Скачать fb2
Императорът на света

Императорът на света

Аннотация

    В свят, в който представата за реалност е невъзможна, а господарите са същества, непознаващи милост и пощада, пътят към свободата е труден и опасен. След като успяват да се измъкне от смъртоносният замисъл, дело на най-красивата жена в света, Руиз Ау и групичката му попадат в сърцето на разбойническият свят.
    И отново борба за оцеляване…
    Няма изход… Или трябва да се борят в името на злото, или да умрат!
    Но има ли гаранция, че дори и тогава, дори и да продадат душите си, Руиз Ау и приятелите му ще запазят живота си.


Рей ОлдриджИмператорът на света

    „Възможно ли е на сакралното изкуство с помощта, или чрез остротата на чувствата и на ума да обуздаеш бързоногите коне?
    О, не?
    Виж — камъните са опръскани със кръв!“
Издялано на стълба на входния портал на Селадън Уинд, фабулария в Морекупчина

Глава 1

    Неочаквано сменилият собственика си въздушен катер се плъзгаше плавно над розовите степи на Суук, подчинявайки се на предварително заложената в компютъра му програма. Насочил се бе към мяркащите се на хоризонта синкави планини.
    Руиз Ау не откъсваше погледа си от пулта за управление. Засега всичко вървеше добре. Двигателите работеха, а стрелката на компаса беше застинала неподвижно, показвайки необходимата посока. За щастие устройството за свръзка засега не даваше признаци на живот.
    Агентът се обърна. Фараонците бяха заспали, изтощени от бурните събития през предишната нощ. Погледът на предводителя на бегълците с удоволствие се задържа върху лицето на Низа. Девойката беше наклонила глава встрани, а кичур от блестящите й черни коси бе попаднал в ъгълчето на сочните чувствени устни. Тримата мъже се бяха свили в подсигурените със защита срещу претоварването кресла. Четвъртият, окован във вериги, се намираше в трюма под палубата. Руиз не беше посмял да махне от него робския нашийник с монтираното взривно устройство — разумът на нещастника не бе устоял на шока от сблъсъка с чуждите цивилизации.
    В безгрижния и весел победител започна да се прокрадва студенината на неприятните предчувствия.
    Естествено, разстоянието, отделящо бегълците от тяхната собственичка, Кореана Хейкларо, неотклонно се увеличаваше. Обаче доста скоро тя щеше да опита да се свърже с катера, за да си поговори с киборга Мармо или надзирателката Банеса. Руиз просто беше изхвърлил стария пират от кораба, като преди това му изтръгна батерията на захранването. Великанката бе загинала от ръцете на агента при превземането на катера.
    Кореана ще побеснее и гневът й ще бъде насочен към главния виновник за случилото се. Противник като нея не бива да се подценява. Руиз помнеше с каква лекота тя умее да се избави от ненужните роби — като фермер, изтръгващ плевели от нивата си.
    И все пак положението се беше променило към по-добро. Само преди една нощ той и другарите му по нещастие се задушаваха в трюма, а робският нашийник около врата на всеки от тях гарантираше, че ще бъдат послушни. Сега корабът се оказа под властта на пътниците. И макар че Руиз така и не успя да промени курса, той все пак контролираше скоростта на придвижване. Агентът се надяваше, че ще успее да приземи катера ако се появи подходяща възможност за бягството им. За съжаление той не разбираше много от биомеханичните системи на този вид кораби, така че не беше напълно сигурен дали дистанционното управление на кораба е извадено от строя.


    Времето минаваше, а устройството за свръзка все така си мълчеше. Планините се бяха приближили видимо. Корабът явно се насочваше в пролуката между два върха. Руиз почти бе повярвал в невероятния късмет, когато върху комуникатора замига червена светлинка. Беглецът потрепери, усетил леденото дихание на ужаса. Почти сигурен беше, че на катера няма взривно устройство с дистанционно управление. Почти…
    Естествено, можеше да се опита да скрие самия факт, че корабът е превзет. Нямаше да е трудно да повреди видеофона на комуникатора и да промени гласа си, но Кореана и Мармо със сигурност използваха специални пароли в подобни случаи. Оставаше му да се надява, че отвличането на катера ще се окаже неприятна изненада за собственичката му, тя ще се обърка, а бегълците ще спечелят време.
    Руиз натисна с треперещи пръсти бутона на апарата за свръзка. Видеоекранът разцъфна във всички цветове на дъгата, после хаотичните багри започнаха да се подреждат и пред агента се появи съвършеното лице на Кореана. Тя застина неподвижно пред монитора си, потресена от видяното. После невероятно красивите очи се разшириха още повече, а устните се изкривиха в усмивка, която не предвещаваше нищо добро.
    — Ти! — гласът й трепереше от отвращение. — Ти! Трябваше да те довърша още при първата ни среща.
    — Да, навярно — отвърна Руиз с най-дружелюбния тон, на който бе способен в момента.
    — Не разбирам защо ми се стори привлекателен — продължи Кореана, — но бъди сигурен, че няма да повторя грешката си.
    — Най-вероятно — с въздишка призна Руиз.
    Лицето на жената, създадено от един от най-великите пангалактически художници, не се загрозяваше дори от изкривилата го ярост. На Руиз му се струваше противоестествено, че такава съвършена красавица иска да го убие по най-мъчителен начин.
    Кореана най-накрая успя да се укроти.
    — Къде е Мармо?
    — В степта.
    — Мъртъв?
    — Не знам — Руиз се усмихна възможно най-обаятелно. — Въздушната възглавница служи ли за амортизатор при падане?
    Жената побледня още повече, от очите й лъхаше омраза, конвулсивно изкривените устни измърмориха грубо добравитско проклятие. Руиз се колебаеше: струваше ли си да продължи да я изкарва извън кожата й? А защо пък не?
    — Но ако те интересува Банеса, то тя определено е мъртва. Удуших я с ето това — той й показа лентата, на която бе закачен пултът за управление на нашийниците.
    Кореана се разсмя, но в смеха й нямаше нищо весело.
    — Бих искала да го видя… но според мен ти лъжеш, Руиз Ау. Как невъоръжен мъж би могъл да се справи с истинска планина? Ти си нагъл лъжец и измамник и аз ще ти припомня това, когато ви хвана.
    Тя се пресегна към ръчката върху пулта за управление и корабът, за отчаяние на Руиз, започна рязко да се снижава.
    Пробудилите се фараонци пищяха от ужас, вкопчили се в амортизационната мрежа. Главният фокусник Фломел изкрещя с треперещ от страх глас:
    — Лейди Кореана! Аз съм напълно невинен! Непременно щях да предупредя вашите сподвижници, но кой можеше да знае какви ги е замислил този див звяр?
    Руиз погледна нататък точно в момента, когато Долмаеро здравата шамароса фокусника.
    — Затваряй си устата! — спокойно изрече старейшината на гилдия.
    Фломел се опули срещу мъчителя си със смес от възмущение и смайване — как е възможна подобна непочтителност?!
    Руиз се съсредоточи върху контролния пулт. Той не можеше да поеме управлението, но и на Кореана засега не й се удаваше да обърне кораба, макар подът под краката им заплашително да се бе килнал към левия борд.
    Видеоекранът показваше бурната смяна на емоции върху лицето на жената: тържество, недоумение, после — досада. Тя отново изруга и посегна към следващата ръчка. Катерът се наклони още повече. Сега той се придвижваше на тласъци, карайки пътниците си да стенат и охкат.
    Руиз погледна през илюминатора и установи, че носът на кораба е насочен право към най-близката отвесна скала. Агентът побърза да хване ръчката за превключване на скоростта, опитвайки се да забави движението. Катерът, завибрирал заради противоречивите команди, увисна във въздуха.
    — Накарай кораба да се спре — плахо помоли Низа.
    Кореана очевидно чу тихата молба на девойката.
    — Няма да успее! — каза злорадо стопанката на катера.
    Корабът се разтресе и отново се понесе към скалата.
    — Не мога да върна катера, но дали това ще направи живота ви по-лек? — прошепна търговката на роби.
    Руиз дърпаше ръчките без никакъв резултат — катерът окончателно бе излязъл от контрол. Кореана бе впила хищен поглед в лицето на мъжа. Изглежда, тя се надяваше, че видеофонът ще оцелее при сблъсъка и ще й позволи да се наслади на зрелището на мъчителната смърт на беглеца.
    В главата на Руиз не бе останала нито една мисъл. Пред очите му стоеше отвратителна картина: ужасно осакатено тяло в разбития и смачкан кораб. Не неговото, а на Низа. После, кой знае защо, си спомни за обезумелия фокусник Кроел, заключен в трюма. Подчинявайки се на внезапен импулс, Руиз пусна безполезните ръчки и хвана пулта за управление на нашийниците. Агентът бе възнамерявал да го използва ако се наложи да бие сънотворно на безумеца. Сега обаче, без да се замисля, натисна бутона на детонатора.
    От трюма долетя приглушен грохот, равномерният шум на моторите се смени с отчаяно механично скърцане, сетне настъпи тишина. Руиз се вкопчи в страничните облегалки на креслото и затвори очи.
    Последното, което видя преди катерът да рухне, беше застиналото лице на Кореана. Руиз успя само да си помисли, че никога не е виждал нещо по-прекрасно и страшно.

Глава 2

    На бегълците невероятно им провървя. Катерът запази хоризонталното си положение при рухването си върху баластрата, покрила талусовия склон. Първият удар почти изхвърли Руиз от креслото, но той успя да се хване за страничните облегалки. На останалите едва ли им се бе удало да сторят същото, но във всеки случай амортизационната мрежа трябваше да ги е предпазила от сериозни наранявания. Корабът продължаваше да се движи нагоре по инерция, обвивката му скърцаше при съприкосновението си с баластрата. После машината забави движението си заради триенето, удари се в издатината на скалата на върха и най-накрая спря, поклащайки се.
    Руиз бе имал опасения, че катерът може да прескочи върха. Интересно, какво ли имаше от другата страна на склона — полегат наклон към долината или пропаст? Не помнеше. В последните минути на полета цялото му внимание беше съсредоточено върху лицето на Кореана.
    Но ето че корабът престана да се тресе и окончателно се спря. До слуха на Руиз достигнаха доста характерни звуци — Фломел повръщаше. Видеоекранът беше тъмен, контролният пулт беше изкорубен при падането.
    — Е — рече агентът, — все още ни върви.
    Той се обърна и огледа останалите бегълци.
    Бледата Низа се бе вкопчила конвулсивно в амортизационната мрежа. Молнех, накриво усмихвайки се, се опитваше да се отдалечи колкото се може повече от Фломел. Долмаеро безизразно гледаше в люка.
    Главният фокусник най-накрая успя да се справи със стомаха си.
    — Ще дойде ден, в който ще съжаляваш за постъпките си, човеко от простолюдието! — изсъска той, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух, като изхвърлена на брега риба. — Ти разруши вълшебния кораб на лейди Кореана и ние останахме в дивата пустош, без надежда някой да ни помогне.
    Руиз въздъхна тежко:
    — Всеки идиотизъм трябва да си има граница. Нима още не си разбрал, че твоята „милостива господарка“ се опита да ни размаже в скалите заедно с катера си?
    Той посочи към люка, зад който се виждаше тъмния склон.
    Фломел му отвърна с откровено злобен и недоверчив поглед.
    — Глупости. Ако не се беше намесвал в управлението, и досега щяхме да следваме местоназначението си с удобния и безопасен кораб. Ако се надяваш, че ще повярвам дори на една от лъжливите ти думи, ти ме бъркаш с някой друг.
    — Можеш да си спокоен, аз съм прекалено предпазлив, за да те подценявам. Но все пак в едно си прав — ако не се бях намесвал, ти и досега щеше да си седиш в товарния трюм. И това щеше да е най-добрият изход за всички — уморено каза Руиз.
    — Като говорим за товарния трюм, какво става с Кроел? — с дрезгав глас попита Долмаеро, прекъсвайки краткото мълчание.
    Агентът сви рамене:
    — Страшно съжалявам, но Кроел загина.
    Останалите, изглежда, не разбраха.
    — Как разбра за това? — смаяно попита Молнех.
    Руиз се изправи.
    — Аз го убих. И именно затова всички ние останахме живи.
    За щастие аварийният шлюз беше оцелял и мъжете успяха да го отворят ръчно. Бегълците побързаха да се измъкнат навън, но Руиз и Долмаеро се забавиха при обезглавеното тяло на Кроел, оглеждайки малката дупка, пробита в стената на машинното отделение. Старейшината внимателно изгледа спътника си.
    — Как се сети за това?
    — Не знам. Внезапно ми хрумна, просто късмет. Или поне за нас, останалите. Макар че дори и да не го бях направил, Кроел пак щеше да загине, но заедно с нас. Хайде, помогни ми с тези пакети. Запасите трябваше да ни стигнат за още едно денонощие, но сега, когато станахме по-малко, сигурно ще можем да изкараме с тях поне няколко дни.
    Долмаеро нарами торбата с хранителните припаси:
    — На Кроел така или иначе не му оставаше много живот. Душата му вече беше напуснала тялото — той сви рамене и се извърна. — Не се обиждай, моля те, но ти си много странен човек, Руиз Ау. Убиваш враговете си с лекотата, с която останалите смачкват дървениците, а после съжаляваш за смъртта на Кроел, който нищо не значеше за теб. Интересно, между другото, колко ли дълго ще продължи така изумително да ти върви?
    — Нека само офейкаме от Суук. За повече късмет не се моля.


    Руиз огледа малката група оцелели. Всички освен Низа изглеждаха объркани и нещастни. Фактът, че в последно време чарът на девойката въздействаше толкова силно на агента, бе станал причина за много от проблемите му… Но ситуацията си имаше и своите приятни страни. Той отново се полюбува на кадифената й кожа, огромните тъмни очи, дългите черни къдрици — гъсти, меки, с бакърен оттенък; на грациозното й тяло и дългите крака. Освен това Низа притежаваше остър ум и изумително силен характер.
    Руиз се усмихна на момичето. Тя му отговори с такъв нежен поглед, че Фломел не можа да се сдържи и изфуча възмутено.
    Оказалият се не по своя воля в положение на предводител мъж, прехвърли погледа си върху илюзиониста. Той беше мършав човек на средна възраст, с прекалено суров поглед и дразнещи надути маниери. Върху голия му череп се открояваха татуировките на старши фокусник. Фломел, който бе роб на Кореана също като всички останали, категорично отказваше да признае положението си на зависимост. Тепърва предстоеше да бъде убеден, че красивата дама е възнамерявала да продаде трупата на онзи, който заплати повече.
    Руиз смяташе, че този човек все още представлява сериозна заплаха за малобройния отряд. Най-разумно би било опасният спътник просто да бъде отстранен. Руиз поклати глава. Какво се е случило с него, защо сега не е в състояние да реши възникналия проблем по този толкова прост начин?
    Молнех се оглеждаше с любопитство. На неговата глава също имаше татуировки на фокусник, той помагаше на Фломел в постановките на илюзионистките представления с жертвени феникси, благодарение на които трупите от Фараон толкова се ценяха на пангалактическия пазар на роби. Молнех изглеждаше неправдоподобно мършав и тромав, но Руиз се възхищаваше на рядко срещаната издръжливост на този човек, на неговия оптимизъм и на лекотата, с която той възприемаше превратностите в съдбата си. Подобна гъвкавост ярко го открояваше от слабоумния Кроел, загубил разсъдъка си заради стоварилите се върху му изпитания.
    И накрая — Долмаеро; нисък, пълен мъж, татуиран с червените и зелени шарки на старейшина на гилдия. Той предвождаше бригадата на работниците около сцената — дресьори на зверове, шивачи на костюми, дърводелци, лекари — чието майсторство поддържаше фантастичните номера на фокусниците. На Фараон той се бе подчинявал на нарежданията на илюзионистите, но в този нов свят на Долмаеро му се наложи да поеме задълженията на ръководител. Старейшината в нито един момент не забравяше за отговорността си пред съплеменниците. Освен това той притежаваше бърз и гъвкав ум. Когато на Фараон корабът-капан на Кореана хвана Руиз Ау и трупата на Фломел, агентът беше сигурен в надеждността на маскировката си. Обаче Долмаеро доста бързо се досети, че Руиз не принадлежи към аборигените на малката изостанала планета.
    Старейшината никога не се опитва да използва подозренията си, за да навреди на загадъчния непознат и Руиз му беше благодарен за това. Пък и агентът изпитваше към Долмаеро чувства, доста близки до приятелските, независимо от разликата в произхода им и въпреки риска, който винаги съществува при възникването на приятелски отношения в такава сложна ситуация.
    Старейшината внимателно се вгледа в Руиз:
    — Струва ми се, че си в добро настроение. Завиждам ти за безгрижието. На моето сърце му е прекалено тежко от множеството въпроси.
    Агентът безпомощно сви рамене. В случая с Низа го ръководеха чувствата, но защо се нагърбваше с отговорността за останалите пленници? Може би си струваше да обясни на Долмаеро поне някои неща?
    — Ще отговоря на каквото мога. Питайте.
    — Страхувам се, че знам прекалено малко дори за да успея да задам разумни въпроси — въздъхна старейшината. — И все пак… къде искаше да ни изпрати Кореана, преди да убиеш гигантската надзирателка и да разоръжиш механичния човек? Знаеш ли?
    — Да.
    Руиз почувства, че от тази тема гърбът му се смразява, започва да му се повдига и по челото му избива студена пот. Леталната мрежа се размърда в дълбините на съзнанието му, напомняйки му, че ще загине, ако пипалцата на геншите проникнат в мозъка му.
    — Господарката искаше да ни изпрати при геншите, за да премахнат опасността за нея.
    — Да премахнат опасността?
    Долмаеро явно се съмняваше, че пленник като Руиз може да стане безопасен за господаря си.
    — Геншите са чуждопланетни същества, значително по-странни от пунгите, които охраняват казармите на робите. Те са отвратителни създания, но аз се страхувам от тях по друга причина. Тази раса е изучила мозъка и мисленето на човека. Сега те ни познават прекалено добре и могат да ни накарат да направим всичко, което си поискат, или да станем такива, каквито пожелаят.
    — А какво щяха да направят с нас?
    — Нарича се деконструкция. В подземията си геншите щяха да разложат мозъците ни на парчета и да ги пренаредят по такъв начин, че ние завинаги да останем роби и да сме в състояние да мислим само за благополучието на господаря си.
    — Не е ли прекалено сложно? — намеси се Молнех. — Със сигурност има и по-прости начини за държане на робите в подчинение. На Фараон ние се справяме прекрасно. Бунтовниците или ги разпъват, или ги набиват на кол, или ги използват в Изкупление, което не е посветено на някой от боговете. Това е добър урок за останалите роби.
    Руиз се намръщи. Понякога забравяше, че спътниците му са се родили и са израснали в примитивен и жесток свят. Дори Низа одобрително кимаше с красивата си главица, очевидно намирайки речта на Молнех за напълно разумна.
    Обаче после беглецът си помисли, че неговите собствени етични стандарти всъщност не са толкова далеч от морала на аборигените от Фараон. Да, естествено, самата мисъл, че робите могат да бъдат разпъвани, му се струваше варварска. Но нима на съвестта на самия Руиз Ау не тежаха невинни жертви? Множество хора бяха загинали по негова вина от момента на началото на операцията на Фараон: първият беше стражът, когото той беше принуден да убие, за да преодолее стената; последваха го ханджията Денклар, проститутката Релия, надзирателят Ронтлесес. А след отпътуването на Суук списъкът от жертви бе станал прекалено дълъг, за да може да си го припомни веднага. Понякога на Руиз му се струваше, че прилича на безпощадна чумна епидемия, която удря където й попадне, без да оставя шансове за спасение.
    Тези нерадостни мисли очевидно се бяха изписали върху лицето му, защото Низа го попита с тон, изпълнен със загриженост и безпокойство:
    — Какво се е случило, Руиз? Може би това е по-милосърден начин, но при нас на Фараон още не са се научили да променят човешкия мозък.
    — Милосърден? — агентът се разсмя горчиво. — Не. Геншите правят от хората кукли, послушни марионетки. Нещо, което вече не може да бъде наречено човек. Геншите щяха да ме превърнат в машина. Но най-страшното е, че дори не бих забелязал това. И ако в един прекрасен ден господарят поиска да разпоря собствения си търбух и да нарежа червата си на парчета, аз бих сметнал това за съвсем разумна молба и незабавно бих я изпълнил. Ала дори тогава нямаше да разбера, че съм престанал да бъда самостоятелна личност.
    Всички мълчаливо се опитваха да проумеят отвратителната картина, нарисувана от Руиз. Дори Фломел, старателно давайки си вид, че изобщо не слуша разговора, изглеждаше потресен.
    След малко Долмаеро боязливо погледна към небето, почеса се по тила и замислено попита:
    — Не искам да се покажа неучтив, но… ако нещата стоят така, както ни разказа, и тези генши могат да вършат такива работи, защо не владеят целия свят? Или все пак го владеят?
    Руиз за пореден път бе изумен от гъвкавостта на мисленето на старейшината.
    — Добър въпрос. Но нещата не са толкова прости. За пълното променяне на човешкия мозък те трябва да изхарчат толкова жизнени сили, че за възстановяването им отива прекалено много време. На геншите им е по-лесно само лекичко да променят мозъка. Това е значително по-безопасно.
    В този момент Руиз се запита защо Кореана беше готова да заплати астрономическа сума за деконструкцията на петима роби. Обаче веднага установи, че при мисълта за бившата му господарка главата започва да го боли непоносимо.
    През болката пробягваше лавина от мрачни спомени. Фактораторката на Лигата на Изкуствата на Дилвърмуун, която го бе наела да изпълни настоящата задача… после геншът, работещ за Лигата и занимаващ се с монтирането на императиви и летални мрежи. Руиз твърдо реши никога повече да не позволява някой да бърника из мозъка му. И изобщо, ако успееше да се измъкне жив от ситуацията, в която бе попаднал, нямаше да е зле да си смени работата… Впрочем, сега беше рано да се правят подобни планове…
    — Освен това — продължаваше да обяснява той на своите спътници, — геншите не са технологична раса. Те не могат или не искат да произвеждат машини, за да увеличат своите възможности. В противен случай тази раса наистина би могла да придобие власт над пангалактическите светове. Да, от време на време на някой генш му се удава да достигне до доста високо положение, след като превърне в роботи няколко влиятелни човешки същества. Отчасти това е въпрос на късмет, но общо взето властта като такава не ги интересува особено много. Освен това не са чак толкова много, а и повечето от тях са пленници.
    — Мисля, че такива роби струват доста скъпо, ако е възможно да ги накараш да работят за господаря си — отбеляза Долмаеро.
    — Да, страшно скъпо — съгласи се Руиз.
    Наложи се да признае пред себе си очевидния, но неприятен факт, че Лигата на Изкуствата изобщо не се интересуваше от търговците на роби, работещи нелегално на принадлежащия й Фараон. Агентът трябваше да отведе емисарите на могъщата организация до анклава на геншите на Суук.


    Руиз се убеди, че корабът се е спрял на ръба на отвесна пропаст. Долмаеро се усмихна, проследявайки погледа му:
    — Виж ти, как ни провървя. Трябва да продължа да се държа близо до теб, Руиз Ау.
    — Още е прекалено рано да се надяваме на благополучен изход. Късметът идва и си отива, старейшино на гилдия.
    — Как мислиш, какво да правим сега?
    На този въпрос неочаквано отговори мълчалият до момента Фломел:
    — Мисля — с кисел тон произнесе фокусникът, — че трябва да се доверим на милосърдието на лейди Кореана. Тя със сигурност ще разбере, че ние не сме виновни за нещата, извършени от този скитник без потекло. Сигурен съм, че благородната господарка скоро ще се появи и ще ни измъкне от това страшно място.
    Руиз гръмогласно се разсмя. Останалите фараонци гледаха Фломел с такова смайване, сякаш той беше диво животно в зверилник. Долмаеро съкрушено поклати глава, а Молнех още веднъж се опита да разубеди бившия си началник:
    — Сега не е време за шеги, да не говорим, че и в по-добри времена твоите шеги трудно можеха да се нарекат сполучливи. Не разчитам особено много на добротата на лейди Кореана. Нима не помниш колко милосърдно тя преряза гърлото на Касмин, твоя любим надзирател?
    — Струва ми се, че Фломел е прекалено глупав и не е в състояние да си извади поука от такива уроци — отмъстително добави Низа. — Той е същият като Кроел, само че по-добре се преструва. И животът му ще завърши по същия начин. Разбира се, ако му провърви.
    Главният фокусник почервеня и стисна юмруци. На Руиз му се стори, че той възнамерява да удари девойката. Агентът се приготви да се намеси. Сърбяха го пръстите от желание да прекърши мършавия врат на фокусника. Най-накрая му се предоставяше подходяща възможност да се избави от толкова опасния спътник, а заедно с него и от напрежението, натрупало се през дългите дни плен.
    Фломел погледна противника си в очите и изплашено отстъпи назад. Лицето му пребледня като на мъртвец и се покри с капки пот. Руиз въздъхна дълбоко и се постара да се вземе в ръце. Наложи се да се напъне, за да махне от лицето си злата усмивка, много подобна на озъбването на хищен звяр.
    Останалите също изглеждаха изплашени, дори Низа се постара да се отдръпне по-надалеч, сякаш позагубила доверие в своя любовник и покровител. Сърцето на Руиз се сви, той се опита да се усмихне колкото се може по-ласкаво. Ответната усмивка на девойката беше искрена, макар и в нея да се долавяше известно напрежение. Руиз едва ли можеше да я осъжда за това — напълно можеха да му се доверят само откачени или глупаци… А Низа не беше нито от едните, нито от другите.
    — Е — меко изрече той, — ако искаш, можеш да почакаш Кореана тук. Тя ще се появи след два-три дни. Тази скала ще ти послужи за навес, но не можем да ти оставим никаква храна. И все пак — той отново се усмихна с лоша усмивка, — почти мога да ти гарантирам, че ще загинеш съвсем не от глад.
    Фломел погледна в краката си и тихо попита:
    — Какво ще ме посъветваш, уважаеми старейшино на гилдия?
    Долмаеро каза с видима неохота:
    — Според мен, маестро Фломел, Руиз Ау е единствената ни надежда. Ние сме като бебета, озовали се в пустинята, където е пълно с пясъчни вълци. Докато ни позволява, сме длъжни да го следваме.
    — Приемам съвета ти и благодаря — измънка илюзионистът.
    Руиз изпита голямо разочарование.
    Той огледа нещата, които бяха успели да спасят от разрушения кораб. Закрепи за колана си отломомета на Мармо — единственото полезно оръжие сред тези, които имаха на разположение. От колекцията на Банеса си взе старинния кинжал, тежък нож-щик с две остриета, малък дамски двуостър нож с релефни остриета, чийто калъф можеше да се закрепи за крака, и къса медна палка с топка с шипове на върха. По-съвременните оръжия — като парализатора и няколкото жилещи търсачи — за съжаление бяха програмирани да се подчиняват единствено на собственика си.
    Руиз даде кинжала на Долмаеро, който явно не знаеше какво да прави с оръжието. Много поколения фараонци бяха израснали, без да им е познато понятието война, така че от старейшината не можеше да се очаква много, ако им се наложеше да се отбраняват.
    — Кинжалът трябва да се закрепи за колана… Не, не така — че ако се спънеш, ще се самокастрираш — заобяснява му Руиз.
    Дамският нож се падна на Низа.
    — А как да го нося? — попита тя.
    — Ще ти покажа.
    Руиз застана на колене и повдигна края на дългата й риза, наслаждавайки се на докосването до копринената кожа. Ножът се озова от вътрешната страна на бедрото й и мъжът с усилие си наложи да отдръпне ръката си. За миг му прималя от желание. Осъзна, че все още се намира във властта на безумните романтични пориви, с които го бе наградил мозъчният навигатор Накер.
    Молнех получи палката.
    — Жалко, че арсеналът е толкова беден — измърмори предводителят.
    — Няма значение — Молнех с възторг размахваше новата играчка. — И това ни е достатъчно.
    Руиз нави ръкава си и привърза стилета за вътрешната страна на ръката си с парче здрава тъкан.
    Фломел пристъпи напред.
    — А къде е моето оръжие? — попита той.
    Агентът се обърна към фокусника, поразен от неговата наглост.
    — Извинявай, ама на теб едва ли ти трябва оръжие, по-остро от ума ти.
    Илюзионистът отвори уста и понечи да възрази, но после премисли и се задоволи с мрачен поглед.
    — Е — каза Руиз, — ето какво ни предстои…


    Захранващият блок на кораба се оказа разрушен, поради което беше невъзможно да се използват намиращите се на борда оръжейни механизми. Жалко — в противен случай биха се опитали да устроят засада на Кореана, която непременно щеше да се появи през следващите дни.
    Руиз обясни на спътниците си плана за действие. Трябваше да преодолеят планинския проход. После, ако е възможно, да достигнат до някое селище или поне до удобен път. Необходимо бе да се доберат до космодрум и възможно най-бързо да напуснат Суук.
    Агентът преднамерено не разказа на фараонците какво ги очаква в близко бъдеще. Пък и самият той не знаеше. Добре щеше да е ако Низа пожелаеше да остане с него. Лигата на Изкуствата сигурно щеше да се съгласи да се откаже от правата над нея срещу приличен откуп. Всъщност Руиз бе напълно съгласен и да избягат на която и да е пангалактическа планета или да се върнат на Фараон. Наистина, в този случай могъщата организация, на която принадлежеше планетата, щеше да настоява да бъдат изтрити всякакви спомени за пътешествия в други светове.
    Впрочем пленниците не се интересуваха от по-далечното бъдеще, макар че на Долмаеро май му бяха хрумнали доста нови въпроси. Руиз беше благодарен на старейшината, че засега не ги задава. На предводителя му се искаше да си почине мъничко — доколкото това изобщо бе възможно в така създалата се ситуация.
    Агентът раздели пакетите с храната поравно. Само Фломел се оплака, че му се налага да носи нещо. Останалите охотно нарамиха скъпоценния товар. Руиз погледна мрачно фокусника и той веднага млъкна.
    Водачът добави към продуктите няколко доста полезни вещи: три самонадуващи се палатки, манерка с вода за всеки от пътешествениците и дъждобрани. За всеки случай взе и едно от въжетата, с които ги бяха завързали предишната нощ. Забелязвайки това, Фломел не успя да скрие гримасата си на отвращение.
    Петимата бегълци поеха към планинския проход. Слънцето напичаше порядъчно, но студеният вятър откъм планината понякога ги караше да настръхват. Малкият отряд се прехвърли през талусовия склон и излезе на едва забелязваща се пътечка. Тя изглеждаше неизползвана от доста отдавна, така че Руиз не се надяваше в скоро време да се доберат до някакво селище. Но дори този факт не успя да развали настроението на предводителя. Той беше почти свободен, ако не се брои, разбира се, леталната мрежа в мозъка му и императива, който го принуждаваше да се движи към целта. Обаче до момента, в който не се появеше опасност от незабавна гибел, мрежата щеше да се държи прилично. Тя щеше да убие притежателя си и да изпрати наличните данни в щаб-квартирата на Лигата на Дилвърмуун само ако под заплаха се окажеше секретна информация.
    Скоро Руиз щеше да има възможност да изпрати на господарите си информационно торпедо и да съобщи за направените открития. Установени бяха местоположението и личността на бракониера, задигнал от Лигата редица ценни роби на Фараон, знаеше се, че анклавът на геншите се намира на Суук. Задачата щеше да бъде изпълнена, следователно леталната мрежа би трябвало да се изпари заедно с императива и агентът да стане окончателно свободен.
    Руиз си позволи да изхвърли от главата си тревожните мисли и да се полюбува на стройните крака на крачещата пред него нагоре по пътеката Низа.
    Бегълците спряха на върха и предводителят им внимателно огледа местността от другата страна на планините. Хълмовете при подножието радваха очите със зелените си склонове, зад тях шумеше гъста гора. В далечината, потънала в мъгла, се виждаше още една планинска верига. Широката долина дотам изглеждаше безкрайна.
    Руиз се зарадва при вида на правата линия, водеща надолу, към центъра на долината на трийсетина километра от планинската верига. Линията приличаше на прекарана през гората магистрала. Вероятно там можеше да се намери кола, достатъчно бърза, за да избягат по-далеч от Кореана.
    — Гледката ми напомня градините на баща ми — каза Низа, спирайки до агента. — Откъде взимат толкова много вода?
    Руиз се усмихна:
    — Тук тя пада от небето, през цялото време. Поне достатъчно често, за да могат дърветата да си растат сами.
    Девойката недоверчиво се усмихна, сякаш подозираше, че той й се надсмива.
    — Ами да, разбира се — провлачи тя със снизходителен тон.
    — Не, истина е. Почакай и сама ще видиш.
    Той забеляза тъмните облаци, струпващи се на север.
    — Честно казано, по-добре да побързаме, преди бурята да ни измете оттук.
    Фломел седна на земята.
    — Аз трябва да си почина. Освен това е време да се подкрепим.
    Руиз въздъхна тежко:
    — Писна ми от тебе, маестро Фломел. Не мога да те оставя тук. Със сигурност ще се раздрънкаш пред Кореана накъде сме тръгнали. И ще го направиш доста време преди тя да приключи с ликвидирането ти. Избирай — или тръгваш напред без да се наложи да те принуждавам и без да хленчиш, че си уморен, или животът ти приключва точно в този момент — мога да го направя безболезнено.
    Фокусникът скочи на крака.
    — Тръгвам.
    — Сигурен ли си? — меко попита предводителят. — Страхувам се, че за някого от нас съюзът ни ще приключи зле. Тук небето е чисто, наоколо са зелени простори, от планините духа освежаващ вятър. Има и по-лоши места за среща със смъртта.
    — Не! — с огромен ентусиазъм заяви илюзионистът. — Тръгвам.

Глава 3

    Стръмната пътека от обратната страна на планината беше в прилично състояние, така че бегълците се спуснаха бързо. Когато достигнаха подножието на хълмовете, обрасли с високи дървета, вече преваляше пладне. Руиз беше наложил високо темпо, но никой не се оплакваше, дори Фломел се ограничаваше само с неразбираемо мърморене. Скоро слънцето се скри зад облаците, а заради сенките, хвърляни от клоните на дърветата, стана още по-тъмно. Фараонците се събраха по-плътно един до друг и притихнаха, смутени от огромното количество зеленина. Единственото обитаемо плато на Фараон беше сухо и безжизнено и само най-богатите жители на планетата можеха да си позволят лукса да притежават градини.
    — Що за хора живеят на такова странно място? — с шепот попита Низа.
    — Не знам. Вероятно най-различни, както и навсякъде другаде — разсеяно отговори Руиз.
    Безпокойството на спътниците му бе заразило и него. Гората беше толкова гъста, че в нея можеха да се организират засади на стотици места. Обаче Низа прие разсеяността му за упрек и обидено се отдалечи.
    За щастие лошите предчувствия не се оправдаха. Никой не изскочи от гъсталака, иззад дърветата не долетяха куршуми и пътниците не се натъкнаха на капани по пътеката. Привечер повечето бяха толкова уморени, че едва пристъпваха с натъртените си крака. Единствено Молнех беше свеж и бодър като в началото на пътя. Очевидно крехкото му тяло се отличаваше с необикновена издръжливост.
    Отрядът достигна до варовиков район. Слягащите се руди бяха създали пещери, сякаш специално предназначени за нощуване на изморени пътници. Недалеч от пътеката откриха подходящо убежище. То не беше достатъчно дълбоко, за да привлече вниманието на едрите хищници, но сводовете на пещерата можеха да послужат за сигурно укритие от дъжда. Петната от сажди върху затулващата входа козирка показваха, че някой е ползвал това убежище и преди. Обаче следите бяха толкова стари, че Руиз се реши да обяви почивка именно тук. Не си струваше да продължават да вървят през нощта, рискувайки да се наранят или да се натъкнат на нощни хищници. На сутринта щяха да достигнат шосето.
    Фломел навъсено се вторачи във входа на пещерата.
    — В тази дупка ли сме длъжни да прекараме нощта?
    — Трябва да си доволен, че изобщо успяхме да намерим убежище от лошото време — възмути се Руиз.
    За последните няколко дни неговата неприязън към фокусника се беше засилила. И причината дори не бе в това, което бе причинил на Низа. Да, Фломел беше поставил пиеса, в която момичето, изпълняващо ролята на феникс, бе загинало. Само навременната намеса на агента бе помогнала горката жертва да бъде възкресена. Фломел с радост би я убил отново по нареждане на Кореана. И Долмаеро, и Молнех бяха не по-малко виновни заради същото нещо. Жителите на Фараон бяха свикнали с пиесите с феникси, които бяха част от жестоката и примитивна култура на тяхната родина. Само че Фломел се интересуваше от хората само дотолкова, доколкото те можеха да бъдат полезни на него самия.
    Руиз се намръщи — бе му хрумнала доста неприятна мисъл. А толкова много ли се различаваше фокусникът от него самия? Разбира се, разлика имаше. Иначе той отдавна да беше пречукал мерзавеца и да продължаваше да си живее съвсем спокойно.
    Предводителят поклати глава и нареди на останалите да сглобят палатките, докато двамата с Низа събират сухи клонки за лагерен огън. Кореана щеше да ги догони не по-рано от следващата вечер, така че огънят му се струваше напълно безопасен лукс.
    Около пещерата имаше достатъчно сухи съчки, но любовниците се отдалечиха, за да могат да си поговорят на спокойствие.
    Руиз чупеше клонки от повалено дърво. Девойката се приближи толкова близо, че той усети чудесното ухание на косите й. Низа се обърна към него и го погледна в очите, отмятайки назад тъмната лавина на великолепните си къдрици.
    — Разсърдих ли те с нещо? — гласът й звучеше почти враждебно.
    — Не, разбира се, че не! — отвърна той. — А аз теб?
    Сериозният му тон зарадва момичето, тя очевидно се развесели.
    — Всъщност не. Но ти стана съвсем различен откакто превзехме кораба.
    — Вярно е — Руиз сложи поредния клон върху два камъка и го разчупи на няколко части, подходящи за слагане в огъня. — Сега се занимавам с обичайната си работа, а не съм отчаян от безделие и безсилие. Макар че… ми беше хубаво, когато двамата с теб чакахме какво ще се случи. Навярно това бяха най-сладките мигове в живота ми.
    Усмивката й стана още по-топла, в очите й проблеснаха дълго време сдържани сълзи.
    — Ти ме направи щастлива, Руиз Ау. Може би се унижавам с тези думи. Не… не е това. Аз съм принцеса, но ти сигурно също си принц — там, в своята родина.
    Той нежно помилва девойката по ръката:
    — Аз израснах като роб.
    Тя изумено се облещи.
    — Колко ли са велики и могъщи принцовете в родината ти?
    Руиз се разсмя:
    — Познавам някои от тях. В пангалактическите светове дори робите могат да станат владетели, ако успеят да надхитрят и надвият останалите желаещи. А претендентите са страшно много.
    — Тогава вашият свят не се различава толкова много от нашия.
    Изглеждаше, че на Низа не й бе особено мъчно за загубената завинаги родина и в същото време тя бе леко разочарована. Оказваше се, че за справедливостта и милосърдието няма място дори в далечните приказни светове.
    Девойката се изправи, притиснала към гърдите си наръч съчки.
    — Добре, така да бъде. Ти ми каза, че сега се занимаваш с обичайната си работа. Каква е тя?
    Руиз сви рамене:
    — Тя ли? Не е много сложна. Основната ми задача е да оцелея. Надявам се да издържа още няколко дни. Ще са напълно достатъчни, за да успея да офейкам от Суук.
    Низа наведе настрани красивата си глава, дарявайки го с игрив поглед:
    — Увереността ми в бъдещето нараства с всеки изминал ден. Ще споделим ли една и съща палатка тази нощ?
    — Ако искаш.
    Агентът усещаше непозната до момента, но много приятна топлина.
    — Да, точно това искам.
    Низа закачливо го побутна със заобленото си бедро.


    Малкият лагерен огън хвърляше оранжеви отблясъци върху козирката на пещерата. Петимата вечеряха в пълно мълчание. Върху широкото лице на Долмаеро бяха изписани нови неизказани въпроси.
    — За какво си се замислил, старейшино? — попита Руиз.
    — Нали няма да се обидиш? — фараонецът го погледна напрегнато.
    — Не, можеш да говориш спокойно.
    Понякога на Руиз му омръзваше постоянният страх на околните. Но Долмаеро беше свидетел на убийства, извършени от агента. Така че не си струваше човек да го упреква в излишна предпазливост.
    Старейшината въздъхна и наведе глава. Дълго време гледаше замислено в огъня, преди да се реши да заговори.
    — Значи мога да разчитам на твоята сдържаност? Иска ми се да узная истината за Фараон и за теб. Кой си ти всъщност? Кои сме ние? И какво общо имаш ти с всички нас?
    Оказа се, че Руиз не е готов за подобни въпроси. Първото, което му хрумна, бе да се опита да измисли максимално убедителна лъжа. Истината би могла да провокира леталната мрежа. Естествено, усилията на Накер, нелегалния мозъчен навигатор, а също и фактът, че мрежата се бе разтегнала значително по време на неуспешното му бягство от робските казарми, доста бяха намалили силата на въздействието й. Обаче ако Руиз отново се озовеше в ръцете на Кореана или попаднеше в нелегалната лаборатория на геншите, мрежата непременно щеше да се задейства, а той — да загине. В сравнение с всичките тези опасности рискът от разкриването пред фараонците не беше чак толкова голям. В края на краищата дори и някой от тях да се върнеше на родната си планета, това щеше да стане след като паметта му бъде подложена на специална обработка.
    Агентът изведнъж почувства колко го е изморила необходимостта непрекъснато да лъже…
    — Сигурни ли сте, че искате да научите цялата истина?
    Долмаеро мрачно кимна. Върху лицето на Молнех се четеше обичайното дружелюбно любопитство. Фломел сви устни презрително, опитвайки се да покаже незаинтересованост.
    — Моля те, Руиз, разкажи ни! — с нежен глас се обади Низа.
    И той им разказа.


    Обясни им, че е наемен агент, професионален шпионин и убиец, че работата му е изпълнена с насилие, болка и ужас. Изглежда никой от слушателите му не изпита изненада или възмущение, включително и Низа. На Руиз дори му направи малко неприятно впечатление лекотата, с която тя прие жестоката истина. Още едно напомняне за огромната разлика между техните две цивилизации. Впрочем тази разлика не беше проблем за агента — поне докато Низа си оставаше Низа.
    Руиз им разказа как са го наели, за да следи бракониерите, действащи на Фараон. Независимо от внезапно появилото се отвращение към лъжите, агентът не се реши да назове организацията, за която работеше. На Суук не обичаха Лигата на Изкуствата, тъй като тя беше една от най-големите междузвездни корпорации и имаше силна полицейска служба. Какво щеше да стане, ако някой от фараонците случайно проговореше в присъствие на местните жители? Обаче той не си позволи да скрие от слушателите истинския статус на Фараон. Тази информация предизвика голямо объркване и недоумение.
    — Моля те — каза Долмаеро, — обясни ни още веднъж. Фараон е нечия собственост? Като плантация с котешки ябълки?
    — Нещо от този род — неохотно отвърна Руиз.
    — Но какво искат от нас всичките тези далечни светове? Злато? Змийско масло?
    — Маслото наистина се търси в пангалактиката — поясни агентът, — но основното богатство на Фараон са фокусниците. Ето защо Кореана отвлече вашата трупа от Бидерум. Тя възнамеряваше да ви продаде на някакъв любител на театралните куриози за огромни пари.
    Долмаеро мрачно се разсмя:
    — Значи ние сме добитък? Или дресирани мечки?
    — Не е точно така. Пангалактическите закони не допускат жестоко отношение към робите. Но Кореана не спазва законите, така че всякакви чудовища можеха да станат ваши господари.
    Молнех сякаш изгуби дар слово.
    — Винаги съм смятала, че Фараон принадлежи на баща ми — обади се Низа с тих, треперещ глас.
    Очите на Фломел замятаха искри и той хвърли на Руиз поглед, пълен с такава омраза, че по гърба на поразения от подобна реакция агент изби студена пот.
    — Колко отдавна е започнало всичко това? — поинтересува се Долмаеро.
    — Преди много поколения. Скоро след като народът ви превърнал фокусите във висше изкуство.
    Низа горчиво застена. Руиз докосна рамото й:
    — Какво става с теб?
    — Добре съм. Просто… Не беше много отдавна… макар че сега ми се струва, че са минали векове… Стоях на терасата на двореца на баща ми и произнесох тост за моите прадеди, които са бродили по земята и са показвали простички трикове. За тези, чиято съобразителност и изобретателност са издигнали рода ми и са подарили прекрасен живот на мен самата. А сега разбирам, че те са ме направили робиня.
    — Не — възрази Руиз, — нещата не са чак толкова лоши. Откакто вашата планета започна да доставя фокусници, ние не сме допускали големи войни. Преди триста години избухнала чумна епидемия, която можела да погуби три четвърти от населението, но владетелите на Фараон успели да я пресекат веднага.
    Девойката скри лице в дланите си.
    — Ловджийските дирги на баща ми са доволни от всичко — получават месо два пъти на ден, а ловците се грижат за здравето им. Само дето отдавна са забравили какво е да бродиш свободно из пустинята и сам да ловиш плячката си. Сигурно диргите са страшно щастливи.
    Руиз не знаеше какво да отговори. Той мълчаливо прегърна Низа и я придърпа към себе си. Момичето за секунда се възпротиви, но после скри лице върху гърдите му.
    Долмаеро заговори, обръщайки се по-скоро към самия себе си:
    — Длъжен съм по някакъв начин да се върна при трупата си и да я отведа вкъщи. Разбери, отговарям за тези хора. Те не са искали слава или да се възнесат в Света на Отплатата. Просто са работили, за да хранят семействата си. Кажи ми, Руиз, сега, когато фокусниците изчезнаха, какво ще направи Кореана с останалите?
    — Не знам, старейшино — поклати глава агентът.
    Каква полза ще има, ако Долмаеро научи страшната истина? Той така или иначе не може да направи нищо. Ако Кореана разбере, че никога няма да си върне фокусниците, тя най-вероятно просто ще умъртви останалите членове на трупата. За какво са й обикновени работници?
    Огънят почти бе догорял, в пепелта блещукаха само няколко въгленчета. В нощния въздух се усети прохладен полъх. Руиз почувства с особена острота тялото на принцесата до себе си. Внезапно се улови, че изпитва странни, до момента непознати мечти: колко хубаво би било да можеше да спре времето и да остане завинаги да седи така, до прекрасната девойка. Нека животът свърши тук и сега, когато мечтата му е сбъдната, преди да настъпи мъчителният край. През целия ден предводителят се опитваше да не мисли за неприятната истина: докато се движеха пеша, те нямаше да успеят да се измъкнат от Кореана. А вероятността да намерят някакво превозно средство бе нищожно малка.
    По-рано той винаги бе успявал да изхвърли от ума си неприятните мисли. Много полезно умение, като се имат предвид многобройните авантюри, в които му се бе налагало да участва. Сега като че ли беше изгубил този доста ценен талант. Руиз погледна към тъмната главица на Низа. Може би прекалено много държеше на момичето. Но дори и да бе така, той не искаше да се бори с нахлулите в него чувства.
    Долмаеро отново се обади:
    — Още един въпрос, ако позволиш. После ще отида да спя, иначе утре няма да мога да вървя достатъчно бързо.
    Предводителят кимна окуражително.
    — Знам, че благородната дама ти харесва, изписано е на лицето ти. Но останалите… Прости ми за тези думи, но ти нямаш вид на милосърден и състрадателен човек.
    Долмаеро попадна право в целта. Да, Руиз харесваше старейшината, енергичният Молнех също бе започнал да му импонира, но все пак…
    Агентът се опита мълниеносно да намери логично обяснение за постъпките си:
    — Необходима ми е помощта ви.
    Долмаеро разпери ръце:
    — Ние не сме се научили да нападаме и да се защитаваме, нищо не знаем за този свят. Каква полза можеш да имаш от нас?
    — На първо място — трябва да организираме дежурства, за да може по всяко време някой от нас да е буден. Не знам какви хищници бродят из тези гори. Във всеки случай не можем да си позволим да ни сварят неподготвени. Молнех, съгласен ли си да дежуриш пръв?
    — Разбира се — засия мършавият фокусник.
    Предводителят погледна нагоре и установи, че буреносните облаци са се разпръснали. Сега през клоните надничаше звездното небе. Той вдигна ръка:
    — Виждаш ли онази ярка звезда? Когато се озове над дървото с бялата кора, събуди ме. После аз ще разбудя Долмаеро, а той — Низа.
    — А аз какво да правя? — поинтересува се Фломел.
    Руиз внимателно отмести Низа и се изправи, стиснал в ръце самозавързващото се въже, което бе взел предишния ден от разбития кораб.
    — Ела тук, маестро Фломел, ще те настаня да спиш.
    Фокусникът послушно се насочи към най-отдалечената от лагерния огън палатка.
    — Нали все пак не съм необяздено животно, необходимо ли е да ме връзваш?
    — Необходимо е, докато те обяздя — отговори агентът през зъби, внимателно наблюдавайки как въженцето с въртеливи движения, като тирбушон, навлиза в скалата.
    — Знам, че разговарях грубо с теб, но в действителност не съм навредил никому. Защо ми нямаш никакво доверие?
    Илюзионистът се усмихна, изкривявайки устни. Дори сега, в полумрака, се забелязваше изписаната върху лицето му готовност да извърши предателство. Руиз прикрепи втория край на въженцето към нашийника на пленника.
    — Да кажем, че е инстинктивно.
    — Тази нощ разбрах много неща. Как да заслужа доверието ти?
    Върху тънките ехидни устни на Фломел продължаваше да трепери лъжлива усмивка. Агентът откровено се закикоти:
    — Честно, не знам. Моето доверие… трудно е да си го представя. Но може би ще измислиш нещо с течение на времето.
    Той още веднъж провери дали фокусникът е надеждно завързан.
    — Лека нощ.


    Молнех бе застинал неподвижно на поста си, встрани от укритието им. Той почти се сливаше със сивата скала. Руиз си помисли, че фокусникът се е приспособил успешно към новия живот. Не беше изключено наистина да се окаже полезен. Долмаеро бе легнал да спи и при огъня седеше само Низа, притиснала превитите си колене до корема. Руиз внимателно й помогна да се изправи:
    — Да вървим, време е да си починем.
    Девойката го погледна със странно изражение и той за секунда се изплаши, че тя ще му откаже да спи в неговата палатка. Като се имаха предвид всичките неприятни неща, които агентът бе разказал днес за живота на родната й планета, принцесата трудно можеше да бъде винена.
    Обаче Низа протегна ръка към любовника си и го поведе към палатката.
    Легнаха, плътно притиснати един към друг. Сега в прегръдките им нямаше страст, но близостта на Руиз очевидно успокояваше момичето.
    Неочаквано мъжът усети, че и в него самия нахлува странно спокойствие. Установи, че му е много приятно просто да я държи в прегръдката си и да слуша биенето на сърцето й заедно с неговото собствено. Нейният аромат, топлият й дъх, нежното докосване на пищните къдрици — всичко това му доставяше несравнимо с нищо удоволствие.
    Съвсем скоро дишането й стана равномерно. Низа бе заспала, но на Руиз изобщо не му се спеше. Кой знае, може и да се наслаждаваше на подобно щастие за последен път.
    Двата часа отлетяха като сладък миг.


    Когато Молнех дойде, за да го извика да дежури, Руиз усети болезненото убождане на мъката. Освободи се внимателно от прегръдките на девойката, стараейки се да не я събуди. Низа се размърда и промърмори нещо неразбираемо, но после, изглежда, заспа още по-дълбоко.
    Гъстата мъгла бе достигнала до коленете на предводителя. Гората беше почти неестествено тиха, само от палатката на Долмаеро долиташе тътнещо хъркане.
    — Всичко ли е наред? — шепнешком се осведоми Руиз.
    Молнех кимна и се усмихна, оголвайки белите си зъби:
    — Мога да кажа само едно: нямаше никакви произшествия. Това добре ли е?
    Руиз се ухили в отговор:
    — Времето ще покаже, о, вълшебнико.
    — Поласкан съм, о, вожде — изкикоти се Молнех.
    Той сложи върху рамото на агента своята тънка, като на скелет, ръка:
    — Ние всички вярваме в теб, дори Фломел, макар че той сега не е в състояние да се възхищава на никой друг, освен на себе си.
    Внезапно веселото изражение на фокусника изчезна и той каза съвсем сериозно:
    — Животът ни е в твоите ръце, но като се имат предвид всички обстоятелства, съм сигурен, че можеше да е и много по-лошо.
    Руиз бе странно трогнат от тази кратка реч:
    — Надявам се, че си прав, маестро Молнех. Ще направим всичко, каквото можем. Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно.
    Фокусникът отново го потупа неловко по рамото, после се извърна и се скри в палатката на Долмаеро. Хъркането на старейшината утихна за миг, после се разнесе още по-силно.
    Руиз се постара да се нагласи удобно върху купчината камъни точно пред пещерата. Чакаше го дълга нощ. Изобщо не му се спеше. Долмаеро, най-възрастният и най-пълният от тях, трябваше да се наспи добре преди тежкия път. Руиз нямаше възможност да направи достоен подарък на девойката, но бе във властта му да й подари няколко часа допълнителен сън. Агентът се стараеше да не мисли за възможността тази нощ да се окаже последна за нея.


    След като Руиз излезе от палатката, Низа се събуди. Тя се опита да заспи отново, но мъчителните мисли изглежда само бяха чакали удобен случай.
    Тя си спомни как се опита да я изнасили Аям, робът-хермафродит на Кореана, в резултат на което Руиз получи възможност да превземе кораба. Низа все още усещаше болка там, долу, където отвратителното същество се бе опитало да проникне в нея. Руиз Ау го измъкна от палатката и го удуши. Най-страшното бе, че той направи всичко това в пълно мълчание. Тази мисъл, а също така и споменът за смайването върху лицето на умиращия мерзавец, й доставиха почти чувствена наслада.
    Какъв ли тревожен възел от тайни се сплиташе в душата на нейния любим! Днес в палатката той без думи бе разбрал, че тя се нуждае най-много от прегръдката му, от ободряващото му присъствие.
    При това той беше изкусен любовник — хем яростен, хем нежен. Изглежда, беше наясно по-добре от самата нея какво й харесва и забележително усещаше ритъма на нейната страст. В леглото устните на този загадъчен човек, обикновено сурово стиснати, изглеждаха по детски беззащитни. Красивите му ръце — безпощадни ръце на убиец — я докосваха необикновено нежно, когато Низа се нуждаеше именно от нежност, и я стискаха здраво, когато дойдеше време да се използва сила.
    Неговата страст плашеше, но в същото време доставяше огромна наслада. В нея се усещаше същото напрежение, което се изписваше върху лицето на мъжа, когато той убиваше враговете си. Това едновременно ужасяваше и очароваше.
    Спомените престанаха да й носят удоволствие, те по-скоро я безпокояха, затова Низа си наложи да помисли за предстоящия ден. Какво ли ново ще научи, какви ли чудесии, дето никога не е срещала на Фараон, ще види?
    Тялото на младата жена се разтрепери от безпокойство. Какви още чудеса ще стори Руиз Ау, за да ги спаси от преследвачите им? Да, естествено, Кореана имаше въздушни кораби, верни слуги и страшни оръжия. Обаче Низа вече вярваше безусловно в своя любим и не можеше дори да си представи, че бившата им господарка ще успее да победи предводителя на малкия им отряд.
    „Руиз ще се справи!“ — помисли си девойката, отново потъвайки в дрямка.
    После засънува.


    Отначало сънят изглеждаше доста приятен. Тя отново беше любимата дъщеря на владетеля на Фараон, отново се наслаждаваше на любимите си книги, на игрите с преданите роби и на услугите им в своите разкошни покои. Принцесата си почиваше в меко кресло, любувайки се на сенчестите зелени градини, и беше облечена в любимата си рокля от небесносиня коприна с пришити дребни блестящи люспички.
    Именно това беше реалност, а кошмарът от последните седмици — ролята на феникс, мъчителната смърт, възкръсването, пленът и любовникът-убиец — й се бяха привидели в лош сън. Девойката небрежно игнорира неприятния глас, нашепващ й, че кошмарът се е случил наяве, и гласът млъкна.
    Сега Низа крачеше по широкия коридор на двореца с онези поразителна лекота и плавност на движенията, които човек успява да постигне само в съня. Пред очите на спящата плуваха скъпи на сърцето й спомени. Подът, облицован с порцеланови плочки, върху който тя си бе играла в детските години, фонтаните, в които се бе къпала. Прохладните сумрачни стаи, където й беше толкова приятно да се развлича с любовниците си — понякога юноши от знатни семейства, друг път — просто случайни търсачи на приключения.
    После принцесата се озова на високата тераса — любимото й място в двореца. Слънцето осветяваше ярко града и принцесата почувства смайване, примесено с благоговение. Дворецът, големият град и целият огромен Фараон зад стените му — всичко това принадлежеше само на нея.
    Зави й се свят от възторг, тялото й стана толкова леко, че Низа не се изненада, когато широките ръкави на роклята се превърнаха в криле. Девойката се издигна във въздуха, движенията й бяха стремителни и нечовешки грациозни.
    Дворецът бързо се смаляваше, слънцето ставаше все по-ярко, но тя се носеше напред и нагоре, все по-бързо и по-бързо, докато накрая крилете лумнаха, а тя самата се превърна в комета с огнена опашка.
    Безпокойството дойде твърде късно. Принцесата вече бе преминала през слънцето, живителната му светлина беше останала далеч назад. Фараон се превърна в песъчинка, изгубена в пустинята на вселената.
    Над нея се намираше нещо, наподобяващо блестящ черен таван — гладък купол без начало и без край. Низа се изплаши, че ще се разбие от тази невидима преграда, но вече не можеше да спре и продължаваше да се издига нагоре.
    Накрая върху гладката повърхност се появи малък кръгъл отвор. Девойката осъзна страшната истина: Фараон се намираше в огромна стъклена кана, а тя всеки момент щеше да достигне гърлото й. А ако е затворена с някаква тапа?
    Принцесата с лекота се плъзгаше между прозрачните стени и забави движението си едва когато тунелът се стесни. Тя заседна. Протегнала ръце напред, бясно се опитваше да се придвижи с крака и драскаше по стъклото. Крилата се пречупиха, болката й се струваше нетърпима, но девойката продължаваше да се сражава за освобождаването си. Тя се придвижи едва-едва, после още мъничко. Изглежда тунелът възнамеряваше да се стесни съвсем и капка по капка да изсмуче живота от нея. Низа направи конвулсивно движение и успя да погледне отвън, за да види безкрайната звездна пустиня. Кървавите късове на крилата увиснаха, а звездите се оказаха студени огънчета, равнодушно сияещи в невъобразимата далечина.
    Девойката беше изплашена, но ужасът внезапно бе сменен от странно чувство на възторг и в този момент въобще не й се искаше да се събужда.


    Руиз прекара остатъка от нощта неподвижно седнал, унесен в невесели размисли. Почти нямаше надежда за спасение. Освен ако съществата, които се движеха по магистралата, не се отличаваха с необикновена доверчивост. Защото само страшно наивни създания биха се съгласили да помогнат на толкова подозрителна компания.
    Кореана несъмнено щеше да докара механични търсачи или животни-следотърсачи — подобни стандартни средства можеха да се намерят в арсенала на всеки преуспяващ търговец на роби. В зависимост от ефективността на издирващите средства жената щеше да ги хване през деня или на следващата сутрин. Руиз трябваше да измисли как максимално бързо да се измъкнат от опасния район.
    През короните на дърветата проблясваха орбиталните платформи на шардите и ярките звезди. Нямаше изгледи да завали дъжд. Жалко, в противен случай задачата на преследвачите би се усложнила.
    Можеше да опита да организира засада. Но Кореана несъмнено разполагаше с по-мощни оръжия от бегълците. А ако воинът-морасар, телохранителят й, излекуваше раните си, битката можеше да се смята за предварително загубена.
    Не, всичко зависеше от това дали ще успее да намери подходящо транспортно средство, тоест от късмета. Руиз заскърца със зъби в безсилен гняв. Обикновено му вървеше, но би било глупаво да разчита само на това. Късметът съпътства тези, които никога не разчитат на него, а той сега се нуждаеше от късмет толкова, колкото и от въздух.
    На разсъмване няколко едри капки дъжд проникнаха през гъстите корони на дърветата. После дъждецът спря, преди още да е започнало да вали.

Глава 4

    Руиз правеше обичайните упражнения, за да разкърши изтръпналите си мускули, и подканваше останалите да приключат с утринното си суетене.
    Сънят изглежда беше освежил Долмаеро, но въпреки това той се обърна към предводителя с леко недоволен тон:
    — Защо не ме събуди?
    — Не ми се спеше — отвърна Руиз. — Защо да се измъчваме и двамата?
    — Е, добре, само че следващия път няма нужда да ме щадиш. Мога да изпълнявам задълженията си.
    — Знам — Руиз премина на внушаващ доверие шепот. — Честно казано, имам работа за теб за днес. Наблюдавай Фломел. Низа също ще го наглежда, но тя не е достатъчно силна, за да му попречи, ако той замисли някоя пакост.
    Долмаеро кимна:
    — Както кажеш. Странно, до съвсем неотдавна трупата беше всичко за мен и смятах Фломел за велик човек, независимо от отвратителния му характер. Той беше забележителен фокусник — въздъхна старейшината. — Но времената се менят и аз разбирам, че съм бил глупак.
    — Не, в никакъв случай не си бил глупак. Просто си бил като всички. Правел си най-доброто, което можеш, според информацията, с която си разполагал.
    — Възможно е… Благодаря ти за тези думи — Долмаеро се върна към приготовленията си.


    Пътеката се разширяваше, отрядът вървеше доста бързо. Известно време Руиз с удоволствие си позволи да върви най-отзад, хванал ръката на Низа. Чувстваше се малко нелепо, като юноша, но Низа вероятно не виждаше нищо недостойно в подобно демонстриране на чувствата. Тя стискаше здраво ръката на любимия си и от време на време му се усмихваше ласкаво.
    Скоро се натъкнаха на признаци, свидетелстващи за неотдавнашното пребиваване на хора. Край пътя се виждаха пластмасови обвивки, парцали и купчинки сажди на местата, където е имало лагерни огньове. Руиз се насили да пусне ръката на Низа и обяви почивка.
    — Сега трябва да сме много предпазливи — обясни той на останалите. — Възнамерявам да избързам напред и да разузная каква е обстановката. Вие вървете бавно след мен. Ако видите или чуете нещо странно, което може да се окаже опасно, напуснете пътеката и се скрийте в гората.
    Руиз внимателно се вторачи в лукавото лице на старшия фокусник:
    — И най-вече — гледайте да не изпуснете Фломел.
    Предводителят свали от кръста си въжето и го прикрепи към нашийника на илюзиониста. Връчи втория край на Долмаеро.
    — Ако се опита да вика, убийте го възможно най-тихо и бързо. Ще се справите ли?
    Старейшината кимна и потупа кинжала, който носеше на колана си. Лицето му стана сериозно:
    — Можеш да разчиташ на мен.
    Лицето на Фломел изразяваше нещо средно между недоверие и възмущение, но той не се опита да спори.
    Руиз се наведе към Низа и я целуна, прошепвайки тихичко:
    — Наглеждай всички.
    После бързо се насочи към подножието на хълма.
    След като се озова на стотина метра пред останалите, агентът забави крачка и се опита да се движи възможно най-предпазливо. Гората не се промени, макар че пътеката се превърна в път, постлан с жълти павета. Край пътя се появиха каменни пейки със странно изкривени облегалки и крачета. Явно тук често се устройваха пикници. Обаче Руиз не срещна нито един турист, макар и искрено да се надяваше да види някой от тях. Добре би било да попадне на група, дошла на скоростен въздушен кораб със здрава броня и прилични оръжия. Агентът се изсмя от сърце на тази нелепа мечта. Със същия успех можеше да се надява хипотетичните туристи да се окажат безнадеждни наивници и да му позволят да им вземе кораба и оръжието.
    Не, на бегълците щяха да са им достатъчни само петима туристи с пет едноместни въздушни скутера.
    Пътеката правеше странни завои, но заради гъстия храсталак не беше възможно да се съкрати пътя и да се премине напряко. Затова пък разузнавачът можеше да бъде видян само от малък участък от пътя. Усещаха се някакви нови миризми, очевидно до магистралата не оставаше много. Руиз премина на сенчестата страна на пътя и удвои бдителността си.
    Агентът мина поредния завой и установи, че големият път, на който бе възлагал толкова надежди, всъщност е канал.
    Пътеката го изведе на слънчева поляна, право пред пристан от розов гранит. Над главата му се извисяваше декоративен портал — две колони във формата на изправени на задните си лапи животни. Каменните зверове придържаха покрива във вид на две влечуги, чиито муцуни се срещаха във въздуха. Наблизо се забелязваха пилони, на върха на които се развяваха парцали, очевидно остатъци от шарено платнище. Създаваше се впечатление, че пристанът отдавна не е използван от никого. Сърцето на Руиз се сви.
    Той бавно пресече полянката, съзнавайки безсмислеността на действията си. Боклукът върху пътечката му беше внушил известна надежда, но видът на изоставения пристан не беше оставил и трошица от нея.
    Агентът изкачи стъпалата и тръгна към канала. Състоянието на водния път беше безупречно. Двете тесни ивици бяха разделени чрез бариера от монолитен бетон. Неподвижната повърхност на водата беше покрита с отвратителен мазен слой, но боклуци не се забелязваха. Възможно бе каналът все пак да се използва от време на време. Клоните на дърветата вляво от пристана бяха надвиснали доста ниско над водата, но не биха попречили на преминаването на плавателни съдове. Изглежда, редовно ги подрязваха.
    В стените на канала бяха вградени защитни излъчватели, ето защо върху бетонните плочи нямаше растителност, което потвърждаваше високото равнище на инженерната мисъл на създателите на изкуственото речно корито.
    Руиз замислено седна на земята. Какво да предприемат? Ще имат ли достатъчно време да построят сал? Могат да използват отломомета, за да повалят няколко дървета, но това вероятно доста ще намали заряда. Търсачите на Кореана ще я доведат до канала и тя с лекота ще открие бегълците. А салът с шестима на борда едва ли ще се движи много по-бързо от пешеходец.
    Дали да не се опитат да заличат следите си? Да преминат няколко километра по течението, после да оставят в сала Фломел, за да объркат преследвачите, а самите те да се скрият в гората? Не, едва ли бегълците щяха да имат такъв късмет. Миризмите им вероятно се пазеха в картотеката на Кореана. Тя или ще игнорира следите на главния фокусник, или ще раздели силите на две, за да улови всички. Руиз разсеяно хвърли в канала малко клонче. Облицовката на стените едва забележимо завибрира. Агентът бързо се отдръпна, но успя да забележи как парчето дърво се разтвори във вихъра на пяната. Вибрирането незабавно престана.
    Идеята за сала отпадна от само себе си. Нямаше да им се удаде и да се скрият в канала.
    Руиз повървя още малко на юг по брега и намери няколко отлични укрития, особено покрай самия пристан. Реши, че е много лесно да се скочи от тях върху преминаващ по канала шлеп, стига да не се движи прекалено бързо и охраната да не е многобройна.
    Още не беше обмислил докрай тази идея, когато дочу бученето на двигател. По близката страна на канала бавно плуваше шлеп. Разузнавачът отстъпи в храсталака и зачака.
    Вероятно това беше автоматичен товарен съд, добре защитен срещу любителите на придобиването на чуждо имущество. На борда му не се забелязваха оръжия, или поне не и от пръв поглед.
    Плавателният съд бавно преминаваше покрай него. Руиз се реши и скочи на борда. Независимо от привидната тромавост, шлепът се движеше доста бързо, затова агентът залитна и с мъка се удържа на крака.
    За негово смайване никой не се опита да попречи на нахлуването му.
    Пристанът бързо се отдалечаваше, дърветата се сключиха като тунел над канала. Сега агентът можеше да смята, че е в безопасност. На търсачите на Кореана щеше да им се наложи да изследват двата бряга, а шлепът плуваше бързо. Ако в края на пътя не го очакваха неприятни изненади, той беше спасен.
    Но усещането за щастие и свобода продължи само миг.
    Низа! И всички останали, естествено, но на първо място — Низа! „Не бъди идиот — каза си, — те и преди нямаха шансове, какво се е променило?“
    Ако сега скочеше от шлепа, не се знаеше кога ще се появи следващият. Утре? След седмица? Дълго преди това кожата му ще украсява апартамента на Кореана.
    Но съществуваше и Низа. Не беше ясно как ще постъпи господарката с избягалите роби, но явно не можеше да се очаква да прояви милост. Руиз си представи как малкият отряд излиза на пристана, надявайки се да се срещне с предводителя си. Какво ли ще си помислят? Фломел сигурно веднага ще се досети какво е станало. Старшият фокусник би постъпил по същия начин, ако попаднеше в подобна ситуация.
    Агентът въздъхна тежко и се приготви за скок. Между дърветата се показа пролука и той полетя във въздуха. В този момент императивът в мозъка му изскимтя в знак на протест.
    От изненада и болка Руиз едва не падна в канала, но все пак достигна брега и се изтърколи по земята. Императивът не можеше да го убие като леталната мрежа, но причиняваше страхотна болка. Тя показваше, че агентът на Лигата се отклонява от възложената му мисия.
    Стиснал здраво зъби, за да не изстене, Руиз се тресеше от болка докато императивът най-накрая се успокои. Когато екзекуцията приключи, той със страхотно усилие успя да седне. „Никога повече“ — обеща си. Никога нямаше да позволи да се ровят в мозъка му и да имплантират вътре чужди данни.
    Най-накрая Руиз дойде на себе си, изправи се и закрачи в обратна посока.
    Четиримата се бяха събрали нагъсто при пристана и плахо се озъртаха. Агентът спря зад най-близките храсти и няколко минути наблюдава бегълците. Върху широкото лице на Долмаеро бяха изписани объркване и безпокойство. Молнех напрегнато оглеждаше околността. Фломел се усмихваше злорадо. Низа стоеше малко встрани, отчаяно опитвайки се да демонстрира, че е уверена и спокойна, каквато всъщност изобщо не беше.
    „Момичето се е застъпило за мен“ — топло помисли Руиз и излезе от укритието.
    — Здрасти — изрече той небрежно.
    Приятно му беше да види как лицето на Фломел разочаровано се изопна, но истинската му награда бе усмивката, засияла в очите на младата жена.
    — Бяхме започнали да се безпокоим за теб — каза Долмаеро, усмихвайки се неуверено.
    Молнех се ухили, но върху слабото му лице усмивката изглеждаше странна и налудничава.
    — Естествено, естествено. Но това, което ни безпокоеше още повече, беше какво ще стане със собствените ни кожи.
    Руиз се разсмя:
    — Глупости. На смелчаци като вас не им приляга да се вълнуват за подобни дреболии.
    Низа го прегърна.
    — А аз не се вълнувах — каза тя на висок глас и с предизвикателен тон.
    — Нима е възможно да сте толкова доверчива, благородна лейди? — отвърна предводителят с толкова странен тон, че девойката смаяно го погледна в очите.
    — Е, добре, благодаря за топлото посрещане. А сега — на работа. Това нещо може да се окаже много полезно — продължи той, сочейки към изкуственото речно корито.
    — Това пък какво е? — учудено попита Молнех. На Фараон водата беше прекалено голяма ценност, за да я оставя някой ей така — под открито небе и без никой да я пази.
    — Канал — поясни Руиз, използвайки пангалактическата дума. — Воден път. По него плават едни неща, наречени шлепове. Те се придвижват с помощта на мотори или на други плавателни съдове.
    Долмаеро беше объркан:
    — Защо е необходимо толкова сложно нещо, нали тук всички умеят да летят по въздуха?
    — Така е. Но да се пътешества по вода е по-весело и по-приятно. А и по-безопасно. Например, ако пътувахме с шлеп, нямаше да се ударим в скалата — отбеляза Руиз.
    — И това е вярно — съгласи се старейшината.
    — А как да извикаме това плаващо нещо? — попита Фломел.
    — Тук е и недостатъкът на плана ми. Никак. Просто ще се надяваме, че някой от тях ще се появи преди Кореана да ни догони — усмихна се мрачно агентът.
    Главният фокусник презрително изфуча, а всички останали, освен Низа, добиха доста отчаян вид. Момичето очевидно беше свикнало прекалено да се надява на късмета на предводителя.
    — Е, не всичко е толкова лошо — опита се да ободри Руиз спътниците си. — Един шлеп премина оттук съвсем скоро. Аз малко се повозих на него — исках да проверя възможен ли е такъв вариант.
    — Значи ето къде си бил! — старейшината погледна предводителя с ирония и Руиз осъзна, че този фараонец го познава значително по-добре от Низа.
    — Да. Шлеповете се движат бързо, но ще успеем да скочим на тях. Разбира се, ако палубите им не се охраняват.
    — А какво ще правим сега? Може би ще похапнем? Вече е време — весело предложи Молнех.
    — Защо пък не?


    Бегълците се настаниха на стъпалата на пристана и с наслада се заеха с остатъците от припасите от кораба на Кореана. Руиз отново се опита поне за известно време да изхвърли от главата си мисълта за предстоящите неприятности, но не му се отдаде. Едва ли по канала щеше да мине още един товарен плавателен съд преди Кореана да ги догони. На него страшно му се искаше да се наслади на последните спокойни мигове. Слънцето ласкаво огряваше гърба му, а притиснала бедрото си към неговото, до него седеше Низа. Възможно бе преследвачите да се появят чак утре, и в такъв случай имаше шанс да прекара още една нощ в прегръдките на възлюбената си. Е, това не бе най-лошият вариант за последната нощ в живота.
    Не! Не бива да се предава и предварително да се примирява с поражението! И прехваленото му спокойствие няма да му помогне тук. Някое спокойно, разумно същество вече отдавна щеше да е загинало в подобна ситуация.
    Ако все пак организира засада на пристана и се възползва от отломомета? Останалите можеха да се скрият в храстите, като преди това завържат Фломел на един от пилоните, като жертвено животно. Тогава Кореана би си помислила, че илюзионистът се е оказал в тежест и пленниците са избягали, оставяйки го тук. Тя със сигурност ще пожелае да разпита фокусника… Кой знае, може би жената ще се реши да излезе от кораба и ще се появи шанс да бъде простреляна. Руиз хвърли поглед към гравираните порти. За да използва търсачи, въздушният съд трябва да се движи близо до земята. Добре би било да се скрие на горната летва на портата, в гънките на крилото на някое от гранитните влечуги.
    Може това и да не бе най-блестящият план, но при всички случаи беше за предпочитане пред тъпото смирение, с което Руиз беше започнал да приема случващото се.
    Предводителят приключи с храненето и облегна гръб на топлия камък. Да допуснем, че се появи още един шлеп. Как да прехвърли всички на борда? Плавателните съдове се придвижваха с прилична скорост. Самият той се намираше в добра физическа форма и можеше да тича известно време по брега, а после да скочи. Но за останалите агентът не беше сигурен. А щеше да им се наложи да скачат. Този, който не успее да го направи, ще си остане тук. Фломел със сигурност щеше да се стреми към това. Което можеше да създаде сериозни проблеми.
    Фараонците най-накрая се нахраниха и сега мълчаливо седяха от другата страна на пристана, безцелно разглеждайки околността.
    Руиз се изправи.
    — Да тръгваме — решително каза той. — Трябва да обсъдим плановете ми.
    Останалите послушно скочиха. Долмаеро с рязко движение вдигна на крака Фломел. Сега фокусникът хвърляше към старейшината на гилдия не по-малко яростни погледи, отколкото към Руиз.
    — Да отидем при канала — нареди агентът.
    На брега Руиз се зае с обясненията:
    — Имаме значително по-сложна задача, отколкото изглежда на пръв поглед. Шлеповете плуват доста бързо, така че всеки ще има само една възможност. Да се надяваме, че на борда няма да има автоматично оръжие или охрана. Освен това не знаем от коя посока ще се появи шлепът. Добре ще е, ако е от север. Но в такъв случай той ще се движи по далечната част на канала.
    — Тогава как ще се доберем до него? — попита Долмаеро.
    — Добър въпрос. Имам план, може и да сработи.
    Руиз огледа дърветата от северната страна на поляната, избра надвиснал над водата дебел клон и стреля в него. Въртящите се парчета желязо го пречупиха и клонът падна в канала, където моментално се разпадна на прах.
    Молнех боязливо отстъпи от ръба.
    — А аз се надявах да се изкъпя — криво се усмихна той.
    Руиз се усмихна и сви рамене:
    — Не те съветвам.
    Предводителят се обърна към главния фокусник:
    — Длъжен съм да те предупредя, маестро Фломел. Ако се опиташ да попречиш, ще стрелям в теб с това оръжие. Естествено, ако Кореана те хване, ще е справедливо възмездие. Но аз не мога да допусна да й разкажеш за нашите планове.
    Фломел с труд преглътна, а очите му се разшириха.
    — Разбирам — тихо отвърна той.
    В този момент илюзионистът приличаше на напълно разумен човек.
    Руиз продължи обясненията си:
    — Ако видим шлеп, идващ от север, ще се опитам да поваля дървото по такъв начин, че да надвисне над отсамната ивица от канала. После всичките трябва да успеем да прескочим оттатък, преди корабът да се приближи. След това трябва да се наредим равномерно по брега. Аз ще скоча първи и ще помагам на останалите — ще ги хващам от другата страна. Втора — Низа, след нея — Долмаеро и Фломел. Молнех ще е последен. Ще трябва да тичате с всички сили в посока на движението на шлепа, докато се изравните с него. После правите още няколко крачки и скачате. Ако имаме късмет, никой няма да си строши врата при скока.
    — Отново тази дума „късмет“ — усмихна се Долмаеро.
    — Страхувам се, че е така — сериозно отвърна Руиз.


    Бегълците се разположиха в сянката на портала. Долмаеро и Молнех се постараха да избръснат неприлично обраслите си — според разбиранията на фараонците — глави, използвайки кинжала на старейшината. Единият старателно изпълняваше задълженията на бръснар, а другият болезнено се мръщеше заради недостатъчно наточеното острие.
    Малко по-късно те неохотно се съгласиха да обръснат Фломел. На Руиз му се стори, че върху простодушното лице на старейшината се мярна злорадо изражение, когато фокусникът направи болезнена гримаса.
    В края на краищата татуировките заблестяха върху гладко избръснатите черепи, както се полагаше.
    Предводителят вече отдавна беше престанал да се представя за кореняк-фараонец, търгуващ със змийско масло, така че нямаше намерение да се подлага на служещия за бръснач тъп кинжал.
    Сега тишината на поляната се нарушаваше само от тихи плясъци и потропвания. Молнех и Фломел тренираха с пръчки и камъчета, за да не изгубят ловкостта на пръстите си. Руиз си помисли, че едва ли щеше да им се наложи отново да практикуват изящното си изкуство, дори и да им се отдадеше да се измъкнат от Суук, но подобна преданост към любимата професия внушаваше уважение.
    След известно време и тези звуци престанаха. Внезапно Руиз дочу пляскане на падаща вода. Той обърна глава. Изглежда шумът долиташе от северния край на полянката, където тясна пътечка водеше към гората.
    — Чакай тук — нареди той на Низа. — Повикай ме, ако видиш или чуеш нещо необичайно, и най-вече гледай да не изпуснем шлепа.
    Руиз тръгна бавно по пътечката. На по-малко от петдесет метра от полянката попадна на фонтан. Той хвърляше малка струя прохладна вода върху бронзова скулптура, изобразяваща някакво пасящо животно. Изящната глава на съществото напомняше главата на елен от Старата Земя, но това животно имаше шест дълги стройни крака. Фонтанът пълнеше малко чисто езерце, обкръжено от ниска бариера от розов гранит. Излишъците от водата преливаха през бариерата и се отичаха в канал.
    Руиз поседя няколко минути на края на басейна, потопил ръка във водата и отпуснат в приятна забрава. После се върна при спътниците си и им разказа за откритието си.
    — Искаш ли да се изкъпеш? — предложи той на момичето. — Обаче ако се появи шлеп, ще трябва незабавно да изскочиш от водата, дори и да се наложи да се метнеш гола на борда.
    Низа радостно се засмя:
    — О, да, ще изскоча веднага. Толкова ще е приятно отново да стана чиста!
    — Добре. Благородната дама ще се изкъпе първа, после — всички останали.
    Тя започна да се разсъблича още в движение, предавайки дрехите си на Руиз, а после се затича към басейна, гола и прекрасна. Девойката с наслада се потопи в чистата вода на езерцето.
    — Колко е хубаво! Бях се вмирисала на казармите, Аям и екстрактите, с които ме наливаха знахарите!
    Тя загреба шепа сребрист пясък от дъното на басейна и започна яростно да се търка.
    Руиз се наслаждаваше няколко минути на прекрасното зрелище, а Низа изобщо не възразяваше. Напротив, движенията й отново придобиха онази кокетна отпадналост, накарала Руиз да изгуби ума си по време на къпането в робските казарми в деня, в който те станаха любовници. Обаче сега, въпреки че тялото й продължаваше да възхищава мъжа, той не можеше да се отърси от грижите и да отговори с необходимия жар.
    След малко Руиз застана на колене до мястото, където водата преливаше през ръба, и се постара да изпере дрехите й.
    Низа се усмихна, сякаш той е направил нещо забавно и оригинално:
    — Благодаря, Руиз.
    Той сви рамене:
    — Няма за какво. Може би ти ще направиш за мен същото, докато аз се къпя.
    За секунда тя го погледна така, сякаш е приела думите му за обида. Ноздрите й се издуха, момичето явно възнамеряваше да възрази остро. Но после забеляза усмивката му и се усмихна в отговор.
    — А защо не? Нали трябва да имам някаква работа в новия свят, щом като вече не съм принцеса. Може пък да стана перачка.
    — Ще бъдеш най-красивата перачка на Суук.
    — Мислиш ли? Но ти, кой знае защо, не се присъедини към мен.
    — Бих искал, но шлепът може да се появи в най-неподходящия момент. Страхувам се, че ако се наложи да избирам между шанса за спасение и удоволствието, няма да знам какво да предпочета.
    Девойката изохка провлечено в знак на разочарование, но очите й сияеха:
    — Поне в сравнение с предишната нощ определено изглеждам по-добре.
    — Ти и тогава беше достатъчно красива за мен — ласкаво отговори мъжът.
    Когато Низа най-накрая се измъкна от басейна, Руиз скочи във водата и бързо се зае да отмива мръсотията. Забеляза с периферното си зрение, че момичето непохватно се опитва да изплакне дрехите му. При приключването на прането те не изглеждаха много по-чисти, отколкото в началото, но агентът все пак благодари тържествено на начинаещата перачка.
    Любовниците се разделиха неохотно с чудесното място и фараонците се втурнаха към фонтана. Руиз ги предупреди да не се бавят и ги остави да се плискат, грейнали от удоволствие.
    Предводителят прекара остатъка от деня на брега, надявайки се да се появи шлеп. Низа, както и по-рано, когато в разкошните апартаменти на Кореана двамата заедно очакваха каква ще бъде съдбата им, го развличаше с разкази за живота на Фараон. Обаче, ако по-рано девойката възторжено описваше богатствата на бащиния си дворец, то сега, под влияние на преживяното, възгледите й за миналото се бяха променили. Колко мизерни изглеждаха разкошните палати на владетеля на Фараон! Появило се бе усещането, че момичето гледа в обърнат телескоп, намаляващ и принизяващ онова, което по-рано й се бе струвало върха на съвършенството. И все пак… сега, когато Низа бе разбрала, че отминалите времена никога няма да се върнат, тя тъгуваше за тях значително повече, отколкото по-рано, когато бе възприемала удобствата на бита като нещо нормално.
    Свечеряваше се, надеждите да се появи шлеп намаляваха, а безпокойството на Руиз растеше. Налагаше се да се подготвя за най-лошото. Ако Кореана не си бе губила времето, можеше да се очаква, че ще се появи в близкия час.
    Агентът извика останалите членове на малкия отряд.
    — Чуйте ме, има вероятност бившата ни господарка да се появи още преди залез слънце. Ако това не се случи, до сутринта ще сме в безопасност. Както си спомняте, шардите не разрешават през нощта да се движат превозни средства, развиващи висока скорост — поясни предводителят. — Но ако тя се появи, трябва да сме подготвени. Аз ще се скрия върху портала. Оттам ще ми е по-лесно да стрелям. Вие трябва сами да се погрижите за собствената си безопасност. Съветвам ви да се скриете в гората.
    Той изпрати Долмаеро и Фломел на южния край на полянката.
    — Гледайте и слушайте. Ако чуете нещо необичайно, дайте знак. Долмаеро, ако Фломел се опита да пречи, бутни го в канала.
    Агентът прегърна Низа и за секунда я притисна към себе си:
    — Вие с Молнех ще отидете в северния край.
    Девойката го погледна така, сякаш искаше завинаги да запечати в паметта си скъпия образ, после мълчаливо се обърна и се запъти към посоченото място.
    Оставаше само предводителят да заеме поста си. Гранитът се оказа доста хлъзгав, но линиите на барелефа бяха толкова дълбоки, че на места успяваше дори да сложи крака си вътре. Руиз внимателно се изкачи и легна между тялото на каменното влечуго и крилото му. Имаше доста добра видимост, така че се надяваше да забележи навреме въздушния кораб. След като се настани възможно най-удобно, Руиз се постара да се отърси от страничните мисли и да се съсредоточи само върху удоволствието, с което ще довърши жестоката жена, причинила на пленниците толкова много зло.

Глава 5

    Отначало Руиз не се съмняваше, че всеки момент ще види приближаващия се въздушен кораб на Кореана. Но когато слънцето се спусна зад хоризонта, а катерът така и не се появи, отчаянието се смени с плаха надежда. Още една нощ. Не беше ли прекалено дръзко да моли съдбата за подобна милост? Може би не.
    Той така се бе увлякъл в мечтите за отсрочка, че в първия миг не чу отчаяния вик на Молнех.
    — Какво става? — реагира най-накрая предводителят.
    — Нещо се приближава — не особено радостно отвърна фокусника.
    Руиз внимателно се вгледа в проблясъците между върховете на планините — никакви признаци за въздушен кораб. Измъкна се с усилие от укритието си — изтръпналите крайници не му се подчиняваха — скочи на земята и се затътри към Молнех и Низа.


    Кореана измерваше с крачки контролната зала на разузнавателния флитър, който бе взела от космическия си кораб.
    — Можеш ли да накараш това нещо да се движи по-бързо? — попита жената седналото зад пулта за управление същество.
    Пилотът разтегли котешката си муцуна в зловеща пародия на усмивка.
    — Да, гос-сподарке. Може и по-бързо. Ако ш-шардите, както винаги, ни гледат, можем да с-се прес-сто-рим на прелесстна комета, която ще пламти около шес-стс-стотин метра. Но с-страхувам с-се, че пос-сле ще с-се наложи да с-спрем.
    Очите на съществото проблясваха, то се наслаждаваше на остроумието си.
    Кореана не отговори. Тя отдавна се бе научила да се отнася към сарказма на Ленш като своеобразна компенсация за вярната служба. Очевидно подобна наглост беше неразделна част от полукотешкия му мозък. Дори геншите не докосваха това качество, опасявайки се да не засегнат интелекта.
    Разбира се, шардите ги наблюдаваха. Собствениците на Суук бяха наложили по достатъчно суров начин своите закони. Те бяха забранили определени видове транспорт, големи военни кораби, големи армейски съединения, ядреното оръжие и много други съвременни удобства. От своите орбитални платформи те наказваха незабавно и жестоко нарушителите.
    Естествено, това причиняваше доста неудобства. От друга страна, ако не бяха въведените от шардите строги ограничения, пангалактическата полиция отдавна щеше да се е справила с процъфтяващите на Суук криминални групировки.
    — Търпение, само търпение — самонавиваше се Кореана.
    Флитърът летеше над розовата степ. Светлосините планини, където бе претърпял корабокрушение катерът с пленниците, все още бяха неясно петно на хоризонта. А слънцето вече се бе спуснало доста ниско. Невъзможно бе да долетят до нужното място по светло, а флитърът не беше приспособен да се движи бавно по земята — единственият начин за придвижване, разрешен от шардите след залез слънце. Щеше да им се наложи да спрат и в такъв случай Руиз Ау щеше да получи заслужената си награда чак на сутринта.
    За известно време Кореана се размечта как ще постъпи с този човек, причинил й толкова неприятности. Руиз открадна кораба й, отвлече няколко ценни роби, погуби двама доста полезни помощници и почти довърши горкия Мармо. Сега братът на Ленш — Фенш, се занимаваше с ремонта на киборга в товарния отсек. Досадната медицинска апаратура грижливо лекуваше частите от живата плът, все още останали в механичното тяло. Фенш контролираше робота, ремонтиращ механизмите на Мармо. Кореана си каза, че е сантиментална глупачка. Първо беше спряла, за да прибере киборга и осакатеното му тяло, а после се бе върнала, за да намери батерията на захранването. Ако не беше сторила това, щяха да се доберат до разбития кораб още по светло.
    До далечната стена на командната зала се търкаляше морасарът, а ноктите му стържеха по пластмасовото покритие на пода. Той беше напуснал съвсем скоро камерата, в която лекуваше повредената си броня. Днес охранителят вонеше особено отвратително, но Кореана отдавна бе свикнала с миризмата му. В края на краищата това бе цената, която се налагаше да плати за престижа си — не бяха много онези, които можеха да си позволят роб-морасар, при това толкова могъщ воин.
    Жената слезе в товарния отсек. Мармо лежеше неподвижно, здраво закрепен за ремонтната апаратура. Долната част на лицето на киборга беше пребледняла, върху кожата бяха избили капки пот, но той най-накрая бе дошъл в съзнание и устните му се бяха изкривили в слаба усмивка.
    — Как върви? — поинтересува се сухо Кореана.
    — Значително по-добре, благодаря — отвърна старият пират.
    Жената поклати съкрушено глава. Тя изпитваше към киборга доста противоречиви чувства. Той от доста отдавна бе неин верен спътник и може би дори приятел. А и ползата от него беше голяма. Но в тази история не се бе оказал на висота. Как иначе можеше да се обясни фактът, че Руиз бе успял да завладее кораба?
    — Какво се случи? — Кореана с всички сили се опитваше да потисне раздразнението си.
    Окулярите на киборга с тънко свистене промениха фокуса си, сякаш в момента пред тях преминаваше поредица от спомени.
    — Изигра ме, сякаш съм малко дете. Не знам какво е станало с Аям и Банеса, но мисля, че са загинали.
    — Да — кимна Кореана. Тя беше намерила гигантския труп на надзирателката и останките на хермафродита, захвърлени недалеч от акумулатора на киборга и изкълвани от лешоядите. — Ако може, по-подробно.
    — Случи се по време на вахтата на Аям, след полунощ. Аз се намирах в командната зала, а Банеса — в каютата си. Руиз Ау нахлу през люка. Размахваше някакво странно оръжие и се усмихваше демонично. Успях да стрелям с отломомета, но не го улучих, а след секунда той метна върху мен верига и ме лиши от възможността да се движа. Щях да се освободя достатъчно бързо, но той стреля и изби оръжието от ръцете ми.
    Мармо въздъхна тежко.
    — Определено не ми вървеше през този ден — скоро бунтовникът вече седеше върху мен, заплашвайки да ми отреже главата. Нямах избор и се наложи да му дам исканата информация.
    — Длъжен си бил да избереш смъртта пред предателството!
    Киборгът с усилие си пое дъх:
    — Вероятно си права. Но не мисля, че смъртта ми щеше да ти донесе полза. Руиз Ау е хуманоид само отчасти. Сигурна ли си, че е необходимо да го търсим? Според мен това ще означава дяволски големи неприятности.
    Кореана изумено се взря в отдавнашния си съратник. Какво се е случило със старото чудовище? В миналото бе търпял и по-сериозни поражения. На малкото места, където бе останала човешка плът, все още си стояха белезите от жестоки рани. А какъв е този Руиз Ау? Просто ловък мошеник, на когото страшно му върви.
    Мармо изтълкува изумения й поглед по свой собствен начин.
    — Добре. Нека да е така. Ако ти е необходимо непременно да го получиш, аз съм съгласен да ти помогна, както винаги. Но нека отсега нататък да не го подценяваме, тази грешка и така ни струва вече прекалено скъпо. Трябва да бъдем изключително предпазливи.
    — Той ме унижи — отвърна жената. — Не мога да се почувствам отново щастлива, докато той не заплати със страшни мъки за нанесената ми обида. Разбираш ли ме, Мармо?
    — Да, Кореана — със слаб шепот отвърна киборгът.


    Руиз Ау се добра до брега, където вече го чакаха Молнех и Низа, и погледна на север.
    — Какво е това, Руиз? — попита девойката.
    Той неуверено сви рамене. Изглежда приближаваше цяла флотилия от плавателни съдове, но му бе трудно да ги разгледа в настъпващия сумрак. След известно време върху шлеповете започнаха да се забелязват странни високи надстройки с формата на необичайни физиономии или фигури на животни. Те напомняха за плаващите украси, използвани по време на морски паради.
    — Почакайте тук — нареди агентът. — Ако ме видите да скачам, скачайте след мен. Ако ми се случи нещо, бягайте далеч оттук.
    Руиз се насочи към приближаващите се кораби. Успя да се скрие в гъстите храсти недалеч от брега. Преди да вземе решение, трябваше да разгледа множество детайли за броени секунди. И така, това бяха цели шест кораба, малко по-дълги и по-широки от преминалия по-рано товарен шлеп. Те бяха със закрепени на носа странни, дори малко страшнички фигури. Главите на мъже и жени, прекалено огромни за прегърбените тела. Изглеждаше сякаш на палубите са коленичили джуджета с несъразмерно огромни глави. В ококорените очи се четеше изражение на неописуемо блаженство. Половите органи също се отличаваха с огромни размери. Гърдите приличаха на масивни круши и заемаха цялата ширина на борда. Пенисите напомняха стебла на дървета и достигаха брадичките на странните, широко разкрачени фигурки. От кръстовете на статуите към борда се спускаха дебели вериги.
    Руиз не забеляза никакви признаци за присъствието на екипаж. Първият шлеп се понесе по канала във вихъра на пяната. На борда се забелязваха само два стандартни шлюза. Като че ли нямаше автоматично оръжие, но това все още нищо не означаваше.
    Премина и вторият шлеп. Нямаше повече време за губене. Когато третият шлеп се изравни със скривалището му, агентът скочи и се понесе по брега. На тренирания мъж му бяха необходими много усилия, за да поддържа темпото на кораба. Щеше да се наложи да помага на останалите. Руиз скочи с всички сили и благополучно се приземи на борда.
    Никой не се опита да му попречи и предводителят изкрещя, за да се подготвят фараонците за скок. Корабът бързо наближаваше пристана.
    Чуха се виковете на Долмаеро, който нареждаше останалите според първоначалния план. Руиз неволно се възхити на разумните и бързи действия на старейшината.
    Низа попадна успешно точно в прегръдката на любимия си. Той я изправи на крака и се обърна, за да успее да прихване Долмаеро, когато старейшината загуби равновесие и залитна към водата. Възрастният фараонец не беше никак лек и Руиз с мъка се задържа на крака, но не изпусна верния си помощник. Накрая му се удаде да измъкне размахващия ръце и крака старейшина на палубата.
    Преди агентът да успее да възстанови равновесието си, върху него се стовари с цялата си тежест скочилият към шлепа Фломел, като при това се изхитри да изтръгне отломомета, закачен на кръста му. Руиз бе заслепен от ярост. Той приклекна и се разгъна като пружина, влагайки цялата си сила в протегнатия напред юмрук. Фокусникът отлетя назад и се удари от огромното стоманено бедро на статуята. Изгуби съзнание и се пльосна върху палубата, сякаш в тялото му не бе останала нито една здрава кост. Оръжието се хлъзна по гладката повърхност на палубата и с плясък изчезна в канала.
    До предводителят се озова Молнех, успял да се прехвърли на шлепа самостоятелно. Той се наведе над Руиз, но като видя изражението на лицето му, отстъпи назад.
    — Успокой се, нещастието вече се случи, но Фломел си заплати за това — неуверено изрече фокусникът.
    — Заплатил си е? — Руиз трескаво се опитваше да се успокои. — Ако е пукнал, значи се е отървал леко.
    Низа клекна до тялото на Фломел.
    — Диша. Хайде да го хвърлим в канала — предложи тя.
    Върху бледото лице на девойката се бе появило хищно изражение и това моментално накара Руиз да дойде на себе си. Нима той изглеждаше по същия начин? Всъщност не, значително по-зле, та нали по-често му се бе налагало да убива.
    — Оставете го на мира — нареди агентът. — Надявам се, че този идиот ще оживее и тогава ще го продам на първия срещнат търговец на роби. Ако на света има човек, който заслужава да бъде роб, то това е Фломел.
    Руиз заповяда на останалите да се придържат близо един до друг докато той изследва кораба. Долмаеро кимна със сериозно изражение. Низа погали нежно ръката на любимия си. Молнех се опита да настани по-удобно безчувствения илюзионист.
    Агентът не откри на палубата нищо опасно. Нямаше никакви тайни люкове, освен забелязаните още от брега. Шлепът беше приспособен за удобно и приятно плаване. В закътани ъгълчета имаше седалки, покрити с червена тапицерия. Под арката, образувана от тестисите и пениса на една от статуите, откриха разкошна ниша с постлан мек килим — това би позабавлявало агента, ако не беше в толкова мрачно настроение. Загубата на отломомета бе тежък удар за бегълците. Руиз се чудеше с какви думи да се наругае заради непредпазливостта си. Как можа да забрави, че Фломел през целия си живот си е изкарвал хляба чрез ловкостта на ръцете си? А изкуството на фокусниците от Фараон беше известно във всички пангалактически светове.
    Въпреки че бе толкова вбесен, се налагаше да продължи огледа. По вита стълба зад една от фигурите се изкачи на горната палуба. Но и там не откри нищо подозрително — само редица седалки, като в специалните екскурзионни кораби. Тесен коридор водеше към наблюдателен пост върху черепа на статуята.
    Но никъде не се забелязваше вход към вътрешността на шлепа.
    Руиз постоя малко на високото, наблюдавайки дърветата, образуващи тунела, през който се движеха в момента. Всичко се озаряваше от онази нереална златиста светлина, която се забелязва само когато върху земята падат най-дългите сенки. Агентът почувства безкрайна умора, която нямаше нищо общо с физическата. Неговите жизнени принципи му се струваха непоклатими като скала и също толкова сурови. Но вече не можеше да ги следва. Безусловно, налагаше се възможно най-скоро да се избави от човека, представляващ опасност. Отдавна трябваше да е довършил Фломел. Всъщност и сега не беше късно да го стори. И точно така щеше да постъпи, веднага щом се справи с ненавреме възникналото отвращение към убийството.
    Но съществуваше още едно важно правило: не се доверявай на никого. А Руиз вече много пъти го беше нарушил, откакто бе срещнал Низа.
    Обзе го ужас. Суровият агент не помнеше някога да е изпитвал нещо подобно. Отпусна безсилно глава върху ръцете си. Отдавна бе забравил какво е това сълзи, иначе непременно би им позволил да потекат.


    Руиз усети някакво движение и вдигна глава. От високия борд на първия шлеп някой го наблюдаваше. Агентът видя мършав старец, облечен в дрипи, които някога са били разкошни дрехи. Лицето му напомняше удължена вълча муцуна, но светлите очи под надвисналата побеляла грива гледаха доста дружелюбно. Изглеждаше, че той не иска да стори зло на непознатия, преди да си изясни какъв е той. Неволните спътници се разглеждаха дълго време. После старецът вдигна съсухрената си ръка и неуверено помаха на Руиз.
    Агентът отвърна на поздрава.
    Зад гърба на стареца се появиха още двама. Първо млада девойка, с кръгло и обикновено лице, също облечена в дрипи, но малко по-чисти. Тя се усмихваше с неподправено дружелюбие.
    Вторият беше млад човек, облечен в окъсана униформа армейски модел. Подобна дреха можеше да се купи в магазините за стоки с намалени цени на хиляди светове. На широкото грубичко лице бе застинало глупаво-самоуверено изражение. Той демонстративно избута стареца встрани и изгледа Руиз с явна враждебност. Младежът дотолкова приличаше на младо упорито биче, че агентът не успя да сдържи смеха си. После той още веднъж весело помаха на тримата. Младият човек изумено отвори уста, а после с изтракване я затвори.
    Руиз се извърна. Успокоил се беше — те не бяха единствените, проникнали нелегално на шлеп. Може би тези хора също не си представяха всичките опасности на подобно пътешествие, но те бяха живи, а това вече бе донякъде обнадеждаващо.
    Предводителят се опита да огледа и останалите шлепове, но дори и на тях да имаше пътници, не му се отдаде да ги види.
    Погледът на Руиз неволно се задържа на стоманената фигура, закрепена на носа на следващия кораб. Лицето на жената с огромни очи, покрити с тежки клепачи, притежаваше странна еротична притегателност, макар че не можеше да се нарече красиво. Идеалните пропорции на лицето поразително се различаваха от гротескното тяло.
    Руиз се върна на долната палуба. Фломел изглежда започваше да идва на себе си. Молнех погледна замислено предводителя, продължавайки да трие кръвта от челото на фокусника.
    — Черепът му може и да е пукнат, но не е счупен — каза той с тон, в който се долавяха упрек и одобрение едновременно.
    — Не ми пука — грубо отвърна Руиз. — Ако оживее, ще ти възложа да го наглеждаш, защото останалите няма да се справят с тази задача.
    — Да, Фломел винаги е имал необичайно ловки пръсти. Съжалявам, че заради него се лишихме от основното си оръжие, Руиз Ау.
    — Добре, ето ти въжето. Ако ти се наложи някъде да го оставиш, гледай да го завържеш за стълб, който е невъзможно да се изтръгне от земята. Разбра ли ме?
    — Не се вълнувай, ще съм надежден пазач — у Молнех, изглежда, се бе върнала обичайната жизнерадост.
    — Отлично. Лошото е, че не ни остана нищо за ядене, но имаме манерки с вода, а два-три дни без храна се издържат. Важното е, че с всяка изминала минута се отдалечаваме от Кореана. Този факт за мен компенсира и най-изисканите ястия.
    Само Молнех май се усъмни в справедливостта на подобен възглед за живота.
    Руиз разказа на спътниците си за своите открития и изложи догадките си относно другите пътници. После посъветва Молнех и Долмаеро да се настанят в нишата с килима и да вземат със себе си Фломел.
    — Бъдете нащрек — нареди той на останалите, хващайки Низа за ръката. — Повикайте ме, видите ли нещо странно.
    Девойката се закиска и Руиз, проследявайки погледа й, насочен към огромния фалос, побърза да се поправи:
    — Ако видите нещо опасно.
    — На мен точно това ми се вижда опасно — възрази Низа. — Що за народ е този, дето се кланя на такива идоли?
    — Не знам — призна си Руиз. — Скоро ще си изясним що за хора са. Но надявам се не преди да се отдалечим на прилично разстояние от Кореана.
    После те се отправиха към наблюдателното възвишение и мълчаливо седяха там, плътно притиснати един към друг, докато слънцето не се скри зад хоризонта.

Глава 6

    В сгъстилия се мрак шлепът бе озарен от милиони дребни светлинки. Разноцветни огънчета обхванаха борда на кораба и странните фигурки. Сигурно отстрани керванът беше грандиозно зрелище. „Интересно, дали някой ни наблюдава?“ — запита се Руиз.
    Низа склони глава върху рамото му.
    — Не мога да повярвам, че това се случва наистина — прошепна тя. — А ти? Сигурен ли си, че не сме болни от треска и всичко около нас не е видение? А ако изведнъж сме се озовали в една от онези приказки за таласъми, които дойката ми разказваше в детството? С такива приказки плашат непослушните деца на Фараон.
    — Така ли смяташ?
    — Възможно е.
    — Ако това е приказка за таласъми, то какво можем да направим?
    — Аз винаги съм била послушно момиче — разсмя се Низа. — Почти винаги. Във всеки случай героят е длъжен да намери изход и от най-заплетената ситуация и да не безпокои принцесата с глупави въпроси. Или поне не бива да пита тази, която спасява, какво да правят по-нататък.
    Руиз въздъхна:
    — Вероятно не съм истински герой.
    — О, не — отвърна девойката, докосвайки лицето му. — Ти си забележителен герой.
    Тя вдигна глава и устните им се сляха в целувка. Устата на девойката беше мека като сочен плод, пълен с живот и енергия.
    Руиз едва сега осъзна, че най-накрая са останали сами. Той я целуна по-настойчиво и почувства как езикът на девойката се плъзна по неговите устни. Дишането му се зачести, а сърцето сякаш беше готово да изскочи от гърдите.
    Низа бавно се освободи от прегръдката му. Очите й широко се разтвориха, устните й подпухнаха. Момичето дълго го гледа с неподвижен поглед, а после, без да отмества очи, легна върху седалката.
    Руиз още не бе успял да си помисли, че не трябва да се отпуска на непознато място, когато осъзна, че вече не го безпокоят възможните опасности, макар че някаква част от съзнанието му изпадна в ужас от безгрижието му.
    С треперещи пръсти той докосна коленете на девойката. Лицето на Низа се смекчи, погледът й се устреми към звездите. Руиз бавно повдигна полата й. Докосването до нежната й кожа му доставяше несравнимо с нищо удоволствие. После той бавно махна превръзката с кинжала и я хвърли на палубата.
    Когато ръцете му се вдигнаха по-нагоре, Низа въздъхна дълбоко, а бедрата й се разтвориха широко, за да посрещнат любовника. Руиз се отпусна на колене пред седалките, покривайки със страстни целувки коленете и изящните бедра на девойката. Тя въздъхна пресекливо и се отдаде на лакомите устни на мъжа.
    После Низа се изправи на колене, здраво стискайки перилата. Влажните къдрици коса се бяха преплели, главата й бе изпъната назад, тя страстно простенваше в ритъма на тласъците му. Ръцете на мъжа бяха впити в стройните бедра, той се любуваше на заоблените задни части и не можеше да се насити на съвършената красота на разсъблечената фигура.
    Движенията на Руиз се ускориха, тя се притисна към него, издавайки хрипливи стонове.
    Преди любовниците да достигнат върха на наслаждението си за последен път, Руиз хвърли поглед към лицето на фигурата, издигаща се над тях. В този миг му се стори, че статуята наблюдава съвкуплението им. Като че ли тя се възхищаваше на страстта, пламтяща в телата на младите хора. Видението поразяваше със своята острота. Руиз неволно се подчини на еротичния импулс, изпращан от погледа на загадъчния идол. Той се разтрепери и се постара в още по-голяма степен да се слее с тялото на девойката, с неизразим възторг изливайки в нея жизнените си сокове. Низа се замята, издавайки неразбираеми викове, и обхвана бедрата му, принуждавайки възлюбения да й отдаде всичко, без остатък.
    Останаха да лежат безмълвни върху седалката, покрили се с дрехите, за да запазят остатъка от топлината, изтичаща от младите тела. Руиз изцяло се отдаде на възхитителните чувства, които изпитваше, докато бе легнал под звездното небе в прегръдките на най-прекрасната сред жените. Той усещаше с невероятна острота и най-леките движения на нежното й тяло, еластичността на гърдите й, убожданията на малките зърна, пълзящата топлина на мястото, където тя притискаше с бедрата си крака му.
    Руиз усещаше нещо ново в страстните им пориви. Изчезнала бе онази сдържаност, която правеше близостта им подобна на случайните връзки. Сега девойката се отдаваше изцяло. Той не знаеше каква е причината за тази промяна.
    Когато отново придобиха дар слово, върху разговора им продължаваха да оказват влияние сладостта и мекотата на нощния въздух, красотата на звездите, проблясващи през клоните на дърветата, успокояващото мъркане на моторите.
    Низа се облегна на лакът, разсеяно поглаждайки гърдите му.
    — Знаеше ли, че жените на Фараон раждат деца само ако пожелаят? Когато приключва месечният им цикъл, те пият отвара от корените на далафрея, а после могат да се наслаждават цял месец, без да се страхуват от последствията. По същия начин ли постъпват жените във вашия свят?
    Руиз отговори, без да успее да помисли:
    — Те имат други средства. Мъжете също. Но ти можеш да не се безпокоиш. Докато беше в плен, са пришили под кожата ти това нещо.
    Той докосна ръката й над китката, където едва се забелязваше подутината на противозачатъчната капсула. Девойката с любопитство опипа лекия оток.
    — С това поддържат робите в състояние на стока — каза тъжно Низа.
    Руиз се ядоса на липсата си на такт и притисна още по-силно към себе си разстроеното момиче. Тя не се възпротиви.
    — Много лесно е да го махнем във всеки един момент, когато пожелаеш.
    След кратко мълчание Низа отново се обади:
    — Никога не съм те питала, но често съм си мислила за това. Има ли там, в твоя свят, жена, която е в правото си да мечтае за завръщането ти? Или такава, при която ти самият искаш да се върнеш?
    — Не — бавно отвърна той. — Признавам си честно, че много бих искал да се върна там, но само ако ти ме последваш.
    Това беше чиста истина. Руиз най-накрая престана да се замисля за странните изменения, настъпили в съзнанието му, защото разбра какво се е случило с него.
    — Не, не бих искал да съм с друга — повтори той.
    И мислено добави: „Дори ако това означава, че завинаги ще остана тук и никога вече няма да видя собствения си дом.“
    Низа се притисна още по-силно към любимия си.
    Занизаха се дълги минути на покой.


    Внезапно в най-приятното състояние между съня и пробуждането нахлу резкият крясък на Молнех:
    — Руиз Ау!
    Агентът моментално скочи на крака, като при това едва не събори на палубата спящата Низа. Фокусникът отново закрещя, но нотките на паника в гласа му бяха изчезнали, така че предводителят рискува да се забави, за да си намъкне дрехите, преди да поеме към стълбата.
    — Почакай ме тук — нареди той на девойката, която още не бе дошла на себе си след краткия сън.
    Тя кимна, протягайки ръка към разхвърляните дрехи.
    Руиз се спусна на долната палуба, където откри Молнех и Долмаеро. Двамата изумено се блещеха към пода пред себе си.
    Насред палубата кой знае откъде се бе появил поднос от неръждаема стомана, върху който бяха наредени множество стъклени съдове. Освен това там имаше два самуна добре опечен хляб, пита кашкавал, кошница, пълна със златисто грозде и зелена порцеланова ваза с три червени цветя. Виждаше се и купчина пластмасови чинии и руло с хартиени салфетки.
    — Откъде се взе всичко това? — поинтересува се Руиз.
    Долмаеро сви рамене:
    — Не знам. Току-що станах и исках малко да се поразтъпча — краката ми са изтръпнали. Преди няколко минути тук нямаше нищо, после изведнъж се появи всичко това. Аз извиках Молнех, а той — теб.
    Агентът се обърна към Молнех:
    — Какво става с Фломел?
    — Завързан е както трябва. Вече дойде на себе си и сега не спира да се оплаква. И главата го боли, и всичко останало, и изобщо по него няма здраво място, той е страшно оскърбен и ужасно гладен.
    — Каква неприятност — разсеяно отвърна Руиз.
    Той пак огледа внимателно палубата, но не откри никакви процепи или сглобки, подсказващи наличието на таен люк.
    В собствения му корем се дочу протестно къркорене — организмът му недвусмислено намекваше за необходимостта да се подкрепи. Вероятно останалите бяха не по-малко гладни. Безопасна ли беше тази храна? Измъкна тапата на едно от шишетата и предпазливо подуши: вино.
    — Ето какво ще направим — обърна се той към Молнех. — Отнеси на Фломел вино, хляб, кашкавал и малко грозде. Кажи му, че вече сме яли. Ако попита откъде се е взела храната го излъжи, че съм разбил килер с хранителни продукти.
    Молнех кимна.
    — А ако той ги изяде и оцелее?
    — Тогава ще похапнем и ние.


    Тайнствената храна не причини вреда. След като похапнаха, Руиз и Низа се върнаха на горната палуба. Девойката се облегна на перилото и се загледа в близката гора, покрай която преминаваха. Руиз седна до нея и се замисли за странната ситуация, в която се бяха озовали.
    Може би тайнственият им благодетел беше някакъв милосърден отшелник? Но едва ли би се намерил отшелник, който ще се съгласи да тръгне на пътешествие с такъв странен кораб. А ако местните жители предоставяха на пътешествениците безплатно пътуване и храна, то защо на шлеповете имаше толкова малко хора?
    Може би тези кораби бяха своеобразен капан за непредпазливи скитници? Но в такъв случай огромните разходи очевидно нямаше как да се покрият. Досега бяха уловени само осем, при това пет от тях се бяха оказали съвсем случайно на борда. И все пак именно това обяснение изглеждаше най-логично.
    За проверката на тази теория беше достатъчно да се опита да скочи от шлепа на брега. Но щеше да се наложи да почака до сутринта — нощем бе прекалено голяма опасността да се забие в някое дърво.
    Естествено, ако се окажеха близо до цивилизовани селища, всички пътешественици би трябвало да се опитат да слязат на брега.
    — Спи ли ти се? — попита Низа.
    — Малко — отвърна Руиз, откривайки, че наистина очите му се затварят.
    — Тогава тази нощ ще спиш ти, а аз ще съм на пост.
    Руиз с благодарност потърка буза от прекрасното бедро на момичето.
    — Добре — съгласи се той.


    За негово най-голямо учудване, агентът наистина потъна в дълбок сън, едва успял да отпусне глава върху коленете на Низа.
    Възможно бе и да е сънувал, обаче по стар навик рязко потисна желанието си да си спомни дали е така след пробуждането. Девойката внимателно разтърсваше любимия си за рамото. Той моментално отхвърли странното вцепенение, надигна се и отърси глава. А ако е сънувал най-прекрасния сън в живота си? Никога нямаше да научи истината.
    От небето се лееше прохладна сивкава светлина, обичайният спътник на наближаващата зора. Руиз със смайване установи, че е проспал цялата нощ. Изобщо не бе възнамерявал да спи толкова дълго.
    Низа непохватно се изправи, разтривайки изтръпналите си крайници.
    — Искаше ми се да си починеш както трябва, но току-що те викаше Долмаеро.
    — Какво се е случило?
    — Май нищо сериозно. Може би отново се е появила храна.
    Девойката сладко се протегна, но веднага отново се смръщи от болка.
    — Трябваше да прехвърлиш главата ми на седалката. Още не ми се беше случвало да спя върху толкова прекрасна възглавница, но не трябваше да се мъчиш заради моето удобство. Виж, ти съвсем си се схванала.
    Низа игриво се разсмя:
    — Но нали и ти се беше схванал заради моето удоволствие? На мен също ми се искаше да направя нещо подобно за теб. Вече нямат брой нещата, заради които съм ти задължена.
    — И аз съм ти задължен страшно много — отвърна той. И това беше чистата истина.


    На палубата наистина се бе появил още един поднос. Върху него имаше чиния, пълна догоре с топли кифлички, бяла купа със синкави варени яйца, съдове с мед и тъмночервено сладко, а също така и огромна кана с някаква пенлива розова напитка.
    Долмаеро с тържествен вид бе застанал до подноса. Молнех се облизваше и демонстративно потъркваше вдлъбнатия си корем.
    — Една от загадките е разрешена — обяви старейшината.
    Той посочи търбуха на една от статуите:
    — Ето откъде е храната. Изведнъж се появи отвор и оттам изскочи прът, на който бе закачен подноса. Той се спусна на палубата, а прътът се прибра обратно. После отворът отново се скри.
    — Да — отбеляза Молнех. — Сега е ясно „как“, но не се знае „защо“. Ала аз не се оплаквам. Като се има предвид, че сме преследвани бегълци, съвсем не живеем лошо.
    — Възможно е — съгласи се Руиз. — Във всеки случай трябва да похапнем, докато кифличките не са изстинали. Фломел добре ли е вързан?
    — Разбира се — обидено отвърна Молнех. — Винаги изпълнявам нарежданията ти.
    — Тогава да се качим на горната палуба. Оттам се открива чудесна гледка и крясъците на Фломел не се чуват толкова силно.


    Кореана изруга и злобно изрита онова, което бе останало от главата на Кроел. Тази необмислена постъпка доведе до появата на отвратително петно върху чистия й екип, което предизвика нов взрив от ругатни. Трюмът на разбитият кораб вонеше на изгоряла изолация. Към това можеше да се добави и отвратителната смрад на морасара, застанал наблизо в напрегната поза.
    Мармо се приближи на ремонтираната си въздушна възглавница и огледа дупката в машинния отсек.
    — На Руиз му е провървяло — мрачно отбеляза той. — Нима не забелязваш какъв противоестествен късмет има този човек?
    — Остави пиратските си суеверия — Кореана изгледа свирепо Мармо. — Плащам ти за полезни съвети и е време да си изработиш поне част от заплатите.
    — Права си, както винаги — съгласи се киборгът, но не добави нищо повече.
    Кореана направи знак на Фенш да измъкне от флитъра ремонтния робот. Морасарът се зае с отстраняването на останките на Кроел. Когато насекомоподобният воин извади тялото, тя бясно затропа с крак.
    — Той ми причини огромни загуби. Трупата от Фараон не струва пукната пара без фокусниците и феникса, освен това не се знае дали корабът ще може да се поправи.
    — От друга страна — отбеляза Мармо, — нали ти самата се опита да разбиеш катера в скалата, но Руиз Ау ти попречи.
    Господарката хвърли замислен поглед към киборга:
    — Благодаря ти, че ми напомни. Страшно съм доволна, че изгубих цял ден, за да те изстъргвам от скалите, че да можеш после да ми даваш толкова полезни съвети.
    — Прости ми — понижи тон Мармо.
    Тя кимна милостиво:
    — Възнамерявам да дам на Фенш един час за оценка на разрушенията. Ако е по силите му да ремонтира кораба, ще ги оставя двамата с брат му тук. После ще откарат катера до пристанището. При всички случаи ще ни потрябва оръжието на борда.
    — Бегълците имат само отломомет и няколко ножа.
    — Въпреки това. И въобще, огледай кораба добре. Той може да е поставил някакви миникапани. Когато провериш всичко, повикай ме.


    По времето, когато малкият отряд бе заситил глада си, слънцето вече бе засияло на небосклона. Гората видимо се беше променила. Появиха се обрасли с храсти полянки, дърветата изглеждаха по-млади от преди.
    — Виж — каза Низа. — Това път ли е?
    — Май да — отвърна Руиз, изучавайки внимателно мярналия се проблясък.
    Пред тях се появи малък пристан. Липсваше пищната украса, но бе изработен от същия розов гранит като предишния.
    — Мисля, че дойде време да напуснем шлепа — изрече замислено предводителят. — Пътят е широк, явно се използва често. Възможно е наблизо да има град, а там ще намерим по-удобно превозно средство.
    — Всичко е възможно — неуверено провлачи Молнех, потривайки корема си. — Но лично аз не възразявам против тукашните условия.
    — Така ли? — Руиз повдигна вежда. — А знаеш ли, че на много светове съществува обичаят на осъдените на смърт да се поднася разкошен обяд?
    — Ние на Фараон не постъпваме така — потресено измънка фокусникът.
    — Освен това — продължи агентът, — Кореана ще разбере накъде сме се насочили. Тя може да ни догони още до пладне, ако съобрази да прелети по дължината на канала преди да пусне търсачите.
    — Тя не е глупачка — мрачно отбеляза Долмаеро.
    — Никак даже.
    Агентът реши, че тъкмо е дошъл моментът да провери дали ще могат да напуснат шлепа. Той се наведе през перилото, търсейки място, подходящо за провеждането на експеримента.
    Обаче пред тях неочаквано се появи още един пристан, изпълнен с тълпа хора. Той бързо се отдръпна назад и съобщи на спътниците си какво е видял. През това време корабът забави ход.
    — Какво става? — попита объркано Долмаеро.
    — Не знам.
    Руиз наистина не знаеше какво да прави.
    — Не ми се иска да попадаме в нови неприятности, без докрай да сме се измъкнали от старите. Мисля, че трябва да изчакаме развитието на събитията.
    Шлепът се изравни с пристана. Сега бегълците наблюдаваха тълпата отгоре. Като че ли тя бе разделена на две. Едната половина се състоеше от старци, облечени в траурни дрехи. По-малката група бе от млади хора, голотата на които се прикриваше само от парцали от разноцветна коприна. Старците изглеждаха тъжни, затова пък младежта явно отбелязваше някакво радостно събитие.
    В самият център на тълпата се намираше двойка млади хора. Юношата и девойката бяха абсолютно голи, ако не се броят цветните ленти в косите им и ярко изрисуваните им тела. На лицата им бяха застинали изражения на щастливо очакване, но Руиз забеляза, че под тази маска се криеха безпокойство и неувереност.
    Корабът на бегълците премина покрай пристана, но всички останали шлепове спряха. Юношата и девойката, хванати ръка за ръка, пристъпиха напред и поздравиха тълпата с ръкомахане. Старците ги съпроводиха с погледи, запазвайки каменни лица. Останалите заръкопляскаха и нададоха радостни викове.
    Двойката млади хора се скри зад огромните гърди на едната от статуите.
    Корабите възобновиха движението си, пристанът постепенно се отдалечаваше. Старците си тръгнаха, но младежите се разположиха по двойки в тревата.
    Низа почервеня и се извърна:
    — Колко странно. Нима им харесва да се занимават с това пред всички?
    Руиз сви рамене:
    — Още една загадка.
    Зрелището, което току-що наблюдаваха, изпълни агента с най-мрачни предчувствия. Прекалено напомняше за зловещ езически обред. Вероятно бяха попаднали на последователите на някой от многобройните забранени култове, които процъфтяваха на Суук. Някои секти практикуваха доста неприятни ритуали. Трябваше спешно да провери дали ще могат да напуснат шлепа. Руиз се обърна към спътниците си:
    — Ще пробвам да скоча. Ако успея, ще ме последвате.
    — Фломел е ранен, едва ли има достатъчно сили — намръщи се Молнех.
    Предводителят сви рамене:
    — Не бива да го оставяме тук. Трябва да го накараме да скочи, без значение по какъв начин.
    — Както кажеш.
    — Внимавай — каза Низа и се изчерви.
    Руиз отведе отряда на долната палуба. Молнех развърза Фломел и го побутна към ръба. Фокусникът се взираше в агента със страх и омраза.
    Без да обръща внимание на злобните му погледи, Руиз се приближи към перилата и се приготви за скок.
    И в този момент, когато той вече възнамеряваше да скочи, в съзнанието му подобно на камбана прозвуча висок и спокоен глас. Той произнесе само една дума: „НЕ!“.
    Руиз не успя да се спре, но все пак леко се забави от изненада. Ето защо ударът от защитното поле на шлепа се оказа не толкова силен, колкото би могъл да бъде.
    Все пак агентът изгуби съзнание за момент. После избухнаха жълти огньове. В следващата секунда Фломел се озова върху гърба на обезвредения враг.
    — Това е нашият шанс! — закрещя фокусникът. — Помогнете ми да го довърша!
    После Руиз осъзна, че вече не чувства върху гърба си тежестта на Фломел. Преобърна се и скочи на крака. Жално скимтейки, илюзионистът се бе превил до коленете на статуята. Долмаеро, с гримаса на болка върху лицето, потриваше натъртения си крак.
    Руиз мълниеносно се ориентира в ситуацията, макар че все още му се виеше свят от сблъсъка на главата му със защитното поле на кораба.
    Той кимна на Долмаеро:
    — Благодаря, старейшино на гилдия. Но за в бъдеще имай предвид, че трябва да се притежават определени навици, дори и за да можеш да сриташ някой подлец.
    — Вече го разбрах — Долмаеро предпазливо пробва да стъпи с наранения крак.
    — Има ли счупване?
    — Май не.
    — Това е добре.
    Молнех не изглеждаше толкова весел като обикновено. Той мълчаливо стегна повода около шията на Фломел, изправи го на крака и го обърна към нишата до статуята.
    — Всичко ли е наред с теб, Руиз? — загрижено попита Низа.
    — Горе-долу. Но се страхувам, че пътешествието ни продължава.

Глава 7

    Кореана издигна разузнавателния флитър над склона, оставяйки разбития въздушен кораб под надзора на двамата пилоти. Ленш помаха весело на господарката си и делово изпълзя обратно под повредения катер.
    — Е, поуспокои ли се? — поинтересува се Мармо.
    — Надявам се, че ще се справят с ремонта за три дни, ако разбира се работят по-бързо от обикновено — отговори с раздразнение Кореана.
    — Поне е възможно да се поправи корабът.
    — И за това съм благодарна.
    Тя насочи флитъра към прохода между планинските върхове и преодоля за няколко минути разстоянието, което Руиз и малкият му отряд бяха изминали за часове.
    — Какви са вариантите, по които могат да се развият събитията? — разсъждаваше спокойно киборгът. — Ако бегълците са се добрали до канала, биха могли да се качат на някой шлеп. Но шлеповете се движат доста бавно. Бързи превозни средства могат да се намерят само в Морекупчина, а те няма да стигнат дотам в скоро време, дори и да тръгнат на юг. А ако поемат на север? Е, тогава търсачите ще ги открият дълго преди да се доберат до космодрума Ледени врати.
    Жената все още бе намръщена:
    — Според теб нещата винаги са много прости…
    — А нима не са?
    — И на мен по-рано ми се струваше така, но Руиз е хитра змия.
    Устните на Кореана се превърнаха в тънка линия, тя замълча за дълго.
    След известно време Мармо се обади отново:
    — Не ми харесва киселата ти физиономия. Ако не започнеш да се отнасяш по-грижливо с лицето си, скоро ще го изгубиш. А то струва повече от десетина въздушни кораби.
    — Имам гаранция за сто години — възрази жената. Но все пак побърза да изобрази изкуствена усмивка и замасажира бузите си с длани. — Наистина ли мислиш, че може да не издържи?
    — Не — отвърна киборгът. — Просто се опитвам да ти подобря настроението.
    Кореана се разсмя и здраво стиснатите устни най-сетне леко се отпуснаха.
    Обаче когато флитърът се добра до пристана, жената отново се намръщи.
    — Бегълците са били тук — съобщи тя.
    — Пусни напред Мок или търсачите. Това е идеалното място за засада.
    — Да, но те са изчезнали, чувствам го.
    — Възможно е…
    След няколко минути преследвачите вече стояха на пристана, разглеждайки купчината обелки от полеви дажби.
    — Интересно, накъде ли са тръгнали? — замислено изрече Кореана, докато насочваше механичните си търсачи. Единият паякообразен робот, оборудван с вграден сензор и мощен автомат, пое на юг, а другият — на север.
    — Ако не са успели да се качат на някой шлеп, търсачите ще ги настигнат на няколко мили от пристана.
    — Че как, разбира се — изфуча презрително Кореана.
    Жената се оказа права. Търсачите скоро се върнаха. Механичните паяци не бяха успели да намерят следи. Господарката вдигна флитъра във въздуха и решително го насочи на юг.
    — Дори и на най-бързоходния шлеп ще му трябват няколко дни, за да се добере до Морекупчина. Отначало ще отидем до там на пълна скорост, после бавно ще се върнем, следвайки канала. В краен случай ще се възползваме още веднъж от търсачите.
    — Добър план — угоднически кимна Мармо.


    Руиз стискаше с длани нажежената от болка глава, докато Низа нежно и внимателно масажираше шията му. Но дори това не можеше да отвлече предводителя от неприятните мисли. Сега бегълците се бяха оказали пленени от неизвестни същества. Не им беше ясна целта на пътешествието, очакваха ги непредсказуеми опасности.
    На далечната страна на горната палуба Молнех и Долмаеро полугласно обсъждаха възможните мотиви на похитителите.
    — Те са робовладелци, какви други биха могли да бъдат? — мрачно твърдеше старейшината на гилдия. — Струва ми се, че в цялата огромна вселена хората се делят само на роби и робовладелци.
    — Робовладелците нямаше да си правят труда да ни хранят тъй разкошно. Кой ще изхарчи толкова пари само за да се чувстват робите му добре? С изключение на теб, но ти си необикновено същество.
    Според Руиз Молнех отделяше прекалено внимание на кулинарните аспекти на случващото се.
    Долмаеро поклати глава:
    — Може би това не е никакъв проблем за тях. Тук често стават неща, за които по-рано съм мислел, че се случват само в приказките. Хората в този свят летят като птици, съживяват мъртвите. А ако се окаже, че тук топлите кифлички и виното са по-евтини, отколкото коравия хляб при нас?
    — Всичко е възможно… — скептично провлачи фокусника.
    Руиз престана да се вслушва в разговора и прехвърли вниманието си към околността. Гората изглеждаше все по-поддържана — току се мяркаха заравнени пътища, грижливо обработени ниви и скосени ливади. Понякога се появяваха и селища — главно от грубо направени колиби, но на места се срещаха и елегантни ловджийски хижи, а веднъж преминаха покрай замък, построен от неизвестен синкав материал, напомнящ керамични блокове. Той сякаш се състоеше изцяло от кули и назъбени крепостни стени.
    — Какво е това? — попита Низа.
    — Богаташки дом — отвърна разсеяно Руиз.
    „Тук със сигурност ще може да се открадне въздушен кораб“ — помисли си той.
    Бодежи на съжаление нараняваха душата му — съзнаваше, че няма полза от тях, но това не ги правеше по-малко болезнени. Скоро Кореана щеше да настигне бегълците — и тогава какво? Дори и охранителното поле да действаше в двете посоки, преследвачите навярно разполагаха с достатъчно мощни оръжия, за да го разрушат. Морасарът със сигурност бе добре екипиран.
    Денят се точеше бавно. Скоро на Долмаеро и Молнех им омръзна да спорят. Фокусникът отиде да дебне появата на следващата трапеза. Старейшината стоеше неподвижно, вперил поглед във водата.
    Руиз преживяваше неуспеха толкова тежко, че дори не можеше да намери думи на утеха за Низа. Ала девойката не му се сърдеше заради неразговорчивостта му и агентът беше благодарен за това мълчаливо, ненатрапчиво разбиране. Той трескаво търсеше изход от създалата се ситуация. Но в главата му не идваха дори безумни идеи. Нима фантазията му все пак бе пресъхнала? Ето това вече би било наистина ужасно!
    Атмосферата неуловимо се измени, във въздуха се усети полъхът на приближаваща се опасност. Отпред се дочу странен звук, подобен на свистене на вятър в дълъг тунел.
    — Какво е това? — объркано прошепна Низа.
    — Аборигените наричат това място Острието.
    — Значи знаеш къде се намираме?
    — Мисля, че да.
    Сега пътят на корабите минаваше през пустинна и безплодна скалиста местност. Изглеждаше сякаш наближават края на света. Отпред земята отстъпваше мястото си на бледосиньо небе. Каналът се превърна в тясна и дълга пътека от неподвижна вода, която не водеше наникъде и която не бе поддържана от нищо освен от бреговете от монолитен бетон.
    Низа се вкопчи в рамото на агента:
    — Ще загинем ли?
    — Не мисля — опита се да я успокои Руиз. Той бе източил врат с надеждата да зърне какво има отпред, отвъд ръба на пропастта.
    Шлеповете вече пълзяха като костенурки. Ето че първият достигна празното пространство. С него не се случи нищо лошо и мъжът почувства, че пръстите на девойката леко се отпуснаха. Корабът пред тях също плуваше по въздуха, преминал ръба на пропастта.
    Когато дойде редът на техния шлеп, Руиз вече знаеше какво ще види отпред. Далече долу, при крайбрежната равнина, от океана се издигаха огромни постройки със странни очертания. Приличаха на нещо средно между сплескани небостъргачи и преобърнати планини, по-тесни в основата, отколкото на върха. От това разстояние беше невъзможно да се оценят мащабите на загадъчните здания.
    — Какво е това… Нима е възможно да има толкова вода? Това е вода, нали? А тези… от хора ли са построени? — очите на Низа изглеждаха неправдоподобно огромни от смайването.
    — Наистина е вода, макар че тя не се пие. Наричаме тукашното селище Морекупчина.
    — Бил ли си тук?
    — Много пъти.
    — Разкажи ми.
    Руиз въздъхна:
    — Може да се каже, че е град. Или хиляди градове. Тук се раждат пиратите и до тук се добират, за да умрат.
    Най-сетне и последният от шлеповете, плуващи пред тях, се плъзна в нищото. Пребледнелият от ужас Молнех, препъвайки се, се изкачи по стълбата. Агентът с удоволствие забеляза, че фокусникът поне е запазил способността си да се движи. Долмаеро здравата се бе вкопчил в перилото, а върху застиналото му лице беше избила обилна пот. Изглежда старейшината на гилдия беше изгубил способност за каквито и да било действия. Вероятно панически се страхуваше от високото.
    Поглеждайки назад, Руиз почувства същия страх като своите спътници, макар и да знаеше, че засега нищо не ги заплашва. Отзад скалата от черен базалт се издигаше сякаш от безкрая, а равнината беше толкова далече долу, че напомняше по-скоро за мъглива панорама.
    Той хвана за ръка Низа и се обърна към останалите:
    — Не се бойте.
    — О, разбира се, няма — каза Молнех, предпазливо облягайки се на перилото. Изглежда, способността му да пуска саркастични подмятания се бе върнала.
    — Не, наистина — усмихна се предводителят. — Стига да не се лъжа, това устройство се нарича „шлюз“. То ще ни спусне внимателно до равнината и там ще продължим пътешествието си.
    — Нали не се шегуваш? — Молнех се бе отпуснал и дори пробва да се усмихне.
    В този момент застиналите във въздуха шлепове потрепериха и започнаха да се спускат.
    Долмаеро изпищя някак сподавено, а широкото му лице веднага почервеня от срам. Той пусна перилото.
    — Прекалено внезапно стана — опита се да обясни той. Сега, когато пътешествениците вече не висяха на такава чудовищна височина, старейшината изглеждаше по-спокоен.
    Шлюзът беше изработен от същия сив монолитен бетон като стените на канала. Със спускането на шлепа квадратчето на ясното синьо небе над главите им ставаше все по-малко. Блеснаха светлините на корабите.
    Благодарение на това Руиз забеляза, че стените са нашарени с най-разнообразни рисунки. На художниците вероятно им се бе наложило да използват бластери, за да оставят следи върху здравия монолитен бетон. Изображенията бяха разположени главно вертикално, като маниерът на рисуване се променяше в зависимост от скоростта, с която се е движел шлепът. Имаше и много надписи — някои от тях включваха само инициали, имена, дати, но се срещаха и лозунги, послания и обръщения. Голяма част от надписите бяха на непознати езици, но недалеч от дъното на огромната шахта Руиз видя текст, който съумя да прочете: „Надежда всяка оставете, ако не можете да плувате.“. Предводителят се разсмя.
    Движението престана. Шлеповете се поклащаха и подскачаха върху неголеми вълни.
    — Не знам кое е по-лошото — сподавено изрече Долмаеро. — Да висиш във въздуха или да си жив-погребан.
    След минута огромните прегради на шлюза се вдигнаха и корабите изплуваха на слънчева светлина.
    Бегълците почувстваха, че се задъхват. Температурата се повиши с петнайсет градуса, въздухът беше наситен с влага.
    Руиз усети мириса на морето и си спомни за вонята, която винаги бе прииждала от Морекупчина.
    Сега пътешествениците плуваха покрай добре обработвани ниви, редуващи се с блата и тесни лъкатушещи ручейчета. Срещаха се и имения, които поразяваха с разнообразието на архитектурните си стилове. Някои изглеждаха откровено архаични. В нивите, заобикалящи постройките, надзиратели наглеждаха групи от селяни.
    Други имения приличаха на кубове от стъкло и бетон, а цялата работа покрай тях се вършеше от роботи.
    — Какви са тези неща? — поинтересува се Низа.
    — Просто машини.
    — А защо не работят на всичките ниви? — учуди се Долмаеро. — Сигурно могат да вършат много повече неща от обикновените роби.
    — Разбира се. Но това не са истински ферми, а една игра.
    Виждайки смайването на спътниците си, Руиз се опита да обясни:
    — В пангалактическите светове голяма част от храната се произвежда в заводи от изкуствени суровини. Тукашните фермери се занимават или с доставка на изискани деликатеси, или просто се развличат.
    Старейшината поклати глава:
    — Значи богаташите тук си играят на селяни? Много странно.
    — Да… Честно казано, те са богати пирати. А това не е съвсем същото като богати хора.
    — А какво е това пирати?
    — Ти вече си срещал един. Помниш ли Мармо? Той беше пират, но после излезе от занаята и се зае с по-лека работа. Пиратите са крадци, убийци, похитители на хора. Те действат из целия космос.
    Долмаеро замислено потри брадичката си:
    — Значи те се занимават горе-долу със същото, с което и ти?
    Руиз се вкамени.
    — Е… Вероятно може да се каже и така — той се почеса по тила. — Но аз върша беззакония и безобразия по заповед на законна организация. Обаче е възможно разликата да е само в това.
    — Разбира се, не искам да обидя никого — старейшината изглеждаше доста скептично настроен. Руиз сви рамене и разговорът приключи.
    Слънцето печеше безмилостно, на практика беше невъзможно да се диша, поради което бегълците слязоха на долната палуба, където под корема на статуята можеше да се намери поне жалко подобие на сянка.


    Кореана ги настигна чак след пладне. Руиз и Низа се любуваха на околния пейзаж. Грамадните здания на Морекупчина бяха надвиснали доста зловещо над главите им. У предводителя се бе зародила надеждата, че групата все пак ще успее да стигне до града.
    В този момент покрай тях с бръснещ полет премина разузнавателният флитър на Кореана. Той се обърна рязко, опърляйки бегълците със струя горещ въздух. Руиз успя да види през армираното стъкло черните коси на бившата си господарка.
    С рязко движение той изправи Низа на крака и двамата се понесоха към нишата край статуята, където можеха да намерят поне временно укритие. Останалите се бяха мушнали там миг преди тях.
    — Страхувам се, че този път загазихме — каза агентът.
    Фломел задърпа нашийника си и спря върху Руиз почервенелите си очи.
    — Сега ще си получиш заслуженото, човеко от простолюдието — с нескрито злорадство произнесе той.


    Кореана се разсмя доволно:
    — Прекрасно!
    Тя беше забелязала как Руиз Ау и приятелката му се скриха под гениталиите на гротескната статуя, увенчала шлепа.
    — Успя ли да ги видиш, Мармо?
    — Да. Не знаеш ли на кого са тези шлепове?
    — Никога не съм виждала такива. Но какво значение има? Нима същества, които украсяват корабите си със смехотворни чудовища, могат да се окажат опасни? Примитивни диваци.
    — Възможно е.
    Жената отново се разсмя.
    — Трябва да призная, че мястото, където се скри тази двойка, ми изглежда изумително подходящо.
    Киборгът издаде неразбираем звук.
    — Е, добре — реши Кореана. — Да видим ще бъдат ли достатъчно глупави да се предадат. Ако успеем да си върнем фараонците без бой, загубите няма да са чак толкова големи.
    Тя намали скоростта и започна да лети редом с шлепа. После пусна мегафона.


    — Руиз Ау! Виждам те, няма смисъл да се криеш. Излизайте с вдигнати ръце и ще забравим за този неприятен епизод.
    Усиленият от мегафона глас на Кореана звучеше свежо и звънко.
    Предводителят предпазливо надникна от нишата. Флитърът се намираше само на двайсетина метра от десния борд. Ех, ако имаше преносим гранатомет или поне мощен огнемет…
    — Хайде, излизайте, де! Признавам си, че малко се поразгорещих. Но всъщност се радвам, че ми попречихте да взривя кораба. Моите хора твърдят, че повредите не са чак толкова големи.
    След минута тя продължи увещанията си:
    — Съгласна съм, че не трябваше да ви изпращам при геншите. Интелектът ви е прекалено ценна стока, за да се рискува повреждането му чрез странична намеса. Ако се обединим, ще станем забележителен екип. Не ми се доверявате? Това е разбираемо. Но честна дума — искам да се помирим! Фараонците са моя собственост. Руиз, дай ми ги и ще те пусна да си вървиш по пътя. Макар да не губя надежда, че в един прекрасен ден ще постъпиш на работа при мен.
    Флитърът поизостана малко. Фломел се усмихваше. Очевидно той се надяваше, че Руиз наистина ще го предостави на Кореана. Предводителят се изкушаваше да постъпи именно по този начин. В края на краищата главният фокусник заслужаваше подобно наказание.
    — Какво ще последва? — попита Долмаеро.
    — Тя ще продължи с приказките още известно време. После ще започне да стреля. Не мисля, че ще рискува да проникне на борда на непознатия кораб. Просто ще се опита да ни разкъса на парчета от разстояние.
    Низа се притисна силно към любимия си и затвори очи.
    Фломел ахна:
    — Ти не ни пускаш?! Защо? Нима искаш да загинем заедно с теб!
    Руиз въздъхна тежко:
    — Всички останали, ако пожелаят, могат да се предадат. Но на нас с теб ще ни се наложи да живеем и да умрем заедно. Освен това ние не можем да напуснем шлепа по своя воля.
    Молнех потрепери:
    — Аз не съм такъв храбрец, че да рискувам да се доверя на милосърдието на Кореана. А ти, старейшино на гилдия?
    — Съгласен съм с теб.
    Руиз усети как в него се издига вълна на черен гняв към търговката на роби. Не защото тя възнамеряваше да го убие — той и без това не се надяваше да умре, докато спи, — а защото тази жена искаше да отнеме живота, който той би могъл да сподели с Низа. Предводителят притискаше към себе си девойката, опитвайки се да се съсредоточи върху скъпоценните усещания на този миг: допира на тялото й, аромата на косите й, звука на дишането й. С усилие на волята си той изхвърли от ума си мечтите за дългия и прекрасен живот, който би ги очаквал при други обстоятелства…
    Кореана отново заговори, но сега гласът й беше изпълнен със злоба:
    — Добре. Можеш да оставиш жената при себе си. Нека тя бъде прощалният подарък от мен. Но нали знаеш, че другите трима са моя собственост? Дай ми ги!
    След няколко секунди блеснаха с отразената слънчева светлина двете бордови оръдия на флитъра.
    — Какво, и на това ли не си съгласен?
    Руиз притисна девойката към пода и се опита да я прикрие с тялото си. Снарядите се удариха от защитното поле на шлепа, то избухна в ослепително ярки огньове и ушите на обсадените заглъхнаха от страшния вой.
    Атаката бе прекратена. Предводителят усети чрез палубата усилващата се вибрация на двигателите. Ответният залп се изтръгна от десния борд на шлепа и като огнено копие се заби в кораба на Кореана. Катерът бе отхвърлен встрани. Сега той се придвижваше чрез кратки неуверени тласъци, поклащайки се и подскачайки. Силиците му стигнаха за още кратко време, след което безсилно рухна в блатото.
    Руиз скочи на крака. Не откъсваше поглед от флитъра и с цялата си душа се надяваше, че ще последва взрив. За съжаление това не се случи.
    Скоро поваленият катер остана далеч назад. На шлепа няколко редици доста внушителни отбранителни оръдия издигнаха дулата си нагоре и се скриха под палубата, откъдето се бяха появили. Върху металната обвивка не бяха останали и най-малки следи.
    — Дявол да го вземе — смаяно промълви Руиз, все още не смеейки да повярва в неочаквания успех.
    — Какво стана? — извика Долмаеро, който заедно с останалите все още лежеше върху палубата.
    Предводителят се отпусна тежко до него.
    — В безопасност сме. Поне засега. Но Кореана изглежда оцеля.
    Слънцето клонеше към залез. Появиха се поредните съдове с храна. Този път Руиз наблюдаваше много внимателно, надявайки се да намери начин за проникване във вътрешността на шлепа. Но нишата, от която се появи подноса, беше прекалено малка, за да се побере човек в нея.
    Вече се бе смрачило, когато корабът достигна границата между земите на богатите пирати и града. Над канала се надвеси митническата кула, подобна на огромен брониран паяк, увиснал на гравирани крака-колони.
    — А това пък какво е? — изненада се Долмаеро.
    — Митница. Тук няма да ни притесняват.
    Главатарите на пиратите, които бяха собственици на почти всичко, вкарвано в Морекупчина, слабо се интересуваха от идващите в града: те бяха ценни само със стоките и уменията, които носеха със себе си. Пиратите следяха значително по-бдително опитващите се да излязат от града и изобщо не искаха да дават разрешения за напускане. Кой знае какви ценности можеха да бъдат изнесени по контрабанден път.
    Наистина, когато шлепът на бегълците преплува под кулата те видяха малко, покрито с ръжда корабче, което се опитваше да напусне града. То веднага бе принудено да спре на един от пристаните, и скоро членовете на екипажа му стояха един до друг, извърнати към стената, с ръце на тила. Моряците бяха заобиколени от въоръжени охранители, а десетки инспектори с униформа шетаха по борда, размахваха детектори, разбиваха обвивката на различни места.
    Както бе предположил Руиз, не спряха шлепа им, въпреки че в галерията, надвиснала над канала, се изсипа цяла тълпа народ. Пиратите си шепнеха нещо, жестикулираха двусмислено, а после всички наведнъж изчезнаха в дълбините на кулата-крепост.


    Най-накрая шлепът премина през приливния шлюз и се скри в лабиринта на вътрешните канали на Морекупчина. В потъмняващото небе се издигаха, закривайки го, широките върхове на кулите. Трудно беше човек да си представи по какъв начин се е появило това гигантско гнездо на оси. Основите на някои от зданията явно бяха построени от хора, защото през пласта мръсотия, покриващ всичко в града, проблясваше метал. На други места постройките изглеждаха загадъчен каприз на природата, тъй като се състояха от сякаш безпорядъчни купчини от камъни, глина и полуизгнили стебла на дървета, натрупани върху издигащите се над каналите тераси.
    Основите на кулите бяха изпълнени от тунели и проходи. Някои се намираха на равнището на водата, други — малко по-високо. Част от тях бяха оборудвани с устройства, подаващи сигнал, ако вътре проникне някой. Останалите изглеждаха мрачни и неприветливи.
    Фараонците се блещеха на всички тези чудеса със зейнали уста. По мръсната вода сновяха раздрънкани джонки с разноцветни платна, галери с приковани към веслата роби и модните в момента продълговати лодки. Стопаните на плавателните съдове включваха цялото многообразие на расите, познати във Вселената. От време на време спътниците на Руиз не можеха да сдържат възклицанията си на смайване. Те не бяха прекарали в робските казарми достатъчно дълго, за да свикнат с вида на жителите на други планети.
    Предводителят се постара да запомни пътя, по който пристигнаха в Морекупчина.

Глава 8

    Ругатните на Кореана се лееха в тих и монотонен, но и доста гневен поток. Жената висеше надолу с главата в амортизационната мрежа и не виждаше нищо заради мръсотията и растенията, полепнали по люка на кабината.
    Корабът леко се разтресе и затъна още по-надълбоко. Кореана млъкна. Трябваше да насъбере още малко сили, преди да започне да търси начин да измъкне флитъра от блатото.
    Жената разкопча ремъка на мрежата и се пльосна върху тавана на флитъра. Катерът отново се разклати и тя се уплаши. Интересно, каква ли е дълбочината на блатото?
    Кореана внимателно изследва тялото си, после сви и изпъна ръце и крака. Натъртванията доста я боляха, но май бе успяла да избегне счупвания и сериозни наранявания.
    Запълзя предпазливо към преобърнатия пулт за управление. Провери приборите и изруга отново. Флитърът беше напълно разбит и абсолютно безполезен. Залпът на загадъчните оръжия с изумяваща методичност и последователност беше извадил от строя цялата система за управление и захранването.
    Дочуха се потропване и скърцане. Мармо упорито се опитваше да заеме хоризонтално положение.
    — В изправност ли си? — попита Кореана.
    — Мисля, че да. Как е морасарът?
    — Не знам.
    Тя се изправи и предпазливо се опита да се добере до товарния отсек.
    Насекомоподобното стоеше до отворилия се при взрива шлюз. Едно от средните му пипала висеше на тънка хитинова нишка. Иначе боецът изглеждаше здрав и невредим, пипалото също скоро щеше да зарасне, но раната намаляваше боеспособността му, защото именно там беше имплантирано специално огнестрелно оръжие.
    Телохранителят обърна глава и погледна господарката си. По нервните, скърцащи движения на челюстите му Кореана разбра, че морасарът се готви за бой. Той наведе глава и с мълниеносно движение откъсна остатъка от пипалото си.
    — Какво става? — жената погледна предпазливо през открехнатия люк.
    Зад оградата около нивата, в която бе паднал катерът, се бяха наредили неколцина селяни и опулено гледаха непознатия обект. Върху главите им се мъдреха шапки с пера. Стискаха в ръце рядко срещани, архаични оръжия: пики, аркебуси, арбалети. Зад това пъстро войнство се кипреше ездач в блестяща ризница, яхнал механичен кон. Доспехите бяха прекрасна имитация на древна стомана, но Кореана беше сигурна, че са изработени от значително по-съвременни материали — рицарят не изглеждаше притиснат от тежестта на метала. На украсен ремък висеше широк меч. Машината напомняше истински кон, само че на краката му вместо копита имаше нокти, а на гърдите му се забелязваха две амбразури.
    Кореана примижа злобно. Не стига, че се бе забила в тази воняща локва, ами сега и вбесен земевладелец — само това й липсваше!
    Конникът се надигна на стремената и закрещя с всичка сила:
    — Ей, там, във флитъра! Излизайте с вдигнати ръце, един по един, за да мога да разгледам всеки!
    — Как ли пък не, ей сега ще се разтичаме! — шепнешком се озъби Кореана. Тя затегна здраво ремъците на шлема, спусна защитната преграда и провери клапаните на екипа си.
    — Давам ви последен шанс! — изрева земевладелецът.
    След няколко минути от гърдите на коня изскочи пламък. Въртящият се снаряд уцели шлюза и се пръсна, засипвайки входа с парчета стъкло. Морасарът погледна въпросително господарката си. Отломките накъсаха дългата му дреха, но отскочиха от бронята, която не отстъпваше по здравина на космическия екип на самата Кореана. Ала изстрелът беше засегнал едно от кристалните му очи и сега от раната се стичаше гъста жълтеникава течност.
    Кореана се усмихна злобно. Затъналите до колене в блатото селяни пристъпваха към тях, вдигнали аркебусите с мрачна решителност.
    — Първо се справи с конника, а после довърши останалите! — нареди жената.
    Мок кимна. Внезапно на мястото на насекомоподобния воин се появи въртящ се смерч. Той се понесе покрай селяните, преди те да успеят да съобразят какво се случва, и движейки се в зигзаг, за да избегне куршумите, се втурна към конника. Обаче конят реагира мълниеносно. Той успя да се вдигне на задни крака и да прикрие стопанина си, преди морасарът да се измъкне от блатото. Отново прогърмяха изстрели, но този път телохранителят на Кореана вече изчисляваше траекторията на движение, която да му помогне да избегне наранявания, така че следващият снаряд прелетя покрай него и се взриви във въздуха, избивайки половината селяни и ранявайки тежко останалите.
    Кореана наблюдаваше с обичайното удоволствие действията на телохранителя си, макар че изходът на битката бе предрешен от самото начало. Насекомоподобният воин, още докато беше във въздуха, само с едно движение отсече главата на конника, пускайки в действие оцелялото си средно пипало. Спря едва след като енергометът му уцели амбразурата на гърдите на машината. Насекомоидът натисна спусъка и изпепели вътрешните механизми на робота. Конят застина, без да успее да завърши започнатото движение, а воинът вече се носеше към останалите селяни.
    „Колко хубаво е да имаш на свое разположение такава непобедима машина за разрушения!“ — помисли Кореана. Спомни си как нареди на морасара да остави жив Руиз Ау. Как можа да извърши подобна глупост! Не, друг път няма да се случи да пощади потенциално опасно същество. Следващия път, когато този проклет негодник попадне в ръцете й, ще умре моментално. Или не, ще живее прекалено дълго, но смъртта ще се превърне в най-голямата му мечта. Да… така ще е най-добре.
    Мармо приближи господарката си, после подаде глава навън и погледна към неподвижно застаналия сред осакатените тела Мок.
    — Какво стана?
    — Местният блатовладелец изрази недоволство, че сме се приземили във владенията му, без да поискаме разрешение от „Негова Милост“.
    — Аха… И сега какво?
    Тя сви рамене:
    — Ленш и Фенш ще долетят, когато оправят кораба. Разбира се, можем да се опитаме да превземем имението, но предполагам, че се охранява добре. Тези пирати в оставка обикновено си създават куп врагове и съответно обръщат голямо внимание на средствата за безопасност. Тукашният баровец определено се беше погрижил, независимо от елементарните си рицарски игрички. Ако не беше морасарът, можеха да ни пленят.
    — По-добре да почакаме тук. Надявам се, че местният скуайър няма приятели, които ще се втурнат да отмъщават — Мармо огледа околността. — Блатото не е дълбоко, така че няма да затънем.
    Кореана кимна:
    — Прав си. По-добре да се спотаим. Очакването е кошмарна работа, но и то свършва рано или късно. Ще си уплътня времето с обмисляне на възмездие, достойно за нашия приятел Руиз.
    Киборгът погледна с любопитство господарката си.
    — Той вече е достигнал Морекупчина. Докато се доберем дотам, следите му вече ще са се заличили.
    Жената хвърли злобен поглед към верния си съратник.
    — Не! Непременно ще го намеря. Пък и той няма да успее да избегне сканирането. Нима пиратите ще допуснат толкова опасен тип да проникне на някоя совалка?
    — Но нали той успя да преметне теб?
    Лицето на Кореана потъмня, след което тя произнесе абсолютно безизразно:
    — Да. Но не забравяй, че сега това не е само въпрос на чест. Той знае за геншите. Какво ще стане, ако негодникът се досети какво всъщност се върши тук и се разприказва в Морекупчина? Тогава някой от пиратските главатари ще превземе анклава, а ние ще бъдем разорени. Руиз Ау трябва да умре.
    — Разбирам.
    Дори и Мармо да имаше някакви възражения, той предпочете да ги запази за себе си.


    Когато съвсем се стъмни, на шлепа светнаха няколко луминисцентни ленти — точно колкото е достатъчно за безопасно плуване. На Руиз му направи впечатление, че загадъчните стопани на кораба предпочитат безопасността пред разкоша, и мислено одобри предпазливостта им.
    В Морекупчина само глупаците не се страхуваха от привличането на вниманието върху себе си.
    Слънцето се скри, но пътниците продължаваха да се измъчват от страхотния задух. По тялото на предводителя непрекъснато се стичаха реки от пот. На фараонците им беше още по-тежко. Климатът на тяхната планета беше горещ, но сух, тъй като водата там бе рядко срещана скъпоценност. Най-много от всички се мъчеше Долмаеро. Той постоянно изтриваше лицето си с влажен парцал, а в дишането му се долавяха нездрави хрипове. Оставаше им само да се надяват, че старейшината не се е разболял окончателно.
    — Леле, колко е високо! — Низа беше отметнала глава назад, за да разгледа гигантския връх. Долните тераси, на сто метра над водата, бяха отрупани със зелени и сини светлинки с големината на глава на топлийка. Оттам се разнасяха необикновени мелодии, смях и възторжени възклицания. Очевидно там празнуваха нещо. Възможно бе точно в тази част на Морекупчина да живеят търговците на удоволствия.
    Руиз почувства, че го обзема завист към празнуващите горе и съжаление към самия себе си. Между малката им групичка и безгрижните купонджии имаше фрапираща разлика. Каква възмутителна несправедливост!
    За да се отвлече от неприятните мисли, той се зае да разправи на Низа всичко, което знаеше за загадъчното селище.
    — В действителност Морекупчина е още по-голям, отколкото изглежда. Основната част от сградите е разположена под морското равнище. Много от жителите на града никога не са виждали слънцето.
    — Щом вече си бил на това място — обади се Долмаеро, — сигурно си имаш приятели или съюзници тук? Навярно знаеш много за самия град?
    Руиз се разсмя:
    — Дори тези, които живеят в Морекупчина, не знаят кой знае колко за него. Навремето съм си имал вземане-даване с някои от местните, но едва ли ще успея да ги открия сега. Пък и те нямат причини да ни помагат.
    Естествено, в Морекупчина имаше агенти на Лигата, но те всичките се криеха в дълбока нелегалност, така че беше почти невъзможно да се свърже с тях. Главатарите на пиратите, управляващи града, не можеха да понасят тази могъща организация. Всеки агент, който им попадне в ръцете, можеше да се надява в най-добрия случай на бърза смърт.
    Само един човек в целия град бе в състояние да помогне на бегълците. Но на Руиз изобщо не му се мислеше за тази възможност. Познатият му едва ли можеше да бъде наречен приятел, а съюзник щеше да стане само в случай, че усети някаква изгода за себе си.
    Предводителят вече съжаляваше, че се е разприказвал пред фараонците. Да, естествено, пристъпът на откровеност ги бе успокоил в един момент, в който той беше сигурен, че няма да преживеят настъпващия ден. Но той не трябваше да губи бдителност. А ако някой от спътниците му на свой ред се разприказваше?
    — Значи — продължаваше Долмаеро — ти все още не знаеш на кого са тези кораби и какво искат от нас собствениците им?
    Руиз сви рамене.
    — Струва ми се, че няма да ни се случи нищо лошо — напълно неочаквано каза Низа.
    Дори в подвеждащата светлина на фенерите лицето й изглеждаше абсолютно спокойно и агентът си помисли, че би искал да изпитва подобна увереност в благополучния край на пътешествието им.
    Долмаеро поклати глава:
    — Нима сме срещнали в този свят поне едно хубаво нещо?
    — Естествено! — отвърна момичето.
    — Какво именно? — предизвикателно попита старейшината.
    — Топлите кифлички — намеси се Молнех и се ухили, оголвайки огромните си зъби.
    — Възкръсването ми — каза Низа. — Имаше и други събития, които не ми се сториха чак толкова ужасни.
    Тя погледна изразително Руиз и той почувства как сърцето в гърдите му трепна.
    Долмаеро неопределено изсумтя, но в очите му проблеснаха весели пламъчета.
    Руиз с удоволствие забеляза, че тежкото пътешествие не беше успяло да лиши старейшината от чувството му за хумор.
    — Мога да ви разкажа още нещичко за Морекупчина — предложи агентът.
    — Ако обичаш — помоли Долмаеро.
    — Добре. Не сте ли се замисляли откъде се е взел града?
    — И още как!
    — Мнозина са се чудили. Когато хората пристигнали на Суук, градът вече си е бил тук, макар че са го обитавали само животни. Първите изследователи сметнали кулите и небостъргачите за каприз на природата, докато не открили в тях врати. Вътрешността на небостъргачите е разделена на милиони нива, коридори и шахти. Никой не знае до каква дълбочина стигат сградите, но се говори за селища, разположени на няколко километра под морското равнище.
    — Кой е построил всичко това? — очите на старейшината се бяха опулили от смайване.
    — Не се знае. Съществуват множество теории. Мога да изложа онази, която ми харесва най-много. Някои смятат, че просто различни раси милиони години наред изхвърляли тук междузвездните си кораби, които после потъвали под земята.
    — Шардите?
    Руиз сви рамене:
    — Вероятно е, макар че техническото им равнище е много по-ниско. Никой не строи такива огромни кораби. Възможно е да са били на онези, от които шардите са завоювали Суук, макар че това не се е случило чак толкова отдавна.
    Фараонците мълчаха, лицата им бяха сериозни.
    „Може би — помисли предводителят, — така са им подействали разговорите за милиардите години и безкрайните простори на вселената. При първото ми посещение в Морекупчина аз също се чувствах като жалка буболечка.“
    Звукът на двигателите леко се промени. Отпред, в основата на една от невисоките сгради, се виждаха средни по големина порти. Поддържаха ги стълбове с формата на фалоси. На барелефите, украсяващи стените, бяха издялани съвкупяващи се фигури. Под водата проблясваха червени светлинки.
    Очевидно краят на пътуването наближаваше.
    Шлеповете влязоха в лагуна, разположена между огромни изкуствени скали, отлети от някаква черна сплав. Люлеейки се, корабите спряха край широки метални пристани. Руиз си наложи да се концентрира и да се приготви за вероятни неприятности.
    Изпод паважа на пристаните със слабо жужене се повдигнаха кнехтовете. Металните корпуси на корабите се закачиха за тях. Настъпи тишина.
    — А сега какво? — напрегнато попита Долмаеро.
    Руиз поклати глава:
    — Кой знае? Молнех, доведи Фломел. Трябва да се подготвим.
    Фокусникът кимна и бързо тръгна към десния борд.
    Предводителят здраво стискаше ръката на Низа. Тя положи глава на рамото на мъжа.
    Пътешествениците мълчаливо чакаха.
    Внезапно се разнесоха резки металични щракания. В стената срещу всеки шлеп се отвориха врати. От кораба, който през цялото време следваше останалите, слезе двойката прелестни млади хора. Тримата скитници, които Руиз бе забелязал по пътя, слязоха от предния кораб. На водещия шлеп пътуваха половин дузина души, облечени в бели роби, скриващи очертанията на фигурите им.
    Предводителят погледна отворилата се пред тях врата. Сини луминисцентни лентички осветяваха металически коридор. Краят му се губеше в тъмнината.
    — Да тръгваме ли? — попита Долмаеро с пресипнал глас.
    Руиз огледа пристана. Височината на стените, ограждащи лагуната, не позволяваше да се мисли за бягство. Да скочат във водата? Обаче независимо от шеговитите надписи, едва ли някой със здрав разум би се решил да плува по канала без защитен костюм. Дори и да не се броят болестотворните микроби, коварните течения и потъналите плавателни съдове, в мътните води на Морекупчина живееха доста опасни хищници, хранещи се с отходните продукти. Огромните бронирани влечуги, маргарите, можеха при желание да глътнат наведнъж дори малка лодка. Имаше и голям брой не по-малко опасни хищници, въпреки не толкова внушителните си размери.
    А ако останат на борда? Руиз въздъхна. Шлеповете вероятно щяха да бъдат дезинфекцирани, за да се унищожат паразитите. Ако откажеха да напуснат борда, пътешествениците можеха да бъдат сметнати именно за паразити.
    — Да тръгваме — неохотно изрече той.
    Един след друг пътниците слязоха от шлепа. Руиз с нежелание пусна ръката на девойката — ако им предстоеше битка, щеше да бъде по-добре, ако е подготвен. След Низа Молнех водеше на повода Фломел, чиито очи безумно се въртяха на различни посоки. Долмаеро завършваше процесията. Той пристъпваше с бавна церемониална крачка.
    Руиз се задържа при входа за секунда. Трябваше да се убеди, че не е възможно да се използват за бягство останалите врати. Той обречено поклати глава и влезе.
    Коридорът вървеше направо и под малък ъгъл надолу. Стъпките на пътниците отекваха по странен начин. Руиз съобрази, че вървят по спирала, която се движи по контурите на кулата и се спуска към долната й част.
    В самия коридор нямаше нищо необикновено. Осветяваха го три луминисцентни ленти, на пода нямаше нито прашинка, а стените бяха полирани до блясък. От невидимите климатици прииждаше чист прохладен въздух.
    Проходът завърши в широка зала с висок таван. На входа малкият отряд попадна на робот-слуга. Той остана абсолютно неподвижно докато цялата компания се събере в залата, после произнесе на абсолютно правилен пангалактически:
    — Вашите стаи са готови.
    — Какво казва това нещо? — попита Долмаеро.
    — Очевидно са ни очаквали — отвърна Руиз на фараонски. — Казва, че са ни приготвили стаи.
    — Или килии — измърмори мрачно старейшината.
    — Възможно е — шепнешком се съгласи предводителят.
    Роботът отвори първата от половин дузината врати.
    — Тази е вашата — обърна се той към Руиз.
    Предводителят трескаво размишляваше дали си струва да приема това толкова любезно предложение. Бързо се огледа. Не се забелязваха никакви охранителни системи. Но агентът не се съмняваше, че те съществуват. Неизвестните им господари явно предпочитаха да не афишират могъществото си. Руиз въздъхна тежко. Изглежда нямаха избор. Той побутна напред Низа, но механичният слуга протегна един от манипулаторите си и прегради пътя на момичето.
    — Сега всеки от вас трябва да остане сам — монотонно изрече той.
    Мъжът с усилие потисна желанието си да се справи с голи ръце с проклетата железария. Той потупа ободряващо Низа по ръката, после нежно целуна дланта й.
    — Това нещо твърди, че трябва да се разделим. Мисля, че засега е по-добре да не му противоречим. Бъди предпазлива и помни, че от всяка ситуация може да се намери изход.
    После предводителя се обърна към Молнех:
    — Ще се наложи да пуснеш Фломел. Сигурен съм, че домакините ще го наглеждат не по-зле от нас.
    Погледна за последен път момичето и влезе. Вратата се затвори шумно.
    Стаята му, макар и с малки размери, беше снабдена с всичко необходимо. Освен това в нея се забелязваше и лукс, от който би изпаднал във възторг дори цивилизован жител на пангалактиката.
    Стените сияеха с мека бяла светлина, подът бе покрит с топъл, леко еластичен пухкав килим. В единия ъгъл имаше въздушен хамак, в противоположния пред тъмен холовизор бе увиснало плюшено левиткресло. Кой знае защо на Руиз изобщо не му се искаше да включи екрана. Загадъчните похитители, собствениците на тези апартаменти, засега се държаха достатъчно гостоприемно. А холовизорът можеше да съобщи нещо неприятно за тях. Защо е необходимо да се разваля хубавото впечатление? Естествено, по-късно така или иначе щеше да се наложи да се възползва от информационния прибор, но това можеше да почака. Сега можеше да се заеме с по-приятни неща — ето например на най-отдалечената стена, точно над масата за хранене, се виждаше нишата на автоготвача…
    Руиз подскочи от изненада. Вляво безшумно се бе отворила още една врата. Проблесна приятна бледа светлина, настойчиво приканваща го да влезе. Чу се шум на вода, лееща се от душ. Неволният гост сви рамене и реши да се изкъпе както трябва.
    След като приключи с тази дейност, Руиз се загърна с мекия халат, който беше измъкнал от гардероба, и седна пред тъмния екран. Най-накрая агентът набра смелост и обречено нареди:
    — Добре, какво да се прави… Включвай се!
    Холовизорът пламна с всички цветове на дъгата, после на него се появи изображение на необикновено красиво мъжко лице с фини черти и огромни зелени очи. Мъжът се усмихна с професионална приветливост и произнесе с приятен глас:
    — Поздравявам те, търсещи. Аз съм Хемерте Родиамде. А ти кой си?
    Руиз не възнамеряваше да се прикрива с измислено име, така или иначе останалите щяха да разобличат лъжата му.
    — Руиз Ау.
    — Интересно име. Твоят род води началото си от първите преселници от Земята?
    — Така са ми казвали. Но кой може да знае със сигурност?
    Домакинът отново се усмихна:
    — Правилно. Ние възнамерявахме да изплевим звездите, но сред нас вече имаше много отбрани, силни плевели.
    Агентът не разбра съвсем смисъла на загадъчното изказване и побърза да премине към същността:
    — Възможно е. Но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде се намираме?
    Яркозелените очи се опулиха смаяно. Но изненадата изглеждаше леко изкуствена.
    — Нима не знаеш? Защо тогава скочи на борда на „Търсач на живота“?
    Агентът съобрази, че това е името на шлепа, с който бяха пътешествали.
    — Възникна извънредна ситуация. Вашият кораб се оказа единственият достъпен транспорт, а ние бяхме принудени да спасяваме живота си.
    — Ааа… — Хемерте кимна с разбиране. — Значи вие по принцип не сте възнамерявали да търсите спасение именно при нас?
    — Спасение? — заинтересува се гостът.
    Именно това беше необходимо на малкия отряд. Но ако цената се окажеше прекалено висока?
    — Такава е целта на „Търсачите на живота“. Те докарват онези, които се надяват на спасение и убежище.
    Всичко звучеше многообещаващо. Интересно само с какви изпитания се определяха достойните?
    — Ясно — отвърна Руиз, макар че всъщност не разбра кой знае колко.
    — Добре. Да се върнем към твоя въпрос. Аз съм въплъщение на един от основателите на нашето братство, чиято първа плът се е разделила с живота преди почти хиляда и шестстотин години. Но в „Дълбоко сърце“ любовта е способна да победи безмилостната смърт.
    Тази реч вероятно беше предназначена за фанатичните последователи на загадъчния култ, но се стори доста примитивна на скептично настроения агент на Лигата. Освен това домакинът явно я беше произнасял прекалено често. Руиз се опита да си спомни всичко, което е слушал някога за секта, наречена „Дълбоко сърце“. Но макар и словосъчетанието да му се струваше познато, в паметта му не изплува нищо определено.
    — Не може ли да ми обясните малко по-подробно?
    — Може би по-късно — снизходително отвърна Хемерте. — Първо Сплотените трябва да се съберат и да обсъдят значението на вашата поява.
    — Мога ли да узная какви са възможните решения?
    — О, най-разнообразни. Можем да ви изхвърлим в лагуната за радост на маргарите, можем и да ви продадем на пазара за роби — такава е съдбата на онези, които не преминат изпитанието, и това кара любителите на развлечения да се позамислят, преди да скочат на кораба.
    — Виж ти!
    — А може и да ви предоставим сигурно убежище — тонът на Хемерте внезапно се промени, сега той говореше абсолютно сериозно. — Ти притежаваш определена сурова красота. Ако разумът ти съответства на тялото, мястото ти е сред нас.
    Руиз се насили да се усмихне:
    — А други възможности няма ли?
    — Случва се много рядко — поклати глава зеленоокият домакин.
    — Аха…
    Хемерте заговори студено и делово:
    — Нали ще ни помогнете да направим пребиваването на спътниците ви при нас по-приятно? Не можем да идентифицираме езика им.
    — Те са жители на Фараон и говорят на основния диалект на планетата — Руиз продиктува координатите на системата.
    — Благодаря. След няколко минути ще монтираме съответния адаптер в лингвистичния модул, а нашите бази данни съдържат огромен обем информация.
    — Отлично — отвърна равнодушно агентът.
    — Да, началото не е лошо. А сега поспете, възстановете си силите, наслаждавайте се на удобствата, от които дълго време сте били лишени. Докажете, че сте способни да получавате удоволствие от най-обикновените неща.
    Руиз мълчаливо кимна.
    Преди екранът отново да замига с разноцветни светлинки, Хемерте весело намигна на госта си:
    — Между другото, пошегувах се за маргарите.


    Низа също се изкъпа с удоволствие и облече халат, но тя нямаше представа за предназначението на тъмния екран в ъгъла, затова просто не му обърна внимание, докато не чу мелодичен звън. Стаята грейна с разноцветни светлинки.
    Жената на екрана ободряващо се усмихна.
    — Не се бой — обади се тя с тих нежен глас.
    — Не ме е страх — отвърна Низа. За свое учудване момичето установи, че наистина не се страхува. Изглежда беше започнала да свиква с чудесата на този свят.
    — Прекрасно.
    Жената можеше да засенчи дори Кореана, но нейната женствена прелест поразително се различаваше от суровата красота на бившата господарка на пътешествениците. Копринените дрехи прилепваха плътно към заоблените форми. Непознатата изглеждаше малко по-възрастна от Кореана, а в прекрасните й очи се четяха мъдрост и нежност, които никога не би могла да постигне жена, посветила живота си на търговия с роби. Интересно на колко ли години всъщност бе обитателката на това странно място?
    — Аз съм Репента. А ти?
    — Низа.
    — Красиво име, и много ти подхожда. Вероятно искаш да зададеш доста въпроси? Ние вече говорихме с Руиз Ау, вашият предводител. Известно ни е, че сте се озовали случайно на „Търсач на живота“. Предстои да решим какво ще правим с вас. А засега ще ти помогна да се аклиматизираш. Повикай ме, ако ти потрябва нещо. Просто кажи: „Включи се!“.
    Низа се замисли.
    — Можеш ли да ми разкажеш кои сте вие и защо изпращате тези кораби? Нали вие правите това?
    — Да, права си, и твоята съобразителност ме радва. Ние помагаме на търсещите да намерят истинска, всеобхватна любов. Могат да я намерят именно тук, в „Дълбоко сърце“ — така се казва комуната ни.
    — Не разбирам.
    — Засега. Но скоро ще разбереш. Може би ще намериш тук убежище — ти си страшно красива и както се убедихме, умееш да се любиш.
    — Извинете, какво означава това?
    Репента се разсмя:
    — Виж.
    Изображението й изчезна, на екрана проблеснаха искрици.
    Низа не разбра веднага, че холовизорът е запаметил събитията от предишната нощ, когато тя и Руиз се любиха на борда. Момичето бе изпълнено с противоречиви чувства. От една страна — възмущение, тъй като смяташе, че тези скъпоценни мигове принадлежат само на тях двамата. Но тялото й неволно реагираше, биенето на сърцето й се ускори. Низа почувства как в нея се пробужда желанието. Тя беше получила възможност да се наслади отстрани на грациозността, с която тялото на мъжа и жената — техните собствени тела — се сплитаха в любовен възел. Изглежда силата на страстта им помагаше да избегнат тромавите движения, неизбежни при хората, чиито чувства не са толкова дълбоки и възвишени.
    Записът свърши и на екрана отново се появи прекрасната домакиня. Върху лицето на Низа беше изписана тъга от раздялата.
    — Не се вълнувай — каза нежно Репента. — Според нашите традиции през първата нощ търсещите трябва да останат сами. Няма да го видиш днес. Но аз съм сигурна, че същества, умеещи да се любят като вас, непременно ще намерят своето място в „Дълбоко сърце“. Всичко ще бъде наред, обещавам!
    Низа не намираше думи за отговор. Тя се разкъсваше между гнева, смущението и прекалено ярките спомени за неотдавнашните любовни страсти. Искаше да остане сама, но се страхуваше да го признае пред грижливата домакиня.
    Впрочем за Репента не беше проблем да прочете мислите на гостенката.
    — А сега поспи. Ако ти се прииска да поговорим — повикай ме — произнесе тя с усмивка.


    Руиз се събуди от съблазнителни аромати — автоготвачът сервираше закуската на масата. Той бавно мажеше с масло последната кифличка, когато холовизорът оживя с мелодичен звън.
    На екрана се появи висока стройна жена. Нежната сила и самоувереността, сияещи в очите й, правеха лицето й прекрасно, независимо от леко неправилните черти.
    — Добро утро, Руиз Ау — поздрави тя мъжа, сякаш са стари познати.
    — Добро утро. Коя си ти?
    Красавицата се разсмя, демонстрирайки великолепните си зъби.
    — Не ме ли позна? Аз съм Хемерте.
    В подсъзнанието на агента се включи тревожна аларма. Той внезапно си спомни всичко, което е чувал някога за „Дълбоко сърце“. Сега вече знаеше какво искат от него обитателите на това странно място. Какво да се прави, можеше и да е по-лошо.
    Жената изобщо не се учуди от внезапно изменилото се изражение на лицето на госта.
    — Аха, значи ти си чувал за нас? — изрече спокойно тя.
    — Мисля, че да.
    — Прекрасно. Значи изпитанието няма да бъде нещо неочаквано за теб.
    Руиз отново изгуби нишката на разговора.
    — Изпитанието?
    — Скоро ще дойде да те вземе робот — Хемерте изчезна без да обясни нищо.
    След малко агентът вече крачеше по коридора, стараейки се да не изостава от механичния си водач. Спряха пред следващата врата и Низа се хвърли в прегръдките на любимия си.
    — Странно място — прошепна тя, притискайки се силно към Руиз.
    — Права си — той нежно поглади разрошените коси на девойката.
    После към тях се присъединиха Долмаеро, Молнех и Фломел.
    — Как спа, старейшино на гилдия? — поинтересува се агентът.
    — Съвсем нормално.
    Фараонецът беше пребледнял. Руиз отново с тревога се запита дали здравето на спътника му е наред.
    — Храната е великолепна — жизнерадостно се усмихна Молнех.
    У Фломел се беше върнала предишната самоувереност. Той не каза нищо, но агентът видя, че омразата към него изобщо не беше угаснала в сърцето на фокусника.
    Роботът ги поведе по коридор, много подобен на вчерашния. До Руиз вървеше Долмаеро.
    — Какво успя да узнаеш? — попита той.
    — Нищо особено. Чувал съм това-онова за мястото и обитателите му. Наричат себе си Разделящите се.
    Долмаеро се намръщи:
    — Звучи красиво, но неразбираемо. Разделящи се на какво? А как ги наричат другите?
    Руиз се усмихна:
    — По най-различни начини. Но най-често „шибалници“.
    — Не е особено благопристойно — отбеляза старейшината. — С какво са заслужили подобен прякор?
    — Да, разкажи, моля те! — Низа нетърпеливо го дърпаше за ръкава.
    Руиз се постара да обясни колкото се може по-просто:
    — Тези хора се прекланят пред любовта. Не помня много добре, но според мен те смятат, че основното предназначение на човека е да дарява и да получава сексуално удоволствие. И те се стараят да насаждат навсякъде своето учение.
    Момичето сви рамене.
    — Срещала съм хора, които мислят по същия начин. Какво е особеното при тези шибалници?
    Тя явно не намираше подобна философия за противоестествена.
    Руиз малко се обърка, но продължи обясненията:
    — Те се стараят да разнообразят тези преживявания. И отиват доста далеч в старанията си. Според тях най-силните усещания се постигат при смяна на партньора.
    — И все пак, какво тук е необикновеното? — попита Низа с недоумение.
    На лицето на Долмаеро беше изписано леко отвращение.
    — При тях няма ли постоянни връзки? Или може би прекарват всяка нощ с нов любовник?
    — Още по-необичайно — отвърна Руиз.
    Спътниците се спогледаха озадачено.
    — Прекарват всяка нощ в ново тяло.
    — Нима това е възможно? — попита объркано старейшината.
    — Те сменят телата си с лекотата, с която вие преобличате дрехите си. Това наистина позволява да се разнообразят сексуалните преживявания, но се налага непрекъснато да се увеличава броят на членовете на сектата, защото… — Руиз се поколеба. Струваше ли си да им казва всичко? — … Те никога не умират. Но вечността е твърде дълга, така че се налага да се търсят все нови и нови партньори, за да се избегнат повторенията.
    — Вечен живот… Като при боговете… — Низа бе отворила широко очи. Изглежда тази мисъл я беше обсебила напълно.
    Руиз въздъхна дълбоко:
    — Хората в пангалактиката живеят дълго. Богатите могат напълно да избегнат смъртта. А при нещастен случай от черния пазар винаги може да се купи тяло с изтрита памет, за да замени собственото, или да се използва клонинг.
    Мисълта, хрумнала на Низа, загаси възторжените огънчета в очите й.
    — А ти, Руиз? На колко години си? — тихо попита тя.
    Агентът се прокле наум за бъбривостта си.
    — Не съм много по-стар от видимата ми възраст — меко отговори той.
    Фараонците млъкнаха. Те мъчително се опитваха да свикнат с тези потресаващи открития.

Глава 9

    Накрая въведоха малкия отряд в огромна зала. На кръгла сцена, седнали в удобни левиткресла, чакаха шест необичайно красиви мъже и жени. Концентрични редове от седалки, разположени като в амфитеатър, чезнеха в тъмнината зад сцената. Само първият ред беше зает от останалите пътешественици, пристигнали с последния керван от кораби. Изчакаха Руиз и групата му да заемат местата си. Хермете, днес в женски облик, започна речта си:
    — Поздравявам ви, търсещи — погледът й се спря за миг на всеки от кандидатите. — Днес ще научим кои са способни да служат на „Дълбоко сърце“. Вечността е безкрайна във времето, но не и в пространството. Ще подберем най-достойните, останалите ще трябва да се разделят със свободата си, за да възстановят разходите. Всеки от вас ще внесе според възможностите си своя дял в най-грандиозния експеримент в историята на човечеството.
    „Слаба утеха за онези, които няма да бъдат избрани“ — помисли Руиз.
    — Стига толкова разговори, да започваме.
    По неин сигнал от коридора влезе робот, бутащ пред себе си носилка със свит в нея генш. Руиз досега не се беше сблъсквал с толкова жалък и болнав представител на тази раса. Сензорните му кичурчета бяха изсъхнали и се ронеха, очните му петна бяха застинали в странна конфигурация върху черепа. Безформеното сбръчкано тяло напомняше хартиен пакет, пълен с гниещ боклук. Свързано беше с носилката чрез система от тръбички и кабели, на поставката отдолу жужаха мотори и щракаха механизми. Отзад се тътреха два робота, въоръжени с меки манипулатори и ловджийски примки.
    — Какво е това същество? — с погнуса попита Низа.
    — Нали си спомняш, че ти разказах за геншите? Това е един от тях, макар и не най-здравият.
    — Значи те искат да ни откраднат мозъците? — уплаши се Долмаеро.
    — Не мисля — отвърна Руиз. — Едва ли това жалко същество е способно да свърши такава тежка работа.
    Тримата скитници от съседния шлеп седяха до Фломел. Младокът се вторачи злобно в предводителя:
    — Млъкни! — изсъска той. — Недей да бърбориш в този свещен миг!
    Агентът го погледна спокойно:
    — Несъмнено си абсолютно прав. Приеми извиненията ми.
    На физиономията на младежа се изписа гримаса на самодоволство.
    Геншът спря пред първия търсещ, облечен в безформена роба, и докосна с пипала челото на кандидата. Той потрепна конвулсивно и застина.
    Съдиите на сцената разговаряха шепнешком, вперили погледи в специалното табло и клатеха глави.
    След минута Хемерте отново се обади:
    — Много съжалявам, тялото ви е безупречно, но интелектът ви е повърхностен и недостатъчно гъвкав. Вие сте самолюбив, но не сте способен да служите предано на никакви идеи.
    Подчинявайки се на жеста й, роботът-охранител изведе първия кандидат.
    Изпитанието продължи. Само двама от шестимата облечени в бяло хора бяха сметнати за достойни. Останалите не казаха нито дума, докато ги извеждаха от залата, което говореше за тяхното мъжество и самообладание.
    Геншът се приближи до облечената в дрипи закръглена девойка. Тя се обърна към чудовището и лицето й изглеждаше толкова невинно, че дори Руиз се слиса.
    Този път съдиите се съвещаваха доста дълго. Ето че Хермете отново пристъпи напред.
    — Честна дума, страшно съжаляваме. Не ни беше лесно да вземем това решение. Тялото ти не е съвършено, но проблемът не е в това — тялото лесно може да се смени. Ти си умна, природно интелигентна, в теб бушуват силни страсти и желание да се промениш. Но ти никога не си се чувствала прекрасна и поради тази причина не си се научила да приемаш знаците за внимание.
    Роботите-охранители тръгнаха към девойката, но Хемерте още не беше свършила.
    — На всички нас ни е много мъчно да пращаме на пазара за роби толкова многообещаващ материал. Затова решихме да поработим над твоята външност. Ще се върнеш у дома красавица. Когато решиш, че си научила всичко необходимо, ела пак. Естествено, ако искаш.
    Момичето за секунда стисна ръката на стареца с лисичата физиономия, а после тръгна към изхода, усмихвайки се през сълзи.
    Когато дойде ред на стареца, съдиите не изгубиха много време за обсъждане.
    — Ти си един от нас — усмихна се Хемерте.
    Със същата бързина се справиха и с младежа.
    — Ти си животно, на което са недостъпни висшите радости. Направо съм смаяна от наглостта, с която си се осмелил да се явиш тук.
    Челюстта на младока увисна, за миг той изпадна в шоково състояние. После се опита да се изтръгне от подобните на менгеме железни пръсти на механичните прислужници.
    — Но нали приехте стареца! — пищеше той. — Това изсъхнало насекомо, което не помни за какво живее! Та той сигурно от сто години не става за нищо!
    Прекрасното лице на Хемерте се изкриви в презрителна гримаса.
    — Нима си въобразяваш, че способността да обичаш зависи от възрастта? Тялото винаги може да се обнови. Докато с твоята тъпота нищо не може да се направи.
    Роботите извлякоха протестиращия неудачник.
    Съдиите се справиха доста бързо и с младата двойка.
    — Вие сте прекалено млади и още не сте се сблъсквали с истинските мъчения, неизбежни в любовта — меко каза Хемерте. — Но ако някога ви се удаде да се измъкнете от оковите на робството, върнете се. Възможно е именно този горчив опит да ви помогне да намерите своето място в нашите редици.
    „Държат се мъжествено — помисли Руиз. — И изглежда се отнесоха доста сериозно към получения съвет. Те наистина са още деца.“
    Геншът докосна Фломел. Фокусникът отскочи, после безволево се строполи на пода, когато зловещото същество докосна нервната му система.
    Върху лицата на съдиите се четеше явна погнуса, която те грижливо се опитваха да потиснат.
    Хемерте поклати глава, нежелаейки да се впуска в обяснения.
    — Не — късо каза тя. — Обаче няма да те изпратим на пазара за роби веднага. Обстоятелствата, които доведоха вашата група при нас, са прекалено необичайни. Ти не се стремиш към вечността доброволно.
    Геншът премина към Молнех.
    Домакинята отново поклати глава, но този път се усмихваше достатъчно добродушно.
    — Страстите ти са силни, но се отличават от нашите. Ако братството ни се наричаше не „Дълбоко сърце“, а „Дълбок стомах“, ти можеше да станеш наш предводител.
    За изненада на Руиз съдиите обсъждаха дълго кандидатурата на Долмаеро. Но и в този случай жената тъжно поклати глава:
    — Някога си бил прекрасен юноша и би могъл да станеш такъв отново. Духът ти е силен, а умът — гъвкав. Но верността ти принадлежи на други и ти няма да можеш да се откажеш от поетите задължения.
    Низа уплашено се притисна към любимия си, когато отвратителните пипалца се протегнаха към нея.
    — Не бой се, става бързо и не боли — ободряващо се усмихна Руиз.
    Съдиите се скупчиха около екрана, като се усмихваха и разговаряха шепнешком.
    — Тук не може да има съмнение — решително изрече Хемерте. — Тя просто е създадена за вечността. Културната й матрица е смайващо чужда. При това момичето притежава дълбочина на чувствата, която е достъпна само на хората, преживели смъртта. Превъзходно. Тя е наша.
    В душата на Руиз се появи безумна смесица от облекчение и отчаяние. Това беше далеч не най-лошата участ за девойката от малката дива планета. Доста по-добре е да усъвършенства изкуството на любовта в „Дълбоко сърце“, отколкото да умира многократно, изпълнявайки ролята на феникс, или да гние в тъмниците на Морекупчина. По-добре, отколкото да стои изложена на подиум на пазара за роби, а после да се озове в треторазреден бордей.
    Но Низа никога вече нямаше да му принадлежи. А пък и тя е прекалено умна и талантлива, за да прекара целия си останал живот в леглото. Освен това, нима животът в „Дълбоко сърце“ не е разновидност на робството? Удоволствието не може да продължава вечно, рано или късно идва пустотата.
    Геншът се насочи към предводителя на малкия отряд. Руиз почувства лека студенина, когато пипалцата проникнаха в мозъка му, а после всичко изчезна.


    Пробуждането беше мъчително. Той сякаш се измъкваше от някаква тъмна лепкава субстанция.
    Агентът установи, че се намира в стаята си, а Хемерте го наблюдава с изражение на дълбока загриженост върху прекрасното си лице.
    — Не ми каза, че имаш нещо общо с Лигата.
    Руиз се закашля, опитвайки се да спечели време.
    — Наемник съм. Работя по договор.
    Той се изплаши от немощния си глас.
    — Във всеки случай едва не те погубихме. Старият генш засегна императива, той активира леталната мрежа. Провървя ти, че тя се стабилизира, без да успее да те взриви отвътре. Нима не знаеше, че може да се случи такова нещо?
    Агентът отново се закашля.
    — Мрежата отслабва и се заличава.
    Тя явно не разбра какво има предвид той, но реши да се съсредоточи върху основната тема на разговора.
    — Е, както и да е, нуждаем се от теб. А също и от жената.
    — Интересно за какво съм ви аз?
    — Нима не знаеш? — Хемерте го изгледа доста странно. — Изобщо способен ли си да си направиш трезва самооценка? Ти си загадъчен човек, Руиз Ау. Тук, в „Дълбоко сърце“ нямаме такива като теб. Ти си развратник и спартанец едновременно. С еднаква лекота любиш и убиваш. Някои от нас просто се изплашиха. Предложиха да те убием докато си в безсъзнание. Но други искат да научат много неща от теб. Присъедини се към нас и никога няма да останеш сам.
    — Не — късо отвърна Руиз.
    — Не? Но алтернативата е робството.
    — Вече съм бил роб. Това е временно положение.
    — Не можем да те принудим — каза развълнувано жената. — Ако опитаме, ще се превърнеш в раков тумор, който разяжда братството ни отвътре. Но какво ще кажеш да сключим сделка?
    — Имам работа, която съм длъжен да завърша.
    — Императивът? Ще се справим с него. Геншът е прекалено слаб, за да се пребори с леталната мрежа, но е по силите му да изтрие императива от паметта ти. А мрежата скоро ще се разруши сама.
    — Работата не е само в това.
    Внезапно го връхлетя вълна от тъмен ужас. Да остане завинаги тук, без да има нищо в замяна, освен безкрайно повтарящо се удоволствие, безлично сексуално сливане, навеки да остане в гробницата на живата плът… Невъзможно!
    — Имам и други задължения.
    — Какви? Жената така или иначе ще остане тук. Отначало вероятно ще се опита да протестира, но скоро ще се примири и ще стане една от нас. Преживените години и изпитанията си вземат своето. Няма да ти е лесно. Но с момичето нещата стоят по друг начин. Изучихме внимателно характера й, лесно ще се поддаде на обработка.
    — Не съм сигурен.
    — Няма значение. Тя остава. Но и ти си ни необходим. Кажи защо се съпротивяваш толкова отчаяно? Мнозина рискуват свободата си, но все пак идват с надеждата да издържат изпитанието, а ти се отказваш без колебание. Защо?
    Руиз седна в леглото, усещайки, че силите му постепенно се възвръщат.
    — Да се занимаваш постоянно с едно и също нещо е прекалено досадна перспектива.
    — Ооо, не си разбрал! Нима мислиш, че прекарваме цялото си време в леглото? За огромно съжаление нито едно човешко същество просто не е способно да издържи на такъв живот. Разполагаме с всички стандартни средства за развлечение: видео, емотека, психеделика. Всеки си има свое хоби. Аз например развъждам риби-огнеперки и се увличам от изработването на порцеланови изделия. Наистина, отделните ми тела притежават различни способности, затова качеството на произведенията ми е различно.
    — Разбира се, всичко това е много привлекателно — с ирония рече Руиз. — И все пак ми се струва, че ще изгубя доста неща.
    — Съвсем не. Изобщо не можеш да си представиш колко разнообразна може да бъде насладата.
    Тя се вторачи в пространството, а в очите й се появи фанатичен блясък.
    — Смяташ, че достигаме само примитивна и груба наслада, съвкупявайки се с почти непознати хора? Но вярата ни е нещо повече. Знам как ни наричат непосветените — „шибалници“, нали? Моля те, повярвай ми — колкото повече тела сменяме, толкова по-силни стават чувствата ни. Всяко тяло прибавя нещо ново към жизнения ни опит. Ти, бидейки мъж, проникваш в тялото на любимата си, а после ставаш жена и вече проникват в твоята плът. Отново и отново се извършва единение с други същества, докато не изпиташ чувствата, към които се стремим: всепоглъщащо единство със света, велика неповторима вселенска любов!
    Руиз неволно се трогна от силата и искреността на чувствата й.
    Обаче внезапно настроението на Хемерте се смени. Тя агресивно показа прекрасните си зъби и рязко заговори:
    — Ще те накараме да съжаляваш за отказа си. На долното ниво има арена за гладиаторски битки. Там също ще живееш вечно, но ще ти се налага ежедневно да убиваш и самият ти да умираш. Нима не е по-добре да обичаш и да бъдеш обичан?
    Руиз премълча.
    — А какво ще стане, ако се опитаме да се възползваме от привързаността ти към твоите спътници? Приятелите ти ще водят жалкото съществуване на роби. Но ако промениш решението си, ще ги пуснем.
    Агентът сви рамене:
    — Ще ги пуснете? Тук, в Морекупчина? Интересно колко дълго преселниците от една дива планета ще успеят да запазят свободата си, пък и живота си?
    Жената с усилие запази самообладание.
    — Извинявай. Гневът е лош съветник. Ние сме цивилизовани хора и никога не сме се поддавали на дребнава отмъстителност. И все пак пазарът за роби е отворен за всеки, а най-голяма сума за теб безспорно ще предложат собствениците на гладиаторската арена.
    Руиз не знаеше какво да прави. Дори да допуснеше, че ще успее да избяга, шансовете му да оцелее и да се добере до дома бяха нищожно малки. И все пак перспективата да остане завинаги в сексуалния ад не му се струваше особено привлекателна. Освен това в „Дълбоко сърце“ той би се лишил завинаги от изумителната близост, която бе възникнала между него и Низа. Може би веднъж на хиляда години сляпата случайност би ги събрала в едно легло. Но едва ли дотогава биха запазили настоящата си плът.
    Той отново се опита да убеди неумолимата си домакиня:
    — На някои хора им се е налагало да посетят много светове и да крачат по паважа на хиляди градове. Други са се родили в къщите, в които е протекъл животът на бащите и дядовците им. Нима не си забелязала разликата? Да, първите притежават по-гъвкаво съзнание, жизненият им опит е значително по-обширен. Но и животът на хората от втория тип си има своите предимства. Заобикалящите ги същества и предмети придобиват значение, което пътешественикът не е способен да проумее. В спокойна ситуация можеш да опознаеш себе си много по-дълбоко. Разбираш ли за какво говоря?
    Тя се усмихна:
    — Интересна аналогия. Струва ми се, че се досещам откъде са ти хрумнали подобни мисли. Но нали не винаги е възможно човек да се задържи на едно място, например във ферма или чифлик? И едва ли точно ти си човекът, който може да се нарече домошар. Колко непознати и странни светове си посетил? Макар че донякъде мога да се съглася с теб — не са много онези, които са привързани толкова силно към тялото си. И това е една от причините, заради които толкова искаме да те задържим при нас. Наистина искаме да разширим познанията си за живота. Но във всеки случай