да се перчат с безстрашието си. Може и да са добри, но като група членовете на Третата пещера нямат равни.
    Манвелар се усмихна:
    — Всъщност и ние се хвалим с това, но според мен сме станали добри ловци заради местоположението ни. Подслонът ни се намира високо над двете реки и е заобиколен с широки и тревисти долини. Тази — посочи към реката — и онази на Тревистата река. Повечето животни, които ловуваме, мигрират, като минават през двете долини. Ние имаме много удобно място, от което ги наблюдаваме по всяко време на годината. Научили сме се да разбираме кога има голяма вероятност да се появят животните и сме първите, които ги нападат.
    — Може и да си прав, Манвелар, но всички ловци в Третата пещера са добри, а не само един или двама. Всички те полагат много усилия, за да усъвършенстват уменията си. Всички. Айла го разбира. Тя обожава да ловува. Невероятна е с прашката. Но чакай само да ти покажем копиехвъргача, който измислихме. Той мята копията толкова надалеч и толкова бързо, че направо няма да повярваш. Айла е по-точна от мен, но аз хвърлям по-надалеч. Важното обаче е, че всеки би могъл да улучи с това оръжие животно на два-три пъти по-голямо разстояние от обикновено.
    — Много бих искал да го видя! — възкликна Манвелар. — Джохаран има намерение да организира лов, за да се съберат провизии за Летния събор. Тъкмо ще демонстрирате новото си оръжие, Джондалар. — Той се обърна към Айла и добави: — И двамата много обичате да ловувате, нали?
    — Да, с удоволствие. Имам един въпрос — изрече тя. — Има ли някаква закономерност в номерирането на пещерите?
    — Най-старите пещери имат най-малките номера — отвърна Джондалар. — Те първи са били основани. Третата пещера е била създадена преди Деветата, а Деветата — преди Единайсетата или Четиринайсетата. Вече няма Първа пещера. Най-старата е Втората, която се намира наблизо. Следващата по възраст е Пещерата на Манвелар. Тя е била основана от първите хора.
    — Това е Деветата пещера, а твоята, Манвелар, е Третата. Къде са тогава тези по средата?
    Белокосият мъж се усмихна. Айла се беше обърнала точно към когото трябва. Той имаше трайни интереси към историята на народа си и беше натрупал много информация от другите зеландонийци, от странстващите разказвачи и хората, които знаеха различни истории от предците си. Членовете на зеландониите, включително и самата зеландони, се обръщаха към него, когато искаха да научат нещо за миналото си.
    — През годините, откакто първите хора основали първите пещери, се променили много неща — отвърна Манвелар. — Потомците им се преместили или се оженили в други пещери; Някои от пещерите станали по-малки, а други се разраснали.
    — Като Деветата пещера, която станала неимоверно голяма — добави Джондалар.
    — В историята се разказва за болести, които отнемали живота на много хора, както и за неблагополучни години, когато зеландонийците са умирали от глад — продължи Манвелар. — Когато пещерите се смаляват, често две или няколко се обединяват. Обединената пещера обикновено взима малък номер, но не винаги. Когато пещерите станат твърде големи за размера на пещерата или скалата, част от тях се разделят, за да формират нова, често наблизо до първата. Преди време група от Втората пещера се отделила и се преместила от другата страна на долината. Сега се наричат Седмата пещера, защото тогава имало Трета, Четвърта, Пета и Шеста. Третата все още съществува, Петата е на север от нас, но Четвъртата и Шестата вече ги няма. Ала нека похапнем малко, а после пак ще си приказваме.
    На Айла й беше много интересна историята на зеландониите и тя се усмихна разбиращо. Тримата се съсредоточиха върху храната и известно време мълчаха, преди жената да зададе нов въпрос:
    — Всички пещери ли са известни с нещо характерно като риболова, правенето на салове или лова?
    — Повечето — отвърна Джондалар.
    — С какво е известна тогава Деветата?
    — С творците и занаятчиите си — обади се Манвелар. — Всички пещери имат умели хора на изкуството, но в Деветата живеят най-добрите. До известна степен това се дължи на факта, че тук живеят много хора. Всеки, който иска да се научи на занаят, се мести в Деветата пещера.
    — Така е най-вече заради Долната река — каза Джондалар.
    — Какво е „Долна река“? — намръщи се Айла.
    — Следващият скален подслон надолу по реката — обясни той. — Там няма организирана пещера, макар че броят на хората също е голям. Зеландонийците отиват на това място, за да работят по творбите си и да споделят опита си с другите. Ще те заведа после, ако успеем да се приберем, преди да се стъмни.
    След като всички се нахраниха, пиха горещ чай. Айла вече се чувстваше много по-добре. Гаденето й беше преминало заедно с главоболието, но отново й направи впечатление честото ходене по нужда. Повечето хора вече започнаха да прибират празните съдове и да си тръгват. Айла забеляза, че Мартона стои сама, и отиде при нея.
    — Има ли наблизо място, където мога да се облекча? — попита я тя. — Или трябва да се върна в къщата.
    Възрастната жена се усмихна.
    — И аз си мислех за същото. Има една пътека към реката, която минава покрай Изправения камък. Малко е стръмна към върха. Тя води към едно място на брега, което се използва главно от жени. Ела, ще ти покажа.
    Вълчо повървя известно време след тях, но после долови по-интересна миризма и отиде да изучи по-подробно речния бряг.
    След като всичко беше почистено, Джохаран се изправи, давайки знак на всички да замлъкнат. Хората се подчиниха и се обърнаха към вожда на Деветата пещера.
    — Айла — започна той, — докато се хранехме, Карея ме попита нещо. Джондалар казва, че може да общува с плоскоглавците — с Клана, както ги наричаш, — но не толкова добре като теб. Наистина ли владееш езика им?
    — Да, така е. Бях отгледана от тях. Преди да срещна Джондалар, не знаех друг език. Когато съм била малка, сигурно съм знаела, но не си спомням.
    — Но мястото, където си израснала, се намира много далеч оттук, на една година път, нали? — Тя кимна. — Езикът на хората, които живеят толкова далеч от нас, със сигурност е различен. Аз не ви разбирам, когато с Джондалар говорите на езика на мамутоите. Дори лозадунаите, които живеят много по-близо, имат доста различен от нашия език. Някои думи си приличат и мога да хвана част от това, което си говорят, но не мога да го говоря добре. Ясно е, че езикът на Клана не е същият като нашия, но как ти, която идваш от толкова далеч, си могла да разбереш тукашните плоскоглавци?
    — Разбирам съмненията ти. И аз имах такива, когато срещнах Губан и Йорга и не знаех дали ще мога да се разбера с тях. Но езикът на думите е различен от техния, и то не само заради знаците и жестовете, а защото на практика използват два езика.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Първата зеландони.
    — Имат нормален език, който всеки Клан използва в ежедневието си. Макар и да прибягват до знаци с ръце, пози и мимики, имат и някои думи, въпреки че не могат да произнасят всички звуци като другите. Някои кланове използват повече думи от другите. Обикновеният всекидневен език и думите на Губан и Йорга бяха по-различни от тези на моя Клан и не можах да ги разбера. Но Кланът има и друг, по-особен език, който се употребява за общуване със Света на духовете и с хора от другите кланове. Този език е много древен и при него не се използват никакви думи освен личните имена. Именно този език използвах и аз.
    — Чакай да видя дали те разбирам добре — намеси се Зеландони, — Кланът — или плоскоглавците — не само, че имат език, ами дори два. И единият от тях е еднакво разбираем за всички останали плоскоглавци, дори и за тези, които живеят на една година път от тях, така ли?
    — Трудно е за вярване, нали? — отвърна Джондалар и широко се усмихна. — Но е чистата истина.
    Зеландони поклати глава. Другите също бяха настроени доста скептично.
    — Това е много стар и древен език. Хората от клана съхраняват историческата си памет от векове и нищо не забравят — опита се да обясни Айла.
    — Трудно ми е да повярвам, че изобщо могат да осъществят някаква връзка само с помощта на знаци и жестове — обади се Брамевал.
    — И аз съм на същото мнение — обади се Карея. — Както Джохаран спомена за езиците на зеландонийците и лозадунаите, сигурно и плоскоглавците могат да се разбират само на много елементарно ниво.
    — Вчера ти ни направи малка демонстрация в дома ми — каза Мартона. — Можеш ли сега да ни покажеш на всички?
    — И ако наистина Джондалар владее до известна степен този език, би трябвало да може да ни преведе — добави Манвелар.
    Всички кимнаха единодушно.
    Айла стана. Събра си мислите и после извърши движенията на древния език, които казваха: „Тази жена приветства мъжа Манвелар.“
    Тя изрече името на глас, но с характерния си силен акцент.
    Джондалар преведе:
    — Приветствам те, Манвелар.
    „Тази жена приветства мъжа Джохаран“ — продължи Айла.
    — И теб също, Джохаран — каза Джондалар.
    Минаха през още няколко прости фрази, ала мъжът почувства, че не обхващат пълните възможности на този език.
    — Ти ми демонстрираш само прости знаци, Айла.
    — По-сложните няма да можеш да ги преведеш, Джондалар. Само на това съм те учила. То е достатъчно, за да общуваш с Ридаг.
    — Когато на нас ни показа, направи собствен превод — намеси се Мартона. — Защо и сега не го сториш? Така ще ни е по-ясно.
    — Да, защо не го направиш и с двата езика едновременно — съгласи се Джондалар.
    Тя отново помисли за малко, след което започна и на двата езика:
    — Не си спомням много от миналото, но Иза често ми повтаряше, че ме е открила. Търсили са нова пещера. Имало земетресение. Сигурно това, което още сънувам. То разрушило дома им, а падащите в пещерата камъни убили няколко души от Клана на Брун. Погребали умрелите и тръгнали на път. Макар че пещерата си останала сравнително непокътната, те смятали, че ако останат, ще ги преследва нещастието. Духовете на техните тотеми били недоволни и искали те да напуснат пещерата колкото се може no-скоро. Движели се бързо. Трябвало бързо да намерят нов дом, защото духовете-закрилници се нуждаели от място, където ще се чувстват добре.
    Макар че Айла представи историята със сравнително безучастен тон, хората бяха пленени от разказаното. За тях тотемите бяха проявление на Великата Майка Земя, а те добре знаеха какви бедствия може да причини тя, когато се разгневи.
    — Иза ми каза, че вървели покрай една река, когато видели над тях да кръжат лешояди. Брун и Грод ме забелязали първи, но ме подминали. Те търсели храна и се надявали да открият с помощта на лешоядите останките от плячката на някой хищник. Можели да прогонят за малко четириногия ловец и да му отмъкнат част от месото. Помислили, че съм мъртва, но не се хранели с човешка плът, пък била тя и от представител на другите.
    В движенията на Айла имаше грациозност и лекота. Тя правеше жестовете и знаците със заучена лекота.
    — Когато Иза ме видяла да лежа на земята до реката, тя се спряла. Понеже била лечителка, й станало интересно. По крака ми имало следи от нокти на голяма котка. Според нея най-вероятно били от пещерен лъв. Раната загноявала. Отначало помислила, че съм мъртва, но после чула, че стена тихичко. Прегледала ме по-внимателно и усетила, че дишам. Попитала Брун — вожда, който й беше брат, — дали може да ме вземе с тях. Той не се възпротивил.
    — Браво! Много хубаво! — реагира публиката.
    — Тогава Иза била бременна, но ме взела и ме носила, докато направили лагер, за да пренощуват. Не била сигурна дали лекарствата й действат върху другите, но такива случаи имало и преди, затова решила да опита. Направила лапа на крака ми, за да излекува възпаленото място. Сетне ме носила през целия следващ ден. Помня, че когато за пръв път се събудих и видях лицето й, изкрещях, но тя ме прегърна и ме успокои. На третия ден вече можех да ходя по малко и тогава Иза вече бе решила, че ще съм нейно дете.
    Тук Айла спря. Всички мълчаха. Историята наистина беше трогателна.
    — На колко години си била тогава? — попита Пролева.
    — По-късно Иза ми каза, че според нея съм била на около пет години. Сигурно съм била на възрастта на Дисарадал или Робенан.
    — И всичко това го каза с жестове? — попита Солабан.
    — Наистина ли могат да се кажат толкова много неща без думи?
    — Не за всяка дума, която изричам, съществува знак, но хората от Клана щяха да разберат разказа по същия начин. Езикът им е нещо повече от обикновени движения с ръце. Той е всичко. Дори най-малкото трепване на клепача или кимане на главата означава нещо конкретно.
    — Но когато говорят на този език, те не могат да лъжат — добави Джондалар. — Ако се опитат, изражението на лицето или позата на тялото им ще ги издадат. Когато се запознах с Айла, тя дори не си беше и помисляла, че иска да излъже някого. Не можеше да разбере какво имам, предвид когато говорех със заобикалки. Айла не е способна да лъже. Никога не го е правила и просто не знае как. Така е израснала.
    — Може би езикът без думи има по-голяма стойност, отколкото си мислим — тихо промълви Мартона.
    — Според мен е очевидно, че щом Айла общува на този език толкова леко и бързо, това за нея се е превърнало в напълно естествен процес — каза зеландони. Аргументите на Джондалар й се струваха съвсем убедителни.
    — Разкажи ни още за живота си с тях — помоли я зеландони от Единайсетата пещера. — Не е необходимо да продължаваш със знаците, освен ако ти така не искаш. Красиво е да те гледа човек, но си мисля, че вече успя да ни убедиш. Каза, че плоскоглавците погребвали мъртвите си. Бих искал да разбера повече за техните погребални обреди.
    — Да, те погребват умрелите. Самата аз присъствах на погребението на Иза.
    Разговорът продължи през целия следобед. Айла описа погребалната церемония и ритуалите, след което разказа по-подробно за детството си. Хората й задаваха много въпроси и често я прекъсваха, за да оспорят или да поискат повече информация.
    Накрая Джохаран забеляза, че се стъмва.
    — Мисля, че Айла се умори, а и ние отново огладняхме — каза той. — Преди да си тръгнем по домовете, трябва да поговорим за лова преди Летния събор.
    — Джондалар ми каза, че имали да ни покажат ново ловно оръжие — обади се Манвелар. — Може би утре или вдругиден ще е подходящ за лов. Така Третата пещера ще има време да измисли планове накъде да тръгнем.
    — Добре — съгласи се Джохаран. — Но сега Пролева отново е приготвила храна за нас, ако някой е огладнял.
    Срещата бе преминала по изключително интересен начин, но въпреки това хората започнаха да се изправят, за да си вървят. Докато тръгваха обратно към жилищата си, Айла се замисли над разговорите и въпросите. Знаеше, че е казала истината на всички, но имаше нещо, което бе скрила. Съвсем съзнателно не беше споменала нищичко за сина си. Даваше си сметка, че зеландонийците щяха да нарекат рожбата й „грешка на природата“, ето защо реши да се въздържи.

ДЕВЕТА ГЛАВА

    Привечер стигнаха до къщата на Мартона, ала Фолара бе отишла да преспи при приятелката си Рамила, вместо да ги изчака. Бяха я зърнали на вечерята, но разговорите се бяха проточили и след това, а девойката знаеше, че няма да свършат скоро.
    Когато отметнаха завеската, видяха, че в огнището няма нито един тлеещ въглен.
    — Ще отида да взема огън от Джохаран — каза Уиламар.
    — Не виждам у тях да свети — отвърна Мартона. — Сигурно с Пролева са отишли да вземат Джарадал от майка й.
    — Тогава да отида до Солабан?
    — И у тях е тъмно, Рамара сигурно я няма. Солабан също остана на срещата през целия ден.
    — Няма защо да притеснявате другите — обади се Айла. — У мен са огнените камъни, които открих днес. Ей-сега ще разпаля огън.
    — Какви огнени камъни? — изненадано попитаха в един глас Мартона и Уиламар.
    — Сега ще ви покажем — отговори Джондалар.
    — Ще ми трябва прахан — каза Айла. — Нещо, с което да разпаля искри.
    — В огнището има, но не знам дали ще мога да стигна дотам в тъмното, без да се блъсна в нещо — отвърна Мартона.
    — Тогава ще се опитам да направя искри и без прахан.
    — Младата жена извади кремъчния си нож и един от огнените камъни.
    Сложи пред себе си парчето железен пирит и го удари с опакото на кремъчното острие.
    — Ах! — чу тя Мартона да възкликва, когато прехвърча искра.
    — Как го направи? — попита я Уиламар. — Можеш ли да го повториш?
    — Искрата се получава с кремъчния нож и огнения камък. — Отново удари двата предмета един в друг. Този път искрата бе по-силна и й позволи да се приближи до огнището. Мартона я последва.
    — Държа праханта тук — каза възрастната жена. — Ето, вземи.
    — Подай ми я.
    Айла сложи праханта на земята, наведе се и отново удари огнения камък. Този път искрата обхвана праханта и предизвика бледа червена светлина. Тя леко я раздуха и запали малък пламък. Натрупа още прахан, а после и по-големи съчки. Само за миг помещението беше огрято от уютния огън.
    — Искам да го видя този огнен камък — изрече Уиламар, след като запали няколко лампи.
    Айла му подаде парчето железен пирит. Той заобръща сиво златистия минерал и го огледа от всички страни.
    — Прилича ми на обикновен цветен камък. Как успя да запалиш огън с него? Друг може ли да го направи?
    — Да, всеки. Ей-сегичка ще ти покажа. Можеш ли да ми дадеш още малко прахан, майко?
    Докато Мартона търсеше, Джондалар отиде при пътната си торба и извади оттам кремък и огнен камък. После направи малка купчинка от възпламенимия прах и удари кремъка в камъка. Появи се искра и дим, той раздуха искрата и добави още прахан. Скоро и другото огнище в къщата беше запалено.
    — Мога ли и аз да опитам? — попита майка му.
    — Необходима е малко практика, за да запалиш искра там, където искаш, но не е чак толкова трудно. — Джондалар и подаде кремъка и камъка.
    — И аз бих искал да пробвам — присъедини се Уиламар.
    — Няма защо да чакаш — отвърна Айла. — Сега ще взема още един кремък от торбата и ще ти покажа.
    Първите им опити бяха плахи и неуверени, но след като им показаха правилната техника, Мартона и Уиламар започнаха да напредват. Уиламар пръв успя да запали огън, но втория път късметът му изневери. Щом и Мартона успя в начинанието, тя бързо усвои техниката. Скоро и двамата палеха огън с лекота.
    Когато Фолара се прибра, тя ги завари усмихнати и доволни, коленичили около огнището, в което горяха няколко малки огъня. Вълчо също дойде с нея. Той се беше уморил цял ден да стои на едно място с Айла и затова се бе присъединил към Джарадал и Фолара. Те се хвалеха, като показаха, че се познават с дружелюбния и любопитен хищник.
    След като Вълчо приветства всеки един, както си му е редът, и пи вода, той отиде и се сви до входа на къщата — мястото, което си бе избрал. Искаше да си почине след вълнуващия, но уморителен ден с Джарадал и другите деца.
    — Какво става тук? — попита Фолара. — Защо сте запалили толкова много огньове?
    — Учихме се как да палим огън с камъни — отвърна Уиламар.
    — С огнените камъни на Айла ли?
    — Да, много е лесно — каза Мартона.
    — Нали ти обещах да ти покажа, Фолара. Искаш ли да опиташ? — подкани я младата жена.
    — Наистина ли го направи, майко? — попита момичето.
    — Разбира се.
    — И ти ли, Уиламар?
    — И аз. Необходима е известна практика, но всъщност не е толкова трудно.
    — Е, тогава не мога да бъда единственият член на семейството, който не умее да пали огън по този начин.
    Докато Айла й показваше, а Джондалар я съветваше, Мартона нагря върху вече запаления огън няколко камъка за готвене. Напълни с вода съда, който използваха за правене на чай, и наряза на парчета малко зуброво месо.
    Когато камъните се нагряха, сложи няколко в чайника, а останалите добави заедно с още вода в друг плетен съд, в който имаше сготвени зеленчуци.
    Когато Мартона приготви храната, вече беше пламнал и огънят на Фолара. На всеки бяха раздадени чинии и купи за чая. Петимата насядаха на възглавниците около ниската маса. След вечерята Айла приготви една купа с остатъци и малко месо за Вълчо, наля си още една чаша чай и отново седна на масата.
    — Искам да знам повече за тези огнени камъни — каза Уиламар. — Никога не бях чувал преди за подобно нещо.
    — Къде се научи да го правиш, Джонде? — попита Фолара.
    — Айла ми показа.
    — А ти къде се научи, Айла?
    — Стана съвсем случайно.
    — Но как би могло нещо подобно да стане случайно?
    Айла отпи от чая и затвори очи, за да си припомни миналите събития.
    — Беше един от онези дни, когато всичко сякаш върви наопаки — започна. — Моята първа зима в долината тъкмо бе започнала, реката замръзваше, а огънят ми беше изгаснал посред нощ. Уини още беше малка и хиените обикаляха около пещерата ми в тъмното, но аз не можех да открия прашката си. Трябваше да мятам по тях камъни, за да ги прогоня. На сутринта исках да насека дърва, за да запаля отново огън, но изпуснах брадвата си и тя се счупи. Беше единствената, която имах, и трябваше да си направя нова. За щастие забелязах наблизо кремъчни парчета и животински кости.
    Слязох до каменистия бряг на реката, за да си направя нова брадва и някои други инструменти. Докато работех, без да искам ударих с камък по кремъка и се появи искра. Така или иначе трябваше да си запаля огън и реших да опитам да го направя по този начин. След няколко опита успях.
    — Толкова просто изглежда, като го обясняваш — каза Мартона. — Но аз едва ли бих се сетила да запаля огън на твое място, дори и да бях видяла искра.
    — Бях сама в онази долина — рече русокосата жена. — Нямаше кой да ми покаже как да правя това и онова или да ме посъветва какво да предприема. Вече бях убила един кон, което беше против традициите на Клана. После взех да отглеждам рожбата на това животно, а това също е забранено в Клана. Вършех толкова много непознати за мен неща, че в този момент бях готова да експериментирам и с огъня.
    — Много ли огнени камъни имаш? — попита Уиламар.
    — Има много такива камъни на онзи скалист бряг — отвърна Джондалар, — Преди да си тръгнем от долината последния път, събрах колкото можах да открия на пръв поглед. Раздадохме няколко по време на пътешествието, но гледах да запазя и за зеландонийците. После не открихме повече.
    — Лошо — каза майсторът-търговец. — Хубаво щеше да е, ако можехме да си ги поделим с другите или дори да търгуваме с тях.
    — Ние пак можем! — възкликна Джондалар. — Айла откри няколко тази сутрин в долината на Гористата река. Тъкмо преди да дойдем на срещата. За пръв път отново виждам огнени камъни, след като напуснахме нейната долина.
    — Открили сте огнени камъни? Тук? Къде? — попита Уиламар.
    — В подножието на един малък водопад — отвърна Айла.
    — Щом има на такова малко място, сигурно бихме могли да намерим още повече наоколо — отбеляза Джондалар.
    — Вярно. На колко души сте казвали за тези огнени камъни? — попита Уиламар.
    — Нямах време да разкажа на никого, но зеландони знае — отвърна Джондалар. — Фолара й е казала.
    — А ти откъде знаеш? — попита дъщеря си Мартона.
    — Айла ми показа. Видях, докато палеше огън по този начин. Вчера, когато се прибра Уиламар.
    — Но зеландони не е видяла, така ли?
    — Май че не.
    — Голям смях ще падне. — Уиламар се усмихна. — Толкова ще се изненада… но няма да го покаже.
    — Наистина ще е забавно — съгласи се Джондалар. — Не е лесно да се изненада с нещо тази жена.
    — Така е, защото знае много — отвърна Мартона. — Но ти вече я впечатли, Айла, и то повече, отколкото предполагаш.
    — Вярно е — каза Уиламар. — И двамата я впечатлихте. Приготвили ли сте някакви други трикове, за които още не сте ни казали?
    — Ами, мисля, че ще се удивите от копиехвъргача, който ще демонстрираме утре. Не можете да си представите колко добра е Айла в мятането с прашка — отговори Джондалар. — И макар и за вас да не е толкова интересно, научих се на някои нови техники за обработване на кремък. Дори Даланар се заинтересува.
    — Щом Даланар е бил впечатлен, и за мен ще е интересно — каза Уиламар.
    — Има и една дърпачка на конци.
    — Дърпачка на конци ли?! — повтори учудено Мартона.
    — Да, използва се за шиене. Ако искаш, ще ти я покажа — изрече Айла.
    — Мислиш, че ще свърши работа на човек, чиито очи са вече слаби и не виждат?
    — Да, мисля, че ще ти е от полза. Ей-сега ще я донеса.
    — Защо не почакаш до утре, когато ще е по-светло. На тази слаба светлина няма да виждаме почти нищо — предложи й възрастната жена.
    — Е, Джондалар, ти предизвика голямо вълнение сред нас — каза Уиламар. — Завръщането ти беше достатъчно, но ти донесе със себе си и много други изненади. Винаги съм казвал, че пътуването отваря нови възможности и способства за предаването на много идеи.
    — Мисля, че си прав — отвърна Джондалар. — Но да си призная, уморен съм от пътуването. Ще съм доволен, ако си остана у дома за по-дълго.
    — Нали ще ходиш на Летния събор, Джонде? — попита Фолара.
    — Разбира се. Там ще се оженим, малка сестричке. За мен ходенето на Летния събор не е пътуване, особено след като извърших пътешествието. То е част от домашния ни бит. Което ми напомня, че Джохаран планира лов за утре. Знаеш ли откъде можем да си намерим маскировки, Уиламар? Айла също иска да участва в лова.
    — Ще намерим нещо. Ако ще ходим за елени, аз имам резервни еленови рога. Другите имат кожи и други необходими неща.
    — Какви са тези маскировки? — попита Айла.
    — Маскираме се с кожи и понякога се окичваме с рога, за да можем да се доближим повече до стадото. Животните се страхуват от хората, затова се преструваме на животни — обясни Уиламар.
    — Джондалар, можем да вземем конете, както когато аз и Уини помогнахме на мамутоите да убият онзи зубър — предложи тя и се обърна към Уиламар: — Когато си на гърба на коня, животните не те виждат. Така можем да се прокраднем по-близо до тях и с копиехвъргачите дори само двамата с Вълчо можем да убием доста дивеч.
    — Използвате животни, за да ловите животни? Не го спомена, когато попитах дали имате още трикове. Не смяташ ли, че това звучи направо невероятно? — обърна се Уиламар към жена си.
    — Имам усещането, че дори те самите не знаят какви точно изненади ще ни поднесат през следващите дни и месеци — изрече Мартона. — Някой иска ли още малко чай от лайка преди лягане? Много успокоява, а днес ви подложиха на доста неприятен разпит. Тези хора от Клана имат по-голямо значение, отколкото си мислех.
    Фолара наостри уши. Всички говореха за дългата среща, а приятелките й искаха да им разкаже, защото си мислеха, че тя е по-наясно от другите. Беше им казала, че знае колкото всички, но те не й вярваха. Поне сега щеше да има някаква представа за характера на срещата. Тя се заслуша внимателно, докато разговорът продължаваше.
    — …Изглежда, те имат доста благородни черти — каза Мартона. — Грижат се за болните и вождът им е заинтересован за благото на народа си. Познанията на тяхната знахарка са били доста богати, ако се съди по реакцията на нашата зеландони. Струва ми се, че тя би искала да научи повече за техния духовен водач. Със сигурност е напирала да ти зададе още много въпроси, но се е въздържала. Докато Джохаран повече се интересува от самите хора и начина им на живот.
    Всички се умълчаха. Красиво украсеното жилище напомни на Айла за Ранек, чието жилище в Лъвския бивак също беше подредено с вкус и елегантност. Той беше човек на изкуството, скулптор. Беше й разкрил чувствата и възгледите си за съзиданието и красотата. Помисли си, че Мартона сигурно има подобно светоусещане.
    Тя се чувстваше уютно и сигурно в компанията на семейството на Джондалар. Разбираше се с тези хора, те бяха като нея. Тогава я осени мисълта, че тя наистина е една от другите. После в съзнанието й внезапно изплува пещерата, в която живееше Кланът на Брун и в която беше израснала. Контрастът я порази.
    При зеландонийците всяко семейство имаше свой дом. През тънките стени се чуваха гласове и шум, но въпреки това всеки си имаше свое неприкосновено място, скрито от погледите на другите. При мамутоите отделните семейства също живееха разделени. Завеси заграждаха отделните семейни места.
    В пещерата на Клана границите на семейните места се знаеха от всички, но бяха очертани само от няколко камъка. Личното уединение беше въпрос на обществена култура. Хората бяха свикнали да не поглеждат към семейното огнище на съседа, да не „проникват“ през невидимата граница. Членовете на Клана знаеха как да не виждат това, което не им е разрешено. Айла с болка си спомни, че дори най-любимите й хора престанаха да я виждат, когато бе наказана със смъртното проклятие.
    Зеландонийците също така правеха разлика между пространството извън и вътре в жилищата им. Те имаха отделни помещения за ядене, спане, готвене и други дейности, докато в Клана тези площи не бяха ясно определени. Местата за спане бяха общи и в по-голямата си част разделението беше въпрос на обичаи и лични предпочитания. Съществуваше душевно и социално разделение, но не и физическо. Жените избягваха местата, където работеха мъжете. Мъжете на свой ред стояха настрани от женските работи.
    Сякаш зеландонийците имаха повече време да вършат различните неща, отколкото членовете на Клана, каза си Айла. Правеха толкова много неща, и то не само необходими предмети и сечива. Сигурно причината се криеше в начина, по който ловуват? Тя беше потънала в мислите си и не чу зададения й въпрос.
    — Айла? Айла? — извика Джондалар.
    — О, извинявай, Джондалар. Какво каза?
    — За какво толкова си мислеше, че не ме чу?
    — Мислех си за разликите между другите и Клана. Питах се защо зеландонийците могат да правят много повече неща.
    — И стигна ли до отговора? — попита я Мартона.
    — Не знам. Сигурно има нещо общо с различния начин на ловуване. Когато Брун и мъжете му отиваха на лов, те се връщаха с цяло животно, а понякога и с две. В Лъвския бивак имаше също толкова хора, но в техния лов участваха всички, които можеха да ходят — мъже, жени, дори и деца. Обикновено убиваха много животни и донасяха в лагера само най-хубавото месо, като по-голямата част от него съхраняваха за зимата. Няма случай те да са гладували. За разлика от тях към края на зимата в Клана оставаше съвсем малко храна. Понякога дори ловуваха през зимата, когато животните още са слаби и мършави. В Лъвския бивак също се свършваха някои храни, като например зеленчуците, но хората се хранеха добре дори и в края на пролетта.
    — Това е нещо, което трябва да се спомене на Джохаран утре — каза Уиламар, стана и се прозя. — Но сега смятам да си лягам. Утрешният ден също се очертава да бъде натоварен.
    Мартона също стана и занесе съдовете в кухнята, Фолара се протегна и се прозя като баща си:
    — И аз отивам да си лягам. Утре сутринта ще ти помогна да измиеш чиниите, майко. Много съм уморена.
    — Ще идваш ли на лов, Фолара? — попита я Джондалар.
    — Не съм решила още. Ще видя как ще се чувствам утре — отвърна тя и се насочи към спалнята.
    След като Мартона и Уиламар се прибраха в спалнята си, Джондалар отмести масата и постла кожите за спане. Двамата с Айла се наместиха под тях, а Вълчо легна отстрани. Той нямаше нищо против да стои по-далеч, докато наоколо имаше други хора, но когато Айла си легнеше, мястото му беше до нея.
    — Наистина много ми харесва семейството ти, Джондалар — каза младата жена. — Май че ще ми хареса да живея със зеландонийците. Мислех си за това, което каза снощи. Прав си, не бива да съдя за всички само по няколко неприятни човека.
    — Не съди всички и по най-добрите — отвърна той. — Никога не знаеш кой как ще реагира при дадена ситуация.
    — Според мен всеки носи в себе си по малко добро и малко лошо. Някои имат от едното повече, отколкото от другото. Винаги съм искала да вярвам, че хората имат повече добро от лошото. Помниш ли Фребек? Той беше много лош в началото, но постепенно се поправи и стана доста добър.
    — Трябва да призная, че ме изненада. — Джондалар се сгуши по-близо до нея.
    — Ти обаче не ме изненадваш — отвърна тя и се усмихна, почувствала ръката му между бедрата си. — Знам какво си мислиш.
    — Дано и ти да си мислиш същото.
    Тя го целуна. Целувката им беше дълга и страстна. И двамата горяха от желание да се любят, но не искаха да бързат. Бяха си у дома. След всички трудности на дългото и опасно пътешествие Джондалар я беше довел невредима в родния си край. Сега всички опасности бяха преминали. Той я загледа. Почувства у себе си толкова силна любов към нея, че не знаеше как да се сдържи.
    Дори и на слабата светлина Айла забеляза обичта в сините му очи и беше обладана от същите емоции. Когато съзряваше като девойка, тя не си беше и мечтала да открие мъж като Джондалар. Не очакваше да има толкова голям късмет.
    Гърлото му пресъхна и той отново се наведе, за да я целуне. Тогава си каза, че трябва да я има, да я люби, че телата мм трябва да се слеят. Както винаги тя беше готова за него и той не знаеше как да изрази благодарността си към нея. Русокосата жена никога не му беше въртяла онези номерца, без които явно не можеха някои жени.
    Помисли си за Марона. Тя обичаше да играе подобни игрички — не толкова с него, колкото с другите. Изведнъж почувства голямо удовлетворение, че е тръгнал на пътешествие с брат си, а не се е оженил за нея. Само Тонолан да беше жив…
    Но Айла със сигурност беше жива, макар че няколко пъти едва не я загуби. Джондалар почувства с езика си отворената й уста и топлината на диханието й. Целуна я по врата, после по ухото и прокара език по шията й.
    Тя остана неподвижна, докато усещането от докосването му не се превърна в страстна тръпка на очакване. Джондалар премести устните си върху втвърденото зърно на едната й гърда, като го захапа нежно. Треперейки силно, тя почти изпадна в екстаз.
    Джондалар беше готов, но страстта му се засили още повече, когато тя сладко изстена. Внезапно бе обзет от неустоима тръпка. Искаше я, желаеше я.
    Езикът му закръжи около пъпа й за миг, след което я зацелува по бедрата и разтвори краката й, след което премести езика си върху органа на нейната женственост.
    Стенанията й станаха по-силни. Насладата, премина през нея като мълния. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото очакваше. Обзе я силно желание да му се отдаде. Протегна се към члена му и му помогна да навлезе в нея. Джондалар проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко и двамата почувстваха как вълните на насладата ги издигат до главозамайващи висини, отново и отново.
    Джондалар легна върху нея — миг, който тя обожаваше — ала сетне се сети, че е бременна, и се отмести. Тя изпита леко разочарование. Когато Джондалар се отдръпна, той се запита дали предположенията на Айла са верни. Така ли бе заченато бебето вътре в нея? Негово ли беше това бебе? Дали Майката беше дала Благословията си на жените, за да раждат нов живот така, както бе дарила и децата си с чудесния дар на насладата? Сигурно затова мъжете се раждаха с такива органи — за да помогнат на жените да заченат новия живот. Искаше му се Айла да е права, но как би могъл да разбере?
    След известно време тя стана. Извади от торбата си малка дървена купа и наля в нея вода от меха. Вълчо се беше оттеглил в избрания ъгъл близо до входа. Той я поздрави, когато тя отиде при него. Айла му се усмихна и направи знака, с който изразяваше похвала. После се изми, както я беше учила Иза, когато за пръв път стана жена.
    Джондалар беше заспал, когато тя се върна при него. На сутринта Айла щеше да изчисти и да проветри завивките. Щом вече щяха да живеят на едно място, ще може да изпере и кожите. Нези я беше учила как се прави, ала изискваше много усилия и време.
    Айла се обърна настрани, а Джондалар се сгуши до нея. Още не й се спеше, защото сутринта бе станала късно. Отново се замисли за Клана и другите. В съзнанието й се редуваха спомени за живота й ту с едните, ту с другите и тя неволно правеше сравнения.
    Може би най-значимата разлика беше, че сънародниците на Джондалар украсяваха своите жилища и пещери с картини и изрязани фигурки. При Клана потребността от декорации едва възникваше. Само хората като Айла се занимаваха с изкуство: мамутоите, зеландонийците и другите. Разликата беше доста очевидна.
    Изкуството, рисуването на животни или на някакви други фигури беше израз на способностга да се правят абстракции — способност да се извлече естеството на предмета и да се представи като символ. Символът имаше и друга форма — звук, дума. Разумът, който можеше да разсъждава с категориите на изкуството, беше способен също така да роди една друга абстракция — езика. Този разум можеше да създаде синтез от абстракцията на изкуството и абстракцията на езика. Така някой ден щеше да се роди съчетанието от символи и словесна памет — писмеността.

    За разлика от предишния ден Айла отвори очи много рано сутринта. Огнищата и лампите бяха изгаснали, но тя успя да различи контурите на варовиковия покрив над тях. Слънцето тъкмо изгряваше. Никой не я забеляза, когато се измъкна изпод завивките и се запъти към тоалетната. Вълчо надигна глава, изскимтя за поздрав и я последва.
    Отново й се гадеше. Имаше нужда от нещо твърдо, което да успокои стомаха й. Отиде в кухнята и запали малък огън. Отхапа няколко хапки от зубровото месо и изяде няколко зеленчука. Не беше сигурна дали й стана по-добре, но реши да си направи чай, за да успокои стомаха си.
    Взе чантата с лекарствата си. „Вече ще мога да попълня запаса си от треви и билки, — помисли си. — Босилек, разбира се! Помага за правилното износване на плода и има приятен вкус. Ментата също е подходяща. Премахва гаденето и помага при стомашни болки. Джондалар също я харесва много. А хмелът лекува главоболие и други болки. Само да не е много, защото опиянява.“
    Айла избра още няколко билки. В един момент долови движение с крайчеца на окото си. Обърна се и видя Мартона, която идваше от спалнята.
    — Рано си станала тази сутрин, Айла — каза тихо тя, за да не събуди другите. Наведе се и потупа Вълчо.
    — Обикновено ставам рано… ако предната вечер не съм си легнала късно и не съм пила силни напитки.
    — Да, питието на Ларамар наистина е много силно, но хората, изглежда, го харесват. Виждам, че вече си запалила огън. Обикновено го гася нощем, за да имам достатъчно въглени за сутринта, но с тези огнени камъни, които ни показа, вече няма да е трудно да се запали. Какво готвиш?
    — Сутрешен чай. Обичам да приготвям чай за събуждане на Джондалар. Искаш ли и ти?
    — Аз пия един чай, който зеландони ми е препоръчала. Джондалар ми каза, че обичаш да правиш сутрешен чай. Държеше той да ти приготви, когато вчера се събуди. Каза, че ти винаги му приготвяш по една гореща купа чай и че поне веднъж иска да те отмени. Предложих му да ти направи ментов чай, тъй като е вкусен студен.
    — Чудех се дали наистина Джондалар го е приготвил, Но ти остави легена и водата, нали?
    Мартона се усмихна и кимна.
    Айла взе с машата няколко горещи камъка от огъня и ги пусна в плетения съд за чай, пълен с вода. Камъните изсъскаха и отделиха пара и мехурчета. Тя добави още и след известно време ги смени с други. Когато водата завря, двете жени заляха чаените си смеси, след което седнаха на възглавниците на земята и засърбаха горещите напитки.
    — Исках да поговоря с теб, Айла — промърмори Мартона. — Често се питах дали Джондалар изобщо ще намери жена, която да обича. — Почти каза „отново“, но се въздържа. — Той винаги е имал много приятели, бил е доста харесван, но не е разкривал чувствата си и малцина са го познавали добре. Тонолан му беше най-близък от всички. Предполагах, че някой ден ще се ожени, но не съм мислела, че ще се влюби толкова сериозно. Смятам, че сега е влюбен.
    — Вярно е, че рядко разкрива чувствата си. Сякаш познавах друг човек, преди да го осъзная. Макар че обичам Джондалар, по едно време не вярвах, че чувствата ни са взаимни — отвърна Айла.
    — В това няма съмнение. Очевидно е, че те обича. Гордях се с теб онзи ден, Айла. Необходим е доста кураж, за да се изправиш срещу хората така, както ти направи след случилото се с Марона… Сигурно знаеш, че тя и Джондалар възнамеряваха да се оженят.
    — Да, той ми каза.
    — Макар никога да не съм се възпротивявала на тези планове, ще ти призная, че съм доволна задето не се ожени за нея. Тя е привлекателна жена и всички смятаха, че е идеална за него, но не и аз.
    Айла се надяваше Мартона да й обясни защо. Старата жена замълча и отпи от чая.
    — Искам да ти дам нещо по-прилично за носене от „подаръка“ на Марона — каза накрая, след като си изпи чая и остави купата.
    — Ти вече ми подари огърлицата на майката на Даланар.
    Мартона се усмихна и стана. Отиде тихо до спалнята и след малко се върна с някаква дреха. Показа я на Айла. Беше дълга туника в бледозелен цвят като избелелите стръкове на тревата след прекарана дълга зима. Туниката беше богато украсена с мъниста, миди, цветна бродерия и ресни, но не беше изработена от кожа. Отблизо Айла забеляза, че е направена от тънки сплетени нишки. Кой би могъл да изплете на ръка така съвършено нишките?
    — Никога не съм виждала подобно нещо — каза тя. — От каква материя е?
    — Аз я направих. Изтъкана е на специално устройство. Познаваш ли растението лен? Дълго и тънко, със сини цветове?
    — Да, знам го. Помага при изгаряне, открити рани и язви, дори в устата.
    — Някога опитвала ли си да сплетеш нишки от него?
    — Не си спомням, но ми е ясно какво имаш предвид. Ленените нишки са много дълги.
    — Именно него използвах за туниката.
    — Знаех, че ленът е полезен, но не си представях, че от него може да се изработи нещо толкова красиво.
    — Мислех си, че може да го облечеш за Брачния ви обред. Скоро ще тръгнем за лятната среща, при следващото пълнолуние. А ти каза, че нямаш какво да облечеш за по-официални случаи.
    — О, Мартона, много си мила! Но аз имам тоалет за брачния си обред. Нези ми го уши и аз й обещах да го нося. Надявам се да не възразяваш. Носих го с мен през цялото време от миналогодишния Летен събор досега. Направен е според обичаите на мамутоите, а при тях съществуват специални предписания как да се носи.
    — Тогава ще е най-добре да облечеш тоалета на мамутоите, Айла. Не знаех за него и затова се погрижих. Но, моля те, задръж и този. Може да има и други официални случаи, при които да го носиш.
    — Благодаря ти! Толкова е красив! — Айла му се възхищаваше, като дори го премери на око как ще й стои. — Сигурно е било необходимо доста време, за да се направи.
    — Да, но сега е твой. Работих върху процеса от дълги години. Уиламар ми помогна да изработим рамката, която използвам. Тонолан също, преди да замине. Повечето хора си имат свой занаят. Често търгуваме с нещата, които изработваме, или ги даваме като подаръци. Вече остарявам и не съм в състояние да правя толкова много неща като преди. А и зрението ми вече не е същото.
    — Щях да ти показвам дърпачката на конци днес! — сети се Айла и скочи. — Сигурно ще е от помощ на човек, който не вижда добре, докато шие. Сега ще я донеса. — Тя отиде до багажа си, взе набора за шиене и още един пакет. Върна се и каза на Мартона: — Искаш ли да видиш и брачния ми тоалет?
    — Да, но не исках да те притеснявам. Някои предпочитат да го държат в тайна, като изненада.
    — Моята изненада ще е по-различна. Но мисля да ти я разкрия. В утробата ми е започнал нов живот. Нося бебето на Джондалар.

ДЕСЕТА ГЛАВА

    — Сигурна ли си, Айла!? — попита я Мартона усмихната. Стори й се, че това е много странен начин, за да каже, че Майката я е благословила — „носи бебето на Джондалар“. Още повече, че сигурно детето беше с неговия дух.
    — Напълно. Пропуснах два лунни периода и сега се чувствам малко отпаднала сутрин. В мен стават някои промени, които обикновено съпровождат бременността.
    — Чудесно! — Майката на Джондалар я прегърна. — Ако вече си благословена, бракът ти ще е щастлив… или поне така казват хората.
    Младата жена развърза кожения пакет и изглади с ръка туниката и панталоните, които беше пренесла през цял континент в пек и студ. Мартона огледа тоалета, който наистина беше великолепен. Айла със сигурност щеше да се откроява сред другите по време на брачните церемонии.
    Дрехата беше изработена от най-фина кожа в жълт цвят, който се доближаваше до този на косата на Айла. Кожата вероятно беше от елен или антилопа-сайга, предположи Мартона. И туниката, и панталоните бяха богато украсени с фигури от мъниста, слонова кост и кехлибар. Дрехите бяха като произведения на изкуството. Мартона преброи около три хиляди мъниста от слонова кост. Всяко от тях беше изрязано, пробито и лакирано на ръка. Тя разбра, че подобен тоалет би могъл да принадлежи само на човек, който се ползва с огромно уважение и заема много висок пост в общността. В изработването му бяха вложени много труд и усилия. Айла каза, че е била осиновена, но който и да беше я осиновил, той очевидно притежаваше огромна власт, престиж и състояние. Никой не можеше да го разбере по-добре от Мартона.
    — Тоалетът е много е красив, Айла — каза накрая тя. — Кой ти го направи?
    — Нези, но много й помогнаха. — Беше доволна от реакцията на старата жена.
    — Да, със сигурност много хора са й помогнали. Ти спомена и преди за нея, но не мога да си спомня точно коя беше.
    — Тя е съпруга на Талут, главатаря на Лъвския бивак. Този, който искаше да ме осинови, но Мамут го стори вместо него. Според Мамут мъжът й я е помолил да го изработи за мен.
    — А Мамут е служителят на Майката?
    — Мисля, че би могъл да е Първи като зеландони. Беше най-старият. Според мен беше най-възрастният сред мамутоите. Когато заминах оттам, приятелката ми Диджи очакваше да роди, а жената на брат й раждаше. И двете деца щяха да бъдат неговото пето поколение.
    Мартона кимна разбиращо. Даваше си сметка, че който и да беше я осиновил, разполагаше с изключително влияние. Самата Айла сигурно не беше осъзнала, че той може би е най-уважаваният и властен човек сред целия народ. Това обясняваше много неща.
    — Каза, че имало определени ритуали за носенето на тези дрехи?
    — Мамутоите смятат, че не е прилично този тоалет да се носи преди започването на брачните обреди и церемонии. Можеш да го покажеш на семейството си и на най-близките приятели, но не бива да го носиш навън. Искаш ли да видиш как изглежда туниката?
    Джондалар изръмжа насън и се обърна. Мартона хвърли поглед към леглото му и снижи още глас:
    — Докато Джондалар спи, да. Иначе не бива да му показваш тоалета преди брачната церемония.
    Айла свали лятната си туника и сложи тежката и богато украсена дреха.
    — Нези ми каза да я нося така, че да не ми се виждат гърдите — прошепна и завърза връзките на деколтето си. — Според нея една жена може гордо да показва бюста си само когато влезе в съюз с мъжа. Но тъй като си майка на Джондалар, ти можеш да ме видиш — добави и развърза връзките.
    — Поласкана съм. При нас обичаят е брачният тоалет да се покаже преди церемонията, но само на жени, интимни приятели или членове на семейството. Със сигурност ще изненадаш всички. Ако искаш, можем да окачим тоалета в моята стая, за да се изгладят гънките. Няма да му навреди и малко пара.
    — Благодаря. И без това се чудех къде да го сложа. Може ли и туниката, която ми подари, да стои в стаята ти? Имам и още една, която сама съм правила. Ще ми ги пазиш ли?
    — Разбира се. Но нека първо Уиламар се събуди. Искаш ли да оставиш нещо друго при мен?
    — Имам огърлици и други бижута, но те могат да останат в пътния ми багаж, понеже ще ги взема за Лятната среща.
    — Много ли са?
    — Само две огърлици, включително и тази от теб, гривна за ръката, обици и два кехлибара, които ми подари Тули, когато заминах. Тя беше главатарка в Лъвския бивак, сестра на Талут и майка на Диджи. Каза, че трябва да ги сложа на ушите си, когато се омъжвам, тъй като ще отиват на туниката. Много бих искала, но ушите ми не са продупчени.
    — Сигурна съм, че зеландони няма да има нищо против да ти ги продупчи, ако искаш.
    — Да, не бих имала нищо против. Не искам да си дупча други части на лицето и тялото — поне засега, — но много бих искала да мога да си сложа тези кехлибарени обици, когато с Джондалар се женим, както и тоалета на Нези.
    — Тази Нези сигурно много те е обичала, за да стори толкова за теб.
    — Аз я обичах. Ако не беше тя, сигурно нямаше да тръгна с Джондалар и да дойда тук. Трябваше да се омъжа за Ранек на следващия ден. Той беше син на брат й, макар че тя му бе като майка. Но Нези разбра, че Джондалар ме обича, и ми каза, ако наистина и аз го обичам, да му призная и да го последвам. Права беше. Трудно ми бе обаче да кажа на Ранек, че заминавам. Не ми беше безразличен, но Джондалар обичах повече.
    — Разделила си се с хора, които толкова много са държали на теб, за да тръгнеш с Джондалар — коментира Мартона.
    Айла забеляза, че Джондалар отново се върти в леглото, и стана. Мартона отпи от чая си и проследи как младата жена отново сгъна брачния си тоалет и го сложи в пътния си багаж. Когато се върна, посочи към набора за шиене на масата.
    — Дърпачката на конци е вътре — каза. — Щом сутрешният чай на Джондалар стане готов, може да излезем навън на слънце и да ти го покажа.
    — Да, ще ми е интересно да го видя.
    Айла отиде до огнището за готвене, добави дърва в огъня и още няколко горещи камъка и приготви билките за чая. В това време Мартона си мислеше, че не се е излъгала за Айла. Беше привлекателна, но имаше и още нещо. Русокосата жена желаеше от все сърце щастието на Джондалар и със сигурност щеше да му бъде добра съпруга.
    Айла пък си мислеше за Мартона. Възхищаваше се на нейната увереност, гордо поведение и аристократични маниери. Майката на Джондалар бе интелигентна и винаги се отнасяше с разбиране. Но не се съмняваше, че някогашната водачка може да прояви голяма сила на характера, ако се наложи. Нищо чудно, че народът не е искал тя да слиза от поста, когато съпругът й е умрял. Сигурно на Джохаран му е било трудно да бъде на нейното ниво, но сега поне явно се чувстваше уютно на поста си.
    Айла тихо постави купата с чая до спящия Джондалар. Каза си, че трябва да потърси някакви клечки, с които да му изчисти зъбите. Мартона изпи чая си, Айла взе набора за шиене и двете тихо се измъкнаха от къщата. Вълчо ги последва.
    Още беше доста рано, когато стигнаха до предната каменна тераса. Слънцето току-що бе отворило сияйното си око и надничаше иззад източните върхове. Яркият му блясък придаваше на скалата топло яркочервено сияние, но въздухът си оставаше свеж и хладен. Наоколо не се забелязваха много хора.
    Мартона я поведе към ръба, близо до тъмния кръг на сигналния огън. Седнаха на големи камъни, подредени около мястото на огъня, с гръб към изгряващото слънце. Вълчо ги изостави и продължи към долината на Горската река.
    Айла развърза малката кожена кесия на набора и изпразни съдържанието й. Имаше най-различни видове конци от животни и растителни влакна. Няколко малки остри кремъчни остриета за рязане бяха навързани заедно. Малко квадратно парче твърда мамутска кожа служеше за напръстник. Имаше и три малки тръбички, направени от кухи птичи кости.
    Тя взе една от тръбичките, отвори капака й и измъкна оттам заострено парче слонова кост с отвор в единия край. Подаде го внимателно на Мартона.
    — Виждаш ли дупката? — попита я.
    — Не много добре. А, да, ето я. Много е малка.
    — Пробиването на дупката беше най-трудната част в изработването на дърпачката на конци. Ще ти покажа как действа.
    Айла вдяна конец в парчето слонова кост и го подаде на Мартона.
    Тя огледа иглата и я опипа с пръсти, тъй като зрението й беше отслабнало с годините.
    — Ама, разбира се! С това нещо ще мога отново да шия!
    — Ала на някои материи ще трябва да направиш дупки с шило. Колкото и твърда да е слоновата кост, с нея няма да можеш да пробиеш по-дебелите и груби кожи — обясни Айла. — Но пак е по-добре, отколкото без нея.
    Мартона се усмихна.
    — Ти като малка ли се научи да шиеш?
    — В Клана не могат да шият. Дрехите им се състоят от завързани едно за друго парчета.
    — Все забравям, че детството ти е било… необикновено. Сигурно ти е било много трудно да се научиш да шиеш. Това обаче е много хитро приспособление. — Тя хвърли поглед в далечината. — Мисля, че идва Пролева. Ако нямаш нищо против, ще й покажа иглата.
    — Не, нямам. — Русокосата жена погледна към слънчевата тераса и забеляза Пролева, съпругата на Джохаран, и Салова, съпругата на Рушемар, които идваха насам. Вече доста хора бяха станали и пространството около тях изглеждаше по-оживено.
    Жените се поздравиха и Мартона първа се обади:
    — Виж това, Пролева. И ти, Салова. Айла го нарича „дърпачка на конци“. Току-що ми го показа. Много е хитро и с него лесно се шие. С негова помощ дори аз ще се справя, макар че вече не виждам добре.
    Двете жени, които бяха скроили не една и две дрехи през живота си, набързо схванаха естеството на новото изобретение и започнаха развълнувано да обсъждат достойнствата му.
    — Според мен всеки би се научил да използва тази игла много лесно — каза Салова. — Но изработването й сигурно е било доста трудно.
    — За тази ми помогна Джондалар. Той направи уред за пробиване на малки дупки и проби такава на иглата — обясни Айла.
    — Само човек с неговите умения би се справил. Спомням си, че преди да замине, изработваше кремъчни шила и инструменти за пробиване на мъниста — добави Пролева. — Салова е права. Сигурно е трудно да се направи дърпачка на конци като тази, но си е струвало. Бих искала и аз да я изпробвам.
    — За мен ще е удоволствие, Пролева. Имам още две, с различни размери — каза Айла. — Избирам кой размер да използвам според материята, която ще шия.
    — Благодаря ти, но се боя, че днес няма да имам време заради подготовката за лова. Джохаран смята, че на тазгодишния Летен събор ще присъстват страшно много хора — отвърна Пролева и се усмихна. — И то заради теб. Новината, че Джондалар се е завърнал и е довел със себе си жена, вече се е разнесла навсякъде около реката, а и отвъд нея. Той иска да приготвим достатъчно храна за всички, тъй като ние ще организираме празненството.
    — Хората много ще се радват да се запознаят с теб и да се уверят дали слуховете за теб са истина — добави Салова.
    — Докато стигнем дотам, вече няма да са истина. Всеки добавя по нещо от себе си и доукрасява чутото, когато разказва на някой друг — вметна Пролева.
    — Повечето обаче си дават сметка за това и не вярват напълно на слуховете. Мисля, че Джондалар и Айла ще изненадат не един и двама — каза Мартона.
    Пролева забеляза самодоволна усмивка на лицето на бившата водачка на Деветата пещера на зеландониите — нещо много рядко. Запита се какво ли знаеше тя, което другите още не знаеха.
    — Ще дойдеш ли с нас до Скалата на двете реки, Мартона? — попита Пролева.
    — Да. Искам да видя как действа този „копиехвъргач“, за който говореше Джондалар. Ако е също толкова хитроумно приспособление като това и другите нововъведения, които донесоха със себе си, със сигурност ще е много интересно.

    Джохаран вървеше най-отпред. Движеха се покрай стръмна скала до реката и поради тази причина вървяха в колона по един. Мартона беше зад него, следвана от Джондалар. Айла вървеше заедно с Вълчо, а другите хора от Деветата пещера се движеха след тях, но се държаха на няколко крачки разстояние от вълка. Когато минаха покрай Четиринайсетата пещера, числеността на групата се увеличи.
    Стигнаха до едно място до реката, разположено между скалните навеси на Четиринайсетата пещера от едната страна и на Единайсетата от другата страна на реката. Там водният поток се разширяваше и след като се блъскаше в скалите, продължаваше напред с пенливите си води. На това място реката беше лесно проходима и оттам често минаваха хора. Айла чу да го наричат брода.
    Някои от тези, които бяха обути, седнаха, за да свалят кожите от краката си. Имаше и такива — сред тях бе и Айла, — които бяха боси. Хората от Четиринайсетата пещера спряха и оставиха Джохаран и членовете на Деветата пещера да преминат първи. Това беше проява на чест и великодушие към тях, тъй като Джохаран беше предложил да половуват преди да тръгнат за Летния събор, а и официално беше вожд на всички зеландонийци.
    Когато Джондалар стъпи в студената вода, той се сети за нещо, което искаше да каже на брат си.
    — Джохаран, почакай малко — викна му той. Брат му се спря. Мартона беше зад тях. — Когато ходихме с Лъвския бивак на Летния събор на мамутоите, трябваше да прекосим доста дълбока река, намираща се точно преди мястото, на което се проведе срещата. Хората от Вълчия бивак, които бяха домакини на срещата, бяха изсипали камъни във водата, за да могат всички да преминат, без да се намокрят. И ние понякога го правим. Стори ми се разумно и исках да те подсетя.
    — Тази река тече бързо. Няма ли да отнесе камъните? — попита го Джохаран.
    — И тяхната беше бърза. Всяка година поставяха нови камъни. Удобно беше да се лови риба от тези камъни, и то от средата на реката.
    — Струва си да помислим — намеси се Мартона.
    — Ами саловете? Камъните няма ли да им пречат? — попита някакъв мъж.
    — Тук не е достатъчно дълбоко, за да могат да плават салове. Обикновено се налага хората да ги носят на ръка, както и останалия си товар, когато минават през брода — отвърна Джохаран.
    Докато ги слушаше, Айла забеляза, че водата е доста бистра и могат да се видят както камъните на дъното, така и някои рибки. После установи, че средната част на реката предоставяше невероятна гледка към цялата местност. Отпред, на левия бряг, видя скала с пещери. Сигурно вървяха натам. Зад скалата някакъв приток се вливаше в реката. От другата страна на притока започваше планинска верига от стръмни върхове. Обърна се на другата страна. Нагоре по реката, на север, също забеляза високи скали, както и огромната паст на Деветата пещера, разположена на десния бряг.
    Джохаран тръгна отново и след него се заточи дългата върволица от хора. Насочваха се към Третата пещера на зеландониите. Айла забеляза, че някои ги чакаха отпред и им махаха. Позна Карея и зеландони от Единайсетата пещера. Колоната продължи да се увеличава. След малко Айла успя да огледа по-подробно огромната скална стена отпред — една от най-впечатляващите в долината.
    Тя беше изсечена и оформена от същите природни сили, създали и другите пещери в района. Имаше по две, а на места и по три тераси, подредени една над друга. На половината път до масива се простираше скален път, дълъг стотина метра, който водеше към пещерен отвор. Това беше основното ниво за всекидневни дейности на членовете на Третата пещера. Тук се намираха повечето им жилища. Терасата предлагаше защита на хората отдолу, а тези отгоре бяха защитени от скален покрив.
    Джондалар забеляза, че Айла оглежда високия варовиков масив, и спря, за да може да го настигне.
    — Мястото, където Тревистата река се влива в реката, се нарича Двете реки — каза й той. — Този район се нарича Скалата на двете реки, защото гледа към мястото на вливането.
    — Мислех, че се нарича Третата пещера — отвърна Айла.
    — Това е домът на Третата пещера на зеландониите, но се нарича Скалата на двете реки. По същия начин домът на Четиринайсетата пещера се нарича Малката долина, а на Единайсетата — Речната обител — обясни Джондалар.
    — Тогава как се нарича домът на Деветата пещера?
    — Деветата пещера.
    — Защо си няма име като другите?
    — Не знам. Винаги се е казвала Деветата пещера. Сигурно също биха могли да я нарекат „Скалата на двете реки“, защото наблизо Гористата река се влива в реката. Но това име вече е било дадено на Третата пещера. Или пък „Голямата скала“, но така вече е кръстено друго място.
    — Има и други имена, с които бихте могли да я кръстите. Нещо като Падащия камък например. Никъде няма подобно нещо, нали?
    — Не, поне аз не съм виждал.
    — Но Деветата пещера си се нарича просто Деветата пещера. Интересно защо?
    — Може би защото нашият навес е уникален поради много причини. Никой не е чувал или виждал друг толкова голям скален заслон, който е приютил толкова много хора. Той също така гледа към две реки, но в долината на Горската река има повече дървета, отколкото в другите. От Единайсетата пещера винаги ни молят да си секат дървета оттук, за да си направят салове. А и както ти спомена, имаме Падащия камък. Всички знаят за Деветата пещера, дори хората от по-далечни места. Никое друго име не може да я опише напълно. Така и е останала известна — Деветата пещера.
    Айла кимна, но продължи:
    — Според мен името е това, което прави едно нещо уникално и единствено.
    Докато наближаваха дома на Третата пещера, тя видя опънати палатки, навеси, рамки и стойки, разположени между подножието на скалата и реката. Тъмни кръгове от загасени и запалени огньове бяха разпръснати сред постройките. Това беше главната работна площ на Третата пещера — включваше малък док на брега, на който завързваха саловете.
    Територията на Третата пещера обхващаше не само скалата, но и района под каменните тераси чак до бреговете на двете реки и някои местности отвъд тях. Всички тези земи не бяха тяхна изключителна собственост. Хората от съседните пещери можеха спокойно да се разхождат върху територията на други пещери и да използват ресурсите им, но се смяташе за проява на добър тон първо да помолиш или да те поканят. Подобни нрави бяха разбираеми от възрастните. Децата, разбира се, можеха да се разхождат където си поискат.
    Районът между Горската река на север от Деветата пещера и Тревистата река при Скалата на двете реки на юг се смяташе за обща собственост на зеландонийците, които живееха там. Всъщност той представляваше обширна площ, из която бяха разпръснати много семейства, макар че обитателите му не бяха разположили нарочно жилищата си в този ред, нито пък селото си имаше име. Но когато Джондалар още се намираше на път и разказваше, че е от Деветата пещера на зеландониите, хората свързваха името не само с пещерата, но и с цялата прилежаща околност.
    Гостите започнаха да изкачват пътеката към основното ниво на Скалата на двете реки. Те спряха, когато стигнаха долното ниво, за да изчакат един човек. Докато стояха там, Айла се подпря на най-близката до нея стена.
    — Това е Кимеран — каза Джондалар, широко усмихнат. Тя погледна към непознатия. Рус, по-висок от Джохаран, той идеално се разбираше с езика на тялото с вожда на Деветата пещера. Двамата очевидно се отнасяха като равни един с друг.
    Новодошлият огледа вълка със страх, но не каза нищо и всички продължиха към горния етаж. Когато стигнаха, Айла отново се спря — този път беше пленена от невероятната панорамна гледка. Затаи дъх. Предната каменна тераса на Третата пещера предлагаше гледка към цялата местност. Нагоре по Тревистата река във водите й се вливаше друга, по-малка.
    — Айла.
    Тя се обърна, щом чу името си. Зад нея стоеше Джохаран заедно с мъжа, който току-що се беше присъединил към тях.
    — Искам да те запозная с този човек.
    Мъжът пристъпи напред и протегна двете си ръце. Обаче остана нащрек заради вълка до нея, който го гледаше с голямо любопитство. Донякъде приличаше на Джондалар с русата коса и високия си ръст. Тя направи знак на животното да стои мирно и поздрави мъжа.
    — Кимеран, това е Айла от мамутой… — започна Джохаран.
    — Айла това е Кимеран, вожд на Старото огнище на Втората пещера, потомък на Основателя на Седмата пещера на зеландониите.
    — В името на Дони, Великата Майка Земя, ти си добре дошла в земята на зеландониите, Айла от мамутоите — каза Кимеран.
    — В името на Мут, Майка на всички, известна още като Дони и под други имена, те приветствам, Кимеран, вожд на Старото огнище на Втората пещера на зеландониите — отвърна Айла и се усмихна.
    Кимеран забеляза чуждестранния й акцент и слънчевата й усмивка. „Наистина е много красива — каза си той, — но какво друго би могло да се очаква от красавец като Джондалар?“
    — Кимеран! — обади се Джондалар, когато приветствените думи свършиха. — Радвам се да те видя!
    — И аз също, Джондалар.
    Двамата си стиснаха силно ръцете и се прегърнаха.
    — Значи сега си вожд на Втората пещера?
    — Да, от няколко години. Питах се дали ще успееш да се върнеш. Чух, че си тук, но исках лично да се уверя.
    — Айла, с Кимеран сме приятели от много отдавна. Двамата заедно преминахме през церемонията за възмъжаване, получихме поясите си — станахме мъже едновременно — каза Джондалар. — Бяхме на една възраст, но аз стърчах над всички, защото бях най-висок. Много се зарадвах, когато дойде и Кимеран — той беше висок колкото мен. Исках да застана до него, за да не се набивам на очи. Той май се чувстваше по същия начин. Кимеран, мисля, че трябва да се запознаеш с Вълчо.
    — Да се запозная?
    — Да, Вълчо няма да те нарани. Айла ще ви запознае. След това ще се отнася с теб като с приятел.
    Кимеран беше объркан, когато Джондалар го отведе при четирикракия хищник. Беше най-едрият вълк, който някога бе виждал, но жената очевидно не се боеше от животното. Тя коленичи и сложи ръка на врата му, след което погледна към Кимеран и се усмихна. Вълкът седеше с отворена уста и оголени зъби, а езикът му висеше отстрани. Този вълк да не би да му се присмиваше?
    — Протегни си ръката, за да може Вълчо да я помирише — инструктира го Джондалар.
    — Как го нарече? — попита Кимеран и се отдръпна. Не беше склонен да остави беззащитна ръката си на животното. Но, от друга страна, хората наоколо ги гледаха и не искате да го помислят за страхливец.
    — Така го е кръстила Айла. На езика на мамутоите това означава „вълк“.
    Когато русокосата жена взе дясната му ръка, Кимеран разбра, че няма накъде повече да се увърта. Пое си дълбоко дъх и й позволи да приближи важния за него крайник до пастта с остри зъби.
    Беше изненадан, както и повечето други хора, когато тя му показа как да докосне вълка и когато звярът облиза ръката му. Ала щом почувства живата топлина на Вълчо, той беше изумен как животното остана спокойно и неподвижно. Щом превъзмогна изненадата си, Кимеран обърна по-голямо внимание на жената.
    Що за сила и власт притежаваше тя? Зеландони ли беше? Той добре познаваше уникалните способности на шаманите. Тя говореше идеално зеландонски, но имаше странен акцент. Почти гълташе някои от звуците. Имаше и вид на чужденка, но беше красива, екзотична чужденка. Вълкът също беше част от екзотиката. Как ли го контролираше? Той ги погледна много учудено, почти със страхопочитание.
    Айла беше проследила всичките промени в изражението на лицето му, включително и почудата. Беше готова да се засмее и затова извърна глава. После отново го погледна.
    — Грижа се за Вълчо, откакто беше малко вълче — каза му тя. — Той беше отгледан заедно с децата от Лъвския бивак. Свикнал е с хора.
    Кимеран се изчерви. Сякаш беше прочела мислите му и отговори на въпроса му, преди дори да го е задал.
    — Сам ли дойде? — попита го Джондалар.
    — Идват и още. Чухме, че Джохаран иска да организира лов, преди да заминем за Летния събор. Манвелар изпрати глашатай до Седмата пещера, а те изпратиха при нас. Аз обаче дойдох пръв.
    — Пещерата на Кимеран е натам, Айла. — Джондалар посочи надолу към долината на Тревистата река. — Виждаш ли оня малък приток? — Тя кимна. — Това е Малката тревиста река. Ако вървиш покрай нея, ще стигнеш до Втората и Седмата пещери. Те са свързани и членовете им живеят от двете страни на гъста зелена поляна.
    Двамата мъже започнаха да си припомнят стари случки. Вниманието на Айла обаче отново беше привлечено от панорамната гледка. Просторната горна тераса на Третата пещера даваше на обитателите й много предимства. Голямата надвиснала скала защитаваше от неприятното време и в същото време мястото имаше прекрасен изглед към околността.
    За разлика от залесената долина до Деветата пещера долините на Тревистата и Малката тревиста река бяха богати на гъста трева, но различни от широките поляни край реката. Бреговете на главната река бяха очертани от различни видове дървета и храсти, но отвъд тясната гора имаше открито поле с ниска трева, което беше любимо на животните. От другата страна на реката, на запад, широката равнина свършваше при верига от хълмове, които завършваха с тревисто плато.
    Долините на Тревистата и Малката тревиста река се характеризираха с по-голяма влажност, в определено време от годината с почти блатист терен. На места тревата беше по-висока от човешки бой и често се смесваше с други храсти и растения. Голямото разнообразие от растения привличаше различни видове тревопасни животни, които мигрираха през сезоните тук.
    Тъй като главната тераса на Скалата на двете реки гледаше към двете долини, мястото беше идеално за наблюдение на бродещите стада. В резултат с течение на времето хората от Третата пещера бяха придобили невероятни умения в проследяването на животните, както и познания за миграционните предпочитания на стадата и кои от тях кога се появяват в района. В крайна сметка ловните им способности постоянно се усъвършенстваха. Макар че членовете на всяка пещера ловуваха, копията на ловците от Третата пещера, живеещи в Скалата на двете реки, бяха улучили и повалили повече дивеч от другите.
    Славата на хората от Третата пещера като ненадминати ловци отдавна се бе разнесла сред повечето зеландонийци. Те бяха тези, към които другите се обръщаха за съвети и информация, когато се планираше лов. Особено когато се организираше всеобщо подобно мероприятие.
    Тревистите долини на двете реки, които се съединяваха точно под терасата, се откриваха между високите скални масиви. Заедно с вливащите се води на Тревистата река реката течеше на югозапад, притисната от подножията на скалите, и изчезваше далеч на юг към Великите води.
    Айла погледна надясно, на север — натам, откъдето бяха дошли. Долината на реката представляваше широка зелена ливада, сред която се виеха искрящите под слънчевите лъчи води. Виждаха се хвойни, брези, върби и борове, а от време на време и някой друг дъб. Дърветата допълнително очертаваха течението на реката. На другия бряг, където реката правеше остър завой в посока към изгряващото слънце, се открояваха високите скали и скалният покрив на Деветата пещера.
    Манвелар бързо закрачи към тях, усмихнат и готов да ги посрещне. Макар че белокосият мъж не беше никак млад, на Айла й направи впечатление неговата жизненост и увереност. Трудно й беше да определи възрастта му. След приветствията и формалните представяния Манвелар поведе групата към едно незаето място върху основната тераса.
    — Тъкмо приготвяме обяда — обяви Манвелар. — Но ако някой е жаден, тук има вода и купи. — Той посочи няколко големи водни меха, подпрени на един камък. Наблизо лежаха купите.
    Повечето хора приеха поканата, но мнозина от тях си носеха лични купи за пиене. Нормално беше човек да си носи лична купа, паница и нож за ядене, прибрани в торба, когато отиваше на кратко пътуване или на гости. Айла беше взела паница дори за Вълчо. Хората гледаха удивени как огромното животно жадно пи от водата, която тя му беше сипала. Някои се усмихнаха. До известна степен действаше успокояващо, че вълкът, привързан към жената с някаква необяснима и мистериозна духовна връзка, се нуждаеше от вода като най-обикновено създание.
    Някои седнаха на камъните, а други останаха прави. Манвелар изчака докато всички млъкнат и се успокоят. После се обърна към една млада жена до него:
    — Бяхме сложили съгледвачи — тук и при Втората гледка — през последните два дена — каза.
    — Това е Втората гледка, Айла — обясни й тихо Джондал. — Тя проследи накъде сочеше ръката му. От другата страна на мястото, където се сливаха реките, имаше друга малка пещера, стърчаща под остър ъгъл в началото на верига от скали, която вървеше успоредно с реката и потоците й. — Макар че е разделена от Тревистата река, Третата пещера смята Втората гледка за част от Скалата на двете реки.
    Айла отново погледна натам, след което направи няколко крачки, за да погледне от ръба надолу към водата. От мястото си забеляза, че при устието си Тревистата река се разширяваше в малка ветрилообразна делта, преди да се влее в по-големия воден поток. На десния бряг на по-малката река, в подножието на Скалата на двете реки, имаше пътека, която водеше на изток и се раздвояваше някъде там, до течащите води. Айла забеляза, че второто разклонение на пътеката вървеше към брега на Тревистата река, в единия край на делтата. Там, на плиткото, Третата пещера пресичаше Тревистата река.
    От другата страна втора пътека прорязваше долината, образувана от поречието на двете реки, и водеше към стърчащия връх на пещерата. Тясна и висока, тя не предлагаше кой знае колко голям подслон, но една каменна пътека водеше нагоре — към една скална платформа, от която също се виждаха долините на двете реки.
    — …Тефона дойде със съобщение точно преди да пристигнете — каза Манвелар. — Очертават се няколко възможности за успешен лов, Джохаран. От известно време следим движението на едно смесено стадо от около осем едри елена и няколко по-млади. А Тефона пък току-що откри голямо стадо зубри.
    — И едното, и другото ще свършат работа. Зависи кое ще имаме по-големи шансове да нападнем и стигаме. Ти какво предлагаш? — попита Джохаран.
    — Ако бяхме само ловци от Третата пещера, може би щяхме да издебнем стадото на елените при реката и да убием няколко, докато я прекосяват. Но ако искаме по-голяма плячка, съветвам да тръгнем след зубрите и да ги притиснем, за да се предадат.
    — Можем да направим и двете неща — намеси се Джондалар.
    Неколцина се усмихнаха.
    — Иска ги всичките? Той винаги ли е толкова нетърпелив? — подметна някой.
    — Нетърпелив е, и то не само за лов на животни — отвърна друг женски глас. Последва кикотене.
    Айла видя жената. Беше Карея, вождът на Единайсетата пещера. Спомни си как се запозна с нея. Тогава беше впечатлена от нея, но сега не хареса закачката й. Сякаш се присмиваше на Джондалар, а самата Айла съвсем скоро беше станала обект на присмех. Погледна го, за да види как реагира. Лицето му бе зачервено, но въпреки всичко беше широко усмихнат. „Притеснен е и гледа да не го показва“ — каза си Айла.
    — Може и да съм бил нетърпелив, но мисля, че нищо не ни пречи да се справим. Когато живеехме с мамутоите, Айла се качи на коня и помогна на хората от Лъвския бивак да примамят зубри в капана и да ги обкръжат — опита се да им обясни той, — Един кон тича по-бързо от един човек. Можем да насочваме конете, накъдето си поискаме. Ще видите колко е лесно да се повали едър елен с помощта на копнехвъргача. — Вдигна оръжието, докато говореше.
    Имаше някаква тясна и плоска дървена дръжка. Изглеждаше доста опростено.
    — И ти твърдиш, че ще имаме успех и на двете места? — попита го Джохаран.
    Разговорът беше прекъснат от хората от Третата пещера, които донесоха храна. След като се наобядваха, присъстващите продължиха дискусията си. Стана ясно, че мястото, където се намира стадото зубри, не е далеч от заложен капан. Ловците решиха да поправят капана на първия ден и ако успееха, а зубрите не избягаха дотогава, щяха да ги нападнат на следващата сутрин. В същото време обаче щяха да дебнат и елените. Айла внимателно изслуша плановете, но не предложи услугите си. Щеше да наблюдава как вървят нещата и тогава да реши.
    — Е, я да видим това чудесно ново оръжие, Джондалар — каза брат му накрая.
    — Да — съгласи се Манвелар. — Много съм любопитен. Ще използваме полето за упражнения в Тревистата долина.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

    Полето за упражнения се намираше в подножието на Скалата на двете реки и представляваше кално трасе, утъпкано от честа употреба. Дори тревата бе изпомачкана от големия брой хора, които редовно се упражняваха тук. Единият край на трасето беше отбелязан с голямо откъртено парче варовик. Някога острите му краища бяха закръглени. На другия край бяха изправени рамки със завързани четири кожи с дупки от копия по тях. На всяка от кожите бе нарисуван силуетът на някакво животно.
    — Ще трябва да преместиш мишените още по-далеч, поне на два пъти по-голямо разстояние — каза Джондалар.
    — Два пъти? — Карея учудено изгледа дървеното устройство в ръцете му.
    — Най-малко.
    Оръжието беше издялано от право парче дърво и бе дълго колкото разстоянието от пръстите до лакътя на ръката му. Беше тясно и плоско и имаше жлеб по средата. В единия край бяха прикрепени две кожени примки. В опората в задната част имаше кука, която влизаше в дупката, направено в дръжката на късото копие.
    Джондалар извади кремъчно острие, прикрепено към къса дървена пръчка. То приличаше no-скоро на нож, отколкото на копие. После извади друга пръчка с пера в задната част. Вкара острието в отвора на пръчката с перата и се получи нормално копие.
    — Откакто изобретих това копие, направих няколко нововъведения — обясни Джондалар. — Постоянно изпробвам нови идеи, за да проверя дали действат. Тази за отделните части се оказа добра.
    От тълпата се чу мърморене. Наистина беше трудно да се изработи права дръжка на копие, а сред присъстващите имаше доста ловци, на които им се беше случвало да си счупят копието в най-решителния момент.
    — Сигурно забелязвате, че това копие е по-леко и по-късо от другите — продължи младият мъж.
    — Точно така! — възкликна Джохаран. — Чудех се какво е по-различното в него. По-леко е, по-женствено е. Като „Копие-Майка“.
    — Открихме, че по-лекото копие лети по-добре.
    — Но ще може ли да прободе животното? — усъмни се Брамевал. — Според мен на копието му трябва тежест. Ако е прекалено леко, то ще отскача от дебелата кожа.
    — Мисля, че е време да ви покажа — каза Джондалар и тръгна към падналите скали. Извади резервни пръчки за копията м острието, които обаче не бяха с еднаква форма. Някои бяха направени от кремък, други — от остри кости. Сглоби още няколко копия, докато Рушемар и Солабан преместиха мишената по-надалеч.
    — Така достатъчно ли е? — извика Солабан.
    Джондалар хвърли поглед към Айла. Вълкът се беше разположил до нея. Тя държеше своя копиехвъргач, а на гърба си имаше колчан с вече сглобени копия. Усмихна му се.
    — Става — отвърна той. Беше в обсега на оръжието, всъщност дори доста близо, но за първа демонстрация щеше да свърши работа. Освен това така щеше да е по точен. Всички гледаха да стоят по-надалеч от непознатото устройство.
    Като държеше копиехвъргача в хоризонтално положение с дясната си ръка, постави копието в жлеба и вкара пръчката в куката. Изстреля го толкова бързо, че много хора не забелязаха как задният край на оръжието подскочи и ремъците си свършиха работата.
    Видяха само как копието изхвърча с двойно по-висока скорост и се заби по средата на нарисувания върху кожената мишена елен. За тяхна изненада второ копие последва първото с почти същата сила и попадна на сантиметри от първото. Айла беше стреляла веднага след Джондалар с нейния копиехвъргач. Всички бяха изумени и онемяха. След като се окопитиха, започнаха да се надпреварват да задават въпроси.
    — Видяхте ли това!
    — Не видях как го хвърли, можеш ли отново да го повториш, Джондалар?
    — Това копие едва не излезе от другата страна на мишената, как го хвърли толкова силно?
    — И нейното също се заби. Какво ли им дава такава невероятна сила?
    — Може ли да погледна това нещо? Как му викаш? Копиехвъргач?
    Последните въпроси дойдоха от Джохаран и Джондалар му подаде оръжието. Брат му предпазливо го огледа. Отзад забеляза издълбано изображение на елен. Беше виждал такова нещо и преди.
    — Не е зле за един каменар — каза и посочи към елена.
    — Откъде разбра, че аз съм го направил?
    — Спомних си времето, когато искаше да ставаш резбар, Джондалар. Още пазя чинията, която ми подари. Върху нея имаше подобна фигурка. Но откъде взехте това оръжие? — попита той и му го върна. — И как се използва?
    — Изработих го, когато живях с Айла в нейната долина. Никак не е трудно за употреба, но е необходима известна практика. С него мога да хвърлям на много голямо разстояние, но Айла е по-точна. — Той взе ново копие. — Виждаш ли малката дупка, която съм издълбал в задната част на копието?
    Джохаран и още няколко души се скупчиха, за да погледнат.
    — За какво служи тя? — попита Карея.
    — Сега ще ви покажа. Виждате ли куката в задната част на копиехвъргача? Тя влиза в дупката ето така. — Джондалар постави ствола на копието пред куката. После така го нагласи, че да легне в жлеба. Пъхна палеца и показалеца си в кожените гайки и наведе оръжието в хоризонтално положение. Всички искаха да видят. — Айла, защо и ти не им покажеш.
    Русокосата жена повтори демонстрацията.
    — Тя го държи по по-различен начин — забеляза Карея. — Сложила е показалеца си и средния пръст, а не като Джондалар — палеца и показалеца.
    — Много си наблюдателна, Карея — отбеляза Мартона.
    — Така ми е по-удобно — обясни Айла. — И по двата начина става. Можеш да го държиш както си искаш, стига да ти е удобно.
    Карея кимна и продължи:
    — Освен това твоите копия са по-леки и по-къси.
    — В началото използвахме по-големи копия, но Джондалар стигна до извода, че по-леките са по-добри. Боравенето с тях е по-лесно и са по-точни — отвърна Айла.
    Джондалар продължи да показва.
    — Когато хвърлям, забележете как задната част на копиехвъргача се повдига и дава допълнителна начална скорост на копието. — И той им показа как става това със забавено движение на дясната си ръка.
    — Когато протегнеш копиехвъргача, сякаш ръката ти става два пъти по-дълга — отбеляза Брамевал. Досега не беше много словоохотлив. Айла си спомни, че е вожд на Четиринайсетата пещера.
    — Ще стреляш ли отново? Покажи ни още веднъж как действа — помоли Манвелар.
    Джондалар замахна, прицели се м стреля. Копието отново улучи целта, а секунда по-късно това на Айла го последва.
    Карея погледна към жената, която Джондалар бе довел със себе си, и се усмихна. Не знаеше, че русокосата чужденка е толкова ловка. Това доста я изненада. Очакваше тя да прилича повече на Марона — жената, която бе избрал, преди да замине. Но явно си струваше човек да опознае по-добре новата му избраница.
    — Искаш ли и ти да опиташ, Карея? — попита я Айла.
    — Да, бих опитала — отвърна водачката на Единайсетата пещера и широко се усмихна. Тя взе копиехвъргача и го огледа, докато Айла й приготви ново копие. Карея забеляза издълбания зубър на приклада и се запита да не би да е дело на Джондалар. Очевидно беше направена скоро. Не беше нещо кой знае какво, но беше красива.
    Вълчо обикаляше наоколо, докато Айла и Джондалар показваха на хората как да се упражняват, за да се научат да стрелят точно с новото ловно оръжие. Докато някои все пак успяха да хвърлят копията на голямо разстояние, очевидно беше, че за да постигнат точност, щяха да са необходими още доста упражнения. Айла стоеше отзад и наблюдаваше, когато забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вълчо преследваше нещо. Тя извади прашката си и няколко камъка.
    Постави един от камъните в гнездото на прашката и когато яребицата прелетя над главата й, тя се прицели и изстреля камъка със светкавична бързина. Едрата птица тупна на земята и в същия миг втора птица изпърха във въздуха. Русокосата жена зареди втори камък и свали и нея.
    Вълчо вече беше открил първата яребица. Айла го пресрещна и извади птицата от устата му. После взе втората и ги подреди в краката си. Сети се, че сезонът е подходящ, и започна да оглежда внимателно тревата. Откри яребичето гнездо и взе оттам няколко яйца. Сега ще може да сготви любимото ястие на Креб — пълнена с яйца яребица.
    Беше доволна от себе си. Върна се заедно с Вълчо. Увлечена в заниманието си, не бе забелязала как всички са изоставили упражненията и я гледат. Някои се усмихваха, но повечето бяха много изненадани. Широка усмивка беше изгряла на лицето на Джондалар.
    — Нали ви казах, че е добра с прашката? — наруши тишината той.
    — Но не спомена, че използва вълка, за да вземе дивеча. С нейната прашка и вълка защо изобщо ви е трябвало да измисляте нещо подобно? — попита Джохаран и вдигна във въздуха копиехвъргача.
    — Всъщност именно нейната прашка ме наведе на тази мисъл — отвърна брат му. — А и тогава още го нямаше Вълчо, макар че използваше за лов пещерния лъв.
    Повечето присъстващи си помислиха, че Джондалар се шегува, въпреки че докато гледаха тази жена с двете яребици в ръка и вълка до нея, не знаеха да вярват или не.
    — Как изобрети копиехвъргача? — попита Джохаран. Сега беше — негов ред да задава въпроси, а и все още държеше в ръцете си оръжието.
    — Като гледах как Айла хвърля камъни с прашката, поисках да мога да хвърлям така копия. Всъщност първите ми опити бяха с прашка, но после осъзнах, че ми трябва нещо по-твърдо и здраво. В крайна сметка стигнах до тази идея. Но тогава не знаех как да я използвам. Необходима е известна практика, както вече сигурно се досещате. Научихме се да стреляме с копиехвъргач и от коня. Може би трябва да ви покажем. Жалко, че не взехме конете, ала поне ще ви покажа колко надалеч могат да се хвърлят копия.
    Джондалар издърпа едно от копията от мишените, взе оръжието от Джохаран и отстъпи назад няколко метра. Прицели се отново към мишените, но вместо да насочи копиехвъргача направо към тях, той го вдигна и запрати копието колкото се може по-надалеч. То прелетя над мишените, измина още толкова разстояние и падна в тревата. Всички отново ахнаха от изумление.
    Дойде редът на Айла. Макар че не притежаваше мъжката сила на Джондалар, копието й падна съвсем близо до неговото. Нейната физическа сила беше по-голяма от тази на повечето жени. Беше резултат от детството й в Клана. Хората там бяха по-силни и по-яки от другите. За да остане с тях и за да може да изпълнява и най-леката работа, което се очакваше от жените и момичетата от Клана, тя трябваше да развие по-здрава костна система и повече мускулна сила, отколкото беше нормално за представителките на нейния пол.
    Щом събраха копията, хората веднага започнаха да обсъждат новото оръжие. Хвърлянето на копие с копиехвъргач не беше много по-различно, отколкото с ръка. Разликата беше в ефективността и резултата. В първия случай то летеше поне два пъти по-далеч и с много по-голяма сила. Това беше най-обсъжданото качество, тъй като всички веднага си дадоха сметка колко по-безопасно ще е за ловеца да хвърля копието от по-далечно разстояние.
    Макар и не много често, но се случваха ловни злополуки. Не един и двама ловци бяха осакатени или убити от обезумели от болка ранени животни. Въпросът беше колко време и усилия ще са необходими, за да стане човек ако не отличен като Айла и Джондалар, то поне приличен стрелец.
    На пръв поглед новото оръжие изглеждаше много просто. Действието му обаче се основаваше на принципи, които, макар и интуитивно разбираеми, все още не бяха систематизирани и описани подробно. Копиехвъргачът представляваше дръжка, действаща на принципа на механичния лост, която придаваше начално ускорение на копието и то летеше много по-далеч и много по-бързо в сравнение с копието, метнато с ръка.
    Хората открай време използваха най-различни ръчни приспособления. Всяко от тях умножаваше мускулната сила. Например острото парче кремък, кварц или друг камък се превръщаше в режещ инструмент, но дръжката увеличаваше силата на острието, а заедно с това и ефективността на ножа.
    Но копиехвъргачът не беше поредното приспособление, в което старите принципи заблестяват с нова светлина. Той беше пример за вродения талант на хора като Джондалар и Айла, който подпомагаше оцеляването им. Представляваше демонстрация на способността им да имат идеи, да ги реализират в полезни вещи и да осъществяват на практика абстрактни концепции. Това беше най-важният им Дар, въпреки че дори не го осъзнаваха.

    Гостите прекараха останалата част от деня в обсъждане на стратегията за предстоящия лов. Те решиха да тръгнат след стадото зубри, тъй като в него имаше повече животни. Джондалар отново предложи да направят хайка и за зубрите, и за едрите елени, но не настояваше много. Айла не каза нищо — вместо това реши да изчака и да наблюдава. Ловците бяха нагостени с още едно ядене и бяха поканени да пренощуват. Някои предпочетоха да останат, но Джохаран искаше да направи някои приготовления преди лова, а и беше обещал на Карея да се отбие за малко в Единайсетата пещера на връщане.
    Навън още беше светло, макар че слънцето вече залязваше на запад, когато членовете на Деветата пещера продължиха по пътеката. Когато стигнаха сравнително равния терен до брега на реката, Айла се обърна и отново погледна нагоре към етажите на Скалата на двете реки. Някои от хората им махаха и с жестове ги подканяха отново да се върнат.
    Те минаха покрай брега, заобиколиха скалата и продължиха по течението на реката. Скалистата стена от тяхната страна на реката ставаше все по-ниска. В долната част на склона имаше каменен подслон. Малко по-нагоре по склона имаше още един, разположен успоредно на земната тераса. Наблизо се виждаше и малка пещера. Двата подслона, пещерата и дългата тераса представляваха место обиталището на друга общност в този гъсто населен район — Единайсетата пещера на зеландониите.
    Карея и хората от Единайсетата пещера бяха тръгнали от Скалата на двете реки преди сънародниците им от Деветата пещера и когато те пристигнаха, тя ги посрещна заедно със зеландони на Единайсетата пещера. Щом ги видя, Айла забеляза, че Карея е по-висока от зеландони. Когато обаче приближиха, видя, че всъщност шаманът беше доста слаб и нисък. Ала когато я приветства, желязната му хватка компенсира ръста и телосложението. Зеландони беше жилав и тя усети в него вътрешна енергия и увереност, но и още нещо. Този мъж имаше поведение, което я беше подвело в първоначалната й преценка.
    Изведнъж осъзна, че шаманът се отнася с нея по-различно от другите зеландонийци. Очевидно той не гледаше на жените като на предмет за сексуално удоволствие. Когато живееше в Лъвския бивак, веднъж с голям интерес изслуша историята за двама души, в които едновременно съжителстваха и мъжкото, и женското. После си спомни как Джондалар й каза, че зеландони с подобни черти са много добри лечители. Може би това щеше да е един от хората, с които да си говори на лечебни теми.
    Той й се усмихна приятелски:
    — Добре дошла в Речната обител, дом на Единайсетата пещера на зеландониите.
    Друг мъж, който стоеше зад шамана, го гледаше топло и любвеобилно. Беше доста висок и имаше нормални мъжки черти. Той обаче я порази с женствените си движения.
    Зеландони се обърна към него и му направи знак да се приближи.
    — Искам да те запозная с моя приятел Маролан от Единайсетата пещера — каза шаманът и продължи с официалното представяне, което се стори на Айла no-дълго от обикновеното.
    Докато той говореше, Джондалар застана до нея, което й даде по-голяма увереност. Тя му се усмихна, след което се здрависа с мъжа. Той беше no-нисък от Джондалар, но малко по-висок от самата нея.
    — В името на Мут, Великата майка на всички, известна още като Дони, те приветствам, Маролан от Единайсетата пещера на зеландониите — поздрави го тя.
    Маролан се усмихна сърдечно. Изглежда, разговорът му беше интересен, но трябваше да отстъпят настрани и да направят място за другите пристигащи, които зеландони на Единайсетата пещера посрещаше. Айла си каза, че по-късно ще имат време да си поговорят.
    Тя огледа околността. Макар мястото да се намираше по-високо от брега, все пак беше близо до реката. Каза го на Мартона.
    — Да, близо са до реката — съгласи се възрастната жена. — Някои смятат, че има опасност да пострадат от наводнение. Според зеландони в Старите легенди на някои места бегло се загатва за подобно нещо. Но в момента няма жив човек, дори и най-старият, който да си спомня някога това място да е било наводнявано. А пък и определено се възползват от местоположението си.
    Уиламар й обясни, че благодарение на близкия воден достъп, хората от Единайсетата пещера се занимават главно с риболов и с воден транспорт.
    — Речните салове се използват за превозване на големи товари — храни, стоки или хора — изрече той. — Членовете на Единайсетата пещера са известни не само като добри лоцмани на саловете, но също и с това, че сами си ги изработват.
    — Изработването на салове е техният занаят — добави Джондалар. — Районът им е известен като Речната обител.
    — Затова ли са тези трупи? — попита тя и посочи към скелетата, построени близо до водата. Бяха й познати. Беше виждала подобни конструкции и преди. Помъчи се да си спомни къде. Жените сармунаи използваха салове. Когато веднъж Джондалар изчезна и тя тръгна да го търси, стигна до една река и видя малък сал.
    — Не всичките са за това. Онази постройка, която прилича на голям сал, е техният док. По-малките платформи, завързани за него, са самите салове. Повечето пещери си имат места по реката, където завързват саловете. Някои са малки, други — по-големи, но никое от тях не прилича на този. Когато някой реши да пътува по вода или да превозва нещо, отива в Единайсетата пещера, за да се уговори с тях. Те редовно правят курсове — отвърна Джондалар. — Хубаво е, че се отбихме тук. Отдавна искам да им разкажа за шарамудойците и техните чудесни и маневрени лодки.
    Джохаран чу разговора им.
    — Според мен няма да имаш много време да се задълбочаваш в разказите си точно сега, освен, ако не си решил да останеш тук. Бих искал да се върнем в Деветата пещера, преди да се стъмни — намеси се той. — Обещах на Карея да се отбия, защото тя искаше хората да те видят, Айла. Освен това мисля да попътувам по реката със сал след лова, за да се срещна с някои от другите вождове и да поговоря с тях за Летния събор.
    — Ако имахме една от онези малки издълбани лодки на шарамудоите, двама души спокойно щяха да могат да се придвижват по реката, без да притесняват Единайсетата пещера и без да е необходимо да се управляват тежките салове — отвърна Джондалар.
    — За колко време се изработва една лодка? — попита Джохаран.
    — Изисква доста много работа. Но щом бъде направена, става много издръжлива.
    — Но сега няма как да се изработи набързо?
    — Не. Мислех си за по-късно.
    — Ще трябва да стигна нагоре по течението на реката и да се върна до няколко дена. Ако членовете на Единайсетата пещера планират пътуване, ще мога да ги придружа. Но ако трябва, ще отида пеша.
    — Би могъл да използваш коне — предложи Айла.
    — Ти би могла да използваш коне, Айла. — Джохаран се усмихна. — Аз обаче не знам как да ги накарам да ме послушат и да вървят в желаната от мен посока.
    — Един кон може да носи двама души. Можеш да яздиш зад мен.
    — Или зад мен — обади се Джондалар.
    — Е, някой път може. Но сега по-добре да питам дали планират пътуване със сал.
    Те не бяха забелязали идването на Карея.
    — В интерес на истината, мислех си за подобно пътуване нагоре по течението на реката — каза тя. Всички се обърнаха към нея. — Аз също ще ходя на срещата, Джохаран и ако ловът е успешен, няма да е лошо да занесем малко месо на мястото, където се провежда Летният събор, и да го скрием предварително. Мисля, че тази година ще присъстват много хора. — Карея се обърна към Айла: — Разбирам, че не можеш да останеш за по-дълго, но исках да ти покажа нашето място и да те запозная с някои хора.
    Джондалар изгледа недоверчиво водачката на Единайсетата пещера. Тя най-много му се беше присмивала за новаторските му предложения. Макар че сега, изглежда, беше доста впечатлена от Айла… след като тя показа уменията си. Може би е добре да изчака с разказа за лодките. И да говори за тях с някой друг, а не с Карея. Трябва да помисли кой от пещерата е най-добрият майстор на салове.
    Спомни си, че мъжете рядко се интересуваха от Карея. Не защото беше грозна, а защото самата тя не показваше голямо влечение към представителите на противоположния пол. Ала, от друга страна, не се интересуваше и от жени. Открай време живееше с майка си, Дорова. Дали още беше с нея?
    Майка й никога не беше живяла заедно с мъж. На хората им се струваше странно името, което беше избрала за дъщеря си. Най-вече защото напомняше на думата „кураж“.
    Дали не искаше Карея да притежава кураж? Наистина, изискваше се голяма смелост да бъдеш водач на пещера.
    Айла очакваше вниманието на Вълчо да бъде привлечено от непознатите и затова се наведе, за да го успокои. Животното пък успокои нея. Трудно беше да си в центъра на вниманието на толкова много хора, а по всяка вероятност това едва ли щеше да се промени скоро. Поради тази причина съвсем не гореше от ентусиазъм да присъства на Летния събор, макар и да очакваше с нетърпение Брачните обреди, когато щеше да стане съпруга на Джондалар. Пое си дълбоко въздух, издиша и се изправи. Даде знак на вълка да стои наблизо и придружи Карея към жилищните пространства на Единайсетата пещера.
    Те приличаха на всички останали в района. Някои незначителни разлики в твърдостта на варовика бяха довели до по-бързото ерозиране на скалите. Така между терасите и висящите скални покриви се бяха отворили пространства, защитени от влагата, но открити за слънчевата светлина. Като се добавят и конструкциите, предназначени да предпазват от вятъра, нишите осигуряваха доста удобни условия за живот дори по време на Ледниковия период.
    След като се запозна с няколко души и представи Вълчо на неколцина от тях, Айла беше поведена към друг каменен подслон — там, където живееше Карея. Тя се запозна с майката на водачката, Дорова. Други нейни роднини обаче не видя. Карея явно нямаше съпруг, братя или сестри. Като каза, че да се грижи за пещерата е достатъчно голяма отговорност, тя даде ясно да се разбере, че не желае деца.
    Карея направи пауза и изпитателно изгледа Айла, след което каза:
    — Тъй като знаеш доста за конете, искам да ти покажа нещо.
    Джондалар беше малко изненадан, когато водачката се запъти към една малка пещера. Той знаеше къде отиват, а обикновено в свети места не се водеха гости, особено още през първото им посещение. Стените около входа на галерията бяха изписани с тайнствени линии. Вътре пък имаше няколко грубо изсечени в скалата рисунки, които бяха трудно различими. На тавана обаче беше идеално изобразен кон и някакви други орнаменти.
    — Този кон е забележителен — каза Айла. — Който и да го е изрязал в камъка, познава доста добре конете. Той тук ли живее?
    — Мисля, че не, но духът му сигурно още витае наоколо — отвърна Карея. — Тези рисунки са от много отдавна. Някой от предците сигурно ги е направил, но не знаем кой. Последното нещо, което показаха на Айла, беше докът с два завързани за него сала, и работната площ, където строяха нов сал. Тя с удоволствие би останала за по-дълго, но Джохаран бързаше, а Джондалар й беше споменал, че също иска да направи някои приготовления. Не й се оставаше сама, но обеща да се върне.
    Групата продължи на север по течението на реката, към подножието на малък каменист склон, където се разполагаше друг скален подслон. Айла забеляза, че скалните отломки са се натрупали по ръба на плоския масив. Имаше и следи на живот. Зад сипея се виждаха няколко кожени паравана, един от които беше паднал. Стара постеля, толкова износена, че по нея почти не бяха останали косми, беше захвърлена до задната стена. Имаше и следи от огньове, като тези на два от тях бяха оградени с камъни, а над третото пепелище бяха забити два кола.
    На Айла й се стори, че от едното огнище се издигаше едва забележим дим. Мястото хем изглеждаше изоставено, хем сякаш бе използвано съвсем наскоро.
    — Коя пещера живее тук? — попита тя.
    — Никоя — отвърна Джохаран.
    — Но всички използват това място — добави Джондалар.
    — Тук можеш да се скриеш, когато вали дъжд, и често се събират младежи или влюбени двойки, но никой не живее постоянно — включи се Уиламар. — Хората го наричат просто „Подслона“.
    Те продължиха нагоре към Брода. Айла отново видя дома на Деветата пещера на десния бряг. След като пресякоха реката, продължиха по пътеката, очертаваща склона с дървета и храсти, и отново тръгнаха в колона по един, тъй като пътечката се стесни при скалата. Този път избраха другото разклонение.
    — Накъде води този път? — попита тя.
    — Към едни пещери, които се намират нагоре в стръмната скала, която току-що подминахме — отвърна Джондалар.
    След няколко метра пътеката ги отведе до равна местност, обкръжена от всички страни със скали. По средата минаваше малък поток, който се вливаше в реката. Равнината стана тясна като клисура. От двете страни я притискаха стръмни брегове: високата скала — отвесният масив, който бяха подминали, и внушителната каменна маса от другата страна.
    — Тази скала има ли си име? — попита Айла.
    — Викат й Голямата скала. А поточето се нарича Рибната рекичка.
    Отгоре по пътеката слизаха още хора. Водеше ги широко усмихнат Брамевал.
    — Ела да ни видиш, Джохаран — каза той, когато ги доближиха. — Искаме да запознаем Айла с някои хора.
    По израза на Джохаран си личеше, че не е склонен да се отбива и тук, но нямаше да е любезно да откаже. Мартона забеляза това и се намеси, преди синът й да е извършил сериозна грешка, която да влоши добросъседските отношения само заради някаква прибързаност. Каквито и планове да имаха, те можеха да почакат.
    — Разбира се — каза тя. — С удоволствие ще се отбием. Не можем обаче да останем много дълго. Трябва да се приготвим за лова, а и Джохаран има да свърши някои работи.
    — Как е разбрал, че точно сега минаваме оттук? — попита Айла Джондалар, щом се заизкачваха по пътеката.
    — Помниш ли онова разклонение, което водеше към пещерите на Високата скала? Брамевал сигурно е поставил съгледвач горе и когато ни е видял, просто е изтичал и му е казал.
    Чакаха ги много хора. Айла забеляза, че в огромните варовикови блокове има няколко малки пещери и един невероятно голям скален покрив. Когато доближиха, Брамевал разпери ръце и се завъртя.
    — Добре дошла в Малката долина, дома на Четиринайсетата пещера на зеландониите — каза той.
    Пред просторния навес имаше голяма тераса, до която се стигаше по издълбани стълби от двете страни. Една малка дупка в скалата беше разширена и явно служеше за наблюдателница. Част от пространството под скалния покрив бе закрито от натрупалите се купчини варовик.
    Гостите от Деветата пещера бяха почерпени с чай от лайка. Вълчо отново прояви любопитство. Искаше да проучи новото място, но Айла го удържа. Всички знаеха, че вълкът се подчинява на жената, а и мнозина вече се бяха уверили с очите си в това, но от безопасно разстояние. Очевидно обаче присъствието на хищника в собствения им дом доста ги изнервяше.
    Тя запозна Вълчо със сестрата на Брамевал и с тяхната зеландони, докато другите ги гледаха отстрани. Макар и членовете на Деветата пещера да бяха доста близки с тези от Четиринайсетата, сега ги вълнуваше само чужденката Айла. След представянето и още един чай настъпи неловко мълчание. Никой не знаеше какво да каже. Джохаран гледаше към пътеката, водеща към реката.
    — Искаш ли да видиш останалата част от Малката долина, Айла? — попита Брамевал, щом разбра, че Джохаран няма търпение и бърза да си върви.
    — Да, бих искала.
    С известно успокоение гостите от Деветата пещера и неколцина от Четиринайсетата заслизаха по стъпалата, издълбани в скалата. Двете малки пещери до каменния подслон в подножието на планината също се използваха от членовете на общността.
    Спряха до една от пещерите.
    — Това е Подслонът на сьомгата — каза Брамевал и ги поведе към почти кръгообразната ниша с диаметър десетина метра.
    Айла видя на тавана скулптура на сьомга, дълга метър и нещо. Устата й беше преплетена с тази на мъжка сьомга и рибата плуваше по течението, за да снесе хайвера си. Сцената бе част от по-сложна композиция, която съдържаше правоъгълник, разделен от седем линии, конски крака и други загадъчни знаци и изображения, заедно с бял отпечатък от човешка длан върху черен фон. Картината беше наситена и акцентирана с червено и черно.
    Останалата част от Малката долина разгледаха доста набързо. На югоизток, срещу големия скален подслон, представляващ доста просторна пещера, започваше скална тераса с друга пещерна галерия, дълга петнайсетина метра. Вдясно от входа към пещерата, върху малка естествена площадка бяха изсечени два зубъра и грубовата фигура на носорог.
    Айла беше доста впечатлена от природните забележителности на Малката долина и не го криеше. Брамевал и хората от Четиринайсетата пещера се гордееха с дома си и бяха щастливи да го покажат на човек, който го оценяваше по достойнство. Освен това вече свикнаха с вълка, след като тя много внимаваше да го държи под контрол. Домакините поканиха гостите да останат да похапнат с тях.
    — С удоволствие, но сега не мога — каза Айла. — Но скоро бих ви дошла отново на гости.
    — Е, тогава преди да си тръгнеш, ще ти покажа нашия бент — отвърна Брамевал. — Той се намира по пътя за реката.
    Брамевал поведе групата към преградата-мрежа за риба, поставена в Рибната рекичка. В потока сьомгата хвърляше хайвера си и всяка година имаше много риба. С помощта на мрежата се улавяше доста риба. Но най-ценна от тях беше едрата сьомга, която често стигаше до метър и половина на дължина.
    — Залагаме мрежи и на други места по реката — продължи мъжът.
    — Хората, с които израснах, живееха на брега на море. Понякога отиваха при устието на реката, която течеше наблизо, и използваха мрежи за улов на есетра. Те много се радваха на женските екземпляри, тъй като яйцата им се смятаха за деликатес — каза Айла.
    — Опитвал съм хайвера на есетра — отвърна Брамевал. — Когато посетихме хората, живеещи до Великите води на запад. Хубав е, но есетрата не навлиза често толкова навътре по реките. Хайверът на сьомгата също е вкусен, яйцата й са по-големи и червени. Аз обаче предпочитам самата риба пред хайвера. Мисля, че сьомгата обича червения цвят. Знаеш ли, че мъжките стават червени, когато плуват нагоре по течението? За есетрите не знам. Известно ми е само, че могат да бъдат доста големи.
    — Джондалар веднъж хвана една от най-големите есетри, които съм виждала. Беше два пъти по-дълга от него самия. Доста се поизпоти.
    — Джондалар ще трябва да разкаже за това някой друг път, освен, ако не искате да останете — намеси се Джохаран.
    — Добре, следващия път — съгласи се Джондалар. Историята беше малко притеснителна, а пък и той не беше склонен много да я разказва.
    Продължиха да си говорят за риболов, докато се връщаха обратно при реката.
    — Когато хората искат сами да ловят риба, те използват специално устройство — каза Брамевал. — Взимаш малко дървено парче, заостряш го в двата края и завързваш тънко въже по средата. — Той оживено обясняваше, като ръкомахаше с ръце. — Обикновено аз прикрепям плувка и завързвам другия край на въжето за пръчка. Слагам дъждовен червей на върха и потапям въжето във водата, след което чакам. Когато нещо захапе, въжето се подръпва рязко и куката се забива в устата на рибата. Дори младите могат да се научат да ловят риба по този начин.
    Джондалар се усмихваше.
    — Знам. Ти ме научи, когато бях по-млад. — Той погледна към Айла. — Само му дай на Брамевал да говори за риболов. Айла също лови риба, Брамевал. Прави го с голи ръце.
    — С голи ръце? Бих искал да видя това!
    — Необходимо е голямо търпение, но не е трудно — отвърна тя, — Някой път ще ти покажа.
    След като излязоха от тясната клисура на Малката долина, Айла забеляза, че огромната варовикова маса на Голямата скала, която образуваше северната страна на Четиринайсетата пещера, се извисява рязко нагоре. За разлика обаче от Високата скала, не се стесняваше при реката. След няколко метра пътеката се разшири и около речните брегове се появи голямо поле.
    — Нарича се Полето за събрания — поясни Джондалар. — Това е друго общо за всички съседни пещери място. Когато поискаме всички заедно да се съберем за някакво тържество или среща, идваме тук. Достатъчно просторно е да ни побере. Понякога го използваме след голям лов, за да изсушим месото за зимата. Ако тук имаше каменен подслон или пещера, мястото също щеше да принадлежи на някоя общност, но сега е свободно за всички. Най-вече през лятото, когато може да се пренощува няколко дена в палатка.
    Айла погледна към варовиковата стена. Макар че нямаше никакви подходящи пещери, лицевата повърхност на скалата беше набраздена от пукнатини м каменни тераси, върху които бяха свили гнезда птици.
    — Когато бях по-млад, изкачвах доста често тази стена — спомена Джондалар. — Там има много удобни за наблюдение места, а и гледката към Речната долина е страхотна.
    — Младежите продължават да го правят — добави Уиламар.
    Отвъд Полето за събрания около реката започваше нова скална верига. Тук природните сили бяха изваяли закръглено образувание, което се издигаше нависоко. Също като останалите варовикови скали и при тази топлият жълтеникав цвят на камъка беше примесен с тъмносиви оттенъци.
    Пътеката се изкачваше по доста стръмен склон и стигаше до тераса със значителни размери, върху която бяха разположени пещери. В нишите се виждаха няколко прости конструкции от кожа и дърво. Те бяха подредени като една къща с редица от огнища, направени успоредно на скалната стена.
    Два сравнително големи каменни навеса при северния край на терасата, на около петдесетина метра един от друг, се намираха в непосредствена близост до Деветата пещера. Те обаче не гледаха на юг и затова бяха по-слабо населени.
    — На коя пещера е това място — понита Айла.
    — На никоя — отвърна Джондалар. — Нарича се Долната река, сигурно, защото е надолу по реката от Деветата пещера. Двете места са разделени от поток и ние построихме мост, за да ги съединим. Най-често мястото се използва от жителите на Деветата пещера.
    — За какво?
    — За изработването на различни неща. Това е работна площ. Хората идват тук, за да упражняват занаятите си, особено тези, при които се използват твърди материали.
    Айла забеляза, че цялата тераса на Долната река беше изпълнена с останки от слонова и друга кост, кремъчни парчета и други материали.
    — Джондалар, аз продължавам напред — каза Джохаран.
    — Почти се прибрахме у дома. Разбирам, че искаш да останеш тук с Айла и да й разкажеш подробно за Долната река.
    Останалите от групата тръгнаха с вожда си. Вече се смрачаваше и скоро щеше да настъпи тъмнина.
    — Първият от тези каменни навеси се използва предимно от хората, които работят с кремък — каза Джондалар.
    — При обработката от кремъка остават много остри парчета. По-добре е да се събират на едно място. — И наистина — навсякъде се виждаха парчета, останали от изработването на ножове, остриета за копия, лопати и други сечива и оръжия. — Е, поне такива бяха първоначалните намерения.
    Разказа й как повечето от направените тук каменни сечива се отнасят във втората пещера, където ги прикрепват към дръжки, изработени от дърво и кост. На практика обаче не съществуваха някакви строги правила кой къде и какво да работи. Често няколко майстори работеха заедно.
    Джондалар поздрави неколцина от занаятчиите, които все още работеха под втория скален навес, и ги запозна с Айла. Те тревожно изгледаха вълка, но се върнаха към заниманията, след като тримата с животното ги подминаха.
    — Става тъмно — обади се тя. — Къде ще спят тези хора?
    — Могат да отидат в Деветата пещера, но най-вероятно ще си запалят огън и ще останат до късно, след което ще преспят в някоя от първите пещери, покрай които минахме. Стараят се да приключат до утре сутринта. Ако си спомняш, през деня тук имаше много повече майстори. Останалите или са си отишли у дома, или са отишли да преспят при приятели в Деветата пещера.
    — Всички ли идват тук да работят върху нещо?
    — Всяка пещера си има работна площ като тази, близо до жилищната площ. Обикновено е по-малка, но винаги, когато занаятчиите имат въпрос или някаква идея, идват тук.
    Джондалар й обясни, че тук също се водеха и младежите, които имаха определени интереси и искаха да научат някакъв занаят. И не на последно място, тук мъжете говореха за проблемите си, на кого коя жена му харесваше, кой какви проблеми имаше със съпругата или с тъщата си, на кой дъщеря му или синът му беше проходил или проговорил. Айла набързо схвана, че на това място се вършеше сериозна работа и се поддържаха приятелски взаимоотношения.
    — Добре е да вървим, преди да се е стъмнило. Няма да можем да намерим пътя — предложи Джондалар. — А и както нямаме факли… Освен това, ако утре отидем на лов, трябва да приготвим някои неща.
    Слънцето вече беше залязло, въпреки че последните му отблясъци оцветяваха небето, когато стигнаха до моста над потока. Там, под скалния покрив на Деветата пещера, се виждаха светлините на запалени огньове. Видът на пламъците й подейства успокоително. Колкото и да беше силна защитата на животинските духове, само хората знаеха как да запалят огън.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

    Все още беше тъмно, когато се потропа лекичко на вратата.
    — Зеландонийците се готвят за ловната церемония — каза някой.
    — Идваме — тихо отвърна Джондалар.
    Вече бяха будни, но необлечени. Айла се бореше с лекото гадене и мислеше какво да облече. Не че имаше голям избор. Налагаше се да си ушие някакви дрехи. Може би щеше да успее да се сдобие с една-две кожи след днешния лов. Погледна отново към туниката без ръкави и панталоните — тоалетът, който Марона й беше подарила. Защо пък не? Дрехите бяха удобни, а и денят сигурно щеше да е топъл.
    Мартона се зададе от нейната спалня.
    — Майко, надявам се да не сме те събудили — каза Джондалар.
    — Не. Още се вълнувам преди лов, макар че не съм ходила от години — отвърна тя. — Сигурно затова ми се иска да участвам в планирането, церемонията и ритуалите.
    — Двамата ще ходим на церемонията — добави Уиламар, който също се появи.
    — И аз идвам — обади се Фолара, все още със сънени очи. Тя се прозя и разтърка очи. — Трябва ми само малко време да се облека. Изведнъж обаче се ококори. — Айла! Това ли ще носиш?
    — Дадоха ми ги като подарък и смятам да ги нося — отвърна Айла. Освен това — тя се усмихна — нямам много дрехи, а тези са удобни и практични. Мога да си завържа наметало или кожа на врата, за да ми е топло. Като се постопли времето, на мен ще ми бъде прохладно.
    Последва миг на неловко мълчание, след което Уиламар се изкикоти:
    — Знаеш ли, че е права. Никога не бих се сетил да нося зимни дрехи за лов през лятото. Но защо не?
    Мартона се усмихна лукаво.
    — Ако Айла облече този тоалет — каза, — хората ще започнат да приказват разни неща. По-старите жени със сигурност няма да го одобрят, но някои ще решат, че това си е съвсем в реда на нещата, и до една година половината млади жени ще се обличат по същия начин.
    Джондалар се успокои:
    — Наистина ли така мислиш, майко?
    Не знаеше какво да каже, когато Айла си сложи момчешките дрехи. Марона й ги беше дала единствено, за да я обърка и притесни. Ако майка му обаче се окажеше права, (а Мартона рядко грешеше), притеснената щеше да бъде Марона. Всеки път щом видеше някоя жена, облечена в подобни дрехи, тя щеше да см спомня за подлата си постъпка.
    Фолара бе онемяла от изненада и само поглеждаше ту Айла, ту майка си.
    — По-добре побързай, ако искаш да дойдеш и ти, Фолара — посъветва я старата жена. — Скоро ще се съмне.
    Уиламар запали факла от огъня в кухнята. Накрая всички излязоха навън. Айла погали по главата Вълчо — знак в тъмното да я следва плътно. Насочиха се към няколкото светлини на огньове в посока към каменната предна тераса.
    Доста хора вече се бяха събрали там. Някои носеха каменни маслени лампи, които светеха слабо, но изгаряха по-бавно, други — факли, които хвърляха повече светлина, но изгаряха по-бързо.
    Изчакаха, докато още неколцина се присъединят към тях и цялата група тръгна към южния край на пещерата. Трудно беше да се различат отделните хора или дори да се види накъде са се запътили. Факлите светеха силно, но всичко около тях беше тъмно.
    Айла хвана Джондалар за ръката, докато вървяха по каменния ръб и минаха по моста, който разделяше Деветата пещера от Долната река. Малкият поток беше удобен източник за вода на занаятчиите по време на работа.
    Носещите факли застанаха от двата края на моста. Хората минаха един по един внимателно по гредите и нагоре по склона на Долната река. Небето смени цвета си от чисто черно в синьо — първият признак, че скоро ще изгрее слънцето.
    В двете големи пещери на Долната река не светеха никакви огньове. И последният от майсторите отдавна се беше оттеглил в спалните си покои. Ловният отряд мина покрай спалните помещения и продължи надолу по стръмната пътека към Полето за събрания, разположено между Високата скала и реката. Макар че още се намираха на доста голямо разстояние, те видяха огромния огън и насъбралите се около него хора в средата на полето.
    Посрещнаха ги няколко зеландони, сред които и Първата сред служителите на Майката — зеландони на Деветата пещера. Едрата жена ги приветства и им каза къде да застанат за церемонията. Когато се отдалечаваше, внушителният й силует за миг закри светлината от огъня.
    Пристигаха все повече хора. Айла позна Брамевал, с когото беше дошла групата от Четиринайсетата пещера. В друга група бяха Карея и Манвелар. Бяха пристигнали хората от Единайсетата и Третата пещери. Манвелар помаха на Джохаран и се приближи до него.
    — Исках да ти кажа, че според мен днес е по-добре да преследваме елени, а не зубрите. Когато снощи съгледвачите се върнаха, казаха, че зубрите са се отклонили от капана. Сега няма да е лесно да ги примамим там.
    Джохаран за миг показа разочарованието си, но ловът винаги изискваше гъвкаво мислене. Животните се местеха там, където те искаха, а не, където беше угодно на ловците. Добрият ловец беше този, който умееше да се приспособява.
    — Добре, да кажем на зеландони — отвърна той.
    При даден сигнал всички се преместиха в мястото между огъня и задната част на полето, с лице към скалната стена. Близостта на огъня и множеството хора стоплиха въздуха и Айла с удоволствие се наслади на топлината. Докато вървяха насам, се беше сгорещила, но от последвалото чакане и стоене на едно място отново й беше станало студено. Вълкът се отърка в крака й. Не му харесваше, че наоколо имаше толкова много непознати хора. Тя коленичи и го погали по муцуната, за да го успокои. Сенките на големия огън зад тях танцуваха по вертикалната скална повърхност. Изведнъж тишината бе нарушена от някакъв вой и барабанен ритъм. Последва друг звук. Айла почувства как по гърба й пробягаха тръпки. Досега беше чувала подобен звук само веднъж… на Събора на Клана! Никога нямаше да забрави този вой. С него се викаха духовете!
    Звукът се възпроизвеждаше по следния начин — плоско и овално парче дърво или кост с дупка в единия край се завързваше с въже и се въртеше във въздуха. Но обстоятелството, че тя знаеше как се прави, не омаловажаваше ефекта от него. Воят звучеше така, сякаш идваше от света на духовете. Но не от това я побиваха тръпки. Изуми я, че зеландонийците провеждаха церемонията също като членовете на Клана.
    Айла се сгуши до Джондалар. Искаше да го чувства по-близо до себе си. Тогава вниманието й беше привлечено от някакво движение на фона на огъня. Силует във формата на елен с големи разклонени рога пробяга по стената. Тя се обърна, но не видя нищо. Дали й се беше сторило? Отново се обърна към стената и видя как еленът отново пробяга, последван от рунтав зубър.
    Воят утихна, но почти веднага бе сменен от друг звук, съпроводен от гръмотевичен тътен на барабани. Слепоочията на Айла запулсираха в същия ритъм — дум, дум, дум, а сърцето й ускори темпото си. Крайниците й сякаш се бяха вкочанени и цялата се беше схванала. По тялото й изби студена пот. Внезапно барабаните спряха и воят премина в думи:
    — О, Дух на едрия елен. Кланяме ти се.
    — Кланяме ти се — повториха събралите се.
    — Дух на зубър, искаме те тук. Кланяме ти се.
    — Кланяме ти се — този път ловците изрекоха фразата в хор.
    — Децата на Майката искат да дойдеш тук. Ние те призоваваме.
    — Ние те призоваваме.
    — Безсмъртна душа, която не се плашиш от смъртта. Зовем те.
    — Зовем те. — Гласовете ставаха по-силни.
    — Смъртните те призовават.
    — Зовем те.
    — Дай ни живота на твоите създания и не плачи за тях. Кланяме ти се.
    — Кланяме ти се.
    — Така желае Майката, чуваш ли? Зовем те.
    — Зовем те. Зовем те. Зовем те!
    Ловците вече крещяха, Айла се присъедини към тях, без да го осъзнава. Тогава забеляза тъмна фигура във формата на елен. Възрастен мъжки екземпляр с големи рога, който сякаш дишаше тежко на фона на изгрева.
    Ловците продължаваха да повтарят монотонно в ритъма на барабаните:
    — Зовем те. Зовем те. Зовем те. Зовем те.
    — Дай ни ги! Не проронвай сълзи!
    — Майката го иска, Чуй! Чуй! Чуй! — гласовете почти преминаха в писък. Изведнъж светна някаква светлина и се разнесе силен вой.
    — Тя чува! — изрече гласът. Всички звуци спряха рязко. Айла погледна нагоре, но еленът вече го нямаше. Само първите показали се слънчеви лъчи.
    Отначало не забеляза никакви признаци на движение. После различи дишането и помръдването на ловците. Те сякаш бяха замаяни и се оглеждаха наоколо, като че току-що се бяха събудили. Айла тежко издиша, коленичи и прегърна вълка. Когато вдигна глава, Пролева й подаваше чаша горещ чай.
    Тя й благодари и започна жадно да отпива от чая. Гаденето й беше преминало. Тя, Джондалар и Вълчо отидоха при Джохаран и съпругата му, при огъня. Към тях се присъединиха Мартона, Уиламар и Фолара.
    — Карея каза, че има маскировка за теб, Айла — започна Джохаран. — Ще я вземем, когато минем покрай Единайсетата пещера.
    Тя кимна, макар че нямаше точна представа каква ще е тази маскировка или пък как би могла да я използва в лова на едрия елен.
    После се огледа, за да види кой още е дошъл за лова. Позна Рушемар и Солабан. Не се изненада. Очакваше да види съветниците на вожда — тези, към които Джохаран винаги се обръщаше за помощ. Тук беше и Брукевал, както и приятелката на Марона, Портула. Но когато тя я забеляза, се изчерви и се отдалечи.
    — Май Портула не е очаквала да носиш тези дрехи — каза тихо Мартона на Айла.
    Слънцето изкачваше небесния простор и ловците бързо се приготвиха за тръгване. Когато се насочиха към реката, топлото слънце беше разведрило мрачното настроение от церемонията. Разговорите, водени шепнешком рано сутринта, сега преминаха в по-нормален тон. Говореха сериозно за лова. Макар и успехът им да не беше сигурен, ритуалът беше призовал духа на едрия елен и на зубъра, беше насочил вниманието на всички върху предстоящото ловуване, фантомните сцени върху стената на скалата бяха подсилили техните духовни връзки с нематериалния свят на небитието.
    Айла почувства, че въздухът е влажен от сутрешната мъгла. Погледна към реката и затаи дъх пред великолепната гледка на природния феномен. Клонките, листата и тревите, осветявани от слънчевите лъчи, блестяха с всичките брилянтни цветове на дъгата. Лъчите се пречупваха през капките и така се създаваше чудната картина. Дори по идеално симетричната паяжина, създадена да улавя плячката на насекомото-хищник, се бяха залепили капки влага.
    — Джондалар, виж — каза тя и му посочи невероятната сцена, Фолара и Уиламар също се спряха.
    — Бих го приел като благоприятен знак — произнесе се майсторът-търговец и широко се усмихна, преди отново да потегли на път.
    Когато реката се разшири, водата се превърна в пяна при камъните, които заобикаляше. Сякаш се опитваше да ги увлече в своята игра, но все не успяваше. Ловците започнаха да прекосяват реката, като стъпваха внимателно от камък на камък. Някои от големите камъни бяха довлечени от силните потоци през минали години. Други бяха поставени от хората, за да попълнят празнотите на природата. Докато Айла следваше другите, мислите й отново се върнаха към предстоящия лов. Тя изведнъж се спря.
    — Какво има, Айла? — попита я Джондалар загрижено.
    — Нищо. Ще се върна да доведа конете. Ще успея да ви догоня, преди да сте стигнали Скалата на двете реки. Дори и да не ги използваме за лов, ще ни помогнат при пренасянето на дивеча.
    Джондалар кимна.
    — Това е добра идея. Ще дойда с теб. — Той се обърна към Уиламар: — Ще кажеш ли на Джохаран, че сме се върнали за конете? Няма да се бавим много.
    — Хайде, Вълчо — повика Айла четириногия си приятел, след като се насочиха обратно към Деветата пещера.
    Но пътят, по който Джондалар ги поведе, не беше същият. След като стигнаха Полето за събрания, вместо да тръгнат по стръмната пътека нагоре към Долната река, той избра една по-малко използвана и обрасла пътека по протежението на десния бряг на реката.
    Малцина забелязаха връщането им и им помахаха. Джондалар беше сигурен, че се чудят защо се връщат, но нищо не им каза. Съвсем скоро щяха да разберат и сами. Когато стигнаха края на скалната верига, завиха към Гористата долина и Айла подсвирна. Вълчо се затича напред.
    — Мислиш ли, че е разбрал, че възнамеряваме да вземем Уини и Рейсър? — попита тя.
    — Без съмнение. Всеки път се учудвам как така разбира всичко.
    — Ето ги, идват! — Гласът й беше изпълнен с радост. Не беше виждала конете повече от ден и те й бяха липсвали. Уини изцвили, щом я видя, и тръгна направо към нея с високо вдигната глава. Наведе я, когато се доближи до стопанката си, и Айла обгърна врата й. Рейсър също изцвили и препусна към Джондалар с високо вдигнат глава и опашка.
    — Липсваха ми. Сигурно и ние сме им липсвали — каза Айла. След като приключиха с ласките и галенето, тя предложи да отидат горе и да си вземат седлата и въжетата за товари на Уини.
    — Аз ще отида — отвърна Джондалар. — По-добре да побързаме, ако искаме да участваме в лова.
    — Добре, аз ще проверя конете. Донеси кошовете, а също и купа вода за Вълчо. Може да вземеш и кожите за спане. Кой знае къде ще се наложи да пренощуваме. Добре е да вземеш и юздите на Уини.
    Настигнаха ловния отряд точно при Скалата на двете реки. Яздиха покрай реката по левия бряг.
    — Тъкмо вече започнах да се питам дали ще успеете да ни догоните навреме — каза Карея. — Взех ти маскировка, Айла.
    Тя й благодари, но все още не й беше ясно за какво по-точно става дума.
    При мястото, където се съединяваха Двете реки, отрядът зави към Тревистата долина. Кимерон и някои други хора от Втората и Седмата пещери, които не бяха присъствали на церемонията, ги чакаха горе по течението. Когато ги настигнаха, всички спряха да обмислят стратегията си. Айла и Джондалар слязоха от конете и отидоха да слушат.
    — …Тефона каза, че зубрите са се движели на север преди два дни — обясняваше Манвелар. — Днес можеха да са в добра за нас позиция, но са сменили посоката и са се насочили на изток, по-далеч от засадата. Тефона е една от най-добрите ни съгледвачки. Вижда най-надалеч и отдавна наблюдава това стадо. Скоро може да влязат в капана, но със сигурност няма да е днес. Затова решихме, че е по-добре да тръгнем за мегацероси. Те са се къпали нагоре по реката и в момента пасат от гъстата и висока трева наблизо.
    — Колко са? — попита Джохаран.
    — Десетина — отвърна Тефона. — Типично малко стадо.
    — Искаше ми се да убием няколко животни, но не цялото стадо. Затова исках да ловим зубри. Те се движат на по-големи стада — каза Джохаран.
    — Повечето елени изобщо не се движат на стада. Те обичат дърветата и по-гъсто залесените местности, където им е лесно да се скрият. На едно място рядко могат да се видят повече от няколко елена — отвърна Тефона.
    Айла бе убедена, че Джохаран знае това, но Тефона беше млада и се гордееше с познанията си на съгледвачка.
    — Според мен трябва да оставим самеца и поне една от самките и нейната малка рожба, ако сме сигурни, че е нейна — изрече Джохаран.
    На Айла това й се стори добро предложение. За пореден път беше впечатлена от мъдростта на Джохаран. Братът на Джондалар беше с почти една глава по-нисък от него, но набитото му телосложение не оставяше съмнения за силата му. Водачеството на голямата и понякога размирна пещера добре му прилягаше. Той излъчваше увереност. Брун, вождът на нейния клан, щеше да го разбере. Той също беше добър водач… за разлика от Брод.
    Повечето от зеландонийските вождове, които познаваше, добре подхождаха на постовете си. Пещерите обикновено избираха разумно кой да ги ръководи, но ако Джохаран не бе способен да изпълнява задълженията си, хората щяха да се спрат на някой по-подходящ за вожд.
    Ала Брод не беше избран. Той бе гласен за вожд още от раждането си. Тъй като беше роден от съпругата на вожд, се смяташе, че носи неговата памет. Може и да беше така, но не съвсем. Дадени качества, които биха му помогнали в ръководството, като гордостта и способността да командва и да внушава респект, изпъкваха у Брод. Гордостта на Брун се дължеше на постиженията му в клана — той управляваше добре, защото взимаше под внимание мнението на другите, докато гордостта на Брод бе прекалено голяма и граничеше с надменност. Той обичаше да казва на другите какво да правят, ала не се вслушваше в мъдрите съвети и непрекъснато искаше да го уважават за собствените му подвизи. Макар че Брун се беше опитал да му помогне, Брод никога нямаше да стане добър вожд като него.
    Когато срещата вече беше към края си, Айла прошепна на Джондалар:
    — Бих искала да яздя отпред и да се опитам да открия зубрите. Дали Джохаран ще има нещо против, ако попитам Тефона къде е видяла стадото за последен път?
    — Едва ли, но защо не му го кажеш на него.
    Двамата се приближиха до вожда и когато Айла му разказа за плана си, той и отвърна, че си е мислел да попита за същото Тефона.
    — Сигурна ли си, че ще можеш да откриеш зубрите? — попита той.
    — Не знам, но те явно не са много далеч оттук, а Уини може да препуска много по-бързо от човек — отвърна тя.
    — Но аз разбрах, че искаш да дойдеш с нас за елените.
    — Да. Първо ще разузная за зубрите, а после ще мога да ви настигна точно навреме за елените.
    — Е, съгласен съм да разберем точно къде се намират зубрите — каза Джохаран. — Хайде да попитаме Тефона къде ги е забелязала.
    — И аз мисля да отида с Айла — обади се Джондалар. — Тя още не познава района достатъчно добре.
    — Добре, върви, но се надявам да се върнете навреме. Бих искал да видя копиехвъргачите в действие — отвърна брат му. — Ако са способни и на половината от това, което твърдиш, везните определено ще натежат в наша полза.
    След като говориха с Тефона, Айла и Джондалар препуснаха заедно с вълка, който ги следваше. Останалите ловци продължиха по течението на Тревистата река. Релефът на зеландонийските земи беше планински, със стръмни скали, широки речни долини, полегати хълмове и високи плата. Понякога реките минаваха през поляни и полета, а покрай бреговете растяха най-различни дървета. На други места водите прорязваха високите скални стени. Хората, които живееха тук, бяха свикнали с разнообразния пейзаж и уверено се придвижваха, независимо дали се изкачваха по стръмните склонове, катереха се по почти отвесните скали, подскачаха от камък на камък, за да пресекат река, плуваха срещу течението или вървяха из открити равнини.
    Ловците се разделиха на малки групи и нагазиха във високата до кръста трева на долината. Джохаран продължаваше да се оглежда да не би брат му вече да се връща заедно със странните си спътници — чужденката, двата коня и вълка. С тях или без тях обаче ловът щеше да мине добре. С толкова много ловци и толкова малко животни нямаше никакво съмнение, че щяха да хванат дивеча без особени проблеми.
    По-късно ловците забелязаха самеца с големите рога и спряха, за да обсъдят как да проведат преследването. Джохаран чу тропота на копита и се обърна. Айла и Джондалар се връщаха точно навреме.
    — Открихме ги! — възбудено, но шепнешком каза Джондалар, когато двамата слязоха от конете. Еленът се намираше съвсем наблизо и той не искаше да се издава. — Отново са сменили посоката. Сега са тръгнали към засадата! Ще ги принудим да попаднат по-бързо в капана.
    — На какво разстояние от нас се намират? — попита Джохаран. — Трябва да вървим пеша дотам. Освен вас другите нямат коне.
    — Не са много далеч. Капанът е направен от членове на Третата пещера и не е далеч оттук. Лесно можете да стигнете — отвърна Айла. — Ако сте по-склонни да ловувате зубри, разбира се.
    — Всъщност, големи братко, можете да нападнете и едните, и другите — предложи Джондалар.
    — В момента сме тук. Един елен в полезрението ти струва повече от два зубъра в далечината — каза Джохаран. — Но ако не се забавим много, може да се пробваме и със зубрите. А сега ще се присъедините ли към нас?
    — Да — отговори Джондалар.
    — И аз също — добави Айла. — Хайде да завържем конете до онова дърво ей-там, Джондалар. Може би ще трябва да вържа и Вълчо. Току-виж се развълнува прекалено много и се опита да „помогне“. Другите ловци обаче ще се уплашат от него.
    Докато се взимаха решения за тактиката, тя огледа малкото стадо и най-вече самеца. Спомни си, когато за пръв път видя напълно развит елен-самец. Този много приличаше на него. Беше по-висок от кон, но не и едър като мамут. Наричаха ги едри елени, защото бяха най-величествените представители сред елените. Но не размерът на тялото ги правеше толкова впечатляващи, а размерът на рогата им. Всеки един от широките и разклонени рога растеше и ставаше по-голям с всяка година, така че рогата на възрастния самец достигаха дължина до три метра и половина.
    Заради огромните си рога те не можеха да се движат в гората и предпочитаха откритите равнини. Макар че се хранеха с трева, те също така пасяха и от храстите и дърветата близо до реките, когато им се удадеше такава възможност.
    Щом еленът достигнеше зрелост, костите му спираха да нарастват, ала огромните рога продължаваха да растат и допринасяха за илюзията, че самците са с исполински ръст.
    За да се поддържа такъв огромен товар, еленът развиваше масивни вратни и раменни мускули. Подобна мощна мускулатура правете главите на животните да изглеждат по-малки.
    Докато вождовете обсъждаха тактиката, другите извадиха маскировката. След това Джохаран и неколцина други раздадоха кожени торби с някаква мазна субстанция. Айла запуши носа си заради ужасната миризма.
    — Направена е от жлезите, намиращи се в краката на елена, и от мазнина от бутовете му — обясни й Джондалар. — Така прикриваме телесната си миризма, ако посоката на вятъра внезапно се измени.
    Тя кимна и започна да маже ръцете, мишниците, краката и слабините си. Докато Джондалар с лекота си сложи своята маскировка, Айла още се мъчеше с нейната.
    — Дай да ти покажа — притече й се на помощ Карея. Тя също вече беше сложила своята.
    Айла благодарно й се усмихна. Жената й показа как се носи кожената качулка с прикрепена на върха еленска глава. Тя взе отделно рогата и си ги сложи, но не й беше ясно за какво са допълнителните дървени части.
    — Много тежи! — оплака се Айла, изненадана от тежестта, когато постави рогата на главата си.
    — А на всичкото отгоре са малки, на млад самец. Големи не ти трябват, защото другите самци ще влязат в открита борба с теб — поясни другата жена.
    — Как пазиш равновесие, когато се движиш?
    — Затова са тези неща — отвърна Карея и използва дървените приспособления, за да изправи маската.
    — Нищо чудно, че елените имат такива дебели вратове. Здрави мускули са им необходими, за да поддържат тия чудесии.
    Ловците се доближиха до плячката. Вятърът духаше в лицата им и отнасяше човешката миризма далеч от чувствителните носове на елените. Когато животните попаднаха в прякото им полезрение, те спряха. Едрите елени пасяха от младите листа на един храсталак.
    — Наблюдавай ги — каза тихо Джондалар. — Пасат, но в същото време се оглеждат. После правят няколко крачки напред и отново продължават да се хранят. Ще имитираме движенията им. Правим няколко крачки към тях, после навеждаме глави, сякаш сме елени, които са забелязали вкусен храст. След това се оглеждаш. Стоиш на място, докато се оглеждаш. Не ги гледай в очите, но хвърляй поглед към големия самец. Замръзни на място, ако те погледне. Сега ще се разположим по същия начин като тях. Трябва да си помислят, че сме друго стадо, докато се приближим до тях. Крийте копията си, за да не ги забележат. Дръжте ги зад рогата, докато се приближавате. И не се движете много бързо.
    Айла внимателно изслуша инструкциите. Беше й интересно. Бе прекарала години в наблюдения на дивите животни, особено на месоядните. Беше ги изучила подробно и знаеше как да ги проследява и да ги убива, но досега никога не се беше преструвала на животно. Първо гледа какво правят ловците, след което се вторачи в елените.
    Разбирането на жестовете, останало й от живота в Клана, й даваше голямо предимство. Имаше набито око за детайлите, както и за най-незначителните движения на животните. Те разтърсваха глави, за да се отърват от досадните мухи. Айла бързо се научи да имитира и това движение. Беше силно заинтригувана от този нов вид лов. Едва ли не се чувстваше като елен, докато се движеше към плячката заедно с останалите ловци.
    Избра си животно и бавно тръгна към него. Мислеше да нападне една дебела самка, но сетне си каза, че трябва да се сдобие с рога, и избра млад самец. Джондалар й беше казал, че месото ще бъде разделено между всички, но кожата, рогата, сухожилията и останалите полезни неща принадлежаха на ловеца, убил животното.
    Когато ловците стигнаха почти в средата на стадото, тя видя как Джохаран даде условния сигнал. Ловците грабнаха копията и застанаха в готовност. Айла и Джондалар приготвиха копиехвъргачите. Джохаран даде нов сигнал. Почти едновременно ловците хвърлиха копията си. Някои от огромните елени заметнаха назад глави и бяха улучени преди дори да са го осъзнали. Гордият възрастен самец нададе вой за бягство, но само една самка и нейното малко го последваха. Всичко се разви толкова бързо и неочаквано, че останалите животни бяха объркани и не можеха да направят и крачка. Коленете им се подгънаха и те се строполиха на земята, а самецът подскочи и избяга.
    Ловците отидоха да вземат плячките си, да отделят все още живите животни и да определят кой от елените на кого се полага. Всяко от копията бе украсено с индивидуални знаци, които веднага показваха на кого принадлежи. Ако повече от едно копие улучеше една цел, се опитваха да установят кой все пак е убил животното, а в случаите, когато това беше невъзможно, поделяха плячката поравно.
    Бързо се разбра, че по-малкото и леко копие на Айла е уцелило младия самец. Някои от ловците бяха забелязали, че животното пасеше малко встрани от стадото и на значително разстояние от групата. Определено целта не беше от лесните и никой друг не се беше опитал да я порази — други копия наоколо нямаше. Хората отново заговориха не само за дългобойното оръжие, но и за невероятните умения на пришълката. Колко ли тренировки бяха необходими, за да я настигнат?
    Манвелар се приближи до Джохаран и неколцина други членове от Деветата пещера, сред които бяха Айла и Джондалар.
    — Какво разбрахте за зубрите? — попита ги той.
    Планирането и подготовката за лова бяха възбудили страстите. Издебването на елените и стрелбата по тях протече толкова бързо и ефикасно, че на ловците им остана енергия в излишък.
    — Стадото отново се движи на север, към засадата — отвърна Джондалар.
    — Мислиш ли, че ще се приближат достатъчно до капана и още днес ще можем да се възползваме? — попита Джохаран. — Още е рано и няма да имам нищо против да се върнем с няколко зубъра.
    — Можем да помогнем да стане така — отвърна Джондалар.
    — Как? — намеси се Карея.
    Той забеляза, че сега в тона й нямаше никакъв сарказъм.
    — Манвелар, знаеш ли къде се намира засадата? И за колко време ловците ще могат да се придвижат дотам? — попита Джондалар.
    — Знам, но Тефона би могла да ви обясни по-добре от мен.
    Младата жена беше не само добър съгледвач, но и изкусен ловец. Тя тръгна към тях, когато чу Манвелар да споменава името й.
    — На какво разстояние се намира засадата? — попита я той.
    Тя помисли за момент, погледна към положението на слънцето на небето и отвърна:
    — Ако поддържаме прилично темпо, ще стигнем там преди пладне. Последния път обаче, когато видях зубрите, те не бяха много близо до засадата.
    — Когато ние ги открихме, те се движеха в тази посока. Според мен можем да ги накараме да побързат с помощта на конете и Вълчо — добави Джондалар. — Айла го е правила и преди.
    — Ами ако не успеем? Ако отидем там и няма никакви зубри? — обади се Кимеран. Той беше пропуснал голяма част от изненадващите нововъведения, които Джондалар и Айла бяха демонстрирали на зеландонийците. Освен това не ги беше виждал как яздят конете и беше изпълнен със съмнения.
    — Тогава ще се бъхтим напразно, но няма да ни е за пръв път — отвърна Манвелар.
    Кимеран сви рамене и плахо се усмихна.
    — Дано да е вярно това за зубрите.
    — Някой друг има ли възражения срещу лова на зубри? Бихме могли да се задоволим и само с елените — каза Джохаран. — Така или иначе трябва да започнем да ги дерем и да разделяме месото.
    — Не е проблем — отвърна Манвелар. — Тефона ще ви отведе до засадата. Тя знае пътя. Аз ще се върна до Скалата на двете реки и ще организирам група за дрането и рязането. Ще изпратя бегач да отиде да повика помощ и от другите пещери. Ако имаме късмет със зубрите, ще ни трябват повече хора.
    — Аз съм готов за зубрите.
    — И аз идвам.
    — Включете и мен.
    Няколко души излязоха напред като доброволци.
    — Добре. Вие двамата вървете напред и вижте как ще накараме зубрите да попаднат в капана — разпореди се Джохаран. — Останалите ще дойдем при вас веднага щом можем.
    Айла и Джондалар се насочиха към конете. Вълчо се зарадва, като ги видя. Той не обичаше да го държат вързан. Младата жена рядко ограничаваше свободата му и той не беше свикнал. Конете, изглежда, no-лесно се бяха приспособили към това неудобство. Двамата се качиха на Уини и Рейсър и препуснаха в бърз ход. Зад тях тичаше вълкът. Хората проследиха как те изчезнаха в далечината. Значи беше вярно. Конете можеха да се движат по-бързо от човека.
    Решиха първо да отидат до засадата, за да преценят колко далеч са зубрите. Айла бе впечатлена от кръглия трап и се зае да го разучава. Той се състоеше от много малки дървета и трупи, между които имаше храсти, кости и рога. Капанът беше построен преди няколко години и дори мястото му почти не беше измествано. Дърветата, от които беше направен, не бяха забити в земята. По-скоро бяха здраво свързани едно за друго, с цел когато едно животно се блъсне в тях, да не може да разбие стената и да избяга. Заграждението беше гъвкаво и при удар се отместваше от тласъка, но оставаше здраво. Всяка година повредените части се поправяха. По-лесно беше да се поправи, отколкото да се построи наново, тъй като капаните обикновено бяха разположени на най-стратегическите места.
    Този се намираше в тясна долина между една варовикова скала и стръмни хълмове. Маршрутът често се използваше за миграции от животните. Някога тук беше текла река, а сега ромоляха водите на малко поточе. Ловците рядко използваха мястото. Животните бързо си взимаха поука, ако даден маршрут криеше опасности, и гледаха да го избягват.
    Строителите на капана се бяха погрижили да изградят и стени, които да насочват животните към засадата. Обикновено ловците имаха достатъчно време и организираха групи, които заставаха зад преградите и подплашваха по-хитрите животни, решили да се измъкнат от капана. Тъй като този лов не беше планиран, тук още нямаше никой друг.
    — Джондалар — повика го Айла. Той се приближи с коня до нея. Тя вдигна от земята стръкче трева и парче кожа. — Всичко, което мърда или се движи, плаши зубрите. Особено когато те бягат. Веднъж стана така, когато гонехме зубри в засада, направена от хора от Лъвския бивак. Можем да използваме тези неща, за да накараме животните да се насочат към капана.
    — Права си. Те са затова — отвърна Джондалар. Те излязоха от долината и препуснаха към мястото, където за последен път бяха видели стадото. Лесно откриха утъпканата от животните пътека. Наброяваха около петдесет зубъра — мъжки, женски и малки — и вече бяха започнали да образуват голямото миграционно стадо, което след няколко месеца щеше да потегли на по-дълъг път. През определени периоди от годината зубрите се събираха на многобройни групи. Беше все едно да гледаш тъмнокафява река с десетки големи черни рога. Друг път се разбиваха на по-малки групи, които понякога не надвишаваха едно семейство. По-често обаче предпочитаха да се движат на стада. Като цяло по-големият брой им даваше по-голяма сигурност. Когато хищниците — особено пещерните лъвове и глутниците вълци — поваляха по някой зубър от стадото, обикновено той беше или най-старият, или най-слабият. Така силните и здравите животни имаха шанс да оцелеят.
    Двамата бавно се приближиха до стадото. Зубрите почти не ги забелязваха. Конете за тях не представляваха заплаха, но вълкът ги смути малко повече. Застанаха нащрек, но не изпаднаха в паника. Просто гледаха да се държат настрана от него. Усещаха, че един-единствен вълк не би могъл да повали животно с размерите на зубър. Мъжките зубри обикновено бяха високи около два метра и тежаха около тон. Имаха дълги черни рога и тежка челюст. Женските бяха по-дребни, но също се отличаваха с бързина и пъргавост. Бяха способни да изкачват стръмни склонове и да прескачат значителни препятствия.
    Можеха да препуснат в галоп и да изчезнат сред скалистия пейзаж. За зубрите водата не беше преграда — можеха да плуват добре. После изсушаваха дебелата си козина, като се въргаляха в пясъка или пръстта. Обикновено пасяха вечер и почиваха през деня. Имаха силно развито обоняние и слух. Възрастният зубър можеше да стане много агресивен. Трудно можеше да бъде убит с нокти, зъби или дори с копие. Един зубър обаче даваше седемстотин-осемстотин килограма месо плюс сланината, костите, кожата, козината и рогата. Зубрите бяха горди и благородни животни, уважавани от ловците. Възхищаваха се на тяхната сила и смелост.
    — Как според теб ще е най-добре да ги подгоним? — попита Джондалар. — Обикновено ловците ги оставят да си вървят спокойно и се стараят да ги упътят бавно към засадата. Поне докато се приближат достатъчно до нея.
    — Когато ходехме на лов по време на пътешествието, се опитвахме да накараме някое животно от стадото да кривне. После гледахме всички да тръгнат в желаната от нас посока, към долината — отвърна Айла. — Мисля да яздим зад тях и да викаме. Така ще тръгнат. Но ако използваме тези неща, ще си облекчим задачата. Особено с тези зубри, които се опитват да се отделят и да избягат.
    Тя погледна към слънцето и изчисли кога ще пристигнат при засадата. Запита се къде ли са сега ловците. „Е, важното е да ги накараме да вървят към капана“ — каза си Айла.
    Двамата заеха позиция, спогледаха се, кимнаха си един на друг и със силни викове подкараха конете към стадото. Айла държеше пръчка в едната ръка и парче кожа в другата. Управляваше Уини без юзди и затова ръцете й бяха свободни.
    Когато за пръв път, след като напусна Клана, отиде сама на лов, тя насочи стадо коне към трап, който сама беше изкопала. Не знаеше, че конят, паднал в ямата, е майка-кобила, докато не видя как няколко хиени дебнат малкото й. С помощта на прашката прогони грозните същества и спаси младото жребче. Направи го повече, защото мразеше хиените, а не защото искаше да съхрани живота на малкото. Но след като веднъж го беше спасила, се почувства задължена да се грижи за него. Готвеше му супа от специално стрито и смляно зърно.
    Скоро осъзна, че като го е спасила, е направила на себе си голяма услуга. Живееше сама в долината и беше благодарна за компанията на друго живо същество. Първоначално нямаше намерение да опитомява коня. Просто го смяташе за свой приятел. По-късно кобилката до такава степен се сближи с нея, че й позволяваше да я язди и отиваше там, където жената пожелаеше.
    Уини предпочете да живее известно време с едно стадо, но се върна при Айла, щом водачът на стадото умря. Уини роди малко след като младата жена откри ранения Джондалар. Джондалар се зае с обучението и опитомяването на младия жребец по свой начин. Той изобрети юздите, за да го направлява и контролира. Приспособлението се стори полезно на Айла и тя го изпробва на Уини. Като цяло обаче продължи да я управлява чрез сигналите на тялото си, които кобилата разбираше най-добре.
    Айла погледна към Джондалар, който препускаше след един зубър. Една уплашена женска се опита да се отклони, но Вълчо я върна обратно в стадото. Явно вълкът доста се забавляваше, като преследваше зубъра. Всички се бяха научили да работят в синхрон и да ловуват заедно по време на едногодишното пътешествие, когато вървяха по течението на Реката на Великата майка.
    Щом доближиха мястото, където долината се стесняваше, Айла забеляза един мъж да й маха. Ловците бяха пристигнали и щяха да продължат да насочват стадото към капана.
    Един от ловците изскочи зад подвижните прегради и хвърли копието си по един от зубрите. Оръжието улучи целта си, но раната не беше смъртоносна и животното продължи да препуска. Ловецът се опита да избяга и отново да се скрие. Разяреното от болката животно изблъска със страшна сила изкуствената преграда настрани. Мъжът падна под нея и зубърът го стъпка.
    Докато наблюдаваше сцената с ужас, Айла извади копиехвъргача и се протегна за копие, когато видя как друго копие се забива в зубъра. Тя също стреля и препусна напред, пренебрегвайки опасността. Скочи от коня, който още не беше спрял напълно, и отмести преградата. Коленичи до мъжа, който лежеше близо до падналия зубър. Чу го да стене, което означаваше, че е още жив.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

    Уини нервно пръхтеше и се потеше, докато останалите зубри се носеха към капана. Когато Айла посегна за чантата с лекарствата си, тя погали коня, за да го успокои. Съзнанието й обаче бе обсебено от ранения. Дори не забеляза кога затвориха вратите на заграждението и ловците започнаха методично да отстрелват зубрите.
    Вълкът се беше присъединил към преследването на животните, но преди вратата да се затвори, се спря и тръгна да търси Айла. Намери я коленичила до ранения мъж. Някои започнаха да образуват кръг около тях, ала тъй като и хищникът беше там, запазиха прилична дистанция. Айла не забеляза, че хората я гледат, и започна да преглежда мъжа. Той беше в безсъзнание, но на врата му се усещаше слаб пулс. Тя разтвори дрехите му.
    Нямаше кръв, но върху гръдния кош и корема му вече бе започнал да се образува голям синьо-черен оток, Айла внимателно опипа мястото около синината. Натисна веднъж. Раненият потръпна и извика от болка, но не дойде в съзнание. Преслуша дишането му и чу тихо гъргорене. После забеляза струйка кръв от ъгъла на устата му и разбра, че има вътрешна травма.
    Видя загриженост в сините очи на Джондалар. Джохаран също се беше намръщил. Тя поклати глава.
    — Съжалявам — каза. — Зубърът го е прегазил. Ребрата му са счупени. Те са пробили белите му дробове, а сигурно и други органи. Има вътрешен кръвоизлив. Опасявам се, че не може да се направи нищо. Ако има съпруга, някой трябва да я повика, защото не е изключено да се пренесе в света на духовете преди изгрев слънце.
    — Не-е-е-е! — долетя един вик от тълпата. Един младеж си проби път и се хвърли към мъжа. — Не е вярно! Не може да е вярно! Откъде зная тя! Само зеландони може да каже. Тази дори не е една от нас!
    — Това е брат му — поясни й Джондалар.
    Младежът се опита да прегърне умиращия си брат и повдигна главата му към себе си.
    — Събуди се, Шевонар! Моля те, събуди се! — изплака той.
    — Хайде, Ранокол. Не можеш да му помогнеш с нищо — намеси се вождът на Деветата пещера.
    Шевонар обаче се изскубна и го избута.
    — Няма нищо, Джохаран. Нека остане. Има право да се сбогува с брат си — каза Айла и като видя, че мъжът започна да разтърсва ранения, добави: — Така обаче може да го събуди и Шевонар ще умре в страшни болки.
    — Нямаш ли в чантата си върбова кора или някакъв друг лек срещу болка, Айла? — попита я Джондалар. Знаеше, че тя никога не се разделя с чантата с лековете. Ловът винаги беше свързан с някаква опасност и тя сигурно се беше приготвила за подобни случаи.
    — Да, разбира се. Но мисля, че не трябва да му се дава да пие каквото и да било. Особено с такива тежки вътрешни травми. Ако му наложа лапа обаче, може и да помогне. Ще опитам. Първо трябва да го пренесем на някое по-уютно място, да съберем дърва за огън и да стоплим вода. Той женен ли е, Джохаран? — Вождът кимна. — Значи някой трябва да я доведе. И зеландони също.
    — Разбира се — отвърна Джохаран.
    Манвелар също се намеси:
    — Нека няколко души да потърсят подходящо място и да го отнесат по-далеч от ловното поле.
    — В онази скала там нямаше ли малка пещера? — попита Тефона.
    — Трябва да има някоя наблизо — отвърна Кимеран.
    — Права си — рече Манвелар. — Тефона, защо не вземеш няколко души с теб и не отидете да потърсите място?
    — Ние ще я придружим — добави Кимеран и извика неколцина от Втората и Седмата пещери.
    — Брамевал, може и ти да организираш няколко души и да отидете за дърва и вода. А ние ще трябва да направим някаква носилка. Ще вземем няколко спални кожи и ще видим от какво друго имаме нужда — продължи Манвелар и се провикна към ловците: — Трябва ни вестоносец, който тича бързо, да отиде да занесе съобщение в Скалата на двете реки.
    — Нека аз да отида — обади се Джондалар. — Рейсър е най-бързият бегач тук.
    — Май че си прав.
    — Тогава иди и до Деветата пещера и доведи Релона и зеландони — добави Джохаран. — Кажи на Пролева какво се е случило. Тя знае какво да прави. Зеландони трябва да съобщи вестта на съпругата на Шевонар. Може да те накара да разкажеш как е станало на Релона, но я остави тя да говори.
    Джохаран се обърна към ловците, които още стояха около ранения мъж. Повечето от тях бяха членове на Деветата пещера.
    — Рушемар, слънцето е високо и става все по-горещо. Скъпо платихме за плячката, нека да не си губим времето. Зубрите трябва да бъдат изкормени и одрани. Карея и хората от Единайсетата пещера вече започнаха, но със сигурност още помощ няма да им е излишна. Солабан, вземи няколко души и помогни на Брамевал да съберете дърва и вода и каквото друго там е необходимо на Айла. Когато Кимеран и Тефона намерят място, помогни да пренесат там Шевонар.
    — Някой трябва да отиде до другите пещери и да им каже, че имаме нужда от помощ — обади се Брамевал.
    — Джондалар, можеш ли да се отбиеш по пътя и да им съобщиш какво е станало? — попита Джохаран.
    — Когато стигнеш до Скалата на двете реки, им кажи да запалят сигналния огън — добави Манвелар.
    — Няма да е лошо — съгласи се Джохаран. — Така пещерите ще знаят, че се е случило нещо лошо, и ще очакват вестоносец. — Той отиде при жената чужденка, която скоро щеше да стане част от пещерата и сигурно зеландони. Тя вече им помагаше с каквото можеше. — Направи каквото можеш за него, Айла. Ние ще извикаме съпругата му и зеландони колкото се може no-скоро. Ако ти трябва нещо, обърни се към Солабан. Той ще ти го набави.
    — Благодаря ти, Джохаран — отвърна тя и се обърна към Джондалар: — Ако кажеш на зеландони какво е станало, тя ще знае какво да вземе със себе си. Чакай за всеки случай да проверя чантата си. Хубаво ще е, ако ми донесе някои билки. Вземи Уини с теб. Така ще можеш да теглиш по-голям товар. Тя е по-привикнала да тегли от Рейсър. Зеландони дори може да дойде, като я язди дотук. Съпругата на Шевонар също, ако иска, разбира се.
    — Не знам, Айла. Зеландони е доста тежка.
    — Сигурна съм, че Уини ще се справи. Просто трябва да й осигуриш по-удобно седло. Все пак си прав. Повечето хора не са свикнали да пътуват с коне. Най-вероятно жените ще предпочетат да ходят. Тогава ще са им необходими палатки и провизии. Затова платформата за теглене ще свърши добра работа.
    Айла свали торбите от Уини и и сложи юздите. Завърза повода към този на Рейсър и подкара двата коня. Кобилата обаче не беше свикнала да върви подир жребеца, когото самата беше родила. Досега той винаги я беше следвал. Въпреки че Джондалар седеше върху Рейсър и го направляваше с юздите, Уини препусна леко пред тях, като усещаше накъде иска да върви мъжът.
    „Конете с удоволствие гледат да си разделят труда с техните приятели-хора“ — каза си Айла и се усмихна, докато ги гледаше как се отдалечават. Когато се обърна, Вълчо я гледаше изпитателно. Тя му беше направила знак да стои на място и той търпеливо чакаше.
    Усмивката й бързо изчезна, когато отново видя ранения.
    — Някой ще трябва да го носи, Джохаран — каза тя.
    Вождът кимна и повика няколко души. Те изработиха импровизирана носилка, като свързаха няколко копия и завързаха отгоре дрехи. Когато Тефона и Кимеран се върнаха с информацията, че наблизо има малка пещера, мъжът вече беше преместен внимателно върху носилката и бе готов за транспортиране. Айла повика Вълчо и четиримата мъже вдигнаха другаря си.
    Когато пристигнаха на мястото, тя помогна да разчистят. Пръстта беше покрита с изсъхнали листа, донесени от вятъра, и изсъхнали изпражнения на хиени, оставени от неприятните хищници, когато бяха използвали пещерата за подслон.
    Айла беше приятно изненадана, когато откри, че наблизо има вода. В по-малката пещера на гърба на тази имаше извор с прясна вода, който течеше в една пукнатина, образувала се в скалите, Тя каза на Солабан къде да накладе огъня с дървата, които мъжете бяха събрали.
    Когато помоли за постелки, неколцина веднага се отзоваха и натрупаха едни върху други завивките, за да образуват нещо като легло. Раненият беше дошъл в съзнание, докато го пренасяха, но когато го докараха, отново изпадна в несвяст. Изстена от болка, щом го преместиха на леглото, и отново се събуди. Лицето му бе изкривено от мъките и той дишаше тежко. Айла нави една от постелките и му я подложи, за да му е по-удобно. Той направи опит да се усмихне, но вместо това изкашля кръв. Тя избърса брадата му с парче мека заешка кожа, каквито обикновено носеше в чантата с лековете.
    Айла прегледа ограниченото количество лечебни билки в чантата и се замисли как още би могла да облекчи болката му. „Чакай малко — каза си тя. — Не видях ли по пътя насам растението нард от семейство валерианови с ароматните корени?“ Огледа се и видя младата жена, която Манвелар, изглежда, доста уважаваше. Съгледвачката от Третата пещера Тефона.
    Тефона беше останала, за да помогне при почистването на мястото, и още не беше тръгнала. Чужденката я беше заинтригувала. В нея имаше нещо, което привличаше вниманието на хората. Освен това, изглежда, за много кратко време си беше спечелила уважението на Деветата пещера. Тефона се запита докъде ли стигаха познанията на тази жена в лечителството. По нея нямаше никакви татуировки като на другите зеландонийци. Но народът, от който идваше, сигурно имаше други традиции. Някои хора се опитваха да заблудят другите, че знаят много за знахарството, но чужденката изобщо не се стараеше да ги впечатли. Вместо това тя вършеше неща, които сами по себе си впечатляваха. Като онова нещо, с което изхвърляше копия. Тефона си мислеше за Айла и много се изненада, когато тя я повика:
    — Тефона, може ли да те помоля за нещо?
    — Да?
    — Познаваш ли растенията?
    — Всеки познава малко или много растенията.
    — Имам предвид онова, чиито листа напомнят напръстник, но цветовете му са жълти като на глухарче.
    — Съжалявам, не се сещам. Не познавам много лечебните билки. Трябва да се обърнеш към зеландони.
    — Ще наблюдаваш ли Шевонар, докато аз отида да набера? Стори ми се, че мярнах, докато идвахме насам. Ако той отново се събуди, или има някаква друга промяна, прати някого да ме повика. Ако наистина е това, което си мисля, може да помогне. Използвала съм стрити корени от него като лапа при счупени кости. Помага им при успокояването на болката.
    — Да, разбира се, ще го наглеждам — кимна Тефона, горда, задето непознатата я помоли за помощта й.
    Джохаран и Манвелар разговаряха тихо с Ранокол. Макар че Айла се намираше до тях, тя почти не ги чуваше. Вниманието й беше съсредоточено върху ранения и към водата, която се топлеше. Вълчо лежеше до нея на земята, сгушил глава между предните лапи, и наблюдаваше всяко нейно движение. Когато водата завря, тя добави в нея корени от нарда, за да омекнат и да станат годни за лапа. Докато търсеше, откри и зарасличе. То също помагаше при счупвания и външни рани. Щеше да опита всичко, за да облекчи болката на Шевонар.
    Когато отварата беше готова, тя разстла топлите стрити корени върху почернелия оток, който се увеличаваше надолу към слабините. Забеляза, че коремът на мъжа бе станал твърд. Очите му се отвориха, докато му налагаше компреса.
    — Шевонар? — изрече Айла. Той реагира изненадано. Може би не я позна, помисли си тя. — Казвам се Айла. Съпругата ти Релона е на път за тук. — Той си пое въздух и изхлипа от болка. Изглежда, беше изненадан. — Ти беше ранен от зубър. Зеландони също пътува насам. Опитвам се да ти помогна, докато тя пристигне. Наложих лапа на гърдите ти, за да намаля болката.
    Той кимна, но с голямо усилие.
    — Искаш ли да видиш брат си? Той те чака.
    Шевонар отново кимна и Айла стана и отиде при мъжете.
    — Той е буден и иска да те види — обърна се тя към Ранокол.
    Младежът бързо стана и отиде до леглото на брат си. Айла го последва заедно с Джохаран и Манвелар.
    — Как се чувстваш? — попита го Ранокол.
    Шевонар се опита да се усмихне, но на лицето му се появи само болезнена гримаса, щом кашлицата отново го накара да изплюе кръв. В очите на брат му се появи паника. После Ранокол забеляза компреса.
    — Какво е това? — попита я той.
    — Лапа, за да намали болката.
    — Кой ти каза да му правиш каквото и да било? Сигурно така само му става по-зле. Свали това от него! — извика мъжът.
    — Не, Ранокол — намеси се Шевонар. Гласът на ранения едва се чуваше. — Вината не е нейна. Помага ми. — Опита се да седне, но отново изпадна в несвяст.
    — Шевонар, събуди се, Шевонар! Той е мъртъв! О, Велика майко, той е мъртъв! — изплака Ранокол и се свлече върху леглото на брат си.
    Айла провери пулса на Шевонар, а през това време Джохаран отмести Ранокол настрани.
    — Не, не е мъртъв — отвърна тя. — Но не му остава още много. Дано жена му да пристигне скоро.
    — Не е мъртъв, Ранокол, но можеше да е — каза Джохаран сърдито. — Тази жена може и да не е зеландони, но знае как да помага. Ти си този, който влошава нещата. Кой знае дали сега ще може да се събуди, за да каже предсмъртните си думи на Релона.
    — Никой не може да влоши нещата повече от това, Джохаран — обади се Айла. — Няма надежда. Може да си отиде всеки момент. Недей да обвиняваш мъжа, който тъгува по брат си. Нека направя малко чай за успокоение.
    — Не е необходимо, Айла. Аз ще направя. Само ми кажи как.
    Айла видя Тефона и се усмихна.
    — Сложи водата да заври, а после ще се погрижа аз. — Тя отново се обърна, за да провери как е Шевонар. Той се бореше за всяка глътка въздух.
    Занизаха се дълги часове. Хора идваха и си отиваха, но Айла не ги забелязваше. Шевонар отново се върна в съзнание и попита за жена си, след което се унесе на няколко пъти. Коремът му беше подут и втвърден, а кожата бе станала почти черна. „Държи се само защото иска да види съпругата си“ — помисли си тя.
    Малко по-късно Айла взе водния мях, за да отпие от него, но той беше празен. Остави го на земята и набързо забрави за жаждата си. Дойде Портула, за да види как вървят нещата. Тя още се чувстваше виновна заради участието си в номера на Марона и гледаше да страни от Айла. Тя обаче видя как чужденката вдигна празния мях, ето защо отиде веднага до извора, напълни своя и се върна със студена вода.
    — Искаш ли да пиеш, Айла? — попита я тя и й протегна меха.
    Айла беше изненадана.
    — Благодаря ти. Малко ожаднях.
    Портула постоя така за миг. Чувстваше се неловко.
    — Искам да ти се извиня — промълви накрая. — Извинявай, че позволих на Марона да ме уговори да участвам в онази шега. Не беше никак хубаво. Не знам какво да ти кажа.
    — Няма нищо, Портула. Все пак получих топло и удобно за лов облекло. Ще свикна да го нося, макар че намеренията на Марона едва ли са били такива. Нека просто забравим за случилото се.
    — Мога ли да ти помогна с нещо друго?
    — За съжаление няма с какво да му се помогне. Учудена съм, че още е жив. Когато се събужда, пита за жена си. Джохаран му каза, че тя вече идва насам. Мисля, че само желанието да я види го кара да се бори. Искаше ми се да можех да сторя нещо повече за него, ала повечето средства срещу болка трябва да бъдат приемани през устата. Дадох му кожа, напоена с вода, за да овлажня устата му. С неговата травма обаче се боя, че ако изпие нещо, ще стане още по-лошо.
    Джохаран стоеше отвън пред пещерата и гледаше на юг — там, накъдето беше тръгнал Джондалар. С нетърпение го чакаше да се върне заедно с Релона. Слънцето залязваше и скоро щеше да падне мрак. Бе изпратил хора да съберат още дърва, за да могат да запалят голям огън за ориентир. Последния път, когато Шевонар се събуди, очите му бяха като стъклени. Вождът разбираше, че смъртта е близко.
    Младият мъж се беше борил с такава смелост за всяка минута живот, че Джохаран се надяваше съпругата му да пристигне, преди да е загубил битката. Най-накрая забеляза движението в далечината. Някой приближаваше. Той забърза към тази посока и въздъхна от облекчение, когато различи кон. Щом пътниците пристигнаха, Джохаран отиде при Релона и поведе разстроената жена към пещерата, в която мъжът й умираше.
    — Шевонар, Шевонар! Релона е тук. — Айла го побутна леко по ръката. Той отвори очи и погледна към нея. — Тук е. Релона е тук — повтори тя. Шевонар отново затвори очи и леко поклати глава, опитвайки се да дойде в съзнание.
    — Шевонар, аз съм. Дойдох колкото можах по-бързо. Говори ми. Моля те, говори ми. — Релона заплака.
    Раненият отвори очи и с усилие ги фокусира върху навелото се над него лице.
    — Релона — промълви. — Не плачи — прошепна и се опита да си поеме дъх.
    Релона погледна умоляващо към Айла. Тя бе изпаднала в паника, отчаяно търсеше отговор, но никой не се осмеляваше да я погледне. Отново се обърна към мъжа и видя кръвта на устата му.
    — Шевонар! — изплака и хвана ръката му.
    — Релона… исках да те видя за последно… Да се сбогувам, преди да отида в… света на духовете. Ако Дони позволи… ще се видим там. — Той затвори очи и всички чуха слабо хриптене. Шевонар се опитваше да си поеме въздух. После тихият стон се усили. Спря и отново се опита да си поеме дъх. Накрая сякаш нещо се пречупи в него и той издъхна с последен стон.
    — Не, не! Шевонар, Шевона-а-ар… — заплака Релона. Тя положи глава върху гърдите му и захлипа от мъка. Ранокол стоеше до нея и също лееше сълзи заради непоносимата загуба. Не можеше да си намери място от скръб.
    Всички се изненадаха, когато внезапно чуха протяжния вой, от който по гърба им пролазиха ледени тръпки. Мигновено отправиха погледи към Вълчо. Той се бе изправил на четирите си лапи, извисил глава нагоре, и пееше своята вълча песен.
    — Какво прави? — попита объркан Ранокол.
    — Тъгува за брат ти — обади се познатият глас на зеландони. — Като всички нас.
    Хората въздъхнаха от облекчение, щом я видяха. Тя беше пристигнала с Релона и другите. Зеландони обаче бе останала назад, когато съпругата на Шевонар се втурна да види любимия си. Хлипането на Релона премина в мъчителни стенания. Зеландони и другите се присъединиха към нея и също заплакаха. Вълчо зави заедно с тях. Накрая Ранокол спря да плаче и се хвърли към покойника. Миг по-късно той и Релона се прегръщаха и взаимно се успокояваха.
    Малко по-късно зеландони помогна на Релона да стане и я отведе при кожата, която беше постлана до огъня. Джохаран помогна на Ранокол да отиде от другата страна на огнището. Жената седна, потънала в апатия и безразличие. Братът на мъртвия се разположи върху кожата и се загледа втренчено в стената.
    Зеландони от Третата пещера заговори тихо с едрата зеландони от Деветата пещера. Скоро те донесоха по чаша с някаква течност. Едната беше предназначена за Релона, която я изпи, без да се противи, сякаш й беше напълно безразлично. Другата беше поднесена на Ранокол, който отначало я отклони с ръка, но след като шаманките настояха, я изпи. Не след дълго и двамата лежаха върху кожите и спяха.
    — Хубаво е, че се успокоиха — каза Джохаран.
    — Трябваше да си поплачат — отвърна Айла.
    — Да, но сега трябва да почиват — намеси се зеландони. — И ти също, Айла.
    — Първо хапни нещо — предложи й Пролева. Съпругата на Джохаран беше дошла с Релона и зеландони, както и с още неколцина от Деветата пещера. — Изпекохме зуброво месо, а от Третата пещера донесоха и друга храна.
    — Не съм гладна — отвърна Айла.
    — Но сигурно си уморена — каза Джохаран. — Почти не си се отделяла от него.
    — Де да можех да сторя нещо повече за него. Не можах с нищо да му помогна. — Тя поклати глава отчаяно.
    — Но ти направи достатъчно — обади се старецът, който беше зеландони на Третата пещера. — Облекчи болката му. Никой не би могъл да стори повече на твое място. Шевонар нямаше да изкара толкова дълго, ако не беше твоята помощ. Аз не бих използвал компрес в подобен случай. За външни рани — да, но не и за вътрешни травми. Едва ли бих се сетил. Но, изглежда, помогна.
    — Да наистина. Беше много умно от твоя страна да прибегнеш до този метод — съгласи се зеландони от Деветата пещера. — Правила ли си го преди?
    — Не. Дори не бях сигурна, че ще има ефект, но трябваше все пак да опитам.
    — Добре се справи — каза Дони. — Сега обаче трябва да хапнеш нещо и да си починеш.
    — Не, не ми се яде нищо, но бих полегнала малко — отвърна Айла. — Къде е Джондалар?
    — Отиде с Рушемар, Солабан и още няколко души да съберат още дърва. Искаше сам да се увери, че ще има достатъчно, за да изкараме нощта. В тази долина не растат много дървета. Скоро трябва да се върнат. Джондалар остави спалните ти постелки ето там — отвърна Джохаран и й показа мястото.
    Айла реши да легне и да си почине, докато любимият й се върне. Унесе се веднага щом затвори очи. Когато другите се върнаха със събраните дърва, те също заспаха почти веднага. Сложиха купчината до огнището, след което се разотидоха по спалните си места. Джондалар забеляза дървената купа, която Айла обикновено носеше със себе си за лечебните чайове. Освен това от еленови рога беше направила рамка, върху която водният мях да се нагрява директно върху огъня. Макар че пикочният мехур на елена бе водоустойчив, той пропускаше по малко от течността, така че нямаше опасност да се запали от огъня.
    Джохаран спря брат си и го заговори:
    — Джондалар, искам да науча повече за тези копиехвъргачи. Видях как зубърът веднага падна, а в същото време ти стреля по него от доста голямо разстояние. Ако всички имахме такива оръжия, нямаше да се налага да се приближаваме толкова близко до животните и Шевонар щеше да е жив.
    — Знаеш, че с удоволствие ще покажа на всеки, който проявява интерес, но е необходима практика — отвърна Джондалар.
    — На теб колко време ти трябваше, за да се научиш? Нямам предвид човек да стане добър като теб, а просто да придобие достатъчно умения, за да ловува с това оръжие.
    — Използваме копиехвъргачите вече няколко години, но към края на първото лято вече можехме да боравим с тях. Трудно беше да се научим да стреляме от седлата на конете. Вълчо също може да ни е от полза.
    — Още ми е трудно да свикна с мисълта, че животните могат да се използват за нещо друго освен за месо и кожа. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Но най-много искам да знам за копиехвъргача. Ще говорим утре.
    Братята си пожелаха лека нощ, след което Джондалар отиде да легне при Айла. Вълчо вдигна глава. „Колко е хубаво, че винаги е до нея и я пази“ — помисли си Джондалар и погали животното по главата, а после се пъхна под завивките до Айла. Мъчно му беше за Шевонар. Не само защото беше член на Деветата пещера, а защото знаеше колко преживяваше Айла, когато някой умреше и тя се чувстваше безсилна пред смъртта. Младата жена беше лечителка, знахарка, но имаше рани, които никой не беше в състояние да излекува.

    Зеландони беше много заета през цялата сутрин. Подготвяше тялото на Шевонар за отнасянето му в Деветата пещера. Да седиш до някого, чиято душа е напуснала тялото, беше много неприятно за някои хора. Погребението щеше да включва не само обичайния ритуал. Смяташе се за много лош късмет някой да загине по време на лов. В подобен случай зеландони извършваше пречистващ ритуал, за да предпази живите от нещастие в бъдеще. Ако двама или трима ловци излезеха в гората и един от тях умреше, на инцидента не се придаваше толкова голямо значение. Но когато някой умреше по време на лов, в който участваха не само хора от една пещера, а от цялата общност, нещата бяха сериозни. Нещо трябваше да бъде сторено.
    Първата служителка си мислеше какво ще е необходимо да направи. Може би да забрани лова на зубри поне до края на сезона, за да се избегне лошият късмет. Айла я видя да седи върху една купчина и да пие чай до огъня. Тя рядко сядаше върху ниските възглавнички, тъй като й беше все по-трудно после да стане от тях.
    Младата жена се доближи до нея.
    — Зеландони, мога ли да говоря с теб?
    — Да, разбира се.
    — Ако имаш работа, мога да изчакам. Само исках да те питам нещо.
    — Ще ти отделя малко време. Вземи си чаша чай и се присъедини към мен. — Тя махна на Айла да седне на земята.
    — Исках да те питам дали на мое място би могла да сториш нещо повече за Шевонар. Има ли някакъв начин за лечение на вътрешни рани? Когато живеех в Клана, веднъж случайно наръгаха един човек с нож. Парче от ножа се беше отчупило вътре. Иза направи разрез и извади парчето. Не мисля обаче, че имаше начин да се оправят раните на Шевонар с разрез.
    Явно чужденката наистина се чувстваше разстроена, задето не бе могла да стори много за мъжа. Зеландони беше трогната от нейната загриженост. Подобно отношение бе присъщо на един добър ученик-знахар.
    — За човек, който е прегазен от огромен зубър, не може да се направи много, Айла — отвърна тя. — Някои подутини и отоци могат да се разрежат, за да изтекат кръвонасяданията, или пък да бъдат изрязани малки израстъци, за да бъдат извадени по-малките предмети. Жената от твоя Клан е била много смела, но обикновено е опасно да се реже по тялото. Така създаваш рана, която често е по-голяма от тази, която се стремиш да излекуваш. Правила съм такива разрези няколко пъти, но само когато съм сигурна, че ще има ефект и че друг изход няма.
    — Така смятам и аз.
    — Освен това е необходимо да имаш познания за вътрешността на тялото. Човешките вътрешности много си приличат с животинските. Често съм колела животни и съм ги разрязвала на части много внимателно, за да видя как изглеждат телата им отвътре и как са свързани органите им. Лесно могат да се видят тръбичките, които пренасят кръв от сърцето, и жилите, които задвижват мускулите. Тези неща са много сходни при всички животни, но някои са по-различни. Коремът на зубъра е устроен по-различно от този на коня. Много други органи също. Може да бъде полезно и доста интересно.
    — Съгласна съм. Когато ловувам, понякога коля животни. Това помага да разбереш по-добре устройството на хората. Сигурна съм, че ребрата на Шевонар бяха счупени. Острите краища бяха пробили… меховете му за дишане.
    — Белите дробове.
    — Да, белите дробове и… другите му органи. Черния дроб и далака. Те обикновено кървят много обилно, когато се повредят. Сещаш ли се какво имам предвид?
    — Да.
    — Кръвта няма къде да се стича. Мисля, че затова почерня и стана толкова твърд.
    — Аз го прегледах и съм съгласна с твоята преценка. Кръвта е изпълнила стомаха и част от червата му. Червата му сигурно са се пръснали.
    — Червата са дългите тръби, които водят до външния край, така ли?
    — Да.
    — Джондалар ме научи на тази дума. Вярно, червата на Шевонар също бяха увредени, но според мен той умря от вътрешен кръвоизлив.
    — Да. Малката кост на левия му прасец също беше счупена. И дясната му китка. Но тези счупвания не са фатални.
    — Затова те не ме уплашиха толкова. Просто се питах дали бих могла да сторя нещо друго, за да го излекувам.
    — Ти направи всичко, каквото можа, Айла. Всички ние ще се пренесем някой ден в света на духовете. Когато Дони ни повика, млади или стари. Нямаме избор. Дори зеландони не са достатъчно надарени да го спрат или дори да знаят кога ще се случи. Това е тайната, която Дони не споделя с никого. Тя позволи на Духа на зубъра да ни отнеме Шевонар в замяна на животното, което убихме. Понякога Тя изисква подобни жертви. Може би е решила, че трябва да ни напомни да не приемаме нейните дарове за даденост. Ние убиваме нейните създания, за да живеем, но трябва да оценяваме Дара на Живота, който ни е дала, и да не забравяме за него, когато отнемаме живота на нейните животни. Великата майка не винаги е щедра и добра. Понякога нейните уроци са жестоки.
    — Да, това вече го разбрах. Според мен светът на духовете не е приятно място. Уроците са жестоки, но ценни.
    Зеландони не каза нищо. От опит знаеше, че хората често продължават да говорят, за да запълнят паузата, ако тя не им отговореше веднага, ала много пъти тя научаваше повече от тишината, отколкото, ако задаваше въпроси. След известно време Айла продължи:
    — Помня, когато Креб ми каза, че духът на Пещерния лъв ме е избрал. Каза, че пещерният лъв е силен тотем, който дава мощна закрила, но че е трудно да се живее със силни тотеми. Каза ми още, че ако внимавам, моят тотем ще ми помага и ще ми посочва кое решение е правилно и кое — не. Но Креб ме предупреди, че тотемите подлагат човека на изпитание, за да видят дали си струва да му дадат нещо. Каза също, че Пещерният лъв не би ме избрал, ако аз не струвах нищо. Сигурно е имал предвид, че съм издръжлива.
    Шаманката беше изненадана от дълбочината, с която Айла изложи мислите си. Дали наистина хората, които тя наричаше Клана, разсъждаваха толкова смислено? Ако беше казала „Великата Майка Земя“ вместо „Духа на Пещерния лъв“, думите щяха да принадлежат на самата зеландони.
    Накрая първата зеландони продължи:
    — Нищо не можеше да се направи за Шевонар, освен да се облекчи болката му. А ти изпълни това. Използването на компрес беше любопитен подход. От жената от Клана ли се научи?
    — Не. Никога преди не го бях правила. Но болката му беше толкова силна, а не биваше да му давам никакви течности заради вътрешните травми. Мислех да приложа парна баня, но се побоях, че ще се разкашля с увредените си бели дробове и ще стане по-лошо. Тогава забелязах белега на кожата му. Беше станал почти черен. Знаех, че някои растения облекчават болката, а по пътя насам забелязах едно такова. Отидох и набрах. Изглежда, му помогна.
    — Да, и аз мисля, че му помогна. Някой път може сама да опитам. Изглежда, имаш някакъв вроден усет към лечителството, Айла. Затова се чувстваш зле, когато не можеш да помогнеш. Всеки добър знахар понася тежко загубата на човешки живот. Но знай, че не можеше да направиш нищо друго. Майката реши да го повика и никой не е в състояние да се противопостави на волята й.
    — Права си, зеландони. Нямаше никаква надежда, но все пак исках да те попитам. Знам, че имаш много работа за вършене, и не искам да ти отнемам от времето. — Айла стана да си върви. — Благодаря ти, че се отзова.
    Зеландони проследи с поглед младата жена.
    — Айла — повика я тя. — Би ли направила нещо за мен?
    — Каквото кажеш, зеландони.
    — Когато се върнем в Деветата пещера, ще ми донесеш ли малко червена охра? Има на брега на реката, до голямата скала. Сещаш ли се къде е?
    — Да, видях охра, когато плувахме с Джондалар. Тя е много светлочервена. По-ярка е от другите.
    — Ще ти кажа как да пречистиш ръцете си и ще ти дам специална кошница за нея, когато се върнем — каза зеландони.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

    На следващия ден всички се върнаха без настроение в Деветата пещера. Ловът без съмнение беше минал успешно, но цената се оказа прекалено висока. Щом пристигнаха, Джохаран предаде тялото на Шевонар на зеландонийците, за да го подготвят за погребението. Трупът беше отнесен до ръба на скалата, близо до моста върху Долната река, за да бъде ритуално измит и облечен в церемониалните дрехи и накити. Тази работа трябваше да се свърши от зеландони, Релона и още няколко жени.
    — Айла — повика я зеландони, докато тя се връщаше в дома на Мартона. — Ще ни трябва червена охра. Нали обеща да ми донесеш.
    — Ей-сега отивам.
    — Ела с мен. Ще ти дам специална кошница и нещо за копаене.
    Зеландони я поведе към нейната къща и я покани да влезе. Айла никога не беше влизала в дома на дони и затова й беше много интересно. Нещо тук й напомни за домашното огнище на Иза. Може би многото листа и други части на растения, оставени да се сушат. Т